Светът на призраците

ТРЕТА ГЛАВА В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРИ

Стасяк и Рипър се изтягаха в креслата си, сякаш бяха останали без кости. Наблюдаваха почти равнодушно как есперката Диана Вертю се опитваше да установи връзка с компютрите на Тринадесета база. От доста време се мъчеше да включи компютъра на катера към системите на базата, но без особен успех и вече започваше да си мърмори нещо под носа. Накрая, обединила усилията си с Один и с дивашки импровизации тя закрепи несигурна линия между бордовите системи на катера и компютърната мрежа на базата. Диана внимателно следеше постъпващите данни и се уплаши от състоянието на системите, които неохотно отговаряха на разнообразните й опити да проникне в тях. Компютрите на Тринадесета сякаш са били обстрелвани. Половината системи машина-оператор бяха унищожени и никъде нито следа от ИИ, който би трябвало да ги опази от такова опустошение.

Диана се мръщеше, а пръстите й пробягваха по командното табло. Мониторите на катера оживяваха един след друг, информацията течеше в нескончаеми поредици по светещите екрани. Пръстите й шареха, насочвани от усилието да отдели важните данни от безсмислиците, а лицето й все повече се сгърчваше от безнадеждната картина, открила се пред съзнанието й. Каквото и да се бе случило в Тринадесета база, не е било злополука. Някой съвсем съзнателно бе причинил повредите. Но все още оставаше въпросът, дали атаката е дошла отвън или отвътре. Тя замалко не се усмихна, когато чу зад гърба си тежката въздишка на един от щурмоваците. Вероятно Стасяк. Не й се стори човек, който задълго може да задържи вниманието си върху едно нещо.

— Не е задължително да стоите тук — отсечено каза тя, без да се обръща. — Няма с какво да ми помогнете.

— Нали трябва да те наглеждаме — отвърна Стасяк. — Да сме сигурни, че нищо няма да ти се случи. И ако това означава да си седя в топлата хубава кабина, вместо да се мъкна в студа и да чакам кога ще ми окапят ръцете и краката, непременно ще си изпълня дълга. В края на краищата щом Капитанът и Изследователката се шляят някъде, само Рип и аз можем да те опазим от разните ужасии, дето се спотайват зад дърветата. Нали така, Рип?

— Точно така.

— Мините са достатъчна защита — сопна се Диана. — Пък и катерът си има собствен силов щит за крайни случаи. Вижте какво, още дълго ще се занимавам с това и няма да стане по-интересно.

— Поне напредна ли малко? — попита Рипър и интересът в гласа му леко промени мнението на Диана за него.

— Няма с какво да се похваля — призна тя и се облегна назад в креслото, за да даде малко почивка на пръстите си.

Всичко би потръгнало несравнимо по-бързо, ако й бе позволен пряк достъп до компютрите, вместо да се мъчи с командното табло. Но не заемаше достатъчно високо положение за подобна привилегия, освен това беше еспер, следователно не биваше да й се вярва. Никога. Усети, че Рипър още чака да му отговори, и се съсредоточи.

— Повечето компютри на базата са изключени от мрежата и явно ще продължава да бъде така, каквито и усилия да полагам. Не отговарят на стандартните кодове и процедури за достъп, а аз дори не мога да открия ИИ на Базата. Ако не знаех, че не би трябвало да е така, щях да кажа, че се крие. Като че някой или нещо е изключил всичко и е изтрил половината паметни кристали. Подсистемите, управляващи минното оборудване, явно са почти невредими, но малкото сведения, които измъкнах от тях, са твърде потискащи. В момента тези машини работят едва с двайсетина процента от капацитета си и става все по-лошо. Ако не измислим нещо да обърнем този процес или поне да го забавим, всичко ще замре след по-малко от две денонощия. А спрат ли машините, и демоните от ада трудничко биха ги пуснали отново. Ако ни очаква точно това, Империята доста ще се разсърди, а сещате ли се кои трима души, седнали сега в тази кабина, ще отнесат наказанието?

— Има ли с какво да ти помогнем? — попита Рипър.

— Освен да ме вкарате в базата, за да се докопам до главните терминали, друго не се сещам. Один направо си изкривява електронното мозъче, за да пробие в главните компютри, но нещо вътре върти адски игрички с нашите сигнали. Следователно Один въобще не може да се развихри и да ни покаже на какво е способен. Отгоре на всичкото има нещо съвсем сбъркано в компютрите, до които успях да стигна. Информацията, която измъквам от тях, е пълна безсмислица. Половината са налудничави дрънканици, другата половина са просто невъзможни неща. Ако смеех да допусна това, значи някои от системите са препрограмирани отгоре додолу.

Стасяк и Рипър си размениха погледи, Рипър се приведе напрегнато в креслото.

— Значи смяташ, че някой в базата нарочно е разпердушинил системите?

— Да. Вероятността е твърде голяма.

— В такъв случай — бавно изрече Рипър — навярно си имаме работа с вражеска акция.

— Може би — съгласи се Диана. — Още не съм съвсем сигурна. Някои от тези промени ми се струват напълно безполезни.

Рипър се изправи.

— Лю, май е по-добре да се поразходим из периметъра. Да сме сигурни, че всичко държим под око.

Стасяк изпружи крака.

— Стига бе, Рип, ти душа нямаш ли? Навън е студено. Много съм привързан към пръстите си и не искам да се отчупят по някое време. Ти се разхождай, щом толкова ти припира. С Диана все нещо ще измислим да си уплътним времето, докато те няма. Нали, Диана?

— Само насън ще ти се случи — безгрижно отвърна есперката. — Лю, не си мой тип. Предпочитам моите гаджета да са малко по-нагоре в еволюционната стълбица.

— Да приема ли това като „може би“? — попита Стасяк, докато неохотно ставаше от креслото.

— По-скоро като „я се омитай“.

— Добре де — промърмори Стасяк. — Разбирам от намеци. Води ме, Рип. Просто си умирам от нетърпение да трамбовам навън при температури под нулата и да гледам как носът ми посинява.

Загледана в мониторите, есперката се засмя, но не си отдъхна, преди да чуе как люкът се затвори зад двамата щурмоваци. Стасяк беше добър човек посвоему, ала тя трябваше да внимава кого допуска до себе си. Все се намираха хора, желаещи да се възползват от способностите й на еспа. Но не беше разумно и да си остане необвързана. Есперите се нуждаят от някого, който да застане между тях и Империята, достатъчно силен да защитава един второкласен гражданин от недоволството на началниците и от политически погроми. Стасяк беше с твърде нисък ранг, за да й помогне с нещо, Рипър не се отличаваше много от него… Осъзна, че е оставила мислите си да блуждаят безцелно, и се принуди да насочи вниманието си към екраните. По тях течеше безкраен поток информация от Тринадесета база — повече загадки и нищо, което да й послужи.

— Засякох нещо… необичайно — внезапно се обади Один. — Отначало предположих, че са остатъци от ИИ на базата, но вече не съм уверен. Сякаш нещо вътре се опитва да отговори на запитванията ми, но по начин, какъвто досега не съм срещал.

— Пусни го на големия екран — поиска Диана.

Сбърчи чело, когато видя въпросите на ИИ и отговорите от базата. Отговорите бяха накъсани и неясни, все на границата да изразят някакъв смисъл, но без да я пресминваат. Диана пусна няколко прости тестове, за да провери дали в това плямпане се криеше код, но и така да беше, той бе скрит твърде дълбоко, за да го разгадае. И все пак думите я дразнеха, опитваха се да й кажат… незнайно какво.

— Один, направи пълен анализ — нареди тя накрая. — Търси повторение на думи и фрази или теми, на които се набляга, както обикновено. Но ако не е ИИ, може ли да е някой жив човек от базата?

— Ако догадката ви е вярна — отговори Один, — принуден съм да направя заключение, че той е напълно полудял.

Извън катера беше още по-студено, отколкото Стасяк си представяше. Той силно притисна ръце към гърдите си и затропа яростно с подметки по площадката в очакване да се включат нагревателните елементи на униформата. Вече започваше да се укорява, че не е проверил открай докрай екипировката си преди слизането на планетата. Отдавна беше време да се заеме с това и Стасяк с нежелание стигна до извода, че малко е прекалил с небрежността. Сви рамене и потри длани. Ще оцелее и така. Естествено, Рипър дори не забелязваше студа и се взираше в границата на гората с беизразни, внимателни очи. Стасяк също се загледа, но проклет да е, ако виждаше нещо важно или дори само интересно. Подсмръкна шумно и с копнеж се озърна към катера.

— Рипър, кажи ми, че не ме извлече само да се поразкърша. Кажи ми, че има сериозна причина да стоя тук на студа, преди да съм решил, че непременно ще ти стоваря нещо тежко и тъпо по главата и ще изтанцувам една джига върху останките ти.

— Нямаш нищо тежко и тъпо подръка — изрече Рипър, без да се обръща.

— Все ще измисля нещо!

Рипър се усмихна, но не отклони погледа си от гората.

— Не си се сетил за сензорните датчици, нали? А според сензорите в мините, които поставихме, нещо или някой неведнъж е доближило и пресякло периметъра, преди да се оттегли в гората.

— Майтапиш се — възкликна Стасяк. — Сигурно се майтапиш. Щом някой е навлязъл в периметъра, как така мините не са го гръмнали?

— Хубав въпрос — одобри Рипър. — Има и още по-хубав — защо сензорите на мините са засекли нещо, когато приборите на катера още твърдят, че ние сме единствените живи същества на планетата? Лю, трябва да признаеш, че Капитанът ни доведе на много интересно място.

— Ще му дам аз едно интересно място — мрачно промърмори Стасяк.

Застана до Рипър и сърдито се вторачи в мъглата и дърветата.

— Рип, а знаеш ли защо ни доведе? Защото нас може да ни пожертва. Тук сме само да му опитваме водата, преди да се опари. Ако нещо се прецакаме, той само ще свие рамене и ще каже колко съжалява, после ще се обади на „Тъмен вятър“ да пратят още две парчета пушечно месо.

— То си върви със занаята — вдигна рамене Рипър. — Това е да си щурмовак. Ако не ти изнася, да не си се захващал.

— Само да оцелея още пет месеца и край на договора — увери го Стасяк. — После с такава скорост се изнасям, че свят ще ти се завие. Още не ми се вярва, че хлътнах в такава задача малко преди уволнението. Рип, чуй какво ще ти шушна, ама съвсем безплатно — тук не поемам никакъв риск, освен ако е абсолютно неизбежен, всичко ще карам по устав и по заповед, въобще няма да си слагам главата в торбата. Каквото ще да става с тая мисия, аз се прибирам жив и здрав, можеш да си заложиш парите на това.

Рипър най-сетне го удостои с поглед.

— Лю, а после какво ще правиш? Като напуснеш Службата, къде ще отидеш? Всичките ти знания, обучението и опитът ти са на щурмовак. Извън Службата не се отварят много вратички за един професионален убиец. Да ти предскажа ли какво ще стане? Ще се прехвърляш от една задръстена работа на друга, ще се съсипваш за половината пари, които изкарваш като щурмовак. После, като ти свършат парите и се побъркаш от скука, някоя акула с ей такава усмивка и костюмче колкото годишната ти заплата ще те придърпа за наемник, за да лапне тлъста комисиона, а ти ще изкараш щура екскурзийка по най-скапаните дупки на Империята. Накрая на бегом ще се върнеш в Службата и ще приплачеш за нов договор, както правят почти всички бивши щурмоваци.

— И както ти си направил — напомни Стасяк.

— Аха. Както и аз направих. Лю, трябва да свикнеш с това. Само тази работа се предлага на хора като нас.

— Не и за мен — възрази Стасяк. — Щом се измъкна оттук, въобще не могат да ме докопат. Имам си планове. Ще обиколя тук-там. Ще се издигна.

— Непременно, Лю.

— Сериозно ти говоря!

— Знам. Надявам се да успееш. А дотогава си отваряй очите. Между другото, не поглеждай натам веднага, но май нещо мърда извън периметъра, посока „два часът“.

Стасяк се завъртя небрежно, очите му почти мигновено се плъзнаха към означената посока. Там нямаше нищо. Включи инфрачервените си присадки, но по периметъра никъде не забеляза топлинни следи. Свърза се и със сензорите на катера и пряко проучи сигналите им, ала пак нищо не откри по границата на гората. Прекъсна връзката и се обърна към Рипър.

— Рип, вече взе да ти се привижда. Там нищо не се мярка.

— Имаше нещо. Видях го. Продължавай да наблюдаваш, все ще се издаде. Заради ей такива случки ми се ще Империята да не беше забранила всички присадки, освен най-необходимите. На черния пазар съм виждал такива джаджи, че няма и да повярваш. Присадки и вградени бойни системи, с които човек може да стане непобедим. Разбира се, нали точно затова ги забраняват. Империята не иска малките войничета да си вирят носовете. Не са забравили въстанието на Хейдънците.

— Че как да го забравят — съгласи се Стасяк. — От ония киборги на всеки му се разтреперваха краката. Аз обаче още нищо не виждам там. Може пък Капитанът да се връща.

— Но той щеше да се появи в инфрачервения спектър, нали? Ти ме подсети за още един въпрос, който си струва да си поблъскаме главите. Какво прави добричкият ни Капитан тук и си рискува кожата на опасно място с грухльовци като нас?

— Търси Гарвана, който ще да е той.

— Ъхъ — Рипър се намръщи за пръв път. — Капитанът знае доста повече, отколкото ни казва. Готов съм да се хвана на бас, че тоя Гарван ще излезе някой мощен еспер. Иначе няма как да се опази от сензорите на катера.

Стасяк завъртя глава.

— Не знам. Ако Гарвана е живял все тук десетина години, с какво се е хранил? Нали няма дивеч за лов. Всяко живо същество е изтребено при изгарянето. Пък и да е изнамерил как да оцелее, трябва да е луд за връзване, щом десет години е бил съвсем сам.

— Не е задължително. Може някак да се е споразумял с хората от базата. Ето го. Видя ли?

— Да — тихо потвърди Стасяк. — Точно в края на гората. И точно където ти каза. Ама не мога да разбера какво е. Искаш ли да погледнем отблизо?

— По-полека, Лю. Може да е номер, за да ни отдалечат от кораба. А като е дошло насам, как не е гръмнало някоя мина? Който ще да е, ама е влязъл в радиуса на действие. Току-виж, знае как да ги включва и изключва от разстояние. И само чака да минем покрай някоя, за да я включи. Бам-бум — и ще ти пратят топките вкъщи, щото не са намерили останалото. Не става, Лю. Без истинска мишена пред себе си и без пряка заплаха за катера не мърдам. Поне докато не разбера кой ми стои насреща.

— Адски си прав — одобри Стасяк, който не отделяше уж равнодушния си поглед от мястото. — Ако Капитанът иска да гони призраци, негова си работа. Без заповед не мърдаме. Рип, вече не го виждам. Ти виждаш ли го?

— Не. Пак изчезна.

Стасяк погледна часовника, вграден в китката му.

— Капитанът нещо много се забави. Трябваше вече да се е върнал.

Рипър вдигна рамене.

— Колко време ти трябва да намериш някого, дето официално не съществува? Не се тревожи за Капитана. Отдавна е пораснал и може сам да се погрижи за себе си.

Постояха загледани в мъглата.

— Сетих се — каза накрая Стасяк. — Ако в оная посока има призрак или нещо друго, значи е горе-долу в сектора на Изследователката. Току-виж, се сблъскат в тая мътилка.

— Ако стане, жал ми е за призрака — промълви Рипър.