Светът на призраците

ДЕВЕТА ГЛАВА НЕОЧАКВАНИ ЗАТРУДНЕНИЯ

Сайлънс безпомощно пропадаше в тъмнина без граници и дъно. В горчивия въздух ясно се усещаше миризмата на сяра и гореща кръв. Ярки светлинни кълба профучаваха край него като глави на комети. Чуваше гласове в мрака, гръмки и неразбирами, примесени с писъци и смях. Сайлънс не знаеше откога пада, но му се струваше, че е тук цяла вечност. Мяташе се, ръцете му отчаяно търсеха опора, в която да забавят безкрайното слизане, но срещаха само тъмата и свистенето на ледения вятър. Изкуствено си налагаше спокойствие, колкото и трескаво да бушуваха мислите му. Къде е, по дяволите, как е попаднал тук? Къде са другите? Къде е Гарвана?

— Точно до тебе съм, Капитане.

Внезапно се озова на тясна стълба, напуканият мрамор продължаваше надолу в нищото. Гарвана стоеше до него, хладнокръвен и безгрижен. Студените повеи рошеха косата му, издуваха наметалото като пляскащи криле. Той надникна в безкрая долу, после изви към Сайлънс очи, в които нямаше тревога.

— Предупредих те, Капитане. Такива пътешествия винаги са опасни.

— Пътешествия? — Сайлънс опита да прикрие смущението си. — Къде сме, Гарване?

— Където настоя да те отведа. В съзнанието на Диана Вертю.

Паметта му се върна като буен поток. Диана бе видяла щурмоваците да умират, разкъсани на парчета. Ужасът и чувството на вина, че е оцеляла, бяха притиснали непоносимо ума й и за да не полудее, тя бе избрала единствения път — да отрича случилото се. Бе забравила всичко, но после бе принудена да си го припомни. И за да не се сблъска отново с ужаса, тя бе избрала убежището на собственото си съзнание, където нищо не можеше да я достигне и нарани. Стоеше сляпа и безчувствена, най-после намерила спокойствие и сигурност.

Гарвана не успяваше да я докосне със своя есп, но предложи нещо. Беше рисковано и за Капитана, и за двамата еспери. Щеше да свали защитата си и пряко да свърже своето съзнание с Диана. Да превърне нейната болка в своя. „Ако ще проникваш в нея, искам и аз да съм с тебе, каза му Сайлънс. Все пак съм неин баща.“ Гарвана възрази, но Сайлънс не го слушаше. Нямаше избор. За да завърши успешно мисията си, имаше нужда от есперката. И в края на краищата тя му беше дъщеря.

В тъмата проблясваха светкавици, избледняваха и чезнеха. Пискливи нечовешки гласове се обаждаха и затихваха. Поривите на вятъра налитаха от нищото и отминаваха.

— Всяка светлина е мисъл — меко изрече Гарвана. — Всеки глас е спомен. А усилването и отслабването на вятъра е израз на волята й. Сега сме част от нейната крехка психика. Или ще намерим лек за лудостта й, ще я убедим да живее в мир с паметта си, или никога няма да излезем оттук.

— Откъде се появи тази стълба? — попита Сайлънс повече заради облекчението да чуе своя глас.

— Това е творение на съединените ни съзнания. Символ на устойчивост, за да се чувстваме по-уверени. Капитане, очаквай да срещнеш странни неща тук. Съзнанието работи със символи. Особено ако се занимава със събития, за които всъщност не желае да мисли.

Той погледна надолу, Сайлънс също. Недалеч от тях стълбата изведнъж свършваше с призрачно потрепващо сребристо поле, простиращо се навсякъде. А в подножието й имаше голяма къща с бели стени, зад прозорците й горяха чудновати огньове.

— Това е съзнанието на Диана — обясни престъпникът. — Каквато сама се възприема. Трябва да влезем в къщата, за да поправим стореното й зло, ако можем. И най-добре да побързаме. Проблемът не е във времето. Няколко дни тук вероятно ще означават броени секунди в действителния свят. Но е опасно да се застояваме в нейното съзнание. Тук е всичко, от което се страхуваме, и нищо не ни предпазва, освен силата на собствената ни воля. В това място няма правила, Капитане, а само различни степени на необходимостта.

— Тогава да си вършим работата. — Сайлънс тръгна по стъпалата към голямата бяла къща.

Доближаваха я съвсем бавно, сякаш тя не желаеше да приема посетители. Сайлънс започна да долавя нечие присъствие в мрака. Огледа се уж небрежно, но тъмата отблъсна усилията на сетивата му с презрителна лекота. Чуваше тежко, равномерно дишане и нещо като пляскане на грамадни криле. Звуците долитаха първо от едната му страна, после от отсрещната, все по-наблизо, все по-силни. Усещаше суха горещина да полъхва от скриващата всичко черна пелена.

— Не се впрягай, Капитане — тихо се обади Гарвана. — Каквото и да е, трябва да го отбягваме. Съсредоточи се в къщата. Само тя е важна.

Внезапно се озоваха на края на стълбата, къщата надвисваше и сияеше като луна. Голямата постройка беше старомодна и странно стилизирана, като че изградена повече за красота, а не за да живее някой в нея. Смущаващите светлини бяха изчезнали, зад прозорците се таеше само мракът, превърнал се в безброй внимателни погледи. Ледена тръпка прониза Сайлънс, най-после осъзнал пред какво стои. Къщичката за кукли, подари я на Диана за петия й рожден ден. Когато още беше негово дете, преди Империята да му я отнеме. Вторачи се във вратата пред себе си. Голяма гладка плоча от дърво, без дръжка и звънец.

— Сега какво да правим? — попита той.

Ехото от гласа му затихваше в безкраен тревожен шепот.

— Ще влезем — безстрастно изрече Гарвана. — После ще говорим с Диана, поне с онази част от съзнанието й, която предпочете да ни покаже. Не можем да я принудим насила да се върне с нас. Трябва да я убедим. Може и да успеем.

Той пристъпи напред и уверено почука на вратата. Звукът отекна кухо и плоско, съвсем неподходящ за врата на дом. Гладката плоча бавно се завъртя и откри ярко осветен коридор. Сайлънс се обърна към Гарвана, който му посочи да влезе пръв. Той решително тръгна напред, Гарвана го следваше само на една крачка. Вратата се затвори зад тах, неумолимо и сякаш завинаги. Простиращият се пред двамата коридор беше невъзможно дълъг. Не можеха да определят откъде иде светлината. По коридора на равни разстояния бяха разположени врати.

— Съзнанието е лабиринт — промълви Гарвана. — Нека се надяваме, че няма да срещнем Минотавъра.

— Може и да няма.

— Винаги има Минотавър. Ако имаме късмет, първо ще намерим водач.

Къщата сякаш ги слушаше през цялото време в очакване да чуе съкровеното слово. Наблизо се отвори врата и от стаята излезе малко дете. Шестгодишната Диана в празничната си рокличка. На челото й личаха изгаряния от електроди.

— Позна ли видението, Джон? — попита Гарвана. — Знаеш ли защо от всички свои образи тя пожела да ни покаже този? Така е изглеждала на самата себе си, когато Империята я е обучавала как да си служи със своя есп. По-точно — кога да не го използва. Първото, което внушават на всички еспери, е послушание — да прибягват до еспа си само по заповед. Насаждат им смъртен страх от всяка болка, за да ги държат в подчинение — дълъг и мъчителен процес, единствената причина да го прилагат е, че дава резултати. Никой не споменава думата „изтезания“. Нали есперите нямат никакви права. Те са апарати, употребяват ги или ги захвърлят според обстоятелствата. И ако това означава да сложиш електроди върху челото на едно дете и да пуснеш високо напрежение… е, нали за да изпържиш омлет, трябва да счупиш яйцата и така нататък. Не, Капитане, не извръщай глава. Това е твое дело.

— Не знаех — прошепна Сайлънс.

— Не си искал да знаеш. Затварял си очи пред очевидното, запушвал си уши за слуховете, повтарял си наум, че всичко е за добро. Джон, ти си пратил дъщеря си в ада и част от нея завинаги ще остане там, във вечното страдание и вечния вик от болка. И трябва да преминем през това, за да стигнем до нея. — Гарвана се наведе нежно към момиченцето. — Диана, искаме да говорим с тебе. Можеш ли да разговаряш с нас?

Детето се обърна, протегна им ръчички и ги поведе по коридора. Малката ръка беше топла и мека, съвсем истинска в пръстите на Сайлънс. Призраци идваха и тръгваха редом с тях, бледи безмълвни хора, които са били важни за Диана през краткия й живот. Сайлънс не позна никого. Фигурите отминаваха в смразяващо мълчание, вглъбени в себе си, мислите им ги отнасяха незнайно къде. Някои имаха белези от електроди по кожата си. Някои пищяха безмълвно, някои несъмнено бяха луди. И твърде много от тях бяха деца.

Сайлънс изви глава към вратите, край които вървяха — ту затворени, ту не. Стаите пазеха моменти от миналото на Диана, уловени като мушици в буци кехлибар. Почти винаги — сцени на страдание, физическо и душевно. „Джон, ти си пратил дъщеря си в ада.“ Не искаше да гледа, но се принуждаваше. После стигнаха до затворена врата, зад която малко дете ридаеше неспирно, без надежда и утеха. Сайлънс спря. Гарвана и Диана застанаха до него. Капитанът закова поглед във вратата, пръстите му неволно се свиха в юмруци, струваше му се, че ако влезе вътре, ще спаси своето дете и ще премахне извършената злина. Гарвана впери в него пронизващ взор, в очите на престъпника се мярна сянката на страха.

— Джон, нищо не можеш да направиш. Слушаш миналото. Вече се е случило. В дълбините на съзнанието ни всичко плашещо и нараняващо си остава завинаги и чака сгоден случай пак да се вкопчи в нас. Ако отвориш вратата и пуснеш на свобода онова, което е там, отново обричаш Диана да живее в ада, а и нас заедно с нея. Махни се оттук, Джон. Сигурно ще се натъкнеш и на по-лошо, преди да стигнем до сърцевината на психиката й, дълбоко стаения център на нейното „аз“, който никога не заспива.

— Не биваше да сме тук — изпъшка Сайлънс. — Това е по-страшно от намеса в личността. Има неща, които никой не бива да вижда и помни.

— Прав си. Но нямаме избор. Диана се е скрила твърде дълбоко в себе си, за да намери пътя към света без помощ отвън. Дори не съм уверен, че и ние можем да се измъкнем без съгласието й. Ако се опитам да го постигна сам, или ще унищожа психиката й, или ще стане дори нещо по-лошо. Казах ти всичко това, преди да започнем. Малко е късно за угризения.

— Тя ми е дъщеря, Шон.

— Не, Джон. Ти си се отказал от всякакви права върху нея, когато си я предал на психоманипулаторите на Империята. Трябва да продължим, Джон. Да навлезем по-дълбоко.

Сайлънс кимна сковано, позволи на дъщеря си и на някогашния си приятел да го водят по коридора. Около тях се вихреха изгубени в миналото призраци, отминаваха неизброими врати. Стигнаха до една, зад която някой изливаше в крясък своя бяс и ненавист. Тежко и могъщо тяло връхлиташе вратата, дебелото дърво вече се пукаше. Диана настойчиво дръпна ръката на баща си.

— Не спирай тук. Опасно е. Тя може да излезе.

Сайлънс се остави да го водят, пак тръгнаха по коридора. Светлината постепенно отслабваше и подът под краката му вече не беше толкова устойчив. От тъмнината излязоха Рипър и Стасяк, зад тях оставаха кървави отпечатъци. Сайлънс се долепи до стената, за да ги пропусне, но те му препречиха пътя. Гледаха го и кървави сълзи се стичаха от немигащите им очи.

— Защо направихте това, Капитане? — прошепна Стасяк. — Защо ни доведохте тук, а после ни изоставихте? Моля ви, Капитане, искам да се прибера у дома. Не ме зарязвайте в мрака.

— Те са само видения — напомни му Гарвана. — Само твоето съзнание им дава сила. Няма да ни навредят, ако не им позволиш.

— Моля ви, Капитане — говореше Рипър. — Не ни изоставяйте.

— Каквото и да стане — твърдо изрече Сайлънс, — кълна се, че няма да ви захвърля в Тринадесета база. Още не знам как, но ще ви освободя!

Той пристъпи напред с Гарвана и Диана, а щурмоваците се дръпнаха. Нови врати, още призраци. Незнайно кога стигнаха края на коридора — една-единствена грамадна врата. Детето Диана пусна ръцете на Сайлънс и Гарвана, измъкна отнякъде внушителен бронзов ключ и отключи. Бутна вратата без усилие въпреки привидната й тежест и посочи на двамата мъже да влязат. Огледаха се предпазливо и се озоваха в малка, уютно обзаведена стая, в откритата камина приятно припукваше малък огън. Диана, отново на деветнадесет години, седеше спокойно в едно от креслата до камината. Сайлънс бавно завъртя глава, сви вежди. Детето си беше отишло. Вратата тихо се притвори.

— Познавам това място. Спомних си. Диана беше съвсем малка, когато с Илейн я доведохме тук. Последната ни ваканция, която прекарахме заедно.

— И може би точно затова е избрала този спомен, за да се скрие в него — рече Гарвана. — Тук се е чувствала на сигурно място. Последното, където е била защитена от външния свят.

Обърнаха се към Диана, отпуснала се свободно в огромното кресло. „Всъщност не беше правено за великани, сети се Сайлънс. Помни го такова, защото тогава беше мъничка.“ Чуваше дъжда навън. Валя през цялата им почивка, а той, Илейн и Диана прекарваха дълги дни в игри, решаване на главоблъсканици и поглъщане на огромни количества вкусна храна. Не беше кой знае какъв спомен, та чак да го превърнеш в рай. Но когато имаш само това…

— Диана — проговори той най-сетне. — Аз съм, твоят баща. Дойдох да те взема. Време е да си вървим.

— Не искам да ходя никъде — възпротиви се момичето. — Има нещо навън. Там, в тъмното. Плаши ме.

— Не можеш да останеш тук — обади се Гарвана. — Колкото по-дълго се бавиш, толкова по-трудно ще ти е да излезеш.

— Не искам да излизам — упорстваше Диана. — Тук съм си добре.

Нещо се раздвижи зад затворените капаци на прозорците. Бавни твърди стъпки подминаха прозореца и се насочиха към вратата.

— Диана, кой е там? — попита Гарвана.

— Мама. И тя беше тук.

Студена ръка стисна сърцето на Сайлънс, кръвта се дръпна от лицето му.

— Не, Диана, не. Майка ти е мъртва от пет години.

— Тук не е — възрази момичето. — Ти беше тук и аз, мама също. Всички пак ще си бъдем заедно и повече никога няма да оставаме сами.

Стъпките спряха пред вратата. Сякаш назряваше нещо окончателно, неизбежно.

— Вратата е заключена — намеси се Гарвана. — Съсредоточи се, Джон. Ако вярваш в това, вратата ще остане заключена. Джон, чуй ме. Тя не бива да довърши спомена, иначе можем да заседнем тук като в капан.

— Илейн — промълви Сайлънс. — Шон, ти никога не си я виждал. Би я харесал. Тя беше весела и забавна, беше прекрасна. Загина, когато пръснаха кораба й от засада в мъглявината Конска глава. Не намериха дори един труп, но я погребахме символично. Липсва ми, Шон. Толкова ми липсва.

Дръжката на вратата помръдна. Сайлънс гледаше ту към заключената врата, ту към Диана. Пръстите на Гарвана се впиха в ръката му.

— Джон, Диана… не правете това! Оставите ли миналото да се превърне в действителност, то ще придобие власт над вас. Сега владеете положението, но това няма да продължи вечно. Всичко, което ви е направило впечатление някога, лошо или добро, е при вас. Засега всички плашещи неща са сигурно заключени, но щом изтървете контрола, вратите ще започнат да се отварят. Тогава не Илейн ще натиска вратата, за да влезе. По дяволите, Джон, говори й! Убеди я. Нали току-що ми каза, че Илейн е мъртва от пет години? Според тебе какво е онова навън? В най-добрия случай те очаква цяла вечност от детски игри. А в най-лошия — вечност с жена, която е мъртва и ти знаеш това.

Сайлънс за последен път отмести очи от вратата към дъщеря си. Тя му се усмихна ведро.

— Диана, не можем да останем тук. Сега трябва да дойдеш с мен.

— Няма. Пак ще бъдем заедно. Завинаги, вечно, безкрай.

— Диана…

— Нещо се случи — продължи тя. — Не си спомням какво беше и не искам да си спомням. По-скоро ще умра.

— Не! — възкликна Сайлънс. — Моля те, Диана, изслушай ме. Нужна си ни. Аз имам нужда от тебе. Толкова отдавна съм самотен… Трябва да тръгвам. Моля те, не ме оставяй отново сам!

Тя се взря в него непреклонно. Иззад вратата не се чуваше нито звук. Сякаш целият свят затаи дъх. Диана протегна ръка и хвана дланта на Сайлънс.

— Грижи се за мен — тихо каза тя. — Защитавай ме. Обещай ми.

— Обещавам — Сайлънс мъчително изтласкваше думите през заседналата в гърлото му буца. — Никога вече няма да позволя нещо да те нарани.

Той я прегърна и тя силно се притисна до него, заровила лице на гърдите му. Сайлънс се обърна към Гарвана, очите му блестяха от неизплакани сълзи.

— Шон, изведи ни оттук.

Нова светлина заля стаята, ярка и ослепителна, подробностите избледняваха в сиянието, всичко изчезна и те пак се озоваха в коридора на трето ниво. Върнаха се в другия лабиринт, при другия Минотавър, свързани от преоткрита обич. Гарвана се надяваше, че това е достатъчно.

— Добре — обобщи Сайлънс. — Ето какъв е планът. Много е просто. Плановете без измишльотини винаги са най-добри, защото по-малко неща могат да се объркат. Диана, ти ще използваш своя есп, за да се свържеш с пришълеца. Със самата твар, със съществото в черупката. С онова, което е припълзяло тук от разбития кораб. Ти ще играеш ролята на примамка, за да извлечеш пришълеца от скривалището му, където и да е то. Ще дойде при тебе, защото те възприема като заплаха. Твоят есп те прави особено опасна и той знае това. Няма за какво да се тревожиш, защото Изследователката Фрост ще бъде с тебе. Тя ще се погрижи и двете да оцелеете, докато отвличате вниманието на пришълеца. През това време Гарвана и аз ще се доберем до сърцето на системата, изградена от него тук. Непременно има център, място, което свързва всичко ведно. Щом го унищожим, пришълецът ще бъде изолиран и много по-уязвим.

Гарвана ще използва псионната си невидимост, за да не разбере пришълецът какво става тук, докато е вече късно да се намеси. Щом разрушим връзката между него и базата, Фрост би трябвало лесно да се справи с тази твар. Диана, ти обаче трябва да осъзнаеш, че започнем ли веднъж това, сме длъжни да го доведем докрай. Не можеш просто да изчезнеш зад психозащитата си и да се скриеш. Ти си примамката. Трябва да отвличаш вниманието му, докато Гарвана и аз унищожим центъра. Фрост ще те опази.

— Адски сте прав — потвърди Изследователката. — Досега не съм срещала твар, която да не съм убила.

Диана кимна рязко.

— Разбирам, Капитане. Да си свършим работата.

Затвори очи и остави съзнанието си да се разпростре. Наоколо из базата ревяха хиляди гласове, някои човешки, а някои — не. Човешките съставки на страшната система бяха още живи, но техните умове или каквото бе останало от тях се движеха по чужди пътища. Диана се съсредоточи и започна да отблъсква бърборещите гласове един по един, търсеше натрапващото се чуждо присъствие в средоточието на мрежата. То я откри първо, избухна като ярък огън в съзнанието й, но тя удържа и твърдо спря пришълеца до границите на психиката си. Докато го изтласкваше, почувства как се засилва интересът му към нея, мислите му пропълзяваха през мислените й щитове, усещаше ги като червеи по лицето си. Усилията му нарастваха заплашително, но Диана бе обучена да понася и по-страшен натиск.

Увереността й укрепна, вече знаеше, че сам по себе си пришълецът не е толкова могъщ. Истинската му сила се криеше в черупката, която градеше около себе си, във властта му над живите части от мрежата. Диана отстрани от мислите си всички останали гласове, фокусира вниманието си само върху пришълеца и му показа докрай дарбата си. Психическите му процеси кипяха около съзнанието й, мрачни и сложни, напълно чужди на всичко човешко. Колкото и да се напрягаше, девойката не успя да открие никакъв смисъл в тях. Тя се съсредоточи в едно-единствено послание: „Ако ме искаш, трябва да дойдеш и да ме хванеш. Твоята паяжина не може да ме види и ако ти не дойдеш, аз ще те намеря. И ще те убия.“ Пришълецът изведнъж прекъсна връзката, Диана отново събра съзнанието си във фокус и отвори очи. Другите я гледаха с очакване и тя кимна самоуверено, опитваше се да покаже, че владее положението като истински професионалист.

— Вече знае къде съм. Капитане, по-добре да тръгвате веднага. Скоро ще се домъкне тук.

Сайлънс се усмихна.

— Диана, остава само да ми дадеш направлението.

Тя предаде схемата на трето ниво, получена от ИИ, обозначи къде се намираха в момента и показа центъра на чуждата мрежа. Сайлънс и Гарвана запаметиха информацията и Диана прекъсна връзката. Сайлънс изчака търпеливо дъщеря си да научи как да включва новата лампа, открита от Изследователката, после заедно с Гарвана тръгна по коридора, а тяхната лампа подскачаше над главите им като блуждаещ блатен огън. Диана и Фрост постояха за миг в неловко мълчание, после Изследователката седна на пода, измъкна меча си от ножницата и постави острието на коленете си.

— Можем и да си отдъхнем, докато чакаме пришълеца да си покаже муцуната. Предполагам, че твоят есп ще ни предупреди достатъчно рано?

— Разбира се.

Диана се поколеба и седна до Изследователката. Не й беше много удобно на твърдия под, но искаше да даде почивка на краката си.

— И сега какво ще правим? Ще чакаме ли?

— Именно. Нямаме друго занимание, преди да се появи онази гадина. Отпусни се. Пести силите си. Ще ти потрябват.

— Според вас как изглежда това същество? — смутено попита Диана. — Никога не съм виждала представител на друга раса. Искам да кажа, на живо.

— Всякакъв може да е — безгрижно отвърна Фрост. — Тук нищо не съвпада с онова, което познавам. Вероятно е страшен грозник. В нашите очи повечето чужди раси са такива. Недей да се тревожиш за това. Щом се покаже, ще му пробия една дупка с разрушителя и после ще ми помогнеш да го насека на хапки. Няма проблеми.

— Но как успявате да запазите спокойствие, да сте толкова невъзмутима? Та това същество е избило всичко живо в базата, за да разкъса труповете и да ги вмъкне в живата си компютърна система. Няма да се бием с обикновен побеснял звяр. Това е мощен и развит разум, ще се стреми да ни унищожи.

— Аз съм Изследовател — заяви Фрост. — Обучена съм да побеждавам и в такива сблъсъци. Диана, уплашена ли си?

— Да — каза есперката. — Страхувам се.

— Добре. Страхът ще ти даде допълнително предимство. Увеличава притока на адреналин в кръвта и изостря реакцията ти.

— А вие боите ли се?

— Сигурно, доколкото съм в състояние да изпитвам страх. Изследователите нямат истински чувства, а само бледо ехо, спомени за емоции. Резултат от обучението.

Диана кимна.

— Обучение! Обичайното лицемерие на Империята, когато говори за контрол на съзнанието. Моето обучение започна, когато бях на шест години. Кога да използвам силата си и кога ми е забранено. И за кого да работя. Още в самото начало ни дадоха да разберем, че ако не научим всичко, и то бързо, ще бъдем убити. Империята нямало да търпи бунтуващи се и неукротими еспери. Шест години — прекрасна възраст да ти набият в главата, че си смъртна. Но пък ти внушават много ясна представа за бъдещето. Най-важно е да изпълняваш заповедите, за да имаш някакво бъдеще.

Правиха и опити с присадки за контрол над съзнанието, но не успяха да създадат модел, който да не пречи на есперите да си вършат работата. Затова се задоволиха с добрата стара дресура на психиката. Обучаваха ме с всички средства, само дето не ми накълцаха и мозъка.

Поседяха в мълчание, без да се гледат.

— И аз започнах горе-долу на същата възраст — проточи Фрост. — За да се надхитряме успешно с чуждия разум, отказваме се от много неща, които са присъщи на хората. Емоции, съвест, приятелство. Нашето обучение създава бойци, съвършени машини за убийство, за да пребъде величието на Империята. Вече почти нищо не чувствам, освен когато се сражавам. Имала съм любовници, но не обичах никого от тях. И нямам приятели, нямам семейство, нямам нищо освен работата си. Ако не друго, поне е безкрайно интересна.

— Само това ли имате? — обади се Диана. — Работата и убийствата?

Фрост вдигна рамене.

— Стига ми. Еспер, не бива да очакваш много от живота. Трябва вече да се примириш с това.

Диана се усмихна за миг.

— Знаете ли, приличаме си повече, отколкото предполагах. Вие се занимавате със смъртта, а аз с живота, но всъщност сме двете страни на все същата монета. И на двете са ни отнели детството и са превърнали живота ни в нещо, което децата не биха могли да проумеят. Вероятно и двете ще умрем в служба именно на хората, които са ни съсипали.

Фрост поклати глава.

— Не, еспер, ти въобще не ме разбираш. Харесва ми, че ме направиха такава. Аз съм силна и бърза, нищо и никой не може да ми се опре. Аз съм най-съвършената бойна машина, която можеш да срещнеш. Да, причинила съм гибелта на цели цивилизации, убивала съм хора и други твари с голи ръце. И само когато се бия и убивам, аз се усещам истински жива. Също като наркотиците, но за разлика от тях не омръзва. Ти не би могла да разбереш какво е да знаеш, че си най-добрата. Аз съм върховното олицетворение на Империята, на нейното могъщество и устрем. И за да постигна това, трябваше да се откажа от някакви бледички чувства. Само биха ми пречили на работата.

Ти си различна. Не се гордееш с това, че си еспер. И ако можеше, още сега би се отрекла от дарбата си. За да станеш нормална. Но аз няма да се откажа от себе си и ще убия всеки, който би опитал да ме промени. Еспер, прекалените размишления само пречат. Животът е по-лесен, когато не ти го усложняват емоции и съвест.

Диана я погледна непреклонно.

— Отнеха ми всичко друго. Няма да се откажа и от това. По-скоро бих умряла.

— Може да ти се случи скоро — отбеляза Фрост, обърнала лице към тъмния коридор. — Нещо идва.

С едно-единствено грациозно движение Изследователката се изправи, вдигнала меча. Диана стана не толкова ловко и се заоглежда трескаво. Не беше възможно пришълецът вече да е тук. Не би могъл. Нали нейният есп трябваше да го открие предварително. Освен ако и чуждият разум владееше изкуството на псионната невидимост. Значи щеше да стане по-интересно, отколкото й се искаше.

Фрост тупна по гривната на лявата си ръка и силовият щит се появи с бледото си сияние и гръмко бръмчене. Диана издигна своя есп и предпазливо провери околността. В базата цареше тишина, вече не чуваше несвързаните гласове. Пришълецът също се бе оградил с психозащита. Диана побърза да прибере съзнанието си и да се предпази. На теория защитата й би могла да отблъсне всяка псионна атака, включително и психобомба, но досега не бе проверявала издръжливостта си в истински сблъсък на волята. Надяваше се пришълецът да не долови това. Озърна се към Фрост и отново се окуражи от очевидния професионализъм и самоувереност на Изследователката. Сети се за нещо.

— Ако пришълецът ни нападне, няма ли разрушителят да ви послужи по-добре от меча?

— Не — спокойно отговори Фрост. — С меча боравя по-гъвкаво. Ако искаш, ти вземи разрушителя.

— Благодаря, не искам — отказа Диана. — Не вярвам в оръжията.

— Както решиш — в гласа на Изследователката ясно личеше снизходителност. — Но каквото и да идва, твърде наблизо е. Усещам го. И съм поразена. Не ми се вярваше, че нещо може да се прокрадне към мен, без да го усетя.

— Псионна невидимост — напомни Диана. — Не можете да го усетите.

— Не би трябвало да има никакво значение. В края на краищата аз съм Изследовател. Ти откри ли какво става?

— Не знам много. Нещо идва и не е само. Не ми се вярва да е пришълецът. — Диана изглеждаше потисната. — Не съм сигурна, но май пришълецът въобще не ни е доближавал. Все още се крие някъде. Пратил е други, вместо той да дойде. Фрост, подгответе се. Почти стигнаха до нас.

— Отпусни се, еспер. — Изследователката леко размаха острието и се усмихна весело. — Докато аз съм тук, нищо не може да те докопа. Но поне включи силовия си щит. Няма смисъл да ги улесняваш. Ти си примамка, а не жертва.

Диана се изчерви и натисна гривната си. Бръмченето на енергийното поле беше много успокояващо. Двете с Изследователката стояха в тишината и се ослушваха. След малко в мрака се чу мекото шляпане на тичащи боси ходила, Диана и Фрост се напрегнаха, за да срещнат най-после появилия се враг.

Били са хора, преди пришълецът да ги погълне в своята система. Сега вече бяха други — с форма, грубо наподобяваща човешката, но преобразени според нуждите на чуждия разум. Разкривени и уродливи, с излята по скелетите плът като стекъл се по свещта восък. Някои нямаха кожа, червените мускули блестяха влажно в светлината на лампата, сухожилията се свихаха при всяко движение. Снопчета пипалца се вееха от празни очни кухини, от устите стърчаха зъби като игли. Мускули се издуваха в невъзможно нелепи буци. Сгърчените лица бяха нечовешки празни, чужди на всяка мисъл или чувство. Пришълецът бе преработил човешките останки за своите цели. Дори в тях да имаше следи от някогашните хора, те бяха погребани твърде дълбоко, за да не пречат.

Оказаха се десет, бутаха се по края на светлинния кръг от лампата, сякаш не искаха да изоставят уюта на сенките. „Десет, каза си Диана. Не е чак толкова зле. С толкова можем да се справим.“ И като отговор на мислите й се появиха още фигури, излизаха от стените, все едно прекрачваха в мъгла, а не през стомана. Изследователката се озъби.

— Как го правят? Стените са твърди, нали проверих.

— Стените също вече са част от системата на пришълеца — тихо отвърна Диана. — И те са чужди. Както всичко в базата. Цялата структура се е превърнала в единен организъм и пришълецът е неговият ум и сърце.

Фрост изпръхтя.

— Тогава каква роля е поверил на тези гадости?

— Антитела. Ние сме натрапници, инфекция в организма. Затова тези твари ще ни премахнат.

— Тоест само ще се опитат — невъзмутимо я поправи Фрост. — Добре де, много са, но даже нямат оръжие. Еспер, да не се отчайваме. Ще ни стигнат силите.

— Значи не разбирате. Те са антитела. Пришълецът може да създаде толкова, колкото са му необходими, ще възстановява и повредените. Може да направи десет, сто, хиляда. Достатъчно, за да ни смаже. Изследователко, дори вие не можете да устоите на хиляда. Те не са хора. Вече не са. Те не мислят, не усещат, не изпитват болка. Те просто ще прииждат, докато най-сетне умрем. Тогава пришълецът ще ни преработи, за да изпълняваме някаква полезна за него функция. Ако имаме късмет, няма да научим точно каква.

— Казах ти, еспер, твърде много мислиш. Нищо не е свършено, докато не свърши. Щом антителата са толкова многобройни, повечето ще се блъскат и ще си пречат. Само трябва да отбиваме атаките, докато Капитанът и престъпникът стигнат до ядрото на системата. Или пък пришълецът ще загуби търпение и ще дойде сам да се разправи с нас. — Тя се усмихна неприятно на уродливите фигури пред себе си и размаха меча. — Хайде, нищожни кучи синове, да започваме.

Капитан Сайлънс и Гарвана бързо напредваха през деформираните коридори към тъмното сърце на Тринадесета база. Дълго единствената светлина наоколо падаше от реещата се над главите им лампа, но след време в далечината започнаха да се появяват странни сияния и проблясъци, същински мигащи и дебнещи очи. В черните сенки нещо се местеше и шаваше, понякога живо, понякога — не. Сайлънс се вглеждаше внимателно, но се стараеше да не забелязва подробностите. Неясните очертания тревожеха най-първичните пластове на съзнанието му. Самата идея, че светът на неодушевената материя би могъл да се домогне до разум и цел, подкопаваше вярата му в устройството на Вселената.

А Гарвана изглежда не се разстройваше от неприятните гледки. Но нали преди беше Изследовател. Хората от тази професия не позволяват нищо да наруши спокойствието им. Сайлънс се озърташе с ярост в очите си, от стискането на оръжието кокалчетата на юмрука му побеляха. Доверяваше се на псионната невидимост, излъчвана от Гарвана, но всички негови инстинкти се противяха на идеята, че сами се пъхат при пришълеца. Той решително си наложи да не обръща внимание на опасенията си, вместо това още повече внимаваше къде стъпва. Дебели стоманени въжета се виеха лениво по пода, същински унесени змии, омотаващи се една в друга с бавни движения. Капеше черно масло. По изпотените стени сребърни вени се издуваха в неравномерен, забързан пулс. Сайлънс се обърна към Гарвана, подразнен от неговото неизменно спокойствие.

— Ти сигурен ли си, че тази твоя невидимост ще ни свърши работа?

— Напълно, Капитане. Иначе отдавна щяхме да сме трупове. Имай ми доверие. Ще те заведа до мястото.

Сайлънс подсмръкна.

— Один, още ли слушаш?

— Да, Капитане. В аудиовръзката няма смущения.

— Покажи ми плана на трето ниво.

Светещите символи и линии изплуваха във въздуха пред очите му. Сайлънс провери къде се намират и се ухили свирепо. Бяха много по-близо до центъра на паяжината, отколкото си представяше.

— Один, случайно да си преразгледал решението си да не ни пускаш в катера?

— Не, Капитане. По този въпрос в мен са заложени недвусмислени инструкции на Сигурността. Но, разбира се, ще ви осигурявам цялата информация, която ми е достъпна.

— А измъкна ли още нещо полезно от компютрите на базата?

— Засега не, Капитане, обаче има още няколко сектора, блокирани с кодове на Сигурността, до които нямам достъп.

— Добре, махни плана.

Светещата карта изчезна.

— Компютър, поддържай връзка. Осведомявай ме за всяка промяна в положението.

— Естествено, Капитане.

— Гарване, предполагам, че чу това. Нещо да кажеш?

— Само едно — отсега нататък трябва да напредваме още по-предпазливо. Почти стигнахме до целта и не ми се вярва пришълецът да е оставил центъра на системата си без защита. Непременно има средства за отблъскване на атака, както и капани.

— Наистина ми липсваше твоето слънчево настроение, Гарване. Винаги очакваш най-лошото, нали?

— Да, Капитане. И обикновено съм прав.

Сайлънс прихна.

— Добре де, след няколко минути ще стигнем до центъра. Ако приемем, че някак си си пробием път през защитата, имаш ли идея какво ще правим там?

— Всъщност нямам. Няколко от твоите гранати, съчетани с насочена психобуря от моя страна, вероятно ще са достатъчни да съсипем каквото е сглобил пришълецът. Но няма как да се уверим в това, преди да отидем там.

— А няма ли да ми дръпнеш една реч колко неправилно е, че замислям унищожението на цяла нова раса? Доколкото си спомням, беше доста красноречив, когато се отнасяше до Ашраите.

— Онова беше друго. Ашраите имаха желание да постигнем някаква форма на съвместно съществуване. А за този вид разум е невъзможно. Самият му живот зависи от пълното преобразяване и контрол върху околната среда. И е не по-малка заплаха за този свят и Ашраите, отколкото за Империята.

— Ще ми се да не приказваш за Ашраите по този начин — все едно са живи. Те са изтребени, няма ги. Аз ги унищожих до последния. Гарване, твърде дълго си живял в самота.

В погледа на Гарвана имаше почти неприкрито съжаление.

— Ашраите не са изчезнали. Никога не си разбирал връзката между тях и металната гора. Тук съм от десет години и едва сега започвам да проумявам какво унищожихме. Ашраите бяха цяла раса от еспери, имаха достъп до пси-феномени, които трудно бихме доловили, камо ли разбрали. Сражаваха се като равни с Империята при цялото й превъзходство в технологиите. И въпреки че ти изгори планетата, те още са тук. Телата им може и да са мъртви, но душите им витаят сред дърветата. Ако така ще ти е по-лесно да приемеш истината, наречи го огромно живо поле от пси-енергия и явления, чиято основа е металната гора. Докато тя съществува, Ашраите също са тук. Те не забравят и не прощават. Бяха много особени, Джон. Ти така и не разбра какво извърши в този свят.

— О, не, Шон. Знам какво извърших.

Гарвана изведнъж спря и махна на Сайлънс да не продължава напред. Останаха неподвижни в малкото осветено пространство, а Гарвана се мръщеше неуверено, опипваше наоколо със своя есп. Накрая поклати глава и подкани Сайлънс да тръгват, но гримасата не изчезна от лицето му. Капитанът вдигна разрушителя, вглеждаше се ядно във всяка потрепваща сянка. С всеки миг усещаше нарастващия натиск на безбройните невидими очи, но нищо не им се противопоставяше със сила.

Коридорът рязко се разшири в една от доскорошните главни компютърни зали. Гарвана и Сайлънс отново спряха, запленени от разкрилата се гледка. Машините се бяха пръснали от неудържимо вътрешно налягане и сякаш разцъфнали в дразнещи окото полуживи устройства, свързани от дълги лъскави нишки човешка нервна тъкан. Неспирно, едва достъпно за слуха мърморене се носеше из въздуха, докато тези странни творения упорито се трудеха с незнайна цел. Сайлънс бавно огледа залата, не си позволяваше да отстъпи пред нетърпението, нито пред погнусата. Гарвана пристъпваше крачка по крачка с беизразно лице, само в очите му се четеше разбирането, постигнато със странната му дарба.

— Това е сърцето на всичко, центърът на паяжината — тихо каза той. — Чрез него пришълецът контролира всяко кътче от базата. Тук са неговите очи и уши, мозък и памет. Унищожим ли го, пришълецът ще бъде откъснат от изкуствената си среда. Системите на базата ще се разпаднат, а той ще остане сам и уязвим.

— Ако е толкова просто, защо гледаш толкова нещастно? — попита Сайлънс.

— Твърде лесно е. Твърде лесно проникнахме тук и твърде лесно ще го унищожим. Нещо пропускаме. Би трябвало много подробно да изследваме тези системи, преди да направим каквото и да е.

— Гарване, нямаме време. В момента пришълецът не е тук, но може да се върне, когато му хрумне. Длъжни сме да унищожим центъра, щом имаме възможността. Чуй ме — не е задължително този пришълец да е гениален само защото е умен и могъщ. Колкото по-силен е един организъм, толкова по-рядко му се налага да обмисля старателно действията си. Прилага онова, което му е вършило работа преди, и очаква така да бъде винаги. И понеже никой не го е побеждавал, той си въобразява, че е непобедим. Но всеки си има слабо място, сега ние открихме едно и у пришълеца. Остави ме да поработя. Ако искаш да направиш нещо полезно, пази коридора. Имам намерение да заредя тук гранати, после ще се разкараме, преди пришълецът да ни връхлети, когато надуши какво сме намислили.

Престъпникът кимна сковано и насочи вниманието си към коридора, но тревогата му не се разсейваше. Сайлънс се посъветва с ИИ и избра точките, където гранатите щяха да причинят максимални повреди. Внимателно заложи три, зареди ги една след друга, после двамата с Гарвана затичаха устремно по коридора. Едва завиха зад първия ъгъл и една от гранатите избухна. Профуча виеща ударна вълна от прегрят въздух, наситен с назъбени парчета, но безсилно спря в психокинетичното поле, издигнато от Гарвана. Секунди по-късно отекнаха още две експлозии, подът се разтърси под краката им. Взривовете бяха оглушителни и Сайлънс притисна длани към ушите си, но въпреки болката се усмихваше тържествуващо. Гъста димна пелена се стелеше около двамата мъже. Най-сетне трусовете затихнаха и в коридора се върна тишината, нарушавана само от пукота на пламъците. Сайлънс се ухили на Гарвана.

— Това хубавичко ще вкисне настроението на пришълеца. Но по-добре да сканираш набързо дали някоя от онези щуротии още работи. Ще накарам и ИИ да провери.

Той млъкна от внезапно прозвучалия в ухото му глас на компютъра.

— Капитане, възникна проблем. Явно Командир Старблъд не се е задоволил само с изолирането на базата чрез силовия екран. Включил е и системата за самоунищожение. Това е малко атомно устройство, програмирано и заредено за взрив след изтичането на определен период. Когато системите на пришълеца са овладели компютрите, отброяването на периода е било прекъснато, ала бомбата не е била обезвредена. Докато чуждият разум контролирал компютърната мрежа, базата е била в безопасност. Но сега вие унищожихте изградената от пришълеца система и отброяването продължава. Ядреното устройство ще се взриви след тридесет и две минути, а аз не разполагам с нужните кодове, за да предотвратя това. Настоявам да напуснете базата, докато още можете.