8

Маргарет тежко преглътна. Усети устата си суха като памук. Изведнъж осъзна, че стиска плота толкова силно, че ръката започва да я боли.

Опита се да отпусне пръсти, но продължи да гледа към полупразния плик с храна за растения, който беше изпуснала на пода.

Догади й се. Но можеше да изличи отвратителната картина от главата си. Как е възможно баща й да яде пръст?

Той не само я ядеше, осъзна тя. Той я мяташе в устата си и я преглъщаше.

Сякаш я харесваше.

Сякаш имаше нужда от нея.

Яденето на храна за растения сигурно е част от опитите му, каза си Маргарет. Но що за опити бяха това? Какво искаше да докаже с тези странни растения, които отглеждаше?

Веществото в плика миришеше на кисело като тор. Маргарет пое дълбоко въздух и го задържа. Изведнъж усети, че й се повдига. Гледайки плика, тя не можеше да направи нищо друго, освен да си представи каква е на вкус отвратителната кал вътре.

Уф.

Почти повърна.

Как може собственият й баща да пъха в устата си това отвратително нещо?

Като задържа дишането си още малко, тя хвана почти празния плик, смачка го и го хвърли обратно в кофата за боклук. И тъкмо да се обърне, когато една ръка я стисна за рамото.

Маргарет тихо извика и се завъртя.

— Кейси!

— Вкъщи съм — каза той ухилен — Какво има за обяд?


По-късно, след като му направи сандвич с фъстъчено масло, тя разказа на Кейси какво бе видяла.

Кейси се разсмя.

— Не е смешно! — ядосано каза тя. — Собственият ни баща яде пръст.

Кейси отново се засмя. По някаква неясна причина това му се видя смешно.

Маргарет го удари силно по рамото — толкова силно, че той изпусна сандвича си.

— Съжалявам — бързо каза тя, — но не разбирам на какво се смееш. Гадно е! Нещо му става на татко. Наистина нещо му става!

— Може просто да е закопнял за храна за растения — пошегува се Кейси, като въобще не приемаше сериозно думите на сестра си. — Нали се сещаш, както ти копнееш за печени фъстъци с мед.

— Това е друго — сопна се Маргарет. — Да се яде пръст е отвратително. Защо не го признаеш?

Преди обаче Кейси да отговори, Маргарет даде воля на цялата мъка, стаена в нея.

— Не виждаш ли? Татко се е променил толкова много. Дори откакто мама замина. Той прекарва в мазето все повече време…

— Така е, защото мама не е тук — прекъсна я Кейси.

— И през цялото време мълчи и е толкова студен към нас — продължи Маргарет без да му обръща внимание. — Той почти не ни говори. Преди винаги се шегуваше и ни разпитваше за домашните. Сега въобще не говори човешки. Не ми е казвал нито „Принцесо“, нито „Дебеланке“. Той не…

— Ти мразиш тези обръщения, Дебеланке — каза Кейси, хилейки се с пълна с фъстъчено масло уста.

— Знам — изрече забързано Маргарет. — Беше само пример.

— И какво се опитваш да кажеш? — попита Кейси. — Че татко е мръднал? Че напълно е откачил?

— Аз… не знам — отчаяно отвърна Маргарет. — Като го гледах как гълта отвратителната храна за растения, ми мина ужасната мисъл, че се превръща в растение!

Кейси подскочи така, че столът му падна и удари с облегалката пода. Той започна да крачи из кухнята като някакво зомби — със затворени очи и опънати напред ръце.

— Аз съм Невероятният Човек-Растение! — обяви той, като се опитваше гласът му да звучи дълбоко и уверено.

— Не е смешно — настоя Маргарет и скръсти ръце пред гърдите си, за да покаже, че не й е забавно.

— Човекът-Растение срещу Жената-Плевел! — обяви Кейси, крачейки около Маргарет.

— Не е смешно! — повтори тя.

Той се блъсна в плота и удари коляното си.

— Ох!

— Пада ти се! — каза Маргарет.

— Човекът-Растение убива! — викна той и се втурна към нея. Блъсна главата си в рамото й точно както овните, когато се бият.

— Кейси, ще престанеш ли! — изкрещя тя. — Спри най-сетне!

— Добре, добре! — отстъпи той. — Ако направиш нещо за мен.

— Какво нещо? — попита Маргарет и извъртя очи.

— Направи ми още един сандвич.


В понеделник следобед след училище Маргарет, Кейси и Даян подхвърляха фризби в задния двор на Даян. Беше топъл ден с лек бриз, небето бе изпъстрено с малки бели пухкави облачета.

Даян подхвърли фризбито високо. То прелетя над главата на Кейси право към редицата ароматни лимонови дръвчета зад гаража. Кейси се затича след диска и се спъна във вкопаната в земята пръскачка, която стърчеше само няколко сантиметра над моравата.

Двете момичета се разсмяха.

На връщане Кейси хвърли фризбито към Маргарет. Тя посегна да го хване, но вятърът го отнесе встрани.

— Как е да имаш откачен учен за баща? — внезапно попита Даян.

— Какво? — Маргарет не беше сигурна, че е чула добре.

— Не стой просто така! Хвърляй! — провикна се Кейси откъм гаража.

Маргарет подхвърли фризбито високо нагоре, общо взето в посока на брат си. Той обичаше да тича и да плонжира, за да хване летящия диск.

— Това, че прави странни опити, не означава, че е откачен — рязко каза Маргарет.

— „Странни“ е точно казано — отвърна Даян и придоби сериозно изражение. — Снощи сънувах кошмар с отвратителните растения в мазето ви. Те викаха и се протягаха към мен.

— Съжалявам — каза искрено Маргарет. — Аз също сънувах кошмари.

— Внимавай! — извика Кейси. Той хвърли фризбито ниско и Даян го хвана близо до глезена си.

Откачен учен, мислеше си Маргарет. Откачен учен. Откачен учен.

Думите звучаха отново и отново в главата й.

Откачени учени има само във филмите на ужасите, нали така?

— Една вечер баща ми говореше за твоя баща — каза Даян и метна фризбито към Кейси.

— Не си му казала за… това, че слизахме в мазето, нали? — притеснено запита Маргарет.

— Не — отвърна Даян, поклащайки глава.

— Ей, тия лимони узрели ли са? — попита Кейси и посочи едно от дръвчетата.

— Защо не пробваш един лимон и не видиш сам? — сопна му се Маргарет, подразнена, че ги прекъсна за кой ли път.

— А ти защо не пробваш? — отговори той, както можеше да се очаква.

— Баща ми каза, че уволнили баща ви от Политехниката, защото някакви опити били излезли от контрол и той не искал да ги спре — сподели Даян. Тя се затича да догони фризбито по ниско окосената трева.

— Какво искаш да кажеш? — попита Маргарет.

— Университетът му казал, че трябва да прекрати там каквото прави, а той отказал. Казал, че не може да спре. Поне това е чул баща ми от някакъв човек в склада.

Маргарет не знаеше такова нещо. Почувства се кофти, но реши, че всичко това може да е вярно.

— Нещо наистина страшно се е случило в лабораторията на баща ти — продължи Даян. — Някой бил пострадал или бил убит, нещо такова.

— Това не е вярно — настоя Маргарет. — Щяхме да чуем, ако такова нещо се е случило.

— Аха. Може би — призна Даян. — Но баща ми каза, че баща ти си е загубил работата, защото е отказал да спре опитите си.

— Е, това не го прави откачен учен — отбранително заяви Маргарет. Изведнъж сякаш почувства, че трябва да защити баща си. Не знаеше точно защо.

— Само ти казвам какво съм чула — каза Даян припряно, тръсвайки назад червената си коса. — Не е необходимо да ме обезглавяваш за това.

Поиграха още известно време. Даян смени темата и заговори за едни деца, които двете познаваха и излизаха с тях, въпреки че онези бяха на единайсет. Поговориха малко и за училище.

— Време е да си вървим — извика Маргарет на Кейси. Той взе фризбито от моравата и дотича при нея. — Ще ти звънна по-късно — каза Маргарет на Даян и й махна леко с ръка. После двамата с Кейси се затичаха към къщи напряко през познати малки улички.

— Трябва ни лимоново дръвче — каза Кейси, когато спряха да тичат. — Страхотни са.

— Да, бе! — отвърна подигравателно Маргарет. — Точно от това имаме нужда вкъщи. От още едно растение.

Когато влязоха в задния двор през живия плет и двамата се изненадаха да видят баща си. Той стоеше до пълзящата роза и разглеждаше цветовете й.

— Ей, татко! — извика Кейси. — Дръж! — и подхвърли фризбито към баща си.

Доктор Брюър се обърна някак тромаво. Фризбито се плъзна покрай главата му и свали бейзболната шапка. Устата му зяпна от изненада. Той вдигна двете си ръце, за да покрие главата си.

Но вече беше късно.

Маргарет и Кейси изпищяха от изненада като видяха главата му.

Първоначално Маргарет помисли, че косата на баща им е станала зелена.

Но после ясно видя, че това по главата му не беше коса.

Косата му я нямаше. Беше окапала.

Вместо коса от главата на доктор Брюър стърчаха яркозелени листа.

Загрузка...