Стой далече от мазето

2

— Добре. Всичко е опаковано — каза госпожа Брюър и пусна куфарите, които глухо тупнаха във входното антре. Тя надникна в дневната, където телевизорът гърмеше. — Дали може за минута да спрете да гледате телевизия и да кажете довиждане на майка си?

Кейси натисна копчето на дистанционното и екранът угасна. Двамата с Маргарет безропотно излязоха в антрето, за да прегърнат майка си.

Приятелката на Маргарет — Даян Манинг, която живееше точно зад ъгъла, ги последва в антрето.

— Колко време ще Ви няма, госпожо Брюър? — попита тя, загледана в двата издути куфара.

— Не знам — отвърна госпожа Брюър някак си малко нервно. — Сестра ми е приета в болница в Туксън тази сутрин. Мисля, че ще остана, докато се прибере у дома.

— Е, ще се радвам да наглеждам Кейси и Маргарет, докато Ви няма — пошегува се Даян.

— Я, стига! — каза Маргарет и извъртя очи. — Аз съм по-голяма от теб, Даян.

— А аз съм по-интелигентен и от двете ви — добави Кейси с характерната си скромност.

— Не се притеснявам за вас, деца — каза госпожа Брюър и нервно погледна часовника си. — Притеснявам се за баща ви.

— Не се тревожи — отвърна й Маргарет със сериозен тон. — Ще се грижим за него.

— Просто направете така, че да хапва нещо от време на време — каза госпожа Брюър. — Толкова е погълнат от работата си, че забравя да яде, ако не му се напомни.

Тук наистина ще е доста самотно без мама, помисли си Маргарет. Татко почти не излиза от мазето.

Бяха минали две седмици, откакто се беше разкрещял на двамата с Кейси да стоят далече от мазето. Оттогава те ходеха на пръсти, за да не го разгневят отново. Но през изминалите две седмици той почти не им беше казал и дума, с изключение на случайно „Добро утро“ и „Лека нощ“.

— Не се тревожи за нищо, мамо — каза Маргарет, като се опита да се усмихне. — Само се погрижи за леля Елианор.

— Ще се обадя, щом стигна в Туксън — каза госпожа Брюър и отново погледна нервно часовника си. Направи три големи крачки към вратата на мазето и извика — Майкъл, време е да ме закараш на летището!

След дълга пауза господин Брюър извика нещо отдолу. После госпожа Брюър отново се обърна към децата.

— Мислите ли, че ще забележи, че съм заминала? — запита тя с дълга въздишка. Искаше да прозвучи като шега, но очите й гледаха тъжно.

Секунди по-късно от стълбището на мазето се чуха стъпки и баща им се появи. Той свали лабораторната си престилка и остана по джинси и яркожълта тениска. Хвърли престилката на парапета. Въпреки че бяха минали две седмици, ръката, която тогава кървеше, все още бе с дебела превръзка.

— Готови ли сме? — попита той жена си. Госпожа Брюър въздъхна.

— Така мисля — тя погледна безпомощно Маргарет и Кейси и бързо пристъпи към тях за последна прегръдка.

— Да вървим тогава! — нетърпеливо каза доктор Брюър. Вдигна двете чанти и изпъшка. — Леле! Колко дълго смяташ да останеш? Година? — после без да чака отговор тръгна с чантите към предната врата.

— Чао, госпожо Брюър — каза Даян и махна с ръка. — Приятен път!

— Как може да е приятен? — попита рязко Кейси. — Сестра й е в болница.

— Знаеш какво имам предвид — отвърна Даян, тръсна назад дългата си червеникава коса и извъртя очи.

Загледаха се в голямата кола, докато тя излизаше от входната алея. После и тримата се върнаха в дневната. Кейси взе дистанционното и отново включи телевизора.

Даян се излегна на дивана с пликче чипс, който ядеше и преди.

— Кой иска да гледа този филм? — запита Даян, като шумно мачкаше пликчето на чипса.

— Аз — каза Кейси. — Супер е! — той беше свалил на земята една от възглавниците на дивана и лежеше върху нея.

Маргарет седеше с кръстосани крака на пода, подпряла гръб на един фотьойл, и продължаваше да мисли за майка си и леля си Елианор.

— Супер е, ако искаш да гледаш хора, вдигнати във въздуха, а вътрешностите им да хвърчат навсякъде — каза тя в подкрепа на Даян.

— Аха. Супер е — каза Кейси без да откъсва очи от екрана на телевизора.

— Имам толкова домашни, че изобщо не знам защо седя тук — каза Даян, бъркайки в пликчето с чипса.

— Аз също — въздъхна Маргарет. — Мисля, че ще ги напиша след вечеря. Ти написа ли си по математика? Май си забравих учебника в училище.

— Шшшт — изшътка Кейси и ритна с маратонка в посока на Маргарет. — Това е много готин момент.

— Гледал ли си го тоя филм? — гръмогласно се изсмя Даян.

— Два пъти — призна си Кейси. Той се смъкна надолу и възглавницата от дивана, която Даян хвърли към него, мина над главата му.

— Хубав следобед е — каза Маргарет, като протегна ръце над главата си. — Може да излезем навън. Какво ще кажете? Да покараме колело или нещо друго.

— Да не мислиш, че още си в Мичигън? Тук винаги е хубав следобед — каза Даян, докато дъвчеше шумно. — Вече изобщо не обръщам внимание.

— Може заедно да си напишем домашното по математика — предложи Маргарет с известна надежда в гласа. Даян беше много по-добра от нея по математика.

Даян вдигна рамене.

— Аха. Може — тя смачка пликчето и го пусна на пода. — Не смятате ли, че баща ви изглежда малко изнервен?

— А? Какво искаш да кажеш?

— Просто ми се вижда нервен — каза Даян. — Как се справя?

— Шшшт — настоя Кейси, вдигна плика от чипс и го метна обратно към Даян.

— Нали разбираш — уволнен и всичко останало.

— Мисля, че е добре — каза Маргарет замислено. — Всъщност не знам. Той прекарва цялото си време долу в мазето с някакви опити.

— Опити ли? Ей, хайде да отидем да видим! — тръсвайки косата си зад раменете, Даян скочи от дивана с черно-бяла кожена дамаска.

Даян беше луда по всичко, свързано с наука. Математика и наука. Това пък бяха двата предмета, които Маргарет мразеше.

Даян трябваше да е от семейство Брюър, помисли си Маргарет с известна горчивина. Тогава татко вероятно щеше да й обръща внимание, щом си пада по нещата, по които и той си пада.

— Хайде — подкани ги Даян и се наведе да издърпа Маргарет от пода. — Той е ботаник, нали? И какво прави там долу?

— Сложно е — каза Маргарет, като направи опит да надвика експлозиите и стрелбата откъм телевизора. — Опита се да ми обясни веднъж. Но… — Маргарет се остави Даян да я изправи на крака.

— Млъкнете! — изкрещя Кейси, втренчен във филма. Цветовете от екрана се отразяваха върху дрехите му.

— Да не би да прави чудовище като Франкенщайн или нещо подобно? — запита Даян. — Или нов Робокоп? Би било супер, нали?

— Млъкнете! — повтори ядосано Кейси точно когато на екрана Арнолд Шварценегер се хвърляше напред.

— Има толкова растения и апаратура долу — каза Маргарет с известно неудобство. — Но не ни дава да ходим там.

— Ха! Да не е някаква супер тайна? — есмералдовозелените очи на Даян блеснаха от вълнение. — Хайде. Само ще надникнем.

— Не! Не мисля, че трябва — каза й Маргарет. Тя не можеше да забрави ядосания поглед на баща си преди две седмици, когато двамата с Кейси се бяха опитали да погледнат долу. Или пък начина, по който им се беше разкрещял никога повече да не слизат в мазето.

— Хайде да те видя! — предизвика я Даян. — Шубе ли те е?

— Не се страхувам — настоя Маргарет някак си пискливо. Даян винаги я предизвикваше да прави неща, които тя не искаше да прави. Защо ли е толкова важно за Даян да се прави на по-смела от останалите, чудеше се Маргарет.

— Шубе те е! — повтори Даян. Тръсна пищната си червена коса и се запъти с бързи крачки към вратата на мазето.

— Даян, спри! — извика Маргарет, като я последва.

— Ей, почакайте! — извика Кейси, изключвайки телевизора. — Долу ли слизате? Изчакайте ме! — той бързо се изправи на крака и въодушевено се забърза да ги настигне при вратата на мазето.

— Не можем… — започна Маргарет, но Даян запуши устата й с ръка.

— Само ще погледнем набързо — настоя Даян. — Само ще гледаме. Няма да пипаме нищо. И след това се връщаме обратно тук.

— Добре. Аз ще вляза пръв — каза Кейси и хвана дръжката на вратата.

— Защо искаш да направим това? — запита Маргарет приятелката си. — Защо толкова искаш да слезем долу?

Даян вдигна рамене.

— По-интересно е от решаването на задачи по математика — отвърна тя захилено.

Маргарет въздъхна. Беше победена.

— Добре, да вървим. Но запомнете — само гледаме, не пипаме нищо.

Кейси отвори широко вратата и тръгна надолу по стълбите. Стъпвайки на площадката, те изведнъж се оказаха обгърнати от горещ влажен въздух. Чуваха жуженето на електронната апаратура. А точно отдясно се виждаше блясъкът на ярките бели крушки на работното помещение на господин Брюър.

Това е доста забавно, помисли си Маргарет, докато тримата слизаха по покритото с линолеум стълбище.

Това е приключение!

Няма нищо лошо в това да се хвърли един поглед.

Тогава защо сърцето й биеше така лудо? Защо внезапно я полазиха тръпки?