Стой далече от мазето

11

Кейси не слезе долу до десет и половина. Преди той да дойде, Маргарет си направи закуска, облече си джинси и тениска, говори половин час по телефона с Даян и прекара останалото време крачейки напред-назад в дневната, като се опитваше да реши какво да прави.

Отчаяно искаше да говори с баща си и няколко пъти потропа на вратата на мазето. Първоначално по-леко, а после — по-силно. Но той или не я чуваше, или беше решил да не чува. Така или иначе, не отговори.

Когато Кейси най-сетне се появи, тя му сипа голяма чаша портокалов сок и го заведе в задния двор, за да поговорят. Беше жарък ден, небето — почти жълто, въздухът — вече напечен, макар слънцето едва се беше издигнало над хълмовете.

Докато вървяха към сенчестата част на градината, Маргарет разказа на брат си за зелената кръв на баща им и за пълната с буболечки пръст в леглото му.

Кейси зяпна и продължи да държи пред себе си чашата портокалов сок без да отпива. Гледаше втренчено Маргарет и известно време не каза нищо.

Най-сетне сложи чашата на тревата и каза:

— Какво трябва да направим? — гласът му беше малко по-силен от шепот.

Маргарет повдигна рамене.

— Ще ми се мама да се обади.

— Ще й разкажеш ли всичко това? — попита Кейси и пъхна ръце дълбоко в джобовете на развлечените си панталони.

— Така смятам да направя — каза Маргарет. — Не знам дали ще повярва, но…

— Толкова е страшно! — каза Кейси. — Искам да кажа — той е нашият баща. Знаем го откакто сме се родили. Искам да кажа…

— Знам — каза Маргарет. — Но той не е същият. Той е…

— Може би той би могъл да ни обясни всичко — каза Кейси замислено. — Може би за всичко си има причина. Разбираш ли? Като за листата на главата му.

— Вече го питахме за това — напомни Маргарет на брат си. — Той само каза, че е страничен ефект. Не беше голямо обяснение.

Кейси кимна, но не отвърна.

— Разказах някои неща на Даян — призна Маргарет.

Кейси я погледна изненадан.

— Ами, трябваше да разкажа на някого — рязко каза Маргарет. — Даян мисли, че трябва да се обадя в полицията.

— А? — Кейси поклати глава. — Татко не е направил нищо лошо, нали? Какво може да направи полицията?

— Така е — отвърна Маргарет. — Точно това казах на Даян. Но тя каза, че все трябва да има някакъв закон против откачени учени.

— Татко не е откачен учен — ядосано каза Кейси. — Това е тъпо. Той е… той е…

Точно какво, помисли си Маргарет. Какъв точно е той?

Няколко часа по-късно двамата все още седяха в задния двор и се опитваха да решат какво да правят, когато вратата на кухнята се отвори и баща им ги повика да влязат.

Маргарет изненадано погледна Кейси.

— Не мога да повярвам. Той се е качил горе.

— Може би ще можем да поговорим с него — каза Кейси.

Двамата се затичаха към кухнята. Доктор Брюър, с бейзболната шапка на главата им се усмихна докато поставяше две купички супа на масата.

— Здравейте — каза той засмяно. — Време е за обяд.

— Ха! Направил си ни обяд! — възкликна Кейси, без да успее да прикрие удивлението си.

— Татко, трябва да поговорим — каза сериозно Маргарет.

— Опасявам се, че нямам много време — отвърна той, като избегна погледа й. — Сядай! Опитайте новата рецепта! Искам да видя дали ще ви хареса.

Маргарет и Кейси безропотно заеха местата си на масата.

— Какво е това? — извика Кейси.

Двете купички бяха пълни със зелено гъсто вещество.

— Прилича на пюре от зелени картофи — каза Кейси и направи физиономия.

— Нещо различно — тайнствено каза доктор Брюър, като остана изправен в края на масата. — Хайде! Опитайте! Обзалагам се, че ще се изненадате.

— Татко, досега никога не си ни правил обяд — каза Маргарет и се опита гласът й да не издаде подозренията й.

— Просто искам да опитате това — каза той, а усмивката му започна да изчезва. — Вие сте моите опитни морски свинчета.

— Искаме да те питаме за някои неща — каза Маргарет, докато вдигаше лъжицата, но без да близва зелената каша.

— Майка ви се обади сутринта — каза баща им.

— Кога? — попита Маргарет с интерес.

— Точно преди малко. Предполагам, че сте били навън и не сте чули телефона.

— Какво каза? — попита Кейси, загледан в купичката пред себе си.

— Леля Елианор се оправя. Вече са я преместили от интензивното. Вероятно майка ви скоро ще може да се върне.

— Страхотно! — едновременно извикаха Маргарет и Кейси.

— Яжте! — нареди доктор Брюър и посочи купичките.

— Ами, ти няма ли също да си сипеш? — попита Кейси, въртейки лъжицата между пръстите си.

— Не — отвърна бързо баща им. — Вече ядох — той се надвеси с подпрени на масата ръце. Маргарет забеляза, че ранената му ръка е с нова превръзка.

— Татко, снощи… — започна тя. Но той я сряза:

— Яж, само яж! Опитай!

— Но какво е това? — запита Кейси с плачлив глас. — Не мирише добре.

— Мисля, че ще ви хареса на вкус — настоя нетърпеливо доктор Брюър. — Би трябвало да е много сладко.

Той ги гледаше съсредоточено и ги подканяше да ядат зеленото вещество.

Загледана в купичката с мистериозното вещество, Маргарет изведнъж замръзна от страх. Той е твърде настоятелен да ядем това, помисли си тя и хвърли поглед към брат си.

Той направо отчаяно настоява.

Преди никога не е правил обяд. Защо сега е направил?

И защо не ни каже какво е това?

Какво става, чудеше се тя. Физиономията на Кейси показваше, че той също се чуди.

Дали татко изпробва нещо върху нас? Дали това зелено вещество ще ни промени или ще ни навреди… или и на нас ще ни пораснат листа?

Какви щури мисли, осъзна Маргарет.

Но тя осъзна също, че е ужасена от това, с което баща им искаше да ги нахрани.

— Какво ви става на вас двамата? — нетърпеливо извика баща им. Той повдигна ръката си все едно че се храни. — Вземете лъжиците си! Хайде! Какво гледате!

Маргарет и Кейси взеха лъжиците и бръкнаха в гъстото зелено вещество. Но не вдигнаха лъжиците към устните си.

Не можеха.

— Яжте! Яжте! — изкрещя доктор Брюър, удряйки по масата със здравата си ръка. — Какво чакате? Яжте обяда си! Хайде! Яжте го!

Той не ни дава никакъв избор, замисли се Маргарет.

Ръката й трепереше, докато неохотно вдигаше лъжицата към устата си.