Стой далече от мазето

5

— Трябва да си я взема — каза Кейси. — Иначе татко ще разбере…

— Вече е късно — прекъсна го Маргарет, загледана към алеята. — Той вече идва по алеята.

— Трябва ми само секунда — настоя Кейси с ръка на бравата на вратата за мазето. — Ще изтичам долу и веднага се връщам!

— Не! — Маргарет напрегнато стоеше по средата на тясното антре между входната врата и вратата на мазето, очите й гледаха към входа. — Той паркира. Излиза от колата.

— Но той ще разбере! Ще разбере! — извика Кейси високо, почти разплакано.

— Е, и?

— Не помниш ли колко ни се ядоса миналия път? — попита Кейси.

— Разбира се, че си спомням — отвърна Маргарет. — Но няма да ни убие само защото сме надникнали при растенията му. Той…

Маргарет спря. Приближи се до мрежестата врата.

— Ей, почакай.

— Какво става? — попита Кейси.

— Бързо! — Маргарет се обърна към него и размаха ръце. — Върви! Слизай долу, бързо! Господин Хенри от съседната къща. Спря татко. Говорят нещо на алеята.

Със силен вик Кейси отвори вратата на мазето и изчезна. Маргарет чу как бързо слиза по стълбите. После чу стъпките му да заглъхват в посока на работното помещение на баща им.

Бързо, Кейси, мислеше си тя, застанала на пост при предната врата и гледайки как баща й заслонява с ръка очите си от слънцето, докато говори с господин Хенри.

Бързо.

Знаеш, че татко никога не говори дълго със съседите.

Изглежда само господин Хенри говори. Може би моли татко за услуга, помисли си Маргарет. Господин Хенри не го биваше много — не беше сръчен като доктор Брюър. Така че все молеше бащата на Маргарет да отиде и да помогне за поправката или инсталирането на нещо.

Баща й сега кимаше със стисната усмивка.

Бързо, Кейси.

Връщай се обратно. Къде си?

Все още с ръка над очите си, доктор Брюър бързо махна на господин Хенри. После двамата мъже се завъртяха и всеки бързо тръгна към къщата си.

Бързо, Кейси.

Кейси, той идва! Бързо! Маргарет го подканяше наум.

Не е нужно толкова много време, за да вземеш една тениска от пода и да изтичаш нагоре по стълбите.

Не би трябвало да отнеме толкова много време.

Сега баща й вече беше на пътеката към вратата. Видя я на прага и й махна с ръка.

Маргарет отвърна с махване и погледна назад към вратата на мазето.

— Кейси, къде си? — извика тя силно. Никакъв отговор.

Никакъв звук откъм мазето. Изобщо никакъв звук. Доктор Брюър спря за малко отвън, за да погледне розовите храсти в края на пътеката.

— Кейси? — извика Маргарет. Отново никакъв отговор.

— Кейси, побързай!

Тишина.

Баща й се беше навел и правеше нещо на почвата под розовите храсти.

Усещайки ужаса, който обзема цялото й тяло, Маргарет разбра, че няма избор.

Трябваше да слезе по стълбите и да види защо Кейси се бави.