Стой далече от мазето

7

— Татко… растенията! — извика Маргарет. Той ги гледаше без да мига, със студен, гневен поглед. Мълчеше.

— То хвана Кейси! — каза му Маргарет.

— Само слязох да си взема тениската — промълви Кейси с треперещ глас.

Гледаха го и очакваха да помръдне, да отпусне юмруци, да отпусне напрегнатото си изражение, да каже нещо. Но той продължаваше да ги гледа с пронизващ поглед.

Най-сетне каза:

— Добре ли сте?

— Аха — едновременно отговориха и двамата, кимайки с глава.

Маргарет осъзна, че все още държи ръката на Кейси. Пусна я и посегна към парапета.

— Много съм разочарован от вас двамата — каза доктор Брюър с нисък равен глас, студен, но не ядосан.

— Съжалявам — каза Маргарет. — Знаехме, че не бива…

— Не сме пипали нищо. Наистина! — възкликна Кейси.

— Много съм разочарован — повтори баща им.

— Съжалявам, татко.

Доктор Брюър им махна с ръка да се качат горе и излезе в антрето.

— Мислех, че ще ни вика — прошепна Кейси на Маргарет, докато я следваше по стълбите.

— Това не е в стила на татко — прошепна му също Маргарет.

— Но миналия път, когато се доближихме до мазето, крещя — отвърна Кейси.

Двамата последваха баща си в кухнята. Той им направи знак да седнат на бялата маса и седна на стол срещу тях.

Очите му гледаха ту единия, ту другия сякаш ги изучаваше, сякаш ги виждаше за пръв път. Лицето му беше напълно безизразно, почти като на робот, нямаше и следа от някакви чувства.

— Татко, какво е това с тези растения? — попита Кейси.

— Какво имаш предвид? — попита доктор Брюър.

— Те са толкова странни — каза Кейси.

— Ще ви обясня някой ден — отвърна той с равен глас и продължи да гледа втренчено и двамата.

— Изглежда много интересно — каза Маргарет, напрегнато търсейки най-правилните думи.

Дали баща им се опитваше да ги накара да се почувстват неудобно, чудеше се тя. Ако беше така, добре се справяше.

Въобще не приличаше на себе си. Въобще. Винаги е бил много прям, помисли си Маргарет. Ако беше ядосан, казваше, че е ядосан. Ако беше разтревожен, казваше им, че е разтревожен.

Тогава защо сега е толкова странен, така мълчалив, толкова… студен?

— Помолих ви да не ходите в мазето — каза той тихо, кръстосвайки крака и облягайки се назад, така че кухненският стол остана опрян само на задните си крака. — Мислех, че съм пределно ясен.

Маргарет и Кейси се спогледаха. Най-накрая Маргарет каза:

— Няма повече да правим така.

— Но не може ли да ни заведеш долу и да ни обясниш какво правиш? — запита Кейси. Той още не беше облякъл тениската си. Стискаше я на топка върху кухненската маса.

— Наистина искаме да разберем — добави Маргарет въодушевено.

— Някой ден — каза баща им. Той върна стола обратно на четирите му крака и стана. — Ще го направим скоро, ясно? — Вдигна ръце над главата си и се протегна. — Трябва да се връщам на работа — добави той и изчезна във входното антре.

Кейси погледна нагоре към Маргарет и вдигна рамене. Баща им влезе отново в кухнята. В ръцете си държеше лабораторната престилка, която беше метнал върху парапета на стълбището.

— Как отпътува мама, всичко наред ли беше? — попита Маргарет.

Той кимна:

— Така мисля — отвърна той, навличайки престилката през главата си.

— Надявам се леля Елианор да е добре — каза Маргарет.

Отговорът на доктор Брюър прозвуча глухо, докато той нагласяваше престилката и стягаше колана.

— До скоро — каза той и изчезна в антрето. Двамата чуха, че затваря вратата на мазето зад себе си.

— Предполагам, че няма да ни накаже за това, дето ходихме долу — каза Маргарет, облягайки се на масата и подпирайки брадичката си с ръце.

— Предполагам, че няма — каза Кейси. — Той наистина се държи… странно.

— Може да е притеснен, че мама замина — каза Маргарет. Тя се изправи на стола и бутна Кейси. — Хайде, ставай! Имам доста работа!

— Не мога да повярвам, че растението ме сграбчи — каза замислено Кейси без въобще да се помръдне. — Не е нужно да ме буташ! — той се запъна, но се изправи на крака и се отмести от пътя на Маргарет. — Ще сънувам кошмари довечера — каза тъжно той.

— Просто не мисли за мазето — посъветва го Маргарет. Това е наистина безполезен съвет, каза си сама на себе си. Но какво друго можеше да каже?

Качи се в стаята си, мислейки колко много й липсва майка й. После в главата й отново изплува сцената в мазето, когато Кейси се опитваше да се измъкне от огромните ластари на увивното растение.

Полазиха я тръпки. Тя взе учебника си и се хвърли по корем на леглото, за да чете.

Думите на страницата обаче се размазваха, а пъшкащите дишащи растения продължаваха да изплуват пред погледа й.

Поне не сме наказани, че слязохме долу, помисли си тя.

Поне този път татко не крещя и не ни изплаши.

И в крайна сметка татко обеща скоро да ни заведе долу и да ни обясни върху какво работи.

Тази мисъл накара Маргарет да се почувства по-добре.

Тя се чувстваше по-добре до следващата сутрин, когато се събуди рано и слезе долу да направи закуска. За нейна изненада баща й вече беше слязъл да работи, вратата на мазето беше плътно затворена и на нея беше поставена ключалка.

Следващата събота следобед Маргарет си беше в стаята, лежеше в горния край на леглото и говореше с майка си по телефона.

— Наистина ми е много мъчно за леля Елианор — каза тя, въртейки бялата жица на телефона около китката си.

— Операцията не мина толкова добре, колкото се очакваше — каза майка й. Звучеше много уморено. — Лекарите казаха, че може да се наложи нова операция. Но първо трябва да възстановят силите й.

— Предполагам това означава, че няма скоро да се върнеш — каза тъжно Маргарет.

Госпожа Брюър се засмя:

— Не ми казвай, че наистина ти липсвам!

— Ами… да — призна си Маргарет. Тя вдигна поглед към прозореца на стаята си. На перваза на прозореца кацнаха две лястовички и така оживено записукаха, че отвлякоха вниманието й и тя не успя да чуе какво казва майка й по пращящата линия от Туксън.

— Как се справя баща ти? — попита госпожа Брюър. — Говорих с него снощи, но той само сумтеше.

— На нас дори не ни сумти! — оплака се Маргарет. Тя запуши ухото си с ръка, за да се отърве от писукането на птиците. — Почти не казва и дума.

— Той работи наистина много — отвърна госпожа Брюър. Маргарет чу в слушалката съобщение по високоговорител. Майка й се обаждаше от телефон в болницата.

— Въобще не излиза от мазето — оплака се Маргарет и това прозвуча малко по-огорчено, отколкото й се искаше.

— Опитите на баща ти са наистина важни за него — каза майка й.

— По-важни от нас? — извика Маргарет. Ядоса се на плачливата нотка в гласа си. Искаше й се да не бе започвала да се оплаква от баща си по телефона. Майка й си имаше достатъчно грижи в болницата. Маргарет разбираше, че не трябва да я кара да се чувства още по-зле.

— Баща ти трябва да докаже много неща — каза госпожа Брюър. — На себе си и на другите. Мисля, че работи толкова много, защото иска да докаже на господин Мартинес и на другите в университета, че сбъркаха като го уволниха. Иска да им покаже, че са направили голяма грешка.

— Но преди го виждахме повече, отколкото откакто си е в къщи през цялото време! — отново се оплака Маргарет.

Тя чу, че майка й припряно въздъхва.

— Маргарет, опитвам се да ти обясня. Достатъчно голяма си да разбереш.

— Съжалявам — каза бързо Маргарет. Реши да смени темата. — Той изведнъж започна да носи бейзболна шапка.

— Кой? Кейси?

— Не, мамо — отвърна Маргарет. — Татко. Носи шапка на „Доджърс“. И никога не я сваля.

— Наистина ли? — в гласа на госпожа Брюър прозвуча голяма изненада.

Маргарет се разсмя.

— Казахме му, че изглежда малко тъпо с нея, ама той не я сваля.

Госпожа Брюър също се разсмя.

— О-о, викат ме — каза тя. — Трябва да вървя. Грижи се за себе си, скъпа. Ще се опитам да звънна по-късно.

Щракване и тя беше затворила.

Маргарет се загледа в тавана как сенките от дърветата в предния двор мърдат насам-натам. Лястовичките бяха отлетели, оставяйки след себе си тишина.

Горката мама, помисли си Маргарет.

Толкова се тревожи за сестра си, а аз й се оплаквах от татко.

Защо направих така?

Тя седна и се заслуша в тишината. Кейси беше отишъл при приятел. Баща й без съмнение работеше в мазето зад старателно заключената врата.

Може би да звънна на Даян, помисли си Маргарет. Посегна към телефона, но осъзна, че е гладна. Първо — обедът, реши тя. После — Даян.

Среса набързо кестенявата си коса, огледа се в огледалото над тоалетката си и бързо се запъти надолу.

За нейна изненада баща й беше в кухнята. Беше се надвесил над мивката с гръб към нея.

Тя понечи да му викне, но се спря. Какво правеше той?

Изпълнена с любопитство, Маргарет залепи гръб на стената и се загледа през кухненската врата.

Изглежда доктор Брюър ядеше нещо. С едната си ръка държеше плик над плота до мивката. Докато Маргарет гледаше с любопитство, той бръкна с ръка в плика и извади шепа от нещо, което пъхна в устата си.

Маргарет виждаше как настървено и шумно дъвче, а после изважда още една шепа от плика и лакомо я пъха в устата си.

Какво, за бога, яде той, чудеше се тя. Никога не яде с мене и Кейси. Винаги казва, че не е гладен. Но сега със сигурност е гладен. Държи се така, сякаш умира от глад.

Тя гледаше откъм антрето как доктор Брюър граби шепа след шепа от плика и усамотено лапа яденето. След малко той смачка плика и го хвърли в кофата за боклук под мивката. После избърса ръце отстрани на лабораторната си престилка.

Маргарет бързо отстъпи назад и на пръсти мина през антрето, за да се вмъкне в дневната. Затаи дъх, когато баща й влезе в антрето, прочиствайки гърлото си.

Вратата на мазето се затвори зад него. Тя чу, че той старателно я заключва.

Когато беше сигурна, че вече е слязъл надолу по стълбите, Маргарет влезе нетърпеливо в кухнята. Трябваше да разбере какво ядеше баща й така настървено, толкова лакомо.

Отвори вратичката под мивката, бръкна в кофата за боклук и извади смачкания плик.

Когато очите й пробягаха по надписа, Маргарет силно ахна.

Баща й, както тя видя, беше ял храна за растения.