Стой далече от мазето

6

Кейси се затича надолу по стълбите, като се облягаше на металния парапет, за да може да прескача по две стъпала наведнъж. Приземи се тежко на циментовия под и се стрелна към ярката бяла светлина на помещението с растенията.

Спря се само за миг на прага, докато очите му свикнат с по-ярката светлина. Пое дълбоко въздух, вдишвайки влагата, и затаи дъх. Беше толкова горещо тук, толкова лепкаво. Засърбя го гърбът. По врата му полазиха тръпки.

Джунглата от растения стоеше под ярката бяла светлина сякаш цялата в слух.

Той видя тениската си, смачкана на пода на около метър от високо дърво с много листа. Дървото като че ли се накланяше към тениската, дългите му ластари висяха свободно край стъблото и леко се бяха подбили върху почвата.

Кейси направи плаха крачка напред.

Защо толкова се страхувам, чудеше се той.

Това е просто стая, пълна със странни растения.

Защо ми се струва, че ме наблюдават? Че ме очакват?

Той се упрекна, че толкова се страхува и направи още няколко стъпки към смачканата на пода тениска.

Ей, почакай.

Дишането.

Ето го отново.

Равномерно дишане. Немного силно. Но също и немного слабо.

Кой ли можеше да диша така? Какво ли можеше да диша така?

Голямото дърво ли дишаше?

Кейси гледаше втренчено тениската си на пода. Беше толкова близо. Какво ли го спираше да я грабне и да хукне обратно нагоре по стълбите? Какво ли го спираше?

Направи още една крачка напред. После още една.

Дали дишането става по-силно?

Той подскочи, стреснат от внезапно глухо изпъшкване откъм големия шкаф край стената.

Прозвуча сякаш беше на човек, сякаш там вътре някой стенеше от болка.

— Кейси, къде си?

Гласът на Маргарет звучеше толкова отдалеч, въпреки че тя беше горе на стълбата.

— Добре съм засега — извика й той. Гласът му обаче излезе като шепот. Тя вероятно нямаше да го чуе.

Той направи още една крачка. И още една.

Тениската вече беше на около три метра.

Бързо стрелване. Бързо стрелване и той щеше да я стигне.

Още едно глухо стенание от шкафа. Изглежда някое растение пъшкаше. Високата папрат внезапно клюмна, потрепвайки с листа.

— Кейси? — той чуваше как сестра му го вика притеснено откъм стълбите. — Кейси, побързай!

Опитвам се, мислеше си той. Опитвам се да бързам.

Какво ли го задържаше?

Още едно слабо изстенване — този път от другата страна на помещението.

Той направи още две крачки, а после приклекна с опънати пред себе си ръце.

Тениската беше почти на ръка разстояние.

Чу пъшкане, после отново дишане.

Повдигна очи към високото дърво. Дългите му подобни на въжета ластари се бяха напрегнали. Бяха се втвърдили. Или така му се струваше?

Не.

Преди висяха свободно. Сега бяха изопнати. Готови.

Готови да го сграбчат?

— Кейси, побързай! — извика Маргарет, а гласът й прозвуча сякаш още по-отдалеч.

Той не отговори. Беше се съсредоточил върху тениската. Само на метър от него. Само на метър. Само на половин метър.

Растението отново простена.

— Кейси? Кейси?

Листата на цялото дърво потръпнаха. Само на половин метър от него. Почти стигаше.

— Кейси? Добре ли си? Отговори ми! Той сграбчи тениската.

Два ластара се извиха към него като змии.

— Ха! — извика той, парализиран от страх. — Какво стана?

Ластарите се увиха около кръста му.

— Пусни ме! — извика той, стиснал здраво тениската си с една ръка, избутвайки ластарите с другата.

Ластарите продължиха да го държат и нежно го пристегнаха.

Маргарет! Кейси се опита да извика, но от устата му не излезе и звук. Маргарет!

Той се разтресе силно, после се дръпна напред.

Ластарите продължаваха да го държат.

Не го стискаха. Не се опитваха да го задушат или да го дръпнат обратно.

Но и не го пускаха.

Усещаше ги топли и влажни по голата си кожа. Като крайници на животни. Не като на растение.

Помощ! Отново се опита да извика. Дръпна се още веднъж, като се наведе надолу и напъна с всички сили.

Никаква полза.

Бързо клекна, удари се в пода и се опита да се превърти.

Ластарите го държаха.

Растението въздъхна силно.

— Пусни ме! — извика Кейси, най-сетне възвърнал гласа си.

И после изведнъж Маргарет се оказа до него. Не я беше чул да слиза по стълбите. Не я беше видял да влиза в помещението.

— Кейси! — извика тя. — Какво… Маргарет зяпна от изненада.

— Не… не ме пуска! — каза й той.

— Не! — изкрещя тя и хвана единия от ластарите с две ръце. Задърпа с всички сили.

Ластарът се съпротивляваше отначало, но след това се отпусна.

Кейси нададе радостен вик и се измъкна от другия ластар. Маргарет пусна ластара, хвана Кейси за ръка и заедно се затичаха към стълбата.

— О!

Двамата спряха точно в дъното на стълбата.

Най-горе стоеше баща им, вперил поглед в тях, стиснал юмруци, с лице, сковано с гняв.