Сияйни слова

I-5 Ездачът на Бурите

В града Нарак всички затваряха здраво прозорците с наближаването на нощта и идването на бурята. Нагнетяваха парцали под вратите, поставяха дъски за хващане, наместваха големи квадратни дървени блокове в прозорците.

Ешонаи не вземаше участие в приготовленията, но стоеше извън жилището на Туде и слушаше доклада му — току-що се бе завърнал от среща с алетите и бе уредил разговори за обсъждане на мира. Тя и по-рано искаше да изпрати някого, ала Петимата умуваха и се оплакваха, докато на Ешонаи не ѝ се прииска да ги издуши всичките. Най-накрая поне се съгласиха да я оставят да проводи пратеник.

— Седем дни — обясни Туде. — Срещата ще бъде проведена на неутрално плато.

— Видя ли го? — напрегнато попита Ешонаи. — Тоягата?

Туде поклати глава.

— Ами другият? — продължи Ешонаи. — Повелителят на Стихиите?

— И от него ни следа.

Туде изглеждаше притеснен. Обърна се на изток.

— По-добре да вървиш. Мога да ти съобщя повече неща след края на бурята.

Ешонаи кимна и положи ръка на рамото на приятеля си.

— Благодаря ти.

— Успех — пожела ѝ той в Ритъма на Решителността.

— На всички ни — отвърна тя; той затвори вратата и я остави сама в тъмния, привидно празен град. Ешонаи провери щита за бури на гърба си, после извади от джоба сферата с плененото духче на Венли и се настрои на Ритъма на Решителността.

Времето настъпи. Тя се затича срещу бурята.

Решителността беше величествен Ритъм с постоянно, нарастващо усещане за сила и власт. Ешонаи излезе от Нарак, доближи първата пропаст и я прескочи. Само бойната форма имаше сила за такива скокове; за да могат работниците да достигат външните плата и да отглеждат храна, те си служеха с въжени мостове, които изтегляха и прибираха преди всяка буря.

Тя се приземи с пълна скорост — стъпките ѝ звучаха в Ритъма на Решителността. В далечината се показа стената на бурята, почти неразличима в тъмнината. Надигнаха се ветрове и започнаха да я бутат, сякаш за да я задържат. Над нея из въздуха се стрелкаха и танцуваха вятърни духчета. Те известяваха какво предстои.

Ешонаи прескочи още две пропасти, после забави ход и се изкачи до върха на ниско хълмче. Стената на бурята вече заела нощното небе се носеше напред със страховита бързина. Огромната завеса от мрак омесваше парчетии с дъжд — истинско знаме от вода, камъни, прах и откъснати растения. Ешонаи свали големия щит от гърба си.

Слушачите намираха известна привлекателност в излизането посред бурята. Да, бурите бяха ужасни — ала на всеки слушач щеше да му се наложи да прекара определен брой нощи в бурята, сам и на открито. Според песните, ония, които търсят нова форма, били защитени. Тя не бе сигурна дали това е измислица или истина, но въпреки песните, повечето от слушачите се криеха в някоя пукнатина или скала, за да избегнат стената на бурята, и след това излизаха в нея, след като беше преминал първият унищожителен удар.

Ешонаи предпочиташе щита. Повече приличаше на пряка среща с Ездача. Ездачът, душата на бурята, бе онзи, когото човеците наричаха Отец на Бурята — и той не бе един от боговете на нейния народ. Всъщност в песните го наричаха предател — духче, което избрало да защитава хората, а не слушачите.

Въпреки това нейният народ го зачиташе. Той би убил всеки, който не го зачита.

Тя опря основата на щита на някаква каменна издатина, после обърна рамо към него, сниши глава и се приготви с един изтеглен назад крак. Другата ѝ ръка държеше камъка с духчето в него. Би предпочела да носи Бронята си, но по някаква причина това пречеше на преобразяването.

Усети и чу как бурята идва. Земята се разтресе и въздухът зарева. Късчета от листа се понесоха покрай нея в леден порив — като предни отряди пред настъпваща войска, която се придвижва малко по-назад, а воят е бойният ѝ вик.

Тя стисна очи.

Бурята я удари.

Въпреки стойката и стегнатите мускули, нещо изтрещя в щита и го отмести. Вятърът го поде и го изтръгна от пръстите ѝ. Тя се олюля назад, после се хвърли на земята с рамо към вятъра и прибрана глава.

Гърмът удряше срещу нея, докато разбеснелият се вятър опитваше да я отскубне от платото и да я подхвърли във въздуха. Тя държеше очите си затворени, понеже всичко в бурята бе черно без светкавиците. На нея не ѝ се струваше, че е защитена. С рамо срещу вятъра, сгушена зад някакво хълмче, като че ли стихията искаше да я унищожи. Камъните се удряха с хрущене в близкото плато и разтърсваха земята. Можеше да чуе само рева на вятъра в ушите си — от време на време го прекъсваше гръмотевицата. Страховита песен без ритъм.

Тя пазеше Ритъма на Решителността в себе си. Поне това можеше да усети, въпреки че не можеше да чува.

Дъждовните капки се забиваха в тялото ѝ като стрели и отскачаха от черупката на главата и тялото. Тя стисна челюст срещу страшния, смразяващ костите студ и не помръдна. Беше го правила много пъти досега — или при преобразяване, или при изненадващо нападение срещу алетите. Можеше да оцелее. Щеше да оцелее.

Тя се съсредоточи върху ритъма в главата си и се вкопчи в някакви камъни, докато вятърът опитваше да я избута от платото. Демид, бившият съпруг на Венли, бе започнал следното — тия, които искаха да се преобразяват, чакаха в някаква сграда, докато бурята не е повилняла вече известно време. Подаваха се навън само след като началният изблик на яростта е отминал. Това бе опасно, тъй като никога не беше ясно кога ще настъпи мигът на преобразяването.

Ешонаи никога не го беше опитвала. Бурите бяха яростни, бяха опасни, но бяха също така и миг на откритие. В тях познатото ставаше нещо голямо, величествено и ужасно. Тя не очакваше с нетърпение влизането в тях, но когато се налагаше да го прави, винаги го намираше за разтърсващо.

Надигна глава със затворени очи и изложи лицето си на вятъра — усети как той я удря и я разтърсва. Почувства дъжда върху кожата си. Ездачът на Бурите бе предател, вярно — но не може предателят да не е бил приятел в началото. Тези бури принадлежаха на нейния народ. Слушачите бяха народ на бурята.

Ритмите в ума ѝ се промениха.

За мигновение всички се изравниха и станаха еднакви. Без значение за кой се е настроила, тя чуваше един и същ — отчетливи постоянни удари. Като ударите на сърцето. Времето бе настъпило.

Бурята изчезна. Вятърът, дъждът, звукът… нямаше ги. Ешонаи се изправи. От нея капеше вода, мускулите ѝ бяха студени, кожата безчувствена. Тя тръсна глава, поръси вода и вдигна поглед към небето.

Лицето беше там. Безкрайно, грамадно. Хората говореха за своя Отец на Бурята, ала не го познаваха колкото един слушач. Широк като небето, очите му пълни с безброй звезди. Скъпоценният камък в ръката на Ешонаи избухна в светлина.

Сила. Енергия. Тя си представи как минава през нея, подсилва я, оживява я. Ешонаи удари камъка в земята, счупи го и освободи духчето. Тя се постара да изпита съответното усещане, както я беше обучила Венли.

И НАИСТИНА ЛИ ИСКАШ ТОВА? Гласът кънтеше из нея като гръм.

Ездачът я заговори! Това се случваше в песните, но не… никога… Тя се настрои на Ритъма на Одобрението, но сега ритмите бяха едни и същи. Туп. Туп. Туп.

Духчето се измъкна от затвора си, завъртя се около нея и изпусна особена червена светлина. От него излязоха частици светкавица. Духче на гнева?

Това беше лошо.

ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ТОВА ТРЯБВА ДА СТАНЕ, изрече Отецът на Бурята. ТО ЩЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ.

— Не — изрече Ешонаи и се отдръпна от духчето. В пристъп на уплаха тя изхвърли от ума си наставленията, дадени ѝ от Венли. — Не!

Духчето се превърна в струя от червена светлина и я удари в гърдите. Разтвориха се червени пипала.

НЕ МОГА ДА СПРА ТОВА, продължи Отецът на Бурята. БИХ ТЕ ОПАЗИЛ, МАЛКА МОЯ, АКО ИМАХ ТАЗИ ВЪЗМОЖНОСТ. СЪЖАЛЯВАМ.

Ешонаи въздъхна — Ритмите напуснаха ума ѝ — и падна на колене. Усещаше, че то е в нея. Преобразяването.

СЪЖАЛЯВАМ.

Дъждовете се появиха отново и тялото ѝ започна да се променя.

I-6 Захел

Наблизо имаше някой.

Захел се събуди, отвори очи и веднага усети, че някой приближава килията му.

Проклятие! Беше нощ. Ако поредният светлоок хлапак, когото е отпратил, е дошъл да се моли… Той проръмжа на себе си и стана от кревата. Твърде, твърде стар съм за това.

Отвори вратата и съзря нощната арена на тренировъчната площадка. Въздухът бе влажен. И, да. Беше дошло едно от онези проклятия, въоръжено до зъби, и си търсеше къде да си го изкара. Проклети работи.

Младият мъж, протегнал ръка да почука, отскокна изненадано от отварящата се врата. Каладин, мостовият, станал телохранител. Човекът с духчето, което Захел усещаше да се навърта постоянно наоколо.

— Приличаш на самата смърт — изстреля Захел към момчето. Дрехите на Каладин бяха окървавени, а униформата — разкъсана от едната страна. Десният ръкав липсваше.

— Какво стана?

— Покушение срещу живота на краля — тихо изрече момчето. — Няма и два часа оттогава.

— Хъм.

— Остава ли в сила предложението ти да се науча да се сражавам с Меч?

— Не.

Захел затръшна вратата. Обърна се и тръгна към кревата си.

Момчето бутна вратата, разбира се. Проклети монаси. Гледаха на себе си като на собственост и не можеха да притежават нищо, та затова бяха решили, че не им трябват и ключалки на вратите.

— Моля — започна момчето. — Аз…

— Хлапе — отвърна Захел и отново се обърна към него. — В тази килия живеят двама души.

Момчето се намръщи и изгледа единия креват.

— Първият — започна Захел — е кисел учител по фехтовка със слабост към хлапета, които са затънали до шията. Той излиза денем. Вторият е много, много кисел учител по фехтовка, за когото всичко и всички са предмет на пълно презрение. Той се показва, когато някой глупак го събуди в някакъв невъобразим час на нощта. Предлагам ти да питаш първия, а не втория. Разбрано?

— Разбрано — изрече момчето. — Ще се върна.

— Добре — отвърна Захел и седна на кревата си. — И не бъди целият зелен.

Момчето се спря на вратата.

— Да не бъда… хъм?

Глупав език, помисли си Захел, докато се намърдваше в леглото. Въобще няма уместни сравнения.

— Просто остави привичките си и ела да се учиш. Не ми харесва да тупам по-млади от мен хора. Така се чувствам като побойник.

Хлапето изръмжа и затвори вратата. Захел придърпа одеялото си — проклетите монаси имаха само по едно — и се обърна в леглото си. Докато заспиваше, очакваше един глас да заговори в ума му. Разбира се, такъв нямаше.

Нямаше го от години.

I-7 Талн

Пламтящи огньове, ала вече угаснали. Горещина, която изпитва, когато другите не я усещат. Неговите писъци, които никой не чуваше. Върховното изтезание, понеже то означаваше живот.

— Той все така си гледа, Ваше Величество.

Думи.

— Явно не вижда нищо. Понякога мърмори. Понякога вика. Но винаги гледа в една точка.

Дарът и думите. Не е негов. Никога не е бил негов. Сега е негов.

— В името на Бурите, ужасно е, нали? Трябваше да извървя целия път с това, Ваше Величество. Да го слушам как нарежда отзад в каруцата половината време. А през останалото време го усещам как ме гледа в тила.

— А Шутът? Ти го спомена.

— Той тръгна с мен, Ваше Величество. На втория ден обаче каза, че му трябвал камък.

— Камък.

— Да, Ваше Величество. Изскокна от каруцата, намери един, после, се удари с него по главата, Ваше Величество. Направи го три или четири пъти. Върна се при каруцата с особена усмивка и каза… хъм…

— Да?

— Е, каза, че му трябвало, хъм, запомних го за Вас. Каза: „Трябва ми обективна основа за сравнение, с която да преценя твоята компания. Смятам я за някъде между четири-пет удара.“ Не разбирам добре какво е имал предвид, сир. Май ми се подиграваше.

— Можеш да се обзаложиш.

Защо не крещяха? Тази горещина! На смъртта. На смъртта и на мъртвите, и на мъртвите и техните разговори, и на това да не крещиш за смъртта, освен за смъртта, която не дойде.

— След това, Ваше Величество, Шутът просто, така де, избяга. Към хълмовете. Като някакъв проклет рогоядец.

— Не опитвай да проумееш Шута, Бордин. Само ще си причиниш болка.

— Да, Сиятелни господарю.

— Този Шут ми харесва.

— Разбираме това, Елокар.

— Честно казано, Ваше Величество, предпочитах лудия за дружина.

— Много ясно. Ако на хората им харесваше близостта му, нямаше да го бива много като Шут, нали така?

Горяха. Стените горяха. Подът гореше. Пламъкът и вътрешността на там, където не можеш да бъдеш, а след това и въобще не можеш да бъдеш. Къде?

Пътуване. Вода? Колела?

Огън. Да, огън.

— Можеш ли да ме чуеш, безумецо?

— Елокар, погледни го. Съмнявам се, че разбира.

— Аз съм Таленел’ Елин, Вестителят на Войната.

Глас. Той говореше. Той не го осъзнаваше. Думите идваха както винаги.

— Какво беше това? Говори по-високо, човече.

— Времето на Завръщането, на Опустошението, е близо. Трябва да се подготвим. Вие ще сте забравили много след разрухата от миналото.

— Мога да разбера нещо от това, Елокар. На алетски е. Северно произношение. Не го очаквах от някого с толкова тъмна кожа.

— От къде взе Меча, безумецо? Кажи ми. Повечето Мечове се предават от поколение на поколение, а произходът и историята им се записват. Този е напълно непознат. От кого си го взел?

— Калак ще ви научи да леете бронз, ако сте го забравили. Направо ще Превръщаме метални блокове за вас. Щеше ми се да можехме да ви научим на стоманата, но леенето е много по-лесно от коването, а вие трябва да имате нещо, което да може да се прави бързо. Каменните ви сечива няма да свършат работа срещу това, което се задава.

— Той каза нещо за бронз. И за камък?

— Ведел може да обучи хирурзите ви, а Йезриен… той ще ви научи да водите войска. Толкова много неща се забравят между Завръщанията…

— Мечът! Къде го намери?

— Как го отдели от него, Бордин?

— Ние не го отделихме, Сиятелни господарю. Той просто го изпусна.

— И оръжието не изчезна? Значи не е обвързано. Не ще да го е държал дълго време. Очите му с този цвят ли бяха, когато го намерихте?

— Да, господарю. Тъмноок с Острие. Необичайна гледка.

— Аз ще обуча войниците ви. Трябва ни време. Ишар непрекъснато говори за някакъв начин опитът да не се губел след Опустошенията. А вие сте открили нещо неочаквано. Ние ще го използваме. Повелителите на Стихиите да действат като стража… Рицари…

— Все това казва, Ваше Величество. Като мрънка, хъм, просто го повтаря. Все едно и също. Не мисля, че въобще разбира какво приказва. Особено е как изражението му не се променя, докато говори.

— Това е алетско произношение.

— Изглежда тъй, все едно е живял из пустошта известно време, с тая дълга коса и изпочупени нокти. Може би някой селянин е загубил обезумелия си баща.

— А Острието, Елокар?

— Определено не мислиш, че е негово, чичо.

— Идните дни ще бъдат трудни, но с подготовка човешкият род ще оцелее. Трябва да ме заведете при управниците си. Останалите Вестители скоро ще се присъединят към нас.

— В тези дни съм склонен да мисля всичко. Ваше Величество, предлагам да го изпратите при ардентите. Може би те ще успеят да помогнат на ума му да се възстанови.

— Какво ще правиш с Острието?

— Уверен съм, че можем да му намерим добро приложение. Всъщност, току-що ми хрумна нещо. Бордин, ти може да ми потрябваш.

— Каквото пожелаете, Сиятелни господарю.

— Мисля… мисля, че закъснях… този път…

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Колко отдавна беше?

Твърде отдавна.

I-8 Форма на силата

Чакаха Ешонаи, когато тя се върна.

Хилядна тълпа изпълваше края на платото току извън Нарак. Работници, сръчни, войници, дори някои съпрузи, отвлекли се от удоволствията си заради възможността за нещо ново. Нова форма, форма на силата?

Ешонаи вървеше към тях и се удивляваше от енергията. Стиснеше ли бързо юмрук, от ръката ѝ изскачаха малки, почти невидими чертици червена мълния. Шарената ѝ кожа — повечето черна, с малко червени ивици — не се промени, но тя загуби тежката черупка на бойната форма. Наместо това, кожата на ръцете ѝ се изопна на някои места и под нея се надигнаха малки ръбове. Тя изпита новата броня с камъни и я намери много здрава.

Отново имаше коса. От колко време не я беше усещала? Още по-чудно, усещаше се съсредоточена. Никакви притеснения за съдбата на нейния народ. Тя знаеше какво да прави.

Венли излезе пред тълпата, когато Ешонаи достигна ръба на пропастта. Двете се гледаха през празнотата и Ешонаи можеше да види въпроса върху устните на сестра си. Подейства ли?

Ешонаи прескочи пропастта. Не ѝ трябваше засилката, използвана от бойната форма; тя приклекна, а после скочи във въздуха. Вятърът сякаш се гърчеше около нея. Тя прелетя над пропастта и се приземи сред останалите. Когато приклекна, по краката ѝ се понесоха червени черти от сила и омекотиха удара от приземяването.

Другите се отдръпнаха. Толкова ясно. Всичко бе толкова ясно.

— Аз се завърнах от бурята — изрече тя в Ритъма на Похвалата, който можеше да се използва и за истинско задоволство. — Със себе си донесох бъдещето на два народа. Времето на нашите загуби свърши.

— Ешонаи?

Беше Туде, облякъл дългата си горна дреха.

— Ешонаи, очите ти.

— Да?

— Червени са.

— Те показват какво съм станала.

— Но в песните…

— Сестро! — изрече Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Ела и виж какво си направила!

Венли се приближи, в началото плахо.

— Буреносна форма — със страхопочитание прошепна тя. — Значи действа? Можеш да се придвижваш в бурите без опасност?

— Повече от това — обясни Ешонаи. — Ветровете ми се подчиняват. И, Венли, аз мога да усетя как нещо… нещо се подготвя. Буря.

— Ти усещаш буря сега? В ритмите?

— Отвъд ритмите — отвърна Ешонаи.

Как можеше да го обясни? Как да опишеш вкуса на някой без уста или вида на някой, който никога не е виждал?

— Аз усещам как се подготвя буря извън това, което ни е познато. Мощна, яростна буря. Страховита буря. Ако достатъчно много от нас понесат тази форма, можем да я предизвикаме. Можем да подчиняваме бурите на волята си и можем да ги стоварим върху враговете си.

Сред гледащите се понесе напев в Ритъма на Страхопочитанието. Понеже бяха слушачи, те можеха да усетят Ритъма и да го чуят. Всички бяха настроени и всички бяха в един ритъм. Съвършенство.

Ешонаи разпери ръце и заговори с висок глас:

— Оставете отчаянието и запейте в Ритъма на Радостта! Аз погледнах Отеца на Бурята в очите и видях измяната му. Познавам ума му и видях намерението му да помогне на хората срещу нас. Но сестра ми откри спасението! С тази форма ние можем да бъдем самостоятелни, независими и можем да пометем враговете си от тази земя като понесени от бурята листа!

Напевът на Страхопочитанието се извиси и някои запяха. Ешонаи се обливаше в слава.

Тя подчертано пренебрегна гласа дълбоко вътре в нея, който пищеше от ужас.