Сияйни слова

13 Шедьовърът на деня

Фургонът трополеше и се клатушкаше по каменистата земя. Шалан бе кацнала на коравата седалка до Блут, един от плосколиките наемници на Твлкав. Направляваше чулите, които теглеха фургона, и не говореше много, макар че когато си мислеше, че Шалан не го вижда, я проучваше с очички като мъниста от тъмно стъкло.

Беше студено, но за всеки случай тя се пазеше от слънцето с шапка, която откри във вещите на Ясна. Щеше ѝ се времето да се промени и за няколко седмици да дойде пролет или дори лято. Не беше вероятно в място, печално известно с вечен студ. Твлкав ѝ беше дал одеяло. Шалан го омота около коленете и го спусна до стъпалата си — и срещу студа, и за да прикрие дрипавата си пола.

Опита да се разсее с разучаване на околния свят; флората в южната част на Мразовитата земя ѝ беше съвършено непозната. Тревата — където я имаше — растеше на кръпки откъм подветрената страна на скалите и стръкчетата бяха къси и остри, а не дълги и вълнисти. Скалните пъпки не ставаха по-големи от юмрук. Не се отваряха докрай, дори когато Шалан пробва да сипе вода върху една от тях. Ластарите им бяха лениви и бавни, сякаш вцепенени от студа. Освен тях, в пукнатините и край хълмовете растяха мършави храстчета. Острите им клони дращеха стените на фургона, зелените им листенца, големи колкото дъждовна капка, се свиваха и се оттегляха в стъбълцата.

Храстите бяха в изобилие, разпростираха се където могат. Когато фургонът мина покрай един особено висок куп, Шалан се пресегна и откърши клонка. Беше тръбообразна, с кух център и грапава като пясък.

— Твърде крехки са за буря — отбеляза Шалан и вдигна клонката. — Как оцелява това растение?

Блут изръмжа.

— Блут, прието е човек да ангажира спътника си в разсейващ и двамата събеседници разговор.

— Щях да го правя и аз — мрачно отвърна Блут, — ако знаех какво, в името на Преизподнята, означават половината от тези думи.

Шалан се сепна. Честно казано, тя не очакваше отговор.

— Значи сме квит, понеже ти използваш множество думи, които не са ми известни. Да си призная, мисля, че повечето са ругатни…

Намерението ѝ беше това да прозвучи леко и бодро, обаче лицето на Блут помръкна още повече.

— Мислите ме за по-тъп от тая пръчка.

Не обиждай пръчката ми. Тези думи ѝ дойдоха на ум, и едва ли не бяха на връхчето на езика ѝ, неканени. Би трябвало да се въздържа повече при нейното домашно възпитание. Но свободата — без страха, че баща ѝ дебне зад всяка затворена врата — остро бяха намалили способността ѝ за самоконтрол.

Този път сподави подигравката и вместо това каза:

— Глупостта е производна на околната среда на човека.

— Казвате, че съм тъп, понеже така съм възпитан?

— Не, казвам, че всеки е глупав в определени ситуации. Когато корабът ми изчезна, аз се озовах на брега, неспособна да наклада огън, за да се стопля. Би ли казал, че съм глупава?

Той я стрелна с очи, обаче не отговори. Навярно за един тъмноок въпросът звучеше като капан.

— Добре тогава. Глупава съм. В много отношения съм глупава. Може би когато опрем до дълги думи, ти си глупав. Затова са ни нужни и учени, и керванджии, пазачо Блут. Нашите глупости се допълват взаимно.

— Мога да разбера защо ни трябват хора, които умеят да накладат огън — отговори Блут. — Но не разбирам защо ни трябват хора, които могат да ползват купешки думи.

— Шшшт. Не го казвай толкова високо. Ако светлооките те чуят, може да престанат да си губят времето в измисляне на нови думи и да почнат да се бъркат в работите на честните хора.

Той отново я изгледа. Никакъв проблясък на хумор в очите под дебелите вежди. Шалан въздъхна и отново насочи вниманието си към растенията. Наистина, как преживяваха бурите? Трябваше да извади скицника и…

Не.

Изчисти ума си и пропъди тази мисъл. Не след дълго Твлкав обяви спирка в средата на деня. Фургонът на Шалан спря и един от другите два се изравни с него.

Управляваше го Таг, а двамата парши седяха в клетката отзад и кротко плетяха шапки от тръстиките, които бяха събрали по обед. Хората често заповядваха на паршите да вършат такава черна работа — нещо, което да гарантира, че прекарват цялото си време в печелене на пари за собствениците си. Твлкав щеше да продаде тези шапки за няколко чипа, когато пристигнеха.

Когато фургонът спря, паршите продължиха да работят. Трябваше да им се каже да правят нещо друго. Паршите имаха нужда от нарочно обучение за всяка работа. Но веднъж научени, те работеха, без да се оплакват.

На Шалан ѝ беше трудно да не съзира опасност в тяхното кротко покорство. Тръсна глава и подаде ръка на Блут, който без напомняне ѝ помогна да слезе от фургона. Когато стъпи на земята, тя се опря на страната на колата и пое дъх през стиснати зъби. Отче на Бурята, какво беше направила с краката си? От стената до нея се измъкнаха духчета на болката — оранжеви ръце без плът, само от жили.

— Сиятелна? — проговори Твлкав, кандилкайки се към нея. — Опасявам се, че не можем да Ви предложим много храна. Виждате, че сме бедни като за търговци, и не можем да си позволим деликатеси.

— Това, което имате, ще бъде достатъчно — отговори Шалан и се помъчи болката да не се изпише на лицето ѝ, въпреки че духчетата вече я бяха издали. — Моля, нареди на някой от хората ти да свали сандъка ми.

Твлкав се подчини без възражения, ала наблюдаваше алчно, докато Блут полагаше сандъка на земята. Стори ѝ се особено лоша идея да допусне той да види какво има вътре; колкото по-малко знаеше Твлкав, толкова по-добре за Шалан.

— Клетките — рече тя и погледна задната част на фургона. — От закопчалките горе изглежда, че върху дъските могат да се сложат дървени страници.

— Да, Сиятелна. Заради бурите, нали разбирате.

— Робите ти запълват само единия фургон, а паршите пътуват в другия. Този е празен и ще бъде отличен за моето пътуване. Сложи страниците.

— Сиятелна? — изненада се Твлкав. — Искате да бъдете затворена в клетка?

— Защо не? — попита Шалан и го погледна в очите. — Определено съм в безопасност под твоята опека, търговецо Твлкав.

— Ъъ… да…

— Ти и хората ти трябва да сте добре запознати с тегобите на пътуването — спокойно продължи Шалан, — но не и аз. Не ми подобава да седя по цял ден навън, на слънце, на твърдата пейка. Една подходяща карета обаче ще е добре дошло облекчение в това пътешествие из пустошта.

— Карета? — изуми се Твлкав. — Та това е робски фургон!

— Просто думи, търговецо Твлкав. Ако обичаш?

Твлкав с въздишка се разпореди. Хората му измъкнаха страниците изпод дъното на фургона и ги окачиха от външната страна. Не взеха задната, откъм вратата на клетката. Не изглеждаше особено удобно, но можеше да предостави известно уединение. За удивление на Твлкав, Шалан накара Блут да внесе сандъка ѝ. После се качи и затвори вратата на клетката. Подаде ръка през пречките и я протегна към Твлкав.

— Сиятелна?

— Ключа.

— О. — Твлкав измъкна ключа от някакъв джоб и го погледа някое време — твърде дълго — преди да ѝ го даде.

— Благодаря. Можеш да пратиш Блут с храната ми, когато е готова, а сега искам кофа чиста вода. Беше крайно услужлив. Няма да забравя това.

— Ъъ… Благодаря Ви.

Прозвуча почти като въпрос. Твлкав се отдалечи видимо объркан. Добре.

Шалан изчака Блут да ѝ донесе водата, после запълзя през затворения фургон, за да опази стъпалата си. Миришеше на мръсотия и пот и на Шалан ѝ призля при мисълта за робите, държани тук. По-късно щеше да поиска от Блут да прати паршите да го изтъркат.

Спря пред сандъка на Ясна, коленичи и боязливо вдигна капака. От заредените сфери вътре плисна светлина. Там чакаше и Шарка — формата му надигаше корицата на една книга. Шалан му беше наредила да остане незабелязан.

Засега бе оцеляла. Със сигурност не беше в безопасност, но поне нямаше да умре скоро от студ и глад. Значи най-сетне трябваше да посрещне по-големите въпроси и трудности. Положи длан върху книгите и за малко пренебрегна пулсиращите от болка нозе.

— Тези книги трябва да стигнат до Пустите равнини.

Шарка издаде объркан звук — въпросително пискане, което подсказваше за любопитство.

— Някой трябва да продължи работата на Ясна. Уритиру трябва да бъде намерен и алетите трябва да бъдат убедени, че завръщането на Пустоносните е близко.

Шалан потръпна при мисълта за паршите, които работеха в съседния фургон.

— Ти… ммм… продължаваш?

— Да. — Шалан реши това в мига, когато настоя Твлкав да се насочи към Пустите равнини. — Онази нощ, преди корабът да потъне, когато Ясна не внимаваше как изглежда… Знам какво трябва да направя.

Шарка отново избръмча объркано.

— Трудно ми е да обясня — отговори Шалан. — Това са човешки работи.

— Отлично — нетърпеливо рече Шарка.

Шалан вдигна вежда. Бързо беше изминал дългия път от това да се върти с часове в средата на стаята или да пъпли нагоре-надолу по стените.

Шалан извади няколко сфери за по-добро осветление и свали едно от платната, с които Ясна беше увила книгите си. Платното беше съвършено чисто. Шалан го натопи във водата и почна да мие краката си.

— Преди да видя израза на Ясна в онази нощ — почна да обяснява тя, — преди да разговарям с нея, когато беше уморена, и да добия представа точно колко се тревожи, бях заловена в клопка. В клопката на учения. Въпреки първоначалния ми ужас от онова, което Ясна описваше за паршите, бях почнала да приемам всичко за някаква интелектуална загадка. Ясна външно беше толкова безстрастна и аз заключих, че и за нея е същото.

Шалан простена, когато измъкна камъче от една рана в стъпалото си. Още духчета на болката се измъкнаха от пода на фургона. Скоро нямаше да може да ходи надалеко, но поне още не забелязваше духчета на загниването. По-добре бързо да намери антисептик.

— Опасността за нас не е просто теоретична, Шарка. Тя е истинска и ужасна.

— Да — мрачно отговори Шарка.

Шалан отдели поглед от краката си. Шарка се беше настанил отвътре на капака, осветен от пъстроцветната светлина на различните сфери.

— Знаеш нещо за опасността? За паршите, за Пустоносните?

Навярно тълкуваше прекалено тона на гласа му. Той не беше човек и често говореше със странни интонации.

— Моето завръщане… Заради това.

— Какво? Защо нищо не каза!

— Казвам… говорене… мислене… Всичко е трудно. Ставам по-добър.

— Ти дойде при мен заради Пустоносните — каза Шалан и се приближи до сандъка, забравила окървавения плат в ръката си.

— Да. Шарките… ние… нас. Тревожни. Един беше изпратен. Аз.

— Защо при мен?

— Заради лъжите.

Шалан тръсна глава.

— Не разбирам.

Той избръмча недоволно.

— Ти. Семейството ти.

— Ти си ме наблюдавал у дома? Толкова отдавна?

— Шалан. Спомни си…

Отново онези спомени. Този път не за пейка в градината, а за стерилно бялата стая. Приспивната песен на баща ѝ. Кръвта на пода.

Не.

Тя се обърна и отново почна да почиства стъпалата си.

— Знам… малко за хората — каза Шарка. — Те се пречупват. Умовете им се пречупват. Ти — не. Ти само се пропука.

Шалан продължи да се мие.

— Лъжите те спасиха. Лъжите, които ме привлякоха.

Шалан натопи плата в кофата.

— Имаш ли име? Нарекох те Шарка, но това е по-скоро описание.

— Името ми е числа. Много числа. Трудно се казва. Шарка… Шарка е добре.

— Стига да не вземеш да ме наричаш Безцветна за контраст.

— Мммм…

— Какво значи това?

— Мисля. Обмислям лъжата.

— Шегата?

— Да.

— Моля те, не се претоварвай с мислене. Не беше особено добра шега. Ако искаш да разсъдиш върху истинска шега, помисли как предотвратяването на завръщането на Пустоносните може да зависи тъкмо от мен.

— Мммм…

Шалан привърши с краката си, доколкото ѝ беше възможно, и ги уви с още няколко парчета плат от сандъка. Нямаше чехли или обувки. Навярно можеше да си купи ботуши от някой от роботърговците. При мисълта за това стомахът ѝ се преобърна, обаче нямаше избор.

После започна да преглежда съдържанието на сандъка. Ясна имаше и други. Шалан си спомни, че Ясна държеше този в каютата си и убийците го взеха. Съдържаше нейните записки: томове записки. Имаше малко на брой първични източници, ала това не беше голяма беда, понеже Ясна беше транскрибирала прецизно всички важни пасажи.

Когато Шалан остави настрани и последната книга, забеляза нещо на дъното на сандъка. Парче хартия? Взе го с любопитство и после едва не го изтърва от изненада.

Рисунка на Ясна, направена от Шалан. Шалан ѝ я даде след приемането си за нейна повереница. Смяташе, че Ясна е захвърлила рисунката — слабо харесваше изобразителните изкуства, намираше ги лекомислени.

А всъщност я беше запазила заедно с най-скъпите си неща. Не. Шалан не искаше да мисли за това. Не искаше да се изправи лице в лице с него.

— Ммм… Не можеш да задържиш всички лъжи. Само най-важните.

Шалан вдигна ръце и усети сълзите си. Плачеше за Ясна. Досега избягваше скръбта, натъпкала я беше в малка кутийка и я беше оставила някъде настрани.

И щом остави мъката да дойде, върху нея се струпа още една. Изглеждаше суетлива в сравнение със смъртта на Ясна, ала сякаш щеше да тегне върху Шалан също толкова, или дори повече.

— Скицниците ми… — прошепна тя. — Всички са загубени.

— Да — прискърбно отговори Шарка.

— Всяка рисунка, която бях запазила. Братята ми, баща ми, мама…

Всички бяха потънали в дълбините, заедно със скиците на разни същества и нейните разсъждения за отношенията им, биологията и естеството им. Нямаше ги. До една.

Светът не зависеше от глупавите ѝ скици на небесни змиорки. Имаше чувството, че всичко и без това е разбито.

— Ще нарисуваш още — прошепна Шарка.

— Не искам — рече Шалан и отрони още сълзи.

— Аз няма да спра да вибрирам. Вятърът няма да спре да духа. Ти няма да спреш да рисуваш.

Шалан прокара пръсти по образа на Ясна. Очите ѝ светеха, почти като да бяха оживели — това беше първата рисунка на Ясна. Шалан я направи в деня на запознанството им.

— Счупеният Превръщател беше при моите вещи. Сега е на дъното на океана. Загубен. Няма да мога да го поправя и да го пратя на братята ми.

Шарка избръмча — сърдито, както ѝ се стори.

— Кои са те? — попита Шалан. — Хората, които го сториха, които убиха Ясна и ми отнеха рисунките. Защо им е да правят такива ужасни неща?

— Не знам.

— Обаче си убеден, че Ясна беше права? Че Пустоносните ще се върнат?

— Да. Духчета… духчета от него. Те идват.

— Убийците на Ясна. Вероятно са от групата на Кабсал и… и на баща ми. Защо им е да убиват онази, която е най-близо до разбирането как и защо Пустоносните се връщат?

— Аз…

Шарка млъкна.

— Не би трябвало да питам. Вече знам отговора и той е съвсем човешки. Те искат да контролират знанието, за да извлекат изгода от него. Изгода от самия апокалипсис. Ние ще се погрижим това да не се случи.

Тя прибра скицата на Ясна между страниците на някаква книга, за да я запази.

14 Желязна позиция

— Мина време — продума Адолин. Беше застанал на колене и държеше Меча пред себе си. Върхът му беше забит на няколко пръста в камъка. Беше сам. Само той и неговият меч в една от новите стаи за подготовка, построени около арената за дуели.

— Помня как те спечелих — прошепна той, гледайки отражението си в острието. — И тогава никой не ме приемаше сериозно. Гиздавия самохвалко. Тиналар реши да се дуелира с мен, само за да засрами татко. А пък аз му отнех Меча.

В случай на загуба би трябвало да отстъпи на Тиналар своята Броня, наследство по майчина линия.

Адолин така и не беше дал име на Меча си. Някои го правеха, други — не. Той не мислеше, че е уместно — не защото според него Мечът не заслужаваше име, а защото преценяваше, че не знае правилното име. Много отдавна този Меч бе принадлежал на някой от Сияйните рицари. Рицарят несъмнено го беше нарекъл някак. И Адолин мислеше, че е самонадеяно да го нарича другояче. Беше убеден в това още преди да започне да вижда рицарите в добра светлина, подобно на баща си.

Този Меч щеше да остане и след смъртта на Адолин. Той не го притежаваше. Само го беше заел временно.

Повърхността на оръжието беше строга и гладка, извита като змиорка, а на гърба си имаше ръбове като кристали. Оформен като по-голяма версия на традиционния меч, адолиновият донейде приличаше на грамадните двуръки мечове на рогоядците.

— Истински дуел — прошепна му Адолин. — С истински залог. Най-сетне. Вече няма да пристъпвам на пръсти. Няма да се ограничавам.

Мечът не отговаряше, ала Адолин си представяше, че го слуша. Не можеш да боравиш с такова оръжие, което чувстваш като продължение на душата си, и понякога да не приемаш, че е живо.

— Говоря толкова самоуверено с всички останали, понеже зная, че разчитат на мен. Но загубя ли днес, свършено е. Няма повече дуели. Жестоко препятствие пред великия план на татко.

Чу хора отвън. Стъпки, разговори. Дращене върху камъка. Бяха дошли. Да видят как Адолин побеждава или бива унизен.

— Това може да е последната ни битка заедно — тихо продължи той. — Ценя всичко, което направи за мен. Знам, че би го направил за всеки, който те държи, но все пак го ценя. Искам… искам да знаеш: вярвам в татко. Вярвам, че той е прав, че виденията му са истински. Че светът има нужда от единен Алеткар. Сраженията като днешното са моя начин да го постигнем.

Адолин и баща му не бяха политици. Те бяха воини — Далинар по своя воля, Адолин по-скоро по силата на обстоятелствата. Те нямаше да постигнат обединението на кралството с приказки. Трябваше да се преборят за него.

Той стана, потупа джоба си и освободи Меча, който изчезна в мъгла. После прекоси малката стая и излезе. Каменните стени на тесния коридор, в който се озова, бяха украсени с релефи, изобразяващи десетте основни позиции в боя с меч. Релефите бяха изработени другаде и пренесени тук при построяването на помещението — скорошна придобивка на мястото на шатрите, където се провеждаше подготовката за дуели до неотдавна.

Вятърна позиция, Каменна позиция, Огнена позиция… За всяка от субстанциите имаше позиция, показана на релефите. Адолин ги отброи пътем. Тунелът беше изсечен в камъка на самата арена и завършваше с малка стая в скалата. Ярката слънчева светлина на арената за дуел сияеше над последните врати между Адолин и съперника му.

Със стаята за размисъл и сборното помещение, където човек да сложи бронята си или да се оттегли между схватките, арената във военния лагер заприличваше на истинските арени в Алеткар. Една добре дошла придобивка.

Адолин пристъпи в сборното помещение, където го очакваха брат му и леля му. Отче на Бурята, та ръцете му се потяха. Не беше толкова изнервен, когато препусваше в бой, когато животът му наистина беше застрашен.

Леля Навани тъкмо беше завършила един глиф. Отстъпи от пиедестала, остави четката и вдигна глифа, за да може Адолин да го види. Беше изписан в яркочервено върху бяло платно.

— Победа? — предположи Адолин.

Навани свали глифа и вдигна вежди.

— Какво? — попита Адолин.

Оръжейниците му влязоха и донесоха частите на неговата Броня.

— Означава „безопасност и слава“ — обясни Навани. — Няма да загинеш, ако понаучиш глифите, Адолин.

Той сви рамене.

— Никога не ми се е струвало важно.

— Добре, добре. — Навани почтително сгъна молитвата и я постави в огъня. — Да се надяваме в края на краищата да имаш съпруга, която да върши това за теб. Да чете глифите и да ги изписва.

Адолин сведе глава, както подобаваше при изгарянето на молитва. Паилиа беше свидетел, че моментът не е подходящ да се огорчава Всевишният. Когато това свърши обаче, Адолин изгледа Навани.

— Някакви вести за кораба?

Чакаха новини от Ясна при пристигането ѝ в Плитките крипти, но още нямаше нищо. Навани провери при началника на това далечно пристанище. Отговориха ѝ, че Насладата на вятъра още го няма. Вече закъсняваше със седмица.

Навани махна пренебрежително с ръка.

— Ясна е на онзи кораб.

— Знам, лельо — отвърна Адолин и се разшава неловко. Какво се бе случило? Да не би буря да беше връхлетяла кораба? Ами онази жена, която може би щеше да стане негова съпруга, ако Ясна постигнеше своето?

— Щом корабът се бави, значи Ясна се е захванала с нещо — отговори Навани. — Само гледай. След няколко седмици ще получим съобщение от нея. Тя ще ни възложи някоя задача или ще ни поиска някакво сведение. И ще ми се наложи да измъквам от нея обяснение за изчезването ѝ. Дано Батта даде на това момиче някакъв здрав разум наред с интелигентността.

Адолин не настоя повече. Навани познаваше дъщеря си по-добре от всекиго. И все пак… той се тревожеше за Ясна, а сега внезапно се притесни, че може и да не види онова момиче, Шалан, както очакваше. Разбира се, беше възможно условният годеж да не се получи, ала част от него искаше да стане. Струваше му се някак привлекателно друг да избере вместо него — заради гръмогласните ругатни на Данлан, когато скъса с нея.

Данлан все още беше една от писарите на баща му, затова Адолин я виждаше от време на време. Още сърдити погледи. Бурите да го отнесат, той не беше виновен. Нещата, които тя каза на приятелите си…

Един от оръжейниците разположи ботушите, Адолин стъпи в тях и усети как щракват на място. Оръжейниците чевръсто наместиха набедрениците, продължиха нагоре и го покриха с метал. Металът беше лек за него. Скоро останаха само ръкавиците и шлема. Той коленичи, плъзна ръце в ръкавиците и намести пръстите си вътре. Както беше отличително за Бронята, тя се сви сама, както змиорката се увива около плъха. Ръкавиците уютно пристегнаха китките на Адолин.

Той се обърна и се пресегна да вземе шлема от последния оръжейник. Оказа се Ренарин.

— Яде ли пиле? — попита той.

— На закуска.

— И говори на меча?

— Проведохме цял разговор.

— Верижката на мама е в джоба ти?

— Три пъти проверих.

Навани скръсти ръце.

— Вие продължавате с глупавите суеверия, така ли?

Братята я изгледаха остро.

— Не са суеверия — отвърнаха те едновременно и Ренарин додаде. — Просто за късмет, лельо.

Тя подбели очи.

— Отдавна не съм участвал в официален дуел — обясни Адолин, докато си слагаше шлема. Наличникът беше отворен. — Не искам нещо да се обърка.

— Глупости — настоя Навани. — Вярвай във Всемогъщия и във Вестителите, а не в това какво си ял преди двубоя. Бурите да го отнесат. Преди да се усетя, ще почнеш да вярваш в Страстите.

Адолин и Ренарин се спогледаха. Малките традиции навярно не му помагаха за победата, но пък защо да рискува? Всеки дуелист си имаше своите чудатости. Неговите още не го бяха предали.

— Охранителите ни не са доволни — тихо каза Ренарин. — Все приказват колко трудно ще е да те пазят, когато някой размахва меч срещу теб.

Адолин хлопна наличника. Страните му се замъглиха, заключиха се и станаха прозрачни. Той виждаше всичко наоколо си. Усмихна се, макар да знаеше отлично, че Ренарин няма как да го види.

— Много ми е мъчно, че ги лишавам от възможността да ме бавят.

— Защо ти доставя такова удоволствие да ги тормозиш?

— Не харесвам бавачи.

— И преди си имал охрана.

— На бойното поле — възрази Адолин. Друго беше да те следват навсякъде по петите.

— Има и още нещо. Не ме лъжи, братко. Познавам те твърде добре.

Адолин се взря в брат си. Очите на Ренарин бяха толкова настойчиви зад очилата. Момчето винаги беше съвсем сериозно.

— Не харесвам техния капитан — призна Адолин.

— Защо? Той спаси живота на татко.

— Просто ме тревожи — отвърна Адолин и сви рамене. — Нещо в него не е на мястото си, Ренарин. Това ме прави подозрителен.

— Струва ми се, че просто не ти беше приятно да те командва на бойното поле.

— А, това почти не го помня — бодро отвърна Адолин и пристъпи към изхода.

— Добре тогава. Тръгвай, братко. И…

— Да?

— Гледай да не загубиш.

Адолин отвори вратата и излезе на настланата с пясък арена. И преди се беше дуелирал тук — обосноваваше се с нуждата да поддържа уменията си, въпреки че алетският Военен Кодекс забраняваше схватките между офицери.

За да угоди на баща си, Адолин странеше от важните сблъсъци — за шампионски титли и за Брони. Не смееше да рискува Бронята и Меча си. Сега всичко беше различно.

Въздухът все още беше хладен заради отминалата зима, ала слънцето светеше ярко. Адолин чуваше дъха си в шлема. Краката му хрущяха в пясъка. Провери дали баща му гледа. Гледаше. Кралят също.

Садеас не беше дошъл. Още по-добре. Появата му щеше да разсее Адолин със спомени за последните случаи, когато Садеас и Далинар бяха в добри отношения, седяха заедно на каменните стъпала и наблюдаваха дуела на Адолин. Дали Садеас кроеше предателство още тогава, докато се смееше с Далинар и бъбреше като стар приятел?

Съсредоточи се. Съперникът му днес не беше Садеас, ала някой ден… Някой ден, и то скоро, щеше да го измъкне на арената. Това беше главната му цел.

Засега трябваше да се занимава със Салинор, един от Броненосците на Танадал. Салинор притежаваше само Меч, но зае една от кралските Брони за дуела с пълен Броненосец.

Салинор стоеше от другата страна на арената. Бронята му беше сива и без украси. Чакаше главната съдийка, Сиятелната господарка Истоу, да обяви началото на сблъсъка. В известен смисъл, днешната схватка беше обида за Адолин. За да склони Салинор да се дуелира, той се принуди да заложи Бронята и Меча си срещу Меча на Салинор. Все едно не беше достоен и трябваше да предложи повече възможност за печалба, та Салинор да си направи труда.

Както очакваше, арената преливаше от светлооки. Говореше се, че е позагубил страст, но пък дуелите за Брони бяха много голяма рядкост. Този щеше да е първият за повече от година.

— Призовете Мечовете! — нареди Истоу.

Адолин протегна ръка. Мечът му се появи след десет удара на сърцето — миг преди този на Салинор. Сърцето на Адолин биеше по-бързо. Значи противникът му не се боеше и го подценяваше.

Адолин застана във Вятърна позиция — върхът на Меча му сочеше нагоре и назад. Салинор зае Огнената позиция — държеше Меча с една ръка, а с другата докосваше острието му. Стъпалата му бяха стабилно разтворени. Позициите бяха повече философия, отколкото определен набор движения. Вятърната позиция — плавна, помитаща, величествена. Огнената — бърза и гъвкава, подходяща за по-къси Мечове.

Адолин отлично познаваше Вятърната позиция. Тя му служеше добре от самото начало.

Ала днес му се видя неподходяща.

Ние сме във война, мислеше Адолин, докато Салинор пристъпваше напред и го изпитваше. Всеки светлоок в тази армия е редовен войник.

Не беше време за представления.

Беше време за бой.

Щом Салинор приближи и се подготви за първите предпазливи удари, с които да изпита съперника, Адолин се обърна и зае Желязна позиция — хвана Меча с две ръце и го вдигна над главата си. Отби първия удар на Салинор, пристъпи напред и стовари Меча си върху шлема му. Веднъж, два пъти, три пъти. Салинор опита да парира, но явно атаката го беше изненадала и два от ударите на Адолин улучиха.

Шлемът на Салинор се напука. Адолин чу пъшкане и ругатни, докато съперникът му се мъчеше да отвърне. Не се правеше така. Къде бяха изпитващите удари, грацията, танцът?

Адолин изръмжа, усети познатото Вълнение от боя и отби атаката на Салинор, без да обръща внимание на удара, който получи отстрани на тялото си. После улови Меча с две ръце и го стовари върху гръдната му броня, сякаш сечеше дърва. Салинор отново изстена, Адолин вдигна крак, изрита го и Салинор падна на земята.

Той изтърва Меча — захватът с една ръка беше недостатък на Огнената позиция. Острието изчезна в мъгла. Адолин прекрачи Салинор и освободи своя Меч, после изрита шлема на противника. Шлемът се пръсна на парченца и разкри замаяно, ужасено лице.

После Адолин изрита с пета гръдната броня. Салинор опита да хване стъпалото му, ала Адолин риташе безмилостно, докато и тази част от Бронята се пръсна.

— Спрете! Спрете!

Адолин спря с крак до главата на Салинор и вдигна поглед към съдийката. Истоу се беше изправила в кабината си, лицето ѝ пламтеше, гласът ѝ бе гневен.

— Адолин Колин! — кресна тя. — Това е дуел, не е състезание по борба!

— Наруших ли някое правило? — изрева той в отговор.

Мълчание. Ушите му свиреха, ала долови, че публиката е стихнала. Чуваше как дишат.

— Наруших ли някое правило? — попита той отново.

— Дуелът не се…

— Значи аз съм победител — заключи Адолин.

Съдийката заекна.

— Този дуел се води до разбиването на три части от Бронята. Вие счупихте само две.

Адолин сведе поглед към замаяния Салинор. После се пресегна, отпра единия му паулдрон и го смачка с облечените си с ръкавици юмруци.

— Готово.

Потресено мълчание.

Адолин приклекна до съперника си.

— Мечът ти.

Салинор опита да се надигне, ала без гръдна броня беше трудно. Доспехите му не работеха както трябва и трябваше да се обърне на една страна и след това да се изправи. Изпълнимо, обаче Салинор явно не беше достатъчно опитен с Бронята, та да го направи. Адолин го спипа за рамото и го хвърли отново в пясъка.

— Ти загуби — изръмжа Адолин.

— Ти ме измами! — пръсна слюнки Салинор.

— Как?

— Не знам как! Просто… Не се прави…

Млъкна, щом Адолин внимателно положи ръката си върху гърлото му. Салинор зяпна.

— Не би посмял.

От пясъка около него плъпнаха духчета на страха.

— Искам си наградата — рече Адолин. Внезапно се почувства изцеден. Вълнението го беше напуснало. В името на Бурите, никога досега не се беше чувствал така по време на дуел.

Мечът на Салинор се появи в ръката му.

— Победата — неохотно подзе съдийката — принадлежи на Адолин Колин. Салинор Евед губи Меча си.

Салинор остави Меча да се изплъзне от ръката му. Адолин го взе, приклекна до Салинор и му подаде оръжието с дръжката напред.

— Прекъсни връзката.

Салинор колебливо докосна рубина в ефеса на Меча. Камъкът проблясваше. Връзката бе прекъсната.

Адолин се изправи, изтръгна рубина и го натроши. Това не беше нужно, но представляваше добър символичен жест. Най-сетне тълпата се разшумя — трескави разговори. Дошли бяха да гледат зрелище, а получиха жестокост. „Е, на война често става така. Добре е за тях да го разберат“, рече си Адолин. Ала докато влизаше в чакалнята, се чувстваше неуверен в себе си. Постъпката му беше безразсъдна. Да освободи Меча си? Да се постави в положение съперникът да се добере до крака му?

Адолин влезе в сборната стая. Ренарин го посрещна зяпнал.

— Това беше невероятно — рече по-малкият брат. — Сигурно е най-краткият засвидетелстван дуел за Брони! Беше изумителен, Адолин!

— Аз… Благодаря ти. — Подаде на Ренарин Меча на Салинор. — Подарък.

— Адолин, сигурен ли си? Искам да кажа, определено не ме бива с Бронята, която вече имам.

— Преспокойно можеш да имаш пълния комплект. Вземи го.

Ренарин видимо се колебаеше.

— Вземи го — повтори Адолин.

Ренарин неохотно взе Меча и се свъси. Адолин поклати глава и седна на една от подсилените пейки, годни да издържат тежестта на Броненосец. Влезе Навани, слязла от местата за публиката.

— Това, което направи — отбеляза тя, — нямаше да подейства при по-ловък съперник.

— Знам — отговори Адолин.

— Следователно ти постъпи мъдро. Прикри истинските си умения. Хората могат да приемат, че победи с измама — преби го, вместо да се дуелираш. Навярно ще продължат да те подценяват. Мога да поработя по това да ти осигуря още схватки.

Адолин кимна и се престори, че тъкмо по тази причина се е бил така.

15 Ръка с тур

— Търговецо Твлкав — подзе Шалан. — Струва ми се, че носеше други обуща в първия ден на нашето пътуване.

Твлкав се препъна на път към огнището, ала ловко се нагоди към нейното предизвикателство. Обърна се с усмивка към Шалан и поклати глава.

— Опасява се, че грешите, Сиятелна! Тъкмо, когато се отправихме на това пътуване, загубих един от сандъците си с облекло в буря. Води ми се само този чифт.

Явна лъжа. След шест дни заедно обаче, Шалан беше установила, че Твлкав няма нищо против да го хванат в лъжа.

Тя седеше на коравата седалка на фургона, стъпалата ѝ бяха превързани, и се взираше в търговеца. Повечето ѝ време днес мина в цедене на кратунков сок и втриването му в краката ѝ, та да избегне появата на духчета на загниването. Беше особено доволна, когато забеляза растенията — оказа се, че въпреки липсата на опит, от обучението ѝ имаше някаква полза в пустошта.

Дали да разобличи лъжата на Твлкав? Какво ще постигне с това? Той явно не се смущаваше от такива работи. Малките му очички я наблюдаваха в мрака.

— Е, това е неприятно — рече Шалан. — Навярно по пътя ще се натъкнем на други търговци, от които да купя подходящи обувки.

— Със сигурност ще търся подобна възможност, Сиятелна.

Твлкав се поклони, усмихна се бегло и продължи по посока на огъня с вечерята. Огънят беше слаб — дървата им бяха на привършване и паршите бяха отишли да търсят още.

— Лъже — тихо каза Шарка. Беше почти невидим на седалката до нея.

— Знае, че като не мога да ходя, завися повече от него.

Твлкав седна край мъждукащия огън. Наблизо се тътреха разпрегнатите чули. Дребните скални пъпки хрущяха под великанските им стъпала. Чулите никога не се отдалечаваха.

Твлкав взе тихо да шепне нещо на Таг, наемника. Усмихваше се, ала Шалан нямаше вяра на тъмните му лъскави очи.

— Върви да видиш какво говорят — каза тя на Шарка.

— Да видя?

— Да чуеш думите му, после да дойдеш и да ми ги повториш. Не се приближавай много до светлината.

Шарка се смъкна по страната на фургона. Шалан се облегна в коравата седалка, после извади от кесията си огледалцето, което откри в нещата на Ясна, и една сфера. Само една марка, нищо твърде ярко. Пък и марката вече бледнееше. Кога се очаква следващата буря? Утре?

Наближаваше началото на новата година, значи предстоеше дъждовният сезон, макар и не в близките няколко седмици. Не беше високосна година, нали? Е, Шалан можеше да преживее бурите на открито. Вече веднъж беше принудена да изтърпи унижението, заключена в клетката си.

Видя, че изглежда ужасно. Зачервени очи с торбички, чорлави коси, прокъсана и мръсна рокля. Приличаше на просякиня, която е изровила от бунището хубава някога дреха.

Това не я притесняваше особено. Да не би да искаше да се докарва пред роботърговците? Надали. Ясна обаче не се вълнуваше какво мислят хората за нея, ала винаги изглеждаше безупречно. Не че се държеше съблазнително — нито за миг. Всъщност, тя недвусмислено презираше подобно държание. Да използваш сладкото си лице, за да накараш мъжете да правят каквото пожелаеш, не е по-добро от това мъжът да подчинява жената на волята си със сила, казваше Ясна. И двете са низки, и двете с напредването на възрастта изневеряват.

Не, Ясна не одобряваше съблазняването като инструмент. Хората обаче откликваха различно на онези, които видимо се контролираха.

Какво мога да направя?, рече си Шалан. Нямам грим, нямам даже обувки.

— … може да е някоя важна личност — внезапно се обади гласът на Твлкав. Шалан подскочи, сетне погледна встрани, където вече се бе настанил Шарка. Гласът идеше от него.

— Тя е беля — каза гласът на Таг. Шарка подражаваше съвършено. — Все още си мисля, че трябва да я зарежем и да продължаваме.

— Имаме късмет, че не ти взимаш решенията — отвърна гласът на Твлкав. — Ти се погрижи за вечерята. Аз ще се погрижа за нашата малка светлоока спътница. Тя липсва някому. На някой богаташ. Ако можем да му я продадем обратно, Таг, най-сетне ще се измъкнем от дупката.

Шарка малко попращя като огън, после млъкна.

Възпроизведе чудесно разговора. Това може да е много полезно, помисли Шалан.

За жалост, трябваше да направи нещо за Твлкав. Не можеше да го остави да я разглежда като нещо, което да продаде на близките ѝ — това беше смущаващо близко до робство. Оставеше ли го с такива умонастроения, щеше да прекара цялото пътуване в тревоги за него и разбойниците му.

И тъй, как би постъпила Ясна?

Шалан стисна зъби, измъкна се от фургона и боязливо стъпи на разранените си крака. Едва ходеше. Изчака духчетата на болката да се оттеглят, после прикри страданието си, приближи мъждивия огън и седна.

— Таг, свободен си.

Таг погледна Твлкав и онзи му кимна. Отиде да нагледа паршите. Блут беше отишъл на разузнаване, както често правеше нощем — търсеше следи от други, които минават по същия път.

— Време е да обсъдим заплащането ти — рече Шалан.

— Да съм в услуга на толкова знатна личност, разбира се, е само по себе си заплащане.

— Разбира се — отвърна Шалан и го погледна в очите. Не отстъпвай. Можеш да се справиш. — Ала един търговец трябва да се препитава някак. Не съм сляпа, Твлкав. Твоите хора не са съгласни с решението ти да ми помогнеш. Мислят, че това е загуба.

Твлкав неспокойно погледна Таг. Шалан се надяваше той сега да се чуди за какво още се е досетила.

— Щом пристигна на Пустите равнини, ще се сдобия с голямо богатство. Все още не разполагам с него.

— Колко… тъжно.

— Ни най-малко. Това е една възможност, търговецо Твлкав. Бъдещото ми богатство е резултат от годеж. Ако пристигна в безопасност, моите спасители — хората, които ме спасиха от пиратите и пожертваха толкова много, за да ме отведат при новото ми семейство — несъмнено ще бъдат щедро възнаградени.

— Аз съм само един смирен слуга — откликна Твлкав с широка фалшива усмивка. — Наградите са възможно най-далеч от ума ми.

Смята, че го лъжа за богатството. Шалан скръцна със зъби. Вътре в нея се разгоря гняв. Така постъпи и Кабсал! Отнасяше се към нея като към играчка, като към средство за постигане на своите цели, а не като към личност.

Тя се приведе по-близо до Твлкав в светлината на огъня.

— Не си играй с мен, търговецо на роби.

— Не бих дръзнал…

— Нямаш представа в каква буря си се озовал — просъска Шалан, гледайки го право в очите. — Нямаш представа какъв е залогът за моето пристигане. Можеш да вземеш дребнавите си кроежи и да ги натикаш в някоя дупка. Прави каквото ти кажа и аз ще се погрижа дълговете ти да бъдат опростени. Ти отново ще бъдеш свободен човек.

— Какво? Как… Вие откъде…

Шалан се изправи и го прекъсна. Чувстваше се някак по-силна от преди. По-решителна. Неувереността ѝ трепкаше под лъжичката, ала тя не ѝ обръщаше внимание.

Твлкав не знаеше, че тя е кротка. Не знаеше, че е израсла изолирано в провинциално имение. За него тя беше придворна дама, опитна в споровете и свикнала да ѝ се подчиняват.

Изправена пред него, тя чувстваше, че свети в блясъка на пламъците; извисяваше се над нечистите му кроежи. И тогава видя. Очакването не беше просто каквото другите очакват от теб.

А какво ти очакваш от себе си.

Твлкав отстъпи от нея като от бушуващ огън. Сви се, зина и вдигна ръка. Шалан забеляза, че наистина свети със светлина като на сферите. Роклята ѝ вече не беше дрипава и мръсна, а величествена.

Тя инстинктивно остави сиянието ѝ да избледнее с надеждата Твлкав да го приеме като игра на пламъците от огъня. Обърна се, остави го разтреперан и се отправи към фургона. Тъмнината беше пълна — първата луна още не бе изгряла. Шалан усети, че краката не я болят като по-рано. Дали не беше надценила раните?

Стигна фургона и започна да се качва, обаче Блут подбра тъкмо този момент да нахълта в лагера с викове:

— Гасете огъня!

Твлкав загуби ума и дума.

Блут се стрелна покрай Шалан, стигна до огъня и грабна казана с къкрещата яхния. Обърна го върху пламъците. Разпиля се пепел, засъска пара, а огнените духчета литнаха и избледняха.

Твлкав скокна и в мътната светлина на жаравата се вторачи в мърлявата яхния, която се стичаше край краката му. Шалан стисна зъби от болка, слезе от фургона и приближи. Таг дотича от друга посока.

— … да има няколко десетки — говореше приглушено Блут. — Добре въоръжени са, но нямат нито коне, нито чули, значи не са богати.

— Какво става? — попита Шалан.

— Разбойници — отговори Блут. — Или наемници. Или както искате да ги наречете.

— Никой не патрулира тук, Сиятелна — обясни Твлкав. Стрелна я с очи, после бързо отмести поглед, явно все още потресен. — Наистина пустош, както виждате. Присъствието на алетите на Пустите равнини означава, че много народ идва и си отива. Търговски кервани като нашия, занаятчии, които търсят препитание, светлооки от по-долен произход, които искат да постъпят в нечия армия. Тези две условия — никакви закони и множество пътници — привличат особен вид негодяи.

— Опасни — съгласи се Таг. — Тия взимат каквото искат. Оставят само трупове.

— Видяха ли нашия огън? — попита Твлкав и заусуква кепето си в ръце.

— Не знам — рече Блут и погледна през рамо. Шалан едва различаваше израза на лицето му в тъмнината. — Не исках да се приближавам. Промъкнах се колкото да ги преброя, после бързо хукнах насам.

— Как можеш да си сигурен, че са разбойници? — попита Шалан. — Може да са просто войници на път за Пустите равнини, както каза Твлкав.

— Не развяват знамена, не показват печати. А имат добри оръжия и се пазят строго. Дезертьори. Бих заложил чулите за това.

— Ба — намеси се Твлкав. — Ти би заложил моите чули и на ръка с тур. Но, Сиятелна, въпреки отвратителния му усет в хазарта, вярвам, че този глупак има право. Трябва да впрегнем чулите и да потеглим незабавно. Тъмнината е наш съюзник и трябва да се възползваме от нея.

Шалан кимна. Мъжете се разбързаха, дори и дебелият Твлкав. Разтуриха лагера и впрегнаха чулите. Робите замърмориха, че не са получили вечеря. Шалан спря до тяхната клетка и се засрами. Семейството ѝ притежаваше роби — и то не само парши и арденти. Обикновени роби. В повечето случаи те бяха просто тъмнооки без право да пътуват.

Бедните души тук обаче бяха болнави и полуъртви от глад.

И ти си само на крачка от тези клетки, Шалан, рече си тя, когато Твлкав мина край нея, ругаейки под нос пленниците. Не. Той не би посмял да те затвори. Просто ще те убие.

Отново се наложи да напомни на Блут да ѝ подаде ръка, за да може тя да се качи във фургона. Таг натири паршите в техния фургон, като ги ругаеше за мудността. После зае мястото си и подкара последен от кервана.

Първата луна се показа и стана по-светло, отколкото се нравеше на Шалан. Всяка хрущяща стъпка на чулите ѝ се струваше гръмовна. Брулеха растенията, които тя нарече гърбокори. Приличните на тръбички от пясъчник клонки пукваха и се тресяха.

Не напредваха бързо — чулите никога не бързаха. Шалан съгледа светлини на склона на един хълм. Опасно близо. Лагерен огън на по-малко от десет минути пеш. Ветровете довяха далечни гласове и скърцане на метал — навярно някой се дуелираше.

Твлкав обърна фургоните на изток. Шалан се свъси и прошепна:

— Защо насам?

— Помните ли клисурата, която забелязахме? — тихо отговори Блут. — Така тя ще се окаже между нас и тях, ако ни чуят и дойдат да ни търсят.

Шалан кимна.

— Какво можем да направим, ако ни хванат?

— Не е добре да ни хващат.

— Не можем ли да им платим и да си продължим по пътя?

— Дезертьорите не са като обикновените разбойници — обясни Блут. — Те са изоставили всичко. Клетви. Семейство. Дезертираш ли, ти си разбит. Готов си на всичко, защото вече си изоставил всичко, което би се страхувал да изгубиш.

— Олеле.

Шалан погледна през рамо.

— Ъъъ… Да, това решение е за цял живот, така си е. Ще ти се поне малко чест да ти е останала, ама знаеш, че вече нямаш чест.

Блут млъкна, а Шалан бе твърде притеснена да го подтиква да говори още. Продължи да гледа светлините на хълма, докато фургоните — за щастие — се отдалечаваха в нощта и най-сетне избягаха в тъмнината.

16 Учител по фехтовка

— Знаеш ли — рече Моаш, застанал до Каладин, — винаги съм си мислил, че това място ще е…

— По-голямо? — предложи Дрей с тежкия си акцент.

— По-хубаво — отговори Моаш и огледа тренировъчната площадка. — Прилича на мястото, където се упражняват тъмнооките войници.

Площадката беше запазена за светлооките на Далинар. Откритото пространство в центъра беше настлано с дебел слой пясък. Обикаляше го дъсчена пътека, която заемаше мястото между пясъка и сградата. Самата сграда беше тясна, с дълбочина само една стая, и ограждаше площадката — само отпред имаше стена с арка за вход. Стрехите на покрива ѝ хвърляха сянка върху дървената пасарелка. В сянката светлооки офицери разговаряха или гледаха онези, които се упражняваха под слънчевата светлина. Насам-натам сновяха арденти и разнасяха оръжия и питиета.

Разположението беше като на всички тренировъчни площадки. Каладин се беше обучавал на няколко подобни места. Най-вече в началото, в армията на Амарам.

Каладин вирна брадичка и положи пръсти на арката. Бяха минали седем дни от идването на Амарам в лагерите. Седем дни да се справи с това, че Далинар и Амарам са приятели.

Реши, че ще бъде щастлив заради идването на Амарам, Бурята да го отнесе. Все пак, присъствието му тук означаваше, че най-сетне ще намери сгода да забие копието си в него.

Не, не копие, рече си той на влизане. Нож. Искам да съм лице в лице с него, за да виждам ужаса му, когато умира. Искам да усетя как ножът го пронизва.

Каладин махна на хората си и мина под арката. Насили се да се съсредоточи върху мястото, а не върху Амарам. Арката беше построена от хубав камък, изкопан недалеч, структурата беше укрепена откъм изток, както беше обичайно. От тънкия седимент крем личеше, че стената е издигната неотдавна. Поредният знак, че Далинар почваше да разглежда лагерите като нещо трайно — разтуряше простите временни постройки и ги заменяше с нови и яки сгради.

— Не знам какво си очаквал — каза Дрей на Моаш, когато огледа наоколо. — Как би направил една площадка за светлооки различна? Ще насипеш диамантен прах вместо пясък ли?

— Ох — обади се Каладин.

— Не знам — отговори Моаш. — Просто те го изкарват голяма работа. Без тъмнооки на „специалната“ тренировъчна площадка. Не виждам какво ѝ е толкова специалното.

— Понеже не разсъждаваш като светлоок — обясни Каладин. — Специална е по една много проста причина.

— И коя е тя?

— Ние не сме тук — отговори Каладин и ги поведе навътре. — Поне не обичайно.

Беше взел Дрей, Моаш и още петима — от Мост Четири и оцелели от старата Синя гвардия. Далинар беше придал гвардейците към Каладин и за каладинова изненада и удоволствие, те го приеха за водач без оплакване. Той беше впечатлен от всички тях, до един. Старата гвардия заслужаваше славата си.

Неколцина гвардейци, тъмнооки, започнаха да се хранят с Мост Четири. Помолиха и за нашивки на моста и Каладин им взе, но им нареди да носят на едното рамо нашивките на Синята гвардия като белег за гордост.

С копие в ръка, Каладин насочи отряда си към групата арденти, които се бяха завтекли към тях. Ардентите носеха ворински религиозни одежди — свободни панталони и туники, привързани на кръста с просто въже. Бедняшко облекло. Ардентите бяха роби и в същото време не бяха. Каладин никога не се бе замислял за тях. Майка му навярно би се оплакала колко малко се грижи той за съблюдаването на религията. Каладин пък го разбираше така — щом Всемогъщият не проявяваше особена загриженост за него, защо той да се главоболи за Всемогъщия?

— Това е тренировъчната площадка за светлооки — строго рече водещият ардент. Беше тънка и висока жена, макар че не подобаваше човек да възприема ардентите като мъже или жени. Главата на жената беше обръсната, като на всички арденти. Спътниците ѝ имаха квадратни бради, без мустаци.

— Капитан Каладин, Мост Четири — представи се Каладин, докато оглеждаше площадката, и положи копието на рамо. Много лесно щеше да е някоя злополука да стане тук по време на учебен двубой. Трябваше да внимава за това. — Тук сме да охраняваме момчетата Колин, докато тренират днес.

— Капитан? — подигравателно се обади един от ардентите. — Ти…

Друг го смълча, като му прошепна нещо. Вестите за Каладин бързо бяха обиколили лагера, ала понякога ардентите биваха доста затворено племе.

— Дрей — рече Каладин и посочи. — Виждаш ли скалните пъпки горе на стената?

— Ъхъ.

— Култивирани са. Значи има достъп до горе.

— Много ясно — каза жената ардент. — Стълбището е в северозападния ъгъл. Ключът е у мен.

— Добре, значи можете да го заведете. Дрей, наглеждай отгоре.

— Заемам се — отвърна Дрей и се отправи към стълбата с подтичване.

— И какви опасности очакваш тук? — попита жената ардент и скръсти ръце.

— Виждам много оръжия, маса хора влизат и излизат и, ах, това Мечове ли са? Направо се чудя какво би могло да се обърка. — Каладин изгледа жената. Тя въздъхна и подаде ключа на един от помощниците си, който изтърча подир Дрей.

Каладин посочи на хората си откъде да наблюдават. Те се настаниха и той остана само с Моаш. Жилавият Моаш тутакси се беше обърнал при споменаването на Мечовете и сега ги гледаше жадно. Двама светлооки с Мечове застанаха в центъра на настланата с пясък площадка. Единият Меч беше дълъг и тесен, с голям предпазител за ръката, а другият беше широк и грамаден, със злостни шипове — подобни на пламъци — щръкнали от двете страни. Остриетата и на двата бяха покрити с предпазна ивица, нещо като половин ножница.

— Ъ, не познавам нито един от двамата — каза Моаш. — Мислех, че знам всички Броненосци в лагера.

— Не са Броненосци — обясни ардентът. — Използват Мечовете на краля.

— Елокар дава на хората да ползват неговия Меч? — учуди се Каладин.

— Това е една велика традиция — отговори жената ардент, видимо раздразнена, че се налага да обяснява. — Върховните принцове го правеха в своите владения преди обединението, а сега това е задължение и чест на краля. Хората могат да използват кралските Броня и Меч, за да се упражняват. Светлооките в нашите армии трябва да са опитни за доброто на всички. Бронята и Мечът се трудни и ако Броненосец падне в сражение, важно е да има кой да ги използва веднага.

Има смисъл, допусна Каладин, макар да му бе трудно да си представи как някой светлоок разрешава друг човек да докосва Меча му.

— И кралят има два Меча?

— Единият е на баща му, съхраняван заради традицията да се обучават Броненосци. — Жената хвърли поглед на трениращите. — Алеткар открай време разполага с най-добрите Броненосци в света. Тази традиция е част от това. Кралят намекна, че един ден може да дари бащиния си Меч на някой достоен воин.

Каладин кимна одобрително.

— Не е зле. Обзалагам се, че мнозина идват да се упражняват с тях и всеки се надява да докаже, че е най-умел и най-заслужил. Елокар е намерил добър начин да накара сума ти хора да се обучават.

Жената ардент изсумтя и си тръгна. Каладин гледаше как Мечовете проблясват във въздуха. Мъжете, които ги ползваха, едва знаеха какво правят. Истинските Броненосци, които той бе виждал, истинските Броненосци, с които се бе сражавал, не се кандилкаха и не размахваха грамадните мечове като тояги. Даже дуелът на Адолин онзи ден беше…

— Бурите да го отнесат, Каладин — обади се Моаш, докато гледаше как жената ардент се отдалечава. — И казваш, че аз трябвало да се държа почтително?

— А?

— Не използва титлата на краля. После намекна, че светлооките, които идват тук да се упражняват, са мързеливци и е трябвало някак да бъдат прилъгани да го правят. Аз пък си мислех, че от нас се очаква да не спорим със светлооките.

Каладин отдели очи от Броненосците. От разсеяност беше говорил, без да се замисля.

— Прав си. Благодаря, че ми напомни.

Моаш кимна.

— Искам да пазиш при портата — каза Каладин и посочи. Влезе група парши, понесли сандъци, вероятно пълни с храна. Те не би трябвало да представляват опасност. Нали?

— Обръщай особено внимание на слуги, оръжейници и на всеки друг с безобиден вид, който приближи до синовете на Върховния принц Далинар. Един от най-добрите начини да успеят с убийството е някой такъв да забие нож в ребрата.

— Добре. Кажи ми нещо, Кал. Кой е тоя Амарам?

Каладин рязко се обърна към Моаш.

— Виждам как го гледаш. Виждам какво става лицето ти, когато другите мостови го споменат. Какво ти е направил?

— Служих в неговата армия. Последно се сражавах там, преди да…

Моаш посочи белезите на челото му.

— И това е негово дело?

— Аха.

— Значи той не е такъв герой, какъвто хората го изкарват — заключи Моаш. Изглеждаше доволен.

— Душата му е по-черна от всяка друга.

Моаш го улови за ръката.

— Някак ще успеем да се доберем до тях. Садеас. Амарам. Онези, които ни причиниха това, нали?

Около Моаш възвряха духчета на гнева, прилични на кървави езерца върху пясъка.

Каладин го погледна в очите и кимна.

— Това ме устройва — рече Моаш, взе копието на рамо и отърча към позицията, която Каладин му определи. Духчетата изчезнаха.

— Още един, който трябва да се научи по-често да се усмихва — прошепна Сил. Каладин не я беше забелязал да се носи наоколо. Тя седна на рамото му.

Каладин тръгна да обикаля площадката, като си отбелязваше всеки вход. Навярно беше прекалено предпазлив. Просто обичаше да си върши работата добре, а сякаш бе минал цял живот без да има друга работа, освен да спасява Мост Четири.

Ала понякога му се струваше, че е невъзможно да върши работата си добре. През последната седмица някой отново се беше промъкнал в покоите на Далинар и бе надраскал числа на стената. Отброяваха дата след малко повече от месец.

Не личеше Върховният принц да се е разтревожил. Той настоя да не се говори за случая. Бурите да го отнесат… да не би сам да пишеше по време на пристъпите си? Или някакво духче? Каладин беше сигурен, че този път никой не би могъл да се промъкне край него.

— Искаш ли да поговорим за онова, което те тревожи? — попита Сил.

— Притеснявам се какво става с Далинар по време на буря. Числата… Нещо не е наред. Още ли виждаш онези духчета?

— Червените светкавици ли? Така мисля. Трудно се забелязват. Ти не си ли ги виждал?

Каладин поклати глава, взе си копието и тръгна по пътеката около арената. Надзърна в някакъв склад. Покрай стената бяха наредени дървени учебни мечове, някои с размера на Острие, и тренировъчни кожени гащи.

— И това ли е всичко, което те тревожи? — попита Сил.

— Какво друго?

— Амарам и Далинар.

— Не е кой знае какво. Далинар Колин е приятел с един от най-злите убийци, които съм срещал през живота си. Е, и? Далинар е светлоок. Сигурно е приятел с мнозина убийци.

— Каладин…

— Амарам е по-лош от Садеас, знаеш — продължи Каладин, докато обикаляше склада и търсеше входове. — Всеки знае, че Садеас е плъх. Той е прям. „Ти си мостови“, казва, „и аз ще те използвам, докато умреш.“ Амарам обаче… Обеща да е нещо повече, Сиятелен господар като от преданията. Каза ми, че ще пази Тиен. Преструваше се, че има чест. Това е по-лошо от всяка низост, на която е способен Садеас.

— Далинар не е като Амарам — възрази Сил. — Знаеш, че не е.

— Хората говорят за него същото, каквото говореха за Амарам. Каквото продължават да говорят за Амарам. — Каладин отново излезе на слънце и продължи да обикаля. Вървеше край дуелиращи се светлооки, които ритаха пясъка, пъшкаха, сумтяха и тракаха с дървените мечове.

За всяка двойка дуелисти се грижеха десетина тъмнооки, които им подаваха кърпи и манерки, а някои имаха и по един-двама парши, та да им носят столове за почивките. Отче на Бурята. Дори и в нещо толкова ежедневно светлооките имаха нужда от обгрижване.

Сил се стрелна във въздуха пред Каладин и се спусна като буря. Буквално като буря. Спря точно пред него. Под крачетата ѝ вреше облак и проблясваха мълнии.

— Можеш ли искрено да твърдиш, че според теб Далинар Колин само се преструва на човек с чест? — настоя тя.

— Аз…

— Недей ме лъга, Каладин — каза тя и пристъпи напред, сочейки го с пръст. Макар и мъничка, в този миг тя изглеждаше огромна като буря. — Никакви лъжи. Никога.

Каладин пое дълбоко дъх.

— Не — рече той най-сетне. — Не. Далинар даде своя Меч за нас. Той е добър човек. Приемам това. Амарам го залъгва. Той залъга и мен, затова, струва ми се, не мога да виня Колин много.

Сил кимна отсечено и облакът се разсея.

— Трябва да говориш с него за Амарам — рече тя, летейки край главата на Каладин, който продължаваше с огледа на постройката. Пристъпваше ситно и би трябвало да изостане от него, а не изоставаше.

— И какво да му кажа? Да ида при него и да обвиня един светлоок от трети дан, че е погубил собствените си войски? Че е откраднал моя Меч? Ще прозвучи или глупаво, или налудничаво.

— Но…

— Той няма да ме чуе, Сил. Далинар Колин може и да е добър човек, но няма да ме остави да говоря лошо за един могъщ светлоок. Така стоят нещата в този свят. И това е истина.

Продължи с огледа. Искаше да знае какво има в стаите, откъдето хората можеха да наблюдават тренировките. Някои стаи бяха складове, други — бани или стаи за почивка. Няколко бяха заключени — вътре светлооките се възстановяваха след упражненията за деня. Светлооките обичаха баните.

В задната страна на постройката, срещу портата, се помещаваха жилищата на ардентите. Каладин никога не беше виждал да се суетят толкова много бръснати глави и облечени в роби тела. У дома, в Огнекамък, градоначалникът държеше само неколцина сбръчкани стари арденти, учители на сина му. Те от време на време слизаха в града да горят молитви и да издигат Призванията на тъмнооките.

Ардентите тук не изглеждаха като тях. Имаха телосложението на войници и често излизаха да се бият със светлооките, които имаха нужда от партньор. Някои имаха тъмни очи, ала ползваха мечове — за тях разделението на светлооки и тъмнооки не важеше. Те бяха просто арденти.

И какво да правя, ако един от тях реши да убие младите принцове? Бурите да го отнесат, как мразеше някои страни на работата си. Ако нищо не се случи, не си сигурен дали всичко е било наред или си предотвратил възможна опасност.

Адолин и брат му най-сетне пристигнаха. И двамата бяха в пълна Броня и носеха шлемовете си под мишница. Придружаваше ги Белязания с неколцина членове на старата Синя Гвардия. Последните отдадоха чест на Каладин, когато той се приближи и им даде знак, че са свободни и стражата официално е сменена. Белязания щеше да отиде при Тефт и групата, която охраняваше Далинар и Навани.

— Районът е подсигурен, доколкото можах да се уверя, без да прекъсвам тренировките, Сиятелни господарю — рече Каладин, пристъпвайки към Адолин. — Аз и хората ми ще внимаваме, докато тренирате, но не се колебайте да дадете сигнал за тревога, ако нещо Ви се стори не на място.

Адолин изсумтя, огледа се наоколо и почти не обърна внимание на Каладин. Беше висок, черната му алетска коса беше примесена с малко златисто русо. Косата на баща му не беше такава. Навярно майката на Адолин бе от Рира?

Каладин се обърна и тръгна към северната част на арената, за да има различна точка за наблюдение от тази на Моаш, когато Адолин се провикна:

— Мостови, решил си да почнеш да се обръщаш правилно към хората, така ли? Не наричаше ли баща ми „сър“?

— Той е мой командващ — отвърна Каладин. Простият отговор му се стори най-уместен.

— А аз — не? — свъси се Адолин.

— Не.

— И ако ти заповядам нещо?

— Ще се подчиня на всяко разумно искане, Сиятелни господарю. Но ако искате някой да Ви донесе чай между схватките, ще се наложи да повикате друг. Тук би трябвало да има достатъчно хора, които са готови да Ви целуват краката.

Адолин пристъпи към него. Макар наситено синята Броня да добавяше само няколко пръста към височината му, заради нея сякаш се издигаше като кула. Навярно онова за целуването на краката беше прекалено.

Адолин представляваше нещо. Привилегированото положение на светлооките. Не беше като Амарам или Садеас, които извикваха омраза у Каладин. Хора като Адолин само го дразнеха, напомняха му, че в този свят някои пиеха вино и носеха хубави премени, а други биваха заробвани едва ли не само по прищявка.

— Дължа ти живота си — изръмжа Адолин, като че изговарянето на тези думи му причиняваше болка. — Това е единствената причина, поради която не съм те изхвърлил през някой прозорец. — Чукна Каладин по гърдите с облечения си в ръкавица показалец. — Но няма да те търпя толкова, колкото те търпи баща ми, мостови. Нещо у теб не е както трябва, нещо, което не мога да напипам. Наблюдавам те. Знай си мястото.

Чудесно.

— Ще Ви опазя жив, Сиятелни господарю — отговори Каладин и отблъсна пръста му. — Това е моето място.

— И сам мога да се опазя — рече Адолин и пристъпи върху пясъка. Бронята му потракваше. — Работата ти е да наглеждаш брат ми.

Каладин беше повече от щастлив да го остави да си иде.

— Разглезен хлапак — промърмори той. Предполагаше, че Адолин е само няколко години по-възрастен от него. Едва наскоро си бе дал сметка, че е навършил двадесет години като мостови и не е забелязал. Адолин беше малко над двадесетте. Но да си дете нямаше нищо общо с възрастта.

Ренарин стоеше неловко до портите. Носеше старата Броня на баща си и новоспечеления Меч. За вчерашния бърз дуел на Адолин се приказваше из лагерите. На Ренарин му трябваха пет дни да се обвърже напълно с Меча си и да може да го освобождава.

Бронята на момъка беше в тъмен стоманен цвят; не беше боядисана. Далинар предпочиташе така. С предаването на Бронята той загатваше за убеждението си, че трябва да спечели следващите победи като политик. Похвална стъпка; не може винаги хората да те следват, защото се боят, че ще ги биеш или пък защото си най-добрият воин сред тях. За да бъдеш истински водач е нужно повече, много повече.

Ала на Каладин наистина му се щеше Далинар да бе задържал Бронята. Всичко, което помагаше Далинар да оцелее, беше дар за Мост Четири.

Каладин се облегна на една колона, скръсти ръце, положи копието в свивката на ръката си и загледа арената. Търсеше опасности, проучваше всеки, който се доближаваше прекалено до принцовете. Адолин отиде при брат си и го помъкна за рамото. Разни хора, които се упражняваха на арената, спираха и се кланяха, ако не бяха в униформа, или отдаваха чест при минаването на принцовете. В дъното се беше събрала група арденти в сиви одежди. Жената от по-рано пристъпи напред и подхвана разговор с братята. Адолин и Ренарин ѝ се поклониха официално.

Вече бяха изминали три седмици откак Ренарин получи Бронята. Защо Адолин беше чакал толкова дълго, преди да го доведе тук да се учи? Дали беше изчаквал дуела, за да спечели и Меч за момчето?

Сил кацна на рамото на Каладин.

— Адолин и Ренарин ѝ се кланят.

— Аха.

— Та не е ли ардентът роб? Притежание на баща им?

Каладин кимна.

— Човеците вършат безсмислени неща.

— Ако едва сега научаваш това — отговори Каладин, — значи не си внимавала.

Сил отметна коси и те се раздвижиха като истински. Жестът беше много човешки. Сигурно беше обръщала внимание.

— Не ги харесвам — рече тя лековато. — И двамата. Адолин и Ренарин.

— Ти не харесваш никой с Броня.

— Именно.

— По-рано нарече Мечовете мерзост. Ала Сияйните са ги носили. Грешали ли са те?

— Не, разбира се — каза Сил, все едно той е изрекъл нещо съвършено глупаво. — По онова време Броните не бяха мерзост.

— Какво се промени?

— Рицарите. — Гласът на Сил заглъхна. — Рицарите се промениха.

— Значи не самите оръжия са мерзост. Мерзост е, когато ги носят лоши хора.

— Вече няма добри хора. Може би никога не е имало…

— И откъде са дошли поначало? Бронята. Мечът. Днешните фабриали далеч не са толкова добри. Така че, откъде древните хора са се сдобили с тези удивителни оръжия?

Сил се умълча. Имаше влудяващия навик да млъква, когато въпросите ставаха твърде определени.

— Е? — настоя Каладин.

— Иска ми се да можех да ти кажа.

— Кажи ми тогава.

— Иска ми се да ставаше така. Не става.

Каладин въздъхна и насочи вниманието си към Адолин и Ренарин, както се полагаше. Жената ардент ги беше отвела в дъното на двора. Там в пясъка бяха насядали група хора. Те също бяха арденти, но в тях имаше нещо различно. Учители?

Докато Адолин разговаряше с тях, Каладин отново огледа бързо площадката и се свъси.

— Каладин? — обади се Сил.

— Един човек стои в сенките ей там — отговори Каладин и посочи с върха на копието си някъде под стряхата. Някакъв мъж се беше облегнал на високите до кръста дървени перила. — Наблюдава принцовете.

— Ами че то всички ги наблюдават.

— Този е различен. Ела.

Каладин закрачи небрежно, без да излъчва заплаха. Мъжът навярно бе просто слуга. С дълга коса, къса, но неравна брада и свободни сивкави дрехи, препасани с връв. Изглеждаше не на място на тренировъчната площадка и това само по себе си го правеше неподходящ за убиец. Най-добрите убийци не се открояваха.

Все пак, телосложението му беше яко, а на лицето му имаше белег — значи беше видял битки. По-добре да се провери. Настойчиво гледаше Ренарин и Адолин и от този ъгъл Каладин не виждаше дали очите му са светли или тъмни.

Когато приближи, нарочно изскърца в пясъка. Мъжът се обърна рязко и Каладин несъзнателно изравни копието си. Вече виждаше очите му — кафяви — но не можеше да определи възрастта му. Очите изглеждаха някак стари, ала кожата на мъжа не беше чак толкова набръчкана. Можеше да е на тридесет и пет. Или на седемдесет.

Твърде млад, рече си Каладин без причина.

Свали копието.

— Прощавай. Малко съм нервен. Нов съм на тази служба, от няколко седмици.

Стараеше се да звучи обезоръжаващо.

Не подейства. Мъжът го огледа от глава до пети. Излъчваше сдържаната заплаха на воин, който се пита дали да удари или не. Най-сетне се извърна от Каладин, отпусна се и продължи да гледа Адолин и Ренарин.

— Кой си ти? — попита Каладин и пристъпи към него. — Както ти казах, нов съм. Гледам да науча имената на всички.

— Ти си мостовият. Онзи, който спаси Върховния принц.

— Аз съм.

— Няма нужда да ми додяваш. Няма да нараня проклетия ти принц. — Имаше нисък, дрезгав глас. Стържещ. И особен акцент.

— Той не е мой принц — отвърна Каладин. — Просто е моя отговорност.

Отново огледа непознатия и забеляза нещо. Светлите дрехи, препасани с връв, бяха доста подобни на някои от ардентските. Косата го беше объркала.

— Ти си войник — предположи той. — Бивш, искам да кажа.

— Аха. Наричат ме Захел.

Каладин кимна. Всичко си дойде на мястото. Понякога воините се оттегляха в ардентията, ако нямаха друг живот, към който да се върнат. Каладин очакваше поне да бяха накарали човека да си обръсне главата.

Питам се дали Хав не е някъде из тези манастири, разсеяно си рече Каладин. Какво би си помислил за мене сега? Навярно щеше да се гордее. Открай време смяташе гвардейската служба за най-достойното назначение за един войник.

— Какво правят? — обърна се Каладин към Захел и кимна по посока на Ренарин и Адолин. Въпреки тежките си Брони, двамата бяха приседнали на земята пред старшите арденти.

Захел изсумтя.

— По-малкият Колин трябва да бъде избран от някой учител. За подготовка.

— Не могат ли просто да вземат когото си поискат?

— Не се прави така. Малко е неловко обаче. Принц Ренарин никога не се е учил много на фехтовка. — Захел замълча. — Изборът от учител е стъпка, която повечето светлооки момчета с подобаващо положение правят на десетгодишна възраст.

Каладин се свъси.

— И защо не се е учил?

— Някакви неприятности със здравето.

— И наистина ардентите ще го върнат? Родния син на Върховния принц?

— Могат, но навярно няма да го сторят. Не им стиска. — Захел присви очи, когато Адолин се изправи и махна. — Проклятие. Знаех си, че има нещо подозрително — той отлагаше избора до завръщането ми.

— Учителю Захел! — провикна се Адолин. — Не седиш с другите!

Захел въздъхна и погледна примирено Каладин.

— Май и на мене не ми стиска. Ще се постарая да не го нараня много. — Заобиколи парапета и притича натам. Адолин здраво стисна ръката му и посочи Ренарин. Захел определено се открояваше от останалите арденти с техните голи глави, спретнато подрязани бради и чисти одежди.

— Хмм. Не ти ли се видя странен? — попита Каладин.

— Всички хора ми се виждате странни — бодро отвърна Сил. — Всички, освен Скалата, който е съвършено благовъзпитан.

— Той те мисли за божество. Не би трябвало да го насърчаваш.

— И защо не? Аз съм божество.

Каладин извърна глава към рамото си и я изгледа безизразно.

— Сил…

— Какво сега? Богиня съм! — тя се усмихна и сви пръсти, като да държи нещо съвсем ситно. — Малка. Много, много малка. А сега ти позволявам да ми се поклониш.

— Трудничко ще е, докато седиш на рамото ми — измърмори Каладин. Видя, че на входа са дошли Лопен и Шен, вероятно с дневния доклад от Тефт. — Хайде. Да видим дали Тефт иска нещо от мен. После ще направим обход и ще проверим Дрей и Моаш.

17 Повторение

Докато се возеше във фургона, Шалан заглушаваше тревогата си с учене. Нямаше как да прецени дали дезертьорите са забелязали дирите от натрошени скални пъпки, оставени от кервана. Може би ги преследваха. А може би не.

Рече си, че няма полза да разсъждава върху това. И намери с какво да се разсее.

— Листата могат да пуснат свои издънки — каза тя и вдигна едно от овалните листенца с върха на пръста си. Обърна го към слънцето.

Блут седеше до нея, прегърбен като камък. Днес се кипреше с широкопола шапка, твърде изискана за него — бяла, по-тясна отпред и обримчена с черна кожа. От време на време почукваше с пръчката — дълга колкото Шалан бе висока — по черупката на чула.

На гърба на тетрадката си Шалан беше съставила списък на почукванията. Блут чукна два пъти, спря и чукна пак. Добичето забави ход. Водещият фургон, управляван от Твлкав, се заизкачва по покрит с дребни скални пъпки хълм.

— Виждаш ли? — рече Шалан и показа на Блут листенцето. — Затова клоните са толкова крехки. Когато дойде буря, тя натрошава клоните и разпилява листата. Те се пръсват надалеч и пускат издънки с нова черупка. Растат толкова бързо. По-бързо, отколкото очаквах, че е възможно из тези неплодородни земи.

Блут изсумтя.

Шалан с въздишка върна растението в купичката, където го подхранваше. Погледна през рамо.

Нямаше следа от преследвачи. Наистина беше време да спре да се тревожи.

Отново насочи внимание към скицника си — една от тетрадките на Ясна с малко изписани страници — и направи набързо скица на листото. Нямаше подходящи материали: само един въгленов молив, няколко писалки и малко мастило. Ала Шарка се оказа прав. Тя не можеше да престане.

Първо се беше заловила да замени скицата на сантида, както го помнеше от спускането си в морето. Рисунката не можеше да замени онази, направена веднага след случката, но да я има отново — в каква да е форма — почна да лекува раните вътре в нея.

Завърши листото, обърна страницата и подхвана скица на Блут. Не ѝ се щеше да подновява сбирката образи на хора тъкмо с него, обаче възможностите ѝ бяха ограничени. За беля шапката на Блут наистина изглеждаше глупаво — беше твърде малка за главата му. Образът на Блут — приведен напред като рак, загърбил слънцето… Е, поне щеше да е интересна композиция.

— Откъде се сдоби с тази шапка? — попита Шалан, докато рисуваше.

— Изтъргувах я — промърмори той, без да я поглежда.

— Скъпо ли струваше?

Блут сви рамене. Шалан загуби своите шапки при корабокрушението, обаче убеди Твлкав да ѝ даде една от изплетените от паршите. Не беше особено хубава, но пазеше лицето ѝ от слънцето.

Въпреки друсането на вагона, Шалан успя да завърши скицата на Блут. Разгледа я и не остана доволна. Наистина слабо начало на сбирката ѝ — Шалан смяташе, че някак го е окарикатурила. Сви устни. Как ли би изглеждал Блут, ако не ѝ се чумери непрестанно? Ако дрехите му са по-спретнати, ако носи прилично оръжие вместо тази стара тояга?

Отлисти и почна отначало. Нова композиция — може би идеализирана, но някак си правилна. Всъщност Блут би изглеждал храбър и хубав, ако го облечеш както трябва. Униформа. Копие до него. Поглед към хоризонта. Докато завърши рисунката, Шалан се почувства много по-добре. Усмихна се на творбата и я подаде на Блут. Твлкав обяви почивка по пладне.

Блут погледна рисунката, ала нищо не каза. Чукна чула няколко пъти, за да го накара да спре до онзи на Твлкав. Дойде и Таг — този път той управляваше фургона с робите.

— Кратункова билка! — рече Шалан, свали скицника и посочи туфа тънки стъбла зад близката скала.

— Още бурени ли? — изпъшка Блут.

— Да. Ще бъдеш ли така любезен да ми ги донесеш?

— А не могат ли паршите да го направят? Предполага се, че трябва да нахраня чулите…

— Пазачо Блут, кого би предпочел да караш да те чака — добичетата или светлооката дама?

Блут се попочеса под шапката, сетне кисело се изсули от фургона и тръгна към кратунковите. Твлкав се беше изправил на своя фургон и се взираше в хоризонта на юг.

Там се виеше тънка струйка дим.

Шалан изстина. Слезе от мястото си и забърза към Твлкав.

— Бурите да го отнесат! — възкликна тя. — Дезертьорите ли са? Наистина ни преследват?

— Да. Явно са спрели да си приготвят обяд — отговори Твлкав от наблюдателната си позиция на покрива на фургона. — Не ги е грижа, че ще забележим огъня им. Сигурно знаят, че сме само три фургона и надали си струва да ни гонят. Продължаваме ли да се движим, без да спираме често, те ще се откажат. Да. Сигурен съм.

Скочи от фургона и се завтече да даде вода на робите. Не се главоболи да кара паршите да го правят — сам свърши работата. Това повече от всичко доказваше колко се тревожи. Искаше бързо да потеглят.

Така паршите останаха да си плетат в своята клетка зад фургона на Твлкав. Шалан угрижена остана да наблюдава. Дезертьорите бяха видели дирята на кервана.

Шалан усети, че се поти, ала какво можеше да направи? Не можеше да накара кервана да се движи по-бързо. Оставаше ѝ само да се надява, че ще се задържат преди преследвачите, както каза Твлкав.

Не ѝ се струваше вероятно. Няма как чулските фургони да са по-бързи от пешаците.

Разсей се с нещо, рече си тя, щом усети, че я обзема паника. Отвлечи ума си от преследването.

Ами паршите на Твлкав? Шалан ги разгледа. Може би една рисунка на двамата парши, които седят в клетката и плетат?

Не. Твърде нервна беше да рисува, но навярно би могла да разбере нещичко. Запъти се към паршите. Стъпалата ѝ се оплакаха, обаче болката беше поносима. Всъщност, за разлика от предните дни, когато тя криеше болката, сега пресилено охкаше. По-добре Твлкав да си мисли, че положението ѝ се влошава.

Спря пред клетката. Не беше заключена — паршите не бягаха. Закупуването на тези двамата трябва да беше значително вложение за Твлкав. Паршите не бяха евтини и затова доста монарси и могъщи светлооки събираха по много от тях.

Единият парш погледна Шалан и се върна към работата си. Едната? Трудно беше да различиш мъжете от жените парши, без да ги съблечеш. Тези двамата имаха бяла кожа с червена мраморна шарка. Бяха набити, към пет стъпки високи, и гологлави.

Не беше лесно да се съзре заплаха в тези двама скромни работници.

— Как се казвате? — попита Шалан.

Единият парш вдигна поглед, а другият продължи да плете.

— Името ти — настоя Шалан.

— Едно — рече паршът. Посочи спътника си. — Две.

Сведе глава и продължи да работи.

— Доволни ли сте от живота? Ако имахте възможност, не бихте ли искали да сте свободни?

Паршът я погледна и се смръщи. Набръчка чело, повтори беззвучно част от думите ѝ, сетне поклати глава. Не разбра.

— Свободни? — подтикна го Шалан.

Паршът се наведе и продължи да плете.

Всъщност изглежда смутен, помисли Шалан. Срамува се, че не разбира. Позата му говореше „Моля те, престани да питаш.“ Шалан стисна скицника под мишница и взе Спомен как двамата парши работят.

Това са зли чудовища, твърдо си каза тя. Съществата от легендите, които скоро ще почнат да рушат всички и всичко наоколо. Трудно ѝ беше да го повярва, докато гледаше двамата парши в клетката, макар да бе приела доказателствата.

В името на Бурите, Ясна имаше право. Убеждаването на светлооките да изоставят паршите си щеше да бъде почти невъзможно. Тя се нуждаеше от много, много солидно доказателство. Неспокойно се върна на мястото си и се покатери на седалката, като се постара да гримасничи от болка. Блут ѝ беше оставил наръч кратункови стъбла и сега се занимаваше с добитъка. Твлкав беше измъкнал някаква храна за обяд. Навярно щяха да се хранят в движение.

Шалан се поуспокои и се насили да скицира някои от растенията наоколо. Скоро почна да рисува хоризонта и скалните образувания наблизо. Вече не беше студено като в първите ѝ дни с роботърговците, ала сутрин още дъхът ѝ излизаше като пара.

Твлкав мина край нея и я изгледа с неудобство. След снощния им сблъсък край огъня почна да се държи по-иначе.

Шалан продължи да рисува. Тук земята определено беше много по-равна, отколкото в родния ѝ край. А растенията бяха по-малко и по-жилави. И…

… И това отпред друг стълб дим ли беше? Изправи се и засенчи очи с ръка. Да. Още дим. Шалан погледна на юг, към преследвачите.

Таг спря до нея — също беше забелязал дима. Завтече се към Твлкав и двамата взеха да спорят тихо.

— Търговецо Твлкав. — Шалан отказваше да го нарича майстор, както му се полагаше като на пълноправен търговец. — Бих искала да чуя разговора.

— Разбира се, Сиятелна, разбира се — закърши ръце Твлкав и се приближи с клатушкане към нея. — Видяхте дима зад нас. Навлязохме в един коридор между Пустите равнини и Плитките крипти и родствените им села. Движението е по-оживено тук, отколкото в по-голяма част от Мразовитата земя, разбирате ли. Затова не е неочаквано да се натъкнем на други…

— Онези пред нас?

— Ако имаме късмет, това е керван.

А ако нямаме късмет… Не беше нужно да пита. Други дезертьори или разбойници.

— Можем да ги избегнем — рече Твлкав. — Само голяма група хора биха дръзнали да палят огньове за обяда си, като покана… или предупреждение. Малките кервани, като нашия, не поемат такъв риск.

— Ако керванът е голям — разсъждаваше Таг и се чешеше по челото с дебелия си показалец, — значи имат охрана. Добра защита.

Погледна на юг.

— Да — съгласи се Твлкав. — Но може и да се намърдаме между двама врагове. Опасност от всички страни…

— Тези зад нас ще ни настигнат, Твлкав — каза Шалан.

— Аз…

— Ловецът ще се прибере с норка, ако няма телми — продължи тя. — Онези дезертьори трябва да убиват, за да оцелеят. Не каза ли, че тази вечер ще има буря?

— Да — неохотно призна Твлкав. — Два часа след залез, ако списъкът, който купих, не греши.

— Не знам как разбойниците преживяват бурите — каза Шалан, — обаче очевидно са решили да ни догонят. Обзалагам се, че планът им е да ползват фургоните ни като убежище, след като ни убият. Няма да ни пуснат да си вървим.

— Може би — отговори Твлкав. — Може би, да. Но, Сиятелна, щом ние виждаме онзи дим пред нас, значи и дезертьорите го виждат…

— Аха — обади се Таг, все едно току-що беше осъзнал това. — Цепим на изток. И убийците да преследват онази група отпред.

— Ще ги оставим да нападнат другите вместо нас? — възкликна Шалан и скръсти ръце.

— Какво друго очаквате да сторим, Сиятелна? — ядоса се Твлкав. — Ние, видите ли, сме нищожни кремлинги. Едничкият ни избор е да страним от по-едрите създания и да се надяваме те да се гонят взаимно.

Шалан присви очи и се взря в тънкия стълб дим напред. Лъжеха ли я очите, или димът наистина се сгъстяваше? Всъщност, стълбовете изглеждаха еднакви.

Няма да гонят плячка колкото тях, помисли Шалан. Напуснали са армията, избягали са. Те са страхливци.

Видя, че и Блут гледа назад — наблюдаваше дима с неразгадаемо изражение. Отвращение? Копнеж? Страх? Наоколо му нямаше духчета, които да ѝ подскажат.

Страхливци, повтори си тя. Или просто разочаровани хора? Камъни, които са почнали да се търкалят по наклона и вече не знаят как да спрат.

Нямаше значение. Видеха ли сгода, камъните щяха да смажат Шалан и спътниците ѝ. Нямаше да им помогне да тръгнат на изток. Дезертьорите щяха да се заемат с лесната плячка — бавните фургони — а не с вероятно по-трудната плячка напред.

— Тръгваме към втория стълб дим — заключи Шалан и седна.

Твлкав се обърна към нея.

— Вие няма…

Млъкна, когато Шалан го погледна в очите.

— Вие… — пак подзе той и облиза устни. — Няма да се доберете до… Пустите равнини толкова бързо, Сиятелна, ако се прикачим към по-голям керван, нали разбирате. Може да се окаже лошо.

— Ще се занимавам с това, ако стане нужно, търговецо Твлкав.

— Онези пред нас няма да спрат — предупреди Твлкав. — Може да пристигнем в лагера им и да установим, че са си отишли.

— Значи те или пътуват към Пустите равнини, или се връщат оттам по коридора към пристанищните градове. Ще ги пресрещнем и в двата случая.

Твлкав кимна с въздишка и се развика на Таг да бърза.

Шалан седна. Усещаше вълнение. Блут се върна и зае мястото си. После побутна към нея някакви съсухрени корени. Явно това беше обядът. Скоро фургоните се отправиха на север. Сега фургонът на Шалан беше трети.

Тя се настани — намираха се на часове от втората група, дори и да успееха да я настигнат. За да се избави от притесненията, завърши скиците си на пейзажа. После почна да рисува небрежно — просто оставяше молива да се движи по своя воля.

Нарисува танцуващи във въздуха небесни змиорки. Нарисува доковете в Карбрант. Нарисува Ялб, ала лицето му ѝ се стори някак чуждо и не можа да улови пакостливите искри в очите му. Навярно грешките се дължаха на тъгата ѝ при мисълта какво може да му се е случило.

Отгърна страницата и почна да скицира каквото ѝ дойде на ума. Моливът се размърда и изобрази елегантна дама с внушителна рокля. Свободна и гладка от талията надолу, тясна на гърдите и стомаха. Дълги и широки ръкави, единият — затворен, за скритата ръка, а другият — срязан на лакътя и драпиран край оголената предмишница.

Дръзка и хладнокръвна жена. Овладяна. Без да си дава сметка, Шалан нарисува своето лице на фигурата на жената.

Спря и моливът закръжи над образа. Това не беше тя. Нали? Възможно ли беше?

Докато фургонът подскачаше по камънаците и растенията, Шалан се взираше в рисунката. Отгърна страницата и почна друга. Бална рокля, дама в кралския двор, обградена от първенците на Алеткар, както си ги представяше. Високи и силни. Жената беше на мястото си сред тях.

Шалан нарисува своето лице на тази фигура.

Прелисти и направи нова рисунка. После още една.

Последната изобразяваше нея, седнала на края на Пустите равнини. Загледана на изток, към тайните, които Ясна търсеше.

Шалан обърна страницата и продължи да рисува. Ясна на кораба, седнала до писалището, заобиколена от листове и книги. Не обстановката беше важна, а лицето. Тревожно и ужасено. Изтощено до крайност.

Шалан го направи добре. Това беше първата рисунка след корабокрушението, която улавяше съвършено видяното. Бремето на Ясна.

— Спри колата — рече Шалан, без да вдига очи.

Блут я изгледа. Тя устоя на желанието да повтори. За съжаление, Блут не се подчини веднага.

— Защо? — поиска да узнае той.

Шалан вдигна поглед. Димът още беше далеч, но тя се оказа права — сгъстяваше се. Хората бяха спрели и бяха наклали голям огън за обяда. Ако можеше да се съди по дима, бяха много повече от другата група.

— Ще се преместя отзад. Трябва да проверя нещо. Можеш да продължиш, щом се настаня. Моля те, спри и ме повикай, когато наближим.

Блут въздъхна, обаче спря чула с няколко почуквания. Шалан слезе, взе кратунковите стъбла и тетрадката и отиде отзад. Когато влезе вътре, Блут незабавно потегли и извика нещо в отговор на Твлкав, който искаше да знае защо се бавят.

С вдигнати страници, фургонът на Шалан беше сенчест и усамотен, а сега вървеше последен и никой не можеше да я гледа през вратата. За беля, да пътува отзад беше и по-неудобно. Ситните скални пъпки предизвикваха изненадващо силно клатушкане и друсане.

Сандъкът на Ясна беше вързан до предната стена. Шалан отвори капака, за да получи някакво осветление от сферите вътре. После се облегна на възглавницата, стъкмена от платната, с които бяха увити книгите на Ясна. Шалан беше отпрала и кадифената обшивка на вътрешността на сандъка, за да се завива с нея нощем. Твлкав не успя да я снабди с одеяло.

Шалан разви стъпалата си, за да ги намаже с пресен сок от кратункова билка. Раните бяха хванали коричка и бяха много по-добре от предния ден.

— Шарка?

Той избръмча някъде наблизо. Шалан го беше помолила да си стои отзад, за да не тревожи Твлкав и пазачите.

— Стъпалата ми заздравяват. Ти ли направи това?

— Мммм… Почти не знам защо човеците се чупят. А още по-малко — защо се… поправят.

— Вашият род не се ли наранява? — поинтересува се Шалан, скърши едно растение и изцеди няколко капки сок върху лявото си стъпало.

— Ние се счупваме. Само че… по-различно от хората. И не се поправяме без помощ. Не зная защо вие се поправяте. Защо?

— Това е природно свойство на нашите тела. Живите създания се поправят от само себе си.

Шалан взе една сфера, за да потърси ситните червени духчета на загниването. Съгледа няколко около една порезна рана, бързо я намаза със сок и пропъди духчетата.

— Бих искал да знам защо нещата работят — съобщи Шарка.

— Мнозина от нас — също — отвърна Шалан, приведена над стъпалото си. Свъси се, когато фургонът удари по-едър камък. — Снощи пред Твлкав край огъня започнах да светя.

— Да.

— Знаеш ли защо?

— Лъжи.

— Роклята ми се промени. Кълна се, че снощи нямаше петна и дрипи. А сега има.

— Ммм. Да.

— Трябва да управлявам тези способности. Ясна ги наричаше Тъкане на Светлина. Намекваше, че е по-безопасно от Превръщането.

— Книгата?

Шалан се свъси и се облегна на стената на фургона. На пода до нея се виждаха дълги драскотини като от нокти. Сякаш някой от робите в пристъп на безумие беше опитал да издере с нокти пътя си към свободата.

Океанът погълна Сияйни слова, книгата, която Ясна ѝ подари. Струваше ѝ се по-голяма загуба от Книгата с безкрайните страници, другият подарък от Ясна. Все още не разбираше съвсем смисъла.

— Така и не успях да я прочета. Когато се доберем до Пустите равнини, трябва да се погрижим да се сдобием с друго копие.

Доколкото целта им беше военен лагер, Шалан се съмняваше, че ще има много книги за продан.

Вдигна сферата. Тя беше почнала да потъмнява и имаше нужда от презареждане. Какво щеше да се случи, ако не успееха да настигнат групата пред тях преди бурята да започне? Дали дезертьорите щяха да се проврат през бурята и да ги спипат? И да се доберат до безопасността на техните фургони?

Гръм да го удари, каква бъркотия. Имаше нужда от нещо, за което да се захване.

— Сияйните рицари са се свързвали с духчетата — заговори тя, повече на себе си, отколкото на Шарка. — Симбиоза, като малкия кремлинг, който живее в шистокора. Кремлингът чисти лишеите и така едновременно се храни и поддържа шистокора чист.

Шарка забръмча объркано.

— А… аз шистокор ли съм или кремлинг?

— И двете — отговори Шалан. Въртеше диамантената сфера в пръстите си — малкият скъпоценен камък светеше бодро, потопен в стъклото. — Стихиите, силите, които движат света, са по-податливи на духчетата. Или пък… доколкото духчетата са късчета от тези Стихии, може би са по-добри в това да си влияят взаимно. Нашата връзка ми дава способност да боравя с една от Стихиите. В случая, светлината, силата на осветляването.

— Лъжи — прошепна Шарка. — И истини.

Шалан стисна сферата в юмрук. Сферата светеше през кожата ѝ и ръката ѝ изглеждаше червена. Шалан повели на Светлината да навлезе в нея, ала нищо не стана.

— Е, и как го карам да проработи?

— Може би ядеш светлината? — предположи Шарка и се премести на стената до главата на Шалан.

— Да я ям ли? — усъмни се Шалан. — По-рано не ми беше нужно да ям сфери, за да получа Светлина на Бурята.

— Ама може и да подейства. Опит?

— Съмнявам се, че мога да погълна цяла сфера. Дори и да исках, а аз определено не искам.

— Мммм — отговори Шарка. От вибрирането му дъските потрепериха. — Значи, сферите не са сред нещата, които човеците обичат да ядат?

— В името на Бурите, не. Не си ли внимавал?

— Внимавах — подразни се Шарка. — Но е трудно да се каже! Вие поглъщате разни неща и ги превръщате в други неща… Много любопитни неща, а ги укривате. Имат ли стойност? Обаче ги изоставяте. Защо?

— Този разговор приключи — отвърна Шалан и разтвори юмрука си. В интерес на истината, нещо в думите на Шарка ѝ се струваше правилно. Преди не беше яла сфери, а някак беше… погълнала Светлината. Сякаш я пиеше.

Вдъхна я, нали? Взря се в сферата за миг, после рязко пое дъх.

Получи се. Светлината излезе от сферата в миг и като ярка линия се вля в гърдите ѝ. Оттам се разпространи и я изпълни. Необичайното усещане я направи нетърпелива, бдителна, подготвена. Жадуваща да прави… нещо. Мускулите ѝ се напрегнаха.

— Получи се — каза Шалан. Докато говореше, Светлината се кълбеше с бледо сияние пред нея. Издигаше се и от кожата ѝ. Трябваше да се поупражнява, преди да излезе до край. Тъкане на Светлината… Имаше потребност да сътвори нещо. Реши да подобри вида на роклята си, както беше направила вече.

Нищо не стана. Не знаеше какво да прави, кои мускули да използва и да ги използва ли въобще. Шалан седна безсилна и се зачуди как да накара Светлината да работи. Чувстваше се негодна, а Светлината изтичаше през кожата ѝ.

Изчезна напълно за няколко минути.

— Е, това определено не беше впечатляващо — каза Шалан и се пресегна за още кратункови стъбла. — Може би да опитам Превръщане?

— Опасно — бръмна Шарка.

— Така ми каза и Ясна. Ала тя вече не може да ме учи, няма я. А доколкото знам, единствено тя умееше да Превръща. Значи, или трябва да се упражнявам сама, или никога да не развия тази способност.

Изцеди още малко сок от билката и понечи да го втрие в раната на другото стъпало, но спря. Раната беше забележимо по-малка отколкото преди няколко мига.

— Светлината на Бурята ме лекува.

— Кара те да се поправиш?

— Да. Отче на Бурята! Правя нещата почти случайно.

— Как може нещо да е „почти“ случайно? — обади се Шарка с искрено любопитство. — И преди си казвала това. Не знам какво означава.

— Е, добре. Преди всичко, израз. — И преди Шарка да попита още нещо, тя продължи. — А това е нещо, което казваме, за да предадем мисъл или чувство, но не буквален факт.

Шарка зажужа.

— А това какво означава? — попита Шалан и все пак втри сока в стъпалото си. — Като жужиш така. Какво чувстваш?

— Хммм… Развълнуван. Да. Отдавна никой не е изучавал вашия род.

Шалан изцеди още малко сок върху пръстите на краката си.

— Дошъл си да се учиш? Чакай малко… Ти си учен?

— Разбира се. Хмм. Защо иначе да идвам? Ще науча толкова много, преди да…

Той млъкна внезапно.

— Шарка? Преди какво?

— Израз. — Каза го съвършено равно, без тон. Все повече и повече говореше като личност, понякога звучеше жив. А сега всеки цвят изчезна от гласа му.

— Лъжеш — обвини го Шалан и го изгледа. Шарка се беше свил наполовина, станал беше колкото юмрук.

— Лъжа — неохотно призна той.

— Ужасен лъжец си — с изненада осъзна Шалан.

— Да.

— Та ти обичаш лъжите!

— Очарователни са. Всички вие сте толкова очарователни.

— Кажи ми сега каквото щеше да кажеш, преди да се спреш — нареди Шалан. — Ще разбера дали ме лъжеш.

— Хмм. Звучиш като нея. Все повече.

— Кажи ми.

Шарка избръмча раздразнено — бързо и високо.

— Ще науча каквото мога от теб, преди да ме убиеш.

— Мислиш… Мислиш, че аз ще те убия?

— Така стана с другите — отговори Шарка по-меко. — Така ще стане и с мен. Това е… повторение.

— Това има нещо общо със Сияйните рицари — каза Шалан, вдигна ръце и почна да сплита косите си. По-добре, отколкото да ги остави разпуснати, макар че без гребен и четка и сплитането беше трудна работа. Бурите да го отнесат, рече си тя. Трябва ми баня. И сапун. И още сума неща.

— Да. Рицарите убиха своите духчета.

— Как? Защо?

— Клетвите им — каза Шарка. — Само това знам. Моят род, ние се оттеглихме и много от нас запазиха ума си. Но дори и сега ни е трудно да мислим отделно, вън от рода си, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако нямаме човек.

— Значи това получаваш. Симбиоза — рече Шалан, докато разресваше косите си с пръсти. — Аз получавам достъп до Повеляването на Стихиите, а ти получаваш мисъл.

— Разсъдък. Мисъл. Живот. Това са човешки неща. Ние сме идеи. Идеи, които искат да живеят.

Шалан продължи да работи по косите си.

— Няма да те убия — твърдо заяви тя. — Няма.

— Не допускам, че и другите са го направили умишлено. Но това не е важно.

— Много е важно. Няма да го направя. Не съм Сияен рицар. Ясна го каза недвусмислено. Човек, който може да борави с меч, не е непременно войник. Това, че мога каквото мога, не ме прави една от тях.

— Ти изрече клетвите.

Шалан застина.

Животът преди смъртта… Думите се понесоха към нея от сенките на миналото ѝ. Миналото, за което не искаше да мисли.

— Ти живееш лъжите — продължи Шарка. — Това ти дава сила. Ала истината… Без да говориш истината, ти няма да можеш да израстеш, Шалан. Някак го знам.

Шалан привърши с косите си и се зае да превързва стъпалата. Шарка се беше преместил на другата стена на тракащия фургон и се беше настанил там, едва видим в мъждивата светлина. На Шалан ѝ оставаха едва шепа заредени сфери. Малко Светлина на Бурята, предвид бързината, с която излезе от нея. Дали да не я използва, за да доизлекува краката си? А дали въобще можеше да го прави умишлено, или и тази способност щеше да ѝ се изплъзне както Тъкането на Светлина.

Пъхна сферите в кесията. Щеше да ги запази за всеки случай. Засега тези сфери и тяхната Светлина бяха единственото ѝ оръжие.

Щом се превърза, Шалан се изправи в раздрънкания фургон и установи, че болката почти е отзвучала. Можеше да ходи почти нормално, ала още не ѝ се щеше да върви надалеч без обувки. Остана доволна и почука на дъската, която се намираше най-близо до Блут.

— Спри фургона!

Този път не се наложи да повтаря. Заобиколи и се настани до Блут. Начаса забеляза дима пред тях. Беше повече, по-тъмен и се кълбеше буйно.

— Това не е огън за готвене — установи Шалан.

— Аха — мрачно се съгласи Блут. — Нещо голямо гори. Навярно фургони. — Хвърли един поглед на Шалан. — Който и да е там горе, не виждам да му е провървяло.

18 Рани

— Нови хора идат, ганчо — рече Лопен и отхапа от увитото с хартия нещо. — Носят си униформите и разговарят като истински войници. Забавно. Трябваха им само няколко дни. А на нас ни отне седмици.

— На другите момчета им отне седмици, но не и на тебе — отговори Каладин, засенчи очи срещу слънцето и се опря на копието си. Все още се намираше на тренировъчната площадка на светлооките и наглеждаше Адолин и Ренарин. Ренарин получаваше първите напътствия от учителя Захел. — Още в първия ден, когато те намерихме, ти имаше добро отношение, Лопен.

— Е, животът беше доста сносен, знаеш.

— Доста сносен? Та ти беше току-що зачислен да мъкнеш мостове, докато пукнеш на платото.

— Еех — отвърна Лопен и си хапна. Храната му приличаше на парче безквасен хляб, увито около нещо смахнато. Облиза се и подаде нещото на Каладин, та да освободи единствената си ръка и да порови в джоба си. — Имаш добри дни. Имаш и лоши. Накрая сметката излиза равна.

— Странен човек си ти, Лопен — каза Каладин и огледа „храната“ на хердазиеца. — Какво е това?

— Чаута.

— Риба ли е?

— Ча-у-та. Хердазийска храна, гон. Хубава е. Хапни си, ако искаш.

Изглеждаше като късове неопределимо месо, оваляни в някаква тъмна течност и увити в клисав хляб.

— Гнусно — заключи Каладин и го върна на Лопен. Онзи му подаде каквото беше измъкнал от джоба си: черупка, изписана с глифи от двете страни.

— Ти губиш — каза той и продължи да яде.

— Не би трябвало да обикаляш и да ядеш така. Невъзпитано е.

— Ами. Удобно е. Гледай, хубавичко е увито. Можеш да си ходиш, да си вършиш работата и да си ядеш през това време…

— Мърлящина.

Каладин проучи черупката. Изброяваше сметките на Сигзил — колко войници имат, от колко храна се нуждаят според Скалата и колко от бившите мостови са годни за военно обучение според Тефт.

Последното число беше доста голямо. Оцелееха ли, мостовите укрепваха от работата. Както Каладин знаеше от личен опит, това ги превръщаше в добри войници, стига да се мотивират.

От другата страна на черупката Сигзил беше очертал трасето, по което Каладин да патрулира извън лагерите. Скоро щеше да разполага с достатъчно подготвени новобранци за патрулите, както беше казал на Далинар. Тефт беше на мнение, че за новите ще е добре да излизат с Каладин, за да прекарат известно време с него.

— Ще има буря довечера — отбеляза Лопен. — Два часа след залез, казва Сигзил. Смята, че ти би искал да направиш някои приготовления.

Каладин кимна. Нова възможност да се появят тайнствените писания — и двата случая досега бяха по време на буря. Трябваше да е сигурен, че Далинар и семейството му са под наблюдение.

— Благодаря за доклада — каза Каладин и прибра черупката в джоба си. — Върни се и кажи на Сигзил, че предложеното трасе ме отдалечава прекалено от лагерите. Да начертае ново. И кажи на Тефт, че ми трябват още няколко човека тук днес, за да освободя Моаш и Дрей. Двамата напоследък карат много дълги смени. Довечера лично ще охранявам Далинар. Ще предложа на Върховния принц за удобство цялото му семейство да е заедно по време на бурята.

— Ако такава е волята на ветровете, гон — отговори Лопен и дояде последния залък чаута. После погледна арената и подсвирна. — Ето това вече е нещо, нали?

Каладин проследи погледа му. Адолин беше оставил брат си при Захел и сега изпълняваше поредица упражнения с Меча. Той величествено се въртеше и обръщаше на пясъка. Замахваше с Меча широко и плавно.

На гърба на опитен Броненосец, Бронята никога не изглеждаше тромава. Внушителна и разкошна, тя прилягаше към тялото на боеца. Адолиновата Броня отразяваше слънцето като огледало. Принцът размахваше Меча и минаваше от стойка в стойка. Каладин знаеше, че тази поредица е само за загряване и е по-скоро впечатляваща, отколкото практична. Такива неща не се правеха на бойното поле, макар че много от отделните пози и движения на оръжието представляваха истински действия.

Ако и да го знаеше, Каладин бе принуден да се отърси от усещането за страхопочитание. В бой Броненосците изглеждаха свръхчовешки — приличаха на Вестителите, а не на хора.

Забеляза, че Сил седи на крайчеца на покрива близо до Адолин и го наблюдава. Беше твърде далеч и Каладин не можеше да види изражението на лицето ѝ.

Адолин завърши упражнението с падане на коляно и забиване на Меча в земята. Той потъна до средата, после изчезна, освободен от принца.

— Виждал съм го преди да призовава това оръжие — рече Каладин.

— Да бе, ганчо, на бойното поле, когато отървахме жалкия му задник от Садеас.

— Не, по-рано — възрази Каладин, спомняйки си случая с блудницата в лагера на Садеас. — Спаси някого от тормоз.

— Аха. Значи не може да е твърде лош, нали?

— Предполагам. Както и да е. Тръгвай. Имай грижата да пратиш отряд за заместване.

Лопен отдаде чест и подбра Шен, който надзърташе из тренировъчните мечове покрай арената. Двамата отърчаха да изпълнят задачата.

Каладин направи обиколка и провери Моаш и другите, преди да се насочи към Ренарин. Момъкът — още в Броня — седеше на земята пред новия си учител.

Захел, ардентът с прастарите очи, седеше тържествено. Позата никак не прилягаше на оръфаната му брада.

— С Бронята трябва отново да учиш как да се биеш. Тя променя стъпките, захвата, движенията.

— Аз… — Ренарин сведе поглед. Странно беше да се види човек с очила в такива величествени доспехи. — Няма да се наложи, учителю. Аз никога не съм учил как да се бия.

Захел изсумтя.

— Това е добре. Означава, че няма да е нужно да разрушавам стари лоши навици.

— Да, учителю.

— Значи ще започнем полека. Ей там в ъгъла има стълбище. Качи се на покрива. После скочи.

Ренарин изведнъж вдигна поглед.

— Да скоча?

— Стар съм вече, синко. Да се повтарям, е като да ям неправилното цвете.

Каладин се смръщи, Ренарин вирна глава и го погледна въпросително. Каладин сви рамене.

— Да ядете… какво? — попита момъкът.

— Ще рече, ядосан съм — сопна се Захел. — Вие, хора, нямате подходящи изрази за нищо. Марш!

Ренарин скокна, разрита пясъка и хукна.

— Шлемът ти, синко! — провикна се подире му Захел.

Ренарин спря, после се върна и грабна шлема от земята. При това се подхлъзна и едва не падна по лице. Завъртя се, загубил равновесие, и нескопосно се понесе към стълбите. Пътем почти се заби в някаква колона.

Каладин тихо изсумтя.

— О — обади се Захел. — Да не мислиш, че ти би се справил по-добре, когато за пръв път слагаш Броня, пазачо?

— Не вярвам да си забравя шлема — отвърна Каладин, нарами копието и се протегна. — Ако Далинар Колин възнамерява да вкара останалите Върховни принцове в строя, май ще му трябват по-добри Броненосци от този. Трябваше да подбере друг за Бронята.

— Някой като теб?

— В името на Бурите, не — откликна Каладин, може би твърде пламенно. — Аз съм войник, Захел. Не ща да имам нищо общо с Броните. Момчето е съвсем свястно, обаче не бих поверил хора на неговите заповеди, да не говорим за броня, която би опазила живота на много по-добър воин на бойното поле. Това е то.

— Той ще те изненада — заяви Захел. — Засипах го с всичките „аз съм ти началник и ще правиш каквото кажа“ и той наистина ме слушаше.

— Всеки войник слуша това на първия ден. Понякога го чува. Надали е много забележително, че момчето го е направило.

— Щеше да ти се стори забележително, ако знаеше колко разглезени десетгодишни светлооки отроци минават оттук. Мислех си, че на деветнадесет години този ще е непоносим. И не го наричай „момче“, момче. Сигурно е почти колкото теб. При това е син на най-могъщия човек на този…

Млъкна, когато скърцането по покрива съобщи, че Ренарин Колин се засилва и се хвърля във въздуха — ботушите му изстъргаха по каменния парапет. Понесе се десетина-дванадесет стъпки над арената — опитните Броненосци се справяха далеч по-добре — преди да пропадне като умираща змиорка и да рухне в пясъка.

Захел погледна Каладин и вдигна вежда.

— Какво?

— Ентусиазъм, подчинение, никакъв страх да не изглежда глупаво — отговори Захел. — Мога да го науча да се бие, но тези качества са вродени. Този момък ще се справи добре.

— Стига да не падне върху някого.

Ренарин се изправи. Огледа се, сякаш беше изненадан, че няма нищо счупено.

— Качи се и скочи отново! — викна Захел. — Този път с глава напред!

Ренарин кимна, обърна се и хукна към стълбата.

— Искаш той да се почувства уверен, че Бронята го пази.

— Част от ползването на Бронята е да познаваш предела на възможностите ѝ — отговори Захел и пак се обърна към Каладин. — Освен това, искам той просто да се движи в нея. При всички случаи ме слуша и това е добре. Истинско удоволствие ще е да го уча. Ти, от друга страна, си различна история.

Каладин вдигна ръка.

— Не, благодаря.

— Отказваш предложението да се упражняваш с пълноправен майстор на боя? Мога да преброя на пръстите на едната ръка известните ми тъмнооки, които са получавали тази възможност.

— Добре, вече съм минал през цялата новобранска история. Старшините са ми крещели, работил съм до пълно изтощение, марширувал съм с часове. Наистина ми стига.

— Въобще не е същото — отвърна Захел и махна на един от ардентите. Мъжът носеше Меч с метален предпазител върху режещата страна — един от Мечовете, които кралят беше предоставил за обучение.

Захел взе Меча от ардента и го вдигна.

Каладин вирна брадичка към оръжието.

— Какво е това на Острието?

— Никой не знае — каза Захел и завъртя Меча. — Като го сложиш на Острието, приляга към формата му и оръжието е безопасно и притъпено. Без Меч се чупят удивително лесно. Безполезни са в бой. А за обучение са отлични.

Каладин изсумтя. Нещо, създадено отдавна, за да се използва за обучение? Захел поогледа Меча и го насочи право към Каладин.

Той се ужаси в миг, макар Мечът да бе притъпен и той да знаеше, че Захел няма да го нападне наистина. Меч. Този беше тънък и гъвкав. Плоските страни бяха украсени с усукан мотив. Мечът беше широк една педя и дълъг поне шест стъпки, ала Захел го държеше с една ръка и не личеше да е загубил равновесие.

— Нитер — рече учителят.

— Какво? — свъси се Каладин.

— Началник на Синята гвардия преди тебе. Хубав човек, добър приятел. Умря, за да спаси живота на мъжете от дома Колин. А сега ти имаш същата адска служба и има много да се мъчиш, докато се справиш и наполовина толкова добре.

— Обаче не виждам причина да ми размахваш Меч.

— Онзи, който праща да убият Далинар или синовете му, е могъщ — обясни Захел. — Разполага с Броненосци. Срещу такава сила си изправен, синко. Трябва ти много повече обучение от това, което копиеносецът получава на бойното поле. Да си се борил някога с човек, който държи такова нещо?

— Един-два пъти — рече Каладин и се облегна на близката колона.

— Недей ме лъга.

— Не лъжа — каза Каладин и го погледна в очите. — Питай Адолин: преди няколко седмици измъкнах баща му от бойното поле.

Захел свали Меча. Зад него Ренарин се метна от покрива с главата напред и падна с трясък на земята. Изпъшка зад шлема и се търкулна. От шлема излизаше малко Светлина, ала иначе принцът беше невредим.

— Добра работа, принц Ренарин — отсъди Захел, без да гледа. — А сега скочи още няколко пъти и гледай да се приземяваш на крака.

Ренарин се надигна и отпраши с потракване на Бронята.

— Добре тогава — продължи Захел и пак развъртя Меча. — Да видим какво можеш, момко. Убеди ме да те оставя на мира.

В отговор Каладин улови копието и зае отбранителна стойка — единия крак назад, другия напред. Държеше копието с дръжката, а не с острието напред. Наблизо Адолин се биеше с друг от учителите, който носеше втория Меч на краля и Броня.

Как да го направят? Ако Захел удари копието на Каладин, ще отсъдят ли, че е минал през него?

Захел приближи пъргаво, вдигнал Меча с две ръце. Познатото спокойствие и съсредоточеност на бойното поле погълнаха Каладин. Той не вдиша Светлина. Трябваше да се старае да не разчита прекалено много на нея.

Гледай Меча, рече си Каладин. Пристъпи напред, за да се озове в обсега на оръжието. В двубой с Броненосец всичко опираше до Меча. Нищо не можеше да го спре, той убиваше не просто тялото, а самата душа. Той…

Захел пусна Меча.

Оръжието падна на земята, а Захел влезе в обхвата на каладиновото копие. Каладин се беше съсредоточил прекалено върху оръжието и макар да опита да обърне копието за нападение, Захел се завъртя и стовари юмрук в стомаха му. Следващият удар — в лицето — го събори на земята.

Каладин начаса се претърколи, без да го е грижа за духчетата на болката, които се загърчиха в пясъка. Изправи се. Зрението му беше замъглено. После се ухили.

— Добър ход.

Захел вече беше взел Меча и пак се обърна към Каладин. Каладин заотстъпва през пясъка, все още с копието напред. Държеше се на разстояние. Захел боравеше умело с Меча. Не действаше като Адолин; по-малко плавни замахвания, повече къси удари. Бързи и силни. Изтикваше Каладин по периметъра на арената.

Ще се умори, говореха инстинктите на Каладин. Накарай го да продължава така.

След почти пълна обиколка на арената, Захел забави и почна да приближава в търсене на незащитено място.

— Ако съм с Броня, ще си имаш неприятности — рече той. — Ще бъда по-бърз и няма да се уморявам.

— Не си с Броня.

— А ако Броненосец дойде да убие краля?

— Ще ползвам друга тактика.

Захел изсумтя, когато Ренарин се сгромоляса наблизо. Принцът почти успя да остане на крака, обаче се препъна, падна на една страна и се запързаля по пясъка.

— Е, ако това беше истински опит за убийство, и аз щях да ползвам друга тактика.

Захел се понесе към Ренарин.

Каладин изруга и хукна подире му.

Захел тутакси се обърна, плъзна се в пясъка и спря. Хванал Меча с две ръце, стовари мощен удар върху Каладин. Улучи копието му и над арената се разнесе силно пукане. Ако Острието не беше покрито, щеше да среже копието и може би да закачи и гърдите на Каладин.

Един от ардентите му подхвърли половин копие. Очакваха неговото да бъде „строшено“ и искаха упражнението да е възможно най-близко до действителността. Моаш беше дошъл, видимо притеснен, но неколцина арденти го пресрещнаха и му обясниха какво става.

Каладин отмести поглед към Захел.

— В истински бой — обясни той — досега да съм пипнал принца.

— В истински бой мога да те намушкам с половин копие, докато ме мислиш обезоръжен.

— Не бих допуснал тази грешка.

— Значи трябва да приемем, че и аз не бих допуснал грешката да те оставя да спипаш Ренарин.

Захел се усмихна. С неговото лице това изглеждаше опасно.

Пристъпи напред и Каладин разбра. Сега нямаше да има отблъскване и подвеждане. Каладин нямаше да получи такава възможност докато охранява някого от далинаровото семейство. Трябваше да даде най-доброто от себе си и да се престори, че убива Захел.

Значи, да нападне.

Той не можеше да парира ударите с Меча и така Захел беше в по-изгодно положение в продължителна схватка на тясно. Най-добре за Каладин беше да удари бързо и да се надява да улучи. Хвърли се напред, падна на колене и се плъзна под оръжието на Захел. Така щеше да се доближи и да…

Захел го изрита в лицето.

Със замъглено зрение Каладин заби счупеното копие в крака на учителя. В миг се появи и Мечът на Захел и спря върху шията му.

— Мъртъв си, синко.

— Кракът ти е пронизан от копие — запъхтяно отвърна Каладин. — Няма да можеш да преследваш Ренарин. Аз печеля.

— Обаче си мъртъв — изръмжа Захел.

— Задачата ми е да ти попреча да убиеш Ренарин. С това, което направих сега, той се измъква. Не е важно дали съм жив.

— А ако убиецът има приятел? — попита някой зад гърба му.

Каладин се обърна и видя Адолин. Беше облечен в пълна Броня, а върхът на Меча му беше забит в пясъка пред него. Държеше шлема си в една ръка, а другата беше опрял на дръжката на Меча.

— А ако са двама, мостови? — подигравателно попита Адолин. — Можеш ли да се сражаваш с двама Броненосци едновременно? Ако аз искам да убия татко или краля, никога няма да пратя само един.

Каладин се изправи и намести раменната си става. Срещна погледа на Адолин. Толкова снизходителен. Толкова самоуверен. Надменно копеле.

— Добре — намеси се Захел. — Убеден съм, че той разбра, Адолин. Не е нужно…

Каладин се хвърли към принца. Стори му се, че чува кикотене, когато онзи си сложи шлема.

Нещо в него възвря.

Неизвестният Броненосец, който уби толкова много от другарите му.

Садеас, величествен в червената броня.

Амарам с окървавения меч в ръце.

Каладин изкрещя, когато необезопасеният меч на Адолин полетя към него в едно от внимателните и плавни движения от упражнението. Каладин спря, вдигна половинката копие и остави Меча да мине току пред него. После удари задната част на острието с копието, измести захвата на Адолин и провали удара.

Хвърли се с рамото напред към принца. Сякаш се удари в стена. Рамото му пламна от болка, но ускорението и изненадата от удара извадиха Адолин от равновесие. Каладин го изблъска и той падна на земята с тракане и изненадано пъшкане.

В същия миг и Ренарин падна отгоре. Каладин вдигна копието като кама, за да го забие в наличника на Адолин. Адолин беше освободил Меча си, когато паднаха. Вдигна облечената си в ръкавица ръка под Каладин.

Каладин удари отгоре надолу.

Адолин отвърна отдолу нагоре с една ръка.

Ударът на Каладин не сполучи; той се озова във въздуха, захвърлен с цялата мощ на Броненосеца. Увисна във въздуха, преди да се стовари осем стъпки по-нататък. Пясъкът го одра, рамото отново го заболя. Едва си пое въздух.

— Идиот! — ревна Захел.

Каладин изстена и се обърна. Всичко плаваше пред очите му.

— Можеше да убиеш момчето! — Някъде далеч, учителят хокаше Адолин.

— Той ме нападна! — Гласът на Адолин беше приглушен от шлема.

— Ти го предизвика, глупави хлапако.

Гласът на Захел приближи.

— Сам си го просеше — отвърна Адолин.

Болка. Някой застана до Каладин. Захел?

— Носиш Броня, Адолин. — Да, това беше Захел. Приклекна над Каладин, чието зрение отказваше да се избистри. — Не можеш да подмяташ незащитен партньор като сноп съчки. Баща ти те е учил на по-добро!

Каладин вдиша рязко и се насили да отвори очи. Светлината от кесията на пояса му го изпълни. Не много. Не допускай да те видят. Не им позволявай да ти го отнемат!

Болката изчезна. Рамото му се оправи — не знаеше дали го е счупил или само го е разместил. Захел викна изненадано, когато Каладин скочи на крака и се понесе обратно към Адолин.

Принцът отстъпи и протегна ръка настрани — явно призоваваше Меча си. Каладин ритна падналото в пясъка копие и го улови във въздуха.

В този миг силата се отцеди от него. Бурята избяга без предупреждение и Каладин се препъна и остана без дъх от подновената болка в рамото.

Адолин стисна мишницата му в облечен в ръкавица юмрук. Мечът се появи в другата му ръка, ала в същия миг втори Меч опря в шията на Каладин.

— Мъртъв си — продума иззад него Захел и продължи да опира Меча в кожата му. — Отново.

Каладин рухна по средата на арената и изтърва половината копие. Чувстваше се напълно изцеден. Какво стана?

— Върви да помогнеш на брат си със скачането — нареди Захел на Адолин. Как така командваше принцовете?

Адолин си тръгна и учителят приклекна до Каладин.

— Не трепваш, когато някой размахва Меч. Наистина си се сражавал с Броненосци, нали?

— Аха.

— Значи имаш късмет, че си останал жив — продължи Захел, докато попипваше рамото му. — Упорит си. До глупост. В добра форма си и разсъждаваш правилно по време на бой. Но не знаеш какво да правиш срещу Броненосци.

— Аз…

Какво да каже? Захел беше прав. Нагло щеше да е да твърди противното. Два сблъсъка — три, ако брои днешния — не го правеха познавач. Сви се от болка, когато Захел напипа някакво разтегнато сухожилие. Още духчета на болката по земята. Много ги товареше днес.

— Нищо счупено тук — заключи Захел. — Как са ребрата?

— Добре — отвърна Каладин, легна пак в пясъка и се втренчи в небето.

— Е, няма да те насилвам да учиш — каза Захел и се изправи. — Не мисля, че мога да те накарам всъщност.

Каладин стисна очи. Чувстваше се унизен. А защо? И по-рано го бяха побеждавали. Това се случваше непрекъснато.

— Много ми приличаш на него — каза Захел. — Адолин също не ми даваше да го уча. В началото.

Каладин отвори очи.

— Аз не съм като него.

Захел се разсмя гръмко, после се отдалечи, като продължаваше да се смее, все едно е чул най-тънката шега на света. Каладин остана легнал на пясъка. Гледаше наситено синьото небе, слушаше хората, които се упражняваха наоколо. Най-сетне Сил долетя и кацна на гърдите му.

— Какво стана? — попита Каладин. — Светлината се отцеди от мен. Усетих как си отива.

— Кого защитаваше? — попита Сил.

— Аз… аз се упражнявах. Както с Белязания и Скалата долу в пропастта.

— Наистина ли правеше това?

Каладин не знаеше. Лежеше и зяпаше небето, докато най-сетне пое дъх и се изправи с пъшкане. Поотупа се и отиде да нагледа Моаш и останалите телохранители. Пътем вдъхна малко Светлина и този път подейства — бавно излекува рамото му и облекчи раните му.

Поне телесните.

19 Безопасни

Коприната на новата рокля беше по-фина от всяка, която Шалан бе притежавала. Докосваше кожата ѝ като успокояващ ветрец. Маншетът на левия ръкав се закопчаваше върху скритата ръка. Някога мечтаеше да носи рокля като жена. Двете с майка ѝ…

Нейната майка…

Умът на Шалан застина. Като внезапно угасена свещ, тя спря да разсъждава. Облегна се в стола, сгъна крака под себе си и отпусна ръце в скута си. Мрачната каменна трапезария вреше от оживление — домът Давар се готвеше да посреща гости. Шалан не знаеше кои са те. Знаеше само, че баща ѝ настоява мястото да изглежда безупречно.

Не че тя можеше да помогне някак.

Две прислужнички прошумоляха край нея.

— Тя видя — прошепна едната на другата, която беше нова. — Бедното създание беше в стаята, когато това се случи. Вече пет месеца не продумва. Господарят уби собствената си съпруга и любовника ѝ, обаче недей…

Продължиха да бъбрят, ала Шалан не ги чуваше.

Остана с ръце в скута. Яркосиньото на роклята ѝ беше единственият истински цвят в помещението. Седеше на подиума до високата трапеза. Пет-шест слугини в кафяви дрехи и с ръкавици на скритите ръце търкаха пода и полираха мебелите. Паршите внесоха още няколко маси. Една от жените отвори прозорците и в трапезарията навлезе свеж въздух, влажен след скорошната буря.

Шалан отново долови името си. Явно прислужничките мислеха, че щом не говори, тя и не чува. От време на време Шалан се питаше дали не е невидима. Може би не беше истинска. Това би било добре…

Вратата се отвори със замах и влезе Нан Хеларан. Висок, мускулест, с четвъртита челюст. Най-големият ѝ брат беше истински мъж. Останалите бяха… деца. Дори Тет Балат, който беше пълнолетен. Хеларан огледа стаята — навярно търсеше баща им. После приближи до Шалан. Под мишница стискаше малък пакет. Прислужниците чевръсто отстъпиха.

— Здравей, Шалан — рече Хеларан и приклекна до стола ѝ. — Наглеждаш ли?

Просто трябваше да е някъде. Татко не обичаше тя да стои където не могат да я виждат. Тревожеше се.

— Донесох ти нещо — продължи Хеларан и разви пакета. — Поръчах го за теб от Северния Провлак и търговецът току-що дойде.

Извади кожена чанта.

Шалан я взе колебливо. Хеларан се усмихваше толкова широко, че направо сияеше. Трудно беше да си мрачен в стая, където той се усмихва. Когато той беше тук, Шалан почти можеше да си представи… Да си представи…

Умът ѝ опустя.

— Шалан? — подтикна я той.

Тя отвори чантата. Вътре имаше куп хартия за рисуване, от дебелата — скъпата — и набор въгленови моливи. Тя вдигна скритата ръка към устните си.

— Липсват ми твоите рисунки. Мисля, че можеш да станеш много добра художничка, Шалан. Трябва да се упражняваш повече.

Тя прокара пръстите на дясната си ръка по хартията, после взе молив. Започна да рисува. Отдавна не беше рисувала.

— Нужно ми е да се върнеш, Шалан — тихо рече Хеларан.

Тя се приведе. Моливът драскаше по хартията.

— Шалан?

Без думи. Само рисунка.

— През следващите няколко години ще отсъствам дълго. Ти трябва да наглеждаш другите вместо мен. Притеснявам се за Балат. Дадох му едно кутре и той… не беше добър с него. Трябва да си силна, Шалан. Заради тях.

След пристигането на Хеларан, прислужничките се умълчаха. Лениви ластари се виеха край прозореца. Моливът на Шалан продължаваше да се движи. Сякаш не тя рисуваше; сякаш рисунката излизаше от хартията, въгленът се процеждаше от нея. Като кръв.

Хеларан се изправи с въздишка. После видя рисунката. Тела, с лицата надолу, на пода, покрит с…

Сграбчи листа и го смачка. Шалан се сепна и се сви. Пръстите ѝ, стиснали молива, трепереха.

— Рисувай растения и животни. Безопасни неща, Шалан. Не размишлявай върху онова, което стана.

По лицето ѝ се затъркаляха сълзи.

— Все още не можем да отмъстим — тихо продължи Хеларан. — Балат не може да оглави дома, а аз трябва да замина. Но скоро ще успеем.

Вратата се отвори с трясък. Татко беше едър мъж. Без да го е грижа за модата, носеше брада. Веденското му облекло беше със старовремска кройка. Носеше подобна на пола копринена дреха — улату — и тясна риза. Отгоре беше наметнат с роба. Без кожи от норки, каквито са носели прадедите му, но все пак много, много традиционна.

Извисяваше се над Хеларан. По-висок беше от всички в имението. След него влязоха още парши с храна за кухните. И тримата имаха шарена кожа — двама с червено на черен фон, един с червено на бял фон. Татко харесваше паршите. Те не приказваха и не отвръщаха.

— Чух, че си наредил в конюшните да приготвят една от каретите ми, Хеларан! — ревна татко. — Няма да търпя отново твоето скитосване!

— Има по-важни работи на тоя свят — отвърна Хеларан. — По-важни дори от теб и от твоите престъпления.

— Не ми говори така — каза татко и пристъпи напред, сочейки го с пръст. — Аз съм ти баща.

Прислужниците се скупчиха настрани в опит да се скрият. Шалан притисна чантата към гърдите си. Искаше да потъне в стола.

— Ти си убиец — спокойно рече Хеларан.

Татко замръзна на място. Лицето под брадата му пламна. После продължи напред.

— Как смееш! Мислиш си, че не мога да наредя да те хвърлят в затвора? Защото си мой наследник, ти мислиш, че…

Нещо се появи в ръката на Хеларан — ивица мъгла, която се сгъсти в сребриста стомана. Меч, дълъг около шест стъпки, извит и дебел. Тъпата страна беше оформена като пламъци или вълни. В ефеса имаше инкрустиран скъпоценен камък. Когато светлината попаднеше върху метала и той я отразеше, пламъците сякаш се движеха.

Хеларан беше Мечоносец. Отче на Бурята! Как? Кога?

Татко млъкна. Хеларан скочи от ниския подиум и насочи Меча към него. Острието докосна гърдите му.

Татко вдигна ръце с дланите напред.

— Ти си зла развала за този дом — занарежда Хеларан. — Би трябвало да забия острието в гърдите ти. Но това ще е милостиво.

— Хеларан… — Страстта сякаш се беше оттеглила от татко, като цвета от лицето му, което беше станало съвсем бяло. — Ти не знаеш каквото си мислиш, че знаеш. Майка ти…

— Няма да слушам твоите лъжи — отговори Хеларан, усука китката си и завъртя Меча. Острието още опираше в гърдите на татко. — Толкова е лесно.

— Не — прошепна Шалан.

Хеларан вдигна глава, после се обърна, без да отмества оръжието.

— Недей, моля те.

— Сега говориш? За да го защитиш?

Той се разсмя. Смехът му прозвуча като див лай. Дръпна оръжието.

Татко седна на някакъв стол. Лицето му още беше бледо.

— Как? Меч. Откъде? — Той внезапно вдигна поглед. — Не. Друго е. Твоите нови приятели? Поверили са ти такова богатство?

— Ние имаме важна работа — отговори Хеларан, обърна се и се отправи към Шалан. Обичливо положи длан върху рамото ѝ и додаде по-тихо. — Ще ти разкажа, за това някой ден, сестричке. Хубаво е, че отново чувам гласа ти преди да замина.

— Не си отивай — прошепна тя. Усещаше думите като някаква тъкан в устата си. От месеци не беше говорила.

— Трябва. Моля те, направи няколко рисунки за мен, докато ме няма. На хубави неща. От по-светли дни. Можеш ли?

Тя кимна.

— Сбогом, татко — каза Хеларан, обърна се и тръгна да излиза от трапезарията. — Опитай се да не разрушиш твърде много в мое отсъствие. От време на време ще се връщам да проверявам.

Гласът му отекна в коридора.

Сиятелният господар Давар се изправи с рев. Малкото останали прислужнички избягаха в градините през страничната врата. Шалан се сви ужасена. Татко грабна стола си и го удари в стената. Изрита една малка маса, после почна да взима столовете един по един и да ги разбива в пода с ритмични жестоки удари.

Пое дълбоко дъх и се обърна към нея.

Шалан изскимтя като видя гневните му безчовечни очи. Когато се спряха върху нея, животът се върна в тях. Татко захвърли един строшен стол, обърна ѝ гръб, сякаш се срамуваше, и избяга от стаята.

20 Студена яснота

Слънцето беше като жарава на хоризонта. Потъваше, за да изчезне. Шалан и малкият ѝ керван доближиха източника на дима. Стълбът дим се беше поразсеял, но тя успя да види, че е имало три огъня и пушекът им се е усукал и слял.

Изправи се в клатушкащия се вагон, докато се катереха по последния хълм. После спряха само на няколко стъпки от мястото, откъдето би могла да зърне какво има от другата страна по-нататък. Разбира се, да прехвърлят билото щеше да е много лоша идея, ако долу чакаха разбойници.

Блут слезе и изтича напред. Той не беше твърде ловък, ала беше най-добрият им съгледвач. Той се сви и смъкна гиздавата си капела, после се промъкна да надникне оттатък. След миг се изправи — вече не се прокрадваше.

Шалан скочи от мястото си и избърза напред. Полите ѝ закачаха кривите клонки на гърбокорите. Стигна върха на хълма точно преди Твлкав.

Долу тихо димяха три фургона. По земята личаха следи от сражение. Стрели, камара трупове. Сърцето на Шалан подскочи, щом съгледа живите сред мъртъвците. Няколко уморени фигури претърсваха отломките и преместваха трупове. Не бяха облечени като разбойници, а като почтени керванджии. В далечния край на лагера се купчеха още пет фургона. Някои бяха обгорени, но всичките изглеждаха годни и все още натоварени със стока.

Въоръжени мъже и жени се грижеха за раните си. Пазачи. Група боязливи парши наглеждаха чулите. Тези хора бяха жертва на нападение, ала бяха оцелели.

— В името на дъха на Келек… — продума Твлкав. Обърна се и избута Блут и Шалан назад. — Отстъпете, преди да са ни видели.

— Какво? — обади се Блут, макар да се подчини. — Та това е керван, както се надявахме.

— Да. И не е нужно да знаят, че сме тук. Може да поискат да разговарят с нас, а това ще ни забави. Погледни!

Той посочи назад.

В гаснещата светлина Шалан видя някаква сянка да прехвърля хълм недалеч от тях. Дезертьорите. Тя махна на Твлкав да ѝ даде далекогледа и той неохотно се подчини. Лещите бяха напукани, но Шалан и така добре огледа групата. Тридесетината мъже бяха войници, както беше докладвал Блут. Не развяваха знаме и не се движеха под строй. Нямаха еднакви униформи, обаче изглеждаха добре въоръжени.

— Трябва да слезем и да помолим другия керван за помощ — каза тя.

— Не! — възрази Твлкав и грабна далекогледа. — Трябва да бягаме! Разбойниците ще видят този по-богат, но отслабен керван и ще нападнат него, а не нас!

— И мислиш, че няма да ни последват? — попита Шалан. — Когато дирите ни се виждат така ясно? Мислиш, че няма да ни настигнат след няколко дни?

— Довечера трябва да има буря — отвърна Твлкав. — Може да прикрие следите ни, да отнесе черупките на растенията, които сме натрошили.

— Слабо вероятно — рече Шалан. — Ако останем с другия керван, може да добавим нашите скромни сили към техните. Можем да устоим. Това…

Блут внезапно вдигна ръка и се обърна.

— Шум.

Той се завъртя и посегна към тоягата си.

Наблизо, в сенките, стоеше някой. Очевидно керванът имаше свой съгледвач.

— Доведохте ги право при нас, нали? — проговори женски глас. — Какви са те? Поредните разбойници?

Твлкав вдигна сферата си и в светлината ѝ се видя, че съгледвачът е светлоока жена, средна на ръст и жилава. Носеше панталони и дълго палто, което изглеждаше почти като рокля, понеже беше прищипнато в кръста. На скритата си ръка имаше жълтеникава ръкавица. Алетският ѝ беше без акцент.

— Аз съм само скромен търговец и…

— Онези, които ни преследват, определено са разбойници — намеси се Шалан. — Гонят ни цял ден.

Жената изруга и вдигна своя далекоглед.

— Дезертьори, бих казала. Все едно досега не беше достатъчно зле. Икс!

Още някой се изправи наблизо. Облеклото му беше с цвят като камък. Шалан подскочи. Как не го беше забелязала? Той беше толкова близо! На пояса му имаше меч. Светлоок? Не, чужденец, ако се съди по златистата му коса. Тя така и не можа да се ориентира какво означава това за общественото положение. В Азир нямаше хора със светли очи, обаче те имаха крале. А в Ири на практика всички имаха светложълти очи.

Онзи притича с ръка върху дръжката на меча и изгледа Блут и Таг с явна враждебност. Жената му каза нещо на език, който Шалан не разпозна, и той кимна, после забърза към кервана долу. Жената го последва.

— Чакай — викна ѝ Шалан.

— Нямам време за приказки — тросна се жената. — Имаме да се бием с две банди разбойници.

— Две? Не победихте ли нападателите си от по-рано?

— Отблъснахме ги, но те скоро ще се върнат. — Жената забави ход на върха на хълма. — Пожарът избухна случайно, според мене. Използваха горящи главни, за да ни сплашат. Изтеглиха се, за да ни дадат да потушим пожара, понеже не искаха да губят ценна плячка.

Значи, две банди. Разбойници пред тях, разбойници зад тях. Шалан усети, че се поти в студа, когато слънцето най-сетне изчезна зад хоризонта на запад.

Жената гледаше на север, където се бяха оттеглили нейните нападатели.

— Да, ще се върнат. Целта им ще е да приключат с нас преди бурята довечера.

Шалан установи, че казва:

— Предлагам ви моята закрила.

— Закрила ли? — изуми се жената.

— Можете да приемете мен и хората ми във вашия лагер. Тази вечер ще се погрижа за вашата безопасност. После ще имам нужда от вашите услуги — да ме отведете до Пустите равнини.

Жената се разсмя.

— Ама и тебе си те бива, която и да си. Можете да дойдете в нашия лагер, но ще умрете с нас!

Откъм кервана се надигнаха викове. След миг от север полетяха стрели и се посипаха върху фургоните и керванджиите.

Викове.

От мрака се появиха разбойниците. Съвсем не бяха толкова добре въоръжени, колкото дезертьорите, но и не им трябваше. Пазачите на кервана вече бяха по-малко от дузина. Жената хукна надолу по хълма с ругатни.

Шалан потрепери и зяпна при вида на клането долу. После се обърна и тръгна към фургоните на Твлкав. Този внезапен хлад ѝ беше познат. Студената яснота. Знаеше какво трябва да направи. Не знаеше дали ще помогне, ала виждаше решението, както линиите в рисунката се сливат и превръщат драсканиците в изображение.

— Твлкав, вземи Таг и опитай да помогнеш на тези хора в сражението.

— Какво? Не, не. Няма да захвърля живота си заради Вашата глупост.

Тя го погледна в очите в почти пълния мрак и той млъкна. Шалан знаеше, че свети леко. Усещаше бурята вътре в себе си.

— Направи го.

После Шалан се отправи към своя фургон.

— Блут, обръщай фургона.

Блут стоеше до колата, държеше сфера и разглеждаше нещо. Лист хартия? Надали тъкмо Блут знаеше глифите.

— Блут! — сопна се Шалан и се качи във фургона. — Трябва да тръгваме. Веднага!

Той се поотърси, прибра листа и се настани до нея. Шибна чула с пръчката и обърна.

— Къде отиваме?

— На юг.

— Към разбойниците?

— Да.

За разлика от друг път, той се подчини без оплаквания и заудря чула по-бързо — сякаш нямаше търпение всичко това просто да свърши. Фургонът затрака и се разтресе. Спуснаха се по хълма и тръгнаха нагоре по следващия.

Стигнаха билото и се взряха в малката армия, която приближаваше към тях. Мъжете носеха факли и фенери със сфери и Шалан успя да огледа лицата им. Мрачни лица, мрачни мъже, изтеглени оръжия. По гръдните им брони и кожените гащи трябва да е имало отличителни белези, ала Шалан забеляза, че са били отрязани или изстъргани.

Дезертьорите я наблюдаваха явно потресени. Не бяха очаквали плячката сама да дойде при тях. Идването ѝ ги бе вцепенило за миг. Важен миг.

Трябва да имат офицер, помисли Шалан и се изправи на мястото си. Те са войници. Поне са били войници. Трябва да имат командна структура.

Пое дълбоко дъх. Блут вдигна сферата си и я огледа, после изсумтя изненадано.

— Благословен да е Отецът на Бурята, задето сте тук! — извика Шалан на дезертьорите. — Отчаяно се нуждая от вашата помощ.

Мъжете само я зяпаха.

— Разбойници нападнаха нашите приятели от кервана, който е спрял само две хълма по-нататък. Клане! Казах, че съм видяла войници на път за Пустите равнини. Никой не ми повярва. Моля ви. Трябва да помогнете.

Те само я гледаха. Все едно норката да влезе в бърлогата на белогръба и да попита кога е вечерята… Най-сетне дезертьорите се разшаваха смутено и погледнаха някакъв мъж, който стоеше почти в средата. Висок и брадат, с въздълги за тялото му ръце.

— Разбойници казвате — отвърна той с безизразен глас.

Шалан скокна от фургона и се отправи към мъжа. Блут остана да седи в мълчание. Дезертьорите ѝ направиха път. Дрехите им бяха мръсни и покъсани, косите им чорлави, а лицата им не бяха виждали бръснач и вода от цяла вечност. Ала на светлината на факлите оръжията им грееха без петънце ръжда, а гръдните им брони бяха така излъскани, че Шалан можеше да се огледа в тях.

Жената, която тя зърна в отражението, беше твърде висока и властна, та да е тя. Вместо рошавите коси на Шалан, в броните се виждаха буйни червени къдрици. Вместо дрипи, жената носеше одежди със златна бродерия. За разлика от образа, Шалан не носеше огърлица, а когато вдигна ръка, видя вместо изпочупените си нокти безупречен маникюр.

— Сиятелна — подзе мъжът, когато Шалан пристъпи към него. — Ние не сме такива, за каквито ни мислите.

— Не, не сте такива, за каквито вие се мислите.

В светлината на пламъците мъжете наоколо я гледаха жадно. Шалан усети как трепери и косъмчетата ѝ настръхват. В бърлогата на звяра, наистина. Ала бурята вътре в нея я подтикваше да действа, даваше ѝ повече увереност.

Водачът понечи да даде някаква заповед. Шалан го прекъсна.

— Как се казваш?

— Наричат ме Вата — отвърна онзи и се обърна към другарите си. Воринско име, като Шалан. — Ще реша какво да правя с Вас по-късно. Газ, хвани я и…

— Какво би направил ти, Вата — заговори Шалан на висок глас, — за да заличиш миналото?

Той отвърна на погледа ѝ. Половината му лице беше осветено от яркия пламък на факлите.

— Ако можеше да избираш, би ли защитавал, вместо да убиваш? Ако можеше да върнеш времето назад, би ли спасявал, вместо да грабиш? Докато си приказваме тук, умират добри хора. Ти можеш да сложиш край на това.

Тъмните му очи изглеждаха безжизнени.

— Не можем да променим миналото.

— Аз мога да променя вашето бъдеще.

— Ние сме издирвани мъже.

— Да, аз дойдох тук да търся мъже. Надявах се да намеря мъже. Дава ви се възможност отново да станете войници. Елате с мен. Аз ще се погрижа да получите нов живот. Новият живот започва с това да спасявате, а не да убивате.

Вата презрително изсумтя. В нощния мрак лицето му изглеждаше недовършено, като скица.

— Досега господарите ни предаваха.

— Чуй — отвърна Шалан. — Чуй виковете.

Иззад гърба ѝ се носеха окаяни писъци. Викове за помощ. Керванджиите, мъже и жени. Умираха. Страшни звуци. Макар сама да го беше казала, Шалан се изненада колко силно се чуват. И колко приличат на зов за помощ.

— Дайте си нова възможност — тихо продължи тя. — Ако се върнете с мен, аз ще се погрижа престъпленията ви да бъдат изличени. Кълна се във всичко, което имам, в самия Всемогъщ. Вие можете да започнете отначало. Като герои.

Вата я гледаше в очите. Мъж от камък. Шалан разбра, че той не се трогва, и посърна. Бурята в нея почна да отшумява и страховете ѝ се надигнаха отново. Какво прави тя? Това е лудост!

Вата отмести очи от нея и Шалан осъзна, че го е загубила. Той излая на хората си заповед да я задържат.

Никой не помръдна. Шалан се беше съсредоточила само върху Вата. Останалите мъже, към две дузини, се бяха приближили с високо вдигнати факли. Лицата им бяха открити. Шалан видя много малко от предишната алчност. Сега очите им бяха широко отворени, копнеещи, откликващи на далечните викове. Някои попипваха униформите си на местата на изличените нашивки. Други гледаха копията и брадвите — оръжията от старата им, навярно не толкова отдавнашна, служба.

— Глупаци, да не би да премисляте? — попита Вата.

Един от хората му, нисък, с белязано лице и превръзка на окото, кимна.

— Нищо против да почна отначало — промърмори той. — Гръм да го удари, хубаво ще е.

— Някога спасих живота на една жена — обади се друг. Беше висок и плешив, доста над четиридесетте. — Със седмици се чувствах като герой. Наздравици из кръчмите. Топлина. Проклятие! Така ще си измрем тук.

— Ние си тръгнахме, за да се отървем от потисничеството! — изрева Вата.

— А какво направихме със свободата си, Вата? — попита някой от дъното на групата.

В последвалото мълчание Шалан чуваше само виковете за помощ.

— Бурята да го отнесе, аз тръгвам — каза едноокият и хукна по хълма. Други се отделиха и го последваха. Шалан сключи ръце пред себе си и се обърна. Почти всички се понесоха в атака. Блут се изправи във фургона. Мъжете търчаха край него и в светлината на факлите им се видя изуменото му лице. После той изрева, скочи от колата, размаха палката си и се присъедини към дезертьорите, които тичаха да влязат в бой.

Шалан остана с Вата и още двама. Те стояха безмълвни. Вата скръсти ръце и шумно въздъхна.

— Глупаци. Всички до един.

— Не са глупави, че искат да са по-добри — отговори Шалан.

Вата изсумтя и я изгледа. Тя се уплаши. Преди малко този мъж беше готов да я ограби, че и по-лошо. Той не я приближи, ала лицето му изглеждаше по-заплашително сега, когато повечето факли бяха отнесени.

— Коя сте Вие?

— Шалан Давар.

— Е, Сиятелна Шалан. За Ваше добро се надявам да удържите на думата си. Хайде, момчета. Да видим можем ли да опазим онези глупаци живи.

Подбра двамата останали и тръгна през хълма към сражението.

Шалан остана сама в нощта и въздъхна тихо. Не излезе Светлина — беше използвала всичко. Краката вече не я боляха, ала се чувстваше изтощена, изцедена като пробит винен мях. Отиде при фургона и се облегна, после се смъкна на земята. Отметна глава и загледа небето. Няколко духчета на умората се появиха около нея — завъртяха се във въздуха като малки прашни вихрушки.

Виолетовият диск на първата луна, Салас, висеше сред куп ярки бели звезди. Виковете и крясъците не спираха. Дали дезертьорите ще са достатъчни? Тя не знаеше колко са другите разбойници.

Шалан щеше да е безполезна там, само щеше да се пречка. Стисна очи, после се качи на седалката и извади скицника. Под звуците на сражението и смъртта, тя изписа глифите на молитва за надежда.

— Послушаха те — обади се Шарка до нея. — Ти ги промени.

— Не мога да повярвам, че се получи.

— Ах… Ти лъжеш добре.

— Не, не, това беше просто израз. Струва ми се невероятно, че те наистина ме послушаха. Те, закоравелите престъпници.

— Хората се състоят от лъжи и истини — тихо каза Шарка. — Те се променят.

— Какво означава това?

Трудно ѝ беше да пише само на светлината на Салас, но правеше всичко по силите си.

— По-рано ти говори за една Стихия — обясни Шарка. — Тъкането на Светлината, силата на светлината. Но ти имаш още нещо. Силата на Превръщането.

— На Превръщането ли? Та аз не съм Превърнала никого.

— Ммм. Ала ти ги промени. Промени ги. Ммм.

Шалан завърши молитвата, после я вдигна към небето. Забеляза, че предишният лист от скицника е откъснат. Кой ли го беше откъснал?

Шалан не можеше да изгори молитвата, но не мислеше, че това има значение за Всемогъщия. Притисна молитвата до сърцето си, затвори очи и зачака виковете да стихнат.

21 Въглени

Шалан затвори очите на Блут, без да гледа зиналата в тялото му рана и кървавите вътрешности. Наоколо работниците спасяваха каквото могат от лагера. Чуваха се стонове, ала някои от тях секваха — Вата екзекутираше разбойниците един по един.

Шалан не му попречи. Вата изпълняваше задължението си с мрачна решимост и не я погледна, когато тя мина край него. Мисли си, че той и хората му можеха да са на мястото на тези разбойници, каза си Шалан, като огледа осветеното от пламъците лице на Вата. Какво отделя героя от разбойника? Една реч в нощта?

Вата беше загубил седмина от своите в сражението, без да се брои Блут. Убили бяха поне два пъти повече разбойници. Шалан уморено се надигна, ала съгледа нещо да се подава от дрехата на Блут. Наведе се и я разтвори.

Рисунката, която тя беше направила, беше натъпкана в джоба му. Скицата, която показваше нейната представа за предишния Блут, а не за сегашния. Войник в някоя армия, със спретната униформа. Поглед, отправен напред, а не непрестанно сведени очи. Герой.

Кога я беше измъкнал от скицника? Шалан извади рисунката и заглади гънките.

— Сбърках за тебе, Блут — прошепна тя. — Твоят образ беше отлично начало за новата ми сбирка. Сражавай се за Всемогъщия в своя покой, храбрецо.

Стана и огледа лагера. Няколко от керванските парши влачеха трупове за изгаряне. Намесата на Шалан беше избавила търговците, ала не беше минало без тежки загуби. Тя не преброи жертвите. Изглеждаха много. Десетки убити, в това число повечето от пазачите. Загинал беше и ириалският съгледвач, когото срещнаха по-рано вечерта.

Шалан беше изтощена, щеше ѝ се да пропълзи във фургона, да се свие и да заспи. Но тя се отправи да търси водачите на кервана.

Жената съгледвач, изнемощяла и окървавена, стоеше край някаква походна маса и разговаряше със стар брадат човек с плъстено кепе на главата. Старецът имаше сини очи. Четеше някакъв списък, даден му от жената, и току прокарваше пръсти през брадата си.

Двамата вдигнаха поглед, когато Шалан се приближи. Жената положи длан на дръжката на меча, а мъжът продължи да разчесва брадата си.

Край тях керванджиите преглеждаха изсипалите се от един преобърнат фургон топове плат.

— Ето я и нашата спасителка — рече старецът. — Сиятелна, самите ветрове не могат да опишат Вашето величие и чудото на навременната Ви поява.

Шалан не се чувстваше величествена. Чувстваше се уморена, натъртена и дрипава. Босите ѝ нозе, скрити от полата, отново я боляха. Способността ѝ да Тъче Светлина беше изчезнала. Роклята ѝ беше като на просякиня, а косите ѝ, макар и сплетени, бяха в безпорядък.

— Вие ли сте стопанинът на този керван? — попита тя.

— Името ми е Макоб — отвърна мъжът. Шалан не можеше да определи изговора му. Не беше нито алетски, нито тайленски. — Вече познавате сътрудничката ми Тин. — Той кимна по посока на жената. — Тя е началникът на моите пазачи. И нейните войници, и моите стоки… намаляха в резултат на тазвечерния сблъсък.

Тин скръсти ръце. Все още беше облечена в жълтеникавото палто и в светлината на макобовите сфери Шалан забеляза, че дрехата е от най-добра кожа. Каква ли беше тази жена, която се облича като войник и носи меч на пояса?

— Казвах на Макоб за предложението ти. От по-рано, горе на хълма.

Макоб се изкикоти, доста неуместно при сцената наоколо.

— Тин го нарича предложение. Моята сътрудничка е под впечатлението, че това всъщност е било заплаха! Наемниците явно работят за Вас. Питахме се какви ли са Вашите намерения спрямо кервана ни.

— Наемниците не работеха за мен преди — отговори Шалан. — Обаче го правят сега. Нужно им беше малко убеждаване.

Тин вдигна вежда.

— Много добро убеждаване ще да е било, Сиятелна…

— Шалан Давар. От вас искам единствено онова, което споменах на Тин по-рано. Да ме придружите до Пустите равнини.

— Вашите войници определено са способни да го сторят — отговори Макоб. — Нямате нужда от помощта ни.

Искам ви тук, за да напомняте на „войниците“ какво са направили, помисли Шалан. Нещо ѝ подсказваше, че колкото повече признаци на цивилизация виждаха дезертьорите, толкова по-добре щеше да бъде тя самата.

— Те са войници — обясни Шалан. — Нямат представа как подобава да придружат в удобство една светлоока дама. Вие обаче имате хубави фургони и изобилни стоки. Ако не е видно от скромната ми външност, имам отчаяна нужда от малко лукс. По-добре е да не пристигам на Пустите равнини като скитница.

— Бихме могли да използваме нейните войници — рече Тин. — От моите хора останаха само една шепа.

Тя отново огледа Шалан, този път любопитно. Погледът ѝ не беше враждебен.

— Тогава ще се споразумеем — заключи Макоб и с широка усмивка протегна ръка към Шалан. — От благодарност, задето ми спасихте живота, аз ще се погрижа да получавате нови тоалети и отлична храна през остатъка от пътуването. Вие и Вашите хора ще осигурите безопасността ни. Сетне ще се разделим и никой няма да е длъжник на другия.

— Съгласна съм — отговори Шалан и пое ръката му. — Ще ви позволя да се присъедините към нас, да включите вашия керван в моя.

Макоб се поумисли.

— Вашият керван.

— Да.

— Значи и Вашата власт, нали?

— Нима очаквахте друго?

Макоб въздъхна, ала прие сделката.

— Всъщност не очаквах друго. Не. — Той пусна ръката на Шалан и махна по посока на двама души, които изглеждаха някак не на място край фургоните. Твлкав и Таг. — Ами онези там?

— Те са мои — отвърна Шалан. — С тях аз ще се занимавам.

— Само гледайте да останат в задната част на кервана, ако обичате — каза Макоб и сбърчи нос. — Мръсна работа. Бих предпочел керванът ми да не вони на тяхната стока. Както и да е, най-добре ще е да събирате хората си. Скоро почва буря. Не разполагаме с допълнително убежище заради загубата на част от фургоните ни.

Шалан остави Макоб и Тин и се отправи през долчинката. Мъчеше се да не обръща внимание на смесените миризми на кръв и въглен. От мрака се отдели една фигура и закрачи редом с нея. И на по-добра светлина Вата не изглеждаше по-малко заплашителен.

— Е? — заговори го Шалан.

— Част от хората ми са мъртви — равно поде той.

— Те загинаха, правейки добро. И семействата на оцелелите ще благославят саможертвата им.

Вата я хвана за ръката и я спря. Хватката му беше яка, даже болезнена.

— Не изглеждате като по-рано — каза той. Шалан не бе забелязала колко по-висок е от нея. — Да не би очите да са ме подвели? В тъмнината видях кралица. Сега виждам едно дете.

— Може да си видял каквото съвестта ти е искала да видиш — отговори Шалан и безуспешно задърпа ръката си. Изчерви се.

Вата се надвеси над нея. Дъхът му не беше твърде приятен.

— Хората ми са вършили и по-лоши работи от това — прошепна той и махна по посока на горящите покойници. — Докато скитахме из пустошта, ние грабехме. Убивахме. Да не мислите, че една нощ ще ни опрости? Да не мислите, че една нощ ще сложи край на кошмарите ни?

Шалан усети как стомахът ѝ се свива.

— Ако тръгнем с Вас към Пустите равнини, мъртви сме. Върнем ли се, начаса ще ни обесят.

— Моята дума…

— Вашата дума не означава нищо, жено! — викна Вата и я стисна по-силно.

— Пусни я — спокойно рече Шарка зад гърба му.

Вата се завъртя, но наоколо нямаше никого. Шалан видя Шарка на гърба на дезертьора, когато онзи се обърна.

— Кой каза това? — попита Вата.

— Нищо не чух — рече Шалан и някак успя да прозвучи спокойно.

— Пусни я — повтори Шарка.

Вата пак се огледа, после спря поглед на Шалан, която не отмести очи и дори смогна да се усмихне насила.

Вата я пусна, отри ръка в гащите си и се оттегли. Шарка се плъзна по гърба и крака му и забърза към Шалан.

— Този ще е голяма беля — каза тя, разтривайки ръката си.

— Това израз ли е?

— Не. Буквално.

— Странно, понеже си мислех, че вече е голяма беля — отговори Шарка и загледа отдалечаващия се Вата.

— Вярно.

Шалан се отправи към Твлкав, който седеше на капрата на фургона, сключил ръце пред себе си. Усмихна ѝ се, ала усмивката му днес беше особено незабележима.

— Та така — подхвана той небрежно. — От самото начало ли участвахте?

— В какво? — попита уморено тя и пропъди Таг, за да говори насаме с Твлкав.

— В плана на Блут.

— Обясни ми, ако обичаш.

— Очевидно е. Той е бил в сговор с дезертьорите. Първата нощ, когато се върна тичешком в лагера, Блут се е срещнал с тях и им е обещал да ги остави да ни хванат при условие да получи дял от плячката. Затова те не убиха вас двамата, когато отидохте да приказвате с тях.

— Нима? И ако е така, защо Блут се върна да ни предупреди? Защо бягаше с нас, вместо просто да позволи на „приятелите“ си да ни убият още тогава?

— Може би се е срещнал само с част от тях. Да. Те са запалили огньове на другия хълм, за да решим, че са повече, и чак след това приятелите на Блут са отишли да съберат по-голяма дружина… И… — Той се спаружи. — Проклятие. Няма никакъв смисъл в това. Но как, защо? Би трябвало да сме мъртви.

— Всемогъщият ни опази — отговори Шалан.

— Вашият Всемогъщ е измислица.

— По-добре се моли да си прав — отвърна Шалан и се отправи към задната част на фургона на Таг. — Понеже ако е истински, самата Преизподня очаква хора като тебе.

Тя огледа клетката. Вътре се свиваха петима дрипави роби. Всеки изглеждаше сам, макар да бяха натъпкани в тясната клетка.

— Сега тези са мои — осведоми тя Твлкав.

— Какво! — Твлкав скокна. — Вие…

— Аз ти спасих живота, дребен мазник такъв. Ще ми дадеш тези роби в отплата. Та да ме възмездиш за войниците, които опазиха никому ненужния ти животец.

— Това е грабеж.

— Това е справедливост. Ако имаш някакви притеснения, подай жалба до краля, когато пристигнем на Пустите равнини.

— На никакви Пусти равнини не отивам — плюна Твлкав. — Вече си имате други придружители, Сиятелна. А аз се отправям на юг, каквото беше и първоначалното ми намерение.

— Значи тръгваш без тях — отговори Шалан и отключи клетката с ключа, който роботърговецът ѝ беше дал за нейния фургон. — Ще ми предадеш техните книжа. И Отецът на Бурята да ти е на помощ, ако нещо не е наред, Твлкав. Веднага разбирам дали даден документ е подправен.

Шалан никога не беше виждала свидетелство за робство и не би могла да разбере дали някой от документите е фалшив. Не я беше грижа. Беше уморена и гневна и искаше тази нощ да свърши.

От фургона един по един излязоха петима брадати и голи до кръста боязливи роби. Някои от тях нетърпеливо се заоглеждаха в мрака.

— Можете да избягате, ако искате — каза им Шалан с по-мек тон. — Няма да ви преследвам. Но имам нужда от слуги и ще ви плащам добре. Шест огнени марки седмично, в случай, че се съгласите да отделяте по пет от тях, за да изплатите робския си дълг. Една — ако не го правите.

Един от робите вирна глава.

— Значи… получаваме същите пари каквото и да изберем? Какъв е смисълът?

— Най-добрият възможен — отговори Шалан и се обърна към Твлкав, който седеше на капрата и се пенеше. — Ти имаш три фургона, а сте само двама водачи. Ще ми продадеш ли третия?

Чули не ѝ трябваха — няколко от фургоните в кервана на Макоб бяха опожарени и тя можеше да вземе от неговите добичета.

— Да продам? Ба! Защо просто не го откраднете?

— Не се дръж детински, Твлкав. Искаш ли парите ми или не?

— Пет сапфирени броама — сопна се Твлкав. — И това си е чист грабеж. Недейте спори.

Шалан не знаеше грабеж ли е или не, но можеше да си го позволи с наличните сфери, нищо че повечето бяха тъмни.

— Няма да получите паршите ми — изтърси Твлкав.

— Задръж си ги — отвърна Шалан. Трябваше да говори със стопанина на кервана за обувки и дрехи за слугите ѝ.

Отправи се към Макоб да го пита за чулите. Мина край група керванджии, които чакаха до един от огньовете. Дезертьорите хвърлиха последния труп в пламъците — беше един от техните хора — после отстъпиха и отриха чела.

Тъмноока керванджийка излезе напред и подаде лист хартия на един от бившите дезертьори. Той го взе и се попочеса по брадата. Беше ниският едноок, който говори след речта на Шалан. Вдигна листа да го покаже на другарите си. Молитва, изписана с познатите глифи, ала не заупокойна, както очакваше Шалан. Керванджиите отправяха благодарствена молитва.

Дезертьорите се събраха около огъня и се взряха в глифите. После загърбиха пламъците и сякаш за пръв път видяха двадесетината човека, които стояха и ги гледаха. Мълчаха в мрака. Някои плачеха, други държаха децата си за ръце. Шалан не беше забелязала децата досега, но не се изненада. Керванджиите пътуваха цял живот и водеха семействата си.

Шалан спря зад тях, почти скрита в тъмнината. Дезертьорите сякаш не знаеха как да отговорят, обградени от съзвездието признателни погледи, сълзи и благодарност. Най-сетне изгориха молитвата. Шалан сведе глава като повечето присъстващи.

Когато си тръгна, дезертьорите ѝ се видяха по-високи. Наблюдаваха въглените на молитвата, която се извисяваше към Всемогъщия.

22 Светлини в бурята

Каладин наблюдаваше капаците на прозорците. Вятърът идеше на пориви.

Първо — покой. Да, в далечината се чуваше вой, когато вятърът минеше през някоя кухина, ала наблизо нямаше нищо.

Трепване. После летвите тракат печално в рамката си. Силно разтърсване. През свръзките се процежда вода. В тъмния хаос на бурята навън има нещо. То се тресе и блъска прозореца, иска да влезе.

Проблесна светлина и се отрази в дъждовните капки. Още една светкавица.

Сетне светлината остана. Не трепваше, подобно на заредените сфери, и се задържа отвън. Червеникава. По причина, която сам не можеше да обясни, Каладин я оприличи на очи.

Замаяно се пресегна към бравата, та да отвори прозореца и да погледне.

— Наистина някой трябва да оправи този разтропан капак — раздразнено рече крал Елокар.

Светлината избледня. Тракането секна. Каладин примигна и отпусна ръка.

— Напомнете ми да кажа на Накал да се погрижи — продължи Елокар, крачейки зад дивана. — Капакът не бива да пропуска. Това е кралски дворец, не някаква си селска пивница!

— Ще се погрижим да го оправят — отговори Адолин. Той седеше на стол край камината и листеше илюстрована книга. Брат му се беше настанил до него, отпуснал ръце в скута си. Навярно беше понатъртен след обучението, но не го показваше. Беше извадил някаква кутийка от джоба си и току я отваряше, въртеше я в ръка, потъркваше я от едната страна и я затваряше с щракване. Не спираше.

Докато си играеше с кутийката, не гледаше никъде. Като че прекарваше доста време така.

Елокар продължи да крачи. Идрин — началник на Кралската гвардия — стоеше близо до него, изправил гръб. Зелените му очи гледаха право напред. Беше доста тъмнокож за алет, та навярно имаше малко азишка кръв. Носеше брада и мустаци.

По предложение на Далинар, Мост Четири служеше с хората на Идрин. Засега Каладин беше впечатлен от началника и от отряда му. Ала когато засвиреха тръбите за нападение на някое плато, Идрин се обръщаше по посока на звука и по лицето му се изписваше копнеж. Искаше да влезе в бой. Заради предателството на Садеас мнозина войници в лагера изпитваха същото — като че търсеха възможност да докажат силата на далинаровата армия.

Бурята продължаваше да тътне. Странно беше да не е студено по време на буря — в казармата винаги беше хладно. Това помещение беше добре затоплено, но не от огън. В камината имаше един рубин, голям колкото каладиновия юмрук, толкова голям, че би стигнал за прехраната на всички жители на Огнекамък за седмици.

Каладин се отмести от прозореца и бавно тръгна към камината, все едно се канеше да поразгледа камъка. Всъщност му се щеше да надзърне в книгата на Адолин. Доста мъже отказваха даже да погледнат книга, понеже не им подобаваше. Адолин явно не го беше грижа. Любопитно.

Докато приближаваше камината, подмина вратата на стаята, където Далинар и Навани се бяха оттеглили с идването на бурята. Каладин искаше да остави страж вътре. Отказаха му.

Добре де, стаята има само един вход. Даже прозорец няма, рече си той. Появяха ли се думи на стената, щеше да е сигурен, че никой не се е промъкнал.

Каладин се приведе и загледа рубина, който беше поставен в мрежест обков. От мощната топлина, лицето му се запоти. В името на Бурите, рубинът беше толкова голям, че Светлината в него би трябвало да го ослепи. А той можеше да се взира в дълбините му и да гледа как Светлината се движи.

Хората мислеха, че светлината от скъпоценните камъни е неподвижна и спокойна, ала тя беше такава единствено в сравнение с трепкането на свещта. Вгледаш ли се дълбоко в камъка, можеш да видиш как светлината се движи безредно като буря. Вътре не беше спокойно. Никак не беше спокойно.

— Да разбирам ли, че досега не си виждал фабриал за отопление? — поинтересува се Ренарин.

Каладин погледна очилатия принц. Също като Адолин, той носеше униформата на алетски върховен господар. Всъщност, Каладин не го беше виждал с други дрехи — ако не се брои Бронята, разбира се.

— Не, не съм.

— Нова технология — обясни Ренарин, без да спира да си играе с металната кутийка. — Лично майка ми изработи този. Имам чувството, че докато се обърна, светът се е променил.

Каладин изсумтя. Чувството ми е познато. Част от него копнееше да вдиша Светлината на този камък. Глупаво. Щеше да пламне като огън. Отпусна ръце и мина край стола на Адолин.

Илюстрациите в книгата му показваха добре облечени мъже. Рисунките бяха хубави. Лицата бяха изобразени подробно като дрехите.

— Мода? — попита Каладин. Не искаше да се обажда, но му се изплъзна. — Търсите си нови дрехи по време на буря?

Адолин захлопна книгата.

— Та Вие носите само униформи — объркано додаде Каладин.

— Необходимо ли е да си тук, мостови? — попита Адолин. — Със сигурност никой няма да дойде да ни убива по време на бурята.

— Тъкмо защото мислите така, аз трябва да съм тук. Какъв по-добър момент за опит за убийство? Ветровете ще скрият виковете, а помощта ще се забави, понеже всеки се е прибрал заради бурята. Струва ми се, че това е един от миговете, когато Негово Величество най-много се нуждае от охрана.

Кралят спря да крачи и посочи с пръст.

— Има смисъл. Защо друг не ми е обяснил това?

Той изгледа Идрин, който запази спокойствие.

Адолин въздъхна.

— Можеше поне да оставиш двама ни с Ренарин — рече той тихо на Каладин.

— По-лесно е да ви пазя, когато всички сте заедно, Сиятелни господарю. Пък и вие можете да се пазите взаимно — отговори Каладин и се отдалечи.

Далинар и без това смяташе да прекара бурята с Навани. Каладин отново отиде до прозореца и заслуша как бурята отминава. Наистина ли видя онези неща, когато беше навън? Лице, огромно като небето? Самия Отец на Бурята?

Аз съм богиня. Много, много малка, казваше Сил.

Най-сетне бурята стихна и Каладин отвори прозореца. Небето беше черно, няколко призрачни облака отразяваха светлината на Номон. Бурята беше почнала през нощта, ала никой не можеше да спи. Каладин ненавиждаше късните бури; на другия ден често се чувстваше изтощен.

Вратата на страничната стая се отвори и Далинар излезе, следван от Навани. Внушителната дама носеше голяма тетрадка. Разбира се, Каладин беше чувал за пристъпите на Върховния принц по време на буря. Хората му не бяха единни по въпроса. Някои мислеха, че Далинар се бои от бурите и от страх получава гърчове. Други шушукаха, че с възрастта Тоягата губи разсъдък.

Каладин много искаше да узнае кое е вярно. Неговата съдба и съдбата на хората му зависеше от здравето на този човек.

— Някакви числа, сър? — попита той и надзърна в стаята да огледа стените.

— Не — отвърна Далинар.

— Понякога се появяват точно след бурята — продължи Каладин. — Сложил съм хора в преддверието. Бих помолил всички да останете тук за малко.

Далинар кимна.

— Както искаш, войнико.

Каладин доближи изхода. Оттатък пазеха неколцина от Мост Четири и от Кралската гвардия. Каладин кимна на Лейтен, после им даде знак да излязат на балкона. Той щеше да улови призрака, който драскаше числата. Ако наистина съществуваше.

Зад него, Ренарин и Адолин отидоха при баща си.

— Нещо ново? — тихо попита Ренарин.

— Не. Видението се повтори. Но случките не бяха в същия ред като последния път, а и някои бяха нови, значи има за научаване нещо, което не сме открили… — Като забеляза Каладин, Далинар млъкна и смени темата. — Е, докато чакаме тук, може да се осведомя за новостите. Адолин, кога можем да очакваме още дуели?

— Старая се — отговори Адолин с гримаса. — Мислех, че като бия Салинор, другите ще поискат да си премерят силите с мен, обаче те протакат.

— Проблематично — вметна Навани. — Не казваше ли, че всеки иска да се дуелира с теб?

— Искаха! Поне когато аз не можех да се дуелирам. Сега при всяко мое предложение хората почват да тътрят крака и да гледат на другата страна.

— Пробва ли с някой от лагера на Садеас? — нетърпеливо се обади кралят.

— Не. Обаче там има само един пълен Броненосец освен него. Амарам.

Каладин потрепери.

— Е, с него няма да се дуелираш — развесели се Далинар. Седна на дивана, а Сиятелната Навани се настани до него и обичливо положи длан на коляното му. — Трябва да е на наша страна. Разговарях с Върховния господар Амарам…

— Мислиш, че можеш да го накараш да се отдели? — попита кралят.

— Възможно ли е това? — изненада се Каладин.

Светлооките се обърнаха към него. Навани примигна, като че едва сега го забелязваше.

— Да, възможно е — обясни Далинар. — Повечето от земите на Амарам ще останат за Садеас, обаче той може да присъедини личните си владения към моето княжество, както и Броните си. Обикновено става размяна на земя с някое княжество, съседно на онова, към което върховният господар иска да се присъедини.

— Такова нещо не се е случвало от десетилетия — тръсна глава Адолин.

— Работя по въпроса — каза Далинар. — Но Амарам… иска да обедини мен и Садеас. Мисли, че отново можем да се съюзим.

Адолин изсумтя.

— Тази възможност изчезна в деня, когато Садеас ни предаде.

— А може би и много преди този ден — допълни Далинар, — ако и аз да не съм го забелязал. Някой друг, когото да предизвикаш, Адолин?

— Ще опитам с Таланор, а после Калишор.

— И двамата не са пълни Броненосци — свъси се Навани. — Имат или Броня, или Меч.

— Пълните Броненосци до един ми отказаха — вдигна рамене Адолин. — Тези двамата нямат търпение да се бият, алчни са за слава. Един от тях може да се съгласи, за разлика от останалите.

Каладин скръсти ръце и се облегна на стената.

— И ако ги победите, няма ли да подплашите другите?

— Когато ги победя — отвърна Адолин и се начумери на отпуснатата поза на Каладин, — татко ще примами останалите да се дуелират.

— Но това трябва да спре все някога, нали? — продължи Каладин. — В крайна сметка другите Върховни принцове ще разберат какво става. Няма да се оставят да бъдат въвличани в нови дуели. Може би това вече се случва. Може би затова не приемат.

— Някой ще приеме — каза Адолин и се изправи. — И когато почна да печеля, останалите ще започнат да ме приемат като истинско предизвикателство. Ще поискат да изпитат способностите си.

Това се струваше оптимистично на Каладин.

— Капитан Каладин е прав — рече Далинар.

Адолин се обърна към баща си.

— Няма нужда да се биеш с всеки Броненосец в лагера — меко продължи Далинар. — Трябва да съсредоточим атаката си, да подбираме само дуели, които ни водят към крайната цел.

— И тя е? — попита Адолин.

— Да подкопаем позицията на Садеас — рече Далинар почти със съжаление. — Да го убием в дуел, ако се налага. Всеки в лагерите знае кои са страните в тази борба за власт. Няма да сполучим, ако наказваме всички еднакво. Трябва да покажем на онези по средата, онези, които сега решават кого да последват, предимството на доверието. На съвместните нападения на платата. На помощта от чужди Броненосци. Показваме им какво е да си част от истинско кралство.

Останалите се умълчаха. Кралят поклати глава и се обърна. Той не вярваше, или поне не вярваше напълно, в онова, което Далинар искаше да постигне.

Каладин установи, че се дразни. А защо? Далинар се беше съгласил с него. Поядосва се малко и осъзна, че навярно е задето някой спомена Амарам.

Дори споменаването на името му изваждаше Каладин от равновесие. Той все мислеше, че нещо ще се случи, нещо ще се промени сега, когато в лагера е този убиец. Ала всичко просто си продължаваше. Влудяващо. Каладин искаше да избяга.

Налагаше се да направи нещо по въпроса.

— Да приемам ли, че изчакахме достатъчно? — обърна се Адолин към баща си. — Мога ли да си вървя?

Далинар въздъхна и кимна. Адолин отвори вратата и тръгна; Ренарин го последва малко по-бавно. Когато минаха, Белязания и още трима, оставени от Каладин да пазят отвън, тръгнаха подире им.

Каладин отиде на вратата и набързо преброи кой е останал. Общо четирима.

— Моаш — рече той, когато видя, че другарят му се прозява. — Колко време дежуриш днес?

Моаш сви рамене.

— Една смяна пазих Сиятелната Навани. И една смяна с Кралската гвардия.

Товаря ги твърде много, каза си Каладин. Отче на Бурята. Нямам достатъчно хора. Даже и с останалите от Синята гвардия, които Далинар ми праща.

— Прибирай се и поспи. Ти също, Бисиг. Тази сутрин те видях на пост.

— А ти? — попита го Моаш.

— Добре съм.

Светлината на Бурята го поддържаше бодър. Вярно, да я ползва така можеше да е опасно — Светлината го караше да действа, да се оставя на поривите си. Не беше убеден, че харесва онова, което Светлината прави с него вън от бойното поле.

Моаш вдигна вежда.

— Ти трябва да си уморен поне колкото мен, Кал.

— След малко се прибирам. Имаш нужда от малко почивка, Моаш. Ще станеш небрежен, ако не почиваш.

— Трябва да карам две смени — отвърна Моаш и вдигна рамене. — Поне две, ако искаш да се обучавам заедно с Кралската гвардия и да давам редовните си наряди.

Каладин сви устни. Това беше важно. Моаш трябваше да мисли като телохранител, а службата с вече изграден отряд беше най-добрият начин това да стане.

— Смяната ми с Кралската гвардия вече привършва — отбеляза Моаш. — После си тръгвам.

— Добре. Дръж Лейтен с тебе. Натам, ти и Март пазете Сиятелната Навани. Аз ще изпратя Далинар до лагера и ще оставя хора на вратата.

— И после ще поспиш? — попита Моаш. Другите хвърлиха поглед на Каладин. Те също се тревожеха.

— Да, добре.

Каладин се върна в стаята. Далинар подаваше ръка на Навани да се изправи. Щеше да я изпрати до покоите ѝ, както правеше през повечето вечери.

Каладин се подвоуми, сетне приближи Върховния принц.

— Сър, има нещо, което искам да обсъдя с Вас.

— Може ли да почака, докато привърша тук?

— Тъй вярно. Ще чакам на предния вход на двореца и после ще Ви охранявам на път за лагера.

Далинар, придружаван от двама мостови, отведе Навани. Каладин умислено тръгна по коридора. Слугите вече отваряха прозорците и Сил влетя като вихрушка от мъгла. Хихикайки, тя се завъртя няколко пъти около него и излезе през друг прозорец. По време на буря винаги заприличваше повече на духче.

Въздухът беше влажен и свеж. След буря целият свят сякаш ставаше по-чист, като измит.

Каладин стигна до входа на двореца, където на пост стояха двама от Кралската гвардия. Кимна им и в отговор получи уставно отдаване на чест. Взе един фенер от поста и го напълни със свои сфери.

Оттук Каладин виждаше и десетте лагера. Както винаги след буря, навсякъде проблясваше светлината на новозаредените сфери. Камъните в тях пламтяха, уловили частици от отминалата буря.

Каладин се зае с онова, което трябваше да каже на Далинар. Повтаряше си го на ум неведнъж, ала още не бе готов, когато Върховният принц най-сетне излезе от вратите на двореца. Натам отдаде чест зад вратите и така предаде Далинар на Каладин. После отърча при Март пред покоите на Сиятелната Навани.

Върховният принц пое надолу по криволичещия път от Иглата към конюшните. Каладин тръгна редом с него. Далинар изглеждаше много разсеян.

Не е казвал нищо за своите пристъпи по време на буря, мислеше Каладин. Не трябва ли да го направи?

По-рано бяха разговаряли за виденията. Какво виждаше или мислеше, че вижда, Далинар?

— Е, войнико. Какво искаше да обсъдим?

Каладин пое дълбоко дъх.

— Преди година служих в армията на Амарам.

— Значи там си се научил. Трябваше да се досетя. Амарам е единственият генерал в княжеството на Садеас с истински качества на пълководец.

— Сър — отвърна Каладин и спря на стъпалата. — Той предаде мен и хората ми.

Далинар спря, обърна се и го изгледа.

— Лошо решение по време на битка, така ли? Никой не е съвършен, войнико. Съмнявам се да е поставил другарите ти в неизгодно положение умишлено.

Просто го кажи, рече си Каладин. Забеляза, че Сил седи върху ред шистокори вдясно от него. Тя му кимна. Той трябва да знае. Просто е толкова…

Никога не беше говорил за това. Не докрай. Не беше го казвал дори на Скалата, Тефт и другите.

— Не беше така, сър — каза Каладин и погледна Далинар в очите на светлината на сферите. — Аз знам как Амарам се сдоби с Меча си. Бях там. Убих Броненосеца, комуто принадлежеше този Меч.

— Не може да е било така — бавно изрече Далинар. — Ако ти беше победил, щеше да имаш Бронята и Меча.

— Амарам ги взе за себе си, после изби всички, които знаеха истината. Всички, с изключение на един войник, когото Амарам, тласкан от гузната си съвест, жигоса като роб и продаде, вместо да го убие.

Далинар мълчеше. Наоколо беше съвсем тъмно. Светеха само звездите. В джоба на Далинар имаше няколко сфери и светлината им се провиждаше през плата на униформата му.

— Амарам е един от най-добрите мъже, които познавам — каза той. — Честта му е неопетнена. Не ми е известно да е вземал нечестно предимство дори в дуел, макар да има случаи, когато това е приемливо.

Каладин не отговори. Някога и той бе вярвал в това.

— Имаш ли доказателство? Нали разбираш, за нещо подобно не мога да приема думата само на един.

— Искате да кажете, на един тъмноок — скръцна със зъби Каладин.

— Работата не опира до цвета на очите, а до тежестта на твоето обвинение. Думите ти са опасни. Имаш ли доказателство, войнико?

— Когато той взе Бронята и Меча, присъстваха и други. Хора от личната му гвардия извършиха убийствата по негова заповед. Имаше и един бурегадател. На средна възраст, с остро лице, с брада като на ардент. — Той помълча. — Те всички са съучастници, но може би…

Далинар тихо въздъхна.

— Разговарял ли си за това с друг?

— Не.

— Продължавай да си държиш езика зад зъбите. Ще говоря с Амарам. Благодаря, че ми каза.

— Сър — подзе Каладин и се приближи. — Ако наистина вярвате в справедливостта, Вие…

— Синко, достатъчно засега — прекъсна го Далинар със спокоен, ала хладен глас. — Ти каза каквото имаше, освен ако не предложиш още някакво доказателство.

Каладин потисна внезапния изблик на гняв. Трудно му беше.

— Оценявам приноса ти в разговора за дуелите на моя син по-рано. Смятам, че за втори път добавяш нещо важно в обсъждането.

— Благодаря Ви, сър.

— Но в държанието с мен и семейството ми ти вървиш по тънката линия между помощта и неподчинението, войнико. Държиш се крайно предизвикателно. Аз зная какво ти е било причинено и затова не обръщам внимание. Виждам войника в теб. Тъкмо този войник взех на служба.

Каладин стисна зъби и кимна.

— Да, сър.

— Хубаво. Сега бягай.

— Сър, аз трябва да Ви придружа…

— Смятам да се върна в двореца. Няма да мога да спя много тази нощ, така че може да ми хрумне да досадя на вдовстващата кралица с размишленията си. Нейната охрана може да пази и мен. Когато се връщам в лагера си, ще взема един от тях.

Каладин въздъхна. После отдаде чест. Много хубаво, рече си той и заслиза по тъмния влажен път. Когато стигна долу, Далинар още стоеше на мястото си. Виждаше се само като сянка. Сякаш беше потънал в мисли.

Каладин се отправи към далинаровия лагер. Сил долетя и кацна на рамото му.

— Видя ли? Той те изслуша.

— Не, Сил.

— Какво? Той отговори, каза…

— Аз му казах нещо, което не искаше да чуе. Дори и да провери, ще намери достатъчно основания да пренебрегне разказа ми. Накрая ще е моята дума срещу думата на Амарам. Отче на Бурята! Не трябваше нищо да му казвам.

— Значи ще оставиш нещата така?

— Бурята да го отнесе, няма. Ще намеря моето възмездие.

— О…

Сил се намести на рамото му.

Вървяха дълго и най-сетне стигнаха лагера.

— Ти не си от Разбиващите Небето, Каладин — продума накрая Сил. — Не подобава да си такъв.

— Не съм от кои? — попита Каладин. Настъпваше пъргавите кремлинги в тъмното. Те пъплеха в грамадни множества след буря, когато растенията се отваряха да пият вода. — Това е бил един от ордените, нали?

Той поназнайваше нещо за ордените. Всеки знаеше — от легендите.

— Да — тихо отговори Сил. — Тревожа се за теб, Каладин. Мислех, че нещата ще се поправят, когато се освободиш от мостовете.

— Наистина се поправиха. Откакто бяхме освободени, нито един от хората ми не е убит.

— Но ти… — Сил сякаш не знаеше какво да каже. — Мислех, че ще станеш предишния човек. Помня един мъж на бойното поле… който се бореше…

— Този мъж е мъртъв, Сил — рече Каладин и помаха на постовете на влизане в лагера. Отново го обградиха светлина и движение. Хората бързаха по задачи, паршите поправяха повредените от бурята сгради. — Когато бях мостови, аз се тревожех само за моите хора. Сега е друго. Трябва да стана някой. Само че още не зная кой.

Когато стигна до казармата на Мост Четири, Скалата сипваше вечерната яхния. Доста по-късно от обичайното, понеже смените на повечето мостови бяха особени. Хората вече не бяха ограничени само с яхния, но настояваха да вечерят това. Каладин с благодарност взе една паница. Кимна на Бисиг, който седеше и си почиваше с неколцина други. Бъбреха си колко им липсва всъщност носенето на моста. Каладин беше насадил в тях уважение към моста, както войниците уважават копията си.

Яхния. Мостове. Говореха така топло за неща, които по-рано бяха белег на затворничеството им. Каладин хапна и спря, понеже съгледа нов човек, облегнат на един камък до огъня.

— Познавам ли те? — попита той и посочи якия плешив мъж. Кожата му беше като на алетите, обаче чертите му бяха други. Хердазиец?

— А, не му придиряй на Пунио — обади се Лопен. — Братовчед ми е.

— Имал си братовчед в мостовите отряди?

— Ами. Чул мама да разправя, че ни трябват още хора, та дошъл да помогне. Изписах му униформа и други работи.

Новодошлият Пунио се усмихна и вдигна лъжицата си за поздрав.

— Мост Четири — рече той с тежък хердазийски акцент.

— Войник ли си? — попита Каладин.

— Тъй вярно. В армията на Сиятелния господар Роион. Нямай грижа. Сега се заклех във вярност на Колин. Заради братовчеда.

Той обичливо се усмихна.

— Не можеш да напуснеш войската просто така, Пунио — подзе Каладин и се почеса по челото. — Нарича се дезертьорство.

— Не и за нас — обясни Лопен. — Ние сме хердазийци. И без това никой не може да ни различи един от друг.

— Така си е — додаде Пунио. — Веднъж годишно заминавам за родината. Когато се върна, никой не ме помни. — Той сви рамене. — А сега идвам тук.

Каладин въздъхна, обаче братовчедът явно можеше да се оправя с копието, а наистина му трябваха още хора.

— Добре. Само се прави, че си мостови още от началото, разбрано?

— Мост Четири! — разпалено отвърна Пунио.

Каладин мина край него и се настани на обичайното си място до огъня да отпочине и да размисли. Ала не можа, защото някой дойде и приклекна до него. Мъж с шарена кожа и униформата на Мост Четири.

— Шен?

— Сър.

Шен се взираше в него.

— Искаш ли нещо?

— Аз наистина ли съм от Мост Четири?

— Разбира се.

— А къде ми е копието?

Каладин го погледна в очите.

— Какво мислиш?

— Че не съм от Мост Четири — отвърна Шен, премисляйки всяка дума. — Че съм роб на Мост Четири.

Сякаш удари Каладин в корема. Надали беше чул десет думи от човека през цялото време, откакто се познаваха, а сега това?

Заболя го. Ето някой, който, за разлика от другите, не може да си тръгне просто така и да си намери място в света. Далинар беше освободил другите от Мост Четири, обаче един парш… Щеше да остане роб където и да иде, каквото и да прави.

Какво би могъл да му каже? Проклятие.

— Оценявам помощта ти, когато прибирахме имущество в пропастите. Знам, че понякога ти беше трудно да виждаш какво правим там долу.

Шен чакаше, клечеше и слушаше. Гледаше Каладин с непроницаемите си напълно черни очи.

— Не мога да почна да въоръжавам парши, Шен. Светлооките едва търпят нас самите. Ако дам копие на теб, представи си каква буря ще настане.

Шен кимна. По лицето му нямаше и намек за някакво чувство. Той стана и изправи рамене.

— Роб съм аз тогава.

И си тръгна.

Каладин блъсна глава в камъка и се вторачи в небето. Пустият му Шен. Животът му беше хубав като за парш. Със сигурност беше по-свободен от кого да е от неговия род.

А ти беше ли доволен от това?, обади се един глас в ума му. Щастлив ли беше като добре гледан роб? Или опита да избягаш, да си проправиш пътя към свободата с бой?

Каква неразбория. Предъвкваше тези мисли и ровичкаше в яхнията. Тъкмо хапна два залъка и Натам — един от отряда, който пазеше двореца — нахълта в лагера потен, трескав и зачервен от тичане.

— Кралят! — запъхтяно изрече той. — Убиец.

23 Убиец

Кралят беше добре.

Каладин беше опрял ръка на рамката на вратата и дишаше накъсано — беше тичал към двореца. Вътре стояха и разговаряха Елокар, Далинар, Навани и далинаровите синове. Нямаше мъртви. Нямаше мъртви.

Отче на Бурята, рече си Каладин на влизане. За миг се почувствах като на платата, когато виждах как хората ми тръгват срещу паршендите. Той едва познаваше присъстващите тук, но те бяха негова отговорност. Не беше и помислял, че би могъл да защитава светлооки.

— Е, поне той дотича — каза кралят и отпъди една дама, която опитваше да превърже драскотината на челото му. — Гледай, Идрин. Ето това е добър телохранител. Обзалагам се, че той не би допуснал такова нещо да се случи.

Капитанът на Кралската гвардия стоеше до вратата с пламнало лице. Той отмести поглед, после бавно излезе. Каладин се хвана за главата. Беше изумен. Подобни забележки от страна на краля нямаше да помогнат на мостовите да се разберат с войниците на Далинар.

Вътре беше пълно със стражи, слуги и мъже от Мост Четири. Стояха объркани или засрамени. Натам беше тук — той беше на смяна с Кралската гвардия — както и Моаш.

— Моаш — каза Каладин, — предполага се да си в лагера и да спиш.

— Ти също — отвърна Моаш.

Каладин изсумтя, приближи приятеля си и заговори по-тихо.

— Тук ли беше, когато това се случи?

— Тъкмо си бях тръгнал. Смяната ми с Кралската гвардия свърши. Чух викове и се върнах възможно най-бързо. — Той кимна по посока на отворената балконска врата. — Ела да видиш.

Излязоха на балкона — той беше тесен и обикаляше най-горните стаи в двореца. Беше изсечен в самия камък. Все едно човек се намираше на върха на някоя крепост над лагерите. Неколцина от Кралската гвардия проверяваха парапета на светлината на сфери. Част от желязната конструкция се беше усукала и откъснала. Сега висеше навън и едва се крепеше.

— Доколкото разбрахме, кралят е излязъл тук да поразмишлява, както обича да прави — обясни Моаш.

Каладин кимна и тръгна с него. Каменният под бе още влажен от дъжда. Стигнаха до мястото, където парапетът се беше скършил, и неколцината гвардейци им дадоха път. Каладин надникна. Падането беше поне стотина стъпки и завършваше върху скалите долу. Там се носеше Сил и лениво описваше светещи кръгчета.

— Гръм да те удари, Каладин! — викна Моаш и го хвана за ръката. — Да обезумея от страх ли искаш?

Питам се мога ли да оцелея след такова падане… По-рано беше падал от петдесетина стъпки, изпълнен със Светлина, и се приземи без затруднения. Отстъпи назад заради Моаш. И преди да се сдобие с особените си способности, той беше очарован от височините. Нависоко се чувстваше свободен. Само той и въздухът.

Приклекна и огледа местата, където основите на железния парапет бяха замазани в дупки в камъка.

— Парапетът се е изтръгнал от основата? — попита той и пъхна пръст в една от дупките. Извади го зацапан с прах от мазилката.

— Аха — отвърна Моаш, а кралските гвардейци закимаха.

— Може да е просто зле построено — предположи Каладин.

— Капитане — обади се един от гвардейците. — Бях тук, когато се случи. Пазех краля на балкона. Това нещо просто падна. Не издаде и звук. Стоях тука, гледах равнините и си мислех нещо свое, а в следващия миг Негово Величество висеше ей там, държеше се, бореше се за живота си и псуваше като керванджия. — Човекът се изчерви. — Сър.

Каладин се изправи и огледа желязната част. Значи, кралят се беше облегнал на парапета и той се беше огънал напред, а основите бяха поддали. Почти се беше откъснал, но, за щастие, едната пречка беше удържала. Кралят я беше стиснал и беше успял да дочака да го спасят.

Това не би трябвало да е възможно. Парапетът изглеждаше като направен първоначално от дърво и въже, и после — Превърнат в желязо. Раздруса друг участък и той се оказа невероятно здрав. Даже няколко основи да бяха поддали, нямаше да падне всичко — металните части би трябвало да се разпаднат, за да стане.

Премести се вдясно и провери онези, които се бяха откъснали една от друга. При една свръзка металът беше прерязан. Гладко и чисто.

Вратата на кралските покои потъмня, когато Далинар Колин излезе на балкона.

— Вътре — нареди той на Моаш и гвардейците. — Затворете вратата. Искам да говоря с капитан Каладин.

Хората се подчиниха; Моаш — неохотно. Когато вратата се затвори и останаха насаме, Далинар се приближи до Каладин. Въпреки възрастта, силуетът на Върховния принц беше заплашителен. Той беше широкоплещест, як като стена.

— Сър, аз трябваше…

— Не си виновен. Кралят не беше под твоя защита. А и да беше, пак нямаше да те мъмря, както няма да мъмря и Идрин. Не очаквам телохранителите да се занимават с архитектурата.

— Слушам.

Далинар приклекна да огледа основите.

— Обичаш да поемаш отговорност за нещата, нали? Похвално качество у един офицер. — Далинар се изправи и видя срязаното място. — Каква е преценката ти?

— Определено някой е дълбал в мазилката и умишлено е повредил парапета.

Далинар кимна.

— Съгласен съм. Това е преднамерено посегателство върху живота на краля.

— Обаче… сър…

— Да?

— Който е опитал това, е бил глупак.

Далинар го погледна въпросително в светлината на фенера.

— Как биха могли да знаят къде ще се облегне кралят? И дали въобще ще се облегне? Лесно в тази клопка би паднал някой друг и тогава бъдещите убийци биха се издали напразно. Всъщност, точно това е станало. Кралят оцеля, а ние знаем за тях.

— Очакваме убийци — отговори Далинар. — Не само заради злополуката с Бронята на краля. Половината от силните мъже в този лагер навярно замислят някакъв вид убийство, затова покушението върху Елокар не ни казва толкова, колкото ти смяташ. А относно това как са разбрали — той има любимо място, стои там, опрян на парапета и гледа Пустите равнини. Всеки, който наблюдава навиците му, ще знае къде да действа.

— Простете, сър, толкова е усукано. Ако имат достъп до личните покои на краля, защо да не скрият убиеца вътре? Или да използват отрова?

— За разлика от това тук, отровата няма как да подейства — рече Далинар и махна по посока на парапета. — Храната и напитките на краля се проверяват. За скрития убиец: той може да се натъкне на някой от телохранителите. Но съм съгласен, че такива методи биха имали повече възможност за успех. Това, че не ги прилагат, ни говори нещо. Ако допуснем, че това са същите хора, които сложиха повредените камъни в Бронята на краля, то те предпочитат да избягват сблъсъка. Не че са глупаци, те са…

— Страхливци — осъзна Каладин. — Те искат убийството да прилича на нещастен случай. Кротки са. Чакали са толкова дълго, за да се разсеят съмненията.

— Да — отвърна тревожно Далинар.

— Този път обаче те допуснаха голяма грешка.

— Как така?

Каладин отиде при прерязаната част, която беше проверил по-рано, и потърка мястото.

— Какво прерязва стоманата така гладко?

Далинар се приведе да огледа среза, после извади сфера за повече светлина. Изръмжа.

— Предполагам, замисълът е бил да изглежда като разглобено.

— А така ли изглежда? — попита Каладин.

— Не. Това е Меч.

— Смятам, че това малко стеснява кръга на нашите заподозрени.

Далинар кимна.

— Не казвай другиму. Ще скрием, че сме видели среза. Може да спечелим предимство. Късно е да се преструваме, че е било злополука, но не сме принудени да разкриваме всичко.

— Слушам.

— Кралят настоява да те сложа начело на неговата охрана — съобщи Далинар. — Може да ни се наложи да изместим нашето разписание поради тази причина.

— Не съм готов — отговори Каладин. — Хората ми са претоварени със задълженията, които вече имат.

— Знам — меко рече Далинар. Изглеждаше неуверен. — Ти разбираш, че това тук е работа на вътрешен човек.

Каладин изстина.

— В личните покои на краля? Това означава някой от слугите. Или от телохранителите. Кралските гвардейци може да са имали достъп и до Бронята му. — Далинар погледна Каладин. Лицето на принца беше осветено от сферата, която държеше. Силно лице, счупен нос. Открито. Истинско. — Напоследък не знам на кого мога да вярвам. Мога ли да вярвам на теб, Каладин, Благословени от Бурята?

— Да. Кълна се.

Далинар кимна.

— Ще освободя Идрин и ще му дам командирски пост в моята войска. Това ще задоволи краля, обаче аз ще се погрижа Идрин да разбере, че това не е наказание. Подозирам, че той и без това ще е по-щастлив с новото назначение.

— Да, сър.

— Ще поискам от него най-добрите му хора и засега ще ги поставя под твое командване. Използвай ги възможно най-малко. Желанието ми е в крайна сметка кралят да бъде охраняван само от мъже от мостовите отряди — хора, на които можеш да вярваш и които не участват в политиката в лагерите тук. Избирай внимателно. Не искам да заменя възможни предатели с бивши крадци, които лесно могат да бъдат подкупени.

— Слушам, сър — отвърна Каладин и усети как на плещите му ляга огромно бреме.

— Не знам какво друго да направя — заключи Далинар. — Човек трябва да има доверие на собствените си пазачи.

Отправи се към вратата. Гласът му издаваше дълбока тревога.

— Сър? Това не беше покушението, което очаквахте, нали?

— Не — отговори Далинар с ръка на дръжката на вратата. — Съгласен съм с преценката ти. Това не е работа на някой, който знае какво прави. Всъщност съм изненадан колко близо до успех се оказа този замисъл. — Той погледна Каладин в очите. — Ако Садеас реши да удари, или още по-зле — ако се върне убиецът на брат ми — няма да ни провърви така. Бурята още не се е разразила.

Той отвори вратата и навън плиснаха заглушаваните досега оплаквания на краля. Елокар мърмореше, че никой не приема сериозно неговата безопасност, че никой не го слуша, че трябва да търсят нещата, които той вижда зад рамото си в огледалото, каквото и да означаваше това. Тирадата звучеше като оплакванията на разглезено дете.

Каладин погледна усукания парапет и си представи как кралят виси от него. Имаше добро основание да не е наред. Но пък не се ли очакваше от един крал да е по-добър от това? Не изискваше ли неговото Призвание да се държи достойно в трудни времена? Каладин не можеше да си представи Далинар да мърмори така, независимо от положението.

Работата ти не е да съдиш, каза си той, махна на Сил и се прибра от балкона. Работата ти е да пазиш тези хора.

Някак.

24 Тин

— Видите ли — подзе Газ, докато изравняваше с пила дъските на фургона. Шалан седеше наблизо, слушаше го и работеше. — Повечето от нас се включиха във войната на Пустите равнини за отмъщение, нали знаете. Онези с шарените кожи убиха краля. Щеше да е величаво и прочие. Борба за мъст, начин да покажем на света, че алетите не търпят предателството.

— Аха — съгласи се Червения. Мършавият брадат войник измъкна една летва от фургона. Така оставаха само по три във всеки ъгъл, колкото да държат покрива. Червения доволно пусна летвата и отупа работните си ръкавици. Така фургонът щеше да се превърне от подвижна клетка в нещо по-подходящо за светлоока дама.

— Спомням си — продължи Червения, седна на пода на фургона и залюля крака. — По нашите земи призивът дойде от самия Върховен принц Вама и се разнесе като зловоние из цял Отсрещен бряг. Всеки втори пълнолетен мъж се присъедини. Отидеше ли човек в кръчмата да се почерпи, без да носи новобранската нашивка, народът се питаше дали не е страхливец. И аз постъпих на служба с петима от приятелите ми. Сега всичките са мъртви, гният из ония прокълнати от бурята пропасти.

— Значи вие просто се… уморихте да воювате? — попита Шалан. Тя вече имаше писалище. Добре де, маса — лека походна маса, която можеше да се сгъва лесно. Изнесли я бяха от фургона и сега Шалан преглеждаше част от записките на Ясна.

Денят гаснеше и керванджиите разполагаха стана си. Бяха пътували добре, ала Шалан не ги притискаше много заради всичко преживяно напоследък. След четиридневно пътуване вече приближаваха онзи участък от коридора, където разбойническите нападения бяха рядкост. Приближаваха Пустите равнини и безопасността.

— Уморили сме се да воюваме ли? — учуди се Газ, взе една панта и почна да я приковава на място. От време на време поглеждаше встрани, някакъв нервен тик. — В името на Преизподнята, не. Не ние се уморихме, а проклетите светлооки! Без да се докачате, Сиятелна. Ама Бурята да ги отнесе. И хубавичко да ги отнесе, дано!

— Спряха да се борят за победата — тихо уточни Червения. — И почнаха да се борят за сфери.

— Всеки ден — продължи Газ. — Всеки проклет ден отивахме и се сражавахме на ония плата. И не напредвахме. Ама на кого му пука? Върховните принцове искаха скъпоценните ядра. Та така. Ние бяхме истински роби по силата на воинската ни клетва. Без право да пътуваме като едни добри граждани, откакто постъпихме в армията. Умирахме, кървяхме и страдахме, за да станат те по-богати! Това е всичко. И си тръгнахме. Група приятели. Другари по чашка, макар да служехме на различни Върховни принцове.

— Хайде, Газ — обади се Червения. — Това не е всичко. Бъди откровен с господарката. Не дължеше ли ти някоя и друга сфера на лихварите? Не ни ли каза, че си бил на една крачка от мостови…

— Виж сега. Това беше старият ми живот. Нищо от стария живот вече няма значение. — Газ привърши с коването. — Освен това, Сиятелната Шалан каза, че ще се погрижи за дълговете ни.

— Всичко ще бъде опростено — отговори Шалан.

— Видя ли?

— С изключение на дъха ти — додаде тя.

Газ вдигна поглед и лицето му пламна, но Червения само се засмя. След миг и Газ се предаде и се разкикоти. Имаше нещо отчаяно мило в тези войници. Бяха грабнали възможността отново да заживеят нормално и бяха твърдо решени да не я изпускат. Откакто бяха заедно, нямаше никакви проблеми с дисциплината. Войниците бързаха, даже нямаха търпение, да са в услуга на Шалан.

Като потвърждение Газ отвори страницата на фургона, дръпна едно резенце и пусна светлината през малко прозорче.

— Може и да не е съвсем достойно за светлоока дама, ама поне ще можете да гледате навън.

— Не е зле — оцени Червения и бавно изръкопляска. — Защо не ни каза, че си учил за дърводелец?

— Не съм — отвърна Газ и лицето му стана странно сериозно. — Мотах се някое време около дърводелци. Човек прихваща едно-друго.

— Хубав прозорец, Газ. Много ти благодаря.

— За нищо. Трябва да имате и от другата страна. Ще видя мога ли да изкрънкам още една панта от търговците.

— Вече целуваме краката на новата господарка, а, Газ?

Вата пристъпи към тях. Шалан не беше забелязала да идва.

Водачът на бившите дезертьори държеше димяща паничка къри от казана с вечерята. Шалан усещаше лютивия мирис на пипера. Кърито щеше да е приятно разнообразяване след яхнията на роботърговците, ала керванът имаше прилична храна за жени, която тя беше длъжна да яде. Навярно можеше да открадне малко къри, когато никой не гледа.

— Не си ми предлагал да направиш нещо такова за мене, Газ — продължи Вата, натопи хляба и отхапа залък. Говореше дъвчейки. — Явно си щастлив отново да слугуваш на светлооките. Чудно как ризата ти не се е прокъсала от всичкото лазене и пъплене.

Газ отново се изчерви.

— Доколкото ми е известно, Вата — намеси се Шалан, — ти нямаш фургон. Къде би искал Газ да ти направи прозорец? В главата? Лесно можем да го уредим.

Вата се усмихна. Усмивката му не беше особено приятна.

— Каза ли Ви за парите, които дължи?

— Ще се справим с това, когато му дойде времето.

— Тази пасмина ще създаде повече грижи, отколкото си мислите, светлоока госпожичке — тръсна глава Вата и си топна още малко хляб. — Връщат се пак там, където бяха.

— Този път ще бъдат герои, защото ме спасиха.

Вата изсумтя.

— Никога няма да бъдат герои. Те са крем, Сиятелна. Чисто и просто.

Газ сведе поглед, а Червения се обърна, ала и двамата не възразиха.

— Много се стараеш да ги смажеш, Вата — отвърна Шалан и се изправи. — Толкова ли те е страх да не сгрешиш? Ще рече човек, че вече би трябвало да си свикнал.

Той изсумтя.

— Внимавайте, момиченце. Не бихте искали случайно да обидите някого.

— Да те обидя случайно е последното, което искам, Вата. Все едно не мога да те обидя нарочно, ако искам!

Вата я изгледа, изчерви се и помълча, та да измъдри отговор.

Шалан продължи.

— Не се учудвам, че нямаш думи. Вярвам, че с това също си свикнал. Сигурно оставаш без думи всеки път, щом човек те попита нещо трудно — например, какъв цвят е ризата ти.

— Мило. Обаче думите няма да променят тези мъже и кашите, които са забъркали.

— Напротив — отвърна Шалан и го погледна в очите. — От опит знам, че повечето промени започват с думи. Обещах им възможност да почнат отначало. Ще спазя обещанието си.

Вата изсумтя, обаче си тръгна без повече приказки. Шалан седна с въздишка и се залови за работа.

— Този все се държи като че някое пропастно чудовище е изяло майка му. Или пък майка му е пропастно чудовище? — свъси се тя.

Червения се засмя.

— Ако не възразявате, Сиятелна, доста остроумен език Ви се намира.

— Никакъв език не ми се намира — отвърна Шалан, без да вдига поглед от страницата. — Смея да предположа, че това е неприятно.

— Не е толкова зле — обади се Газ.

Шалан и Червения го погледнаха.

Той сви рамене.

— Само казвам. Не е…

Червения се разсмя и го плесна по рамото.

— Ще взема храна. После ще ти помогна да намериш панта.

Газ кимна, обаче пак погледна нервно встрани и не отиде заедно с Червения при казана с вечерята. Седна и взе да рендосва пода на вагона, където дъските се бяха нацепили.

Шалан остави тетрадката, в която опитваше да изнамери начини да помогне на братята си. Включваше всичко — от купуване на един от Превръщателите на алетския крал до опит да проследи Призрачната кръв и някак да отклони вниманието им. Ала не можеше да постигне нищо, докато не се добере до Пустите равнини. А там повечето ѝ планове изискваха могъщи съюзници.

Трябваше да сполучи с годежа с Адолин Колин. Не само заради семейството си. За доброто на целия свят. Шалан имаше нужда от съюзниците и средствата, които тази връзка би ѝ дала. А ако не успее с годежа? Ако не успее да привлече Сиятелната Навани на своя страна? Ще се наложи сама да продължи с търсенето на Уритиру и подготовката за Пустоносните. Ужасяваше се, но искаше да е готова.

Взе друга тетрадка — една от малкото тетрадки на Ясна, които не описваха Пустоносните или легендарния Уритиру. Тук бяха изброени днешните алетски Върховни принцове и политическите им ходове и цели.

Шалан трябваше да се осведоми. Трябваше да познава политическия пейзаж в алетския двор. Не можеше да си позволи невежество. Ако всичко останало пропаднеше, трябваше да знае кои са възможните ѝ съюзници.

Ами този Садеас?, помисли тя, докато четеше за него. Описан бе като опасен интригант, но се казваше, че и той, и съпругата му са надарени с остър ум. Един умен мъж би се вслушал в доводите на Шалан и би ги разбрал.

Аладар беше друг уважаван от Ясна Върховен принц. Могъщ и прочут с блестящите си политически ходове. Освен това — страстен комарджия. Навярно би поел риска от една експедиция в търсене на Уритиру, стига Шалан да изтъкне възможните богатства.

Хатам пък беше тънък политик и планираше внимателно. Друг възможен съюзник. Ясна нямаше добро мнение за Танадал, Бетаб или Себариал. Първия наричаше мазен, втория тъпанар, а последния — съвършен простак.

Известно време Шалан проучваше принцовете и политиката им. Накрая Газ се изправи и отупа стружките от панталоните си. Кимна ѝ почтително и отиде за вечеря.

— Чакай малко, майстор Газ.

— Не съм майстор — отвърна той и отиде при нея. — Едва шести нан съм, Сиятелна. Така и не можах да купя по-горен.

— Точно колко големи са тези твои дългове? — попита Шалан и извади от кесията няколко сфери, та да ги пусне в купата на масата.

— Е, един от ония, на които дължах, го екзекутираха — почеса се Газ по брадата. — Обаче има още. Доста броами, Сиятелна. А може вече и да не ги приемат. Напоследък искат главата ми.

— Доста дългове за човек като тебе. Комарджия ли си?

— Няма значение. Със сигурност.

— А това беше лъжа. — Шалан вирна брадичка. — Ще разбера истината от теб, Газ.

— Просто ме предайте — отговори Газ и се отправи по посока на казана. — Няма значение. По-добре така, отколкото да остана тук и да се чудя кога ще ме спипат.

Шалан погледа как се отдалечава, после поклати глава, върна се към четивото и се умисли. Казва, че Уритиру не е на Пустите равнини. А как би могла да е сигурна? Равнините не са изцяло проучени заради пропастите. Кой знае какво има там.

За щастие, бележките на Ясна бяха изключително подробни. Като че ли повечето стари извори говореха, че Уритиру е в планина. А Пустите равнини бяха долина.

Нохадон е отишъл там пеш, разсъждаваше Шалан и отгърна на цитат от Пътят на кралете. Ясна се съмняваше в това твърдение. Но пък тя се съмняваше на практика във всичко. Слънцето се спускаше зад хоризонта и след още час проучване Шалан взе да разтрива слепоочията си.

— Добре ли си? — тихо попита Шарка. Обичаше да излиза по тъмно и Шалан не му забраняваше. Озърна се и го забеляза на масата — сложна плетеница от ъгли върху дървото.

— Историците — съобщи Шалан — са шайка измамници.

— Мммм — доволно отговори Шарка.

— Това не беше комплимент.

— О.

Шалан захлопна книгата.

— Предполага се, че тези жени са учени! Вместо да засвидетелстват факти, те записват мнения и ги представят за истина. Явно се стараят повече да спорят една с друга и кръжат около важните теми като духчета около огън — не произвеждат топлина, само я показват.

— Истината е лична — бръмна Шарка.

— Какво? Не, не е. Истината е… Истина. Реалност.

— Твоята истина е каквото виждаш — объркано отговори Шарка. — И как иначе? Истината е каквото ми каза, истината, която дава сила.

Шалан се взря в него. Ръбчетата му хвърляха сенки в светлината на сферите. Шалан ги зареди в бурята предната нощ, докато се криеше в тесния фургон. По едно време Шарка почна да жужи някак особено и гневно. После замърмори неразбираемо и хвърли в ужас Газ и останалите войници, поканени от Шалан в укритието. За щастие, според тях беше обичайно по време на буря да стават страшни работи, та никой не спомена шума.

Глупачка, смъмри се тя и отгърна празна страница. Почвай да действаш като учен. Ясна би останала разочарована. Записа казаното от Шарка.

— Шарка — подзе тя и почука с молива — беше се сдобила с молив и хартия от търговците. — Тази маса има четири крака. Би ли определил това като истина, независимо от моята гледна точка?

Шарка прозвуча неуверено.

— Какво е крак? Каквото определяш ти, не друго. Без гледна точка няма маса и няма крак. Има само дърво.

— Каза ми, че масата се възприема като маса.

— Защото хората я мислят така от много дълго време. И истината, създадена от хората за масата, се превръща в истина за самата маса.

Интересно, отсъди Шалан и записа в тетрадката. Сега не се вълнуваше толкова от естеството на истината, а от разбирането на Шарка. Дали е така, защото той е от Царството на познанието? В книгите пише, че Царството на духа е мястото на чистата истина, докато Царството на познанието е по-гъвкаво.

— Духчетата — продължи тя. — Ако ги нямаше хората, духчетата щяха ли да имат мисли?

— Не и тук, в това царство. За другото царство не знам.

— Не си много угрижен. Цялото ви съществуване може би зависи от хората.

— Така е — безгрижно отвърна Шарка. — Но и децата са зависими от родителите си. — Помълча малко и добави. — А има и други, които мислят.

— Пустоносните — студено промълви Шалан.

— Да. Смятам, че моят род не би могъл да обитава свят, където са само те. Пустоносните имат свои духчета.

Шалан рязко се надигна.

— Техни собствени духчета?

Шарка се сви на масата, размаза се и ръбовете му се смесиха и станаха неразличими.

— Е? — подкани го Шалан.

— Ние не говорим за това.

— А би трябвало да започнете да говорите. Важно е.

Шарка забръмча. Шалан предположи, че ще се заинати, но след малко той проговори съвсем тихо.

— Духчетата са… сила… разбита на парчета сила. Сила, която получава мисъл от разбиранията на хората. Чест, Земеделие и… и една друга. Отчупени парченца.

— Друга? — настоя Шалан.

Жуженето на Шарка се превърна във вой, толкова висок, че тя едва го чуваше.

— Зло — Шарка произнесе думата сякаш насила.

Шалан записваше трескаво. Зло. Омраза. Вид духче? Навярно голямо и единствено по рода си. Като Кусикеш в Ири или Нощната Пазителка. Духче на Омразата. Не беше чувала такова нещо.

Докато пишеше, един от нейните роби се приближи в сумрака. Кроткият човек беше облечен в проста туника и панталони, дадени на Шалан от търговците. Добре дошъл подарък, понеже последните ѝ сфери се намираха в купата пред нея, а и не биха стигнали за един обяд в някоя от по-приличните гостилници в Карбрант.

— Сиятелна?

— Кажи, Суна.

— Ъъ… хъм — продума той и посочи. — Другата дама. Прати ме да Ви кажа…

Човекът сочеше шатрата на Тин, високата жена, началница на останалите пазачи на кервана.

— Иска да я посетя?

— Да — отговори Суна и заби очи в земята. — За вечеря, мисля.

— Благодаря, Суна.

Шалан го освободи и той се върна край огъня, където, заедно с другите роби, помагаше за готвенето, а паршите събираха дърва.

Робите на Шалан бяха кротки люде. Вместо клеймо, на челата си имаха татуировка. По-милостив начин за белязване, с който обичайно се обозначаваше човек, станал роб доброволно, а не заради насилие или друго страшно престъпление. Такива биваха хора с дългове или деца на роби, които носеха дълга на родителите си.

Бяха свикнали с труда и сякаш се плашеха от мисълта, че Шалан им плаща. Макар това да беше само подаяние, сумата щеше да ги освободи за по-малко от две години. Видимо им беше неудобно.

Шалан тръсна глава и опакова вещите си. На път за шатрата на Тин, мина край огъня и накара Червения да сгъне масата и да я прибере във фургона, където да я закрепи добре.

Наистина се тревожеше за вещите си, но вече не държеше сфери във фургона и не го затваряше, за да могат Червения и Газ да виждат само книги, щом надзърнат. Надяваше се така хората да не се блазнят да ровичкат.

И ти кръжиш около истината, каза си тя, докато се отдалечаваше от огъня. Досущ като историците, за които мърмориш. Преструваше се, че тези мъже са герои, ала не се залъгваше колко бързо могат да сменят козината при погрешни обстоятелства.

Шатрата на Тин беше просторна и добре осветена. Тази жена не пътуваше като прост пазач. В много отношения тя беше най-интересната личност. От малкото светлооки, ако не се броят самите търговци. При това носеше меч.

Шалан надникна през отворените крила и видя как неколцина парши сервират вечерята на ниска походна маса, от онези, на които човек се храни седнал на пода. Паршите бързо излязоха, а Шалан ги сподири с подозрителен поглед.

Самата Тин стоеше край изрязан в тъканта на шатрата прозорец. Носеше дългото жълтеникаво палто, прищипнато в кръста и почти затворено. Приличаше на рокля, макар да беше по-кораво от която и да е рокля на Шалан. Прилягаше на панталоните, които Тин носеше отдолу.

— Питах хората ти — продума Тин, без да се обръща, — и те ми казаха, че още не си вечеряла. Накарах паршите да донесат храна и за двете ни.

— Благодаря ти — отговори Шалан и влезе. Постара се да не звучи колебливо. Сред тези хора тя не беше кротко момиченце, а силна жена. На теория.

— По моя заповед хората ми няма да пуснат никого насам. Можем да разговаряме свободно — продължи Тин.

— Много добре.

— Това значи — обърна се най-сетне Тин, — че можеш да ми кажеш коя си ти всъщност.

Отче на Бурята! Това пък какво е?

— Аз съм Шалан Давар, както казах.

— Да. Заповядай.

Тин се настани край масата и подкани и Шалан. Шалан приседна внимателно, с крака настрани като дама.

Тин пък заметна пешовете на палтото си и седна с кръстосани крака. Залови се с храната — топна хляба в доста тъмно на вид къри. То миришеше доста пикантно за женска храна.

— Мъжка храна? — полюбопитства Шалан.

— Открай време мразя тези определения. Израснах в Ту Байла, където родителите ми бяха преводачи. Нямах представа, че някои храни са предназначени за жени, други — за мъже, докато не посетих отечеството на родителите ми. И досега го намирам за глупост. Ще ям каквото си искам, много благодаря.

Храната на Шалан беше по-благоприлична, миришеше сладко. Тя почна да се храни и едва сега си даде сметка колко е гладна.

— Имам далекосъобщител — рече Тин.

Шалан вдигна поглед. Крайчецът на хляба ѝ беше потопен в купичката.

— Свързан е с далекосъобщител в Ташикк — продължи Тин — в една от новите къщи за свръзка. Наемаш посредник там и ти вършат работа. Проучвания, запитвания, даже могат да пращат от твое име вести по далекосъобщителя до всеки главен град в света. Доста забележително.

— Струва ми се полезно — предпазливо подметна Шалан.

— Наистина. Можеш да узнаеш какво ли не. Например, накарах да проверят за мен всичко за дома Давар. Явно е малка, забутана фамилия с големи дългове и налуден стопанин, който може да е, а може и да не е между живите. Та той има една дъщеря, Шалан, която никой не е виждал.

— Аз съм тази дъщеря. Така че „никой“ е малко пресилено според мен.

— А защо неизвестната наследница на нищожен веденски дом ще пътува из Мразовитата земя с шайка роботърговци? И при това ще твърди, че я очакват на Пустите равнини? И спасяването ѝ ще бъде приветствано? И има такива връзки, че да издейства плащане на отряд наемници?

— Понякога истината е по-изненадваща от лъжата.

Тин се усмихна и се приведе напред.

— Всичко е наред. Пред мен няма защо да се преструваш. Всъщност вършиш добра работа тук. Реших да не се дразня от теб, а да се впечатля. Нова си, обаче си надарена.

— Нова в какво?

— В изкуството на измамата, разбира се. Великата игра — да се представиш за тази, която не си, и да избягаш с парите. Хареса ми какво направи с дезертьорите. Голям риск, обаче се отплати. Ала сега си в опасно положение. Играеш личност, която е няколко стъпала над теб в обществото, и обещаваш щедро. Правила съм това по-рано. Краят е най-труден. Ако не се справиш добре, твоите „герои“ няма да имат задръжки да ти извият врата. Забелязвам, че не бързаш да стигнем до Равнините. Неуверена си, нали? Надскочила си се?

— Определено — тихо отвърна Шалан.

— Добре — рече Тин и заровичка в храната си. — Тук съм, за да ти помогна.

— На каква цена?

Тази жена явно обичаше да говори. Шалан беше склонна да я остави да продължи.

— Искам да участвам в твоя план — заяви Тин и заби хляба в купичката като меч в някакъв черупчест звяр. — Дошла си чак в Мразовитата земя заради нещо. Планът ти вероятно е нещо сериозно, обаче не мога да не си помисля, че ти липсва опит да го доведеш до край.

Шалан потропа с пръст по масата. Коя трябваше да е тя за тази жена? За каква беше нужно да се представи?

Явно е майсторка на измамата, разсъждаваше Шалан и се потеше. Не мога да я залъжа.

Само че по случайност вече беше успяла.

— Как се озова тук? Да оглавяваш охраната на един керван? Това част от някаква измама ли е?

Тин се разсмя.

— Това? Не, не би си струвало усилията. Може и да преувеличих малко опита си пред стопаните на кервана, но трябваше да се добера до Пустите равнини. А нямах средства да го направя сама. Не и безопасно.

— Как жена като тебе се оказва без средства? — учуди се Шалан. — Според мен, ти никога не би останала без пари.

— Така е — отговори Тин и посочи наоколо. — Както можеш сама да видиш. Ако искаш да се занимаваш с тази работа, трябва да свикнеш да почваш отначало. Парите идват и си отиват. Озовах се закотвена на юг без никакви пари и сега пътувам към по-цивилизовани места.

— Към Пустите равнини. Имаш ли някаква работа там? Някаква измама, която планираш да завъртиш?

Тин се усмихна.

— Не става дума за мен, малката. Става дума за теб и за нещата, които аз мога да направя за теб. Имам познати във военните лагери. На практика това е новата столица на Алеткар; всичко интересно в кралството се случва там. Парите текат като река след буря, обаче всеки го мисли за погранична област и законите са по-свободни. Една жена може да стигне далеч, ако познава подходящите хора.

Тя се приведе напред и лицето ѝ помръкна.

— В противен случай може да си създаде врагове наистина бързо. Повярвай ми, ти искаш да познаваш хората, които аз познавам, искаш да работиш с тях. Нищо голямо не става на Пустите равнини без тяхното одобрение. Затова отново те питам. Какво се надяваш да постигнеш там?

— Знам… знам нещо за Далинар Колин.

— Старата Тояга? — изненада се Тин. — Напоследък той живее скучно. Самото съвършенство. Все едно е някой герой от преданията.

— Да, добре. Онова, което знам, ще е много важно за него. Много.

— И каква е тайната?

Шалан не отговори.

— Не си готова още да делиш стоката? Добре, разбираемо. Изнудването е трудна работа. Ще се радваш, че ме включи. Включи ме, нали?

— Да — отвърна Шалан. — Смятам, че мога да науча нещичко от теб.

25 Чудовища

Каладин знаеше, че е трудно да бъде поставен в положение, в каквото не е бивал преди. Беше роб и лекар, служил беше във войската и в господарската трапезария. През своите двадесет години беше видял много. „Твърде много“, мислеше си той понякога. Имаше доста спомени, без които спокойно можеше да мине.

И тъй, той не очакваше този ден да му донесе нещо толкова напълно и объркващо непознато.

— Сър? — продума той и отстъпи. — Вие искате да направя какво?

— Да яхнеш този кон — отговори Далинар Колин и посочи едно добиче, което пасеше наблизо. То стоеше съвършено неподвижно и чакаше тревата да се покаже от дупките си. Тогава скокваше и гризваше бързо. Тревата се прибираше. Конят всеки път успяваше да си напълни муцуната и често изтръгваше тревата из корен.

Беше едно от многото такива създания, които се мотаеха или пък подскачаха наоколо. Каладин не преставаше да се диви колко голямо е богатството на хора като Далинар. Всеки кон струваше купища сфери. И сега Далинар искаше той да яхне едно такова нещо.

— Войниче, трябва да се научиш да яздиш. Ще дойде време да охраняваш синовете ми на бойното поле. Освен това, колко време ти отне онази нощ да стигнеш до двореца, за да провериш злополуката с краля?

— Три четвърти час — призна Каладин. Оттогава бяха изминали четири дни, а той често се усещаше напрегнат.

— Имам конюшни до казармите — продължи Далинар. — Можеше да изминеш разстоянието за частица от това време, стига само да умееше да яздиш. Навярно няма да се заседаваш дълго на гърба на коня. Но е полезно и ти, и хората ти да яздите.

Каладин погледна назад към другите от Мост Четири. Те само кротко свиха рамене. Единствено Моаш закима енергично.

— Така е, сър. Щом сте преценили, че е важно, ще се постараем.

— Отлично. Ще пратя началник Йенет.

— Нямаме търпение, сър — лицемерно отвърна Каладин.

Двама от отряда му придружиха Далинар до конюшните — просторни и здрави каменни постройки. Доколкото Каладин виждаше, когато конете не бяха вътре, те можеха да обикалят свободно из това пространство западно от лагера. Мястото беше обградено с ниска каменна стена, ала конете със сигурност можеха да я прескочат, когато им хрумне.

Не я прескачаха. Грамадните същества се разхождаха, пасяха, лежаха, пръхтяха и цвилеха. Миризмата тук беше непривична за Каладин. Не на фъшкии, просто… на коне. Той разгледа един, който пасеше наблизо. Не му вярваше; в конете имаше нещо прекалено умно. Порядъчните добичета, чулите например, бяха мудни и кротки. Той би яздил чул. Подобно създание обаче… кой знае какво си мисли?

Моаш застана до него и сподири Далинар с поглед.

— Харесваш го, нали? — попита той тихо.

— Добър командир е — отговори Каладин и несъзнателно се огледа за Адолин и Ренарин. Те яздеха своите коне. Очевидно, тварите имаха нужда от упражнения от време на време, та да работят правилно. Чада на Преизподнята.

— Не се сближавай много с него, Кал — рече Моаш, без да изпуска Далинар от очи. — И не му се доверявай прекалено. Помни, че е светлоок.

— Няма вероятност да забравя — сухо отвърна Каладин. — Пък и ти беше човекът, който едва не се гътна от радост, когато той предложи да ни даде да яздим тези чудовища.

— Някога да си се сблъсквал със светлоок ездач? На бойното поле?

Каладин си спомни тътена на копитата, мъжа в сребристата броня, мъртвите другари.

— Да.

— Значи си наясно с предимствата. С радост ще приема предложението на Далинар.

Началник Йенет се оказа дама. Каладин се позачуди, когато към тях приближи една хубава млада светлоока жена, следвана от двама коняри. Беше облечена в традиционна воринска дреха, но не копринена, а от по-груба материя. Полите ѝ бяха срязани от глезените до хълбоците. Отдолу жената носеше панталони.

Тъмните ѝ коси бяха прибрани на опашка, без украшения. Лицето ѝ издаваше напрежение, каквото Каладин не очакваше у светлоока дама.

— Върховният принц каза да ви разреша да пипате конете ми, обесници такива — обяви Йенет и скръсти ръце. — Не ми е приятно.

— Какъв късмет — отвърна Каладин. — И на нас не ни е приятно.

Тя го огледа от глава до пети.

— Ти си онзи, нали? За когото всички говорят?

— Може би.

Тя изсумтя.

— Да беше се подстригал. Добре де. Отваряйте си ушите, войничета! Ще свършим работата както трябва. Няма да повредите моите коне, нали така. Слушайте сега. Хубавичко слушайте.

И последва най-скучната и пространна лекция в живота на Каладин. Жената обясни надълго и нашироко за стойката — с изправен гръб, но без напрежение. За подкарването на коня — с пети, нищо остро. За ездата, за уважението към добичето, за правилното държане на поводите и за пазенето на равновесие. И всичко това — преди да им позволи да докоснат някое от съществата.

Най-сетне скуката беше прекъсната от появата на конник. За беля, това беше Адолин Колин на гърба на неговия чудовищен бял кон. Конят беше няколко педи по-висок от онзи, който Йенет им показваше. Изглеждаше направо като друг вид животно. Имаше грамадни копита, бляскав бял косъм и неразгадаеми очи.

Адолин изгледа мостовите с подигравка, после улови окото на Йенет и ѝ се усмихна не толкова снизходително.

— Йенет. Изглеждаш очарователно, както винаги. Това нова рокля за езда ли е?

Жената се наведе, без да гледа — говореше как трябва да се водят конете — и подбра един камък. Обърна се и го метна по Адолин.

Той се сви и вдигна ръка да предпази лицето си, макар Йенет да не улучи.

— Хайде де. Нали не се сърдиш, че…

Нов камък. Този го чукна по ръката.

— Добре, добре.

Адолин се отдалечи в тръс, прегърбен, та да е по-малка мишена за камъните.

После Йенет показа как се оседлава конят и как се слага юздата, завърши лекцията и отсъди, че слушателите ѝ са достойни да пипнат животните. Няколко от конярите на Йенет, мъже и жени, се спуснаха да подберат подходящите коне за шестимата мостови.

— Имате доста жени на служба — отбеляза Каладин, докато конярите работеха.

— Конната Езда не се споменава в Изкуства и величие — отговори Йенет. — По онова време конете не били твърде добре познати. Разбира се, Сияйните имали своите ришадийци, но дори кралете рядко имали достъп до обикновените коне.

Йенет носеше скритата си ръка в ръкав, а повечето тъмнооки конярки имаха ръкавица.

— Което е важно, понеже…? — попита Каладин.

Тя го погледна изумено.

— Изкуства и величие… — помъчи се да го подсети. — Основата на мъжките и женските изкуства… Разбира се. Гледам капитанските ти нашивки, обаче…

— Обаче аз съм си тъмноок невежа?

— Естествено. Щом така искаш да го кажеш. Все тая. Гледай, няма да ти чета лекции за изкуствата. Без друго се уморих от приказки. Да речем просто, че всеки може да стане коняр. Разбрано?

Тя не притежаваше култивирания финес, който Каладин с времето беше свикнал да очаква от светлооките жени. Установи, че това е освежаващо. По-добре жена, която е откровено снизходителна, отколкото другото. Конярите изведоха животните от ограденото място и ги вкараха на манежа, наредени в кръг. Група парши със сведени погледи внесоха седлата, подложките и юздите. След лекцията на Йенет Каладин можеше да назове различните такъми.

Подбра си едно добиче, което не изглеждаше особено зло — ниско конче с неравна грива и кафяв косъм. Оседла го с помощта на един коняр. Моаш оседла своя кон и се метна. Когато конярят се оттегли, конят тръгна, без Моаш да го е карал.

— Ей! Спри. Тпруу. Как да го накарам да спре да ходи?

— Ти пусна юздите — провикна се Йенет подире му. — Проклет глупак! Не ме ли слуша изобщо?

— Юздите — рече Моаш и се помъчи да ги докопа. — Не мога ли да го чукна по главата с пръчка, като чулите?

Йенет се почеса по челото.

Каладин погледна своя звяр в очите и тихо му заговори.

— Чуй ме. Ти не искаш да правиш това. И аз не искам. Нека просто се държим възпитано един с друг и да приключим час по-скоро.

Конят тихо изпръхтя. Каладин пое дълбоко дъх, улови седлото, както му беше казано, и стъпи в стремето. Люшна се няколко пъти и се метна на гърба на коня. Стисна яко лъка на седлото и се подготви звярът да хукне нанякъде и да го размята.

Конят обаче наведе глава и взе да лиже камъните.

— Хайде сега — подхвана Каладин и вдигна юздите. — Давай. Да се размърдаме.

Конят не му обърна внимание.

Каладин опита да го смушка в хълбоците, както ги учиха. Конят не помръдна.

— Нали се предполага, че си нещо като каручка с крака — заувещава Каладин добичето. — Струваш колкото цяло село. Докажи го. Мърдай! Давай! Напред!

Конят продължи да лиже камъните.

Какво прави тоя звяр?, учуди се Каладин и се наведе да погледне. С изненада забеляза, че тревата се подава от дупките си. Лизането подлъгва тревата, че вали дъжд. Обикновено след буря растенията се разтваряха да пият вода, дори и насекомите да решаха да ги надъвчат. Умна твар. Мързелива, ама умна.

— Трябва да ѝ покажеш, че ти командваш — подхвърли Йенет пътем. — Стегни юздите, изправи се, дръпни ѝ главата и не ѝ давай да яде. Ще те стъпче, ако не си твърд.

Каладин се постара да я послуша и успя — най-после — да откъсне кобилата от храната. Миришеше странно, но всъщност не беше неприятно. Накара я да ходи и след това насочването не беше чак толкова трудно. Ала му беше непривично друг да отговаря за това къде отива той. Да, държеше юздите, но всеки миг тоя кон можеше просто да препусне и той нямаше да е в състояние да направи нищо. Половината приказки на Йенет се отнасяха до това да не се плашат конете — как човек да остане спокоен, когато конят се понесе в галоп, и как никога не бива да ги изненадваш в гръб.

Изненада се колко високо е всъщност на гърба на коня. Падането на земята щеше да е продължително. После поведе своята кобила и не след дълго успя нарочно да я спре до Натам. Дълголикият мостови държеше своите юзди все едно бяха скъпоценни камъни. Боеше се да ги дръпне или да направлява своето добиче.

— Бурите да го отнесат, не вярвам, че хората яздят тия неща нарочно — съобщи Натам. Говореше на някакъв алетски селски диалект, все едно отхапваше думите, преди да ги изговори докрай. — Искам да кажа, не се движим по-бързо, отколкото пеша, нали?

Каладин отново си припомни отдавнашния образ на препускащия конник. Да, виждаше смисъл в конете. Като седиш по-високо, можеш да удариш по-силно. А и размерите на коня и мощта му плашеха пехотинците и ги караха да се разбягват.

— Струва ми се, че повечето коне са по-бързи — отговори той. — Бас държа, че са ни дали старите добичета, та да се учим.

— Аха, май е така. Топло е. Навремето яздех чули. Това нещо тук не бива да е толкова… топло. Трудно ми е да повярвам, че струва колкото струва. Все едно яздя камара изумрудени броами. — Натам замълча и погледна през рамо. — Само дето задницата на изумрудите никак не е толкова заета…

— Натам, помниш ли много от деня, когато някой опита да убие краля?

— Ама разбира се. Бях с момчетата, които изтичаха навън. Намерихме го да виси. Плющеше на вятъра като ушите на самия Отец на Бурята!

Каладин се усмихна. По-рано този човек рядко произнасяше повече от две изречения на куп. Все гледаше мрачно в земята. Службата като мостови го бе похабила. А последните няколко седмици се оказаха добри за Натам. Добри за всички тях.

— Преди бурята онази нощ имаше ли някой на балкона? — попита Каладин. — Слуга, когото не познаваш? Войници, които не са от Кралската гвардия?

— Не помня слуги — отвърна Натам и погледна изпитателно. Някогашният селянин доби замислено изражение. — Цял ден пазех краля, сър, заедно с Кралската гвардия. Нищо не ми се стори особено. Аз… Тпруу!

Конят му изведнъж се разбърза и задмина каладиновия.

— Помисли си! — провикна се Каладин. — Виж дали няма да си спомниш нещо!

Натам кимна. Продължаваше да държи юздите все едно са от стъкло, нито ги дърпаше, нито направляваше коня. Каладин поклати глава.

Край него препусна малко конче. Във въздуха. Конче от светлина. Сил се разсмя, превърна се в панделка и кацна на гривата на каладиновата кобила, току пред него.

Изтегна се с усмивка, после се начумери на изражението му.

— Не се наслаждаваш — рече Сил.

— Все повече говориш като майка ми.

— Завладяващо? Удивително, остроумно, съдържателно?

— Повтаряш се.

— Завладяващо? Удивително, остроумно, съдържателно?

— Много смешно.

— Каза човекът, който не се смее — отвърна тя и скръсти ръце. — Добре, какво те меланхолизира днес?

— Меланхолизира? Това дума ли е?

— Не знаеш ли?

Каладин поклати глава.

— Да — сериозно заяви Сил. — Да, определено е дума.

— Нещо не е на мястото си. Нещо в разговора с Натам преди малко. — Той подръпна юздите, за да попречи на кобилата пак да се наведе да пасе. Добичето беше много целенасочено.

— И за какво разговаряхте?

— За опита за убийство — отвърна Каладин и присви очи. — И дали е видял някой преди… — Млъкна за малко. — Преди бурята.

Погледна Сил в очите.

— Самата буря щеше да отнесе парапета.

— Да го огъне! — подсказа Сил, изправи се и се засмя. — Оохх…

— Беше чисто отрязано, мазилката в основата беше изчовъркана. Обзалагам се, че силата на ветровете не е по-малка от теглото на краля.

— Значи това е направено след бурята.

Така времето на извършването доста се стесняваше. Каладин насочи коня си към Натам. Не беше лесно да го достигне. Натам, за свое явно изумление, препускаше. А Каладин не можеше да накара кобилата да се размърда.

— Да не би да ти е трудничко, мостови? — попита Адолин, който се появи отнякъде.

Каладин го изгледа. Отче на Бурята, как да не се почувстваш дребен, когато яздиш редом с адолиновото чудовище. Каладин опита да смуши кобилата. Тя продължаваше да клепа и си обикаляше манежа.

— Капчица може и да е била пъргава на младини, обаче това е било преди петнадесет години. Честно казано, изненадан съм, че още е тук. Явно е отлична за обучение на деца. И мостови.

Каладин не му обръщаше внимание, гледаше право напред и се мъчеше да накара добичето да побърза, та да настигнат Натам.

— Така де, ако искаш нещо с повече живец — продължи Адолин и посочи настрани, — Мечтаната Буря може да ти се понрави.

Сочеше едно по-едро и по-стройно животно. То се намираше в отделно ограждение, оседлано и вързано за един кол, здраво забит и замазан в земята. Дългото въже му позволяваше да тича, ала само в кръг. Конят мяташе глава и пръхтеше.

Адолин смушка ришадиеца и подмина Натам.

Мечтаната Буря, а?, рече си Каладин и огледа създанието. Определено имаше повече живец от Капчица. И като че искаше да захапе всеки, който се приближеше твърде.

Каладин подкара Капчица нататък. Когато наближи, забави ход — това достави голямо удоволствие на Капчица — и слезе. Слизането беше по-трудно от очакванията му, но успя да не падне по лице.

Когато слезе, тури ръце на кръста и взе да разучава бягащия кон в заграждението. Сил се разходи по главата на Капчица и попита:

— Не се ли оплакваше преди малко, че предпочиташ да ходиш, отколкото да се оставиш да те разнася кон?

— Аха — отвърна Каладин. Без да забележи, беше задържал малко Светлина. Съвсем мъничко. Тя излезе, щом заговори. Беше невидима — трябваше да се взре внимателно и да забележи леко нагъване във въздуха.

— И какво си въобразяваш, че правиш, като обмисляш да яздиш това?

— Този кон — обясни Каладин и кимна по посока на Капчица, — е само за ходене. Аз и сам умея да ходя доста добре. Онзи там е кон за война.

Моаш имаше право. Конете даваха предимство на бойното поле, следователно той трябваше поне да се запознае с тях.

Същите доводи използва и Захел, за да ме накара да се науча да боравя с Меча, помисли Каладин с неудобство. А аз му отказах.

Йенет дойде при него и попита:

— Какво си мислиш, че правиш?

— Ще яхна онзи кон — обясни Каладин и посочи Мечтаната Буря.

Йенет изсумтя.

— Ще те хвърли на мига и ще си строшиш главата, мостови. Не я бива с ездачи.

— Има седло на гърба.

— За да свиква.

Конят спря да препуска в кръг и забави ход.

— Не ми харесва погледът ти — каза Йенет и обърна своя кон. Той риеше земята, сякаш нямаше търпение да препусне.

— Ще опитам — отговори Каладин и тръгна напред.

— Дори няма да успееш да се качиш на седлото — рече Йенет. Наблюдаваше го внимателно, любопитна какво ще направи. А на него му се струваше, че тя повече се тревожи за безопасността на коня.

Сил кацна на рамото му.

— Ще стане като на арената на светлооките, нали? Накрая ще се озова проснат по гръб, зяпнал в небето, и ще се чувствам като глупак.

— Сигурно — бодро отвърна Сил. — И защо го правиш? Заради Адолин?

— Ами. Князчето може да иде да се хвърли в някоя буря.

— Защо тогава?

— Защото се боя от тези създания.

Сил го изгледа в почуда, обаче за Каладин това беше съвършено разумно. Мечтаната Буря дишаше тежко и го гледаше право в очите.

— Гръм да те удари! — провикна се Адолин. — Момче! Не го прави! Да не се побърка?

Каладин приближи кобилата. Тя затанцува ситно, обаче му позволи да докосне седлото. Той вдъхна още малко Светлина и се метна.

— Проклятие! Какво… — викаше Адолин.

И Каладин не чу нищо повече. Благодарение на Светлината скочи по-високо от обикновен човек, но не беше точен. Улови лъка на седлото и успя да преметне крака си, ала тогава конят взе да рита.

Звярът беше невероятно силен, за разлика от Капчица. Почти хвърли Каладин при първото ритване.

С широк замах той вля Светлина в седлото и се залепи за него. Това означаваше единствено, че вместо да бъде захвърлен като парцал, той щеше да се мята като парцал. Някак успя да улови гривата на коня, стисна зъби и се постара да не загуби съзнание от разтърсването.

Конюшните се размазаха пред очите му. Чуваше само биенето на сърцето си и чаткането на копитата. Пустоносният звяр се движеше като самата буря, ала Каладин беше залепнал за седлото като закован. След цяла вечност конят се укроти. Дишаше тежко и от муцуната му висеше пяна.

Зрението на Каладин се избистри и той видя група мостови, които го приветстваха, благоразумно застанали надалеч. Адолин и Йенет, и двамата на коне, го зяпаха с ужас и страхопочитание. Каладин се усмихна.

И тогава с едно последно мощно движение Мечтаната Буря го изхвърли.

Не беше забелязал, че Светлината в седлото е свършила. В изпълнение на собственото си предсказание, той се озова замаян, проснат на гръб и втренчен в небето. Не помнеше последните няколко секунди. Духчета на болката изпълзяха от земята до него като тънки оранжеви ръце, които се гънеха насам-натам.

Над Каладин се приведе конска глава с тайнствени тъмни очи. Конят изпръхтя. Миришеше на влага и трева.

— Ти, чудовище — рече му Каладин. — Изчака да се отпусна и тогава ме хвърли.

Конят изпръхтя в отговор и Каладин откри, че се смее. Бурята да го отнесе, хубаво му беше! Не можеше да обясни защо, но наистина се ободри, докато се бореше за живота си, увиснал върху буйното животно.

Когато стана и се отръска, самият Далинар навъсен си проправи път през хората. Каладин не беше забелязал, че той е останал наблизо. Местеше поглед от Мечтаната Буря към Каладин и обратно. После попривдигна вежда.

— Човек не може да гони убийци с кротък кон, сър — обясни Каладин и отдаде чест.

— Да, обаче е обичайно хората да почнат обучението си с оръжия без остриета, войнико. Добре ли си?

— Отлично, сър.

— Хубаво. Изглежда, твоите хора се справят с обучението. Ще наредя да се реквизират животни. Ти и още петима по твой избор ще идвате тук да се упражнявате всеки ден през следващите няколко седмици.

— Слушам.

Щеше да намери време. Все някак.

— Добре. Получих предложението ти за първите патрули извън лагерите. Одобрявам. Защо не почнете след две седмици и не вземете коне, за да се обучавате на открито?

Йенет се задави.

— Извън града ли, господарю? Ами… разбойниците…

— Конете трябва да се използват, Йенет — отговори Далинар. — Капитане, ще се погрижиш да вземеш достатъчно войници, за да опазят животните, нали?

— Тъй вярно.

— Отлично. Обаче остави този тук.

— Ъъ, слушам.

Далинар кимна, тръгна и вдигна ръка към някого, когото Каладин не видя. Каладин потърка ударения си лакът. Останалата в тялото му Светлина първо беше излекувала главата и беше свършила, преди да стигне до ръката му.

Хората от Мост Четири отидоха при своите коне и Йенет им викна отново да ги яхнат и да започнат втората част от обучението. Каладин се озова до Адолин, който още беше на седлото.

— Благодаря — неохотно изрече принцът.

— За?

Каладин тръгна към Капчица, която преживяше, без да се вълнува от шумотевицата.

— Задето не каза на татко, че аз те забърках в това.

— Аз не съм слабоумен, Адолин — отвърна Каладин и се метна на седлото. — И сам виждах с какво се захващам.

С известни усилия откъсна Капчица от храната и получи още няколко съвета от един коняр.

Най-сетне се насочи към Натам. Подскачаше, но общо взето посвикна да се движи с коня и не се мяташе много.

Натам го наблюдаваше.

— Не е честно, сър.

— Каквото направих с Мечтаната Буря ли?

— Не. Че си яздиш ей така. Съвсем естествено.

Каладин нямаше такова чувство.

— Искам да поговорим още малко за онази нощ.

— Сър? — откликна дълголикият мъж. — Още не съм се сетил за нищо особено. Малко бях разсеян.

— Имам друг въпрос — рече Каладин и изравни Капчица с натамовия кон. — Питах те за твоята смяна тогава. А какво стана веднага след като си тръгнах? Някой друг освен краля излезе ли на балкона?

— Само гвардейци, сър.

— Кажи ми кои. Може те да са видели нещо.

Натам сви рамене.

— Аз главно наблюдавах вратата. Кралят постоя малко в дневната. Май Моаш излезе.

— Моаш — свъси се Каладин. — Нямаше ли смяната му да приключи скоро?

— Аха. Остана още малко. Каза, че иска кралят да се настани. Докато чакаше, Моаш излезе да провери балкона. Нали обикновено ни казваш да излизаме и там.

— Благодаря ти. Ще го попитам.

Каладин намери Моаш, който най-прилежно слушаше обясненията на Йенет. Явно бързо усвояваше ездата. Както всичко останало. Определено той беше най-възприемчивият ученик сред мостовите, когато ставаше дума за бой.

Каладин го погледа няколко мига. После се порази. Какво си мислиш? Че Моаш може да има нещо общо с покушението? Не ставай глупав. Това беше нелепо. Пък и Моаш не притежаваше Меч.

Отдалечи коня си оттам. Тогава обаче видя с кого се срещна Далинар. Сиятелния господар Амарам. Двамата бяха доста далеч и той не можа да ги чуе, ала виждаше развеселеното лице на Далинар. Адолин и Ренарин отидоха при тях с конете си и се усмихнаха широко, когато Амарам им помаха.

Гневът, който изпълни Каладин — внезапен, страстен, почти задушаващ — го накара да стисне юмруци. Дъхът му излизаше със свистене. Това го изненада. Мислеше, че е погребал омразата по-дълбоко.

Целенасочено обърна коня си на другата страна и зачака възможността да излезе на патрул с новобранците.

Струваше му се много добре да се поотдалечи от лагера.

26 Перото

Адолин се вряза в линията на паршендите. Пренебрегна оръжията и се хвърли с рамо върху врага отпред. Паршендът изпъшка, песента му секна, Адолин се извъртя и го посече с Меча си. Подръпването на оръжието показваше, че минава през плът.

Завъртя се, без да обръща внимание на Светлината, която изтичаше от пукнатина в рамото на Бронята му. Наоколо падаха тела, очи изгаряха в очните кухини. Топъл и влажен, дъхът на Адолин изпълваше шлема му.

Ето така, рече си той, вдигна Меча и нападна. Войниците му изпълваха пробива. Не мостовите този път, а истински войници. Беше оставил мостовите на щурмовото плато. Не искаше до себе си хора, които отказваха да се сражават с паршендите.

Адолин и войниците му разкъсаха линията на паршендите и се присъединиха към отряд мъже в зелено и златно, които се сражаваха неистово под командата на Броненосец в същите цветове. Той имаше грамаден боен Чук — не притежаваше Меч.

Адолин си проби път до него.

— Якамав? Добре ли си?

— Добре ли съм? — долетя приглушеният от шлема глас на Якамав. Вдигна забралото и разкри усмихнатото си лице. — Чувствам се чудесно.

Разсмя се и светлозелените му очи се озариха от Вълнението. Адолин добре познаваше това усещане.

— Бяхте почти обкръжени! — възкликна той и се обърна към паршендите, които се изтегляха по двойки. Адолин уважаваше това, че нападаха Броненосци, а не бягаха от тях. Почти сигурно ги чакаше смърт, ала надвиеха ли, можеха да обърнат хода на сражението.

Якамав се разсмя доволно, като че се наслаждаваше на изпълнението на някоя певица във винарната. Смехът му беше заразен. Адолин откри, че се усмихва, докато напада паршендите и ударите му ги повалят един по един. Войната не му доставяше такова удоволствие като дуелите, ала сега — при всичката ѝ жестокост — му носеше изпитания и радост.

Само след секунди земята около него се покри с убити и той се завъртя в търсене на друга задача. Платото бе твърде причудливо — преди разбиването на Равнините явно е било висок хълм, а сетне половината от него се беше озовала на съседното плато. Адолин не можеше да си въобрази що за сила е разцепила хълма по дължина, наместо да разбие основата му.

Е, формата не беше обикновена — сигурно заради разцепването. Приличаше на широка, разлята пирамида с три слоя: основа, второ плато, широко стотина стъпки, и трето отгоре, точно по средата. Все едно някакъв триетажен сладкиш, разрязан наполовина.

Адолин и Якамав се намираха на второто плато. Адолин не беше длъжен да участва в това нападение, понеже не беше ред на неговата армия. Ала бе дошло време да се изпълнява втората част от плана на Далинар. Затова Адолин пристигна с един малък ударен отряд. И добре, че го стори. Якамав беше обкръжен и редовната армия не можеше да пробие линията на паршендите.

А сега паршендите бяха изтикани в края на второто плато. Все още владееха изцяло най-горното, където се беше появила какавидата. Това ги поставяше в неизгодно положение. Да, бяха по-високо, ала се видяха принудени да удържат и склоновете между платата, за да си обезпечат изтеглянето. Явно се бяха надявали да извадят скъпоценното ядро преди хората да се появят.

Адолин изрита един паршенд и го запрати тридесетина стъпки по-надолу, върху онези, които се сражаваха на най-долното плато. После погледна надясно. Паршендите бяха преградили достъпа до склона нагоре. Наистина искаше да достигне третото плато…

Огледа гладката скала и се провикна:

— Якамав!

Якамав видя какво му показва, отстъпи от схватката и съобщи на дотичалия до него Адолин:

— Това е лудост!

— Много ясно.

— Да се залавяме тогава!

Якамав подаде чука си на Адолин, та да го пусне в калъфа на гърба му. После двамата дотърчаха до скалата и почнаха да се катерят.

Пръстите на Адолин дращеха в камъка, докато той се набираше нагоре. Войниците на платото ги насърчаваха с викове. Имаше доста удобни места за хващане, но Адолин не би дръзнал да се катери без Броня, която да му помага по пътя нагоре и да го опази, ако падне.

И пак си беше лудост. Горе щяха да се озоват в обкръжение. Но двама броненосци можеха да свършат чудеса, стига да се подкрепят взаимно. А окажеше ли се, че противникът ги превъзхожда, всякак можеха да скочат от скалата и да оцелеят, ако Броните им са здрави.

Ето такъв риск Адолин никога не би дръзнал да поеме, ако баща му е на бойното поле.

Спря по средата на скалата. По ръба на горното плато паршендите се събираха и се готвеха да посрещнат двамата Броненосци.

— Замисълът ти е да си разчистим място горе? — попита Якамав, залепен за камъка до Адолин.

Адолин кимна.

— Само бъди готов да ме поддържаш.

— Дадено. — Якамав огледа височината. Лицето му беше скрито зад забралото. — Впрочем, ти какво правиш тук?

— Рекох си, че нито една армия няма да откаже помощта на Броненосци.

— Броненосци? Не един?

— Ренарин е долу.

— Надявам се, не се сражава.

— Около него има многочислен отряд войници с подробни указания да не допускат това. Обаче татко иска Ренарин да види малко паршенди.

— Знам какво прави Далинар. Опитва да покаже дух на сътрудничество, да накара Върховните принцове да не си съперничат. Затова праща Броненосците си да помагат и когато не е ред на неговата армия.

— Да не би да се оплакваш?

— А, не. Хайде да се постараем да разчистим малко място горе. Трябва ми секунда да извадя чука.

Адолин се усмихна зад наличника и продължи нагоре. Якамав беше земевладелец и Броненосец под властта на Върховния принц Роион и доста свестен адолинов приятел. Важно беше светлооки като него да виждат как Далинар и Адолин не пестят сили да направят Алеткар по-добър. Навярно няколко епизода като днешния щяха да покажат стойността на доверието в един съюз, за разлика от въплътените в Садеас временни сближавания и забиване на нож в гърба.

Адолин продължи нагоре. Якамав го следваше отблизо чак докато стигнаха на десетина стъпки от върха. На ръба се трупаха паршенди. Подготвили се бяха с чукове и боздугани — оръжия за бой с Броненосец. Малко по-нататък неколцина стреляха с лъкове, които безполезно отскачаха от Броните.

Добре тогава, рече си Адолин, захвана се с една ръка и протегна другата да призове Меча си. Заби го в скалата с плоското нагоре. Изпълзя до него.

После стъпи върху Меча.

Мечовете не се чупеха — те всъщност почти не се огъваха — и неговият го удържа. В миг Адолин разполагаше със захват и солидна основа. Затова когато приклекна и отскочи, Бронята го хвърли нагоре. Когато подмина ръба на третото плато, той се улови за скалата току под краката на чакащите паршенди. Хвърли се сред тях.

Песента им секна, когато Адолин се заби в тях като камък. Изправи се на крака и призова Меча си. После тръгна с рамото напред. Почна да налага с юмруци паршендите — пукна гръдната броня и главата на друг. Черупките им се трошаха с болезнен звук, ударите ги отхвърляха назад, неколцина паднаха от ръба на скалата.

Адолин изтърпя няколко удара в предмишниците, докато Мечът най-сетне се появи в ръката му. Той го развъртя наоколо. Така се бе съсредоточил върху усилието да удържи пробива, че не забеляза Якамав, чак докато онзи не застана до него и не почна да громи паршендите с чука.

— Чудесна изненада беше да хвърлиш един взвод паршенди върху главата ми. Много благодаря! — провикна се той, докато замахваше.

Адолин се усмихна и посочи.

— Какавида.

На най-горното плато паршендите бяха малко, обаче доста от другарите им напредваха нагоре по склона. Пред Адолин и Якамав се разкриваше път към какавидата — голям длъгнест камък в кафяво и светлозелено. Беше закрепена за скалите със същото вещество, от което беше изградена черупката ѝ.

Адолин прескочи сгърченото тяло на паршенд с умъртвени крака и се втурна нататък. Якамав го следваше и Бронята му потракваше. Скъпоценното ядро се вадеше трудно — обвивката на какавидата бе твърда като камък — ала с Меч не толкова. Само трябваше да убият съществото и да изрежат дупка, за да извадят сърцето, и…

Какавидата вече беше отворена.

— Не! — Адолин се завтече към нея, хвана се за ръбовете на дупката и надзърна в лигавата виолетова вътрешност. Парченца черупка плаваха в отвора, а мястото, където ядрото се свързваше с кръвоносните съдове и сухожилията беше празно.

Адолин се обърна и почна да оглежда платото. Якамав отиде при него и изруга.

— Как са го измъкнали толкова бързо?

Ето там. Недалеч паршендите се разпръснаха и завикаха на странния си ритмичен език. Зад тях се извисяваше воин в сребриста Броня, а от гърба му се вееше алено наметало. Ставите на Бронята стърчаха като на черупката на краб. Онзи беше висок поне седем стъпки и заради Бронята изглеждаше огромен. Навярно защото беше паршенд и от кожата му растеше броня от черупка.

— Той е! — извика Адолин и се понесе напред. С този воин баща му се би на Кулата — единственият паршендски Броненосец, когото бяха виждали през последните седмици, дори месеци.

Навярно последният паршендски Броненосец.

Той се обърна към Адолин. Държеше грамаден скъпоценен камък. От камъка капеше ихор и плазма.

— Бий се с мен! — викна Адолин.

Отряд паршенди се завтекоха край Броненосеца към мястото, където хълмът с трите плата беше срязан през средата. Броненосецът подаде скъпоценното ядро на един от тези войници, обърна се и загледа как скачат.

Те прелитаха над пропастта и се приземяваха върху другата половина от хълма, на съседното плато. Адолин все още се изумяваше как паршендите прескачат пропасти. Почувства се като глупак, когато осъзна, че те не са клопка за тях, както са за хората. За паршендите срязаната на две планина беше просто поредната пропаст за прескачане.

Още и още паршенди скачаха, измъкваха се от хората и се озоваваха в безопасност. Все пак, Адолин видя, че един залитна при скока. Нещастникът извика и рухна в пропастта. За паршендите имаше опасност, ала по-малка от това да се сражават с хората.

Броненосецът остана. Адолин престана да обръща внимание на паршендите, не забеляза и Якамав, който му викаше да се изтегля, и хукна към Броненосеца, размахвайки Меча си с всички сили. Паршендът вдигна своето Острие и отби удара му.

— Ти си синът, Адолин Колин — проговори паршендът. — Баща ти? Къде е?

Адолин замръзна. Онзи говореше на алетски — вярно, с тежък акцент, ала разбираемо.

Броненосецът вдигна забралото. Адолин потресен забеляза, че лицето отдолу е голобрадо. Не означаваше ли това, че Броненосецът е жена? Трудно му беше да различава мъжете и жените паршенди. Гласът беше груб и нисък, но навярно можеше да мине за женски.

— Имам нужда да говоря с Далинар — каза жената и пристъпи напред. — Срещнах го един път, отдавна много.

— Вие отблъснахте всичките ни пратеници — отвърна Адолин и заотстъпва с Меч в ръка. — А сега ви се е приискало да говорите с нас?

— Онова беше отдавна. Времената се менят.

Отче на Бурята. Нещо вътре в Адолин го тласкаше да замахне с Меча, да събори този Броненосец и с бой да изтръгне отговорите на някои въпроси, а и да спечели Бронята. Да се бие! Той беше дошъл да се бие!

В ума му зазвуча гласът на Далинар и го удържа. Далинар търсеше тази възможност. Тя би могла да промени хода на цялата война.

— Баща ми ще поиска да се свърже с вас — рече Адолин и пое дълбоко дъх да потисне Вълнението от битката. — Как?

— Посланик. Няма да убием онзи, който идва.

Жената Броненосец вдигна Меча си в поздрав, после го пусна и го остави да изчезне. Хукна към пропастта и се хвърли оттатък с изумителен скок.

Адолин свали шлема си, докато крачеше през платото. Лекарите се грижеха за ранените, а здравите седяха на групи, пиеха вода и окайваха провала си.

Над войските на Роион и Рутар тегнеше особено настроение. Обикновено алетите губеха, защото паршендите смогваха да ги отблъснат в диво безредно отстъпление през мостовете. Рядкост беше алетите да овладеят някое плато, а да няма скъпоценно ядро, с което да го докажат.

Адолин освободи едната си ръкавица и тя сама се разкопча. Окачи я на кръста си. Отметна потните си коси с потната си ръка. И тъй, къде се беше дянал Ренарин?

Ето го, на сборното плато, седнал на камък и обграден от стражи. Адолин притича по един от мостовете и махна в поздрав на Якамав. Якамав сваляше Бронята си. Искаше да му е удобно, докато се прибира в лагера.

Адолин изтича при брат си. Ренарин седеше без шлем на един камък и гледаше в земята.

— Здрасти — рече Адолин. — Готов ли си да се прибираме?

Ренарин кимна.

— Какво стана? — попита Адолин.

Ренарин продължи да гледа в земята. Накрая един от бившите мостови — дребен мъж с прошарена коса — подкани Адолин встрани. Двамата се поотдалечиха.

— Отряд черупкоглавци тръгна да взема един от мостовете, господарю — подзе тихо мостовият. — Сиятелният господар Ренарин настоя да помогне. Сър, мъчихме се да го разубедим. После, щом приближи и призова Меча си, той просто… стоеше си така. Отведохме го, сър, обаче оттогава седи на оня камък.

Поредният пристъп на Ренарин.

— Благодаря ти, войнико.

Адолин се върна и положи ръка на рамото на Ренарин.

— Всичко е наред, братле. Случва се.

Ренарин пак сви рамене. Добре, щом беше в едно от онези настроения, нямаше какво да се прави, освен човек да го остави да си кипи. Момъкът щеше да говори за това, когато е готов.

Адолин организира двестате си войника и отиде да поднесе почитанията си на Върховните принцове. И двамата не показаха голяма благодарност. Всъщност, Рутар май вярваше, че изпълнението на Адолин и Якамав е накарало паршендите да побегнат със скъпоценното ядро. Все едно нямаше да го направят в мига, в който го извадеха. Глупак.

Въпреки това Адолин се усмихваше мило. Надяваше се баща му да има право и протегнатата за помощ ръка да е от полза. Лично той просто искаше да се срещне с всеки от тези на арената, където можеше да ги понаучи на уважение.

Докато се връщаше при войската си, Адолин намери Якамав. Приятелят му седеше под малка тента, пийваше вино и наблюдаваше как остатъкът от армията му минава по мостовете. Имаше доста свлечени рамене и печални лица.

Якамав махна на ординареца да поднесе на Адолин чаша пенливо жълто вино. Адолин взе чашата в ръката без ръкавица, но не отпи.

— Почти съвършено страхотно — оцени Якамав, докато се взираше в платото. От ниското изглеждаше наистина внушително с трите слоя.

Сякаш е построено от човек, разсеяно си каза Адолин, докато разглеждаше формата.

— Почти — съгласи се той. — Можеш ли да си представиш как щеше да изглежда нападението, ако разполагахме с двадесет-тридесет Броненосци на бойното поле? Какви възможности биха имали паршендите тогава?

Якамав изсумтя.

— Баща ти и кралят твърдо следват този път, нали?

— И аз.

— Разбирам какво правите двамата с баща ти, Адолин. Но ако продължаваш да се дуелираш, ще загубиш Бронята и Меча си. Дори и ти не можеш винаги да побеждаваш. Най-накрая ще ти се случи лош ден. И тогава всичко ще свърши.

— Може и да загубя в някакъв момент — съгласи се Адолин. — Разбира се, дотогава ще съм спечелил всички Брони в кралството и ще мога да си издействам замяна.

Якамав сръбна от виното и се усмихна.

— Самонадеяно копеле си ти, признавам ти го.

Адолин се усмихна, после приклекна до стола на Якамав — не можеше да седи в стол заради Бронята — за да вижда лицето на приятеля си.

— Истината, Якамав, е, че не се тревожа особено да загубя Бронята. Повече се тревожа, че не намирам с кого да се дуелирам. Като че не мога да накарам никой Броненосец да влезе в двубой, поне не за Броните.

— Имаше известно… подтикване — призна Якамав. — Даваха се обещания на Броненосците, ако откажат да се бият с теб.

— Садеас.

Якамав взе да разглежда виното си.

— Пробвай с Еранив. Хвали се, че е по-добър, отколкото показва репутацията му. Доколкото го познавам, ще види как всички ти отказват и ще го приеме като възможност да направи нещо зрелищно. Обаче доста го бива.

— Мен също. Благодаря, Як. Задължен съм ти.

— Какво чувам? Сгоден си?

Бурята да го отнесе. Как се беше разчуло?

— Само условно. А може и дотам да не се стигне. Корабът на дамата много се бави.

Вече две седмици без никаква вест. Дори леля Навани почна да се притеснява. Ясна можеше да се обади.

— Никога не съм те смятал за човек, който ще се остави да го приковат с уреден брак, Адолин. Тук има доста ветрове, знаеш.

— Както ти казах, съвсем не е официално.

Все още не можеше да определи какво изпитва. Отчасти искаше да се откаже, просто за да не се покори на кроежите на Ясна. От друга страна, връзките му напоследък не бяха нещо, с което да се похвали. След случката с Данлан… Не беше той виновен, че е дружелюбен човек, нали така? И защо всички жени трябваше да са толкова ревниви?

Идеята да остави някой друг да се погрижи за всичко вместо него му се струваше по-привлекателна, отколкото би признал открито.

— Мога да ти разкажа подробно — продължи Адолин. — Може би във винарната по-късно довечера? Доведи Икима. Можеш да ми разясниш колко съм тъп, да ме посъветваш нещо.

Якамав се взираше във виното.

— Какво сега?

— Напоследък не е добре за репутацията на човек да го виждат в твоето общество, Адолин. Баща ти и кралят не са много долюбвани.

— Това ще отмине.

— Сигурен съм. Затова нека… почакаме дотогава, а?

Адолин примигна. Думите на Якамав го нараниха по-силно от всеки удар на бойното поле.

— Става — насили се да отговори той.

— Добро момче.

Якамав дори има нахалството да му се усмихне и да вдигне чашата си в наздравица.

Адолин остави своята чаша недокосната и излезе.

Чистокръвен беше готов и вече го очакваше, когато той се върна при войската си. Адолин понечи да се метне на седлото, кипящ от гняв, но белият ришадиец го побутна с муцуна. Адолин въздъхна и го почеса зад ушите.

— Извинявай. Напоследък не ти обръщам много внимание, нали?

Хубавичко го почеса и се почувства малко по-добре, когато се настани на седлото. Адолин потупа коня по шията и Чистокръвен замалко се поизправи на задните крака, когато тръгнаха. Често правеше така, когато Адолин биваше раздразнен — като че опитваше да подобри настроението на господаря си.

Четиримата му телохранители за деня тръгнаха след него. Те чинно бяха донесли стария си мост, от времето при Садеас, за да превозят отряда на Адолин където трябва. Намираха за особено забавно, дето той караше войниците си да се редуват и да носят нещото.

Проклетият Якамав. Това се очакваше, призна си Адолин. Колкото повече защитавам татко, толкова повече те ще се отдръпват от мен. Същински деца. Татко наистина беше прав.

Имаше ли Адолин истински приятели? Които да застанат до него в трудност? Познаваше на практика всички важни хора в лагерите. Всички познаваха него.

А колко от тях наистина ги беше грижа?

— Нямах пристъп — тихо се обади Ренарин.

Адолин се отърси от размишленията си. Яздеха редом, ала Чистокръвен беше няколко педи по-висок от коня на Ренарин. Макар и в Броня, Ренарин беше като дете, яхнало пони, до ришадиеца.

Пред слънцето се кълбяха облаци и поне за малко ги избавиха от ослепителната светлина. В последно време захладня и май зимата се върна. Напред се простираха празните плата — голи и разбити.

— Просто си стоях — продължи Ренарин. — Не се вцепених заради… заболяването. Аз съм един страхливец.

— Ти не си страхливец. Виждал съм те да действаш смело като всеки друг. Помниш ли лова на пропастното чудовище?

Ренарин сви рамене.

— Ти не знаеш как да се биеш, Ренарин. Хубаво е, че се сковаваш. Твърде нов си в това, та да влизаш в сражение точно сега.

— А не би трябвало. Ти почна да се обучаваш, когато беше на шест.

— Това е различно.

— Искаш да кажеш, че ти си различен — отвърна Ренарин, загледан право напред. Не носеше очила. Защо? Нали имаше нужда от тях?

Прави се, че не му трябват очила, каза си Адолин. Ренарин така отчаяно искаше да е полезен на бойното поле. Противеше се на всички предложения да стане ардент и да се занимава с науки, както навярно му прилягаше повече.

— Нужни са ти само повечко упражнения. Захел ще те опердаши и ще те вкара във форма. Дай си малко време. Ще видиш.

— Трябва да съм готов — отговори Ренарин. — Нещо се задава.

Каза го така, че Адолин потрепери.

— Имаш предвид числата на стените.

Ренарин кимна.

След последната буря намериха още числа, надраскани до стената на стаята на татко. Четиридесет и девет дни. Задава се буря.

Според стражите, никой не беше влизал или излизал. Хората на пост не бяха същите като последния път, та не беше вероятно да е някой от тях. Бурята да го отнесе. Числата бяха надраскани, докато Адолин спеше през една стая оттам. Кой — или какво — го беше направил?

— Трябва да съм готов — додаде Ренарин — за задаващата се буря. Толкова малко време…

27 Измислици за разсейване

Шалан копнееше да остане навън. Тук, в градините, хората не си крещяха. Тук цареше покой.

За съжаление, покоят бе измамен — грижливо насадени шистокори и култивирани ластари. Измислици за забавление и разсейване. Все по-силно и по-силно тя жадуваше да пътува из места, където растенията не са внимателно подрязани, където хората не пристъпват тихо, сякаш се боят да не предизвикват свлачище. Някъде далеч от виковете.

От възвишенията се спусна хладен планински ветрец, мина през градините и накара ластарите да се свият. Шалан странеше от цветните лехи и кихавицата, която те ѝ причиняваха, и разучаваше един як шистокор. Кремлингът, който скицираше, се обърна към вятъра и огромните му пипала пошавнаха, преди да се наведе и пак да загризе шистокора. Имаше толкова много видове кремлинги. Опитал ли бе някой да ги изброи?

По една случайност баща ѝ притежаваше книга по рисуване — едно от произведенията на Дандос Помазания — и Шалан я ползваше за напътствия. Книгата лежеше отворена до нея.

От господарската къща долетя вик. Ръката на Шалан се скова и надраска линия през скицата. Пое дълбоко дъх и се помъчи да се върне към рисуването, ала подновените крясъци я притесниха. Остави молива.

Листовете от последния куп, който брат ѝ донесе, бяха на привършване. Той се връщаше изненадващо и никога не се задържаше дълго. Когато беше вкъщи, двамата с татко се избягваха.

Никой в имението не знаеше къде отива Хеларан, когато заминава.

Шалан загуби представа за времето. Седеше и се взираше в празния лист. Случваше ѝ се понякога. Когато вдигна поглед, небето вече тъмнееше. Почти беше време за угощението на татко. Напоследък той често даваше угощения.

Шалан прибра нещата си в чантата, свали си шапката и се отправи към къщата. Висока и внушителна, постройката въплъщаваше веденския идеал. Усамотена, яка, надвиснала над околността. Издигната от четвъртити каменни блокове, с малки прозорци, обрасла с мъх. В някои книги наричаха подобни господарски къщи душата на Я Кевед — откъснати имения, където всеки господар управлява самостоятелно. На Шалан ѝ се струваше, че писателите идеализират провинциалния живот. Дали наистина бяха посещавали някое от именията, дали лично бяха преживели скуката тук, или просто си въобразяваха разни неща, седейки удобно в космополитните си градове?

Когато влезе вътре, Шалан пое по стълбите към своята стая. Татко би искал тя да изглежда добре на празненството. Щеше да има нова рокля, която да носи, докато седи тихо и не прекъсва разговорите. Татко не го казваше, ала Шалан подозираше, че той съжалява, задето тя е проговорила отново.

Може би не искаше да е способна да разкаже за нещата, които видя. Спря в коридора и умът ѝ се опразни от мисли.

— Шалан?

Тя се отърси и видя Ван Юшу, четвъртия брат, на стъпалото зад себе си. Колко време беше стояла, загледана в стената? Угощението скоро щеше да започне!

Дрехата на Юшу беше разкопчана и висеше накриво, косата му беше чорлава, страните му бяха поаленели от изпитото вино. Нямаше копчета на ръкавелите, нямаше колан — те бяха с отлична изработка и имаха по един бляскав скъпоценен камък. Юшу ги беше проиграл.

— За какво викаше татко по-рано? — попита Шалан. — Ти тук ли беше?

— Не — отвърна Юшу и прокара ръка през косата си. — Обаче чух. Балат отново е почнал да пали. Почти е изпепелил проклетата пристройка на слугите.

Юшу тръгна да минава край нея, но се спъна и се улови за перилата да не падне.

На татко не би му харесало той да се появи на празненството в такъв вид. Още викове.

— Проклет от Бурите глупак — обобщи Юшу, докато Шалан му помагаше да се закрепи на крака. — Балат напълно се побърка. Единствен аз в това семейство запазих някакъв разсъдък. Ти пак зяпаше стената, нали?

Шалан не отговори.

— Той ще ти купи нова рокля — занарежда Юшу, а тя му помагаше да се добере до стаята си. — За мене — само ругатни. Копеле. Той обичаше Хеларан и понеже никой от нас не е Хеларан, ние нямаме значение. Хеларан никога не е тук! Той предаде татко, за малко да го убие. И пак продължава да е единственият, който има значение…

Минаха край покоите на татко. Вратата от тежкостъпо дърво беше открехната. Една прислужница разтребваше вътре и Шалан успя да види отсрещната стена.

И сияещото ковчеже.

Беше скрито зад картина — буря в морето — която не можеше да затъмни могъщото бяло сияние. През платното Шалан виждаше очертанията на ковчежето като огън. Препъна се и спря.

— Какво гледаш? — поинтересува се Юшу, опрян на парапета.

— Светлината.

— Каква светлина?

— Зад рисунката.

Той смигна и се килна напред.

— В името на Селенията, какви ги дрънкаш, момиченце? Това наистина ти увреди ума, нали? Да го видиш как убива майка? — Юшу се отдръпна от нея и продължи да ругае под нос. — Само аз в това семейство не съм побъркан. Проклет да съм, само аз…

Шалан се взираше в светлината. Там се криеше чудовище.

Там се криеше душата на майка.

28 Ботуши

— Ше ти стру’а дванайсе броама — рече Шалан. — Рубинени, разбираш ли. Проверявам един по един.

Тин отметна глава и се разсмя. Катранено черните ѝ коси се сипнаха по раменете. Седеше на капрата на фургона. На мястото на Блут.

— И наричаш това бавски диалект? — поиска да узнае Тин.

— Чувала съм едва три-четири пъти.

— Звучеше, все едно имаш камъни в устата.

— Ама те звучат така!

— Ами. По-скоро, все едно имат чакъл в устата. И говорят мноого бавно и провлачено. Ей така. „Преегледах рисунките, дето ми даде, мнооо са убави. Мнооо убави. Не съм имал парцалка за задницата ми, дето да е тоолкова приятна.“

— Преиграваш! — рече Шалан, ала не можа да не се разсмее.

— Малко — призна Тин, облегна се и размаха дългата пръчка за водене на чули като Меч.

— Не виждам как бавският диалект може да е полезен — продължи Шалан. — Бавците не са много важни хора.

— Тъкмо затова са важни, малката.

— Важни са, защото не са важни. Добре, признавам, че от време на време логиката ми куца, но нещо в това твърдение не е наред.

Тин се усмихна. Беше толкова спокойна, толкова… свободна. Съвсем не каквато Шалан очакваше след първата им среща.

Но тогава Тин играеше роля. Началничка на охраната. А жената, с която Шалан разговаряше сега, ѝ се струваше истинската.

— Виж сега, ако ще лъжеш хората, трябва да се научиш да се държиш и все едно си над тях, и все едно си под тях. Ти се справяш с цялата работа с „важната светлоока дама“. Предполагам, че си имала добри примери.

— Можеш и така да кажеш — отвърна Шалан и си помисли за Ясна.

— Работата е там, че в много положения да си важен светлоок е безполезно.

— Да не си важен е важно. Да си важен е безполезно. Схванах.

Тин я премери с поглед, докато дъвчеше парче пастърма. Коланът с меча ѝ висеше на прът до седалката и се люлееше в ритъма на чулските стъпки.

— Знаеш ли, малката, като свалиш маската, ставаш доста устата.

Шалан се изчерви.

— Харесва ми. Предпочитам хора, които могат да се надсмиват на живота.

— Мога да отгатна какво опитваш да ме научиш — каза Шалан. — Казваш, че човек, който говори по бавски, който изглежда от ниско потекло и прост, може да ходи на места, където светлооките никога не биха могли.

— И може да чува и да прави неща, които светлооките никога не биха могли. Говорът е важен. Декламирай с достойнство и често няма да е важно, че нямаш пукната пара. Отрий си носа в опакото на ръката, говори по бавски, и понякога хората няма те погледнат, та да видят, че носиш меч.

— Но очите ми са светлосини. Никога няма да мина за някой от долно потекло, както и да говоря!

Тин порови в джоба на панталоните си. Беше метнала палтото на друг прът и сега беше облечена само в бледожълтеникавите тесни панталони с високи ботуши и в риза с копчета. Почти като на работниците, само че от по-хубав плат.

— Ето — каза Тин и ѝ подхвърли нещо.

Шалан едва го улови. Изчерви се заради несръчността си, после вдигна предмета към слънцето: малко шишенце, пълно с тъмна течност.

— Капки за очи — обясни Тин. — Ще потъмнят очите ти за няколко часа.

— Наистина?

— Не е трудно да се намери, стига да имаш подходящите връзки. Полезно нещо.

Шалан сне шишенцето и внезапно изтръпна.

— А има ли…

— Обратното? Което превръща тъмнооките в светлооки? Доколкото ми е известно, не. Освен ако не вярваш в приказките за Мечовете.

— Разумно е — успокои се Шалан. — Можеш да потъмниш стъкло, като го боядисаш, но не мисля, че можеш да го просветлиш, без да го претопиш.

— Както и да е. Ще ти трябват един-два хубави диалекта от някой затънтен край. Хердазийски, бавски, нещо такова.

— Може би имам селски веденски диалект — призна Шалан.

— Не става. Я Кевед е културна страна, а и вътрешните ви особености са непонятни за чужденците. Един алет няма да чуе диалекта, както го чува веденът. Просто ще му се стори екзотично.

— Пътувала си много, нали? — попита Шалан.

— Отивам където ме отвее вятърът. Хубав живот е, стига да не се привързваш към вещите.

— Вещи ли? Та ти си, прощавай, крадла. Да крадеш е да се сдобиваш с още вещи!

— Крада, каквото смогна. А това само доказва колко преходни са вещите. Задигнеш нещо, после го губиш. Точно като работата, която вършех там, на юг. Хората ми така и не се върнаха след мисията; почти съм сигурна, че са офейкали, без да ми платят. — Тя сви рамене. — Случва се. Няма защо да се ядосваш.

— Каква работа беше това? — попита Шалан и премигна, за да вземе Спомен за Тин — изтегната на седалката, размахала пръчката, все едно дирижира оркестър, без никаква грижа на този свят. Едва не загинаха преди две седмици, а Тин го прие в крачка.

— Голяма работа беше — отговори тя. — Важна. За някои от онези хора, които променят нещата в света. Още нямам вест от онези, които ни наеха. Може би моите момчета не са избягали; може би просто са се провалили. Не знам със сигурност. — Сега Шалан долови напрежение в лицето на Тин. Обтягане на кожата около очите, поглед, вперен в далечината. Притесняваше се за онова, което работодателите можеха да ѝ сторят. После напрежението изчезна. Лицето се отпусна. — Я гледай.

Тин посочи с брадичка напред.

Шалан погледна и видя движещи се фигури няколко хълма по-нататък. С приближаването на Равнините пейзажът бавно се промени. Хълмовете станаха по-стръмни, ала въздухът се позатопли и растителността се сгъсти. В отделни долини се гушеха горички — там след буря можеше да тече вода. Дърветата бяха някак набити, различни от величестените растения, които Шалан помнеше от Я Кевед. Все пак беше хубаво да види нещо различно от шубраците.

Тревата тук беше по-гъста. Чевръсто се оттегляше пред вагоните и се криеше в дупките си. Скалните пъпки бяха едри, а шистокорът растеше на туфи. Често край него хвърчаха духчета на живота като зелени мушици. Пътем бяха минали край други кервани — все по-често с приближаването към Пустите равнини. Затова Шалан не се изненада да види хора пред себе си. Те обаче яздеха коне. Кой би могъл да си позволи такова нещо? И защо нямаха ескорт? Като че бяха само четирима.

Керванът спря, когато Макоб извика от първия фургон. Шалан знаеше от лош опит точно колко опасна можеше да е всяка среща тук. И керванджиите не ги приемаха лекомислено. Тук Шалан беше властта, ала позволяваше на по-опитните да обявяват спирките и да избират пътя.

— Хайде — подкани я Тин и спря чула с шибване с пръчката. После скочи от фургона и грабна палтото и меча си.

Шалан слезе и си наложи да изглежда като Ясна. С Тин си позволяваше да е самата себе си. С останалите трябваше да е водач. Скована, строга, но вдъхновяваща, както се надяваше. За целта, тя беше доволна от синята рокля, която Макоб ѝ даде. От най-фина коприна и извезана със сребро, дрехата изглеждаше доста по-добре от нейните опърпани одежди.

Минаха край Вата и хората му, които крачеха подир първия фургон. Водачът на дезертьорите изгледа ядно Тин. Неговото отношение беше поредната причина Шалан да я уважава, въпреки престъпните ѝ наклонности.

— Със Сиятелната Давар ще се справим с това — съобщи Тин на Макоб.

— Сиятелна — обърна се търговецът към Шалан, — а ако са разбойници?

— Само четирима са, майстор Макоб — ведро рече тя. — Денят, когато не успея сама да се оправя с четирима разбойници, е денят, в който заслужавам да ме оберат.

Подминаха фургона и Тин препаса колана си.

— А ако наистина са разбойници? — прошепна Шалан, когато вече не можеха да ги чуят.

— Нали каза, че можеш да се оправиш с четирима.

— Аз само се съобразявах с твоето държание!

— Опасно е, малката — усмихна се Тин. — Виж сега, разбойниците не биха се оставили да ги видим и определено не биха стояли просто така.

Четиримата мъже стояха на билото на хълма. Когато приближи, Шалан видя, че носят изрядни сини униформи, които ѝ се сториха съвсем истински. В долчинката между хълмовете тя се препъна в една скална пъпка и се намуси — Макоб ѝ беше дал обувки за светлоока дама, в тон с роклята. Бяха луксозни и навярно струваха цяло състояние, но си бяха просто чехли.

— Ще чакаме тук — каза Шалан. — Те могат да дойдат при нас.

— Звучи добре — отговори Тин. Наистина, мъжете горе се раздвижиха и заслизаха по хълма, когато забелязаха, че Шалан и Тин ги чакат. Двама пешаци ги последваха. Не носеха униформи, а работни дрехи. Коняри?

— Коя ще си? — тихо попита Тин.

— Себе си?

— Какво му е забавното на това? Как си с рогоядския?

— Рогоядски? Аз…

— Късно е — отвърна Тин, когато мъжете приближиха.

Шалан намираше конете заплашителни. Грамадните животни не бяха кротки като чулите. Конете все тъпчеха наоколо и пръхтяха.

Водачът спря коня си с видимо раздразнение. Като че нямаше пълна власт над животното.

— Сиятелна — кимна той, като видя цвета на очите ѝ. За нейна изненада, мъжът беше тъмноок, висок, с черна алетска коса, дълга до раменете. Огледа Тин, забеляза меча и униформата, ала не каза нищо. Твърд човек.

— Нейно височество — шумно обяви Тин — принцеса Унулукуак’кина’ауту’атаи! Намираш се в присъствието на кралска особа, тъмнооки!

— Рогоядка? — Мъжът се приведе и огледа червените коси на Шалан. — И носи воринска рокля. Скалата ще припадне.

Тин погледна Шалан и шавна с вежди.

Ще те удуша, жено, помисли Шалан и пое дълбоко дъх.

— Това нещо — рече тя и посочи роклята — не се ли носи от принцеси? За мене е добро. Ще уважаваш!

За щастие, червеното ѝ лице подхождаше на рогоядка. Те бяха пламенни хора.

Тин кимна одобрително.

— Съжалявам — каза мъжът, макар да не му личеше да съжалява. И откъде накъде тъмноок язди толкова скъпо животно? Един от спътниците му проучваше кервана през далекоглед. И той беше тъмноок, обаче стоеше по-спокойно на коня.

— Седем фургона, Кал — съобщи той. — Добре охранявани.

Въпросният Кал кимна.

— Изпратен съм на оглед. Търся следи за присъствието на разбойници. Вашият керван добре ли пътува?

— Налетяхме на разбойници преди три седмици — отговори Тин и посочи с палец през рамо. — Какво ви е грижа?

— Ние представляваме краля и сме от личната гвардия на Далинар Колин.

Ох, Бурята да го отнесе. Щеше да стане неудобно.

— Сиятелният господар Колин — продължи Кал — проучва възможността за контрол над по-широк периметър около Пустите равнини. Ако наистина сте били нападнати, бих искал да знам подробности.

— Ако сме били нападнати? — възкликна Шалан. — Съмняваш се в думите ни?

— Не…

— Съм обидена! — заяви Шалан и скръсти ръце.

— По-добре внимавайте — обясни Тин на мъжете. — Нейно височество не обича да я обиждат.

— Каква изненада — отвърна Кал. — Къде ви нападнаха? Вие ли ги отблъснахте? Колко бяха разбойниците?

Тин го осведоми подробно, с което даде на Шалан време да помисли. Далинар Колин щеше да ѝ стане свекър, ако условният годеж се развиеше в брак. Шалан се надяваше да не налети отново точно на тези войници.

Наистина ще те удуша, Тин…

Водачът търпеливо изслуша всички подробности за нападението. Не изглеждаше особено любезен човек.

— Със съжаление научавам за загубите ви. Ала сега сте само на ден и половина с керван от Пустите равнини. През остатъка от пътуването ще бъдете в безопасност.

— Съм любопитна — намеси се Шалан. — Тези животни са коне, нали? А ти си тъмноок. Този… Колин много ти вярва.

— Изпълнявам дълга си — рече Кал и я огледа изучаващо. — Къде са останалите Ваши хора? Този керван като че е изцяло ворински. Пък и Вие сте възтънка за рогоядка.

— Да не би току-що обиди телесното тегло на принцесата?

Добра беше, Бурята да я отнесе, дано! Даже успя да произведе духчета на гнева при тази забележка.

Е, на Шалан не ѝ оставаше друго, освен да продължи.

— Съм обидена! — викна тя.

— Ти пак обиди Нейно височество!

— Съм много обидена!

— По-добре се извини!

— Не извинение! Ботуши!

Кал се облегна в седлото и замести поглед между двете жени в опит да разбере казаното.

— Ботуши ли?

— Да — отговори Шалан. — Ми харесват ботушите ти. Ще извиниш с ботуши.

— Вие… искате моите ботуши?

— Не чу ли Нейно височество? — настоя Тин със скръстени ръце. — Всички войници от армията на този Далинар Колин ли са толкова непочтителни?

— Не съм непочтителен. Обаче няма да ѝ дам ботушите си.

— Ти обиждаш! — заяви Шалан, пристъпи напред и го посочи с пръст. Отче на Бурята, конете бяха грамадни! — Ще казвам на всички, които искат да чуят, „Колин е крадец на ботуши и човек, който отнема добродетелта на жените!“

Кал заекна.

— Добродетел!

— Да — рече Шалан и хвърли поглед на Тин. — Добродетел? Не, грешна дума. Добродетел… Не… Добруване. Отнема добруването! Тази дума търсех.

Войникът и спътниците му се спогледаха объркано. Проклятие, каза си Шалан. Играта на думи се похабява с хора с беден речник.

— Не от значение — заключи тя и вдигна ръка. — Всеки ще знае какво си направил, като ме обиди. Остави ме гола в пустошта. Лиши ме! Е обида за моя дом и моя род. Всеки ще узнае, че Колин…

— Ох, стига, стига — отвърна Кал, наведе се и нескопосно събу ботуша си, както беше на седлото. Чорапът му имаше дупка на петата. — Проклета жена — промърмори той. Метна ботуша към нея, после събу другия.

— Извинението ти се приема — съобщи Тин и взе ботушите.

— Така и трябва, в името на Преизподнята — отвърна Кал. — Ще докладвам за вашия случай. Може би ще издействаме патрули в това проклето място. Хайде, войници.

Обърна се и си тръгна, без да каже друго. Навярно се боеше от поредно излияние от страна на рогоядката.

Щом вече войниците не можеха да ги чуват, Шалан огледа ботушите и се разсмя неудържимо. Около нея се разлетяха духчета на радостта — появиха се в краката ѝ като сини листенца и се издигнаха във вихрушка. Накрая се сипнаха в порив на вятъра. Шалан ги наблюдаваше с широка усмивка. Тези духчета бяха твърде редки.

— Ах — обади се Тин. — Няма смисъл да отричаш. Забавно беше.

— И все пак ще те удуша. Той знаеше, че го разиграваме. Най-слабото представяне на рогоядец, правено някога от жена.

— Всъщност се справи съвсем сносно. Престара се с думите, обаче произношението беше отлично. А и не това беше целта.

Тин ѝ подаде ботушите.

— А каква беше целта? — попита Шалан, когато се отправиха обратно към кервана. — Да изляза глупачка?

— Отчасти.

— Това беше сарказъм.

— Ако ще учиш как да го правиш, трябва да се чувстваш удобно в такива положения. Не можеш да се свениш, когато се представяш за друг човек. Колкото по-възмутителен е опитът, толкова по-прямо трябва да играеш. Можеш да се усъвършенстваш само с практика и то пред хора, които лесно могат да те хванат.

— Предполагам — отвърна Шалан.

— Ботушите са доста големи за тебе — забеляза Тин. — Обаче наистина ми хареса физиономията му, когато ги поиска. „Не извинение! Ботуши!“

— Трябват ми. Уморих се да крача по скалите боса или по чехли. Малко попълване и тези ще свършат работа. — Тя ги вдигна. Доста големи бяха. — Хмм. Вероятно. Надяваме се да се оправи и без тях. Ами ако се наложи да се сражават с разбойници на връщане?

Тин подбели очи.

— Някой път ще трябва да си поприказваме за това твое добродушие, малката.

— Не е лошо да си мил.

— Ти се обучаваш за измамница. А сега, да се връщаме в кервана. Трябва да преговорим тънкостите на рогоядския говор. С твоята червена коса навярно ще имаш повече сгода да използваш рогоядски, а не други езици.

29 Кърваво управление

Торол Садеас затвори очи, опря Заклеващия на рамото си и вдъхна сладкия землист мирис на паршендската кръв. Вълнението от битката бушуваше в него, благословена и красива мощ.

Кръвта тътнеше в ушите му и той едва чуваше крясъците и виковете от болка на бойното поле. В този миг беше потънал в приятния блясък на Вълнението, в замайващия възторг, че времето му минава в последното нещо, което му носеше истинска радост: да се бори за живота си и да отнема живота на врагове, по-долни от него.

Вълнението отзвуча. Както винаги — след края на самото сражение. Услаждаше му се все по-малко напоследък, навярно защото знаеше, че нападенията над паршендите са безсмислени. Войната не го напрягаше вече, не го доближаваше до крайната му цел — завоеванието. Изтребването на покритите с крем диваци в тази забравена от Вестителите пустош наистина не му носеше удовлетворение.

Въздъхна, свали Меча и отвори очи. Амарам се зададе през бойното поле, прекрачвайки труповете на хора и паршенди. Бронята му беше окървавена чак до лактите, а в облечената си в ръкавица ръка носеше скъпоценното ядро. Изрита тялото на някакъв паршенд и застана до Садеас. Почетната му гвардия се развърна и се строи заедно с тази на Върховния принц. Садеас отдели малко време да се поядосва на техните ефикасни движения, особено в сравнение с неговите хора.

Амарам свали шлема си и взе да подхвърля скъпоценното ядро.

— Даваш ли си сметка, че днешният ти маньовър се провали?

— Да се е провалил? — възкликна Садеас и вдигна наличника си. Недалеч войниците му изтребваха петдесетина паршенди, които не бяха смогнали да се измъкнат от платото със събратята си. — Според мен мина доста добре.

Амарам посочи. Върху платата на запад, откъм лагерите, се беше появило някакво петно. Знамената показваха, че това са хората на Хатам и Роион — двамата Върховни принцове, от които се очакваше да излязат на това плато. Пристигаха заедно — използваха мостове като на Далинар, бавни, лесни за изпреварване. Едно от предимствата на предпочитаните от Садеас мостови отряди беше, че изискват съвсем малко обучение. Ако Далинар целеше да го забави с онова изпълнение да замени Заклеващия срещу мостовите, оказа се глупак.

— Трябваше да стигнем там — продължи Амарам, — да вземем скъпоценното ядро и да се върнем, преди другите да дойдат. Тогава можеше да твърдиш, че не си забелязал, че не е твой ред днес. А появата на другите две армии те лишава от възможността да отричаш.

— Погрешно ме разбираш — отговори Садеас. — Ти си въобразяваш, че още ме е грижа за това. — Последните паршенди умираха с гневни викове и това изпълваше Садеас с гордост. Останалите разправяха, че паршендите никога не се предават, ала някога — много отдавна, когато за пръв път дойде на Пустите равнини — той видя една паршендска армия да опита да се предаде. Бяха свалили оръжията си. Лично ги изтреби с Чук и Броня, пред погледите на другарите им, които се намираха на съседното плато.

След това нито един паршенд не отказваше на Садеас и войската му правото да завършат сражението както се полага. Садеас даде знак на авангарда да се строи и да го придружи до лагера, докато останалите войници си ближеха раните. Амарам тръгна с него. Прекосиха един мост и подминаха ленивите мостови, които се излежаваха и спяха, докато по-добри от тях мъже умираха.

— Задължен съм да се присъединя към тебе на бойното поле, твое височество — занарежда Амарам, — обаче искам да знаеш, че не одобрявам нашите действия тук. Би трябвало да се постараем и да преодолеем различията си с Далинар и краля, а не да се мъчим да ги ядосваме повече.

Садеас изсумтя.

— Спести ми благородните приказки. Може и да ти вършат работа пред други хора, обаче аз знам какъв безмилостен мръсник си ти всъщност.

Амарам вирна брадичка и впери поглед напред. Когато отидоха при конете си, той положи длан на рамото на Садеас.

— Торол, в света има толкова повече неща от вашите дребнави разпри. Прав си за мен, разбира се. Приеми признанието ми наред с убеждението, че с теб мога да съм откровен. Алеткар трябва да бъде силен за онова, което предстои.

Садеас стъпи на камъка за качване на седлото, донесен от един коняр. Възсядането от Броненосец можеше да е опасно за животното, ако не е правилно. Пък и веднъж стремето му се скъса, когато стъпи в него да се качи на седлото, та се озова по задник на земята.

— Алеткар наистина трябва да бъде силен — отговори Садеас. — И аз ще го направя такъв с юмрук и с кърваво управление.

Той протегна облечената си с ръкавица длан.

Амарам неохотно постави ядрото в нея и Садеас го грабна, взел юздите на коня с другата ръка.

— Не се ли тревожиш от време на време? — попита Амарам. — За това, което правиш? За това, което ние трябва да правим? — И той кимна по посока на военните лекари, които пренасяха ранените през мостовете.

— Да се тревожа? Че защо? Давам на тези клетници възможността да умрат в бой за нещо достойно.

— Забелязвам, че напоследък често говориш така. Преди никога не го правеше.

— Научил съм се да приемам света такъв, какъвто е, Амарам — отговори Садеас и обърна коня. — Малко хора са готови да го правят. Препъват се, надяват се, мечтаят, преструват се. Това не променя нищо в живота. Трябва да гледаш света право в очите, в цялата му мрачна жестокост. Трябва да признаваш неговите грехове. Да живееш с тях. Само така можеш да постигнеш нещо смислено.

Садеас смушка коня си и за миг остави Амарам назад.

Той щеше да остане верен. Садеас и Амарам имаха споразумение. Дори и това, че Амарам вече бе Броненосец, нямаше да го промени.

Когато Садеас и авангардът на неговата армия приближиха войската на Хатам, Садеас забеляза как от близкото плато ги наблюдават група паршенди. Паршендските съгледвачи напоследък ставаха доста дръзки. Прати отряд стрелци да ги прогонят, после се насочи към един великолепен Броненосец в челото на хатамовата армия: самият Върховен принц на гърба на ришадийски кон. Проклятие. Тези животни превъзхождаха всяка друга порода коне. Как да се снабди с такъв?

— Садеас? — провикна се Хатам. — Какво си направил тук?

Садеас поразмисли за миг, после замахна и хвърли скъпоценното ядро през платото. То удари скалата до Хатам и се затъркаля, излъчвайки бледо сияние.

— Скучно ми беше — викна той в отговор. — И реших да ти спестя малко грижи.

И без да обръща внимание на следващите въпроси, Садеас продължи по пътя си. Днес Адолин Колин имаше дуел и той реши да не го изпуска — просто в случай, че момчето отново се изложи.

Няколко часа по-късно Садеас се настани на мястото си на арената. Седеше и дърпаше широката си вратовръзка. Непоносима вещ — модерна, но непоносима. Никога не би признал, дори пред Иалаи, че тайно иска да носи проста униформа като Далинар.

Разбира се, не би могъл да го направи. Не само защото би изглеждало, че се кланя на Кодекса и на кралската власт, а и защото в тези времена военната униформа не беше подобаващата униформа. Битките, които водеха за Алеткар сега, не бяха битки с щит и меч.

Важно беше човек да е подходящо облечен, когато играе роля. Военните униформи на Далинар доказваха, че той е загубен, че не разбира играта.

Садеас се облегна и зачака. Арената се изпълни с шепот като паница с вода. Публиката беше многобройна. Изпълнението на Адолин последния път привлече внимание, а всяка новост беше интересна за придворните. Около мястото на Садеас имаше свободно пространство, което му позволяваше уединение, макар самото място да беше просто стол върху каменните пейки.

Ненавиждаше усещането на тялото си без Броня. А още повече ненавиждаше как изглежда. Навремето щом минеше, хората извръщаха глави да го гледат. Силата му изпълваше всичко; всеки се мъчеше да му подражава и мнозина жадуваха при вида му. Жадуваха за властта му, за личността му.

Вече губеше това. О, все още беше могъщ — дори по-могъщ от преди. Но хорските погледи бяха други. И всеки опит да отвърне на загубата на младостта го правеше да изглежда капризен.

Садеас умираше, стъпка по стъпка. Вярно, като всички хора. Ала той усещаше надвисналата смърт. Надяваше се да дойде след десетилетия, ала сянката ѝ беше дълга, много дълга. Пътят към безсмъртието минаваше единствено през завоеванието.

Шумоленето на коприна извести появата на Иалаи. Тя се плъзна на мястото до неговото. Садеас разсеяно се пресегна и я почеса по кръста, както тя обичаше. Името ѝ беше симетрично, дребна проява на богохулство от страна на родителите ѝ — на някои хора им се нравеше да загатват за святост у децата си. Садеас харесваше такива хора. И наистина, името беше първото нещо, което привлече интереса му към нея.

— Ммм — въздъхна Иалаи. — Много хубаво. Виждам, че дуелът още не е започнал.

— Вярвам, че ще почне след миг.

— Добре. Нямам търпение. Чувам, че си дал скъпоценното ядро, което спечели днес.

— Хвърлих го в краката на Хатам и си тръгнах, все едно не ме е грижа.

— Умно. Трябваше да го предвидя като възможност. Ще подкопаеш претенциите на Далинар, че можем да му устояваме, само защото сме алчни.

Адолин най-сетне излезе на арената в синята си Броня. Някои светлооки изръкопляскаха вежливо. Отсреща Еранив излезе от стаята за подготовка. Лъскавата му Броня беше в естествен цвят, без гръдната част, която той беше боядисал в черно.

Садеас присви очи и продължи да почесва гърба на Иалаи.

— Този дуел въобще не би трябвало да се състои — рече той. — Предполага се, че всички са твърде уплашени или твърде надменни, та да приемат предизвикателствата му.

— Идиоти — тихо отговори Иалаи. — Торол, те знаят какво се очаква да правят. Пуснах подходящите намеци и обещания. Ала всеки от тях тайно иска да победи Адолин. Дуелистите са пасмина, на която не може да се разчита много. Те са дръзки, лесно се палят и твърде много се вълнуват от това да се покажат и да се прочуят.

— Не бива да се допуска планът на баща му да проработи.

— Няма.

Садеас погледна към Далинар. Не беше много далече — можеха да се чуят, ако викаха. Далинар не го поглеждаше.

— Аз построих това кралство — прошепна Садеас. — Знам колко крехко е то, Иалаи. Няма да е трудно да рухне.

Това беше единственият начин да го построи отново както трябва. Като да изкове ново оръжие. Стапяш останките на старото, преди да изработиш новото.

Долу дуелът започна и Адолин се отправи към Еранив, който размахваше стария, зловещ на вид Меч на Гавилар. Адолин нападна твърде бързо. Толкова ли нямаше търпение това момче?

В тълпата светлооките се смълчаха, а тъмнооките завикаха в очакване да се повтори представлението от последния дуел. Ала този дуел не се изроди в схватка от борбата. Двамата си размениха пробни удари и Адолин отстъпи след удар в рамото.

Небрежно, отсъди Садеас.

— Най-сетне установих от какво естество е било безредието в кралските покои преди две седмици — съобщи Иалаи.

— Разбира се — отвърна Садеас с усмивка, без да откъсва очи от арената.

— Опит за убийство. Някой е повредил балкона в неумел опит да запрати краля на сто стъпки по-долу, върху скалите. Доколкото чух, почти успешно.

— Значи опитът не е бил толкова неумел. Щом почти го е погубил.

— Прощавай, Торол, обаче при убийството почти има голямо значение.

Вярно.

Садеас се взря в себе си, затърси следа от чувство при вестта, че Елокар едва не е загинал. Откри само слабо съжаление. Беше привързан към момчето, ала за да съгради Алеткар наново, трябваше да премахне всички следи от старата власт. Необходимо беше Елокар да умре. За предпочитане — тихо и след като се разправят с Далинар. Садеас предполагаше, че ще се наложи лично да пререже гърлото на момчето от уважение към стария Гавилар.

— Кой според теб е поръчал убийството? — попита тихо той. Обградени бяха от стражи и нямаше как някой да ги чуе.

— Трудно е да се каже — рече Иалаи и се обърна, та той да почеше гърба ѝ на друго място. — Не ще да са били Рутар или Аладар.

Садеас държеше и двамата здраво. Аладар му беше отстъпил, а Рутар мина на негова страна с готовност. Роион беше прекалено страхлив, останалите — прекалено предпазливи. Кой друг би могъл?

— Танадал — предположи Садеас.

— Най-вероятно. Ще видя какво мога да открия.

— Може да са онези, които повредиха Бронята на краля. Може да установим повече, ако упражня властта си.

Садеас беше Върховен принц на осведомяването — един от старите постове, от минали векове, когато задълженията в кралството са се разпределяли между Върховните принцове. Технически това даваше на Садеас възможността да разследва и да изпълнява полицейски задачи.

— Може би — неохотно отговори Иалаи.

— Но?

Тя поклати глава и загледа поредната размяна на удари на арената. Едната ръкавица на Адолин почна да изпуска Светлина под дюдюканията на някои тъмнооки. Защо въобще допускаха тези хора тук? Имаше светлооки, които не можеха да присъстват, понеже Елокар пазеше места за по-нископоставени от тях.

— Далинар — обясни Иалаи — отвърна на нашия заговор, като те направи Върховен принц на осведомяването. Използва това като прецедент, за да се самоназначи за Върховен принц на войната. И така, сега всеки твой опит да използваш правата си като Върховен принц на осведомяването заздравява неговата власт над този сблъсък.

Садеас кимна.

— Следователно ти имаш някакъв план.

— Още не съвсем. Обаче се очертава. Забелязал ли си, че той почна да праща патрули извън лагерите? И на Външния пазар? Не би ли трябвало това да е твое задължение?

— Не, това е задължение на Върховния принц на търговията. Какъвто кралят не е назначил. Обаче аз би трябвало да имам полицейска власт в десетте лагера, а също и да назначавам съдии и магистрати. Далинар трябваше да ме въведе в случая веднага след покушението. Но той не го стори.

Садеас предъвка тази мисъл някое време и махна ръката си от гърба на Иалаи. Тя се поизправи.

— Ето една слабост, от която можем да се възползваме — рече той. — Далинар винаги е срещал затруднения в това да отстъпва от своята власт. Наистина няма доверие на хората да си свършат работата. Не дойде при мен, когато трябваше. Това отслабва твърденията му, че всички части на кралството следва да работят заедно. Пукнатина в бронята му. Можем ли да забием кама в тази пукнатина?

Иалаи кимна. Щеше да използва доносниците си да подпитват из двора: защо Далинар отказва да даде другиму някаква действителна власт, щом опитва да изгради един по-добър Алеткар? Защо не допуска Садеас да участва в защитата на краля? Защо не отвори вратите си за съдиите на Садеас?

Всъщност, каква власт има престолът, след като прави назначения като това на Садеас, само за да се преструва, че няма такова нещо?

— Трябва, в знак на протест, да се откажеш от поста на Върховен принц на осведомяването.

— Не. Още не. Ще почакаме, докато слуховете загризат стария Далинар и го накарат да си мисли, че трябва да ми позволи да си върша работата. И тогава, в мига преди той да опита да ме включи, аз се оттеглям.

Това щеше да разшири пукнатините и в Далинар, и в кралството.

Долу дуелът на Адолин продължаваше. Определено не личеше да се бие от сърце. Оставяше се открит, понасяше удари. Това ли беше момъкът, който тъй често се хвалеше с уменията си? Добър беше, разбира се, но не чак толкова. Не толкова, колкото Садеас лично го беше виждал на бойното поле, когато се сражаваше с…

Той се преструваше.

Садеас усети, че се усмихва.

— Е, това си е направо умно — прошепна той.

— Кое?

— Адолин се бие под възможностите си — обясни Садеас, когато момчето удари — едва — шлема на Еранив. — Внимава да не разкрива истинските си умения, та другите да не се подплашат и да откажат дуел. Ако покаже, че едва е успял да победи днес, другите може и да решат да се бият.

Иалаи присви очи и се вгледа.

— Сигурен ли си? Да не би просто да има лош ден?

— Сигурен съм — увери я Садеас. Сега знаеше какво да търси и лесно тълкуваше ходовете на Адолин, начина, по който той тормозеше Еранив и го караше да напада, после криво-ляво отбиваше ударите му. Адолин Колин се оказа по-умен, отколкото Садеас бе мислил.

Пък и по-добър дуелист. За да спечелиш се искаха умения, ала да спечелиш, като през цялото време показваш, че си по-слабият, се искаше истинско майсторство. С напредването на двубоя, зрителите се хванаха, и Адолин го превърна в състезание между равни. Садеас се съмняваше, че мнозина други са способни да разберат какво прави момчето.

Адолин се движеше лениво, от дузина пукнатини в Бронята му течеше Светлина, ала всичките пукнатини бяха на различни места, та нито една да не се разшири и да го остави изложен на истинска опасност. Той успя да свали Еранив със „случаен“ удар и тълпата изрева доволно. Дори светлооките изглеждаха увлечени.

Еранив побесня, почна да крещи, че Адолин просто е извадил късмет. Садеас обаче бе впечатлен. Това момче май има бъдеще, рече си той. Поне повече от баща си.

— Поредната спечелена Броня — недоволно установи Иалаи, когато Адолин вдигна ръка и излезе от арената. — Ще удвоя усилията си това да не се повтори.

Садеас потропваше с показалец по стола.

— Какво каза ти за дуелистите? Че са дръзки? Лесно се палят?

— Да. И?

— Адолин е дързък, лесно се пали, че и повече — разсъди Садеас. — Може да бъде подведен, притиснат, доведен до гняв. Притежава страст, като баща си, ала не я владее толкова.

Мога ли да го доведа до ръба на скалата?, питаше се Садеас. И после да го блъсна?

— Спри да разубеждаваш хората да се дуелират с него. Но и не ги насърчавай да го правят. Отстъпи. Искам да видя как ще се развие това.

— Звучи опасно. Това момче е оръжие, Торол.

— Вярно — рече Садеас и стана. — Обаче рядко ще се порежеш на оръжие, чиято дръжка е в твоята ръка. — Помогна на жена си да се изправи. — Освен това кажи на съпругата на Рутар, че може да дойде с мен следващия път, когато реша да изляза сам за скъпоценно ядро. Рутар е нетърпелив. Може да имаме полза от него.

Иалаи кимна и си тръгна. Садеас я последва, но се позабави, за да хвърли поглед на Далинар. Какво ли щеше да е, ако Далинар не бе уловен в клопката на миналото? Ако бе готов да види истинския свят, а не да си го въобразява?

Тогава навярно щеше да ти се наложи да убиеш и него, призна си той. Не се преструвай, че е възможно друго.

Най-добре човек да е честен, поне пред себе си.

30 Самата природа поруменява

Шалан зина при вида на внезапно избухналите цветове.

Разкъсваха пейзажа като мълния от ясно небе. Шалан остави сферите — Тин я караше да се учи как да ги крие в дланта си — и се изправи във фургона. Улови със свободната ръка облегалката на седалката си. Да, нямаше грешка. Ослепително червено и жълто сред монотонното кафяво и зелено.

— Тин, какво е това?

Тин се беше изтегнала, провесила крака навън. Макар да се предполагаше, че тя управлява фургона, върху очите ѝ лежеше бяла широкопола шапка. Самата Шалан се пазеше от слънцето с шапката на Блут, която успя да изрови от вещите му.

Тин се обърна настрани и вдигна шапката.

— Ъ?

— Ето там! Цветът.

Тин попогледна.

— Нищо не виждам.

Как така не виждаше този ярък цвят, толкова жив в сравнение с осеяните със скални пъпки, тръстики и туфи трева хълмове? Шалан взе далекогледа на Тин и го вдигна да проучи по-подробно.

— Растения. Там има една надвиснала скала, която ги пази откъм изток.

— О, и това ли е всичко? — Тин отново се облегна и затвори очи. — Рекох си, че може да е шатра от някой керван или нещо такова.

— Тин, растения са.

— Е, и?

— Различна флора в иначе еднообразна екосистема! — възкликна Шалан. — Отиваме! Ще кажа на Макоб да обърне кервана натам.

— Странна си, малката — рече Тин, когато Шалан се провикна към останалите фургони да спрат.

Макоб неохотно се съгласи с отклонението, но — за щастие — прие нареждането ѝ. Керванът беше на по-малко от ден път от Пустите равнини. Не се претоварваха. Шалан с труд сдържаше възбудата си. В Мразовитата земя почти всичко бе еднообразно; да има нещо ново за рисуване я вълнуваше неимоверно.

Приближиха скалата, която се издигаше под съвършено прав ъгъл и образуваше ветролом. По-едрите подобни образувания се наричаха лаит. Закътани долини, където можеше да процъфти цял град. Е, това тук съвсем не беше толкова голямо, ала живите организми го бяха намерили. Тук растеше горичка ниски, бели като кост дървета с ярки червени листа. Самата скална стена бе покрита с разни видове ластари, земята гъмжеше от скални пъпки от вида, който оставаше отворен, дори когато не валеше дъжд. От тях надвисваха тежки цветове и прилични на език пипала, които се гънеха като червеи в търсене на вода.

Малко езерце отразяваше синьото небе и подхранваше скалните пъпки и дърветата. В сянката на листака вирееше наситено зелен мъх. Тази красота приличаше на рубинени и изумрудени нишки в сив камък.

Щом фургонът спря, Шалан тутакси скочи. Подплаши нещо в гъсталака — няколко много дребни диви брадвохрътки избягаха. Не беше сигурна за породата, даже не беше сигурна брадвохрътки ли са — толкова бързо се движеха.

Е, това навярно значи, че не бива да се тревожа за нещо по-едро, прецени Шалан, когато навлезе в лаита. Едър хищник като белогръба щеше да пропъди всички по-дребни твари.

Шалан вървеше напред с усмивка. Беше почти като в градина, макар растенията да бяха видимо диви. Бързо прибираха цветовете, пипалата и листата си и оголваха земята около Шалан. Тя потисна кихавицата и продължи напред, докато стигна едно тъмнозелено езеро.

Тук постла одеяло върху камък, разположи се и почна да рисува. Останалите пътници от кервана тръгнаха на оглед из лаита или се покатериха върху каменната стена.

Шалан вдъхна приятно влажния въздух. Растенията се поуспокоиха. Цветовете на скалните пъпки се показаха. Кротките листа се отвориха. Наоколо избликна цвят, сякаш самата природа поруменя. Отче на Бурята! Не си беше давала сметка колко ѝ е липсвало разнообразието на красивите растения. Отвори скицника и набързо изписа молитва за Шалаш, Вестителя на Красотата, чието име носеше.

Някой мина през растенията и те се свиха отново. Газ се препъваше сред скалните пъпки в опит да не настъпва ластарите. Насочи се към Шалан, но спря и загледа езерцето.

— Гръм да го удари! Това риби ли са?

— Змиорки — предположи Шалан, когато едно от създанията набразди водната повърхност. — Ярко оранжеви, както се оказва. У дома, в декоративната градина на баща ми, имахме подобни.

Газ се приведе да види по-добре, една змиорка се подаде над водата, запляска с опашка и го напръска. Шалан се разсмя и взе Спомен за едноокия войник, който надзърта в зелените дълбини, свива устни и бърше чело.

— Какво искаш, Газ?

— Хмм — потътри срамежливо крака той. — Питах се дали… — И хвърли поглед към скицника.

Шалан отгърна нова страница.

— Разбира се. Като рисунката, която направих за Глурв, предполагам?

Газ се прокашля в длан.

— Аха. Изглеждаше много добре.

Шалан се усмихна и почна да рисува.

— Искате ли да позирам или нещо такова?

— Разбира се — отвърна Шалан, за да стои Газ мирен, докато тя рисува. Пооправи униформата му, прибра шкембето му, намести брадичката му. Повечето промени обаче дойдоха от изражението. Отправен в далечината поглед. С подходяща физиономия превръзката на окото стана благородна, белязаното лице — мъдро, униформата — горда. Шалан довърши рисунката с фон с отделни моменти от онази нощ, край огъня, когато керванджиите благодаряха за спасението си на Газ и другите дезертьори.

Откъсна листа и го подаде на Газ. Той го взе почтително и прокара пръсти през косата си.

— Гръм да ме удари — прошепна той. — Наистина ли изглеждах така?

— Да — отвърна Шалан. Дочу тихото жужене на Шарка някъде наблизо. Лъжа… ала и истина. Определено хората, които Газ спаси, го виждаха така.

— Благодаря Ви, Сиятелна. Аз… благодаря Ви.

В името на очите на Аш! Човекът наистина беше дълбоко трогнат.

— Пази я — заръча Шалан. — И не я прегъвай до довечера. Ще я лакирам, за да не се размаже.

Газ кимна и си тръгна, като отново подплаши растенията. Той беше шестият от бившите дезертьори, който я помоли за рисунка. Шалан ги насърчаваше. Всичко, което да им напомня какви биха могли да бъдат и какви би трябвало да бъдат.

А ти, Шалан?, запита се тя. Явно всеки иска от теб да бъдеш някоя. Ясна, Тин, баща ти… Ти каква искаш да бъдеш?

Тя прелисти скицника и намери листовете, където се беше нарисувала в пет-шест различни положения. Учена, дама в двора, художничка. Коя искаше да бъде?

Можеше ли да е всички?

Шарка бръмна. Шалан погледна встрани и забеляза как Вата се промъква през дърветата. Високият водач на дезертьорите не каза нищо за рисунките, но Шалан забеляза подигравателното му подсмихване.

— Престани да плашиш растенията ми, Вата.

— Макоб казва, че ще пренощуваме — отвърна Вата и се оттегли.

— Беда… — изжужа Шарка. — Да, беда.

— Знам — каза Шалан. Изчака листата да се върнат и ги нарисува. Бе успяла да се сдобие с въглен и лак от търговците, но за съжаление нямаше цветни пастели, с които да опита нещо по-амбициозно. Все пак, получаваше се хубава поредица ескизи. Беше доста различна от всичко останало в скицника.

Шалан умишлено не се замисляше за загубите си.

Рисуваше и рисуваше. Наслаждаваше се на покоя в горичката. Появиха се духчета на живота — ситни зелени трошици, които хвърчаха между листата и цветовете. Шарка стъпи върху водата и — доста забавно — почна тихичко да брои листата на близкото дърво. Шалан направи пет-шест скици на езерцето и дърветата с надеждата по-късно да успее да ги намери в някоя книга. Постара се да изобрази в подробности листата. После рисуваше каквото ѝ дойде на ум.

Толкова беше приятно да не рисува в движение, във фургона. Тук средата беше отлична — достатъчно светлина, мир и покой, пълно с живот…

Шалан спря, когато забеляза какво е нарисувала: скалист океански бряг и няколко смътни фигурки, които се подкрепяха на излизане от водата. Можеше да се закълне, че едната фигурка е Ялб.

Надяваше се. Така силно копнееше да са оцелели. Навярно никога нямаше да узнае.

Обърна страницата и продължи да рисува. Скицира жена, приклекнала над някакво тяло, с чук и длето в ръце, сякаш се готвеше да ги стовари в лицето му. Фигурата на земята беше някак скована — дървена… или каменна?

Шалан поклати глава, остави молива и разгледа скицата. Защо нарисува това? Първата рисунка имаше някакъв смисъл — тя се тревожеше за Ялб и другите моряци. Ала какво говореше за нейния ум втората?

Вдигна поглед и установи, че сенките са станали по-дълги, а слънцето се спуска към хоризонта. Шалан се усмихна, ала после подскочи, когато видя, че някой стои на десетина крачки от нея.

— Тин! — възкликна тя и положи скритата си ръка на гърди. — Отче на Бурята! Само как ме изплаши.

Тин се провря сред листака. Растенията се отдръпнаха.

— Хубави картинки. Според мен обаче би трябвало да упражняваш повече фалшификаторските си умения. Иде ти отвътре. Можеш да го вършиш, без да се тревожиш, че ще имаш неприятности.

— Упражнявам се. Обаче трябва и да рисувам.

— Наистина влизаш в тези рисунки, нали?

— Не влизам. Слагам други хора в тях.

Тин се усмихна и застана до камъка на Шалан.

— Винаги си готова с остроумията. Това ми допада. Когато отидем на Пустите равнини, трябва да те запозная с някои мои приятели. Ще успеят да те развалят наистина бързо.

— Не ми звучи приятно.

— Глупости — възрази Тин и скочи върху сухата част на съседния камък. — Пак ще си бъдеш ти. Само шегите ти ще станат по-мръсни.

— Прекрасно — отвърна Шалан и се изчерви.

Очакваше Тин да се разсмее, ала тя се умисли.

— Ще се наложи да ти дадем някакво усещане за действителността, Шалан.

— О, да не би напоследък да се дава като лекарство?

— Не. Като юмрук в лицето. И разплаква хубавите момичета, ако имат късмета да останат живи.

— Ще установиш, че животът ми не е бил само цветя и сладки.

— Сигурна съм, че мислиш така. Всеки го прави. Шалан, аз наистина те харесвам. Намирам, че имаш огромни възможности. Но онова, за което се учиш… ще изисква да правиш много трудни неща. Неща, които насилват душата, разкъсват я. Ще изпадаш в положения, в които не си била никога.

— Ти едва ме познаваш — отговори Шалан. — Откъде си толкова сигурна, че никога не съм правила такива неща?

— Защото не си се пречупила.

— Може да лъжа.

— Малката, ти рисуваш престъпници и ги изкарваш герои. Танцуваш със скицник в ръка сред цветята. Изчервяваш се само при намек за нещо неприлично. Колкото и лоша да мислиш, че си, стегни се. Ще става по-зле. А аз наистина не знам ще успееш ли да се справиш.

— Защо ми казваш това?

— Защото след по-малко от ден ще стигнем Пустите равнини. Сега е последната ти възможност да се откажеш.

— Аз…

Какво щеше да прави с Тин, когато пристигнат? Да признае, че се е съгласявала с предположенията ѝ, само за да се учи от нея? Тя познава хора, размишляваше Шалан. Хора във военните лагери, които могат да са особено полезни.

Трябваше ли да продължава с преструвките? Искаше да го направи, ала знаеше, че е така, просто защото харесва Тин и не иска да ѝ даде причина да спре да я учи. И установи, че казва:

— Въвлечена съм вече. Искам да изпълня плана си.

Лъжа.

Тин въздъхна и кимна.

— Добре. Готова ли си да ми кажеш какъв е този грандиозен план?

— Далинар Колин — отговори Шалан. — Синът му е сгоден за една жена от Я Кевед.

Тин вдигна вежда.

— Е, това вече е любопитно. И жената няма да отиде?

— Не и когато той я очаква — каза Шалан.

— А ти приличаш на нея?

— Можеш и така да го кажеш.

Тин се усмихна.

— Хубаво. Накара ме да си мисля, че е изнудване, което е много трудно. Това обаче е измама, с която можеш и да се справиш. Впечатлена съм. Дръзко, но изпълнимо.

— Благодаря ти.

— И какъв е планът?

— Добре. Ще се представя на Колин, ще покажа, че съм бъдещата съпруга на сина му, и ще му позволя да ме настани в домакинството си.

— Не е добре.

— Не е ли?

Тин рязко поклати глава.

— Така ще си много задължена на Колин. Ще изглеждаш бедна и ще подкопаеш уважението към теб. Това, което замисляш, се нарича „хубаво лице“ — опит да облекчиш един богат мъж от парите му. Тук всичко опира до представяне и впечатление. Трябва да се настаниш в странноприемница в друг лагер и да се държиш, все едно си напълно самодостатъчна. Да поддържаш загадъчно излъчване. Кой е сгоден, между другото? По-големият или по-малкият син?

— Адолин — отговори Шалан.

— Хмм… Не знам по-добре ли е или по-зле от Ренарин. Носи му се славата на ухажор и разбирам защо баща му гледа да го ожени. Обаче ще ти е трудно да задържиш вниманието му.

— Наистина ли? — попита Шалан и искрено се притесни.

— Аха. Той е бил почти сгоден десетина пъти. Даже си мисля, че веднъж се сгоди наистина. Хубаво, че се срещнахме. Ще трябва малко да помисля, докато намеря правилния подход. Но определено няма да приемеш гостоприемството на Колин. Адолин никога няма да се заинтригува, ако не си недостъпна по един или друг начин.

— Трудно е да съм недостъпна, щом вече имаме условен годеж.

— И все пак е важно — поучително вдигна показалец Тин. — Ти си тази, която се е захванала с любовна измама. Този вид измами са трудни, но сравнително безопасни. Ще се справим.

Шалан кимна, макар тревогите ѝ да се засилиха.

Какво щеше да излезе от нейния годеж? Ясна вече я нямаше, та да настоява това да се доведе до край. Тя искаше Шалан да се обвърже с нейното семейство. Навярно заради възможностите ѝ като Повелител на Стихиите. Шалан се съмняваше, че останалите членове на рода Колин ще настояват в семейството им да влезе някакво си веденско момиче.

Тин се изправи. Шалан скри притесненията си. Ако годежът се прекрати, така да е. Имаше си далеч по-големи грижи — Уритиру и Пустоносните. И трябваше да се справи с Тин — без при това да мами рода Колин. Просто поредното нещо, с което да се справи.

Странно, ала тя се вълнуваше от тази възможност. Реши да направи още една рисунка, преди да намери нещо за хапване.

31 Затишието преди

Каладин доведе отряда пребити и уморени мъже в казармата на Мост Четири. Както тайно беше поръчал, посрещнаха ги насърчителни викове и поздрави. Беше ранна вечер. Познатият мирис на яхния беше едно от най-приветливите неща, които Каладин можеше да си представи.

Отстъпи и пусна четиридесетимата да минат край него. Те не бяха от Мост Четири, ала тази вечер щяха да са такива. Държаха главите си високо вдигнати, а когато другите им подаваха паници яхния, по лицата им изгряваха усмивки. Скалата попита един как е минал патрулът и макар Каладин да не чу отговора на войника, определено чу предизвикания от него тътнещ смях на рогоядеца.

Усмихна се и се облегна на стената на казармата със скръстени ръце. После установи, че проверява небето. Слънцето не бе съвсем залязло, ала в притъмняващото небе около Пояса на Талн почнаха да се появяват звезди. Точно над хоризонта висеше Сълзата — много по-ярка от другите и наречена така на едничката сълза, която проляла Рея. Някои от звездите се движеха — нищо изненадващо, звездни духчета — ала вечерта беше някак особена. Каладин вдиша дълбоко. Не беше ли въздухът застоял?

— Сър?

Каладин се обърна. Един от мостовите, сериозен мъж с къса тъмна коса и изсечени черти, не се беше присъединил към другарите си около казана. Каладин се помъчи да си спомни името му…

— Питт, нали?

— Тъй вярно. От Мост Седемнадесет.

— От какво имаш нужда?

— Аз само…

Човекът погледна гостоприемния огън и хората от Мост Четири, които се смееха и бъбреха с патрула. Някой беше окачил на стената на казармата особени брони. Шлемове и нагръдници от черупка, прикрепени към кожените дрехи на мостови. Сега бяха заменени от първокласни стоманени каски и гръдни брони. Каладин се чудеше кой ли е окачил старите. Даже не знаеше, че хората са ги донесли; това бяха допълнителните доспехи, изработени от Лейтен, и скрити в пропастите преди освобождаването на мостовите.

— Сър — продължи Питт, — аз само исках да кажа, че съжалявам.

— За какво?

— Когато бяхме мостови. — Питт се хвана за главата. — Бурята да го отнесе, струва ми се, че е било в друг живот. По онова време не можех да мисля като хората. Всичко ми беше като в мъгла. Но помня, че бях щастлив, когато пращаха вашия отряд, а не моя. Помня, че се надявах да се провалите, понеже дръзвахте да ходите с вдигнати глави… Аз…

— Всичко е наред, Питт. Не си виновен ти. Садеас е виновен.

— Май да. — Погледът на Питт охладня. — Успя да ни прекърши, нали, сър?

— Да.

— Оказва се обаче, че хората могат да се възродят. Не съм си го и помислял. — Питт погледна през рамо. — Ще трябва да направя това за останалите момчета от Мост Седемнадесет, нали?

— С помощта на Тефт, да. На това се надяваме. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Само трябва да се престоря на Вас, сър — отговори Питт. Усмихна се, взе паница яхния и се присъедини към останалите.

Тези четиридесет скоро щяха да са готови да станат сержанти на своите мостови отряди. Преобразяването им бе станало по-бързо, отколкото Каладин се надяваше. Тефт, ти направи чудеса. Успя, човече, мислеше той.

Впрочем, къде се дяваше Тефт? Патрулира с тях, а сега бе изчезнал. Навярно бе отишъл да провери някой друг от мостовите отряди. Видя обаче как Скалата пъди някакъв мършав мъж в одежди на ардент.

— Това пък какво беше? — попита Каладин рогоядеца и го улови за ръката, когато той мина край него.

— Тоя. Размотава се тука със скицник. Прищяло му се да рисува мостовите. Ха! Понеже сме прочути, видиш ли.

Каладин се свъси. Странна дейност за ардент. От друга страна, всички арденти бяха малко или много странни. Пусна Скалата да се върне при яхнията и се отдалечи от огъня. Наслаждаваше се на покоя.

Толкова тихо беше в лагера. Все едно затаява дъх.

— Явно патрулът е свършил работа — рече Сигзил, приближавайки Каладин. — Хората са променени.

— Забавно е какво могат да направят за войниците няколко дни марш като отряд — отвърна Каладин. — Да си виждал Тефт?

— Не, сър — каза Сигзил и кимна по посока на огъня. — Добре е да си вземеш от храната. Тази вечер няма да имаме много време за приказки.

— Бурята — осъзна Каладин. Струваше му се, че последната е била твърде скоро. Бурите обаче невинаги бяха редовни, не и както той мислеше за тях. Бурегадателите ги предсказваха чрез сложни математически изчисления. Навремето бащата на Каладин имаше за хоби предвиждането на бурите.

Навярно затова той сега обръщаше внимание. Да не би внезапно да беше почнал да предсказва бури, защото вечерта беше прекалено… някаква?

Въобразяваш си, рече си Каладин. Отърси се от умората от продължителната езда и марша и отиде да си сипе яхния. Трябваше да хапне набързо — искаше да се присъедини към охраната на Далинар и краля по време на бурята.

Войниците от патрула го приветстваха, докато си пълнеше паницата.

Шалан седеше в тракащия фургон. Прокара длан над сферата на седалката, взе я и пусна друга.

Тин шавна вежда.

— Чух шума от размяната.

— Да му изсъхнат мрежите, дано! — викна Шалан. — Стори ми се, че успях.

— Да му изсъхнат мрежите ли?

— Ругатня — уточни Шалан и се изчерви. — Чух я от моряците.

— Шалан, имаш ли някаква представа какво означава всичко това?

— Амии… за риболов? — подзе Шалан и се изчерви. — Мрежите може би са сухи? Нямат улов и това е лошо?

Тин се ухили.

— Миличка, ще дам всичко от себе си да те разваля. Дотогава, мисля си, трябва да не ползваш моряшки ругатни. Ако обичаш.

— Добре. — Шалан пак прокара длан и размени сферите. — Никакво тракване! Чу ли това? По-точно, не чу ли? Не издадох звук!

— Хубаво — отговори Тин и щипна от някакво подобно на мъх вещество. Взе да го търка между пръстите си и на Шалан ѝ се стори, че вижда как от мъха се издига дим. — Наистина ставаш по-добра. Освен това чувствам, че сме длъжни да преценим как да използваме таланта ти в рисуването.

Шалан вече имаше представа как може да ѝ послужи това. Повечето от бившите дезертьори я бяха помолили да ги нарисува.

— Упражнява ли акцентите? — попита Тин. С търкането на мъха очите ѝ заблестяха.

— Наистина го сторих, добра ми жено — отговори Шалан с тайленски акцент.

— Добре. Когато се сдобием с повечко средства, ще се позанимаем с дегизировката. На мен лично ще ми бъде много забавно да гледам лицето ти, когато се наложи да се появиш публично с открита ръка.

Шалан тутакси притисна скритата ръка до гърдите си.

— Моля!

— Предупредих те за трудните неща — усмихна се пакостливо Тин. — Западно от Марат повечето жени ходят с две открити ръце. Ако възнамеряваш да ходиш нататък и да не се открояваш, трябва да си в състояние да правиш като тях.

— Това е непристойно! — възкликна Шалан и се изчерви ужасно.

— Та това е просто ръка, Шалан. Вие, воринците сте толкова превзети, Бурята да ви отнесе. Тази ръка изглежда досущ като другата.

— Гърдите на доста жени не са много по-видими от гърдите на мъжете — тросна се Шалан. — Това не значи, че бива да излизат без риза, като мъже!

— Всъщност, из някои от Решийските острови и Ири не е необичайно жените да ходят голи до кръста. Там горе става горещо. Никой няма нищо против. На мен самата доста ми се нрави.

Шалан вдигна ръце — едната облечена, другата не — пред лицето си, за да прикрие червенината.

— Правиш го, само за да ме дразниш.

— Аха — подхилкваше се Тин. — Точно така. И това тук е момичето, което изпързаля цял отряд дезертьори и превзе нашия керван?

— Не ми се налагаше да се разхождам гола, за да направя това.

— Още по-добре. Продължаваш ли да мислиш, че си опитна и веща? Изчервяваш се веднага щом спомена да откриеш ръката си. Не можеш ли да разбереш колко трудна ще ти бъде която и да е успешна измама?

Шалан пое дълбоко дъх.

— Май да.

— Да си покажеш ръката няма да е най-трудното нещо, което ще ти се налага да правиш — продължи Тин, която изглеждаше някъде далеч. — Далеч не най-трудното. Аз…

— Ти какво?

Тин поклати глава.

— Ще говорим за това по-късно. Виждаш ли вече военните лагери?

Шалан се надигна и засенчи очи заради залязващото слънце. На север видя сияние. Стотици — не, хиляди — огньове караха небето да изглежда тъмно. Тя остана без дъх.

— Пристигнахме.

— Нареди да спрат за пренощуване — рече Тин, без да помръдне.

— Като че ли сме само на няколко часа — отвърна Шалан. — Можем да побързаме…

— И да пристигнем след падането на нощта. Тогава без друго ще ни се наложи да лагеруваме. По-добре да пристигнем бодри на сутринта. Довери ми се.

Шалан седна и повика един от керванджиите: момък, който крачеше бос край фургоните — сигурно имаше страховити мазоли. Само старшите керванджии се возеха.

— Питай майстор Макоб какво мисли за спирането ни тук за нощувка — рече Шалан на момъка.

Той кимна и припна край кервана, задминавайки мудните чули.

— Не вярваш ли на преценката ми? — развеселено попита Тин.

— Майстор Макоб не обича някой да му казва какво да прави. Ако е добре да спрем, навярно сам ще го предложи. Струва ми се, че така е по-добре да водя.

Тин затвори очи и обърна лице към небето. Все още разсеяно търкаше мъха между пръстите си.

— Довечера може да получа някои сведения за тебе.

— За?

— За твоята родина. — Тин поотвори око. Макар позата ѝ да бе ленива, окото беше любопитно.

— Много мило — отвърна неангажиращо Шалан. Стараеше се да не казва много за дома си и за живота си там; не беше казала на Тин и за своето пътешествие и за потъването на кораба. Колкото по-малко разкриваше за миналото си, толкова по-малка бе вероятността Тин да осъзнае коя всъщност е новата ѝ ученичка.

Сама си е виновна за прибързаните заключения за мен, помисли Шалан. Пък и нали тъкмо тя ме учи да се преструвам. Няма да се почувствам зле, ако я излъжа. Тя лъже всички наред.

Потръпна при тази мисъл. Тин имаше право — Шалан наистина беше наивна. Не можеше да не изпитва вина, когато излъже, дори една професионална измамница!

— Очаквах повече от теб — подхвърли Тин и затвори око. — Да се замислиш.

Шалан се размърда на седалката.

— За какво да се замисля? — попита тя най-сетне.

— Значи не знаеш. Така си и мислех.

— Тин, много неща не знам — подразни се Шалан. — Не знам как да построя фургон, не знам ириалски, и определено не знам как да ти попреча да се държиш дразнещо. Не че не съм се мъчила и с трите.

Тин се усмихна и не отвори очи.

— Вашият веденски крал е мъртъв.

— Ханаванар? Мъртъв? — Шалан никога не беше зървала Върховния принц, а какво остава за краля. Монархията беше нещо далечно. Установи, че казаното няма особено значение за нея. — Значи синът му ще го наследи.

— Би го наследил. Ако и той не беше мъртъв. Наред с шестима от Върховните принцове на Я Кевед.

Шалан зина.

— Говорят, че е работа на Убиеца в Бяло — тихо рече Тин. — Онзи шин, който уби краля на алетите преди шест години.

Шалан се отърси от объркването си. Братята ѝ. Добре ли бяха?

— Шестима Върховни принцове. Кои?

Разбереше ли това, щеше да узнае в какво положение е родното ѝ княжество.

— Не знам точно. Ял Мала и Евинор със сигурност. Вероятно и Абриал. Някои са загинали при нападението, други по-рано. Сведенията са смътни. Напоследък е трудно да се измъкне нещо достоверно от Веденар.

— Валам жив ли е още?

Върховния принц на Шалан.

— Докладват, че участвал в борбата за престола. Тази вечер моите осведомители ще ми пишат по далекосъобщителя. Тогава може да има нещо и за теб.

Шалан се облегна. Кралят — мъртъв? Война за трона? Отче на Бурята! Как би могла да узнае нещо за семейството си, за имението? Не бяха близо до столицата, ала ако цялата страна е погълната от войната, тя ще достигне и до най-затънтените краища. Не беше лесно да се свърже с братята си. Нейният далекосъобщител потъна с Насладата на вятъра.

— Всяко сведение ще бъде особено ценно за мен. Всяко — рече Шалан.

— Ще видим. Ще те повикам, когато ми докладват.

Шалан се залови да смила наученото. Тин подозираше, че не зная, обаче не ми каза досега. Харесваше Тин, ала не биваше да забравя, че тя се препитава от укриване на сведения. Какво ли друго знае, ала не го споделя?

Момъкът се върна покрай фургоните. Когато стигна при Шалан, закрачи редом с нейния.

— Макоб казва, че постъпвате мъдро като го питате. Казва още, че можем да лагеруваме тук. Границите на всички военни лагери се охраняват и не е вероятно да ни пуснат през нощта. Освен това не е сигурен, че бихме могли да стигнем в лагерите преди бурята.

Тин се усмихна, без да отваря очи.

— Значи, ще лагеруваме — рече Шалан.

32 Който мрази

В съня си Каладин беше буря.

Завземаше земята, втурваше се през нея като пречистващ бяс. Всичко се отдръпваше пред него, всичко се прекършваше. В мрака земята се прераждаше.

Рееше се, мълниите го оживяваваха, вдъхновяваха го. Гласът му беше воят на вятъра. Сърцето му биеше с гръмотевиците. Покоряваше, преодоляваше, засенчваше и…

Правил го бе и преди.

Осъзнаването се яви у Каладин като вода, която се процежда под вратата. Да. Той вече беше сънувал този сън.

Обърна се с мъка. Зад него се простираше лице, огромно колкото небето — силата, която движеше бурята, самият Отец.

СИНЕ НА ЧЕСТТА, ревна глас като вятър.

— Истина е! — извика Каладин в бурята. И той беше вятър. Дух. Някак успя да проговори. — Ти си истински!

ТЯ ТИ ВЯРВА.

— Сил ли? Вярва ми.

А НЕ БИВА.

— Ти ли си онзи, който ѝ забрани да дойде при мен? Ти ли си онзи, който не пуска духчетата?

ТИ ЩЕ Я УБИЕШ. В дълбокия, могъщ глас прозвуча съжаление. Печал. ТИ ЩЕ УБИЕШ МОЯТА РОЖБА И ЩЕ ОСТАВИШ ТЯЛОТО Ѝ НА ЗЛОДЕИ.

— Няма да го направя! — викна Каладин.

ВЕЧЕ ЗАПОЧНА.

Бурята не спираше. Каладин виждаше света отгоре. В закътани пристанища корабите се люлееха върху вълните. В далечен край, отвъд хълмове и планини, армии се гушеха в долините и се готвеха за война. Пред него просторно езеро пресъхна — водите се оттеглиха в скалите на дъното.

— Как мога да спра това? — попита Каладин. — Как мога да я опазя?

ТИ СИ ЧОВЕК. ТИ ЩЕ Я ПРЕДАДЕШ.

— Няма да я предам!

ЩЕ СЕ ПРОМЕНИШ. ХОРАТА СЕ ПРОМЕНЯТ. ВСИЧКИ ХОРА.

Огромен континент. Толкова много хора говореха езици, които той не разбираше. Всички се криеха в стаите, пещерите, деретата.

АХ, рече Отецът на Бурята. ЗНАЧИ ЩЕ СВЪРШИ.

— Какво? — викаше Каладин във ветровете. — Какво се промени? Чувствам, че…

ТОЙ ИДЕ ЗА ТЕБ, МАЛКИ ПРЕДАТЕЛЮ. СЪЖАЛЯВАМ.

Нещо се надигна пред Каладин. Друга буря. С червени светкавици. Така грамадна, че континентът — целият свят — беше нищожен в сравнение с нея. Всичко падаше в сянката ѝ.

СЪЖАЛЯВАМ. ТОЙ ИДВА.

Каладин се събуди. Сърцето блъскаше в гърдите му.

Едва не падна от стола. Къде беше? В Иглата, в съвещателната зала на краля. Каладин бе поседнал за миг и…

Изчерви се. Беше задрямал.

Близо до него стоеше Адолин и говореше с Ренарин.

— Не съм убеден, че от срещата ще излезе нещо, но се радвам, че татко се съгласи. Почти се бях отказал от надеждата — толкова време бе нужно на паршендския пратеник да дойде.

— Сигурен ли си, че онзи, когото видя там, беше жена? — попита Ренарин. Най-сетне беше обвързал Меча си и не се налагаше да го мъкне навсякъде. — Жена Броненосец?

— Паршендите са напълно странни — отвърна Адолин и сви рамене. Погледна към Каладин и устните му се извиха презрително. — Спим на служба, а?

Наблизо тракаше капакът, от който течеше вода. Навани и Далинар трябва да бяха в съседната стая.

Кралят не беше тук.

— Негово Величество! — викна Каладин и скокна.

— В личните си покои, мостови — каза Адолин и кимна по посока на друга врата. — Можеш да спиш по време на буря. Впечатляващо. Почти колкото лигата ти насън.

Нямаше време за заяждане. Този сън… Каладин се обърна към вратата на балкона. Дишаше учестено.

Той идва…

Каладин рязко отвори вратата. Адолин и Ренарин се развикаха, ала той не им обърна внимание. Изправи се лице в лице с бурята.

Все още виеше вятър. Дъждът пердашеше каменния балкон с шум като от трошене на пръчки. Но вече нямаше светкавици, а вятърът, макар и силен, не можеше да вдига камъни и да събаря стени. Най-могъщата част от бурята бе отминала.

Тъмнина. Биеше го вятър, дошъл от дълбините на нищото. Каладин чувстваше, че стои над самата Преизподня, Чернилото от старите песни. Дом на демони и чудовища. Излезе навън колебливо. Светлината от отворената врата плисна върху мокрия балкон. Намери парапета — здрава част от него — и го стисна със студените си пръсти. Дъждът шибаше лицето му, мокреше униформата му, заравяше се в плата и търсеше топлата му кожа.

— Ти луд ли си? — обади се Адолин от прага. Каладин едва го чу през вятъра и далечния тътен на гръмотевиците.

Шарка бръмчеше тихо, докато върху фургона се лееше дъжд.

Робите на Шалан се притискаха един в друг и хленчеха. Щеше ѝ се да накара проклетото духче да млъкне, ала Шарка не откликваше на напомнянията ѝ. Поне бурята привършваше. Шалан искаше да излезе и да прочете какво казваха за родината ѝ събеседниците на Тин.

Звуците на Шарка звучаха почти като плач. Шалан се смръщи и се наведе към него. Думи ли чуваше?

— Лошо… лошо… толкова лошо…

Сил излетя от гъстия мрак на бурята — внезапен проблясък в черното. Завъртя се около Каладин и кацна на железния парапет. Роклята ѝ беше по-дълга и по-пищна от обичайното. Дъждът преминаваше през нея, без да наруши очертанията ѝ.

Тя погледна към небето, после рязко обърна глава.

— Каладин. Нещо не е както трябва.

— Знам.

Сил почна да се върти насам-натам. Очите ѝ се отвориха широко.

— Той идва.

— Кой? Бурята ли?

— Онзи, който мрази — прошепна тя. — Мракът вътре. Каладин, той наблюдава. Нещо ще се случи. Нещо лошо.

Каладин се позабави само за миг, после се завтече към стаята, мушна се край Адолин и влезе на светло.

— Доведете краля. Излизаме оттук. Веднага.

— Какво? — попита Адолин.

Каладин със замах отвори вратата към по-малката стая, където се намираха Далинар и Навани. Върховният принц седеше на дивана, изражението на лицето му беше някак далечно. Навани го държеше за ръката. Каладин очакваше друго. Върховният принц не изглеждаше уплашен или луд, а просто умислен. Говореше тихо.

Каладин застина. Той вижда неща по време на буря.

— Какво правиш? — попита Навани. — Как смееш?

— Можете ли да го събудите? — продума Каладин и пристъпи в стаята. — Трябва да се махнем от тази стая, от двореца.

— Глупости. — Това беше гласът на краля. Елокар влезе в стаята зад Каладин. — Какви ги дрънкаш?

— Тук не сте в безопасност, Ваше Величество. Трябва да Ви изведем от двореца и да ви съпроводим до лагера.

Проклятие. Това безопасно ли щеше да е? Дали не трябваше да идат на някое неочаквано място?

Навън прозвуча гръм, но шумът на дъжда отслабваше. Бурята замираше.

— Това е нелепо — обади се Адолин иззад краля и вдигна ръце. — Тук е най-безопасното място във всички лагери. Ти искаш да излезем? Да влачиш краля навън в бурята?

— Трябва да събудим Върховния принц — рече Каладин и се пресегна към Далинар.

Далинар улови ръката му.

— Върховният принц е буден — рече той. Погледът му се проясни. Далинар се върна от далечното място, където беше досега. — Какво става тук?

— Мостовият иска да се изнесем от двореца — обясни Адолин.

— Войнико?

— Тук не е безопасно, сър.

— Какво те кара да го кажеш?

— Инстинкт, сър.

Стана тихо. Дъждът навън трополеше леко. Пороите бяха дошли.

— Значи тръгваме — рече Далинар и се надигна.

— Какво? — възкликна кралят.

— Ти постави този човек начело на гвардията си, Елокар — обясни Далинар. — Щом той смята, че позицията ни не е безопасна, трябва да правим каквото каже.

В края на думите му се подразбираше едно засега, ала Каладин не го беше грижа. Стрелна се покрай краля и Адолин обратно в основното помещение и се отправи към изхода. Сърцето му блъскаше в гърдите. Мускулите му бяха напрегнати. Сил трескаво летеше из стаята, видима само за неговите очи.

Каладин разтвори вратите. В преддверието дежуреха шестима мъже — мостови и един от Кралската гвардия, Ралинор.

— Излизаме — рече Каладин. — Белд и Хобер, вие сте авангард. Проучете пътя за излизане от сградата — задния, долу през кухните — и викайте, ако видите нещо необичайно. Моаш, двамата с Ралинор сте ариергард. Пазете тук, докато изведа краля и Върховния принц от полезрението ви, и тогава ни последвайте. Март и Ет, стойте до краля каквото и да става.

Войниците се заловиха за работа, без да задават въпроси. Когато съгледвачите хукнаха напред, Каладин се върна при краля, улови го за ръката и го повлече към изхода. Елокар вцепенено се остави да го водят.

Останалите светлооки тръгнаха след тях. Братята Март и Ет застанаха от двете страни на краля. Моаш пазеше на прага. Стискаше притеснено копието си и го насочваше ту на една страна, ту на друга.

Каладин бързо поведе краля и семейството му по коридора по предварително избрания път. Вместо да се насочат наляво и по наклона към официалния вход, те тръгнаха надясно и се заспускаха все по-навътре в дълбините на двореца. Надясно към кухните и после — навън в нощта.

Коридорите бяха тихи. Всички се подслоняваха в стаите си по време на буря.

Далинар отиде при Каладин в началото на групата.

— Ще ми бъде любопитно да разбера какво точно предизвика това, войнико. След като се озовем в безопасност.

Духчето ми получи пристъп, каза си Каладин, докато гледаше как Сил се стрелка напред-назад в коридора. Това го предизвика. Как щеше да го обясни? Че слуша вятърно духче?

Влизаха все по-дълбоко. Проклятие, празните коридори го тревожеха. По-голямата част от двореца представляваше всъщност дупка в скалата на върха, а отстрани бяха изрязани прозорци.

Каладин замръзна на място.

Пред тях светлините бяха угасени. В далечината коридорът притъмняваше, докато не стана мрачен като мина.

— Чакай — обади се Адолин и спря. — Защо е тъмно? Какво е станало със сферите?

Светлината от всички сфери беше изцедена.

Проклятие. А какво беше това на стената по-нататък? Голямо черно петно. Каладин трескаво измъкна сфера от джоба си и я вдигна. Дупка! В стената на коридора беше изрязана врата, направо в скалата. През нея нахлуваше студен вятър.

Сферата освети и нещо на пода отпред. Там, където коридорите се пресичаха, лежеше тяло в синя униформа. Белд, един от хората, които Каладин прати пред групата.

Всички се взираха в трупа с ужас. Призрачната тишина в коридора и отсъствието на светлини приглушиха дори възраженията на краля.

— Той е тук — прошепна Сил.

Някой пристъпи някак тържествено откъм страничния коридор. Държеше дълъг сребрист Меч, който прорязваше диря в каменния под. Одеждите на човека бяха свободни и бели — тънки панталони и риза, които се развяваха с всяка стъпка. Гола глава. Бледа кожа. Шин.

Каладин го позна. Всичко живо в Алеткар беше чувало за този човек. Убиецът в бяло. Каладин го видя веднъж в съня си, приличен на съня от преди малко, ала тогава не разбра кой е.

От тялото на убиеца струеше Светлина.

Той беше Повелител на Стихиите.

— Адолин, с мен! — викна Далинар. — Ренарин, пази краля! Отведи го обратно!

С тези думи Далинар — Тоягата — грабна копието на един от каладиновите хора и нападна убиеца.

Сам ще причини смъртта си, рече си Каладин и хукна след него.

— Вървете с принц Ренарин! — кресна той на хората си. — Изпълнявайте заповедите му! Пазете краля!

Телохранителите, в това число и застигналите групата Моаш и Ралинор, започнаха трескаво да отстъпват. Влачеха Навани и краля.

— Татко! — извика Ренарин. Моаш го улови за рамото и го задърпа. — Аз мога да се бия!

— Върви! — ревна Далинар. — Защитавай краля!

Докато Каладин нападаше редом с Далинар и Адолин, последното, което чу, беше хленченето на Елокар.

— За мен е дошъл! Знаех си. Както дойде за татко…

Каладин вдъхна толкова Светлина, колкото посмя. Убиецът в бяло стоеше спокойно насред коридора и излъчваше своя Светлина. Как бе възможно той да е Повелител на Стихиите? Що за духче би избрало такъв човек?

Мечът на Адолин се появи в ръцете му.

— Тризъбец — тихо нареди Далинар и забави ход, когато наближиха убиеца. — Аз съм в средата. Знаеш ли какво да правиш, Каладин?

— Тъй вярно, сър.

Тризъбецът беше прост боен ред, за малки отряди.

— Нека аз се оправя с това, татко! Той има Меч, а и това сияние не ми харесва…

— Не, удряме заедно. — Далинар присви очи и се втренчи в убиеца, който стоеше спокойно над трупа на бедния Белд. — Този път не дремя на трапезата, гадино. Няма да ми отнемеш и друг!

Тримата нападнаха заедно. Далинар в средата щеше да се постарае да задържи вниманието на убиеца, докато Адолин и Каладин атакуват отстрани. Той разумно бе подбрал копието, а не собствения си меч. Хвърлиха се бързо, за да объркат убиеца и да го надвият.

Онзи дочака да се приближат, после скочи и остави след себе си диря от Светлина. Завъртя се във въздуха, тъкмо когато Далинар изрева и удари с копието.

Убиецът не падна. Стъпи на тавана, на дванадесетина стъпки височина.

— Истина е — тревожно рече Адолин. Изви се назад и вдигна Меча, за да удари под този особен ъгъл. Убиецът обаче изтича надолу по стената, дрехите му прошумоляха и той отблъсна Меча на Адолин със своя. После го удари с длан в гърдите.

Адолин се понесе нагоре като подхвърлен. От тялото му струеше Светлина на Бурята и той се удари в тавана. Адолин изръмжа, преобърна се, ала си остана на тавана.

Отче на Бурята!, рече си Каладин. Сърцето му блъскаше. Вътре в него вилнееше буря. Удари с копието си успоредно с копието на Далинар.

Убиецът не избегна удара.

И двете копия улучиха — далинаровото в рамото, каладиновото в страната. Убиецът се завъртя, замахна с Меча си през копията и ги преряза на половина. Като че никак не го беше грижа за раните. Хвърли се напред, зашлеви Далинар в лицето и го запрати сгърчен от болка на земята. После замахна с меча към Каладин.

Каладин едва избегна удара, после отстъпи. Върхът на копието му изтрака на пода до Далинар. Принцът изстена и се обърна. Притискаше с ръка удареното място на лицето си. От разцепената кожа се процеждаше кръв. Човек не можеше просто така да се отърси от удар на Повелител на Стихиите, зареден със Светлина.

Убиецът се изправи в коридора, спокоен и самоуверен. В прорезите на окървавените му дрехи се вихреше Светлина и лекуваше раните му.

Каладин отстъпи, стиснал копието без острие. Каквото правеше този човек… Той не можеше да е Бягащ по вятъра, нали?

Невъзможно.

— Татко! — извика Адолин отгоре. Беше стъпил на крака, ала струящата от него Светлина беше на привършване. Опита да нападне убиеца, но се подхлъзна от тавана и се стовари на пода. Падна върху рамото си. Мечът се изплъзна из пръстите му и изчезна.

Убиецът прекрачи през Адолин, който се размърда, без да става.

— Съжалявам — рече онзи и от устата му излетя Светлина. — Не искам да правя това.

— Няма да ти позволя да го направиш — изръмжа Каладин и се хвърли напред. Сил се въртеше около него и той усещаше вятъра. Усещаше как бурята в него го подтиква да действа. Уловил остатъка от копието си като бухалка, той нападна убиеца. Вятърът го водеше.

Съвършено точни удари, мигове на единение с оръжието. Забрави тревогите, забрави провалите, забрави дори гнева си. Само Каладин и копието.

Както и трябваше да бъде.

Убиецът понесе удар в рамото, после в ребрата. Не можеше да пренебрегва всички удари — Светлината му щеше да свърши, докато го лекува. Убиецът изруга и отново изпусна Светлина. Отстъпи. Шинските му очи — твърде големи и с блед сапфирен цвят — се разшириха заради неспирните удари.

Каладин вдъхна остатъка от своята Светлина. Толкова малко. Не беше се запасил с нови сфери, преди да дойде на смяна. Глупаво. Небрежно.

Убиецът привдигна рамо и се подготви да забие Меча. Ето, рече си Каладин. Можеше да почувства какво ще стане. Щеше да се завърти и да удари със задната част на копието. Щеше да улучи убиеца в главата, отстрани. Мощен удар, от който дори Светлината не би могла да го възстанови напълно. Щеше да го остави замаян. Пролука.

Пипнах го.

Убиецът някак се изплъзна от удара.

Движеше се твърде бързо, по-бързо от очакванията на Каладин. Бързо като… самия него. Ударът на Каладин попадна във въздуха и той едва се избави от замаха на Меча.

Следващите му действия бяха инстинктивни. Дългите години обучение бяха дали на мишците му свой ум. Ако се сражаваше с обикновен противник, начинът, по който вдигна оръжието си да спре следващия удар, щеше да е съвършен. Убиецът обаче имаше Меч. Инстинктите на Каладин — насадени с такова усърдие — го предадоха.

Сребристото острие преряза остатъка от копието на Каладин, сетне мина през дясната му ръка, току под лакътя. Заля го вълна невъобразима болка и той падна на колене.

После… нищо. Не усещаше ръката. Тя посивя, стана безчувствена, безжизнена. Дланта се отвори, пръстите се отпуснаха, дръжката на копието тропна на земята.

Убиецът изрита Каладин от пътя си и го запрати към стената. Каладин простена и се свлече там.

Мъжът в бяло тръгна по коридора, откъдето се бе изтеглил кралят. Отново прекрачи Адолин.

— Каладин! — обади се Сил. Сега изглеждаше като лента от светлина.

— Не мога да го победя — прошепна Каладин. В очите му напираха сълзи от болка и гняв. — Той е един от нас. Сияен.

— Не! — настоя Сил. — Не. Той е нещо много по-ужасно. Не го води духче, Каладин. Моля те. Стани.

В коридора, между убиеца и пътя към краля, Далинар бе успял да стане на крака. Лицето му представляваше кървава маса, ала очите му блестяха.

— Няма да ти позволя да стигнеш до него! — ревна Далинар. — Не и Елокар. Ти отне моя брат! Няма да отнемеш единственото, което ми остана от него!

Убиецът спря право пред Далинар.

— Та аз не съм дошъл за него, Върховни принце — прошепна той и устните му изпуснаха Светлина. — Тук съм за теб.

Хвърли се напред, отклони удара на Далинар и го изрита в крака.

Далинар падна на коляно. Стенанието му отекна в коридора. Изтърва копието. От дупката в стената до него нахлуваше мразовит вятър.

Каладин изръмжа, насили се да стане и се завтече нататък. Едната му ръка беше безполезна, мъртва. Никога вече нямаше да борави с копието. Не можеше да мисли за това. Трябваше да стигне до Далинар.

Твърде бавно.

Няма да успея.

Убиецът вдигна страховития Меч над главата си, за да нанесе последен удар. Далинар не помръдна.

Вместо да се измъкне, той хвана Острието.

Събра дланите си в основите, докато Мечът се спущаше, и го хвана, точно преди да удари.

Убиецът изръмжа от почуда.

В същия миг Каладин се вряза в него, използва теглото и ускорението си, за да го забие в стената. Само че нямаше стена. Попаднаха на мястото, където убиецът бе прорязал вход към коридора.

Двамата се изтъркаляха навън.

33 Тегоби

Каладин падаше с дъжда.

Стискаше бялата като кост дреха на убиеца със здравата си ръка. Изтърваният Меч на нападателя избухна в мъгла и двамата се понесоха към земята на сто стъпки под тях.

Бурята в Каладин отшумя. Твърде малко Светлина!

Убиецът внезапно почна да сияе по-силно.

Той имаше сфери.

Каладин вдиша рязко и от сферите в кесиите, окачени на пояса на противника му, потече Светлина. Тя се вля в него. В същия миг убиецът ритна. Каладин не можа да се удържи с една ръка и се откъсна.

После падна.

Падна зле. Без подготовка, без да разположи краката си. Удари се в студения мокър камък и пред очите му проблеснаха мълнии.

Зрението му скоро се избистри и той откри, че лежи върху скалите в основата на възвишението на кралския дворец. Валеше ситен дъжд. Погледна далеч нагоре към светлината от дупката в стената. Беше жив.

Един въпрос получи отговор, помисли той, докато с мъка се изправяше на колене. Светлината на Бурята вече работеше върху кожата му — раната от дясната му страна се затвори. Беше счупил и нещо в рамото си; усещаше как то зараства и парещата болка бавно отстъпва.

Но дясната му предмишница и длан, смътно осветени от Светлината, която струеше от него, оставаха сиви. Като угаснала свещ сред редица горящи, тази част от него не светеше. Не я усещаше; дори не можеше да помръдне пръстите си. Улови дланта си и те увиснаха безжизнени.

Близо до него Убиецът в бяло стоеше прав под дъжда. Някак бе успял да падне на крака, овладяно и спокойно. Толкова опитно се възползваше от способностите си, че пред него Каладин приличаше на новобранец.

Убиецът се насочи към Каладин, ала изведнъж спря. Заговори на непознат език — думите му бяха с множество придихания, съскания и шъшкания.

Трябва да се размърдам, преди отново да е призовал Меча, рече си Каладин. За беля, не успя да сподави ужаса от загубата на ръката си. Без копие. Без лечение. Научил се беше да е войник и лекар — сега загуби и двете.

Само че… Почти усещаше…

— Оттласнах ли те? — попита убиецът на развален алетски. Очите му бяха потъмнели, вече не бяха сапфирено сини. — Към земята? А защо не умря, когато падна? Не. Сигурно съм те Оттласнал нагоре. Невъзможно.

Той отстъпи.

Миг на изненада. Миг живот. Може би… Каладин усети как Светлината действа, как бурята в него го напряга и го подтиква. Стисна зъби и някак се надигна.

Дланта му възвърна цвета си и изведнъж ледена болка плъзна по предмишницата, дланта и пръстите му. От тях отново заструи Светлина.

— Не… — промълви убиецът. — Не!

Каквото и да ставаше с ръката на Каладин, то погълна много от Светлината му, та сиянието му избледня. Той стоеше на колене и стискаше зъби. Взе ножа от пояса си, ала усети, че захватът му е слаб. Едва не изтърва оръжието, докато го вадеше.

Премести ножа в другата ръка. Трябваше да успее.

Изправи се и нападна убиеца. Трябва да го ударя бързо, за да го поразя.

Убиецът отскочи назад и прелетя поне десетина стъпки. Белите му дрехи се развяваха в нощта. Приземи се умело и в ръката му се появи Меч.

— Какъв си ти?

— Същият като тебе — отговори Каладин. Главата му се маеше, но той се насили да изглежда твърд. — Бягащ по Вятъра.

— Не е възможно.

Каладин вдигна ножа. От кожата му се надигнаха последните остатъци Светлина. Дъждецът не спираше.

Убиецът заотстъпва, зяпнал Каладин, като че той се бе превърнал в пропастно чудовище.

— Казаха ми, че съм лъжец! — извика той. — Казаха ми, че съм грешник! Сет, син на сина на Валано… Неверен. Назоваха ме Неверен!

Каладин напредваше към него и се стараеше да изглежда заплашително. Надяваше се Светлината му да се задържи достатъчно дълго, та да впечатли убиеца. Издиша и изпусна малко от нея — бледо сияние в мрака.

Онзи нагази в някаква локва.

— Те върнаха ли се? Всички ли се върнаха?

— Да — отговори Каладин. Струваше му се, че това е правилният отговор. Или поне щеше да опази живота му.

Убиецът го погледа още малко, после се обърна и побягна. Каладин наблюдаваше как светещата фигура тича, после се понася в небето. Понесе се на изток като струя светлина.

— Бурята да го отнесе, дано — рече Каладин, изпусна последната си Светлина и рухна на земята.

Когато отново дойде в съзнание, Сил стоеше до него на скалата, сложила ръце на хълбоците си.

— Спиш, когато би трябвало да си на служба?

Каладин приседна с пъшкане. Чувстваше се ужасно слаб, ала беше жив. Добре. Вдигна ръка, но не успя да види много в тъмнината — собствената му Светлина беше избледняла.

Движеше пръстите си. Дланта и предмишницата боляха с най-прекрасната болка, която бе изпитвал през живота си.

— Заздравя — прошепна той и закашля. — Заздравя рана от Меч. Защо не ми каза, че съм способен на това?

— Защото не знаех, докато не го направи, глупчо. — Каза го, все едно беше съвършено очевидно. Гласът ѝ омекна. — Има убити. Горе.

Каладин кимна. Дали можеше да ходи? Успя да се изправи на крака и бавно заобиколи основата на Иглата, за да стигне до стълбището от другата страна. Сил тревожно пърхаше около него. Силите му се повъзвърнаха, докато стигне до стълбите и тръгне нагоре. Няколко пъти се наложи да спре, та да поеме въздух. Отпра ръкава на куртката си, за да скрие срязването от Меч.

Стигна горе. Отчасти се боеше, че ще намери всички мъртви. Коридорите бяха тихи. Без викове, без пазачи. Нищо. Чувстваше се сам. Продължи напред, докато видя светлина.

— Стой! — викна някой треперливо. Март от Мост Четири. — Ти там, в тъмното! Представи се!

Каладин излезе на светло. Беше твърде изтощен да говори. Март и Моаш пазеха вратите на кралските покои заедно с неколцина от Кралската гвардия. Щом познаха Каладин, всички нададоха изненадани възклицания. Въведоха го на топло и светло в покоите на Елокар.

Тук той свари Далинар и Адолин — живи, разположени на диваните. Ет се грижеше за раните им. Каладин беше обучил няколко човека от Мост Четири в основите на полевата медицина. Ренарин се бе отпуснал в един стол в ъгъла, а в краката му лежеше захвърлен новопридобитият Меч. В дъното на стаята кралят крачеше и разговаряше тихо с майка си.

Когато Каладин влезе, Далинар се надигна и отблъсна грижите на Ет.

— В Десетото име на Всемогъщия — глухо промълви той. — Жив си?

Каладин кимна и се строполи в един от облечените в кадифе столове на краля. Не го беше грижа, че ще го намокри или окървави. Изпъшка — отчасти от облекчение, че намира всички тук живи, отчасти от умора.

— Как? — попита Адолин. — Ти падна. Бях почти в несвяст, но знам — видях те как падаш.

Аз съм Повелител на Стихиите, мислеше Каладин, докато Далинар го наблюдаваше. Използвах Светлината на Бурята. Искаше да го каже, ала думите не излизаха. Не и пред Елокар и Адолин.

Бурите да ме отнесат, дано. Аз съм страхливец.

— Държах го здраво — рече той. — Не знам. Превъртяхме се във въздуха и когато паднахме, не бях мъртъв.

Кралят кимна и се обърна към Адолин.

— Не каза ли, че той те е залепил за тавана? Сигурно са прелетели чак до долу.

— Аха — отвърна Адолин. — Предполагам.

— И като паднахте — продължи кралят обнадеждено, — ти уби ли го?

— Не. Но той избяга. Мисля, че остана изненадан колко умело отбихме атаката му.

— Умело ли? — учуди се Адолин. — Та ние бяхме като три хлапета, които нападат с пръчки пропастно чудовище. Отче на Бурята! Никога не са ме разбивали така през целия ми живот.

— Поне сме предупредени — потресено рече кралят. — Този мостови… добър телохранител излезе. Заслужаваш похвала, млади човече.

Далинар стана и прекоси стаята. Ет беше почистил лицето му и беше сложил тампони в носа му. Кожата на лявата скула беше нацепена, а носът — счупен, макар и не за пръв път в дългата му военна кариера. И двете рани изглеждаха по-зле, отколкото всъщност бяха.

— Как разбра? — попита Далинар.

Каладин го погледна в очите. Адолин стоеше зад гърба на баща си и също го наблюдаваше с присвити очи. Погледна ръката на Каладин и се свъси.

Видял е нещо, каза си Каладин. Все едно и без друго си нямаше достатъчно главоболия с този принц.

— Видях навън движеща се светлина — обясни той. — Действах инстинктивно.

Сил влетя в стаята и го изгледа намръщено. Но това не беше лъжа. Той наистина видя светлина в нощта. Нейната.

— Навремето не вярвах на историите, които очевидците разказваха за убийството на брат ми — рече Далинар. — Хора ходят по стените. Други падат нагоре вместо надолу… В името на Всемогъщия. Какво е той?

— Смърт — прошепна Каладин.

Далинар кимна.

— А защо се е върнал сега? — попита Навани и застана до него. — След толкова години?

— Иска мен — отговори Елокар. Стаеше с гръб към тях. Каладин видя в ръката му чаша. Кралят я изпразни на един дъх и веднага си доля. Тъмновиолетово вино. Ръката му трепереше, докато сипваше от каната.

Каладин и Далинар се спогледаха. Върховният принц бе чул. Сет не беше дошъл за краля, а за него.

Далинар не поправи краля, затова и Каладин нищо не каза.

— И какво ще правим, ако се върне? — попита Адолин.

— Не знам — рече Далинар и се отпусна на дивана до него. — Не знам…

Погрижи се за раните му, нашепваше гласът на каладиновия баща. Лекарят. Заший бузата. Намести носа.

Имаше по-важни задължения. Насили се да стане, макар да чувстваше краката си пълни с олово. Взе копие от един от гвардейците на входа.

— Защо коридорите са празни? — попита той Моаш. — Знаеш ли къде са слугите?

— Върховният принц — подзе Моаш и кимна по посока на Далинар. — Сиятелният господар Далинар прати двама от нашите в жилищата на слугите, за да изведат всички. Реши, че ако онзи се върне, може да почне да убива наред. А колкото повече хора напуснат двореца, толкова по-малко ще са жертвите.

Каладин кимна, взе една лампа със сфери и излезе в коридора.

— Стойте тук. Трябва да направя нещо.

Когато мостовият излезе, Адолин се свлече на дивана. Разбира се, Каладин нито обясни къде отива, нито поиска разрешение от краля да излезе. Проклет човек — явно се смяташе за по-горен от светлооките. Не, смяташе се за по-горен от краля.

Но той се би рамо до рамо с теб, говореше част от него. Колко мъже — светлооки или тъмнооки — биха стояли така твърдо срещу Мечоносец?

Угрижено се втренчи в тавана. Нямаше как да е видял онова, което мислеше. Беше замаян от падането от тавана. Нямаше как убиецът наистина да е ранил Каладин в ръката с Меча си. Нали ръката си изглеждаше съвсем наред?

От друга страна, къде беше ръкавът на куртката?

Той падна с убиеца, разсъждаваше Адолин. Би се с него, изглеждаше, че е ранен, а се оказа, че не е. Възможно ли беше всичко това да е част от някаква измама?

Престани, каза си той най-сетне. Ще станеш мнителен като Елокар. Хвърли поглед на пребледнелия крал, който безизразно зяпаше опразнената винена чаша. Да не би наистина каната да свърши? Елокар се отправи към спалнята си, където го очакваше още вино, и отвори вратата.

Навани рязко пое дъх и накара краля да замръзне на място. Върху вътрешната страна на вратата имаше надрани с нож глифи.

Адолин стана. Част от глифите изобразяваха числа, нали?

— Тридесет и осем дни — прочете Ренарин. — Краят на всички кралства.

Каладин крачеше уморено по същите дворцови коридори, по които беше повел останалите неотдавна. Надолу към кухните, в коридора с изрязаната в стената дупка. Край петното от кръвта на Далинар на пода, към пресечката.

Където лежеше трупът на Белд. Каладин коленичи и го обърна. Очите бяха изгорени. А над мъртвите очи стояха знаците на свободата, които Каладин измисли.

Каладин затвори очи. Предадох те, помисли той. Гологлав и с ъгловато лице, Белд оцеля в Мост Четири и преживя спасяването на далинаровата армия. Оцеля в самата Преизподня, та да загине тук от ръката на убиец със сили, които не му се полагаха.

Каладин изстена.

— Той умря, докато защитаваше — каза Сил.

— Аз бях длъжен да ги опазя. Защо просто не ги пуснах да си идат? Защо ги доведох на тази служба, където има още смърт?

— Някой трябва да се бори. Някой трябва да защитава.

— Те сториха достатъчно! Изстрадаха своя дял. Трябваше да ги спра. Далинар може да си намери други телохранители.

— Те избраха — възрази Сил. — Не можеш да им отнемеш правото да избират.

Каладин остана на колене. Бореше се с мъката си.

Трябва да се научиш кога да те е грижа, синко. Гласът на баща му. И кога да вдигнеш ръце. Ще обръгнеш.

Така и не успя. Гръм да го удари, не успя. Затова и от него никога не би излязъл добър лекар. Не можеше да губи пациенти.

А сега — сега убиваше? Сега беше войник? Какъв беше смисълът? Ненавиждаше това, че е добър в убиването.

Пое дълбоко дъх и с труд се овладя. Най-сетне отвори очи и погледна Сил, която стоеше във въздуха до него.

— Той може неща, които аз не мога. Убиецът. Дали е защото имам да изговоря още Думи?

— Има още. Обаче ти не си готов за тях, мисля аз. Въпреки това би могъл да правиш нещата, които той умее, ако се упражняваш.

— А как той Повелява Стихиите? Ти каза, че няма духче.

— Никой дух на Честта не би дал на тази твар способността да убива така.

— При хората може да съществуват различни гледни точки — обясни Каладин, мъчейки се чувствата му да не проличат в гласа, докато обръщаше Белд, та да не му се налага да вижда сбръчканите изгорени очи. — А ако духчето на честта мисли, че той постъпва правилно? Ти ми даде способността да убивам паршендите.

— За да защитаваш.

— Самите паршенди мислят, че защитават своя род. За тях аз съм нападател.

Сил седна и обгърна коленете си с ръце.

— Не знам. Може би. Но никое друго духче на честта не прави каквото правя аз. Само аз не се подчиних. Ала този Меч…

— Какво?

— Беше различен. Много различен.

— Видя ми се обикновен. Е, доколкото може да е обикновен един Меч.

— Различен беше — настоя Сил. — Струва ми се, че би трябвало да знам защо. Нещо, свързано с количеството Светлина, която той поглъщаше…

Каладин стана и тръгна по страничния коридор. Държеше лампата високо. От сапфирите в нея стените изглеждаха сини. Убиецът беше изрязал дупка с Меча, беше влязъл в коридора и беше убил Белд. Но Каладин бе пратил двама напред.

Да, още един труп. Хобер, един от първите, които Каладин спаси в Мост Четири. Бурята да отнесе тоя убиец! Каладин си спомни как помогна на Хобер, когато всички го бяха изоставили да умре на платото.

Приклекна до трупа и го обърна.

И видя, че той плаче.

— Съ… съжалявам — едва продума Хобер, погълнат от чувствата си. — Съжалявам, Каладин.

— Хобер! Жив си! — възкликна Каладин. После забеляза, че крачолите на мостовия са срязани по средата на бедрото. Отдолу краката му бяха тъмносиви, мъртви, както беше ръката на Каладин.

— Даже не го видях — каза Хобер. — Съсече ме, после прониза Белд. Чух как се биете. Рекох си, че всички сте мъртви.

— Всичко е наред. Ще се оправиш.

— Не си усещам краката. Няма ги. Вече не съм войник, сър. Вече съм безполезен. Аз…

— Не — твърдо отвърна Каладин. — Ти още си в Мост Четири. Винаги ще си в Мост Четири. — Насили се да се усмихне. — Просто ще се наложи Скалата да те научи да готвиш. Справяш ли се с яхниите?

— Ужасно, сър. Мога и чорба да загоря.

— Значи си като повечето готвачи във войската. Хайде, да вървим при другите.

Каладин се напрегна, пъхна ръце под Хобер и се помъчи да го вдигне.

Тялото му не можа да го понесе. Изстена, без да ще, и остави Хобер на пода.

— Всичко е наред, сър.

— Не — възрази Каладин и вдъхна Светлина от една от сферите в лампата. — Не е наред.

Пак вдигна Хобер и го понесе при останалите.

34 Цветя и сладки

Върховният принц Валам трябва да е умрял, Сиятелна Тин, изписа далекосъобщителят. Нашите доносници не са сигурни. Той открай време беше с разклатено здраве и се носи мълва, че болестите най-сетне са го надвили. Войските му обаче се готвят да завземат Веденар. Значи, ако е мъртъв, незаконният му син лъже, че не е.

Шалан приседна, въпреки че устройството продължи да пише. Сякаш се движеше по собствена воля, свързано с подобен далекосъобщител, използван от сътрудника на Тин някъде в Азир. След бурята бяха разпънали редовен лагер, а Шалан отиде при Тин във великолепната ѝ палатка. Въздухът все още ухаеше на дъжд, а подът на шатрата пропусна малко вода и намокри килима на Тин. На Шалан ѝ се дощя да бе нахлузила големите си ботуши вместо чехли.

Какво би означавала смъртта на Върховния принц за нейното семейство? Той беше един от главните проблеми на баща ѝ в последните дни на живота му и домът бе задлъжнял, за да осигури съюзници и да спечели благоволението на принца или — обратното — може би да опита да го отстрани. Една война за наследството можеше да притисне хората, които държаха дълговете на семейството ѝ, да ги накара да отидат при братята ѝ и да настояват за плащане. Или пък напротив — безпорядъкът можеше да застави влиятелните домове да забравят за братята на Шалан и за техния незначителен дом. Ами Призрачната кръв? Щеше ли войната за наследството да направи идването им с искане за Превръщателя повече или пък по-малко вероятно?

Отче на Бурята! Трябваха ѝ повече сведения.

Писецът продължи да се движи и изброи хората, които се бореха за трона на Я Кевед.

— Познаваш ли някого от тях лично? — попита Тин, замислено скръстила ръце, приседнала до масичката за писане. — Събитията могат да ни предоставят някои възможности.

— Аз не съм била достатъчно важна за тези хора — нацупено отвърна Шалан. Беше вярно.

— Независимо от това ние трябва да се отправим към Я Кевед — продължи Тин. — Ти познаваш обичаите и хората. Това ще бъде полезно.

— Та това е място, където се води война!

— Войната означава отчаяние, а за нас отчаянието е майчино мляко, малката. Щом веднъж сме се съгласили с теб да те следваме до Пустите равнини — и може би да вземем още един-двама души в нашата дружина — вероятно ще поискаме да посетим твоята родина.

Шалан незабавно бе прободена от чувство за вина. От думите и разказите на Тин стана ясно, че тя често е избирала да приютява някого като Шалан под крилото си. Ученик, някого, когото да отглежда. Шалан подозираше, че е така поне отчасти, понеже Тин обичаше да има някого, когото да впечатлява.

Животът ѝ сигурно е толкова самотен, помисли си Шалан. Винаги в движение, винаги да отмъква каквото ѝ попадне, но никога не дава. Освен по веднъж, на някой млад крадец, когото може да отхранва…

По стената на палатката премина странна сянка. Шарка — въпреки че Шалан го забеляза, само понеже знаеше за какво да гледа. При желание, той можеше да става практически невидим, при все че, за разлика от някои духчета, не бе в състояние да изчезва напълно.

Далекосъобщителят продължи да пише и предаде на Тин по-дълго обобщение на обстановката в различните държави. След това съобщи нещо любопитно.

Проверих сред осведомителите на Пустите равнини, отбеляза писецът. Хората, за които попита, наистина са търсени. Повечето са от войската на Върховния принц Садеас. Той не прощава на дезертьорите.

— Това какво е? — попита Шалан, стана от столчето си и отиде да погледне по-отблизо съобщението.

— По-рано намекнах, че трябва да го обсъдим — отвърна Тин и смени хартията в уреда. — Както не преставам да обяснявам, воденият от нас живот налага определени сурови постъпки.

Водачът, когото наричаш Вата, е оценен на четири изумрудени броама, написа перото. За останалите е обявена награда от по два броама на човек.

— Награда? — продължи Шалан. — Аз дадох обещание на тези хора.

— Млък! — нареди Тин. — Не сме сами в този лагер, глупаво дете. Ако искаш да загинем, само трябва да ги оставиш да дочуят този разговор.

— Няма да ги предадем за пари — по-тихо изрече Шалан. — Тин, аз дадох думата си.

— Думата си? — през смях я прекъсна Тин. — Хлапе, ти за какви ни вземаш? Твоята дума?

Шалан се изчерви. На масата дълекосъобщителят продължи да пише, забравил, че те не му обръщат внимание. Предаваше нещо за извършена по-рано от Тин работа.

— Тин — поде Шалан. — Вата и неговите хора могат да бъдат полезни.

Тин поклати глава, отиде до стената на палатката и си наля от мях с вино.

— Трябва да се гордееш със стореното от теб тук. Ти почти нямаш опит, но овладя три различни групи хора и ги убеди да те поставят начело — безпарична и без никаква власт. Блестящо! Именно там е работата. Казваните от нас лъжи, създаваните от нас измами — те не са истински. Ние не можем да ги оставим да бъдат истински.

Тя се обърна към Шалан. Изражението ѝ бе станало твърдо, загубило цялата си отпусната игривост.

— Когато някоя добра измамница загива, обикновено това е задето е започнала да вярва на лъжите си. Тя открива нещо хубаво и иска то да продължи. Тя продължава с него и си мисли, че може да го върти до безкрайност. Още един ден, казва си тя. Още един ден и тогава…

Тин захвърли чашата. Тя удари земята, а кървавочервеното вино се разля по пода на шатрата и по килима на Тин.

Червен килим… някога беше бял…

— Килимът ти — вцепенено изрече Шалан.

— Смяташ ли, че мога да си позволя да мъкна със себе си килим, когато си тръгна от Пустите равнини? — тихо попита Тин, прекрачи разлятото вино и хвана Шалан за ръката. — Мислиш си, че можем да вземем какво да е от това? Безсмислено е. Ти си излъгала тези хора. Прекалила си и утре — когато влезем във военния лагер — истината ще те удари като плесница в лицето. Въобразяваш си, че наистина можеш да получиш милост за тези мъже? От човек като Върховния принц Садеас? Не бъди глупава. Дори и ако измамата ти с Далинар подейства, ти искаш да похабим и малкото правдоподобност, която можем да скалъпим, за да освободим убийци от политическия неприятел на Далинар? Колко време си си въобразявала, че ще можеш да поддържаш тази лъжа?

Шалан отново приседна на столчето, ядосана на Тин и на себе си. Не биваше да се изненадва, че Тин иска да предаде Вата и хората му — знаеше каква е Тин и с готовност я остави да я наставлява. Всъщност Вата и хората му вероятно заслужаваха наказанията си.

Това не значеше, че Шалан щеше да ги предаде. Беше им казала, че могат да се променят. Бе дала думата си.

Лъжи…

Просто защото си се научил да лъжеш не означаваше, че трябва да оставиш лъжата да те владее. Как обаче би могла да защити Вата, без да се сдърпа с Тин? Имаше ли въобще такава възможност?

Какво щеше да направи Тин, щом Шалан наистина се окажеше жената, сгодена за сина на Далинар Колин?

Колко време си си въобразявала, че ще можеш да поддържаш тази лъжа…

— Аха — и Тин се усмихна широко. — Това са добри новини.

Шалан се отърси от размишленията си и погледна към написаното от далекосъобщителя.

Във връзка със задачата ти в Амидлатн — нашите благодетели писаха, че са доволни. Искат да знаят дали си възстановила сведенията, но според мен това е от второстепенно значение за тях. Те споменаха, че са намерили другаде търсеното от тях — нещо, което са проучвали за някакъв град. За теб — няма сведения целта да е останала жива. Изглежда, че притесненията ти за провал на мисията са неоснователни. Каквото и да е станало на борда на кораба, било е в наша полза. За Насладата на вятъра се съобщава, че е потънал с целия екипаж. Ясна Колин е мъртва.

Ясна Колин е мъртва.

Шалан зяпна и челюстта ѝ увисна. Това… то не е…

— Може би ония малоумници са успели да свършат работата — доволно заключи Тин. — Май все пак ще ми бъде платено.

— Мисията ти в Амидлатн — прошепна Шалан. — Тя е била убийството на Ясна Колин.

— Поне да ръководя операцията — разсеяно поясни Тин. — Бих отишла лично. Не понасям кораби. Развълнуваното море направо ми обръща стомаха…

Шалан не можеше да говори. Тин бе убийца. Тин е стояла зад удара срещу Ясна Колин.

Съобщителят продължаваше.

… и интересни новини. Ти попита за дома Давар в Я Кевед. Изглежда Ясна е взела нова повереница, преди да напусне Карбрант…

Шалан посегна към уреда.

Тин хвана ръката ѝ; очите на жената се разшириха при изписването на последните няколко реда.

… момиче, наречено Шалан. Червенокоса. Бледа кожа. Никой не знае много за нея. Не се е сторило важна новина на осведомителите ни, докато аз не се разрових.

Шалан вдигна поглед, досущ като Тин, и срещна погледа ѝ.

— Ах, Преизподня — изрече измамницата.

Шалан опита да се измъкне. Наместо това бе издърпана от стола.

Тя не можеше да види бързите движения на Тин, която я захвърли към земята с лицето надолу. Ботушът ѝ се насочи към гърба на Шалан, изкара ѝ въздуха и разтърси тялото ѝ. Зрението на Шалан се размаза, докато тя се бореше за въздух.

— Преизподня, Преизподня! — продължи Тин. — Ти си повереницата на Колин? Къде е Ясна? Жива ли е?

— Помощ! — изграчи Шалан. Едва говореше, докато опитваше да изпълзи под стената на палатката.

Тин опря коляно в гърба ѝ и отново изкара въздуха от дробовете ѝ.

— Накарах хората си да разчистят мястото около палатката. Притеснявах се да не предупредиш дезертьорите, че ще ги предадем. Отче на Бурята!

Тя коленичи и приближи глава до ухото на Шалан. Докато Шалан се мъчеше, Тин я хвана за рамото и стисна здраво.

— Жива. Ли. Е. Ясна?

— Не — прошепна Шалан. В очите ѝ избиха сълзи от болка.

— Може и да сте забелязала — донесе се гласът на Ясна иззад тях, — че корабът има две отлични каюти, които съм наела за нас на немалка цена.

Тин изруга, подскочи и се завъртя, за да види кой е говорил. Шарка, разбира се. Шалан не го погледна, но запълзя към стената на шатрата. Вата и останалите бяха някъде там, навън. Само ако можеше…

Тин я хвана за крака и я издърпа назад.

Не мога да избягам, помисли някаква първична част от нея. В Шалан се надигна ужас и донесе със себе си спомени за прекарани в пълно безсилие дни. Все по-разрушителното насилие на баща ѝ. Семейството се разпада.

Безсилна.

Не мога да бягам, не мога да бягам, не мога да бягам…

Бий се.

Шалан измъкна крака си от Тин, завъртя се и се хвърли срещу нея. Нямаше отново да бъде безсилна. Нямаше!

Тин зина, щом Шалан я нападна с всичко — деряща, яростна, бясна вихрушка. Не беше ефективно. Шалан въобще не знаеше как да се бие и миг по-късно за втори път изкряка от болка — юмрукът на Тин потъна в стомаха ѝ.

Шалан се смъкна на колене. По бузите ѝ се стичаха сълзи. Неуспешно опита да вдиша. Тин я удари по главата и зрението ѝ побеля.

— Откъде дойде това? — попита Тин.

Шалан примигна и вдигна поглед; гледката пред нея се олюляваше. Тя отново беше на земята. Ноктите ѝ бяха оставили кървави черти по бузата на Тин. Тя протегна ръка и я отдръпна червена. Изразът ѝ стана мрачен и тя се пресегна към масата, където мечът ѝ почиваше в ножницата.

— Ама че бъркотия — изръмжа Тин. — Бурите да го отнесат, дано! Ще трябва да примамя Вата тук и после да опитам да му припиша това.

Тин извади меча от ножницата.

Шалан се надигна на колене, после опита да стъпи на крака; те обаче не я държаха, а около нея стаята се олюляваше, сякаш все още бе на кораба.

— Шарка? — изграчи тя. — Шарка?

Дочу нещо навън. Викове?

— Съжалявам — студено произнесе Тин. — Ще трябва да приключа с това. По някакъв начин се гордея с теб. Ти ме измами. Трябва да си била добра в това.

Спокойно, рече си Шалан. Бъди спокойна!

Десет удара на сърцето.

При нея обаче нямаше нужда да са десет, а?

Не. Това трябва да стане. Време, трябва ми време!

В ръкава си имаше сфери. С приближаването на Тин Шалан вдиша рязко. Светлината на Бурята в нея стана бушуваща виелица и отдели вълна от Светлина. Тя не можа да създаде нищо от нея — все още не знаеше как — но сякаш за миг Светлината показа потрепващ образ на Шалан, застанала гордо като придворна дама.

Тин спря внезапно пред образа от светлина и цвят, после размаха меча пред себе си. Светлината на Бурята се развълнува и изчезна.

— Значи полудявам — рече Тин. — Чувам гласове. Виждам неща. Предполагам, че някаква част от мен не иска да върши това.

Тя пристъпи и издигна оръжието си.

— Съжалявам, че се налага да го научиш по трудния начин. Понякога трябва да вършим неща, които не харесваме, хлапе. Трудни неща.

Шалан изръмжа и протегна ръце напред. В тях се усукваше и въртеше мъгла и се образува блестящо сребърно Острие. То прониза Тин през гърдите. Жената едва можа да ахне от изненада и очите ѝ изгоряха в черепа.

Трупът на Тин се смъкна от Меча и се стовари като купчина.

— Трудни неща — изръмжа Шалан. — Да. Мисля, че ти казах. Вече съм минала този урок. Благодаря ти.

Тя с олюляване се закрепи на крака.

Навесът на палатката се отвори рязко и Шалан се обърна с върха на Острието към входа. Вата, Газ и още неколцина войници се спряха накуп — оръжията им бяха окървавени. Погледнаха от Шалан към трупа с изгорелите очи на пода, после отново към Шалан.

Тя беше безчувствена. Искаше да остави Меча, да го скрие. Той бе ужасен.

Не го направи. Смачка тези чувства и ги скри дълбоко в себе си. Точно сега ѝ трябваше нещо здраво, за което да се хване, и оръжието вършеше работа. Дори и да го мрази.

— Войниците на Тин?

Това нейният глас ли беше, съвършено студен, прочистен от чувства?

— Отче на Бурята! — изрече Вата и пристъпи в палатката с ръка на гърдите, вперил поглед в Меча. — В онази нощ, когато ни умолявахте, сте можели да избиете всички ни заедно с разбойниците. Можели сте да го направите съвсем сама…

— Хората на Тин! — извика Шалан.

— Мъртви са, Сиятелна — обясни Червения. — Чухме… чухме глас. Каза ни да дойдем да Ви вземем и че те няма да ни пуснат. После чухме, че крещите, и…

— Това гласът на Всемогъщия ли беше? — прошепна Вата.

— Моето духче — отвърна Шалан. — Това само ви трябва да знаете. Претърсете палатката. Тази жена е била наета да ме убие.

В известен смисъл това бе вярно.

— Може и да има документи за това кой я е наел. Донесете ми всичко написано, което намерите.

Докато те се препъваха из шатрата и се заеха за работа, Шалан седна на столчето до масата. Там продължаваше да чака далекосъобщителят, запънал се на края на страницата. Трябваше му нов лист хартия.

Шалан отпрати Меча.

— Не казвайте на други какво сте видели тук — нареди тя на Вата и на хората му.

При все че обещаха бързо, тя се съмняваше, че ще удържат дълго време. Мечовете бяха почти приказни предмети, а и жена да държи такъв? Щяха да се понесат слухове. Точно каквото ѝ трябваше.

Ти си жива заради това проклето нещо, помисли си тя. Отново. Спри да се оплакваш.

Шалан хвана съобщителя, смени хартията, а после го нагласи с върха на писеца в ъгъла. Миг по-късно далечният съучастник на Тин отново взе да пише.

Твоите благодетели от работата в Амидлатн искат да се видят с теб, изписа перото. Изглежда, че Призрачната кръв имат друга задача за теб. Искаш ли да ти уредя среща с тях във военните лагери?

Писецът се спря и зачака отговор. Какво беше съобщил по-нагоре? Че тези хора — благодетелите на Тин, Призрачната кръв — били намерили сведенията, които търсели… сведения за някакъв град.

Уритиру. Хората, които бяха убили Ясна и заплашваха семейството ѝ, също търсеха града. Шалан продължително изгледа хартията и думите на нея, а Вата и хората му започнаха да вадят дрехи от сандъка на Тин и да чукат по страните му в търсене на скрити неща.

Искаш ли да ти уредя среща с тях във военните лагери…

Шалан взе съобщителя, включи фабриала и написа една дума.

Да.