Сияйни слова

I-12 Лан

— Поздравления — започна брат Лан. — Ти си открила пътя към най-лесната работа на света.

Младата жена сви устни и го изгледа отгоре до долу. Явно не бе очаквала новият ѝ наставник да бъде закръглен, леко пиян и да се прозява.

— Вие сте… старшият ардент, на когото съм поверена?

— „Комуто съм поверена“ — поправи я брат Лан и постави ръка на рамото на младата жена. — Ще трябва да се научиш да говориш съвършено правилно. Кралица Аесудан харесва усещането, че всички около нея са изискани. От това и тя се чувства изискана по силата на приобщаването. Моята работа е да те наставлявам за тези неща.

— Аз съм ардент тук, в Колинар, повече от година — обясни жената. — Не смятам, че се нуждая от наставляване…

— Да, да — съгласи се брат Лан и я изведе от преддверието на манастира. — Виждаш ли, просто според твоите началници може и да имаш нужда от малко допълнителни напътствия. Да бъдеш зачислена към личната свита на кралицата е великолепна привилегия! Нещо, за което ти си настоявала с известна степен на… хм… упоритост.

Тя вървеше покрай него и всяка крачка показваше неохотата ѝ. Или може би нейното объркване. Преминаха в Кръга на Спомените — кръгла стая с десет светилника на стените, по един за всяко от древните Кралства от Сребърната Епоха. Единадесетият светилник представляваше Селенията на Покоя, а голямата тържествена ключалка в стената изобразяваше необходимостта ардентите да не обръщат внимание на границите, да гледат само сърцата на хората… или нещо такова. Наистина, не беше сигурен.

Излязоха от Кръга на Спомените и влязоха в един от покритите ходници между манастирските постройки; по покривите пръскаше лек дъждец. Последната част на ходниците, слънчевата пътека, откриваше превъзходна гледка към Колинар — поне при ясен ден. Дори и днес Лан можеше да види голяма част от града, понеже храмът и дворецът заемаха хълм с плосък връх.

Според някои лично Всемогъщият очертал Колинар в скалата и махнал част от земята с мощния си пръст. Лан се питаше колко ли ще да е бил пиян тогава. О, градът беше красив, ала това бе красотата според художник, който не е съвсем с всичкия си. Скалата приемаше очертанията на полегати хълмове и стръмно спускащи се долини. При изсичането на камъка се показваха хиляди ярки слоеве в червено, бяло, жълто и оранжево.

Най-величествените образувания бяха вятърните остриета — огромни, извити скални хребети, пресичащи града. Красиво оцветени от пъстрите наслоявания по страните си, те се гънеха, къдреха се, надигаха се и се спускаха непредсказуемо, като изскачащи от океана риби. Предполагаше се това да има нещо общо с начина, по който вятърът духа през местността. Той наистина възнамеряваше да се заеме с изучаването на причините. Някой ден.

Обутите в пантофки крака тихо стъпваха по лъскавия мрамор и допълваха шума на дъжда, докато Лан придружаваше момичето — как ѝ беше името?

— Погледни този град — рече той. — Всички в него трябва да работят, дори светлооките. Хлябът трябва да бъде печен, земите трябва да бъдат наглеждани, уличната настилка трябва да бъде… какво, кърпена? Не, отнася се за обувките. Как наричаме хора, които кърпят, но всъщност не са обущари?

— Не знам — тихо отвърна младата жена.

— Е, за нас това е без значение. Разбираш ли, ние имаме само една работа и тя е лесна. Да служим на кралицата.

— Това не е лесна работа.

— Ама е! — възрази Лан. — Лесна е, докато всички ние служим по един и същи начин. По много… хм… внимателен начин.

— Ние сме блюдолизци — произнесе младата жена и се загледа към града. — Ардентите на кралицата ѝ казват само това, което тя иска да чуе.

— А, ето че стигнахме до въпроса.

Лан я потупа по ръката. Хайде пак, как ѝ беше името? Бяха му го казали…

Паи. Не твърде алетско име; вероятно го е избрала при постъпването в ардентията. Случваше се. Нов живот и ново име, често несложно.

— Виж сега, Паи — започна той и се обърна да види дали тя се отзовава. Да, явно бе уцелил името. Паметта му сигурно се подобряваше. — Твоето началство искаше аз да говоря с теб за това. Боят се, че ако не си подготвена подобаващо, може да причиниш истинска буря тук, в Колинар. Никой не иска това.

Той и Паи се разминаха с други арденти по слънчевата пътека. Лан им кимаше. Кралицата имаше много арденти. Много арденти.

— Ето каква е работата — продължи Лан. — Кралицата… понякога се притеснява, че може би Всемогъщият е недоволен от нея.

— И правилно — съгласи се Паи. — Тя…

— Мълчи сега — прекъсна я Лан и потръпна. — Просто… мълчи. Слушай. Кралицата смята, че ако се отнася добре с ардентите си, това ще ѝ издейства благосклонността на Оня, Който създава Бурите, така да се каже. Хубава храна. Хубави дрехи. Невероятни жилища. Много свободно време, за да вършим каквото си поискаме. Получаваме тези неща, докато тя си мисли, че е на прав път.

— Наш дълг е да ѝ покажем истината.

— Ние го правим! — заяви Лан. — Та тя е избрана от Всемогъщия, нали така? Съпруга на крал Елокар и наместница, докато той е далеч и води свещена война за отплата срещу кралеубийците в Пустите равнини. Животът ѝ е много тежък.

— Тя пирува всяка нощ — прошепна Паи. — Отдава се на разврат и излишества. Пилее пари, докато Алеткар линее. Хората във външните градове се ограничават и изпращат храни тук с представата, че войниците, които се нуждаят от тях, ще ги получат. А храната гние, понеже кралицата не бива да бъде обезпокоявана.

— На Пустите равнини имат предостатъчно храна — отбеляза Лан. — Там скъпоценните ядра направо им излизат из ушите. А и тук никой не гладува. Преувеличаваш. Животът е добър.

— Звучиш, все едно си кралицата или някой от прислугата ѝ. Тя даже прекрати Просешкия пир. Това е укорително.

Лан простена вътрешно. Тази… тя щеше да се окаже корава. Как да я убеди? Не искаше това дете да стори нещо, което да я нарани. Е, или пък да нарани него. Най-вече него.

Влязоха в голямата източна зала на двореца. Резбованите стълбове в нея биваха смятани за едно от най-големите произведения на изкуството на всички времена, а съществуването им можеше да бъде проследено чак до Дните на Сянката. Позлатата на пода бе хитроумно измислена — бляскаво злато, поставено под ивици Превърнат кристал. Металът стоеше като поточета посред мозайките на пода. Таванът бе живописан от самия Улелен, големия ардент-художник; изобразена бе задухала от изток буря.

Съдейки по отношението на Паи, всичко това бе все едно крем в канавката. Тя явно виждаше само как ардентите сноват насам-натам и съзерцават красотата. И ядат. И съчиняват нови поеми за Нейно Величество — въпреки че Лан, честно казано, избягваше такива неща. Приличаха на работа.

Може би отношението на Паи идваше от остатъчна ревност. Някои арденти завиждаха на личните избраници на кралицата. Той опита да ѝ представи част от нещата, които вече бяха и нейни — топли бани, езда с коне от конюшните на кралицата, музика и изкуство…

Лицето на Паи помрачняваше с всяка дума. Ама че работа. Това не действаше. Нещо ново.

— Ела — подкани я Лан и я поведе към стъпалата. — Има нещо, което искам да ти покажа.

Стълбата се извиваше надолу през двореца. Той обичаше това място, обичаше всяко негово кътче. Бели каменни стени, златни светилници със сфери и древност. Колинар никога не е бил превземан. Беше един от малкото градове в изтока, избегнал тази съдба в безпорядъка след падането на Йерокрацията. Дворецът бе горял веднъж, но огънят угаснал, след като погълнал източното крило. Наричаха го Чудото на Ренер — идването на буря, която да потуши огъня. Лан можеше да се закълне, че триста години по-късно мястото все още мирише на дим. И…

А, да. Момичето. Продължиха надолу и най-накрая влязоха в дворцовите кухни. Обядът бе приключил, макар това да не възпря Лан — при минаването им той си взе от тезгяха поднос с изпържен по хердазийски хляб. За любимците на кралицата — те можеха да огладнеят по всяко време — имаше изобилие от храна. Добрият блюдолизец развива добър апетит.

— Опитвате да ме примамите с необичайни храни? — попита Паи. — През последните пет години съм яла само купа варено талевно зърно на всяко ядене и парче плод при специални случаи. Това няма да ме изкуши.

Лан се закова на място.

— Не говориш сериозно, нали?

Тя кимна.

— Какво ти има?

Тя се изчерви.

— Аз съм от Светилището на Отречението. Исках да изпитам отречение от телесните нужди на моето…

— По-зле е, отколкото си мислех — заключи Лан, хвана я за ръката и я поведе през кухните. Към края им достигнаха вратата за складовия двор, където доставяха необходимото и изкарваха отпадъците. Там съзряха купища неизядена храна, покрита от навес срещу дъжда.

Паи ахна.

— Такова прахосничество! Водите ме тук, за да ме убедите да не предизвиквам буря? Постигате точно обратното!

— Имаше една жена-ардент, която вземаше всичко това и го раздаваше на бедните — обясни Лан. — Почина преди няколко години. Оттогава останалите положиха известно усилие да се занимават с това. Не много, но все пак. Най-накрая храната бива извозена — обикновено я стоварват на площада, за да бъде взета от просяците. Тогава повечето е изгнила.

В името на Бурите. Почти можеше да усети горещината на гнева ѝ.

— Така — продължи Лан. — Ако сред нас имаше ардент, който желае само да върши добро, помисли си колко много би могъл да извърши. Та тя изхранваше стотици хора само от пропиляното.

Паи погледна купчините гниещи плодове и отворените чували със зърно, което се разваля на дъжда.

— Така — подзе отново Лан. — Нека си представим обратното. Ако някой ардент опита да отнеме това, което имаме… е, какво може да му се случи?

— Това заплаха ли е? — попита тя. — Не се боя от телесни мъки.

— В името на Бурите. Въобразяваш си, че ние… Момиче, аз имам човек, който ми нахлузва пантофите сутрин. Не бъди глупава. Няма да ти направим нищо лошо. Твърде много работа е.

Той потръпна.

— Ще бъдеш отпратена, бързо и тихо.

— И от това не се боя.

— Съмнявам се да се боиш от каквото и да е — заключи Лан — освен може би от това малко да се позабавляваш. Какво добро обаче ще споходи всички, ако бъдеш отпратена? Животът ни няма да се промени, кралицата ще си остане същата, а храната тук ще продължи да се разваля. Но ако останеш, ще можеш да правиш добро. Кой знае, може би примерът ти ще помогне на всички ни да се поправим, а?

Той я потупа по рамото.

— Помисли си за това известно време. Аз искам да си доям хляба.

Лан се отдалечи и на няколко пъти поглеждаше през рамо. Паи приседна до куповете гниеща храна и ги загледа. Тежката миризма явно не я притесняваше.

Лан я наблюдаваше отвътре, докато не му омръзна. Когато се върна от следобедните си разтривки, тя още беше там. Той обядва в кухнята, което не бе твърде изискано. Момичето беше изцяло погълнато от купчините боклук.

Най-накрая, при падането на вечерта, той отиде при нея.

— Вие не се ли питате поне? — попита тя, загледана в купищата отпадъци и в потропващия току до тях дъжд. — Не се ли спирате, за да се замислите за цената на лакомията си?

— Цена? — произнесе той. — Казах ти, че никой не гладува заради нас…

— Нямам предвид цената в пари — прошепна тя. — Имам предвид духовната цена. За вас и за хората около вас. Всичко е лошо.

— О, не е толкова зле — отвърна той и седна.

— Лошо е. Лан, това е нещо повече от кралицата и прахосническите ѝ гуляи. И по-рано не е било кой знае колко по-добре, с ловните походи на крал Гавилар и с войните на княжество срещу княжество. Хората слушат за славата във войната на Пустите равнини, за богатствата там, но нищо от това не се появява тук. Дали някой от знатните алети изобщо обръща внимание на Всемогъщия? Да, те проклинат в Неговото име. Да, говорят за Вестителите и изгарят глифи. Какво вършат обаче? Променят ли живота си? Слушат ли Доводите? Преобразяват ли се, превръщат ли душите си в нещо по-голямо и по-добро?

— Имат Призванията — продума Лан, докато мотаеше пръстите си. Смятане с пръсти? — Светилищата помагат.

Тя поклати глава.

— Защо не чуваме нищо от Него, Лан? Според Вестителите сме победили Пустоносните и Ахариетиам е била голямата победа за човешкия род. Но защо Той не ги е изпратил да говорят с нас и да ни съветват? Защо не са дошли по времето на Йерокрацията, за да ни изобличат? Ако вършеното от Църквата е било толкова лошо, къде е словото на Всемогъщия срещу нея?

— Аз… Ти нали не предлагаш да се върнем към това?

Той извади кърпичка и докосна врата и главата си. Този разговор вървеше все по-зле.

— Не знам какво предлагам — прошепна тя. — Само отбелязвам, че нещо не е наред. Всичко това е изключително лошо.

Тя го изгледа и стана.

— Приемам предложението ти.

— Приемаш го?

— Няма да напусна Колинар — отговори тя. — Ще остана тук и ще върша каквото добро мога.

— И няма да докарваш неприятности на останалите арденти?

— Аз нямам никакви разправии с ардентите — обясни тя и му подаде ръка, за да му помогне да стане. — Просто ще опитам да давам добър пример за следване.

— Добре тогава. Това ми прилича на добър избор.

Тя се отдалечи, а той леко потупа главата си. Тя не беше обещала — не изрично. Лан не знаеше доколко трябва да се тревожи за това.

Излезе, че е трябвало да бъде много притеснен.

На следващата сутрин той пристъпи в Залата на Народа — голяма открита сграда в сянката на двореца, където кралят се занимаваше с грижите на своите поданици. Вътре се тълпеше разбъбрало се множество арденти.

Лан вече бе чул, но трябваше да види лично. Проби си път напред. Там със сведена глава бе коленичила Паи. Явно беше рисувала цялата нощ и бе изписвала глифи по пода на светлината на сферите. Никой не я беше забелязал. Обикновено постройката беше здраво заключена, когато не я ползваха, и жената е започнала работа доста след като всички са били заспали или пияни.

Десет големи глифи бяха изписани право върху камъка на пода и достигаха до подиума с Обикновения Трон на краля. Глифите изобразяваха десетте глупави качества, представени от десетимата глупци. До всеки глиф с женско писмо беше обяснено как кралицата въплъщава всеки от глупците.

Лан четеше с ужас. Това… това не просто укоряваше. То бе осъждане на цялата управа, на светлооките и на самия престол!

Паи бе екзекутирана на следната сутрин.

Бунтовете започнаха вечерта.

I-13 Да допринесеш със своето

Гласът дълбоко вътре в Ешонаи продължаваше да крещи, дори и когато тя не напяваше стария Ритъм на Мира. Намираше си работа, за да го заглушава, и обикаляше съвършено кръглото плато точно до Нарак, където войниците ѝ често се обучаваха.

Нейният народ се превърна в нещо древно, ала и в нещо ново. Нещо могъщо. Стояха строени в редици на платото и си напяваха в Ритъма на Яростта. Тя ги разделяше според бойния им опит. Новата форма не правеше някого войник; повечето бяха работници през целия си живот.

И те щяха да допринесат със своето. Щяха да осъществят нещо величествено.

— Алетите ще дойдат — изрече Венли, докато вървеше покрай Ешонаи, разсеяно призоваваше енергия в пръстите си и я оставяше да се носи между тях двете. Венли често се усмихваше, откак носеше новата форма. В други отношения формата не я беше променила въобще.

Ешонаи знаеше, че тя самата се е променила. Но Венли… Венли се държеше по същия начин.

Тук нещо не беше наред.

— Съгледвачът, който изпрати съобщението, е убеден в това — продължи сестра ѝ. — Твоята среща с Тоягата явно ги е насърчила да действат, и хората смятат да нанесат удар в посока на Нарак с войските си. Разбира се, това може да се превърне в погром.

— Не — възрази Ешонаи. — Не. Няма грешка.

Венли я погледна и се спря на каменистото пространство.

— Нямаме нужда от повече обучение. Трябва да действаме сега, за да предизвикаме буря.

— Ще го сторим, когато хората доближат — каза Ешонаи.

— Защо? Нека го направим тази вечер.

— Глупости — обясни Ешонаи. — Това оръжие трябва да се използва в битка. Ако предизвикаме неочаквана буря сега, алетите няма да дойдат и ние няма да спечелим тази война. Трябва да чакаме.

Венли доби замислен вид. Най-накрая се усмихна и кимна.

— Какво е това, което знаеш, но не ми казваш? — полита Ешонаи и хвана сестра си за рамото.

Венли се усмихна още по-широко.

— Ти ме убеди. Трябва да чакаме. Все пак бурята ще духа не накъдето трябва. Или всички други бури са духали в неправилната посока, а тази ще бъде първата, която да духа в правилната?

Неправилната посока?

— Откъде знаеш за посоката?

— Песните.

Песните. Но… те не казват нищо за…

Нещо дълбоко вътре в Ешонаи я подтикна да продължи.

— Ако това е вярно — рече тя, — ще трябва да чакаме, докато хората не дойдат направо тук, за да ги приклещим в бурята.

— Тогава правим това — съгласи се Венли. — Аз ще се заема с обучението. Оръжието ни ще бъде готово.

Тя говореше в Ритъма на Желанието, подобен на стария Ритъм на Очакването, но по-страстен.

Венли се отдалечи заедно с някогашния си съпруг и с много от своите учени. Явно тази форма им беше удобна. Твърде удобна. Не може да са я носили по-рано… или може?

Ешонаи потисна писъците и отиде да подготвя следващия батальон войници. Открай време ненавиждаше да бъде военачалник. Каква ирония — тя ще бъде запомнена в песните им като пълководеца, най-накрая съкрушил алетите.

I-14 Таравангян

Таравангян, крал на Карбрант, се събуди със схванати мишци и болки в гърба. Не се усещаше глупав. Това бе добър знак.

Той седна със стон. Болките вече бяха постоянни и най-добрите му лечители можеха само да клатят глави и да го убеждават, че е здрав за възрастта си. Здрав. Ставите му пукаха като дънери на огъня и не можеше да се изправя бързо, за да не изгуби равновесие и да не падне на пода. Да остаряваш значеше да изтърпиш най-голямата измяна, измяната на собственото ти тяло срещу теб самия.

Той седеше в кревата си. Водата тихо се плискаше в стената на каютата му, а въздухът миришеше на сол. Той обаче чуваше викове наблизо. Корабът е пристигнал навреме. Отлично.

Докато се събуждаше, при него дойде прислужник с маса и друг прислужник с топла влажна кърпа — за бърсане на лицето и ръцете. Зад тях чакаха Оценителите на краля. Колко време измина, откак Таравангян оставаше сам, наистина сам? Не и откак го споходиха болките.

Мабен почука на отворената врата със закуската му — задушена и подправена зърнена каша — на поднос. Предполагаше се, че е добра за тялото му. Имаше вкуса на водата от измитите съдове. Блудкава водица. Мабен пристъпи, за да постави яденето, но Мрал — тайленец в черна кожена ризница, който бръснеше главата и веждите си — я спря и положи ръка върху нейната.

— Най-напред Изпитите — обясни Мрал.

Таравангян вдигна очи и посрещна погледа на грамадния мъж. Мрал можеше да се надвеси над някоя планина и да сплаши самия вятър. Всички смятаха, че той е главният телохранител на Таравангян. Истината бе по-обезпокоителна.

Мрал решаваше дали Таравангян ще изкара деня като крал или като затворник.

— Определено можете да го оставите да закуси най-напред! — рече Мабен.

— Днес е важен ден — тихо произнесе Мрал. — Искам да знам оценката от изпитването.

— Но…

— Той има правото да изисква това, Мабен — намеси се Таравангян. — Да започваме.

Мрал отстъпи и се приближиха Оценителите — трима бурегадатели в преднамерено чуждоземски одежди и шапки. Поднесоха известен брой страници, покрити с цифри и глифи. Те бяха днешната разновидност на последователност от все по-трудни математически задачи, съставени от самия крал в един от по-добрите му дни.

Той взе писалката с колебливи пръсти. Не се чувстваше глупав, но пък последното се случваше рядко. Само в най-лошите дни веднага усещаше разликата. В тези дни умът му бе гъст като катран, той се чувстваше като затворник вътре в него и осъзнаваше, че нещо изключително важно не е наред.

За щастие, днешният ден не бе такъв. Той не беше съвършено малоумен. В най-лошия случай щеше да излезе много глупав.

Захвана се за работа и реши тези от математическите задачи, които можа. Отне му близо час, но през това време той можа да прецени умствените си способности. Както и подозираше, не бе извънредно умен — но не беше и тъп. Днес… днес беше на средно равнище.

Таравангян върна задачите на бурегадателите, които се съвещаваха с приглушени гласове. Те се обърнаха към Мрал.

— Той е в състояние да служи — обяви единият. — Не може да предлага задължаващи тълкувания на Диаграмата, но може да общува с други хора без надзор. Може да променя отнасящи се до управлението неща, стига да има тридневен срок преди влизането на промените в сила, а също тъй може неограничавано да отсъжда при съдебни дела.

Мрал кимна и погледна Таравангян.

— Приемате ли тези оценки и тези ограничения, Ваше Величество?

— Приемам ги.

Мрал кимна, отстъпи и позволи на Мабен да поднесе закуската на краля.

Тримата бурегадатели отмъкнаха изписаните от него листа хартия и се оттеглиха в каютите си. Изпитването бе извънредно действие и всяка сутрин отнемаше ценно време. Все пак то беше най-добрият изнамерен от него начин да се оправя със състоянието си.

Животът може да се окаже сложен за човек, който всяка сутрин се буди различно умен. Особено когато целият свят зависи от неговия гений или може да погине заради глупостта му.

— Какво става навън? — тихо попита Таравангян, докато пощипваше от яденето си, изстинало по време на изпитването.

— Страхотия — ухилено отвърна Мрал. — Точно както го искахме.

— Не изпитвай удоволствие от страданието — отвърна Таравангян. — Дори когато то е дело на нашите ръце.

Той си взе от кашата.

— Особено когато е дело на нашите ръце.

— Както наредите. Няма повече да го правя.

— Наистина ли ти е толкова лесно? — попита Таравангян. — Да потискаш чувствата си по свое собствено желание?

— Разбира се — отвърна Мрал.

Нещо тук подбуждаше любопитството на Таравангян, нещо занимателно. Ако се намираше в някое от по-проницателните си състояния, можеше да се възползва от него. Днес обаче той усещаше как мисълта му се процежда като вода от шепа. Някога се тормозеше за пропуснатите възможности, ала най-накрая се примири. Дните на изключителност — беше го установил — носеха свои неприятности.

— Нека видя Диаграмата — изрече той. Каквото и да е, само да го отвлече от помията, с която настояваха да го хранят.

Мрал направи крачка настрана и позволи на Адротагия — началник на учените на краля — да се доближи с дебел, подвързан с кожа том в ръка. Тя го постави на масата пред Таравангян и се поклони.

Той постави пръсти на кожената корица и изживя миг на… благоговение? Това добре ли беше? Той почиташе ли нещо въобще? Все пак Бог бе мъртъв и следователно воринската вяра беше измама.

Тази книга обаче бе свещена. Той я отвори на една от отбелязаните с тръстика страници. Вътре имаше драсканици.

Безумни, надути, величествени драсканици, грижливо преписани от стените на някогашната му спалня. Рисунки една върху друга; очевидно безсмислени числови поредици; редове връз редове от писмо, надраскани със схваната ръка.

Безумие. И гений.

Тук и там Таравангян намираше признаци, че писаното е от него. Начинът, по който изместваше реда и по който пишеше на края на стената — точно както пишеше в полето на страницата, когато не му достига място. Той не помнеше нищо от това. То бе производна на двадесет часа ясно безумие, неговото най-блестящо състояние досега.

— Адро, не ти ли се струва странно — обърна се Таравангян към жената-учен, — че геният и малоумието са толкова сходни?

— Сходни? — обърна се към него Адротагия. — Въобще не ги смятам за сходни, Варго.

Той и Адротагия бяха израсли заедно и тя все още си служеше с момчешкия прякор на Таравангян. Това му харесваше. Напомняше му за дните преди всичко това.

— В най-тъпите и в най-блестящите си дни — продължи кралят — аз не мога да общувам с околните по смислен начин. Сякаш… сякаш съм станал зъбчато колело, което не може да се сцепи с другите, които се въртят край него. Твърде голямо или твърде малко — няма значение. Часовниковият механизъм не ще проработи.

— Не съм разсъждавала по този въпрос — отбеляза Адротагия.

В най-глупавите му състояния не пускаха Таравангян от стаята. Такива дни той прекарваше в точене на лиги в някой ъгъл. Когато бе просто тъп, пускаха го да излезе под надзор. Тези нощи той прекарваше в плач за стореното от него, тъй като знаеше, че жестокостите, които извършва, са важни, но не разбираше защо са важни.

В тъпото си състояние не можеше да променя нищо, свързано с управлението. Занимателно, но бе решил да не му се позволява да променя нещо в управлението и в блестящо състояние. Взе това решение след един ден на гениалност, когато мислеше да реши всички мъчнотии пред Карбрант с поредица много разумни укази — като този, който изискваше хората да положат изработен от него изпит за умствени възможности, преди да им се позволи да имат потомство.

Толкова умен от една страна. Толкова глупав от друга. Това ли е твоята шега, Нощна пазителко?, запита се той. Това ли е урокът, който трябва да усвоя? Теб изобщо грижа ли те е за уроците, или това, което ни сторваш, е просто за твое собствено забавление?

Той отново съсредоточи вниманието си върху книгата — Диаграмата. Великата схема, измислена в неговия изключителен ден на ненадминат ум. Тогава той също изкара целия ден вперен в една стена. Той писа върху нея. Бърбореше през цялото време, правеше връзки, които никой преди него не е правил, и надраскваше всичко по стените, по пода, дори и по достъпните му части от тавана. Повечето от написаното беше с особено писмо — измислен от него самия език, понеже всички познати на Таравангян азбуки не можеха да предават достатъчно точно идеите. За щастие се бе сетил да издълбае ключа върху таблата на своя креват — иначе нямаше да могат да разберат постижението му.

Те тъй или иначе едва го разбираха. Прелисти няколко страници, преписани точно от стаята му. Адротагия и учените ѝ бяха сложили бележки тук-таме и предлагаха теории за възможното значение на различни рисунки и списъци. Бележките бяха написани с женското писмо — Таравангян го бе научил преди години.

Записките на Адротагия на една от страниците сочеха, че изображението явно е рисунка на мозайката на пода в кралския дворец на Я Кевед. Тук той се спря. Може и да имаше връзка с работата за днешния ден. За съжаление обаче днес не бе достатъчно умен, та да проумее много от книгата или от тайните ѝ. Трябваше да се осланя на това, че по-умното му „аз“ е било точно в тълкуването на гения на още по-умното му „аз“.

Затвори книгата и остави лъжицата.

— Да действаме.

Стана и излезе от каютата с Мрал от едната и Адротагия от другата страна. Показа се на светлината на слънцето, пред гледката на димящия крайбрежен град — разположен върху огромни, прилични на тераси образувания, подобни на плочи или на ръбове от шистокор. Останките на града ги покриваха и излизаха извън тях. Някога гледката е била великолепна. Сега беше в черно, а постройките — дори и дворецът — бяха разрушени.

Веденар, някога един от големите градове на света, днес не бе нищо повече от купчина камъни и пепел.

Таравангян се задържа на релинга. Когато вчера корабът му влезе в залива, градът бе изпъстрен от червения блясък на горящите здания. Те изглеждаха живи. По-живи от това. Вятърът духаше откъм океана и го побутваше откъм гърба. Той отвяваше пушека навътре, надалеч от кораба, та кралят едва можеше да го усети. Цял град гореше точно пред погледа му, а миризмата се губеше във вятъра.

Скоро щеше да настъпи Дъждовният сезон. Може би той щеше да отмие част от разрухата.

— Хайде, Варго — обади се Адротагия. — Чакат ни.

Той кимна и влезе с нея в лодката, за да ги откарат на брега. Някога градът имаше големи докове. Вече не. Едната от враждуващите страни ги разруши, за да държи другите настрана.

— Невероятно — отсече Мрал, докато се настаняваше до него в лодката.

— Ти май каза, че повече няма да изпитваш задоволство — рече Таравангян и стомахът му се обърна при вида на един от куповете в края на града. Мъртви тела.

— Не изпитвам задоволство — обясни Мрал, — а страхопочитание. Осъзнавате ли, че войната на Осемдесетимата между Емул и Тукар продължи шест години и не е довела дори отчасти до такова опустошение? Я Кевед се самоизяде за няколко месеца!

— Превръщатели — прошепна Адротагия.

Повече от това. Дори и в болезнено обикновеното си състояние Таравангян можеше да прецени, че е така. Да, с Превръщателите за набавяне на храна и вода войските можеха да се придвижват бързо — нямаха каруци и обози, които да ги бавят — и да започнат кланицата почти незабавно. Обаче Емул и Тукар също разполагаха с Превръщатели.

Моряците загребаха към брега.

— Има и още — продължи Мрал. — Всеки от Върховните принцове искаше да превземе столицата. Това ги застави да застанат един срещу друг. Беше почти като войните на някакви северни диваци, с определено време и място за размахване на копия и крещене на заплахи. Само дето тук обезлюдиха кралството.

— Мрал, нека се надяваме, че преувеличаваш — отбеляза Таравангян. — Ще се нуждаем от населението на това кралство.

Той се извърна и за миг потисна чувствата си при вида на труповете по крайбрежните скали — мъже, загинали при падането си от върха на близката скала в океана. Хребетът обикновено пазеше пристана от бурите. При войната бе използван за убийства — едната войска избута другата от ръба.

Адротагия забеляза сълзите му и въпреки че не каза нищо, неодобрително сви устни. Не харесваше колко чувствителен става при слаб ум. Той обаче твърдо знаеше, че старицата продължава всяка сутрин да изгаря глиф като молитва за починалия си съпруг. Странно набожно действие за богохулници като тях.

— Какви са новините от дома? — попита Таравангян, за да отклони вниманието от сълзите, които бършеше.

— Дова съобщава, че броят на предсмъртните слова е намалял още повече. Не е записала и едно вчера, а завчера — само две.

— Тогава Моелак действа — заключи кралят. — Вече е несъмнено. Гадината трябва да е била привлечена от нещо в западна посока.

Какво сега? Таравангян спира ли убийствата? Сърцето му копнееше за това — но ако можеха да открият още един проблясък за бъдещето, нещо, което да спаси стотици хиляди, нямаше ли да си струва това живота на малцината днес?

— Кажете на Дова да продължава с работата — нареди той. Най-малко беше очаквал, че тяхното обединение ще привлече предаността на един ардент. Диаграмата и членовете ѝ нямаха граници. Дова сама бе разбрала за работата им и те трябваше или да я въведат в нея, или да я убият.

— Ще бъде сторено — отвърна Адротагия.

Лодкарите ги прекараха край някакви по-гладки скали на края на залива и се впуснаха през водата. Мъжете бяха негови служители и част от Диаграмата. Той им се доверяваше, понеже трябваше да се доверява на някои хора.

— Проучила ли си другото нещо, което поисках? — попита Таравангян.

— Трудно е да се даде отговор за това — отговори Адротагия. — Невъзможно е да бъде измерена точната степен на ума на даден човек; дори твоите Изпитвания ни дават само приблизителни стойности. Бързината, с която отговаряш на въпросите, и начинът, по който го правиш… е, това ни позволява да отсъдим, но преценката ни е груба.

Лодкарите ги привързаха с въжета за каменистия бряг. Дървото стържеше по камъка с ужасен звук. Поне заглушаваше стоновете наблизо.

Адротагия извади от джоба си парче плат и го разгъна. На него имаше чертеж, с нанесени като гърбица точки — ниска черта вляво се издигаше до планински връх в средата и се спускаше в подобна извивка от дясната страна.

— Взех оценките ти от последните петстотин дни и дадох на всяка бройка между нула и десет — обясни Адротагия. — Изобразяване на това колко умен си бил в съответния ден, макар че, както казах, не е точно.

— Гърбицата близо до средата? — запита Таравангян и посочи натам.

— Когато си бил на средно умствено равнище — продължи Адротагия. — Както можеш да видиш, повечето време си там. Дните на пълен ум и на пълна глупост са редки. Трябваше да обобщавам от наличните данни, но смятам, че чертежът е донякъде точен.

Таравангян кимна и позволи на един от лодкарите да му помогне да слезе на брега. Знаеше си, че е бил по-често на средно умствено равнище, отколкото на някакво друго. От нея обаче той бе поискал да изчисли кога може да очаква друг ден като оня, в който създаде Диаграмата. Бяха минали години от онзи ден на свръхестествено майсторство.

Тя излезе от лодката и Мрал я последва. Адротагия пристъпи към него с плата.

— Значи ето къде съм бил най-умен — каза кралят и посочи последната точка в чертежа. Беше в десния край, много близо до дъното. Високо умствено равнище и неговото рядко срещане.

— Това е бил онзи ден, денят на съвършенството.

— Не — отсече Адротагия.

— Какво?

— Това е времето, в което си бил най-умен в продължение на последните петстотин дни — обясни тя. — Тази точка изобразява деня, в който си решил най-сложните оставени за теб от теб самия задачи и си измислил нови, които да бъдат използвани при бъдещите Изпитвания.

— Помня този ден — съгласи се той. — Тогава реших Главоблъсканицата на Фабризан.

— Да — потвърди тя. — Някой ден светът може и да ти се отблагодари за това, стига да оцелее.

— В този ден бях умен — рече той. Достатъчно умен, та Мрал заяви, че трябвало да го затворят в двореца, за да не разкриел истинската си природа. Таравангян беше убеден, че ако просто обясни положението си на града, всички ще се вслушат в гласа на разума и ще го оставят изцяло да направлява живота им. Беше съставил закон с изискването на всички хора с умствени възможност под средните да се нареди да се самоубият за доброто на града. Изглеждаше смислено. Бе предвидил, че може и да се съпротивляват, но прецени, че неотразимостта на довода ще им въздейства.

Да, в онзи ден бе умен. Но дори не доближаваше равнището си от деня на Диаграмата. Той се замисли и огледа плата.

— Ето защо не мога да дам отговор на въпроса ти, Варго — настоя Адротагия. — Този чертеж е това, което наричаме логаритмична таблица. Всяка от стъпките от средната точка не е еднаква — с отдалечаването те се припокриват една с друга. Колко умен си бил в деня на Диаграмата? Десет пъти по-умен от най-умното си състояние?

— Сто пъти — отвърна Таравангян, загледан в чертежа. — Може би и повече. Нека го изчисля…

— Днес не си ли глупав?

— Не съм глупав. На средно равнище съм. Толкова мога да сметна. Всяка от страничните стъпки е…

— Измерима промяна в умственото равнище — продължи Адротагия. — Може да се каже, че всяка стъпка настрана представлява удвояване на умствените ти способности, при все че е трудно за измерване. Стъпките нагоре са по-лесни; те показват колко често си имал дни от определено умствено равнище. Следователно, ако започнеш в средата на върха, можеш да установиш, че на всеки пет дни, прекарани на средното равнище, ти си леко глупав и малко по-умен за по един ден. На всеки пет от последните ти си умерено глупав и умерено гениален по веднъж. На всеки пет от последните…

Таравангян стоеше на скалите, гледаше чертежа, а войниците му го чакаха горе. Той премести чертежа, докато не достигна точката, в която предполагаше, че може да е бил денят на Диаграмата. Дори и това му изглеждаше твърде скромно.

— Всемогъщи във Висините… — прошепна той. Хиляди дни. Хиляди по хиляди. — Не би трябвало да се случи.

— Разбира се, че би трябвало — възрази тя.

— Обаче е толкова невероятно, че чак е невъзможно!

— Напълно възможно е — продължи тя. — Вероятността да се е случило е едно, понеже вече е станало. Това е то, странността на обособените примери и на вероятността, Таравангян. Ден като този може да се повтори утре. Нищо не пречи на това. Доколкото мога да определя, всичко е чиста случайност. Но ако искаш да знаеш вероятността да се случи отново…

Той кимна.

— Ако живееш още две хиляди години, Варго — поде Адротагия — може би за това време би имал един такъв ден. Може би. Бих казала, че вероятностите са наполовина.

Мрал изсумтя:

— Значи е било късмет.

— Не, просто вероятност.

— Както и да е — обобщи кралят и сгъна плата. — Не такъв отговор исках.

— Откога желанията ни имат някакво значение?

— Не са имали — съгласи се той. — И никога не ще имат.

Той натъпка схемата в джоба си.

Проправиха си път нагоре по скалите, подминаха подути от дълго стоене под слънцето трупове и стигнаха малкия отряд войници на върха. Хората носеха тъмнооранжевия герб на Карбрант. Таравангян държеше малко войници. Според Диаграмата държавата му не трябвало да бъде заплашителна.

Диаграмата обаче не бе съвършена. От време на време откриваха грешки в нея. Или… не точно грешки, но просто неточни предположения. В онзи ден Таравангян беше ненадминато блестящ, но не можа да види в бъдещето. Направи осведомени предположения — много осведомени — и се оказа прав толкова много пъти, та чак страх да те побие. Колкото повече се отдалечаваха обаче от онзи ден и от тогавашните му познания, толкова Диаграмата изискваше наблюдение и поддръжка, за да остане във вярното направление.

Ето защо той се надяваше скоро да има още един такъв ден — ден, в който да обнови Диаграмата. Най-вероятно денят нямаше да настъпи. Трябваше да продължат, като се осланят на човека, който той е бил някога, и се доверят на неговия поглед и разбиране.

По-добре това в сравнение с всичко друго на този свят. Боговете и религията ги бяха измамили. Кралете и сиятелните господари бяха себелюбиви и дребнави твари. Ако щеше да вярва на нещо, то щеше да бъде той самият и чистият гений на един неограничен човешки ум.

Все пак от време на време беше трудно да поддържа посоката. Особено когато се изправяше пред последиците от действията си.

Навлязоха в бойното поле.

Явно след началото на пожара по-голямата част от боя е протичала извън града. Хората бяха продължили с войната дори и когато столицата им бе пламнала. Седем враждуващи страни. Диаграмата предполагаше шест. Това имаше ли значение?

Някакъв войник му подаде благоуханна кърпичка, за да я държи пред лицето си, докато минаваха край мъртвите и умиращите. Кръв и дим. Миризми, които щеше да опознае твърде добре, преди това да е свършило.

Мъжете и жените в тъмнооранжевите ливреи на Карбрант сновяха между загиналите и ранените. Из Изтока цветът значеше лекуване. И наистина, палатките с неговото знаме — знамето на хирурга — бяха осеяли бойното поле. Лечителите на Таравангян бяха дошли точно преди сражението и веднага бяха започнали да се грижат за ранените.

Когато излезе от застланото с мъртви място, веденските войници, насядали безмълвни и облещени в края на бойното поле, започнаха да се надигат и да го приветстват.

— В името на ума на Пали — изрече Адротагия, като ги видя да стават — не го вярвам.

Войниците си седяха разделени на отряди под знамената и за тях се трудеха хирурзите, водоносците и утешителите на Таравангян. И ранените, и здравите — който можеше, стана за краля на Карбрант и го поздрави.

— Диаграмата твърдеше, че ще стане — отбеляза той.

— Уверена бях, че е грешка — отвърна тя и поклати глава.

— Те знаят — каза Мрал. — Днес ние сме единствените победители. Нашите лечители, заслужили уважението и на двете страни. Утешителите ни, помагали на умиращите в последните им мигове. Техните господари им донесоха само разруха. Ние им донесохме живот и надежда.

— Аз им донесох смърт — прошепна Таравангян.

Той бе разпоредил убийството на техния крал и на посочените от Диаграмата Върховни принцове. По този начин накара отделните страни да воюват помежду си. Таравангян бе поставил това кралство на колене.

А те го приветстваха за това. Застави се да спре при един от отрядите, да се осведоми за здравето им и да види дали има нещо, което би могъл да стори за тях. Важно беше хората да го възприемат като състрадателен човек. Диаграмата обясняваше това бездушно, сякаш състраданието е нещо, което може да бъде измерено в съд досущ като половница кръв.

Мина през още едно поделение, после през друго. Мнозина идваха до него, докосваха ръцете или дрехата му, ронеха сълзи от благодарност и радост. Много повече от веденските войници обаче останаха седнали в шатрите и гледаха полето на мъртвите. Умовете им бяха вцепенени.

— Вълнението? — прошепна той на Адротагия, когато оставиха последния отряд войници. — Сражавали са се през нощта, докато столицата им е горяла. Трябва да е действало.

— Съгласна съм — отговори му тя. — Това ни дава още една точка за сравнение. Тук Вълнението е поне толкова силно, колкото е в Алеткар. Може би е по-силно. Аз ще говоря с нашите учени. Това може да помогне да определим къде е Нергаул.

— Не полагайте твърде много усилия за това — нареди Таравангян, докато приближаваха друг отряд веденски войници. — Не знам дори какво ще правим, ако го открием.

Той нямаше възможностите да се оправи с един древен зъл дух. Поне още не.

— По-скоро бих искал да знам къде отива Моелак.

Надяваха се Моелак да не е решил да задреме отново. Засега Предсмъртните слова им предлагаха най-добрия начин да допълват Диаграмата.

До един отговор все пак той не успя да се добере. За него би дал почти всичко.

Цялата тази работа щеше ли да бъде достатъчна?

Отиде при войниците и прие вида на добросърдечен — ако не проницателен — старец. Загрижен и зает да помага. Днес наистина беше почти такъв. Опита да подражава на себе си в дните, когато е малко по-глупав. Хората го приемаха, а на това умствено равнище не му се налагаше толкова да изобразява състрадание, колкото при по-високото.

Благословен с ум и прокълнат да изпитва болка за извършеното от него. Двете идваха в обратното съотношение. Защо не можеше да ги изпитва едновременно? Не смяташе, че при останалите хора умът и състраданието са свързани по този начин. Причините за даровете и проклятията на Нощната пазителка бяха неразгадаеми.

Таравангян минаваше през множеството мъже и ги чуваше как молят за още помощ и за лекарства за облекчаване на болката. Те бяха преживели сражение, което дори и сега изглеждаше да е без победител. Търсеха нещо, на което да се опрат, а Таравангян бе смятан за необвързан. Смайваше се колко лесно откриваха душите си за него.

Достигна следващия воин в редицата, наметнат мъж, стиснал очевидно счупената си ръка. Таравангян погледна очите му под качулката.

Беше Сет, син на сина на Валано.

Таравангян изживя миг на чист ужас.

— Трябва да говорим — заяви човекът от Шиновар.

Кралят хвана убиеца за ръката и го дръпна от тълпата на веденските войници. С другата ръка Таравангян потърси в джоба си Клетвения камък, който носеше непрекъснато в себе си. Извади го просто да го види. Да, не беше измама. В името на Преизподнята, щом видя Сет, помисли си, че някак са го надхитрили, че камъкът е откраднат и Сет е изпратен да го убие.

Сет се остави да го водят. Какво каза той? Че трябва да говорим, глупако, обърна се Таравангян към себе си. Беше ли дошъл да те убива, щеше да си мъртъв.

Видяха ли Сет тук? Какво щяха да кажат хората при гледката как Таравангян си говори с плешив човек от страната Шин? Слухове бяха тръгвали и от по-малко. Дори и намек, че Таравангян е свързан с Убиеца в бяло…

Мрал веднага забеляза, че нещо не е наред. Той изрева нареждания на стражата и отдели краля от веденските войници. Адротагия — седнала наблизо със скръстени ръце, тя гледаше и потропваше с крак — скокна и го приближи. Погледна лицето под качулката, ахна и физиономията ѝ побеля.

— Как смееш да се появяваш тук? — обърна се Таравангян към Сет. Говореше приглушено и поддържаше бодра стойка и изражение. Днес бе средно умен, но продължаваше да е крал, отгледан и обучен в двора. Можеше да запазва самообладание.

— Появи се мъчнотия — отговори Сет. Ликът му бе закачулен, а гласът — безизразен. Разговорът с него приличаше на разговор с мъртвец.

— Защо не успя да убиеш Далинар Колин? — тихо, но настоятелно го попита Адротагия. — Знаем, че си избягал. Връщай се и си свърши работата!

Сет я изгледа, но не отвърна. Тя не притежаваше Клетвения му камък. Той обаче явно я забеляза с прекалено безизразните си очи.

Преизподня. Те имаха намерение да не позволят на Сет да познава Адротагия или да знае за нея — в случай че реши да се обърне срещу Таравангян и да го убие. Диаграмата предвиждаше и тази възможност.

— Колин има Повелител на Стихиите — продължи Сет.

Значи Сет знаеше за Ясна. Тогава тя дали е изобразила лъжливо смъртта си, както подозираше той? Преизподня.

Сякаш бойното поле притихна. Стоновете на ранените изчезнаха за Таравангян. Всичко се сведе до него и до Сет. Тези очи. Звученето на гласа му. Опасно звучене. Какво…

Той говори с чувство, съобрази Таравангян. Последното изречение бе изговорено със страст. Звучеше умолително. Сякаш гласът на Сет е бил стиснат отстрани.

Този човек не беше душевно здрав. Сет, син на сина на Валано, бе най-опасното оръжие на Рошар и това оръжие бе строшено.

В името на Бурите, защо това да не се случи в ден, в който Таравангян да е с повече от половината си ум?

— Какво те кара да смяташ така? — продължи кралят в опит да си купи време, за да може умът му да се провре през значението на казаното. Държеше Клетвения камък пред себе си, все едно той можеше да прокужда неприятностите, като глифите на някоя суеверна жена.

— Аз се бих с него — отново поде Сет. — Той защитаваше Колин.

— А, да — отвърна Таравангян и взе да мисли бясно. Сет е бил прогонен от Шиновар, обявен за Неверен заради нещо във връзка с твърдението, че Пустоносните се били завърнали. Откриеше ли, че не е бъркал по въпроса, тогава какво…

Той?

— Бил си се с Повелител на Стихиите? — попита Адротагия и погледна Таравангян.

— Да — потвърди Сет. — Алет, който се хранеше със Светлината на Бурята. Той излекува посечената си от Меча ръка. Той е… Сияен…

Напрежението в гласа му не звучеше успокояващо. Таравангян погледна ръцете на Сет. Неспирно се свиваха в юмруци, като сърца.

— Не, не — подзе Таравангян. — Научих го напоследък. Да, сега звучи смислено. Едно от Остриетата на Честта е изчезнало.

Сет примигна и се вгледа в краля тъй, сякаш се завръщаше от някакво далечно място.

— Едно от другите седем?

— Да — отговори Таравангян. — Дочух само намеци. Хората от твоя народ са потайни. Но да… разбирам, че това е едно от двете неща, които позволяват Израстване. Колин непременно го държи.

Сет се олюля напред-назад, макар и явно да не осъзнаваше движението. Дори и сега се движеше с изяществото на воин. Бурите да го отнесат, дано.

— Човекът, с когото се бих — уточни Сет — не призова Меч.

— Но е ползвал Светлината на Бурята — продължи Таравангян.

— Да.

— Значи трябва да притежава Острие на Честта.

— Аз…

— Това е единственото обяснение.

— То… — гласът на Сет охладня. — Да, единственото обяснение е. Аз ще го убия и ще върна оръжието.

— Не — твърдо отсече Таравангян. — Ще се върнеш при Далинар Колин и ще изпълниш възложената ти задача. Не се сражавай с другия. Удари тогава, когато го няма.

— Но…

— Не притежавам ли аз твоя Клетвен камък? — попита Таравангян. — Думите ми подлежат ли на оспорване?

Сет спря да се поклаща. Погледът му се кръстоса с този на краля.

— Аз съм Неверен. Върша нареденото от господаря ми и не изисквам обяснения.

— Стоиш настрана от човека с Острието на Честта — повтори Таравангян. — Убий Далинар.

— Ще бъде изпълнено.

Сет се обърна и си тръгна.

Таравангян желаеше да крещи и да отдаде още нареждания. Не се показвай! Никога повече не идвай при мен пред погледите на всички!

Вместо това Негово величество приседна право на пътеката. Самообладанието му рухна. Той се задъха, разтрепери се, а по челото му рукна пот.

— Отче на Бурите — промълви Адротагия и седна до него. — Рекох си, че сме мъртви.

Слугите донесоха на Таравангян стол, а Мрал се захвана да го извинява. Кралят е обзет от мъка пред смъртта на толкова много хора. Той е и възрастен, разбирате ли. И толкова загрижен…

Таравангян вдиша, издиша и се помъчи да се овладее отново. Погледна Адротагия — седнала посред прислужници и войници, всичките заклели се в Диаграмата.

— Кой е той? — попита кралят. — Кой е този Повелител на Стихиите?

— Повереницата на Ясна? — предположи Адротагия.

Те се бяха смаяли от пристигането на Шалан на Пустите равнини. Вече предполагаха, че момичето е било обучено — ако не от Ясна, то от брат си преди смъртта му.

— Не — обясни Таравангян. — Мъж. Някой от семейството на Далинар?

Той се замисли.

— Трябва ни Диаграмата.

Тя отиде да я донесе от кораба. Нищо друго нямаше значение точно сега — нито посещаването на войниците, нито важните срещи с високопоставените ведени. Диаграмата мълчеше. Те навлизаха в опасен участък.

Адротагия се върна с Диаграмата и с бурегадателите — те издигнаха шатра около краля на самата пътека. Извиненията продължиха. Кралят е отслабнал от слънцето. Трябва да си почине и да изгори глифи за Всемогъщия, за да измоли опазването на вашия народ. Таравангян е загрижен, докато вашите светлооки ви пратиха в касапницата…

На светлината на сферите Таравангян прерови тома и заумува над преводите на собствените му думи, написани на измислен от него език и след това забравени. Отговори. Трябваха му отговори.

— Адро, аз казвал ли съм ти какво поисках? — прошепна той, докато четеше.

— Да.

Почти не я слушаше.

— Умение — тихо рече той и отгърна страница. — Умение да спра наближаващото. Умение да спася човешкия род.

Той търсеше. Днес не беше блестящ, но бе прекарал много дни в четене на тези страници, в преглеждане и повторно преглеждане на отделни места. Познаваше ги.

Отговорите се намираха там. Намираха се. Таравангян вече почиташе само едно божество — човекът, който той беше в онзи ден.

Ето.

Намери го в прерисувано изображение на един от ъглите на стаята си, където беше изписал ситно едно върху друго изречения заради недостига на място. За яснотата на гения му изреченията изглеждаха лесни за разделяне, но свързването на написаното отне години на учените му.

Те ще дойдат. Не можеш да спреш клетвите им. Търси тия, които оцеляват, когато не би трябвало да оцелеят. Това ще бъде твоето указание.

— Мостовите — прошепна Таравангян.

— Какво? — попита Адротагия.

Таравангян вдигна поглед и примигна с уморените си очи.

— Мостовите на Далинар, които той взе от Садеас. Ти прочете ли съобщението за оцеляването им?

— Не го сметнах за важно. Просто поредната игра с властта между Садеас и Далинар.

— Не. Повече е.

Те бяха оцелели. Таравангян стана.

— Нареждай на всички наши прикрити съгледвачи сред алетите; изпрати всички разузнавачи там. За един от мостовите ще се носят разкази. Чудодейно оцеляване. Любимец на ветровете. Един от тях е. Може още да не знае какво прави, но е обвързал духче и се е заклел поне в Първия идеал.

— Ако го намерим? — попита Адротагия.

— Държим го настрана от Сет на всяка цена.

Таравангян ѝ подаде Диаграмата.

— Животът ни зависи от това. Сет е звяр, който гризе крака си, за да избяга от своите вериги. Освободи ли се…

Тя кимна и се зае да изпълни нарежданията му. Спря се при навеса на временната им шатра.

— Навярно трябва да променим методите си за оценяване на твоя ум. Видяното през последния час ме кара да се питам дали определението „среден“ е приложимо по отношение на теб днес.

— Оценките не са неточни — рече кралят. — Просто подценяваш средния човек.

Освен това в случая с Диаграмата той може и да не помнеше какво или защо е писал — но понякога имаше отгласи.

Тя си тръгна и направи път на Мрал.

— Ваше Величество — произнесе той. — Времето изтича. Върховният принц умира.

— Той умира от години.

Все пак Таравангян ускори крачка — колкото можеше напоследък — и поднови вървежа си. Повече не спря при никакви войници и само леко махаше по посока на приветствията.

Най-после Мрал го преведе през някакъв хълм далеч от вонята на боя и на димящия град. Тук керван от фургони за буря бодро вееше знамето на краля на Я Кевед. Стражата пусна Таравангян да влезе в кръга от возила и той се насочи към най-голямото — грамадно нещо, почти като подвижна сграда на колела.

Намериха Върховния принц Валам… крал Валам… закашлян в кревата. Косата му бе изпадала от последната му среща с Таравангян, а бузите бяха тъй хлътнали, че дъждовната вода можеше да се събира на локвички в тях. Редин, незаконороденият син на краля, стоеше на края на леглото със сведена глава. С тримата гвардейци в стаята нямаше място за Таравангян, тъй че той спря в преддверието.

— Таравангян — започна Валам и се изкашля в кърпичката. Платът почервеня. — Дошъл си за кралството ми, нали?

— Не знам за какво говорите, Ваше Величество — отвърна Таравангян.

— Я не се превземай — тросна се Валам. — Не мога да го понасям при жените или при съперниците. Отче на Бурите… Чудя се какво ли ще направят с теб. Наполовина съм склонен да мисля, че ще те убият към края на седмицата.

Той махна с болнавата си ръка, цялата обвита от дрехата, и войниците сториха път на Таравангян в малката спалня.

— Умно замислено — продължи Валам. — Изпращаш храната, лечителите. Чувам, че войниците те обичат. Какво щеше да вършиш, ако една от страните бе победила неоспоримо?

— Щях да имам нов съюзник — отговори Таравангян. — Благодарен за помощта ми.

— Ти помагаше на всички страни.

— Но най-много на победителя, Ваше Величество — обясни Таравангян. — Можем да полагаме грижи за оцелелите, но не и за мъртвите.

Валам отново се закашля — дълъг пристъп на суха кашлица. Незаконният му син притеснено пристъпи, но кралят му махна да се дръпне.

— Де да бях познал — изрече Валам между хъхренията, — че ще си единственият останал жив от децата ми, копеле.

Той се обърна към Таравангян.

— Излиза, че имаш законни права върху престола, Таравангян. По сродство на майка ти, а? Брак с веденска принцеса отпреди около три поколения?

— Това не ми е известно — възрази Таравангян.

— Ти не ме ли чу за превземките?

— И двамата имаме роли в това представление, Ваше Величество — обясни Таравангян. — Аз просто чета репликите си, както са били написани.

— Говориш като жена — обобщи Валам и изплю кръв настрана. — Знам какво си намислил. След седмица и нещо, след като си се грижил за моя народ, писарите ти ще „открият“ твоето право върху престола. Ти неохотно ще го заемеш, за да спасиш кралството, все едно те подбужда собственият ми проклет народ.

— Виждам, че са Ви прочели постановката, Ваше Величество — тихо отбеляза Таравангян.

— Този убиец ще дойде за теб.

— Наистина може да го направи.

Така беше.

— Не знам защо, Бурите да го отнесат, опитах да заема този трон — рече Валам. — Поне ще умра като крал.

Той вдиша дълбоко, вдигна ръка и нетърпеливо махна на скупчените в съседната стая писари. Жените се подадоха и заоглеждаха Таравангян.

— Обявявам този малоумник за свой наследник — нареди Валам и махна към Таравангян. — Ха! Дано на останалите Върховни принцове им приседне.

— Те са мъртви, Ваше Величество — уточни Таравангян.

— Какво? Всичките?

— Да.

— Дори и Бориар?

— Да.

— Ха — каза Валам. — Копеле.

Най-напред Таравангян реши, че думата се отнася за някой от загиналите. После обаче той забеляза как кралят прави знак на незаконородения си син. Редин пристъпи и коленичи до кревата, а Таравангян му направи място.

Валам се мъчеше с нещо под одеялото — ножа си. Редин му помогна да го извади, после неловко го държеше в ръка.

Таравангян огледа любопитно мъжа. Това ли беше безмилостният убиец на краля, за когото бе чел? Този загрижен човек с безпомощен вид?

— В сърцето — нареди Валам.

— Татко, не… — отвърна му Редин.

— В проклетото ми сърце! — кресна Валам и опръска чаршафа с кървави слюнки. — Няма да лежа тук и да оставя Таравангян да подбута собствените ми слуги да ме отровят. Направи го, момче! Не можеш ли да извършиш едно нещо, което…

Редин заби ножа в гърдите на баща си с такава сила, че Таравангян подскочи. После синът на краля се изправи, отдаде чест и си излезе от стаята.

Кралят изпусна последна въздишка, а очите му се оцъклиха.

— И нощта ще царува, понеже изборът на честта е живот…

Таравангян вдигна вежда. Предсмъртни слова? Тук и сега? Проклятие, той не беше в положение да запише точните думи. Трябваше да ги запомни.

Животът на Валам угасна и той се превърна в труп. До леглото от парата се появи Меч и тупна на дървения под на возилото. Никой не посегна към него, войниците в стаята и писарите извън нея погледнаха Таравангян и коленичиха.

— Валам постъпи жестоко с него — рече Мрал и кимна към незаконния син, който си излезе от колата и се подаде навън.

— Повече, отколкото си го представяш — обади се Таравангян и протегна ръка, за да докосне ножа, щръкнал от гърдите на стария крал през одеялото и дрехата му. Спря се на пръсти разстояние от дръжката.

— Копелето ще бъде записан като отцеубиец в държавните книжа. Ако има намерения към престола, това още повече от произхода му ще направи нещата… трудни за него.

Таравангян дръпна пръсти от ножа.

— Може ли да прекарам миг с покойния крал? Искам да се помоля за него.

Другите го оставиха, дори Мрал. Затвориха вратичката и Таравангян седна на столчето до мъртвото тяло. Не възнамеряваше да чете каквато и да е молитва, но искаше миг насаме. За да помисли.

Подейства. Точно както Диаграмата нареждаше, Таравангян бе крал на Я Кевед. Направил беше първата голяма крачка към обединяването на света — както Гавилар настояваше, че трябва да стане, ако ще оцеляват.

Поне виденията твърдяха това. Гавилар му ги описа преди шест години, в нощта на смъртта си. Кралят на алетите бе съзрял видения на Всемогъщия, вече мъртъв, и на надвисваща буря.

Обедини ги.

— Давам най-доброто от себе си, Гавилар — прошепна Таравангян. — Съжалявам, че трябва да убия брат ти.

Нямаше да бъде единственият грях върху главата му, след като бъде сторено. Съвсем не.

Още веднъж му се искаше днешният ден да бе ден на проницателност. Тогава нямаше да се усеща тъй виновен.