Сияйни слова

59 Бързия

Каладин никога преди не бе лежал в затвор.

Клетки, да. Ями. Кошари. Под стража в стая. Но никога в затвор като затвор.

Навярно защото затворите бяха твърде хубави. Разполагаше с две одеяла, възглавница и нощно гърне, което сменяха редовно. Хранеха го далеч по-добре, отколкото го бяха хранили когато и да било като роб. Каменната пейка не беше най-удобното легло, обаче с одеялата не беше зле. Нямаше прозорци, но поне не беше навън по време на бурите.

Общо взето, килията беше много хубава. И той я ненавиждаше.

В миналото се бе озовавал затворен в тясно помещение, единствено за да оцелее по време на буря. А сега беше затворен тук за безкрайни часове и нямаше какво да прави, освен да лежи по гръб и да мисли… Сега се усещаше неспокоен, потеше се, липсваха му откритите пространства. Липсваше му вятърът. Самотата не го мъчеше. Но тези стени. Имаше чувството, че го мачкат.

На третия ден от пленничеството си чу някаква неразбория по-нататък в затвора, далеч от килията му. Надигна се, без да обръща внимание на Сил, която седеше на невидима пейчица на стената. Какви бяха тези викове? Отекваха откъм коридора.

Малката килия на Каладин се намираше в отделена стая. Единствените хора, които виждаше, откакто го затвориха, бяха пазачите и слугите. По стените сияеха сфери, та помещението беше добре осветено. Сфери в стая за престъпници. Дали не бяха турени да изкушават затворниците? Богатства, недостижими със съвсем малко.

Притисна се в студените пръти и се вслуша в неразбираемите шумове. Представи си как мъжете от Мост Четири са дошли да го измъкнат. Да не дава Отецът на Бурята да направят такава глупост.

Вторачи се в една от сферите в поставка на стената.

— Какво? — попита го Сил.

— Може да се добера достатъчно, за да вдъхна тази Светлина. Намира се съвсем малко по-далеч, отколкото бяха паршендите, когато извлякох Светлина на Бурята от техните скъпоценни камъни.

— И тогава какво? — тихичко попита Сил.

Добър въпрос.

— Би ли ми помогнала да се измъкна, ако поискам?

— А ти искаш ли?

— Не съм сигурен. — Обърна се, остана прав и опря гръб в прътите. — Може и да поискам. Обаче ще е противозаконно.

Сил вирна брадичка.

— Аз не съм духче на справедливостта. Законите нямат значение; важното е какво е правилно.

— По това сме съгласни.

— Но ти дойде с готовност. Защо ще излизаш сега?

— Няма да им дам да ме екзекутират.

— Те няма да го направят. Чу Далинар.

— Далинар да върви в Преизподнята. Той допусна това да се случи.

— Той опита да…

— Допусна го! — тросна се Каладин, обърна се и стовари длани върху прътите. Поредната проклета клетка. Каладин отново беше там, откъдето започна. — И Далинар е като другите — изръмжа той.

Сил долетя до него и спря между пречките с ръце на хълбоците.

— Кажи го пак.

— И той… — Извърна се. Трудно беше да я лъже. — Добре де, добре. Не е като другите. Обаче кралят е. Признай го, Сил. Първо ме приветстваше, задето опитвах да го защитя. Сега щраква с пръсти и иска да ме екзекутира. Като дете е.

— Каладин, плашиш ме.

— Така ли? Каза ми да ти повярвам, Сил. Когато скочих долу на арената, ти ми каза, че този път ще бъде различно. И кое му е различното?

Сил извърна очи. Изведнъж стана много мъничка.

— Дори Далинар призна, че кралят е допуснал голяма грешка, като е позволил на Садеас да се измъкне от предизвикателството — продължи Каладин. — Моаш и приятелите му са прави. Кралството ще е по-добре без Елокар.

Сил кацна на пода и наведе глава.

Каладин се върна до пейката, но беше твърде разстроен да седи. Почна да крачи. Как може да се очаква от човек да живее затворен в тясна стая без свеж въздух? Каладин нямаше да им позволи да го оставят тук.

По-добре ще е да удържиш на думата си, Далинар. Да ме измъкнеш оттук. Скоро.

Шумотевицата, от каквото и да бе предизвикана, стихна. Каладин попита слугинята, когато тя дойде с храната и я плъзна през малкия отвор долу на вратата от пръти. Жената не продума и избяга като кремлинг пред буря.

Каладин въздъхна и взе храната — задушени зеленчуци, поръсени със солен черен сос — и пак се просна на пейката. Даваха му храна, която да яде с пръсти. Никакви вилици и ножове. За всеки случай.

— Хубаво местенце си имаш, мостови — рече Шутът. — Аз самият няколко пъти обмислях дали да не се преместя тук. Наемът може и да е нисък, но цената за приемане е доста височка.

Каладин рипна на крака. Шутът седеше на пейка до отсрещната стена, вън от килията и под сферите. Държеше в скута си някакъв особен инструмент от опнати струни и полирано дърво и го настройваше. Само преди миг не беше там. В името на Бурите… а пейката беше ли там по-рано?

— Как влезе? — попита Каладин.

— Е, има едни работи, наречени врати…

— И пазачите те пуснаха?

— Технически? Да — отвърна Шутът, докато подръпваше една струна. После дръпна друга и се приведе да чуе.

Каладин отново седна на пейката в килията. Шутът беше в обичайните си черни одежди. Беше свалил тънката сребърна сабя от пояса си и тя лежеше до него. На пейката имаше и смачкана кафява торба. Шутът седеше с кръстосани крака и се надвесваше над инструмента. Промърмори си тихичко и кимна.

— Съвършената височина на тона прави всичко това толкова по-лесно, отколкото беше навремето…

Каладин седеше и чакаше, докато Шутът се облегна на стената. После не направи нищо.

— Е? — обади се Каладин.

— Да. Благодаря.

— Ще ми посвириш ли?

— Не. Ти няма да го оцениш.

— Защо си тук тогава?

— Нрави ми се да посещавам затворници. Казвам каквото си искам, а те нищо не могат да направят. — Вдигна поглед към Каладин, после отпусна ръце върху инструмента и се усмихна. — Дойдох за една история.

— Каква история?

— Онази, която ти ще ми разкажеш.

— Ба — отвърна Каладин и се изтегна на пейката. — Днес не съм в настроение за твоите игрички, Шуте.

Шутът изсвири един тон.

— Всички винаги казват това. Не е интересно. И ме кара да се чудя. Дали някога някой е в настроение за моите игрички? А ако е така, това не е ли загуба за мен в играта?

Каладин въздъхна, а Шутът продължи да подръпва струните.

— Ако играя днес, ще се отърва ли от тебе? — попита Каладин.

— Ще си ида веднага щом историята свърши.

— Добре тогава. Един човек отишъл в затвора. Не можел да търпи там. Край.

— А… Значи историята разказва за дете.

— Не. Това е за… — и Каладин млъкна.

За мен.

— Може би се разказва на дете — уточни Шутът. — Ще ти разкажа една, та да си в настроение. В един слънчев ден зайчето и пиленцето си играели в тревата.

— Пиленце… Малко пиле? И какво?

— Ах, за миг се забравих. Прощавай. Нека направим нещата по-подходящи за тебе. Един лигав гол охлюв и един гнусен краб със седемнадесет крака се гънели по скалите в противно дъждовен ден. Така по-добре ли е?

— Май да. Свърши ли приказката?

— Още не е почнала.

Шутът внезапно плесна струните, после почна да свири със свирепа настойчивост. Трептящи и живи повторения. Един подчертан тон, после други седем в трескава последователност.

Ритъмът проникна в Каладин. Сякаш тресеше цялото помещение.

— Какво виждаш? — попита Шутът.

— Ъъъ…

— Затвори очи, глупако!

Каладин затвори очи. Това е глупост.

— Какво виждаш? — повтори Шутът.

Шутът си играеше с него. Говореше се, че прави такива работи. Той беше предполагаемият учител на Сигзил. Не би ли трябвало Каладин да има някаква изгода от това, че е спасил чирака му?

Ала в тези звуци нямаше нищо смешно. Могъщи звуци. Шутът подхвана втора мелодия, която допълваше първата. С другата ръка ли свиреше? И двете едновременно? Как бе възможно един човек с един инструмент да произведе толкова много музика?

В ума си… Каладин видя…

Надбягване.

— Песента е за човек, който тича.

— В най-сухото време на най-слънчевия ден човекът тръгна от източното море — изговори Шутът, като до съвършенство спази ритъма на музиката. Напев, който бе почти песен. — И къде отиде или къде дотича, ще отговориш ти на мен.

— Бягаше от бурята — тихо рече Каладин.

— Той беше Бързия, ти името му знаеш; за него се говори и се пее. Най-пъргавият въобще. С нозе най-верни. Във време, минало отдавна, което помня аз, той тичаше с Вестителя на име Чан-а-рач. И го надбяга, както винаги, ала дойде часът и да загуби.

— Тъй, Бързия, увереният и чевръстият, извика и на всички рече какво цели: вятъра да победи и бурята да надбяга. Тъй надменно и тъй дръзко. Да надбяга вятъра? Не е възможно. Неустрашим, Бързия да бяга тръгна. На изток той отиде. И белег сложи на брега.

— А бурята засили се и побесня. Че кой е този дързък мъж? Не бива никой да извиква Бога на Бурите. Такъв глупец не се е раждал.

Как успяваше Шутът да създаде толкова много музика само с две ръце? Нямаше как да не се е появила още някоя ръка. Не трябваше ли Каладин да надзърне?

В мислите си виждаше надбягването. Бързия, босоног. Шутът твърдеше, че всеки го знае, ала Каладин не бе чувал такава приказка. Тънък, висок, с вързана дълга коса чак до кръста. Бързия заема мястото си на брега, привежда се напред да побегне, и чака, а стената на бурята тътне и вилнее през морето към него. Каладин подскокна, когато Шутът го заля с порой от звуци, та да възвести началото на надбягването.

Бързия се понесе току пред гневната и могъща стена от вода, светкавици и понесени от вятъра камънаци.

Шутът не продума, докато Каладин не го накара.

— В началото — рече Каладин — Бързия се справяше добре.

— През камък и трева Бързия бягаше! Прескачаше скалите, свърваше край дърветата, нозете му не се виждаха, душата му бе като слънце! Бурята тъй величава вилнееше и се въртеше, ала Бързия избягваше от нея! Водеше, а вятърът — подире му. Нима сега доказа, че бурите да губят могат?

— Бърз и уверен тичаше през земите и Алеткар остана зад гърба му. Ала напред видя той изпитание — да изкачи планините. Бурята беснееше, нададе рев; съгледа, че сега ще го надбяга.

— А нашият герой отиде до най-високи висини и най-студени върхове. По стръмни склонове с коварни пътища. Дали ще продължи напред да води?

— Очевидно не — отвърна Каладин. — Не можеш вечно да водиш. Не и за дълго.

— Не! Бурята приближи, та чак нозете му захапа. На шията си Бързия усети хладината ѝ. Дъхът ѝ леден бе навред, с нощна паст, с криле от мраз. Гласът ѝ бе от срутени скали; тя пееше с дъжд свиреп.

Каладин можеше да почувства бурята. Ледената вода проникна през дрехите му. Вятърът биеше лицето му. Ревеше толкова силно, че скоро той оглуша напълно.

Беше излизал в буря. Беше го изпитал.

— И тогава стигна до върха! Намери го! Бързия не се изкачи повече; а билото прехвърли. И надолу бързината му се върна! Там буря нямаше и Бързия съгледа слънцето. Вече пътят водеше през полята на Азир. На запад хукна с по-широка крачка.

— Но той отслабва — намеси се Каладин. — Никой не може да бяга толкова далеко, без да се умори. Дори Бързия.

— Ала надбягването скоро взе си своето. И стъпалата на Бързия станаха като тухли, бедрата му омекнаха като плат. И дъх поемаше си с труд. Краят наближи, той бурята надви, но бавно бягаше героят.

— Още планини — прошепна Каладин. — Шиновар.

— Последното препятствие глава изправи, последна сянка го заплаши. Земята пак надигна се — в Мъгливите планини, които вардят Шин. И Бързия нагоре тръгна пак, та ветровете бурни зад гърба си да остави.

— Бурята го застигна — рече Каладин.

— Пак бурите досегнаха гърба му, пак ветровете завъртяха се! А време не оставаше и краят беше близо. И Бързия се стрелна през планините.

— Тя го връхлиташе. Дори надолу, от другата страна, той не успяваше с много да я изпревари.

— Прехвърли върховете, ала загуби преднината. Последните му пътища лежаха пред нозете му, но силата му свърши, мощта му се изгуби. Всяка стъпка бе бреме, всяко дихание бе болка. С мъка мина долината. Там тревата като мъртва не помръдваше.

— Ала и бурята отслабваше; гърмът заглъхна, мълнията угасна. И капките се плъзгаха, отслабнали като роса. Че Шин не бе за тях земя.

— Напред — морето, краят на борбата. Бързия все водеше, а мишците му бяха като рани. Очите едва виждаха, нозете едва ходеха, а той вървеше към съдбата си. Ти края знаеш, той ще живее и ще разтърсва хората. Какъв е краят ще ми кажеш.

Музика без думи. Шутът очакваше отговора на Каладин. Стига вече, каза си той.

— Той умря. Не успя. Край.

Мелодията рязко секна. Каладин отвори очи и погледна Шута. Дали не го ядоса с такъв жалък край на историята?

Шутът се взираше в него. Инструментът все още лежеше в скута му. Не личеше да е ядосан.

— Значи знаеш.

— Какво? Мислех, че ти я съчиняваш.

— Не, ти я съчини.

— Какво толкова има за знаене тогава?

Шутът се усмихна.

— Всичко е било разказано и преди. Ние си разказваме истории, както са го правели всички хора някога. И както ще го правят винаги. Само имената се менят.

Каладин седна. Потропа с пръст по каменната пейка.

— И така… Този Бързия. Истински ли е бил?

— Колкото аз съм истински.

— И е умрял? Преди да победи в надбягването?

— Умрял е — отговори Шутът с усмивка.

— Какво?

Шутът нападна инструмента. Музиката раздра тясната килия. Когато звуците станаха още по-високи, Каладин се изправи на крака.

— И в тази земя от кал и пръст — викна Шутът — героят падна и не мръдна! Тялото му се изчерпа, силата му се срази, и нямаше го вече Бързия.

— Бурята приближи и го завари там. Застина и се спря в пътя си! Дъждът валеше, вееше вятърът, ала не можеше напред да продължи.

— За блясъка на славата и за живота, за непостигнатите цели и за борбата. Вятърът разбра — всеки човек е длъжен да опита. Това е изпитание, мечта е.

Каладин пристъпи бавно към вратата. Дори с отворени очи го виждаше. Представяше си го.

— Тъй, в земята от пръст и кал героят наш самата буря спря. Дъждът като сълзи се лееше и Бързия не се предаде. Умря тялото, но волята му — не. Душата му надигна се във ветровете.

— На деня в последната песен се понесе да победи и да покори зората. През морето и вълните Бързия без дъх вече не оставаше. Вечно силен, вечно бърз, завинаги свободен да се надбягва с вятъра.

Каладин опря ръце на стоманените пръти. Музиката прозвъня, после замря бавно.

Каладин почака малко. Шутът се взираше в инструмента, а на устните му играеше горда усмивка. Най-сетне прибра инструмента под мишница, взе си торбата и сабята и се отправи към изхода.

— Какво означава това? — прошепна Каладин.

— Историята е твоя. Ти решаваш.

— Ама ти вече я знаеше.

— Знам повечето истории, но точно тази не съм пял досега. — Шутът отново го погледна и се усмихна. — Какво означава тя, Каладин от Мост Четири? Каладин Благословени от Бурята?

— Бурята го е застигнала — отговори Каладин.

— В края на краищата, бурята застига всекиго. Има ли значение?

— Не знам.

— Добре. — Шутът вдигна сабята към челото си, като в знак на уважение. — Значи има върху какво да помислиш.

После си отиде.

60 Воал ходи

— Аха! — каза Шалан. Запълзя през пухкавото легло — затъваше чак до шията с всяко движение — и опасно се надвеси от края. Почна да рови в камарите хартия на пода и да захвърля настрани листовете, които сега не ѝ трябваха.

Най-сетне измъкна търсеното и го вдигна. Отмести косата, която влизаше в очите ѝ, и я прибра зад ушите. Страницата представляваше карта, от древните, за които ѝ говореше Ясна. Отне ѝ цяла вечност да открие на Пустите равнини търговец, който разполага с копие на тази карта.

— Погледни — каза Шалан и вдигна картата до съвременно изображение на същите земи, прерисувано от нея от стената на Амарам.

Гадина, рече си тя за него.

Завъртя картите, та да ги огледа Шарка, който красеше стената над таблата на леглото.

— Карти — установи той.

— Повторение! — възкликна Шалан.

— Не виждам повторение.

— Виж точно тук — настоя тя и се примъкна до стената. — На старата карта това е…

— Натанатан — прочете Шарка, после бръмна тихичко.

— Едно от кралствата от сребърната епоха. Устроено от самите Вестители с божествена цел и дрън-дрън. Обаче виж — тя боцна картата с показалец. — Столицата на Натанатан, Домът на Бурята. Ако трябва ти да прецениш къде бихме намерили нейните останки, сравнявайки тази стара карта с картата на Амарам…

— Би трябвало да са някъде из тези планини — отговори Шарка. — Между думите Сянка на зората и Н в Ничии хълмове.

— Не, не — възрази Шалан. — Използвай малко въображение! Старата карта е влудяващо неточна. Домът на Бурята се намира точно тук. На Пустите равнини.

— Картата не казва така — избръмча Шарка.

— Достатъчно близо е.

— Това не е повторение — докачи се той. — Вие, човеците, не разбирате от шарки. И сега става така. Ето, грее втората луна. Всяка нощ по това време ти спиш. Но не и тази нощ.

— Тази нощ не мога да спя.

— Повече сведения, моля. Защо не? Заради деня от седмицата ли е? Никога ли не спиш в Палахел? Или е заради времето? Твърде топло ли стана? Разположението на луните по отношение на…

— Нищо подобно — отвърна Шалан и сви рамене. — Просто не мога да спя.

— Тялото ти със сигурност може да спи.

— Може би. Но не и главата ми. Вътре се блъскат толкова много мисли, като вълни в камъните. Камъните май също са в главата ми. Не мисля, че това сравнение ме показва особено умна — заключи тя и вирна глава.

— Но…

— Без повече оплаквания — вдигна показалец Шалан. — Тази нощ аз се занимавам с наука.

Тя пусна листа на леглото, пак се надвеси и измъкна още няколко.

— Не се оплаквах — оплака се Шарка. Смъкна се в кревата до нея. — Не че помня много, обаче дали Ясна не ползваше писалище, за да се… „занимава с наука“?

— Писалищата са за досадниците. И за хората, които не разполагат с пухено легло.

Дали в лагера на Далинар щеше да има такова легло за нея? Навярно работата щеше да е по-малко. Тя обаче най-сетне бе успяла да подреди личните финанси на Себариал и беше почти готова да му представи набор от относително спретнати книжа.

В миг на проницателност беше мушнала препис на една от страниците с цитати за Уритиру — за възможните богатства и за връзката с Пустите равнини — сред останалите доклади, които прати на Палона. Най-отдолу написа: „Сред бележките на Ясна Колин се намират тези податки за нещо ценно, скрито в Пустите равнини. Ще Ви държа в течение за моите разкрития.“ Ако Себариал преценеше, че в Равнините има и други изгоди освен скъпоценните ядра, Шалан би могла да го накара да я изведе там с войската, в случай че Адолин не изпълнеше обещанията си.

Приготвянето на всичко това ѝ бе оставило малко време за проучвания, за съжаление. Навярно затова не можеше да спи. По-лесно ще е, ако Навани се съгласи да се срещне с мен, помисли тя. Беше ѝ писала отново и получи отговор, че Навани е заета да се грижи за Далинар, който бил поразен от болест. Явно нищо опасно, но се бил оттеглил за няколко дни, та да се възстанови.

Дали лелята на Адолин обвиняваше нея за зле замислените условия на дуела? След онова, което Адолин реши да направи миналата седмица… Е, поне неговите занимания дадоха на Шалан някакво време да чете и да разсъждава за Уритиру. За всичко, което не е свързано с тревогите по братята ѝ. Те продължаваха да не отговарят на писмата, в които ги умоляваше да напуснат Я Кевед и да дойдат при нея.

— Спането ми се струва твърде странно — обяви Шарка. — Знам, че всички създания от Телесното царство се занимават със спане. Приятно ли го намирате? Боите се от несъществуването, ала не е ли безсъзнанието същото?

— При съня това е само временно.

— А. Хубаво, понеже сутрин всички отново сте с ума си.

— Е, зависи от човека — разсеяно отговори Шалан. — За много хора думите ти са твърде щедри…

Шарка бръмна и се помъчи да разбере смисъла на думите ѝ. После произведе подобие на смях.

Шалан въпросително вдигна вежда.

— Предположих, че онова, което ти каза, е смешно — обясни Шарка. — Но не знам защо. Не беше шега. За шегите знам. Един войник се върнал бегом в лагера, след като посетил блудниците. Лицето му побеляло. Другарите му го питали дали се е позабавлявал добре. Той отговорил, че не е. Те попитали защо. Войникът обяснил, че когато попитал колко струва, жената отговорила, че е една марка и бакшиш. И казал на приятелите си, че не знаел, че вече облагат и телесните части.

Шалан се намуси.

— Чул си това от хората на Вата, нали?

— Да. Смешно е, понеже думата „бакшиш“ означава няколко различни неща. Плащане в добавка към първоначално обявената цена, което обикновено се прави доброволно, и горната част на нещо. Освен това, според мен в казармения жаргон думата също означава нещо. И така, войникът в тази шега помислил, че жената ще отреже от неговия…

— Да, благодаря — прекъсна го Шалан.

— Ето това е шега — продължи Шарка. — Разбирам защо е смешно. Ха-ха. Сарказмът е нещо подобно. Заменяш очаквания изход с нещо съвършено неочаквано и смешното е в противопоставянето. Защо обаче последната ти забележка беше смешна?

— Сега, може да се спори дали беше смешна.

— Но…

— Шарка, нищо не е по-малко смешно от това да обясняваш хумора. Имаме да обсъждаме по-важни неща.

— Ммм… Например защо си забравила как да накараш образите ти да произвеждат звук? Някога, много отдавна, го направи.

Шалан примигна, после вдигна съвременната карта.

— Столицата на Натанатан е била тук, на Пустите равнини. Старите карти са подвеждащи. Амарам отбелязва, че паршендите ползват оръжия с превъзходна изработка, далеч над техните занаятчийски умения. Откъде може да са се сдобили с тях? От руините на града, който някога се е намирал тук.

Шалан се разрови из купчините хартия и извади карта на самия град. Околностите не бяха показани — просто карта на града, при това твърде неточна, от една книга, която тя си беше купила. Смяташе, че Ясна я споменава в записките си.

Книгопродавецът пък твърдеше, че това е древна карта — копие на копието в някаква азишка книга, изобразяващо мозайка на града Домът на Бурята. Мозайката вече не съществуваше. Толкова много от нещата, с които разполагаха за Дните на сянката, идваха от подобни откъслеци.

— Учените отхвърлят мисълта, че Домът на Бурята се е намирал тук, в Равнините. Твърдят, че кратерите, в които са разположени военните станове, не съвпадат с описанията на града. Предполагат, че останките му се крият някъде из планините, които ти посочи. Ясна обаче не беше съгласна с тях. Тя изтъкваше, че малко учени наистина са били тук и че районът като цяло е слабо изследван.

— Ммм — обади се Шарка. — Шалан…

— Съгласна съм с Ясна — продължи Шалан и се извърна от него. — Домът на Бурята не е бил голям град. Може да се е намирал посред равнините, а кратерите да са били нещо друго… Амарам казва тук, че според него може някога да са били куполи. Питам се възможно ли е въобще… Ако са били куполи, трябва да са били толкова огромни… Все едно, може да е било някакъв сроден град.

Шалан имаше чувството, че се доближава до нещо. В бележките на Амарам се говореше главно за опити да се срещне с паршендите, да ги пита за Пустоносните и за това как може да ги върне. Споменаваше обаче и Уритиру и като че беше стигнал до същия извод като Ясна — в древния град Домът на Бурята се е намирал пътят към Уритиру. Някога десет пътя свързвали десетте столици на кралствата с това място, където имало нещо като заседателна зала за монарсите с трон за всеки от тях.

По тази причина всички карти поставяха свещения град на различни места. Нелепо беше да вървиш пеш до там — просто отиваш до най-близкия град с Порта на Обета и ползваш нея.

Амарам търси сведения тук, рече си Шалан. Също като мен. Но той иска да върне Пустоносните, а не да се бие с тях. Защо?

Вдигна копието на древната карта на Домът на Бурята, онова с мозайката. Съдържаше художествени изображения наместо точни посочвания за неща като разстояние и местоположение. Шалан оценяваше по достойнство първото, ала второто беше влудяващо.

Тук някъде ли си?, питаше се тя. Тайната, Портата на Обета? Тук ли си, в тази равнина, както мислеше Ясна?

— Пустите равнини не са били винаги така разбити — прошепна тя на себе си. — Тъкмо това пропускат всички учени с изключение на Ясна. Домът на Бурята е бил разрушен по време на Последното Опустошение, ала това е било толкова отдавна, че никой не казва как. Пожар? Земетръс? Не. Нещо още по-ужасно. Градът е бил разбит, като изящен съд, ударен с чук.

— Шалан — обади се Шарка и дойде по-близо до нея. — Знам, че си забравила много от нещата в миналото. Тези лъжи ме привлякоха. Но не можеш да продължаваш така; трябва да признаеш истината за мен. За онова, което мога да правя, и за онова, което направихме заедно. Ммм… Повече, ти трябва да познаваш себе си. И да помниш.

Шалан седеше със скръстени крака на разкошното легло. Спомените си проправяха със зъби и нокти път от скришните места в ума ѝ. Всички сочеха в една посока, към окървавения килим. И той… не.

— Ти искаш да помогнеш — продължи Шарка. — Искаш да се подготвиш за Вечната Буря, за духчетата на противоестествения. Не дойдох при теб само да те уча на хитрости със светлината.

— Дошъл си да се учиш — отвърна Шалан, докато се взираше в картата. — Така ми каза.

— Дойдох да се уча. И ние двамата станахме способни на нещо по-голямо.

— И ще ме направиш ли неспособна да се смея? — попита Шалан и изведнъж се принуди да преглътне сълзите. — Ще ме осакатиш? Защото тези спомени ще ми причинят това. Аз мога да бъда такава, каквато съм, защото ги затворих.

Пред нея се появи образ, роден от Светлината на Бурята, създаден по усет. Не ѝ се наложи първо да го рисува, понеже го познаваше твърде добре.

Образът беше на нея самата. Шалан, каквато би трябвало да бъде. Свита на кълбо в леглото, неспособна да плаче, защото отдавна е останала без сълзи. Това момиче… не жена, а момиче… се свиваше, колчем го заговореха. Очакваше всички да му крещят. Не можеше да се смее, понеже светът беше изтръгнат от нея от детството на мрак и болка.

Това беше истинската Шалан. Знаеше го толкова сигурно, колкото знаеше името си. Личността, в която се бе превърнала, беше лъжа, измислена от нея, за да оцелее. За да помни себе си като дете, което открива Светлината в градините, Шарки в зидарията и мечти, които се сбъдват…

— Ммм… Каква дълбока лъжа — прошепна Шарка. — Наистина дълбока лъжа. Ала все пак трябва да развиеш способностите си. Да се научиш отново, ако трябва.

— Добре — отговори Шалан. — Но щом сме го правили преди, не можеш ли просто да ми кажеш как сме го правили?

— Паметта ми е слаба. Толкова дълго време бях глупав, почти като мъртъв. Ммм. Не можех да говоря.

— Аха — каза Шалан и си припомни как се въртеше на земята и се блъскаше в стената. — Все пак беше някак сладък.

Тя пропъди образа на уплашеното, свито и хлипащо момиче и извади принадлежностите за рисуване. Почука с молива по устните си, после направи нещо просто — скицира Воал, тъмнооката измамница.

Воал не беше Шалан. Чертите ѝ бяха достатъчно различни, така че всеки, който видеше и двете заедно, да ги приеме за отделни личности. Ала у Воал имаше и нещичко от Шалан. Беше тъмноока разновидност на Шалан, с алетски цвят на кожата — с няколко години по-възрастна и с по-остри нос и брадичка.

Щом приключи с рисуването, Шалан издиша Светлина и създаде образа. Образът стоеше до леглото със скръстени ръце и самоувереното изражение на майстор дуелист, изправен пред хлапе с пръчка.

Звук. Как би произвела звук? Шарка го бе нарекъл сила, част от Стихията на светлината — или поне нещо подобно. Разположи се на леглото, подви крак под себе си и взе да разучава Воал. През следващия час изпробва всичко, което ѝ хрумна, от напрягане и съсредоточаване до опити да нарисува звуците, за да ги накара да се появят. Нищо не се получи.

Най-сетне слезе от леглото и отиде да си налее нещо за пиене от бутилката, която се охлаждаше в кофичка в съседната стая. Като наближи обаче, нещо я затегли. Погледна през рамо в спалнята и видя, че образът на Воал е взел да се замъглява като размазани щрихи с молив.

Проклятие. Ама че неудобно. За да поддържа зрителната измама, Шалан трябваше да предостави постоянен източник на Светлина на Бурята. Върна се в спалнята и остави една сфера на пода, в стъпалото на Воал. Когато се отдалечи, образът отново стана неясен, подобно на мехур, който ей сега ще се пукне. Шалан се обърна, тури ръце на кръста и се вторачи във Воал, която се размаза напълно.

— Дразнещо! — сопна се тя.

Шарка избръмча.

— Съжалявам, че твоите тайнствени богоподобни сили не се проявяват начаса така, както ти би желала.

Шалан се позачуди.

— Мислех си, че не разбираш хумора.

— Да. Просто обяснявах… — Той позамълча. — Забавен ли бях? Сарказъм. Бях саркастичен. По случайност!

Изглеждаше изненадан, даже щастлив.

— Май се учиш.

— От връзката е — обясни той. — В Морето на сенките не общувам по този начин, по този… човешки начин. Връзката с теб ми дава средствата да се проявя във Физическото царство като нещо повече от немислещо проблясване. Ммм. Свързва ме с тебе, помага ми да общувам като тебе. Очарователно. Ммм.

Намести се като тръбящ брадвохрът, съвършено самодоволен. И тогава Шалан забеляза нещо.

— Не светя. Задържах много Светлина, а не светя.

— Ммм… Голямата зрителна измама превръща една стихия в друга. Храни се от твоята Светлина на Бурята.

Шалан кимна. Светлината на Бурята, която тя бе задържала, подхранваше образа и извличаше от нея остатъка, който обичайно се рееше над кожата ѝ. Това можеше да се окаже полезно. Когато Шарка се покатери на леглото, лакътят на Воал — който се намираше най-близо до него — стана по-ясен.

Шалан се свъси.

— Шарка, приближи се до образа.

Той се подчини и мина по покривката на леглото до Воал. Образът се избистри. Не напълно, обаче имаше видима разлика.

Шалан приближи и в нейно присъствие образът изведнъж стана съвсем ясен.

— Можеш ли да задържаш Светлина? — обърна се тя към Шарка.

— Аз не… Искам да кажа… Въвеждането е пътят, по който аз…

— Ето — рече Шалан и притисна дланта си в него, заглушавайки думите му до раздразнено жужене. Усещането беше странно, все едно е затворила ядосан кремлинг под завивките. Вкара малко Светлина в него. Когато вдигна дланта си, от Шарка се проточиха следи от нея като пара от фабриал за подгряване на храна.

— Ние сме свързани. Моят образ е и твой образ. Ще ида да си налея питие. Виж дали можеш да предотвратиш разпадането на образа.

Върна се в дневната и се усмихна. Шарка, все още бръмчащ от раздразнение, се спусна по леглото. Тя не го виждаше — леглото ѝ пречеше — но предположи, че е отишъл в краката на Воал.

Получи се. Образът се запази.

— Ха! — рече Шалан и си наля чаша вино. Върна се и се отпусна върху леглото; да се просне с чаша червено вино в ръка не ѝ се видя разумно. Погледна над ръба към Шарка, който седеше под Воал. Светлината на Бурята го правеше видим.

Ще трябва да взема това под внимание, помисли Шалан. Да правя образи, в които той да се скрива.

— Получи се? Откъде знаеше, че може да се получи?

— Не знаех — отговори Шалан и отпи глътка вино. — Предположих.

Пийна още веднъж, докато Шарка бръмчеше. Ясна не би одобрила. Науката изисква остър ум и бодри сетива. Това не се свързва с алкохола. Шалан допи виното наведнъж.

— Ето — каза тя и протегна ръка надолу. Следващото действие дойде от само себе си. Тя имаше връзка с образа, имаше връзка и с Шарка, следователно…

Натисна Светлината и прикрепи образа към Шарка, както често прикрепяше образите към самата себе си. Сиянието на Шарка помръкна.

— Повърви малко наоколо — рече тя.

— Аз не вървя… — възрази Шарка.

— Знаеш какво искам да кажа.

Шарка се раздвижи, а с него се раздвижи и образът. За съжаление, не вървеше. Просто някак се плъзгаше. Както светлината се отразява върху стената от лъжицата, която небрежно въртиш в ръката си. Все пак Шалан се поздрави. След като толкова дълго не успяваше да извлече звук от някое от творенията си, това откритие ѝ се стори важна победа.

Можеше ли да го накара да се движи по-естествено? Седна със скицника и почна да рисува.

61 Покорство

Шалан се превърна в съвършената дъщеря.

Мълчеше си, особено в присъствието на татко. Прекарваше повечето дни в стаята си, седнала до прозореца. Четеше и препрочиташе едни и същи книги и рисуваше отново и отново едни и същи предмети. Досега татко на няколко пъти беше доказвал, че няма да я докосне, ако го ядоса.

Ала нараняваше другите вместо нея.

Позволяваше си да свали маската единствено, когато беше с братята си, когато татко не можеше да чуе. Тримата ѝ братя често я придумваха — някак отчаяно — да им разказва разни истории от книгите. Само за тях тя измисляше шеги, вземаше на подбив татковите посетители и измисляше невероятни приказки край огнището.

Колко нищожен начин да отвърнеш. Чувстваше се страхливка, задето не прави повече. Ала сигурно… сигурно нещата вече щяха да потръгнат по-добре. Действително, когато ардентите въведоха Шалан повече в сметките, тя забеляза някаква проницателност в начина, по който татко прекрати натиска на другите светлооки и почна да ги настройва един против друг. Впечатляваше я, но и я плашеше неговото домогване до властта. Положението му се подобри още повече с намирането на нови мраморни залежи в земите му. Така той се сдоби със средства да поддържа своите обещания, подкупи и сделки.

Навярно заради това пак щеше да се смее. Навярно това щеше да пропъди мрака от очите му.

Не стана така.

— Тя е прекалено нископоставена, за да се жениш за нея — заяви татко и остави чашата. — Няма да го приема, Балат. Ти ще прекратиш връзките с тази жена.

— Тя е от добро семейство! — възрази Балат и се изправи, опрял длани на масата. Беше обед и от Шалан се очакваше да присъства, а не да е горе в стаята си. Седеше настрани, на своя маса. Балат беше срещу татко, на високата трапеза.

— Татко, те са твои васали! — сопна се той. — Ти самият си ги канил на вечеря с нас.

— Брадвохрътите ми също се хранят в краката ми. Не позволявам на синовете ми да ги ухажват. Домът Тавинар далеч не е достатъчно устремен към властта, та да се сродяваме с него. Виж, за Суди Валам си струва да се помисли.

Балат посърна.

— Дъщерята на Върховния принц? Не говориш сериозно. Та тя е над петдесетгодишна!

— Няма мъж.

— Понеже съпругът ѝ загина в дуел! Все едно, Върховният принц никога не би одобрил.

— Мнението му за нас ще се промени — каза татко. — Сега ние сме богато семейство, с голямо влияние.

— Но все още главата на семейството е убиец — отвърна Балат.

Отиде твърде далече!, помисли Шалан. От татковата страна на масата, Луеш сплете пръсти пред себе си. Новият иконом имаше лице като добре износена ръкавица, очукано и сбръчкано на най-използваните места — където се чумереше.

Татко бавно се надигна. Този негов нов гняв, студеният гняв, ужасяваше Шалан.

— Новите ти кутрета — подзе той. — Ужасно е, че при последната буря пипнаха някаква болест. Трагично. За нещастие, трябва да бъдат умъртвени.

Даде знак и един от новите му пазачи, човек, когото Шалан не познаваше добре, излезе навън, вадейки сабята от ножницата.

Шалан замръзна. Дори Луеш се угрижи и тури ръка на мишницата на татко.

— Мръсник такъв — продума Балат и пребледня. — Ще те…

— Ще ме какво, Балат? — попита татко, отърси се от дланта на Луеш и се приведе към сина си. — Хайде. Кажи го. Ще ме предизвикаш ли? Не мисли, че няма да те убия, ако го сториш. Виким може и да е жалка развалина, но ще свърши същата работа като теб за нуждите на този дом.

— Хеларан се е върнал — съобщи Балат.

Татко застина с длани на масата и не помръдна.

— Видях го преди два дни — продължи Балат. — Прати човек при мен и аз отидох в града да го видя. Хеларан…

— Това име няма да се изрича в тази къща! Сериозен съм, Нан Балат! Никога.

Балат посрещна погледа му и Шалан отброи десет удара на разтуптяното си сърце, преди той да се откаже и да отмести очи.

Татко седна, видимо изнурен, а Балат излезе крадешком от залата. Настана пълна тишина. Шалан бе твърде уплашена да говори. Татко най-сетне стана, бутна стола назад и си тръгна. Луеш се изниза не след дълго.

Така Шалан остана сама с прислугата. Боязливо се надигна и последва Балат.

Той беше в кучкарника. Пазачът бе действал бързо. Новото кучило брадвохръти лежаха мъртви в локва виолетова кръв на каменния под.

Шалан насърчаваше брат си да ги развъжда. С времето Балат се справяше по-добре с бесовете си. Рядко нараняваше животно, по-едро от кремлинг. Сега седеше на някакъв сандък, свел ужасено поглед към трупчетата. По земята около него се тълпяха духчета на болката.

Металната врата на кучкарника издрънча, когато Шалан я отвори. Щом приближи до печалните останки, тя вдигна скритата ръка пред устата си.

— Пазачите на татко — продума Балат. — Сякаш са чакали сгоден случай да направят нещо подобно. Не ми харесва новият му отряд. Онзи Леврин с гневните очи и Рин… той ме плаши. Какво изобщо стана с Тен и Беал? Войници, с които можеш да се пошегуваш. Почти приятели…

Шалан сложи ръка на рамото му.

— Балат. Наистина ли видя Хеларан?

— Да. Заръча ми никому да не казвам. Предупреди ме, че когато замине този път, може дълго да не се върне. Каза ми… каза ми да наглеждам семейството. — Балат зарови глава в ръцете си. — Аз не мога да съм като него, Шалан.

— Не е и нужно.

— Той е храбър. Той е силен.

— Той ни изостави.

Балат вдигна поглед. По лицето му се стичаха сълзи.

— Навярно е бил прав. Навярно това е единственият начин, Шалан.

— Да напуснем дома си?

— Какво толкова? Прекарваш всеки ден заключена и излизаш, само за да може татко да те показва. Юшу пак се е хванал с комара — знаеш, че е така, макар сега да е по-умен. Виким говори, че ще става ардент, обаче не знам татко ще му позволи ли. Виким е застраховката му.

За нещастие, това беше добър довод.

— И къде да идем? — попита Шалан. — Нямаме нищо.

— Аз и тук нямам нищо — отвърна Балат. — Няма да се откажа от Ейлита, Шалан. Тя е единственото красиво нещо в живота ми. Ако се налага да живеем във Веденар като хора от десети дан и аз да работя като пазач или нещо подобно, ще го направим. Не ти ли се струва по-добър живот от това? — Той посочи мъртвите кутрета.

— Може би.

— Ще тръгнеш ли с мен? Ако взема Ейлита и замина? Можеш да си писар. Да се издържаш сама, да се освободиш от татко.

— Аз… Не. Аз трябва да остана.

— Защо?

— Нещо владее татко, нещо ужасно. Ако всички си тръгнем, оставяме го на това нещо. Някой трябва да му помогне.

— Защо толкова го защитаваш? Знаеш какво направи той.

— Не го направи.

— Не можеш да си спомниш — възрази Балат. — Казвала си ми толкова пъти, че умът ти отказва. Видя го да я убива, но не искаш да признаеш. В името на Бурята, Шалан, ти си също толкова разбита, колкото са Виким и Юшу. Колкото… колкото съм и аз понякога…

Шалан се отърси от вцепенението.

— Няма значение. Ако заминеш, ще вземеш ли и Виким и Юшу с теб?

— Не бих могъл да си го позволя. Особено за Юшу. Ще се наложи да живеем скромно, а аз нямам вяра, че той… знаеш. Но ако ти дойдеш, може да е по-лесно един от двама ни да намери работа. По-добра си в писането и изкуствата от Ейлита.

— Не, Балат — отговори Шалан и се уплаши колко силно част от нея иска да се съгласи. — Не мога. Особено ако Юшу и Виким останат тук.

— Разбирам. Може би… може би има и друг начин да се измъкнем. Ще си помисля.

Шалан го остави в кучкарника, притеснена да не би татко да я свари тук и да се ядоса. Влезе в къщата. Не можеше да се отърве от усещането, че опитва да удържи цял някакъв килим, а още дузина хора го нищят от всички страни.

Какво ще се случи, ако Балат замине? Той отстъпваше при караниците с татко, но поне се противеше. Виким просто изпълняваше каквото му се каже, а Юшу още беше объркан. Просто трябва да го преживеем, каза си тя. Да спрем да дразним татко, да му дадем да се отпусне. Тогава той ще се върне…

Качи се по стъпалата и подмина вратата на татко. Тя беше леко открехната и както винаги от ковчежето на стената грееше светлина. Шалан чу гласа му вътре.

— … намерѝ го във Валат — говореше татко. — Нан Балат твърди, че го е срещнал в града. Този град трябва да е имал предвид.

— Ще бъде изпълнено, Сиятелни господарю. — Този глас. Това беше Рин, началникът на новите пазачи на татко. Шалан отстъпи и надникна в стаята. Ковчежето грееше иззад картината на задната стена и ярката светлина се лееше през платното. За Шалан тя беше почти ослепителна, но мъжете вътре явно не бяха способни да я видят.

Рин се поклони на татко с ръка на меча.

— Донеси ми главата му, Рин — нареди татко. — Искам да я видя с очите си. Той е човекът, който може да провали всичко това. Изненадай го, убий го, преди да успее да призове Меча си. Оръжието ще бъде твое за награда, докато служиш на дома Давар.

Шалан се отдръпна от вратата, преди татко да вдигне поглед и да я забележи. Хеларан. Татко току-що заръча убийството на Хеларан.

Трябва да направя нещо. Трябва да го предупредя. Как? Можеше ли Балат да се свърже с него отново? Шалан…

— Как смееш? — продума женски глас в стаята.

Последва изумено мълчание. Шалан пак се приближи да надзърне в стаята. Мащехата ѝ Малисе стоеше на прага между спалнята и дневната. Никога преди дребната пухкава женица не се беше струвала заплашителна на Шалан. Ала изписаната сега на лицето ѝ буря би уплашила и белогръб.

— Твоя роден син. Никаква нравственост ли не ти остана? Никакво състрадание?

— Той вече не ми е син — изръмжа татко.

— Повярвах на разказа ти за жената преди мен — продължи Малисе. — Подкрепях те. Живях с този надвиснал над дома облак. И сега чувам това? Едно е да биеш слугите, но да убиеш своя син?

Татко прошепна нещо на Рин. Шалан скочи и едва мина в коридора към стаята си, преди пазачът да се измъкне и да затвори вратата с тракване.

Шалан се затвори в стаята си, когато виковете почнаха, мощни и гневни думи, разменени между Малисе и баща ѝ. Сви се до леглото и опита да заглуши шума с възглавница. Когато реши, че всичко е свършило, я махна.

Баща ѝ връхлетя в коридора.

— Защо никой в тази къща не се подчинява? — изрева той и затрополи надолу по стълбите. — Това нямаше да се случи, ако всички вие просто се подчинявахте.

62 Онзи, който погубва обещанията

Животът в килията на Каладин продължаваше. Макар условията да бяха добри като за тъмница, той установи, че му се ще да се върне в робския фургон. Оттам поне можеше да гледа навън. Свеж въздух, вятър и от време на време измиване под последните дъждове на бурята. Животът определено не бе добър, но беше за предпочитане пред това да си затворен и забравен.

Нощем изнасяха сферите и го оставяха в черен мрак. А в тъмнината Каладин си представяше, че е някъде на дълбоко, под цели мили камъни, без път навън и без надежда за спасение. Не можеше да си въобрази по-страшна смърт. По-добре да го намушкат в корема на бойното поле и да гледа ясното небе, докато животът му гасне.

Светлината го събуди. Въздъхна и загледа как пазачите — непознати нему светлооки войници — слагаха сфери в лампите. В името на Бурята, ден след ден всичко беше еднакво тук. Будеше се на бледата светлина на сферите, която само го караше да копнее за слънце. Прислужницата идваше да му донесе закуска. Каладин оставяше нощното гърне, така че да е достъпно през отвора отдолу на вратата от пръти, и то стържеше по камъка, когато жената го измъкваше и го заменяше с чисто.

Прислужницата си отиваше бързо. Каладин я плашеше. Простена заради скованите си мишци, надигна се и се вторачи в храната. Безквасен хляб, напълнен с бобена паста. Стана, отмахна някакви особени духчета, подобни на опнати телове, които се кръстосваха пред него, и се насили да направи няколко повдигания. Поддържането на силата щеше да е трудно, ако пленничеството се проточеше. Навярно можеше да помоли за някакъв камък, та да се упражнява.

Това ли се е случило с бабата и дядото на Моаш?, питаше се Каладин, докато вземаше храната си. Чакали са съда, докато са умрели в затвора.

Седна пак на пейката и загриза хляба. Предния ден имаше буря, ала той едва я чу, заключен в килията.

Долови мърморенето на Сил някъде наблизо, но не можа да открие къде е.

— Сил? — обади се Каладин. Тя продължаваше да се крие от него.

— На боя имаше един от Потайните — чу се тихо гласът ѝ.

— Споменавала си ги и преди, нали? Някакъв вид духчета?

— Противен вид. — Тя замълча. — Но не са зли. Не мисля, че са зли. — Звучеше неохотно. — Щях да го проследя, когато избяга, обаче ти трябвах. Щом се върнах да проверя, той се беше скрил от мен.

— Какво означава това? — навъси се Каладин.

— Потайните обичат да кроят — рече Сил бавно, сякаш си припомняше нещо отдавна загубено. — Да… Помня. Те обсъждат и спорят, и никога не правят нищо. Но…

— Какво? — попита Каладин и се изправи.

— Търсят някого. Виждала съм признаци. Скоро може и да не си сам, Каладин.

Търсят някого. Да го изберат за Повелител на Стихиите, като него самия. Що за Сияен рицар биха създали духчета, които Сил така явно презираше? Надали беше някой, когото би искал да опознае.

Ох, Бурята да го отнесе, каза си Каладин и пак седна. Ако изберат Адолин…

Би трябвало тази мисъл да му е противна. А пък той намираше разкритието на Сил някак странно успокояващо. Да не е сам, ако ще другият наистина да е Адолин — това го караше да се чувства по-добре и пропъждаше поне малко от унинието му.

Докато привършваше храната, откъм преддверието се чу тропане. Отваряне на врата? Само светлооки можеха да го посещават, макар досега никой да не бе идвал. Без да се брои Шутът.

Накрая бурята застига всекиго…

Далинар Колин пристъпи в килията.

Въпреки горчивите си мисли, Каладин по вкоренена с годините привичка стана и отдаде чест с ръка на гърдите. Дошъл бе неговият началник. Начаса се почувства глупак. Стои зад решетките и отдава чест на онзи, който го е турил тук?

— Свободно — рече Далинар и кимна. Широкоплещестият мъж стоеше със сключени зад гърба ръце. Нещо у него беше внушително, дори когато беше отпуснат.

Изглежда като пълководците от историите, помисли Каладин. С грубовато лице и сивееща коса, здрав както е здрава тухлата. Не той носеше униформата, а униформата носеше него. Далинар Колин представляваше един идеал, за който Каладин отдавна бе решил, че е измислица.

— Как намираш условията? — попита Далинар.

— Сър? Намирам се в проклетия затвор.

На лицето на Далинар изгря усмивка.

— И сам забелязвам. Успокой се, войнико. Ако ти бях заповядал да охраняваш една стая в продължение на седмица, щеше ли да го сториш?

— Да.

— Тогава смятай го за свое задължение. Охранявай килията.

— Ще имам грижата никой неупълномощен да не се измъкне с нощното гърне, сър.

— Елокар ще си смени мнението. Поуспокои се вече и сега единствената му тревога е да не би да те освободи твърде рано и да изглежда слаб. Необходимо ми е да останеш тук още няколко дни, после ще съставим официално помилване за твоето престъпление и ще те възстановим на службата ти.

— Не мисля, че имам избор, сър.

Далинар пристъпи по-близо до прътите на вратата.

— Тежко ти е.

Каладин кимна.

— За теб се грижат добре, както и за твоите хора. Двама от мостовите ти охраняват достъпа до тази сграда през цялото време. Няма какво да те тревожи, войнико. А що се отнася до моето мнение за теб…

— Сър — обади се Каладин. — Аз май просто не съм убеден, че кралят някога ще ме освободи. Бивало е да оставя неудобни хора да гният в тъмницата, докато умрат.

Като изрече думите, Каладин направо не повярва, че са се отронили от устните му. Звучаха непокорно, дори предателски. Но си седяха тук, в устата му, и искаха да бъдат изговорени.

Далинар си остана с ръце зад гърба.

— Говориш за златарите в Колинар ли?

Значи знаеше. Отче на Бурята… Замесен ли беше? Каладин кимна.

— Откъде чу за случая? — попита Далинар.

— От един от хората ми. Познава затворниците.

— Надявах се да съумеем да избегнем мълвата — каза Далинар. — Ала разбира се, слуховете растат като лишей, впиват се и не можеш да ги изстържеш напълно. Случилото се с тези хора беше грешка, войнико. Признавам го открито. С теб няма да се случи такова нещо.

— Следователно слуховете са верни?

— Наистина бих предпочел да не говоря за историята с Рошоне.

Рошоне.

Каладин си спомни виковете. Кръвта на пода в бащината му операционна. Умиращото момче.

Дъждовния ден. Денят, когато един човек опита да открадне светлината от Каладин. И накрая успя.

— Рошоне ли? — прошепна той.

— Да, дребен светлоок — въздъхна Далинар.

— Сър, за мен е важно да знам. Заради собственото ми душевно спокойствие.

Далинар го огледа от глава до пети. Каладин само гледаше право напред, а умът му бе… вцепенен. Рошоне. Всичко тръгна на зле, когато Рошоне пристигна в Огнекамък и стана нов градоначалник. Преди това бащата на Каладин бе уважаван.

Когато този противен човек дойде, повлякъл дребнавата си ревност като наметало, като че целият свят се усука. Рошоне възпали Огнекамък както духчетата на загниването — непочистена рана. Той беше причината Тиен да иде на война. Той беше причината Каладин да тръгне подире му.

— Може би ти го дължа. Но не бива да се разпространява. Рошоне беше едно нищожество, което се добра до ухото на Елокар. По онова време Елокар бе престолонаследник и задачата му беше да управлява Колинар и да се грижи за кралството, докато баща му устройваше нашите първи лагери тук, в Пустите равнини. По онова време аз… бях заминал.

— Както и да е, не обвинявай Елокар. Той се вслушваше в съветите на човек, комуто вярваше. Рошоне обаче преследваше собствената си изгода, а не доброто на престола. Притежаваше няколко златарски работилници… е, подробностите не са важни. Достатъчно е да кажа, че Рошоне подведе краля да направи няколко грешки. Когато се върнах, поправих нещата.

— Погрижихте ли се този Рошоне да бъде наказан? — попита тихо Каладин. Чувстваше се вцепенен.

— Беше пратен в изгнание — кимна Далинар. — Елокар го премести на място, където не можеше да навреди повече.

Място, където не можеше да навреди повече. Каладин едва не се разсмя.

— Имаш нещо да ми кажеш?

— Сър, не искате да знаете какво мисля.

— Май не искам. Но навярно трябва да го чуя.

Далинар беше добър човек. Заслепен в някои отношения, но добър.

— Е, сър — подзе Каладин и с труд овладя чувствата си. — Намирам за… тревожно, че човек като този Рошоне може да е отговорен за смъртта на невинни хора и при това да избегне затвора.

— Сложно беше, войнико. Рошоне бе един от заклетите васали на Върховния принц Садеас и братовчед на важни хора, чиято подкрепа ни беше необходима. Първоначално аз настоявах той да бъде лишен от положението си и да стане десетник, да бъде принуден да живее в нищета. Но това щеше да отблъсне съюзниците и да отслаби кралството. Елокар се застъпваше за по-меко отношение, а баща му прати съгласието си по далекосъобщителя. Аз отстъпих, преценявайки, че милостивостта не е качество, което да обезсърчавам у Елокар.

— Не е, разбира се — каза Каладин и стисна зъби. — Макар да излиза, че подобна милостивост често е в услуга на братовчедите на могъщите светлооки и рядко — на някой нискороден.

Той се взираше през решетките между него и Далинар.

— Войнико — хладно отвърна Далинар. — Мислиш ли, че съм бил несправедлив към теб и твоите хора?

— Вие. Не, сър. Но не става дума за Вас.

Далинар въздъхна тихо, като че ядосано.

— Капитане, твоето положение и това на хората ти е единствено по рода си. Вие сте всеки ден около краля. Вие не виждате лицето, което се представя на света, вие виждате човека. Открай време е така с близките телохранители. — Затова вашата вярност трябва да бъде толкова по-силна и щедра. Да, мъжът, когото пазите, има недостатъци. Всеки човек има. Но той си остава твой крал и аз ще разполагам с твоето уважение.

— Аз мога да уважавам трона и го уважавам, сър — отговори Каладин. Може би не човека, който го заемаше. Но той наистина уважаваше властта. Някой трябваше да управлява.

— Синко — рече Далинар след кратък размисъл, — знаеш ли защо те сложих на тази служба?

— Казахте, че го правите, защото Ви трябва човек, за когото можете да вярвате, че не е оръдие на Садеас.

— Това е обяснението — каза Далинар и пристъпи по-близо до прътите, само на няколко пръста от Каладин. — Но не е причината. Направих го, защото вярвах, че е правилно.

Каладин се позачуди.

— Вярвам на усета си — продължи Далинар. — А усетът ми каза, че ти си човек, който може да помогне да променим кралството. Човек, който може да преживее самата Преизподня в лагера на Садеас и въпреки това някак да съумее да вдъхнови другите, е човек, когото искам на моя служба. — Изразът му стана по-суров. — Дадох ти чин, който никога не е бил заеман от тъмноок в тази войска. Допуснах те на съвещания с краля и те слушах, докато говориш. Не ме карай да съжалявам за тези си решения, войнико.

— Не съжалявате ли вече?

— Близо съм. Обаче разбирам. Ако наистина вярваш в онова, което ми разказа за Амарам… е, ако аз бях на твое място, щеше да ми е много трудно да не направя същото. Но, в името на Бурята, човече, ти си оставаш тъмноок.

— Не би трябвало да е от значение.

— Не би трябвало, обаче е. Искаш да промениш това? Добре, няма да го промениш, крещейки като умопобъркан и призовавайки мъже като Амарам на двубой. Ще го промениш, като се отличиш на службата, която ти дадох. Бъди човек, комуто другите — светлооки или тъмнооки — се възхищават. Убеди Елокар, че един тъмноок може да води. Това ще промени света.

Далинар се обърна и си тръгна. Каладин не можеше да не си помисли, че раменете му изглеждаха по-приведени, отколкото когато дойде.

Щом Далинар си отиде, Каладин седна на пейката и въздъхна продължително и ядно.

— Спокойно — прошепна той. — Прави каквото ти се каже, Каладин. Стой си в клетката.

— Той опитва да помогне — възрази Сил.

Каладин погледна настрани. Къде се криеше?

— Чу за Рошоне.

Мълчание.

— Да — най-сетне отговори Сил, тихичко.

— Бедността на моето семейство, това, че градът почна да страни от нас, че Тиен беше принуден да постъпи във войската. За всичко това беше виновен Рошоне. Елокар го прати при нас.

Сил не отговори. Каладин намери парче хляб в паницата и го задъвка. Отче на Бурята — Моаш наистина беше прав. Кралството щеше да е по-добре без Елокар. Далинар правеше всичко по силите си, но беше напълно заслепен по отношение на своя племенник.

Беше време някой да иде и да пререже въжетата, които връзваха ръцете на Далинар. За доброто на кралството и за доброто на самия Далинар Колин кралят трябваше да умре.

Някои хора — подобно на гноясал пръст или напълно натрошен крак — просто трябваше да бъдат премахнати.

63 Горящ свят

Какво правиш?, написа далекосъобщителят до Шалан.

Нищо особено, отговори тя под светлината на сферите. Просто работя по сметководните книги на Себариал. Надникна през дупчицата в образа към улицата долу. Хората се стичаха през града като подвластни на някакъв особен ритъм. Затишие, после взрив, после пак затишие. Рядко потокът биваше постоянен. Какво пораждаше това?

Искаш ли да наминеш?, излезе изпод писеца. Става наистина скучно.

Съжалявам, отговори тя на Адолин. Наистина трябва да довърша тази работа. Но е хубаво да имам събеседник по далекосъобщителя.

Шарка тихичко зажужа заради лъжата. Шалан беше използвала зрителна измама да разшири заслона над тази сграда в лагера на Себариал, за да има скривалище, където да седи и да наблюдава улицата долу. Пет часа чакане — съвсем удобно, със столчето и сферите за осветление — не разкриха нищо. Никой не приближи самотното каменокоро дърво край пътя.

Не знаеше породата му. Беше твърде старо да е посадено напоследък; трябва да беше отпреди идването на Себариал. Чепатата здрава кора я навеждаше на мисълта, че е някакъв вид дендролит, но дървото имаше и дълги листа, които се издигаха във въздуха като ленти и се гънеха и трептяха на вятъра. Те напомняха на долинна върба. Вече беше направила скица; щеше да провери в книгите си по-късно.

Дървото беше привикнало с присъствието на хора и не прибираше листата си, когато някой минаваше. Успееше ли човек да приближи достатъчно внимателно, та да не докосне листата, Шалан щеше да го забележи. Ако пък се движеше бързо, листата щяха да усетят трептенето и да се приберат и тя пак щеше да види. Беше уверена, в рамките на разумното, че ако някой опита да остави нещо в дървото, тя ще разбере, дори и точно в този миг да не гледа.

Предполагам, изписа далекосъобщителят, че мога да продължа да ти правя компания. Шорен и без това не върши нищо друго.

Шорен бе ардентът, който пишеше за Адолин днес — посетител по заповед на принца. Адолин подчертаваше, че ползва услугите на ардент, а не на някоя от писарите на баща си. Да не би да мислеше, че Шалан ще ревнува, ако той ползва друга жена за писане?

Наистина изглеждаше изненадан, че тя не ревнува. Всички дами в двора ли бяха толкова дребнави? Или Шалан беше изключение, прекалено спокойна? Очите на Адолин шаваха и тя трябваше да признае, че не ѝ е приятно. Пък и трябваше да вземе под внимание неговата слава. За Адолин се говореше, че в миналото е сменял жените с такава честота, с каквато други мъже си сменят дрехите.

Навярно трябваше да държи по-здраво, ала при самата мисъл за това ѝ призляваше. Подобно поведение ѝ напомняше за баща ѝ, който стискаше всичко тъй силно, че накрая го счупи.

Да, отговори тя на Адолин. Убедена съм, че добрият ардент изобщо няма нищо по-добро за вършене от това да записва бележките между двама ухажващи се светлооки.

Той е ардент, прати Адолин. Харесва му да служи. Те това правят.

Аз пък си мислех, че спасяват души.

Уморил се е от това, отговори Адолин. Каза ми, че тази сутрин вече е спасил три.

Шалан се усмихна и нагледа дървото — още нямаше промяна. Спасил ги е, нали? Спастрил ги е в задния си джоб за по-сигурно, предполагам?

Не, подходът на татко не беше правилен. Ако тя искаше да задържи Адолин, трябваше да опита нещо много по-трудно от това просто да се залепи за него. Трябваше да бъде толкова неустоима, че той да не иска да я изпусне. За съжаление, тук нямаше да ѝ помогне нито обучението на Ясна, нито това на Тин. Ясна беше безразлична към мъжете, а Тин не говореше как се задържат мъже, само как се забавляват за кратко, за да се извърши измамата.

Баща ти по-добре ли се чувства?, написа тя.

Всъщност да. От вчера е на крак и изглежда силен, както винаги.

Радвам се да го чуя, отговори Шалан. Двамата продължиха да си разменят небрежни бележки, а тя наблюдаваше дървото. Бележката от Мраизе казваше Шалан да дойде по изгрев и да потърси указанията в дупката в ствола на дървото. Затова тя пристигна четири часа по-рано, когато небето още бе тъмно, и се прокрадна на покрива на тази сграда да гледа.

Явно не бе дошла достатъчно рано. Наистина искаше да ги види как оставят указанията.

— Това не ми харесва — прошепна Шалан на Шарка, без да обръща внимание на писеца, който дращеше следващите думи на Адолин. — Защо Мраизе просто не ми прати указанията по далекосъобщителя? Защо ме накара да дойда тук?

— Ммм… — обади се Шарка на пода до нея.

Слънцето отдавна беше изгряло. Шалан трябваше да иде и да вземе указанията, обаче още се бавеше и потропваше с пръст по покритата с хартия дъска до себе си.

— Наблюдават — осъзна тя.

— Какво?

— Правят съвсем същото, каквото правя аз. Крият се някъде и искат да видят как взимам указанията.

— Защо? Каква е ползата?

— Това им дава сведения — обясни Шалан. — А този вид хора се прехранват от сведения.

Тя се наведе настрани и надзърна през дупката, която отвън би изглеждала като фуга между две тухли.

Не мислеше, че Мраизе желае смъртта ѝ, въпреки злокобния случай с бедния кочияш. Позволил беше на приближените си да я убият, ако се боят от нея, но това — както толкова много около Мраизе — беше изпитание. Ако наистина си достатъчно силна и умна да се присъединиш към нас, внушаваше този случай, значи няма да се оставиш тези хора да те убият.

А това беше друго изпитание. Как да мине през него, без да остави още мъртви?

Щяха да наблюдават как идва да вземе своите указания, ала нямаше много добри места, откъдето да се държи дървото под око. Ако тя беше на мястото на Мраизе и неговите хора, къде щеше да иде, за да гледа?

Щом си го помисли, Шалан се почувства глупава.

— Шарка, върви да погледнеш в прозорците на тази сграда, които са откъм улицата. Провери дали там не седи някой и не наблюдава, като нас.

— Добре — отговори Шарка и се плъзна вън от образа.

Внезапно осъзнала, че хората на Мраизе може да се спотайват съвсем наблизо, Шалан потисна тревогата си и прочете отговора на Адолин.

Между другото, имам добри новини. Снощи татко ме посети и разговаряхме надълго и нашироко. Той подготвя поход в Пустите равнини, за да срази паршендите веднъж и завинаги. Част от подготовката включва няколко разузнавателни похода в близките дни. Накарах го да приеме да те вземем с нас на платата при някой от тях.

И можем да намерим какавида?, попита Шалан.

Е, макар и паршендите вече да не се сражават за тях, дойде отговорът, татко не рискува. Не мога да те взема при нападение, когато съществува възможност те да се появят и да се бият с нас. Но си помислих, че можем да уредим разузнаването така, щото да мине край плато с какавида около ден, след като ядрото ѝ е извадено.

Шалан се намуси.

Мъртва и обрана какавида? Не знам колко може да ми каже това.

По-добре е, отколкото да не видиш нищо, нали така?, прати Адолин. Пък и ти каза, че искаш да срежеш някоя. Почти същото е.

Прав беше. А и същинската ѝ цел беше да излезе в Пустите равнини.

Да го направим. Кога?

До няколко дни.

— Шалан!

Тя подскочи, но това беше просто Шарка, който жужеше от възбуда.

— Имаше право. Ммм. Тя наблюдава долу. Само на един етаж под нас. Във втората стая.

— Тя?

— Ммм.

— Онази с маската.

Шалан потрепери. Сега какво? Да се върне в стаята си и да пише на Мраизе, че не ѝ се нрави да я следят?

Нищо полезно нямаше да излезе от това. Сведе поглед към бележника си и си даде сметка, че отношенията ѝ с Мраизе са подобни на тези с Адолин. И в двата случая просто не можеше да постъпва така, както се очаква от нея. Трябваше да вълнува и да надминава.

Трябва да вървя, написа тя. Себариал пита за мен. Може да отнеме известно време.

Изключи далекосъобщителя и го прибра в чантата заедно с дъската. Не обичайната ѝ, а една опърпана чанта с кожен ремък, каквато би носила Воал. После, без да си даде време да се уплаши, излезе от измамата-скривалище. Опря гръб в стената на заслона, която не гледаше към улицата, докосна образа и извлече Светлината.

Така образът на стена изчезна — бързо се разпадна и се стече в дланта ѝ. Надяваше се никой да не гледа натам точно сега. Ако пък някой гледаше, навярно щеше да приеме, че очите го лъжат.

После приклекна и използва Светлината да зареди Шарка и да го прикрепи към образа на Воал от една направена по-рано рисунка. Шалан му кимна, за да му подскаже да тръгва, и така образът закрачи.

Воал изглеждаше добре — уверена стъпка, развято палто, заострената отпред шапка варди лицето ѝ от слънцето. Образът даже мигаше и обръщаше глава от време на време, както му беше повелено от поредица рисунки, които Шалан направи по-рано.

Гледаше и се двоумеше. Наистина ли изглеждаше така, когато носеше образа и облеклото на Воал? Съвсем не се усещаше толкова самоуверена, пък и дрехите все ѝ се струваха малко пресилени, даже глупави. А на този образ всичко си беше уместно.

— Слез долу — прошепна тя на Шарка — и върви до дървото. Опитай да приближиш внимателно и предпазливо и пожужи силно, та листата на дървото да се приберат. Застани за миг до ствола, все едно взимаш нещото отвътре. После иди в прохода между тази сграда и следващата.

— Да! — откликна Шарка. Понесе се към стълбите, доволен от участието си в лъжата.

— По-бавно! — каза Шалан, когато с уплаха забеляза, че крачките на Воал не съвпадат с бързината. — Както се упражнявахме!

Шарка позабави, когато доближи стълбището. Образът на Воал заслиза. Нескопосно. Образът можеше да ходи и да стои неподвижно, но други движения — като слизане по стълби — не съвпадаха. Ако някой гледаше, щеше да види, че Воал крачи в нищото и се плъзга по стъпалата.

Е, засега това беше най-доброто, което можеше да направи. Шалан пое дълбоко дъх, наложи шапката и издиша втори образ, който я покриваше и я превръщаше във Воал. Онзи с Шарка щеше да се задържи, докато той имаше Светлина. Светлината обаче се изцеждаше от него много по-бързо, отколкото от Шалан. Тя не знаеше защо.

Възможно най-тихо, тя слезе един етаж. Отброи две врати в сумрачния коридор. Маскираната жена беше вътре. Шалан се махна и се притаи в някаква ниша до стълбището, където щеше да остане скрита от всеки в коридора.

Зачака.

Най-сетне вратата щракна и се отвори, прошумоляха дрехи. Маскирната жена подмина изумително тихо скривалището на Шалан и заслиза по стълбите.

— Как се казваш? — попита Шалан.

Жената замръзна на стъпалото. Обърна се — с облечената в ръкавица скрита ръка на дръжката на ножа — и видя Шалан в нишата. Скритите зад маската очи се стрелнаха към стаята.

— Пратих двойница — обясни Шалан. — С мои дрехи. Нея си видяла.

Жената не помръдна. Продължаваше да стои леко приклекнала на стълбите.

— Защо той поиска да ме следиш? Толкова ли се интересува да разбере къде съм отседнала?

— Не — най-сетне продума жената. — Указанията в дървото изискват да се заемеш незабавно със задачата, без губене на време.

Шалан се свъси умислено.

— Следователно ти трябва да ме проследиш не до дома ми, а при изпълнението на задачата. Да видиш как се справям?

Жената не отговори.

Шалан излезе от нишата, седна на най-горното стъпало и скръсти ръце върху краката си.

— И каква е работата?

— Указанията са в…

— Предпочитам да го чуя от теб. Да речем, че съм мързелива.

— Как ме откри? — попита жената.

— Имам помощник с остро око. Казах му да наблюдава прозорците и да ми съобщи къде си. Чаках горе. — Тя се свъси. — Надявах се да хвана някой от вас при оставянето на указанията.

— Оставихме ги още преди да се свържем с тебе — отговори жената. Поколеба се, после изкачи няколко стъпала. — Иятил.

Шалан вдигна глава.

— Името ми е Иятил.

— Не съм чувала подобно име.

— Не е чудно. Днешната ти задача е да проучиш един човек, който току-що пристигна в лагера на Далинар. Искаме да знаем за него, а и не е съвсем ясно кому е верен Далинар.

— На краля и на престола.

— Така изглежда. Брат му знаеше изключителни неща. Не сме сигурни дали и Далинар ги знае. Освен това връзките му с Амарам ни тревожат. Новодошлият има нещо общо.

— Амарам картографира Пустите равнини. Защо? Какво има там, та той го иска?

И защо иска Пустоносните да се върнат?

Иятил не отговори.

— Добре — рече Шалан и стана. — Да се заемаме за работа тогава. Нали така?

— Заедно?

Шалан вдигна рамене.

— Можеш или да се прокрадваш подире ми, или просто да идем заедно.

Тя подаде ръка.

Иятил я огледа, после я плесна с дланта на облечената си в ръкавица свободна ръка в знак на съгласие. Но през цялото време другата ѝ ръка си остана на дръжката на камата.

Шалан листеше указанията от Мраизе, докато грамадният паланкин се клатушкаше към далинаровия стан. Иятил седеше с подвити крака срещу нея и я наблюдаваше иззад маската с дребните си като мъниста очи. Носеше панталони и проста риза, както първия път, когато Шалан я взе за момче.

Присъствието ѝ беше дълбоко обезпокоително.

— Луд — рече Шалан и отгърна следващата страница от указанията. — Мраизе се интересува толкова от един най-обикновен луд?

— Далинар и кралят се интересуват. Следователно и ние се интересуваме.

Наистина изглеждаше, че става дума за някакво прикритие. Умопобърканият беше пристигнал под опеката на някой си Бордин, слуга, оставен от Далинар в Колинар още преди години. Сведенията на Мраизе сочеха, че Бордин не е просто вестоносец, а един от най-доверените хора на Върховния принц. Бил оставен в Алеткар да държи под око кралицата, или поне така смятаха в Призрачната кръв. Че защо трябва някой да държи кралицата под око? Не се казваше.

Та, този Бордин пристигнал в Пустите равнини преди няколко седмици, докарал лудия и друг загадъчен товар. Задачата на Шалан бе да узнае кой е лудият и защо Далинар го крие в манастир със строгата заповед до него да се допускат само определени арденти.

— Господарят ти знае за това повече, отколкото ми казва — заяви Шалан.

— Господарят ми ли? — учуди се Иятил.

— Мраизе.

Жената се разсмя.

— Бъркаш. Той не ми е господар. Той е мой ученик.

— В какво?

Иятил се вторачи безизразно в нея и не отговори.

— Защо носиш маската? — попита Шалан и се приведе напред. — Какво означава тя? Защо се криеш?

— Неведнъж съм се питала защо вие тук се разхождате, разкривайки така дръзко чертите си пред всички. Маската ме пази. Освен това ми позволява да се нагаждам.

Шалан умислено се облегна назад.

— Склонна си да разсъждаваш — продължи Иятил, — вместо да задаваш въпрос след въпрос. Това е хубаво. Усетът ти обаче трябва да бъде преценен. Ловец ли си или плячка?

— Нито едното, нито другото — незабавно отвърна Шалан.

— Всеки е или едното, или другото.

Носачите забавиха ход. Шалан надзърна иззад завесите и видя, че най-сетне са достигнали пределите на далинаровия лагер. Тук войниците спираха всеки и желаещите да влязат се редяха на опашка.

— Как ще ни вкараш вътре? — полюбопитства Иятил, щом Шалан затвори завесите. — Напоследък Върховният принц Колин е станал предпазлив, понеже нощем взеха да се появяват убийци. Каква лъжа ще ни даде достъп до владенията му?

Колко мило, рече си Шалан и преговори списъка със задачите си. Не само трябваше да проникне в манастира и да се сдобие със сведения за този умопобъркан, но и да го направи, без да разкрива твърде много за себе си или за способностите си пред Иятил.

Налагаше се да мисли бързо. Войниците викнаха паланкинът да се приближи — от светлооките не се изискваше да чакат като другите, а пазачите навярно бяха заключили, че това хубаво возило е на някой богаташ. Шалан пое дълбоко дъх, свали шапката си, преметна коси през рамо и провря лицето си през завесите, та косите ѝ да се покажат от паланкина. В същото време изтегли образа и затвори завесите зад главата си, плътно до шията, та Иятил да не види преобразяването.

Носачите бяха парши и Шалан не вярваше да кажат нещо за видяното. За щастие, светлоокият им стопанин гледаше на другата страна. Паланкинът се изниза пред опашката и войниците се удивиха, когато я видяха. Веднага ѝ помахаха да минава. Лицето на адолиновата годеница вече бе добре познато.

И така, как да си върне външността на Воал? На улицата имаше народ; тя не можеше да вдишва Светлина на Бурята, увиснала през прозорчето.

— Шарка — прошепна Шалан. — Иди да пошумолиш малко на другия прозорец.

Тин беше насадила у нея потребността да прави разсейващо движение с едната ръка, докато прибира нещо с другата. Това можеше да свърши работа и тук.

От другия прозорец се чу звучно пискане. Шалан чевръсто се прибра в паланкина и издиша Светлина. Пошумоля със завесите и прикри лицето си с шапката.

Иятил отклони вниманието си от прозореца, откъдето дойде пискането, и я погледна. Шалан пак си беше Воал. Настани се и устоя на погледа на Иятил. Дали дребничката жена забеляза нещо?

Повозиха се малко в мълчание.

— Предварително си подкупила пазачите — най-сетне отгатна Иятил. — Ще ми се да зная как си го направила. Трудно е да подкупиш хората на Колин. Май си се добрала до някое началство?

Шалан се усмихна — надяваше се да е обезсърчаващо.

Паланкинът продължи към храма. Шалан никога не бе посещавала тази част от лагера на Далинар. Впрочем, тя не посещаваше твърде често и себариаловите арденти. Все пак, когато го стори, установи, че те са изненадващо отдадени на работата си предвид това кой е господарят им.

Щом приближиха, надзърна през прозореца. Храмът на Далинар беше скромен, както и очакваше. Край паланкина по двойки или в малки групички минаваха облечени в сиво арденти. Смесваха се с хора от всякакви прослойки. Те бяха надошли за молитва, наставление или съвет — един добър и подходящо устроен храм предлагаше всичко това, че и повече. Тъмнооки от почти всички нанове можеха да дойдат да изучат занаят, упражнявайки своето божествено Право на Обучение, както повеляваха Вестителите. По-нископоставени светлооки също идеха да се учат, а онези от високите данове напредваха в изкуствата или в своите Призвания, за удовлетворение на Всемогъщия.

Многобройна ардентия като тази тук трябва да имаше истински майстори във всяко изкуство и занаят. Може би Шалан трябваше да дойде и да потърси обучение при далинаровите художници.

Потръпна и се зачуди откъде да намери време за подобно нещо. Между ухажването на Адолин, проникването в Призрачната кръв, проучването на Пустите равнини и работата по сметководните книги на Себариал беше чудо, че намира време да спи. Все пак ѝ се струваше неблагочестиво да очаква успех в задълженията си, докато пренебрегва Всемогъщия. Наистина трябваше да се грижи повече за такива работи.

И какво ще си помисли Всемогъщият за тебе?, запита се тя. И за лъжите, които произвеждаш с такава вещина. В края на краищата, честността беше сред божествените черти на Всемогъщия, и всички хора трябваше да вземат пример.

Храмовият комплекс имаше и други сгради, но повечето богомолци посещаваха само главната постройка. В указанията на Мраизе имаше карта, затова Шалан знаеше коя сграда точно търси — близо до дъното, където ардентите лечители се грижеха за болните и обслужваха някои хронични случаи.

— Влизането няма да е лесно — обади се Иятил. — Ардентите пазят поверените им хора и ги държат под ключ отзад, далеч от чужди очи. Няма да посрещнат добре опита за нахлуване.

— Тук се казва, че днес е отлично време да се промъкнем — отговори Шалан. — Че трябва да побързам, та да не пропусна сгодния случай.

— Веднъж месечно всеки може да дойде в храма, да задава въпроси или да види лекар безплатно. Днес ще е натоварено, ще има бъркотия. По-лесно ще е, но това не значи, че ще ти позволят да се мотаеш вътре.

Шалан кимна.

— Ако предпочиташ да го свършиш през нощта — додаде Иятил, — може да убедя Мраизе, че работата може да почака дотогава.

Шалан поклати глава. Нямаше опит в промъкването по тъмно. Така само щеше да се покаже глупачка.

Но как да влязат…

— Носач — извика тя, подаде глава през прозорчето и посочи. — Отнесете ни до онази постройка и ни спуснете. Пратете да потърсят майсторите лечители. Кажете им, че се нуждая от тяхната помощ.

Десетникът, който водеше паршите — нает с парите на Шалан — кимна отривисто. Десетниците бяха странни хора. Този тук не притежаваше паршите; той само работеше за жената, която ги даваше под наем. Тъмнооката Воал би стояла по-ниско от него в обществото, ала в същото време тя му плащаше и затова той се отнасяше към нея като към всеки друг господар.

Паланкинът се спусна и един парш отиде да предаде искането.

— Ще се направиш на болна? — полюбопитства Иятил.

— Нещо такова — отвърна Шалан, когато отвън се чуха стъпки. Тя излезе да посрещне двамата арденти с квадратни бради, които си приказваха, докато паршите ги водеха към нея. Огледаха я, отбелязаха тъмните очи и облеклото, което беше с добра направа, но видимо за тежки условия. Навярно я определиха някъде в горния слой на средните нанове, гражданка, ала не твърде важна.

— Каква грижа имаш, млада жено? — попита единият.

— Сестра ми — отговори Шалан. — Сложила е тази особена маска и отказва да я свали.

Откъм паланкина се чу тихо стенание.

— Дете мое — страдалчески рече водещият ардент. — Инатливите сестри не са работа на ардентите.

— Разбирам, добри ми братко — каза Шалан и вдигна ръце пред себе си. — Но не е просто упорство. Мисля… мисля, че някой Пустоносен се е вселил в нея!

Бутна с крак завесите на паланкина и показа Иятил. При вида на маската ѝ ардентите отстъпиха и престанаха да възразяват. По-младият коленичи и ококорено се взря в Иятил.

Иятил се обърна към Шалан и с почти недоловима въздишка взе да се поклаща напред-назад.

— Трябва ли да ги убием? — промълви тя. — Не. Не, не трябва. Но някой ще види! Не, не говори така. Не. Няма да те слушам.

Тя почна да си тананика.

Младият ардент се изправи и погледна стария.

— Прискърбно — установи онзи. — Носач, ела. Накарай паршите си да внесат паланкина.

Не след дълго Шалан стоеше в ъгъла на тясна манастирска килия и гледаше как Иятил се противи на грижите на неколцина арденти. Все им повтаряше, че ако свалят маската ѝ, ще се наложи да ги убие.

И това май не беше част от преструвката.

За щастие, инак тя играеше ролята си добре. Бълнуванията ѝ заедно със скритото лице караха дори Шалан да потръпва. Ардентите ту се очароваха, ту се ужасяваха.

Съсредоточи се върху рисуването, каза си тя. Скицираше един от ардентите, висок колкото нея самата дебеланко. Рисунката беше бърза, но добра. Шалан разсеяно установи, че се пита какво ли е усещането да имаш брада. Сърби ли? Надали — косата на главата не сърби, защо тогава косата по лицето да сърби? И как не се цапаха с храна?

Завърши с няколко бързи щриха, после тихо се надигна. Иятил задържа вниманието на ардентите с нов изблик на несвързани приказки. Шалан ѝ кимна в благодарност, после се промъкна през вратата и излезе в коридора. Бързо се огледа да види сама ли е и използва облак Светлина, за да се превърне в ардента. Когато това стана, тя прибра правата си червена коса — единствената част от нея, която заплашваше да се измъкне вън от зрителната измама — под дрехата на гърба си.

— Шарка? — прошепна Шалан, обърна се и тръгна небрежно по коридора.

— Ммм?

— Намери го — рече тя и извади от чантата си изображението на лудия, което Мраизе беше оставил в хралупата на дървото. Скицата бе направена от разстояние и не беше особено добра. Надяваше се…

— Втория коридор вляво — отговори Шарка.

Шалан сведе очи към него, макар образът на ардентската роба да скриваше Шарка, който седеше върху нейното палто.

— Откъде знаеш?

— Ти се разсейваше с рисуването. Надзърнах наоколо. През четири врати оттук има една много занимателна жена. Явно маже изпражнения по стената.

— Пфу.

На Шалан ѝ се стори, че усеща миризмата.

— Шарки — продължи той, докато вървяха. — Не видях добре какво пише, обаче изглеждаше много интересно. Мисля да се върна и да…

— Не — прошепна Шалан. — Стой с мен.

Тя се усмихна и кимна на неколцина арденти, които минаха край нея. За щастие, не я заговориха, а само кимнаха в отговор.

Манастирът, като почти всичко в лагера на Далинар, беше прорязан от еднообразни коридори без украси. Шалан последва указанията на Шарка до една яка врата в камъка. Ключалката се отвори с помощта на Шарка и Шалан тихо се промъкна вътре.

Самотното прозорче — по-скоро процеп — не беше достатъчно да освети напълно грамадната фигура, приседнала на леглото. Човекът беше тъмнокож, като някой от кралствата на Макабаките, тъмните му коси бяха чорлави, а ръцете — яки. Ръце или на работник, или на войник. Мъжът седеше отпуснато, с превит гръб и наведена глава, а слабата светлина от прозореца образуваше бяла ивица на гърба му. Мрачен и могъщ силует.

Мъжът шепнеше. Шалан не можа да различи думите. Потръпна, опря гръб на вратата и вдигна скицата от Мраизе. Явно беше същият човек — поне цветът на кожата и якото телосложение съвпадаха, макар този тук да беше много по-мускулест, отколкото на рисунката. В името на Бурите… ръцете му сякаш можеха да я смачкат като кремлинг.

Мъжът не помръдваше. Не вдигна поглед, не се премести. Беше като скала, която се е дотъркаляла дотук и е спряла.

— Защо държат толкова тъмно в тази стая? — попита съвсем бодро Шарка.

Лудият не откликна нито на въпроса, нито на Шалан, която пристъпи напред.

— Най-новата теория за помощ на умопобърканите предполага сумрачни помещения — прошепна тя. — Прекалено обилната светлина ги възбужда и може да намали ефективността на лечението.

Поне това си спомняше. Не беше чела много по този въпрос. Стаята беше тъмна. Прозорчето надали беше по-широко от няколко пръста.

Какво ли шепнеше той? Шалан предпазливо продължи напред.

— Господине? — продума тя. После замълча, понеже осъзна, че тялото на стар и дебел ардент говори с гласа на млада жена. Дали това щеше да изплаши човека? Той не гледаше, затова Шалан оттегли образа.

— Не изглежда ядосан — установи Шарка. — Но вие го наричате луд.

— Думата „луд“ има две значения. Едното е да си ядосан. Другото е да си увреден в главата.

— А, като духче, което е загубило връзката си — каза Шарка.

— Май не е точно така — отвърна Шалан и пристъпи до лудия. — Но е подобно.

Тя приклекна до мъжа и се помъчи да разбере какво говори.

— Часът на Завръщането, на Опустошението, иде — прошепна той. Заради цвета на кожата Шалан очакваше азишки изговор, но езикът му беше съвършен алетски. — Трябва да се подготвим. След последните разрушения ще да сте забравили много.

Шалан погледна Шарка, но той се губеше в сенките по-настрани, после отново погледна мъжа. Светлината се отразяваше в тъмнокафявите му очи, две ярки точки върху иначе тъмното му лице. Отпуснатата му стойка беше тъй мрачна. Той продължи да шепне за бронз и стомана, за подготовка и обучение.

— Кой си ти? — тихо попита Шалан.

— Таленел’ Елин. Онзи, когото наричате Каменната жила.

Шалан усети хлад. После лудият продължи да говори — същите неща като преди, точно повторени. Тя дори не знаеше дали забележката му беше отговор на въпроса ѝ или просто част от приказките му. Мъжът не отговаряше на други въпроси.

Шалан отстъпи и скръсти ръце. Чантата ѝ беше преметната през рамо.

— Таленел — каза Шарка. — Знам това име.

— Таленелат’ Елин е името на един от Вестителите — обясни Шалан. — Почти същото е.

— Ах — Шарка позамълча. — Лъжа?

— Несъмнено. Противно на всякакъв разум е Далинар Колин да държи един от Вестителите на Всемогъщия затворен в задна стаичка в храма. Мнозина луди се мислят за някой друг.

Разбира се, доста хора смятаха, че самият Далинар не е с всичкия си. А и той опитваше да възстанови Сияйните рицари. Да прибере един луд, който се мисли за Вестител, беше в съзвучие с това.

— Луди човече, откъде си?

Той продължи да приказва.

— Знаеш ли какво иска Далинар Колин от тебе?

Още бълнувания.

Шалан въздъхна, но приклекна и записа точните му думи, за да ги прати на Мраизе. Изложи цялата поредица и я прослуша два пъти, за да се увери, че той няма да каже нещо ново. Този път не назова предполагаемото си име. Значи това беше отклонение.

Не можеше наистина да е един от Вестителите, нали?

Не ставай глупава, каза си тя и прибра инструментите за писане. Вестителите греят като слънцето, размахват Остриетата на Честта, а гласовете им са като хиляда тръби. Вестителите могат да заповядат на сградите да се срутят, бурите им се подчиняват, могат да лекуват с докосване.

Шалан тръгна към вратата. Вече би трябвало да са забелязали отстъствието ѝ от другата стая. Налагаше се да се върне и да излъже, че е търсила нещо да разкваси пресъхналото си гърло. Първо обаче, да си наложи образа на ардента. Вдиша малко Светлина на Бурята, после издиша и използва все още пресния спомен за него, за да създаде…

— Аааа!

Лудият скочи на крака и извика. Хвърли се към Шалан с невероятна бързина. Шалан изпищя изненадано, той я грабна и я избута от облака Светлина. Образът се разпадна и се изпари. Лудият я хласна в стената. Очите му се блещеха и дишаше накъсано. Трескаво оглеждаше лицето ѝ, зениците му се стрелкаха напред-назад.

Шалан трепереше и едва поемаше дъх.

Десет удара на сърцето.

— Една от рицарите на Ишар — прошепна лудият. Очите му се присвиха. — Помня… Той ли ги основа? Да. Преди няколко Опустошения. Вече не са само приказки. Не се е говорило от няколко хиляди години. Но… Кога…

Отстъпи от Шалан и се хвана за главата. Мечът падна в ръката ѝ, но тя сякаш вече нямаше нужда от него. Мъжът ѝ обърна гръб, отиде до леглото, легна и се сви.

Шалан предпазливо пристъпи напред и чу, че той пак шепне същото като преди. Освободи Меча.

Душата на майка…

— Шалан? — обади се Шарка. — Полудя ли?

Тя се отърси. Колко ли време беше минало?

— Да — отговори тя и забърза към вратата. Надзърна навън. Не можеше да си позволи отново да използва Светлината в тази стая. Налагаше се просто да се измъкне…

Проклятие. По коридора приближаваха хора. Трябваше да изчака да отминат. Само че те явно идваха тъкмо към тази врата.

Един от тях беше върховният господар Амарам.

64 Съкровища

Каладин лежеше на пейката и не обръщаше внимание на оставената на пода следобедна паница задушен и подправен талев.

Беше почнал да мисли за себе си като за онзи белогръб в менажерията. Хищник в клетка. Да не дават Бурите и той да свърши като бедния звяр. Изнурен, гладен и объркан. Не понасят добре пленничеството, беше казала Шалан.

Колко дни вече? Каладин установи, че не го е грижа. Това го разтревожи. Когато беше роб, също беше престанал да се вълнува от времето.

Не беше далеко от някогашния окаяник. Усещаше как се плъзга обратно към същото умонастроение като човек, който се катери по покрит с крем и тиня хълм. Винаги, когато опиташе да се изтегли нагоре, пак се плъзваше надолу. Накрая щеше да падне.

Старите му мисли… робски мисли… възвираха в него. „Престани да се грижиш. Тревожи се само за следващото хранене и за това как да го опазиш от другите. Не мисли твърде много. Мисленето е опасно. Кара те да се надяваш. Кара те да желаеш.“

Каладин изкрещя, метна се от пейката и закрачи из килията, уловил главата си с ръце. Мислеше се за силен. За боец. Ала за да му отнемат това, стигаше само да го натъпчат в килията за няколко седмици. И истината се връщаше! Хвърли се върху стоманените пръти и протегна ръка между тях, към една от лампите на стената. Вдиша.

Нищо. Никаква Светлина на Бурята. Сферата все така си светеше, равно и неизменно.

Каладин изрева и се пресегна още, опна пръсти към тази далечна светлина. Не позволявай на мрака да ме погълне, помисли той… Молеше се. Откога не го бе правил? Нямаше кой да напише вместо него думите и да ги изгори, ала Всемогъщият чуваше сърцата, нали? Моля те. Не отново. Не мога да се върна към това.

Моля те.

Протягаше се към сферата. Вдишваше. Светлината сякаш се противеше, сетне величествено потече във върховете на пръстите му. Бурята затуптя във вените му.

Каладин затаи дъх, затвори очи, наслади ѝ се. Силата го удряше отвътре, мъчеше се да избяга. Отблъсна се от решетката и пак закрачи със затворени очи, не така трескаво, както преди.

— Тревожа се за теб. — Гласът на Сил. — Ставаш тъмен.

Каладин отвори очи и най-сетне я намери. Седеше между прътите като в люлка.

— Ще се оправя — рече той и от устните му се издигна Светлина като дим. — Само трябва да изляза от тази клетка.

— По-зле е. Тъмнината… тъмнината…

Тя погледна настрани, после внезапно се разсмя и се спусна да провери нещо на пода. Дребен кремлинг, който се промъкваше край стената на килията. Сил стоеше над него и се кокореше на яркото червено и виолетово на черупката му.

Каладин се усмихна. Тя си оставаше духче. Като дете. За Сил светът беше място, на което да се диви. Как ли беше?

Каладин седна и довърши храната. Усещаше, че за някое време е отблъснал унинието. Накрая един от пазачите го нагледа и видя тъмната сфера. Извади я, начумери се и поклати глава, преди да я смени и да продължи нататък.

Амарам идваше в същата стая.

Скрий се!

Шалан се почувства горда от бързината, с която изхвърли остатъка от Светлината и се уви в нея. Дори не се замисли как откликна умопобърканият преди малко на нейното Тъкане на Светлина, макар навярно да бе нужно. Както и да е, той май не забеляза сега.

Трябваше ли да се превърне в ардент? Не. Нещо много по-просто и по-бързо.

Тъмнина.

Дрехите ѝ станаха черни. Кожата, косите, шапката — всичко бе чисто черно. Отстъпи от вратата към ъгъла, най-далеч от процепа, който служеше за прозорец, и застина неподвижно. Когато образът си дойде на мястото, Тъкането на Светлина погълна остатъците, които обикновено се издигаха от кожата ѝ. Така се скри още по-добре.

Вратата се отвори. Сърцето на Шалан блъскаше в гърдите ѝ. Щеше ѝ се да разполага с време да направи лъжлива стена. Влезе Амарам, заедно с млад тъмноок човек, от алетите, с къса черна коса и плътни вежди. Носеше ливреята на дома Колин. Двамата тихо затвориха вратата и Амарам прибра ключа в джоба си.

Когато видя убиеца на брат си, Шалан веднага изпита гняв, ала установи, че вече е постихнал. Тлееща ненавист наместо люта омраза. Минало беше доста време откакто за последен път видя Хеларан. А и Балат беше прав да казва, че големият им брат ги е изоставил.

За да опита да убие Амарам, очевидно — или поне Шалан успя да го разбере така от прочетеното за Амарам и неговия Меч. А защо Хеларан бе тръгнал да убива този човек? И можеше ли тя наистина да вини Амарам, когато той вероятно просто се беше защитавал?

Усещаше, че знае твърде малко. Амарам, разбира се, си оставаше гадина.

Той и тъмноокият алет се обърнаха към умопобъркания. Шалан почти не различаваше лицата им в сумрачната стая.

— Не знам защо Ви е притрябвало да го видите лично, господарю — каза слугата. — Предадох ви думите му.

— Тихо, Бордин — отвърна Амарам и прекоси стаята. — Слушай на вратата.

Шалан се скова, притисната в ъгъла. Щяха да я видят, нали?

Амарам приклекна край леглото.

— Велики княже — прошепна той и положи длан на рамото на лудия. — Обърни се. Позволи ми да те погледна.

Онзи вдигна поглед и продължи да бръщолеви.

— Ах… — въздъхна Амарам. — Всемогъщи в небесата, кълна се в десетте ти имена. Всичките — истински. Красив си. Гавилар. Успяхме. Най-после успяхме.

— Сиятелни господарю — обади се Бордин откъм вратата. — Не ми харесва да сме тук. Ако ни разкрият, хората ще почнат да задават въпроси. Съкровището…

— Той наистина ли говори за Мечове?

— Да. Цял склад.

— Остриетата на Честта — прошепна Амарам. — Велики княже, умолявам те, дари ме със същите слова, които изговори пред този тук.

Лудият изломоти онова, което Шалан чу по-рано.

Амарам постоя още малко приклекнал, после стана и се обърна към притеснения Бордин.

— Е?

— Повтаряше същите думи всеки ден — каза Бордин. — Но за Мечовете спомена само веднъж.

— Предпочитах сам да го чуя.

— Сиятелни господарю… Можем да чакаме тук с дни и да не чуем същите думи. Моля ви. Трябва да си тръгваме. Накрая ардентите ще наминат на редовната си обиколка.

Амарам се надигна с видима неохота.

— Велики княже — каза той на свития на кълбо умопобъркан. — Отивам да взема твоите съкровища. Не говори с други хора за тях. Ще ползвам добре твоите Мечове.

После се обърна към Бордин.

— Хайде. Да претърсим това място.

— Днес ли?

— Каза, че е наблизо.

— Да, да, затова го доведох чак тук. Обаче…

— Предпочитам, ако той по случайност говори за това с други хора, те да идат там и да открият, че няма никакво съкровище. Хайде. Побързай. Ще бъдеш възнаграден.

Амарам излезе. Бордин се позабави на вратата, погледа лудия, последва Амарам и затвори вратата.

Шалан издиша дълбоко и продължително и се смъкна на пода.

— Като в онова море от сфери е — рече тя.

— Шалан? — учуди се Шарка.

— Падала съм там. И не, че водата е над главата ми, а че онова дори не беше вода и аз нямах представа как да плувам в него.

— Не разбирам тази лъжа.

Тя поклати глава. Цветът се върна в кожата и дрехите ѝ. Отново се преправи на Воал и отиде до вратата под звуците на бълнуванията на лудия. Вестител на Войната. Часът на завръщането приближава…

Излезе, отиде в килията, където беше Иятил, и се извини многословно на ардентите болногледачи. Твърдеше, че се е загубила, но че ще приеме да я придружат обратно до паланкина.

Преди да си тръгне обаче, тя се наведе да прегърне Иятил, като да се сбогува със сестра си.

— Можеш ли да се измъкнеш? — прошепна Шалан.

— Не приказвай глупости. Разбира се, че мога.

— Вземи това — и Шалан притисна в дланта ѝ лист хартия. — Записах тук приказките на лудия. Повтарят се без промяна. Видях Амарам да се промъква в стаята; явно смята тези работи за истински и търси някакво съкровище, за което този човек е говорил по-рано. Довечера ще пратя по далекосъобщителя подробен доклад за тебе и за останалите.

Шалан се накани да се дръпне, но Иятил не я пусна.

— Коя си ти всъщност, Воал? Хвана ме да те следя и можеш да се измъкнеш от мен по улиците. Не е лесно. Хитроумните ти картинки очароват Мраизе — друга почти невъзможна задача, предвид всичко, което е видял. А на всичко отгоре и това, което направи днес.

Шалан потрепери. Защо се вълнуваше толкова дали тези хора я уважават? Та те бяха убийци.

Но тя, Бурите да я отнесат, си бе завоювала това уважение.

— Аз търся истината. Каквато и да е тя, у когото и да се намира. Това съм аз.

Кимна на Иятил, измъкна се от нея и напусна манастира.

По-късно вечерта, след като проводи пълен доклад за събитията от деня и обеща изображения на лудия, Амарам и Бордин за по-голяма сигурност, тя получи едно просто съобщение от Мраизе.

Воал, истината погубва повече хора, отколкото спасява. Ала ти се доказа. Не е нужно повече да се боиш от нашите членове. Наредено им е да не те докосват. Ще се наложи да носиш определена татуировка, в знак на верността ти. Ще ти пратя рисунка. Можеш да я направиш върху себе си, когато пожелаеш, но при следващата ни среща трябва да ми я покажеш.

Добре дошла в Призрачната кръв.

65 Който заслужава

Какво е мястото на жената в днешния свят?, пишеше Ясна Колин. Въставам срещу този въпрос, макар толкова много от подобните на мен да го задават. Като че много от тях не съзират вътрешната предубеденост на това питане. Те се смятат напредничави, понеже са готови да оспорят много от миналите разбирания.

Пренебрегват по-голямото предубеждение — преди всичко, че трябва да се определя и да се посочва „място“ на жената. Някак трябва половината хора да приемат ролята, отредена им като заключение от един-единствен разговор. Не е важно колко голяма е тази роля. По същността си тя ще бъде принизяване от безкрайното разнообразие, което представляват жените.

Аз твърдя, че няма роля за жените — има роля за всяка жена и тя трябва да решава сама. За едни това ще е ролята на учен, за други — на съпруга. За трети — и двете. А ще има и такива, за които няма да е нито една.

Не ме разбирайте погрешно, не ценя една роля повече от друга. Целта ми не е да разслоявам нашето общество — вече твърде добре сме се справили с това — целта ми е да усложня спора.

Силата на жената не бива да е в ролята ѝ, каквото и да е избрала, а във властта да избира. Изумявам се дори, че ми се налага да подчертавам това, понеже го приемам за самата основа на нашия разговор.

Шалан затвори книгата. Не бяха минали и два часа, откакто татко нареди Хеларан да бъде убит. След като Шалан се оттегли в стаята си, в коридора отпред се появиха двама от пазачите. Едва ли за да я наблюдават — тя се съмняваше татко да знае, че е чула заповедта му за убийството на Хеларан. Пазачите бяха тук, та да не избяга Малисе, мащехата на Шалан.

А може и да грешеше. Даже не знаеше дали Малисе е останала жива след нейните викове и студените ядни излияния на татко.

Шалан искаше да се скрие, да се затвори в килера, увита в одеяла и да затвори очи. Думите в книгата на Ясна ѝ дадоха сили, ако и в някои отношения да бе смехотворно, че изобщо я чете. Сиятелната господарка Колин говореше за благородството на избора, все едно всяка жена има такава възможност. Ясна преценяваше вземането на решение дали жената да е майка или учен. А изборът въобще не бе труден! Изглеждаше прекрасно! И двете щяха да са приятни в сравнение с живота в страх в дом, където тлееха гняв, отчаяние и безнадеждност.

Представяше си каква е Сиятелната господарка Колин — способна жена, която не постъпва така, както другите настояват, че трябва. Жена с власт и тежест. Жена, която разполага с привилегията да преследва мечтите си.

Какво ли бе това?

Шалан се изправи. Отиде до вратата и я открехна. Макар вече да бе късно, пазачите стояха в другия край на коридора. С разтуптяно сърце, Шалан проклинаше боязливостта си. Защо не можеше да е като жените, които действат, вместо да се крие в стаята и да си запушва ушите с възглавница?

Разтреперана, тя се измъкна от стаята. Закрачи към пазачите. Усещаше, че я гледат. Единият вдигна ръка. Шалан не знаеше името му. Преди знаеше имената на всички пазачи. Ала хората, с които беше израснала, сега бяха заменени.

— Баща ми има нужда от мен — каза тя, без да спира. Въпреки че пазачът беше светлоок, Шалан не беше длъжна да му се подчинява. Може и да прекарваше повечето време затворена в стаята, но си оставаше много по-високопоставена от него.

Подмина мъжете, здраво стиснала треперещите си ръце. Пуснаха я. Край вратата на татковата стая чу тихо хлипане. За щастие, Малисе още беше жива.

Намери татко в залата. Седеше сам. И двете огнища бяха запалени и пламъците бумтяха. Татко седеше отпуснат на трапезата, в ярката светлина на огъня, и се взираше пред себе си.

Шалан се вмъкна в кухнята, преди татко да я забележи, и приготви любимото му питие. Тъмновиолетово вино, подправено с канела и подгрято заради студа. Когато се върна в залата, татко вдигна поглед. Шалан остави чашата пред него и се взря в очите му. Днес в тях нямаше тъмнина. Беше си просто той. Рядко се случваше напоследък.

— Не слушат, Шалан — прошепна той. — Никой не слуша. Противно ми е, че ми се налага да се карам в собствената си къща. Те би трябвало да ме подкрепят. — Той взе питието. — През половината време Виким само зяпа в стената. Юшу нищо не струва, а Балат непрекъснато спори с мене. Сега и Малисе почна.

— Ще поговоря с тях — каза Шалан.

Татко допи виното и кимна.

— Да. Да, хубаво ще е. Балат още е навън с проклетите трупове на брадвохрътите. Радвам се, че са мъртви. Това кучило беше пълно със запъртъци. И без това не му трябваха…

Шалан излезе в студената вечер. Слънцето бе залязло, а по стрехите на господарската къща висяха фенери. Рядко беше виждала градините вечер, та ѝ се сториха тайнствени в мрака. Ластарите приличаха на пръсти, които се протягат от пустошта и търсят какво да грабнат и да завлекат в нощта.

Балат лежеше на пейка. Щом приближи до него, нещо под стъпалата на Шалан изхрущя. Щипци от кремлинги, откъснати от телата им един по един и сетне захвърлени на земята. Потрепери.

— Трябва да тръгваш — рече тя на Балат.

Той се надигна.

— Какво?

— Татко вече не може да се владее — тихо продължи Шалан. — Трябва да заминеш, докато можеш. Искам да вземеш и Малисе.

Балат прокара ръка през къдравата си тъмна коса.

— Малисе ли? Татко никога няма да я пусне. Ще ни проследи.

— И без това ще ви проследи. Сега търси Хеларан. По-рано днес нареди на един от хората си да намери нашия брат и да го убие.

— Какво! — скочи Балат. — Гадина такава! Аз ще… Аз… — Той се вторачи в Шалан в тъмнината. Звездите осветяваха лицето му. После рухна и се хвана за главата. — Аз съм страхливец, Шалан — прошепна той. — Отче на Бурята, страхливец съм. Няма да се изправя срещу него. Не мога.

— Върви при Хеларан. Можеш ли да го намериш, ако се налага?

— Той… Да. Остави ми името на един човек във Валат, който може да ме свърже с него.

— Вземи Малисе и Ейлита. Идете при Хеларан.

— Няма да смогна да го намеря, преди татко да ни настигне.

— Тогава ще се свържем с Хеларан — предложи Шалан. — Ще скроим как да се срещнете. Можеш да устроиш бягството във време, когато татко го няма. Той предвижда ново пътуване до Веденар до няколко месеца. Тръгвайте, докато е там, за да имате преднина.

Балат закима.

— Да… Да, това е добре.

— Ще приготвя писмо до Хеларан. Трябва да го предупредим за татковите убийци и можем да го помолим да вземе трима ви.

— Не би трябвало ти да го правиш, малката — рече със сведена глава Балат. — Аз съм най-големият след Хеларан. Би трябвало да съм спрял татко досега. Все някак.

— Отведи Малисе — отговори Шалан. — Това ще бъде достатъчно.

Балат кимна.

Шалан се върна в къщата, мина край татко, който още предъвкваше непокорното си семейство, и взе някои неща от кухнята. После се върна на стълбите и погледна нагоре. Пое дълбоко дъх и премисли какво да каже на пазачите, ако я спрат. После бързо мина край тях и отвори вратата на татковата спалня.

— Чакай — обади се пазачът от коридора. — Той остави заповеди. Никой не може да влиза и излиза.

Гърлото на Шалан се сви. Въпреки че се бе упражнявала, отговори със заекване.

— Току-що приказвах с него. Иска да разговарям с нея.

Пазачът я огледа. Дъвчеше нещо. Шалан чувстваше как увереността ѝ се топи и сърцето ѝ затуптява по-бързо. Сблъсък. Беше страхлива като Балат.

Пазачът даде знак на другаря си, който слезе да провери. Накрая се върна, кимна и първият неохотно махна на Шалан да продължава. Тя влезе.

В онова Място.

Не беше влизала в тази стая от години. Откакто…

Откакто…

Вдигна ръка да заслони очите си от светлината, която идеше иззад картината. Как можеше татко да спи тук? Защо никой друг не виждаше и никой не го беше грижа? Светлината бе ослепителна.

Малисе обаче се беше свила в един люлеещ се стол с лице към тази стена, та Шалан можа да застане с гръб към картината и да спре светлината. Положи длан на ръката на мащехата си.

Не мислеше, че познава Малисе, въпреки годините заедно. Коя жена би се омъжила за човек, за когото всички шушукаха, че е убил първата си съпруга? Малисе се грижеше за образованието на Шалан, тоест търсеше нови учителки всеки път, когато жените бягаха, ала тя самата можеше да направи твърде малко да я научи. Човек не може да преподава каквото сам не знае.

— Майко? — обади се Шалан. Ползваше това обръщение.

Малисе я погледна. Въпреки ослепителната светлина в стаята Шалан видя, че устната ѝ е разцепена и кърви. Държеше лявата си ръка. Да, счупена беше.

Шалан извади марлята и кърпите, които беше взела от кухнята, и почна да промива раните. Трябваше да намери нещо да шинира ръката.

— Защо той не те мрази? — остро попита Малисе. — Мрази всички, но не и теб.

Шалан почисти устната ѝ.

— Отче на Бурята, защо дойдох в този проклет дом? — Малисе потрепери. — Ще ни убие всичките. Ще ни пречупи и убие един по един. В него има мрак. Виждала съм го в очите му. Звяр…

— Ще заминеш — тихо рече Шалан.

Малисе се изсмя дрезгаво.

— Никога няма да ме пусне. Той никога нищо не пуска.

— Няма да го питаш — прошепна Шалан. — Балат ще избяга и ще иде при Хеларан, който има могъщи приятели. Той е Броненосец. Ще защитава и двама ви.

— Няма да стигнем до него. А и да успеем, защо му е на Хеларан да ни приема? Ние нямаме нищо.

— Хеларан е добър човек.

Малисе се извърна в стола и загледа някъде встрани от Шалан, която продължи да се занимава с раните. Мащехата ѝ изхлипа при превързването на ръката, но отказа да отговаря на въпроси. Накрая Шалан събра за изхвърляне окървавените кърпи.

— Ако аз замина — прошепна Малисе — и Балат също, кого ще мрази той? Кого ще удря? Може би тебе, най-сетне? Ти, която всъщност заслужаваш?

— Може би — отговори Шалан и излезе.

66 Благословиите на Бурята

По камъка пред килията на Каладин изскърцаха крака. Някой от тъмничарите отново го проверяваше. Каладин остана да лежи със затворени очи и не погледна.

За да удържа мрака, той почна да планира. Какво ще прави, когато излезе? Когато излезе. Трябваше да си го казва насила. Не че не вярваше на Далинар. Умът му обаче… умът му го предаваше и нашепваше неистини.

Изкривявания. В сегашното си състояние можеше да повярва, че Далинар лъже. Че Върховният принц тайно желае Каладин да е в затвора. В края на краищата, Каладин бе ужасен телохранител. Не успя да направи нищо за тайнствените отброявания, надраскани по стените, и не успя да спре Убиеца в бяло.

Докато умът му нашепваше лъжи, Каладин можеше да повярва, че и в Мост Четири са доволни да се отърват от него — че желанието им да са телохранители е само преструвка, за да му угодят. А те тайно искат да живеят свой живот и да се радват, без Каладин да ги разваля.

Тези неистини трябваше да му се струват нелепи. Но не му се струваха.

Щрак.

Каладин внезапно отвори очи и се стегна. Дали не идваха да го отведат на екзекуция, каквото беше желанието на краля? Скочи на крака и зае бойна стойка, готов да метне празната паница.

Тъмничарят на прага на килията се ококори и отстъпи.

— Бурята да те отнесе, човече. Мислех, че спиш. Е, излежа си присъдата. Кралят те помилва днес. Даже не си разжалван. — Човекът се почеса по брадичката и отвори вратата на килията. — Май си късметлия.

Късметлия. Все това разправяха за Каладин. Ала очакването на свободата пропъди мрака в него. Каладин доближи вратата. Предпазливо. Излезе навън и пазачът отстъпи.

— Не си доверчив, а? — попита той. Беше светлоок от ниските данове. — Сигурно затова си добър телохранител.

Човекът даде знак на Каладин да излезе пръв.

Каладин чакаше.

Накрая тъмничарят въздъхна.

— Добре тогава.

И пръв излезе в коридора.

Каладин го последва и установи, че с всяка крачка се връща назад с няколко дни. Заключва мрака. Той не е роб. Той е войник. Капитан Каладин. Изтърпя това… колко? Две или три седмици? Толкова кратко време обратно в клетката.

Сега беше свободен. Можеше да се върне към живота си на телохранител. Ала нещо… нещо се бе променило.

Никой никога, никога вече няма да ми стори това. Нито крал, нито пълководец, нито Сиятелен господар или господарка.

Първо щеше да умре.

Минаха един прозорец от подветрената страна и Каладин вдъхна хладния свеж въздух. През прозореца се разкриваше обикновен и скучен изглед към лагера, но му се видя прекрасен. Ветрецът разбърка косата му и той си позволи да се усмихне широко. Попипа брадата си. Обрасла беше с няколкоседмична четина. Трябваше Скалата да го обръсне.

— Ето — каза тъмничарят. — Свободен е. Можем ли най-сетне да приключим с театъра, ваше височество?

Ваше височество ли? Каладин се обърна към другата страна на коридора, където пазачът бе спрял пред някаква килия — от по-големите, разположени в самия коридор. Каладин беше турен в най-дълбоката килия, далече от прозорците.

Тъмничарят завъртя ключа в ключалката на дървената врата и я отвори. Адолин Колин — облечен в проста тясна униформа — пристъпи навън. И той беше обрасъл, но брадата му беше руса, изпъстрена с черно. Князчето пое дълбоко дъх, обърна се към Каладин и кимна.

— Затворил е и Вас? — изуми се Каладин. — Как…? Какво…?

Адолин се обърна към тъмничаря.

— Изпълнени ли са заповедите ми?

— Чакат в стаята ей тук, господарю — притеснено отвърна човекът.

Адолин кимна и се отправи нататък.

Каладин настигна тъмничаря и го улови за ръката.

— Какво става тук? Кралят е затворил наследника на Далинар?

— Кралят няма нищо общо. Сиятелният господар Адолин настоя. Отказа да си тръгне, докато ти си тук. Опитахме да го спрем, ама човекът е принц. Не можем да го накараме да направи и едно проклето нещо, дори да си тръгне. Заключи се в килията и ние можехме само да свикваме с това.

Невъзможно. Каладин изгледа Адолин, който крачеше по коридора. Принцът изглеждаше далеч по-добре, отколкото Каладин се чувстваше — явно беше видял някоя и друга баня, пък и килията му беше доста по-голяма и по-уединена.

Но си оставаше килия.

Значи за това е била шумотевицата тогава, няколко дни след затварянето ми, разсъди Каладин. Адолин е дошъл и се е затворил.

Изтича да го настигне.

— Защо?

— Не ми се струваше правилно ти да си тук — отвърна Адолин, като продължи да гледа напред.

— Аз провалих възможността Ви да се дуелирате със Садеас.

— Без тебе щях да бъда или осакатен, или мъртъв. И така пак нямаше да мога да се дуелирам със Садеас. — Принцът спря и погледна Каладин. — Освен това, ти спаси Ренарин.

— Такава ми е работата.

— Значи трябва да ти плащаме повече, мостови. Понеже не знам да съм срещал друг човек, който да скочи без доспехи в бой между шестима Броненосци.

Каладин се свъси.

— Я чакайте малко. Да не сте с парфюм? В затвора?

— Е, не е нужно да ставам варварин, само защото съм зад решетките.

— Ама че сте глезльо, Бурята да го отнесе — усмихна се Каладин.

— Аз съм изискан, див селяндур такъв — отвърна Адолин и се ухили. — При това трябва да те осведомя, че тук бях принуден да се къпя със студена вода.

— Горкото момче.

— Така си е.

Адолин се поколеба, после подаде ръка.

Каладин я стисна.

— Съжалявам, че провалих замисъла.

— Ба. Не си го провалил ти. Елокар го провали. Мислиш, че не можеше просто да пренебрегне твоето искане и да ми даде възможността да уточня предизвикването на Садеас? Той взе да капризничи, вместо да овладее тълпата и да продължи напред. Проклет човек.

Каладин замига от тези безочливи приказки, после хвърли поглед на тъмничаря, който беше поизостанал и се стараеше да не се натрапва.

— Онези работи, които ти каза за Амарам — продължи Адолин. — Верни ли са?

— До едно.

Адолин кимна.

— Винаги съм се чудел какво ли крие този човек — рече той и продължи да крачи.

— Чакайте — каза Каладин и притича да го настигне. — Вие ми вярвате?

— Баща ми — подзе Адолин — е най-добрият човек, когото познавам. Навярно е най-добрият човек изобщо. Дори и той избухва, прави погрешни преценки, а и миналото му е бурно. Амарам никога не върши нищо погрешно. Ако чуеш какво се говори за него, все едно хората очакват да свети в тъмното и да пикае нектар. А на мен това ми намирисва на човек, който се престарава да поддържа името си.

— Баща Ви казва, че не трябвало да опитвам да се дуелирам с него.

— Аха — отговори Адолин, когато стигна вратата в края на коридора. — Двубоите са уредени по начин, който според мен ти просто не разбираш. Един тъмноок не може да предизвиква човек като Амарам, пък и ти определено не биваше да го правиш, както го направи. Постави краля в неудобно положение. Все едно се изплю върху някой дар, който ти е направил. — Адолин позамълча. — Разбира се, това не би трябвало да има значение за тебе. Не и след днешния ден.

Адолин отвори вратата. Повечето от Мост Четири се бяха насъбрали в тясната стаичка на тъмничарите. Една маса и столове бяха сместени в ъгъла, за да има място за двадесетината мъже, които отдадоха чест на Каладин при отварянето на вратата. Начаса свалиха ръце и завикаха приветствия.

Този шум… този шум надви мрака и накрая той напълно изчезна. Каладин с усмивка пристъпи към хората си, стискаше ръце и слушаше как Скалата се шегува с брадата му. Ренарин също беше тук в униформата на Мост Четири. Веднага отиде при брат си и му заговори тихо и тържествуващо, ако и да беше извадил онази кутийка, която обичаше да върти из ръцете си.

Каладин погледна настрани. Кои бяха мъжете до стената? От свитата на Адолин. Оръжейници ли бяха? Носеха някакви завити с чаршафи неща. Адолин влезе и звучно плесна с ръце да смълчи Мост Четири.

— Оказва се — подзе той, — че притежавам не един, а два нови Меча и три Брони. Княжеството Колин сега разполага с почти половината мечове и Брони в цял Алеткар, а аз съм определен за шампион в дуелите. Не е изненадващо, като имаме предвид, че Релис отпътува с кервана за Алеткар вечерта след нашия бой. Баща му го отпрати в опит да потули срама от пълния разгром. — Пълен набор от Меч и Броня отива у генерал Хал. Наредих също две Брони да се дадат на подходящи високопоставени светлооки във войската на баща ми. — Адолин кимна по посока на чаршафите. — Това ни оставя един пълен набор. Аз лично съм любопитен да видя дали преданията са верни. Ако един тъмноок обвърже Меч, ще се промени ли цветът на очите му?

Каладин в миг изпита неподправен ужас. Отново. Случваше се отново.

Оръжейниците свалиха чаршафите и разкриха блестящо сребристо оръжие. Двуостър меч с гравирани по средата усукани ластари. Мъжете отвиха и поставената в краката им Броня — боядисана в оранжево, отнета от онзи, за чийто разгром помогна Каладин.

Вземеше ли ги, всичко щеше да се промени. На Каладин начаса му призля, почти се поболя. Той се обърна към Адолин.

— И мога да правя с тях каквото пожелая?

— Вземи ги — отговори Адолин и кимна. — Твои са.

— Вече не — съобщи Каладин и посочи един от Мост Четири. — Моаш. Вземи ги. Ти вече си Броненосец.

Цветът се отцеди от лицето на Моаш. Каладин се подготви. Последния път… потрепери, когато Адолин го грабна за рамото. Ала трагедията от амарамовата армия не се повтори. Адолин просто го измъкна обратно в коридора и вдигна ръка да смълчи мостовите.

— Само миг — рече им той. — Никой да не мърда.

После заговори на Каладин с по-тих глас.

— Давам ти Броня и Меч.

— Благодаря. Моаш ще ги ползва добре. Той се учи при Захел.

— Не ги дадох на него. Дадох ги на теб.

— Ако наистина са мои, значи мога да правя с тях каквото пожелая. Или не са наистина мои?

— Какво ти има? — попита Адолин. — Та за това мечтае всеки войник, светлоок или тъмноок. Това от злоба ли е? Или… е…

Принцът изглеждаше напълно сащисан.

— Не е от злоба — меко отговори Каладин. — Адолин, тези Мечове са погубили твърде много хора, които обичам. Не мога да ги гледам, не мога да ги докосвам, без да виждам кръв.

— Ще станеш светлоок. Дори цветът на очите ти да не се промени, ще се смяташ за светлоок. Броненосците незабавно приемат четвърти дан. Можеш да предизвикаш Амарам на двубой. Целият ти живот ще се промени.

— Не искам животът ми да се променя, понеже съм станал светлоок. Искам животът на хората като мен… какъвто съм сега… да се промени. Този дар не е за мен, Адолин. Не се мъча да Ви правя напук. Нито пък на друг. Просто не искам Меч и Броня.

— Убиецът ще се върне — отговори Адолин. — И двамата го знаем. Предпочитам да ме подкрепяш срещу него с Броня.

— По-полезен ще съм без тях.

Адолин се свъси.

— Нека ги дам на Моаш. Видяхте на бойното поле, че мога да се оправям и без Броня и Меч. Ако ги дадем на един от най-добрите ми хора, ще бъдем трима, а не само двама срещу убиеца.

Адолин погледна вътре в стаята, после пак към Каладин, скептично.

— Ти си луд, нали разбираш.

— Ще приема това.

— Добре — отговори Адолин и се върна в стаята. — Ти. Моаш, нали така? Май Бронята и Мечът вече са твои. Поздравления. Сега си по-високопоставен от почти всички в Алеткар. Избери си родово име и помоли да се присъединиш към някой от домовете под знамето на Далинар, или пък, ако имаш склонност, основи свой дом.

Моаш погледна Каладин за потвърждение. Каладин кимна.

Високият мостови отиде в ъгъла, пресегна се и докосна с пръсти меча. Прокара ги чак до ефеса, после го взе и го вдигна със страхопочитание. Подобно на повечето Мечове, и този беше грамаден, но Моаш го държеше с лекота с една ръка. Хелиодорът в ябълката проблесна ярко.

Моаш погледна другарите си от Мост Четири — море от широко отворени очи и безмълвни уста. Около него се надигнаха духчета на славата, въртяща се маса от поне две дузини светещи клъбца.

— Очите — обади се Лопен. — Не трябва ли да се променят?

— Ако това въобще се случва — обясни Адолин, — може да е чак след като той обвърже оръжието. Отнема седмица.

— Сложете ми Бронята — каза Моаш на оръжейниците. Настойчиво, все едно се боеше да не му я отнемат.

— Стига толкова! — проговори Скалата, когато оръжейниците се заловиха за работа. Гласът му прозвуча като затворен в плен гръм. — Трябва да устроим тържество! Велики капитане Каладин, Благословени от Бурята, обитателю на тъмниците, сега ще дойдеш да хапнеш от моята яхния. Ха! Готвя я, откакто те затвориха.

Каладин се остави мостовите да го изведат на слънце. Навън чакаше тълпа войници, включително мнозина от другите мостове. Те го поздравяваха. Каладин съгледа Далинар, който стоеше по-настрани. Адолин отиде при баща си, ала Далинар гледаше Каладин. Какво означаваше този поглед? Толкова замислен. Каладин отмести очи и прие поздравите на мостовите, които стискаха ръката му и го тупаха по гърба.

— Какво каза, Скала? — попита той. — Че си готвил по една яхния за всеки мой ден в затвора?

— Не — намеси се Тефт и се почеса по брадата. — Пустият му рогоядец готви една яхния и тя къкри вече със седмици. Не ни дава да я опитаме и държи да става посред нощ да я наглежда.

— Яхния за празнуване — уточни Скалата и скръсти ръце. — Трябва да къкри дълго време.

— Е, да вървим при яхнията тогава — каза Каладин. — Определено мога да хапна нещо по-добро от затворническата храна.

Войниците нададоха радостни възгласи и се сипнаха към казармата. Докато вървяха, Каладин улови Тефт за ръката и попита:

— Как го приеха? Затварянето ми?

— Приказваха да те освободим — тихо призна Тефт. — Вразумих ги. Не е добър войник онзи, който не е полежал зад решетките ден-два. Това си е част от работата. Не те разжалваха, значи са искали само леко да те пернат през ръцете. Момчетата видяха истината тук.

Каладин кимна.

Тефт хвърли поглед към другите.

— Затаили са много гняв към този Амарам. И са доста любопитни. Всичко, свързано с миналото ти, ги кара да приказват, нали знаеш.

— Заведи ги обратно в казармата. Ще ви настигна след малко.

— Не се бави. Момчетата пазят тези порти вече три седмици. Дължиш им техния празник.

— Ще дойда — обеща Каладин. — Искам само да кажа няколко думи на Моаш.

Тефт кимна и отиде да подкара мостовите. Предната стаичка на затвора изглеждаше пуста, когато Каладин влезе отново. Вътре бяха само Моаш и оръжейниците. Каладин приближи и загледа как приятелят му свива в юмрук облечената си в Броня ръка.

— Още ми е трудно да повярвам, Кал — рече Моаш, докато оръжейниците нагласяха гръдната броня. — В името на Бурите… Сега струвам повече от някои кралства.

— Не те съветвам да продаваш Бронята и Меча, поне не на чужденци. Такова нещо може да се приеме за държавна измяна.

— Да продавам? — възкликна Моаш и бързо вдигна поглед. Пак сви юмрук. — Никога.

Той се усмихна с чиста радост, когато гръдната броня застана на мястото си.

— Аз ще му помогна с останалото — рече Каладин на оръжейниците. Те неохотно се оттеглиха и ги оставиха сами.

Каладин помогна на Моаш да намести единия паулдрон на рамото си.

— В затвора имах доста време да помисля — подзе той.

— Мога да си представя.

— И с времето стигнах до няколко решения — продължи Каладин, а паулдронът прилегна на мястото си. — Едното е, че твоите приятели са прави.

Моаш рязко се обърна към него.

— И?

— И ти ще им кажеш, че съм съгласен с техния план. Ще направя каквото поискат от мен, за да им помогна да… изпълнят задачата си.

Стаята притихна някак особено.

Моаш го хвана за ръката.

— Казах им, че ще разбереш. — Той посочи Бронята си. — И това тук ще помогне с нещата, които трябва да направим. А когато свършим, мисля си, че един човек, когото ти предизвика, трябва да получи същото.

— Съгласявам се, единствено защото е за по-добро. За тебе, Моаш, това е отмъщение. И не се мъчи да отричаш. Аз наистина мисля, че Алеткар се нуждае от това. Може би и светът.

— О, знам — отговори Моаш и си сложи шлема с вдигнато забрало. Пое дълбоко дъх, пристъпи и се олюля. Почти падна на земята. Закрепи се, като се опря на масата. Тя изхрущя под пръстите му и дървото се нацепи.

Той зяпна и се разсмя.

— Това… това ще промени всичко. Благодаря ти, Каладин. Благодаря ти.

— Хайде да повикаме оръжейниците да ти помогнат да я свалиш.

— Не. Ти отивай на проклетото тържество на Скалата. Аз ще ида на тренировъчната площадка да се упражнявам! Няма да сваля Бронята, докато не почна да се движа в нея естествено.

Като знаеше колко труд влага Ренарин в разучаването на своята Броня, Каладин подозираше, че това може да трае по-дълго, отколкото Моаш очаква. Не каза нищо. Излезе отново навън. Наслади се за миг на слънцето, затворил очи и обърнал лице към небето.

После отърча при Мост Четири.

67 Злост и жлъч

Далинар спря на завоите, водещи надолу от Иглата. Навани бе до него. В гаснещата светлина гледаха реката от хора, които се стичаха в лагерите от Пустите равнини. Армиите на Бетаб и Роион се връщаха от нападението на платото подир своите Върховни принцове, които навярно се бяха прибрали малко по-рано.

Отдолу към двореца приближаваше ездач; може би носеше на краля вести за нападението. Далинар погледна един от телохранителите си — тази вечер разполагаше с четирима, двама за него и двама за Навани — и му даде знак.

— Искате подробностите ли, господарю? — попита мостовият.

— Ако обичаш.

Човекът отърча надолу по завоите. Далинар умислено гледаше как се отдалечава. Тези войници бяха забележително дисциплинирани предвид произхода им, ала не бяха професионалисти. Не им се понрави, че той хвърли капитана им в затвора.

Смяташе обаче, че те не биха създавали тревоги заради това.

Капитан Каладин ги водеше добре — той беше тъкмо такъв офицер, какъвто Далинар търсеше. Беше предприемчив не защото искаше повишение, а заради задоволството от добре свършената работа. Подобни войници често започваха трудно, докато се научат да се държат разумно. В името на Бурите. Самият Далинар на няколко пъти в живота си бе имал нужда от подобни тежки уроци.

Продължи да слиза бавно с Навани. Тази вечер тя сякаш грееше. Косите ѝ бяха украсени със сапфири, които сияеха меко в светлината. Навани обичаше да се разхождат заедно. Не бързаха за увеселението.

— Все си мисля — каза тя, продължавайки предишния им разговор, — че трябва да има начин да използваме фабриалите като помпи. Виждал си скъпоценни камъни, които са направени така, че да привличат определени субстанции, но не и други. Най-полезно е с неща като улавянето на дима над огъня. Можем ли да направим нещо, което да работи с водата?

Далинар изсумтя и кимна.

— Все повече и повече сгради в лагерите са водоснабдени — продължи Навани — по карбрантски маниер. Но в тях за придвижването на водата по тръбите се използва земното притегляне. Представям си истинско движение, със скъпоценни камъни в краищата на тръбите, които да притеглят водния поток обратно на земното привличане…

Далинар пак изсумтя.

— Онзи ден направихме пробив в изработката на новите Мечове.

— Какво? Наистина ли? Какво стана? Кога ще имате готов Меч?

Навани се усмихна и го хвана под ръка.

— Какво има?

— Просто виждам, че ти си оставаш същия — отговори тя. — Нашият пробив се състоеше в осъзнаването, че скъпоценните камъни в Мечовете — използвани за тяхното обвързване — може би не са били част от тях в началото.

Далинар се умисли.

— Това важно ли е?

— Да. Ако е вярно, значи Остриетата не се зареждат от камъните. Заслугата е на Рушу, която попита защо един Меч може да бъде призоваван и освобождаван, дори и камъкът му да е потъмнял. Нямахме отговор и тя прекара последните няколко седмици в разговори с Карбрант. Ползваше една от новите съобщителни станции. Сдоби се с откъс от времето няколко десетилетия след Измяната. В източника се говори за хора, които се учили да призовават и освобождават Мечовете като добавят към тях скъпоценни камъни. Явно случайна украса.

Далинар се свъси. Минаха край един шистокор, над който градинарят се трудеше и в този късен час — внимателно го пилеше и си тананикаше. Слънцето бе залязло; на изток току-що бе изгряла луната Салас.

— Ако това е вярно — радостно продължи Навани, — то ние отново се връщаме в положението да не знаем съвсем нищо за изработването на Мечовете.

— Не виждам защо това да е пробив.

Навани се усмихна и го потупа по ръката.

— Представи си как през последните пет години си вярвал, че противникът използва Войната на Диалектур като пример за своята тактика, и изведнъж ти докладват, че той дори не е чувал за този трактат.

— А…

— Ние допускахме, че по някакъв начин силата и лекотата на Мечовете е фабриал, захранван от скъпоценния камък. А може да не е така. Като че ли предназначението на скъпоценния камък е да се ползва само в първоначалното обвързване на Меча. Нещо, от което Сияйните не са имали нужда.

— Чакай. Не са ли?

— Не и ако този откъс е достоверен. Внушението е, че Сияйните са могли винаги да освобождават и да призовават Остриетата, но тази способност била загубена с времето. Възстановила се, едва когато някой добавил скъпоценен камък към оръжието си. Откъсът казва, че оръжията всъщност нагаждали формата си, за да приемат камъните, но не знам дали да вярвам на това.

— Както и да е, след като Сияйните паднали, но преди хората да се научили да слагат камъни в Мечовете и да ги обвързват, оръжията явно оставали свръхестествено леки и остри, въпреки че обвързването било невъзможно. Това би обяснило още няколко откъса от източници, които четох и ми се сториха объркващи…

Тя продължи да говори. Гласът ѝ беше приятен на Далинар. Подробностите по изработката на фабриали обаче сега не бяха важни за него. Грижа го беше. Трябваше да е така. И за Навани, и за потребностите на кралството.

Просто не можеше точно сега. Обмисляше подготовката за похода в Пустите равнини. Как да опази Превръщателите от погледите на хората, както те предпочитаха. Чистотата не биваше да създава трудности. Колко писари трябваше да води. Коне. Оставаше само една седмица и Далинар беше готов с повечето неща, например с изграждането на подвижните мостове и изчисленията по снабдяването. Но винаги имаше какво още да се предвиди.

За нещастие, не можеше да предвиди най-голямата променлива, не и с точност. Не знаеше с колко войска ще разполага. Зависеше от това кои Върховни принцове щяха да се съгласят да тръгнат с него, ако изобщо някой се съгласеше. Оставаше по-малко от седмица, а той още не знаеше със сигурност дали някой ще дойде.

Най-голяма полза ще имам от Хатам, размишляваше Далинар. Той води стегната войска. Само Аладар да не беше взел така твърдо страната на Садеас; не мога да разбера този човек. Танадел и Бетаб… Бурите да го отнесат, да взема ли техните наемници, ако някой от двамата се съгласи да дойде? Такива войници ли искам? А смея ли да откажа дори едно копие, което идва при мен?

— Няма да получа от теб хубав разговор тази вечер, нали? — попита Навани.

— Не — призна Далинар. Стигнаха в основата на Иглата и поеха на север. — Съжалявам.

Навани кимна и той видя как маската ѝ се пропуква. Говореше за работата, колкото да говори за нещо. Далинар спря до нея.

— Знам, че те боли — меко рече той. — Но ще попремине.

— Тя не ми позволяваше да ѝ бъда майка, Далинар — каза Навани, вгледана в далечината. — Знаеш ли това? Сякаш… сякаш щом стана девойка, Ясна вече нямаше нужда от майка. Опитвах да се сближа с нея, а срещах такава студенина, все едно самото ми присъствие ѝ напомняше, че някога е била дете. Какво стана с малкото ми момиченце, което задаваше толкова много въпроси?

Далинар я придърпа към себе си. Благоприличието можеше да върви в Преизподнята. Наблизо телохранителите се разшаваха и се обърнаха на другата страна.

— Ще ми отнемат и сина — прошепна Навани. — Опитват се.

— Аз ще го защитя — обеща Далинар.

— А кой ще защити теб?

Далинар нямаше отговор на този въпрос. Да каже, че телохранителите ще свършат тази работа, звучеше изтъркано. Не това го питаше Навани. Кой ще те защити, когато убиецът се върне?

— Почти ми се иска да се провалиш. Като удържаш единството на кралството, ти се превръщаш в мишена. Ако всичко просто рухне и отново се разделим на княжества, може би той ще ни остави на мира.

— И тогава ще дойде бурята — тихо каза Далинар. Дванадесет дни.

Навани най-сетне се отдръпна, кимна и възвърна самообладанието си.

— Прав си, разбира се. Просто… за пръв път ми е. Да се справям с това. Как успя, когато Шшшш умря? Знам, че я обичаше, Далинар. Не е нужно да отричаш заради мен.

Далинар се умълча. Първия път. Загатване, че смъртта на Гавилар не я е съсипала. Навани никога не беше намеквала толкова открито за… трудностите между нея и Гавилар.

— Съжалявам — каза тя. — Толкова труден ли беше въпросът, заради това кой го задава? — Прибра кърпичката, с която попиваше очите си. — Извини ме. Знам, че не искаш да говориш за нея.

Не че въпросът беше труден. Далинар не помнеше съпругата си. Странно, можеше със седмици да не забелязва тази празнота в спомените си, промяната, която бе откъснала част от него и после бе затворила раната. Без никакво чувство при споменаването на името ѝ, което той не можеше да чува.

Най-добре да говори за друго.

— Не мога да не заключа, че убиецът е замесен във всичко това, Навани. Бурята, която се задава, тайните на Пустите равнини, дори Гавилар. Брат ми знаеше нещо и не го сподели с никого от нас. — Трябва да намериш най-важните думи, които човек може да каже. — Бих дал почти всичко да разбера какво е то.

— Предполагам. Ще се върна към тогавашните ми дневници. Може да е казал нещо, което да ни даде следа. Но те предупреждавам, че съм се вглеждала в тези записи десетки пъти.

Далинар кимна.

— Както и да е, днес си имаме грижа. Те са нашата цел днес.

Двамата се обърнаха и погледаха как каретите трополят край тях по посока на близкия басейн, където светлините бяха меко виолетови в нощта. Далинар присви очи и видя да се приближава колата на Рутар. Върховният принц беше загубил всички Брони и Мечове с изключение на собственото си Острие. В бъркотията бяха успели да отрежат дясната ръка на Садеас, ала главата си оставаше. А тя беше отровна.

Другите Върховни принцове не бяха по-малко трудни от Садеас. Противяха се на Далинар, понеже искаха нещата да вървят лесно, както навремето. Засищаха се с богатствата и игрите си. Празненствата го показваха пределно ясно с екзотичните храни и пищни одежди.

Самият свят отиваше към края си, а алетите се веселяха.

— Не бива да ги презираш — рече Навани.

Далинар се свъси още повече. Навани го разбираше твърде добре.

— Чуй ме, Далинар — рече тя и го обърна, за да я погледне в очите. — Излязло ли е нещо добро, когато бащата мрази децата си?

— Не ги мразя.

— Презираш разточителството им и малко ти остава да презреш тях самите. Те живеят както знаят, както обществото ги е научило, че подобава. Няма да ги промениш с презрение. Ти не си Шут; работата ти не е да им се надсмиваш. Работата ти е да ги прегърнеш, да ги насърчиш. Поведи ги, Далинар.

Той пое дълбоко дъх и кимна.

— Ще ида на острова за дамите — каза Навани, щом забеляза, че мостовият се връща с вестите от Пустите равнини. — Смятат ме за причудлива останка от нещо, което е по-добре да остане в миналото, но си мисля, че все пак ме слушат. Понякога. Ще направя каквото мога.

Разделиха се. Навани забърза към празненството, а Далинар се забави да чуе сведенията от мостовия. Нападението на платото беше успешно и скъпоценното ядро бе взето. Стигането до платото отне доста време — то се намираше дълбоко в Равнините, почти на предела на проучената област. Паршендите не бяха дошли да се сражават за ядрото, ала техни съгледвачи бяха наблюдавали отдалеч.

Пак са решили да не се бият, помисли Далинар, докато изминаваше последните крачки към увеселението. Какво означава тази промяна? Какво са намислили?

Мястото на празненството се състоеше от няколко направени с Превръщател острови и се намираше до Иглата. Басейнът беше наводнен по обичая и изкуствените могили се издигаха между рекичките. Водата сияеше. За да се постигне това приказно впечатление, вътре бяха потопени сфери, много сфери. Пурпурни, за да си прилягат с луната, която тъкмо се издигаше над хоризонта, виолетова и крехка.

Тук-там бяха наслагани фенери, но с по-тъмни сфери, навярно да не отвличат от сиянието на водата. Далинар мина по мостчетата до най-далечния остров — кралския, където дамите и господата се смесваха и където бяха поканени само най-издигнатите. Далинар знаеше, че тук ще намери Върховните принцове. Дори Бетаб, който току-що се бе върнал от платото, вече беше на острова. Разбира се, бързото му връщане от нападението се дължеше на това, че той предпочиташе да ползва наемни войски. Щом вземеха скъпоценното ядро, Бетаб често се прибираше начаса с плячката и оставяше хората си да се оправят сами.

Далинар мина край Шута, който се беше върнал във военните станове с присъщата си тайнственост и обиждаше когото свари. Далинар нямаше желание днес да разменя словесни нападки с него. Вместо това потърси Вама — Върховният принц като че наистина се вслуша в призивите му последния път, когато вечеряха. Може би с още малко побутване щеше да се съгласи да се присъедини към Далинар за нападението над паршендите.

Докато Далинар минаваше през острова, го следваха погледи и почваха приглушени разговори. Вече бе свикнал да очаква тези погледи, ала те продължаваха да го притесняват. Дали пък тази вечер не бяха повече? Дали не се задържаха по-продължително? Напоследък не можеше да се появи в обществото, без да долови усмивки по устните на твърде много хора, сякаш всички те участваха в някаква голяма шега, която не му казваха.

Свари Вама да разговаря с три възрастни дами. Едната беше Сиви, върховна господарка от двора на Рутар, която противно на обичая бе оставила съпруга си да се грижи за владенията им и лично бе дошла в Пустите равнини. Подсмихна се при вида на Далинар, а очите ѝ бяха пронизващи като ками. Кроежът за отслабване на Садеас почти се беше провалил, ала това се случи отчасти, защото щетите и срамът бяха понесени от Рутар и Аладар. Двамата загубиха Броненосци в боя с Адолин.

Е, Рутар и Аладар никога нямаше да минат на далинарова страна — те бяха най-силните поддръжници на Садеас.

Четиримата се умълчаха, когато Далинар отиде при тях. Върховният принц Вама присви очи в смътната светлина и го огледа от глава до пети. Зад кръглоликия принц стоеше виночерпец с бутилка от едно или друго екзотично питие. Вама често носеше от своите напитки по празненствата, независимо от това кой е домакинът. Мнозина смятаха за политическа победа да се покажат достатъчно добри събеседници, та да спечелят глътка от внесеното от него.

— Вама — продума Далинар.

— Далинар.

— Искам да обсъдя нещо с тебе — продължи Далинар. — Впечатлен съм от постигнатото от теб на платата с леката ти конница. Кажи ми как преценяваш кога да рискуваш и да нападнеш с всичките си ездачи? Загубата на конете лесно може да надхвърли приходите ти от скъпоценните ядра, а ти успяваш да уравновесиш това с хитри стратегии.

— Аз… — Вама въздъхна и отмести поглед. Наблизо неколцина младежи гледаха Далинар и се подсмихваха. — Всичко е въпрос на…

В другия край на острова се разнесе по-силен шум. Вама пак заговори, но очите му току пробягваха нататък. Последва взрив на още по-звучен смях. Далинар се насили да погледне. Видя жени, покрили устите си с длан, и мъже, които се прокашлят, та да затулят възклицанията. Половинчати опити за запазване на алетското благоприличие.

Далинар отново се обърна към Вама.

— Какво става?

— Съжалявам, Далинар.

До него Сиви пъхна под мишница някакви листове. Понесе погледа на Далинар с пресилено безгрижие.

— Извинете ме — рече той. Свил ръце в юмруци, Далинар се отправи към източника на шума в другия край на острова. Щом наближи, онези стихнаха, разделиха се на по-малобройни групички и взеха да се разотиват. Бързото им пръсване изглеждаше почти нарочно. Така го оставиха лице в лице със Садеас и Аладар, които стояха заедно.

— Какви ги вършите? — попита ги Далинар.

— Празнуваме — отвърна Садеас и тикна в уста парче плод. — Очевидно е.

Далинар пое дълбоко дъх. Изгледа Аладар, дълговрат и плешив, с мустаци и брадица под долната устна.

— Би трябвало да се срамуваш — изръмжа му Далинар. — Навремето брат ми те имаше за приятел.

— А мене — не? — обади се Садеас.

— Какво сте направили? — поиска да узнае Далинар. — За какво приказват всички и се подхилкват в шепа?

— Все приемаш, че аз съм направил нещо — възрази Садеас.

— Понеже когато си помисля, че не си, бъркам.

Садеас се усмихна тънко. Накани се да отговори, обаче поразмисли и накрая само натъпка още един резен плод в устата си. Дъвчеше и се хилеше. Каза само:

— Вкусно е — и се обърна да си ходи.

Аладар се позабави, сетне поклати глава и го последва.

— Никога не съм си помислял, че си пале, което върви по петите на стопанина си, Аладар — провикна се Далинар подире му.

Никакъв отговор.

Далинар изръмжа и пак тръгна през острова в търсене на някой от неговия лагер, който да е чул какво става. Явно Елокар закъсняваше за собственото си увеселение, но Далинар вече го съгледа да се задава. Още нямаше и помен от Хал или Тешав — те несъмнено щяха да дойдат днес, когато Хал вече бе Броненосец.

Можеше и да се наложи Далинар да иде на някой от другите острови, където се сбираха по-дребните светлооки. Тръгна, но спря, понеже дочу нещо.

— А, Сиятелни господарю Амарам — провикна се Шутът. — Надявах се, че ще мога да те видя тази вечер. Цял живот се уча как да накарам хората да се чувстват нещастни и е истинска радост да срещна някого с такава вътрешна дарба в същото това умение, какъвто си ти.

Далинар се обърна и съгледа Амарам, който бе дошъл току-що. Носеше наметалото на Сияйните рицари и държеше под мишница куп листове. Спря до столчето на Шута. Осветената вода придаваше на лицата им лилав оттенък.

— Познавам ли те? — попита Амарам.

— Не — безгрижно отвърна Шутът. — Но за щастие можеш да добавиш това към списъка с много, много неща, за които си невеж.

— Обаче вече се запознахме — отвърна Амарам и подаде ръка. — Значи списъкът е с една точка по-къс.

— Моля ти се — възрази Шутът и отказа да се здрависа. — Не бих искал това да се допира до мен.

— Това?

— Нещото, което ползваш, за да изглеждат ръцете ти чисти, господарю Амарам. Ще да е някое истински силно вещество.

Далинар забърза нататък.

— Далинар — обади се Шутът и кимна.

— Шуте. Амарам, какви са тези книжа?

— Една от твоите писари ги взе и ми ги донесе — обясни Амарам. — Преписи от това се разпространявали на празненството преди да дойдеш. Чиновничката ти помислила, че Сиятелната Навани може да поиска да ги види, ако вече не ги е видяла. Къде е тя?

— Очевидно гледа да е по-далече от тебе — отбеляза Шутът. — Късметлийка.

— Шуте — остро рече Далинар. — Нещо против?

— Рядко.

Далинар въздъхна, обърна се към Амарам и взе хартиите.

— Сиятелната Навани е на друг остров. Знаеш ли какво пише тук?

Амарам посърна.

— Ще ми се да не знаех.

— Мога да те халосам по главата с чук — предложи с радост Шутът. — Един хубав удар ще ти помогне да забравиш и ще направи чудеса с мутрата ти.

— Шуте — безизразно повтори Далинар.

— Само се шегувам.

— А, хубаво.

— Чукът няма и да нащърби дебелата му чутура.

Амарам удивено се обърна към него.

— Много добре докарваш това изражение — похвали го Шутът. — Дължи се на голям опит, предполагам?

— Това ли е новият Шут? — попита Амарам.

— Имам предвид — поясни Шутът, — че не бих искал да наричам Амарам имбецил…

Далинар кимна.

— … понеже после има да му обяснявам какво значи думата, а се съмнявам някой от двама ни да разполага с толкова време.

Амарам въздъхна.

— Защо никой не го е убил досега?

— Тъп късмет. Късметлия съм, че всичките сте толкова тъпи — каза Шутът.

— Благодаря ти, Шуте — отвърна Далинар, взе Амарам под ръка и го замъкна настрани.

— Още едничка, Далинар! Само една последна обида и го оставям на мира.

Продължиха да вървят.

— Господарю Амарам — провикна се Шутът, стана да се поклони и заговори с тържествен глас. — Поздравявам те. Ти си онова, което по-незначителни малоумници като Садеас се домогват да станат.

— Книжата? — настоя Далинар, като подчертано не обръщаше внимание на Шута.

— Представляват запис на твоите… преживявания, Сиятелни — тихо отговори Амарам. — Които имаш по време на буря. Записани от самата Сиятелна Навани.

Далинар взе листовете. Неговите видения. Вдигна глава и забеляза как групи хора се трупат на острова, бърборят, смеят се и току го поглеждат.

— Разбирам — прошепна той. Сега скришните подсмихвания имаха смисъл. — Би ли намерил Сиятелната Навани.

— Както желаеш — отвърна Амарам, но се закова на място и посочи. Навани беше на съседния остров и крачеше към тях. Изглеждаше гневна.

— Какво мислиш, Амарам? За нещата, които се говорят за мене?

Амарам го погледна в очите.

— Явно това са видения от Всемогъщия, които ни се дават в много тежки времена. Иска ми се да знаех съдържанието им по-рано. Дават ми голяма вяра в моя пост и в това, че ти си турен за пророк на Всемогъщия.

— Един мъртъв бог не може да има пророци.

— Мъртъв… Не, Далинар! Очевидно тълкуваш неправилно тази забележка от виденията. Говори, че е мъртъв в умовете на хората, че те вече не се вслушват в заповедите му. Бог не може да умре.

Амарам изглеждаше толкова добросъвестен. А защо не помогна на синовете ти? Гласът на Каладин отекна в ума на Далинар. Разбира се, тогава Амарам отиде при него, извини се и обясни, че — с издигането си в Сияен рицар — не можел да помага на едната страна срещу другата. Каза, че трябва да стои над ежбите между Върховните принцове, дори и това да му причинява болка.

— А предполагаемият Вестител? Нещата, за които те помолих? — попита Далинар.

— Още проучвам.

Далинар кимна.

— Изненадах се — отбеляза Амарам, — че остави роба начело на телохранителите си.

Той хвърли поглед настрани. Далинаровите пазачи за тази нощ стояха току до острова, на обособено място заедно с останалите телохранители и адютанти, включително и поверениците на присъстващите благородни дами.

Съвсем неотдавна малцина имаха потребност да водят охрана на празненство. А сега мястото беше претъпкано. Капитан Каладин не беше тук; той почиваше след престоя зад решетките.

— Добър войник е — тихо отговори Далинар. — Просто носи белези, които трудно зарастват.

Веделедев ми е свидетел, рече си той, че и аз имам същите.

— Просто се тревожа, че не е способен да те защитава както трябва — продължи Амарам. — Твоят живот е важен, Далинар. Ние се нуждаем от виденията ти, от това да ни водиш. Но ако вярваш на този роб, така да бъде. Макар че аз определено не бих имал нищо против да чуя едно извинение от него. Не заради суетата ми, а за да знам, че е загърбил заблудата си.

Далинар не отговори, понеже Навани мина по мостчето и дойде на техния остров. Шутът подхвана някаква обида, но Навани го перна през лицето с книжата и почти не го погледна, докато вървеше към Далинар. Шутът я проследи с очи. Търкаше лицето си и се усмихваше.

Забеляза листовете в ръката на Далинар, когато стигна при него и Амарам. Двамата сякаш стояха сред море от развеселени погледи и приглушен смях.

— Добавили са думи — просъска Навани.

— Какви? — попита Далинар.

Тя размаха листовете.

— Такива! Чу ли какво пише тук?

Той кимна.

— Не е както аз го написах. Променили са тона, някои от думите ми, за да внушат, че цялото преживяване е смехотворно, и аз просто ти угаждам. По-лошо, добавили са забележки, с друг почерк, които подиграват думите и делата ти. — Тя пое дълбоко дъх в опит да се успокои. — Далинар, мъчат се да унищожат и последните остатъци от доверие в теб.

— Разбирам.

— Откъде са се сдобили с това? — попита Амарам.

— Откраднали са ги, не се съмнявам — отговори Далинар и осъзна нещо. — Навани и синовете ми винаги имат охрана, но когато напуснат покоите си, нещата вътре остават почти без защита. Може би в това отношение сме твърде небрежни. Разбрал съм погрешно. Смятах, че той ще нападне физически.

Навани гледаше морето светлооки, много от които се тълпяха около Върховните принцове в меката виолетова светлина. Предателство. Нахлуване. Онова, което беше лично, се разкри, беше подигравано и показано пред света.

— Далинар, съжалявам — каза Амарам.

— И не са изменили самите видения? — попита Далинар. — Преписали са ги точно?

— Доколкото мога да преценя, да — отговори Навани. — Но тонът е различен. И тези подигравки. В името на Бурите. Призлява ми от това. Когато открия жената, която го е направила…

— Спокойно, Навани — прекъсна я Далинар и положи длан на рамото ѝ.

— Как можеш да говориш така?

— Защото това е детинска постъпка на хора, които си въобразяват, че истината ще ме злепостави.

— Ами коментарите! Измененията. Направили са всичко по силите си да те изложат. Дори са успели да отслабят онова място, където предлагаш превод на Нотното писмо на зората. Това…

— „Както не се боя от дете с оръжие, което не може да вдигне, така никога не ще се побоя от ума на мъж, който не може да мисли.“

Навани се навъси.

— Това е от Пътят на кралете — обясни Далинар. — Аз не съм някакъв си юноша, който се свени на първото си празненство. Садеас бърка с убеждението си, че аз ще отговоря на това така, както той би отговорил. За разлика от меча, подигравката ранява само толкова, колкото ти ѝ позволиш.

— Но това те наранява, Далинар — възрази Навани и го погледна в очите. — Виждам го.

Надяваше се другите да не го познават толкова добре, че да видят онова, което Навани виждаше. Да, болеше го. Понеже виденията бяха негови, поверени нему, за да ги сподели за доброто на хората, а не за да бъдат осмивани. Не от смеха го болеше, а от загубата на онова, което можеше да се случи.

Отдръпна се от Навани и тръгна през множеството. Сега му се струваше, че някои погледи са печални, не само развеселени. Може и да си въобразяваше, но му се струваше, че има хора, които повече го съжаляват, отколкото го подиграват.

Не знаеше кое чувство е по-тежко.

Стигна до трапезата в дъното на острова. Тук взе един грамаден тиган, подаде го на втрещената прислужница и се покатери на масата. Опря се с една ръка на стълба на лампата и огледа тълпата. Тук бяха най-важните хора в Алеткар.

Онези, които още не го гледаха, сега се обърнаха, потресени, че е там горе. Видя в далечината как Адолин и Сиятелната Шалан бързат към острова. Навярно току-що бяха пристигнали и бяха чули мълвата.

Далинар огледа множеството и изрева:

— Онова, което прочетохте, е истина.

Последва вцепенено мълчание. Да превръщаш сам себе си в зрелище по такъв начин не беше прието в Алеткар. Той обаче вече беше зрелището на вечерта.

— Добавени са коментари — продължи Далинар, — които ме злепоставят, и тонът на написаното от Навани е променен. Но аз няма да крия какво ми се случва. Имам видения от Всемогъщия. Почти при всяка буря. Това не би трябвало да ви изненадва. От седмици се говори за моите преживявания. Навярно беше нужно да разглася виденията. В бъдеще всяко видение, което получавам, ще бъде обявявано, за да могат учените по света да го изследват.

Потърси Садеас, който стоеше с Аладар и Рутар. Далинар стисна стълба и огледа от високо тълпящите се алети.

— Не ви виня, че ме мислите за луд. Естествено е. Но в следващите нощи, когато дъждът мие стените ви, а вятърът вие, ще се чудите. Ще се питате. И не след дълго, когато ви дам доказателство, ще разберете. Тогава днешният опит да бъда съсипан ще ме възмезди.

Огледа лицата им — едни изумени, други съчувствени, трети развеселени.

— Сред вас има хора, които предполагат, че след днешното нападение аз ще избягам или ще бъда сломен. Не ме познават толкова добре, колкото си мислят. Нека празненството продължи, понеже искам да разговарям с всеки един от вас. Писанията, които държите в ръце, може и да ме подиграват, ала ако трябва да се смеете, смейте се, докато ме гледате в очите.

Далинар слезе от масата.

И се залови за работа.

Часове по-късно най-сетне си позволи да поседне край трапезата. Чувстваше се изнурен. Около него се усукваха духчета на изтощението. Беше прекарал вечерта сред множеството — намесваше се в разговорите и призоваваше за подкрепа за похода в Равнините.

Умишлено пренебрегваше страниците с виденията, освен когато го питаха направо какво е преживял. Наместо това представи на събеседниците си един силен и уверен мъж — Тоягата, който се е превърнал в управник. Нека поразмислят и го сравнят с уязвимия умопобъркан, показан от подправените записи на виденията.

Навън, край рекичките — те вече бяха сини, понеже сферите бяха подменени да прилягат на втората луна — изтрополи кралската карета. Водеше Елокар и Навани по краткия път към Иглата, където носачите щяха да ги изкачат с паланкин до върха. Адолин вече се бе оттеглил да придружи Шалан до доста далечния себариалов стан.

Адолин като че бе по-привързан към младата веденка, отколкото към коя да е жена напоследък. Дори само по тази причина Далинар беше все по-склонен да насърчава връзката им, стига все някога да получеше някакви точни отговори от Я Кевед за нейното семейство. Каква бъркотия беше в това кралство.

Повечето светлооки се бяха оттеглили и Далинар остана на острова с прислугата и паршите, които раздигаха храната. Няколко доверени старши слуги почнаха да изтребват сферите от водата с мрежи на дълги пръти. Подканени от Далинар, неговите мостови нападнаха останките от празненството с ненаситния апетит, присъщ на всеки войник при неочаквана почерпка.

Наблизо мина някакъв слуга, положил длан на ефеса на сабята си. Слугата спря. Далинар се сепна и осъзна, че е помислил черната униформа на Шута за такава на някой бъдещ старши слуга.

Далинар доби твърдо изражение, макар вътрешно да простена. Шутът? Сега? Далинар имаше чувството, че се е сражавал на бойното поле в продължение на десет часа. Странно колко подобни на битка бяха няколкото часа трудни разговори.

— Умно постъпи тази вечер — рече Шутът. — Превърна нападението в обещание. Най-мъдрите измежду хората знаят, че за да обезсилиш обидата, често трябва само да я приемеш.

— Благодаря ти — отвърна Далинар.

Шутът кимна отсечено и проследи кралската карета, докато тя се изгуби от поглед.

— Тази вечер се оказах без много работа за вършене. Елокар нямаше нужда от Шут, понеже малцина искаха да разговарят с него. Всички дойдоха при тебе.

Далинар въздъхна. Като че силите му бяха изцедени. Шутът не го каза на глас, но не беше и нужно. Далинар схвана намека.

Дойдоха при теб, вместо при краля. Защото, по същество, ти си крал.

— Шуте, аз тиран ли съм? — установи, че пита Далинар.

Шутът шавна с вежди и затърси някакво остроумие. След миг се отказа.

— Да, Далинар Колин — рече той меко и ласкаво, като че говореше с разплакано дете. — Такъв си.

— Не искам.

— С цялото ми уважение, господарю, това не е съвсем вярно. Ти търсиш власт. Улавяш нещо и го пускаш много трудно.

Далинар сведе глава.

— Не скърби — продължи Шутът. — Сега е време за тирани. Съмнявам се, че това място е готово за нещо повече, а добронамереният тиран е за предпочитане пред бедите на слабата власт. Може би в друго време и на друго място щях да те изоблича със злост и жлъч. Тук и сега те ценя, понеже светът има нужда от тебе.

Далинар поклати глава.

— Трябваше да призная на Елокар правото да властва, а не да се намесвам толкова.

— Защо?

— Защото той е крал.

— Нима това е нещо свещено? Божествено?

— Не е — призна Далинар. — Всемогъщият, или поне онзи, който твърди, че е Всемогъщият, е мъртъв. Пък и да не беше, короната не е дошла в нашето семейство от само себе си. Ние я завоювахме и се наложихме над другите Върховни принцове.

— Защо тогава?

— Защото не бяхме прави — отговори Далинар и присви очи. — Гавилар, Садеас и аз сгрешихме с делата си навремето.

Шутът изглеждаше искрено изненадан.

— Вие обединихте кралството, Далинар. Направихте нещо добро, нещо, от което имаше отчаяна нужда.

— Това ли наричаш единство? — попита Далинар и махна с ръка към останките от пиршеството и към разотиващите се светлооки. — Не, Шуте. Ние се провалихме. Мачкахме, убивахме и се провалихме жалко. В Алеткар получавах само онова, което изисквах. Като взехме престола със сила, ние подсказахме — не, ние изкрещяхме — че силата дава правото да властваш. Ако Садеас мисли, че е по-силен от мен, то той е длъжен да опита да ми отнеме престола. Ето това са плодовете на моята младост, Шуте. Затова ни е нужно нещо повече от тирания, пък била тя и добронамерена, та да преобразим кралството. Така учеше Нохадон. И това ми убягваше през цялото време.

Шутът кимна умислено.

— Явно пак трябва да прочета тази твоя книга. Но исках да те предупредя. Скоро си тръгвам.

— Тръгваш си? — учуди се Далинар. — Та ти току-що дойде.

— Знам. Трябва да призная, че е невероятно влудяващо. Открих място, където трябва да бъда, макар да не съм напълно сигурен защо трябва да съм там, честно казано. Невинаги става толкова добре, колкото ми се ще.

Далинар се намръщи. Шутът се усмихна дружелюбно.

— Ти един от тях ли си? — попита Далинар.

— Моля?

— Вестител.

Шутът се разсмя.

— Не. Благодаря ти, обаче не съм.

— А дали си онзи, когото търся? Сияен?

Шутът се усмихна.

— Аз съм просто човек, Далинар, колкото и понякога да ми се ще да не беше така. Не съм Сияен. И понеже съм твой приятел, моля те да разбереш, че нашите цели не съвпадат напълно. Не бива да ми се доверяваш. Ако се налага да гледам как светът рухва и изгаря, за да получа каквото искам, ще го направя. Със сълзи на очи, вярно, но ще го направя.

Далинар се умисли.

— Ще сторя каквото е по силите ми да помогна — продължи Шутът — и по тази причина трябва да си отида. Не мога да рискувам твърде много, защото намери ли ме той, ще се превърна в нищо — една душа, разкъсана и разбита на парченца, които не могат да се съберат. Работата ми тук е по-опасна, отколкото въобще можеш да знаеш.

Той се обърна и тръгна.

— Шуте — викна Далинар.

— Да?

— Ако те намери кой?

— Онзи, с когото се бориш, Далинар Колин. Бащата на омразата.

Шутът отдаде чест и хукна.

68 Мостове

Пустите равнини.

Каладин не ги имаше за свои така, както приемаше пропастите, където неговите хора намериха сигурност. Помнеше твърде добре болката в окървавените нозе, разбити от тази неравна каменна пустош, по време на първия пробег. Тук не вирееше почти нищо — само някоя и друга туфа скални пъпки или няколко инатливи ластари, които се спущаха в пропастта от подветрената страна на платото. Дъното на цепнатините гъмжеше от живот, ала тук горе бе голо.

Болезнените стъпала и пламтящите рамене от бягането с моста не бяха нищо в сравнение с клането, което очакваше хората му в края на пробега. Бурята да го отнесе… дори като гледаше през равнините, Каладин потреперваше. Сякаш чуваше свистенето на стрелите във въздуха, виковете на ужасените мостови, песента на паршендите.

Трябваше да смогна да спася повече хора от Мост Четири, каза си той. Щях ли да успея, ако бях усвоил силите си по-бързо?

Вдъхна Светлина, та да се успокои. Само че светлината не дойде. Стоеше вцепенен, а войниците крачеха по един от грамадните механични мостове на Далинар. Опита пак. Нищо.

Извади сфера от кесията си. Огнената марка сияеше по обичайния начин и багреше пръстите му в червено. Нещо не беше наред. Каладин не можеше да почувства бурята вътре, както чувстваше по-рано.

Сил се носеше високо над пропастта заедно с вятърните духчета. Звънкият ѝ смях падаше върху Каладин като дъжд и той вдигна поглед.

— Сил? — обади се тихо Каладин. Не искаше да изглежда като побъркан, но нещо дълбоко в него се плашеше като уловен за опашката плъх. — Сил!

Неколцина войници го изгледаха и после вдигнаха очи към небето. Каладин не им обърна внимание, понеже Сил се понесе надолу като лента от светлина. Завъртя се около него и продължи да се смее.

Светлината на Бурята се върна. Каладин отново я усещаше и жадно вдъхна от сферата, макар да прояви здравия разум да я скрие в юмрук и да тури ръка пред гърдите си, та да не е прекалено явно. Светлината на една марка не стигаше да го разкрие пред хората, а той се чувстваше много, много по-добре, когато тя бушуваше вътре в него.

— Какво стана? — прошепна Каладин на Сил. — Нещо не е наред с нашата връзка ли? Да не е защото не намерих думите достатъчно бързо?

Сил кацна на китката му и прие образа на млада жена. Надзърна в юмрука му и вирна главица.

— Какво има вътре? — попита тя заговорнически.

— Знаеш какво е, Сил — отвърна Каладин и изстина, като че го заля вълна дъждовна вода през буря. — Сфера. Не я ли видя ей сега?

Тя го погледна невинно.

— Правиш лош избор. Зловреден. — Чертите ѝ за миг наподобиха неговите и тя скокна напред, все едно искаше да го подплаши. Разсмя се и отлетя.

Лош избор. Зловреден. Значи, беше заради обещанието, което даде на Моаш да помогне в убийството на краля. Каладин въздъхна и продължи напред.

Сил не можеше да разбере защо това е правилното решение. Тя беше духче и нейната нравственост беше глуповата и опростена. Да си човек често означаваше да избираш еднакво отблъскващи възможности. Животът не беше чист и спретнат, както Сил искаше. Беше объркан, зацапан с крем. Нямаше човек, който да върви през живота и да не се покрие с мръсотията, дори и Далинар.

— Искаш прекалено много от мен — тросна ѝ се той, когато стигна от другата страна на пропастта. — Аз не съм някой славен рицар от древността. Аз съм един сломен човек. Чуваш ли ме, Сил? Съсипан съм.

Сил долетя при него и прошепна:

— Те до един бяха такива, глупчо.

После отлетя.

Каладин гледаше как войниците се нижат по моста. Не нападаха плато, обаче Далинар и без това водеше многобройна войска. Излизайки в Пустите равнини, те попадаха в местност на бойни действия, а паршендите представляваха постоянна заплаха.

Отрядът на Мост Четири трополеше по механичния мост. Хората носеха своя мост, по-малък. На Каладин и през ум не му минаваше да излезе от лагера без него. Механизмите на Далинар — грамадните, теглени от чули мостове, които се спускаха с лебедки — бяха удивителни, ала Каладин им нямаше вяра. Не струваха колкото един добър мост, който можеш да носиш на рамо.

Сил пак долетя. Наистина ли очакваше той да живее според нейното разбиране за добро и зло? Нима щеше да отнема силите му всеки път, когато той направеше нещо, с което имаше опасност да я обиди?

Щеше да е като да живее с примка на шията.

Каладин реши да не допуска тревогите му да провалят деня и отиде да нагледа Мост Четири. Гледай ясното небе, рече си той. Дишай с вятъра. Радвай се на свободата. След толкова време в плен, това беше чудо.

Намери отряда, застанал в стойка свободно до моста. Странно беше да ги види със старите кожени елеци с подплънки на раменете върху новите униформи. Облеклото ги превръщаше в странна кръстоска между предишните и сегашните мъже. Отдадоха му чест и той отговори.

— Свободно — рече Каладин и те разтуриха строя. Смееха се и се закачаха, а Лопен и помощниците му раздаваха меховете с вода.

— Ха! — обади се Скалата и седна на моста да си пийне. — Тая работа не е толкова тежка, колкото я помня.

— Понеже вървим по-бавно — обясни Каладин и посочи механичния мост на Далинар. — И понеже помниш ранните дни с моста, а не късните, когато бяхме добре нахранени и добре подготвени. Тогава вече ни беше по-лесно.

— Не — възрази Скалата. — Мостът е по-лек, понеже бихме Садеас. Е правилният начин да се кажат нещата.

— Няма смисъл в това.

— Ха! Съвсем смислено си е. — Скалата отпи. — Празноглав равнинец.

Каладин поклати глава, но си позволи да намери отнякъде усмивка заради познатия глас на Скалата. След като пи и той, отърча през платото, защото Далинар току-що беше прехвърлил пропастта. По края на платото се издигаше високо скално образувание, а отгоре му беше кацнала малка дървена постройка, като крепост. Слънчевата светлина отблясваше от далекогледа, закрепен там.

Нямаше постоянни мостове до това плато, което попадаше извън близкия до лагерите обезопасен район. Съгледвачите, които служеха тук, бяха скачачи — прехвърляха пропастите на тесните места с помощта на дълги пръти. Приличаше на служба, която изисква много особена лудост, и по тази причина Каладин открай време уважаваше скачачите.

Един от тях разговаряше с Далинар. Каладин очакваше човекът да е висок и тънък, но той беше нисък и набит, с яки ръце. Носеше униформената куртка на дома Колин, поръбена с бяло.

— Видяхме нещо там, Сиятелни господарю — казваше скачачът. — Видях го със собствените си очи и записах с глифи деня и часа в тефтера. Човек беше, светеше и летеше напред-назад в небето над платата.

Далинар изсумтя.

— Не съм луд, господарю — настоя скачачът и взе да пристъпя от крак на крак. — Останалите момчета го видяха също, щом аз…

— Вярвам ти, войниче. Бил е Убиецът в бяло. Изглеждаше така, когато дойде за краля.

Човекът си отдъхна.

— Сиятелни господарю, сър, и аз това си помислих. Някои в лагера разправяха, че ми се привижда каквото си искам.

— Е, точно този никой не иска да го вижда — отвърна Далинар. — Защо обаче си губи времето тук? Защо не се е върнал да нападне, щом е бил толкова близо?

Каладин се прокашля неловко и посочи наблюдателницата.

— Това укрепление горе дървено ли е?

— Да — отвърна скачачът, после забеляза възлите на раменете на Каладин.

— Ъъ, сър.

— Не е възможно да устои на буря — установи Каладин.

— Разглобяваме го, сър.

— И го носите обратно в лагера? — учуди се Каладин. — Или го оставяте тук в бурята?

— Да го оставяме ли, сър? Стоим си вътре в него. — Скачачът посочи една кухина в основата на скалата, избита с чукове или изрязана с Меч. Не изглеждаше голяма — всъщност беше колкото килийка. Явно вземаха дървения под на постройката горе и го закрепваха със скоби от едната страна на дупката като врата.

Наистина, особена лудост.

— Сиятелни господарю, сър — обърна се скачачът към Далинар. — Онзи в бяло може да е някъде тук. Да чака.

— Благодаря ти, войнико — отвърна Далинар и кимна да го освободи. — Следете за нас, докато пътуваме. Имаме сведения за пропастно чудовище, което приближава към лагерите.

— Слушам — откликна онзи, отдаде чест и отърча към въжената стълба, водеща до наблюдателницата.

— А ако убиецът наистина дойде за Вас? — попита тихо Каладин.

— Не виждам с какво ще е по-различно тук — отговори Далинар. — Все някога ще се върне. На Пустите равнини или в двореца, ще се наложи да се бием с него.

Каладин изсумтя.

— Иска ми се да приемете някой от Мечовете, които Адолин печели, сър. По-спокоен ще съм, ако можете да се защитавате.

— Може и да те изненадам — рече Далинар, заслони очи и погледна назад, към лагера. — Но наистина не ми е приятно да оставя Елокар сам.

— Убиецът каза, че иска Вас, сър. Ако не сте заедно с краля, това може само да го защити.

— Предполагам. Освен ако убиецът не го е казал, за да ни подведе. — Далинар поклати глава. — Може следващия път да ти наредя да останеш с него. Не мога да се отърва от усещането, че пропускам нещо важно, което е точно пред очите ми.

Каладин стисна зъби и се помъчи да не обръща внимание на хладните тръпки. Да ти наредя да останеш с него. Сякаш съдбата сама подбутваше Каладин в положение да предаде краля.

— За престоя ти в затвора — подзе Върховният принц.

— Вече е забравен, сър — отвърна Каладин. Поне участието на Далинар в него. — Оценявам това, че не бях разжалван.

— Добър войник си — каза Далинар. — През повечето време.

Очите му пробягаха по отряда на Мост Четири. Вдигаха моста. Един от войниците отстрани особено привличаше вниманието му: Ренарин, в униформата на Мост Четири, вдигаше съоръжението на мястото му. До него Лейтен се смееше и го съветваше как да държи.

— Всъщност, той започна да се вписва, сър — каза Каладин. — Хората го харесват. Никога не съм допускал, че ще го доживея.

Далинар кимна.

— Как е той? — тихо попита Каладин. — След онова, което се случи на арената?

— Отказва да се учи при Захел. Доколкото знам, от седмици не е призовавал Меча си. — Далинар погледа още малко. — Не мога да преценя дали престоят му при твоите хора е добър за него — дали му помага да мисли като войник — или просто го насърчава да избягва по-тежките си отговорности.

— Сър, ако позволите, Вашият син малко прилича на човек, който не пасва. Не е на мястото си. Особен, самотен.

Далинар кимна.

— Тогава, убедено мога да кажа, че Мост Четири навярно е най-доброто място, където може да открие себе си.

Странно беше да каже такова нещо за един светлоок, ала беше истина.

Далинар изръмжа.

— Ще се доверя на преценката ти. Върви. Постарай се хората ти да внимават за убиеца, ако се появи днес.

Каладин кимна и остави Върховния принц. И по-рано беше чувал за виденията му и имаше някаква представа за съдържанието им. Не знаеше какво да мисли, но предвиждаше да вземе пълен препис, за да накара Ка да му ги прочете.

Може би заради тези видения Сил винаги толкова твърдо вярваше на Далинар.

Денят напредваше, а войската се движеше през равнините като някаква лепкава течност, като кал, която се спуща по лек наклон. И всичко това, за да може Шалан да види какавидата на пропастно чудовище. Каладин поклати глава, докато пресичаше платото. Адолин определено беше замаян от любов; беше успял да вдигне цяла ударна войска, че и баща си, само за да угоди на прищевките на това момиче.

— Пешак си, а, Каладин? — рече принцът и приближи на коня си до него. Адолин яздеше оня звяр, белия кон, който имаше копита като чукове. Носеше пълна Броня, боядисана в синьо, а шлемът беше вързан отзад на седлото. — Мислех, че баща ми ти е дал пълни права да реквизираш от конюшните му.

— Имам пълни права да реквизирам и от снабдителя — отвърна Каладин. — Обаче не ме виждате да крача тука с казан на гръб, само защото мога.

Адолин се засмя.

— Трябва да пояздиш повече. Признай, че си има предимства. Бързината на галопа, височината, от която нападаш. — Той потупа коня по врата.

— Май просто имам твърде много вяра на краката си.

Адолин закима, все едно беше чул най-великата мъдрост, и препусна да нагледа Шалан в паланкина. Каладин се почувства малко уморен и поровичка в джоба си за друга сфера, този път само диамантен чип. Опря я в гърдите си. Вдиша.

Пак не се случи нищо. Бурята да го отнесе, дано! Озърна се за Сил, но не успя да я намери. Напоследък беше толкова игрива, че той почваше да се чуди дали това не е някаква шега. Всъщност, надяваше се да е така, а да не е нещо повече. Въпреки че вътрешно мърмореше и се оплакваше, той имаше отчаяна потребност от тази сила. Искаше небето и самите ветрове. Да се откаже от тях беше все едно да се откаже от ръцете си.

Най-сетне стигна до края на платото, където се разполагаше механичният мост на Далинар. Тук с благодарност откри Сил, която разучаваше някакъв кремлинг, плъпнал по скалата, за да се скрие в някаква пукнатина.

Каладин приседна до нея.

— Значи, наказваш ме. Задето се съгласих да помогна на Моаш. Затова имам трудности със Светлината на Бурята.

Сил следваше кремлинга, който беше нещо като бръмбар с обла дъгоцветна черупка.

— Сил? Добре ли си? Изглеждаш както…

Както беше преди. Когато се срещнахме за пръв път. Щом осъзна това, в него се надигна страх. Ако силите му се оттегляха, дали беше защото връзката им отслабваше?

Сил го погледна и очите ѝ станаха по-съсредоточени, изразът ѝ заприлича повече на обичайната ѝ същност.

— Трябва да решиш какво искаш, Каладин.

— Не одобряваш кроежите на Моаш. Мигар опитваш да ме принудиш да изменя отношението си към него?

Сил сбърчи личице.

— Не искам да те принуждавам да правиш каквото и да е. Трябва да правиш онова, което смяташ за добро.

— Тъкмо това се мъча да правя!

— Не. Не мисля така.

— Добре. Ще кажа на Моаш и приятелите му, че не играя. Че няма да им помогна.

— Та ти даде дума на Моаш!

— И на Далинар дадох дума…

Устните на Сил се изопнаха на черта и тя погледна Каладин в очите.

— Тъкмо там е бедата, нали — прошепна Каладин. — Дадох две обещания и не мога да ги спазя.

Ох, Бурята да го отнесе. Това ли беше съсипало Сияйните рицари?

Какво се случва с твоите духчета на честта, когато ги изправиш пред подобен избор? Нарушени обети и към двете страни.

Безумец, рече си Каладин. Като че ли напоследък не бе способен да взима правилни решения.

— Какво да правя, Сил? — прошепна той.

Тя запърха и застана във въздуха току пред него, вгледана в очите му.

— Трябва да кажеш думите.

— Не ги знам.

— Намери ги. — Тя погледна към небето. — Намери ги бързо, Каладин. И не, не върши работа просто да кажеш на Моаш, че няма да помогнеш. Стигнали сме твърде далеч за това. Трябва да правиш онова, което сърцето ти има нужда да прави.

Тя се понесе нагоре.

— Остани с мен, Сил — промълви Каладин и стана. — Ще се справя с това. Само… само не губи себе си. Моля те. Имам нужда от теб.

Край него чарковете на далинаровия мост се завъртяха. Войниците дърпаха ръчките и цялата машинария почна да се разгъва.

— Спрете, спрете, спрете!

Шалан Давар дотърча във вихър от червени коси и синя коприна, а на главата ѝ се мъдреше грамадна шапка срещу слънцето. Двама от пазачите ѝ припкаха след нея. Газ не беше тук.

Каладин се извърна, притеснен от тона ѝ, и затърси следи от Убиеца в бяло.

Шалан запъхтяна тури скритата ръка на гърдите си.

— Бурята да го отнесе, какво ги е прихванало носачите на паланкина? Те съвсем отказват да бързат. „Не е внушително“, разправят. Е, и аз самата не го раздавам внушително. Добре, дайте ми малко време и продължавайте.

Тя приседна на една скала до моста. Изумените войници зяпаха как вади принадлежностите си за рисуване. После Шалан почна да рисува.

— Добре — рече тя. — Продължавайте. Цял ден се мъча да скицирам последователността на разгъването на този мост. Проклети носачи.

Ама че жена.

Войниците боязливо продължиха с разполагането на моста. Разгръщаха го под бдителните погледи на три от далинаровите инженери, вдовици на офицери. Наблизо имаше и неколцина дърводелци, които да работят по техните заповеди, ако нещо засечеше или мостът се изметнеше.

Каладин стискаше копието и се мъчеше да разбере чувствата си към Сил и обещанията, които беше дал. Все някак можеше да оправи това. Нали?

Като видя моста, в ума му нахлуха мисли за някогашните пробези и той прие това като добре дошло разсейване. Разбираше защо Садеас предпочита простия, макар и жесток метод с мостовите отряди. Онези мостове бяха по-бързи, по-евтини и по-неподатливи на повреди. А тези грамади бяха тромави като тежки кораби, които опитват да маневрират в някой залив.

Естественото решение е във въоръжените мостови отряди, прецени Каладин. Хора с щитове и с пълната поддръжка на войската при заемането на позиция. Можеш да разполагаш с бързи и подвижни мостове и в същото време да не изоставяш хората си на изтребление.

Разбира се, Садеас искаше смъртта на мостовите, ползваше ги като примамка, та да не стигат стрелите до неговите войници.

Един от дърводелците, които помагаха при моста, разглеждаше някакъв дървен клин за закрепване и приказваше, че трябва да издяла нов. Видя се познат на Каладин. Набитият мъж имаше рождено петно на челото, засенчено от кепето му.

Каладин познаваше това лице. Дали не беше някой от далинаровите войници, загубил воля да се бие след клането на Кулата? Някои от тези мъже бяха минали на друга служба в лагера.

Разсея се заради идването на Моаш. Приятелят му вдигна ръка да поздрави другарите си от Мост Четири, които го приветстваха. Бляскавата Броня — пребоядисал я бе в синьо и с малко червено на свръзките — му стоеше учудващо естествено. Не бе минала и седмица, а Моаш вече се движеше с лекота.

Пристъпи до Каладин, после падна на коляно, а Бронята му изтрака. Отдаде чест с ръка на гърдите.

Очите му… бяха по-светли; жълтеникави наместо тъмнокафяви като навремето. Мечът му бе привързан на гърба в подсилена ножница. Само след ден щеше да го обвърже.

— Не е нужно да ми отдаваш чест, Моаш. Вече си светлоок. По-високо си от мен с някоя и друга миля.

— Никога няма да съм с по-висок чин от тебе, Кал — отвърна Моаш. Забралото на шлема му беше вдигнато. — Ти си моят капитан. Завинаги. — Той се усмихна. — Но направо не мога да ти опиша колко забавно светлооките се чудят как да се държат с мен.

— Очите ти наистина се променят.

— Аха. Обаче не съм един от тях, чуваш ли? Аз съм един от нас. Мост Четири. Нашето… тайно оръжие.

— Тайно ли? — попита Каладин и вдигна вежда. — Досега трябва да са чули за тебе чак в Ири, Моаш. От поколения насам ти си първият тъмноок, на когото се дават Меч и Броня.

Далинар дори даде на Моаш земи и приход, щедра сума, при това не просто по мерките на мостовите. Моаш продължаваше да се отбива да хапне яхния, но не всяка вечер. Доста зает беше да устройва новото си жилище.

В това нямаше нищо лошо. Съвсем в реда на нещата си беше. Отчасти това беше и една от причините самият Каладин да откаже Меча — и винаги да се притеснява да не разкрие способностите си пред светлооките. Дори да не откриеха как да му отнемат силите — боеше се от това, ако и да знаеше, че няма основание — можеха да намерят как да му отнемат Мост Четири. Неговите хора… самата му същност.

А може и не те да ти причинят това, каза си Каладин. Може сам да го направиш, по-добре от всеки светлоок.

Призля му при тази мисъл.

— Приближаваме — тихо рече Моаш, докато Каладин вадеше меха с вода.

— Приближаваме ли? — попита Каладин, свали меха и погледна през рамо оттатък платата. — Мислех си, че ни остават няколко часа, докато стигнем до мъртвата какавида.

Беше далече, почти на предела, до който войските достигаха при нападенията си. Аладар и Роион я бяха спечелили предния ден.

— Не това — отговори Моаш и се озърна. — Други неща.

— О. Моаш, ти… Искам да кажа…

— Кал, с нас си, нали? Каза, че си с нас.

Две обещания. Сил му заръча да следва сърцето си.

— Каладин — продължи Моаш, по-сериозно. — Даде ми Меча и Бронята, макар да ми беше ядосан за неподчинението. Има причина. Дълбоко в себе си, ти знаеш, че постъпвам правилно. Че това е единственото решение.

Каладин кимна.

Моаш се огледа, после стана. Бронята пак изтрака. Приведе се и зашепна.

— Не се тревожи. Гробовния казва, че няма да се налага да правиш много. Нужно ни е само да влезем.

На Каладин му призля.

— Не можем да го направим, когато Далинар е в лагера — прошепна той. — Няма да го излагам на опасност.

— Всичко е наред. И ние така мислим. Ще чакаме подходящо време. Най-новият замисъл е да ударим краля със стрела, затова няма опасност вината да падне върху тебе или върху някой друг. Заведи краля на точното място и Гробовния ще го улучи със собствения си лък. Отличен стрелец е.

Стрела. Толкова страхливо.

Нужно беше това да се направи. Нужно беше.

Моаш го потупа по рамото и си тръгна. В името на Бурята. Всичко, което се искаше от Каладин, бе да заведе краля на определено място… това, а също и да предаде доверието на Далинар.

И ако не помогна за убийството на краля, не предавам ли справедливостта и честта? Кралят бе убил — или все едно бе убил — множество невинни хора, някои поради безразличие, други поради лошо управление. В името на Бурите, и Далинар не беше невинен. Ако беше толкова благороден, колкото твърдеше, нямаше ли да се погрижи Рошоне да се озове в затвора, а не да го откарат някъде, където „няма да вреди повече“?

Каладин отиде при моста и загледа как минават войниците. Шалан Давар седеше спретнато на една скала и продължаваше да скицира механизма на моста. Адолин бе слязъл от коня и тъкмо даваше на конярите да го напоят. Махна на Каладин да се приближи.

— Князче?

— Убиецът е бил забелязан тук — каза Адолин. — В равнините, през нощта.

— Да. Чух съгледвачът да разказва на баща Ви.

— Нужен ни е план. Ами ако той ни нападне тук?

— Надявам се да го стори.

Адолин го изгледа и се свъси.

— От онова, което видях — обясни Каладин, — и от нещата, които научих за първото му нападение над стария крал, разбрах, че убиецът е зависим от объркването на жертвите си. Отскача от стените и по таваните; хвърля хората и те падат не накъдето трябва. Е, тук няма нито стени, нито тавани.

— Значи той може направо да си лети — намръщено отговори Адолин.

— Да — рече Каладин, усмихна се и посочи — понеже имаме — колко? — триста стрелци с лък.

Каладин беше използвал успешно способностите си срещу паршендските стрели, затова навярно стрелците с лък нямаше да погубят убиеца. Но можеше да си представи, че и на убиеца ще му е трудно да се справи с вълна след вълна от стрели, летящи срещу него.

Адолин бавно кимна.

— Ще говоря с тях, ще ги подготвя за тази възможност.

Отправи се към моста и Каладин тръгна с него. Минаха край Шалан, която бе все тъй погълната от рисуването. Даже не забеляза, че Адолин ѝ маха. Светлооките дами и техните развлечения. Каладин поклати глава.

— Знаеш ли нещо за жените, мостови? — попита Адолин, гледайки през рамо Шалан, докато минаваха по моста.

— За светлооките жени ли? Нищо. И съм признателен за това.

— Хората си мислят, че аз знам много за жените — продължи Адолин. — Истината е, че знам как да ги привлека — как да ги накарам да се смеят, как да ги заинтригувам. Не знам как да ги задържа. — Той позамълча. — Наистина искам да задържа тази.

— Тогава… може би да ѝ кажете това? — предложи Каладин и се замисли за Тара и собствените си грешки.

— Върши ли работа при тъмнооките жени?

— Не питате когото трябва. Напоследък нямам много време за жени. Доста бях зает с усилията да се опазя жив.

Адолин май почти не го слушаше.

— Навярно мога да ѝ кажа нещо такова… Изглежда толкова просто, а тя е всичко друго, но не и проста… — Пак се обърна към Каладин. — Както и да е. Убиецът в бяло. Трябва ни нещо повече от това да кажем на стрелците да са в готовност.

— Имате ли някакви идеи?

— Ти няма да разполагаш с Меч, но няма и да ти трябва заради… знаеш какво.

— Знам ли? — Каладин изведнъж се разтревожи.

— Аха… знаеш. — Адолин погледна настрани и сви рамене в опит да покаже безгрижие. — Онова нещо.

— Кое нещо?

— Онова… със… хмм, нещото?

Той не знае, разбра Каладин. Само налучква, опитва да отгатне защо се бия толкова добре.

И се справя много, много зле със задачата.

Каладин се успокои и дори откри, че се усмихва на неумелите опити на Адолин. Хубаво беше да усеща нещо различно от уплаха или тревога.

— Не мисля, че имате представа за какво говорите.

Адолин се свъси.

— Има нещо странно в теб, мостови. Признай си.

— Нищо не признавам.

— Ти оцеля при онова падане с убиеца. И в началото се притесних да не би да работиш с него. Сега…

— Сега какво?

— Е, реших, че какъвто и да си, ти си на моя страна. — Адолин въздъхна. — Все тая. Убиецът. Усетът ми подсказва, че най-доброто решение е онова, което взехме, когато се бихме заедно на арената. Ти отвличаш вниманието му, а аз го убивам.

— Може и да свърши работа, но се боя, че той не е от онези, които се оставят да ги разсеят.

— И Релис не беше такъв — отговори Адолин. — Ще успеем, мостови. Ще повалим това чудовище.

— Трябва да сме бързи — каза Каладин. — Проточи ли се битката, той печели. И, Адолин, целете се в гръбнака или в главата. Не започвайте с удари за отслабване. Направо го убийте.

Адолин се зачуди.

— Защо?

— Когато двамата падахме, забелязах нещо. Раних го, но раната му някак заздравя.

— Имам Меч. От това няма как да заздравее… нали така?

— Най-добре да не проверяваме. Удряйте, за да убиете. Повярвайте ми.

Адолин го погледна в очите.

— Странно е, но — да. Вярвам ти, искам да кажа. Много особено усещане.

— Аха, добре, ще се помъча да не се пързалям по платото от радост.

Адолин се засмя.

— Бих платил, за да го видя.

— Как се пързалям?

— Как се радваш — отвърна Адолин и се разсмя. — Лицето ти е като буря! Даже си мисля, че можеш да уплашиш бурята.

Каладин изсумтя.

Адолин пак се разсмя, плесна го по рамото и се обърна, понеже Шалан най-сетне мина по моста — явно беше привършила с рисуването. Шалан го погледна топло и когато той се пресегна да я вземе за ръка, тя се изправи на пръсти и го целуна по бузата. Адолин се дръпна изумен. Алетите бяха по-сдържани пред хора.

Шалан му се усмихна. После се обърна, възкликна и вдигна ръка пред устата си. Каладин пак подскочи и взе да търси заплаха, но Шалан просто се завтече към скупчените наблизо скали.

Адолин докосна бузата си, после се обърна към Каладин с усмивка.

— Сигурно е видяла някоя интересна гадинка.

— Не, мъх е! — провикна се Шалан.

— Ама разбира се. Мъх. Толкова вълнуващо — рече Адолин и отиде при нея, следван от Каладин.

— Шшт, тихо — рече Шалан и размаха молива. Приведе се да огледа скалите. — Тук мъхът расте в някакъв странен ред. Какво може да го е причинило?

— Алкохол — отговори Адолин.

Тя го изгледа.

Адолин вдигна рамене.

— Мен поне ме кара да правя откачени неща. — Той погледна към Каладин, който поклати глава. — Това беше смешно. Шега! Добре де, почти.

— О, стига — прекъсна го Шалан. — Изглежда почти като цъфтяща скална пъпка, от вида, който е разпространен тук, в равнините… — Тя почна да рисува.

Каладин скръсти ръце. После въздъхна.

— Какво значи тази въздишка? — попита Адолин.

— Скука — отговори Каладин и загледа войската, която продължаваше да се точи по моста. Идването тук с трихилядна войска траеше дълго. Това беше половината от настоящата армия на Далинар, и то след усилено набиране на хора. Когато бягаше с моста, минаването на войниците му се струваше толкова бързо. Каладин вечно беше изтощен и се наслаждаваше на възможността да си отдъхне. — Като че ли тук е такава пустош, че няма много неща освен мъха, които да развълнуват човек.

— И ти замълчи — сряза го Шалан. — Върви да полираш моста или нещо такова. — Наведе се и бутна с молива някаква буболечка, която пъплеше през мъха. — Ах… — възкликна тя и набързо записа нещо. — Както и да е, не си прав. Тук има много вълнуващи неща, ако търсиш където трябва. Някои войници казват, че било забелязано пропастно чудовище. Мислиш ли, че може да ни нападне?

— Като че ли много се надяваш на това, Шалан — отговори Адолин.

— Е, наистина ми трябва хубава скица на чудовището.

— Ще те заведем при какавидата. Това трябва да е достатъчно.

Изследванията на Шалан бяха само оправдание; за Каладин истината беше очевидна. Днес Далинар водеше необичайно много съгледвачи и Каладин подозираше, че когато стигнат до какавидата — която се намираше на границата с непроучените области — съгледвачите щяха да се пръснат напред и да съберат сведения. Всичко това бе подготовка за похода на Далинар.

— Не разбирам защо ни трябват толкова много войници — каза Шалан, щом проследи погледа на Каладин. — Не казахте ли, че напоследък паршендите не излизат да се бият за какавидите?

— Не излизат — отговори Адолин. — Точно това ни тревожи.

Каладин кимна.

— Когато противникът променя установената тактика, човек трябва да се тревожи. Това може да означава, че врагът се отчайва. Отчаянието е много, много опасно.

— Като за мостови си добър във военната мисъл — каза Адолин.

— По някакво странно съвпадение и Вие сте добър в това да не сте неприятен, като за принц.

— Благодаря.

— Това беше обида, скъпи — намеси се Шалан.

— Моля? Обида ли беше?

Тя кимна и продължи да рисува, но все пак хвърли един поглед на Каладин. Той спокойно изтърпя.

— Адолин — рече Шалан и се обърна към малкото скално образувание. — Би ли посякъл този мъх, моля те?

— Да посека… мъха?

Адолин погледна Каладин, който само сви рамене. Как би могъл да знае какво има предвид една светлоока жена? Светлооките дами бяха странна порода.

— Да — потвърди Шалан и се изправи. — Здравата накълцай този мъх и скалата под него. Като услуга за твоята годеница.

Адолин изглеждаше удивен, но изпълни молбата. Призова Меча и съсече мъха и камъка. Върхът на скалата беше отрязан с лекота и изтрополи на земята.

Шалан нетърпеливо приближи и приклекна до съвършено гладкия разрез.

— Ммм — рече си тя и почна да рисува.

Адолин освободи Меча.

— Жени! — каза той на Каладин и сви рамене. После изтича да пийне нещо, без да поиска от Шалан да му обясни.

Каладин понечи да тръгне след него, но се спря. Какво интересно намираше Шалан тук? Тази жена беше загадка и Каладин знаеше, че няма да е напълно спокоен, докато не я разбере. Тя имаше твърде много достъп до Адолин, следователно и до Далинар, та да я остави непроучена.

Приближи и надзърна над рамото ѝ да види рисунката.

— Слоеве — установи той. — Броиш слоевете крем, за да установиш колко стара е скалата.

— Добро предположение, но мястото не е подходящо за такова датиране. Вятърът духа през платата прекалено силно и кремът не се отлага равномерно. Затова слоевете са случайни и неравни.

Каладин се умисли и присви очи. Разрезът показваше обикновен, покрит с крем камък отвън. Някои от слоевете, в различни оттенъци на кафявото, се виждаха. Средата на камъка обаче беше бяла. А бял камък се намираше рядко; такива камъни се добиваха в кариери. Което означаваше, че или това тук е голяма рядкост, или…

— Някога тук е имало някаква постройка — каза Каладин. — Много отдавна. Нужно е било да минат векове, та кремът да се отложи толкова дебело върху нещо, което стърчи над земята.

Шалан го погледна.

— По-умен си, отколкото изглеждаш — съобщи тя и се върна към рисуването си. — Добре, че…

Каладин изсумтя.

— Защо във всичко, което казваш, трябва да има някакво заяждане? Толкова отчаяно ли се стремиш да докажеш колко си умна?

— Може просто да се дразня, задето вземаш Адолин на подбив.

— Вземам го на подбив ли? Защото го нарекох неприятен?

— Очакваше, че той няма да разбере като го кажеш така. Нарочно го изкара глупав. А той много се старае да се държи мило с теб.

— Да. Той винаги е толкова щедър към всичките дребни тъмнооки, които се тълпят наоколо и го обожават.

Шалан перна страницата с молива.

— Наистина си изпълнен с омраза, нали? Под престорената досада, заплашителните погледи, сумтенето — ти просто мразиш хората. Това ли е?

— Какво? Не, аз…

— Адолин се старае. Чувства се зле заради онова, което ти се е случило, и прави каквото може, за да те възмезди. Той е добър човек. Толкова ли ти е трудно да спреш да го дразниш?

— Нарича ме мостови и момче — отвърна Каладин. Усещаше, че се държи инатливо. — Той дразни мен.

— Да, понеже той е човекът, който фучи наоколо и ако не се мръщи, сипе обиди. Адолин Колин, най-мъчният за общуване човек в Пустите равнини. Погледни го само! Толкова е противен!

Тя посочи с молива Адолин, който се смееше на нещо с тъмнооките момчета водоносци. Конярят доведе коня му и Адолин откачи шлема от седлото и даде на едното момче да го пробва. Шлемът беше смешно голям за хлапака.

Каладин се изчерви, а момчето зае стойка като Броненосец и всички се разсмяха отново. Каладин погледна Шалан, която беше скръстила ръце, а скицникът ѝ лежеше на гладко отрязания камък пред нея. Тя му се подсмихваше.

Нетърпима жена. Ба!

Каладин я остави и се отправи по неравната земя към Мост Четири, където настоя да участва в тегленето на моста, въпреки възраженията на Тефт, че сега бил „над тия работи“. Да не беше някой проклет светлоок. Никога нямаше да е над честния труд.

Познатата тежест на моста легна на раменете му. Скалата имаше право. Наистина беше по-леко. Усмихна се, когато чу ругатните на лопеновите братовчеди — и те като Ренарин биваха посвещавани в първото си носене на мост.

Пренесоха го над пропастта по един от далинаровите по-големи и по-трудно подвижни мостове и тръгнаха по платото. За някое време, докато вървеше в челото на Мост Четири, Каладин можа да си представи, че животът му е прост. Без нападения на платата, без стрели, без убийци, без охраняване. Само той, отрядът му и мостът.

За нещастие, когато наближиха другия край на просторното плато, Каладин почна да усеща умора и по навик опита да вдъхне Светлина, за да се укрепи. Светлината не дойде.

Животът не беше прост. И никога преди не беше, особено когато носеше моста. Да се преструва, че е другояче, щеше да е да променя миналото.

Помогна за свалянето на моста. После, щом забелязаха предните редици на войската, Каладин и хората му наместиха моста над пропастта. Войниците от авангарда бодро приветстваха сгодния случай да минат напред, да прекосят отсреща и да подсигурят следващото плато.

Мостовите ги последваха, а половин час по-късно ги преведоха на следващото плато. Продължиха така някое време — изчакваха да дойде далинаровият мост, минаваха и отвеждаха авангарда на следващото плато. Нижеха се часове, потни и обтягащи мишците. Хубави часове. Каладин не стигна до никакви заключения нито за краля, нито за своето участие в замисляното кралеубийство. Ала засега носеше моста и се наслаждаваше на придвижването на войската към целта и на ясното небе.

Когато денят вървеше към края си, наближиха платото, където опразнената какавида очакваше изследванията на Шалан. Както всеки път, Каладин и Мост Четири преведоха авангарда и се настаниха да чакат. Накрая основната част от войската се зададе, тромавите мостове заеха местата си и почнаха да се разгъват, за да прехвърлят пропастта.

Каладин пиеше на големи глътки топлата вода и гледаше. Уми лицето си, отри чело. Наближаваха. Това плато беше доста навътре в Равнините, почти до Кулата. Връщането щеше да отнеме часове, особено ако се движеха така бавно като на идване. Щеше да е доста след залез, когато се върнат в стана.

Ако Далинар наистина иска да удари центъра на Пустите равнини, разсъждаваше Каладин, походът ще отнеме дни и през цялото време хората му по платата ще бъдат заплашени от обкръжаване и откъсване от лагерите.

Дъждовният сезон щеше да е прекрасна възможност. Цели четири седмици дъжд, но без бури. Годината беше нечетна, та нямаше да има и Светлия ден — денят с буря точно по средата на дъждовния сезон. Това беше част от хилядодневния цикъл, две години, за които ставаше пълното завъртане на бурите. Но Каладин знаеше, че много алетски патрули и преди са опитвали да проучат в източна посока. Всички бяха погубени от бури, пропастни чудовища или паршендски ударни отряди.

Нищо, освен пълно придвижване на всички войски към центъра на Равнините, нямаше да свърши работа. А при това Далинар и всеки, който тръгнеше с него, щяха да бъдат откъснати.

Далинаровият мост тупна на място. Хората на Каладин минаха по своя мост и се подготвиха да го изтеглят за авангарда. Каладин мина и махна на отряда да продължава напред. Той самият отиде в края на големия мост.

Далинар тъкмо минаваше по моста и разговаряше със съгледвачите — до един скачачи. Зад тях слуги носеха дългите прътове.

— Искам оттук да се разпръснете — казваше им Върховният принц. — Няма да разполагаме с много време, преди да се наложи да се връщаме. Искам да проучите толкова плата, колкото виждате оттук. Колкото по-голяма част от пътуването си можем да планираме отсега, толкова по-малко време ще губим при същинското нападение.

Съгледвачите кимнаха, отдадоха чест и той ги освободи. Слезе от моста и кимна на Каладин. Зад тях пълководците, писарите и инженерите прекосиха моста. Щеше да ги последва основната част на войската и накрая, ариергардът.

— Сър, чух, че строите подвижни мостове — каза Каладин. — Предполагам, осъзнавате, че механичните са прекалено бавни за Вашето нападение.

Далинар кимна.

— Но ще ги носят войници. Няма нужда да го правят твоите хора.

— Сър, проявявате голяма загриженост, обаче аз не мисля, че има защо да се тревожите. Ако заповядате, мостовите отряди ще носят за Вас. Мнозина вероятно ще приветстват познатата работа.

— Войнико, мислех, че ти и хората ти приемате зачисляването на тази служба за смъртна присъда.

— Да, при начина, по който го правеше Садеас. Вие можете по-добре. Бронирани мостови, обучени да работят под строй. Пред тях — войници с щитове. Стрелци с лък със задачата да пазят мостовите отряди. Освен това, опасност има само по време на нападение.

Далинар кимна.

— Тогава подготви отрядите. Щом твоите хора се заемат с мостовете, войниците ще бъдат свободни, в случай че бъдем нападнати.

Върховният принц тръгна през платото, но един от дърводелците от другата страна на пропастта го повика. Далинар се обърна и пак закрачи по моста.

Разминаваше се с офицерите и писарите; срещна и Адолин и Шалан, които вървяха заедно. Шалан беше оставила паланкина, а Адолин — коня. Тя явно му говореше нещо за скритите останки от постройка, които намери в скалата.

А зад тях, от другата страна на пропастта, стоеше работникът, който повика Далинар да се върне.

Същият дърводелец, помисли Каладин. Набитият мъж с кепето и родилното петно. Къде съм го виждал?

И всичко си дойде на мястото. В дърводелския двор на Садеас. Човекът работеше там, надзираваше изработката на мостовете.

Каладин хукна.

Носеше се към моста още преди връзката да се избистри в ума му. Пред него Адолин се завъртя и побягна в търсене на заплахата, която Каладин бе съгледал. Остави удивената Шалан в средата на моста. Каладин бързо приближаваше към нея.

Дърводелецът улови някаква ръчка отстрани на механизма.

— Адолин, дърводелецът! — извика Каладин. — Спрете го!

Далинар още стоеше на моста. Нещо друго бе отклонило вниманието на Върховния принц. Каладин осъзна, че и той самият е чул нещо. Тръбите, сигналът за забелязан враг.

Всичко това се случи в един миг. Далинар се обърна по посока на тръбния призив. Дърводелецът улови ръчката. Адолин в бляскавата си Броня стигна до Далинар.

Мостът се наклони.

После рухна.

69 Нищо

Когато мостът падна под него, Каладин се пресегна за Светлина.

Нищо.

Обзе го ужас. Стомахът му като че пропадна и той се преобърна във въздуха.

Падането в мрака на пропастта бе кратък миг, но и цяла вечност. Зърна как Шалан и неколцина мъже в сини униформи падат и се блъскат ужасено.

Като удавник, който се бори да изплува, Каладин бъхтеше наоколо за Светлина. Няма да умре така! Небето е негово! Ветровете са негови. Пропастите са негови.

Няма да умре така!

Сил изпищя — ужасен, болезнен писък, който разтърси костите на Каладин. В същия миг той вдъхна от Светлината на Бурята, от самия живот.

Стовари се на дъното на пропастта и всичко стана черно.

Плуваше през болката.

Тя го заливаше като течност, ала не влизаше вътре. Кожата му я възпираше.

КАКВО СИ СТОРИЛ?

Далечният глас прозвуча като тътен на гръмотевица.

Каладин зина, отвори очи и болката пропълзя вътре. Внезапно цялото тяло го заболя.

Лежеше на гръб и гледаше нагоре към ивицата светлина във въздуха. Сил? Не… не, това бе слънчевата светлина. Отворът на пропастта, високо над него. Толкова навътре в Пустите равнини пропастите бяха дълбоки стотици стъпки.

Каладин изстена и се надигна да седне. Светлината бе невъзможно далечна. Той беше погълнат от тъмнината, а пропастта наоколо беше сенчеста и сумрачна. Хвана се за главата.

Взех малко Светлина на Бурята съвсем накрая, размисли той. Оцелях. Но този вик! Преследваше го и отекваше в ума му. Прозвуча почти като вика, който чу, щом докосна Меча на дуелиста на арената.

Провери за рани, шепнеше наученото от баща му някъде от неговите мисли. Тялото може да изпадне в шок от лошо счупване или рана и да не усети щетите. Каладин повтори движенията, с които провери крайниците си за счупвания, и не посегна към сферите в кесията си. Не искаше да осветява мрака, та да се изправи лице в лице с мъртвите, които навярно бяха около него.

Беше ли и Далинар сред тях? Адолин тичаше към баща си. Успял ли бе принцът да се добере до него преди рухването на моста? Носеше Броня, а и накрая скочи.

Каладин опипа бедрата и ребрата си. Болка и драскотини, но нищо счупено или разкъсано. Светлината, която задържа накрая… беше го защитила, може би дори го беше излекувала, преди да свърши. Накрая бръкна в кесията и извади сферите, само за да установи, че всички са потъмнели. Потърси в джоба си, после застина, понеже чу дращене наблизо.

Скокна на крака и се завъртя. Щеше му се да има оръжие. Дъното на пропастта стана по-светло. Някаква нетрепваща светлина разкри прилични на ветрила къдроцветни и висящи ластари по стените и тук-там струпани по дъното клонки и мъх. Глас ли беше това? Каладин за миг се обърка, когато сенките на стената пред него се размърдаха нереално.

После някой излезе иззад ъгъла. Този някой бе облечен в копринена рокля и носеше торба през рамо. Шалан Давар.

Тя изпищя при вида му, хвърли торбата на земята и заотстъпва, притиснала ръце до тялото си. Даже изтърва сферата, която носеше.

Каладин развъртя ръката си в рамото, та да я намести, и пристъпи по-близо до светлината.

— Успокой се — рече. — Аз съм.

— Отче на Бурята! — възкликна Шалан и избърза да си вземе сферата от земята. После приближи и поднесе светлината към него. — Наистина си ти… мостовият. Как…?

— Не знам — излъга той и погледна нагоре. — Ужасно си разместих шията и лакътят ме боли като гръм. Какво стана?

— Някой дръпна ръчката за извънредни случаи.

— Каква ръчка?

— Тя срутва моста в пропастта.

— Проклятие, звучи доста тъпо да имаш такъв уред — установи Каладин и зарови в джоба за останалите сфери. Тайничко ги погледна. Също бяха потъмнели. Бурята да го отнесе. Всичките ли беше използвал?

— Зависи — възрази Шалан. — Ами ако твоите хора са се изтеглили по моста и противникът се изсипва подире им? Предполага се, че ръчката има някакъв предпазител и не може да се дръпне по случайност, обаче може да се освободи бързо при нужда.

Той изстена, когато Шалан поднесе светлината край него към мястото, където двете половини на моста се бяха разбили в дъното на пропастта. Там лежаха телата, които Каладин очакваше.

Погледна. Трябваше да погледне. Нямаше следа от Далинар, но няколко от офицерите и светлооките дами, които тогава пресичаха моста, лежаха усукани и потрошени на купчини. При падане от двеста, че и повече стъпки нямаше оцелели.

Освен Шалан. Каладин не помнеше да я е грабнал, падайки. Но и не помнеше нищо от падането, освен вика на Сил. Този вик…

Добре. Трябва да е уловил Шалан несъзнателно и да я е заредил със Светлина, за да забави падането. Роклята ѝ беше изпокъсана, а косите — рошави, ала иначе явно бе невредима.

— Събудих се тук долу, в тъмното — каза тя. — Минало е доста време от падането ни.

— Откъде знаеш?

— Горе е почти тъмно. Скоро ще настане нощ. Когато се събудих, чух ехо от викове. Борба. Иззад онзи ъгъл видях нещо да свети. Оказа се, че е паднал войник, а кесията със сферите му е разкъсана. — Шалан видимо потрепери. — Бил е убит от нещо, преди да падне.

— Паршендите — каза Каладин. — Точно преди мостът да рухне, чух тръбите на предните отряди. Бяхме нападнати.

Проклятие. Вероятно това означаваше, че Далинар се е изтеглил, стига наистина да бе оцелял. Тук нямаше нищо, което да си заслужава сражението.

— Дай ми една сфера — поиска той.

Шалан му даде и Каладин отиде да огледа падналите. Привидно проверяваше дали някой няма пулс, но всъщност търсеше оръжие или сфери.

— Мислиш, че някой е останал жив? — попита Шалан. Гласът ѝ прозвуча слабо в тихата пропаст.

— Е, ние някак оцеляхме.

— Как стана това според теб? — попита Шалан и погледна отвора на пропастта, високо горе.

— Видях вятърни духчета, точно преди да паднем. Чувал съм в приказките, че те пазят човек, когато пада. Може да е било това.

Шалан мълчеше, докато той претърсваше труповете.

— Да — продума тя най-сетне. — Звучи логично.

Изглежда я убеди. Хубаво. Поне докато не почне да се чуди за приказките за „Благословения от Бурята Каладин“.

Нямаше други живи, но Каладин се увери, че Далинар и Адолин не са сред загиналите.

Глупав бях да не видя, че предстои опит за убийство, мислеше си той. Садеас опита да отслаби Далинар с разкриването на виденията на празненството преди няколко дни. Класически заговор. Опозори противника си, а после го убий, за да е сигурно, че няма да се превърне в мъченик.

По труповете имаше малко ценни неща. Шепа сфери, разни принадлежности за писане, които Шалан жадно грабна и пъхна в чантата си. Никакви карти. Каладин нямаше представа къде се намират. А с идването на нощта…

— Какво ще правим? — тихо попита Шалан, взирайки се в това царство на мрака с неочакваните сенки, леко потрепващите пипала и ластари, прилични на сипнали се полипи с мърдащите във въздуха мустачки.

Каладин си спомняше първите слизания в пропастите. Винаги му се струваха прекалено зелени, влажни и чужди. Наблизо изпод мъха надничаха два черепа и сякаш ги наблюдаваха. От някаква далечна локва се чу плясване и Шалан почна лудо да се озърта. Макар вече пропастите да бяха като дом за Каладин, той не отричаше, че понякога определено го тревожеха.

— Тук долу е по-безопасно, отколкото изглежда. Когато бях във войската на Садеас, прекарвах дни в пропастите и събирах вещи от мъртвите. Само внимавай за духчета на загниването.

— А пропастните чудовища? — попита Шалан и се завъртя да погледне в друга посока, когато някакъв кремлинг се стрелна по стената.

— Никога не съм виждал. — Вярно, макар веднъж да зърна сянката на чудовище, което с дращене вървеше през една от по-отдалечените пропасти. Потреперваше при самата мисъл за този ден. — Не се срещат толкова често, колкото твърдят хората. Истинската опасност са бурите. Виждаш ли, ако вали, дори някъде далеч…

— Да, наводнение. Много е опасно в тясната пропаст. Чела съм за това.

— Убеден съм, че много ще ни помогне — отвърна Каладин. — Спомена, че наблизо има мъртви войници?

Шалан посочи и Каладин тръгна натам. Тя го последва, като се придържаше близо до светлината. Каладин намери няколко мъртви копиеносци, пометени от платото горе. Раните бяха пресни. Току до тях лежеше мъртъв паршенд, също убит наскоро.

Паршендът носеше необработени скъпоценни камъни в брадата си. Каладин докосна един, поколеба се, после опита да вдъхне Светлина. Нищо. Той въздъхна, сведе глава в почит за мъртвите и накрая измъкна копие изпод едно от телата и се изправи. Светлината горе се бе превърнала в тъмно синьо. Нощ.

— И така, чакаме ли? — попита Шалан.

— За какво? — учуди се Каладин и нарами копието.

— Да се върнат… — тя млъкна. — Няма да се върнат за нас, нали?

— Ще решат, че сме мъртви. В името на Бурите, ние би трябвало да сме мъртви. Струва ми се, че сме прекалено далеч, та да идват да извадят труповете ни, предполагам. А това е още по-вярно след паршендското нападение. — Каладин потърка брадичката си. — Може да почакаме похода на Далинар. Той даваше знаци, че ще се движи в тази посока в търсене на центъра. Остават само няколко дни, нали?

Шалан пребледня. Всъщност, пребледня още повече. Светлата ѝ кожа беше толкова особена. Бяла и с червена коса, тя изглеждаше като някакъв много дребен рогоядец.

— Далинар предвижда да тръгне веднага след последната буря преди дъждовния сезон. Тази буря е скоро. И ще донесе много, много и много дъжд.

— Лоша идея значи.

— Можеш и така да го кажеш.

Каладин бе опитвал да си представи какво ли е бурята тук долу. Виждал беше последиците, докато събираха вещи с останалите от Мост Четири. Усуканите и изпотрошени трупове. Камарите отпадъци, натикани в стените и в пукнатините. Камъни с човешки ръст, носени небрежно от водите през пропастите, докато заседнат между стените, понякога на петдесетина стъпки височина.

— Кога? — попита той. — Кога е тази буря?

Шалан се вторачи в него, после почна да рови в чантата си — листеше хартиите със свободната ръка и стискаше чантата със скритата, през плата на ръкава. Махна на Каладин да дойде с неговата сфера, защото тя трябваше да прибере своята.

Той вдигна сферата да ѝ свети, докато тя прегледа някаква изписана страница.

— Утре вечер — тихо каза Шалан. — Веднага след залеза на първата луна.

Каладин изстена и вдигна сферата по-високо да огледа пропастта. Намираме се точно на север от пропастта, в която паднахме, разсъждаваше той. Значи пътят за връщане е… нататък?

— Добре тогава — каза Шалан. Пое дълбоко дъх и захлопна чантата. — Вървим обратно. Тръгваме веднага.

— Не искаш ли да поседнеш и да отдъхнеш за миг?

— Отдъхнала съм си напълно — отвърна тя. — Ако и ти си така, предпочитам да тръгваме. Щом се приберем, можем да си седим, да пийваме вино с подправки и да се смеем колко глупаво е било от наша страна да бързаме, като сме имали толкова много време за губене. Много бих искала да се почувствам глупава точно така. Ти?

— Аха. — Харесваше пропастите. Това обаче не означаваше, че иска да преживее бурята в пропаст. — Нямаш карта в чантата, нали?

— Не — свъси се Шалан. — Не взех моите карти. Сиятелната Велат носеше. Ползвах нейните. Но може да си припомня нещо от видяното.

— Тогава, мисля, че трябва да вървим нататък — каза Каладин и посочи. След това тръгна.

Мостовият се отправи накъдето беше посочил, без дори да ѝ позволи да каже мнението си. Шалан запази сръднята за себе си, грабна торбата — беше намерила няколко меха с вода у един войник — и чантата. Забърза след него, а полите ѝ се закачиха за нещо, за което тя се надяваше, че е много бяла пръчка.

Високият мостови умело прескачаше и заобикаляше отломките, вперил поглед напред. Защо той трябваше да оцелее? В интерес на истината обаче, Шалан бе доволна да намери някого. Нямаше да е приятно да върви тук долу сама. Той поне беше достатъчно суеверен да си мисли, че е бил спасен от някакъв поврат на съдбата и от духчета. Шалан нямаше представа как се е спасила тя самата, какво остава за него. Шарка се возеше върху полите ѝ, а преди намирането на мостовия, той разсъждаваше как Светлината на Бурята е опазила живота ѝ.

Жива след падане от най-малко двеста стъпки? Това само доказваше колко малко знае Шалан за способностите си. Отче на Бурята! Спасила беше и този човек. Убедена беше. Той падаше точно до нея.

Но как? И можеше ли да разбере как да го направи отново?

Забърза да го настигне. Проклетите алети и техните влудяващо дълги крака. Той маршируваше като войник, без да се замисля, че Шалан трябва да подбира пътя си по-внимателно. Не искаше полите ѝ да се закачат на всеки клон.

Стигнаха до някакво езерце на дъното на пропастта и той скокна на един пън, който лежеше във водата като мост, почти без да наруши хода си. Шалан спря на края.

Мостовият я погледна в светлината на сферата.

— Няма пак да ми искаш ботушите, нали?

Шалан вдигна крак и показа приличните на войнишки ботуши, които носеше под роклята. Това го накара да попривдигне вежда.

— Не ми е и хрумвало да излизам в Пустите равнини по пантофки — съобщи тя и се изчерви. — Пък и никой не може да ти види обувките под толкова дълга рокля.

Тя гледаше пъна.

— Искаш ли да ти помогна да минеш?

— Всъщност се чудя как стволът на тежкостъпо дърво се е озовал тук — призна Шалан. — Не е възможно да виреят из тези части на Пустите равнини. Твърде студено е. Може да е расло някъде по крайбрежието. И бурята наистина го е довлякла толкова далече? На четиристотин мили?

— Няма да ме караш да спирам, за да го нарисуваш, нали?

— О, я стига — отвърна Шалан, стъпи на пъна и премина. — Знаеш ли колко скици на тежкостъпи дървета имам?

Другите неща тук долу обаче бяха съвсем различни. Докато вървяха, Шалан използваше своята сфера — която трябваше някак да крепи в свободната ръка, докато в скритата държеше чантата, а на рамото ѝ висеше торбата — та да осветява наоколо. Беше изумително. Дузини видове ластари, червени, оранжеви и виолетови къдроцветни. Ситни скални пъпки по стените, малки гроздове бобинки, които отваряха и затваряха черупките си, сякаш дишат.

Клъбца духчета на живота се носеха около някакъв шистокор, който растеше възлест като пръсти. Горе почти никъде не се срещаше подобно образувание. Бляскавите песъчинки зелена светлина се понесоха през пропастта към цяла стена, покрита с тръбообразни растения, от чиито горен край се гънеха дребни пипала. Когато Шалан мина, пипалата се прибраха като вълна, минала нагоре по стената. Шалан тихо пое дъх и взе Спомен.

Мостовият спря и се обърна.

— Е?

— Нима не забелязваш колко е красиво?

Той вдигна поглед към стената от тръбообразни растения. Шалан беше убедена, че някъде е чела за тях, но името ѝ убягваше.

Мостовият продължи напред.

Шалан затича подире му. Торбата биеше по гърба ѝ. Почти се препъна в камара усукани мъртви ластари и пръчки, когато го настигна. Изруга и заподскача на един крак, преди да стъпи устойчиво.

Той се пресегна и взе торбата.

Най-сетне, помисли Шалан.

— Благодаря.

Каладин изсумтя, метна торбата на рамо и продължи, без да продума. Стигнаха до кръстопът в пропастта — един коридор водеше наляво, а друг надясно. Трябваше да обиколят следващото плато, преди да продължат на запад. Шалан огледа процепа и добре запамети как изглежда платото от тази страна, а Каладин избра пътя.

— Ще отнеме време — рече той. — Даже по-дълго, отколкото трая идването ни тук. Тогава трябваше да изчакваме цялата войска. От друга страна, минавахме по средата на платата. Сега заобикалянето на всяко много ще удължи пътя.

— Е, поне компанията е приятна.

Той я изгледа.

— Приятна за тебе, искам да кажа.

— През целия път на връщане ли ще слушам бръщолевенето ти?

— Не, разбира се. Имам намерение освен това да плещя, да бъбря и от време на време да ломотя. Обаче не много, та да не разваля нещо хубаво.

— Прекрасно.

— Упражнявам се и да дрънкам глупости.

— Нямам търпение да чуя.

— О, добре, всъщност това беше.

Каладин я изучаваше, суровите му очи се впиваха в нейните. Тя се обърна. Мостовият явно не ѝ вярваше. Беше телохранител; Шалан се съмняваше, че вярва на много хора.

Стигнаха до друга пресечка и този път Каладин решаваше по-дълго. Шалан разбираше защо — долу трудно можеше да се определи посоката. Платата бяха разнообразни и неравномерни. Някои бяха дълги и тесни, други — почти съвършено кръгли. По страните си имаха издатини и полуострови. Така виещият се между тях път се превръщаше в лабиринт. Би трябвало да е лесен — все пак, задънените проходи бяха малко, така че двамата просто трябваше да вървят все на запад.

Но накъде беше запад? Долу можеха много, много лесно да се загубят.

— Нали не подбираш наслуки откъде да минем? — попита Шалан.

— Не.

— Явно много знаеш за пропастите.

— Да.

— Може би защото мрачната атмосфера приляга на нрава ти.

Каладин гледаше напред и вървеше, без да отговори.

— Бурята да го отнесе — възкликна Шалан и забърза да го настигне. — Предполагаше се, че това е ведро. Какво е нужно, за да се поотпуснеш, мостови?

— Май съм просто един… как го каза? „Изпълнен с омраза“ човек?

— Не съм видяла доказателство за противното.

— Защото не си си направила труда да погледнеш, светлоока. Всеки под твоето положение е само играчка.

— Какво? — възкликна тя. Имаше чувството, че я е зашлевил през лицето. — Откъде ти хрумна?

— Очевидно е.

— За кого? Само за теб? Кога си ме видял да се отнасям към човек с по-ниско положение като към играчка? Дай ми един пример.

— Когато се озовах в затвора — отвърна той начаса, — задето направих нещо, за което всеки светлоок щеше да бъде приветстван.

— И това беше по моя вина?

— По вина на всички вас. Всеки път, когато някой от нас е мамен, поробван, бит или съсипан, вината пада върху всички вас, които поддържате това. Дори непряко.

— Ох, моля те. Светът не е справедлив? Какво велико откритие! Някои хора с власт тормозят онези, над които властват? Удивително! И откога е почнало това?

Каладин не отговори. Завърза сферите си на върха на копието в кесийка от бялата кърпичка, която откри у една от писарите. Държеше копието нависоко и сферите осветяваха пропастта добре.

— Мисля — продължи Шалан и прибра своята сфера за по-удобно, — че ти само си търсиш оправдания. Да, отнасяли са се зле с теб. Признавам го. Но според мен ти си онзи, който се интересува от цвета на очите. Просто ти е по-лесно да се преструваш, че всеки светлоок те тормози заради положението ти. Питал ли си се някога дали няма по-просто обяснение? Не може ли хората да не те харесват не защото си тъмноок, а защото си страшно непоносим?

Каладин изсумтя и тръгна още по-бързо.

— Не — рече Шалан и направо затича, за да е редом с него. — Няма да се измъкнеш от това. Не можеш да намекваш, че злоупотребявам с положението си и после да се изнижеш без отговор. Направи го по-рано, с Адолин. Сега го правиш с мен. Какво ти има?

— Искаш по-добър пример за това как си играеш с по-нископоставените от теб? — избегна въпроса ѝ Каладин. — Добре. Открадна ми ботушите. Правеше се на някоя, която не си, и тормозеше един тъмноок войник, когото току-що беше срещнала. Достатъчно добър пример ли е това как си играеш с човек, който според теб стои по-ниско?

Шалан спря. Тук Каладин имаше право. Искаше да обвини влиянието на Тин, но неговата забележка обезсили довода ѝ.

Той спря и се обърна. Най-сетне въздъхна и рече:

— Виж сега. Не ти се сърдя за ботушите. От това, което виждам напоследък, не си толкова лоша, колкото са другите. Затова, нека просто оставим нещата така.

— Не съм толкова лоша, колкото са другите ли? — възкликна Шалан и пристъпи напред. — Какъв приятен комплимент. Е, да кажем, че си прав. Може би аз съм безсърдечна богаташка. Това не променя обстоятелството, че ти можеш да си направо лош и противен, Благословени от Бурята Каладин.

Той сви рамене.

— Това ли е? Аз се извинявам и в замяна получавам само свиване на рамене?

— Аз съм това, в което ме превърнаха светлооките.

— Значи въобще не си виновен — хладно каза Шалан — за начина, по който се държиш.

— Бих казал, че не съм.

— Отче на Бурята. Не мога да кажа нищо, за да променя отношението ти към мен, нали? Ти ще продължиш да съдиш хората, да ги ненавиждаш и да си изпълнен със злост. Неспособен да се държиш добре с околните. Животът ти ще да е много самотен.

Това явно го докачи, понеже в светлината на сферите се видя как лицето му почервенява.

— Почвам да си променям мнението, че си по-добра от останалите.

— Не лъжи. Ти никога не си ме харесвал. Още от самото начало. И не само заради ботушите. Виждам как ме наблюдаваш.

— Понеже знам, че лъжеш, усмихвайки се на всеки срещнат. Откровена си, само когато обиждаш някого!

— Единственото откровено нещо, което мога да кажа на теб, са обидите!

— Ба! — пламна Каладин. — Аз само… Ба! Защо като съм с тебе ми иде да си издера лицето, жено?

— Нарочно съм обучена за това. И събирам лица.

Това какво беше?

— Не можеш просто…

Каладин млъкна, когато дращенето, отекващо от пропастта, стана по-силно.

Веднага затули с длан стъкмения от сферите фенер и потопи двама им в мрак. По преценка на Шалан, това не помогна. Тя се запрепъва към Каладин в тъмнината и стисна мишницата му със свободната си ръка. Дразнеше я, но поне беше тук.

Дращенето продължи. Като от камък върху камък. Или… от черупка върху камък.

— Май — тревожно прошепна тя — надвикването в кънтящата мрежа от пропасти не беше много умно.

— Аха.

— Приближава се, нали?

— Аха.

— Значи… бягаме?

Дращенето като че идваше току иззад следващия завой.

— Аха — отвърна Каладин, свали ръка от сферите и побягна далеч от шума.

70 От кошмар

Каладин хукна надолу през пропастта. Прескачаше клонаци и смет, плясваше в локвите. Момичето се справяше по-добре от очакваното, макар заради роклята да бе далеч по-бавна от него.

Позабави, за да се нагоди към нейните крачки. Колкото и да беше влудяваща, Каладин нямаше да допусне адолиновата годеница да бъде изядена от пропастно чудовище.

Стигнаха пресечка и избраха пътя случайно. На следващата спряха само колкото да видят дали не са преследвани.

Бяха. Тропот зад тях, нокти по камъка. Дращене. Каладин грабна чантата на момичето — вече носеше и торбата ѝ — и хукнаха по следващия коридор. Или Шалан бе отлична бегачка, или ужасът я бе обзел, понеже дори не се задъха, когато стигнаха следващата пресечка.

Нямаха време за бавене. Каладин пак се понесе. Шумът от стърженето на черупката изпълваше ушите му. Из пропастта внезапно отекна звукът на четири гласа, мощен като хиляда тръби. Шалан изпищя, ала Каладин едва я чу в ужасния шум.

Пропастните растения се прибираха на вълни. За миг цялото място, което гъмжеше от живот, опустя, като че светът се готвеше за буря. Двамата пак стигнаха кръстопът и Шалан се позабави да погледне обратно, по посока на звука. Протегна ръце напред, като че се канеше да прегърне звяра. Проклета жена! Каладин я грабна и я повлече подире си. Претичаха през две пропасти, без да спират.

Звярът още ги следваше, но сега Каладин само го чуваше. Нямаше представа колко близо е, но ги беше надушил. Или пък ги чуваше? Каладин не знаеше как ловуват чудовищата.

Нужен е план! Не можем само…

На следващия кръстопът, Шалан хвана в обратната на избраната от него посока. Каладин изруга, спря тежко и хукна след нея.

— Не е време — изпухтя той — да спорим за…

— Мълчи. След мен.

Поведе го до една пресечка, после до друга. Каладин остана без дъх, дробовете му негодуваха. Шалан спря, сетне посочи и затича в пропастта. Каладин я последва, като току поглеждаше през рамо.

Виждаше само чернота. Лунната светлина бе твърде далечна и приглушена. Не можеше да освети дълбините. Нямаше и да разберат, че чудовището ги е настигнало, докато не попадне в светлината на сферите. Но звучеше близо. Отче на Бурята!

Каладин отново се съсредоточи върху тичането. Едва не се препъна в нещо на земята. Труп? Прескочи го и настигна Шалан. Полите ѝ бяха разкъсани и съдрани от тичането, косите ѝ бяха чорлави, лицето ѝ гореше. Тя поведе по друг коридор, където забави ход и спря. Опря ръка на стената и се задъха.

Каладин затвори очи. Вдишваше и издишваше. Не можем да почиваме дълго. Той ще дойде. Имаше чувството, че ще припадне.

— Покрий светлината! — прошепна Шалан.

Каладин ѝ се намръщи, но я послуша.

— Не можем да почиваме дълго — също прошепна той.

— Тихо.

Мракът беше пълен, с изключение на мъждивата светлинка, която се процеждаше между каладиновите пръсти. Дращенето като че идеше точно над тях. Бурята да го отнесе! Можеше ли да се бие с такова чудовище? Без Светлина на Бурята? Той отчаяно опита да вдъхна Светлина от сферите, които държеше в дланта си.

Никаква Светлина. А и не беше виждал Сил след падането. Дращенето продължи. Каладин се подготви да бяга, но…

Звуците сякаш не приближаваха повече. Каладин се замисли. Трупът, който прескочи — беше на някой от падналите в днешното сражение. Шалан ги бе довела обратно на мястото, откъдето тръгнаха.

И… при храна за чудовището.

Каладин чакаше напрегнато и слушаше как сърцето блъска в гърдите му. Драскането отекваше в пропастта. Странно, но някаква светлина проблесна в коридора зад тях. Какво ли беше това?

— Стой тук — тихо рече Шалан.

После, колкото и да не беше за вярване, тя тръгна към звуците. Каладин несръчно държеше сферите в една ръка, а другата протегна и я сграбчи.

Тя се обърна и сведе поглед. Без да иска, Каладин я бе уловил за скритата ръка. Тутакси я пусна.

— Трябва да го видя — прошепна Шалан. — Толкова сме близо.

— Да не си луда?

— Май да.

И продължи към звяра.

Каладин се двоумеше и я ругаеше безгласно. Най-сетне остави копието и пусна торбата и чантата върху сферите, та да приглушат светлината. Тръгна след нея. Какво друго можеше да стори? Да обяснява на Адолин? Да, князче. Оставих Вашата годеница да се размотава сама в тъмнината и чудовището да я изяде. Не, не отидох с нея. Да, аз съм страхливец.

А напред имаше светлина. И светлината разкриваше Шалан — поне силуета ѝ — приклекнала до завоя в пропастта, тя надничаше оттатък. Каладин отиде при нея, сниши се и надзърна.

Там беше.

Звярът изпълваше пропастта. Беше дълъг и тънък, а не закръглен или масивен като някои по-дребни кремлинги. Извит и лъскав, със стреловидна муцуна и остри мандибули.

И сбъркан. Сбъркан по някакъв труден за описване начин. Нали грамадните животни трябваше да са тромави и кротки като чулите. А този огромен звяр се движеше с лекота, краката му стъпваха на стените на пропастта и се държаха там, та туловището едва докосваше земята. Изяде трупа на войника — стисна го с по-малките щипци близо до устата си, после страховито отхапа и откъсна половината.

Лицето му беше като от кошмар. Зло, силно, почти разумно.

— Тези духчета — прошепна едва доловимо Шалан. — Виждала съм ги…

Духчетата танцуваха около звяра. Те бяха източникът на светлината. Приличаха на светещи стрелички и наобикаляха чудовището на ята, но от време на време някое се отделяше и изчезваше като малко валмо дим във въздуха.

— Небесните змиорки — додаде Шалан. — Те следват и небесните змиорки. Пропастното чудовище харесва труповете. Възможно ли е поначало родът му да е мършояден? Не, щипците изглеждат предназначени за трошене на черупки. Подозирам, че бихме се натъкнали на стада диви чули близо до естествените местообитания на чудовищата. Но те идват в Пустите равнини да правят какавиди, а тук храната е оскъдна и затова нападат хората. Защо това чудовище е останало, след като е направило какавидата?

Пропастното чудовище привърши храненето. Каладин хвана Шалан за рамото и тя с видима неохота му позволи да я отмъкне.

Върнаха се при вещите си, взеха ги и възможно най-тихо се оттеглиха по-дълбоко в тъмнината.

Вървяха с часове. Посоката бе напълно различна от досегашната. Шалан пак позволи на Каладин да води, но направи всичко по силите си да следи пропастите. Нужно ѝ беше да ги нарисува, за да е по-сигурна.

Образите на пропастното чудовище се тълпяха в ума ѝ. Какво величествено животно! Пръстите направо я сърбяха да го нарисува по Спомена, който взе. Краката бяха по-големи, отколкото тя си представяше; не като на ног, с неговите тънки прешленести крачка, поддържащи дебелото му тяло. Този звяр излъчваше мощ. Като белогръба, само че огромен и още по-странен.

Вече бяха далеч от него. Надяваха се това да означава, че са в безопасност. Нощта дотежаваше на Шалан, защото бе станала рано за експедицията.

Тайно провери сферите в кесията. Изчерпила бе всички по време на падането. Благословен да е Всемогъщият за Светлината — трябваше да напише благодарствен глиф. Без силата и издръжливостта, получени от Светлината, никога нямаше да настигне дългокракия Каладин.

В името на Бурята, сега вече бе изтощена. Като че Светлината беше преумножила способностите ѝ, ала сетне я изостави смазана и изнурена.

На следващата пресечка Каладин спря и я огледа.

Тя му се усмихна слабо.

— Ще трябва да спрем, за да пренощуваме.

— Съжалявам.

— Не е само заради теб — отвърна той и вдигна поглед към небето. — Откровено нямам представа вървим ли в правилната посока или не. Съвсем се обърках. Ако на зазоряване видим откъде изгрява слънцето, това ще ни каже накъде да продължим.

Тя кимна.

— Все още можем да се върнем навреме — додаде Каладин. — Няма нужда да се тревожиш.

Така го каза, че Шалан тутакси се разтревожи. Все пак му помогна да намери относително сухо място на земята и двамата се настаниха. Сложиха сферите в средата, като измислено огнище. Каладин порови в торбата, която Шалан бе взела от мъртвия войник, и извади хляб и пастърма от чул. По никой начин не беше най-привлекателната храна, ала поне беше нещо.

Шалан облегна гръб на стената, загледа се нагоре и почна да се храни. Безквасният хляб беше от Превърнато зърно — личеше по вкуса на развалено. Облаците в небето не ѝ позволяваха да види звездите, ала пред тях се движеха звездни духчета и правеха фигури.

— Странно е — прошепна тя, докато Каладин се хранеше. — Долу съм едва половин нощ, а ми се струва много по-отдавна. Платата горе изглеждат толкова далечни, нали?

Каладин изсумтя.

— Ах, да. Сумтенето на мостовия. Цял език. Ще трябва да разуча морфемите и интонациите заедно с тебе. Още не ги знам.

— От теб ще излезе ужасен мостови.

— Твърде съм ниска ли?

— Хмм, да. И твърде много жена. Съмнявам се, че ще изглеждаш добре в обичайните къси гащи и отворен елек. Или по-скоро ще изглеждаш прекалено добре. Може да е малко разсейващо за другите мостови.

Шалан се усмихна, порови в чантата и извади скицника и моливите. Поне беше паднала с тях. Почна да рисува, като си тананикаше тихичко. Отмъкна една от сферите да си свети. Шарка стоеше на полите ѝ и се задоволяваше да мълчи в присъствието на Каладин.

— Бурята да го отнесе. Не правиш автопортрет с одеждите на мостови…

— Да, разбира се. Рисувам ти прелъстителни картинки, след като сме прекарали няколко часа заедно в пропастта. Ама че въображение имаш, мостови — отвърна тя и защрихова една линия.

— Е, нали за това говорехме — промърмори той, стана и отиде да види какво рисува. — Мислех, че си уморена.

— Смазана съм. Затова трябва да си почина.

Очевидно. Първата скица нямаше да е на пропастното чудовище. Нужно ѝ беше да загрее.

Затова изобрази пътя им през пропастите. Нещо като карта, но по-скоро картина на пропастите, както би ги видяла отгоре. Направи я с достатъчно въображение, та да е интересна, ала беше убедена, че представя погрешно някои ридове и ъгли.

— Какво е това? — попита Каладин. — Рисунка на равнините?

— Нещо като карта — отговори Шалан, но се свъси. Какво говореше за нея обстоятелството, че не може да тегли няколко черти и да представи местоположението им като нормален човек? Трябваше да нарисува картина. — Не знам пълните очертания на платата, които заобиколихме, а само пропастите, през които минахме.

— И ги помниш толкова добре?

Бурни ветрове. Нали имаше намерението да държи в тайна способността да вижда неща и да ги запаметява?

— Ъъ… Не, не наистина. Налучквам повечето.

Почувства се глупаво, задето разкри умението си. Воал щеше да намери какво да каже. Всъщност, доста зле беше, че Воал не е тук долу. Повече щеше да я бива в тази работа с оцеляването сред пустошта.

Каладин взе рисунката от пръстите ѝ, стана и я освети със сферата.

— Добре. Ако картата ти е точна, ние сме вървяли на юг вместо на запад. Трябва ми светлина, за да се оправя по-добре.

— Може би — рече Шалан и извади друг лист, за да започне скицата на пропастното чудовище.

— Ще почакаме слънцето утре — каза Каладин. — Изгревът ще ми подскаже накъде да вървим.

Шалан кимна и се зае с рисунката, а той си направи място и се настани, като сгъна куртката си за възглавница. И на Шалан ѝ се щеше да се свие, ала скицата не можеше да чака. Поне нещо трябваше да изобрази.

Издържа едва половин час — през това време направи навярно четвърт от скицата — и сетне се наложи да я остави, да се свие на земята с торбата вместо възглавница и да заспи.

Още беше тъмно, когато Каладин я смушка с дръжката на копието да се буди. Шалан изстена, обърна се върху дъното на пропастта и сънливо опита да сложи възглавницата на главата си.

Тя, разбира се, се разсипа и върху Шалан напада чулска пастърма. Каладин се разсмя.

Много ясно, това го развесели. Проклет човек. Колко ли беше успяла да поспи? Замига с мътните си очи и се взря в отвора на пропастта далече горе.

Не. Нямаше и най-малък проблясък светлина. Значи, два или три часа сън? Или по-скоро „сън“. Трудно беше да се определи какво е правила. Навярно би го нарекла „мятане и въртене върху каменистата земя с внезапно будене от време на време, та да видя, че лигата ми е направила локвичка“. Всъщност, това определение не се отрони от езика ѝ. За разлика от споменатата лига.

Седна и протегна схванатите си крайници. Провери дали през нощта ръкавът ѝ не се е разкопчал, или да е станало нещо също толкова смущаващо.

— Трябва ми баня — промърмори тя.

— Баня? Та ти си далеч от цивилизацията само от един ден.

Тя сбърчи нос.

— Това, че ти си свикнал на вонята на немитите мостови, не значи, че и аз трябва да се присъединя.

Каладин се подсмихна, взе парче пастърма от рамото ѝ и го метна в устата си.

— В родния ми град банята беше веднъж седмично. Мисля, че дори на тамошните светлооки ще им се види странно, че тук всички, даже простите войници, се къпят по-често.

Как смееше той да е толкова весел сутрин? Или по-точно „сутрин“. Докато Каладин не гледаше, тя го замери с още едно парче пастърма. Проклетникът го улови.

Мразя го.

— Чудовището не ни изяде, докато спяхме — рече той и пререди торбата, като остави навън само един мях вода. — Бих казал, че при тези обстоятелства това е най-голямата благословия, която можем да чакаме. Хайде, ставай. Твоята карта ми дава представа накъде да вървя. Ще можем да видим и слънцето, за да се уверим, че сме на прав път. Искаме да бием бурята, нали?

— Теб искам да набия — измърмори Шалан. — С пръчка.

— Това пък какво беше?

— Нищо — отвърна тя, стана и се помъчи да направи нещо с чорлавите си коси. В името на Бурите. Сигурно изглеждаше като поразена от гръм мастилница с червено мастило. Въздъхна. Нямаше четка, а и не личеше Каладин да ѝ дава време да си сплита косите, затова си нахлузи ботушите — носенето на едни чорапи два дни поред беше най-малкото ѝ недостойнство — и взе чантата. Каладин носеше торбата.

Шалан тръгна след него през пропастта. Стомахът ѝ се оплакваше от слабата снощна храна. Не ѝ се струваше добре да яде, затова — нека си къркори. Така му се пада, рече си тя. Каквото и да означаваше това.

Най-сетне небето почна да просветлява. От мястото на светлината разбраха, че вървят накъдето трябва. Каладин изпадна в обичайното си мълчание и бодрото му държание от сутринта се изпари. Изглеждаше погълнат от тежки мисли.

Шалан се прозя и тръгна редом с него.

— Какво си мислиш?

— Мисля си колко е хубаво да има малко тишина. Никой да не ми додява.

— Лъжец. Защо толкова се стараеш да отблъснеш хората?

— Може просто да не искам нови спорове.

— Няма и да получиш. — Шалан пак се прозина. — Прекалено рано е за спорове. Опитай. Обиди ме.

— Няма да…

— Обида! Веднага!

— По-скоро бих вървял през тези пропасти с умопобъркан убиец, отколкото с тебе. Така поне ако разговорът ми дотегне, ще мога лесно да се отърва.

— Краката ти миришат — отвърна Шалан. — Виждаш ли? Много е рано. Не е възможно да съм остроумна в този час. Значи, никакви спорове. — Тя замълча и додаде малко по-тихо. — Пък и никой убиец не би склонил да тръгне с тебе. Всеки трябва поне малко да се държи на положение.

Каладин изсумтя и устните му трепнаха.

— Внимавай — предупреди Шалан и прескочи някакъв пън. — Това беше почти усмивка. А и мога да се закълна, че по-рано сутринта ти беше весел. Добре де, умерено доволен. Все едно, ако почнеш да изпадаш в по-добро настроение, това ще наруши разнообразието на цялото пътешествие.

— Разнообразие ли?

— Да. Ако и двамата сме приятни, няма никакво изкуство. Нали разбираш, голямото изкуство е въпрос на противопоставяне. Светлини и сенки. Щастливата, усмихната и лъчезарна дама и мрачният, сърдит и зловонен мостови.

— Това… — Каладин замълча. — Зловонен?

— Могъщ портрет. Разкрива героя с вътрешните му контрасти — силен, но с намек за уязвимост, та да може зрителят да се отъждестви с него. Малкото ти затруднение може да допринесе за динамично противопоставяне.

— Как изобщо можеш да нарисуваш такова нещо? — свъси се Каладин. — Освен това, не съм зловонен.

— Охо, ставаш все по-добър? Олеле.

Каладин я погледна безмълвно.

— Объркване. Щедро ще го възприема като знак за изумлението ти, че проявявам чувство за хумор толкова рано. — Шалан се приведе заговорнически и прошепна. — Наистина не съм много остроумна. По една случайност, ти си глупав, затова така изглежда. Контраст, помниш ли?

Тя му се усмихна и продължи да върви, като си тананикаше. Всъщност денят изглеждаше доста по-добре. Защо по-рано тя беше в лошо настроение?

Каладин притича да я настигне.

— Бурята да те отнесе, жено. Не знам какво да правя с теб.

— За предпочитане е да не е труп.

— Изненадан съм, че никой не е свършил тази работа вече. — Каладин поклати глава. — Кажи ми честно. Защо си тук?

— Ами, мостът рухна и аз паднах…

Каладин въздъхна.

— Извинявай. Нещо в тебе ме кара да се заяждам, мостови. Дори сутрин. Както и да е. Защо дойдох тук? Имаш предвид, в Пустите равнини?

Той кимна. Имаше някаква груба хубост в него. Като красотата на скала, за разлика от красотата на изящна скулптура, каквато притежаваше Адолин.

Но напрежението на Каладин я плашеше. Изглеждаше сякаш непрестанно е със стиснати зъби и не може да си позволи — или да позволи другиму — просто да поседне и хубавичко да си почине.

— Дойдох заради работата на Ясна Колин. Изследванията ѝ не бива да се изоставят.

— А Адолин?

— Адолин е приятна изненада.

Минаха край цяла стена, покрита с увиснали ластари, чиито корени бяха високо в скалата, на едно отчупено място. Сгърчиха се и се изтеглиха, когато Шалан наближи. Много са бързи, отбеляза тя. По-бързи са от повечето ластари. Тъкмо обратното на растенията в градините у дома, където насажденията бяха култивирани отдавна. Опита да грабне един и да го отреже, но той се движеше твърде бързо.

Проклятие. Трябваше ѝ парченце, за да може щом се върнат, да завъди растението за опит. Представи си, че е тук да изследва и да записва нови видове и това ѝ помогна да разсее унинието. Чу тихото жужене на Шарка откъм полите ѝ, като че той разбираше какво върши, та да се разсее от трудностите и опасностите. Перна го. Какво щеше да си помисли мостовият, ако чуеше, че дрехата ѝ бръмчи?

— Чакай малко — каза Шалан, когато най-сетне улови един ластар. Каладин се облегна на копието и загледа как тя отрязва крайчеца на растението с ножчето, което държеше в чантата си.

— Изследването на Ясна — подзе той. — Има ли нещо общо с постройките, които се крият тук, под крема?

— Какво те кара да кажеш това? — попита Шалан и прибра растението в празното бурканче от мастило, което държеше за събиране на проби.

— Прекалено много усилия положи да дойдеш тук. Привидно всичко се правеше, за да проучиш какавидата на пропастното чудовище. При това мъртва. Трябва да има нещо повече.

— Виждам, че не разбираш натрапчивото естество на науката.

Шалан раздруса бурканчето.

Каладин изсумтя.

— Ако наистина искаше да видиш какавида, можеше просто да ги накараш да ти донесат. Имат от онези, теглени от чули, шейни за ранените. Шейната щеше да свърши работа. Не беше нужно ти самата да пътуваш толкова далече.

Проклятие. Разумен довод. Добре, че Адолин не бе помислил за това. Принцът беше чудесен и определено не беше глупав, но беше… умствено праволинеен.

А този мостови се оказа различен. Как я наблюдаваше, как разсъждаваше. Дори как говореше, осъзна тя. Каладин говореше като образован светлоок. Ами робското клеймо на челото му? Косата го прикриваше, но според Шалан единият знак беше шаш.

Навярно можеше да се чуди какво движи този човек също толкова дълго, колкото той явно се тормозеше за нея.

— Богатства — предположи Каладин, когато продължиха по пътя си. Задържа някакви мъртви клони, стърчащи от един процеп, та Шалан да мине. — Тук има някакво скрито съкровище и ти го търсиш? Но… не. Можеш достатъчно лесно да се сдобиеш с богатство чрез брака си.

Шалан не отговори и прекрачи през отвора, който той беше направил за нея.

— Никой не беше чувал за тебе преди. В дома Давар наистина има дъщеря на твоя възраст, а и отговаряш на описанието. Може да си самозванка, обаче наистина си светлоока, а и това веденско семейство не е особено важно. Ако се главоболеше да се представяш за друга, нямаше ли да си избереш по-важна личност?

— Явно доста си мислил по въпроса.

— Това ми е работата.

— Откровена съм с теб. Изследването на Ясна е причината да дойда в Пустите равнини. Мисля, че целият свят може да се намира в опасност.

— Затова разговаря с Адолин за паршите.

— Чакай. Откъде… Твоите хора бяха на терасата с нас. Те ли ти казаха? Не допусках, че са достатъчно близо, та да подслушват.

— Нарочно им казах да стоят близо — обясни Каладин. — По онова време донякъде бях убеден, че си тук, за да убиеш Адолин.

Е, Каладин беше откровен. И прям.

— Моите хора казаха, че изглежда си искала паршите да бъдат убити.

— Нищо подобно не съм казвала. Обаче се тревожа, че те могат да ни предадат. Доста е съмнително и не вярвам, че ще убедя Върховните принцове без още доказателства.

— Но ако успееш — полюбопитства Каладин, — какво ще направиш? С паршите.

— Ще ги прокудя.

— И кой ще ги замени? Тъмнооките?

— Не казвам, че ще бъде лесно.

— Ще трябват още роби — разсъди Каладин. — Мнозина честни хора ще се окажат с робско клеймо.

— Приемам, че още таиш горчивина от онова, което е станало с теб.

— А ти нямаше ли да се чувстваш така?

— Да, предполагам. Наистина съжалявам, че са се отнесли с тебе така, но можеше да е по-лошо. Можеха да те обесят.

— Не искам да съм на мястото на палача, който опитва да го направи — отвърна Каладин тихо, но напрегнато.

— Нито пък аз — подхвърли Шалан. — Мисля, че обесването е лош занаят за палач. По-добре да си онзи с брадвата.

Каладин се намръщи.

— Нали разбираш, с брадвата е по-лесно да се издигнеш с цяла глава…

Каладин зяпна. После потръпна.

— Ох, Бурята да го отнесе. Това беше ужасно.

— Не, беше смешно. Явно доста бъркаш двете неща. Не бой се. Тук съм, за да ти помогна.

Каладин поклати глава.

— Не че не си остроумна, Шалан. Само че усещам, че се стараеш прекалено. Светът не е някакво слънчево място и това няма да се промени, колкото и неистово да се мъчиш да обърнеш всичко на шега.

— Технически светът е слънчево място. През половината време.

— За хора като теб — може би.

— Какво значи това?

Каладин се свъси.

— Виж какво, не искам пак да се караме. Става ли? Аз само… Моля те. Нека оставим този въпрос.

— А ако обещая да не се ядосвам?

— Нима можеш?

— Разбира се. Повечето време не се ядосвам. Много ме бива в това. Вярно, че не се случва, когато съм с теб, но ми се струва, че ще се справя.

— Пак почваш.

— Извинявай.

Повървяха малко в мълчание. Минаха край някакви цъфтящи растения, под които лежеше удивително запазен скелет, почти недокоснат от течащата през пропастта вода.

— Добре — подзе Каладин. — Ето. Мога да си представя как изглежда светът на такава като теб. Растеш обгрижвана и получаваш каквото поискаш. Животът е прекрасен, слънчев и си заслужава да му се посмееш. Това не е твоя грешка и аз не те виня. Не ти се е налагало да се справяш с болката и смъртта като мен. Мъката не е твоя спътница.

Мълчание. Шалан не отговори. И как би могла да отговори на това?

— Какво? — попита най-сетне Каладин.

— Опитвам да реша как да отговоря. Разбираш ли, току-що каза нещо много, много смешно.

— Че защо не се смееш тогава?

— Е, не е от тези смешни неща.

Шалан му подаде чантата и стъпи на малък сух камък, който минаваше по средата на дълбока локва. Обикновено дъното на пропастта беше равно — заради отлагането на толкова много крем — но водата в тази локва изглеждаше поне две-три стъпки дълбока.

Шалан разпери ръце настрани и тръгна.

— Добре. Да видим сега — заговори тя, докато пристъпваше внимателно. — Мислиш, че съм живяла прост, щастлив живот, пълен със слънце и радост. Но освен това намекваш, че имам тъмни и зловещи тайни и по тази причина си подозрителен и даже враждебен към мен. Казваш ми, че съм надменна, и приемаш, че смятам тъмнооките за играчки. Но когато ти обяснявам, че опитвам да ги защитя — както и всички останали — внушаваш, че се меся и трябва просто да оставя нещата такива, каквито са.

Тя стигна до другата страна на локвата и се обърна.

— Би ли казал, че това е точно обобщение на разговорите ни досега, Благословени от Бурята Каладин?

Той се намръщи.

— Да. Като че ли.

— Олеле. Ти съвсем определено ме познаваш добре. Особено ако имаме предвид, че почна разговора с признанието, че не знаеш какво да ме правиш. Странно твърдение от човек, който — от моя гледна точка — е разбрал всичко. Следващия път, когато се мъча да реша какво да правя, само ще те попитам. Защото излиза, че ти ме познаваш по-добре, отколкото аз самата се познавам.

Каладин мина по същия камък, а Шалан го наблюдаваше зорко, понеже той носеше нейната чанта. Но за пренасянето на чантата над водата повече се доверяваше на него. Когато Каладин премина, тя посегна да си вземе чантата, ала установи, че го хваща за ръката, за да привлече вниманието му.

— А какво ще кажеш за това? — подзе Шалан и го погледна право в очите. — Заклевам се тържествено и в десетото име на Всемогъщия, че не мисля злото на Адолин и на семейството му. Искам да предотвратя едно бедствие. Може да греша, може да се заблуждавам, но ти се кълна, че съм искрена.

Каладин се взираше в очите ѝ. Толкова настойчиво. Шалан потрепери от израза му. В този човек имаше страст.

— Вярвам ти — каза Каладин. — И мисля, че това е достатъчно.

Той погледна нагоре и изруга.

— Какво? — попита Шалан и също погледна към далечната светлина горе. Слънцето надничаше над рида.

Не над онзи, над който трябваше. Вече не вървяха на запад. Пак се бяха отклонили и се бяха отправили на юг.

— Проклятие. Дай ми чантата. Трябва да нарисувам това.

71 Страж

— Малък бях — рече Тефт, — затова не чувах много. В името на Келек, не исках да чувам много. Нещата, които нашите вършеха, не бяха от нещата, които човек би поискал родителите му да вършат, нали така? Не щях да знам. Затуй не е чудно, че не мога да си спомня.

Сигзил кимна по своя си вежлив, но вбесяващ начин. Азишът просто знаеше неща. И освен това те караше да му разказваш неща. Не беше честно така. Ужасно. Откъде накъде Тефт се падна на пост с него?

Двамата седяха на камъните до пропастите точно на изток от стана на Далинар. Вееше студен вятър. Довечера щеше да дойде буря.

Той ще се върне дотогава. Със сигурност ще се върне.

Край тях се стрелна кремлинг. Тефт го замери с камък и го накара да иде в някаква цепнатина.

— Както и да е, не знам защо искаш да чуеш всичко това. Няма полза от него.

Сигзил кимна. Проклет чужденец.

— Добре де, добре. Беше някакъв култ, нали разбираш. Наричаха се Ясновидците. Те… хммм, те мислеха, че ако има как да върнат Пустоносните, то и Сияйните рицари ще се върнат. Глупаво, нали? Само че те знаеха неща. Неща, които не би трябвало да знаят. Като онези, които Каладин може.

— Разбирам, че ти е трудно. Искаш ли да изиграем още една ръка мичим, та да ни минава времето.

— Ти само искаш проклетите ми сфери — сопна се Тефт и размаха пръст. — И не използвай това име.

— Мичим е истинското име на играта.

— Това е свещена дума и няма игра, която да се назовава със свещена дума.

— Думата не е свещена там, откъдето идва — възрази Сигзил, видимо раздразнен.

— Сега обаче не сме там, нали? Наричай я другояче.

— Мислех, че ще ти хареса — отговори Сигзил и взе оцветените камъни, които се ползваха в играта. Залагаш ги на купчина и опитваш да отгатнеш онези, които противникът е скрил. — Това е игра на умение, а не на случайност, значи не обижда воринските чувства.

Тефт го наблюдаваше как събира камъните. Май щеше да е по-добре да загуби всичките си сфери в проклетата игра. За него не беше хубаво отново да разполага с пари. Не биваше да му се поверяват пари.

— Те мислеха — подхвана той, — че е по-вероятно хората да покажат сили, ако животът им е в опасност. Затова… излагаха живота си на опасност. На хора от тяхната група — никога на невинни външни хора, благословени да са ветровете. Ала и това беше достатъчно лошо. Виждах как хора се оставят да ги бутат от скали, виждах как стоят вързани на място, а над тях виси камък и една свещ бавно прогаря въжето му, докато той падне. Лошо беше, Сигзил. Ужасно. Никой не бива да е принуден да ги гледа, особено пък шестгодишно момченце.

— И какво направи ти? — попита тихо Сигзил, докато затягаше връвчицата на торбичката с камъните.

— Не е твоя работа. Не знам защо въобще говоря с тебе.

— Всичко е наред — успокои го Сигзил. — Мога да разбера…

— Предадох ги — избъбри Тефт. — На градоначалника. Проведе голям съдебен процес. Накрая нареди всички да бъдат екзекутирани. Така и не можах да разбера това. Те бяха опасни единствено за себе си. Наказаха самоубийствените им опити със смърт. Безсмислено беше. Трябваше да намерят как да им помогнат…

— А родителите ти?

— Мама умря, когато правеха онова нещо с падащия камък. Тя наистина вярваше, Сиг. Вярваше, че го носи вътре, разбираш ли? Силите? Че ако има опасност да умре, те ще се прояват в нея и тя ще се спаси…

— И ти видя това?

— В името на Бурите, не! Да не мислиш, че биха допуснали родния ѝ син да гледа? Да не си се смахнал?

— Но…

— Обаче видях как татко умира — додаде Тефт и се взря над Равнините. — Обесен.

Поклати глава и взе да рови в джоба си. Къде се дяна манерката? Като се обърна пък, съгледа онова момче. Седеше си и въртеше из ръце кутийката, както често правеше. Ренарин.

Тефт никак не поддържаше всичките глупости, дето Моаш ги разправяше — за свалянето на светлооките. Всемогъщият ги беше сложил на мястото им и на кого му влизаше в работата да се усъмнява в Него? Не и на копиеносците, това поне беше сигурно. Ала по някакъв начин принц Ренарин не беше по-добър от Моаш. И двамата не си знаеха мястото. Светлоок, който иска да постъпи в Мост Четири, беше също толкова лошо, колкото тъмноок да приказва глупаво и надменно на краля. Не подобаваше. Нищо че другите мостови харесваха момъка.

А пък сега Моаш стана един от тях. Бурята да го отнесе. Дали не забрави манерката в казармата?

— Горе главата, Тефт — рече Сигзил и стана.

Тефт се обърна и видя да приближават униформени мъже. Скокна на крака и улови копието си. Идваше Далинар Колин, придружаван от неколцина светлооки съветници и от днешните си телохранители, Дрей и Белязания от Мост Четири. Сега, когато Моаш беше повишен, а Каладин… хмм, не беше тук… Тефт се занимаваше с разпределението на постовете. Никой не искаше да го прави, Бурята да ги отнесе, дано. Разправяха, че сега той командва. Безумци.

— Сиятелни господарю — рече Тефт и отдаде чест с ръка на гърдите.

— Адолин ми каза, че вашите хора идват тук — каза Върховният принц. Позволи си да погледне и принц Ренарин, който също стана и отдаде чест, все едно не беше дошъл родният му баща. — Редувате се, доколкото разбирам?

— Тъй вярно — отвърна Тефт и изгледа Сигзил. Наистина се редуваха.

Само дето Тефт поемаше почти всяка смяна.

— Наистина ли мислиш, че той е жив, войнико? — попита Далинар.

— Сър, жив е. Не става дума за това какво мисля аз или някой друг.

— Той падна от стотици стъпки височина — подчерта Далинар.

Тефт продължаваше да стои мирно. Върховният принц не бе задал въпрос, затова и не му отговори.

Вярно, налагаше му се да пропъжда от ума си разни ужасни образи. Каладин си удря главата при падането. Каладин е размазан от падащия мост. Каладин лежи със счупен крак и не може да намери сфери да се излекува. Понякога това глупаво момче мислеше, че е безсмъртно.

В името на Келек. Те всички го мислеха за безсмъртен.

— Сър, той ще се върне — обърна се Сигзил към Далинар. — Ще се покатери и ще излезе от пропастта точно на това място. Добре ще е да сме тук, да го посрещнем. С униформи, с лъснати копия.

— Ние го чакаме в свободното си време, сър — уточни Тефт. — Никой от нас тримата не трябва да е някъде другаде сега.

Каза го и се изчерви. А пък преди разсъждаваше как Моаш говори на висшестоящите.

— Не идвам, за да ви нареждам да се отлъчвате от задачата, която сте избрали, войнико — отговори Далинар. — Дойдох да се уверя, че се грижите за себе си. Войниците не бива да пропускат хранения, за да чакат тук. И не искам да ви хрумват разни идеи да стоите по време на буря.

— Ъъ, слушам, сър — отговори Тефт. Той беше пропуснал днешната закуска, за да стои на пост тук. Откъде беше разбрал Далинар?

— Късмет, войнико — рече Върховният принц и продължи по пътя си, обграден от адютантите. Явно отиваше на проверка на батальона, разположен най-близо до източния край на лагера. Там войниците щъкаха като кремлинги след буря, носеха торби с провизии и ги трупаха в казармите. Денят за похода на Далинар в Пустите равнини бързо наближаваше.

— Сър — провикна се Тефт подире му.

Далинар се обърна към него, а адютантите му спряха по средата на изречението.

— Вие не ни вярвате — рече Тефт. — Че той ще се върне, искам да кажа.

— Мъртъв е, войнико. Но разбирам, че вие имате потребност да сте тук.

Върховният принц допря длан в рамото си в знак на почит към мъртвите и си тръгна.

Е, според Тефт беше нормално Далинар да не вярва. Толкова по-голяма щеше да е изненадата му при завръщането на Каладин.

Довечера ще има буря, помисли Тефт и пак седна на своя камък. Хайде, момче. Какво правиш там?

Каладин се чувстваше като един от десетимата глупаци.

По-скоро, като всичките десет. Десет пъти безумец. И най-вече като Ешу, който говореше за неща, от които не разбира, пред хора, които разбират.

Толкова дълбоко в пропастите беше трудно да установи накъде да вървят, ала той обикновено успяваше да разчете пътя по това как са отложени отломките. Водата идваше от изток на запад, но се оттичаше в обратната посока. Затова пукнатините в стените, където отломките бяха плътно нагнетени, обикновено сочеха запад, а местата, където отлаганията бяха по-естествени — при оттичането на водата — бележеха къде водата е текла на изток.

Усетът му подсказваше накъде да тръгне. И сгреши. Не трябваше да е толкова уверен. Толкова далече от лагерите водата може би течеше другояче.

Раздразнен на себе си, той остави Шалан да рисува и се поотдалечи.

— Сил?

Никакъв отговор.

— Силфрена! — повтори той по-високо.

Въздъхна и се върна при Шалан. Тя рисуваше, клекнала на мъха — явно се беше отказала да пази някога хубавата рокля от петна и скъсване. Шалан беше другата причина той да се чувства глупак. Не трябваше да ѝ позволява да го дразни така. Успяваше да се въздържи от забележки към други, далеч по-противни светлооки. Защо не можеше да се владее, когато говореше с нея?

Би трябвало да съм си научил урока, разсъждаваше той, докато Шалан рисуваше, а изразът на лицето ѝ ставаше по-напрегнат. Досега тя печели всеки спор. Без усилия.

Облегна се на стената на пропастта. Копието лежеше в сгъвката на ръката му, а сферите, здраво вързани на върха, светеха. Наистина изводите му за нея бяха неправилни, както тя толкова хапливо забеляза. Отново и отново. Като че част от него неистово искаше да не я харесва.

Само да можеше да намери Сил. Всичко щеше да е по-хубаво, ако можеше пак да я види, да знае, че тя е добре. Този вик…

За да се разсее, отиде при Шалан и се наведе да види скицата. Нейната карта беше по-скоро картина и загадъчно наподобяваше гледката, която Каладин видя, летейки през нощта над Пустите равнини.

— Необходимо ли е всичко това? — попита той, докато Шалан полагаше светлосенките на платата.

— Да.

— Но…

— Да.

Рисуването продължаваше по-дълго, отколкото на него му се нравеше. Слънцето мина над отвора на пропастта горе и се загуби от поглед. Вече минаваше пладне. Имаха седем часа до бурята, ако времето беше предвидено вярно — и най-добрите математици понякога бъркаха.

Седем часа. Идването ни тук, отбеляза Каладин, трая почти толкова дълго. Ала те навярно бяха напреднали по посока на лагерите. Вървяха цяла сутрин.

Добре. Нямаше нужда да я кара да бърза. Остави я да рисува и закрачи през пропастта. Гледаше очертанията на процепа горе и го сравняваше с рисунката. Доколкото виждаше, картата ѝ беше съвършено точна. Изобразяваше по памет целия им път, сякаш го гледаше отгоре. При това го правеше съвършено. Представяше всяка издатинка и отвор.

— Отче на Бурята — прошепна той и припна пак при нея. Знаеше, че я бива като художничка, но това тук беше напълно различно.

Коя беше тази жена?

Когато се върна, тя още рисуваше.

— Скицата ти е изумително точна — рече Каладин.

— Може би снощи малко… подцених умението си — призна Шалан. — Помня нещата много добре, но за да съм честна, ще кажа, че не съзнавах колко сме сгрешили пътя, докато не го нарисувах. Доста от очертанията на тези плата не са ми познати; може да сме в област, която още не е картографирана.

Каладин я погледна.

— Ти помниш очертанията на всички плата на картите?

— Хмм… да.

— Невероятно.

Шалан пак се намести на колене и вдигна скицата. Отметна един непокорен кичур червени коси.

— Може би не. Тук има нещо много странно.

— Какво?

— Мисля, че скицата ми трябва да е грешна. — Тя се изправи, видимо разтревожена. — Трябва да знам повече. Ще обиколя едно от тези плата.

— Добре…

Шалан тръгна, съсредоточена върху скицата. Едва обръщаше внимание къде върви и се препъваше в камъните и клоните. Каладин я следваше с лекота, но не я притесняваше, когато тя обърна поглед към процепа отсреща. Двамата заобиколиха цялата основа на платото вдясно.

Отне болезнено много време, макар да вървяха бързо. Губеха ценни мигове. Знаеше ли Шалан къде се намират, или не знаеше?

— А сега, онова плато — каза тя и посочи следващата стена. Почна да обхожда основата на онова плато.

— Шалан, нямаме…

— Важно е.

— Важно е и бурята да не ни размаже.

— Ако не установим къде сме, никога няма да се измъкнем — рече Шалан и му подаде листа. — Чакай тук. Ей сега се връщам.

Тя затича, а полите ѝ шумоляха.

Каладин заразглежда нарисувания от нея път. Макар сутринта да бяха поели в правилната посока, беше станало както той се боеше — в крайна сметка Каладин беше водил в кръг и пак вървяха право на юг. Даже някак се беше изхитрил да тръгнат и на изток за някое време!

Така се бяха отдалечили от стана на Далинар повече, отколкото когато тръгнаха предната вечер.

Моля се тя да греши, рече си Каладин и тръгна около платото в обратната посока, за да я пресрещне по средата.

Ала ако Шалан наистина бъркаше, съвсем нямаше да знаят къде се намират. Кое беше по-лошото?

Повървя малко през пропастта и застина. Тук мъхът беше одран от стените, а отломките по дъното бяха изтикани и смачкани. Бурите да го отнесат, скоро беше станало. След последната буря. Пропастното чудовище беше дошло насам.

Може би… може би беше продължило по пътя си по-навътре в пропастите.

Шалан се появи от другата страна на платото. Беше разсеяна и си мърмореше. Вървеше и се взираше в небето.

— … знам, казах, че съм виждала тези шарки — говореше си тя сама, — но това е прекалено голямо и не можах да го разпозная от само себе си. Трябваше нещо да кажеш. Аз…

Млъкна изведнъж и подскокна при вида на Каладин. Той присви очи. Думите ѝ му прозвучаха като…

Не ставай глупав. Тя не е воин. А Сияйните рицари са били воини, нали така? Всъщност не знаеше много за тях.

Но пък Сил беше виждала разни странни духчета наоколо.

Шалан хвърли поглед на стената и драскотините.

— Каквото си мисля ли е?

— Аха.

— Колко мило. Дай ми листа.

Каладин ѝ върна скицата и тя измъкна молив от ръкава си. Подаде ѝ чантата. Шалан я сложи на земята и използва твърдата страна за подложка за рисуване. Довърши двете най-близки плата, които беше обиколила.

— Е, грешна ли е рисунката ти или не? — попита Каладин.

— Точна е — отговори Шалан и продължи да скицира. — Просто е странно. Доколкото си спомням картите, най-близките до нас сега плата би трябвало да са далече на север. Има друга група плата там, точно със същите очертания, само че като огледално отражение на тези.

— Помниш картите толкова добре?

— Да.

Каладин не настоя повече. От това, което беше видял, излизаше, че може да го прави.

Шалан поклати глава.

— Каква е вероятността цяла поредица плата да имат съвсем същата форма в двата края на равнините? Не едно, а цяла поредица…

— Равнините са симетрични — каза Каладин.

Шалан застина.

— Откъде знаеш?

— Ами… сънувах го. Видях как платата са подредени в грамадна симетрична фигура.

Шалан пак погледна своята карта и зяпна. Почна да пише бележки в полетата.

— Киматика.

— Моля?

— Знам къде са паршендите. — Очите ѝ се отвориха широко. — И Портата на Обета. Виждам всичко — мога да го картографирам почти цялото.

Каладин потрепери.

— Ти… какво?

Шалан рязко вдигна поглед и се взря в очите му.

— Трябва да се връщаме.

— Да, знам. Бурята.

— Има и още — отвърна тя и се изправи. — Сега знам прекалено много, за да умра тук. Пустите равнини са шарка, повторение. Не са естествено скално образувание. А в средата им е имало град. Нещо го е разбило. Оръжие… Вибрации? Като пясък върху чиния? Трус, който може да разбие скалите… Камъните са се превърнали в пясък и от бурите пукнатините, пълни с този пясък, са се изветрели.

Очите ѝ бяха загадъчно далечни и Каладин не разбираше и половината от приказките ѝ.

— Трябва да стигнем центъра — каза Шалан. — Мога да го намеря, сърцето на тези Равнини, като следвам повторението. И там ще има… неща…

— Тайната, която търсиш — отвърна Каладин. Какво каза тя току-що? — Портата на Обета?

Шалан силно се изчерви.

— Да вървим. Не спомена ли с колко малко време разполагаме? Честно ти казвам, ако единият от нас не бърбореше неспирно и не разсейваше всичко живо, вече да сме се върнали.

Каладин шавна вежди, а тя се усмихна и посочи накъде да тръгнат.

— Между другото, вече аз водя.

— Май така ще е най-добре.

— От друга страна — отвърна Шалан, — като се замисля, може и да е по-добре да те оставя ти да водиш. Така може да налучкаме пътя до центъра на Равнините. Стига само да не се озовем в Азир.

В отговор Каладин се засмя, понеже така му се стори правилно. Вътрешно обаче се разкъсваше. Той се бе провалил.

Следващите няколко часа бяха съсипващи. Като минаха дължината на две плата, беше необходимо Шалан да спре и да поправи картата. Така и трябваше — не можеха отново да се изгубят.

Ала отнемаше толкова много време. Макар да се движеха с възможно най-голяма бързина между спиранията за скициране — направо тичаха през целия път — напредваха прекалено бавно.

Каладин пристъпяше от крак на крак и гледаше небето, докато Шалан пак попълваше картата. Тя ругаеше и мърмореше и Каладин видя как забърсва капка пот, която падна от челото ѝ върху все по-смачканата хартия.

Може би има четири часа до бурята, мислеше той. Няма да успеем.

— Пак ще потърся съгледвачите — каза Каладин.

Шалан кимна. Навлезли бяха в областта, където далинаровите скачачи гледаха за нови какавиди. Да ги викат беше слаба надежда — даже и да имаха късмета да се натъкнат на техен отряд, Каладин се съмняваше, че хората ще имат под ръка достатъчно дълго въже, което да стигне до дъното на пропастта.

Но беше някаква възможност. Затова той се отдалечи, та да не пречи на Шалан да рисува, и почна да вика.

— Ехо! Отговорете! Моля! В пропастта сме, хванати в капан! Отговорете! Моля!

Повървя, повика и спря, за да се ослуша. Нищо. Нито въпросителни викове, които да отекнат отгоре, нито признаци на живот.

Навярно вече са се прибрали в укритията, прецени Каладин. Разтурили са наблюдателниците и чакат бурята.

Гледаше с безсилен гняв размитата ивица небе. Толкова далечна. Помнеше това чувство — как е долу в пропастта с Тефт и останалите и копнее да се покатери горе и да избяга от ужасния живот на мостови.

За стотен път опита да вдъхне Светлина от сферите. Стискаше една, докато и ръката му, и стъклото се изпотиха, ала Светлината на Бурята — вътрешната сила — не потече в него. Каладин вече не можеше да почувства Светлината.

— Сил! — изрева той, оставил сферата и свил длани на фуния. — Сил! Моля те! Там някъде ли си…? — Помълча и додаде по-тихо — Наказание ли е това? Или е нещо повече? Какво се обърка?

Никакъв отговор. Навярно ако го наблюдаваше, тя нямаше да го остави да умре тук. Стига да успееше да помисли и да забележи. Каладин си представи ужасяващ образ — как Сил язди ветровете, смесва се с вятърните духчета и не помни нито себе си, нито него. Страшно, зловещо не знае коя е всъщност.

Самата Сил се боеше от това. Ужасяваше се.

Шалан приближи и ботушите ѝ скръцнаха по земята.

— Нямаме късмет?

Той поклати глава.

— Добре тогава, напред. — Тя пое дълбоко дъх. — Вървим през болката и изтощението. Дали не би искал малко да ме поносиш…

Каладин я измери с поглед.

Шалан сви рамене с усмивка.

— Помисли си колко велико ще бъде! Мога даже да взема пръчица, та да те шибвам с нея. Така ще можеш да се върнеш и да разправяш на останалите телохранители каква противна жена съм. Прекрасна възможност за мрънкане. Не? Добре. Да вървим.

— Странна жена си ти.

— Благодаря.

Каладин закрачи редом с нея.

— Охо, виждам, че над главата ти надвисва нова буря — установи Шалан.

— Погубих ни — прошепна той. — Поведох и се заблудихме.

— Е, и аз не забелязах, че сме тръгнали по грешен път. Нямаше да се справя по-добре.

— Трябваше да помисля и да те накарам да картираш пътя ни днес още от самото начало. Бях прекалено самонадеян.

— Станалото — станало. Ако по-ясно ти бях казала доколко добре мога да нарисувам тези плата, навярно щеше по-добре да се възползваш от моите карти. Не го направих, следователно ти не знаеше и ето ни тук. Не можеш да се обвиняваш за всичко, нали така?

Каладин крачеше мълчаливо.

— Ъъ, нали така?

— Вината е моя.

Шалан пресилено подбели очи.

— Наистина имаш намерението да се самобичуваш, а?

И баща му казваше така от време на време. Но Каладин си беше такъв. Да не би да очакваха да се промени?

— Ще се оправим — рече Шалан. — Ще видиш.

От това Каладин помръкна още повече.

— Продължаваш да мислиш, че гледам твърде ведро на нещата, така ли? — попита Шалан.

— Не си виновна ти. Бих предпочел да съм като теб. Да не съм живял така, както живях. Бих предпочел светът да е пълен с хора като теб, Шалан Давар.

— Хора, които не разбират болката.

— О, всички хора разбират болката. Не за това говоря, а за…

— Мъката — тихо рече Шалан — да виждаш как животът се руши? Да се бориш да го сграбчиш и да го задържиш, а надеждата да се превръща в обтегнати жили и кръв под пръстите ти, когато всичко рухва?

— Да.

— Усещането — не е мъка, нещо по-дълбоко е — да си пречупен. Да си смазван толкова често и с такова омерзение, че чувствата да са нещо, за което можеш единствено да копнееш. Само да можеше да заплачеш, защото тогава поне ще чувстваш нещо. Но ти не чувстваш нищо. Само… мъгла и дим вътре. Все едно вече си мъртъв.

Каладин спря насред пропастта.

Шалан се обърна и го погледна.

— Сломяващата вина — продължи тя, — задето си безсилен. Искаш да нараняват теб наместо другите. Викаш и дереш, и мразиш, когато обичаните от теб хора се съсипват, и това се надига като цирей. И си принуден да гледаш как радостта им се отцежда, а не можеш да направиш нищо. Пречупват онези, които обичаш, а не теб. И ти умоляваш. Не може ли просто да удряте мен?

— Да — прошепна Каладин.

Шалан кимна и продължи да го гледа.

— Да. Хубаво ще е никой на света да не знае това, Благословени от Бурята Каладин. Съгласна съм. С цялото си сърце.

Каладин го видя в очите ѝ. Страданието, безсилието. Онова ужасно нищо, което я стискаше отвътре и заплашваше да я задуши. Тя знаеше. То беше в нея. Беше смазана.

И тогава Шалан се усмихна. В името на Бурята. Тя се усмихна въпреки това.

Усмивката ѝ беше най-красивото нещо, което той бе видял през целия си живот.

— Как? — попита Каладин.

Тя бодро вдигна рамене.

— Ако си луд, лудостта ще ти помогне. Хайде. Вярвам, че времето ни е малко ограничено…

Тя тръгна през пропастта. Каладин остана на място. Чувстваше се изцеден. И някак странно, беше му по-светло.

Трябваше да се чувства като глупак. Пак го беше направил — обясняваше ѝ колко лесен е нейният живот, докато тя криеше това в себе си през цялото време. Ала сега Каладин не се почувства като глупак. Усещаше, че разбира. Нещо. Не знаеше какво. Просто пропастта изглеждаше малко по-светла.

Тиен винаги правеше това за мен, рече си той. Дори в най-мрачния ден.

Постоя така достатъчно дълго, та къдроцветните да се отворят наоколо. Широките им прилични на ветрила пипалца бяха прорязани от оранжеви, червени и лилави шарки. Накрая хукна след Шалан и подплаши растенията, които се затвориха.

— Мисля — съобщи тя, — че трябва да се съсредоточим върху положителната страна на това да сме тук, в тази ужасна пропаст.

Погледна го, но Каладин не каза нищо.

— Хайде.

— Имам… усещането, че ще е по-добре да не те насърчавам.

— И какво му е забавното на това?

— Е, предстои да ни връхлети наводнението по време на бурята.

— Значи дрехите ни ще се поизперат — усмихна се Шалан. — Виждаш ли! Положително.

Той изсумтя.

— А, пак сумтенето на мостовия.

— Ще рече, че ако водите придойдат, поне ще отмият малко от зловонието ти.

— Ха! Леко забавно, но не получаваш точки. Вече установих, че ти си зловонният. Повторната употреба на шеги е строго забранена под страх от потапяне в буря.

— Добре — отговори Каладин. — Добре е, че сме тук, понеже тази вечер съм на пост. Сега ще пропусна. Все едно съм си взел почивен ден.

— При това, за да идеш да поплуваш, не по-малко!

Той се усмихна.

— Аз — обяви тя — се радвам, че сме тук, понеже горе слънцето е прекалено ярко и има навика да ме изгаря, ако не нося шапка. Далеч по-добре е да съм долу във влажната, тъмна, воняща, плесенясала, животозастрашаваща дълбина. Никакво слънчево изгаряне. Само чудовища.

— Радвам се да съм тук — каза Каладин, — защото паднах аз, а не някой от моите хора.

Шалан прескочи локва и после го изгледа.

— Не те бива много.

— Прощавай. Искам да кажа, радвам се, че съм тук долу, понеже когато се измъкнем, всички ще ме поздравяват, задето геройски съм те спасил.

— По-добре — заключи Шалан. — Само че вярвам, че аз спасих теб.

Каладин хвърли поглед на нейната карта.

— Печелиш точка.

— Радвам се, че съм тук, понеже винаги съм се питала какво ли е да си парче месо, което пътува през храносмилателния тракт, а тези пропасти ми напомнят на вътрешности.

— Не говориш сериозно, надявам се.

— Какво? — Шалан изглеждаше потресена. — Не, разбира се. Пфу.

— Наистина се престараваш.

— Така поддържам лудостта си.

Каладин се покатери върху висока камара отломки и ѝ подаде ръка.

— Радвам се — рече той — да съм тук долу, понеже това ми напомня какъв късмет имам да съм свободен от армията на Садеас.

— Ах — възкликна тя и стъпи на върха на камарата до него.

— Неговите светлооки ни пращаха в пропастите да събираме — обясни Каладин и се пързулна от другата страна. — И съвсем не ни плащаха много за усилието.

— Прискърбно.

— Можеш направо да кажеш — отвърна той, докато Шалан слизаше от камарата, — че получавахме подаяние.

Той се усмихна.

Шалан вдигна глава.

— Подаяние — натърти Каладин и посочи колко дълбоко се намират. — Разбираш. Понеже сме под…

— Ох, в името на Бурите. Нали не очакваш това да се брои. Беше ужасно!

— Знам. Съжалявам. Майка ми би се разочаровала.

— Не харесваше ли играта на думи?

— Напротив, обичаше. Просто щеше да се ядоса, че опитвам да го правя, докато тя не е с мен, за да ми се смее.

Шалан се усмихна и двамата продължиха с бърз ход.

— Радвам се, че съм тук, понеже Адолин вече се е поболял от тревоги по мен. Затова, щом се върнем, той ще изпадне във възторг. Може дори да ми даде да го целуна пред хората.

Адолин. Точно така. Каладин като че посърна.

— Май трябва да спрем, за да допълня картата — каза Шалан и се намръщи на небето. — И ти да покрещиш още малко за помощ.

— Сигурно.

Шалан седна и извади картата. Каладин сви ръце и завика:

— Ей, вие горе? Има ли някой? Ние сме долу и си правим глупави шеги. Моля, спасете ни от нас самите!

Шалан се разсмя.

Каладин също се засмя, ала застина, когато наистина чу нещо да отеква. Глас ли беше? Или… Чакай…

Тръбене — като призив, но на няколко гласа. Ставаше все по-силно, засипваше ги.

После плъзгавата грамада от черупка и щипци връхлетя иззад ъгъла.

Пропастното чудовище.

Умът на Каладин изпадна в паника, ала тялото му просто действаше. Грабна Шалан за ръката, вдигна я на крака и я повлече в бяг. Тя извика и изтърва чантата.

Каладин я теглеше и не поглеждаше назад. Чувстваше звяра, съвсем близо. Стените на пропастта се тресяха, докато ги гонеше. Кости, клони, черупки и растения пукаха и се трошаха.

Чудовището отново затръби оглушително.

Почти ги настигна. Как само се движеше, Бурите да го отнесат. Каладин никога не беше си помислял, че нещо толкова огромно може да е тъй бързо. Сега нямаше примамка, която да го разсее. Звярът ги застигаше. Каладин го усещаше току зад гърба си…

Ето тук.

Той дръпна Шалан пред себе си и я блъсна в една пукнатина в стената. Когато сянката на чудовището надвисна над него, Каладин се хвърли в дупката и изблъска Шалан по-навътре. Тя изстена, когато той я притисна в довлечените от бурните води клони и листа.

Пропастта притихна. Каладин чуваше само тежкото дишане на Шалан и собственото си сърце. Повечето им сфери останаха на земята, където Шалан се готвеше да рисува. Каладин разполагаше с копието с вързопчето, което служеше за фенер.

Бавно се извърна и застана с гръб към Шалан. Тя го държеше през кръста и той усещаше треперенето ѝ. Отче на Бурята. И той трепереше. Завъртя копието и надникна навън в пропастта. Цепнатината в стената беше плитка, само няколко стъпки го деляха от отвора.

Крехката бледа светлина на диамантените сфери отблесна от влажното дъно на пропастта. Освети счупените къдроцветни по стените и няколко гърчещи се ластара на земята, откъснати от стъблата си. Те се усукваха и се мятаха, както хората извиваха гръб. Пропастното чудовище… Къде ли беше?

Шалан шумно пое дъх и стисна Каладин по-силно през кръста. Той вдигна поглед. Там, по-високо от цепнатината, ги наблюдаваше едно огромно нечовешко око. Каладин не виждаше главата на звяра; само част от муцуната, челюстта и ужасното зелено око със стъклен отблясък. Грамадна щипка се стовари отстрани на отвора и опита да го разбие, но той се оказа твърде малък.

Щипката подълба там, после главата се дръпна. Из пропастта прозвуча дращене на хитин и на камък, но създанието не се отдалечи много, преди да спре.

Тишина. Някъде упорита капка капеше в локва, ала инак бе тихо.

— То чака — прошепна Шалан. Главата ѝ беше близо до рамото на Каладин.

— Ти сякаш се гордееш с него! — сопна се той.

— Малко. Колко остава според теб до…

Каладин вдигна поглед, но не видя небето. Цепнатината не стигаше до горе, беше едва десетина-петнадесет стъпки висока. Той се приведе напред, за да погледне небето високо горе. Не излезе, а само леко се доближи до отвора. Небето тъмнееше. Слънцето още не бе залязло, но почти.

— Може би два часа. Аз…

Грамадната черупка се спусна като вихър през пропастта. Каладин скокна назад и пак притисна Шалан в отломките. Звярът напразно опита да вмъкне крак в цепнатината. Кракът беше твърде голям. Чудовището успя да вмъкне част от него близо до тях — достатъчно близо, та да докосне Каладин, но не достатъчно да ги нарани.

Окото се върна. Отрази образите на Каладин и Шалан, очукани и мръсни от престоя в пропастта. Каладин изглеждаше по-малко уплашен, отколкото се чувстваше. Гледаше създанието в окото и държеше отбранително копието си. Шалан беше по-скоро очарована, отколкото уплашена.

Луда жена.

Чудовището пак се дръпна. Спря малко по-нататък в пропастта. Каладин чу как се намества, за да дебне.

— Значи… — прошепна Шалан — чакаме?

По лицето на Каладин се стичаше пот. Да чакат. И колко дълго? Представяше си как стоят тук вътре, като уплашена скална пъпка в черупката си, докато водите с тътен нахлуят в пропастите.

Веднъж беше преживял буря. Едва, и то само с помощта на Светлината на Бурята. Тук щеше да е много по-различно. Водите щяха да ги понесат през пропастите, да ги блъскат в стените и камъните, да ги размесят с мъртъвците, докато те най-сетне не се удавят или не бъдат разкъсани крайник по крайник…

Много, много лош начин да умрат.

Стисна копието по-здраво. Чакаше, потеше се, тревожеше се. Пропастното чудовище не си тръгна. Времето минаваше.

Накрая Каладин взе решение. Пристъпи напред.

— Какво правиш! — просъска Шалан ужасено. Помъчи се да го задържи.

— Щом изляза — рече той, — бягай на другата страна.

— Не ставай глупав!

— Ще отклоня вниманието му. Когато се освободиш, ще го поведа далеч от теб и ще избягам. Можем пак да се срещнем горе.

— Лъжец — прошепна Шалан.

Каладин се обърна и я погледна в очите.

— Можеш сама да се върнеш в лагера. Аз не мога. Разполагаш със сведения, които трябва да стигнат до Далинар. Аз — не. Аз съм обучен войник. Може да успея да се измъкна от това нещо, след като го подлъжа. Ти не можеш. Ако чакаме тук, умираме и двамата. Трябва ли ти още логика?

— Мразя логиката. Открай време я мразя.

— Нямаме време да го обсъждаме — заяви Каладин и пак се обърна с гръб към нея.

— Не можеш да направиш това.

— Мога. — Каладин пое дълбоко дъх. — Кой знае — по-меко додаде той. — Може и да имам късмет. — Пресегна се и свали сферите от върха на копието, после ги метна на дъното на пропастта. Щеше да му е потребна по-неподвижна светлина. — Приготви се.

— Моля те — прошепна Шалан по-трескаво. — Не ме оставяй сама в пропастите.

Каладин се усмихна криво.

— Толкова ли ти е трудно да ми дадеш да победя поне в един спор?

— Да! Не, искам да кажа… В името на Бурите! Каладин, то ще те убие.

Той стисна копието. Напоследък нещата при него вървяха така, че навярно заслужаваше звярът да го убие.

— Предай извиненията ми на Адолин. Всъщност аз май го харесвам. Добър човек е. Не като за светлоок. Просто… добър човек. Никога не съм му отдавал дължимото.

— Каладин…

— Трябва да се случи, Шалан.

— Поне — отговори тя и протегна ръка над рамото му и край главата му — вземи това.

— Кое?

— Това.

И призова Меч.

72 Себични причини

Каладин гледаше бляскавия метал, от който капеше влага от призоваването. Сияеше меко в гранатов цвят по няколко тънки ивици по дължината.

Шалан имаше Меч.

Обърна глава към нея и страната му допря плоското на острието. Никакви писъци. Той застина, после предпазливо вдигна пръст и докосна хладния метал.

Нищо. Писъците, които чу в ума си, когато се би заедно с Адолин, не се повториха. Стори му се много лош знак. Макар да не знаеше какъв е този звук, той имаше нещо общо с връзката му със Сил.

— Как? — попита Каладин.

— Не е важно.

— Според мен е.

— Не и сега! Виж какво, ще го вземеш ли? Нелепо е да го държа така. Ако случайно го изтърва и ти отрежа крака, сам си си виновен.

Каладин се поколеба. Гледаше отражението на лицето си в Меча. Видя трупове, приятелите му с прогорени очи. Отказваше тези оръжия всеки път, когато му ги предлагаха.

Но досега му предлагаха Меч след сражение или поне на тренировъчната площадка. Това беше различно. Пък и той не избираше да стане Броненосец; щеше да използва това оръжие, само за да защити нечий живот.

Веднъж взел решението, той се пресегна и улови Меча за дръжката. Това му подсказа поне едно — надали Шалан бе Повелител на Стихиите. В противен случай и тя навярно щеше да ненавижда това Острие толкова, колкото той го ненавиждаше.

— Не се предполага да даваш на други своя Меч — рече Каладин. — Според обичая, само кралят и Върховните принцове правят това.

— Прекрасно. Можеш да доложиш на Сиятелната Навани, че съм проявила страшно неблагоприличие и невежество относно протокола. А засега можем ли просто да оцелеем, моля?

— Аха — отвърна Каладин и вдигна Меча. — Звучи чудесно.

Почти не знаеше как да го ползва. Упражненията с учебен меч не правеха човек познавач на истинския. За беля, от копието нямаше полза срещу толкова грамадно и добре бронирано създание.

— Впрочем… — подхвърли Шалан — може ли да не правиш онова с „долагането“, което споменах? Пошегувах се. Не мисля, че трябва да притежавам този Меч.

— И без това никой няма да ми повярва. Значи ще избягаш? Както ти казах?

— Да. Но ако можеш, поведи звяра наляво, моля те.

Каладин се замисли.

— Това е по посока на лагерите. Намерението ми беше да го подлъжа по-навътре в пропастите, та ти…

— Трябва да си взема чантата.

Луда жена.

— Борим се за живота си, Шалан. Чантата не е важна.

— Напротив, много е важна. Трябва ми, за да… Е, скиците показват Пустите равнини като модел. Това ще ми трябва, за да помогна на Далинар. Моля те, просто го направи.

— Добре. Стига да мога.

— Хубаво. И хмм, моля те, не умирай, става ли?

Внезапно Каладин осъзна, че тя е притисната до гърба му. Държи го и топлият ѝ дъх докосва шията му. Шалан трепереше, а на Каладин му се стори, че в гласа ѝ се чува как е едновременно уплашена и очарована от положението им.

— Ще се постарая. Приготви се.

Тя кимна и го пусна.

Едно.

Две.

Три.

Изскочи в пропастта, обърна се и хукна наляво, към чудовището. Проклета жена. Звярът се понесе в сенките към него. Не, това беше сянка. Огромна, надвиснала сянка, дълга и подобна на змиорка. Висеше над дъното на пропастта и се държеше с крака за стените.

Създанието се понесе напред с тръбене. Черупката му дращеше скалите. Каладин стисна Меча, хвърли се на земята и се просна под звяра. Земята се надигна, когато той замахна с щипците, но Каладин се измъкна без драскотина. Замахна диво с Меча, остави диря в скалата и не улучи чудовището.

То се сгъна, усука се под себе си и се обърна. Движението беше много по-плавно, отколкото Каладин се надяваше.

Как въобще е възможно да убия нещо подобно?, чудеше се Каладин и отстъпваше, а съществото се намести на дъното на пропастта и почна да го оглежда. Ако намушка грамадното му туловище, няма вероятност да го убие достатъчно бързо. Имаше ли сърце това нещо? Не скъпоценното ядро, а истинско сърце? Налагаше се пак да опита да мине под него.

Каладин продължи да отстъпва през пропастта в опит да отдалечи звяра от Шалан. Чудовището обаче се движеше много по-внимателно от неговите очаквания. Каладин с облекчение зърна как Шалан се измъква от цепнатината и се спуска по коридора.

— Хайде, давай — рече той и размаха Меча пред чудовището. То отстъпи малко, но не го нападна. Гледаше. Очите му бяха скрити в засенченото лице. Светлината идваше само от небето високо горе и от сферите, които Каладин беше хвърлил на дъното. Сега те бяха зад чудовището. И Мечът на Шалан светеше слабо от някаква причудлива шарка по дължината. Каладин не беше виждал досега Меч да свети. От друга страна, не беше виждал Меч на тъмно.

Вдигна поглед към отстъпващото чуждо същество с многобройните му крака, кривата глава, разчленената броня. Рече си, че знае как изглежда Пустоносен. Надали можеше да съществува нещо по-ужасно от това.

Каладин направи крачка назад и се препъна в някакъв шистокор.

Чудовището нападна.

Каладин с лекота възстанови равновесието си, но се наложи да се търкулне и да пусне Меча, та да не се пореже. Страшни щипци тракнаха край него, щом той стана и почна да отскача насам и натам. Накрая се оказа притиснат до лигавата стена на пропастта, право пред чудовището. Дишаше тежко. Май беше прекалено близо за щипците и…

Главата рязко се наведе, мандибулите се отвориха. Каладин изруга и пак се метна настрани. Изстена, стана на крака и грабна захвърления Меч. Той не беше изчезнал. Каладин знаеше достатъчно за Мечовете и разбираше, че щом Шалан му е наредила да остане, той ще остане, докато тя не го призове обратно.

Обърна се и едната щипка се спусна точно на мястото, където беше той преди миг. Каладин замахна и отсече върха на щипката, когато той докосна земята.

Не сполучи много. Острието прогори черупката и уби плътта вътре, та звярът гневно изтръби, ала щипката беше огромна. Все едно да отреже крайчеца от палеца на крака на противниковия войник. Проклятие. Той не се биеше със звяра, а само го дразнеше.

Съществото вече нападна по-злостно. Замахна с щипка. За щастие, в тясната пропаст то не можеше да се разгърне. Крайниците му опираха в стените и нямаше замах. Навярно по тази причина Каладин още бе жив. Едва смогна да се отмести от пътя на удара и пак се препъна в тъмнината. Почти не виждаше.

Щом другата щипка замахна към него, Каладин скочи на крака и хукна по-нататък по коридора, далече от светлината, през растения и плавея. Пропастното чудовище се спусна подире му с тръбен рев.

Каладин се чувстваше толкова бавен без Светлината на Бурята. Толкова тромав и нескопосен.

Чудовището беше близо. Каладин взе решението за следващия си ход по усет. Сега! Спря, олюля се и побягна обратно към звяра. Чудовището се забави с големи усилия, черупката му застърга по стените и Каладин се приведе и хукна под него. Удари с Меча нагоре и го заби дълбоко в долницата на съществото.

То зарева по-неистово. Явно Каладин наистина го бе ранил, понеже то веднага се надигна, за да се измъкне от острието. Сетне, докато Каладин мигне, пак си изви под себе си. Каладин видя как страшните челюсти идват към него. Хвърли се напред, но челюстите уловиха бедрото му.

По крака му плъзна ослепителна болка и той заудря с Меча, макар звярът да го размяташе насам-нататък. Стори му се, че улучи муцуната, но не можеше да знае.

Светът се завъртя.

Каладин падна и се търкулна.

Нямаше време за замайване. Всичко наоколо се въртеше. Каладин изстена и се обърна. Загубил бе Меча — нямаше представа къде е. Кракът. Не го усещаше.

Сведе поглед с очакването да види само неравен чукан. Далеч не беше толкова зле. Кръв, разкъсан панталон, ала не се виждаше кост. Изтръпването се дължеше на шок.

Умът му почна да преценява и се съсредоточи върху раните. А това не беше хубаво. В този миг му бе нужен войникът, а не лекарят. Чудовището се наместваше в пропастта. Парче от бронята на лицето му липсваше.

Махни се. Оттук.

Каладин се преобърна и застана на длани и колене, после със залитане се изправи на крака. Раненият крак донякъде му служеше. Щом стъпи на него, ботушът му джвакна.

Къде беше Мечът? Там, напред. Беше излетял далеч и се бе забил в земята близо до хвърлените от цепнатината сфери. Каладин закуцука натам, ала му беше трудно да ходи, какво остава да бяга. На средата на пътя кракът го предаде. Падна лошо и одра ръката си на някакъв шистокор.

Пропастното чудовище почна да тръби и…

— Ей! Ей!

Каладин се обърна. Шалан? Какво си въобразяваше, че върши тази побъркана жена — стоеше в пропастта и лудешки размахваше ръце? Как изобщо беше минала край него?

Пак извика да привлече вниманието на съществото. Гласът ѝ отекваше някак странно.

Пропастното чудовище се обърна от Каладин към Шалан и почна да напада.

— Не! — викна Каладин. Но каква полза от крясъци? Трябваше му оръжието. Стисна зъби, завъртя се и се постара с всички сили да се добере до Меча. Бурята да го отнесе. Шалан…

Измъкна Меча от земята, ала пак падна. Кракът просто не го държеше. Въртеше се, размахваше Меча, оглеждаше пропастта. Звярът удряше и тръбеше. Страховитият звук отекваше отново и отново в теснината. Каладин не видя труп. Успяла ли бе Шалан да избяга?

Раняването в гърдите явно само ядоса още повече проклетото създание. Главата. Единствената възможност на Каладин беше главата.

С усилие се изправи на крака. Чудовището спря да бъхти земята, ревна и се втурна към него. Каладин стисна Меча с две ръце, ала се олюля. Кракът се огъна под него. Опита да застане на коляно, обаче кракът съвсем поддаде. Каладин падна на една страна и едва не се рани с Меча.

Плясна в локва. Една от захвърлените сфери грееше пред него с ярка бяла светлина.

Пресегна се през водата, грабна я и стисна изстиналото стъкло. Светлината му бе нужна. В името на Бурите, животът му зависеше от нея.

Моля те.

Пропастното чудовище надвисна над него.

Каладин се напрегна и вдиша, сякаш се бореше за въздух. Като че някъде далеч… чу…

Хлипане.

Никаква сила не влезе в него.

Звярът замахна, Каладин се обърна и, странно, видя себе си. Вторият Каладин стоеше над него, по-висок, вдигнал меча. Беше поне наполовина по-голям от него.

В името на самите очи на Всемогъщия…, вцепени се Каладин, а чудовището стовари един от предните си крака върху фигурата до него. И не-Каладин се разпадна в облак Светлина.

Какво беше направил? Как?

Не беше важно. Оживя. С отчаян вик се хвърли да стане и се олюля към чудовището. Трябваше пак да застане близо, да е твърде близо за замахване на щипците.

Толкова близо, че да…

Чудовището отстъпи малко и се спусна да захапе. Мандибулите се отвориха, страшните очи погледнаха надолу.

Каладин удари нагоре.

Звярът рухна, черупката почна да се чупи, краката се загърчиха. Шалан извика от скривалището си зад някаква скала. Кожата и дрехите ѝ бяха наситено черни.

Пропастното чудовище бе паднало върху Каладин.

Шалан изтърва листа — на него беше нарисувана тя самата и Каладин — и се завтече между камъните. Освободи се от чернотата, която я покриваше. Наложи се да остане близо до битката, за да могат образите да работят. По-добре щеше да е да ги прати по Шарка, но това беше трудно, защото…

Спря пред звяра, които още се гърчеше — грамада плът и черупка като лавина от паднали камъни. Шалан пристъпваше от крак на крак и не знаеше какво да прави.

— Каладин? — провикна се тя. Гласът ѝ беше треперлив в тъмнината.

Престани, заповяда си тя. Без страх. Надживяла си това. Пое дълбоко дъх и тръгна напред през огромните бронирани крака на чудовището. Опита да избута настрани една щипка, ала тя беше твърде тежка за нея, затова се покатери отгоре ѝ и се плъзна от другата страна.

Чу нещо и застина. Наблизо лежеше главата на чудовището с невиждащи огромни очи. От нея почнаха да се издигат духчета като дим. Същите като преди, само че… си отиваха? Шалан поднесе светлината на сферата си по-близо.

Долната половина на каладиновото тяло се подаваше от пастта на звяра. Всемогъщи във висините! Шалан зина и се завтече напред. Помъчи се да издърпа Каладин от затворената паст. После призова Меча и отсече няколко мандибули.

— Каладин? — продума тя и тревожно надзърна в устата на нещото откъм страната, където беше премахнала мандибула.

— Ох — стигна до нея слаб глас.

Жив е!

— Дръж се! — рече Шалан и взе да сече главата на чудовището, като се стараеше да не удря твърде близо до Каладин. Рукна лилав ихор с мирис на мухъл и покри ръцете ѝ.

— Малко е неудобно… — обади се Каладин.

— Жив си. Спри да мрънкаш.

Жив беше. Отче на Бурята. Жив. Трябваше да изгори цял куп молитви, щом се върнат.

— Вътре вони ужасно — слабовато рече Каладин. — Почти като тебе.

— Радвай се — отвърна Шалан, докато сечеше. — Ето, разполагам с приемливо запазен екземпляр пропастно чудовище — с дребния недостатък, че е мъртво — и го кълцам на парчета заради теб, наместо да го изучавам.

— Вечно ще ти бъда задължен.

— Впрочем, как влезе в устата му? — поинтересува се Шалан и отпра част от черупката с ужасен звук. Захвърли я настрани.

— Пронизах го през небцето — обясни Каладин. — В мозъка. Само това успях да измисля, за да убия проклетия звяр.

Шалан се наведе и вкара ръка през голямата дупка, която отвори. С известни усилия и още малко рязане на предните мандибули успя да му помогне и Каладин се измъкна отстрани на пастта. Изглеждаше като самата смърт — покрит беше с ихор и лицето му бе пребледняло от кръвозагуба.

— В името на Бурите — прошепна Шалан, когато Каладин легна на гръб върху камъните.

— Превържи крака ми — немощно рече той. — Останалото ще се оправи. Веднага ще заздравее…

Шалан огледа злощастния крак и потрепери. Приличаше на… на… Балат.

Нямаше скоро Каладин да ходи с този крак. Отче на Бурите, помисли тя и отряза полите на роклята си до коляно. Според указанията на Каладин, тя превърза крака му стегнато. Той явно смяташе, че няма нужда от турникет. Шалан го послуша — навярно той бе превързал далеч повече рани от нея.

Отряза и десния си ръкав, за да превърже една рана отстрани на торса му, където звярът беше почнал да го прехапва на две. После се настани до него. Чувстваше се изцедена. Стана ѝ студено, понеже краката и ръката ѝ бяха изложени на хладината на пропастното дъно.

Каладин пое дълбоко дъх. Лежеше със затворени очи на камъните.

— Два часа до бурята — прошепна той.

Шалан погледна небето да провери. Почти тъмно беше.

— Може и по-малко — отвърна тя. — Победихме го, но тъй или иначе сме мъртви, нали?

— Не е честно — каза Каладин. После се надигна да седне и изстена.

— Не трябва ли…

— Ба. Имал съм и много по-тежки рани.

Отвори очи и видя как Шалан учудено вдига вежда. Изглеждаше замаян.

— Имал съм — настоя Каладин. — Не е войнишко самохвалство.

— Толкова тежки? Колко често?

— Два пъти — призна той. Огледа грамадното туловище на звяра. — Наистина го убихме.

— Тъжно е, знам — потиснато отговори Шалан. — Беше красиво.

— По-красиво щеше да е, ако не беше опитвало да ме изяде.

— От моя гледна точка, то не само опита, а направо успя.

— Глупости. Не успя да ме погълне. Не се брои.

Каладин ѝ подаде ръка, като че я молеше да му помогне да стане.

— Искаш да пробваш да ходиш ли?

— Да не очакваш просто да си лежа в пропастта, докато водите нахлуят?

— Не, обаче… — Шалан вдигна поглед. Пропастното чудовище беше грамадно. Легнало на една страна, беше поне двадесет стъпки високо. — А ако се покатерим върху него и оттам опитаме да се доберем до платото горе?

С напредването им в западна посока пропастите ставаха все по-плитки.

Каладин също погледна нагоре.

— Пак остават осемдесетина стъпки за катерене, Шалан. И какво бихме правили на платото? Бурята ще ни отвее.

— Поне можем да потърсим подслон… Наистина няма надежда, нали?

Колкото и да беше странно, Каладин вирна глава.

— Вероятно.

— Само „вероятно“ ли?

— Подслон… Ти имаш Меч.

— И? Не мога да посека водата с него.

— Не, но можеш да срежеш камъка — възрази Каладин и огледа стената на пропастта.

Гърлото на Шалан се сви.

— Можем да изсечем нещо като килия! Като на съгледвачите.

— Високо горе в стената — додаде Каладин. — Виждаш линията на водата. Успеем ли да стигнем над нея…

Пак трябваше да се катерят. Не се налагаше Шалан да стига чак до височината, където пропастта се стесняваше, ала и така нямаше да е лесно, по никой начин. А тя разполагаше със съвсем малко време.

Но това беше някаква възможност.

— Ще трябва ти да го направиш — обясни Каладин. — Аз може и да успея да застана прав, с помощ. Но да се катеря, докато въртя Меча…

— Добре — отвърна Шалан и пое дълбоко дъх. — Добре.

За начало се покачи върху гърба на пропастното чудовище. Гладката черупка се пързаляше, но Шалан успяваше да закрепи стъпалата си между плочките ѝ. Щом стигна горе, потърси линията на водата. Оттук изглеждаше много по-високо, отколкото отдолу.

— Изрежи хватки за ръцете — провикна се Каладин.

Хубаво. Шалан все забравяше Меча. Не искаше да мисли за него…

Не. Нямаше време за това сега. Призова Меча и изряза няколко дълги ивици от скалата. Парчетата падаха и отскачаха от черупката. Прибрала коси зад ушите си, Шалан работеше в сумрака и изсичаше стъпаловидни хватки в стената на пропастта.

Почна да се катери. Увисваше на едната, държеше се за най-високата, призоваваше Меча и опитваше да сече още по-нагоре. Ала проклетото оръжие беше толкова дълго.

Мечът покорно се сви в ръката ѝ — стана много по-къс, по-скоро като голям нож.

Благодаря ти, помисли Шалан и отряза поредната ивица от скалата.

Изкачваше се, хватка след хватка. Работата беше тежка и от време на време Шалан трябваше да слиза, та да си отпочинат ръцете ѝ от висенето. Най-накрая стигна малко над линията на водата. Мислеше, че това е най-високото място, до което може да се добере. Тук увисна неумело и почна да изсича големи парчета скала, като опитваше да ги реже така, че да не падат на главата ѝ.

Парчетата думкаха по бронята на мъртвото чудовище.

— Справяш се великолепно! — викна Каладин отдолу. — Продължавай така!

— Ти пък кога се ободри толкова?

— Още когато мислех, че съм мъртъв, а се оказа, че не съм.

— Напомняй ми от време на време да пробвам да те убия — скастри го Шалан. — Ако успея, ще се почувствам по-добре, ако не успея — ти ще се почувстваш по-добре. Всички печелят!

Чу го да се смее и задълба по-навътре в камъка. Оказа се по-трудно, отколкото си представяше. Да, Мечът леко режеше скалата, обаче Шалан все режеше парчета, които не искаха да се отделят. Налагаше се да ги дялка, а после да освобождава Меча и да ги изгребва навън.

След около час трескава работа обаче, Шалан успя да направи някакво подобие на убежище. Не стана толкова дълбоко, колкото ѝ се щеше, но трябваше да е достатъчно. Силите ѝ бяха изцедени. Тя за последен път слезе долу и се просна между камънаците върху гърба на звяра. Ръцете я боляха като от вдигане на нещо тежко, и наистина при катеренето вдигаше себе си.

— Готово ли е? — обади се Каладин от дъното на пропастта.

— Не, почти. Мисля, че можем да се съберем.

Каладин мълчеше.

— Ти ще се качиш в дупката, която направих, Каладине, мостови, убиецо на пропастни чудовища и причинителю на униние. — Тя се наведе отстрани на звяра да го погледне. — Няма да водим поредния глупав разговор как ти умираш тук, докато аз храбро продължавам напред. Разбрано?

— Не знам мога ли да ходя, Шалан — въздъхна Каладин. — Да не говорим за катерене.

— Ще го направиш, дори ако се наложи да те нося.

Той вдигна поглед и се усмихна. Лицето му беше покрито с виолетов ихор, макар да го беше попочистил, доколкото можеше.

— Ще ми се да видя това.

— Хайде — каза Шалан. Самата тя се надигаше с усилие. В името на Бурите, беше уморена. Отсече с Меча един ластар от стената. Смешното беше, че бяха нужни два удара. Първият уби душата му. А после, вече мъртво, растението можеше да бъде отрязано.

Горната част се прибра, навивайки се на спирала, за да стигне по-високо. Шалан метна единия край на ластара долу. Каладин го улови с ръка и, като се опираше на здравия крак, внимателно се покатери на гърба на чудовището. Когато стигна горе, и той се просна до Шалан. Вадичките пот оставяха дири през нечистотията по лицето му. Огледа изрязаната в скалата стълба.

— Ти наистина ще ме накараш да се кача.

— Да. Поради напълно себични причини.

Каладин я изгледа.

— Няма да допусна последното нещо, което виждаш в живота си, да съм аз в половин мърлява рокля, покрита с виолетова кръв и с чорлава коса. Недостойно е. На крака, мостови.

Шалан чу тътен в далечината. Лошо…

— Качвай се — отсече Каладин.

— Няма…

— Качвай се — повтори по-твърдо той — и легни на пода на убежището, после протегни ръка навън. Когато наближа, можеш да ми помогнеш за последните няколко стъпки.

Шалан помърмори малко, после взе чантата си и тръгна да се катери. В името на Бурите, ама че хлъзгави ръкохватки. Когато стигна горе, тя пропълзя в плитката дупка и се подаде едва-едва. Протегна ръка надолу, а с другата се закрепи. Каладин вдигна поглед към нея, стегна се и почна изкачването.

Най-вече се набираше на ръце. Раненият крак висеше, а здравият даваше опора. Яките му войнишки мишци бавно го изтегляха стъпало след стъпало.

По дъното на пропастта потече струйка вода. После рукна.

— Хайде! — подкани го Шалан.

Вятърът виеше в пропастта с призрачен злокобен глас, като минаваше през множеството отвори. Като стенанията на отдавна мъртви духове. Високият вой се придружаваше от нисък, тътнещ рев.

Всички растения се изтеглиха, ластарите се усукаха стегнато, скалните пъпки се затвориха, къдроцветните се сгънаха. Сякаш пропастта се скри.

Каладин пъшкаше и се потеше. Лицето му бе изопнато от болка и усилие, пръстите му трепереха. Набра се още веднъж, после посегна да улови ръката на Шалан.

Стената на бурята връхлетя.

73 Хиляди бягащи твари

Шалан се промъкна в стаята на Балат. В пръстите си стискаше кратка бележка.

Балат се обърна и стана. Отдъхна си.

— Шалан! Едва не умрях от уплаха.

Малката стая, подобно на повечето в господарската къща, имаше отворени прозорци с прости тръстикови кепенци. Днес те бяха затворени и заключени заради приближаващата буря. Последната преди дъждовния сезон. Навън слугите думкаха по стените, докато закрепваха яките кепенци против бурята върху тръстиковите.

Шалан бе облечена в една от новите си рокли, от скъпите, които татко ѝ купуваше — по ворински, права, с тясна талия и джоб на ръкава. Рокля за дама. Носеше и колието, което той ѝ подари. Харесваше му да го носи.

Юшу се изтягаше на един стол наблизо и с отсъстващ израз на лицето триеше някакво растение между пръстите си. Беше позагубил тегло през двете години, откак заемодавците го бяха извлекли от къщата, ала с хлътналите си очи и с белезите на китките все още не приличаше твърде на близнака си.

Шалан огледа вързопите, които Балат приготвяше.

— Добре е, че татко никога не се отбива при тебе, Балат. Тези вързопи са толкова подозрителни — направо крещят, че заминаваш.

Юшу се засмя и почеса белега на едната си китка.

— Не помага и това, че колчем някой слуга кихне в коридора, той подскача.

— Замълчете и двамата — сопна се Балат и хвърли поглед към прозореца, където работниците поставяха капаците за буря. — Не е време за веселие. Проклятие. Ако той открие, че се каня да замина…

— Няма — прекъсна го Шалан и отвори писмото. — Прекалено зает е с подготовката за представянето си пред Върховния принц.

— На никого ли не се вижда странно — попита Юшу — да е толкова богат? Колко залежи на ценни камъни има в нашите земи?

Балат отново взе да опакова вещите си.

— Щом това прави татко щастлив, не ме е грижа.

Лошото беше, че татко не бе щастлив. Да, сега домът Давар беше богат — новите каменни кариери носеха изумителни приходи. Ала колкото повече забогатяваха, толкова по-мрачен ставаше татко. Вървеше из коридорите и мърмореше. Току посягаше на слугите.

Шалан прегледа съдържанието на писмото.

— Това не е доволно лице — установи Балат. — Още ли не са успели да го намерят?

Шалан поклати глава. Хеларан беше изчезнал. Наистина. Вече не се свързваше с тях, не пращаше писма; дори познатите му от по-рано нямаха представа къде е отишъл.

Балат седна върху един денк.

— И какво правим тогава?

— Трябва ти да решиш — отговори Шалан.

— Трябва да се измъкна. Трябва. — Балат прокара ръка през косата си. — Ейлита е готова да тръгне с мен. Родителите ѝ отсъстват този месец, в Алеткар са. Времето е съвсем подходящо.

— А ако не намериш Хеларан, тогава какво?

— Ще ида при Върховния принц. Незаконният му син каза, че той е готов да изслуша всеки, който е готов да свидетелства срещу татко.

— Това беше преди години — възрази Юшу и се изтегна. — Сега татко е в изгодно положение. Пък и Върховният принц е на умиране; всеки знае това.

— Сега е единствената ни възможност — каза Балат. — Ще замина. Довечера, след бурята.

— Но татко… — подзе Шалан.

— Татко иска да ида и да нагледам няколко села в източната долина. Ще му кажа, че отивам там, а вместо това ще взема Ейлита и ще заминем за Веденар и там — право при Върховния принц. Докато татко се появи другата седмица, вече ще съм казал каквото имам за казване. Може и да е достатъчно.

— А Малисе? — попита Шалан. Замисълът беше Балат да отведе и мащехата им.

— Не знам — отговори Балат. — Той няма да я пусне. Може би когато замине на посещение при Върховния принц, ще можете да я пратите някъде на сигурно място? Не знам. При всички случаи аз трябва да замина. Тази вечер.

Шалан пристъпи напред и положи длан на ръката му.

— Уморих се от страх — каза ѝ Балат. — Уморих се да бъда страхливец. Щом Хеларан е изчезнал, значи аз наистина съм най-старшият брат. Време е да го покажа. Няма само да бягам и цял живот да се чудя дали хората на татко не ни преследват. Този път… този път всичко ще свърши. Решено е.

Вратата шумно се отвори.

Макар да се оплакваше, че Балат е прекалено мнителен, Шалан се обърна и подскочи също толкова високо и изписка от изненада. Беше само Виким.

— Бурята да те отнесе, Виким! — възкликна Балат. — Можеше поне да почукаш или…

— Ейлита е тук — съобщи Виким.

— Какво? — Балат скокна напред и сграбчи брат си. — Тя нямаше да идва! Щях аз да я взема.

— Татко я повика — обясни Виким. — Тя пристигна с прислужницата си току-що. Разговарят в залата.

— О, не — промълви Балат и излетя през вратата.

Шалан го последва, но спря на прага.

— Не прави нищо глупаво! — провикна се тя след него. — Балат, планът!

Той не даде знак, че я е чул.

— Може да стане лошо — рече Виким.

— Или пък прекрасно — подхвърли Юшу иззад гърбовете им. Той още се излежаваше. — Ако татко притисне Балат прекалено силно, той може да спре да хленчи и да направи нещо.

Шалан пристъпи в коридора и я полазиха студени тръпки. Този студ… страх ли беше? Смазващ страх, толкова остър и силен, че отмиваше всичко друго.

Това се задаваше. Шалан знаеше, че се задава. Опитаха да се крият, опитаха да бягат. Разбира се, това не свърши работа.

И с майка им не беше свършило работа.

Виким изтича покрай нея. Тя пристъпваше бавно. Не защото беше спокойна, а защото нещо я теглеше напред. Бавните крачки бяха съпротива срещу неизбежното.

Тръгна да се качва по стълбите, вместо да влезе в залата. Трябваше да вземе нещо.

Отне ѝ само минута. Скоро се върна. Кесийката, която получи много отдавна, беше скрита в нейната кесия в ръкава. Слезе по стъпалата и стигна до прага на залата. Юшу и Виким чакаха напрегнато отвън.

Направиха ѝ път.

В залата, разбира се, се носеха викове.

— Не трябваше да правиш това, без да разговаряш с мен! — каза Балат. Стоеше пред трапезата. Ейлита беше до него и го държеше за ръката.

Татко стоеше от другата страна, а пред него беше недоядената вечеря.

— Да се разговаря с тебе е безполезно, Балат. Ти не чуваш.

— Обичам я!

— Ти си дете — продължи татко. — Глупаво дете, което няма уважение към дома си.

Лошо, лошо, лошо, мислеше Шалан. Гласът на татко беше тих. А той биваше най-опасен, когато говореше тихо.

— Мислиш си — говореше татко, приведен напред и опрял длани на масата, — че не знам за намерението ти да заминеш?

Балат отстъпи.

— Как?

Шалан влезе в залата. Какво има на пода?, учуди се тя, докато вървеше покрай стената към входа на кухните. Нещо не позволяваше на вратата да се затвори.

Дъждът заблъска по покрива. Бурята дойде. Пазачите бяха в къщичката си, слугите — в своите жилища, та да изчакат отминаването на бурята. Членовете на семейството бяха сами.

Прозорците бяха затворени и единствената светлина идеше от студеното сияние на сферите. Татко не беше запалил огън.

— Хеларан е мъртъв — обяви той. — Знаеше ли това? Не можеш да го намериш, понеже е убит. Дори не се наложи аз да го убивам. Намери смъртта си на бойното поле в Алеткар. Безумец.

Думите му заплашваха да разрушат студеното спокойствие на Шалан.

— Как откри, че ще замина? — попита Балат. Пристъпи напред, ала Ейлита го задържа. — Кой ти каза?

Шалан приклекна до препятствието на прага на кухнята. Удари гръм и сградата се разтресе. Препятствието се оказа тяло.

Малисе. Убита с няколко удара в главата. Прясна кръв. Топло тяло. Убил я беше наскоро. Бурите да го отнесат. Узнал беше за плана, пратил беше да повикат Ейлита, изчакал беше пристигането ѝ и тогава беше убил съпругата си.

Не беше престъпление на мига. Беше наказание.

Стигна се дотам значи, каза си Шалан. Усети хладно и безразлично спокойствие. Лъжата стана истина.

Вината беше нейна. Стана и отиде при оставената от слугите кана вино с чаши за татко.

— Малисе — рече Балат. Той не погледна към Шалан, просто предположи. — Пречупи се и ти каза, нали? Преизподня. Не биваше да ѝ се доверяваме.

— Да — отвърна татко. — Тя проговори. Накрая.

Мечът на Балат прошумоля, когато той го измъкна от ножницата. Последва татковият меч.

— Най-сетне — рече той. — Показваш нещо като гръбнак.

— Балат, не — продума Ейлита и се вкопчи в него.

— Няма повече да се боя от него, Ейлита! Няма!

Шалан наля вино.

Двамата почнаха да се сражават. Татко прескочи масата и замахна, уловил меча с две ръце. Ейлита изпищя и отстъпи, когато Балат отвърна.

Шалан не знаеше много за фехтовката. Беше наблюдавала двубоите на Балат и другите, но единствените истински дуели беше виждала по панаирите.

Това беше друго. Жестоко. Татко нападаше Балат отново и отново. Балат отбиваше, доколкото може. Звън на метал, а над него — бурята. Всеки удар като че разтърсваше залата. Или падаше гръм?

Балат се препъна преди да удари и падна на коляно. Татко изби меча от ръката му.

Можеше ли наистина да свърши толкова бързо? Бяха минали само мигове. Изобщо не приличаше на дуелите.

Татко се надвеси над Балат.

— Винаги съм те презирал. Страхливецът. Хеларан беше благороден. Противеше ми се, но имаше страст. Ти… ти пъплиш, хленчиш и се оплакваш.

Шалан се приближи.

— Татко? — тя му подаде виното. — Той загуби. Ти победи.

— Открай време исках синове — продължи татко. — И се сдобих с четирима. Всичките са непотребни! Страхливец, пияница и слабак. — Той примигна. — Само Хеларан… Само Хеларан…

— Татко? — настоя Шалан. — Заповядай.

Той взе виното и го изпи до дъно.

Балат улови меча си. Все още на коляно, той се хвърли напред и замахна. Шалан извика, а мечът някак особено издрънча и просто пропусна татко, проби дрехата му и се удари в нещо метално.

Татко изтърва чашата. Тя се разби на пода. Той изръмжа и се улови отстрани. Балат дръпна меча си и се втренчи ужасено в татко.

Татковата ръка излезе с малко кръв, само малко.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? — попита той. — От петнадесет години се учиш да боравиш с меч и това е най-доброто ти нападение? Ударѝ ме! Улучѝ ме!

Той държеше меча отстрани и вдигна другата си ръка.

Балат промърмори и изтърва оръжието си.

— Ба! Нищожество.

Захвърли меча на масата и отиде до огнището. Грабна железния ръжен и се върна.

— Нищожество.

Стовари ръжена върху бедрото на Балат.

— Татко! — изкрещя Шалан и опита да хване ръката му. Той я блъсна и продължи да налага Балат.

Балат завика.

Шалан падна тежко и удари главата си в пода. Само можеше да чува какво става. Викове. Ръженът удря с глухо тупване. Горе бурята вилнее.

— Защо. — Туп. — Не можеш. — Туп. — Да направиш. — Туп. — Нищо. — Туп. — Както. — Туп. — Трябва.

Зрението на Шалан се проясни. Татко поемаше тежко въздух. Лицето му беше опръскано с кръв. Балат хлипаше на пода. Ейлита го прегръщаше, заровила лице в косата му. Кракът на Балат беше кървава пихтия.

Виким и Юшу продължаваха да стоят ужасени на прага.

Татко убийствено погледна Ейлита. Вдигна ръжена да я удари. Ала тогава той се изплъзна от пръстите му и издрънча на пода. Татко изненадан погледна ръката си, после залитна. Улови масата, за да се опре, но падна на колене и после се свлече на една страна.

Дъждът биеше по покрива. Звучеше като хиляди бягащи твари, които се мъчеха да влязат в къщата.

Шалан се насили да стане. Студ. Да, сега позна този студ вътре в себе си. Изпитвала го бе и по-рано, в деня, когато загуби майка си.

— Превържи раните на Балат — рече тя на плачещата Ейлита. — Ползвай ризата му.

Ейлита кимна през сълзи и се залови за работа с треперещи пръсти.

Шалан приклекна до татко. Той лежеше неподвижно, очите му бяха отворени и мъртвешки се взираха в тавана.

— Какво… какво стана? — попита Виким. Шалан не бе забелязала как двамата с Юшу боязливо са влезли в залата, заобиколили са масата и са застанали до нея. Виким надзърна над рамото ѝ. — Балат го улучи в ребрата…

Татко кървеше отстрани; Шалан усещаше през плата. Но тази рана не беше достатъчно тежка. Тя поклати глава.

— Преди няколко години ти ми даде нещо — обясни тя. — Една кесия. Запазих я. Каза ми, че с времето става по-силно.

— Отче на Бурята — промълви Виким и затули уста. — Черната жлъчка? Ти…

— Във виното му. Малисе лежи мъртва на прага на кухнята. Той отиде твърде далеч.

— Убила си го — рече Виким и се втренчи в трупа на татко. — Убила си го!

— Да — уморено отговори Шалан. Олюлявайки се, стигна до Балат и почна да помага на Ейлита с превръзките. Балат беше в съзнание и стенеше от болка. Шалан кимна на Ейлита, която му донесе вино. Не отровно, разбира се.

Татко беше мъртъв. Тя го уби.

— Какво е това? — попита Юшу.

— Престани! — възкликна Виким. — В името на Бурите! Вече претърсваш джобовете му ли?

Шалан зърна как Юшу вади нещо сребристо от джоба на татковата горна дреха. Увито беше в черна торбичка, малко окървавена. Части от предмета се подаваха от мястото, където мечът на Балат беше улучил.

— Отче на Бурята — продума Юшу и го издърпа. Предметът се състоеше от няколко верижки от някакъв сребрист метал, свързващи три едри скъпоценни камъка. Единият камък беше счупен и не светеше. — Това каквото си мисля ли е?

— Превръщател — отговори Шалан.

— Повдигни ме — каза Балат, когато Ейлита се върна с виното му. — Моля те.

Момичето неохотно му помогна да седне. Кракът му… кракът му беше зле. Трябваше да доведат лекар.

Шалан се изправи, отри окървавените си ръце в роклята и взе Превръщателя от Юшу. Изящният метал беше счупен от удара с меча.

— Не разбирам — чудеше се Юшу. — Не е ли това богохулство? Не принадлежи ли това на краля и не се ли ползва единствено от ардентите?

Шалан потри с палец метала. Не можеше да мисли. Вцепенена… потресена. Това беше. Потресена.

Убих татко.

Внезапно Виким писна и подскочи.

— Кракът му мръдна!

Шалан се извърна към трупа. Пръстите му се свиха.

— Пустоносни! — рече Юшу. Вдигна поглед към тавана и бушуващата буря. — Те са тук. Те са вътре в него. Ще…

Шалан приклекна. Очите трепнаха и се съсредоточиха върху нея.

— Не беше достатъчно — прошепна тя. — Отровата не беше достатъчно силна.

— Ох, Бурята да го отнесе — додаде Виким и коленичи до нея. — Още диша. Отровата не го убила, само го е парализирала. И той се съвзема.

— Трябва да довършим започнатото — каза Шалан и огледа братята си.

Юшу и Виким се дръпнаха и поклатиха глави. Балат беше замаян, почти в несвяст.

Шалан отново се обърна към баща си. Той я наблюдаваше. Очите му се движеха лесно. Кракът му шаваше.

— Съжалявам — промълви тя и откопча огърлицата си. — Благодаря ти за онова, което стори за мен.

Уви огърлицата около шията му.

После почна да я усуква.

Ползваше дръжката на една от вилиците, които паднаха от масата, когато татко се опря на нея. Преметна едната страна на закопчаната огърлица около нея, почна да върти и така затегна верижката много силно около шията му.

— В дълбоки пропасти ти спи — прошепна тя, — наоколо ти мракът…

Приспивна песен. Шалан произнасяше думите през сълзи. Той ѝ пееше тази песен, когато тя се уплашеше. Алена кръв беше опръскала лицето му и покриваше ръцете ѝ.

— Скалата е постелка твоя, спи, детенце мое…

Усещаше как той я наблюдава. Кожата ѝ изтръпна от усукването на огърлицата.

— Буря иде, ала ще те сгрее, люлчицата ти ще залюлее…

Шалан трябваше да гледа как очите му изскачат, а лицето му мени цвета си. Тялото му трепереше, напрягаше се, мъчеше се да се движи. Очите му я гледаха — питащи, предадени.

Шалан почти можеше да си въобрази, че воят на бурята е част от някакъв кошмар. Че скоро ще се събуди ужасена и татко ще ѝ запее. Както правеше, когато тя беше дете…

— Чудни камъни ще блеснат.

Татко спря да се движи.

— С песен лесно… ще заспиш… спи, детенце мое.

74 Да яхнеш бурята

Каладин хвана ръката на Шалан.

Горе се разбиваха камъни, блъскаха се в платата, откъртваха се отломки и те падаха около него. Вятърът бушуваше. Долу водата се надигаше към него. Той стискаше Шалан, ала влажните им ръце почнаха да се плъзгат.

И тогава с внезапен порив хватката ѝ се затегна. Тя дръпна със сила, която сякаш противоречеше на дребното ѝ тяло. Каладин удари със здравия си крак, когато водата го заля, и се набра, колкото му оставаше, за да стигне до нея в скалната ниша.

Нишата бе едва три-четири стъпки дълбока, по-плитка от онази, в която се бяха крили. За щастие, гледаше на запад. Макар леденият вятър да се въртеше и да ги пръскаше с вода, ударът на бурята се пречупваше от гърбовете на платата.

Каладин задъхан се примъкна до стената на нишата. Раненият крак болеше повече от всичко. Шалан се притисна в него. Беше топла в ръцете му и той я държеше така силно, както тя държеше него. Двамата седяха прегърбени и опрени в скалата. Главата на Каладин опираше в тавана на дупката.

Платото се разтърси и затрепери като подплашен човек. Каладин не виждаше много; чернотата беше пълна, освен когато удряше светкавица. И шумът. Падаха гръмотевици, привидно несвързани с мълниите. Водата ревеше като гневен звяр и светкавиците показваха пенеста, вряща и бесуваща река в пропастта.

Проклятие… тя стигаше почти до тяхната ниша. Само за няколко мига се бе надигнала до петдесетина стъпки височина. Мръсната вода беше пълна с клони, изпочупени растения, откъснати ластари.

— Сферата? — попита Каладин в мрака. — Ти си светеше със сфера.

— Няма я — отговори Шалан, надвиквайки рева. — Трябва да съм я изпуснала, когато те улових!

— Аз не…

Заекна от трясъка на гръмотевицата и ослепителната мълния. Шалан се притисна по-силно в него и пръстите ѝ се впиха в мишницата му. Светлината остави отблясък в очите му.

В името на Бурите. Можеше да се закълне, че остатъчният образ е лице — ужасно изкривено, с раззината уста. Следващата поредица пращящи светкавици показа наводнението току пред убежището им. Водата бе пълна с трупове. Десетки тела се носеха по течението, мъртвите очи гледаха небето, а много от очните кухини бяха празни. Хора и паршенди.

Водата се втурна нагоре и навлезе на няколко пръста върху дъното на убежището. Водата на мъртъвците. Бурята пак потъмня, стана черна като подземна пещера. Само Каладин, Шалан и мъртвите.

Шалан опря главата си в неговата и продума:

— Това беше най-нереалното нещо, което съм виждала.

— Бурите са странни.

— Говориш от опит?

— Веднъж Садеас ме остави да вися вързан навън по време на буря. Очакваше се да умра.

Онази буря опита да смъкне кожата му, после мишците му от скелета. Дъжд като нож. Светкавица като нажежено желязо за обгаряне.

И една малка, съвсем бяла фигурка, която стоеше пред него с прострени напред ръце, сякаш разцепваше бурята. Малка и крехка, ала силна като самите ветрове.

Сил… какво ти сторих?

— Трябва да чуя тази история — каза Шалан.

— Някога ще ти я разкажа.

Водата ги плисна отново. За миг станаха по-леки, понесоха се във внезапния прилив. Течението теглеше неочаквано силно, като че нямаше търпение да ги извлече навън, в реката. Шалан изпищя, а Каладин улови скалата от двете страни и ужасено стисна. Реката се отдръпна, ала той още чуваше как бърза. Наместиха се обратно в нишата.

От високото дойде светлина, твърде трайна, за да е светкавица. Нещо светеше на платото. Нещото се движеше. Трудно беше да се види, понеже от ръба на платото се лееше вода като завеса пред убежището. Каладин можеше да се закълне, че вижда как по платото крачи огромна нечовешка фигура, която свети. След нея минаваше друга, чужда и тънка. Яздеше бурята. Крак след крак, докато сиянието отмина.

— Моля те — обади се Шалан. — Имам нужда да чуя нещо различно от това. Разкажи ми.

Той потръпна, но кимна. Гласове. Гласовете можеха да им помогнат.

— Започна се, когато Амарам ме предаде — заговори той приглушено, колкото тя — притисната в него — да го чува. — Направи ме роб, задето знаех истината, че уби хората ми в алчността си да притежава Меч. Това имаше за него повече значение от собствените му войници, повече от честта…

И продължи нататък. Говореше за дните в робство, за опитите да избяга. За хората, погубени заради доверието си в него. Историята, която никога не бе разказвал, сега се лееше от него. И на кого да я разкаже? Мъжете от Мост Четири също преживяха по-голямата част.

Разказа ѝ за фургона и за Твлкав — това име изтръгна остро поемане на дъх от страна на Шалан. Тя явно познаваше роботърговеца. Говореше за претръпването, за… нищото. За мисълта за самоубийство и как му беше трудно да повярва, че си струва усилието.

И после — за Мост Четири. Не каза нищо за Сил. Точно сега това му причиняваше твърде много болка. Вместо за нея, говореше за пробезите с моста, за ужаса, за смъртта и за решителността.

Дъждът се лееше над тях и вятърът го въртеше във вихрушки. Каладин вярваше, че чува напяване някъде там. Някакви странни духчета се стрелнаха пред убежището. Бяха червени и виолетови и приличаха на светкавици. Тях ли бе видяла Сил?

Шалан слушаше. Каладин очакваше да му задава въпроси, ала тя не попита нищо. Не го тормозеше за подробности, не бъбреше. Явно знаеше да мълчи.

Удивително, но той разказа всичко. За последния пробег. За спасяването на Далинар. Искаше да излее всичко. Говори как се изправи срещу паршендския Броненосец, как обиди Адолин, как сам удържа предмостието…

Когато свърши, двамата оставиха мълчанието да се уталожи над тях и споделяха топлината. Заедно гледаха озаряваната от мълнии бушуваща вода току пред убежището.

— Аз убих баща си — прошепна Шалан.

Каладин погледна към нея. Тя беше вдигнала отпуснатата на гърдите си глава и той видя капчици вода по миглите ѝ в проблясъка на светкавицата. Държеше я през кръста, а тя държеше него. След Тара никога не беше стоял толкова близо до жена.

— Баща ми беше жесток и гневен човек — каза Шалан. — Убиец. Аз го обичах. И го удуших, докато той лежеше на пода, неспособен да помръдне, и ме гледаше. Убих родния си баща…

Каладин не я подтикна да говори повече, въпреки че искаше да знае. Имаше нужда да знае.

За щастие, тя продължи да говори за детството си и за ужасите, които бе познала. Каладин мислеше, че неговият живот е ужасен, ала притежаваше едно нещо, което навярно не ценеше достатъчно: любящи родители. Рошоне беше довел в Огнекамък самата Преизподня, но поне майката и бащата на Каладин винаги бяха на мястото си и той можеше да разчита на тях.

А какво щеше да прави, ако неговият баща беше като този омерзителен насилник, когото Шалан описваше? Ако неговата майка бе загинала пред очите му? Какво щеше да прави, ако вместо да черпи от светлината на Тиен, той бе онзи, от когото се искаше да носи светлина в семейството?

Слушаше в почуда. В името на Бурите. Защо тази жена не бе пречупена, наистина пречупена? Казваше, че е такава, ала не беше по-пречупена от копие с нащърбен връх. Такова копие не бе по-лошо оръжие от всяко друго. Самият Каладин предпочиташе оръжия с един-два белега, с износена дръжка. Острие, което познаваше битки, беше просто… по-добро от ново. Човек можеше да знае, че е било ползвано от някой, който се е сражавал за живота си, и е останало вярно, не се е прекършило. Такива белези говореха за сила.

Изтръпна, когато тя спомена смъртта на своя брат Хеларан. В гласа ѝ имаше гняв.

Хеларан беше убит в Алеткар. От ръката на Амарам.

В името на Бурите… аз го убих, нали?, каза си Каладин. Обичният ѝ брат. Разказа ли ѝ за това?

Не. Не беше споменавал, че той уби Броненосеца. Каза само, че Амарам погуби неговите хора, за да прикрие жаждата си да притежава Меча. През годините бе свикнал да описва събитието, без да споменава, че е убил Броненосец. През първите няколко месеца робство в него се запечатаха опасностите от това да говори за такова събитие. Следваше навика си и днес, дори без да съзнава.

Тя разбра ли? Заключи ли, че Каладин, а не Амарам е истинският убиец на Броненосеца? Като че не беше направила връзката. Шалан продължи да говори за нощта — също бурна — когато бе отровила и убила баща си.

Всемогъщи. Та тази жена беше по-силна, отколкото той самият някога е бил.

— И така — продължи Шалан и притисна глава в гърдите му, — ние решихме аз да намеря Ясна. Тя… притежаваше Превръщател, нали разбираш.

— Искали сте да проверите дали не може да поправи вашия?

— Не, това би било прекалено разумно. — Каладин не можеше да види как тя се надсмива над себе си, но някак го чуваше. — Понеже бях глупава и наивна, намислих да заменя моя с нейния и да върна у дома работещия Превръщател, за да спечелим пари за семейството.

— И дотогава не си напускала родовите ви владения?

— Да.

— И си отишла да крадеш от една от най-умните жени на света?

— Ъъ… да. Помниш ли, „глупава и наивна“? Както и да е, Ясна разбра. За щастие, аз я заинтригувах и тя се съгласи да ме приеме за своя повереница. Бракът с Адолин беше нейна идея, начин да защитя семейството си, докато се обучавам.

— Хмм — умисли се Каладин. Проблесна мълния. Ветровете като че се усилваха, ако това въобще бе възможно, и той трябваше да повиши глас, макар Шалан да бе съвсем близо до него. — Щедро от страна на жена, която си замисляла да ограбиш.

— Мисля, че тя видя в мен нещо, което…

Тишина.

Каладин примигна. Шалан я нямаше. За миг изпадна в ужас и затърси наоколо, докато не осъзна, че кракът вече не го боли, че главата му вече не се мае от кръвозагубата, шока и възможната хипотермия.

А, пак това.

Пое дълбоко дъх, изправи се и излезе от мрака на ръба на отвора. Реката долу беше спряла, като че бе станала твърда. Входът на нишата — който Шалан изсече твърде нисък — сега го побираше в цял ръст.

Погледна навън и срещна взора на лице, голямо колкото самата вечност.

— Отче на Бурята — заговори Каладин. Някои го наричаха Йезерезе, Вестител. Ала това не прилягаше на нищо, което Каладин знаеше за вестителите. Навярно Отецът на Бурята беше дух? Бог? Сякаш се простираше до безкрай, ала оставаше обозрим, лицето му се виждаше.

Ветровете бяха спрели. Каладин чуваше ударите на сърцето си.

ДЕТЕ НА ЧЕСТТА.

Този път му проговори. При последната буря не му говореше, за разлика от сънищата.

Каладин се огледа дали Шалан не е с него, но вече не я виждаше. Тя не беше част от видението, каквото и да бе то.

— Тя е една от тях, нали? — попита той. — От Сияйните рицари. Или поне е Повелителка на Стихиите. Това стана, когато се сражавахме с чудовището; така тя оцеля при падането. И двата пъти не бях аз. Тя беше.

Отецът на Бурята прогърмя.

— Сил — продължи Каладин и погледна пак лицето. Платата пред него бяха изчезнали. Останаха само той и лицето. Трябваше да попита. Болеше го, но трябваше. — Какво сторих аз на Сил?

ТИ Я УБИ.

Гласът разтърси всичко. Сякаш… сякаш треперенето на платото и на каладиновото тяло създаваха звуците за този глас.

— Не — прошепна Каладин. — Не!

СЛУЧИ СЕ ОНОВА, КОЕТО СТАНА НЯКОГА, гневно рече Отецът на Бурята. Човешко чувство. Каладин го разпозна. НА ХОРАТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ВЯРВА, СИНЕ НА ТАНАВАСТ. ТИ МИ Я ОТНЕ. МОЯТА ОБИЧАНА.

Лицето като че се оттегли и избледня.

— Моля те! — викна Каладин. — Как мога да поправя това? Какво мога да сторя?

НЕПОПРАВИМО Е. ТЯ Е РАЗБИТА. ТИ СИ КАТО ОНЕЗИ ОТ ПО-РАНО, КАТО ОНЕЗИ, КОИТО ПОГУБИХА ТОЛКОВА МНОГО ОТ ОБИЧАНИТЕ МИ. ВСИЧКО ДОБРО, СИНЕ ТА ЧЕСТТА. ТИ НЯМА ПОВЕЧЕ ДА ЯЗДИШ МОИТЕ ВЕТРОВЕ.

— Не, аз…

Бурята се върна. Каладин рухна отново в нишата и остана без дъх от внезапното завръщане на болката и студа.

— В името на дъха на Келек! — възкликна Шалан. — Какво беше това?

— Видя ли лицето? — попита Каладин.

— Да. Толкова огромно… Видях звезди в него, много и много, безкрайност…

— Отецът на Бурята — изнурено рече Каладин. Нещо под него внезапно просветна и той заопипва пода. Сфера, същата, която Шалан изтърва по-рано. Беше потъмняла, а сега пак се зареди.

— Изумително беше — прошепна Шалан. — Трябва да го нарисувам.

— Пожелавам ти успех в този дъжд.

В потвърждение на думите му ги заля нова вълна. Дъждът се завихряше между пропастите, усукваше се и от време на време се връщаше да ги блъсне. Каладин и Шалан седяха в дълбока няколко пръста вода, ала тя вече не заплашваше да ги завлече.

— Горките ми рисунки — рече Шалан и придърпа чантата до гърдите със скритата си ръка. Със свободната се държеше за Каладин; той беше единственото, за което да се хване. — Чантата е непромокаема, но… не знам да е устойчива на бури.

Каладин изсумтя. Взираше се в беснеещата навън вода. Имаше нещо замайващо в повторението на движенията ѝ. Тя прииждаше, пълна с прекършени растения и листа. Без трупове, вече не. Точно пред убежището водата се надигаше мощно, като че отгоре имаше нещо грамадно. Трупът на пропастното чудовище, осъзна Каладин, още бе заседнал долу. Беше прекалено тежък и дори наводнението не можеше да го помести.

Двамата се умълчаха. Имаха светлина и вече не изпитваха такава потребност да говорят. Каладин обмисляше дали да не ѝ каже каква е тя според него — все по-уверен ставаше в това — ала не го направи. Освободяха ли се, щеше да им остане време.

А сега той искаше да помисли, ако и да се радваше на присъствието на Шалан. И го усещаше по повече от един начин — тя се притискаше в него, облечена в мократа и изпокъсана рокля.

Разговорът с Отеца на Бурята обаче отвлече вниманието му от този род мисли.

Сил. Наистина ли… той я уби? Нали по-рано я чу да плаче?

Опита, просто от празно любопитство, да вдъхне малко Светлина. Даже някак му се щеше Шалан да забележи, за да прецени той реакцията ѝ. Не се получи, разбира се.

Бурята бавно отминаваше и водите лека-полека се оттегляха. Когато дъждовете отслабнаха до обикновена буря, водите потекоха в обратната посока. Настина беше така както той предполагаше, ала не беше виждал. Сега валеше повече в земите западно от Равнините, отколкото в самите Равнини, и всичко се оттичаше на изток. Реката възвря, доста по-вяло, обратно в посоката, от която първоначално дойде.

Трупът на пропастното чудовище се показа. Тогава наводнението най-сетне свърши, реката се превърна в поток, а дъждът — в ръмеж. Капките, които падаха от ръба на платото, бяха далеч по-едри и по-тежки от него.

Каладин се накани да слезе, ала забеляза, че Шалан се е свила до него и спи. Тихо похъркваше.

— Ти сигурно си единственият човек, заспивал някога навън по време на буря — прошепна той.

Макар да не му беше удобно, той прецени, че наистина не му се нрави мисълта да слиза с този ранен крак. Силите му бяха изцедени, чувстваше смазваща тъмнина от думите на Отеца на Бурята за Сил. Предаде се на вцепенението и заспа.

75 Истинска слава

— Поне поговори с него, Далинар — каза Амарам. Вървеше бързо, за да е в крачка с Далинар. Наметалото със знака на Сияйните рицари се издуваше зад него. Двамата правеха преглед на редовете войници, които товареха фургоните с провизии за пътуването през Пустите равнини. — Помири се със Садеас, преди да тръгнеш. Моля те.

Далинар, Навани и Амарам подминаха група копиеносци, които тичаха да заемат места в своя батальон, който се преброяваше. Веднага след тях, мъжете и жените в лагера се държаха също тъй развълнувано. Кремлинги се щураха насам-натам из останалите от снощната буря локви.

Тази буря бе последната за сезона. По някое време на другия ден щеше да започне дъждовният сезон. Ако и да бе влажно, дъждовният сезон даваше един отрязък от време. Без опасностите на бурите. Време за нападение. Далинар предвиждаше да тръгнат по пладне.

— Далинар? — настоя Амарам. — Ще говориш ли с него?

Внимавай, рече си Далинар. Не прибързвай още със заключенията. Това трябваше да се направи с точност. Застаналата от другата му страна Навани го изгледа. Споделил бе с нея намеренията си относно Амарам.

— Аз… — подзе той.

Млъкна, понеже над лагерите прозвуча тръбен зов. Изсвирванията като че бяха по-настойчиви от обичайното. Забелязана бе какавида. Далинар отброи звуците и прецени кое е платото.

— Твърде далеч — заключи той и даде знак на една от писарите, висока и тънка жена, която често помагаше на Навани при нейните опити. — Кой е наред за днешното нападение?

— Върховните господари Себариал и Роион, сър — отговори жената, след като провери в тефтера.

Далинар се смръщи. Себариал никога не пращаше войски, дори когато имаше заповед за това. Роион беше бавен.

— Вдигнете сигналните флагове, за да знаят двамата, че скъпоценното ядро е прекалено далеч. По-късно днес ще се отправим към лагера на паршендите и не мога да си позволя част от войските ни да се разпиляват и да търсят скъпоценното ядро.

Издаде заповед, все едно Себариал и Роион щяха да тръгнат с него. Таеше някакви надежди за Роион. Дано Всемогъщият даде Роион да не се подплаши в последния миг и да откаже участие в похода.

Адютантът забърза да даде отбой за нападението на платото. Навани посочи група писари, които съставяха снабдителни списъци, и Далинар кимна. Спря, докато Навани иде при дамите и получи преценка на готовността.

— На Садеас няма да му се понрави, че остава неприбрано скъпоценно ядро — каза Амарам, докато двамата чакаха. — Когато чуе, че си отказал нападението, ще прати своите войски.

— Садеас ще прави каквото иска, независимо от моята намеса.

— Всеки път, когато му позволяваш открито да не се подчинява — възрази Амарам, — това вбива клин между него и престола. — Амарам улови Далинар за ръката. — Имаме по-тежки грижи от отношенията ти със Садеас, приятелю. Да, той те предаде. Да, навярно пак ще те предаде. Но не можем да си позволим война между вас двамата. Пустоносните идват.

— Как можеш да си уверен в това, Амарам?

— Усет. Ти ми даде тази титла, този пост, Далинар. Усещам нещо от самия Всемогъщ. Знам, че се задава бедствие. Алеткар трябва да е силен. Това означава ти и Садеас да работите заедно.

Далинар бавно поклати глава.

— Не, Садеас отдавна изгуби възможността да работи с мен. Пътят към единството на Алеткар не е в преговорите, той е тук.

Отвъд платата, към лагера на паршендите, където и да се намираше той. Край на тази война. И той, и брат му приключваха.

Обедини ги.

— Садеас иска ти да предприемеш този поход — додаде Амарам. — Убеден е, че ще се провалиш.

— И когато успея, цялото доверие в него ще рухне.

— Та ти дори не знаеш къде са паршендите! — вдигна ръце Амарам. — Какво ще правиш? Просто ще се скиташ, докато не се натъкнеш на тях?

— Да.

— Лудост. Далинар, ти ми даде този пост — и знай, че това е един невъзможен пост — със задачата да бъда светлина за всички народи. А на мен ми е трудно да убедя дори теб да ме послушаш. Защо тогава другите да ме слушат?

Далинар пак поклати глава и се взря на изток, отвъд тези пресечени равнини.

— Трябва да ида, Амарам. Отговорите са там, не тук. Все едно сме изминали целия път до брега и сме се сгушили там с години, надничали сме към водите, ала ни е било страх да не се намокрим.

— Но…

— Достатъчно.

— Все някога ще ти се наложи да се откажеш от властта и това да си остане така, Далинар — тихо рече Амарам. — Не можеш да държиш цялата власт и да се преструваш, че нямаш власт, а после да пренебрегваш заповедите и съветите, все едно властваш.

Болезнено верни, тези думи здраво удариха Далинар. Привидно той не реагира.

— Какво става със задачата, която ти поверих?

— Бордин ли? Доколкото мога да преценя, разказът му е достоверен. Наистина смятам, че лудият само бълнува, че е притежавал Меч. Съвсем нелепо е да е било така. Аз…

— Сиятелни господарю! — останала без дъх млада жена в униформата на вестоносец — тясна пола с цепки отстрани и копринени панталони отдолу — с усилие се добра до него. — Платото!

— Да — въздъхна Далинар. — Садеас е пратил войските си?

— Не, сър. — Страните на жената горяха от тичането. — Не… Искам да кажа… Той излезе от пропастта.

Далинар се смръщи и я изгледа остро.

— Кой?

— Благословеният от Бурята.

Далинар бяга по целия път.

Когато стигна до триажната шатра в края на лагера — обикновено запазена за ранените, които се връщаха от набезите на платата — не можа да види какво става заради тълпата в сини униформи, която препречваше пътя. Един лекар крещеше на войниците да се отдръпнат и да направят място.

Някои забелязаха Далинар, отдадоха чест и чевръсто сториха път. Синьото се разделяше като вълни по време на буря.

И там беше той. Окъсан, с мръсни и чорлави коси, изподрано лице и превързан с какво да е крак. Седеше на триажната маса, а до него лежеше кръгъл вързоп от куртката му, омотана с нещо, което приличаше на ластар.

Каладин вдигна поглед при приближаването на Далинар и се помъчи да стане.

— Войнико, не… — подзе Далинар, ала Каладин не слушаше. Изправи се с усилие и се подпря на копието заради ранения крак. После бавно вдигна ръка пред гърдите си, все едно на мишницата му бяха окачени тежести. Далинар реши, че това е най-умореното отдаване на чест, което е виждал.

— Сър — продума Каладин. Около него като прах се пръсваха духчета на изтощението.

— Как… Ти падна в пропаст!

— Паднах на лицето си, сър. За щастие съм особено дебелоглав.

— Но…

Каладин въздъхна и се облегна на копието.

— Простете, сър. Наистина не знам как оцелях. Смятаме, че са намесени някакви духчета. Както и да е, вървях обратно през пропастите. Имах си задължение. — И той кимна настрани.

По-навътре в палатката Далинар съгледа нещо, което първоначално беше пропуснал. Шалан Давар — с рошави червени коси и дрипава рокля — седеше сред множество лекари.

— Една бъдеща снаха — обяви Каладин, — доставена жива и здрава. С извинения за щетите по опаковката.

— Нали имаше буря! — възкликна Далинар.

— Наистина искахме да се върнем преди нея — отговори Каладин. — Боя се обаче, че се натъкнахме на трудности по пътя. — С бавни движения той извади ножа си и сряза ластара от вързопа. — Нали знаете как всички говореха, че из близките пропасти броди чудовище?

— Да…

Каладин вдигна останките от куртката си от масата и разкри огромен зелен скъпоценен камък. Макар и груб и необработен, той сияеше с могъща вътрешна светлина.

— Да — продължи Каладин, взе камъка с една ръка и го подхвърли на земята пред Далинар. — Ние се погрижихме за него от Ваше име, сър.

В миг духчета на славата замениха духчетата на изтощението.

Далинар се взираше безмълвно в скъпоценното ядро, което се търкулна и тупна в носа на ботуша му. Светлината беше почти ослепителна.

— О, недей да театралничиш толкова, мостови — подвикна Шалан. — Сиятелни господарю, натъкнахме се на вече мъртвия и разлагащ се звяр в пропастта. Преживяхме бурята, като се покатерихме по гърба му и се скрихме в пукнатина в стената на платото. Там изчакахме да преминат дъждовете. Успяхме да извадим ядрото, само защото съществото вече беше полуразложено.

Каладин я изгледа навъсено. Почти веднага се обърна към Далинар.

— Да. Така беше.

Той бе далеч по-слаб лъжец от Шалан.

Амарам и Навани най-сетне пристигнаха. Амарам беше изостанал, за да я придружи. Навани зяпна при вида на Шалан и се завтече към нея, като гневно се сопна на лекарите. Засуети се около Шалан, която бе далеч по-добре от Каладин, въпреки окаяния вид на роклята и косите. Само за миг Навани нареди да увият момичето в одеяло, за да прикрият голата ѝ плът. После прати вестоносец в дома на Далинар, та да приготвят топла баня и храна, които да предоставят на Шалан в ред по нейно желание.

Далинар усети, че се усмихва. Навани подчертано пренебрегваше възраженията на Шалан, че няма нужда от такива грижи. Майката брадвохрътка най-сетне се прояви. Очевидно Шалан вече не бе натрапница, а една от приближените на Навани. И Чана да е на помощ на всеки мъж или жена, дръзнал да застане между Навани и някой от нейните подопечни.

— Сър — обади се Каладин, който най-накрая позволи на лекарите да го върнат на масата. — Войниците събират провизии. Батальоните се строяват. Вашият поход?

— Не е нужно да се тревожиш, войнико. Надали бих могъл да очаквам да ме охраняваш в твоето състояние.

— Сър — по-тихо додаде Каладин. — Сиятелната Шалан откри нещо там. Нещо, което трябва да знаете. Говорете с нея, преди да се отправите на поход.

— Ще го направя — отговори Далинар. Почака малко, сетне махна на лекарите да се дръпнат. Не личеше Каладин да е в непосредствена опасност. Далинар приближи и се наведе. — Твоите хора те чакаха, Благословени от Бурята. Пропускаха да се хранят, караха по три смени една след друга. Почти съм сигурен, че щяха да седят тук, пред пропастите, и по време на самата буря, ако не се бях намесил.

— Добри мъже са — рече Каладин.

— Има нещо повече. Те знаеха, че ще се върнеш. Кое е това, което те разбират за теб, а аз — не?

Каладин го погледна в очите.

— Теб търсех, нали? — промълви Далинар. — През цялото време. Без да виждам.

Каладин отклони поглед.

— Не, сър. Може би по-рано, но… Аз съм само онова, което виждате, а не онова, което мислите. Съжалявам.

Далинар изсумтя и се втренчи в лицето му. Почти беше решил, че… Но може би не.

— Дайте му всичко, което желае или от което има нужда — нареди Далинар на лекарите и им позволи отново да се приближат. — Този човек е герой. Отново.

Оттегли се и остави мостовите да се струпат около Каладин. Разбира се, лекарите пак почнаха да ги ругаят. Къде се дяна Амарам? Тук беше преди малко. Когато донесоха паланкина за Шалан, Далинар реши да я последва и да открие какво е това, което според Каладин момичето знае.

Час по-късно Шалан се гушеше в гнездо от топли одеяла, влажните коси лепнеха по шията ѝ и тя ухаеше на парфюм с дъх на цветя. Носеше една от роклите на Навани, която ѝ беше възголяма. Чувстваше се като дете, което е облякло дрехите на майка си. И навярно беше точно така. Внезапната привързаност на Навани беше неочаквана, ала Шалан със сигурност щеше да я приеме.

Банята беше чудесна. Шалан искаше да се свие на дивана и да спи десет дни. Засега обаче си позволи да се наслаждава на ясното усещане за чистота, топлина и безопасност за пръв път от — както ѝ се струваше — цяла вечност.

— Не можеш да я отведеш, Далинар — възпроизведе Шарка гласа на Навани. Той стоеше на масата до дивана. Шалан и за миг не се почувства виновна, че го е пратила да подслушва двамата, докато тя беше в банята. Все пак, те говореха за нея.

— Тази карта… — каза гласът на Далинар.

— Може да ти направи по-добра и да я вземеш.

— Не може да нарисува каквото не е видяла, Навани. Трябва да бъде там, с нас, да изобрази центъра на Равнините, когато навлезем в тази посока.

— Някой друг…

— Никой друг не е способен на това — с удивление каза Далинар. — За четири години никой от нашите съгледвачи или картографи не забеляза повторението. Ако ще търсим паршендите, тя ще ми трябва. Съжалявам.

Шалан потръпна. Не се справяше добре с това да държи в тайна способностите си в рисуването.

— Тя току-що се върна, от онова ужасно място — възрази гласът на Навани.

— Няма да допусна подобен случай. Тя ще бъде в безопасност.

— Освен ако всички не умрете — тросна се Навани. — Освен ако целият този поход не се окаже катастрофа. Тогава всичко ще ми бъде отнето. Отново.

Шарка млъкна, после продължи със собствения си глас.

— И тогава той я прегърна и прошепна разни неща, които не успях да чуя. После застанаха много близо и произведоха някакви интересни звуци. Мога да повторя…

— Не — изчерви се Шалан. — Твърде лично е.

— Добре.

— Трябва да ида с тях. Трябва да допълня картата на Пустите равнини и да намеря начин да я съпоставя с древните карти на Дома на Бурята.

Това бе единственият начин да намери Портата на Обета. Стига да не е разрушена от онова, което е разбило равнините, разсъди Шалан. А ако я намеря, ще мога ли изобщо да я отворя? Казано бе, че само Сияен рицар може да отвори пътя.

— Шарка — тихо попита тя, стиснала голяма чаша притоплено вино. — Аз не съм Сияен рицар, нали?

— Не мисля, че си. Още не. Вярвам, че трябва да направиш още неща, обаче не мога да съм сигурен.

— И как можеш да не знаеш?

— Когато Сияйните рицари съществуваха, аз не бях аз. Сложно е за обяснение. Аз съществувам вечно. Ние не се „раждаме“ като човеците и не можем да умрем истински, както те умират. Шарките са вечни, като огъня, като вятъра. Като всички духчета. Но не бях в това състояние. Не… осъзнавах.

— Бил си безразсъдно духче? — попита Шалан. — Като онези, които се събират около мен, когато рисувам?

— По-малко. Аз бях… всичко. Във всичко. Не мога да го обясня. Езикът не е достатъчен. Ще ми трябват числа.

— Обаче сигурно има други от вас, по-стари Потайни? Които са били живи тогава?

— Не — тихо отвърна Шарка.

— Ни един?

— Всички са мъртви. За нас това значи, че са безумни, понеже една сила не може наистина да загине. Старите сега са неродени Потайни, те са като шарки в природата. Опитахме да ги възстановим. Не се получи. Ммм. Навярно ако техните рицари още съществуваха, нещо можеше да се направи…

Отче на Бурята. Шалан се уви по-плътно с одеялото.

— Цял народ? Избит?

— Не само един — мрачно рече Шарка. — Много. Разумните духчета тогава бяха малобройни и повечето от народите им бяха обвързани. Оцеляха много малко. Оцеля онзи, когото наричате Отец на Бурята. Няколко други. Останалите от нас, хиляди, измряхме, когато стана събитието. Вие го наричате Измяната.

— Не е чудно, че си сигурен, че ще те убия.

— Неизбежно е. Накрая ще нарушиш клетвите си, ще унищожиш ума ми и ще бъда мъртъв. Но си заслужава. Моят род е прекалено статичен. Винаги се меним, да, но се меним по един и същ начин. Отново и отново. Трудно е за обяснение. Вие обаче, вие трептите от живот. Когато дойдох тук, във вашия свят, трябваше да се откажа от много неща. Преходът беше… болезнен. Паметта ми бавно се възвръща, но съм доволен от възможността. Да. Ммм.

— Само Сияен рицар може да отвори Портата на Обета — каза Шалан и отпи от виното. Харесваше топлината, която виното носеше вътре в нея. — Но не знаем защо и как. Може аз да мина за Сияен и да се получи.

— Може. А може и да напреднеш. Да станеш нещо повече. Има още нещо, което трябва да направиш.

— Думите?

— Ти изрече думите. Изрече ги много отдавна. Не… не думите ти липсват. А истината.

— Ти предпочиташ лъжите.

— Ммм. Да, и ти си лъжа. Могъща лъжа. Но онова, което правиш, не е само лъжа. То е смесица от лъжа и истина. Трябва да разбираш и двете.

Шалан седеше умислено и допиваше виното, когато вратата на дневната се отвори със замах и влезе Адолин. Той спря и я загледа с широко отворени очи.

Шалан се изправи с усмивка.

— Явно се провалих в това подходящо да…

Млъкна, щом той я сграбчи в прегръдките си. Ех. Беше подготвила съвършено остроумна забележка. Работи върху нея през цялото време, докато се къпеше.

Все пак, хубаво беше да я прегръща. Това беше най-откровено физическия контакт, до който Адолин изобщо беше стигал с нея. Оцеляването в невъзможното пътешествие носеше и някои ползи. Шалан си позволи да обвие ръце около него, да почувства мускулите на гърба му през униформата, да вдъхне парфюма му. Той я прегръща в продължение на няколко удара на сърцето. Недостатъчно. Шалан вдигна глава и силно го целуна, обхвана устните му със своите и не се отдели от прегръдката му.

Адолин се разтопи, не се дръпна. Накрая обаче съвършеният миг свърши. Адолин обхвана лицето ѝ в длани, взря се в очите ѝ и се усмихна. После пак я прегърна и се разсмя гръмко и неудържимо. Истински смях, както той обичаше.

— Къде беше? — попита Шалан.

— Посещавах другите Върховни принцове. Един по един. Предавах ултиматума на татко — да се присъединят към нас в този удар или да останат завинаги известни като хората, които отказаха да изпълнят Договора за Отмъщението. Татко реши, че ако ми даде да върша нещо, ще ме разсее от… хмм, от теб.

Той се отдръпна, хвана я за ръцете и се усмихна невинно.

— Трябва да нарисувам някои неща за теб — каза Шалан и отговори на усмивката му. — Видях пропастно чудовище.

— Мъртво, нали?

— Бедното създание.

— Бедното създание ли? — разсмя се Адолин. — Шалан, ако беше видяла живо пропастно чудовище, то със сигурност щеше да те убие!

— Почти сигурно.

— Все още не мога да повярвам… Тоест, ти падна. Трябваше да те спася. Шалан, съжалявам. Първо хукнах към татко…

— Ти постъпи както трябва. Никой на този мост не би искал да спасиш първо него вместо баща ти.

Адолин пак я прегърна.

— Е, аз няма да допусна това да се повтори. Няма да допусна нищо подобно. Ще те защитавам, Шалан.

Тя се скова.

— Ще се погрижа никога да не бъдеш наранена — пламенно продължи Адолин. — Трябваше да си дам сметка, че можеш да пострадаш в покушение срещу татко. Трябва да направим така, че никога да не попадаш в такова положение.

Шалан се отдръпна от него.

— Шалан? Не се тревожи, те няма да се доберат до теб. Ще те пазя. Аз…

— Не говори така — прошепна тя.

— Какво? — учуди се Адолин и прокара ръка през косата си.

— Просто недей — каза Шалан и потрепери.

— Мъжът, който го направи, който дръпна ръчката, вече е мъртъв — рече Адолин. — Това ли те притесняваше? Отровиха го, преди да отговори на въпросите ни. Ние обаче сме сигурни, че беше човек на Садеас. Не е нужно да се тревожиш за него.

— Ще се тревожа за каквото искам — обяви Шалан. — Нямам нужда от закрила.

— Но…

— Нямам! — отсече Шалан. Вдиша и издиша, та да се поуспокои. Пресегна се и го взе за ръка. — Няма отново да бъда заключена, Адолин.

— Отново ли?

— Не е важно. — Тя вдигна ръката му и преплете пръстите му в своите. — Оценявам загрижеността. Само това има значение.

Но няма да допусна ти или друг да се отнасяте към мен като към нещо, което трябва да се крие. Никога, никога повече.

Далинар отвори вратата на кабинета си и пусна Навани да влезе преди него в дневната. Навани изглежадше спокойна. Лицето ѝ беше като маска.

— Дете — обърна се Далинар към Шалан. — Искам да ти отправя една малко трудна молба.

— Каквото пожелаете, Сиятелни господарю — отговори Шалан и се поклони. — Но и аз искам в замяна да Ви помоля за нещо.

— И какво е то?

— Нужно ми е да Ви придружа по време на похода.

Далинар се усмихна и хвърли поглед на Навани. Тя не реагира. Може да е толкова умела в прикриването на чувствата си, помисли Шалан. Никак не мога да разбера какво мисли. Полезно умение.

— Вярвам — обърна се тя към Далинар, — че в Пустите равнини се крият останките на древен град. Ясна ги търсеше. Следователно и аз трябва да ги търся.

— Този поход ще бъде опасен — заговори Навани. — Разбираш ли рисковете, дете?

— Да.

— Човек би помислил, че след изпитанието, през които мина напоследък, би искала да прекараш известно време на сигурно място.

— Ъъ, лельо, на твое място не бих ѝ говорил така — намеси се Адолин и се почеса по главата. — Малко е чувствителна по този въпрос.

— Не става дума за това — отвърна Шалан и вдигна високо глава. — Аз имам дълг.

— Тогава ще разреша — заключи Далинар. Той одобряваше всичко, свързано с дълга.

— А Вашата молба? — попита го Шалан.

— Тази карта — рече Далинар, прекоси стаята и вдигна смачканата карта на пътя им през пропастите. — Учените на Навани казват, че е точна като нашите, че и повече. Наистина ли можеш да я разшириш? Да изработиш карта на целите Пусти равнини?

— Да. — Особено ако успееше да използва каквото помнеше от картата на Амарам, за да попълни някои подробности. — Господарю, може ли да предложа нещо?

— Говори.

— Да оставите паршите в лагерите.

Далинар се намръщи.

— Не мога да обясня точно защо, но Ясна вярваше, че те са опасни. Особено ако излязат в Равнините. Ако искате моята помощ, ако ми поверявате да съставя за Вас тази карта, то повярвайте ми за това. Оставете паршите. Проведете похода без тях.

Далинар погледна Навани, която сви рамене:

— Всъщност, след събирането на нещата ни, няма да са необходими. Неудобства ще има единствено за офицерите, на които ще се наложи да разпъват палатките си сами.

Далинар обмисляше молбата на Шалан.

— И това е от бележките на Ясна? — уточни той.

Шалан кимна. Адолин, за щастие, додаде към казаното:

— Тя ми го обясни отчасти, татко. Трябва да я послушаш.

Шалан му се усмихна признателно.

— Тогава ще бъде направено — заключи Далинар. — Събери багажа си и прати вест до чичо си Себариал, Сиятелна. Тръгваме след час. Без парши.