Сияйни слова

I-1 Нарак

Ритъмът на Решителността лекичко блъскаше в тила на Ешонаи, когато тя достигна платото в центъра на Пустите равнини.

Централното плато. Нарак. Изгнание.

Дом.

Тя махна шлема на Бронята от главата си и пое дълбоко хладния въздух. Бронята имаше чудесно проветрение, но дори и тя ставаше задушна след продължителни усилия. Зад нея дойдоха други войници — за това нападение тя бе взела към хиляда и петстотин. За щастие, този път пристигнаха доста преди хората и събраха скъпоценното ядро с много малко бой. Деви го взе; беше си заслужил привилегията, понеже беше видял какавидата отдалеч.

Почти ѝ се искаше пробегът да не е бил толкова лесен. Почти.

Къде си, Тояга?, помисли си тя и погледна на запад. Защо не дойде, за да застанеш отново срещу мен?

Мислеше, че го е видяла при нападението отпреди седмица и нещо, когато бяха прогонени от платото от сина му. Ешонаи не взе участие в сражението; нараненият крак я болеше, а прескачането от плато на плато го напрягаше, дори и в Броня. Може би преди всичко не биваше да участва в нападенията.

Поискала бе да е там, ако ударният ѝ отряд попадне в обкръжение и има нужда от Броненосец — дори и ранен — за да бъде изведен. Кракът все още я болеше, но Бронята го предпазваше добре. Скоро щеше да ѝ се наложи да се върне към сраженията. Може би, ако тя участваше лично, Тоягата щеше да се появи отново.

Тя трябваше да говори с него. Усещаше как нуждата от това направо се носи по вятъра.

Войниците ѝ вдигнаха ръце за сбогом и всеки пое по пътя си. Мнозина си напяваха тихо или си тананикаха по Ритъма на Оплакването. Напоследък малцина пееха по Въодушевлението или дори по Решителността. Крачка по крачка, буря след буря, потиснатостта обземаше народа ѝ — „слушачите“, както те наричаха себе си. „Паршенди“ беше човешка дума.

Ешонаи се упъти към развалините, които господстваха над Нарак. След толкова много години не бе останало много. Можеше да бъдат наречени развалини от развалини. Произведенията на хората и на слушачите не издържаха дълго пред мощта на бурите.

Каменното острие отпред вероятно някога е било кула. В продължение на вековете бушуващите бури бяха образували плътно покритие от крем. Мекият крем се бе процедил в пукнатините, беше запълнил прозорците и после бавно се бе втвърдил. Сега кулата приличаше на грамаден сталагмит — кръглият ѝ връх стърчеше към небето, а страната бе издута от все едно разтопена скала.

Острието трябва да е имало здрава сърцевина, за да оцелее толкова дълго на ветровете. Други образци на древното строително майсторство не бяха изкарали толкова време. Ешонаи подмина буци и купчини, останки от съборени сгради, бавно погълнати от Пустите равнини. Бурите бяха непредсказуеми. Понякога от образуванията се откъсваха огромни маси скала, които оставяха дупки и остри краища. Друг път върховете стърчаха с векове и растяха — а не се рушаха — докато ветровете ги отнасяха и едновременно ги увеличаваха.

Ешонаи бе открила подобни руини при проучванията си — като онези, при които се бе намирала, когато народът ѝ за пръв път се срещна с хората. Едва преди седем години — и преди цяла вечност. Онези дни ѝ харесваха — тя проучваше широкия свят, който изглеждаше безкраен. А сега…

Сега прекарваше живота си, хваната в капан на това плато. Пустошта я зовеше и пееше, че тя трябва да вземе, каквото може, и да напусне. За съжаление съдбата ѝ повече не бе такава.

Тя премина в сянката на грамадна скала, за която винаги си представяше, че може да е била градска порта. От малкото узнато от съгледвачите им в течение на годините, тя знаеше, че алетите не го разбират. Те вървяха по неравната повърхност на платата и виждаха само естествени скали, без да усетят, че вървят през костите на отдавна мъртъв град.

Ешонаи потръпна и се настрои на Ритъма на Изгубените. Той бе тих, но все пак яростен такт, с остри, отсечени звуци. Тя не го следва дълго. Да си припомниш падналите бе важно, но по-важно беше да се стараеш да защитиш живите.

Отново се настрои на Решителност и влезе в Нарак. Тук слушачите бяха построили възможно най-добрия дом през военните години. Скалните плочи бяха станали казарми — стените и покривите бяха създадени от черупките на голямочерупчести зверове. По подветрените склонове на могилите — някогашни постройки — сега отглеждаха скални пъпки за храна. Голяма част от Пустите равнини е била населена някога, но най-големият град е бил тук, в центъра. И ето как останките от народа ѝ си бяха създали дом в развалините на мъртвия град.

Бяха го нарекли Нарак — изгнание — понеже тук се бяха отделили от боговете си.

Слушачите — мъже и жени — вдигнаха ръце към нея, докато тя минаваше. Останали бяха толкова малко. Хората преследваха неумолимо своето отмъщение.

Тя не ги винеше.

Свърна към Залата на изкуството. Беше наблизо, а тя не бе ходила там от дни. Вътре войниците произвеждаха смехотворна живопис.

Ешонаи тръгна към тях, все още в Броня, с шлем под мишница. Дългата постройка нямаше покрив — пропускаше много светлина за рисуването — а стените бяха плътно покрити с отдавна втвърдил се крем. Хванали четки с дебели косми, войниците даваха всичко от себе си, за да изрисуват наредените на поставка в средата цветове на скална пъпка. Ешонаи обиколи художниците и огледа работата им. Хартията бе скъпа, а платно нямаше, та затова рисуваха по черупки.

Картините бяха ужасни. Цапаница от крещящи цветове, разкривени венчелистчета… Ешонаи спря до Варанис, един от лейтенантите ѝ. Той внимателно държеше четката между бронираните си пръсти — огромен пред триножника. Плочите хитин изникваха от ръцете, раменете, гърдите, дори от главата му. Неговата черупка съответстваше на нейната, дори и под Бронята.

— Ставаш по-добър — каза му Ешонаи в Ритъма на Похвалата.

Той я изгледа и тихичко се обади в Ритъма на Съмнението.

Ешонаи се разсмя. Постави ръка на рамото му.

— Наистина прилича на цветя, Варанис. Сериозна съм.

— Прилича на кална вода върху кафяво плато — отговори ѝ той. — Може би някакви кафяви листа се плацикат в нея. Защо боите стават кафяви, когато се смесят? Три красиви цвята се съчетават и се превръщат в най-грозния цвят. Това е безсмислено, генерале.

Генерал. Понякога се усещаше толкова неудобно в това положение, също като тези мъже, опитващи да рисуват картини. Носеше бойната форма, понеже бронята ѝ трябваше за битка, но предпочиташе трудовата форма. По-гъвкава, по-здрава. Не че не харесваше тези мъже, но вършенето на едно и също всеки ден — обучения, набези по платата — затъпяваше ума ѝ. Желанието ѝ бе да вижда нови неща и да посещава нови места. Вместо това, заедно с народа си, държеше дълго погребално бдение, докато те загиваха един по един.

Не. Ще намерим изход оттук.

Надяваше се, че изкуството е част от това. По нейна заповед всеки мъж и жена отиваше в Залата на изкуството в назначеното за него време. И те опитваха; опитваха упорито. Досега излизаше толкова успешно, колкото ако опиташ да прескочиш пропаст, без да виждаш отсрещната страна.

— Никакви духчета? — попита тя.

— Ни едно.

Той го произнесе в Ритъма на Оплакването. Напоследък тя го чуваше твърде често.

— Плодължавай да опитваш — отвърна тя. — Няма да загубим тази битка заради липса на усилие.

— Но, генерале — продължи Варанис, — какъв е смисълът? Художниците няма да ни спасят от мечовете на хората.

Останалите войници наоколо се обърнаха да чуят отговора ѝ.

— Художниците няма да помогнат — заговори тя в Ритъма на Мира. — Сестра ми обаче е уверена, че е близо до това да открие нови форми. Ако можем да открием как да създаваме художници, това може да я научи на повече неща за процеса на промяна, а то може да ѝ помогне в проучванията. Да ѝ помогне да открие форми, по-силни дори от бойната форма. Художниците няма да ни измъкнат от тази бъркотия, но някоя друга форма може.

Варанис кимна. Той бе добър войник. Не всички от тях бяха — бойната форма не правеше някого дисциплиниран. За нещастие, тя пречеше на художествените умения.

Ешонаи бе опитала рисуване. Тя не можеше да мисли по подходящия начин и не можеше да схване абстракцията, необходима за създаването на изкуство. Бойната форма беше добра и гъвкава. Не пречеше на мисълта като съпружеската форма. Както и при трудовата форма, в бойната форма всеки беше сам себе си. Всяка от формите обаче си имаше особеностите. На работника му бе трудно да прилага насилие — някъде в ума се намираше пречка. Това беше една от причините да харесва формата — принуждаваше я да мисли по различен начин, за да заобикаля проблемите.

И двете форми не можеха да създават изкуство. Поне не както трябва. Съпружеската форма бе по-добра, но идваше с множество други неприятности. Поддържането на тези индивиди съсредоточени върху нещо производително беше почти невъзможно. Имаше още две форми, при все че използваха рядко първата — безличната форма; останка от миналото, преди да преоткрият нещо по-добро.

Това оставяше само сръчната форма — лека и внимателна обща форма. Използваха я за отглеждането на малките и за работа, изискваща повече сръчност, отколкото сила. Малцина можеха да бъдат заделени за нея, макар че беше по-умела в изкуството.

Старите песни разказваха за стотици форми. Сега им бяха познати само пет. Е, шест — ако броим робската форма, формата без духчета, без душа и без песни. Формата, с която хората бяха свикнали и която наричаха парши. Всъщност това не бе форма, а липса на всякаква форма.

Ешонаи напусна Залата на изкуството с шлем под мишница, а кракът я болеше. Мина през площада за напояване, където сръчните бяха създали голям басейн от изваян крем. По време на пороите на бурята той улавяше засищащия земята дъжд. Работниците мъкнеха кофи насам, за да черпят вода. Фигурите им бяха стройни, почти като при бойната форма, въпреки че имаха по-тънки пръсти и нямаха броня. Мнозина ѝ кимнаха, при все че като генерал тя не разполагаше с власт над тях. Ешонаи бе последният им Броненосец.

Трима в съпружеска форма — две женски и един мъж — играеха във водата и се плискаха. Оскъдно облечени, те се заливаха с това, което останалите щяха да пият.

— Вие тримата — изстреля Ешонаи към тях. — Не трябва ли да работите нещо?

Закръглени и разлигавени, те ѝ се усмихнаха.

— Ела! — покани я един. — Забавно е!

— Вън — нареди тя и посочи с ръка.

Тримата мърмореха в Ритъма на Раздразнението, докато излизаха от водата. Няколко от работниците наблизо поклатиха глави, докато минаваха. Един от тях запя в Ритъма на Похвалата в чест на Ешонаи. Работниците не обичаха сблъсъците.

Това беше оправдание — точно както приелите съпружеска форма я използваха като оправдание за безсмислените си занимания. При своите състояния на работник Ешонаи се беше обучила да се сблъсква, когато е необходимо. Веднъж дори беше в съпружеска форма и бе доказала на себе си от опит, че и в качеството си на съпруга можеш да произвеждаш, въпреки… отвличанията на вниманието.

Разбира се, останалите ѝ преживянания като съпруга бяха пълен провал.

Тя заговори на съпрузите в Укорителен Ритъм, а думите ѝ бяха тъй необуздани, че привлече духчета на гнева. Видя ги как идват отдалеч, привлечени от чувството ѝ, и се движат с невероятна бързина — като светкавица, игриво понесла се към нея през далечния камък. Светкавицата се разля в краката ѝ и оцвети камъните червени.

Това внуши страха от боговете на съпружеските форми и те избягаха, за да докладват в Залата на изкуствата. Надяваше се да не свършат с това да се съешават в някоя ниша по пътя. Само от мисълта стомахът ѝ се обърна. Никога не можа да проумее ония, които искаха да останат в съпружеска форма. За да имат деца, повечето двойки възприемаха формата и се освобождаваха за една година, а после излизаха от нея възможно най-скоро след раждането на детето. Все пак кой би пожелал да се показва пред всички в такъв вид?

Хората го правеха. Това я смайваше през ранните дни, когато отдели време да изучи езика им и да търгува с тях. Хората не само не променяха формите си, но и винаги бяха в състояние да се съешават, винаги бяха отвличани от плътски пожелания.

Какво ли не би дала да можеше да върви незабележима сред тях, да възприеме едноцветната им кожа за една година, да пътува по техните пътища и да посети големите им градове. Вместо това тя и останалите бяха разпоредили убиването на краля на алетите — отчаян ход, за да попречат на собствените си богове да се завърнат.

Е, това подейства — кралят на алетите не можа да започне осъществяването на плана си. Ала като последица, народът ѝ биваше бавно унищожаван.

Най-накрая достигна скалното образувание, което наричаше дом — малък рухнал купол. Всъщност той ѝ напомняше за куполите в края на Пустите равнини, за огромните постройки, които хората наричаха военни лагери. Народът ѝ беше живял в тях, преди да ги изостави заради сигурността на Пустите равнини, с пропастите им, които хората не можеха да прескачат.

Разбира се, нейният дом беше много, много по-малък. В началото на обитанието им тук Венли бе създала покрив от черупката на някакво голямо животно и бе построила стени, които да разделят пространството на стаи. Тя ги беше измазала с крем — с времето той се втвърди и създаде нещо, което всъщност приличаше на дом, а не на съборетина.

Ешонаи постави шлема си на някаква масичка, но не свали останалото от Бронята. Тя ѝ стоеше превъзходно. Харесваше ѝ усещането за сила. Така разбираше, че на нещо в света все още може да се разчита. Със силата на Бронята можеше да не обръща внимание на болката в крака си през повечето време.

Премина през няколко стаи и кимна на срещнатите. Сътрудниците на Венли бяха учени, при все че никой не познаваше подходящата форма за истинска наука. Засега сръчната форма бе временният им заместител. Ешонаи намери сестра си до прозореца на най-отдалечената стая. До Венли седеше Демид, някогашният ѝ съпруг. Венли носеше сръчната форма вече три години, откакто бяха узнали за нея, въпреки че в мислите на Ешонаи сестра ѝ все още бе работник, с по-масивни ръце и по-здраво тяло.

Това беше минало. Сега Венли бе слаба жена с тясно лице, а украсите ѝ представляваха деликатни извиващи се фигури в червено и бяло. Сръчната форма пускаше дълга коса без черупчестия шлем, който да ѝ пречи. Косата на Венли, наситеночервена, достигаше до кръста, където бе завързана на три места. Тя носеше вързана на кръста рокля; подчертаваше малките изпъкналости на гърдите — малки, тъй като не беше съпружеска форма.

Венли и миналият ѝ съпруг бяха близки, въпреки че бракът им не беше произвел деца. Отидеха ли на бойното поле, щяха да бъдат бойна двойка. Вместо това бяха двойка изследователи или нещо подобно. Нещата, с вършенето на които запълваха дните си, бяха твърде не-слушачески. Там беше и смисълът. Народът на Ешонаи не можеше да си позволи да бъде това, което е бил в миналото. Дните на изолирано съществуване на платата — в пеене на песни един на друг и в сражения само от време на време — бяха свършили.

— Е? — попита Венли в Ритъма на Любопитството.

— Победихме — рече Ешонаи, облегна се на стената и скръсти ръце с прозвънтяване на Бронята. — Скъпоценното ядро е наше. Ще продължим да ядем.

— Това е добре — съгласи се Венли. — А твоят човек?

— Далинар Колин. Той не дойде за тази битка.

— Няма отново да застане срещу теб — продължи Венли. — Последния път за малко да го убиеш.

Тя го каза в Ритъма на Забавата, стана, взе парче хартия и го подаде на Демид. Правеха хартията от изсушена сърцевина на скална пъпка след събирането на реколтата. Той погледна, кимна и започна да пише по своя лист.

Произвеждането на хартията гълташе ценно време и материали, но Венли твърдеше, че резултатът щял да си струва усилията. Дано беше права.

Венли погледна Ешонаи. Имаше проницателни очи — стъклообразни и тъмни, като на всички слушачи. Очите на Венли сякаш винаги съдържаха допълнителна дълбина от тайно познание. При подходящо осветление имаха теменужена отсянка.

— Какво ще правиш, сестро? — запита Венли. — Ако ти и Колин в действителност бяхте в състояние да спрете с опитите да се убиете за достатъчно дълго, та да разговаряте?

— Бих молила за мир.

— Ние убихме брат му — възрази Венли. — Убихме крал Гавилар в нощта, в която той ни беше поканил в дома си. Алетите няма да забравят или да простят това нещо.

Ешонаи отпусна ръце и размърда облечената си в ръкавица длан. Тази нощ. Отчаян план, изработен от нея и от още петима. Тя участваше, въпреки младостта си — заради своето познаване на хората. Всички гласуваха за едно нещо.

Да убием човека. Да го убием и да рискуваме унищожаване — защото, ако бе доживял, за да стори каквото им беше съобщил същата нощ, всичко щеше да бъде загубено. Другите, които взеха решението с нея, вече бяха мъртви.

— Открих тайната на буреносната форма — съобщи Венли.

— Какво? — Ешонаи се изправи. — Ти трябваше да работиш върху форма, която да помага! Форма за пратеници или за учени.

— Те няма да ни спасят — произнесе Венли в Ритъма на Забавата. — Ако искаме да се оправим с хората, ще ни трябват древните сили.

— Венли — каза Ешонаи и сграбчи сестра си за ръката. — Нашите богове!

Венли не помръдна:

— Хората имат Повелители на стихиите!

— Може би не. Може и да е било Острие на честта.

— Ти си се сражавала с него. Острие на честта ли те удари, нарани крака ти и те остави с накуцване?

— Аз… — кракът я болеше.

— Ние не знаем кои от песните са верни — отбеляза Венли.

Въпреки че го заяви с Решителност, тя звучеше уморено и привлече духчета на изтощението. Те дойдоха със звук, подобен на вятър, задухаха из вратите и прозорците като струи прозирна пара, засилиха се, станаха по-видими и се завъртяха около нея като кълбенца пара.

Горката ми сестра. Преработва се твърде много, като войниците.

— Ако Повелителите на Стихиите са се завърнали — продължи Венли, — ние трябва да се стремим към нещо смислено, което може да осигури свободата ни. Формите на сила, Ешонаи…

Тя погледна ръката на Ешонаи, неподвижно положена върху нейната ръка.

— Поне седни и слушай. И спри да стърчиш като планина.

Ешонаи отмести пръстите си, но не седна. Тежестта на Бронята ѝ би строшила стола. Вместо това се наведе напред и огледа засипаната с книжа маса.

Венли лично изобрети писмото. Бяха го усвоили от хората — запомнянето на песните бе добро, но не съвършено, дори и когато Ритмите водеха някого. Поместената върху страниците информация беше по-практична, особено за проучвания.

Ешонаи се беше научила на писмото, но все още ѝ бе трудно да чете. Нямаше много време за упражняване.

— Така… буреносна форма? — попита тя.

— Достатъчно на брой индивиди от тази форма — отговори Венли — могат да управляват някоя буря или дори да я предизвикат.

— Спомням си песента, в която се споменава тази форма — отбеляза Ешонаи. — Тя е принадлежала на боговете.

— Повечето от формите по някакъв начин са свързани с тях — продължи сестра ѝ. — Можем ли в действителност да се осланяме на точността на думи, изпети за пръв път толкова отдавна? Когато песните са били запомняни, повечето от нас са били в безличната форма.

Тази форма беше форма на ниска интелигентност и слаби способности. Сега я използваха, за да разузнават сред хората. Някога единствено тази форма и съпружеската са били познати на нейния народ.

Демид зашумя с някакви хартии и премести купчина от тях.

— Венли е права, Ешонаи. Това е риск, който можем да поемем.

— Можем да преговаряме с алетите — възрази Ешонаи.

— С каква цел? — поинтересува се Венли, отново в Ритъма на Съмнението. Нейните духчета на изтощението се изнесоха, за да търсят по-пресни източници на чувства. — Ешонаи, продължаваш да твърдиш, че искаш да преговаряш. Мисля, че го правиш, понеже си обзета от човеците. Смяташ ли, че ще те оставят да вървиш свободно между тях? Някой, когото виждат като разбунтувал се роб?

— Преди векове — обади се Демид — ние сме избягали от боговете си и от хората. Нашите предци са изоставили цивилизацията, властта и могъществото, за да си осигурят свобода. Няма да се откажа от това, Ешонаи. Буреносната форма. С нея ние можем да унищожим алетската армия.

— Ако тях ги няма — додаде Венли, — ти можеш да продължиш да проучваш. Никакви отговорности — можеш да пътуваш, да правиш карти, да откриваш места, които никой не е виждал.

— Какво искам за себе си е без значение — прекъсна я Ешонаи в Ритъма на Укора, — докато всички ние сме заплашени от унищожение.

Тя погледна точките на страницата — записи на песни. Песни без музика, записани така, както си бяха. Душите им, оголени.

Можеше ли спасението на слушачите наистина да се намира в нещо толкова ужасно? Венли и нейните сътрудници бяха прекарали пет години в записване на песните, в научаване на отсенките от възрастните и в записването им на тези страници. С помощта на сътрудничество, проучване и дълбок размисъл, те бяха открили сръчната форма.

— Това е единственият начин — завърши Венли в Ритъма на Мира. — Ние ще отнесем това на Петимата, Ешонаи. Бих желала да бъдеш на наша страна.

— Аз… аз ще си помисля.

I-2 Им

Им внимателно рендоса треските от страната на малкото дървено трупче. Вдигна го към Светлината на Бурята на тезгяха, хвана очилата за рамката и ги приближи към очите си.

Такова превъзходно изобретение, очилата. Да живееш, означаваше да бъдеш част от космоса, който изживява себе си. Как би могъл да изживява както трябва, ако не можеше да вижда? Създалият първото такова приспособление азиш бе починал отдавна и Им предложи той да бъде смятан за един от Почитаните мъртви.

Той сне парчето, продължи да го дълбае и внимателно издяла предната страна, за да направи извивка. Някои от съеснафите му купуваха калъпите си — дървените форми, около които обущарят съшива обувките си — от дърводелците, но Им бе научен да прави свои собствени. Той смяташе, че вероятно има основателна причина нещо да бъде вършено по един и същ начин толкова дълго време.

Зад него се намираше сенчестата обущарска работилница; върховете на десетки обувки се подаваха като носовете на змиорки от дупките им. Това бяха пробни обувки, с които проверяваше размера, избираше материалите и определяше стила, тъй че да може да създаде съвършената обувка, съответстваща на крака и на характера на човека. Натаманяването можеше да отнеме доста време, стига да се върши както трябва.

Нещо мръдна в полумрака от дясната му страна. Им погледна натам, но не смени положението си. Духчето идваше по-често напоследък — точици светлина, като от поставено на слънцето парче кристал. Не знаеше от кой вид е, понеже досега не беше виждал такова.

То се понесе над повърхността на тезгяха и допълзя към Им. Когато се спря, от него нагоре се заиздига светлина, като малки растения, които израстват или се подават от дупките си. Когато потегли отново, светлината изчезна.

Им се върна към ваенето си.

— Това ще служи при направата на обувки.

Вечерният магазин бе тих, с изключение на стърженето на длетото му по дървото.

— О-обувка…? — запита някакво гласче. Подобно на гласа на млада жена, със звънлива музикалност в него.

— Да, приятелю мой — отвърна Им. — Обувка за малко дете. Тези дни ми трябват все повече и повече.

— Обувка — повтори духчето. — За деца. Малки хора.

Им изчетка стърготините от тезгяха, за да ги смете по-нататък, после остави калъпа близо до духчето. То се дръпна, подобно на отражение от огледало — прозрачно, наистина проблясък светлина.

Им прибра ръката си и зачака. Духчето се придвижи напред — внимателно, като кремлинг, който излиза от дупката си след буря. То спря и от него се издигна светлина във вид на филизчета. Ама че странна гледка.

— Ти си интересно изживяване, приятелю мой — продължи Им, когато светлината се настани на калъпа. — За мен е чест да участвам в него.

— Аз… — започна духчето. — Аз…

Изведнъж очертанията му се разтресоха, а после станаха по-ярки, сякаш се фокусираха.

— Той идва.

Им се изправи, внезапно изпълнен с притеснение. Нещо се придвижи по улицата. Той ли беше? Човекът във военна униформа, който гледаше?

Не, просто дете, което зяпаше през отворената врата. Им се усмихна, отвори чекмеджето със сферите и в стаята влезе повече светлина. Детето се дръпна, досущ като духчето.

Духчето бе изчезнало някъде. Постъпваше така при приближаването на други хора.

— Няма нужда да се боиш — каза Им и отново седна на стола си. — Влез. Нека те погледна.

Мърлявият безпризорен отново надзърна. Беше само по парцаливи гащи и без риза, въпреки че това бе често срещано на Ири — тук дните и нощите обикновено бяха топли.

Краката на бедното дете бяха мръсни и изподрани.

— Виж сега — започна Им. — Това няма да стане. Хайде, младежо, успокой се. Нека сложим нещо на тези крака.

Той издърпа едно от по-малките си столчета.

— Разправят, че не си вземал нищо — изрече момчето и не помръдна.

— Бъркат — отвърна Им. — Но смятам, че ще намериш цената ми поносима.

— Никакви сфери нямам.

— Не ти трябват сфери. Ще ми платиш с историята си. С изживяванията си. Аз ще ги чуя.

— Разправят, че си бил странен — отбеляза момчето и най-после влезе в магазина.

— Прави са — рече Им и потропа по стола.

Хлапето боязливо пристъпи към столчето; вървеше с накуцване, което опитваше да прикрие. Беше ириали, въпреки че мръсотията потъмняваше кожата и косата му — и двете бяха златни. Кожата не толкова — нужна бе светлина, за да бъде видяна както трябва — но косата несъмнено. Това бе знакът на техния народ.

Им махна на детето да вдигне здравия си крак, после взе кърпа, навлажни я и почисти чернилката. Нямаше да мери по толкова мръсни крака. Момчето видимо придърпа назад крака, на който накуцваше, сякаш опитваше да скрие, че около него е омотан парцал.

— И тъй — продължи Им. — Историята ти?

— Ти си стар — отвърна момчето. — По-стар от всички, които познавам. Стар като дядо. Вече трябва да знаеш всичко. Защо искаш да ме слушаш?

— Това е една от странностите ми — отговори му Им. — Хайде, нека я чуем.

Момчето въздъхна, но заговори. Накратко. Това не бе рядко срещано. Искаше да запази разказа за себе си. Бавно и с внимателни въпроси, Им измъкна историята му. Момчето беше син на уличница, изхвърлен веднага щом е можел да се грижи за себе си. Според него това е станало преди три години. Сега вероятно бе на осем.

Докато слушаше, Им почисти първия крак, после изряза и изпили ноктите. Щом приключи, пресегна се към другия крак.

Момчето го вдигна с неохота. Им размота парцала и откри лошо порязване на ходилото на крака. Вече беше възпалено и гъмжеше от духчета на гниенето — мънички червени прашинки.

Им се спря.

— Трябваха ми някакви обувки — изрече хлапето и погледна на другата страна. — Не мога да я карам без обувки.

Порязването беше разкъсано. Може би се е порязал, докато е прескачал ограда?, рече си Им.

Момчето го погледна и си придаде безгрижен вид. Рана като тази щеше да забави страшно едно хлапе, а това лесно можеше да значи смърт на улицата. Им го знаеше много добре.

Той вдигна поглед към момчето и забеляза сянката на тревога в малките му очи. Възпалението беше напреднало по крака.

— Приятелю мой — прошепна Им, — струва ми се, че ще имам нужда от помощта ти.

— Какво? — попита го безпризорният.

— Нищо — отвърна Им и бръкна в чекмеджето на тезгяха си. Показа се Светлината на пет диамантени чипа. Всички идвали при него безпризорни ги бяха виждали. Досега му ги бяха открадвали само два пъти.

Той бръкна по-надълбоко, достигна скритото отделение в чекмеджето, извади оттам по-мощна сфера — един броам — и бързо закри Светлината му с ръка, докато търсеше противовъзпалителното лекарство с другата.

Лекът нямаше да стигне, не и при положение, че момчето не може да пази леглото. Да лежи седмици наред и да се лекува, като постоянно прилага скъпи лекарства? Невъзможно за едно улично хлапе, което се бори за храната си всеки ден.

Им върна ръцете си със скритата в едната от тях сфера. Горкото дете. Сигурно го болеше ужасно. Момчето вероятно е лежало с треска, но безпризорните дъвчеха щърбокор, за да се държат будни и нащрек по-дълго, отколкото трябваше.

Наблизо, блестящото духче се подаде изпод куп кожи. Им сложи лекарството, после го остави настрана, вдигна крака на момчето и тихо замърмори.

Блясъкът в другата му ръка изчезна.

Духчетата на гниенето избягаха от раната.

Когато Им отмести ръката си, порязването бе зараснало, цветът бе станал обикновен, а белезите на възпалението ги нямаше. Досега Им беше използвал това умение само няколко пъти и винаги го беше представял като лекарство. Не приличаше на нищо, за което да е чувал. Може би затова му е било дадено — за да може космосът да го изживее.

— Хей — обади се момчето, — така е много по-добре.

— Радвам се — рече Им и върна сферата и лекарството в чекмеджето. Духчето се беше оттеглило. — Я да видим дали имам нещо, което да ти става.

Той започна да мери обувки. Обикновено след меренето отпращаше клиента и изработваше съвършен чифт обувки само за него. За съжаление, за това дете се налагаше да използва вече изработени обувки. Твърде много безпризорни не се бяха връщали за своите и го оставяха да се тормози и да се чуди. Беше ли станало нещо с тях? Просто бяха забравили? Или естествената им подозрителност е взела връх?

За щастие, имаше няколко хубави, здрави чифта, които можеха да станат на това момче. Трябва ми повече обработена свинска кожа, рече си той и си отбеляза. Децата не се грижеха както трябва за обувките. Имаше нужда от кожа, която ще се състари добре, дори ако не бъде пазена.

— Ти наистина ще ми дадеш чифт обувки — произнесе хлапето. — За нищо?

— Нищо, освен историята ти — отвърна Им и нахлузи още една обувка за мерене на крака на момчето. Беше се отказал от опитите да учи хлапаците да носят чорапи.

— Защо?

— Защото — обясни Им — ти и аз сме Едно.

— Едно какво?

— Едно същество — каза Им. Той остави обувката и взе друга. — Много отдавна е съществувало само Едно. Знаело е всичко, но не е било изживяло нищо. И тъй, Едното е станало много — ние, хората. Едното, което е едновременно мъжко и женско, го е направило, за да изживее всички неща.

— Едно. Искаш да кажеш Бог?

— Ако желаеш да го кажеш по този начин — съгласи се Им. — Но това не е напълно вярно. Аз не приемам богове. И ти не бива да приемаш богове. Ние сме ириали, ние сме част от Дългото пътуване, а това е Четвъртата земя от него.

— Говориш като свещеник.

— Не приемай и свещеници — продължи Им. — Те идват от други земи, за да проповядват сред нас. Ние, ириалите, нямаме нужда от проповеди, а само от изживявания. Тъй като всяко изживяване е различно, то носи пълнота. Най-накрая всичко отново ще бъде събрано — когато бъде достигната Седмата земя — и ние отново ще станем Едно.

— Значи ти и аз… — продължи хлапакът — сме едно и също?

— Да. Два ума на едно същество, което изживява различни животи.

— Това е тъпо.

— Просто въпрос на гледна точка — възрази Им, поръси краката на момчето с прах и отново му нахлузи чифт обуща за мерене. — Моля те, походи малко с тези.

Момчето го изгледа особено, но се подчини и опита няколко крачки. Вече не куцаше.

— Гледна точка — продължи Им, вдигна ръка и завъртя пръсти. — От много близко разстояние пръстите на ръката могат да изглеждат отделни и самостоятелни. И наистина, палецът може да смята, че има много малко общо с кутрето. От подходящата гледна точка се разбира, че пръстите са част от нещо много по-голямо. Че те наистина са Едно.

Хлапето се намръщи. Някои от тези неща вероятно бяха свръх разбирането му. Трябва да говоря по-просто и…

— Защо ти да си пръстът със скъпия пръстен — попита момчето, докато вървеше наобратно, — а аз да съм кутрето със счупения нокът?

Им се усмихна.

— Знам, че звучи несправедливо, но не може да има несправедливост, понеже накрая всички ние сме еднакви. Освен това, аз невинаги съм притежавал този магазин.

— Не си?

— Не. Мисля, че ще се изненадаш от това откъде идвам. Моля, седни отново.

Момчето приседна.

— Това лекарство действа добре. Наистина много добре.

Им изхлузи обувките и чрез праха — обърсан на някои места — определи как пасват. Той измъкна чифт готови обувки и за малко поработи върху тях — нагласяваше ги в ръцете си. Щеше му се да има уплътнение на ходилото за наранения крак, но нещо, което да се скъса след няколко седмици, след като раната е излекувана…

— Нещата, дето ги разправяш — каза момчето. — Звучат ми тъпо. Искам да кажа, ако всички сме една и съща личност, няма ли всички вече да го знаят?

— Като Едно, ние сме познавали истината — обясни Им, — но като мнозина, имаме нужда от невежество. Ние съществуваме по разнообразни начини, за да изживеем всякакви мисли. Това означава, че някои от нас знаят, а някои не — както някои трябва да са богати, а други бедни.

Той поработи още малко върху обувките.

— Някога повече хора са знаели това. За него не се говори толкова, колкото трябва. Ела, нека проверим дали тези не ти стават.

Той подаде обувките на момчето, то ги обу и върза връзките.

— Животът ти може и да е неприятен… — започна Им.

— Неприятен?

— Добре. Направо ужасен. Но ще се оправи, малкият. Обещавам ти.

— Мислех си — отвърна му момчето и тропна със здравия си крак, за да изпита обувките, — че ще ми кажеш, че животът е ужасен, но че най-накрая няма значение, понеже всички ще свършим на едно и също място.

— Това е вярно — съгласи се Им, — но не е много утешително точно сега, нали?

— Не е, я.

Им се обърна към тезгяха си.

— Опитвай да не ходиш на наранения крак твърде много, ако можеш.

Момчето внезапно отиде до вратата, сякаш искаше да се измъкне, преди Им да е променил решението си и да си е взел обущата. Все пак спря на прага.

— Ако всички ние сме просто едно и също лице, което живее различни животи — рече хлапето, — не е нужно да даваш обуща. Понеже е все тая.

— Няма да удариш сам себе си в лицето, нали? Ако правя твоя живот по-добър, аз правя и своя живот по-добър.

— Това са откачени приказки — отвърна момчето. — Аз мисля, че ти си просто добър човек.

И се измъкна, без да обели ни дума повече.

Им се усмихна и поклати глава. Най-накрая се върна към работата върху калъпа. Духчето се показа отново.

— Благодаря ти — рече Им. — За помощта.

Не знаеше защо може да върши това, което вършеше, но знаеше, че духчето има нещо общо.

— Той все още е тук — прошепна то.

Им погледна към входа и към нощната улица. Хлапакът там ли е?

Нещо прошумоля зад Им.

Той подскокна и се обърна. Работилницата изобилстваше от тъмни ъгли и ъгълчета. Може би бе чул някой плъх?

Защо вратата откъм задната стая — където Им спеше — бе отворена? Той обикновено я държеше затворена.

Някаква сянка се придвижи в чернотата отзад.

— Ако си дошъл за сферите — разтреперано се обади Им, — тук имам само петте чипа.

Още шумолене. Сянката се отдели от чернотата и се превърна в мъж с тъмната кожа на макабаки — с изключение на бледия полумесец на бузата му. Облечен бе в черно и сребърно — униформа, но не и от някоя позната на Им армия. Дебели ръкавици, с корави маншети в краищата.

— Трябваше да търся много упорито — произнесе мъжът, — за да открия провинението ти.

— Аз… — Им заекна. — Само… пет чипа…

— След разюзданата си младост си живял порядъчно — изрече мъжът с равен глас. — Заможен младеж, който е пропил и изгулял оставеното от родителите му. Това не е незаконно. Убийството обаче е.

Им рухна върху столчето си.

— Не знаех. Не знаех, че ще я убие.

— Отрова, поднесена — каза мъжът и пристъпи в стаята — във вид на бутилка вино.

— Казаха ми, че самата реколта е знак! — възрази Им. — Че тя ще разбере, че посланието е от тях и означава, че трябва да плати! Имах отчаяна нужда от пари. За да ям, разбираш ли. Хората от улиците не са благи…

— Бил си съучастник в убийство — заяви мъжът и придърпа по-плътно ръкавиците си — първо едната, после другата. Говореше тъй явно безчувствено, че можеше да обсъжда и времето.

— Аз не знаех… — оправда се Им.

— Въпреки това си виновен.

Мъжът протегна ръка настрана и в нея от мъглицата се образува оръжие, което после падна в дланта му.

Истински Меч? Що за служител на закона бе този? Им загледа невероятното, тънко острие.

После побягна.

Оказа се, че все още е запазил полезни умения от дните си на улиците. Успя да събори наръч кожи към мъжа и да се сниши, когато Острието замахна към него. Им се измъкна на тъмната улица, затърча се и се развика. Може би някой щеше да чуе. Може би някой щеше да помогне.

Никой не чу.

Никой не помогна.

Сега Им бе старец. Докато стигне първото кръстовище, вече се бе задъхал. Спря при старата бръснарница — вътре беше тъмно, а вратата — заключена. Малкото духче се движеше около него — блестяща светлина, която се разпръсваше навън в кръг. Красиво.

— Предполагам — задъхано започна Им, — че… часът ми е дошъл. Дано Едното… счете този спомен… за приятен.

На улицата зад него прозвучаха стъпки и се приближиха.

— Не — прошепна духчето. — Светлина!

Им порови в джоба си и извади сфера. Можеше ли някак си да я използва и да…

Рамото на мъжа тласна Им към стената на бръснарницата. Той простена и изпусна сферата.

Човекът в сребърно го обърна. Приличаше на сянка в нощта, на очертание върху черното небе.

— Това беше преди четиридесет години — прошепна Им.

— Справедливостта не свършва.

Мъжът заби Острието в гърдите на Им.

Изживяването свърши.

I-3 Рисн

На Рисн ѝ харесваше да се преструва, че нейната съдинка с шинска трева не е глупава, а просто е съзерцателна. Седеше до кърмата на своя катамаран и държеше гърненцето в скута си. Иначе спокойната повърхност на Решийското море се набръчкваше от гребането на водача зад нея. Топлият, влажен въздух образуваше капчици пот на челото и врата ѝ.

Вероятно отново щеше да вали. Тук, в морето, дъждът бе от най-лошия вид — не мощен или впечатляващ като буря, нито пък постоянен като обичайния валеж. Тук беше просто па̀ра — по-силно от мъгла, по-слабо от ръмене. Достатъчно да развали косата, белилата, дрехите — всички съставки на усилията на внимателната млада жена да представи подходящо за търговия лице.

Рисн премести гърненцето. Беше нарекла тревата Тивнк. Нацупен. Нейният бабск се смя на името. Той разбра. Именувайки тревата, тя призна, че той е бил прав, а тя не — търговията му с народа шин миналата година беше изключително доходна.

Рисн реши да не се цупи, задето са я уловили в грешка. Вместо това остави растението си да се цупи.

Вече два дни плаваха през тези води, и то след като чакаха седмици в пристанището за време, подходящо за плаване между бурите в почти затвореното море. Днес водите бяха смайващо спокойни. Тихи почти като водите на Чистото езеро.

Самият Встим се придвижваше с две лодки напред в разбърканата им флотилия. Задвижвани с гребане от нови парши, шестнадесетте дълги катамарана бяха натоварени със стока, закупена с печалбата от последното им пътуване. Встим продължаваше да си почива в края на лодката си. Приличаше на поредния топ плат, почти неразличим от чувалите с товари.

Той щеше да се оправи. Хората се разболяваха. Случваше се, но той отново щеше да бъде наред.

А кръвта, която видя на кърпичката му?

Тя потисна мисълта, подчертано се извърна на мястото си и премести Тивнк в сгъвката на лявата ръка. Тя държеше гърнето много чисто. Тази почва, от която тревата се нуждаеше, за да живее, бе по-лоша дори от крема и имаше способността да разваля дрехите.

Гу, водачът на флотилията, седеше в нейната лична лодка, точно зад нея. Приличаше твърде много на езерняк със своите дълги крайници, загрубяла кожа и тъмна коса. Всеки срещан от нея езерняк обаче почиташе дълбоко техните богове. Тя се съмняваше Гу изобщо да е изпитвал загриженост когато и да е за каквото и да е.

Това включваше и откарването им до тяхната цел навреме.

— Каза, че сме близо — обърна се тя към него.

— О, близо сме — съгласи се той, вдигна греблото и го стовари във водата. — Скоро, сега.

Говореше тайленски доста добре, за което именно и бе нает. Определено не и заради точността.

— Определи какво значи „скоро“ — продължи Рисн.

— Определи…

— Какво значи за теб „скоро“?

— Скоро. Може би днес.

Може би. Превъзходно.

Гу продължи да гребе само от едната страна на лодката, но някак си им попречи да се въртят в кръг. В края на лодката на Рисн началникът на охраната им, Килрм, си играеше със слънчобрана ѝ, като го отваряше и затваряше непрекъснато. Изглежда го смяташе за чудно изобретение, при все че в Тайлена се използваха от векове.

Това показва колко рядко се завръщат в цивилизацията хората на Встим. Поредната жизнерадостна мисъл. Е, чиракуваше при Встим заради желанието да пътува до екзотични места, а това си беше екзотично. Вярно, беше очаквала екзотичното и космополитното да вървят заедно. Да бе имала половин ум — а не бе уверена, че напоследък има и толкова — щеше да е разбрала, че истински успешните търговци не са ония, които отиват там, където желаят да отидат всички.

— Трудно — поясни Гу и продължи да гребе вяло. — Тия дни шарките ги няма. Боговете не се движат там, където го правят винаги. Ще я намерим. Да, ще я намерим.

Рисн потисна една въздишка и се обърна напред. Встим отново беше безсилен и тя водеше флотилията. Щеше ѝ се да знае накъде я води — или дори как да намери целта им.

Това беше неприятното на подвижните острови.

Лодките подминаха плаващи клони, разделили повърхнината на морето. Подтиквани от вятъра, леки вълни се плискаха в твърдите пръчки, щръкнали от водата като пръсти на удавници. Морето беше по-дълбоко от Чистото езеро с невероятно плитките му води. Дърветата ще да са били поне десетки стъпки на височина, с каменна кора. Гу ги наричаше и-на, което явно значеше „нещо лошо“. Можеха да разпорят някоя лодка.

Понякога минаваха покрай клони, скрити веднага под стъклообразната повърхност и почти невидими. Тя не разбираше как Гу усеща и ги подминава. За това, както и за толкова много други неща, те просто трябваше да му се доверят. Какво щяха да правят, ако ги отведеше в засада из тези мълчаливи води? Внезапно много се зарадва, задето Встим бе наредил на охраната им да следи неговия фабриал, предупреждаващ за приближаване на хора. Той…

Земя.

Рисн се изправи в катамарана и го разклати. Напред имаше нещо, далечна тъмна черта.

— А — обади се Гу. — Видяхте ли? Скоро.

Рисн остана права и махна за слънчобрана си, щом заваля дъждец. Приспособлението не ѝ помогна, при все че бе намазано с восък, за да служи и за дъждобран. Във вълнението си тя не помисли за това или за своята все по-накъдряща се коса. Най-после.

Островът бе много по-голям от нейните очаквания. Беше си го представяла подобен на много голяма лодка, но не и възвисяващото се скално образувание, щръкнало от водата като канара сред полето. Не приличаше на който и да е видян от нея остров — изглежда нямаше пясъчен бряг, а и не бе плосък и нисък, а планински. Не би ли трябвало склоновете и върхът да са се изронили с времето?

— Толкова е зелено — отбеляза Рисн, когато приближиха.

— Таи-на е добро място за растителността — отвърна Гу. — Добро място за живеене. Освен, когато воюват.

— Когато два острова се доближат твърде много — допълни тя. Беше чела предварително, въпреки че нямаше много учени, които да се интересуват достатъчно от решийците, та да пишат за тях. Из морето се носеха десетки, може би стотици от тези подвижни острови. Хората по тях живееха просто и тълкуваха движенията на острова като божествена воля.

— Невинаги — продължи Гу и се засмя. — Понякога близостта на Таи-на е добра. Понякога е лоша.

— Какво го определя? — попита Рисн.

— Е, самият Таи-на.

— Островът решава — безизразно и подигравателно произнесе Рисн. Диваци. Какво очакваше да спечели нейният бабск от търговията тук?

— Как може един остров…

Тогава островът пред тях се помести.

Не се понесе, както тя си го бе представяла. Самата форма на острова се промени — камъните се завъртяха и се залюляха, а грамаден дял от скалата се издигна с движение, което изглеждаше мудно, докато човек не си даде сметка за изключителната големина.

Рисн седна и широко отвори очи. Скалата — кракът — се издигна и разплиска вода като пороен дъжд. Спусна се напред и се стовари отново в морето с невероятна сила.

Таи-на, боговете на островите Реши, бяха зверове с голяма черупка.

Това бе най-голямото животно, което е виждала и за което е чувала. Достатъчно голямо, та приказните зверове като пропастните чудовища от далечния Натанатан изглеждаха като камъчета пред него!

— Защо никой не ми каза? — попита тя и погледна другите двама обитатели на лодката. Поне Килрм трябваше да каже нещо.

— По-добре е да се види — отбеляза Гу, докато гребеше с обичайната си отпусната стойка. Тя не се засягаше особено много от глупавото му хилене.

— И да Ви лишим от мига на откритието? — обади се Килрм. — Спомням си, когато за пръв път видях как се движи. По-добре да не се разваля впечатлението. Никога не казваме на новите хора, когато идват за първи път.

Рисн удържа яда си и отново погледна „острова“. Проклети да са неточните разкази от книгите ѝ. Твърде много слухове и недостатъчно опит. Не можеше да повярва, че никой не е записал истината. Възможно е и просто да е разполагала с неточни източници.

Маранята от дъжда забули огромното животно в мъгла и загадка. Какво ли ядеше нещо толкова голямо? Забелязваше ли хората, които живееха на гърба му; обръщаше ли им внимание? Келек… Какво ли беше съешаването при тези чудовища?

Трябва да беше старо. Лодката навлезе в сянката му и тя можеше да види порасналата по каменната му кожа зеленина. Израстъци от шистокор образуваха обширни полета от наситени цветове. Пълзящи растения и скални пъпки се увиваха около стъблата на малки дървета, закрепили се в процепите между плочките от черупката на животното.

Гу поведе конвоя покрай задния крак — за нейно облекчение се отклони много — и се доближи до страната на създанието. Тук черупката се потапяше във водата и образуваше плоскост. Тя чу хората, преди да ги види; смехът им се носеше посред плясъците. Дъждът спря, Рисн свали слънчобрана си и го изтръска над водата. Най-накрая забеляза хората, млади мъже и жени, изкачили се на високо място по черупката; от нея те скачаха в морето.

Това не бе толкова изненадващо. Водата на Решийското море беше забележително топла, като тази на Чистото езеро. Веднъж тя се бе престрашила да влезе във водата близо до родината си. Изживяването беше студено и човек с всичкия си не биваше да се захваща с него. Често топванията в океана ставаха под влияние на алкохола и самохвалството.

Тук тя очакваше плувците да са навсякъде. Не беше очаквала обаче да са без дрехи.

Рисн се изчерви страшно, когато покрай тях на черупчестия плосък израстък претичаха няколко души, голи, както ги е майка родила. Млади мъже и жени, които не обръщаха внимание кой ги гледа. Тя не бе някоя от превзетите алети, но… Келек! Не трябваше ли да носят нещо?

Около нея полетяха духчета на срама във вид на понесени от вятъра бели и червени венчелистчета. Зад нея Гу се изсмя.

Килрм се присъедини към него.

— Това е другото нещо, за което не казваме на новодошлите.

Диваци, помисли си Рисн. Не биваше да се изчервява така. Беше възрастна. Е, почти.

Флотилията продължи към част от черупката, която представляваше някакъв док — ниска плоскост, надвиснала над водата. Спряха, за да чакат, но тя не знаеше какво.

След малко плоскостта се наклони и от нея потече вода — звярът направи поредната мудна стъпка. Вълните от плясъка напред се блъснаха в лодките. Щом нещата се укротиха, Гу поведе лодката към дока.

— Тръгвате нагоре — рече той.

— Да привържем ли лодките някъде? — попита Рисн.

— Не. Не е безопасно, заради движението. Ще се изтеглим.

— Ами нощем? Как привързвате лодките?

— Когато спим, изтегляме лодките и ги връзваме заедно. Спим в морето. Намираме острова отново на сутринта.

— О — отбеляза Рисн, вдиша успокоително и провери дали гърненцето ѝ с тревата е внимателно прибрано на дъното на катамарана.

Изправи се. Това нямаше да се отрази добре на обувките ѝ, които бяха доста скъпи. Струваше ѝ се, че на решийците ще им е все едно. Вероятно щеше да може да се яви при краля им боса. В името на Страстите! След видяното бе сигурна, че ще може да се яви пред него с голи гърди.

Тя пристъпи внимателно и с удоволствие откри — въпреки че се намираше на един пръст или малко повече под водата, черупката не беше хлъзгава. Килрм се изкачи с нея, тя му подаде сгънатия слънчобран, отстъпи и зачака, докато Гу отдалечаваше лодката си. Друг гребец докара своята — по-дълъг катамаран с парши за помощници в гребането.

Вътре се гушеше нейният бабск, увит в одеяло, въпреки жегата; главата му беше опряна на лодката. Бледата му кожа имаше восъчен цвят.

— Бабск — започна Рисн със свито сърце. — Трябваше да свърнем.

— Глупости — със слаб глас произнесе той. Усмихна се. — Бил съм и по-зле. Трябва да търгуваме. Твърде много сме задлъжнели.

— Аз ще отида при краля и търговците на острова — рече Рисн. — Ще ги помоля да дойдат тук и да преговарят с теб на доковете.

Встим се изкашля в ръката си.

— Не. Тези хора не са като шин. Слабостта ми ще провали сделката. Дързост. С решийците трябва да си дръзка.

— Дръзка? — попита Рисн и погледна водача на лодката, излегнат, потопил пръсти във водата. — Бабск… решийците са спокоен народ. Не мисля, че каквото и да е ги вълнува особено.

— Тогава ще бъдеш изненадана — отвърна ѝ Встим. Той проследи погледа ѝ към близките плувци, които се кискаха, смееха се и скачаха във водата. — Да, тук животът може да бъде прост. Той привлича такива хора, както войната привлича духчетата на болката.

Привлича… Една от жените скочи и Рисн смаяно забеляза, че веждите ѝ са тайленски. Кожата на жената бе потъмняла на слънцето и разликата в цвета не се забелязваше веднага. Като се загледа в плувците, Рисн откри и други. Двама вероятно бяха хердазийци и даже един… алети? Невъзможно.

— Хората се стремят към това място — продължи Встим. — Те харесват живота на решийците. Тук те могат просто да се движат заедно с острова. Сражават се, когато той се бие с друг остров. През останалото време се отдават на почивка. Такива хора има навсякъде, понеже всяко общество е съставено от отделни личности. Не допускай представите ти за даден начин на живот да попречат на твоята способност да възприемаш отделните хора — или ще се провалиш.

Тя кимна. Той изглеждаше толкова слаб, но думите му бяха твърди. Тя опита да не мисли за плуващите — обстоятелството, че поне един от тях беше от нейния народ, я притесняваше още повече.

— Ако човек не може да търгува с тях… — започна Рисн.

— Трябва да го направиш.

Стана ѝ студено, въпреки жегата. Беше дошла при Встим, за да върши това, нали? Колко пъти бе искала той да я остави да действа? Защо се усеща толкова плаха сега?

Тя погледна лодката си — отдалечаваше се с гърненцето трева. Погледна и своя бабск.

— Кажете ми какво да правя.

— Те знаят много за чужденците — обясни Встим. — Повече, отколкото ние знаем за тях. Причина за това е, че твърде много от нас идват да живеят при тях. Много от решийците са безгрижни, както и ти каза, но има и много, които не са. Те предпочитат да се сражават. А търговията… за тях тя е подобна на битка.

— Както и за мен.

— Познавам тези хора — продължи Встим. — Да се надяваме на Страстите Талик да не е тук. Той е най-добрият от тях и често отива да търгува с другите острови. С когото и да се срещнеш за търговия, той или тя ще те преценява така, както би преценявал съперник в битка. За тях битката е заемане на стойка.

— Веднъж имах нещастието да се окажа на един остров по време на война.

Той спря, изкашля се, но отказа питието, което Килрм опита да му даде.

— Двата острова беснееха, хората се натовариха в лодките и си разменяха обиди и самохвалства. Всяка от страните започваше от най-слабите, които крещяха хвалби, и после продължаваха в някакъв словесен двубой до най-силните. След това — стрели и копия, бой на корабите и във водата. За щастие, викането беше повече от истинската сеч.

Рисн преглътна и кимна.

— Ти не си готова за това, дете мое — заключи Встим.

— Знам.

— Добре. Най-накрая си го разбрала. Отивай сега. Няма да ни търпят дълго на острова си, освен ако не се съгласим да останем при тях за постоянно.

— Което ще наложи…? — попита Рисн.

— Е, налага се да предадеш цялата си собственост на краля им.

— Прекрасно — отвърна Рисн и се надигна. — Питам се как ли ще изглежда с моите обуща.

Тя вдиша дълбоко.

— Все още не сте ми казал за какво търгуваме.

— Те знаят — отвърна нейният бабск и се закашля. — Разговорът ви няма да бъде пазарене. Условията са определени преди години.

Тя се обърна към него и се намръщи.

— Какво?

— Не става дума за това какво можеш да вземеш — обясни Встим, — а дали те смятат, че си достоен за него. Убеди ги.

Той се поспря.

— Нека Страстите те водят, дете мое. Успех.

Това приличаше на молба. Ако флотилията им бе отпратена… Разходите по тази търговия не бяха в стоките — дървесина и платове, евтино купени неща — а в съоръжаването на конвоя. Разходите отиваха в пътуването надалеч, в заплащането на водачите, в губенето на време в чакане на промеждутъка между бурите, после в още време по търсенето на точния остров. Ако я отпратеха, те все още можеха да продадат стоката си — но на смазваща загуба, имайки предвид огромните допълнителни разноски по плаването.

Двама от охраната, Килрм и Нлент, дойдоха с нея, когато тя напусна Встим и тръгна по подобния на док израстък на черупката. При толкова голяма близост беше трудно да забележиш създанието и да не го вземеш за остров. Право пред нея лишеите правеха черупката почти неразличима от камък. Бяха се скупчили дървета — корените се спускаха във водата, клоните се протягаха нависоко и образуваха гора.

Тя предпазливо стъпи на единствената пътека нагоре от водата. Тук „земята“ образуваше стъпала, твърде квадратни и правилни, за да бъдат естествени.

— Изсекли са ги в черупката? — попита Рисн, докато се изкачваше.

Килрм изръмжа.

— Чулите не си усещат черупката. Вероятно и това чудовище не я усеща.

Докато вървяха, той държеше ръка на своя гтет, обичайния за Тайлена меч. Оръжието имаше голямо триъгълно острие и дръжка право в основата му. Човек стискаше дръжката в юмрук и дългото острие се спускаше надолу от ръката, а част от ефеса оставаше около китката за здравина. Сега Килрм го държеше в ножницата заедно с лък на гърба.

Защо бе толкова притеснен? Не се очакваше решийците да бъдат опасни. Може би, щом си наемен телохранител, по-добре беше да смяташ всекиго за опасен.

Пътеката се виеше нагоре през гъста джунгла. Дърветата бяха гъвкави и яки, а клоните им се движеха почти непрестанно. Щом звярът пристъпеше, всичко се разтрисаше.

Увивните растения потрепваха и се усукваха по пътеката или провисваха от клоните; те пък се дръпваха при приближаването ѝ, но бързо пропълзяваха обратно след нея. Скоро тя не можеше да види морето или дори да усети соления му мирис. Джунглата обвиваше всичко. Плътното ѝ зелено и кафяво покривало от време на време бе разкъсвано от розови и жълти израстъци шистокор, които явно растяха от поколения.

По-рано влагата ѝ се стори смазваща, но тук беше непоносима. Чувстваше се все едно плува; дори полата, блузата и връхната одежда от тънък лен стояха като стари тайленски дрехи за зимно време в планината.

След безкрайното изкачване тя дочу гласове. От дясната ѝ страна гората свърши и откри гледка към океана нататък. Рисн сдържа дъх. Безкрайни сини води, а облаците изсипваха дъждец на отдалечени едно от друго места. А в далечината…

— Още един? — попита тя и посочи някаква сянка на хоризонта.

— Даа — потвърди Килрм. — Да се надяваме, че отива в обратната посока. Не ми се ще да съм тука, когато решат да воюват.

Хватката му върху дръжката на меча се стегна.

Гласовете идваха от още по-високо място, тъй че Рисн се примири с допълнителното катерене. Краката я боляха от усилието.

При все че джунглата оставаше непроходима отляво, от дясната ѝ страна бе открито — там огромното тяло на звяра образуваше извивки и тераси. Тя мерна някакви насядали около палатки хора, излегнати и зяпнали в морето. Те само хвърлиха по един поглед към нея и телохранителите ѝ. По-нагоре забеляза още решийци.

Те скачаха.

Мъже и жени — в различна степен на голота — се редуваха да скачат от израстъците на черупката с подвиквания и крясъци и политаха в далечната вода. На Рисн ѝ стана зле само като ги погледна. На каква височина бяха?

— Правят го, за да те стреснат. Винаги скачат от по-високо, когато е дошъл чужденец.

Рисн кимна, а после — изненадана — осъзна, че забележката не е дошла откъм охраната ѝ. Обърна се и видя, че откъм лявата ѝ страна гората се е отдръпнала около голямо пространство от черупка, подобно на скалист хълм.

Там, завързан за краката за някакъв прът, с главата надолу висеше човек с бледна, бяла, почти синя кожа. Носеше само препаска и целият бе покрит със стотици мънички сложни татуировки.

Рисн пристъпи към него, но Килрм я сграбчи за рамото и я дръпна назад.

— Аимианец — изсъска той. — Дръжте се на разстояние.

Сините нокти и тъмносините очи трябваше да я подсетят. Рисн се дръпна, въпреки че не можеше да види сянката му на Пустоносен.

— Наистина, дръж се на разстояние — съгласи се мъжът. — Винаги мъдра мисъл.

Произношението му не приличаше на нищо познато, при все че говореше добре тайленски. Висеше си с приятна усмивка на лицето, все едно му е напълно безразлично, че е с главата надолу.

— Ти… добре ли си? — попита го тя.

— Хммм? — отвърна той. — О, между загубите на съзнание — да. Доста добре. Смятам, че спирам да усещам болката в глезените, което е просто прекрасно.

Рисн притисна ръце до гърдите си и не посмя да се доближи повече. Аимианец. Много лош късмет. Тя не бе особено суеверна — понякога дори бе скептична по отношение на Страстите — но… е, това си беше аимианец.

— Какви отвратителни проклятия си донесъл на тукашните хора, гадино? — попита го Килрм.

— Непристойни шегички — лениво произнесе оня. — И вонята от нещо, което изядох и не ми се отрази добре. Вие да говорите с краля ли отивате?

— Аз… — започна Рисн. Зад нея още един решиец се провикна и скокна от черупката. — Да.

— Добре — продължи създанието. — Не питайте за душата на техния бог. Излиза, че не им харесва да говорят за това. Трябва да е нещо внушително, щом оставя зверовете да станат толкова големи. По-големи дори от духчетата, които обитават телата на обикновените зверове с голяма черупка. Хммм…

Изглеждаше много доволен от нещо.

— Не му съчувствайте, госпожо търговец — тихо я заговори Килрм и я дръпна настрана от провесения затворник. — Може да се измъкне, ако го поиска.

Обади се и Нлент, другият от охраната:

— Могат да си късат крайниците. Могат и да си смъкват кожата. Те нямат истинско тяло. Просто са нещо зло, което е приело човешки облик.

Набитият наемник носеше на китката си муска за смелост, взе я и здраво я стисна в една ръка. Самата муска, разбира се, нямаше никакви свойства. Тя беше напомняне. Смелост. Страст. Поискай, каквото ти трябва, приеми го, пожелай го и си го вземи.

Е, на нея ѝ трябваше нейният бабск да е тук с нея. Тя отново потегли нагоре; срещата с аимианеца я бе уплашила. От дясната ѝ страна още хора се затичваха и скачаха от черупката. Луда работа.

Госпожо търговец, помисли си тя. Килрм ме нарече така. Тя не беше; все още не. Беше собственост на Встим — засега само чирак, който от време на време извършва робски труд.

Тя не заслужаваше обръщението, но употребата му ѝ даде сили. Тя ги водеше по стълбите — те продължаваха да се извиват по продължение на черупката на животното. Минаха покрай място, където повърхността се разделяше, а черупката разкри кожата дълбоко надолу. Процепът беше колкото пропаст; тя нямаше да може да прескочи от едната на другата страна, без да пропадне.

Срещнатите по стъпалата решийци отказваха да отвръщат на въпросите ѝ. За щастие, Килрм познаваше пътя и когато пътеката се раздели, той посочи правилното разклонение. Понякога за известно разстояние пътят ставаше равен, но после пак идваха още стъпала.

Краката ѝ горяха, а дрехите бяха мокри от пот, щом стигнаха върха на мястото и — най-после — не попаднаха на още стъпала. Тук джунглата съвсем изчезна, въпреки че скалните пъпки бяха покрили черупката на откритото — а зад него се простираше само празното небе.

Главата, мина през ума на Рисн. Изкачили сме се по целия път до главата на животното.

По пътеката бяха строени войници, хванали копия с шарени пискюли. Броните и покривалата на ръцете им бяха изработени от украсена с резба черупка. Въпреки че бяха облечени само в парчета плат, стояха изправени, досущ като алетски воини, със съответното строго изражение. Значи нейният бабск беше прав. Не всички решийци бяха от вида „излежавам се и плувам“.

Дързост, каза си тя и си припомни думите на Встим. Не можеше да се показва плаха пред тези хора. Кралят стоеше в края на пътеката от стражи и скални пъпки — мъничка, обърната към слънцето фигура на ръба на черупката.

Рисн тръгна направо и мина през двойна редица от копия. Тя очакваше същите одежди и върху краля — вместо това, той носеше плътно затворени, многослойни одежди в наситено зелено и жълто. Изглеждаха ужасно горещи.

Когато се доближи, Рисн осъзна колко нависоко се е изкачила. Водите долу блестяха на слънчевата светлина — толкова надолу, че тя не би чула падането на камък, ако го хвърлеше. Само от поглеждането настрана стомахът ѝ се обърна, а краката ѝ се разтрепериха.

Приближаването до краля щеше да наложи тя да пристъпи на същия ръб, където стоеше той. Това щеше да я постави на косъм от падането на стотици стъпки надолу.

Спокойно, нареди си Рисн. Тя щеше да покаже на своя бабск, че е годна. Тя не бе неграмотното момиче, което не прецени правилно народа шин и обиди ириалите. Беше се научила.

Все пак — може би трябваше да поиска от Нлент да ѝ даде муската си за смелост.

Тя пристъпи на черупката. Кралят изглеждаше млад — поне откъм гърба. Сложен като младеж, или…

Не, стреснато си рече Рисн. Беше жена, достатъчно възрастна, та косата ѝ сивееше, но не толкова стара, че да се е изгърбила от възрастта.

Някой пристъпи на черупката зад Рисн. По-млад, той носеше обичайните препаска и пискюли. Косата бе хваната в две плитки, провесени над загорелите голи рамене. Когато заговори, в гласа му нямаше и следа от чуждо произношение.

— Кралят желае да узнае защо старият му съучастник в търговията, Встим, не е дошъл лично, а е изпратил вместо себе си едно дете.

— Ти си кралят? — обърна се Рисн към новодошлия.

Той се засмя.

— Ти стоиш до него и ми задаваш този въпрос?

Рисн погледна облечената фигура. Одеждите бяха нагласени с достатъчно отворена предница, та да се вижда, че „кралят“ определено има гърди.

— Ние сме управлявани от крал — обясни мъжът. — Полът няма значение.

На Рисн ѝ се струваше, че полът е част от определението, но не си струваше да се спори за това.

— Учителят ми е неразположен — рече тя и се обърна към събеседника си, вероятно местния търговец. — Упълномощена съм да говоря от негово име и да завърша сделката.

Другият презрително изсумтя, седна на ръба на черупката и провеси крака през него. Стомахът на Рисн се преобърна.

— Да беше помислил по това. Тогава преговорите са приключени.

— Предполагам, ти си Талик? — попита го Рисн и скръсти ръце. Той вече не я гледаше. Това приличаше на преднамерена обида.

— Да.

— Учителят ме предупреди за теб.

— Тогава той не е съвсем глупав — отбеляза Талик. — Просто е глупав.

Произношението му бе смайващо. Тя се усети, че го оглежда за тайленски вежди, но той очевидно бе решиец.

Рисн стисна зъби и се застави да седне до него на ръба. Опита да го направи безгрижно като него, но просто не можеше. Вместо това седна — не беше лесно в пола по модата — и подви крака до него.

О, в името на Страстите! Ще падна оттук и ще умра. Не гледай надолу! Не гледай надолу!

Не можа да се удържи. Погледна надолу и веднага ѝ се зави свят. Можеше да види една от страните на главата там в ниското и огромната черта на челюстта. Наблизо, застанали на издатина над окото от дясната страна на Рисн, хората избутваха големи вързопи с плодове. Овързани с въжета от увивни растения, вързопите провиснаха до устата.

Челюстите се движеха бавно, придърпваха плодовете и разклащаха въжетата. Решийците ги издърпаха обратно, за да поставят още плодове — всичко това пред погледа на краля, който надзираваше храненето от самия връх на носа от лявата страна на Рисн.

— Угощение — обясни Талик, щом забеляза накъде гледа тя. — Приношение. Разбира се, тези вързопчета с плодове не хранят нашия бог.

— А какво го храни?

Той се усмихна.

— Защо си още тук, дете? Не те ли отпратих?

— Сделката не бива да се разваля — отвърна Рисн. — Моят учител ми каза, че условията вече са договорени. Донесли сме всичко, което искате като заплащане.

При все че не знам срещу какво.

— Да ме отпратите би било безсмислено.

Тя забеляза, че кралят се бе приближил, за да слуша.

— Това има същата цел като всичко друго в живота на човек — продължи Талик. — Да служим на Релу-на.

Това ще да е името на техния бог — звяра с голямата черупка.

— И вашият остров ще одобри такова прахосване? Да каните търговци да бият целия този път и после да ги отпращате празни?

— Релу-на одобрява дързостта — отвърна Талик. — И още по-важно, уважението. Ако не уважаваме хората, с които търгуваме, не бива да го вършим.

Ама че смехотворна логика. Ако някой търговец мислеше така, то той никога нямаше да може да търгува. Освен ако… през прекараните с Встим месеци изглеждаше, че той често търси хора, на които им харесваше да търгуват с него. Хора, които уважаваше. Със сигурност бе по-малко вероятно такива хора да те измамят.

Може би логиката не беше слаба… просто непълна.

Мисли като другия търговец, припомни си тя. Един от уроците на Встим — толкова различни от ученото от нея у дома. Какво искат? Защо го искат? Защо ти да си най-добрият сред тия, които го предлагат?

— Сигурно ви е трудно да живеете тук, във водата — започна Рисн. — Вашият бог е внушителен, но вие не можете да произвеждате всичко, от което имате нужда.

— Предците ни са се оправяли съвсем добре.

— Без лекарства — продължи Рисн, — които биха могли да спасяват човешки живот. Без плат от влакна, които растат само на материка. Предците ви са оцелявали без тези неща, понеже им се е налагало. На вас не ви се налага.

Търговецът се надвеси напред.

Не го прави! Ще паднеш!

— Ние не сме малоумни — поде Талик.

Рисн се намръщи. Защо…

— Толкова съм уморен да го обяснявам — продължи той. — Ние живеем просто. Това не ни прави глупави. В продължение на години чужденците идваха и опитваха да ни използват заради невежеството ни. Това ни е омръзнало, жено. Всичките ти думи са верни. Не са верни — очевидни са. Само че ги изричаш, все едно никога не сме се замисляли по въпроса. „О! Лекарство! Разбира се, че ни трябва! Благодаря, задето ми посочихте. Просто щях да си седя тук и да умра.“

Рисн се изчерви.

— Аз нямах…

— Да, това имаше предвид — спря я Талик. — Снизхождението капеше от устните ти, млада госпожице. До гуша ни е дошло от това да се възползват от нас. Омръзнали са ни чужденци, които опитват да ни пробутат боклуци в замяна за богатства. Ние не сме запознати с икономическото положение на материка и следователно не можем да сме уверени дали ни мамят, или не. Затова търгуваме само с хора, които познаваме и на които вярваме. Толкоз.

Икономическото положение на материка…?, запита се Рисн.

— Ти си обучаван в Тайлена — предположи тя.

— Разбира се — съгласи се Талик. — Трябва да знаеш хватките на хищника, преди да си в състояние да го заловиш.

Той се облегна назад и тя леко се отпусна.

— Родителите ми ме изпратиха на обучение като момче. Учил съм при един от вашите бабски. Станах самостоятелен търговец преди да се върна.

— Родителите ти са кралят и кралицата? — отново предположи Рисн.

Той я измери с поглед.

— Кралят и кралският съжител.

— Можеш да я наричаш кралица.

— Тази сделка няма да бъде осъществена — изрече Талик и се изправи. — Върви и кажи на учителя си, че съжаляваме за болестта му и че се надяваме да се възстанови. Възстанови ли се, може да дойде през времето за търговия следващата година, и ние ще се срещнем с него.

— Намеквате, че го уважавате — рече Рисн и с труд се изправи на крака, по-далеч от този склон. — Ами просто търгувайте с него!

— Той е болен — продължи Талик, без да я погледне. — Това няма да бъде справедливо по отношение на него. Ние ще сме се възползвали от него.

Ще са се възползвали… в името на Страстите, тези хора бяха особени. Още по-странно изглеждаше да чуваш как такива неща излизат от устата на човек, който говори такъв съвършен тайленски.

— Бихте търгували с мен, ако ме уважавахте — продума Рисн. — Ако смятахте, че съм достойна за това.

— Това ще отнеме години — рече Талик и отиде при майка си в предната част на издатината. — Върви си и…

Той спря, когато кралят тихо му заговори на решийски.

Устните на Талик се изопнаха на черта.

— Какво? — попита Рисн и пристъпи напред.

Талик се обърна към нея.

— Явно си впечатлила краля. Спориш страстно. Въпреки че ни презираш като диваци, не си лоша колкото някои други.

Той скръцна със зъби за миг.

— Кралят ще изслуша доводите ти в полза на сделката.

Рисн премигна и погледна първо единия, после другия. Не беше ли току-що изложила доводите си в полза на сделка, докато кралят слушаше?

Жената гледаше Рисн с тъмните си очи и със спокойно изражение. Спечелих първата битка, осъзна Рисн, като воините на бойното поле. Дуелирах се и ме сметнаха за достойна да застана срещу някой по-горен.

Кралят заговори и Талик преведе.

— Кралят заявява, че си надарена, но и че търговията не може — разбира се — да бъде продължена. Ще трябва да се върнеш със своя бабск, когато той пристигне отново. Може би след десетина или повече години ще търгуваме с теб.

Рисн започна да търси доводи.

— Встим така ли си е завоювал уважение, Ваше Величество? — Нямаше да се провали в това. Не можеше! — С течение на времето, със своя бабск?

— Да — отговори Талик.

— Ти не преведе това — възрази му Рисн.

— Аз… — Талик въздъхна и сетне преведе въпроса ѝ.

Кралят се усмихна с явно задоволство. Изговори няколко думи на техния език и Талик се обърна към майка си с изненадан вид.

— Аз… Я виж ти.

— Какво? — попита Рисн.

— Твоят бабск е убил коракот заедно с някои от нашите ловци — обясни Талик. — Сам? Чужденец? Не съм чувал за такова нещо.

Встим. Да убие нещо? Заедно с ловци? Невъзможно.

Въпреки че очевидно невинаги е бил старият съсухрен книжен червей, който бе сега, тя смяташе, че в миналото е бил млад съсухрен книжен червей.

Кралят отново заговори.

— Съмнявам се, че ще убиваш каквито и да са зверове, дете мое — преведе Талик. — Върви си. Твоят бабск ще се оправи от това. Той е мъдър човек.

Не. Той умира, рече си Рисн. Мисълта дойде в ума ѝ неканена, но истината в нея я ужаси. Повече от височината, повече от всичко друго познато ѝ нещо. Встим умираше. Това можеше да бъде последната му сделка.

А тя я проваляше.

— Моят бабск ми има доверие — заяви Рисн и се приближи до краля по носа на чудовището. — А и Вие казахте, че му вярвате. Не можете ли да се доверите на преценката му, че аз съм достойна?

— Личният опит не може да бъде заменен — преведе Талик.

Звярът пристъпи, земята се разтрепери, Рисн стисна зъби и си представи как всички падат от върха. За щастие, на такава височина движението се усещаше повече като леко залюляване. Дърветата зашумоляха и стомахът ѝ се обърна, но това не бе по-опасно от издигането на кораб върху вълна.

Рисн се доближи към мястото на краля до носа на животното.

— Вие сте крал — и знаете колко е важно да можете да се доверявате на хората под Вас. Вие не можете да бъдете навсякъде и да знаете всичко. Понякога трябва да приемете преценката на онези, които знаят. Моят бабск е такъв човек.

— Твърдението ти е вярно — преведе Талик с изненадан глас. — Но ти не разбираш, че вече съм почел твоя бабск. Затова се и съгласих да говоря с теб лично. Не бих сторил това за друг човек.

— Но…

— Върни се долу — нареди кралят чрез Талик; гласът на жената се втвърди. Явно смяташе, че това е краят.

— Кажи на своя бабск, че стигна достатъчно далеч, та да говориш лично с мен. Това несъмнено е повече, отколкото е очаквал. Можете да напуснете острова и да се върнете, когато той е добре.

— Аз…

Все едно юмрук смазваше гърлото на Рисн и ѝ пречеше да говори. Не можеше да го провали, не и сега.

— Предай му моите най-добри пожелания да се оправи — завърши кралят и се обърна.

Талик се усмихна с явно задоволство. Рисн погледна двамата си телохранители и мрачните им изражения.

Тя отстъпи. Беше безчувствена. Върнаха я — като дете, което е поискало сладкиши. Усещаше как се изчервява страхотно, докато подминаваше мъжете и жените — те приготвяха още вързопи с плодове.

Рисн се спря. Погледна наляво към безкрайната синя широта. Обърна се към краля.

— Убедена съм — започна тя, — че трябва да говоря с някого с повече власт.

Талик се обърна към нея.

— Ти говори с краля. Никой няма повече власт.

— Прощавай — прекъсна го Рисн, — но смятам, че има.

Едно от въжетата се разклати — прикаченият на него дар е бил изяден. Това е глупаво, това е глупаво, това е…

Не мисли.

Рисн се добра до въжето; телохранителите ѝ викнаха. Тя хвана въжето, спусна се отстрани и достигна главата на големочерупчестия звяр. Главата на бога.

В името на Страстите! Това си беше трудно в пола. Въжето се впи в кожата на ръцете ѝ и затрептя, докато чудовището долу хрупаше закачените за края му плодове.

Горе се показа главата на Талик.

— В името на Келек, какво вършиш, малоумна жено? — кресна той.

На нея ѝ се стори забавно, че е усвоил ругатните им, докато се е обучавал при тях.

Рисн се вкопчи във въжето, а сърцето ѝ препусна в луд страх. Какво вършеше тя?

— Релу-на — викна тя към Талик — харесва дързостта!

— Има разлика между дързост и глупост!

Рисн го погледна и продължи да се спуска надолу. Това си беше повече хлъзгане.

О, Копнеж, Страст на нуждата…

— Издърпайте я обратно! — заповяда Талик. — Хей, войници, помагайте.

И той издаде още нареждания на решийски.

Рисн вдигна поглед, когато работниците хванаха въжето, за да я издърпат нагоре. Там обаче се появи ново лице и я изгледа. Кралят. Жената вдигна ръка и им нареди да спрат, докато гледаше Рисн.

Тя продължи надолу. Не бе слязла кой знае колко надалеч, може би петдесетина стъпки. Не беше достигнала дори окото на животното. Спря се с усилие — пръстите ѝ горяха.

— О, велики Релу-на — високо изрече Рисн, — твоят народ отказва да търгува с мен и затова аз съм дошла при теб, за да те моля. Твоят народ се нуждае от донесеното от мен, но аз се нуждая от сделката още повече. Не мога да си позволя да се завърна.

Създанието, разбира се, не отвърна. Рисн висеше неподвижна край черупката му, покрита с лишеи и малки скални пъпки.

— Моля те — продължи Рисн. — Моля те.

Какво очаквам да стане?, попита себе си Рисн. Тя не се надяваше нещото да ѝ даде какъвто и да е отговор. Може би все пак щеше да успее да убеди хората горе, че е достатъчно дръзка и е достойна. Поне нямаше да ѝ навреди.

Въжето в ръцете ѝ потрепера и тя допусна грешката да погледне надолу.

Всъщност това, което вършеше, можеше да ѝ навреди. И то много.

— Кралят — обади се Талик отгоре — нареди да се върнеш.

— Преговорите ни ще продължат ли? — попита Рисн и вдигна поглед. Кралят всъщност изглеждаше загрижен.

— Това не е важно — продължи Талик. — Ти получи нареждане.

Рисн скръцна със зъби, хвана се за въжето и загледа хитиновите плочки пред себе си.

— Ти какво мислиш? — тихо попита тя.

Долу в ниското създанието затвори челюсти, въжето внезапно се изопна извънредно силно и удари Рисн в исполинската глава. Работниците горе се развикаха. Кралят внезапно им кресна с остър глас.

О, не…

Въжето се изопна още по-здраво.

После се скъса.

Виковете горе станаха неистови, при все че Рисн едва ги чуваше от страх. Тя не падна плавно, а като мешавица от дрехи и писък — полата ѝ плющеше, а стомахът ѝ се преобръщаше. Какво стори тя? Тя…

Видя окото. Окото на бога. Само го мерна, докато минаваше; голямо, колкото къща, стъклено и черно, то отрази падащото ѝ тяло.

Тя сякаш се задържа пред него за частици от мига и крясъкът замря в гърлото ѝ.

За мигновение то беше изчезнало. После порив на вятъра, пак писък и удар в твърдата като камък вода.

Чернота.

Рисн сякаш плуваше, когато се събуди. Не отвори очи, но можеше да усети, че плува. Носеше се и се поклащаше нагоре-надолу…

— Тя е малоумна.

Гласът ѝ беше познат. Талик, с когото бе търгувала.

— В този случай тя ми подхожда чудесно — произнесе Встим. Изкашля се. — Трябва да кажа, стари приятелю, че се очакваше ти да помогнеш за обучението ѝ, а не да я хвърлиш от някаква скала.

Плуваше… носеше се…

Я чакай.

Рисн се насили да отвори очи. Намираше се в легло във вътрешността на някаква колиба. Беше горещо. Зрението ѝ се размазваше, а тя се олюляваше… олюляваше се, понеже умът ѝ бе замъглен. Какво ѝ бяха дали? Опита се да приседне. Краката ѝ не се движеха. Краката ѝ не се движеха.

Тя ахна, после задиша бързо.

Над нея се надвеси лицето на Встим, последвано от загрижена решийка с панделки в косата. Не кралят… кралицата… все едно. Жената говореше бързо на лаещия език на решийците.

— Успокой се — рече Встим на Рисн и коленичи до нея. — Успокой се… Те ще ти дадат да пиеш нещо, дете мое.

— Оживях — изрече Рисн. Гласът ѝ стържеше.

— Едва си оживяла — отбеляза Встим, макар и с нежност. — Духчето е омекотило падането ти. От такава височина… Дете мое, какво си помисли, когато скочи така?

— Трябваше да направя нещо — отвърна Рисн. — Да докажа смелостта си. Помислих си… че трябва да бъда дръзка.

— О, дете мое. Грешката е моя.

— Бил сте негов бабск — продължи Рисн. — На Талик, техния търговец. Нагласили сте това с него, та да имам възможност да търгувам сама, но под надзор. Сделката въобще не е била под въпрос, а и Вие не сте тъй болен, както изглеждате.

Думите се изляха и се настъпваха една друга — като сто души, които опитват да излязат едновременно през една врата.

— Кога разбра това? — попита я Встим и се прокашля.

— Аз… — тя не знаеше. Просто всичко се подреди в ума ѝ. — Току-що.

— Е, сигурно разбираш, че се усещам кръгъл глупак — рече Встим. — Смятах, че за теб това ще бъде превъзходна възможност. Практика с истински залог. А после… После ти отиде и падна от главата на острова!

Рисн силом затвори очи, щом дойде решийката с някаква чаша.

— Ще ходя ли отново? — тихо попита тя.

— Ето, пий това — нареди ѝ Встим.

— Ще ходя ли отново?

Тя не взе чашата и не отвори очи.

— Не знам — отвърна ѝ Встим. — Но ще търгуваш отново. В името на Страстите! Дръзнала си да търсиш власт над кралската? Спасена от самата душа на острова?

Той се засмя. Звучеше принудено.

— Другите острови ще се втурнат да търгуват с нас.

— Значи съм свършила нещо — произнесе тя; чувстваше се напълно слабоумна.

— О, наистина си свършила нещо — съгласи се Встим.

Тя усети боцкане и натиск върху ръката си и рязко отвори очи. Там пълзеше нещо, голямо приблизително колкото дланта ѝ — създание, прилично на кремлинг, но с прибрани покрай гърба крилца.

— Какво е това? — попита Рисн.

— Нещото, за което дойдохме тук — обясни Встим. — Нещото, за което се пазарим; съкровище, за което твърде малко хора знаят, че все още съществува. Разбираш ли, смяташе се, че са изчезнали заедно с Аимиа. Дойдох тук с цялата тази стока, понеже Талик ми съобщи, че имали тялото на едно от тях за продан. Кралете плащат състояния за тях.

Той се наведе към нея.

— Не бях виждал живи по-рано. Дадоха ми тялото, което исках при сделката. Това животинче е за теб.

— От решийците? — попита Рисн с все още замъглен ум. Не знаеше как да разбира всичко това.

— Решийците не могат да се разпореждат с някое от игривчетата — рече Встим и се изправи. — Самият остров ти го е дал. Сега си изпий лекарството и спи. Счупила си и двата си крака. Ще останем дълго на този остров, докато се възстановиш и докато аз ти искам прошка, задето съм изключително глупав човек.

Тя прие напитката. Докато пиеше, дребното създание политна към таванските пръти на колибата, кацна там и я изгледа с напълно сребърните си очи.

I-4 Последният легион

— Та какво духче е това? — попита Туде в бавния Ритъм на Любопитството. Той вдигна скъпоценния камък и загледа сновящото вътре в него димообразно създание.

— Според сестра ми е духче на бурята — отвърна Ешонаи, облегната на стената и скръстила ръце.

Кичурите в брадата на Туде бяха заплетени с парчета необработен скъпоценен камък; те се заклатиха и проблеснаха, щом той потърка брадичка. Протегна големия обработен камък към Била, тя го взе и почука с пръст по него.

Те бяха бойна двойка от отряда на Ешонаи. Носеха прости дрехи, скроени по мярката на плочите хитинова броня върху ръцете, краката и гърдите. Туде носеше и дълга връхна дреха, но не я обличаше в битка.

За разлика от тях Ешонаи носеше униформата си — тясна червена дреха, изопната по естествената ѝ броня, както и шапчица върху шлема. Никога не споделяше как униформата я затваря, как стои върху нея като приковали я неподвижно вериги.

— Духче на бурята — отбеляза Била в Ритъма на Съмнението, докато въртеше камъка между пръстите си. — То ще ми помогне ли да убивам хора? В противен случай не виждам защо въобще да се занимавам.

— Това може да промени света, Била — започна Ешонаи. — Ако Венли е права, ако тя може да се свърже с това духче и да се появи с нещо различно от безличната форма… е, най-малко ще разполагаме с още една форма, която да изберем. В най-добрия случай ще имаме силата да овладеем бурите и да използваме мощта им.

— И тя ще опита това лично? — попита Туде в Ритъма на Ветровете; използваха го, за да преценят дали не наближава буря.

— Ако Петимата ѝ разрешат.

Те трябваше да го обсъдят и да вземат решение днес.

— Това е чудесно — продължи Била, — но ще ми помогне ли да убивам хора?

Ешонаи се настрои на Оплакване.

— Била, ако буреносната форма наистина е част от древните сили, то — да. Тя ще ти помогне да убиваш хора. Много хора.

— Тогава за мен е нещо добро — отвърна Била. — Защо си толкова разтревожена?

— Твърди се, че древните сили са дошли от нашите богове.

— Че какво от това? Ако боговете ни помогнат да избием ония войски там, веднага се заклевам в тяхно име.

— Не го казвай, Била — рече ѝ Ешонаи в Укорителен Ритъм. — Никога не казвай такива неща.

Жената замлъкна и подхвърли камъка на масата. Тя тихичко си нашепваше в Ритъма на Съмнението. Това отиваше по пътя на неподчинението. Ешонаи срещна погледа на Била и се усети, че тихо си шепне в Ритъма на Решителността.

Туде премести поглед от Била към Ешонаи.

— Храна? — попита той.

— Това ли е твоят отговор на всяко несъгласие? — попита Ешонаи и прекъсна песента си.

— Трудно е да спориш с пълна уста — обясни Туде.

— Сигурна съм, че съм те виждала да правиш точно това — намеси се Била. — Много пъти.

— Но споровете приключват хубаво — възрази Туде. — Понеже всички са сити. Та… храна?

— Чудесно — съгласи се Била и погледна Ешонаи.

Двамата се изнесоха. Ешонаи седна на масата; чувстваше се изцедена. Кога започна да се притеснява, че приятелите ѝ не се подчиняват? Тази проклета униформа.

Тя взе скъпоценния камък и се загледа в дълбините му. Беше голям, около една трета от юмрука ѝ, въпреки че не бе необходимо камъните да са големи, за да хванат някое духче.

Тя не харесваше да ги хваща. Правилният начин бе да излезеш по време на буря със съответната нагласа и да пееш съответната песен, за да привлечеш съответното духче. Обвързването ставаше посред яростта на бушуващата буря и се извършваше прераждане в ново тяло. Народът ѝ го бе извършвал от появата на първите ветрове.

Слушачите бяха научили, че хората можели да залавят духчета, а после сами се бяха досетили за работата. Уловеното духче правеше преобразяването много по-надеждно. Дотогава винаги имаше частица случайност. Можеше да излезеш в бурята с желанието да станеш воин, а вместо това да се окажеш съпруг.

Това е напредъкът, рече си Ешонаи, докато гледаше малкото димно духче в камъка. Напредъкът е да се научаваш да овладяваш своя свят. Издигаш стени, за да спираш бурите, избираш кога да станеш съпруг. Напредъкът означаваше да вземеш природата и да направиш кутия около нея.

Ешонаи прибра скъпоценния камък и провери часа. Срещата ѝ с останалите от Петимата беше насрочена за третия такт на Ритъма на Мира, а дотогава имаше още половин такт.

Време беше да говори с майка си.

Ешонаи излезе в Нарак, тръгна по пътеката и кимаше на ония, които ѝ отдаваха чест. Разминаваше се предимно с войници. Напоследък толкова много от тях бяха в бойна форма. Населението бе малобройно. Някога из равнините бяха пръснати стотици хиляди слушачи. Сега от тях беше останала само част.

Дори и тогава слушачите са били единен народ. Да, имало е разделения, сблъсъци, дори войни между отделните им части. Но са били единен народ — тези, които са отхвърлили боговете си и са потърсили свобода в незначителността.

Била вече не се интересуваше от произхода им. Имаше и други като нея — те не обръщаха внимание на опасността от боговете и се съсредоточаваха само върху войната с хората.

Ешонаи мина покрай жилища — съборетини, посторени от втвърден крем върху скеле от черупка, сгушени откъм подветрената страна на големите камъни. Повечето бяха празни. Бяха загубили хиляди през годините на война.

Трябва да направим нещо, помисли си тя, докато се настройваше на Ритъма на Мира. Търсеше утеха в неговите спокойни, утешителни почуквания, тихи и добре съчетани. Като ласка.

Тогава видя безличните форми.

Приличаха твърде много на това, което хората именуваха парши, при все че бяха малко по-високи и не толкова глупави. Все пак безличната форма бе ограничаваща, без уменията и предимствата на по-новите форми. Тук не би трябвало да има такива. Да не бяха се обвързали с неправилните духчета? Понякога се случваше.

Ешонаи се упъти към трима — две жени и мъж. Мъкнеха скални пъпки, събрани на едно от близките плата — растежът им бе ускорен със заредени със Светлината на Бурята скъпоценни камъни.

— Какво е това? — попита ги Ешонаи. — Да не сте избрали формата по погрешка? Или пък сте нови съгледвачи?

Погледнаха я безизразно. Ешонаи се настрои на Притеснението. Веднъж бе опитала безличната форма — искаше да знае през какво минаваха съгледвачите им. Опитът ѝ да прекара понятия през мозъка си беше все едно да се сили да мисли разумно, докато сънува.

— Някой поискал ли е от вас да приемате тази форма? — попита Ешонаи бавно и отчетливо.

— Никой не го е искал от нас — отвърна мъжът без никакъв Ритъм. Гласът му звучеше убито. — Ние го направихме.

— Защо? — настоя Ешонаи. — Защо направихте това?

— Хората няма да ни убият, когато дойдат — отвърна мъжът, хвана скалната си пъпка и продължи нататък. Останалите го последваха безмълвно.

Ешонаи зяпна, а Ритъмът на Притеснението в ума ѝ се усили. Няколко духчета на страха, прилични на дълги пурпурни червеи, се заизмъкваха от близката скала и се скупчиха към нея, докато не изпълзяха от земята наоколо ѝ.

На формите не можеше да се нарежда; всеки бе свободен да избира за себе си. Преобразяванията можеха да бъдат подканяни и искани, но не и нареждани. Боговете им не бяха предоставили тази свобода, тъй че слушачите си я вземаха без оглед на каквото и да е. Тези можеха да си изберат безлична форма, ако го искаха. Ешонаи не можеше да направи нищо по въпроса. Не и пряко.

Тя ускори крачка. Кракът все още я болеше от раната, но се оправяше бързо. Едно от предимствата на бойната форма. Понастоящем Ешонаи почти можеше да не обръща внимание на раната.

Цял град с празни постройки, а майка ѝ беше избрала колиба в самия край на града, почти напълно изложена на бурите. Тя работеше по лехи с шистокор на открито и тихичко си припяваше в Ритъма на Мира. Беше в трудова форма — винаги я бе предпочитала. Дори и след откриването на сръчната форма майка ѝ не се промени. Бе заявила, че не желае да насърчава другите да смятат една форма за по-стойностна от друга и че такова разделяне може да ги унищожи.

Мъдри думи; Ешонаи не бе чувала такива от майка си години наред.

— Дете мое! — рече майка ѝ, щом Ешонаи се приближи.

Здрава, въпреки годините, тя беше кръглолика и носеше косата си на хваната с панделка плитка. Ешонаи ѝ я беше донесла от среща с алетите преди години.

— Дете мое, виждала ли си сестра си? Днес е денят на нейното първо преобразяване! Трябва да я подготвим.

— Затова полагат грижи, майко — отвърна Ешонаи в Ритъма на Мира и коленичи до жената. — Как върви подкастрянето?

— Скоро ще свърша — обясни майка ѝ. — Трябва да си тръгна, преди да са се върнали собствениците на къщата.

— Ти си собственик, майко.

— Не, не. Принадлежи на други двама. Миналата вечер бяха тук и ми казаха, че трябва да напусна. Просто ще свърша с този шистокор, преди да си вървя.

Тя извади пилата си, оглади едната страна на ръба, после я намаза с подхранваща смес, за да насърчи растежа натам.

Ешонаи приседна, настрои се на Оплакването, и Мирът я изостави. Може би трябваше да избере Ритъма на Изгубените. Той се променяше в главата ѝ.

Тя го застави да изчезне. Не. Не, майка ѝ не беше мъртва.

Но не беше и напълно жива.

— Ето, дръж — изрече майка ѝ в Ритъма на Мира и ѝ подаде пила. Днес поне я познаваше. — Работи по онази издатина там. Не искам да продължава да расте надолу. Трябва да я насочим нагоре, нагоре към светлината.

— Бурите откъм тази страна на града са твърде силни.

— Бури? Глупости. Тук няма бури.

Майка ѝ замълча.

— Питам се къде да заведем сестра ти. За нейното преобразяване ще ѝ трябва буря.

— Не се тревожи за това, майко — отвърна Ешонаи и се застави да говори в Ритъма на Мира. — Аз ще се погрижа за него.

— Толкова си добра, Венли — рече майка ѝ. — Толкова помагаш. Стоиш си у дома, а не изчезваш като сестра си. Това момиче… Никога не е там, където трябва да бъде.

— Сега е — прошепна Ешонаи. — Опитва да бъде.

Майка ѝ си подпяваше и продължи да работи. Някога паметта ѝ беше една от най-добрите в града. И сега продължаваше да е такава — в някакъв смисъл.

— Майко — започна Ешонаи, — трябва ми помощ. Смятам, че нещо ужасно ще се случи. Не мога да преценя дали е по-малко ужасно от това, което вече става.

Майка ѝ изпили участък от шистокора, после издуха праха.

— Нашият народ се топи — продължи Ешонаи. — Ние изчезваме. Дойдохме в Нарак и избрахме войната на изтощение. Това означаваше шест години постоянни загуби. Мнозина се предават.

— Това не е добре — рече майка ѝ.

— А обратното? Да се занимаваме с неща, с които не бива, неща, които могат да сведат очите на Несътворения върху нас?

— Ти не работиш — произнесе майка ѝ и я посочи с пръст. — Не се дръж като сестра си.

Ешонаи отпусна ръце в скута си. Това не помагаше. Да вижда майка си в такова състояние…

— Майко — продължи Ешонаи в Умолителен Ритъм. — Защо сме напуснали дома на мрака?

— А, та това е стара песен, Ешонаи — отвърна майка ѝ. — Мрачна песен, не за дете като теб. Та това дори не е денят на първото ти преобразяване.

— Аз съм достатъчно голяма, майко. Моля те!

Майка ѝ подухна върху шистокора си. Беше ли вече забравила последната част от това, което е била? Сърцето на Ешонаи помръкна.

— Много дни са изминали, откакто сме познавали дома на мрака — тихо запя майка ѝ в един от Ритмите на Възпоминанието. — Тогава Легион Последен сме се зовели. Воини, пратени да се сражават в поля най-далечни, в място, що нявга е царство било, ала пустош е днес. Смъртта свобода е била за мнозина от тях. Формите — неопознати — връз нас били са наложени. Форми на сила били са, тъй е, ала и форми на послушание. Боговете са заповядвали и ние всякога сме се подчинявали. Всякога.

— Освен в онзи ден — присъедини се Ешонаи към майка си, следвайки ритъма.

— Денят на бурята, когато Легионът Последен побягнал — продължи да пее майка ѝ. — Труден бил пътят избран. Воини, докоснати от боговете, единствен наш път към мир на ума. Рана, донесла свобода.

Тихата, звучна песен на майка ѝ танцуваше заедно с вятъра. Колкото и немощна да изглеждаше иначе, тя приличаше на себе си при пеенето на старите песни. Родител, който от време на време се беше сблъсквал с Ешонаи, но когото тя винаги бе уважавала.

Майка ѝ запя:

— Дързост било стореното — Легионът Последен мисъл и сила за свобода разменил. Щели всичко да забравят, та песни съчинили, стотици, та да ги пеят и да не забравят. Аз ти ги пея, и ти на децата си, докато формите пак не открием.

Оттук майка ѝ премина към една от ранните песни — за това как техният народ се настанил в развалините на някакво изоставено кралство. Как се разпръснали и се държали като племена и бегълци. Това било намерението им — да останат укрити или поне да не им се обръща внимание.

Песните не разказваха за твърде много неща. Последният Легион не е можел да се превръща в нищо друго освен безлична и съпружеска форма, поне не и без помощта на боговете. Как са разбрали, че е възможно да има и други форми? Дали тези работи първоначално са били записани в песните, а след това загубени с течение на времето заради промяната в някои думи?

Ешонаи слушаше и въпреки че гласът на майка ѝ и помогна да се върне към Ритъма на Мира, тя отново се оказа силно обезпокоена. Беше дошла за отговори. Някога това може и да е действало.

Вече не.

Ешонаи се изправи, за да остави майка си да пее.

— Намерих някои от нещата ти — прекъсна майка ѝ песента, — когато почиствах днес. Трябва да ги вземеш. Те задръстват къщата, а аз скоро ще се изнасям.

Ешонаи си припяваше Оплакване, но отиде да види какво е „открила“ майка ѝ. Поредната купчина камъни, в които е видяла детски играчки? Парчета плат, за които си е въобразила, че са дреха?

Ешонаи видя торбичка пред постройката. Отвори я и намери хартия.

Хартия, изработена от местни растения, а не човешката хартия. Груба хартия с неравен цвят, направена по стария начин на слушачите. Влакнеста, а не гладка и чиста. Мастилото върху нея бе започнало да избледнява, но Ешонаи разпозна написаното.

Моите карти, рече си тя. От онези ранни дни.

Без да го възнамерява, тя се настрои на Ритъма на Възпоминанието. Дни, прекарани в бродене из пустошта на страната, наричана от хората Натанатан, в пресичане на гори и джунгли; тя чертаеше картите си и променяше света. Бе го започнала сама, ала откритията ѝ въодушевиха цял един народ. Скоро — макар да бе все още на юношеска възраст — тя водеше експедиции, които откриваха нови реки, развалини, нови духчета и растения.

И хората. Донякъде това бе изцяло нейна грешка.

Майка ѝ запя отново.

Докато разглеждаше старите си карти, Ешонаи усети силен копнеж. Някога бе гледала света като нещо свежо и въодушевяващо. Ново, като разцъфваща след буря гора. Тя умираше бавно, както несъмнено умираше и народът ѝ.

Взе картите, напусна дома на майка си и се насочи към центъра на града. Песента на майка ѝ, все още хубава, отекваше зад нея. Ешонаи се настрои на Ритъма на Мира. От това разбра, че почти е закъсняла за срещата с останалите от Петимата.

Тя не ускори крачка. Остави постоянните, силни удари на Ритъма на Мира да я носят напред. В случай, че не си се съсредоточил върху настройването на определен Ритъм, тялото ти по естествен начин подбираше този, който отива на настроението ти. Следователно решението да се слуша ритъм, който не съответства на чувствата ти, винаги беше съзнателно. Тя постъпи така с Ритъма на Мира.

Преди векове слушачите бяха взели решение — решение, което ги бе върнало на много ниско равнище. Решението за убийството на Гавилар Колин бе потвърдило приетото от предците им. Ешонаи не беше един от водачите, но послушаха съвета ѝ и ѝ дадоха правото да гласува заедно с тях.

Изборът, ако и да изглеждаше ужасяващ, говореше за смелост. Надяваха се, че една дълга война ще омръзне на алетите.

Ешонаи и останалите бяха подценили алчността им. Скъпоценните ядра бяха променили всичко.

В центъра на града, близо до басейна, се намираше висока кула, гордо изправена право срещу духалите векове наред бури. Някога вътре е имало стъпала, ала стеклият се през прозорците крем бе запълнил постройката — затова работниците бяха издялали стъпала от външната страна.

Ешонаи се заизкачва и се хвана за веригата за безопасност. Пътят беше дълъг, но познат. Въпреки болката в крака, бойната форма беше много издръжлива — при все че изискваше повече храна от останалите форми, за да се поддържа силна. Тя лесно стигна до върха.

Намери останалите от Петимата да я чакат — всеки от тях беше в една от познатите форми. Ешонаи в бойната, Давим в трудовата, Абронаи в съпружеската, Чиви в сръчната и кротката Зулн в безличната. Чакаше я и Венли заедно с бившия си съпруг — въпреки че беше задъхан от трудното изкачване. Сръчната форма, подходяща за множество сложни дейности, не бе твърде издръжлива.

Ешонаи пристъпи на равния връх на някогашната кула; вятърът духаше срещу нея от изток. Тук нямаше столове и Петимата седнаха на голия камък.

Давим си напяваше в Ритъма на Досадата. С Ритмите в главата си беше трудно да се закъснее случайно. Те правилно подозираха, че Ешонаи се е размотавала.

Тя седна на камъка, извади скъпоценния камък с духчето от своя джоб и го постави на пода пред себе си. Теменуженият на цвят камък сияеше от Светлината на Бурята.

— Притеснена съм от това изпитание — започна Ешонаи. — Не смятам, че трябва да даваме съгласие да бъде извършено.

— Какво? — изрече Венли в Ритъма на Притеснението. — Сестро, не бъди смешна. Нашият народ има нужда от това.

Давим се наведе с ръце на коленете. Широколик; кожата му на работник бе повечето черна, с малки червени завъртулки тук-таме.

— Ако това подейства, то ще бъде невероятен напредък. Преоткриването на първата от формите на древната сила.

— Тези форми са свързани с боговете — напомни Ешонаи. — Какво става, ако ги призовем да се завърнат, избирайки тази форма?

Венли си припяваше в Ритъма на Раздразнението.

— Някога всички форми са идвали от боговете. Установихме, че сръчната форма не ни вреди. Защо тогава буреносната форма да го прави?

— Различно е — възрази Ешонаи. — Запей песента; кажи го на себе си: „Непредсказуема и страшна, нощта си боговете водят.“ Древните сили са опасни.

— Хората ги притежават — обади се Абронаи. Той носеше съпружеската форма, пълна и закръглена, при все че владееше страстите ѝ. Ешонаи никога не му беше завиждала за положението — от частните им разговори знаеше, че той би предпочел друга форма. За съжаление останалите, които бяха в съпружеска форма, или я държаха временно, или не притежаваха необходимата сериозност, за да се присъединят към Петимата.

— Самата ти ни го съобщи, Ешонаи — продължи Абронаи. — Видяла си сред алетите воин, който е използвал древните сили, и много други го потвърдиха. Повеляването на Стихиите се е завърнало при хората. Духчетата отново ни предават.

— Ако Повеляването на Стихиите отново съществува — изрече Давим в Ритъма на Разсъждението, — то това може да означава, че боговете тъй и тъй се завръщат. Ако е така, по-добре да сме готови да се оправяме с тях. Формите на силата ще помогнат за това.

— Не знаем дали ще се появят — възрази Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Не знаем нищо от това. Кой знае дали хората наистина притежават Повеляване на Стихиите — може да става дума за едно от Остриетата на Честта. В онази нощ ние оставихме едно в Алеткар.

Чиви пропя в Ритъма на Съмнението. Нейното лице от сръчната форма бе удължено, а косата беше хваната на дълга опашка.

— Ние изчезваме като народ. Днес се разминах с такива, които бяха приели безлична форма, и то не за да си припомнят нашето минало. Бяха го направили, понеже се бояха, че в противен случай хората ще ги убият! Подготвяха се да станат роби!

— И аз ги видях — потвърди Давим в Ритъма на Решителността. — Трябва да направим нещо, Ешонаи. Воините ти постепенно губят войната.

— Следващата буря — обади се Венли в Ритъма на Настояването. — Мога да го изпитам при следващата буря.

Ешонаи затвори очи. Настояване. Не се настройваха често на този Ритъм. Трудно беше да откажеш на сестра си при това положение.

— Трябва да бъдем единни в това решение — обясни Давим. — Нищо друго няма да приема. Ешонаи, настояваш ли да се отхвърли? Ще се наложи ли да прекараме тук още часове във вземане на това решение?

Тя вдъхна дълбоко и взе решението, което си бе проправяло път през ума ѝ. Решението на изследователя. Хвърли поглед на торбичката с карти на пода.

— Ще се съглася на това изпитание — заяви Ешонаи.

До нея Венли запя в Ритъма на Одобрението.

— Но — продължи Ешонаи в Ритъма на Решителността — аз ще бъда тази, която първа ще опита новата форма.

Припяването спря. Останалите от Петимата я зяпнаха.

— Какво? — попита Венли. — Не, сестро! Това е мое право.

— Ти си твърде ценна — възрази Ешонаи. — Знаеш твърде много за формите, а и голяма част от проучванията ти се намират в твоята глава. Аз съм просто войник. Мога да бъда пожертвана, ако нещата не потръгнат както трябва.

— Ти си Броненосец — включи се Давим. — Нашият последен Броненосец.

— Туде се е обучавал с Бронята и Меча ми — припомни Ешонаи. — Ще му ги оставя за всеки случай.

Останалите от Петимата заподпяваха в Ритъма на Разсъждението.

— Това е добро предложение — съгласи се Абронаи. — Ешонаи има и сила, и опит.

— Откритието е мое! — настоя Венли в Ритъма на Раздразнението.

— И това е оценено — намеси се Давим. — Но Ешонаи е права; ти и твоите учени сте твърде важни за бъдещето ни.

— Повече от това — добави Абронаи. — Ти си твърде близо до работата, Венли. Ако Ешонаи излезе в бурята и открие, че нещо в тази форма не е наред, тя може да спре опита и да се върне при нас.

— Това е добро споразумение — рече Чиви и кимна. — Съгласни ли сме?

— Така смятам — отвърна Абронаи и се обърна към Зулн.

Представителят на безличната форма рядко се обаждаше. Тя носеше престилката на парш и посочваше, че смята за свой дълг да ги представлява — тях, които нямаха песни — заедно с безличните форми.

Нейната саможертва бе тъй благородна, както и тази на Абронаи, оставащ в съпружеската форма. И дори повече. Безличната форма бе трудна за търпене и малцина оставаха в нея за повече от времето между две бури.

— Съгласна съм — заяви Зулн.

Останалите се обадиха в Ритъма на Одобрението. Само Венли не участваше в песента. Ако тази буреносна форма излезеше истинска, щяха ли да добавят още някого към Петимата? Най-напред Петимата са били безлични форми, по-късно трудови. Само след откриването на сръчната форма бе решено, че ще има представител от всяка форма.

Въпросът беше за по-нататък. Останалите от Петимата се изправиха и започнаха да се спускат по дългата вита стълба на кулата. Вятърът духаше от изток, Ешонаи се обърна към него и погледна над разрушените Равнини — към Произхода2 на Бурите.

При следващата буря тя щеше да излезе срещу вятъра и да стане нещо ново. Нещо могъщо. Нещо, което завинаги щеше да промени съдбата на слушачите и вероятно на хората.

— За малко да имам причина да те намразя, сестро — рече Венли в Ритъма на Укора, докато се въртеше около мястото на Ешонаи.

— Аз не забраних изпитанието — отвърна ѝ Ешонаи.

— Наместо това отнемаш славата му.

— Ако въобще има такава — Укорително продължи Ешонаи, — то тя ще бъде твоя заради откриването на формата. Това не бива да е важен въпрос. Само нашето бъдеще е от значение.

Венли продължи в Ритъма на Раздразнението:

— Наричат те мъдра и опитна, та започваме да се чудим дали не са забравили коя си ти — че ти безразсъдно излезе в пустошта и пренебрегна своя народ, докато аз си стоях у дома и учех песните. Кога са започнали да си мислят, че ти си отговорната?

Проклетата униформа е, мислеше си Ешонаи, докато ставаше.

— Защо не ни каза какво си проучвала? Създаваше впечатлението, че проучваш формата на художеството или на посредничеството. Вместо това си търсела една от формите на древната сила.

— Това има ли значение?

— Да. Разликата е огромна, Венли. Обичам те, но устремеността ти ме плаши.

— Ти не ми се доверяваш — отвърна Венли в Ритъма на Измяната.

Измяна. Тази песен се пееше рядко. Тя засегна Ешонаи до степен да трепне.

— Ще видим какво върши тази форма — завърши тя и взе картите и скъпоценния камък с уловеното духче. — Тогава ще говорим допълнително. Просто искам да бъда предпазлива.

— Искаш да го направиш лично ти — продължи Венли в Ритъма на Раздразнението. — Винаги си искала да бъдеш първа. Стига толкова. Вече е сторено. Ела с мен; ще трябва да те обуча на съответното умонастроение, за да помогнеш на формата да се задейства. Тогава ще изберем някоя буря за преобразяването.

Ешонаи кимна. Щеше да премине през обучението. Междувременно щеше да размисли. Може би имаше и друг начин. Ако можеше да застави алетите да я послушат, да се добере до Далинар Колин и да поиска мир…

Тогава може би нямаше да има нужда от буреносната форма.