Сияйни слова

76 Скритото острие

Ти я уби…

Каладин не можеше да спи.

Знаеше, че трябва да спи. Лежеше в тъмната казарма, заобиколен от познатите камъни, в удобно положение за пръв път от дни. Мека възглавница и дюшек, хубав като у дома в Огнекамък.

Усещаше тялото си изцедено, като парцал след миене. Оцеля в пропастите и върна Шалан у дома жива и здрава. Сега трябваше да си почива и да се лекува.

Ти я уби…

Приседна в леглото и му се зави свят. Стисна зъби и изчака да му мине. Раната на крака тупкаше в превръзката. Военните лекари свършиха добра работа; баща му би бил доволен.

Станът навън бе твърде тих. Мъжете от Мост Четири заляха Каладин с хвалби и въодушевление и се присъединиха към войската за похода заедно с всички останали мостови отряди — те щяха да носят мостовете за военните. Само малка част от Мост Четири щеше да остане и да охранява краля.

Каладин се пресегна в тъмнината и заопипва до стената, докато не намери копието си. Хвана го, опря се на него и стана. Кракът му веднага пламна от болка, той стисна зъби, но не беше чак толкова зле. Сдъвкал бе кора от фатом срещу болката и тя подейства. Отказа огнения мъх, който хирурзите опитаха да му дадат. Баща му не харесваше прилагането на пристрастяващото вещество.

Каладин с мъка достигна до вратата на малката си стаичка, отвори я и излезе на слънчевата светлина. Засенчи очи и огледа небето. Все още нямаше облаци. Утре по някое време щеше да настъпи Дъждовният сезон, най-лошата част от годината. Четири седмици неспирен дъжд и мрак. Годината беше светла и даже нямаше да има буря по средата. Отвратително.

Каладин жадуваше за вътрешната буря. Тя би събудила ума му, би го накарала да се движи.

— Ей, ганчо? — обади се Лопен и подскокна от мястото си до огнището. — Искаш ли нещо?

— Да отидем и да погледаме как войската потегля в поход.

— Май не се очаква да ходиш…

— Нищо няма да ми стане — отвърна Каладин и закуцука измъчено.

Лопен се втурна да му помага, хвана го под ръката и пое тежестта от ранения крак.

— Защо не посветиш малко, гон? — тихо попита Лопен. — Да излекуваш тая неприятност?

Беше подготвил лъжа — нещо за това, че не иска да предизвиква тревога у хирурзите с твърде бързо излекуване. Не можа да го изрече. Не и на човек от Мост Четири.

— Изгубих способността си, Лопен — тихо изрече той. — Сил ме напусна.

Слабичкият хердазиец стана необичайно тих.

— Е — най-накрая каза той, — може би трябва да ѝ купиш нещо хубаво.

— Да купя нещо хубаво? На духче?

— Да. Като… не знам. Може би хубаво растение или нова шапка. Да, шапка. Може да излезе евтино. Тя е малка. Ако някой шивач ти поиска пълна цена за толкова малка шапка, ступай го хубавичко.

— Това е най-смехотворният съвет, който съм получавал.

— Трябва да се намажеш с къри, да се разтърчиш из стана и да пееш рогоядски приспивни песни.

Каладин невярващо изгледа Лопен.

— Какво?

— Видя ли? Сега работата с шапката е просто следващият по смехотворност съвет, който си получавал, тъй че трябва да опиташ. Жените харесват шапки. Имам една братовчедка, дето ги прави. Мога да я помоля. Шапка може и да не ти потрябва. Просто духчето на шапката. Ще излезе още по-евтино.

— Ти си откачалка от много особен вид, Лопен.

— Разбира се, че съм, гон. Има само един като мен.

Те продължиха през празния стан. В името на Бурите, мястото изглеждаше пусто. Все подминаваха безлюдни казарми. Каладин вървеше внимателно, благодарен за помощта на Лопен, но дори и това беше изтощително. Не трябваше да се движи с крака. От паметта изплуваха думите на баща му — думи на лекар.

Разкъсани мускули. Превържи крака, пази от възпаление и не допускай лекуваният да отпуска тежест върху него. Допълнително разкъсване може да доведе до постоянно окуцяване или по-зле.

— Искаш ли паланкин? — попита Лопен.

— Паланкините са за жени.

— Нищо лошо няма в това да бъдеш жена, ганчо — обясни Лопен. — Някои от родствениците ми са жени.

— Разбира се, че са…

Каладин замлъкна при усмивката на Лопен. Проклет хердазиец. Каква част от думите му бяха преднамерено глупави? Е, Каладин бе чувал да се разправят шеги за тъпотията на хердазийците, само дето Лопен можеше да надприказва такива шегобийци. Разбира се, половината му шеги бяха за хердазийци. Явно ги намираше извънредно забавни.

Щом наближиха платата, мъртвата тишина отстъпи на глухия шум на хиляди хора, събрани на тясно място. Каладин и Лопен най-накрая излязоха измежду редовете от постройки и стъпиха на естествената площадка точно над парадния плац — той излизаше на Пустите равнини. Бяха събрани хиляди войници. Строени в грамадни карета копиеносци, светлооки стрелци с лък в по-тесни редици, понесли се на конете си офицери в блестящи доспехи.

Каладин тихо ахна.

— Какво? — попита Лопен.

— Ето какво все си мислех, че ще видя.

— Какво? Днес?

— Като младеж в Алеткар — обясни Каладин, неочаквано разчувстван. — Когато мечтаех за бойна слава, въобразявах си това.

Не беше си представял новобранците и почти негодните войскари, обучавани от Амарам в Алеткар. Нито пък грубите, но безпогрешни разбойници от войската на Садеас; нито бързите ударни отряди на Далинар при пробег по платата.

Беше си представял това. Пълна войска, строена за голям поход. Високо издигнати копия, знамената развени, барабанисти и тръбачи, вестоносци в ливреи, писари на коне, дори кралските Превръщатели в отделен ограден участък, скрити от поглед с окачени на пръти ивици плат.

Каладин вече знаеше истината за боя. В битките нямаше слава, а паднали на земята мъже — те крещят, размахали са ръце и крака, омотани са в собствените си вътрешности. В битките имаше мостови, хвърлени срещу стена от стрели, или паршенди, посичани, докато пеят.

В този миг обаче Каладин отново се размечта. Той даде на младежката си същност — все още някъде вътре в него — гледката, която винаги си е представял. Казваше си, че войниците са се събрали за нещо прекрасно, а не за поредното безсмислено клане.

— Ей, още някой идва — обади се Лопен и посочи. — Я виж.

Според знамената само един Върховен принц се бе присъединил към Далинар — Роион. Лопен обаче посочи друга войска — не тъй многобройна, нито добре строена; тя се изсипваше по широкия открит път по източния край на военните лагери. Поне още един Върховен принц се отзова на призива на Далинар.

— Да намерим Мост Четири — рече Каладин. — Искам да ги изпратя.

— Себариал? — попита Далинар. — Войските на Себариал идват с нас?

Роион изръмжа и потърка ръце — сякаш искаше да ги мие — докато си седеше в седлото.

— Май трябва да се радваме на всякаква подкрепа.

— Себариал — смаяно повтори Далинар. — Та той не изпращаше войски даже при нападенията на близките плата, където няма опасност от паршенди. Защо ли би изпратил хората си сега?

Роион поклати глава и сви рамене.

Далинар обърна Храбрец и го пришпори към идващата войска, както стори и Роион. Подминаха Адолин, на кон до Шалан току зад тях. Стражата им ги следваше. Ренарин, разбира се, беше с мостовите.

Шалан яздеше един от конете на Адолин — дребно конче, над което се извисяваше Чистокръвен. Тя бе облякла пътническа дреха от предпочитания от жените вестоносци вид — предната и задната част бяха отворени до кръста. Носеше и гамаши отдолу — всъщност копринени гащи, но жените предпочитаха други наименования.

Зад тях на конете се носеше множеството на учените и картографите на Навани, сред тях и Исасик — ардент и кралски картограф. Жените си предаваха нарисуваната от Шалан карта, докато Исасик яздеше отстрани с вирната брадичка, сякаш нарочно пренебрегваше хвалбите на останалите за произведението на Шалан. Далинар се нуждаеше от всички учени, макар и да му се щеше да не е така. Всеки доведен от него писар означаваше още един изложен на опасност живот. Нещата стояха още по-зле заради идването на Навани лично. Той не можеше да пренебрегне довода ѝ — ако смяташ, че е достатъчно безопасно, та да доведеш момичето, значи е достатъчно безопасно и за мен.

Докато Далинар си проправяше път към шествието на Себариал, дойде Амарам, облечен в Броня, развял зад себе си златния плащ. Имаше чудесен боен кон — от едрата порода, използвана за теглене на тежки каруци в Шиновар. Въпреки това приличаше на дребно конче до Храбрец.

— Това Себариал ли е? — попита Амарам и посочи прииждащите войски.

— Очевидно.

— Да го отпратим ли?

— Че защо да правим това?

— Ненадежден е — обясни Амарам.

— Доколкото знам, държи на думата си — възрази Далинар. — За повечето не бих могъл да го кажа.

— Държи на думата си, понеже нищо не обещава.

Далинар, Роион и Амарам препуснаха към Себариал, който се подаде от каретата пред походния строй. Карета. За войска в поход. Е, нямаше да забави Далинар повече от писарите, да речем. Всъщност той може би трябваше да докара още няколко возила. Щеше да бъде хубаво Навани да се движи удобно през дългите дни.

— Себариал? — обърна се към него Далинар.

— Далинар! — отвърна закръгленият човек и засенчи очи с длан. — Изглеждаш изненадан.

— Изненадан съм.

— Ха! Само това е добра причина да дойда. Не мислиш ли, Палона?

Далинар едва можа да я различи в каретата — сложила огромна шапка според модата и лъскава рокля.

— Довел си любовницата си? — полюбопитства Далинар.

— Разбира се. Защо не? Победят ли ни тук, аз умирам, а тя си губи мястото. Както и да е, тя настояваше. Проклета жена.

Себариал застана точно до Храбрец.

— Старче, Далинар, усещам нещо за тебе. Струва ми се мъдро да бъда близо до теб. В равнините ще стане нещо и възможностите изникват като зазоряването.

Роион изсумтя.

— Роион — поде го Себариал, — ти не би ли трябвало да се криеш под някоя маса, а?

— Може би, поне за да се измъкна от тебе.

Себариал се засмя.

— Добре казано, стара костенурко! Може би тази разходка няма да е пълна скука. Напред тогава! Към славата и такива дивотии. Намерим ли богатства, не забравяйте, че и аз си вземам своето! Дойдох тук преди Аладар. Това все значи нещо.

— Преди… — смаяно произнесе Далинар. Обърна се и погледна към стана, разположен току на север от неговия.

Там върху Пустите равнини се изсипваше войска в бяло и тъмнозелено — цветовете на Аладар.

— Виж, ето това — отбеляза Амарам — наистина не го очаквах.

— Можем да опитаме преврат — рече Иалаи.

Садеас извърна коня си към нея. Гвардията им бе пръсната по околните хълмове, достатъчно надалеч, за да не чува, докато Върховният принц и съпругата му се наслаждаваха на приятна „езда сред хълмовете“. Всъщност и двамата искаха да погледнат по-отблизо разширенията на Себариал западно от становете, където той с голям размах насърчаваше селскостопанската работа.

Иалаи яздеше с вперен напред поглед.

— Далинар няма да е в стана си, а с него е и единственият му съюзник Роион. Можем да овладеем Иглата, да убием краля и да сложим ръка на трона.

Садеас обърна коня си и погледна на изток, към лагерите. Едва виждаше как войската на Далинар се строява в Пустите равнини.

Преврат. Последната крачка, ударът в лицето на стария Гавилар. Щеше да го направи. Бурите да го отнесат, щеше.

Само че не му се налагаше.

— Далинар се реши на този глупав поход — обясни Садеас. — Скоро ще бъде мъртъв, обкръжен и разбит на Равнините. Не ни трябва преврат; ако знаех, че всъщност ще направи това, нямаше да има необходимост дори от твоя убиец.

Иалаи извърна поглед настрана. Нейният убиец се провали. Тя го смяташе за своя тежка грешка, при все че всичко бе изпълнено с точност. Тези неща никога не бяха сигурни. За съжаление бяха опитали и не успяха, тъй че трябваше да внимават с…

Садеас обърна коня си и се намръщи при идването на вестоносец на кон. Младата жена беше допусната да премине от стражата и връчи писмо на Иалаи.

Тя го прочете и лицето ѝ помръкна.

— Това няма да ти хареса — каза тя и вдигна поглед.

Далинар пришпори Храбрец, полетя през равнината и растенията се заприбираха в дупките си. Язди бързо, подмина своите сили и доближи новата войска.

Аладар беше в седлото и правеше преглед на хората си. Носеше униформа по модата — черна, с кестеняви ивици на ръкавите и кърпа в същия цвят на врата. Около него се тълпяха войници. Той имаше една от най-големите войски на Равнините — в името на Бурите, с намалялата войска на Далинар силите на Аладар може и да бяха най-многобройните.

Аладар беше и един от най-големите поддръжници на Садеас.

— Как ще го направим, Далинар? — запита го той, когато Далинар се доближи. — Излизаме всеки поотделно, минаваме през различни плата, но се срещаме или вървим в една огромна колона?

— Защо? — попита го на свой ред Далинар. — Защо дойде?

— Ти така страстно излагаше доводите си, а сега си изненадан, че някой ги е послушал?

— Не някой. Ти.

Аладар стисна устни на черта и най-накрая се обърна да срещне погледа на Далинар.

— Роион и Себариал, най-големите страхливци сред нас, отиват в бой. Трябва ли аз да остана и да им позволя да изпълнят Договора за Отмъщение без мен?

— Останалите Върховни принцове изглеждат удовлетворени от това.

Изведнъж всички тежки доводи на Аладар — начело на страната срещу Далинар — добиха различен вид. Той е спорил, за да убеди себе си, мина през ума на Далинар. През цялото време се е притеснявал, че аз съм прав.

— Садеас няма да бъде доволен — отбеляза Далинар.

— Садеас да го отнесат Бурите. Аз не съм негова собственост.

Аладар за малко си поигра с юздите.

— А той го иска. Мога да го усетя в споразуменията, които ме кара да сключа, в ножовете, които опира в гърлата на всички. Би желал всички ние да бъдем негови роби в края на цялата работа.

— Аладар — рече Далинар и придвижи коня си до животното на другия, тъй че двамата застанаха точно един срещу друг. Той загледа Аладар в очите. — Кажи ми, че Садеас не те е подсторил за това. Кажи ми, че това не е част от още един заговор аз да бъда изоставен или предаден.

Аладар се усмихна.

— Мислиш ли, че бих ти казал, ако беше така?

— Искам да чуя обещанието от устата ти.

— И ще му повярваш? Далинар, колко ти помогна заявлението за приятелство от страна на Садеас?

— Обещание, Аладар.

Аладар го изгледа в очите.

— Мисля, че нещата, които говориш за Алеткар, са в най-добрия случай наивни, а и несъмнено са невъзможни. Тези твои заблуди не са знак за обезумяване — както Садеас иска да си мислим — а са просто мечтите на човек, който отчаяно иска да вярва в нещо, в нещо глупаво. „Чест“ е дума, употребявана за деянията на хората от миналото; историческите писатели са почистили живота им.

Той се спря.

— Но… вземи ме за глупак, Далинар, ще ми се това да беше вярно. Аз дойдох заради себе си, а не заради Садеас. Няма да те предам. Дори и Алеткар да не може да бъде това, което ти искаш, ние поне можем да смажем паршендите и да отмъстим за стария Гавилар. Това е правилно.

Далинар кимна.

— Може и да лъжа — продължи Аладар.

— Но не лъжеш.

— Как би могъл да знаеш?

— Честно? Не знам. Но ако това ще се върши, трябва да се доверя на някои от вас.

Донякъде. Никога нямаше да се постави отново в положение като на Кулата.

Както и да е, присъствието на Аладар означаваше, че нахлуването всъщност е възможно. Четиримата заедно вероятно щяха да превъзхождат паршендите по численост — макар и да не бе сигурен колко достоверни са сметките на писарите за броя им.

Това не бе исканият от Далинар голям съюз на всички Върховни принцове, но дори и с пропастите в полза на паршендите можеше да бъде достатъчно.

— Вървим заедно — обясни Далинар и посочи с ръка. — Не искам да се разпръсваме. Държим се на съседни плата или, ако е възможно, на едно плато. А и ще трябва да оставиш паршите си тук.

— Това е необичайно искане — намръщено рече Аладар.

— Вървим срещу братовчедите им — обясни Далинар. — По-добре да не се излагаме на опасността да се обърнат срещу нас.

— Но те никога не биха… Ба, какво пък. Може да се направи.

Далинар кимна и протегна ръка на Аладар; отзад най-после пристигнаха Роион и Амарам. Далинар ги беше изпреварил на Храбрец.

— Благодаря ти — отговори Далинар на Аладар.

— Ти наистина вярваш във всичко това, нали?

— Да.

Аладар протегна ръка, но се спря.

— Разбираш, че целият съм опетнен. По ръцете ми има кръв, Далинар. Аз не съм някакъв съвършен, достоен рицар, както май ти се иска да покажеш.

— Знам, че не си — отговори Далинар и взе ръката му. — И аз не съм такъв. Ще трябва да станем.

Те си кимнаха, после Далинар смушка Храбрец и се впусна в тръс към войската си. Роион изръмжа и взе да се оплаква от бедрата си, след като препускал по целия път. Днешната езда нямаше да му се хареса.

Амарам застана до Далинар.

— Най-напред Себариал, после Аладар? Днес доверието ти май се харчи евтино, Далинар.

— Искаш да ги отпратя ли?

— Помисли си само колко впечатляваща би била нашата победа, ако я постигнем сами.

— Надявам се да сме над такава суетност, стари приятелю — възрази му Далинар.

Известно време яздиха заедно и отново минаха покрай Адолин и Шалан. Далинар огледа войската си и забеляза нещо. Висок мъж в синьо бе приседнал върху камък сред гвардейците от Мост Четири.

Като си говорим за глупци…

— Ела с мен — обърна се Далинар към Амарам.

Амарам спря коня си.

— Мисля, че ще трябва да огледам…

— Ела — рязко отсече Далинар. — Искам да говориш с този младеж, за да можем да спрем слуховете и работите, които разправя за теб. Тези неща не помагат никому.

— Много добре — рече Амарам и се изравни с него.

Каладин се озова прав сред мостовите, въпреки болката в крака, щом забеляза как Адолин и Шалан преминават. Той ги проследи с поглед. Адолин, яхнал своя ришадиец с грамадните му копита, и Шалан върху по-малко кафяво животно.

Тя изглеждаше великолепно. Каладин бе готов да го признае, макар и само на себе си. Блестяща червена коса, усмивка. Казваше нещо умно — Каладин почти можеше да чуе думите. Той чакаше, надяваше се, че тя ще се обърне към него и ще срещне погледа му през късото разстояние.

Не го направи. Тя продължи нататък и Каладин се почувства кръгъл глупак. Някаква част от него искаше да ненавижда Адолин, задето приковава вниманието ѝ, но той установи, че не може. Той всъщност харесваше Адолин. Пък и бяха добра двойка. Подхождаха си.

Вероятно Каладин би могъл да не харесва това.

Той отново се облегна на някакъв камък и сведе глава. Мостовите се насъбраха около него. Надяваше се да не са го видели как следи Шалан с поглед и се напъва да долови гласа ѝ. Ренарин стоеше като сянка в края на всички. Мостовите вече го приемаха, но той все още изглеждаше твърде неловко заедно с тях. Разбира се, принцът имаше неловък вид в близост до повечето хора.

Трябва да говоря повече с него за положението му, рече си Каладин. Нещо в този човек и в неговото обяснение на епилепсията му изглеждаше не на място.

— Защо си тук, сър? — попита го Бисиг и върна вниманието на Каладин към останалите мостови.

— Исках да ви изпратя — отвърна Каладин и въздъхна. — Мислех, че ще се радвате да ме видите.

— Ти си като дете — рече Скалата и поклати дебелия си показалец към Каладин. — Какво би сторил ти, велики капитане, Благословени от Бурята, ако спипаш някой от тия хора да се размотава с ранен крак? Би го натупал! Само да оздравее, разбира се.

— Мислех си — продължи Каладин, — че аз съм вашият началник.

— Ами, не става — обади се Тефт. — Нашият началник би бил достатъчно умен да пази леглото.

— И да хапне доста яхния — допълни Скалата. — Оставих ти яхния за ядене, докато ме няма.

— Отиваш с похода? — зачуди се Каладин и вдигна поглед към снажния рогоядец. — Мислех, че просто изпращаш хората. Та ти не искаш да се биеш. Какво ще правиш там?

— Някой трябва да им стъкмява гозби — обясни Скалата. — Този поход, той ще продължи с дни. Аз няма да оставя приятелите си на милостта на майсторите готвачи на становете. Ха! Храната, която приготвят, ще бъде цялата от Превърнато зърно и месо. Има вкуса на крем! Човек трябва да си дойде с подходящите подправки.

Каладин погледна намръщилите се хора.

— Връщам се. В името на Бурите, аз…

Защо ли мостовите се разделяха? Скалата погледна през рамо, после се засмя и се дръпна.

— А сега ще видим истински неприятности.

Зад тях от седлото си слизаше Далинар Колин. Каладин въздъхна, после махна на Лопен да му помогне да стъпи на крака, за да отдаде подобаващо чест. Изправи се — и получи яростен поглед от Тефт — преди да забележи, че Далинар не е сам.

Амарам. Каладин се скова и се насили да запази лицето си безизразно.

Далинар и Амарам се доближиха. Болката в крака на Каладин сякаш отслабваше, и за миг той можеше да вижда само онзи човек. Онова чудовище. В спечелената от Каладин Броня, в развяло се назад златно наметало със знака на Сияйните рицари.

Овладей се, каза си Каладин. Успя да преглътне гнева си. Последния път, когато гневът му го надви, той си докара седмици в затвора.

— Трябва да си почиваш, войнико — започна Далинар.

— Тъй вярно, сър — отвърна Каладин. — Моите хора вече ми го обясниха недвусмислено.

— Значи си ги обучил добре. Горд съм, че те са заедно с мен в този поход.

Тефт отдаде чест.

— Ако има опасност за Вас, Сиятелни господарю, то тя ще бъде в равнините. Не можем да Ви защитим, ако чакаме тук.

Каладин се замисли и осъзна нещо.

— Белязания е тук… Тефт… кой тогава охранява краля?

— Погрижихме се за това, сър — докладва Тефт. — Сиятелният господар Далинар ми нареди да оставя тук най-добрия ни човек с подбрани от него самия хора. Те ще пазят краля.

Най-добрият им човек…

Замръзна. Моаш. Моаш е оставен да се грижи за безопасността на краля и има подбрани от него хора.

В името на Бурите.

— Амарам — продължи Далинар и даде знак на върховния господар да дойде. — Ти ми каза, че въобще не си виждал този човек преди идването ти на Пустите равнини. Това вярно ли е?

Каладин срещна погледа на убиеца.

— Да — отвърна Амарам.

— Ами неговото твърдение, че си взел Меча и Бронята си от него? — попита Далинар.

— Сиятелни господарю — отвърна Амарам и хвана Далинар за ръката. — Не знам дали момъкът е с увреден разсъдък или просто иска да му обръщат внимание. Може би е служил във войската ми, както заявява — определено носи точното робско клеймо. Твърденията му по отношение на мен са очевидно нелепи.

Далинар кимна на себе си, като че ли бе очаквал всичко това.

— Според мен е необходимо извинение.

Каладин се мъчеше да стои прав — изпитваше слабост в крака. Значи това щеше да бъде окончателното му наказание. Да се извинява на Амарам пред всички. Несравнимо с нищо друго унижение.

— Аз… — започна Каладин.

— Не ти, синко — тихо изрече Далинар.

Амарам се обърна и изведнъж стойката му стана по-притеснена — като на човек, който се приготвя за битка.

— Несъмнено не вярваш на тези обвинения, Далинар!

— Преди няколко седмици — продължи Далинар — при мен в стана дойдоха двама важни посетители. Единият бе доверен служител, дошъл тайно от Колинар с ценен товар. Другият беше самият товар — безумец, озовал се пред портите на столицата с Меч в ръка.

Амарам пребледня, отстъпи, а ръката му се озова отстрани.

— Наредих на служителя си — спокойно обясни Далинар — да пие с твоите гвардейци, много от които той познава, и да говори за съкровище, което според безумеца било укривано в продължение на години вън от военните лагери. После по моя заповед той постави Меча в една пещера наблизо. След това ние чакахме.

Той призовава Меча си, помисли Каладин и погледна ръката на Амарам. Каладин посегна за своя нож, но Далинар вече издигаше ръка.

Между пръстите на Далинар се събра бяла мъгла и се появи Меч — върхът му опрян в гърлото на Амарам. По-широк от повечето Остриета, този почти приличаше на сатър.

Миг по-късно в ръката на Амарам се появи Острие — само миг по-късно. Очите му се ококориха, докато гледаше доближеното до врата си острие.

Далинар имаше Меч.

— Рекох си — рече Далинар — че ако си бил готов да убиеш за едно Острие, непременно ще бъдеш готов да излъжеш за второ. И тъй, след като разбрах, че си се промъкнал, за да видиш безумеца сам, помолих те да провериш твърденията му заради мен. Дадох на съвестта ти много време, за да се пречисти — от уважение към нашето приятелство. Когато ми каза, че не си намерил нищо — а всъщност беше взел Меча — аз разбрах истината.

— Как? — изсъска Амарам, загледан в Меча в ръцете на Далинар. — Как си го върна? Аз го взех от пещерата. Хората ми го държаха на скрито!

— Нямаше да го излагам на опасност, само за да докажа някакво предположение — студено отговори Далинар. — Обвързах Острието, преди да го скрия.

— Същата седмица ти беше болен — отбеляза Амарам.

— Да.

— Преизподня.

Далинар издиша и изсъска през зъби.

— Защо, Амарам? От всички теб смятах… Ба!

Хватката на Далинар върху оръжието се стегна, а кокалчетата на пръстите му побеляха. Амарам надигна брадичка, сякаш насочваше врата си към острието на Меча.

— Аз го направих — изрече той — и бих го сторил отново. Скоро Пустоносните ще се върнат, а ние трябва да сме достатъчно силни, за да ги посрещнем. Това означава обучени Мечоносци. Като пожертвах неколцина от войниците си, аз предвиждах да спася много повече.

— Лъжи! — прекъсна го Каладин и изкуцука напред. — Ти просто искаше Острието за себе си!

Амарам го погледна в очите.

— Съжалявам за това, което сторих с твоите хора и с теб. Понякога се налага добри хора да загинат, за да могат да бъдат постигнати по-големи цели.

Каладин усети усилващ се студ и безчувственост — тя се разпростираше от сърцето му.

Той казва истината, мина през ума му. Той… наистина вярва, че е постъпил правилно.

Амарам освободи Меча си и се обърна към Далинар:

— Сега какво?

— Виновен си в убийство — в убиването на хора с цел лично обогатяване.

— Ами когато ти — отвърна Амарам — изпращаш хиляди хора на смърт, за да можеш да осигуриш скъпоценни ядра, Далинар? Всички ние знаем, че понякога за постигането на по-голямото добро трябва да бъде пожертван човешки живот.

— Свали плаща — изръмжа Далинар. — Ти не си Сияен рицар.

Амарам вдигна ръка, разкопча го и го пусна върху камъка. Обърна се и тръгна.

— Не! — рече Каладин и се запрепъва след него.

— Остави го да си върви, синко — спря го Далинар, въздъхна и освободи Меча си. — Името му е унищожено.

— Той продължава да бъде убиец.

— И ние ще го съдим справедливо — продължи Далинар — след като се завърна. Не мога да го затворя — Броненосците са над това, а и той така или иначе ще си пробие път. Човек или убива Броненосеца, или го оставя.

Каладин се отпусна. От едната му страна се появи Лопен и го вдигна, а Тефт го хвана под другата ръка. Чувстваше се изцеден.

Понякога за постигането на по-голямото добро трябва да бъде пожертван човешки живот…

— Благодаря Ви — обърна се Каладин към Далинар, — задето ми повярвахте.

— Понякога слушам, войнико — отговори Далинар. — Сега се връщай в стана и си отдъхни.

Каладин кимна.

— Сър? Пазете се там.

Далинар се усмихна мрачно.

— Ако е възможно. Сега поне мога да се бия с убиеца, ако се появи. С всички тия Мечове наоколо напоследък, стори ми се, че е твърде добре да имам един лично, та да не му обръщам внимание.

Той присви очи и се обърна на изток.

— Въпреки че… чувствам, че е някак неправедно да го държа. Необичайна работа. Защо да го усещам така? Може би просто ми липсва старото ми Острие.

— Върви — рече той и тръгна към коня си, където смаяният Върховен принц Роион гледаше как Амарам се отдалечава и личната му гвардия от петдесет души се присъединява към него.

Да, това беше знамето на Аладар — той се присъединяваше към Далинар. Садеас можеше да го види през далекогледа.

Той го свали и дълго време стоя мълчалив. Толкова дълго, че гвардейците му и жена му се разшаваха и взеха да гледат притеснено. За това обаче нямаше причина.

Той потисна раздразнението си.

— Да ги оставим да умрат там — произнесе той. — И четиримата. Иалаи, напиши доклад за мен. Искам да знам… Иалаи?

Жена му се сепна и го погледна.

— Всичко наред ли е?

— Просто се бях замислила — обясни тя; изглеждаше отдалечена. — За бъдещето. За това какво ще донесе то. За нас.

— Ще донесе нови Върховни принцове на Алеткар — отговори ѝ Садеас. — Състави доклад кои от васалните ни господари са подходящи да поемат делата на загиналите при похода на Далинар.

Той хвърли далекогледа на жената-вестоносец.

— Не предприемаме нищо, докато не умрат. Явно все пак това ще приключи с убийството на Далинар от паршендите. Аладар може да върви с него, а и нека всички отидат в Преизподнята.

Той обърна коня и продължи с дневната езда, подчертано обърнал гръб на Пустите равнини.

77 Доверие

Четирите войски се изсипаха върху платата като внезапно освободена река. Шалан въодушевено и притеснено гледаше от гърба на коня. Нейната част от шествието се състоеше от Вата, войниците и прислужницата Марри. Газ все още не бе дошъл, а Вата твърдеше, че не знае къде е. Може би тя трябваше да се разрови повече в същността на дълговете му. Беше толкова заета с други неща… в името на Бурите, ако той изчезне, как ще се чувства тя?

Трябваше да се занимава с тази работа по-късно. Днес тя беше част от нещо изключително важно — от историята, започнала с първия ловен поход на Гавилар и Далинар из Ничиите хълмове преди години. Ето че дойде и последната глава — проучването, което щеше да открие истината и да определи бъдещето на Пустите равнини, на паршендите, а може би и на Алеткар.

Шалан нетърпеливо срита коня си напред. Добичето потегли кротко, въпреки ръчкането на Шалан.

Проклето животно.

Адолин премина в тръс покрай нея върху Чистокръвен. Красивият кон беше чисто бял — не сивкав, като други, които тя бе виждала, но съвсем бял. Бе очевидно несправедливо Адолин да притежава по-едрия кон. Тя беше по-ниска от него, но трябваше да бъде на по-високото животно.

— Ти нарочно си ми дал бавен — оплака се Шалан, — нали?

— Разбира се.

— Бих те ударила. Ако мога да те достигна там горе.

Той се разсмя.

— Каза, че нямаш достатъчно опит в ездата, тъй че избрах кон с достатъчно опит в това да го яздят. Повярвай ми, ще ми бъдеш благодарна.

— Искам да яздя във величествена стъпка при започването на похода!

— Можеш да го направиш.

— Бавно.

— Всъщност бавният ход може да бъде много величествен.

— Всъщност — взе го на подбив тя — човек не се нуждае от всички пръсти на краката си. Дали да не махнем няколко от твоите и да го докажем?

Той се засмя.

— Предполагам, докато не нараниш лицето ми.

— Не ставай смешен. Лицето ти ми харесва.

Той се ухили; от седлото му висеше шлемът на Бронята, за да не му разбърква косата. Тя очакваше той да добави закачка към нейната, но не стана.

Това си беше съвсем наред. Тя харесваше Адолин такъв, какъвто е. Той беше мил, благороден и истински. Нямаше значение, че не е изключително умен или… Или всичко, което беше Каладин. Тя не можеше да го определи. Значи.

Страстен, с напрегната, пламенна решителност. Обуздан гняв, който той използва, понеже го е овладял. И известна привлекателна надменност. Не надутата гордост на някой господар. Наместо нея — увереното, здраво усещане за решителност, която нашепва, че все едно кой си ти или какво правиш, ти не можеш да го нараниш. Не можеш да го промениш.

Той съществуваше. Както съществуват вятърът и скалите.

Шалан напълно пропусна казаното след това от Адолин. Тя се изчерви.

— Какво беше това?

— Казах, че Себариал има карета. Навярно искаш да пътуваш с него.

— Понеже съм твърде нежна за езда? — попита Шалан. — Ти да не би да си пропуснал, че аз се върнах пеш през пропастите по време на буря?

— Ъъ, не. Ходенето и ездата обаче са различни. Искам да кажа, натъртването…

— Натъртване? — попита Шалан. — Че защо да се натъртя? Нима конят не върши цялата работа?

Адолин я погледна и разшири очи.

— Ъх — отбеляза тя. — Тъп въпрос?

— Ти каза, че си яздила по-рано.

— Кончета — обясни тя — в бащиното ми имение. В кръг… Добре де, от този израз стигам до извода, че съм слабоумна. Като се натъртя, ще ида да се возя със Себариал.

— Преди да се натъртиш — поправи я Адолин. — Ще му дадем един час.

Колкото и да бе ядосана от този обрат, тя не можеше да отрече опита му. Веднъж Ясна определи глупака като човек, който не обръща внимание на сведенията, понеже те не съответстват на желаните от него резултати.

Тя реши да не се отегчава, а вместо това да се наслаждава на пътуването. Войската като цяло се движеше бавно, като се вземе предвид, че всяко отделение явно се справяше отлично — копиеносците в карета, писарите на кон, разузнавачите се носеха далеч напред. Далинар мъкнеше шест от големите механични мостове, но също така бе повел и всички бивши мостови с техните по-прости преносими мостове, изработени по подражание на оставените в стана на Садеас. Това бе добре, тъй като Себариал имаше едва няколко мостови отряда.

Тя си позволи миг на лично задоволство заради обстоятелството, че той взе участие в похода. Докато мислеше по това, забеляза как някой търчи покрай редицата войскари зад нея. Нисък мъж, с превръзка на окото — мостовите от охраната на Адолин за деня го гледаха яростно.

— Газ? — с облекчение рече Шалан, когато той дотича при нея с вързопче под мишницата. Страхът ѝ, че са го намушкали с нож в някой сокак, излезе неоснователен.

— Простете, простете — заобяснява той. — Намери се. Сиятелна, дължите на търговеца два сапфирени броама.

— То е? — запита Шалан и взе вързопа.

— Да. Помолихте ме да Ви намеря една. Намерих я, Бурята да го отнесе.

Изглеждаше горд от себе си.

Тя разви плата около правоъгълния предмет и намери книга. Отпред пишеше Сияйни слова. Кориците бяха износени, а страниците избелели — върху част от тях даже имаше отдавна направено мастилено петно.

Рядко е бивала тъй доволна да получи нещо толкова захабено.

— Газ! — възкликна тя. — Ти си чудесен!

Той се ухили и прати тържествуваща усмивка на Вата. По-високият мъж подбели очи и промърмори нещо, което Шалан не чу.

— Благодаря ти — каза тя. — Наистина ти благодаря, Газ.

Времето минаваше, всеки ден водеше до следващия и Шалан извънредно се радваше, че книгата я занимава. Войските се придвижваха със скоростта на стадо сънливи чули, а околностите всъщност бяха твърде еднообразни. Тя обаче никога не би го признала на Каладин или Адолин заради думите си от своето последно идване тук.

Но книгата. Книгата беше чудесна. И я вбесяваше.

Но какво е „злото проявление на превъзходството“, довело до Измяната?, попита се тя и си записа думите в бележника. Беше вторият ден от придвижването им из Равнините и тя се съгласи да се вози в предоставената от Адолин карета — сама, въпреки че той се зачуди защо ли тя не иска прислужницата до себе си. Шалан не желаеше да обяснява за Шарка на момичето.

В книгата имаше глава за всеки от ордените на Сияйните рицари, с обяснения за техните обичаи, умения и държане. Писателят признаваше, че много от нещата са слухове — книгата бе писана двеста години след Измяната, и по това време събитията, преданията и суеверията се бяха смесили изцяло. Освен това бе написана на старо наречие на алетския, с първописмото — предшественик на истинските женски писмена на настоящето. Тя прекарваше доста от времето си в отделяне на значения и от време на време викаше някого от учените на Навани за определения или тълкувания.

Въпреки това научи много. Например — всеки орден е имал различни Идеали или степени, за да уточни издигането. Някои са били определени, а други — оставени на тълкуването на духчетата. Освен това някои ордени са били съставени от отделни хора, докато други — като Бягащите по вятъра — са действали на отряди и са имали йерархия.

Тя се отпусна и се замисли за описаните сили. Щяха ли и останалите да се появят в този случай? Както при нея и при Ясна? Мъже, умеещи да се носят леко над земята, все едно нямат тежест; жени, които могат да стопят камък с едно докосване. Шарка ѝ даде някои нови прозрения, но ѝ беше от полза предимно с уточненията си кое звучи правдоподобно и кое в книгата е основана на слухове грешка. Паметта му бе непълна, но ставаше все по-добра; щом чуеше какво пише в книгата, той често си припомняше повече.

Точно сега бръмчеше доволно на седалката до нея. Каретата удари бабуна — мястото беше неравно — но в каретата поне можеше да чете и едновременно да си води бележки по други книги. Това щеше да е невъзможно при езда.

Все пак возилото я караше да се чувства затворена. Не всеки, който опитва да се грижи за теб, опитва да стори извършеното от баща ти, твърдо си каза тя.

Разбира се, натъртването, за което предупреждаваше Адолин, не се получи. Отначало усети лека болка в бедрата заради придържането на седлото, но Светлината на Бурята я премахна.

— Ммм — измърка Шарка и се покатери на вратата на каретата. — Идва.

Шалан погледна през прозореца и усети капка вода на лицето си. Камъните потъмняха от дъжда. Скоро въздухът се изпълни с неспирен дъждец — лек и приятен. Беше по-студен, но ѝ напомни някои от дъждовете в Я Кевед. Явно тук, в Пустошта, дъждът рядко бе толкова лек.

Тя свали сенниците и се претъркаля в средата, за да не я намокри. Скоро откри, че приятният звук на водата заглушава гласовете на войниците и еднообразния тропот на крака в маршова стъпка — добър съпровод на четенето. Някакъв цитат събуди вниманието ѝ, тъй че тя изрови своята карта на Пустите равнини и старите си карти на Дома на Бурите.

Трябва да открия как тези карти се съотнасят една с друга, помисли си тя. За предпочитане е да има множество отправни точки. Ако можеше да определи в Пустите равнини две места със съответствия върху картата ѝ на Дома на Бурите, щеше да може да прецени колко голям е бил градът — старата карта нямаше мерки — и да го наложи върху картата на Равнините. Това щеше да направи Пустите равнини донякъде разбираеми.

Портата на Обета наистина привличаше вниманието ѝ. Според Ясна на картата на Дома на Бурите Портата била представена от кръгъл, подобен на подиум диск откъм югозападната страна на града. Дали някъде на въпросния подиум имаше врата? Вълшебни двери за Уритиру? Как ли ги е отварял и затварял един от Рицарите?

— Ммм — обади се Шарка.

Каретата на Шалан забави ход. Тя се намръщи и отиде до вратата с намерението да надзърне през прозорчето. Вратата обаче се открехна и показа Сиятелната Навани, застанала права; сам Далинар я пазеше с чадър.

— Би ли имала нещо против компанията ми? — попита Навани.

— Съвсем не, Сиятелна — отвърна Шалан и се засуети да събира записките и книгите си, попилени по всички седалки. Навани нежно потупа Далинар по ръката, изкачи се в каретата и си избърса краката с кърпа. Тя приседна веднага щом Далинар затвори вратата.

Отново потеглиха и Шалан се зарови в книжата си. Какви бяха отношенията ѝ с Навани? Тя бе леля на Адолин, но и имаше връзка с баща му. Следователно се падаше нещо като бъдеща свекърва на Шалан, въпреки че според воринските обичаи Далинар никога нямаше да може да се ожени за нея.

Седмици наред Шалан опитваше да застави тази жена да я изслуша и не успя. Сякаш вече ѝ бяха простили донасянето на новината за смъртта на Ясна. Това означаваше ли, че Навани я… харесва?

— И тъй — неловко започна Шалан — Далинар Ви е заточил в каретата, за да Ви предпази от натъртване, както Адолин направи с мен?

— Натъртване? В името на Небесата, не. Ако някой трябва да се вози в каретата, то това е Далинар. Когато се наложи да се сражаваме, ще ни трябва отпочинал и готов. Дойдох, защото е доста трудно да се чете на дъжда.

— О.

Шалан се размърда на мястото си.

Навани я огледа и най-накрая въздъхна.

— Пренебрегвах неща, които не биваше да пренебрегвам — обясни по-възрастната жена. — Понеже ми причиняваха болка.

— Съжалявам.

— Няма за какво да се извиняваш.

Навани протегна ръка към Шалан.

— Може ли?

Шалан погледна купчината бележки, диаграми и карти. Колебаеше се.

— Заета си с работа, която очевидно смяташ за много важна — тихо продължи Навани. — Според изпратените от теб бележки — търсеният от Ясна град? Може би мога да ти помогна да изтълкуваш намеренията на дъщеря ми.

Имаше ли в тези страници нещо, което да посочи Шалан и да разкрие силите ѝ? Действията ѝ като Воал?

Не смяташе. Проучваше Сияйните рицари като част от всичко, но търсеше средището на властта им, следователно това беше наред. Тя колебливо предаде книжата.

Навани ги прелисти на светлината на сферите.

— Подреждането на тези бележки е… занимателно.

Шалан се изчерви. Подреждането ѝ беше разбираемо за нея. Докато Навани гледаше записките, Шалан усети как я обзема необичайно притеснение. Искаше помощта на Навани — само дето не я просеше. Както и да е, сега се чувстваше така, сякаш тази жена се намесва. Това вече беше работата на Шалан, нейно задължение, нейно проучване. Сега, когато явно бе превъзмогнала скръбта си, щеше ли Навани да настои тя да поеме изцяло нещата?

— Мислиш като художник — продължи тя. — Мога да го видя в начина, по който събираш бележките си. Е, предполагам, че не мога да очаквам всичко, което вършиш, да бъде записано точно както на мен ми се иска. Вълшебни двери към друг град? Ясна наистина ли вярваше в това?

— Да.

— Хмм — продължи Навани. — Тогава вероятно е истина. Това момиче нямаше нито веднъж добрия вкус да бърка достатъчно дълго време.

Шалан кимна, погледна бележките и се притесни.

— О, не бъди тъй докачлива — рече Навани. — Няма да ти отмъкна работата.

— Толкова ли съм прозрачна? — попита Шалан.

— Това проучване очевидно е много важно за теб. Предполагам, Ясна те е убедила, че съдбата на света зависи от отговорите, до които се доберете?

— Направи го.

— Преизподня — отбеляза Навани и прелисти следваща страница. — Не биваше да те пренебрегвам. Дребнаво беше.

— Това бе държането на една скърбяща майка.

— Учените нямат време за такива глупости.

Навани примигна и Шалан долови сълза в окото ѝ.

— Вие сте и човек — настоя тя, пресегна се и постави ръката си на коляното на Навани. — Не може всичките да бъдем безчувствени парчета скала като Ясна.

Навани се усмихна:

— Понякога притежаваше отзивчивостта на мъртвец, нали така?

— Това идва от прекалено многото ум — съгласи се Шалан. — Привикваш, че всички останали са нещо като малоумници, които опитват да се изравнят с теб.

— Чана ми е свидетел, понякога се питах как съм отгледала това дете, без да го удуша. На шест годинки подчертаваше слабите места в логиката ми, когато опитвах да я заставя да си легне навреме.

Шалан се усмихна:

— Винаги съм си мислила, че се е родила тридесетинагодишна.

— О, така е. Просто на тялото ѝ му трябваха около тридесет години, та да израсне.

Навани се усмихна.

— Няма да ти отнема това, но и не бива да те оставям да се занимаваш с толкова важно изследване съвсем сама. Ще участвам. Да решим загадките, които я бяха запленили… все едно ще бъде отново с нас. Моята мъничка Ясна, непоносима и прекрасна.

Колко недействително бе да си представиш Ясна като носено от майка си дете.

— За мен ще бъде чест да ми дадете помощта си, Сиятелна Навани.

Навани повдигна страницата.

— Опитваш да наложиш Пустите равнини върху Дома на Бурята. Няма да се получи, докато не разполагаме с отправна точка.

— Две са за предпочитане — отвърна Шалан.

— От падането на града са изминали векове. Мисля, че е бил разрушен по време на Ахариетиам. Трудно ще ни е да намерим указания тук, въпреки че описанията ти ще помогнат.

Тя почука по хартията с пръст.

— Това не е областта, в която работя, но сред писарите на Далинар има неколцина археолози. Трябва да им покажа тези страници.

Шалан кимна.

— Ще ни трябват преписи от всичко тук — продължи Навани. — Не желая да губя първообразите в този дъжд. Мога да наредя на писарите да го свършат тази вечер, след като разпънем стан.

— Ако желаете.

Навани вдигна поглед към нея и се умисли.

— Ти решаваш.

— Наистина ли?

— Изцяло. Мислете за мен като за допълнително средство на разположение.

Добре тогава.

— Да, наредете им да направят преписи — рече Шалан и бръкна в чантата си. — И от това — мой опит да възстановя един от стенописите, за който се твърди, че бил върху външната стена на храма на Чанаранач в Дома на Бурята. Бил е откъм подветрената страна и вероятно е бил защитен, тъй че може би ще успеем да намерим останки от него. Освен това се нуждая и от земемер, за да снема размерите на всяко пресичано от нас ново плато, след като навлезем по-навътре. Мога да ги нарисувам, но моята представа за пространството може да бъде неточна. Искам точните размери, за да направя и картата по-точна. Ще имам нужда от войници и от писари, за да се движат заедно с мен пред войската и да отиваме по платата покрай пътя ни. Наистина ще помогне, ако можете да убедите Далинар да го разреши. Бих искала и хора за проучване на цитатите на страницата под картата. Там пише за начини да се отвори Клетвената Порта, което е било считано за задължение на Сияйните рицари. Да се надяваме, че ще можем да открием друг начин. Също така предупредете Далинар, че ще опитаме да отворим вратите, ако ги намерим. Съмнявам се, че от другата им страна има нещо опасно, но той несъмнено ще иска най-напред да прати войници.

Навани повдигна вежда към нея.

— Виждам, помислила си за това.

Шалан кимна и се изчерви.

— Ще се погрижа да бъде направено — поясни Навани. — Аз лично ще оглавя хората за проучването на споменатите от тебе цитати.

Тя се поспря.

— Известно ли ти е защо Ясна смяташе този град, Уритиру, за толкова важен?

— Понеже е бил седалището на Сияйните Рицари и тя очакваше да намери сведения за тях — и за Пустоносните — там.

— Значи е била като Далинар — заключи Навани. — Опитвала е да върне сили, които може би не бива да будим.

Шалан внезапно бе пронизана от притеснение. Трябва да го кажа. Кажи нещо.

— Тя не се опитваше. Тя успя.

— Успяла е?

Шалан вдиша дълбоко.

— Не знам какво е говорила за произхода на Превръщателя си, но истината е, че не бе истински. Ясна можеше да Превръща сама, без никакви фабриали. Виждала съм я как го прави. Тя знаеше тайни от миналото, тайни, които според мен никой друг не познава. Сиятелна Навани… дъщеря Ви беше един от Сияйните рицари.

Или най-близкото до тях, което светът щеше да притежава отново.

Навани вдигна вежда — очевидно невярваща.

— Кълна се, че е истина — продължи Шалан — в десетото име на Всемогъщия.

— Това е обезпокоително. За Сияйните, за Вестителите и за Пустоносните се предполага да са изчезнали. Ние сме спечелили войната.

— Знам.

— Ще се заема с това — рече Навани и почука, та кочияшът да спре возилото.

Дъждовният сезон започна.

Непрестанен дъжд. Каладин го чуваше в стаята си, като приглушен шепот. Слаб, противен дъждец, без яростта и страстта на истинската буря.

Той лежеше в тъмното, слушаше потропването и усещаше как кракът му тупти. В помещението нахлу влажен студен въздух и той се пресегна за донесените от снабдителя допълнителни одеяла. Сви се и опита да спи, но след като проспа повечето от вчерашния ден, деня на потеглянето на войската на Далинар, се оказа съвсем буден.

Не обичаше да е ранен. Не се предполагаше той да си почива в леглото. Никога повече.

Сил…

Дъждовният сезон бе лошо време за него. Дни наред си затворен вътре. Постоянно мрачното небе май му се отразяваше повече, отколкото на останалите, и го правеше отпуснат и безразличен.

На вратата му се почука. Каладин погледна в мрака, после приседна и се настани на своята скамейка-легло.

— Влез — каза той.

Вратата се отвори и вътре влезе шумът на дъжда — като хиляди леки стъпки. Звукът бе придружен от много малко светлина. Надвисналото небе на Дъждовния сезон държеше земята в постоянен здрач.

Влезе Моаш. Както винаги в Броня.

— В името на Бурите, Кал. Да не спеше? Извинявай.

— Не, буден бях.

— В мрака?

Каладин сви рамене. Моаш затвори вратата, но свали ръкавица и я окачи на кукичка на кръста на Бронята си. Бръкна в някаква гънка в метала и извади шепа сфери, за да си осветява пътя. Богатство, което би изглеждало немислимо на мостовите, сега беше джобни пари за Моаш.

— Не би ли трябвало да охраняваш краля? — попита Каладин.

— От време на време — нетърпеливо обясни Моаш. — Разпределиха нас петимата на пост пред стаята му. В самия дворец! Каладин, та това е съвършено!

— Кога? — тихо попита Каладин.

— Не искаме да проваляме похода на Далинар — започна Моаш, — тъй че ще чакаме, докато се отдалечи достатъчно, може би докато се сблъска с неприятеля. Така той ще бъде зает и няма да се върне, щом получи новини. По-добре е за Алеткар да успее да победи паршендите. Ще се завърне герой… и крал.

Каладин кимна и му призля.

— Всичко сме предвидили — продължи Моаш. — В двореца ще вдигнем тревога, че е бил видян Убиецът в бяло. После ще направим като последния път — ще пратим всички слуги да се крият в стаите си. Никой няма да бъде наблизо, за да види какво правим, никой няма да бъде наранен, а и всички ще вярват, че зад това стои шинският убиец. Такова стечение на обстоятелствата и с молитви не бихме могли да докараме! А и ти не трябва да вършиш нищо, Кал. Гробовния каза, че твоята помощ няма да му бъде необходима.

— Та защо си тук тогава? — попита Каладин.

— Просто исках да те видя — отвърна Моаш и се приближи. — Вярно ли е това, което казва Лопен? За твоите… способности?

Проклет хердазиец. Лопен бе останал — заедно с Дабид и Хобер — да поддържа казармите и да наглежда Каладин. Явно са говорили с Моаш.

— Да — призна Каладин.

— Какво стана?

— Не съм сигурен — излъга той. — Обидих Сил. Не съм я виждал от дни. Без нея не мога да вдишвам Светлина на Бурята.

— Някак ще трябва да оправим тая работа — отбеляза Моаш. — Или това, или вземаме Броня и Меч за теб.

Каладин вдигна поглед към приятеля си.

— Моаш, мисля, че ме напусна заради заговора за убийството на краля. Не смятам, че един Сияен може да бъде замесен в нещо такова.

— Не трябва ли един Сияен да се старае да върши това, което е правилно? Дори и то да означава трудно решение?

— Понякога се налага в името на по-голямото добро да бъде пожертван живот — заяви Каладин.

— Да, точно така е!

— Това каза и Амарам. По отношение на моите приятели, които той уби, за да опази тайните си.

— Е, това явно е различно. Той е светлоок.

Каладин изгледа Моаш — очите му бяха изсветлели като на кой да е Сиятелен господар.

— Такъв си и ти.

— Кал — подзе Моаш. — Притесняваш ме. Не казвай такива неща.

Каладин извърна поглед.

— Кралят искаше да ти предам съобщение — продължи Моаш. — Това е и оправданието ми да бъда тук. Иска да отидеш и да говориш с него.

— Какво? Защо?

— Не знам. Откак Далинар потегли, се налива с вино. И не е от оранжевото. Ще му кажа, че си твърде тежко ранен, та да дойдеш.

Каладин кимна.

— Кал — рече Моаш. — Ние можем да разчитаме на теб, нали? Нямаш задни мисли?

— Ти сам го каза — отговори Каладин. — Не трябва да върша нищо. Просто трябва да не се намесвам.

А и какво бих могъл да направя? Ранен и без духче?

Всичко беше в движение. Твърде беше напреднало, за да може той да го спре.

— Чудесно — заключи Моаш. — Излекувай се, нали така?

Той излезе и отново остави Каладин в тъмното.

78 Противоречия

В мрака виолетовите сфери на Шалан даваха живот на дъжда. Без сферите тя не можеше да види капките, а само да чуе смъртта им върху камъните и върху плата на навеса си. Със светлината всяка падаща водна капчица просветваше за кратко като звездно духче.

Тя седеше в края на навеса, понеже обичаше да поглежда дъжда докато рисува, докато останалите учени седяха по-навътре. Същото правеха и Вата, и двама от войниците му — наблюдаваха я като небесни змиорки в периода на гнездене с едно малко. Забавна ѝ беше готовността им да я защитават; всъщност те изглеждаха горди да бъдат нейни войници. Очакваше да избягат от нея след помилването.

Четири дни от Дъждовния сезон и тя все още харесваше времето. Защо ли тихият звук на слабия дъжд засилваше въображението ѝ? Около нея бавно се топяха духчета на създаването — повечето приемаха очертанията на разни неща от стана. Мечовете постоянно влизаха и излизаха от ножниците, мъничките палатки се развързваха и се вееха в невидимия вятър. Тя рисуваше Ясна, както изглеждаше в онази нощ преди малко повече от месец, когато Шалан я видя за последен път. Облегната на бюрото в сумрачната корабна каюта, ръката ѝ отмяташе назад косата, освободена от обичайните сплетени прически. Изтощена, сломена, ужасена.

Рисунката не изобразяваше точно определен Спомен — не както Шалан ги виждаше обикновено. Това бе пресъздаване на нейните възпоминания, тълкуване, което не беше точно. Шалан се гордееше с произведението, понеже то улавяше противоречията на Ясна.

Противоречия. Те правеха хората истински. Ясна — изтощена, но все още някак силна; даже по-силна, заради уязвимостта, която разкриваше. Ясна — ужасена, но и храбра, понеже едното позволяваше на другото да съществува. Ясна — сломена, но и могъща.

Напоследък Шалан опитваше да произвежда повече такива рисунки — съчетания от собствените ѝ представи. Нейните образи щяха да бъдат по-долнокачествени, ако можеше да възпроизвежда само изживяното. Трябваше да може да твори, а не само да подражава.

И последното духче на сътворяването изчезна — изобразяваше разплискват от ботуш локва. Хартията се вдлъбна, щом Шарка се намести върху листа.

Той изсумтя.

— Безполезни работи.

— Духчетата на сътворяването?

— Те не правят нищо. Носят се насам-натам, гледат и се възхищават. Повечето духчета си имат цел. Тези просто са привлечени от целта на някой друг.

Шалан се облегна и се замисли по това, както Ясна я бе научила. Близо до нея учените и ардентите спореха колко голям ще да е бил Домът на Бурята. Навани свърши работата си добре — по-добре, отколкото Шалан въобще се надяваше. Сега учените на войската работеха под заповедите на Шалан.

Около нея в нощта безбройно множество близки и далечни светлини сочеха необозримостта на въоръжените сили. Дъждът продължаваше да пръска надолу и да хваща пурпурната Светлина от сферите. Тя беше подбрала сфери само от един цвят.

— Художницата Елесет — обърна се Шалан към Шарка — веднъж направила опит. Извадила само напълно заредени сфери в рубинен цвят, за да осветяват студиото ѝ. Искала да види как ще се отрази изцяло червената светлина на нейното изкуство.

— Ммм — обади се Шарка. — И какво се получило?

— Най-напред, по време на рисуването, цветът на светлината ѝ повлиял много. Използвала твърде малко червено и цветните полета изглеждали умити.

— Не е изненада.

— Както и да е, любопитното нещо е ставало, ако тя продължавала да работи — продължи Шалан. — Ако рисувала в продължение на часове на такава светлина, отражението на светлината отслабвало. Цветовете на произведенията ѝ ставали по-добре съчетани, а изображенията на цветя — по-живи. Най-накрая заключила, че умът ѝ е заменял вижданите от нея цветове. И наистина, ако сменяла цвета на светлината при работа, известно време продължавала да рисува, сякаш стаята все още е червена, а тя отвръщала на новия цвят.

— Мммм — доволно произнесе Шарка. — Хората могат да виждат света такъв, какъвто той не е. Затова и лъжите ви могат да бъдат толкова силни. Вие сте в състояние да не признавате, че те са лъжи.

— Това ме плаши.

— Защо? Прекрасно е.

За него тя беше предмет на проучване. За миг разбра как трябва да я е виждал Каладин, докато тя говореше за пропастното чудовище. Тя се възхищаваше от красотата и от външността му и бе забравила действителността на изхождащата от него опасност.

— Плаши ме — продължи Шалан — понеже всички ние виждаме света в някаква лична светлина, и тази светлина променя възприятието ни. Не виждам ясно. Искам, но не знам дали изобщо мога.

После нещо наруши шума на дъжда и в палатката влезе Далинар Колин. С изопнат гръб, посивял, той приличаше повече на пълководец, отколкото на крал. Тя нямаше негови рисунки. Това изглеждаше голям пропуск от нейна страна, тъй че тя си взе Спомен от него — как влиза под навеса, а един адютант държи чадър над главата му.

Той отиде до Шалан.

— А, ето те. Жената, която оглави похода.

Шалан със закъснение стана и се поклони.

— Върховни принце?

— Взела си моите писари и картографи — развеселено продължи Далинар. — Вдигат шум за това като дъжда. Уритиру. Домът на Бурята. Как го направи?

— Не съм го направила аз. Направи го Сиятелната Навани.

— Тя твърди, че си я убедила.

— Аз… — Шалан се изчерви. — Просто бях там, а тя промени мнението си…

Далинар отсечено кимна настрана и адютантът му отиде до спорещите учени. Заговори им тихо и те станаха — някои бързо, а други неохотно — излязоха в дъжда и оставиха книжата си. Адютантът ги последва и Вата погледна Шалан. Тя му кимна и отпрати него и останалите войници.

Скоро Шалан и Далинар бяха сами в шатрата.

— Казала си на Навани, че Ясна е разкрила тайните на Сияйните рицари — започна Далинар.

— Да.

— Сигурна си, че Ясна не те е подвела някак — продължи той — или не те е оставила да залъжеш сама себе си; това би ѝ приличало много повече.

— Сиятелни господарю, аз… не мисля, че е… — Тя пое дъх. — Не. Не ме подведе.

— Как можеш да бъдеш уверена?

— Видях го — обясни Шалан. — Видях какво прави тя и говорихме за него. Ясна Колин не използваше Превръщател. Тя самата Превръщаше.

Далинар скръсти ръце и погледна встрани от Шалан в нощта.

— Смятам, че се очаква да възстановя Сияйните рицари. Първият човек, на когото смятах, че мога да разчитам за работата, излезе убиец и лъжец. Сега ми казваш, че Ясна може и да е притежавала истински сили. Ако това е вярно, то аз съм глупак.

— Не разбирам.

— Подбирайки Амарам — обясни Далинар — извърших това, което смятах за своя задача. Сега се питам дали не съм бъркал през цялото време и дали всъщност възстановяването им никога не е било мой дълг. Възможно е те да се възстановяват сами, а аз да се меся нахално. Ти ми даде много храна за размисъл. Благодаря ти.

Той не се усмихна при тези думи; в действителност изглеждаше изключително притеснен. Обърна се да си върви и сключи ръце зад гърба.

— Сиятелни господарю Далинар? — попита го Шалан. — Ами ако задачата Ви не е била да възстановите Сияйните рицари?

— Току-що казах това — отвърна той.

— Ако наместо това задачата Ви е била да ги съберете?

Той отново я погледна и зачака. Шалан усети да я облива студена пот. Какво правеше тя?

Понякога трябва да казвам на някого, помисли си тя. Не мога да държа всичко, както правеше Ясна. Това е твърде важно. Беше ли Далинар Колин подходящият човек?

Е, определено не можеше да се сети за никой по-добър.

Шалан протегна напред дланта си, вдиша и източи една от сферите. После издиша и изпусна във въздуха между себе си и Далинар облак от блестяща Светлина на Бурята. Превърна го в мъничко изображение на Ясна — току-що нарисуваното от нея — върху дланта си.

— Всемогъщи във висините — прошепна Далинар. Над него избуя едно-едничко духче на страхопочитанието и се разпростря като кръга от хвърлен в езерце камък. През живота си Шалан бе виждала такива духчета много малко пъти.

Далинар се приближи, изпълнен с благоговение, и се наведе, за да разгледа образа на Шалан.

— Мога ли? — попита той и протегна ръка.

— Да.

Той докосна изображението и то отново се преля в трепкаща Светлина. Щом отдръпна пръста си, то се възстанови.

— Това е просто илюзия — обясни Шалан. — Не мога да създам нищо действително.

— Невероятно е — изрече Далинар с толкова тих глас, че тя едва го чуваше заради тропота на дъжда. — Чудесно е.

Той вдигна поглед към нея и в очите му имаше — смайващо — сълзи.

— Ти си една от тях.

— Може би донякъде? — отвърна Шалан; чувстваше се неудобно. Този мъж, тъй властен, тъй изключителен, не биваше да плаче пред нея.

— Не съм луд — рече той, явно повече на себе си. — Бях решил, че не съм, но не е същото като да го знаеш. Всичко е вярно. Те се връщат.

Той отново докосна образа.

— Ясна ли те научи на това?

— По-скоро сама се натъкнах на него — отвърна Шалан. — Смятам, че съм била отведена при нея, за да може да ме учи. За съжаление нямахме много време за това.

Тя се намръщи и призова обратно Светлината на Бурята; сърцето ѝ биеше учестено заради стореното.

— Трябва на теб да дам златното наметало — каза Далинар, изправи се, обърса очи и гласът му отново стана твърд. — Да те поставя начело на тях. Тъй че ние…

— Аз? — изпищя Шалан и си помисли какво щеше да означава това за другата ѝ самоличност. — Не, не мога! Искам да кажа, Сиятелни господарю, сър, правеното от мен е полезно най-вече ако никой не знае, че то е възможно. Тоест, ако всички търсят моите илюзии, никога няма да ги преметна.

— Да ги преметнеш? — попита Далинар.

Може би не най-добрият подбор на дума за Далинар.

— Сиятелни господарю Далинар!

Шалан напрегнато се обърна, изведнъж разтревожена, че някой е видял какво направи тя. Към палатката дойде жилава жена-вестоносец, подгизнала от вода; къдрици коса се бяха измъкнали от плитките ѝ и бяха залепнали за лицето.

— Сиятелни господарю Далинар! Сър, забелязани са паршенди!

— Къде?

— На източната страна на това плато — задъхано обясни жената. — Смятаме, че са отряд съгледвачи.

Далинар премести поглед от вестоносеца към Шалан, после изруга и се стрелна навън в дъжда.

Шалан захвърли скицника си на стола и го последва.

— Това може да бъде опасно — обади се Далинар.

— Оценявам загрижеността Ви, Сиятелни господарю — тихо започна тя. — Но смятам, че всъщност мога да понеса някое копие в стомаха, а уменията ми ще ме излекуват и няма да има и белег. Вероятно аз съм най-трудният за убиване човек в целия лагер.

Известно време Далинар вървеше мълчаливо.

— Падането в пропастта? — тихичко попита той.

— Да. Смятам, че трябва да съм спасила и капитан Каладин, въпреки че не знам как съм го постигнала.

Той изръмжа. Крачеха бързо из дъжда, а водата мокреше косата и дрехите на Шалан. На нея всъщност ѝ се налагаше да тича, за да ходи в крачка с Далинар. Проклетите алети и дългите им крака. Гвардейците от Мост Четири дотърчаха и се наместиха между тях.

Тя дочу викове в далечината. Далинар отпрати хората по-далечко, за да предостави на себе си и на Шалан някаква степен на усамотение.

— Можеш ли да Превръщаш? — тихо попита Далинар. — Като Ясна?

— Да — отговори Шалан. — Но не съм го упражнявала много.

— Би могло да се окаже много полезно.

— Но е и много опасно. Ясна не искаше да се упражнявам без нея, но когато вече е мъртва… Е, най-накрая ще постигна повече с това. Сър, моля Ви да не казвате никому за него. Поне засега.

— Ето защо Ясна те е взела като повереница — заключи Далинар. — Затова и е искала да се омъжите за Адолин, нали? За да те обвърже с нас?

— Да — отвърна Шалан и се изчерви в тъмното.

— Сега много неща изглеждат по-разбираеми. Ще кажа за теб на Навани и на никой друг и ще я закълна да пази тайна. Тя може да пази тайна, ако ѝ се налага.

Шалан понечи да се съгласи, но спря. Ясна това ли би казала?

— Ще те върнем в стана — тихо продължи Далинар, загледан напред. — Незабавно, с охрана. Все ми едно колко трудно е да бъдеш убита. Твърде си ценна, за да те излагаме на опасност при този поход.

— Сиятелни господарю — продума Шалан и разплиска една локва, доволна, че носи ботуши, а под полата панталони — Вие не сте мой крал, нито пък Върховен принц. Нямате власт над мен. Моята задача е да намеря Уритиру, тъй че Вие няма да ме върнете обратно. И ми обещайте в името на честта си, няма да казвате никому какво мога да правя, докато аз не разреша. Това включва и Сиятелната Навани.

Той се спря и я изгледа изненадано. После изръмжа — лицето му не се виждаше.

— Виждам Ясна в теб.

Шалан рядко бе получавала такава похвала.

В дъжда се залюляха и се приближиха светлини. Войниците носеха светилници със сфери. Вата и хората му дотърчаха — оставени бяха назад, а Мост Четири ги задържа за миг.

— Много добре, Сиятелна — обърна се Далинар към Шалан. — Засега тайната ти ще остане тайна. Ще разговаряме по-нататък, след като този поход приключи. Чела си за моите видения?

Тя кимна.

— Светът ще се промени — започна Далинар и пое дълбоко дъх. — Ти ми даваш надежда, истинска надежда, че можем да го променим в правилната посока.

Съгледвачите отдадоха чест и хората от Мост Четири се разделиха, за да допуснат водача им до Далинар. Човекът бе пълен, с широкопола кафява шапка, която ѝ напомни за шапката на Воал. Носеше войнишки гащи, но над тях — кожена дреха, а и определено не изглеждаше готов за бой.

— Башин — заговори го Далинар.

— Паршендите са на съседното плато, сър — започна Башин и посочи. — Натъкнаха се на един от разузнавателните ми отряди. Момчетата бързо вдигнаха тревога, но загубихме и тримата.

Далинар тихичко изруга, после се обърна към Върховния господар Телеб — той дойде от другото направление в Броня, която беше боядисал в сребърно.

— Вдигай войската, Телеб. Всички в бойна готовност.

— Слушам, Сиятелни господарю — отвърна Телеб.

— Сиятелни господарю Далинар — продължи Башин. — Момчетата убиха един от ония черупкоглави, преди да загинат. Сър… трябва да го видите. Нещо се е променило.

Шалан потрепера и се почувства мокра и простинала. Разбира се, беше си взела непромокаеми дрехи, но това не значеше, че стоенето на дъжда е приятно. Останалите носеха връхни дрехи, ала май не обръщаха особено внимание на дъжда повече от това. Вероятно смятаха за неизбежно измокрянето по време на Дъждовния сезон. Още нещо, за което защитеното ѝ детство не я бе подготвило.

Далинар не възрази, когато Шалан потегли с него към близкия мост — един от по-подвижните, носен от мостовите отряди на Каладин, мъже с дъждобрани и шапки с козирки. От другата страна на моста войници влачеха нещо и пред тях вървеше мъничка водна вълна. Тялото на един от паршендите.

Шалан бе виждала само трупа, който откри в пропастта с Каладин. Беше го нарисувала по-рано, а този тук изглеждаше съвсем различно. Имаше коса — е, нещо като коса. Тя се наведе и установи, че е по-гъста от човешката, а и на пипане бе твърде… гладка. Това ли беше точната дума? Лицето бе шарено, като на паршите, като това имаше яркочервени черти през черното. Тялото беше стройно и силно, а и нещо бе прораснало и стърчеше изпод кожата на откритите ръце. Шалан го докосна и го намери твърдо и неравно, като черупка на краб. Всъщност лицето бе покрито с някаква тънка, грапава черупка точно над бузите; тя продължаваше по страните и отзад на главата.

— Такъв вид не сме виждали преди, сър — обърна се Башин към Далинар. — Погледнете тези ръбове. Сър… някои от убитите момчета имаха изгаряния. В дъжда. Най-страшното нещо, което съм виждал…

Шалан вдигна поглед към тях.

— Какво искаш да кажеш с това „вид“, Башин?

— Някои паршенди имат коса — обясни мъжът. Беше тъмноок, но очевидно високопоставен, въпреки че нямаше военен чин. — Други са с черупка. Ония, които срещнахме навремето с крал Гавилар, те бяха… различно устроени от тия, с които се бием.

— Имат обособени подвидове? — предположи Шалан. Такива бяха и някои кремлинги — живееха в кошери, имаха различни функции и разнообразни форми.

— Може би намаляваме броя им — обърна се Далинар към Башин. — Принуждаваме ги да изпращат в боя тяхното съответствие на светлооките.

— А изгарянията, Далинар? — попита Башин и се почеса по главата под шапката.

Шалан протегна ръка, за да провери цвета на очите на паршенда. Дали и те като хората имаха светлооки и тъмнооки? Тя повдигна клепача.

Окото под него беше съвсем червено.

Тя изпищя, отскочи назад и дръпна ръка към гърдите си. Войниците изругаха и се заоглеждаха, а мигове по-късно в ръката на Далинар се появи неговият Меч.

— Червени очи — прошепна Шалан. — Вече се случва.

— Червените очи са просто предание.

— Ясна имаше цял бележник със споменавания за това, Сиятелни господарю — разтреперано изрече Шалан. — Пустоносните са тук. Времето е малко.

— Хвърлете тялото в пропастта — нареди Далинар на хората си. — Съмнявам се, че ще можем да го изгорим лесно. Всички да бъдат поставени в готовност. Гответе се за нападение през нощта. Те…

— Сиятелни господарю!

Шалан се обърна при появата на огромен мъж в доспехи; по сребристата му Броня се стичаше вода.

— Намерихме още един, сър — докладва Телеб.

— Мъртъв? — попита Далинар.

— Не, сър — отвърна Броненосецът и посочи. — Дойде право при нас, сър. Седнал е на един камък ей там.

Далинар погледна Шалан, а тя сви рамене. Той тръгна в дадената от Телеб посока.

— Сър? — обади се Телеб; гласът му кънтеше в шлема. — Необходимо ли е…

Далинар не обърна внимание на предупреждението, а Шалан забърза след него заедно с Вата и двамата му телохранители.

— Не трябва ли да се връщате? — тихичко я попита той.

В името на Бурите, лицето му изглеждаше страховито на мъждивата светлина, въпреки уважението в гласа. Тя не можеше да не го вижда като мъжа, който едва не я уби сред Ничиите хълмове.

— Ще бъда в безопасност — тихо отвърна тя.

— Може и да имате Острие, Сиятелна, но все пак можете да умрете от някоя стрела в гърба.

— Малко вероятно в този дъжд — беше отговорът ѝ.

Той тръгна след нея и не възрази повече. Опитваше да върши възложената му от нея работа. За съжаление Шалан установяваше, че не обича особено да бъде пазена.

Повървяха малко под дъжда и намериха паршенда. Седеше на скала, висока приблизително колкото човешки ръст. Явно нямаше оръжия, а около скалата му стояха стотина алетски войници с насочени нагоре копия. Шалан не можеше да различи повече, понеже той бе седнал отсреща на пропастта, а към платото му водеше подвижен мост.

— Казал ли е нещо? — тихо попита Далинар, щом Телеб се приближи.

— Не и нещо, за което да знам — отвърна Броненосецът. — Просто си седи там.

Шалан надзърна през пропастта към самотния неприятелски войник. Той се изправи и заслони очи от дъжда с ръка. Войниците долу се размърдаха и издигнаха копията си още по-заплашително.

— Белязан? — прозвуча гласът на паршенда. — Белязан, това ти ли си? И Лейтен?

Един от гвардейците на Далинар изруга. Той отърча по моста, последван от още неколцина мостови.

Върнаха се миг по-късно. Шалан ги доближи, за да чуе какво шепне началникът им на Далинар.

— Той е, сър — рече Белязания. — Променил се е, но нека Бурите да ме отнесат, ако бъркам — той е. Шен. Месеци наред мъкна мостовете с нас, после изчезна. Ето го сега. Казва, че иска да се предаде на Вас.

79 Към центъра

Далинар стоеше прав, със сключени зад гърба ръце, чакаше в щабната шатра и слушаше трополенето на дъжда по плата. Подът на палатката бе мокър. Неизбежно по време на Дъждовния сезон. Знаеше го от неприятен личен опит — неведнъж бе провеждал походи по това време на годината.

Беше ден след откриването на двамата паршенди в Равнините — на мъртвия и на другия, наричан от мостовите Шен, или пък Рлаин, както той твърдеше да е името му. Самият Далинар бе разрешил той да бъде въоръжен.

Шалан твърдеше, че всички парши били Пустоносни в зародиш. Далинар имаше отлични основания да вярва на думите ѝ, сещайки се какво му показа тя. Но какво да прави? Сияйните се завърнаха, а очите на паршендите станаха червени. Далинар изпитваше чувството, че опитва да удържи бент от рухване и едновременно с това не знае откъде всъщност протича водата.

Навесът на палатката се разтвори и вътре се пъхна Адолин, който придружаваше Навани. Тя остави дрехата си за дъждовно време на закачалката до входа, а Адолин хвана някаква кърпа и започна да подсушава косата и лицето си.

Адолин бе сгоден за една от Сияйните рицари. Тя казва, че все още не е такава, напомни си Далинар. В това имаше смисъл. Човек можеше да бъде опитен копиеносец и без да бъде войник. Едното означаваше умение, а другото положение.

— Водят ли паршенда? — попита Далинар.

— Да — отвърна Навани и приседна на един от столовете. Адолин не зае мястото си, но намери кана с пречистена дъждовна вода и си сипа чаша. Потропваше с пръсти по калаения съд, докато пиеше.

Всички бяха неспокойни след откриването на червенооките паршенди. След като в онази нощ нападение не последва, Далинар поведе и трите войски във втори ден поход.

Бавно доближаваха центъра на платата — поне според изчисленията на Шалан. Вече бяха доста отвъд проучените от съгледвачите местности. Сега трябваше да разчитат на картите на младата жена.

Навесът отново се разтвори и вътре прекрачи Телеб с пленника. Далинар повери „Рлаин“ на върховния господар и на личната му гвардия, понеже не му хареса колко го защитаваха мостовите. Той обаче покани лейтенантите им — Белязания и готвача-рогоядец, когото наричаха Скалата — на разпита. И двамата влязоха след Телеб и хората му. Генерал Хал и Ренарин бяха в друга палатка с Аладар и Роион и преглеждаха тактиката за времето, когато ще доближат стана на паршендите.

Навани се попривдигна в стола, наведе се напред и присви очи към пленника. Шалан искаше да присъства, но Далинар ѝ обеща всичко да бъде записано за нея. За щастие Отецът на Бурите ѝ бе дал някакъв разум и тя не настоя. На Далинар му се струваше опасно толкова много от тях да се намират близо до този съгледвач.

Той смътно си спомняше за парша-гвардеец, който от време на време беше заедно с мъжете от Мост Четири. Човек можеше да срещне парши навсякъде, но щом този взе да носи копие, веднага стана забележим. Не че имаше нещо друго забележително в него — все същото набито тяло, пъстра кожа и безизразни очи.

Създанието пред него въобще не беше такова. Представляваше завършен паршендски воин, с оранжевата черупка на главата и с плочите на гърдите, бедрата и ръцете. Беше висок колкото алет, а и по-мускулест.

При все че не носеше оръжие, стражите му се държаха, сякаш е най-опасното нещо на това плато — а той вероятно бе точно това. С пристъпването си той отдаде чест на Далинар с ръка на гърдите. Като останалите мостови. На челото си носеше тяхната татуировка — тя се издигаше нагоре и се сливаше с черупката на главата му.

— Седни — нареди Далинар и кимна към столчето в средата.

Рлаин се подчини.

— Съобщават ми — започна Далинар, — че отказваш да ни разкриеш каквото и да било за намеренията на паршендите.

— Те не са ми известни — отвърна Рлаин. Служеше си с ритмичните напеви на паршендите, но говореше алетски много добре. По-добре от кой да е парш, когото Далинар бе чувал.

— Бил си съгледвач — продължи Далинар със сключени зад гърба ръце. Стараеше се да се извисява над паршенда, но достатъчно надалеч, та оня да не може да посегне към него, без най-напред Адолин да застане насреща му.

— Тъй вярно.

— Колко време?

— Около три години — обясни Рлаин. — В различни военни лагери.

Застанал наблизо, Телеб — с махнато забрало — се извърна и вдигна вежда към Далинар.

— Отговаряш, когато аз те питам — подзе Далинар. — Но не и на останалите. Защо?

— Вие сте мой началник.

— Ала ти си от паршендите.

— Аз…

Той сведе поглед към земята, а раменете му се смъкнаха. Вдигна ръка до главата си и я докосна точно на гънката на кожата, там, където свършваше черупката.

— Нещо много лошо става, сър. Гласът на Ешонаи… на платото оня ден, когато тя дойде, за да се срещне с принц Адолин…

— Ешонаи — подкани го Далинар. — Паршендският Мечоносец?

До него Навани дращеше върху хартията и записваше всяка изречена дума.

— Да. Тя бе мой началник. Сега обаче…

Той вдигна очи и въпреки непривичната кожа и особения изговор Далинар разпозна върху лицето му скръб. Ужасна мъка.

— Сър, имам основания да смятам, че всички, които познавам… всички, които съм обичал… са унищожени, а на тяхно място са останали чудовища. Може би слушачите, паршендите — вече не съществуват. Нищо не ми е останало…

— Останало ти е — обади се Белязания иззад пръстена от гвардейци. — Ти си от Мост Четири.

Рлаин го изгледа.

— Аз съм предател.

— Ха! — обади се Скалата. — Е, дребна неприятност. Може да бъде оправена.

Далинар махна с ръка, за да накара мостовите да замълчат. После погледна Навани и тя му даде знак да продължи.

— Кажи ми — рече Далинар — как си се укривал сред паршите.

— Аз…

— Войнико — ревна Далинар. — Това е заповед.

Рлаин се надигна на столчето. Невероятно, но сякаш искаше да се подчинява — като че се нуждаеше от нещо, което да му дава сила.

— Сър — обясни Рлаин. — Просто е нещо, което моят народ може да прави. Ние си избираме форма в зависимост от нуждите си, в зависимост от работата, която имаме да вършим. Една от тези форми — безличната — прилича много на паршите. Лесно е да се укрием сред тях.

— Ние водим много точна сметка на своите парши — възрази Навани.

— Да — отвърна Рлаин — и нас ни забелязват, ала рядко ни задават въпроси. Кой задава въпрос, колчем открие на земята още една сфера? Тя не е нещо подозрително. Просто късмет.

Опасна почва, помисли си Далинар и забеляза промяната в гласа на Рлаин — ритъма, с който говореше той. Не му харесваше отношението към паршите.

— Ти обясняваше за паршендите — продължи Далинар. — Това има нещо общо с червените очи?

Рлаин кимна.

— Какво означава това, войнико? — попита го Далинар.

— Това означава, че нашите богове са се завърнали — прошепна Рлаин.

— Кои са вашите богове?

— Те са душите на древните. На ония, които са наредили унищожението.

Този път в гласа му имаше друг ритъм, бавен и почтителен. Той вдигна поглед към Далинар.

— Те мразят вас, хората, сър. Новата форма, която са дали на моя народ… тя е нещо ужасно. Тя ще донесе нещо ужасно.

— Можеш ли да ни отведеш към града на паршендите? — попита Далинар.

Гласът на Рлаин отново се промени. Различен ритъм.

— Моят народ…

— Каза, че са изчезнали — изрече Далинар.

— Може би — отговори Рлаин. — Достатъчно се приближих, та да видя войска, десетки хиляди. Но те определено са оставили някого и в другите форми. Старите? Младите? Кой наглежда децата ни?

Далинар доближи Рлаин и махна на Адолин, който разтревожено вдигна ръка. Той се наведе и положи длан върху рамото на паршенда.

— Войнико — започна Далинар, — ако думите ти са точни, то тогава най-важното нещо, което можеш да сториш, е да ни заведеш при своя народ. Аз ще се погрижа мирните жители да бъдат защитени — давам честната си дума. Ако с твоя народ се случва нещо ужасно, то ти си длъжен да ми помогнеш да го спра.

— Аз… — Рлаин вдиша дълбоко. — Тъй вярно — произнесе той в различен ритъм.

— Отиди при Шалан Давар — нареди Далинар. — Опиши ѝ пътя и съставете карта за нас. Телеб, можеш да предадеш пленника в разпореждане на Мост Четири.

Високият Броненосец кимна. Всички си излязоха в дъжда, Далинар въздъхна и седна до Навани.

— Вярваш ли на думата му?

— Не знам — призна Далинар. — Но нещо го е разтърсило, Навани. И то здраво.

— Той е паршенд — възрази тя. — Може и да разбираш погрешно движенията и изразите му.

Далинар се наклони напред и сключи ръце пред себе си.

— Броенето? — попита той.

— Остават три дни — отвърна Навани. — Три дни до Светлия ден.

Толкова малко време.

— Ускоряваме ход.

Навътре. Към центъра.

И към съдбата.

80 Да се сражаваш с дъжда

Шалан се бореше с вятъра и увиваше дрехата за бурно време — отмъкната от един войник — плътно около себе си, докато се катереше с мъка по хлъзгавия наклон.

— Сиятелна? — обади се Газ. Той хвана шапката си, та да не отхвръкне тя. — Убедена ли сте, че искате да направите това?

— Разбира се, че съм — отговори Шалан. — Дали това, което върша, е мъдро… е, това е нещо друго.

Тези ветрове бяха необичайни за Дъждовния сезон, смятан за време на спокоен валеж — време за съзерцаване на Всемогъщия, отдих от бурите.

Може би тук, в земите на бурята, нещата бяха различни. Тя се изкачи нагоре по скалите. Пустите равнини ставаха все по-негостоприемни с напредването на войските — вече осми ден в поход — по картата на Шалан, начертана от нея с помощта на бившия мостови Рлаин.

Шалан изкачи скалното образувание и съзря описваната от съгледвачите гледка. Вата и Газ се препъваха зад нея и мърмореха за студа. Пред Шалан се простираше сърцето на Пустите равнини. Вътрешните плата, никога не изследвани от хора.

— Тук е — изрече тя.

Газ се почеса по мястото под превръзката за окото.

— Скали?

— Да, гвардеецо Газ — отвърна Шалан. — Скали. Красиви, чудесни скали.

В далечината тя забеляза сенки, обвити в завеса от дъждовна мъглица. Погледнати така, заедно, те можеха да бъдат сбъркани. Това беше град. Град, покрит с вековни наслоявания от крем, като детски строителни кубчета, залети от множество вълни разтопен восък. За невъоръженото око без съмнение доста приличаше на останалите части на Пустите равнини. Но беше много, много повече.

Доказателство. Дори образуванието, на което Шалан стоеше, вероятно някога е било сграда. Очукана от наветрената страна, засипана с крем от подветрената, тя създаваше издутия, неравен склон, по който те се катериха.

— Сиятелна!

Тя пренебрегна гласовете отдолу и нетърпеливо махна за далекогледа. Газ ѝ го даде и тя нетърпеливо огледа платата напред. За съжаление, нещото се бе замъглило в края. Тя опита да го почисти под дъжда, но мъглата беше отвътре. Проклето устройство.

— Сиятелна? — попита Газ. — Ние не бива ли, ъъ, да послушаме думите на ония там долу?

— Забелязани са още от уродливите паршенди — рече тя и отново надигна далекогледа. Не би ли трябвало създателят му да го е направил запечатано отвътре, за да не допуска влагата там?

Газ и Вата отстъпиха, когато неколцина от Мост Четири достигнаха върха.

— Сиятелна — обясни един от тях. — Върховният принц Далинар оттегли авангарда и отдели обезопасен участък на платото зад нас.

Той беше висок, хубав мъж; ръцете му изглеждаха твърде дълги за тялото. Шалан с неудоволствие изгледа вътрешните плата.

— Сиятелна — неохотно продължи мостовият, — той заяви, че ако не дойдете, ще изпрати Адолин да Ви… ъъ… донесе обратно, преметната през рамо.

— Ще ми се да го видя как извършва това — отговори Шалан. Звучеше малко романтично, като в някой роман. — Толкова ли се тревожи от паршендите?

— Шен… тоест… Рлаин твърди, че се намираме на тяхното плато, Сиятелна. Забелязани са били твърде много от караулите им. Моля Ви.

— Трябва да отидем там — каза Шалан и посочи. — Там са тайните.

— Сиятелна…

— Много добре — съгласи се тя, обърна се и се понесе надолу по склона. Хлъзна се и това не се получи с особено достойнство, но Вата пое ръката ѝ, преди тя да се прекатури по лице.

Щом слязоха, бързо прекосиха по-малкото плато и се присъединиха към съгледвачите, потеглили към войската. Рлаин казваше, че той самият не знаел нищо за Клетвената порта, а и не бил твърде осведомен за града, който наричаше „Нарак“ наместо Дом на Бурите. Според него народът му се настанил тук за постоянно след нахлуването на алетите.

По време на придвижването напред войниците на Далинар забелязваха все повече паршенди и се сблъскваха за кратко с тях. Според генерал Хал целта на набезите била да отклонят войските от пътя им, макар Шалан да не знаеше как биха съобразили това — но знаеше, че ѝ омръзва да се чувства непрекъснато подгизнала. Бяха тук вече почти две седмици и някои от войниците замърмориха, че всички трябвало скоро да се върнат в лагерите или да се изложат на опасността да не го направят преди подновяването на бурите.

Шалан прекоси моста и подмина няколко реда копиеносци, заели позиция зад ниските вълнообразни издатини в камъка — вероятно основите на стари стени. Намери Далинар и останалите Върховни принцове в палатка в центъра на лагера — една от шест еднакви, като не се разбираше веднага в коя са тримата. Предположи, че това е някаква мярка за безопасност. Когато влезе вътре, тя се намърда точно посред разговора им.

— Това плато няма много добри отбранителни позиции — заяви Аладар и махна към картата, опната на походната маса пред тях. — Предпочитам да нападнем тук, отколкото да продължаваме нататък.

— А и ако продължим нататък — тросна се Далинар — ще се изложим на опасността да се разделим по време на нападение — половината на едно плато, а другата половина на друго.

— А на тях трябва ли им да нападат? — попита Роион. — Ако бях на тяхно място, просто щях да се построя ей там, уж се приготвям за нападение, но нямаше да нападна. Щях да стоя и да принудя неприятеля да затъне в очакване на пристъп, докато бурите не се върнат!

— Доводът му е смислен — рече Аладар.

— Довери се на страхливеца — отбеляза Себариал — за най-умния начин за измъкване от боя.

Той седеше заедно с Палона на масата, ядеше плодове и се усмихваше приятно.

— Аз не съм страхливец — обади се Роион и сви ръце в юмруци край хълбоците си.

— То не е обидно — обясни Себариал. — Обидите ми са много по-тънки. Това беше похвала. Стига да можех, Роион, щях да те поставя да водиш всички войни. Смятам, че би имало много по-малко жертви, а и цената на бельото ще се удвои веднага щом войниците разберат, че ти си начело. Бих направил състояние.

Шалан подаде мократа си дреха на прислужника, свали шапка и се зае да суши косата си с кърпа.

— Трябва да сме по-близо до центъра на Равнините — започна тя. — Роион е прав. Не приемам да стануваме. Паршендите просто ще ни изморят с чакане.

Останалите я изгледаха.

— Не знаех — започна Далинар, — че ти определяш нашата тактика, Сиятелна Шалан.

— Ние сбъркахме, Далинар — включи се Себариал — като я оставихме толкова да си разиграва коня. Може би трябваше да я изхвърлим от Иглата преди седмици, още когато дойде на оная среща.

Шалан се готвеше да отвърне, когато навесът се раздели и влезе Адолин; от Бронята му течеше вода. Той вдигна наличника. В името на Бурите… изглеждаше тъй добре, дори и когато се вижда само половината от лицето му. Той се усмихна.

— Определено са раздразнени — заяви той. Видя я и ѝ се усмихна бързо, преди да издрънчи към масата. — Навън има поне десет хиляди от уродливите паршенди, и те се движат на отряди по платото.

— Десет хиляди — изръмжа Аладар. — Можем да се оправим с десет хиляди. Дори и ако местността е в тяхна полза, дори и ако трябва да нападаме, а не да се отбраняваме, би трябвало леко да се оправим с толкова. Имаме над тридесет хиляди.

— Дошли сме да направим това — подчерта Далинар. Той погледна Шалан и тя се изчерви от одевешното си натрапничество. — Твоята порта, тази, за която смяташ, че е там. Къде би се намирала?

— Близо до града — каза Шалан.

— Ами червените очи? — попита Роион. Изглеждаше много притеснен. — Ами светкавиците, които предизвикват при бой? В името на Бурите, когато говорех по-рано, нямах предвид, че искам да вървим по-нататък. Просто се притеснявах от това какво могат да направят паршендите. Аз… няма лесен начин това да бъде сторено, нали така?

— Според Рлаин — обясни Навани, седнала настрана — само войниците им могат да скачат от плато на плато, но можем да предполагаме, че и новата форма го умее. Настъпим ли, могат да ни се изплъзнат.

Далинар поклати глава.

— Преди години са се настанили в равнините, вместо да избягат, понеже са знаели, че е най-добрата им възможност да оцелеят. Биха били застигнати и унищожени на откритите и равни скали на Земите на Бурята. Тук те разполагат с предимство. Няма да се откажат от него сега. Не и ако смятат, че могат да се бият с нас.

— Следователно, ако искаме да ги заставим да се бият — заключи Аладар, — трябва да заплашим домовете им. Предполагам, че наистина трябва да се насочим към града.

Шалан се отпусна. Всяка стъпка към центъра — според обясненията на Рлаин били на половин ден разстояние — я доближаваше към Портата на Обета.

Далинар се наведе, разпери ръце настрана и сянката му падна върху картите.

— Много добре. Не съм бил целия този път, за да чакам страхливо какво ще хрумне на паршендите. Утре тръгваме навътре, заплашваме града им и ги заставяме да се бият.

— Колкото повече го доближаваме — обади се Себариал, — толкова по-вероятно е да бъдем обкръжени без надежда за отстъпление.

Далинар не отговори, но Шалан знаеше какво мисли той. Изоставили сме надеждата за отстъпление преди дни. Бягството през платата с дни наред би било бедствие, ако паршендите решаха да ги нападат. Алетите щяха да се бият тук и да победят, превземайки убежището Нарак.

Това беше единствената им възможност.

Далинар прекрати заседанието и Върховните принцове се разотидоха, заобиколени от адютанти с чадъри. Скоро останаха само тя, Далинар, Адолин и Навани.

Навани отиде до Далинар и пое ръката му между дланите си. Жест на близост.

— Тази твоя порта — рече Далинар.

— Да? — попита Шалан.

Далинар я погледна в очите.

— Доколко е истинска?

— Ясна бе убедена, че е напълно истинска. Тя никога не е бъркала.

— Сега е крайно лош миг да наруши този си навик — тихо каза той. — Съгласих се да настъпим отчасти заради твоите проучвания.

— Благодаря Ви.

— Не го направих заради науката — продължи Далинар. — От Навани разбирам, че тази врата предлага изключителна възможност за отстъпление. Надявах се да победя паршендите преди да ни е връхлетяла опасността, каквато и да е тя. Според видяното от нас, дошла е рано.

Шалан кимна.

— Утре е последният ден от броенето — рече той. — Драсканиците по стените по време на бурите. Каквото и да е, каквото и да е било, утре заставаме срещу него, и ти си моят изход за всеки случай, Шалан Давар. Ще намериш портата и ще я задействаш. Ако злото ни надвие, измъкваме се по твоя път. Ти може и да си единствената възможност за оцеляване, с която разполагат войските ни и даже Алеткар.

Дните минаваха, а Каладин отказваше да бъде победен от дъжда.

Закуцука през лагера с патерицата, която Лопен му донесе, ако и да възразяваше, че е твърде рано да става и да се движи.

Станът още пустееше, ако не се броеше някой и друг парш, помъкнал дърва от горите или чували със зърно. В лагера не пристигаха никакви вести за похода. Навярно кралят бе получил нещо по далекосъобщителя, ала не го споделяше с всички останали.

В името на Бурите, това място е призрачно, рече си Каладин, докато куцаше край празните казарми. Дъждът пердашеше чадъра, който Лопен закрепи за патерицата. Вършеше работа. Почти. Подмина разни дъждовни духчета, които излизаха из земята като сини свещи и имаха само по едно око отгоре, по средата. Страшнички бяха. Каладин открай време не ги харесваше.

Бореше се с дъжда. Имаше ли някакъв смисъл в това? Все едно дъждът искаше той да стои вътре, та затова излезе. Дъждът искаше той да се поддаде на отчаянието и Каладин се застави да мисли. Като бяха деца, Тиен му помагаше да разсее унинието. А сега дори самата мисъл за Тиен го караше да помръква още повече. Но не можеше да го избегне. Дъждовният сезон му напомняше за неговия брат. За смях в надвисналата тъма, за бодра радост и безгрижен оптимизъм.

Тези образи воюваха с образите на смъртта на Тиен. Каладин стисна очи и опита да пропъди спомена. За посичането на крехкия, почти необучен юноша. Войниците от ротата на Тиен го бяха сложили в първата редица като примамка; пожертваха го, за да забавят противника.

Каладин стисна зъби и отвори очи. Никакво униние. Без повече хленч и самосъжаление. Да, загуби Сил. През живота си загуби мнозина, които обичаше. Щеше да преживее тази болка, както преживя и другите.

Продължи куцукащата обиколка на казармата. Правеше това по четири пъти на ден. Понякога Лопен идваше с него, но днес Каладин беше сам. Джапаше през локвите и усети, че се усмихва, понеже беше с ботушите, които Шалан му открадна.

Не повярвах и за миг, че е рогоядка, рече си той. Трябва да се постарая да го узнае.

Спря, облегна се на патерицата и се вгледа през дъжда към Пустите равнини. Не виждаше далече. Мъглицата на дъжда му пречеше.

Върнете се невредими, пожела той на участниците в похода. Всички. Този път не мога да ви помогна, ако нещо се обърка.

Скалата, Тефт, Далинар, Адолин, Шалан, всички от Мост Четири — бяха там, без него. Колко по-различно място щеше да е светът, ако Каладин беше по-добър човек? Ако беше използвал силите си и се беше върнал в лагера заедно с Шалан, изпълнен със Светлина на Бурята? Толкова близо бе до това да разкрие на какво е способен…

Обмисляш го от седмици, каза си той. Нямаше да го направиш. Беше прекалено уплашен.

Омразно му беше да го признае, ала това беше истината.

Е, ако подозренията му за Шалан се оправдаеха, Далинар щеше и така да се сдобие със своя Сияен рицар. Навярно тя щеше да се справи по-добре.

Продължи да куцука и свърна обратно към казармата на Мост Четири. Спря, когато видя изискана конска карета с кралския знак, която чакаше пред сградата.

Каладин изруга и забърза. Лопен изтича да го пресрещне, без чадър. Мнозина се отказваха от опитите да се опазят сухи през дъждовния сезон.

— Лопен! Какво става?

— Той те чака, ганчо — отвърна Лопен и настойчиво размаха ръка. — Самият крал.

Каладин закуцука още по-бързо към стаята си. Вратата беше отворена и той надзърна. Видя Елокар, който стоеше и оглеждаше тясното помещение. Моаш пазеше на вратата, а Така — бивш кралски гвардеец — стоеше по-близо до краля.

— Ваше Величество? — обади се Каладин.

— А, мостови — откликна кралят. Страните му бяха зачервени. Пил беше, макар да не изглеждаше пиян. Каладин разбираше. Далинар с неговия неодобрителен поглед го нямаше за някое време и навярно беше приятно да се поотпусне с бутилката.

Когато за пръв път срещна Елокар, Каладин заключи, че му липсва величественост. Странно, обаче сега мислеше, че Елокар изглежда като крал. Не че той се беше променил — имаше си царствените черти, възголемия нос и снизходителните обноски. Промяна имаше у Каладин. Нещата, които той някога свързваше с монархията — чест, силна войска, благородство — бяха заменени с не дотам вдъхновяващите качества на Елокар.

— Наистина ли това е всичко, което Далинар дава на един от своите офицери? — попита Елокар и обхвана с жест стаята. — Какъв човек. Очаква всички да живеят скромно като него. Все едно напълно е забравил как да се наслаждава.

Каладин погледна Моаш, който сви рамене и Бронята му тракна.

Кралят се прокашля.

— Казано ми беше, че си твърде слаб, за да дойдеш да ме видиш. Виждам, че може и да не е така.

— Простете, Ваше Величество — отвърна Каладин. — Не съм добре, но всеки ден се разхождам из лагера, за да възстановя силите си. Опасявах се, че слабостта и видът ми може да са неприятни за престола.

— Виждам, че си се научил да приказваш политично — рече кралят и скръсти ръце. — Истината е, че моята заповед е безсмислена, дори за един тъмноок. Вече нямам власт в очите на хората.

Прекрасно. Пак се започва.

Кралят махна отсечено.

— Вие двамата, вън. Ще говоря с този човек насаме.

Моаш угрижено погледна Каладин, но той кимна. Моаш и Така излязоха неохотно и затвориха вратата, оставяйки ги в светлината на няколко мъждиви сфери, които кралят извади. Скоро съвсем щяха да потъмнеят — минало беше твърде дълго време без буря. Трябваше да раздадат свещи и маслени лампи.

— Откъде знаеш — подзе Елокар — как да си герой?

— Ваше Величество? — учуди се Каладин и се опря на патерицата.

— Герой — повтори кралят и махна пренебрежително. — Всички те обичат, мостови. Спаси Далинар, би се с Броненосци, върна се след падане в проклетите пропасти! Как го правиш? Как знаеш какво да правиш?

— Наистина е само късмет, Ваше Величество.

— Не, не — възрази кралят. Почна да крачи напред-назад. — Има някакъв модел, но не мога да го схвана. Опитам ли да съм силен, излизам глупак. Опитам ли да съм милостив, всички ми се качват на главата. Опитам ли да се вслушвам в съвети, оказва се, че съм подбрал неправилните хора! Опитам ли да върша всичко сам, трябва Далинар да се намеси, за да не съсипя кралството. Откъде хората знаят какво да правят? Защо аз не знам какво да правя? Роден съм за владетел, самият Всемогъщ ми е дал престола! Защо ми дава титлата, а не ми дава способностите? Противоречи на здравия разум. При това, явно всеки знае неща, които аз не знам. Баща ми можеше да управлява даже такива като Садеас — хората едновременно обичаха Гавилар, бояха се от него и му служеха. Аз пък не мога да накарам един тъмноок да се подчини на заповедта да дойде в двореца! Защо не се получава? Какво трябва да направя?

Каладин отстъпи, потресен от откровеността.

— Защо питате мен за тези неща, Ваше Величество?

— Защото ти знаеш тайната — отвърна кралят, без да спира да крачи. — Виждал съм как се отнасят войниците ти към тебе; чувал съм какво говорят хората за тебе. Ти си герой, мостови. — Спря, после приближи до Каладин и го улови за ръката. — Можеш ли да ме научиш?

Каладин го гледаше с удивление.

— Искам да съм крал, какъвто беше баща ми. Искам да водя хората и те да ме уважават.

— Аз не… — подзе Каладин и преглътна. — Аз не знам възможно ли е това, Ваше Величество.

Елокар присви очи.

— Значи продължаваш да говориш каквото мислиш. Въпреки всички беди, които ти донесе това. Кажи ми, смяташ ли, че съм лош крал, мостови?

— Да.

Кралят рязко пое дъх. Още държеше Каладин за ръцете.

Мога да го направя още тук, осъзна Каладин. Да отстраня краля. Да сложа Далинар на престола. Без криене, без тайни, без страхливи убийства. Бой между мен и него.

Струваше му се по-честно да се направи така. Разбира се, щяха да го екзекутират, но установи, че това не го тревожи. Трябваше ли да го направи, за доброто на кралството?

Можеше да си представи гнева на Далинар. Разочарованието му. Смъртта не притесняваше Каладин, но да предаде Далинар… Бурята да го отнесе.

Кралят го пусна и се отдръпна с тежка стъпка.

— Е, попитах — промърмори си той. — Просто трябва да спечеля и теб. Ще разбера как. Ще стана крал, когото ще помнят.

— Или можете да направите онова, което е най-доброто за Алеткар, и да слезете от престола — каза Каладин.

Кралят се закова на място. Обърна се към Каладин с помръкнало лице.

— Знай си мястото, мостови. Ба. Изобщо не трябваше да идвам тук.

— Съгласен съм — отвърна Каладин. Цялото това преживяване му се струваше недействително.

Елокар тръгна да си върви. На вратата спря.

— Когато ти дойде, сенките си отидоха — каза той, без да поглежда Каладин.

— Сенките?

— Виждах ги в огледалата, с крайчеца на очите си. Мога да се закълна, че дори ги чувах да шепнат, но ти ги уплаши. Оттогава не съм ги виждал. Има нещо в тебе. Не се мъчи да отричаш. — Кралят го погледна. — Съжалявам за онова, което ти причиних. Гледах как се биеш в помощ на Адолин, после видях как защити Ренарин… и почнах да ревнувам. Ето те теб, победител, обичан от всички. А мен всички ме мразят. Трябваше сам да сляза да се бия.

— А вместо да го направя, отвърнах пресилено на предизвикателството, което ти отправи на Амарам. Не ти провали възможността ни срещу Садеас. Аз бях. Далинар беше прав. Отново. Толкова съм уморен той да е прав, а аз да греша. В този ред на мисли, съвсем не съм изненадан, че ме смяташ за лош крал.

Елокар отвори вратата и си отиде.

81 Последният ден

Далинар излезе от палатката в ситния дъжд, придружаван от Навани и Шалан. Навън дъждът бе по-тих, отколкото вътре в палатката, където капките барабаняха по тъканта.

Бяха се придвижвали още навътре цялата сутрин и това ги доведе до самото сърце на порутените плата. Сега бяха близо. Толкова близо, че приковаваха изцяло вниманието на паршендите.

Случваше се.

Един адютант предлагаше чадъри на всички, които излизаха от палатката, но Далинар махна с ръка и отказа да вземе. Щом войниците му трябваше да стоят под дъжда, щеше да стои и той. И без друго до края на деня щеше да прогизне.

Тръгна през редиците подир мостовите в дрехи за буря, които носеха фенери със сапфири. Още беше ден, ала плътната облачна покривка потапяше всичко в здрач. Далинар се открояваше със синята светлина. Роион и Аладар видяха, че той е отказал чадъра, и излязоха под дъжда с него. Себариал, разбира се, не ги последва.

Стигнаха края на събраните войски, които бяха строени в огромен, отворен навън овал. Далинар познаваше хората си достатъчно добре, та да усети напрежението им. Стояха твърде сковано, не тътреха нозе, не се протягаха. При това мълчаха — не бъбреха, та да се разсеят, и даже не мърмореха. Далинар чуваше единствено откъслечните заповеди, с които офицерите потягаха редовете. Скоро видя какво поражда напрежението.

На съседното плато се трупаха светещи червени очи.

По-рано не светеха. Червени очи, да, но не с този обезпокоителен блясък. В смътната светлина телата на паршендите бяха неразличими, бяха просто сенки. Алените очи тегнеха като Пояса на Талн, като сфери в мрака, по-наситени от всеки рубин. Паршендите често вплитаха в брадите си скъпоценни камъни, но днес те не светеха.

Доста време мина без буря, каза си Далинар. Дори скъпоценните камъни в сферите на алетите, обработени, за да задържат светлина по-дълго, вече почти бяха потъмнели по това време на дъждовния сезон. По-едрите камъни можеха да изтраят още около седмица.

Навлизаха в най-тъмната част от годината. Времето без Светлина на Бурята.

— О, Всемогъщи! — прошепна Роион при вида на червените очи. — О, имена на самия Бог. Къде ни доведе, Далинар?

— Можеш ли да помогнеш някак? — тихо се обърна Далинар към Шалан, която стоеше под чадъра си точно до него. Пазачите бяха току зад гърба ѝ.

Пребледняла, тя поклати глава.

— Съжалявам.

— Сияйните рицари са били воини — още по-тихо настоя Далинар.

— Ако са били воини, то аз имам още много дълъг път…

— Върви тогава — заръча Далинар на момичето. — Когато има затишие в боя, намери пътя до Уритиру, ако въобще съществува. Ти си единствената ми надежда за спасение, ако се провалим, Сиятелна.

Шалан кимна.

— Далинар — продума Аладар със страх. Гледаше червените очи, които се строяваха в редици от другата страна на пропастта. — Кажи ми направо. Когато ни поведе на този поход, очакваше ли да се натъкнем на тези ужаси?

— Да.

Не беше лъжа. Той не знаеше какви ужаси ще открие, но знаеше, че нещо се задава.

— И въпреки това дойде? — продължи Аладар. — Довлече ни чак в тези прокълнати равнини, допусна да бъдем обкръжени от чудовища, да бъдем изклани и…

Далинар грабна Аладар за предницата на куртката и го издърпа. С това съвършено го изненада и онзи млъкна и се облещи.

— Тези там са Пустоносни — изсъска Далинар. По лицето му се стичаше дъжд. — Върнаха се. Да, истина е. И ние, Аладар, ние можем да ги спрем. Не знам можем ли да предотвратим следващото Опустошение, но аз ще сторя всичко — ще пожертвам себе си и цялата тази войска — за да защитя Алеткар от тези твари. Разбираш ли?

Аладар кимна, все още с широко отворени очи.

— Надявах се да дойдем тук преди това да се случи — продължи Далинар, — но не успях. Затова сега ще се бием. И, в името на Бурите, ще унищожим тези там. Ще ги спрем и ще се надяваме така да попречим на това зло да плъзне из паршите по целия свят, каквито бяха страховете на моята племенница. Ако оцелееш днес, ще се прочуеш като един от най-великите мъже на нашето поколение.

Той пусна Аладар. Върховният принц залитна назад.

— Върви при хората си, Аладар. Поведи ги. Бъди герой.

Аладар го изгледа зяпнал. После се изправи. Удари гърдите си с ръка в отривист поздрав към Далинар.

— Ще бъде изпълнено, Сиятелни господарю, Върховни принце на войната.

Изрева заповеди за адютантите си — сред тях беше и Минтез, върховния господар, на когото Аладар обикновено поверяваше носенето на Бронята си в бой — после тури ръка на дръжката на сабята си и се понесе под дъжда.

— Ха — обади се Себариал изпод чадъра. — Той наистина повярва. Смята да се превърне в някакъв проклет герой.

— Знае, че бях прав за нуждата да обединим Алеткар. Добър войник е. Повечето Върховни принцове са добри войници… или поне бяха по някое време.

— Жалко, че се озоваваш накрая с нас двамата, вместо с тях — подхвърли Себариал и кимна към Роион, който продължаваше да зяпа червените очи. Вече бяха хиляди, прииждаха още паршенди. Съгледвачите доложиха, че се трупат и на трите плата около голямото, на което бяха алетите.

— В битка аз съм безполезен — продължи Себариал, — а стрелците с лък на Роион само ще се похабят в дъжда. Пък и Роион си е страхливец.

— Роион не е страхливец — възрази Далинар и положи длан на ръката на нисичкия принц. — Той е предпазлив. Това не му свърши добра работа в боричканията за скъпоценните ядра, където хора като Садеас жертваха животи, за да си купят престиж. Ала тук предпазливостта е качество, което предпочитам пред безразсъдството.

Роион се обърна към него и замига да отпъди водата от очите си.

— Това наистина ли се случва?

— Да. Искам да си с твоите войници, Роион. Те имат нужда да те видят. Битката ще ужаси тях, но не и тебе. Ти си предпазлив, овладян.

— Аха — отвърна Роион. — Да. Ти… ти ще ни измъкнеш от това, нали?

— Не. Няма.

Роион се намръщи.

— Ние всички ще се измъкнем заедно.

Роион кимна и не възрази. И той отдаде чест, макар и не тъй отривисто като Аладар, и се отправи към войската си, която заемаше северния фланг. Провикна се към адютантите да му дадат броя на резервите.

— Проклятие — рече Себариал, докато гледаше как Роион се отдалечава. — Проклятие. Ами аз? Къде ми е вдъхновяващата реч?

— Ти ще се прибереш в щабната палатка и няма да се пречкаш.

Себариал се разсмя.

— Добре. Това го мога.

— Искам Телеб да води твоята войска — каза Далинар. — И ще пратя с него Серугиадис и Руст. Твоите хора ще се бият по-добре срещу тези същества, ако ги водят Броненосци.

И тримата бяха получили от спечелените в дуелите на Адолин Брони.

— Ще им наредя да се подчиняват на Телеб.

— И, Себариал? — додаде Далинар.

— Да?

— Ако имаш нагласата, изгори няколко молитви. Не знам дали там горе напоследък някой чува, обаче няма да навреди.

Далинар се обърна към морето от червени очи. Защо само стояха и гледаха?

Себариал се позабави.

— Не си толкова уверен, колкото се показа пред онези двамата, а? — Той се подсмихна, все едно това го успокояваше някак, и бавно се отдалечи. Ама че странен човек. Далинар кимна на един от адютантите си, който отиде да предаде заповедите на тримата алетски Броненосци. Първо взе Серугиадис, длъгнест момък, чиято сестра Адолин навремето ухажваше, от мястото му във войската, и после отърча да доведе Телеб и да разясни далинаровите наредби.

Щом се погрижи за това, Далинар отиде при Навани.

— Трябва да знам, че си в безопасност в щабната палатка. Доколкото е възможно.

— Тогава, представяй си, че съм там.

— Но…

— Искаш ли да ти помагам с фабриалите? — попита Навани. — Не мога да го правя от разстояние, Далинар.

Той стисна зъби, ала какво да каже? Всеки щеше да му е потребен. Пак огледа червените очи.

— Приказките от лагерния огън оживяват — обади се Скалата, грамадният рогоядец от мостовите. Далинар никога не го бе виждал да охранява него или синовете му; смяташе, че е снабдител. — Такива работи не бива да съществуват. А защо не се движат?

— Не знам — отвърна Далинар. — Прати неколцина от твоите хора да доведат Рлаин. Искам да видя може ли да ни обясни нещо.

Двама мостови хукнаха за Рлаин, а Далинар се обърна към Навани.

— Събери твоите писари да запишат думите ми. Ще говоря на войската.

Само след миг Навани разполагаше с две дами — трепереха под чадърите и бяха извадили моливите — готови да запишат думите му. Щяха да разпратят жени сред редиците и да прочетат обръщението пред всички войници.

Далинар възседна Храбрец, та да е по-нависоко. Обърна се към по-близките редици.

— Да — надвика той дъжда. — Това са Пустоносни. Да, ние ще се бием с тях. Не знам на какво са способни. Не знам защо са се върнали. Но ние дойдохме тук, за да ги спрем.

— Знам, че се боите, но сте чували за моите видения по време на буря. В становете светлооките ме подиграваха и смятаха виденията ми за бълнуване. — Той протегна ръка и посочи морето червени очи. — Ето там виждате доказателството, че виденията ми са били истински! Там виждате онова, за което ми бе казано, че ще дойде!

Далинар навлажни устни. Държал бе много речи на бойното поле, ала никога не бе произнасял онова, което сега му дойде на ума.

— Аз — викна той — съм пратен от самия Всемогъщ да спася тази страна от ново Опустошение. Аз видях какво могат да сторят тези твари; преживях животи, съсипани от Пустоносните. Видях разрушени кралства, смазани хора, забравено знание. Видях как самата цивилизация стига до крехкия ръб на изчезването.

— Ние ще спрем това! Днес вие се сражавате не за богатството на някой светлоок, дори не и за честта на вашия крал. Днес вие се сражавате за доброто на всички хора. И няма да сте сами в боя! Вярвайте в моите видения, вярвайте в думите ми. Ако тези неща са се върнали, то върнали са се и силите, които някога са ги победили. Войници, още преди днешният ден да изтече, ние ще видим чудеса! Само трябва да бъдем достатъчно силни, щото да ги заслужим.

Огледа множеството обнадеждени лица. В името на Бурите. Това около главата му да не бяха духчета на славата, златни клъбца, които се въртяха в дъжда? Писарите довършиха записа на кратката реч и бързо се заловиха да преписват и да раздават на вестоносците. Далинар ги наблюдаваше и се уповаваше в Селенията на Покоя да не е излъгал всички.

В сумрака войската му, обградена от врагове, изглеждаше малка. Скоро чу как неговите думи се повтарят в далечината, където ги четяха пред войниците. Далинар остана на седлото. Шалан стоеше до коня му, а Навани отиде да нагледа машинариите си.

Бойният план предвиждаше да изчакат още малко и Далинар беше доволен от това. При наличието на пропасти за преминаване беше по-добре да се отбраняваш, отколкото да нападаш. Може би строяването на отделните войски щеше да подтикне паршендите да започнат боя, идвайки при него. За щастие, дъждът означаваше, че няма да се ползват лъкове. Влагата щеше да развали и тетивите, и туткала на сложните паршендски лъкове.

Тогава паршендите запяха.

Песента им дойде като внезапен рев, по-силен от дъжда, и сепна хората му. Те отстъпиха като вълна. Далинар никога не бе чувал тази песен при нападенията на платата. Беше по-насечена, по-неистова. Надигна се отвсякъде, от трите плата. Беше като викове, като брадви, захвърлени по алетите в центъра.

Далинар потрепери. В лицето му задуха вятър, по-силен от обичайното за дъждовния сезон. Поривът зашиба страните му с дъждовни капки. Студът хапеше кожата му.

— Сиятелни господарю!

Далинар се извърна в седлото и съгледа четирима мостови и Рлаин. Той още държеше паршенда непрестанно под стража. Махна на телохранителите си да се разделят и да пуснат паршенда мостови до коня му.

— Песента! — продума Рлаин. — Песента.

— Каква е тя, войнико?

— Тя е смърт — прошепна Рлаин. — Сиятелни господарю, никога не съм я чувал, ала това е ритъмът на разрушението. На мощта.

Оттатък пропастта паршендите почнаха да светят. Тънки ивици червено проблясваха около ръцете им, трепкаха и мърдаха като мълнии.

— Какво е това? — попита Шалан.

Далинар присви очи и го връхлетя нов пристъп на вятъра.

— Трябва да го спрете — продължи Рлаин. — Умолявам Ви. Дори ако се принудите да ги избиете. Не им позволявайте да довършат тази песен.

Това бе денят от преброяването, което той драскаше по стените, без да съзнава. Последният ден.

Далинар взе решение по усет. Викна за вестоносец. Дотича повереницата на Тешав, момиче на петнадесет години.

— Предай заповедта — нареди Далинар. — До генерал Хал в щабната палатка, до батальонните командири, до сина ми, до Телеб и останалите Върховни принцове. Смяна на стратегията.

— Господарю? Каква смяна? — попита момичето вестоносец.

— Нападаме. Веднага!

Каладин спря на входа на тренировъчната площадка за светлооките. Дъждовната вода се стичаше по промазаната тъкан на чадъра му. Видяното го изненада. Когато се готвеха за буря, ардентите обикновено смитаха и изтребваха пясъка в покрити окопи по края на арената, за да не го отвеят ветровете.

Каладин очакваше нещо подобно и през дъждовния сезон. Ардентите обаче бяха оставили пясъка и бяха препречили входа с къса дървена преграда. Тя затваряше арената отпред и позволяваше да се напълни с вода. От преградата и на пътя се лееше водопадче.

Каладин огледа езерото, което сега заемаше арената, въздъхна, приведе се, развърза връзките и смъкна ботушите и чорапите. Стъпи вътре и студената вода стигна до прасците му.

Финият пясък заджвака между пръстите на краката му. Каква беше целта на това? Прекоси арената с патерица под мишница и провесени през рамо ботуши. От студената вода раненият му крак изтръпна. Всъщност беше приятно, ако и бедрото да го болеше на всяка стъпка. Май двете седмици лечение не бяха помогнали много на раните му. Навярно не помагаше и упорството му да ходи.

Способностите му го бяха разглезили; войник с подобни рани щеше да се възстановява с месеци. Без Светлината на Бурята Каладин просто трябваше да бъде търпелив и да се лекува като всеки друг.

Очакваше да завари тренировъчната площадка изоставена като по-голямата част от лагера. Дори пазарите бяха поопустели. Хората предпочитаха да си стоят у дома през дъждовния сезон. Тук обаче Каладин видя насядали по столовете под аркадата около арената арденти, които бъбреха и се смееха. Кърпеха кожените гащи, а на масичките до тях се мъдреха чаши вино в кестеняв цвят. Аркадата се намираше достатъчно високо над пода, та да остава суха.

Каладин мина край тях и потърси Захел, ала него го нямаше. Дори надзърна в стаята му, но тя беше пуста.

— Мостови, горе е! — провикна се една от ардентите. Гологлавата жена посочи стълбището в ъгъла, където Каладин често пращаше хора да наглеждат покрива, докато Адолин и Ренарин се упражняваха.

Каладин ѝ махна за благодарност, закуцука натам и нескопосно се заизкачва по стълбите. Наложи се да свие чадъра, за да мине. Когато подаде глава през отвора на покрива, по главата му заваля дъжд. Покривът беше направен от плочи във втвърден крем. Захел се излежаваше в окачен между два пръта хамак. Каладин предположи, че прътите са гръмоотводи и реши, че не е твърде безопасно. Над хамака висеше промазано платнище и Захел беше почти сух.

Ардентът леко се полюшваше, очите му бяха затворени, а в ръце държеше четвъртита бутилка хону, силно питие от лависово зърно. Каладин огледа покрива и прецени доколко е по силите му да мине по наклонените плочи, без да падне и да си строши врата.

— Да си ходил някога до Чистото езеро, мостови? — попита Захел.

— Не съм. Един от хората ми обаче говори за него.

— И какво си чувал?

— Че било океан, толкова плитък, че можеш да го прецапаш.

— Нелепо плитко е. Като безкраен залив, дълбоко е едва няколко стъпки. Топла вода. Прохладен ветрец. Напомня ми за дома. Не като това студено, влажно и забравено от бога място.

— И защо си тук, а не там?

— Защото не понасям да ми се напомня за дома, глупако.

О.

— И защо тогава говорим за него?

— Защото ти се чудеше защо сме си устроили наше собствено малко Чисто езеро долу.

— Чудех ли се?

— Много ясно. Проклет хлапак. Вече те познавам достатъчно добре и знам какви въпроси те тормозят. Ти не разсъждаваш като копиеносец.

— Не могат ли копиеносците да са любопитни?

— Не. Понеже ако са любопитни, или ще ги убият, или ще вземат да се перчат пред някое началство колко са умни. И тогава ги турят някъде, където има по-голяма полза от тях.

Каладин шавна вежда в очакване на още обяснения. Накрая въздъхна и попита:

— Защо сте затапили арената долу?

— А ти как мислиш?

— Голям досадник си, Захел. Осъзнаваш ли го?

— Съвсем.

Захел си сръбна от хонуто.

— Предполагам, че сте го направили, за да не отмие дъждът пясъка.

— Отлично предположение. Като прясна синя боя на стената.

— Каквото и да означава това. Работата обаче е друга. Защо да държите пясъка долу? Защо просто не го приберете, както правите преди буря?

— Известно ли ти е — попита Захел, — че дъждовете през Плача, дъждовния сезон, не носят крем?

— Амии…

Знаеше ли го? И имаше ли значение?

— А това е хубаво — продължи Захел. — В противен случай целият ни лагер щеше да се затлачи. Както и да е, дъждът сега е отличен за миене.

— Казваш ми, че сте превърнали пода на арената за дуели в баня?

— Точно така.

— И се миете?

— Точно така. Не себе си, разбира се.

— А какво?

— Пясъка.

Каладин се свъси, после надзърна да види езерото долу.

— Всеки ден — обясни Захел — влизаме вътре и го разбъркваме. Пясъкът усяда на дъното, а цялата мръсотия отплава, носена от дъжда в малки поточета вън от лагера. Замислял ли си се някога, че на пясъка може да му трябва миене?

— Всъщност не.

— Е, трябва му. След като цяла година го ритат смрадливи крака на мостови и също толкова смрадливи, но много по-изискани, крака на светлооки; разни такива като мене разсипват храна отгоре или пък гадини се промъкват по свои си задачи, пясъкът има нужда от миене.

— Защо разговаряме за това?

— Защото е важно — уточни Захел и отпи. — Или нещо такова. Не знам. Ти дойде при мен, момче, и прекъсна почивката ми. Следователно трябва да ме слушаш как брътвя.

— От теб се очаква да кажеш нещо дълбокомислено.

— Не чу ли, че съм в почивка?

Каладин се изправи в дъжда.

— Знаеш ли къде е кралският Шут?

— Онзи глупак, Прашния? Не е тук, за което съм признателен. Защо?

Каладин имаше нужда да говори с някого. Прекара по-голямата част от деня в търсене на Шута. Не го намери. Изпадна дотам, че да си купи чаута от един самотен уличен търговец.

Вкусна беше. Това не оправи настроението му.

И тъй, Каладин се отказа да търси Шута и дойде при Захел. Оказа се грешка. Каладин въздъхна и се отправи към стълбата.

— Какво искаше? — провикна се Захел. Отворил беше едно око и гледаше Каладин.

— Налагало ли ти се е някога да избираш между две еднакво противни неща?

— Всеки ден избирам да продължа да дишам.

— Тревожа се, че ще стане нещо ужасно. Мога да го предотвратя. Но това ужасно нещо… може да се окаже добро за всички, ако се случи.

— Хъ — отговори Захел.

— Никакъв съвет?

— Избери онова решение — каза Захел и си намести възглавницата, — което най-лесно ще ти позволи да спиш нощем. — Старият ардент затвори очи и се намести. — Иска ми се и аз да бях постъпил така.

Каладин продължи да слиза по стълбите. Долу не извади чадъра. И без това вече беше мокър. Прерови стойките до арената и намери копие — истинско, не учебно. Остави патерицата и закуцука във водата.

Зае стойка на копиеносец и затвори очи. Дъждът валеше и падаше във водата на езерото, пръскаше по покрива, биеше улиците навън. Каладин се чувстваше изцеден, все едно кръвта му е източена. От това униние му се щеше да седи и да не помръдва.

А вместо това затанцува с дъжда. Изкара стойките с копието, като се стараеше да не отпуска тежестта си на ранения крак. Пляскаше във водата. Търсеше покой и цел в познатите движения.

Не намери нито едното, нито другото.

Не пазеше равновесие, кракът му пищеше от болка. Дъждът не беше негов спътник, а само го дразнеше. И по-лошо — нямаше вятър. Въздухът беше застоял.

Каладин се препъваше в стъпалата си. Завъртя копието около себе си и го изтърва нескопосно. То плясна в езерото. Докато го вземаше, Каладин забеляза погледите на ардентите — от объркани до развеселени.

Пак опита. Прости движения с копието. Без въртене на оръжието. Без перчене. Стъпка, стъпка, удар.

Дръжката на копието не прилягаше в пръстите му. Нямаше равновесие. Бурите да го отнесат. Дойде да намери утеха, ала само се гневеше все повече при опитите да се поупражнява.

Каква част от уменията му с копието идваше от силите му? Дали без тях той бе нищо?

Пак изтърва копието при опит за едно просто завъртане и удар. Пресегна се да го вземе и видя, че до него във водата стоят дъждовни духчета, гледат нагоре и не мигат.

Грабна копието със стенание, после вдигна лице към небето.

— Той го заслужава! — изрева на облаците.

Дъждът го биеше.

— Дай ми причина, по която не го заслужава! — викаше Каладин и не го беше грижа, че ардентите ще чуят. — Може и да не е негова грешка, може и да се старае, но въпреки това се проваля.

Тишина.

— Правилно е да се отстрани раненият крайник — прошепна Каладин. — Това трябва да направим. За да… за да…

Да останем живи.

Откъде дойдоха тези думи?

Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш, синко. Да превръщаш слабостта в предимство, когато можеш.

Смъртта на Тиен.

Този миг, този страшен миг, когато Каладин гледаше, неспособен да направи нищо, а брат му умираше. Командирът на Тиен беше пожертвал необучения, за да получи временно преимущество.

И този командир говори с Каладин, когато всичко свърши. Трябва да правиш каквото можеш, за да оцелееш…

Имаше някакъв извратен и страшен смисъл.

Тиен не беше виновен. Тиен опита. И въпреки това се провали. Затова го убиха.

Каладин падна на колене във водата.

— Всемогъщи, о, Всемогъщи.

Кралят…

Кралят бе далинаровият Тиен.

— Нападаме? — попита Адолин. — Сигурна ли сте, че баща ми каза това?

Младата жена, която донесе съобщението, кимна с лъскава от дъжда глава. Изглеждаше окаяно в цепнатата пола и с шарфа на вестоносец.

— Трябва да спрете тази песен, ако можете, Сиятелни господарю. Баща Ви подчерта, че е важно.

Адолин огледа своите батальони, които съставляваха южния фланг. Точно след тях, на едно от трите плата, които ограждаха алетите, паршендите пееха ужасната песен. Чистокръвен се вдигна на задни крака и изцвили.

— И на мен не ми харесва — тихо му каза Адолин и го потупа по врата. Песента го напрягаше. И онези ивици червена светлина по мишниците и дланите им. Какво ли бяха?

— Перел — обърна се Адолин към един от своите пълководци. — Предай на хората да се готвят и да чакат знак. Ще минем по мостовете и ще ударим южното плато. Първо тежката пехота, късите копия отзад, дългите в готовност, в случай че ни изпреварят. Искам да са готови да се строят в блокове от другата страна, докато нямаме увереност къде ще се пропука линията на паршендите. Бурята да го отнесе, така ми се иска да имахме стрелци с лък. Върви!

Заповедта бе предадена и Адолин смушка Чистокръвен по един от вече разположените мостове. Последваха го пазачите му за деня, двойка мостови, които се наричаха Дрей и Белязания.

— Вие двамата ще седите ли? — попита ги Адолин, без да отклонява поглед. — Вашият капитан не обича да се сражавате с паршендите.

— Това може да върви в Преизподнята! — отвърна Дрей. — Ще се бием, сър. Това тук не са паршенди. Вече не са.

— Добър отговор. Когато почне нашият щурм, те ще тръгнат напред. Трябва да удържим предмостието за остатъка от нашата войска. Опитайте да не изоставате от мен, ако можете.

Адолин погледна през рамо и зачака. Наблюдаваше, докато…

Огромен син камък се издигна във въздуха на един висок стълб до командната палатка.

— Напред!

Адолин смуши Чистокръвен, прогърмя през моста и прегази някаква локва от другата страна. Дъждовните духчета се олюляха. Двамата му мостови тичаха след него. Зад тях тръгна тежката пехота — с яки брони, чукове и брадви, отлични за разбиването на черупките на паршендите.

Основната част от паршендите продължаваха да пеят. Малка група, около две хиляди се откъсна и тръгна да пресрещне Адолин. Той изстена, приведе се ниско и Мечът се появи в ръката му. Ако те…

Блесна светлина.

Целият свят се разлюля и Адолин усети, че се пързаля по земята, а Бронята му стърже в камъка. Тя пое удара при падането, но не помогна за потреса на Адолин. Светът се въртеше и струя дъждовна вода нахлу през отвора на шлема и заля лицето му.

Когато спря да се плъзга, Адолин се дръпна назад и стана на крака. Олюля се с тракане и почна да бие наоколо, в случай че някой от паршендите се бе озовал наблизо. Примигна да отпъди водата от очите си и взе да оглежда променения пейзаж отпред. Бяло сред кафяво и сиво. Какво беше това…

Най-сетне смогна да види ясно. Бялото беше кон, паднал на земята.

Адолин изрева нещо грубо. Звукът отекна вътре в шлема му. Не обръщаше внимание на виковете на войниците, на шума на дъжда, на внезапното и неестествено пукане зад гърба му. Хукна към падналото тяло. Чистокръвен.

— Не, не, не — продума Адолин и се плъзна на колене до коня. По цялата дължина на бялото животно се виждаше странен разклонен белег от изгаряне. Широк и назъбен. Тъмните очи на Чистокръвен, отворени под дъжда, не мигаха.

Адолин вдигна ръце и внезапно се побоя да докосне животното.

Момче на непозната територия.

Чистокръвен не помръдваше.

Адолин бе по-притеснен, отколкото в деня на дуела, когато спечели Меча си.

Викове. Още едно пукане във въздуха, остро и съвсем наблизо.

Те сами подбират ездача си, синко. Ние сме се вторачили в Броните и Мечовете, но всеки човек, бил той смел или страхлив, може да обвърже Меч. Тук не е така. Тук печелят само достойните…

Действай.

Скърби после.

Действай!

Адолин изрева, скочи на крака и се понесе между двамата мостови, които тревожно стояха над него и го пазеха с копията си. Почна да призовава Меча и хукна към сражението. Бяха минали само мигове, ала линията на алетите вече се рушеше. Някои пехотинци напредваха в групи, докато други се бяха заковали, вцепенени и объркани.

Нов проблясък и пукане във въздуха. Светкавица. Червена светкавица. Излизаше от паршендите, после изчезваше, докато мигнеш. Оставяше ярък образ, бляскав и назъбен, който за кратко помътняваше зрението на Адолин.

Пред него мъжете падаха, изпържени в доспехите си. Адолин тичаше и викаше, ревеше на хората си да удържат.

Прозвучаха още пукания, но явно ударите не бяха добре прицелени. Понякога проблясваха назад, друг път се движеха причудливо и рядко вървяха направо към алетите. Бягайки, Адолин видя как от двойка паршенди излиза мълния, която веднага се заземи.

Паршендите объркано гледаха надолу. Като че мълниите им действаха като… хмм, като мълниите от небето и не следваха някакъв предвидим път.

— Нападайте ги, кремлинги! — кресна Адолин, докато тичаше сред войниците. — Обратно в редовете си! Това тук е просто като нападение над стрелци с лък! Мислете. Стегнете се. Прекършим ли се, умираме!

Не знаеше колко от казаното се чу. Войниците все пак го виждаха как вика и се стоварва върху редовете на паршендите и това свърши някаква работа. Офицерите креснаха и строят се възстанови.

Една мълния проблесна право към Адолин.

Звукът бе невероятен, а и светлината. Адолин застина на място, заслепен. Когато светкавицата избледня, той установи, че е съвършено невредим. Огледа Бронята, която трептеше леко. Имаше някакво жужене, което докосваше кожата му по странно успокояващ начин. Наблизо от групичка паршенди тръгна нова светкавица, но не го заслепи. Шлемът му, който винаги ставаше отчасти прозрачен отвътре, потъмня в нащърбено петно, досущ като светкавицата.

Адолин се усмихна през стиснати зъби и изпита диво задоволство, когато нахлу между паршендите и съсече вратовете им с Меча си. Преданията казваха, че Бронята и Мечът били създадени за бой срещу същите тези чудовища.

Макар днешните паршенди да бяха по-тънки и по-свирепи на вид от паршендите, с които се бе сражавал досега, и техните очи изгаряха лесно като на предишните. Падаха мъртви и нещо се измъкваше от гърдите им — малки червени духчета като мълнии, които се стрелваха във въздуха и изчезваха.

— Могат да бъдат убити! — викна един войник наблизо. — Могат да умрат!

И други подеха вика нататък по редиците. Колкото и да бе очевидно това откритие, то укрепи войските на Адолин и те се завтекоха напред.

Могат да умрат.

Шалан рисуваше. Трескаво.

Карта с мастило. Всяка линия — точна. Огромният лист, изработен по нейна поръчка, лежеше на грамадна дъска на пода. Това беше най-голямата рисунка, която Шалан някога бе правила; допълваше я, дял по дял, докато пътуваха.

Слушаше с половин ухо другите учени в палатката. Разсейваха я, но бяха важни.

Още една линия, назъбена отстрани, очерта тясно плато. Същото плато бе изобразила на три други места върху картата. Равнините представляваха четворен радиален мотив и затова всичко, което нарисуваше в един квадрант, можеше да пренесе в останалите като огледален образ. Източните дялове бяха износени, да, затова картата ѝ за тях нямаше да е точна. Но тя трябваше да довърши и тези части за съгласуваност. Така можеше да види цялото.

— Долага съгледвач — съобщи една жена вестоносец, нахълтвайки в палатката заедно с порив влажен вятър. Неочакваният вятър… почти като пред буря.

— Докладвай? — попита Инадара. Смяташе се, че тази строга дама е голям учен. Напомняше на Шалан за бащините ѝ арденти. В ъгъла на помещението, скръстил ръце, стоеше принц Ренарин, с Броня. Наредено му бе да пази всички тях, ако паршендите опитат да пробият на командното плато.

— Голямото централно плато е точно такова, каквото ни описа паршът — задъхано изрече жената съгледвач. Името ѝ беше Лин, имаше дълги черни коси и проницателни очи и изглеждаше разумна. — Намира се само през едно плато оттук, в източна посока. Явно е обитаемо, но точно сега не личи там да има някой.

— А околните плата? — попита Инадара.

— Шим и Фелт ги проучват. Фелт трябва скоро да се върне. Мога да скицирам приблизително каквото видях на централното плато.

— Направете го — заръча Инадара. — Трябва да намерим тази Порта на Обета.

Шалан бръсна една дъждовна капка, паднала от дрехата на Лин върху нейната карта, и продължи да рисува. Придвижването на войската от лагерите към вътрешността ѝ позволи да определи и да нарисува осем вериги плата. Две по две — огледални една на друга — започваха от четирите „страни“ на Пустите равнини и вървяха навътре.

Почти бе довършила последната от осемте вериги към центъра. Това, че се намираше толкова близо, наред с предишните донесения на съгледвачите и нещата, които сама видя, ѝ позволиха да попълни всичко около центъра. Обясненията на Рлаин също помогнаха, но той не можа да нарисува за нея самите централни плата. Никога не бе обръщал внимание на очертанията им, а на Шалан ѝ трябваше точност.

За щастие, ранните донесения се оказаха почти достатъчни. Не ѝ трябваше много повече. Почти беше готова.

— Какво мислите? — попита Лин.

— Покажете го на Сиятелната Шалан. — Инадара звучеше недоволно, което бе обичайното ѝ състояние.

Шалан хвърли поглед на набързо надрасканата скица на Лин, кимна и продължи да рисува. По-добре щеше да е сама да види централното плато, но ъгълът, изобразен от жената, ѝ даде идея.

— Нищо ли няма да кажете? — поинтересува се Инадара.

— Още не съм готова — отвърна Шалан и топна писеца в мастилото.

— Самият Върховен принц ни заповяда да намерим Портата на Обета.

— Ще я намеря.

Навън нещо изтрещя като далечен гръм.

— Ммм — обади се Шарка. — Лошо. Много лошо.

Инадара изгледа Шарка, който нагъваше пода до Шалан.

— Не харесвам това нещо — обяви дамата. — Духчетата не би трябвало да говорят. Може да е един от тях, от Пустоносните.

— Не съм духче на празнотата — натърти Шарка.

— Сиятелна Шалан…

— Не е духче на празнотата — разсеяно рече Шалан.

— Трябва да го проучим — додаде Инадара. — Откога казвате, че Ви следва?

Разнесе се тежка стъпка — Ренарин излезе напред. Шалан би предпочела да запази Шарка в тайна, ала със засилването на ветровете той почна шумно да жужи. След като привлече вниманието на учените, това нямаше как да се избегне. Ренарин се приведе. Изглеждаше очарован от Шарка.

И не бе единствен.

— Навярно е замесен — не спираше Инадара. — Не би трябвало толкова бързо да отричате моята теория. Продължавам да мисля, че може да има връзка с Пустоносните.

— Мигар нищо не знаеш за Шарките, стара жено? — попита Шарка и запухтя. От кога се беше научил да пухти? — Пустоносните нямат шарка. Освен това, аз съм чел за тях във вашите предания. Там се говори за тънки ръце, като кокали, и за страховити лица. Бих казал, че ако искаш да намериш някой Пустоносен, огледалото е мястото, откъдето можеш да започнеш диренето си.

Инадара се сви. После се оттегли с тежка стъпка, за да говори със Сиятелната Велат и ардента Исасик за тяхното тълкуване на картата на Шалан.

Шалан се усмихна, докато работеше.

— Умно.

— Старая се да уча — отговори Шарка. — Обидите в частност могат да са от голяма полза за моя род, понеже съдържат истини и лъжи в много интересно съчетание.

Пукането навън продължаваше.

— Какво е това? — тихо попита Шалан, докато довършваше друго плато.

— Духчета на бурята — обясни Шарка. — Те са разновидност на духчетата на празнотата. Не е хубаво. Усещам, че се готви нещо много опасно. Рисувай по-бързо.

— Портата на Обета трябва да е някъде на това централно плато — говореше Инадара на своята групичка учени.

— Няма да успеем да го проучим цялото навреме — рече един ардент, мъж, който все си сваляше очилата и ги бършеше. Пак ги тури на носа си. — Това е най-голямото плато, което сме намирали в Равнините.

Това наистина беше проблем. Как да намери Портата на Обета? Би могла да е навсякъде. Не, каза си Шалан. Старите карти разполагат онова, което Ясна смяташе за Портата на Обета, югозападно от центъра на града. За нещастие, тя още не разполагаше със скала за съпоставяне. Градът бе твърде древен и всички карти бяха копия на копия на копия или бяха направени по словесно описание. Засега Шалан бе уверена, че Домът на Бурята не е обхващал целите Пусти равнини — не е бил дори и приблизително толкова огромен. Построенията, като днешните военни лагери например, са били предградия или свързани градове.

Ала това бе само предположение. Трябваше ѝ нещо определено. Някакъв знак.

Входът на палатката отново се отвори. Навън бе застудяло. Не се ли беше засилил и дъждът?

— Проклятие! — изруга новодошлият, мършав мъж в униформа на съгледвач. — Видяхте ли какво става там? Защо сме разделени на платата? Не беше ли планирано да водим отбранително сражение?

— Докладвайте — нареди Инадара.

— Дайте ми кърпа и хартия — отвърна съгледвачът. — Обходих южната част на централното плато. Ще нарисувам каквото видях… Проклятие! Те хвърлят мълнии, Сиятелна. Хвърлят ги! Това е лудост. Как да се бием с тези неща?

Шалан завърши последното плато на рисунката си. Отпусна се на пети и свали писеца. Пустите равнини, изобразени почти в пълнота. Ала какво правеше тя? Какъв беше смисълът?

— Ще направим експедиция до централното плато — обяви Инадара. — Сиятелни господарю Ренарин, ще ни бъде нужна Вашата закрила. Навярно в града на паршендите ще се натъкнем на старци или на работници и можем да ги защитим, както нареди господарят Далинар. Те може да знаят за Портата на Обета. Ако ли не, ще почнем да влизаме в сградите и да търсим следи.

Много бавно, прецени Шалан.

Новодошлият съгледвач приближи до грамадната карта на Шалан. Приведе се и взе да я разглежда, докато се подсушаваше с кърпа. Шалан го изгледа свирепо. Ако покапеше върху картата след толкова много труд…

— Това е погрешно — каза мъжът.

Погрешно? Нейното изкуство? Разбира се, че не беше погрешно.

— Къде? — попита изнурено тя.

— Това там плато — посочи съгледвачът. — Не е дълго и тясно, както сте го изобразили. То е съвършено кръгло и е на голямо разстояние от платата източно и западно от него.

— Не е вероятно — възрази Шалан. — Ако е така…

Тя примигна.

Ако беше така, нямаше да се вписва в модела.

— Добре тогава, намери на Сиятелната Шалан един отряд войници и прави каквото ти казва! — рече Далинар, обърна се и вдигна ръка срещу вятъра.

Ренарин кимна. Далинар беше признателен, че синът му е сложил Бронята за битката, а не е останал с униформата на Мост Четири. Почти не разбираше момчето напоследък… Бурите да го отнесат. Далинар не знаеше човек, който да изглежда нелепо в Броня, ала синът му някак успяваше да го постигне. Поривът на тласкан от вятъра дъжд отмина. Светлината на сините фенери се отразяваше в мокрите доспехи на Ренарин.

— Върви — нареди Далинар. — Защитавай учените по време на тяхната експедиция.

— Аз… Татко, не знам…

— Това не беше молба, Ренарин! — кресна Далинар. — Прави каквото ти наредя или дай проклетата Броня на някой, който ще се подчинява на заповеди!

Момчето заотстъпва, после отдаде чест с металически звук. Далинар даде знак на Гавал, който излая няколко заповеди и събра отряд войници. Сетне тръгна, следван от Ренарин.

Отче на Бурята. Небето ставаше все по-тъмно. Скоро щяха да им потрябват фабриалите на Навани. Вятърът идеше на пристъпи и носеше дъжд, който беше определено твърде силен за сезона.

— Трябва да прекъснем пеенето! — викна Далинар срещу дъжда и се отправи към края на платото, придружаван от офицери, вестоносци, Рлаин и още неколцина от Мост Четири. — Парш, те ли създават тази буря?

— Убеден съм в това, господарю Далинар!

От другата страна на пропастта армията на Далинар се биеше отчаяно с паршендите. Червените светкавици излизаха на пристъпи, ала донесенията от бойното поле сочеха, че паршендите не могат да ги управляват. Мълниите можеха да са много опасни за онези, които стояха наблизо, обаче не бяха такова ужасно оръжие, каквото изглеждаха първоначално.

За нещастие, в пряк бой тези нови паршенди бяха съвсем друго нещо. Група от тях дебнеха близо до пропастта и разкъсаха отряда копиеносци, както белогръбът разкъсва папрати. Сражаваха се много по-свирепо, отколкото се бяха сражавали паршендите при което и да е нападение на платата. Оръжията им удряха с червени проблясъци.

Трудно беше да стои и да гледа, ала мястото на Далинар не бе на бойното поле. Не и днес.

— Източният фланг на Аладар има нужда от подкрепление — рече той. — С какво разполагаме?

— Резерв от лека пехота — отговори генерал Хал. Той беше в униформа. Бронята се носеше от сина му, който се сражаваше заедно с армията на Роион. — Петнадесет дивизии копиеносци от войската на Себариал. Но те трябваше да подкрепят Сиятелния Адолин…

— Ще оцелее и без тях. Прати ги насам и се погрижи за подкреплението на Аладар. Кажи му да пробие до паршендите в задните редици и на всяка цена да влезе в бой с онези, които пеят. Какво е положението при Навани?

— Готова е с устройствата, Сиятелни господарю — отговори вестоносец. — Иска да знае откъде трябва да започне.

— От фланга на Роион — незабавно нареди Далинар. Усещаше, че там предстои беда. Речите бяха хубаво нещо, но дори и с Телеб и сина на Хал на този фронт, той знаеше, че войската на Роион е най-слабата, която има. Хората на Себариал бяха изненадващо добри. Самият Себариал беше съвършено безполезен в бой, но знаеше да наеме точните хора. Поначало в това се състоеше неговата гениалност. Себариал навярно допускаше, че Далинар не знае това.

Задържа себариаловите войски в резерв досега. Излезеха ли на полето, Далинар вече щеше да е хвърлил в бой почти всеки наличен войник.

Той се отправи към щабната палатка и мина край Шалан, Инадара, неколцина мостови и отряд войници, сред които Ренарин. Пресичаха бързо платото, на път да изпълнят мисията си. Трябваше да минат по края на южното плато, близо до сражението, за да стигнат целта си. Дано Келек им помогне да се справят бързо.

Самият Далинар вървеше в дъжда, мокър до кости, и тълкуваше битката по видяното по фланговете. Както и очакваше, неговите хора имаха числено превъзходство. Ала сега, с червените мълнии, с вятъра… Паршендите се движеха в тъмнината и поривите на вятъра с лекота, докато хората се плъзгаха, жумяха и биваха бити.

Но алетите се държаха. Работата беше, че се биеха едва половината паршенди. Ако и останалите влезеха в сражението, войската на Далинар щеше да загази. Те обаче не нападаха, следователно намираха пеенето за много важно. Смятаха, че създаваният от тях вятър е по-опасен, по-смъртоносен за хората от това просто и те да влязат в бой.

Това ужасяваше Далинар. Предстоеше нещо много по-лошо.

— Съжалявам, че трябва да умреш така.

Далинар застина. Дъждът се лееше. Той огледа множеството вестоносци, адютанти, телохранители и офицери наоколо.

— Кой каза това?

Всички се спогледаха.

Чакай… Далинар познаваше този глас, нали? Чувал го беше.

Да. Чувал го беше много пъти. Във виденията.

Това бе гласът на Всемогъщия.

82 За слава осветени

Каладин закуцука нагоре по виещия се път към двореца. Кракът му бе целият възлеста болка. Почти падна, когато се добра до портите. Отпусна се върху тях и задиша тежко. Държеше патерицата под мишница, а в другата ръка стискаше копието. Все едно можеше да направи нещо с него.

Трябва… да се добера… до краля…

А как да отведе Елокар? Моаш щеше да наблюдава. Бурята да го отнесе. Вече убийството можеше да стане всеки ден… всеки час. Със сигурност Далинар бе достатъчно далеч.

Продължавай. Да се движиш.

Каладин залитна в преддверието. Нямаше стражи на портите. Лош знак. Трябваше ли да вдигне тревога? В стана нямаше войници, които да помогнат, а и ако той се появеше с подкрепление, Гробовния и хората му щяха да заподозрат нещо. Сам, Каладин щеше да успее да се срещне с краля. Най-силно се надяваше да отведе Елокар някъде на сигурно място без да вдига шум.

Глупак, рече си Каладин. Сега ли променяш решението си? След всичко това? Какви ги вършиш?

Но, Бурята да го отнесе… кралят се стараеше. Наистина. Беше надменен, може би неспособен, но се стараеше. Беше искрен.

Каладин спря изтощен. Раненият крак виеше от болка и той се облегна на стената. Не трябваше ли да е по-лесно? Сега, след като взе решението, не трябваше ли да е съсредоточен, уверен, силен? Не усещаше нищо подобно. Чувстваше се изстискан, объркан и несигурен.

Отблъсна се от стената. Продължавай. Дано Всемогъщият не допусне да закъснее.

Нима пак се молеше?

Тръгна през притъмнелите коридори. Не трябваше ли да има повече светлина? С труд се добра до горните покои на краля, със съвещателната зала и балкона отстрани. Двамина в униформи на Мост Четири пазеха на вратите, ала Каладин не ги познаваше. Тези мъже не бяха мостови, не бяха дори от старата кралска гвардия. Проклятие.

Каладин закуцука към тях. Знаеше, че трябва да погледне. Беше напълно прогизнал и влачеше крак — забеляза, че оставя кървава диря. Беше разкъсал шевовете на раните си.

— Стой — рече единият. Имаше такава трапчинка на брадичката, все едно някой го беше праснал в лицето с брадва като малък. Той огледа Каладин от глава до пети. — Ти си онзи, когото наричат Благословения от Бурята.

— Вие сте хора на Гробовния.

Онези се спогледаха.

— Спокойно — каза Каладин. — С вас съм. Моаш тук ли е?

— Сега не е на смяна. Спи. Днес е важен ден.

Не съм закъснял, успокои се Каладин. Имаше късмет.

— Искам да участвам в това, което правите.

— Взети са мерки за това, мостови — отговори войникът. — Върни се в казармата и се прави, че нищо не се случва.

Каладин се приведе към него, все едно се канеше да прошепне нещо. Мъжът се наведе напред.

Каладин пусна патерицата и стовари копието между краката му. После веднага се завъртя на здравия крак и дръпна другия, като го шибна с копието.

Онзи вдигна оръжието си в опит да отбие удара и почна да вика.

— На оръжие! На…

Каладин удари и изби копието му. Пусна своето и хвана заговорника за гушата с изтръпнали влажни пръсти. Блъсна главата му в стената. После се изви и падна, забивайки лакът в главата на онзи с трапчинката и я натисна в пода.

И двамата мъже застинаха неподвижни. Замаян от внезапното усилие, Каладин се стовари върху вратата. Светът се завъртя. Поне разбра, че още може да се бие без Светлина.

Разсмя се, ала смехът му премина в кашлица. Наистина ли нападна тези хора? Вече беше замесен. В името на Бурята, дори не знаеше защо го прави. Отчасти заради искреността на краля, но не това бе истинската причина, не и дълбоко вътре в него. Знаеше, че трябва да го направи, но защо? От мисълта, че кралят умира без основателна причина, му се гадеше. Напомняше му за онова, което беше сторено с Тиен.

Но и то не беше цялата причина. Бурята да го отнесе, и сам не можеше да се разбере.

Пазачите не помръдваха, само потръпнаха няколко пъти. Каладин кашляше и кашляше, бореше се за въздух. Нямаше време за слабост. Пресегна се с изкривени пръсти и завъртя дръжката на вратата. Отвори. Почти падна в стаята, после с труд се изправи на крака.

— Ваше Величество? — викна той. Подпираше се на копието и влачеше ранения крак. Добра се до гърба на някакъв диван и се опря, за да се изправи напълно. Къде беше кра…

Кралят лежеше на дивана и не мръдваше.

Адолин замаха широко с Меча. Поддържаше съвършена Вятърна позиция. От върха на оръжието му пръскаше вода, докато той сечеше шията на един паршенд. От трупа изпращя червена мълния и свърза войника със земята, когато той умря. Алетите наоколо гледаха да не стъпят в локвата до трупа. Научиха по трудния начин, че тези странни светкавици убиват бързо през водата.

С вдигнат меч, Адолин поведе нападение над най-близката група паршенди. Проклета да е тази буря и ветровете, които я донесоха! За щастие, поне мракът малко се отдръпна, щом Навани прати фабриали, които заливаха бойното поле в изключително равна бяла светлина.

Адолин и отрядът му отново се сразиха с паршендите. Когато се озова между противниците обаче, Адолин усети как нещо тегли лявата му ръка. Ласо? Дръпна се назад. Никое въже не можеше да удържи Бронята. Изръмжа и изтръгна въжето из ръцете, които го държаха. После се сгърчи, понеже друго въже впримчи шията му и го задърпа назад.

Адолин кресна, почна да се върти и замахна с меча към въжето да го пререже. Още три ласа излетяха към него от тъмнината. Паршендите бяха пратили цял отряд. Адолин мина към отбранителни движения с Меча, защото Захел го бе обучил как да се справя с нападения с ласо. Би трябвало да са опънали още въжета ниско до земята пред него с очакването той да нападне… Да, имаше въжета.

Адолин заотстъпва, като сечеше въжетата, които стигаха до него. За нещастие, войниците му разчитаха той да разкъса линията на паршендите. Когато вместо да напада, той се изтегли, противниците настъпиха срещу алетите с многобройна сила. Както винаги, не бяха в обичайни бойни редове, а в малки отряди и по двойки. Тактиката им беше страховито сполучлива на това безредно, прогизнало от дъжда бойно поле, при припукващите мълнии и поривите на вятъра.

Перел, когото Адолин беше сложил да командва близо до светлините, нареди изтеглянето на фланга. Адолин изсипа поредица ругатни, сряза последното ласо и отстъпи. Държеше Меча в готовност, да не би паршендите да решат да ги преследват.

Не ги преследваха. Ала две фигури тръгнаха близо до Адолин, когато той се включи в отстъплението.

— Още сте живи, мостови? — попита той.

— Още сме живи — отвърна Белязания.

— От Вас висят въжета, сър — обади се Дрей.

Адолин протегна ръка и го остави да среже въжетата с ножа си. Наблюдаваше през рамо как паршендите възстановяват линията си. От по-голяма дълбочина чуваше острите им напеви между трясъците на мълниите и поривите на вятъра.

— Продължават да пращат отряди, които да ме въвличат в бой и да ме разсейват — каза Адолин. — Намерението им не е да ме победят; искат само да ме извадят от сражението.

— Рано или късно ще им се наложи наистина да се бият с Вас — отвърна Дрей, докато режеше още едно въже. Пресегна се и прокара длан по голата си глава да я отрие от дъжда. — Не могат да оставят един Броненосец на мира.

— Всъщност точно това правят — каза Адолин, присвил очи и заслушан в далечния напев.

Той затича с тракане на Бронята през блъскания от вятъра дъжд към командния пост при светлините. Перел, увит в грамадна дреха за бурно време, стоеше и ревеше заповеди. Припряно отдаде чест на Адолин.

— Какво е положението?

— Плуваме прави, Сиятелни — отвърна Перел.

— Нямам представа какво ще рече това.

— Понятие от плуването, сър. Ще рече, бием се напред и назад, но нямаме напредък. Просто сме наравно; всяка от страните търси пробив. Най-много ме тревожат паршендските резерви. Би трябвало досега да са влезли в боя.

— Резервите ли? — учуди се Адолин и си взря отвъд мрачното плато. — Искаш да кажеш, певците.

И отдясно, и отляво алетите се сражаваха с други паршендски единици. Войниците викаха и крещяха, оръжията се удряха в познатите смъртоносни звуци на бойното поле.

— Да, сър. Опират в онова скално образувание по средата на платото и пеят с целите си проклети сърца.

Адолин помнеше този огромен скален израстък, надвиснал в смътната светлина. Беше толкова голям, че отгоре му можеше да се смести цял батальон.

— Можем ли да се изкачим от задната страна?

— В този дъжд, Сиятелни? — уточни Перел. — Малко вероятно. Може би Вие можете, но наистина ли искате да идете сам?

Адолин очакваше познатото нетърпение да го подтиква напред, очакваше желанието да се хвърли в боя, без да го е грижа за последиците. Обучавал се беше да устоява на това желание и сега с изненада откри, че го… няма. Нищо.

Свъси се. Уморен беше. Умората ли беше причината? Обмисли положението под звуците на дъжда, който барабанеше по шлема му.

Трябва да се доберем до паршендите, които остават назад, разсъждаваше той. Татко иска те да влязат в бой и песента да спре…

Какво беше казала Шалан за вътрешните плата? И за скалните образувания по тях?

— Събери ми един батальон — нареди Адолин. — Хиляда човека, тежка пехота. Половин час след като тръгна с тях, прати всички останали да нападнат паршендите. Ще опитам нещо и искам да ги разсееш.

— Ти си мъртъв — викна Далинар към небето. Завъртя се наоколо. Още беше на централното плато, между трите бойни полета, и адютантите и помощниците около него се сепнаха. — Каза ми, че си бил убит!

Дъждът биеше лицето му. Дали слухът не го лъжеше в шума на дъжда и виковете?

— Аз не съм Всемогъщият — отвърна гласът. Далинар се заозърта из придружителите си. Четиримата мостови в дрехи за бурно време отстъпиха като подплашени. Капитаните тревожно се взираха в облаците с ръце на дръжките на мечовете.

— Някой от вас чу ли този глас? — попита Далинар.

И жените, и мъжете поклатиха глави.

— Вие… чувате Всемогъщия? — попита една от жените вестоносци.

— Да. — Това бе най-простият отговор, макар Върховният принц да не бе сигурен какво се случва. Продължи по пътя си през централното плато с намерението да провери фронта на Адолин.

— Съжалявам — повтори гласът. За разлика от виденията, сега Далинар не виждаше образ, който да изговаря думите. Те сякаш идеха отникъде. — Ти се бори упорито. Ала аз не мога да сторя нищо за тебе.

— Кой си ти? — промълви Далинар.

— Аз съм този, който остана — отвърна гласът. Не звучеше съвсем като във виденията; този глас притежаваше дълбочина. Плътност. — Аз съм Негова отломка и останка. Видях трупа му, видях как умира, как Злото го уби. И аз… аз избягах. За да продължа, както винаги. Частицата от Бога, останала в този свят, ветровете, които хората трябва да усещат.

Дали отвръщаше на въпроса на Далинар, или просто говореше? Във виденията отначало Далинар приемаше, че разговаря с този глас, само за да открие, че разговорът е привиден, че думите на гласа са предварително подредени. Не можеше да прецени дали и сега не е така.

В името на Бурите… да не би и сега да получаваше видение? Замръзна на място и внезапно си представи ужасна картина: как лежи на пода в двореца и си е въобразил всичко, което доведе до днешното сражение в дъжда.

Не, с усилие реши той. Няма да тръгвам по този път. Досега винаги осъзнаваше кога има видение; нямаше основание да вярва, че това се е променило.

Резервите, които беше наредил да подкрепят Аладар, притичаха край него. Копиеносци със сочещи към небето върхове на оръжията. Много опасно при истинска мълния, но нямаха особен избор.

Далинар почака гласът да каже друго, но нищо не последва. Продължи по пътя си и скоро наближи платото на Адолин.

Това гръм ли беше?

Не. Далинар се извърна и съгледа кон, който препускаше по платото към него, а на гърба му седеше вестоносец. Вдигна ръка и прекъсна тактическия доклад на капитан Яви.

— Сиятелни господарю! — провикна се жената вестоносец. Спря коня. — Сиятелният Телеб падна! Върховният принц Роион е разгромен. Линиите му са разбити, а остатъкът от войската му е обкръжен от паршендите! Той е хванат в капан на северното плато!

— Проклятие! Капитан Хал?

— Още се държи, с бой си проправя път към мястото, където за последно е забелязан Роион. Почти са го надвили.

Далинар се обърна към Яви.

— Резерви?

— Не знам какво ни остава — отговори капитанът. Лицето му бе пребледняло в мъждивата светлина. — Зависи от това дали някои са излезли в бой.

— Разбери какво става и ги доведи тук! — нареди Далинар и хукна към вестоносеца.

— Долу — рече на жената.

— Сър?

— Долу!

Жената се смъкна от седлото и Далинар стъпи в стремето и се метна. Обърна коня — за пръв път беше благодарен, че не е в Броня. Инак този лек кон нямаше да може да го носи.

— Събери каквото можеш и ме следвай! — изрева той. — Трябват ми хора, ако ще да се наложи да изтеглиш батальона копиеносци от фронта на Аладар.

Отговорът на капитан Яви се удави в дъжда. Далинар се приведе ниско и смуши коня с пети. Животното изпръхтя. Далинар трябваше да се бори с него, преди да го накара да тръгне. Добичето се боеше от трещенето на мълниите в далечината.

Щом го насочи накъдето трябва, Далинар остави коня и той препусна с готовност. Летеше през платото, триажните палатки, командните постове и полевите кухни се сливаха в едно. Като приближи северното плато, дръпна юздите и се заозърта за Навани.

Навани не беше тук, но той видя проснати на земята няколко грамадни черни платнища. Тя бе работила. Провикна се да попита една жена инженер, тя му посочи и Далинар препусна нататък покрай пропастта. Подмина поредица от още наредени на камък платнища.

Отвъд пропастта от лявата му страна хората умираха с викове и крясъци. Далинар сам видя колко зле върви сражението за Роион. Опасността личеше от разпокъсаните групи войници, от обкръжените развети знамена. Хората бяха пръснати на малки уязвими групи, обкръжени от червенооките врагове. Алетите щяха да продължат боя, но с разкъсването на строя им, изгледите бяха мрачни.

Далинар помнеше как той се би така, сред море от врагове и без надежда за спасение. Смуши коня да побърза още и скоро съгледа Навани. Тя стоеше под чадър и напътстваше група работници с поредното грамадно платнище.

— Навани! — викна той и спря коня, който се хлъзна до платнището срещу нея. — Трябва ми чудо!

— Работя по въпроса — викна и тя в отговор.

— Няма време за работа. Изпълнявай своя план. Веднага.

Твърде далече беше, та да види гневния ѝ поглед, но можа да го почувства. За щастие, тя махна с ръка да отпрати работниците и почна да дава заповеди на инженерите. Жените хукнаха към пропастта, където лежаха подредени камъни. Вързани са с въжета, помисли Далинар, обаче не знаеше как става всичко това. Навани даваше указания, викайки.

Твърде много време, прецени Далинар с тревога и се взря оттатък пропастта. Дали бяха спасили Бронята и Меча на Телеб? Не можеше да скърби за човека, не и сега. Но от въоръжението му имаха нужда.

Зад Далинар се събираха войници. Стрелците с лък на Роион, най-добрите във всички лагери. Под дъжда, те бяха непотребни. Навани излая заповед и инженерите се дръпнаха назад. Работниците бутнаха редицата от четиридесетина камъка в пропастта.

Зад гърба на Далинар платнищата се вдигнаха на петдесет стъпки във въздуха, издърпани за предните ъгли и по средата. В миг покрай пропастта се появи редица от шатри.

— Действайте! — рече Далинар и вкара коня между две палатки. — Стрелци, напред!

Войниците се завтекоха под палатките. Някои мърмореха, че не се виждат никакви подпорни пръти, които да държат платнищата във въздуха. Навани беше вдигнала само предниците и така платнищата се спущаха назад. Дъждът се стичаше по наклона. Платнищата имаха и страни. Отворени бяха само лицата, които гледаха към бойното поле на Роион.

Далинар се метна от седлото и подаде юздите на някакъв работник. Изтича под една палатка, където се строяваха стрелците. Навани влезе с голяма торба през рамо. Отвори я и се видя огромен сияещ гранатов фабриал, опасан с фина метална мрежа.

Тя поработи малко с него и отстъпи.

— Наистина трябваше да разполагаме с повече време за изпитания — предупреди тя Далинар и скръсти ръце. — Привличащите фабриали са нови изобретения. Още съм донякъде притеснена, че това нещо ще засмуче кръвта на всеки, който го докосне.

Фабриалът не засмука ничия кръв. Наместо това, около него бързо почна да се сбира вода. В името на Бурите, работеше! Фабриалът извличаше влагата от въздуха. Стрелците на Роион извадиха тетивите от непромокаемите джобове, превиха лъковете и им ги сложиха под заповедите на лейтенантите. Мнозина от войниците бяха светлооки — стрелбата с лък минаваше за добро Призвание за светлооки със скромно положение. Не всеки можеше да е офицер.

Почнаха да пращат вълни от стрели отвъд пропастта, по обкръжилите войските на Роион паршенди.

— Добре — отсъди Далинар, докато наблюдаваше полета на стрелите. — Много добре.

— Дъждът и вятърът все пак ще затруднят прицелването — предупреди Навани. — И не знам колко добре ще работят фабриалите. Понеже предниците на палатките са отворени, влагата ще се увеличава постоянно. Може съвсем скоро Светлината на Бурята да се изчерпи.

— И това е достатъчно — отговори Далинар. Въздействието на стрелите се видя почти веднага. Обстрелът отвлече вниманието на паршендите от обкръжените войници. Не беше маньовър, който човек да опитва, ако не е отчаян — опасността да улучи своите бе огромна — ала стрелците на Роион доказаха, че заслужават доброто си име.

Далинар притегли Навани с една ръка.

— Справи се добре.

После повика да доведат коня му — неговия кон, а не онова подивяло добиче на жената вестоносец — и излетя от палатката. Тези стрелци щяха да му предоставят прозорец в сражението. Надяваше се да не е прекалено късно за Роион.

Не!, помисли Каладин и заобиколи дивана от страната на краля. Мъртъв ли беше? Не се виждаше рана.

Кралят шавна, изпъшка лениво и седна. Каладин въздъхна дълбоко. На масичката стоеше празна винена бутилка и понеже беше наблизо, Каладин подуши разсипаното питие.

— Мостови? — завалено попита кралят. — Да злорадстваш ли си дошъл?

— В името на Бурите, Елокар, колко сте изпили?

— Всички… всички говорят за мен — рече Елокар и се просна на дивана. — Собствените ми гвардейци… до един. Лош крал, казват, всички го мразят.

Каладин изстина.

— Те са искали да Ви накарат да пиете, Елокар. И така да облекчите работата им.

— Ъ?

Проклятие. Кралят почти не бе на себе си.

— Хайде — настоя Каладин. — За Вас идват убийци. Махаме се оттук.

— Убийци? — Елокар скокна на крака, но залитна. — Той носи бяло. Знаех си, че ще дойде… обаче онзи път… той се занимаваше само с Далинар… Даже и убиецът не мисли, че съм достоен за престола…

Каладин успя да се провре под мишницата му и да го подхване, а с другата ръка държеше копието за опора. Кралят се отпусна върху него и раненият крак на Каладин изплака от болка.

— Моля Ви, Ваше Величество — рече той и почти падна. — Трябва да опитате да вървите.

— Убийците сигурно искат тебе, мостови — изломоти кралят. — Ти си по-голям водач от мен. Иска ми се… Иска ми се да ме научиш…

За щастие, след това Елокар донякъде се позакрепи. Беше борба двамата да стигнат до прага, където още лежеше тялото на пазача…

Тяло? А къде беше другият?

Каладин се измъкна от краля, когато някакво замъглено петно с нож се хвърли върху него. По усет Каладин рязко дръпна дръжката на копието назад и вдигна ръцете близо до главата си за близък бой, после удари. Острието на копието потъна дълбоко в стомаха на онзи с трапчинката. Мъжът простена.

Ала той не бе замахвал към Каладин.

Беше забил ножа си в страната на краля.

Мъжът с трапчинката се изниза от копието, падна на пода и изтърва ножа. Елокар се пресегна изумен към страната си. Ръката му се окървави.

— Мъртъв съм — прошепна той, втренчен в кръвта.

В този миг болката и слабостта на Каладин сякаш отшумяха. Мигът на ужас бе миг на сила и той го използва, за да разкъса дрехата на Елокар, приклекнал на здравия крак. Ножът беше отскочил от ребро. Кралят кървеше обилно, но от такава рана се оцеляваше с лекарска помощ.

— Притискайте тук — каза Каладин и закри раната с отпрано от кралската риза парче, после тури ръката му там. — Трябва да излезем от двореца. Да намерим някое безопасно място.

Може би на арената за дуели? На ардентите можеше да се разчита, а и те умееха да се бият. Но нямаше ли да е твърде очевидно?

Е, за начало трябваше да излязат от двореца. Каладин грабна копието и тръгна, но кракът му почти го предаде. Успя да се хване, ала остана без дъх от болка и стисна копието, та да не падне.

Бурята да го отнесе. Тази локва кръв в краката му негова ли беше? Разкъсал беше шевовете на раните по-рано, явно и сега.

— Сбърках — обади се кралят. — И двамата сме мъртви.

— Бързия продължи да бяга — изръмжа Каладин и отново преметна ръката на Елокар през рамото си.

— Какво?

— Не можеше да победи, но продължи да тича. И когато бурята го застигна, не беше важно, че той умря, понеже беше бягал с всички сили.

— Сигурно. Добре. — Кралят звучеше замаяно, но Каладин не можа да прецени дали е от алкохола или от кръвозагубата.

— Всички умираме накрая, разбирате ли — продължи Каладин. Двамата вървяха по коридора и се опираха с ръце на стените, за да не паднат. — Затова според мен истински важното е просто колко добре сме тичали. А Вие, Елокар, тичате, откак убиха баща Ви, нищо че проваляте всичко.

— Благодаря? — изломоти кралят.

Стигнаха до пресечка и Каладин реши да минат през вътрешността на двореца, а не през предните порти. Също толкова бързо беше, а можеше и да не е първото място, където заговорниците да потърсят.

Дворецът беше празен. Моаш беше направил всичко, което каза, и беше пратил слугите да се крият, използвайки като претекст нападението на Убиеца в бяло. Отличен замисъл.

— Защо? — прошепна кралят. — Не трябва ли да ме мразиш?

— Не Ви харесвам, Елокар. Но това не означава, че е правилно да допусна смъртта Ви.

— Каза, че трябва да абдикирам. Защо, мостови? Защо ми помагаш?

Не знам.

Свърнаха в някакъв коридор, ала едва бяха минали половината и кралят се свлече на пода. Каладин изруга и приклекна да провери пулса и раната.

От виното е, заключи той. Виното и кръвозагубата бяха замаяли краля прекалено.

Лошо. Каладин отново превърза раната, доколкото можа, а после какво? Да опита да го измъкне на носилка? Да иде за помощ и да рискува да го остави сам?

— Каладин?

Каладин замръзна, все още приклекнал над краля.

— Каладин, какво правиш? — обади се гласът на Моаш иззад гърба му. — Намерихме хората пред вратите на кралските покои. В името на Бурята, ти ли ги уби?

Каладин стана и се обърна. Отпусна тежестта си на здравия крак. Моаш стоеше в другия край на коридора, разкошен в своята синьо-червена Броня. Придружаваше го друг Броненосец, с Меч на рамо и спуснат наличник. Гробовния.

Убийците бяха тук.

83 Илюзия на времето

Шалан пристъпи от моста върху голото плато.

Дъждът приглушаваше звуците на сражението и така цялото място ставаше сякаш още по-откъснато. Тъмно като на здрачаване. Дъжд като приглушен шепот.

Платото бе по-високо от повечето други, затова Шалан виждаше центъра на Дома на Бурята наоколо си. Колони с отложен в основите крем, превърнати в сталагмити. Сгради, заприличали на могили, покрити с камъни, както снегът покрива паднал дънер. В тъмнината и дъжда древният град представляваше само очертания на фона на небето и попълването му оставаше на въображението.

Този град се криеше под илюзията на самото време.

Останалите минаха по моста след Шалан. Бяха минали край бойното поле на Аладар, промъквайки се зад алетските линии, за да достигнат това далечно плато. Изкачването тук отне време, понеже мостовите трябваше да намерят подходящо място. Наложи се да се покатерят по склона на съседното плато и да разположат там моста, та да прехвърлят пропастта.

— Как можеш да си убедена, че това е мястото? — попита Ренарин. Бронята му изтрака, когато приближи до нея. Шалан предложи чадър, но Ренарин стоеше под дъжда, държеше шлема в ръка и водата течеше по лицето му. Не носеше ли очила? Напоследък май не много.

— Това е мястото — обясни Шалан, — понеже е отклонение.

— Надали това е логичен извод — намеси се Инадара. След нея войниците и мостовите се прехвърляха на пустото плато. — Портал от подобно естество би бил скрит, а не девиантен.

— Портите на Обета не са били скрити — отговори Шалан. — А и не за това става дума. Платото е кръгло.

— Много плата са кръгли.

— Не и толкова кръгли — настоя Шалан и тръгна напред. Вече дошла на място, можеше да види колко неправилно… хмм, колко правилно бе това плато. — Търсех постамент на платото, но не схващах размерите на търсеното. Цялото това плато е постаментът, върху който се е разполагала Портата на Обета.

— Не виждате ли? Останалите плата са създадени от някакво бедствие, те са назъбени и натрошени. А това не е. Защото вече е било тук, когато е станало разбиването. На старите карти то е изобразявано като издигнат дял, като огромен пиедестал. Когато Равнините били разбити, то си останало така.

— Да… — закима Ренарин. — Представи си чиния с гравиран в средата кръг… ако я удари нещо, тя може да се счупи по вече отслабените линии.

— И да ти остави камара неправилни парчета — съгласи се Шалан — и едно кръгло.

— Може — рече Инадара. — Но ми е странно защо нещо толкова важно тактически ще е така открито.

— Портите на Обета били символ — обясни Шалан, без да спира да върви. — Воринското Право на Пътуване, давано на всички достатъчно високопоставени граждани се основава на твърдението на Вестителите, че всички граници трябва да са отворени. Ако искаш да създадеш символ на това единство — портал, който свързва в едно всички кралства от Сребърната епоха — къде ще го разположиш? Скрит в заключена стая? Или на място, което се издига над града? Портата е тук, понеже те са били горди с нея.

Продължаваха да вървят под дъжда и вятъра. Имаше нещо свято тук и Шалан признаваше, че отчасти това е причината да вярва, че е права.

— Ммм — тихо каза Шарка. — Те вдигат буря.

— Духчетата на празнотата ли? — прошепна Шалан.

— Онези от тях, които са обвързани. Те създават буря.

Точно така. Задачата на Шалан трябваше да се изпълни бързо и тя нямаше време да стои и да размишлява. Понечи да нареди търсенето да започне, но спря, когато забеляза, че Ренарин се е вторачил на запад с отсъстващо изражение.

— Принц Ренарин?

— Неправилната посока — прошепна той. — Вятърът духа от неправилната посока. От запад на изток… О, Всемогъщи във висините. Ужасно е.

Шалан проследи погледа му, но нищо не видя.

— Истинска е — продължи Ренарин. — Вечната Буря.

— За какво говорите? — попита Шалан, а от тона му я побиваха тръпки.

— Аз… — Ренарин я погледна и отри водата от очите си. Ръкавицата висеше на кръста му. — Трябваше да съм с баща си. Трябваше да мога да се бия. Само че съм безполезен.

Прекрасно. Беше и плашещ, и мрънкащ.

— Е, Вашият баща Ви нареди да ми помагате, затова се разбирайте с него. Хайде, всички, да претърсим това място.

— Какво търсим, братовчедке? — попита Скалата, един от мостовите.

Братовчедка. Мило, рече си тя. Заради червените коси.

— Не знам. Нещо странно, необичайно.

Разделиха се и се пръснаха по платото. Освен с Инадара, Шалан разполагаше с групичка арденти и учени, които да ѝ помагат, сред тях беше и един от бурегадателите на Далинар. Разпрати в различни посоки отряди от по няколко учени, един мостови и един войник.

Ренарин и повечето мостови настояха да са с нея. Не можеше да се оплаче — това беше зона на бойни действия. Мина край някаква издатина на земята, която беше част от голям пръстен. Навярно някогашна ниска украсена стена. Как ли бе изглеждало това място? Представи си го и ѝ се прииска да може да го нарисува. Определено би ѝ помогнало да го види.

Къде би могъл да е порталът? Най-вероятно в центъра, затова и Шалан се отправи нататък. Натъкна се на голяма каменна могила.

— И това е всичко? — попита Скалата. — Е само още камъни.

— Точно това се надявах да намеря. Всичко, оставено на открито, щеше да е отнесено от ветровете или замазано с крем. Ако ще намираме нещо полезно, то ще трябва да е вътре.

— Вътре? — обади се друг мостови. — Вътре в какво?

— В сградите — отговори Шалан. Опипваше камъка, докато не намери гънка откъм гърба му. Обърна се към Ренарин. — Принц Ренарин, бихте ли съсекли този камък за мен?

Адолин вдигна сферата си в тъмното помещение и освети стената. След като бе прекарал толкова време на открито през дъждовния сезон, сега намираше странно, че по шлема му не потропват капки. Застоялият въздух вътре вече ставаше влажен. Дори с тътренето на краката и прокашлянето на войниците, Адолин имаше усещането, че е прекалено тихо. В тази каменна гробница като че се намираха на цели мили от бойното поле навън.

— Откъде знаехте, сър? — попита Белязания. — Как предположихте, че каменната могила ще е куха?

— Защото една умна жена веднъж ме помоли да нападна някакъв камък.

Заедно Адолин и тези войници бяха заобиколили голямото скално образувание, което паршендите ползваха да пази гърбовете им. С няколко завъртания на Меча Адолин изряза вход в могилата, която се оказа куха, както се надяваше.

Мина през прашни стаи, пълни с кости и някакви сухи отломки, навярно мебели. Може би бяха изгнили дълго преди кремът да запечата напълно сградата. Дали тя е била някаква жилищна сграда? Или пазар? Наистина имаше доста стаи, по много каси висяха ръждиви панти за врати.

Хиляда войника се движеха в сградата с него и носеха фенери с огромни обработени камъни — пет пъти по-големи от броамите. Ала дори и някои от тях вече тъмнееха. Отдавна нямаше буря.

Хиляда човека бяха много за минаване през тези призрачни стаи. Но стига Адолин да не грешеше, вече би трябвало да наближават противоположната стена, онази точно зад паршендите. Някои от хората му огледаха близките стаи и се върнаха с потвърждение. Сградата свършваше тук. Адолин сега забеляза очертанията на прозорците, запечатани с крем, който се бе процедил през годините, беше се стекъл по стените и се беше натрупал на пода.

— Добре — викна той на ротните командири и капитаните. — Да съберем всички, които успеем, в тази стая и в залата отпред. Аз ще изсека изход. Щом го отворя, трябва да се изсипем навън и да нападнем пеещите паршенди.

— Първа рота, разделяте се на две и пазите изхода. Не позволявайте да ви изтласкат! Аз ще нападна и ще опитам да привлека вниманието им. Всички останали, излизате и се включвате веднага в нападението.

Войниците закимаха. Адолин пое дълбоко дъх, спусна забралото и приближи стената. Намираха се на втория етаж на сградата, но той прецени, че наслоеният навън крем ги поставя почти на нивото на земята. И наистина, долови отвън слаб звук. Тананикане, което резонираше през стената.

В името на Бурите, паршендите бяха точно тук. Призова Меча, изчака ротните командири да поставят хората си в готовност и сряза стената на няколко дълги ивици. Със замах мина и в другата посока, после стовари облеченото си в Броня рамо върху нея.

Стената се строши и падна навън. Парчетата камък отскачаха от доспехите на Адолин. Дъждът се завърна с пълна сила. Адолин се намираше едва на няколко стъпки над земята и нетърпеливо излезе на влажните хлъзгави скали. Вляво, паршендските резерви стояха в редици с гръб към него, погълнати от песента. Шумът на битката почти не се чуваше тук, сподавен от нечовешката песен, от която по гърба на Адолин пролазваха тръпки.

Отлично. Дъждът и песента бяха прикрили звука от отварянето на стената. Адолин изсече още един изход, докато войниците се изсипваха от първия, понесли фенерите. Тъкмо подхвана трети, и чу вик. Един от паршендите най-сетне го бе забелязал. Всъщност беше жена. С новата форма това беше станало по-видимо от преди.

Пробяга късото разстояние до паршендите и се хвърли сред тях, размахвайки смъртоносно Меча. Телата падаха мъртви с изгорели очи. Пет, после десет. Войниците се присъединиха към него, забиваха копията си в паршендите и прекъсваха ужасната им песен.

Беше изумително лесно. Паршендите прекъсваха песента неохотно и излизаха от унеса си замаяни и объркани. Онези от тях, които се биеха, го правеха безредно, а бързото нападение на Адолин не им даде време да призоват странните си просветващи сили.

Беше като да изтребваш спящи хора. Адолин и по-рано беше вършил мръсна работа с Меча и Бронята. Проклятие, всеки, който излизаше като Броненосец на бойното поле срещу обикновени хора, вършеше мръсна работа — изтребваше противници, които със същия успех можеха да са въоръжени с пръчки деца. Днес обаче беше по-лошо. Често паршендите идваха на себе си точно преди да ги убие — примигваха да се свестят, отърсваха се да се събудят и се озоваваха лице в лице с пълен Броненосец, който изтребваше другарите им под дъжда. Ужасените им погледи преследваха Адолин, когато запращаше труп подир труп на земята.

Къде беше Вълнението, което обикновено го тласкаше през тези кланета? Нужно му беше. Вместо това, изпитваше само погнуса. Изправен насред полето с току-що убити паршенди, с виещата се в дъжда кисела миризма на дим от изгорените очи, Адолин потрепери и изтърва отвратено Меча си. Той изчезна в мъгла.

Нещо се стовари върху гърба му.

Адолин се препъна в един труп, залитна, но не падна, и се обърна. В гърдите го удари Меч и светеща мрежа от пукнатини плъпна по бронята му. Той отклони следващия удар с предмишница и отстъпи в бойна стойка.

Тя стоеше пред него и по Бронята ѝ се стичаше дъжд. Как се бе нарекла? Ешонаи.

Адолин ѝ се усмихна зад шлема. Можеше да направи това. Честен бой. Вдигна ръце, Мечът му се появи в мъглата и той замахна нагоре и отрази удара ѝ.

Благодаря ти, помисли Адолин.

Далинар препускаше на гърба на Храбрец по моста откъм платото на Роион и притискаше кървящата рана в страната си. Глупаво. Трябваше да забележи копието. Беше толкова съсредоточен върху червените светкавици и бързите движения на паршендските бойни двойки.

Истината е, рече си той, когато се плъзна от седлото, за да го прегледа военният лекар, че вече си стар. Може би не по мярката на живота, понеже беше едва на петдесетина години, но по мярката на войника — определено. Без помощта на Бронята беше бавен и слаб. Убиването беше игра за младите, пък дори само защото старите падаха първи.

Проклетият дъжд не спираше и Далинар се отърва от него, като влезе под една от палатките на Навани. Стрелците попречиха на паршендите да прехвърлят пропастта и да попречат на отстъплението на обкръжения Роион. С тяхна помощ Далинар спаси войската на Върховния принц или поне половината от нея, но загуби цялото северно плато. Роион се върна на кон, следван от изнурения пешак капитан Хал. Синът на генерал Хал носеше собствената си Броня и заетия от Телеб Меч, който бе успял да вземе от трупа му.

Бяха принудени да изоставят тялото на Телеб и Бронята. Също толкова лошо беше, че пеенето на паршендите продължаваше необезпокоявано. Въпреки спасяването на войниците, това бе страшен разгром.

Далинар свали гръдната си броня и с пъшкане седна на подаденото от лекаря столче. Изтърпя грижите на жената, макар да знаеше, че раната не е опасна. Лоша беше — всяка рана на бойното поле беше лоша, особено ако засегнеше ръката, която борави с оръжието — но нямаше да го убие.

— В името на Бурите — възкликна жената. — Върховни принце, та Вие сте целият в белези тук. Колко пъти са Ви ранявали в рамото?

— Не мога да си спомня.

— Как въобще можете да ползвате ръката си?

— Упражнения и опит.

— Не става така… — прошепна тя с широко отворени очи. — Тоест… в името на Бурите…

— Просто зашийте раната. Да, ще страня от бойното поле днес. Не, няма да товаря ръката. Да, чувал съм всичко това по-рано.

Преди всичко, не трябваше да излиза на бойното поле днес. Казваше си, че повече няма да участва в битка. Предполагаше се, че вече е държавник, а не пълководец.

Ала от време на време Тоягата имаше нужда да се прояви. Необходимо беше за войниците. Бурята да го отнесе, необходимо беше за него. Той…

Навани нахълта в палатката.

Твърде късно. Далинар въздъхна, когато тя се отправи към него. Навани мина край фабриала — той светеше на малък пиедестал и събираше около себе си водата в искрящо кълбо. Тази вода се оттичаше по две метални пръчки отстрани на фабриала, изливаше се на земята, после изтичаше вън от палатката и през ръба на платото.

Далинар мрачно вдигна поглед към Навани в очакване тя да го сгълчи като новобранец, който си е забравил бруса. Ала Навани го прегърна откъм здравата страна и го притисна силно.

— Без забележки?

— На война сме — прошепна тя. — И губим, нали?

Далинар погледна стрелците с лък. Стрелите им бяха на привършване. Не смееше да говори високо, за да не го чуят.

— Да.

Лекарката го стрелна с поглед, после сведе глава и продължи да шие.

— Ти влезе в боя, когато някой имаше нужда от теб. Спаси живота на един Върховен принц и неговите войници. Защо очакваш да се гневя?

— Защото си ти — отговори Далинар, вдигна здравата ръка и прокара пръсти през косите ѝ.

— Адолин е спечелил своето плато — каза Навани. — Паршендите там са бити и разпръснати. Аладар се държи. Роион загуби, но оставаме наравно. Защо да губим тогава? По лицето ти виждам, че е така, но не го разбирам.

— Равенството е загуба за нас — отговори Далинар. Усещаше как нещо се надига. Далече на запад. — Ако допеят песента, това е краят, както предупреди Рлаин.

Лекарката завърши, доколкото можа, и остави Далинар да си облече ризата и куртката, които щяха да държат превръзката на място. Щом се облече, той стана с намерението да иде в щабната палатка и да се осведоми за новостите от генерал Хал. Прекъсна го нахълтването на Роион в палатката.

— Далинар! — завтече се към него плешивият принц и го улови за ръката. Ранената. Далинар се сви от болка. — Там е същинска кървава баня! Мъртви сме. В името на Бурята, мъртви сме!

Недалеч стрелците се размърдаха. Стрелите бяха свършили. На платото отсреща се събираше море от червени очи като тлеещи въглени в мрака.

Колкото и да му се щеше на Далинар да зашлеви Роион, не така се постъпваше с Върховен принц, макар и хистеричен. Затова го извлече от палатката. Дъждът — вече същинска буря — беше леден през мократа му униформа.

— Овладей се, Сиятелни господарю — строго рече Далинар. — Адолин спечели своето плато. Не всичко е толкова зле, колкото изглежда.

— Не трябва да свършва така — проговори Всемогъщият.

В името на Бурите! Далинар отблъсна Роион и отиде в центъра на платото. Вдигна поглед към небето.

— Отговори ми! Дай ми знак, че ме чуваш!

— Чувам те!

Най-сетне. Някакъв напредък.

— Ти Всемогъщият ли си?

— Казах ти, че не съм, дете на Честта.

— Какво си тогава?

АЗ СЪМ ОНОВА, КОЕТО НОСИ СВЕТЛИНА И ТЪМНИНА.

Гласът зазвуча по-гръмовно и далечно.

— Отецът на Бурята — рече Далинар. — Ти вестител ли си?

НЕ.

— Значи си духче или бог?

И ДВЕТЕ.

— Какво целиш като ми говориш? — провикна се Далинар към небето. — Какво става?

ТЕ ПРИЗОВАВАТ БУРЯ. ПРОТИВОПОЛОЖНА НА МЕН. СМЪРТОНОСНА.

— Как да я спрем?

НЕ МОЖЕТЕ.

— Трябва да има някакъв начин.

АЗ ВИ НОСЯ БУРЯ НА ПРЕЧИСТВАНЕТО. ТЯ ЩЕ ОТНЕСЕ ВАШИТЕ ТРУПОВЕ. ТОВА Е ВСИЧКО, КОЕТО МОГА ДА НАПРАВЯ.

— Не! Не смей да ни изоставяш!

МИГАР ИСКАШ НЕЩО ОТ МЕН, ТВОЯ БОГ?

— Ти не си мой бог. Никога не си бил мой бог! Ти си сянка, лъжа!

В далечината злокобно изрева гръм. Дъждът заудря по-силно лицето на Далинар.

ПРИЗОВАН СЪМ. ТРЯБВА ДА ИДА. ЕДНА ДЪЩЕРЯ НЕ СЕ ПОДЧИНЯВА. НЕ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ ВИДЕНИЯ, ДЕТЕ НА ЧЕСТТА. ТОВА Е КРАЯТ. ОСТАНИ СИ С ДОБРО.

— Отче на Бурята! — викна Далинар. — Трябва да има някакъв начин! Аз няма да умра тук!

Тишина. Дори гръмотевици нямаше. Хората се бяха насъбрали около Далинар: войници, писари, вестоносци, Роион и Навани. Уплашени хора.

— Не ни изоставяй — промълви Далинар и гласът му пресекна. — Моля те…

Моаш пристъпи напред. Забралото му беше вдигнато, а на лицето му бе изписана болка.

— Каладин?

— Трябваше да направя избора, който да ми позволи да спя нощем, Моаш — изнурено рече Каладин, застанал пред изпадналия в несвяст крал. Около стъпалото му се събираше локва кръв от отворената рана. Главата му се въртеше и той трябваше да се обляга на копието, за да стои на крака.

— Каза, че може да се разчита на него — обърна се Гробовния към Моаш и гласът му прокънтя в шлема. — Обеща ми, Моаш!

— На Каладин може да се вярва — отвърна Моаш. Бяха само тримата — четирима с краля — и стояха в пустия коридор в двореца.

Тъжно място да умре човек. Далече от вятъра.

— Той просто е малко объркан — рече Моаш и пристъпи по-напред. — Все още замисълът ни може да проработи. Никому не си казал, нали, Кал?

Познавам този коридор, осъзна Каладин. Точно тук се натъкнахме на Убиеца в бяло. На стената вляво от него имаше прозорци, затворени с капаци срещу дъжда. Да… там. Забеляза дъските върху дупката, която убиецът беше изрязал в стената. Мястото, откъдето Каладин пропадна в чернотата.

И отново беше тук. Пое дълбоко дъх, изправи се доколкото можа на здравия си крак и насочи копието към Моаш.

Бурите да го отнесат, колко го болеше кракът.

— Кал, кралят явно е ранен — отбеляза Моаш. — Проследихме кървавата следа дотук. Всъщност той вече е мъртъв.

Кървава следа. Каладин запримигва с уморените си очи. Разбира се. Мислеше бавно. Би трябвало да се досети за следата.

Моаш спря на няколко стъпки от него, колкото да е извън прекия обсег на копието.

— Какво ще правиш, Кал? — попита Моаш и погледна насоченото към него копие. — Наистина ли ще нападнеш човек от Мост Четири?

— Ти изостави Мост Четири в мига, в който се обърна срещу нашия дълг — прошепна Каладин.

— А ти си различен?

— Не, не съм — призна Каладин и усети празнота в стомаха си. — Но се старая да променя това.

Моаш направи още една крачка, ала Каладин вдигна върха на копието към лицето му. Приятелят му спря и вдигна отбранително облечените си в ръкавици ръце.

Гробовния пристъпи напред, но Моаш го спря, сетне се обърна към Каладин.

— Какво мислиш, че ще постигнеш така, Кал? Ако ни попречиш, просто ще причиниш смъртта си, а кралят си остава мъртъв. Искаш да знам, че не си съгласен? Добре. Опита. Сега си надвит и няма смисъл да се биеш. Свали копието.

Каладин погледна през рамо. Кралят още дишаше.

Бронята на Моаш изтрака. Каладин се обърна и пак вдигна копието. Проклятие… главата му вече кънтеше.

— Сериозен съм, Кал.

— И ще нападнеш мен? Твоя капитан? Твоя приятел?

— Не обръщай думите ми.

— Защо не? Кое е по-важно за теб? Аз или дребнавото ти отмъщение?

— Той ги уби, Каладин — остро отвърна Моаш. — Това жалко подобие на крал уби единственото семейство, което някога съм имал.

— Знам.

— Защо го защитаваш тогава?

— Не е станало по негова вина.

— Глу…

— Не е виновен той — настоя Каладин. — Но аз щях да съм тук, дори и да беше виновен, Моаш! Ние трябва да сме по-добри, ти и аз. Това е… Не мога да го обясня, не и напълно. Трябва да ми повярваш. Откажи се. Кралят още не е видял нито тебе, нито Гробовния. Ще идем при Далинар и аз ще имам грижата да получиш възмездие срещу когото трябва, Рошоне, който наистина стои зад смъртта на семейството ти. А ние, Моаш, ние няма да бъдем такива. Убийци в тъмните ходници, които погубват един пиян човек, защото го намират противен, и си казват, че това е за доброто на кралството. Ако ще убивам някого, ще го убия посред бял ден и то, само защото няма друг начин.

Моаш се поколеба. Гробовния се размърда зад него, ала Моаш отново вдигна ръка да го спре. Погледна Каладин в очите и поклати глава.

— Съжалявам, Кал. Късно е вече.

— Няма да се добереш до него. Няма да отстъпя.

— Не бих и поискал да отстъпваш — отвърна Моаш и затвори наличника на шлема. Страните му се замъглиха, когато се заключи.

84 Който спасява

Каменният блок се плъзна навътре и потвърди предположенията на Шалан. Бяха отворили сграда, в която никой не бе влизал — даже никой не я бе виждал — от векове. Ренарин отстъпи от дупката, която изсече, и пусна Шалан да пристъпи напред. Въздухът вътре беше спарен и миришеше на мухъл.

Ренарин освободи Меча си и след това, странно, въздъхна с облекчение и се облегна на външната стена на сградата. Шалан понечи да влезе, но мостовите се вмъкнаха пред нея да проверят дали е безопасно, като вдигнаха високо сапфирените фенери.

В светлината им се разкри великолепие.

Шалан остана без дъх. Просторното овално помещение бе достойно за дворец или храм. Стените и подът бяха покрити с мозайки с величествени изображения и смайващи цветове. Рицари в брони стояха пред завихрени червено-сини небеса. Хора с всякакво положение бяха изобразени в разни сцени. Всяка мозайка бе изработена от всякакви камъни в наситени цветове — майсторско произведение, което събираше целия свят в една зала.

Притеснена да не повреди някак портала, Шалан беше разположила срезовете, които Ренарин направи, близо до гънката, която смяташе за врата. Явно не беше сбъркала. Влезе през дупката и тръгна да обиколи кръглото помещение, като тихо броеше дяловете на подовата мозайка. Основните бяха десет, тъкмо колкото десетте рицарски ордена, десетте кралства и десетте народа. И там, между дяловете, изобразяващи първото и десетото кралства, имаше по-тясно единадесето парче. На него беше представена висока кула. Уритиру.

Намери го. Портала. А какво изкуство! Каква красота. Оставяше човек без дъх.

Не, точно сега нямаше време да се възхищава на изкуството. Огромната мозайка на пода се завиваше към центъра, ала мечовете на всички рицари сочеха към един и същ дял от стената и Шалан се отправи натам. Всичко тук изглеждаше съвършено запазено, дори в лампите по стените си стояха потъмнелите скъпоценни камъни.

На стената Шалан видя метален диск в камъка. Стоманен ли беше? Не беше ръждясал, дори не беше помътнял, ако и да бе изоставен отдавна.

— Задава се — обяви Ренарин от другия край на помещението и тихият му глас отекна под куполообразния таван. Бурите да го отнесат, това момче звучеше обезпокоително, особено при воя на бурята и шума на дъжда, който пердашеше платото навън.

Дойдоха Сиятелната Инадара и още няколко учени. Пристъпиха вътре, ахнаха и взеха да приказват една през друга, щом се втурнаха да разглеждат мозайките.

Шалан разучаваше странния диск в стената. Очертанията му бяха на звезда с десет лъча, а точно в средата му имаше тесен отвор. Сияйните са можели да задействат това място, разсъждаваше тя. И какво са имали Сияйните, което никой друг не е притежавал? Много неща, но формата на отвора ѝ позволи доста добре да предположи защо само те са можели да накарат Портата на Обета да работи.

— Ренарин, елате тук — рече Шалан.

Момъкът изтрополи към нея.

— Шалан — предупредително се обади Шарка. — Времето е много малко. Те са призовали Вечната Буря. И… и има още нещо, задава се от другата посока. Буря?

— Сега е дъждовният сезон — възрази Шалан и го изгледа. Шарка надипляше стената току до металния диск. — Няма бури.

— Обаче се задава буря. Шалан, двете бури ще ударят едновременно. Две бури от двете страни. Ще се сблъскат точно тук.

— И май няма, нали разбираш, просто да се погълнат взаимно?

— Те ще се подхранват — отвърна Шарка. — Като при сблъсъка на две вълни, когато гребените им се срещат… ще се създаде такава буря, каквато никой на света не е виждал. Камъните ще се разтрошат, самите плата може да рухнат. Ще бъде лошо. Много, много лошо.

Шалан хвърли поглед на Инадара, която бе дошла до нея.

— Какво мислите?

— Не знам какво да мисля, Сиятелна — отговори Инадара. — Вие бяхте права за това място. Аз… вече нямам вяра на преценката си кое е вярно и кое е грешно.

— Трябва да придвижим войските на това плато — каза Шалан. — Дори и да победят паршендите, те са обречени, ако ние не накараме този портал да работи.

— Изобщо не прилича на портал — подхвърли Инадара. — Какво ще направи? Ще отвори врата в стената?

— Не знам — отговори Шалан и погледна Ренарин. — Призовете Меча си.

Той го стори и се сви, когато Острието се появи. Шалан посочи приличния на ключалка отвор, вслушвайки се в предчувствието си.

— Проверете можете ли да надраскате метала с Меча. Бъдете много внимателен. Не искаме да съсипем Портата на Обета, ако греша.

Ренарин приближи и предпазливо, повеждайки върха му с ръка, постави Меча върху метала до отвора. Изсумтя, понеже Мечът не сряза диска. Опита малко по-силно, но металът устоя.

— Направен е от същото нещо! — развълнувано възкликна Шалан. — И формата на отвора приляга на Меч. Опитайте да вкарате оръжието, много бавно.

Ренарин го направи и когато острието влезе, цялата форма на отвора се промени, металът се раздвижи, за да прилегне Меча на Ренарин. Работеше! Вкара го и двамата се обърнаха да огледат залата. Нищо не се бе променило видимо.

— Стана ли нещо? — попита Ренарин.

— Трябва да е станало — отговори Шалан. Навярно бяха отключили вратата. Но как да завъртят онова, което отговаря на дръжката?

— Нужна ни е помощта на Върховната господарка Навани — разсъди Шалан. — И което е по-важно, трябва да доведем всички тук. Войници, мостови, вървете! Тичайте и кажете на Далинар да събере войските си на това плато. Кажете му, че ако не го стори, всички са обречени. А ние с вас, учени, ще съберем глави и ще узнаем как, в името на Бурите, работи това нещо.

Адолин танцуваше в бурята и разменяше удари с Ешонаи. Добра беше, ако и да не използваше познати нему позиции. Избягваше ударите му, подвеждаше го с Меча си, движеше се през бурята като припукваща светкавица.

Адолин не изоставаше, замахваше с Меча, изтикваше я по-далеч. Двубой. Той можеше да победи в двубой. Дори в буря, дори срещу чудовище, Адолин можеше да го направи. Изтласка я през платото, по-близо до мястото, където неговите хора бяха прехвърлили пропастта, за да се включат в битката.

Трудно беше да я подмами. Срещал беше тази Ешонаи само два пъти, но начинът, по който тя се биеше, му създаваше усещането, че я познава. Чувстваше жаждата ѝ за кръв. Жаждата ѝ да убива. Вълнението. Той самият не го изпитваше. Усещаше го в нея.

Наоколо паршендите или бягаха, или се сражаваха в малки групи, докато адолиновите хора ги нападаха. Той мина край един паршендски войник, повален от човеците и с разпран корем. Мъчеше се да изпълзи под дъжда. По платото се лееха кръв и вода, а между гръмотевиците се разнасяха неистови викове.

Гръм. Гръм далече на запад. Адолин погледна нататък и за малко да се разсее. Виждаше как се заражда, как вятърът и дъждът се въртят в огромна колона, проблясваща в червено.

Ешонаи замахна към него, Адолин се обърна и пресрещна удара с предмишница. Тази част на Бронята му отслабваше и от пукнатините изтичаше Светлина. Пристъпи в обхвата ѝ; хванал Меча с една ръка замахна в страната на Ешонаи. Награди го стенанието ѝ. Ала тя не се преви. Даже не отстъпи. Вдигна Меча си и за пореден път го стовари върху предмишницата му.

Бронята там избухна в светлина и разтопен метал. Бурята да го отнесе. Адолин се принуди да дръпне ръката и да освободи ръкавицата. Без поддръжката на Бронята тя беше прекалено тежка, затова я остави да тупне от ръката му на земята. Вятърът по откритата му кожа беше удивително силен.

Още малко, рече си Адолин и не отстъпи, въпреки загубата на част от Бронята. Грабна Меча с две ръце — едната покрита с метал, другата гола — и се хвърли напред с поредица удари. Излезе от Вятърната позиция. Без величествени замахвания. Трябваше му неистовият бяс на Огнената позиция. Не само заради мощта, а и заради онова, което искаше да разкрие на Ешонаи.

Ешонаи изръмжа, принудена да отстъпи.

— Твоят ден свърши, разрушителю — изрече тя в шлема си. — Днес жестокостта ти се обръща срещу теб. Днес изтреблението преминава от нас към вас.

Още малко.

Адолин я притисна с майсторски пристъп, после поотслаби натиска и ѝ даде възможност да действа. Тя тутакси се възползва и замахна към шлема му, който изпускаше светлина заради предишен удар. Да, Ешонаи бе напълно погълната от Вълнението. То ѝ даваше жизненост и сила, ала я подтикваше към безразсъдство. Караше я да не забелязва нищо наоколо.

Адолин понесе удара в главата и се олюля. Ешонаи се разсмя доволно и понечи пак да замахне.

Адолин се хвърли напред и стовари рамото и главата си в гърдите ѝ. Шлемът му избухна от силата на удара, но дръзкият ход успя.

Ешонаи не бе забелязала колко близо са до пропастта.

Ударът на Адолин я хвърли от ръба на платото. Принцът усети паниката ѝ, чу я да вика, докато падаше в чернотата.

За беля избухването на шлема заслепи за миг Адолин. Той залитна и когато пристъпи, кракът му увисна във въздуха. Залюля се напред и падна към бездната.

В един безкраен миг изпитваше само ужас и страх. Замръзнала вечност, преди да осъзнае, че не пада. Зрението му се проясни и той погледна в пропастта. Наоколо се лееше плътен дъжд. После погледна през рамо.

Двама мостови стискаха стоманените брънки на полата на Бронята му и се бореха да го удържат на ръба. Те пъшкаха и стискаха хлъзгавия метал, запънали здраво нозе в камъните, за да не бъдат повлечени с него.

Появиха се още войници. Завтекоха се да помагат. Ръце грабнаха Адолин през кръста и за раменете. Всички заедно го изтеглиха от ръба на пропастта, докато смогна да възстанови равновесието си и да се отдалечи от бездната.

Войниците нададоха радостни възгласи, а Адолин се засмя уморено. Обърна се към мостовите, Белязания и Дрей.

— Май не е нужно да се чудя можете ли да вървите редом с мен или не.

— Нищо работа — отвърна Белязания.

— Аха — додаде Дрей. — Лесно е да вдигнеш някакъв дебел светлоок. Пробвайте някой път да вдигнете моста.

Адолин се усмихна и отри водата от лицето си с голата ръка.

— Вижте дали ще намерите парче от бронята на предмишницата или от шлема. Израстването на Бронята става по-лесно, ако има семка. Вземете и ръкавицата ми, ако обичате.

Двамата кимнаха. Червените светкавици в небето се умножаваха, а въртящата се колона тъмен дъжд растеше и се разширяваше навън. Това… това не изглеждаше добър знак.

Адолин трябваше да разбере по-добре какво става с остатъка от войската. Изтича по моста до централното плато. Къде беше баща му? Какво ставаше на фронтовете на Аладар и Роион? Върнала ли се беше Шалан от експедицията?

Тук всичко изглеждаше безредно. Все по-силните ветрове разкъсваха палатките, някои бяха паднали. Хора бягаха насам-нататък. Адолин съгледа една фигура в плътно наметало, която крачеше целенасочено под дъжда. Този човек май знаеше какво прави. Адолин го улови за ръката.

— Къде е баща ми? — попита той. — Какви заповеди имаш да предадеш на войската?

Качулката на наметалото падна и човекът се обърна да погледне Адолин. Очите му бяха малко прекалено големи и кръгли. Гола глава. Прозирни широки дрехи под наметалото.

Убиецът в бяло.

Моаш пристъпи напред, ала не призова Меча си.

Каладин удари с копието. Напразно. Използвал беше последните си сили да стои прав. Копието му отскочи от шлема на Моаш. Той удари оръжието с юмрук и разби дървото.

Каладин залитна и спря, ала Моаш не беше приключил. Излезе напред и стовари бронирания си юмрук в корема на Каладин.

Каладин остана без дъх и се преви, а вътре в него някакви неща се счупиха. Ребрата се натрошиха като съчки от невъзможно силния юмрук. Каладин закашля и опръска Бронята на Моаш с кръв, после изстена. Приятелят му отстъпи и оттегли юмрука си.

Каладин рухна на студения каменен под. Всичко се тресеше. Имаше чувството, че очите му ще изскочат. Претърколи се на счупения си гръден кош.

— Бурята да го отнесе. — Гласът на Моаш се чуваше някъде далеч. — Ударих по-силно, отколкото исках.

— Направи каквото трябваше. — Гробовния.

О, Отче на Бурята… болката…

— Сега какво? — попита Моаш.

— Свършваме с това. Убиваме краля с Меч. Да се надяваме, че ще изглежда като от ръката на Убиеца в бяло. Кървавите следи са дразнещи. Хората ще вземат да си задават въпроси. Хайде, нека срежа тези дъски, все едно е минал през стената, като преди.

Студен въздух. Дъжд.

Викове? Много далечни? Гласът му беше познат…

— Сил? — прошепна Каладин през окървавените си устни. — Сил?

Нищо.

— Бягах, докато… докато не можех повече — промълви той. — Край… на надбягването.

Животът преди смъртта.

— Аз ще го направя — рече Гробовния. — Аз ще поема това бреме.

— Правото е мое! — възрази Моаш.

Каладин примигна и спря поглед на тялото на краля. Още дишаше.

Аз ще защитавам онези, които не могат да се защитят сами.

Вече му беше ясно защо трябваше да направи този избор. Обърна се и застана на колене. Гробовния и Моаш спореха.

— Трябва да го защитя — прошепна Каладин.

Защо?

— Ако защитавам… — продължи той и закашля. — Ако защитавам… само хората, които харесвам, значи не ме е грижа дали постъпвам правилно.

Значи го беше грижа само за онова, което му е удобно.

Това не беше закрила. Това беше себичност.

Напрегнат, със сетни сили, Каладин вдигна стъпало. Здравото. Кашляйки кръв, той се надигна и със залитане се изправи между Елокар и убийците. С треперещи пръсти опипа колана си и след два опита извади ножа. Стисна насълзените си от болка очи и като в мъгла видя как двамата Броненосци го гледат.

Моаш бавно вдигна забралото и се видя изуменото му лице.

— Отче на Бурята… Кал, как стоиш?

Вече му беше ясно.

Затова се беше върнал. Заради Тиен, заради Далинар и заради онова, което е правилно. Но най-вече, за да защити.

Ето такъв човек искаше да бъде.

Каладин отмести стъпало назад, опря пета в краля и зае бойна стойка. После вдигна ръката с ножа. Тя трепереше като покрив под гръмотевична буря. Погледна Моаш в очите.

Силата преди слабостта.

— Вие. Няма. Да го. Убиете.

— Довърши това, Моаш — рече Гробовния.

— В името на Бурята, няма нужда. Виж го само. Не може да се бие.

Каладин беше изтощен. Поне успя да стане.

Това беше краят. Пътуването започна и завърши.

Викове. Каладин ги чу отново, сякаш по-близо.

— Той е мой! — говореше женски глас. — Той ми принадлежи.

ТОЙ НАРУШИ КЛЕТВАТА СИ.

— Видя твърде много — обясни Гробовния на Моаш. — Ако оцелее днес, ще ни предаде. Знаеш, че казвам истината, Моаш. Убий го.

Ножът се изплъзна от пръстите на Каладин и изтрополи на земята. Беше твърде слаб да го задържи. Ръката му се отпусна до тялото и той замаяно се втренчи в ножа.

Не ме е грижа.

ТОЙ ЩЕ ТЕ УБИЕ.

— Съжалявам, Кал — продума Моаш и приближи. — Трябваше още в началото да го направя бързо.

— Думите, Каладин — това беше гласът на Сил. — Трябва да кажеш думите!

ЗАБРАНЯВАМ.

ТВОЯТА ВОЛЯ НЕ Е ВАЖНА!, кресна Сил. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ЗАДЪРЖИШ, АКО ТОЙ КАЖЕ ДУМИТЕ! ДУМИТЕ, КАЛАДИН! КАЖИ ГИ!

— Ще защитавам дори онези, които мразя — прошепна Каладин през кървавите си устни, — щом това е правилно.

В ръцете на Моаш се появи Меч.

Далечен тътен. Гръм.

ДУМИТЕ СА ПРИЕТИ, неохотно рече Отецът на Бурята.

— Каладин! — настоя Сил. — Протегни ръка!

Тя внезапно стана видима и полетя около него като лента светлина.

— Не мога… — отвърна безсилно Каладин.

— Протегни ръка!

Той протегна треперлива ръка. Моаш се поколеба.

От отвора в стената задуха вятър. Лентата светлина на Сил се превърна в мъглица. Тя често приемаше тази форма. Сребърна мъгла, която ставаше все по-голяма, събра се пред Каладин и влезе в ръката му.

Светъл и блестящ Меч се появи от мъглата. По дължината му се виеха шарки, от които излизаше ярка синя светлина.

Каладин пое дълбоко дъх, като че за пръв път се будеше напълно. Коридорът потъна в мрак, когато Светлината във всяка лампа трепна и угасна.

За миг останаха в тъмнина.

После Каладин избухна в Светлина.

Тя изригна от тялото му и той засия като бяло слънце в мрака. Моаш отстъпи пребледнял и вдигна ръка да заслони очи от белия блясък.

Болката се изпари като мъгла в горещ ден. Хватката на Каладин се стегна около дръжката на Меча. Пред това оръжие остриетата на Гробовния и Моаш изглеждаха прости. Един по един капаците на прозорците в целия коридор се отвориха и вятърът нахлу с писък. Зад Каладин по пода се появи скреж, който нарастваше с отдалечаването си от него. В скрежа се очерта глиф, почти като крила.

Гробовния извика и падна в желанието си по-бързо да избяга. Моаш заотстъпва, без да откъсва поглед от Каладин.

— Сияйните рицари — тихо продума Каладин — се върнаха.

— Закъсняхме! — викна Гробовния.

Каладин се свъси, после хвърли поглед към краля.

— Диаграмата говореше за това — рече Гробовния, докато бързо се измъкваше по коридора. — Пропуснахме го. Напълно го пропуснахме! Съсредоточихме се да те отделим от Далинар, а не върху това, в какво могат да те превърнат нашите действия!

Моаш местеше поглед от Гробовния към Каладин. После се обърна, а Бронята му изтрака, когато хукна по коридора и изчезна.

Каладин, прозвуча гласът на Сил в ума му. Все още има нещо много лошо. Усещам го във ветровете.

Гробовния се разсмя като умопобъркан.

— Да ме отделят от Далинар? — прошепна Каладин. — Че какво значение има за тях?

Обърна се и погледна на изток.

О, не…

85 Погълнат от небето

— И тя не каза дори може ли да отвори пътя? — попита Далинар, докато крачеше към щабната палатка. Дъждът биеше земята наоколо тъй силно, че вече бе невъзможно в светлината на фабриалите на Навани да се различат отделните завихряни от вятъра струи. Отдавна трябваше да се е подслонил някъде.

— Не, Сиятелни господарю — отговори мостовият, Пеет. — Но настоя, че не можем да посрещнем онова, което се задава. Две бури.

— Как е възможно да са две? — учуди се Навани. Носеше плътно наметало, ала беше прогизнала до кости, а чадърът ѝ отдавна беше отнесен от вятъра. Роион вървеше от другата страна на Далинар; мустаците и брадичката му бяха натежали от водата.

— Не знам, Сиятелна — рече Пеет. — Това каза тя. Буря и нещо друго. Нарече го Вечната Буря. Очаква да се сблъскат точно тук.

Далинар се смръщи умислено. Щабната палатка беше току пред тях. Там щеше да поговори с военачалниците си и…

Палатката се разтресе, после пристъпът на вятъра я откъсна. Влачейки въжета и рейки, тя мина толкова близо до Далинар, че той почти можеше да я докосне. Изруга, когато светлината на десетките фенери, съхранявани в палатката, се пръсна по платото. Писарите и войниците се щураха и се мъчеха да уловят понесените от вятъра и дъжда карти и документи.

— Бурята да го отнесе! — рече Далинар и застана с гръб към мощния вятър. — Трябват ми последните новини!

— Сър! — Дотърча полевият командир Каел. Съпругата му Апара тичаше подире му. Униформата на Каел беше почти суха, но това бързо се променяше. — Аладар е спечелил своето плато! Апара тъкмо съставяше доклада за Вас.

— Наистина ли?

Всемогъщият да благослови Аладар. Той успя.

— Тъй вярно — отвърна Каел. Трябваше да крещи, за да надвика вятъра и дъжда. — Върховният принц Аладар каза, че пеещите паршенди просто са се оставили да ги избие. Останалите избягали разгромени. Дори при загубата на платото на Роион, победихме!

— Не ми се струва така — викна в отговор Далинар. Само преди минути дъждът беше слаб. Положението бързо се влошаваше. — Незабавно прати заповед до Аладар, сина ми и генерал Хал. На югоизток от нас има едно съвсем кръгло плато. Искам всички наши войски да се преместят там и да се готвят за бурята.

— Слушам! — каза Каел и отдаде чест с ръка на гърдите. С другата ръка обаче той посочи над рамото на Далинар. — Сър, видяхте ли това?

Далинар се обърна и погледна на запад. Блестеше червена светлина. Като че самото небе се гърчеше, а в него се зараждаше нещо, което се въртеше в ядро на огромна буря и растеше бързо.

— Всемогъщи в небесата… — прошепна Навани.

Наблизо още една палатка се разтресе и се изтръгна от земята.

— Напускайте палатките, Каел — нареди Далинар. — Предай на всички да тръгват. Веднага. Навани, върви при Сиятелната Шалан. Помогни ѝ, ако можеш.

Офицерът хукна и почна да крещи заповеди. Навани тръгна с него и изчезна в нощта. Отряд войници я последваха, за да я пазят.

— А аз, Далинар? — обади се Роион.

— Нужно ни е да застанеш начело на твоите хора и да ги отведеш в безопасност — отговори Далинар. — Ако може да се намери такова нещо.

Палатката наблизо пак се разтресе. Ала сякаш не се движеше с вятъра. И това… викове ли бяха?

Адолин раздра тъканта на палатката и се плъзна по гръб по камъните. От Бронята му струеше Светлина.

— Адолин! — викна Далинар и се завтече към сина си.

От Бронята на младежа липсваха няколко парчета. Вдигна поглед. Стискаше зъби, а от носа му течеше кръв. Каза нещо, ала думите му изчезнаха във вятъра. Нямаше шлем, нямаше броня на лявата предмишница, нагръдната броня пък беше напукана почти до счупване. Кой би могъл да причини това на един Броненосец?

Далинар начаса разбра отговора. Той прегърна Адолин, но погледна край рухналата шатра. Тя изплющя на вятъра и се откъсна. До нея крачеше мъж, а подире му се вихреха следи Светлина на Бурята. Чуждоземски черти, напълно бяло облекло, залепнало за тялото му от дъжда, приведена гола глава, засенчени очи, които блестят в Светлина.

Убиецът на Гавилар. Сет, Убиецът в бяло.

Шалан работеше по надписите на стената в кръглата зала и трескаво търсеше как да накара Портата на Обета да заработи.

Трябваше да заработи. Трябваше.

— Всички надписи са на Нотното писмо на Зората — отбеляза Инадара. — Нищо не разбирам.

Ключът е в Сияйните рицари.

А не трябваше ли Мечът на Ренарин да е достатъчен?

— Каква е шарката? — прошепна тя.

— Ммм… Вероятно не можеш да я видиш, понеже си прекалено близо? Като с Пустите равнини?

Шалан се подвоуми, после стана и отиде в средата на помещението, където в една точка се срещаха изображенията на Сияйните рицари и техните кралства.

— Сиятелни Ренарин? — продума Инадара. — Добре ли сте?

Младият принц бе паднал на колене и се бе сгушил до стената.

— Мога да го видя — трескаво отговори той и гласът му отекна в залата. Ардентите, които разучаваха участък от мозайките, вдигнаха погледи към него. — Мога да видя самото бъдеще. Защо? Защо, Всемогъщи? Защо ме прокле така?

Той извика умолително, сетне стана и удари нещо в стената. Камък? Откъде го беше взел? Стисна го в облечената си в ръкавица ръка и почна да пише.

Шалан потресена приближи към него. Поредица числа?

Само нули.

— Дойде — прошепна Ренарин. — Дойде, дойде, дойде. Мъртви сме. Мъртви сме. Мъртви сме.

Далинар стоеше на колене под разбиващото се небе и прегръщаше сина си. Дъждовната вода отми кръвта от лицето на Адолин и момъкът примигна, замаян от мятането.

— Татко…

Убиецът пристъпваше напред тихо, без видимо да бърза. Сякаш се плъзгаше през дъжда.

— Когато станеш Върховен принц, синко — продума Далинар, — не ги оставяй да те развалят. Не играй техните игри. Води. Не следвай.

— Татко! — рече Адолин и очите му се избистриха.

Далинар стана. Адолин се обърна на четири крака и опита да се изправи, но убиецът беше счупил набедреника му. Почти невъзможно беше да стане. Плъзна се в локвата.

— Обучен си добре, Адолин — продължи Далинар, без да изпуска от поглед убиеца. — Ти си по-добър човек от мен. Аз открай време съм тиранин, който трябва да се учи да бъде нещо друго. Но ти, ти си добър човек поначало. Поведи ги, Адолин. Обедини ги.

— Татко!

Далинар се отдалечи от него. Наоколо писарите и адютантите, офицерите и редниците викаха и се щураха, мъчеха се да намерят ред в хаоса на бурята. Изпълняваха заповедта на Далинар да напуснат и повечето не бяха забелязали човека в бяло.

Убиецът спря на десет крачки от Далинар. Роион, пребледнял и заекващ, заотстъпва от двамата и почна да вика:

— Убиец! Убиец!

Всъщност дъждът леко отслабваше, ала това не донесе големи надежди на Далинар; не и с червените светкавици на хоризонта. А това, което се образуваше пред новата буря… стена на бурята ли беше? Усилията му да прекъсне паршендите се оказваха недостатъчни.

Шинът не нападна. Стоеше срещу Далинар неподвижен, безизразен; водата се стичаше по лицето му. Неестествено спокоен.

Далинар беше много по-висок и едър. Този дребен блед мъж в бяло изглеждаше почти младеж, юноша в сравнение с него.

Зад него виковете на Роион се загубиха в бъркотията. Хората от Мост Четири обаче дотичаха с копия в ръце и обградиха Далинар. Далинар им махна да отстъпят.

— Нищо не можете да направите, юнаци — каза им той. — Нека застана срещу него.

Десет удара на сърцето.

— Защо? — обърна се Далинар към убиеца, който още не помръдваше под дъжда. — Защо уби брат ми? Обясниха ли ти защо заповядват това?

— Аз съм Сет, син на сина на Валано — остро отвърна онзи. — Неверен от Шиновар. Постъпвам както поискат господарите ми и не търся обяснения.

Далинар го прецени отново. Този мъж не беше спокоен. Така изглеждаше, ала заговори през стиснати зъби, а очите му бяха твърде широко отворени.

Той е луд, рече си Далинар. Бурята да го отнесе.

— Не е нужно да правиш това — продължи той. — Ако е за пари…

— Каквото ми се дължи — викна убиецът. От лицето му се пръскаше дъждовна вода и от устните му излизаше Светлина, — накрая ще ми бъде дадено! Напълно. Ще се удавя в него, вървящи по камъните!

Сет протегна ръка настрани и в нея се появи Меч. После с рязко и надменно движение, като че просто отрязва жила от парче месо, той пристъпи напред и замахна към Далинар.

Далинар пресрещна оръжието му със своето, което се появи в ръката му, щом я вдигна.

Убиецът снизходително погледна Меча на Далинар, после разтегли устни в усмивка, та се видя малко от зъбите му. Тази нетърпелива усмивка прилягаше на безумните му очи и беше едно от най-злите неща, които Далинар бе виждал.

— Благодаря ти — рече Сет, — че удължаваш мъките ми, като не умираш лесно.

Отстъпи и лумна в бяла Светлина.

Отново, нечовешки бързо, нападна Далинар.

Адолин изруга и се отърси от замайването. Бурята да го отнесе, как го болеше главата. Здраво я беше ударил, когато Убиецът го хвърли на земята.

Татко се сражава със Сет. Благословен да е, че се вслуша в разума и обвърза Меча на умопобъркания. Адолин стисна зъби и се помъчи да стане на крака, което беше трудно със счупения набедреник. Макар дъждът да поотслабна, небето си остана тъмно. На запад почти непрестанно светкавиците се спускаха надолу като червен водопад.

В същото време вятърът вееше от изток. И там се зараждаше нещо, в Произхода. Много лошо.

Нещата, които татко ми каза…

Адолин се спъна и почти падна, но се появиха нечии ръце и го уловиха. Погледна настрани и видя двамата мостови, Белязания и Дрей. Те му помогнаха да остане на крака.

— Бурята да го отнесе — рече Адолин. — Вие двамата сте повишени. Помогнете ми да сваля бронята.

Трескаво започна да маха части от доспехите си. Цялата Броня беше толкова очукана, че стана почти неизползваема.

Наблизо звънтеше метал. Далинар се биеше. Успееше ли да удържи още малко, Адолин щеше да помогне. Нямаше да остави тази твар да го надвие отново. Не и отново!

Погледна какво прави Далинар и замръзна с ръце на ремъците на нагръдната броня.

Баща му… баща му се движеше красиво.

Далинар не се сражаваше за своя живот. Той от години не му принадлежеше.

Биеше се за Гавилар. Биеше се така, както искаше да го направи преди много години. Биеше се за пропуснатата възможност. В този миг между бурите — когато дъждът бе застинал, а ветровете набираха сили да задухат — той танцуваше с убиеца на крале и някак устояваше.

Убиецът се движеше като сянка. Пристъпваше по-бързо от човек. Когато скачаше, понасяше се във въздуха. Замахваше с Меча като мълния и току се пресягаше напред с другата ръка, сякаш искаше да грабне Далинар.

Като си припомни предишния им сблъсък, Далинар призна, че това е по-страшното оръжие на Сет. Всеки път успяваше да развърти Меча си и да задържи убиеца надалеч. Онзи нападаше от разни страни, ала Далинар не се замисляше. Мислите можеха да се объркат, умът можеше да се заблуди.

Знаеше какво да прави по усет.

Да се приведе, когато Сет скача над главата му. Да отстъпи и да избегне удар, който може да прекъсне гръбнака му. Да замахне, за да отблъсне Убиеца. Да направи три бързи стъпки назад, да вдигне отбранително Меча и да замахне към дланта на убиеца, когато онзи опита да го докосне.

Вършеше работа. За това кратко време Далинар удържаше тази твар. Мъжете от Мост Четири стояха настрани, както им беше заповядано. Щяха само да пречат.

Далинар оцеля.

Но не победи.

Накрая се изви да избегне удар, но не беше достатъчно бърз. Убиецът приближи и стовари юмрук в страната му.

Ребрата на Далинар изпукаха. Той простена, олюля се и почти падна. Замахна с Меча към Сет и го задържа, ала нямаше значение. Вредата беше нанесена. Отпусна се на колене. Едва се държеше от болка.

В този миг той разбра една истина, която би трябвало винаги да знае.

Ако в онази нощ бях там, ако бях буден, а не пиян и заспал… Гавилар пак щеше да умре.

Нямаше да съумея да победя това създание. Не мога сега, не бих могъл и тогава.

Не бих могъл да го спася.

Истината му донесе покой и Далинар най-сетне сне от плещите си камъка, който носеше повече от шест години.

Убиецът закрачи към него. Сияеше в страховита Светлина на Бурята. Ала някой го нападна в гръб.

Далинар очакваше нападателят да е Адолин или пък някой от мостовите.

Оказа се Роион.

Адолин захвърли последната част от Бронята и побягна към баща си. Не беше закъснял. Далинар беше на колене пред убиеца, победен, но жив.

Адолин извика и приближи. От една палатка неочаквано изскочи човек. Върховният принц Роион, нелепо размахал сабя и повел малък отряд войници, се завтече към убиеца.

Плъховете имаха повече надежда да победят пропастното чудовище.

Адолин едва смогна да извика и убиецът светкавично се завъртя и сряза сабята на Роион от дръжката ѝ. Ръката му се стрелна и се стовари в гърдите на Роион.

Принцът се понесе във въздуха, а подире му остана следа от Светлина. Той изкрещя, а небето го погълна.

Живя по-дълго от войниците си. Убиецът се развъртя между тях и умело избегна копията. Движеше се със страшна ловкост. Дузина войници паднаха в миг с изгорени очи.

Адолин прескочи едно от падащите тела. В името на Бурите. Още чуваше виковете на Роион някъде горе.

Нападна убиеца, но онзи се обърна и отби Меча му. Усмихваше се. Не говореше, макар между зъбите му да се процеждаше Светлина.

Адолин опита Димната позиция с бърза поредица намушвания. Убиецът преспокойно ги отби. Адолин се съсредоточи. Биеше се възможно най-добре, ала пред това нещо беше дете.

Роион с викове падна от небето и удари земята с ужасяващо влажно хрущене. Адолин за миг го погледна и разбра, че Върховният принц няма да стане повече.

Изруга и се хвърли към убиеца, но към него се понесе гънещо се платнище, което Сет пътем бръсна. Чудовището можеше да заповядва на вещи! Адолин сряза платнището и скочи напред да замахне към убиеца.

Нямаше го.

Сниши се.

Хвърли се на земята и нещо мина над главата му. Убиецът летеше. Мечът му изсъска и с малко пропусна главата на Адолин.

Той се търкулна и запъхтян застана на колене.

Как… Какво можеше да направи?

Не можеш да го победиш, помисли Адолин. Нищо не може да го победи.

Убиецът се приземи с лекота. Адолин стана и установи, че не е сам. Дузина мостови се строиха около него. Белязания, начело на другарите си, погледна Адолин и кимна. Добри войници. Видели бяха падането на Роион и въпреки това дойдоха при него. Адолин улови Меча и забеляза недалеч, че баща му е успял да се надигне. Друга група мостови го наобиколиха и този път той им позволи. Двамата с Адолин се дуелираха с убиеца и загубиха. Сега единствената им възможност беше яростното нападение.

Наблизо се разнесоха викове. По знамето се разбра, че иде генерал Хал с голям ударен отряд. Нямаше време. Убиецът стоеше на мокрото плато между отрядите на Далинар и Адолин със сведена глава. Разпилените по земята фенери светеха в синьо. Небето беше черно като през нощта. Само от време на време го раздираше онази червена мълния.

Да нападнат и да засипят с удари един Мечоносец. Да се надяват на късмет. Това беше единственият начин. Адолин кимна на Далинар. Далинар мрачно кимна в отговор. Знаеше. Знаеше, че няма да победят това създание.

Поведи ги, Адолин.

Обедини ги.

Адолин с вик се хвърли напред с изваден Меч. Войниците бягаха с него. Далинар също нападна, по-бавно, сложил ръка пред гърдите си. В името на Бурите, едва ходеше.

Сет рязко вдигна глава. Никакво чувство на лицето му. Когато дойдоха, той скочи и излетя във въздуха.

Адолин го проследи с поглед. Надали го бяха пропъдили…

Убиецът се завъртя във въздуха и се стовари на земята, блестящ като комета. Адолин едва отби удар с Меча; силата на този удар бе невероятна. Отхвърли го назад. Убиецът се завъртя и двама мостови паднаха с изгорени очи. Други загубиха остриетата на копията си, когато опитаха да го намушкат.

Убиецът се отърси от тежестта на труповете. От двете му рани се процеждаше кръв. Пред очите на Адолин раните се затвориха и кръвта спря. Както Каладин беше казал. Адолин посърна, когато осъзна колко малки възможности са имали срещу него когато и да било.

Сет се понесе към Далинар, който беше в гърба на пристъпа. Старият воин вдигна Меча си, като че в знак на уважение, после удари.

Нападение. Така трябваше да действат.

— Татко… — прошепна Адолин.

Убиецът отби удара и сложи длан на гърдите на Далинар.

Принцът внезапно засия и се понесе в тъмното небе. Не викаше.

Платото потъна в мълчание. Някои мостови подкрепяха ранените си другари. Други се обърнаха към убиеца и трескаво се подредиха в боен ред.

Убиецът сведе Меча си и понечи да си тръгне.

— Гадина! — изплю Адолин и се завтече след него. — Гадина!

Едва виждаше от сълзите.

Убиецът спря и насочи оръжието си към него.

Адолин залитна и спря. Как го болеше главата.

— Свърши се — прошепна убиецът. — Аз свърших.

Извърна се от Адолин и продължи по пътя си.

Като самата Преизподня, свърши се! Адолин вдигна меча над главата си.

Убиецът се завъртя и удари оръжието му със своето с такава сила, че Адолин отчетливо чу как нещо се скършва в китката му. Мечът падна от ръката му и изчезна. Сет замахна с длан и чукна с кокалчетата Адолин в гърдите. Той зина и остана без дъх.

Вцепенено се отпусна на колене.

— Предполагам, че мога да убия още един в свободното си време — изръмжа Сет. После се усмихна страховито със стиснати зъби и широко отворени очи. Сякаш изпитваше огромна болка.

Адолин дишаше с усилие и чакаше удара. Погледна към небето.

Татко, съжалявам. Аз… Аз…

Какво беше това?

Примигна, щом различи нещо бляскаво в небето. Спущаше се надолу като листо. Тяло. Човек.

Далинар.

Падаше бавно, сякаш бе лек като облак. От тялото му струяха ивици бяла светлина. Мостовите шепнеха, войниците викаха и сочеха нагоре.

Адолин замига; беше убеден, че му се привижда. Но не, това беше Далинар. Като… един от самите Вестители, които слизат от Селенията на Покоя.

Убиецът погледна и залитна. Зина от ужас.

— Не… Не!

И тогава, като падаща звезда, ослепително кълбо от светлина и движение се спусна пред Далинар. Падна на земята и пръсна обръч Светлина като бял дим. В средата, с ръка на камъните, беше приклекнал човек в синьо. В другата ръка стискаше бляскав Меч.

Очите му пламтяха в Светлина, пред която Убиецът някак изглеждаше мрачен. Униформата беше на мостови, а на челото на мъжа се виждаше робско клеймо.

Обръчът светлина помръкна и остави само един голям глиф, приличен на меч, който постоя миг и изчезна в дим.

— Ти го запрати в небето да умре, убиецо — рече Каладин и от устните му се надигна Светлина. — Ала небето и ветровете са мои. Те ми принадлежат, както сега ми принадлежи и твоят живот.

86 Шарки от Светлина

Каладин остави Светлината на Бурята да се изпари пред него. Беше на привършване — неистовият му полет над Равнините го изцеди. Как се потресе, когато се оказа, че взривът светлина, който се издигна в тъмното небе над осветеното плато, е самият Далинар. Оттласнат в небето от Сет.

Каладин бързо го улови и го върна на земята, като на свой ред внимателно го Оттласна. Сега Сет се отдалечаваше от князчето и отбранително сочеше с Меча си към Каладин. Очите му бяха широко отворени, устните му трепереха. Сет изглеждаше ужасѐн.

Хубаво.

Далинар най-сетне се приземи на платото, стъпи меко и каладиновото Оттласване се изчерпи.

— Търсете подслон — каза Каладин. Бурята в него се успокои още. — Като летях насам, минах над буря… Голяма буря. Задава се от запад.

— Оттегляме се.

— Побързайте — настоя Каладин. — Аз ще се справя с нашия приятел.

— Каладин?

Той се обърна и погледна Върховния принц, гордо изправен, ако и да придържаше едната ръка пред гърдите си. Далинар го погледна в очите.

— Ти си онова, което търсех.

— Да. Най-сетне.

Каладин отново се обърна и закрачи към убиеца. Подмина стегнато строените мъже от Мост Четири. Тефт излая заповед и те хвърлиха нещо на земята пред Каладин. Сини фенери с огромни скъпоценни камъни, от онези, които изтрайват през дъждовния сезон.

Благословени да са. Когато той премина край тях, Светлината на Бурята се заиздига и го изпълни. Ала посърна при вида на двата трупа с изгорени очи, които лежаха в краката на мостовите. Педин и Март. Ет прегръщаше тялото на брат си и хлипаше. Някои от другарите им бяха загубили крайници.

Каладин изръмжа. Стига толкова. Няма да губи повече от хората си от ръката на това чудовище.

— Готова ли си? — прошепна той.

Разбира се, отвърна Сил в ума му. Чакахме някой друг.

Горящ от Светлината, гневен и светещ, Каладин се хвърли срещу убиеца. Мечовете им се срещнаха.

— Мъртви сме — мълвеше Ренарин.

— Някой да го накара да млъкне — сопна се Шалан. — Запушете му устата, ако трябва.

Тя подчертано се извърна от бълнуващия принц. Още се намираше в средата на украсената с мозайки зала. Моделът, шарката. Каква беше тя?

Кръгло помещение. От едната му страна — нещо, което се нагаждаше към различни Мечове. Изображения на Рицари на пода, греещи в Светлина и сочещи към един приличен на кула град. Точно като в преданията. Десет лампи на стената. Ключалката се намираше над това, което Шалан приемаше за изображение на Натанатан, кралството на Пустите равнини. То…

Десет лампи. Със скъпоценни камъни. Всеки затворен във филигранна метална мрежа.

Шалан примигна и потрепери.

— Това е фабриал.

Убиецът профуча във въздуха. Капитан Каладин полетя нагоре след него и остави диря от светлина.

— Как се развива отстъплението? — изрева Далинар. Крачеше през платото, ребрата го боляха невъобразимо, а по-старата рана беше малко по-добре. Бурята да го отнесе. Докато се сражаваше с убиеца, болката от нея беше отшумяла, ала сега се върна свирепо. — Някой да ме осведоми!

От недалечните отломки от палатки се появиха писари и арденти. Из платото се надигнаха викове. Вятърът се засили — времето им за отдих, краткото им спокойствие изтече. Трябваше да избягат от тези плата. Веднага.

Далинар отиде при Адолин и му помогна да се изправи на крака. Изглеждаше доста по-зле от него, изподран, пребит, замаян. Сгъна дясната си китка и се сви от болка, после предпазливо я отпусна.

— Проклятие — рече Адолин. — Онова момче, мостовият, наистина е един от тях? От Сияйните рицари?

— Да.

Странно, но Адолин доволно се усмихна.

— Ха! Знаех си, че нещо с този човек не е наред.

— Тръгвай — каза Далинар и го побутна. — Трябва да придвижим войската през две плата, в онази посока. Там чака Шалан. Иди и вкарай ред, доколкото можеш. — Погледна на запад. Вятърът се засилваше още повече и носеше дъжд. — Времето е малко.

Адолин викна на мостовите да тръгнат с него. Те се подчиниха. Помогнаха на ранените, но за съжаление се принудиха да оставят убитите. Неколцина носеха и явно изчерпаната Броня на Адолин.

Далинар закуцука през платото в източна посока, толкова бързо, колкото му позволяваше състоянието. Търсеше…

Да. Мястото, където остави Храбрец. Конят изпръхтя и разтърси влажната си грива.

— Благословен да си, стари приятелю — рече Далинар, когато се добра до ришадиеца. Конят не бе избягал в гръмотевиците и бъркотията.

Веднъж озовал се на седлото, Далинар се придвижваше далеч по-леко. Накрая откри войската на Роион, която под строй се стичаше на юг към платото на Шалан. Позволи си да въздъхне от облекчение при вида на спретнатия им ход; по-голямата част от войската вече беше минала на южното плато, съседно на онова на Шалан. Чудесно. Не помнеше къде бе пратен капитан Хал, ала допускаше, че със смъртта на Роион армията му ще е в безпорядък.

— Далинар! — провикна се някой.

Обърна се и пред него се разкри съвършено нелепа гледка — Себариал и държанката му седяха под тента и похапваха сушени парченца села от поднос. Подносът бе в ръцете на неловко изглеждащ войник.

Себариал вдигна чаша вино към Далинар.

— Надявам се, че нямаш нищо против. Освободихме складовете ти. Пръскаха се по шевовете, направо бяха обречени.

Далинар зяпна. Палона даже беше взела романче и четеше.

— Ти ли направи това? — попита Далинар и кимна по посока на роионовата войска.

— Създаваха бъркотия — отговори Себариал. — Размотаваха се, крещяха си, плачеха и скимтяха. Много поетично. Рекох си, че някой трябва да ги подкара. Моята войска вече е на онова плато. Даваш си сметка, че там става твърде претъпкано.

Палона прелисти книжлето, без да обръща внимание.

— Виждал ли си Аладар? — попита Далинар.

Себариал махна с чашата.

— Би трябвало и той почти да е привършил с прехвърлянето. Ще го намериш там някъде. По посока на вятъра, за щастие.

— Не се размотавай — настоя Далинар. — Останеш ли тук, умираш.

— Като Роион?

— За нещастие.

— Значи е вярно — каза Себариал, стана и отръска панталоните си, които някак бяха останали сухи. — С кого ще се подигравам сега? — И печално поклати глава.

Далинар подкара коня в указаната посока. Откри, че — колкото и да бе невероятно — двама мостови продължаваха да го следват, само че едва сега се добраха до мястото, където той откри Себариал. Щом Далинар им показа, че ги вижда, те отдадоха чест.

Каза им къде отива и препусна. Бурята да го отнесе. Като болка, ездата със счупени ребра не беше по-добра от ходенето пеш. Всъщност, беше по-зле.

Наистина намери Аладар на следващото плато. Надзираваше войската си, докато тя се процеждаше на съвършено кръглото плато, посочено от Шалан. Там беше и Руст Елтал в една от Броните, които Адолин спечели. Руст водеше механичния мост. Той бе разположен до двата, които прехвърляха пропастта — там, където по-малките мостове не можеха.

Платото, където всички се тълпяха, беше относително малко за мащабите на Пустите равнини, ала все пак диаметърът му беше няколкостотин хвърлея. Имаше надежда да побере войските.

— Далинар? — повика го Аладар и се приближи в тръс на коня си. Светеше си с окачен на седлото грамаден диамант, явно задигнат от някой от фабриалите на Навани. Униформата му беше прогизнала и челото му беше превързано, ала инак изглеждаше невредим. — Какво, в името на езика на Келек, става тук? Не мога да измъкна прям отговор от никого.

— Роион е мъртъв — изнурено отвърна Далинар и дръпна юздите на Храбрец. — Загина с чест, нападайки убиеца. Да се надяваме, че засега убиецът е зает с друго.

— Победихме — каза Аладар. — Попилях паршендите. Оставих поне половината от тях мъртви на платото, може да са били дори три четвърти. Адолин се справи още по-добре на неговото плато, а от донесенията знам, че паршендите от платото на Роион са избягали. Договорът за Отмъщение е изпълнен! Гавилар е възмезден и войната свърши!

Толкова беше горд. На Далинар му беше трудно да намери думи да го върне в действителността, затова просто го гледаше. Беше вцепенен.

Не мога да си позволя това, рече си Далинар, смъквайки се в седлото. Трябва да водя.

— Няма значение, нали? — попита Аладар по-тихо. — Че победихме?

— Има значение, разбира се.

— Но… Не трябва ли да се чувствам по-иначе?

— Изтощение, болка, страдание. Обикновено така се усеща победата, Аладар. Ние победихме, да, обаче сега трябва да оцелеем като победители. Хората ти почти са преминали?

Аладар кимна.

— Отведи всички на онова плато. Натъпчи ги, ако се налага. Трябва да сме готови да минем през портала възможно най-бързо, след като се отвори.

Ако се отвори.

Далинар пришпори Храбрец по един от мостовете и се озова пред гъстите редици от другата страна. Оттам с труд си проправи път към центъра, където се надяваше да намери избавление.

Каладин полетя бързо след убиеца.

Пустите равнини останаха далеко под него. Из платото проблясваха скъпоценни камъни, изоставени при срутването на палатките или от паднали войници. Осветяваха не само централното плато, а още три около него, и друго, което отгоре изглеждаше странно кръгло.

Там се събираха войските. Останалите бяха осеяни със ситни бучици като лунички. Трупове. Толкова много. Каладин погледна небето. Отново бе свободен. Ветровете се втурваха под него, като че го вдигаха и го придвижваха. Носеха го. Мечът му се стопи в мъгла и от нея се стрелна Сил. Превърна се в лента от светлина и се завъртя около Каладин, докато той летеше.

Сил беше жива. Сил беше жива. Все още изпитваше радостна възбуда от това. А не трябваше ли да е мъртва? Когато я попита при полета им на идване, отговорът ѝ бе прост.

Аз бях толкова мъртва, колкото бяха мъртви твоите клетви, Каладин.

Каладин продължи нагоре, над пътя на задаващите се бури. Виждаше ги ясно. Две бури, едната идеше от запад и кипеше от червени светкавици, другата приближаваше по-бързо от изток с тъмна сива стена. Те щяха да се сблъскат.

— Моят отец — прискърбно каза Сил. — Той донесе бурята и ускори хода ѝ. Той е… съсипан, Каладин. Не мисли, че нещо от всичко това би трябвало да се случва. Иска да сложи край, да отмие всички надалеч и да се скрие от бъдещето.

Нейният отец… Значеше ли това, че Отецът на Бурята желае смъртта им?

Чудесно.

Убиецът изчезна в тъмните облаци горе. Каладин стисна зъби и се Оттласна отново нагоре за по-голямо ускорение. Озова се в облаците и всичко наоколо стана безлично сиво.

Не спираше да се оглежда за проблясъци светлина, които да му покажат идването на убиеца. Навярно нямаше кой знае какво да го предупреди.

Около него стана по-светло. Убиецът ли беше? Каладин протегна ръка встрани и Сил начаса прие формата на Меч.

— Без десет удара на сърцето? — попита той.

Не и когато съм тук с теб, когато съм готова. Изчакването е присъщо преди всичко на мъртвите. Те всеки път трябва да бъдат съживявани.

Каладин изскочи от облаците и се озова в светлината на слънцето.

Остана без дъх. Забравил бе, че още е ден. Тук, над мрака на земната война, слънцето биеше върху облачната покривка и я караше да сияе с бледна красота. Редкият въздух беше студен, ала бушуващата Светлина на Бурята позволяваше на Каладин да не обръща внимание.

Убиецът се носеше недалеч, пръстите на краката му сочеха надолу, главата му бе сведена. Държеше до себе си сребристия Меч. Каладин се Оттласна, за да спре, сетне се спусна и се изравни с убиеца.

— Аз съм Сет, син на сина на Валано — рече онзи. — Неверен… Неверен. — Вдигна широко отворените си очи. Стискаше зъби. — Ти си откраднал от Остриетата на Честта. Това е единственото обяснение.

Бурята да го отнесе. Каладин все си представяше Убиеца в бяло спокоен и студен. А това тук беше друго.

— Не притежавам такова оръжие. И не знам какво значение би имало, ако притежавах.

— Чувам лъжите ти. Разпознавам ги.

Сет се понесе с Меча напред.

Каладин се Оттласна настрани и се отмести от пътя му. Замахна с Меча си, ала беше далеч.

— Трябваше повечко да се упражнявам — промърмори той.

О, точно така. Навярно искаш да стана копие, нали?

Оръжието се разтвори в мъгла, после се удължи и стана сребристо копие с блестящи вихрещи се глифи по режещите ръбове на острието.

Сет се Оттласна и отново почна да се рее. Погледна копието и сякаш потръпна.

— Не. Неверен. Аз съм Неверен. Без въпроси.

Светлината на Бурята струеше от устата му. Сет отметна глава назад и извика; безплоден човешки звук, който се разтвори в безкрайното небе.

Под тях гръмотевиците тътнеха и облаците потрепваха в цвят.

Шалан тичаше от лампа на лампа в кръглата зала и ги зареждаше със Светлина. Тя самата светеше ярко. Беше изтеглила Светлината от фенерите на ардентите. Нямаше време за обяснения.

Дотук с укриването на природата ѝ на Повелител на Стихиите.

Това помещение бе гигантски фабриал, захранван от светлината в лампите. Трябваше да го разбере. Мина край Инадара, която я зяпаше.

— Как… как правите това, Сиятелна?

Няколко от учените се бяха настанили на пода и припряно дращеха молитвени глифи по парчета плат. С тебешир, заради влагата. Шалан не знаеше дали молитвите са за избавление от бурите или от нея. Наистина чу една от дамите да промърморва „Изгубеният Сияен“.

Още две лампи. Шалан зареди един рубин. Той оживя, ала Светлината на Шалан свърши.

— Скъпоценни камъни! — рече тя и се развъртя из стаята. — Трябва ми още Светлина.

Хората се спогледаха. Всички, освен Ренарин, който продължаваше да плаче и да дращи едни и същи глифи по камъните. Отче на Бурята. Всичко беше пресушила. Единствената светлина идеше от маслената лампа, която една от учените изрови от торбата си.

Шалан се подаде от отвора във вратата и огледа струпаното множество войници. Хиляди и хиляди шумоляха в тъмнината. За щастие, някои носеха фенери.

— Трябва ми вашата Светлина! — каза тя. — Аз…

Това Адолин ли беше? Шалан зина и за миг всички други мисли изчезнаха, когато го зърна пред множеството. Облягаше се на един от мостовите. Адолин изглеждаше зле. Лявата половина на лицето му беше мозайка от кръв и синини, униформата му беше разкъсана и окървавена. Шалан изтича при него и го прегърна.

— И аз се радвам да те видя — рече Адолин и зарови лице в косите ѝ. — Чувам, че ще ни измъкнеш от тази бъркотия.

— Бъркотия ли?

Разнесе се неспирен тътен и пращене на гръмотевици, а червените мълнии се превърнаха от поток в порой. Проклятие! Шалан не бе осъзнала, че е толкова близо!

— Ммм… — обади се Шарка. Шалан погледна наляво. Приближаваше стена на буря. Бурите бяха като две ръце, които се приближаваха, за да смажат войските.

Шалан остро пое дъх и в нея навлезе Светлина. Явно по Адолин имаше някой и друг скъпоценен камък. Той отстъпи и я огледа от глава до пети.

— Ти също ли?

— Ъ… — Тя прехапа устни. — Аха. Съжалявам.

— Съжаляваш ли? В името на Бурите, жено! Можеш ли да летиш като него?

— Да летя?

Чу се гръм. Съдбата бе надвиснала. Точно така.

— Имай грижата всички да са готови да тръгнат! — каза Шалан и се завтече обратно в залата.

Бурите се сблъскаха под Каладин. Облаците, черни, червени и сиви, се разделиха в грамадни вихри. Между тях летяха мълнии. Сякаш отново настана Ахариетиам, краят на всички неща.

А над това, на върха на света, Каладин се сражаваше за живота си. Сет прелетя и замахна с проблясък на сребрист метал. Каладин отрази удара с копието и то затрептя с ясен звън. Сет продължи да го притиска и Каладин се Оттласна в същата посока.

Падаха на запад, плъзгаха се върху облаците. За Каладин това беше долу. Падаше с насочено копие, върхът му беше право към убиеца шин.

Сет сви наляво, Каладин бързо се Оттласна подире му. Бесни, врящи, гневни облаци се сливаха под него. Двете бури като че се бореха; светкавиците бяха като размяна на удари. Звучаха сблъсъци и не всички те бяха гръмотевици. Близо до Каладин над облаците се подаде грамаден камък, а по дължината му се въртяха изпарения. Проряза светлината като някакво морско чудовище и пак потъна.

Отче на Бурята… Намираше се на стотици, може би хиляди стъпки във въздуха. Що за насилие ставаше долу, щом камъни се хвърляха толкова нависоко?

Каладин се Оттласна към Сет, набра скорост, плъзна се по горната повърхност на бурите. Приближи, после леко се отдръпна, та скоростта му да е като на Сет и да летят редом.

Каладин замахна с копието към убиеца. Сет отби ловко. Държеше меча с една ръка, а с друга го поддържаше отзад и така отклони удара встрани.

— Не може Сияйните рицари да са се върнали — извика Сет.

— Върнаха се — отвърна Каладин и издърпа копието си. — И те ще те убият.

Леко се Оттласна настрани, залюля се, обърна се и замахна.

Сет обаче се изви нагоре и мина над копието. Двамата падаха, облаците бяха до тях. Сет се гмурна вътре и удари оттам. Каладин изруга и едва се Оттласна навреме.

Убиецът се спусна край него и изчезна като сянка в облаците долу. Каладин опита да проследи сянката, ала не успя.

След миг Сет изскочи от облаците до него и бързо нанесе три удара. Единият попадна в ръката на Каладин и той изтърва Сил.

Проклятие. Оттласна се по-далеч от Сет, после прати Светлина в посивялата умираща ръка. С труд върна цвета ѝ, но Сет вече се спускаше върху него.

В отбранително вдигнатата лява ръка на Каладин се появи мъгла. Мъглата се превърна в сребрист щит. Щитът меко засия и отрази Меча на Сет. Онзи изръмжа от изненада.

Силата се върна в дясната ръка на Каладин, разкъсването зарасна. Ала количеството Светлина, което отиде за това, го остави изцеден. Отдели се от Сет. Стараеше се да стои далеч, но убиецът го следваше и свиваше във всяка посока, в която Каладин се мъчеше да избяга.

— Нов си в това — рече Сет. — Не можеш да се биеш с мен. Ще те победя.

Той се стрелна напред, а Сил се превърна в копие в ръцете на Каладин. Като че предвиждаше какво оръжие му е потребно. Сет стовари Меча си срещу нея. Така двамата се озоваха лице в лице и се затъркаляха един до друг. Оттласванията им ги теглеха край облаците.

— Аз винаги побеждавам — рече Сет. Каза го някак особено, като че беше ядосан.

— Грешиш за мен — отвърна Каладин. — Не съм нов в това.

— Току-що си придобил способностите си.

— Не. Вятърът е мой. Небето е мое. Мои са още откакто бях дете. Ти си натрапникът тук. Не аз.

Отхвърли убиеца назад и двамата се разделиха. Престана да се замисля твърде за Оттласванията, за това какво трябва да прави.

Остави се да е.

Спусна се след Сет. Дрехата му се вееше. Копието му сочеше сърцето на убиеца. Сет се измъкна, ала Каладин пусна копието и замахна в широка дъга. Сил се превърна в бойна брадва. Тя падна съвсем близо до лицето на шина.

Той изруга, обаче смогна да отвърне с Меча. За по-малко от миг в ръката на Каладин се появи щит и той отблъсна удара. Сил се пръсна и стана меч, докато Каладин нападаше с голи ръце. Мечът се появи и се вряза дълбоко в рамото на Сет.

Убиецът зяпна. Каладин завъртя Меча и го измъкна от плътта му, после опита да го удари със замах и да го довърши. Сет бе твърде бърз. Оттласна се назад и принуди Каладин да го следва и да прави Оттласване след Оттласване.

Ръката на Сет още му служеше. Проклятие. Ударът в рамото не беше прекъснал напълно душата, която водеше до мишницата. А Светлината на Каладин беше на привършване.

За щастие, Светлината на Сет беше сякаш още по-малко. Убиецът явно я изчерпваше много по-бързо от Каладин, както личеше от намалялото сияние около него. И наистина, той не опита да лекува рамото си, за което щеше да иде много Светлина, а продължи да бяга, да се мести напред и назад, за да превари Каладин.

Долу продължаваше мрачната битка, плетеница от мълнии, ветрове и въртящи се облаци. Докато Каладин преследваше Сет, нещо грамадно се раздвижи под облаците, сянка, голяма като град. След миг върхът на цяло плато проби тъмните облаци с бавно въртене, като че беше хвърлено нагоре.

Сет почти се сблъска с него. Оттласна се нагоре, за да го превали, и се приземи на повърхността му. Затича по платото, което лениво се въртеше във въздуха, докато ускорението му се изчерпваше.

Каладин кацна зад Сет, но задържа повечето от Оттласването нагоре, за да бъде лек. Притича по ръба на платото, насочен почти нагоре към небето. Свърна встрани, щом Сет внезапно се обърна, преряза някаква скала и камъните се затъркаляха надолу.

Затропаха по повърхността на платото, а то на свой ред взе да се спуща към земята. Сет стигна върха и се хвърли оттам, Каладин — след него. Отскочи от каменната повърхност, която потъна като умиращ кораб в кълбестите облаци.

Продължиха гонитбата. Сет падаше край горната част на бурята и не откъсваше очи от Каладин. Диви очи.

— Опитваш да ме убедиш! — викна той. — Не може да си един от тях!

— Видя, че съм — отвърна Каладин.

— Пустоносните!

— Върнаха се — изкрещя Каладин.

— НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ. АЗ СЪМ НЕВЕРЕН. — Убиецът се задъхваше. — Не ми е нужно да се бия с теб. Ти не си моята цел. Имам… имам работа за вършене. Аз се подчинявам!

Обърна се и се Оттласна надолу.

През облаците и надолу към платото, където бе отишъл Далинар.

Шалан връхлетя в залата, когато бурите навън се сблъскаха.

Какви ги вършеше? Нямаше време. Дори и да смогнеше да отвори портала, бурите бяха тук. Нямаше да успее да преведе хората.

Мъртви бяха. Всички. Навярно хиляди вече бяха пометени от стената на бурята.

Въпреки това изтича до последната лампа и зареди сферите вътре.

Подът на залата засия.

Ардентите изненадано скокнаха на крака, а Инадара писна. Адолин залитна през вратата. С него нахлу бурен вятър и гневен дъжд.

Сложната мозайка засвети отвътре. Изглеждаше почти като стъклопис. Шалан трескаво махна на Адолин да иде при нея и притича до ключалката на стената.

— Меч — викна тя на Адолин, за да надвие шума на бурите навън. — Тук вътре!

Ренарин отдавна беше освободил своя.

Адолин се подчини, избърза напред и призова Меча си. Заби го в отвора, който отново се нагоди по формата му.

Нищо.

— Не действа! — кресна Адолин.

Само един отговор.

Шалан грабна дръжката на оръжието и го измъкна, без да обръща внимание на писъка, който се появи в ума ѝ, щом го докосна. Захвърли го настрани. Мечът на Адолин изчезна в мъгла.

Дълбока истина.

— Нещо не е наред с твоя Меч и с всички Мечове. — Шалан се подвоуми само за миг. — С изключение на моя. Шарка!

Той се появи в ръцете ѝ. Мечът, с който тя уби. Скритата душа. Шалан го заби в отвора, оръжието затрептя в ръцете ѝ и засия. Нещо дълбоко във вътрешността на платото се отключи.

Навън падна мълния и войниците закрещяха.

Действието на механизма вече ѝ беше ясно. Шалан се хвърли с цялата си тежест върху Меча и взе да го бута пред себе си като ръчка на мелница. Вътрешната стена на сградата беше като пръстен в тръба — можеше да се върти, а външната стена оставаше на място. Шалан буташе Меча и той движеше вътрешната стена. В началото запъна заради нападалите камъни от изрязания във вратата отвор. Адолин се хвърли с тежестта си върху Меча заедно с Шалан и двамата въртяха кръга, докато стигнаха над изображението на Уритиру, на половин оборот от Натанатан, откъдето Шалан тръгна. Тя издърпа Меча.

Десетте лампи угаснаха като затворени очи.

Каладин последва Сет в бурята, гмурна се в чернотата, падна сред кипящите ветрове и мощните светкавици. Вятърът го нападна и почна да го подхвърля. Никакви Оттласвания не помагаха. Може и да беше господар на ветровете, ала бурите бяха друго нещо.

Внимавай, предупреди Сил. Моят отец те ненавижда. Това е неговото царство. А то се слива с нещо още по-ужасно, с друга буря. С тяхната буря.

Ала бурите бяха извор на Светлина и тук Каладин се засили. Запасите му от Светлина пламнаха. Явно същото стана и със Сет. Убиецът внезапно се появи като ярък бял взрив и се понесе през бурята към платата.

Каладин изстена и се Оттласна след него. Наоколо му проблясваха светкавици в дузина цветове. Червени, лилави, бели, жълти. Дъждът го мокреше. Около него се въртяха камъни, някои го блъскаха, ала Светлината го лекуваше със същата бързина.

Сет минаваше точно над платата и Каладин го следваше с усилие. Трудно беше да се носи през врящия вятър, а тъмнината бе почти пълна. Тук-там равнините проблясваха. За щастие, блясъкът на Сет не можеше да се скрие и Каладин следеше неотклонно този ослепителен фар.

По-бързо.

Както учеше Захел преди седмици, не беше нужно Сет да разгромява Каладин, за да победи. Достатъчно беше да се добере до онези, които той защитава.

По-бързо.

Взрив от светлина озари платата, където беше водено сражението. А отвъд тях Каладин съгледа войската. Хиляди хора се тълпяха на кръглото плато. Мнозина коленичеха. Други бяха изпаднали в паника.

За миг светкавицата изчезна и земята пак притъмня, ала Каладин видя достатъчно, за да разбере, че е настанало бедствие. Катаклизъм. Вятърът отвяваше хора от ръба на платото. Падащите камъни смазваха други. Войската щеше да изчезне за минути. Проклятие. Каладин дори не знаеше дали той би оцелял при толкова разрушение.

Сет се стовари между хората, ярка светлина насред чернотата. Когато Каладин се Оттласна в същата посока, отново удари светкавица.

Светлината ѝ разкри Сет. Стоеше изумен на празното плато. Войската бе изчезнала.

Звуците на вилнеещата навън буря изчезнаха. Шалан потрепери, мокра и премръзнала.

— Всемогъщи във висините… — промълви Адолин. — Почти се боя от онова, което ще открием.

Завъртането на вътрешната стена разположи вратата им срещу втвърден крем. Може би навремето тук е имало естествен вход; Адолин призова Меча, за да изреже отвор.

Шарка… Мечът на Шалан… изчезна в мъгла и механизмите на залата застинаха. Шалан не чуваше нищо навън. Нито ветрове, нито гръм.

Чувствата ѝ се бореха. Явно беше спасила себе си и Адолин. Ала останалата част от войската… Адолин изряза отвор и през него се сипна слънчева светлина. Шалан тревожно се отправи нататък, минавайки край сломената Инадара, която седеше в ъгъла.

През вратата Шалан видя същото плато, но слънчево и тихо. Мъже и жени колкото за четири армии се свиваха, пропити от влага. Мнозина криеха главите си и клечаха, за да се опазят от вятъра, който вече не духаше. Наблизо, до един як ришадийски жребец стояха Далинар и Навани, които явно се бяха упътили към централната сграда.

Зад тях се простираха върховете на непозната планинска верига. Същото плато и редица от девет други. Вляво от Шалан и по-високо от върховете се издигаше огромна кула на етажи, които се стесняваха нагоре като наредени чаши. Уритиру.

Портата не се намираше на платото.

Платото беше портата.

Сет крещеше на Каладин, ала думите му чезнеха в бурята. Около тях се разбиваха камъни, явно откъртени някъде далеч. Каладин беше убеден, че чува през вятъра ужасни викове. Около него се стрелкаха червени духчета, каквито не бе виждал преди. Бяха като падащи звезди и оставяха светлина подире си.

Сет пак викна. Този път Каладин чу.

— Как!

Отговори с удар с Меча. Сет отби силно и двамата се сблъскаха, като две светещи фигури в чернотата.

— Знам тази колона! — изкрещя Сет. — Виждал съм такива и преди! Те отидоха в града, нали?

Убиецът се метна във въздуха. Каладин го последва с готовност. Искаше да излезе от бурята.

Сет се отправи с викове на запад, далеч от бурята с червените светкавици и по пътя на обикновената буря. Дори само тя бе достатъчно опасна.

Каладин го гонеше, ала ветровете го блъскаха. Не помагаха и на Сет. Бурята просто беше непредсказуема. Захвърли Каладин на една страна, а убиеца — на друга.

А ако Сет се отървеше от него?

Той знае къде е отишъл Далинар, каза си Каладин и стисна зъби, защото от едната му страна внезапно избухна ослепителна бяла светлина. Аз не знам.

Не би могъл да опази Далинар, ако не го намери. За нещастие, преследването в тъмнината беше в полза на беглеца. Сет бавно набираше преднина.

Каладин опита да го следва, обаче порив на вятъра го отведе в погрешна посока. Оттласванията всъщност не го караха да лети. Той не можеше да устоява на непредсказуемите ветрове и те го управляваха.

Не! Сиянието на Сет избледня. Каладин извика в мрака и замига да отпъди дъжда от очите си. Почти бе ослепял…

Сил се завъртя във въздуха пред него. А той още държеше копието. Какво?

Още една, после още една. Ленти от светлина, които понякога ставаха млади жени или мъже. Смееха се. Вятърни духчета. Дузина или повече се въртяха около него и оставяха дири от светлина. Смехът им беше някак силен над звуците на бурята.

Ето!, рече си Каладин.

Сет беше пред него. Каладин се Оттласна през бурята и почна да свива на една или друга страна. Избягваше светкавиците, свиваше се под захвърлените камъни, отпъждаше тикания от вятъра дъжд.

Вихрушка и хаос. А напред… светлина?

Стената на бурята.

Сет се откъсна от самото чело на бурята. През водата и отломките Каладин едва видя как убиецът се обръща да погледне назад. Стоеше някак самоуверено.

Мисли, че се е отървал от мен.

Каладин излетя от стената на бурята, наобиколен от вятърните духчета, които се въртяха като някаква шарка от Светлина. Извика и заби копието си към Сет, който припряно го отблъсна и зяпна.

— Невъзможно!

Каладин се завъртя и посече стъпалото на убиеца с копието си, което се бе превърнало в Меч.

Сет се понесе покрай стената на бурята. Двамата продължиха да падат на запад, току пред стената от вода и отломки.

Земята под тях минаваше като размазано петно. Двете бури най-сетне се бяха разделили и обикновената буря продължаваше по пътя си, от изток на запад. Пустите равнини скоро останаха назад и отстъпиха на заоблени хълмове.

Преследван от Каладин, Сет се обърна, падна назад и атакува, ала Сил се превърна в щит и го отблъсна. Каладин замахна надолу и в ръката му се появи чук, който се стовари върху рамото на Сет. Натроши костите му. Докато Светлината опитваше да излекува раната, Каладин приближи и удари с ръка стомаха на убиеца. В ръката се появи нож, който се заби дълбоко. Каладин търсеше гръбнака.

Останал без дъх, Сет трескаво се Оттласна още назад и се измъкна от хватката на Каладин.

Той го последва. В стената на бурята се търкаляха камъни, а самата стена сега за Каладин беше долу. Налагаше му се неведнъж да променя Оттласването, за да остава където трябва — точно пред бурята.

Когато можеше, скачаше по камъните и следваше Сет. Шинът падаше диво, а дрехите му плющяха. Вятърните духчета образуваха хало около Каладин, стрелкаха се навън и навътре, усукваха се и обикаляха около крайниците му. Близостта на бурята поддържаше Светлината му ярка.

Сет се позабави. Раните му заздравяха. Увисна пред стената на бурята, хванал Меча пред себе си. Пое дъх и погледна Каладин в очите.

Значи, край.

Каладин се понесе напред, а Сил се превърна в копие в ръцете му, най-познатото оръжие.

Сет нападна с бърза поредица удари.

Каладин ги отблъсна до един. Накрая опря копието в ефеса на Меча му и притисна двете оръжия едно в друго, съвсем близо до лицето на Сет.

— Истина е — прошепна убиецът.

— Да.

Сет кимна и сякаш напрежението му изчезна. Замени го празнота в очите му.

— Значи през цялото време съм бил прав. Никога не съм бил Неверен. Могъл съм да спра убийствата по всяко време.

— Не знам какво значи това — отговори Каладин. — Но никога не е трябвало да убиваш.

— Моите заповеди…

— Оправдания! Ако заради това си убивал, то ти не си онзи зъл човек, за когото те смятах. Ти си страхливец.

Сет го погледна в очите и кимна. Отблъсна Каладин и понечи да замахне.

Каладин простря ръце напред и Сил се превърна в Меч. Очакваше Сет да отговори. Замисълът му беше да наруши неговото обичайно нападение.

Сет не отвърна. Просто затвори очи.

Каладин заби Меча в гърдите му точно под шията и прекъсна гръбнака му. Изпод клепачите на Сет излезе дим и Мечът се изплъзна от пръстите му. Не изчезна.

Вземи го!, викна Сил в ума му. Вземи го, Каладин. Не го губи!

Каладин се спусна след Меча и остави тялото на Сет да падне в стената на бурята. То изчезна във вятъра, дъжда и мълниите и остави подире си бледи ивици Светлина.

Каладин грабна Меча точно преди бурята да го погълне. После пак се оттласна нагоре край стената на бурята. Вятърните духчета, които беше привлякъл, се въртяха около него и се смееха с чиста радост. Когато превали горния край на бурята, те се пръснаха и отлетяха да танцуват пред нея.

Остана му само едно духче. Сил, като млада жена с трепкаща рокля, сега беше колкото човек и се носеше пред него. Бурята вървеше под тях, а Сил се усмихваше.

— Много добре свършено — рече тя. — Може би този път ще те оставя да се навърташ наоколо.

— Благодаря.

— Почти ме уби, нали осъзнаваш.

— Да. Мислех, че наистина съм те убил.

— И?

— И… ъъ… ти си интелигентна и изразителна?

— Забрави да направиш комплимент.

— Ама аз току-що казах…

— Просто съобщаваше факти.

— Ти си чудесна. Наистина, Сил, чудесна си.

— Също факт — усмихна се тя. — Но ще се престоря, че не забелязвам, ако си готов да ми покажеш достатъчно искрена усмивка.

Той го направи.

И му беше много, много хубаво.

87 Порой

Пустите равнини отново бяха опустошени.

Каладин крачеше из тях с Меча на Сет на рамо. Минаваше покрай купчини скала и нови пукнатини в земята. Огромни, прилични на малки езера локви блестяха сред грамадни парчета откъртен камък. Точно от лявата му страна цяло плато рухна в заобикалящата го пропаст. Откъртената основа на платото имаше черен, овъглен цвят.

— Това ще стане отново? — попита Каладин. — Другата буря все още е навън?

— Да — отвърна Сил, седнала на рамото му. — Нова буря. Не е наша, а е негова.

— Толкова зле ли ще бъде при всяко нейно преминаване? — попита Каладин и огледа развалините. От платата, които виждаше, само едно бе унищожено напълно. Но ако бурята можеше да стори това на скалите, какво ли би причинила на един град? Особено когато духаше в обратната посока.

Отче на Бурята… Лаитите нямаше повече да бъдат лаити. Построените да гледат обратно на бурята сгради изведнъж щяха да се окажат уязвими.

— Не знам — тихо рече Сил. — Това е нещо ново, Каладин. Не е от преди. Не знам как е станало или какво означава. Надявам се да не е толкова зле, освен когато обикновената буря и Вечната Буря се сблъскат.

Каладин изръмжа и продължи до края на платото. Вдиша малко Светлина на Бурята и се Оттласна нагоре, за да отслаби естественото притегляне на земята. Стана безтегловен. Леко се отблъсна с крак и се понесе над пропастта към следващото плато.

— И как войската изчезна така? — попита той, спря Оттласването и кацна на скалата.

— Хм… откъде да знам? — отвърна му Сил. — Бях малко объркана.

Той изсумтя. Е, ето го платото, където са били всички. Съвършено кръгло. Странна работа. На близкото плато някогашният голям хълм се бе разцепил широко и разкриваше останките на някаква постройка вътре. Съвършено кръглото плато бе много по-плоско, при все че сякаш в средата му имаше нещо като възвишение. Каладин се насочи натам.

— Значи всички те са духчета — заключи той. — Мечовете.

Сил придоби важен вид.

— Мъртви духчета — добави Каладин.

— Мъртви — съгласи се Сил. — После се съживяват малко, щом някой ги повика и съгласува ударите на сърцето си с тяхната природа.

— Как нещо може да бъде „малко“ живо?

— Ние сме духчета — каза Сил. — Ние сме сили. Не можем да бъдем напълно убити. Само… донякъде.

— Това е съвършено ясно.

— За нас е съвършено ясно — възрази Сил. — Вие сте особените. Счупиш ли камъка, той продължава да съществува. Счупиш ли духчето, и то продължава да съществува. Донякъде. Счупиш ли човека, и нещо изчезва. Нещо се променя. Остава само плътта. Вие сте странни.

— Радвам се, че достигнахме до този извод — обобщи той и спря. Не виждаше и следа от алетите. Наистина ли се бяха измъкнали? Или някой внезапен пристъп на бурята ги беше помел в пропастите? Изглеждаше невероятно такова бедствие да не остави нищо след себе си.

Моля те, нека не бъде така. Той свали Меча на Сет от рамо и го заби пред себе си. Оръжието потъна на няколко пръста в камъка.

— Ами това? — попита той и заоглежда тънкото сребристо оръжие. Острие без украси. Това май беше необичайно. — Не пищи, когато го държа.

— Понеже не е духче — тихо обясни Сил.

— Какво е тогава?

— Опасно.

Тя стана от рамото му и заслиза към меча, все едно вървеше по стълби. Рядко летеше в човешки облик. Носеше се като лентичка от светлина, като шепа листа или като облаче. Каладин не беше забелязвал колко странно и едновременно в реда на нещата е как тя се придържа към природата на приеманата от нея форма.

Сил спря точно пред Меча.

— Мисля, че е едно от Остриетата на честта, от Мечовете на Вестителите.

Каладин изхъмка. Чувал беше за тях.

— Всеки човек с такова оръжие в ръка ще стане Бягащ по вятъра — обясни Сил и погледна Каладин. — Ние се опираме на Остриетата на честта, Каладин. Честта ги е дала на хората и тези хора са придобили сили от тях. Духчетата са разбрали какво е извършил Той и са Му подражавали. Все пак ние сме частици от Неговата сила, като този Меч. Бъди внимателен с него. Той е съкровище.

— Значи убиецът е бил Сияен.

— Не. Каладин, трябва да разбереш. С този Меч някой може да прави същото като теб, но без… ограниченията, изисквани от духчето.

Тя го докосна, видимо потрепери и за миг очертанията ѝ се размазаха.

— Този Меч е дал на убиеца силата да използва Оттласванията, но и се е зареждал от неговата Светлина на Бурята. Човек, който действа така, ще има нужда от много, много повече Светлина в сравнение с теб. Опасно много.

Каладин протегна ръка, хвана Меча и Сил отлетя като лентичка от светлина. Той вдигна оръжието и го постави отново на рамо, преди да продължи. Да, по-нагоре имаше хълм, вероятно покрита с крем сграда. Приближи се и с облекчение видя движение около него.

— Хей? — провикна се той.

Хората се спряха и се обърнаха.

— Каладин? — изрече познат глас. — Бурите да те отнесат, това ти ли си?

Той се ухили, а очертанията се превърнаха в мъже в синя униформа. Тефт се затича като луд през камъните, за да го пресрещне. Другите го последваха, викаха и се смееха. Дрей, Пеет, Бисиг и Сигзил, а над тях се извисяваше Скалата.

— Още един? — попита Скалата и погледна Меча на Каладин. — Твой ли е?

— Не — отвърна Каладин. — Взех го от убиеца.

— Значи е мъртъв? — попита Тефт.

— Да.

— Ти си премахнал Убиеца в бяло? — ахна Бисиг. — Значи това наистина е приключило.

— Подозирам, че едва сега започва — отговори Каладин и посочи постройката. — Какво е това място?

— О! — рече Бисиг. — Хайде! Трябва да ти покажем кулата — Сияйното момиче ни научи как да върнем обратно платото, щом се върнеш при нас.

— Сияйно момиче? — попита Каладин. — Шалан?

— Не звучиш изненадан — изръмжа Тефт.

— Тя има Меч — обясни Каладин. Той не пищеше в ума му. Или беше Сияйна, или притежаваше някое от Остриетата на честта. Когато приближи сградата, забеляза мост в сянката наблизо.

— Той не е наш — отбеляза Каладин.

— Не е — рече Лейтен. — Този е на Мост Шестнадесет. Трябваше да оставим нашия в бурята.

Скалата кимна.

— Твърде заети бяхме да попречим на светлооките глави да станат твърде близки с мечовете на неприятелите. Ха! Но тук ни трябваше мост. Както действат платформите, трябваше да слезем от него, за да се върне Шалан Давар.

Каладин влезе в залата в хълма и се спря пред красотата на видяното вътре. Останалите от Мост Четири чакаха тук заедно с висок мъж, когото Каладин не разпозна веднага. Един от братовчедите на Лопен? Той се обърна и Каладин видя, че онова, което е взел за шапчица, е червеникава черупка.

Паршенд. Каладин се напрегна, а оня отдаде чест. Носеше униформата на Мост Четири.

И имаше татуировката.

— Рлаин? — попита Каладин.

— Сър — отвърна Рлаин и отдаде чест. Чертите му вече не бяха кръгли и пухкави, а остри и мускулести, с дебел врат и по-яка челюст.

— Явно си повече от това, което изглеждаш — каза Каладин.

— Простете, сър — отвърна му другият. — Бих казал, че това се отнася и за двама ни.

Сега гласът му притежаваше известна музикалност — някакъв странен ритъм в думите.

— Сиятелният господар Далинар помилва Рлаин — обясни Сигзил, заобиколи Каладин и влезе в залата.

— Задето е паршенд? — попита Каладин.

— Задето бях съгледвач — обясни Рлаин. — Съгледвач за един народ, който явно повече не съществува.

Той произнесе това с различен ритъм и на Каладин му се стори, че може да долови болка в гласа. Скалата дойде и постави ръка на рамото на Рлаин.

— Можем да ти обясним, щом се върнем в града — поде Тефт.

— Преценихме, че ще се върнеш тук — добави Сигзил. — На това плато. Трябваше да сме тук, за да те поздравим, въпреки мърморенето на Сиятелната Давар. Както и да е, има много за разказване — много работи се случват. Май ще бъдеш много важна част от тях.

Каладин пое дълбоко дъх, но кимна. Какво друго е очаквал? Край на криенето. Беше взел решението си.

Какво да им кажа за Моаш?, питаше се той, докато останалите от Мост Четири се събраха в помещението около него и приказваха как трябвало да зареди сферите в светилниците. Неколцина от хората имаха рани от битката, включително Бисиг, който държеше дясната си ръка в джоба на куртката. От маншета се подаваше сива кожа. Загубил бе ръката от Убиеца в бяло.

Каладин дръпна Тефт настрана.

— Имаме ли други загуби? — попита той. — Видях Март и Педин.

— Род — изръмжа Тефт. — Убит от паршендите.

Каладин затвори очи и издиша със съскащ звук. Род бе един от братовчедите на Лопен, общителен хердазиец, който едва говореше алетски. Каладин почти не го познаваше, но все пак човекът беше от Мост Четири. Отговорност на Каладин.

— Не можеш да защитаваш всички ни, синко — обади се Тефт. — Не можеш да предпазиш хората от това да изпитват болка, не можеш да им попречиш да умират.

Каладин отвори очи, но не каза нищо. Поне не на глас.

— Кал — продължи Тефт и гласът му стана още по-тих. — Най-накрая, точно преди да пристигнеш… Бурите да го отнесат, синко, кълна се, че видях едно-две от момчетата да светят. Слабо, със Светлината на Бурята.

— Какво?

— Слушах откъси от виденията на Сиятелния господар Далинар — подзе отново Тефт. — Мисля, че и ти трябва да го направиш. Според предположенията ми ордените на Сияйните рицари са били съставени от повече хора от самите рицари.

Каладин огледа мъжете от Мост Четири и усети как се усмихва. Потисна болката от загубите, поне временно.

— Чудя се — тихо произнесе той — какво ли ще стане с алетските порядки, когато множество бивши роби се заразхождат насам-натам със светеща кожа.

— Да не споменаваме и очите ти — изхъмка Тефт.

— Очите? — попита Каладин.

— Не си ли видял? — изненада се Тефт. — Какво говоря? В Равнините няма огледала. Очите ти, синко. Светлосини, като прозрачна вода. По-светли от очите на кой да е крал.

Каладин се обърна. Надяваше се очите му да не се променят. От промяната им се почувства неловко. Тя съобщаваше за тревожни неща. Той не искаше да вярва, че светлооките имат основа, на която да поставят потисничеството си.

И все пак нямат, мислеше си той, докато зареждаше скъпоценните камъни на фенерите според указанията на Сигзил. Може би светлооките властват заради някакви дълбоко скрити спомени за Сияйните. Но слабата им прилика със Сияйните не значи, че е трябвало да могат да тормозят всички.

Проклети светлооки. Той…

Сега и той беше един от тях.

Бурята да го отнесе!

Призова Сил като Меч според думите на Сигзил и я използва като ключ, за да задейства фабриала.

Шалан стоеше пред портите на Уритиру, гледаше нагоре и опитваше да разбере.

Вътре в голямата зала отекваха гласове, а светлините трепкаха, докато хората изследваха нещата. Адолин оглави работата, а Навани устрои стан, където да помага на ранените и да отчита припасите. За нещастие бяха оставили повечето от храната и съоръженията в Пустите равнини. Освен това минаването през Портата на Обета не излезе толкова евтино, колкото бе допускала първоначално. По някаква причина то изтощи повечето от скъпоценните камъни в ръцете на хората на платото — включително и фабриалите на Навани, стиснати в ръцете на инженерите и учените.

Проведоха няколко изпитания. Колкото повече хора се придвижваха, толкова повече Светлина трябваше. Явно и Светлината на Бурята, а не само заредените с нея скъпоценни камъни, щеше да стане нещо ценно. Вече им се наложи да ограничат ползването на камъните и фенерите, за да проучат постройката.

Покрай нея минаха няколко писари, понесли хартия, за да картират намереното от Адолин. Бързо и неловко се поклониха на Шалан и се обърнаха към нея със „Сиятелна Сияйна“. Тя все още не бе обяснила подробно на Адолин какво е станало с нея.

— Вярно ли е? — попита Шалан, вдигна глава, наклони я назад и проследи с поглед грамадната кула чак до синьото небе над нея. — Аз една от тях ли съм?

— Ммм… — обади се Шарка от полата ѝ. — Почти. Имаш да изречеш няколко думи.

— Какви думи? Клетва?

— Тъкачите на светлината не полагат друга клетва освен първата — обясни Шарка. — Ти трябва да говориш истини.

Шалан погледа още малко висините, после се обърна и свърна към набързо устроения лагер. Тук не властваше Дъждовният сезон. Не беше сигурна дали е задето са над облаците, или пък времето беше променено от идването на странните бури.

В лагера разделените по старшинство войници седяха по камъните и трепереха във влажните си куртки. Дъхът на Шалан образуваше облачета пред нея, въпреки че бе изтеглила съвсем малко Светлина на Бурята, за да е нечувствителна към студа. За съжаление нямаше много запалими неща. По голямото каменно поле пред града-кула имаше много малко скални пъпки, а прораслите бяха дребни, по-малки от юмрук. Щяха да дадат малко дърво за огрев.

Полето бе обкръжено от десет стълбообразни плата; около основите им се извиваха стълбища. Портите на Обета. Отвъд тях се простираше планинската верига.

Кремът покриваше някои от стъпалата тук и се стичаше върху откритото поле. Нямаше толкова, колкото на Пустите равнини. Тук явно падаше по-малко дъжд.

Шалан пристъпи към края на каменното поле. Отвесна скала. Ако Нохадон наистина е вървял пеш до този град, както твърдеше Пътят на кралете, то тогава трябва да е вървял по стъпаловидно разположени скали. Засега не бяха намерили друг път надолу освен през Портите на Обета — а дори и да имаше такъв път, човек щеше да е изгубен посред планините, на седмици от цивилизацията. Според височината на слънцето учените ги поставяха близо до центъра на Рошар, някъде в планините близо до Ту Байла или може би Емул.

Отдалеченото местоположение правеше града невероятно защитен, или така твърдеше Далинар. Също така ги и оставяше уединени, с възможност да бъдат оставени без връзки. Това и обясняваше защо всички гледаха Шалан по този начин. Опитаха други Мечове; никой не успя да задейства стария фабриал. Шалан наистина беше единственият им път за излизане от планините.

Един от войниците наблизо се прокашля.

— Сигурна ли сте, че трябва да бъдете тъй близо до ръба, Сиятелна Сияйна?

Тя го изгледа присмехулно.

— Мога да оцелея от такова падане и да се измъкна, войнико.

— Хъм, да, Сиятелна — изчерви се той.

Тя тръгна от ръба и продължи, за да намери Далинар. Докато вървеше, я следваха погледи — войници, писари, светлооки и върховни господари. Е, нека гледат Шалан Сияйната. Винаги можеше да намери свобода и да си сложи друго лице.

Далинар и Навани наглеждаха няколко жени близо до центъра на армията.

— Някакъв късмет? — попита ги Шалан, щом се доближи.

Далинар я погледна. Писарите съставяха писма с всички налични далекосъобщители и разпращаха предупредителни съобщения до всички военни лагери и до предавателната зала в Ташикк. Може да дойде нова буря и да духа от запад, а не от изток. Подготвяйте се.

Нови Натанан, в най-източния край на Рошар, щеше да бъде ударен днес, след като Вечната Буря оставеше Пустите равнини. После тя щеше да навлезе в източния океан и да потегли към Произхода.

Никой не знаеше какво ще последва. Щеше ли да обиколи света и да се стовари върху източния бряг? Дали всички бури бяха една буря, която обикаля планетата, или всеки път при Произхода започваше нова, както твърдяха преданията?

Напоследък учените и бурегадателите се придържаха към първото. Според изчисленията им, при допускането Вечната Буря да се движи със скоростта на обикновена буря по това време на годината, щяха да имат няколко дни преди тя да се върне, да удари Шиновар и Ири, а после да мине през континента и да разруши считаните за защитени градове.

— Няма новини — напрегнато отвърна Далинар. — Кралят сякаш е изчезнал. Освен това, в Колинар явно има бунт. Не можах да получа недвусмислени отговори и на двата въпроса.

— Уверена съм, че кралят е някъде в безопасност — каза Шалан и погледна Навани. Тя привидно запазваше спокойствие, но даваше нареждания на една от писарите с напрегнат и приглушен глас.

Едно от стълбообразните плата наблизо проблесна. Около него се завъртя стена от светлина и остави след себе си размазани образи. Някой беше задействал Портата на Обета.

Далинар застана до нея и двамата зачакаха напрегнато, докато на края на платото не се появиха няколко души в сини униформи и не заслизаха по стълбите. Мост Четири.

— О, да благодарим на Всемогъщия — прошепна Шалан. Той беше, а не убиецът.

Един от хората посочи натам, където стояха Далинар и останалите. Каладин се отдели от своите, скочи от стъпалата и се понесе над войските. Приземи се на камъните в движение, носеше Меч на рамо, а дългата му офицерска куртка бе разкопчана и стигаше до коленете.

Той все още носи робските клейма, рече си тя, въпреки че дългата му коса ги закриваше. Очите му бяха станали светлосини и леко светеха.

— Благословени от Бурята — заговори го Далинар.

— Върховни принце — отвърна му Каладин.

— Убиецът?

— Мъртъв — рече Каладин, издигна Меча и го заби в скалата пред Далинар. — Трябва да поговорим. Това…

— Синът ми, мостови — обади се Навани отзад. Тя пристъпи напред и хвана Каладин за ръката, сякаш напълно безразлична към Светлината, която се отделяше от кожата му като дим. — Какво е станало със сина ми?

— Имаше опит за убийство — отговори Каладин. — Спрях го, но кралят бе ранен. Прибрах го на безопасно място преди да дойда да помогна на Далинар.

— Къде? — попита Навани. — Хората ни из военните лагери претърсиха манастири, имения, казармени помещения…

— Тези места бяха твърде очевидни — обясни Каладин. — Ако Вие можете да се досетите да търсите там, значи и убийците могат. Трябваше ми място, за което никой няма да се сети.

— Къде тогава? — попита Далинар.

Каладин се усмихна.

Лопен сви ръката си в юмрук и стисна сферата с него. В съседната стая майка му гълчеше краля.

— Не, не, Ваше Величество — изрече тя със силно произношение и със строгия глас, с който говореше на брадвохрътите. — Свивате го и го ядете. Не можете да пощипвате от него така.

— Не съм толкова гладен, нана — отвърна Елокар. Гласът му бе слаб, но се бе събудил от опиянението, което беше добър знак.

— Все едно, ще ядете! — нареди Мама. — Знам какво да върша, когато видя човек с тъй бледо лице, и ще прощавате, Ваше Величество, ама сте бял като чаршаф, проснат за избелване на слънцето! Това е то. Ще ядете. Без оплаквания.

— Аз съм кралят. Аз не приемам заповеди от…

— Сега сте в дома ми! — възрази тя и Лопен безмълвно повтори думите ѝ. — В дома на една хердазийка чие да е положение не чини нищо в сравнение с нейното. Няма да допусна да дойдат да Ви вземат и да намерят, че не сте бил хранен като хората! Няма да оставя да приказват такива работи, Ваша Сиятелност, не! Яжте. Имам да готвя супа.

Лопен се усмихна, чу как кралят мърмори, но също тъй чу и потракването на лъжица в чиния. Двама от най-яките му братовчеди седяха пред колибата в Малък Хердаз — водеше се в стана на Върховния принц Себариал, при все че хердазийците не обръщаха много внимание на това. Още четирима братовчеди седяха в края на улицата, лениво шиеха ботуши и се оглеждаха за нещо подозрително.

— Добре — прошепна Лопен, — този път наистина трябва да проработиш.

Съсредоточи се върху сферата в ръката си, точно както правеше всеки ден и както го бе вършил всекидневно, откакто капитан Каладин бе започнал да сияе. Рано или късно щеше да го разбере. Знаеше го, както знаеше и името си.

— Лопен.

В един от прозорците изникна широко лице и го разсея. Вуйчо му Чилинко.

— Нека тоя човек, кралят, отново се облече като хердазиец. Май ще се наложи да тръгваме.

— Да тръгваме ли? — и Лопен стана.

— Във всички военни лагери е дошла вест от Върховния принц Себариал — обясни Чилинко на хердазийски. — Намерили са нещо в Равнините. Бъди готов. За всеки случай. Всички това говорят. Нищо не мога да разбера.

Той поклати глава.

— Най-напред бурята, за която никой не знаеше, после дъждовете спряха рано, после проклетият крал на Алеткар на моята врата. А сега това. Мисля, че може и да оставяме стана, нищо че аха ще се смрачи. Изглежда ми безсмислено, но ти виж да се погрижат за тоя човек, краля.

Лопен кимна.

— Ще се заема с това. Само миг.

Чилинко се изнесе. Лопен разтвори дланта си и загледа сферата. Не искаше да пропуска и ден без упражнения със сферата, просто за всеки случай. Все пак рано или късно щеше да погледне една от тях и…

Лопен вдиша светлина.

Стана мигновено и ето го — седи си, а от кожата му се отцежда Светлина на Бурята.

— Ха! — провикна се той и скочи на крака. — Ха! Ей, Чилинко, я се върни. Трябва да те залепя за стената!

Светлината изтече. Лопен спря, замисли се и вдигна ръка пред себе си. Толкова бързо ли си отиде? Какво стана? Той се спря. Този сърбеж…

Усети го на рамото си, там, където толкова отдавна бе загубил ръката. Пръстите му напипаха издатина от плът, която започваше да излиза от белега.

— О, да, в името на Бурите! Всички дайте на Лопена сферите си! Имам светене да върша!

Моаш седеше в края на каруцата, а тя тракаше и си вървеше по пътя на излизане от военните лагери. Можеше и да язди отпред, но не искаше да се отдалечава от доспехите си — бяха ги увили и прибрали тук. Скрити. Острието и Бронята може и да се водеха негови, но не се заблуждаваше какво ще стане, ако алетските знатни забележат, че се опитва да избяга с тях.

Возилото изкачи възвишението точно пред становете. Зад тях огромни върволици от хора се проточваха към Пустите равнини. Нарежданията на Върховния принц Далинар бяха ясни, но странни. Напускаха военните лагери. Всички парши трябваше да бъдат оставени, а хората да се отправят към средата на Пустите равнини.

Някои от Върховните принцове се подчиниха. Други не го направиха. Странно, но Садеас бе един от подчинилите се. Неговият стан се опразваше почти тъй бързо като лагерите на Себариал, Роион и Аладар. Явно всички потегляха, дори и децата.

Каруцата на Моаш спря. Миг по-късно Гробовния застана до края ѝ.

— Не биваше да се притесняваме за укриването — измърмори той, загледан в преселението. — Твърде са заети, че да ни обръщат внимание. Я виж там.

Край лагера на Далинар се бяха скупчили търговци. Правеха се, че си събират нещата за път, но не се забелязваше никакъв напредък.

— Мародери — отбеляза Гробовния. — Ще се впуснат да грабят в изоставените лагери. Проклети глупци. Заслужават да ги сполети това, което се задава.

— Какво се задава? — попита Моаш.

Чувстваше се като човек, захвърлен в развилняла се река, излязла от бреговете си след буря. Плуваше по течението, но едва удържаше глава над водата.

Опита да убие Каладин. Каладин. Всичко се разпадна. Кралят оцеля, силите на Каладин се върнаха, а Моаш… Моаш беше предател. И то двоен.

— Вечната Буря — обясни Гробовния.

Сега не изглеждаше тъй изискано, в изкърпените работни гащи и риза на беден тъмноок. С някакви капки за очи направи своите тъмни, а после нареди на Моаш да стори същото.

— И тя е?

— Диаграмата е неясна — продължи Гробовния. — Знаем думата само заради виденията на стария Гавилар. Според Диаграмата тя вероятно ще върне Пустоносните. Изглежда, че паршите са се оказали Пустоносните.

Той поклати глава.

— Преизподня. Тази жена е била права.

— Жена?

— Ясна Колин.

Моаш поклати глава. Не разбираше нищо от ставащото. Изреченията на Гробовния бяха като върволици от думи, които не си съответстват. Парши, Пустоносни? Ясна Колин? Сестрата на краля. Не беше ли загинала в морето? Какво знаеше Гробовния за нея?

— Кой си ти наистина? — попита Моаш.

— Родолюбец — отвърна Гробовния. — Точно както ти казах. Позволено ни е да следваме собствените си интереси и цели, докато не бъдем призовани.

Той поклати глава.

— Бях уверен, че тълкуването ми е точно, че ако отстраним Елокар, Далинар ще стане наш съюзник при задаващите се събития… Е, явно съм бъркал. Или това, или съм бил твърде бавен.

На Моаш му призля.

Гробовния го хвана за ръката.

— Горе главата, Моаш. Водя Броненосец със себе си и следователно моята работа не е била пълна загуба. Освен това можеш да ни кажеш за новия Сияен. Ще те запозная с Диаграмата. Имаме важна работа.

— Която е?

— Спасяването на целия свят, приятелю мой.

Гробовния го потупа и отиде към предния край на каруцата, където бяха останалите.

Спасяването на целия свят.

Разигравали са ме като един от десетимата глупци, помисли си Моаш с опряна в гърдите брадичка. А даже не знам как.

Каруцата отново затрака.

88 Човекът, който притежаваше ветровете

Скоро започнаха да влизат в кулата.

Не можеха да направят нищо друго, при все че проучванията на Адолин съвсем не бяха приключили. Наближаваше нощта, а навън ставаше студено. Освен това, ударилата Пустите равнини буря щеше да вилнее наоколо и най-накрая да удари тези планини. На бурите им отнемаше повече от ден да прекосят целия материк, а те вероятно бяха някъде в близост до центъра, значи приближаваха.

Непредвидена буря, помисли си Шалан, докато вървеше с пазителите си из тъмните ходници. А и нещо друго се задава от другата страна.

Разбираше, че тази кула — вътрешността ѝ, всеки коридор — е истинско чудо. Огромната ѝ умора личеше оттам, че не желаеше да рисува нищо. Просто искаше да спи.

Светлината на сферите им показа нещо необичайно на стената пред тях. Шалан се смръщи, отърси умората си и пристъпи към него. Малко сгънато парче хартия, като карта. Тя погледна стражите си, които изглеждаха също тъй объркани.

Дръпна картата от стената — беше залепена с малко восък от хоботник. Под нея бе изписано името на Шалан. Не на Воал.

Името на Шалан.

Паника. Тревога. За миг тя изтегли светлината от фенера им и потопи коридора в мрак. От някакъв ходник наблизо обаче струеше светлина.

Тя я загледа. Газ понечи да провери, но Шалан го спря с движение на ръката.

Да бяга или да се сражава?

Да избягам къде?, попита се тя. Тя колебливо пристъпи до вратата и отново махна на гвардейците си да отстъпят.

Вътре беше Мраизе и гледаше през голям неостъклен прозорец, надвесен над друг дял от вътрешността на кулата. Той се обърна към нея, изкривен и белязан, ала някак си изискан в своето господарско облекло.

Така. Бяха я разкрили.

Аз вече не съм дете, което се крие в стаята си, когато дойде караницата, твърдо си рече тя и влезе в стаята. Ако побягна от този човек, той ще ме разглежда като плячка.

Пристъпи право до него, готова да призове Шарка. Шарка не беше като другите Мечове; Шалан вече признаваше това. Той можеше да се появи по-бързо от задължителните десет удара на сърцето.

Беше го правил преди. Тя не желаеше да признае, че е способен на това. Да признае това означаваше да признае твърде много.

Колко още от лъжите ми, мина ѝ през ума, ме удържат от неща, които мога да постигна?

Но тя се нуждаеше от лъжите си. Нуждаеше се от тях.

— Ти ме поведе на голям лов, Воал — продума Мраизе. — Ако способностите ти не се бяха проявили при спасяването на войските, може би никога нямаше да открия лъжливата ти самоличност.

— Воал е лъжливата самоличност, Мраизе — възрази Шалан. — Аз съм себе си.

Той я огледа.

— Не мисля така.

Шалан устоя на погледа му, но трепереше отвътре.

— Намираш се в любопитно положение — продължи Мраизе. — Ще криеш ли истинската природа на силите си? Аз можах да отгатна какви са, но другите няма да бъдат тъй досетливи. Може да видят само Острието и да не запитат какво още можеш да правиш.

— Не разбирам защо си се загрижил за това.

— Та ти си една от нас — отвърна Мраизе. — Ние се грижим за своите.

Шалан се намръщи.

— Ти обаче откри лъжата.

— Да не би да казваш, че не искаш да бъдеш една от Призрачната кръв?

Гласът му не беше заплашителен, но очите… в името на Бурите, тези очи биха пробили камък.

— Ние не каним кого да е.

— Вие убихте Ясна — просъска Шалан.

— Да. След като тя на свой ред беше убила няколко от нашите хора. Не смяташ, че ръцете ѝ не са били изцапани с кръв, нали, Воал?

Тя извърна поглед.

— Трябваше да предположа, че ще се окажеш Шалан Давар — продължи Мраизе. — Чувствам се глупак, задето не го видях по-рано. Твоето семейство отдавна е замесено в тези събития.

— Аз няма да ви помагам — отсече Шалан.

— Любопитно. Трябва да знаеш, че братята ти са в ръцете ми.

Тя го изгледа остро.

— Домът ти вече не съществува — обясни Мраизе. — Земите на семейството са били отнети от една от минаващите войски. Избавих братята ти от неразборията на войната за престола и ги водя насам. Семейството ти обаче има дълг към мен. Един Превръщател. Счупен.

Той пресрещна погледа ѝ.

— Колко е удобно, че по моята преценка ти, камичке, си Превръщател.

Тя призова Шарка.

— Ще те убия, преди да допусна да ги използваш за изнудване…

— Няма изнудване — отвърна Мраизе. — Ще пристигнат в безопасност. Подарък за теб. Можеш да вярваш думата ми, да изчакаш и да видиш. Споменавам вашия дълг само за да може това да… бъде възприето от ума ти.

Шалан държеше Меча, мислеше и се боеше.

— Защо? — най-накрая попита тя.

— Защото си невежа.

Мраизе пристъпи към нея и се надвеси.

— Ти не знаеш кои сме ние. Не знаеш какво опитваме да постигнем. Въобще, Воал, ти не знаеш много за каквото и да е. Защо баща ти се присъедини към нас? Защо брат ти потърси Разбиващите небето? Разбираш ли, проучил съм някои неща. Имам отговори за теб.

Той изненадващо се извърна от нея и тръгна към вратата.

— Ще ти дам време да размислиш. Явно смяташ, че новото ти място сред Сияйните те прави негодна за нас, но аз виждам нещата различно, както и моят бабск. Нека Шалан Давар бъде Сияен рицар, примерна и благородна. Нека Воал дойде при нас.

Той се спря до вратата.

— И нека открие истината.

После изчезна в коридора. Шалан се усещаше още по-изцедена от преди. Освободи Шарка и се облегна на стената. Разбира се, че Мраизе би се добрал дотук — вероятно е бил сред войските. Една от най-важните цели на Призрачната кръв бе да се доберат до Уритиру. Въпреки решимостта си да не им помага, тя ги бе превела — заедно с войската — точно там, където искаха да отидат.

Братята ѝ? Щяха ли да бъдат в безопасност наистина? Ами семейните слуги, ами годеницата на брат ѝ?

Тя въздъхна, отиде до вратата и повика охраната си. Нека открие истината. Ами ако не искаше да открива истината? Шарка тихичко бръмчеше.

Повървя из приземния етаж на кулата — служеше си със своето сияние за осветление — и намери Адолин в коридора до стаята, където бе казал, че ще бъде. Китката му беше омотана, а охлузванията на лицето започваха да стават виолетови. От тях изглеждаше малко по-малко смайващо красив, при все че имаше грубоватото, привлекателно посвоему излъчване в дух „днес ступах доста хора“.

— Изглеждаш изтощена — рече той и я целуна лекичко.

— А ти изглеждаш, все едно си оставил някого да те бие с пръчка през лицето — отвърна му тя, но се усмихна. — И ти трябва да си поспиш.

— Ще го направя — каза той. — Скоро.

Докосна лицето ѝ.

— Ти си невероятна, нали разбираш. Ти спаси всичко. Всички.

— Не се дръж с мен, все едно съм от стъкло, Адолин.

— Ти си Сияйна — продължи той. — Искам да кажа…

Принцът прокара ръка през рошавата си коса.

— Шалан. Ти си нещо по-голямо дори от светлоок.

— Това да не е шегичка за талията ми?

— Какво? Не. Искам да кажа…

Той се изчерви.

— Аз няма да допусна това да е неловко, Адолин.

— Но…

Прегърна го здраво и го целуна, дълбоко и страстно. Адолин опита да промърмори нещо, но тя продължи да го целува. Притискаше устните си към неговите и го остави да усети желанието ѝ. Той се разтопи от целувката, после я грабна и я притегли към себе си.

Миг по-късно се отдръпна.

— Бурите да го отнесат, боли!

— О!

Шалан опря ръка до устата си и си спомни за натъртванията по лицето му.

— Съжалявам.

Той се ухили и се сви, понеже това явно също болеше.

— Струва си. Както и да е, обещавам да не се държа нелепо, ако ти избягваш да бъдеш твърде неустоима. Поне докато не се излекувам. Става ли?

— Става.

Той изгледа стражите ѝ.

— Никой да не безпокои Сияйната дама, ясно?

Те кимнаха.

— Да спиш добре — рече той и отвори някаква врата. Много от стаите имаха дървени врати, макар сградата да бе изоставена отдавна.

— Да се надяваме, че стаята е подходяща. Твоето духче я избра.

Нейното духче ли? Шалан се намръщи и пристъпи в стаята. Адолин затвори вратата.

Тя огледа каменното помещение без прозорци. Защо Шарка избра точно това място за нея? Стаята не изглеждаше забележителна. Адолин бе оставил за нея фенер със Светлината на Бурята — разточително, като се има предвид колко малко заредени скъпоценни камъни имаха — и пред Шалан се разкри малка четвъртита стая с каменна скамейка в ъгъла. Отгоре ѝ имаше няколко одеяла. Откъде Адолин е намерил одеяла?

Тя се намръщи към стената. Върху камъка имаше по-бледен квадрат, сякаш преди време някой е окачил картина тук. Всъщност това изглеждаше странно познато. Не че е била тук преди, но мястото на квадрата на стената…

Точно на същото място, където висеше картината на стената на баща ѝ в Я Кевед.

Умът ѝ започна да се обърква.

— Ммм… — обади се Шарка от пода до нея. — Време е.

— Не е.

— Време е — повтори той. — Призрачната кръв те обкръжава. Хората се нуждаят от Сияен.

— Хората разполагат с такъв. Мостовият.

— Не е достатъчен. Нуждаят се от теб.

Шалан примигна да пропъди сълзите. Стаята започна да се променя против волята ѝ. Появи се бял килим. Картина на стената. Мебели. Боядисани в светлосиньо стени.

Две мъртви тела.

Шалан прекрачи едното, макар това да бе само илюзия, и отиде до стената. Появи се картина — част от илюзията — обкръжена от бял блясък. Зад нея бе укрито нещо. Тя отмести картината или поне опита. От пръстите ѝ зрителната измама само се замъгли.

Това не беше нищо. Просто възстановяване на спомен, който ѝ се искаше да няма.

— Ммм… по-добра лъжа, Шалан.

Тя премигна през сълзи. Пръстите ѝ се помръднаха и тя отново ги притисна към стената. Този път можа да усети рамката на картината. Тя не бе истинска. За миг се престори, че е, и остави на образа да я покори.

— Не мога ли просто да се преструвам?

— Не.

Тя беше там, в стаята на баща си. Разтреперано отмести картината и разкри касата в стената. Вдигна ключа и се спря.

— Душата на мама е вътре.

— Ммм… не. Не е душата ѝ. Това, което взе душата ѝ.

Шалан отключи касата, отвори я и откри вътрешността. Малък Меч. Пъхнат набързо вътре — върхът му пронизваше стената, а ефесът бе насочен към нея.

— Това си бил ти — прошепна тя.

— Ммм… да.

— Татко те е взел от мен — продължи Шалан — и е опитал да те скрие тук. Разбира се, било е безполезно. Ти си изчезнал веднага щом той е заключил касата. Станал си на мъгла. Той не е разсъждавал ясно. Ние двамата не сме разсъждавали ясно.

Тя се обърна.

Червен килим. Някога бял. Приятелят на майка ѝ лежи на пода, а ръката му кърви, при все че не тази рана го е убила. Шалан отиде до другото тяло, паднало с лицето надолу, в красива рокля в синьо и златно. Червената коса се бе разпиляла като шарка около главата.

Шалан коленичи, обърна тялото на майка си и видя главата с изгорелите очи.

— Защо тя опита да ме убие, Шарка? — прошепна тя.

— Ммм…

— Започна, когато тя откри какво мога да правя.

Сега си го припомни. Идването на майка ѝ заедно с някакъв неин непознат на Шалан приятел, за да застане срещу баща ѝ. Крясъците на майка ѝ; тя спори с баща ѝ.

Майка ѝ нарича Шалан една от тях.

Баща ѝ се намесва. Приятелят на майка ѝ е с нож, двамата се сборват, ръката на приятеля е порязана. Кръв на килима. Онзи е надвил, най-накрая задържа татко долу, прикован на земята. Мама взима ножа и идва за Шалан.

И тогава…

И тогава Меч в ръцете на Шалан.

— Татко убеди всички, че я е убил той — прошепна Шалан. — Че е убил жена си и любовника ѝ в пристъп на гняв, докато всъщност ги убих аз. Той излъга, за да ме защити.

— Знам.

— Тази тайна го унищожи. Тя унищожи цялото ни семейство.

— Знам.

— Мразя те — прошепна тя, загледана в мъртвите очи на майка си.

— Знам — тихо прошепна Шарка. — Най-накрая ще ме убиеш и ще получиш отмъщението си.

— Не искам отмъщение. Искам семейството си.

Шалан се обгърна с ръце, зарови глава в тях и заплака, докато илюзията стана на бял дим, а после изчезна и я остави в празната стая.

Мога единствено да заключа, забързано пишеше Амарам, а глифите му представляваха бърканица от небрежно изписано мастило, че ние успяхме, Рестарес. Съобщенията от войската на Далинар показват, че Пустоносните не само са били забелязани, но с тях се са сражавали. Червени очи, древни сили. Явно са стоварили нова буря върху този свят.

Той вдигна глава от бележника и надзърна през прозореца. Каретата му трополеше по пътя из стана на Далинар. Всичките му войници бяха тръгнали, а останалите гвардейци бяха отишли да наблюдават заминаването им. Дори и при лошата си слава Амарам успя лесно да влезе в лагера.

Върна се към писмото. Не се радвам на този успех, написа той. Ще бъде загубен човешки живот. Това винаги е било наше бреме като Синове на Честта. За да се върнем към Вестителите, за да върнем властта на Църквата, ние трябва да поставим света в криза.

Ето я кризата. Тя е ужасна. Вестителите ще се завърнат. Как може да не се завърнат, с трудностите, пред които сме изправени сега? Но много ще загинат. Толкова много. Според Налан загубите били оправдани. Вън от това, скоро ще имам повече сведения. Когато ти пиша отново, надявам се да го направя от Уритиру.

Каретата спря и Амарам отвори вратата. Подаде писмото на жената-кочияш, Пама. Тя го взе и бръкна в чантата си за далекосъобщителя, за да го изпрати до Рестарес. Сам щеше да го направи, но не можеш да използваш далекосъобщител в движение.

Пама щеше да унищожи хартията, щом приключи. Амарам хвърли поглед към сандъците на гърба на каретата; носеха ценен товар, сред него всичките му карти, бележки и теории. Трябваше ли да ги остави при своите войници? Докарването на петдесет въоръжени мъже в стана на Далинар непременно щеше да привлече внимание, дори и при бъркотията там, тъй че им нареди да го чакат в равнината.

Трябваше да се движи. Отдалечи се от каретата и нахлупи качулката на наметалото си. Земята около храмовете при Далинар бе още по-безпорядъчна от останалите военни лагери, понеже много хора бяха дошли при ардентите в това напрегнато време. Подмина майка, която умоляваше един от тях да изгори молитва за съпруга ѝ, на служба във войската на Далинар. Ардентът неспирно повтаряше, че тя трябвало да си събира нещата и да върви с потеглилите през равнините кервани.

Ставаше. Наистина ставаше. Най-накрая Синовете на Честта бяха достигнали целта си. Гавилар щеше да се гордее. Амарам ускори стъпка и се обърна, когато друг ардент се затича към него и го попита дали няма нужда от нещо. Преди жената да може да погледне в качулката му и да го разпознае, вниманието ѝ бе привлечено от двама уплашени юноши — вайкаха се, че баща им бил твърде стар да пътува, и молеха ардентите да им помогнат да го пренесат някак.

Стигна до оня ъгъл на манастирската постройка, където държаха умопобърканите, и зави към задната стена — далеч от погледите, близо до края на стана. Огледа се и призова Меча си. Няколко бързи разреза щяха да…

Какво беше това?

Завъртя се, уверен, че е видял как някой се приближава. Но нямаше нищо. Сенките си играеха с него. Той направи разрезите в стената и внимателно отвори. Великият — Таленелат’ Елин, самият Вестител на Войната — седеше в тъмната стая, в същата стойка като преди. Кацнал на края на кревата си, наведен напред, с клюмнала глава.

— Защо те държат в такава тъмнина? — попита Амарам и освободи Меча си. — Това не подхожда и на най-долните хора, а какво остава за теб. Ще поговоря с Далинар за това как лудите…

Не, нямаше. Далинар го смяташе за убиец. Амарам вдиша дълго и дълбоко. За завръщането на Вестителите трябваше да се плати някаква цена, но — в името на самия Йезерезе — загубата на приятелството на Далинар щеше да бъде наистина тежка цена. Само ако милосърдието не бе спряло ръката му преди няколко месеца, когато можеше да екзекутира онзи копиеносец.

Той отиде до Вестителя.

— Велики княже — прошепна Амарам. — Трябва да вървим.

Таленелат не помръдна, но отново шепнеше. Същото като преди. Амарам не можа да се удържи от спомена за последното си посещение тук заедно с човек, който го бе разигравал непрестанно като един от десетимата глупци. Кой да знае, че Далинар е станал толкова ловък на стари години? Времето бе променило и двамата.

— Моля те, Велики княже — рече Амарам и с труд изправи Вестителя на краката му. Мъжът беше огромен, висок като Амарам, но с телосложението на стена. Тъмнокафявата кожа го изненада при първата среща — Амарам донякъде глупаво бе очаквал, че всички Вестители ще приличат на алети.

Тъмните очи на Вестителя бяха, разбира се, някакво прикритие.

— Опустошението… — прошепна Таленелат.

— Да. То идва. А с него иде и завръщането ти към славата.

Амарам поведе Вестителя към направения от него отвор.

— Трябва да те заведем при…

Ръката на Вестителя се стрелна пред него.

Амарам се сепна и замръзна на място, когато видя нещо между пръстите на Вестителя. Стреличка — от върха ѝ капеше някаква прозрачна течност.

Амарам погледна към отвора, откъдето в стаята влизаше слънчева светлина. Там дребна фигурка произведе звук — тя държеше до устните си духало под маска, скриваща горната част на лицето.

Другата ръка на Вестителя се стрелна, бърза като мигане на окото, и хвана стреличката във въздуха на няколко пръста от лицето на Амарам. Призрачната кръв. Те не опитваха да убият Вестителя.

Опитваха да убият Амарам.

Той извика, протегна ръка настрана и призова Меча си. Твърде бавно. Фигурката премести поглед от него към Вестителя, изруга тихо и избяга. Амарам я подгони, прескочи парчетиите от стената и излезе на светло, но онзи се движеше твърде бързо.

С разтуптяно в гърдите сърце, притеснен за безопасността на Вестителя, Амарам погледна към Таленелат. Сепна се, когато го видя прав, с изопнат гръб и вдигната глава. Тъмнокафявите очи, изненадващо бистри, отразяваха светлината на отвора. Таленелат вдигна една стреличка пред себе си и я огледа.

После захвърли и двете и седна на кревата си. Отново започна да мърмори странната си, неизменна рецитация. Амарам усети как по гръбнака чу пробягва хлад, но щом се върна при Вестителя, не можа да го накара да отговори.

С усилие го накара да стане отново и го поведе към каретата.

Сет отвори очи.

Веднага ги стисна.

— Не. Аз умрях. Аз умрях!

Усети под себе си камък. Богохулство. Чу капеща вода и усети слънцето по лицето си.

— Защо не съм мъртъв? — прошепна той. — Мечът ме прониза. Аз паднах. Защо не умрях?

— Ти умря.

Сет отново отвори очи. Лежеше върху гола скала, дрехите му бяха мокри и усукани. Мразовитите земи? Изпитваше студ, въпреки горещината на слънцето.

Пред него стоеше мъж в нова униформа в черно и сребърно. Имаше тъмнокафява кожа като на човек от земите на макабаките, но и светъл белег във вид на малък закривен полумесец на дясната буза. Едната си ръка държеше зад гърба, а с другата пъхна нещо в джоба на куртката си. Някакъв фабриал? Който свети ярко?

— Познавам те — схвана Сет. — Виждал съм те някъде по-рано.

— Виждал си ме.

Сет се помъчи да стане. Успя да се изправи на колене и се отпусна на тях.

— Как? — попита той.

— Чаках, докато не се удари в земята — обясни мъжът — изпотрошен и осакатен, а душата ти посечена, тоест несъмнено мъртъв. Тогава те възстанових.

— Невъзможно.

— Не и ако се направи преди умът да умре. Както един удавник може да бъде върнат към живота с подходящите грижи, ти можеше да бъдеш възстановен с подходящия фабриал. Разбира се, ако бях чакал още няколко мига, щеше да бъде твърде късно.

Той изговаряше думите спокойно и без чувство.

— Кой си ти? — попита Сет.

— Ти си прекарал толкова време да се подчиняваш на предписанията на своя народ и вяра и не успяваш да разпознаеш един от боговете си?

— Моите богове са духовете на камъните — прошепна Сет. — Слънцето и звездите. Не хората.

— Глупости. Твоят народ почита духовете на камъните, но ти не ги почиташ.

Този полумесец… разпознаваше го, нали?

— Ти, Сет — продължи мъжът — почиташ реда, нали? Следваш законите на обществото си до съвършенство. Това ме привлече, въпреки притеснението ми, че чувството замъглява твоята способност да разграничаваш. Способността ти да… отсъждаш.

Съд.

— Нин — прошепна той. — Онзи, когото тук наричат Налан или Нале. Вестителят на справедливостта.

Нин кимна.

— Защо ме спаси? — запита го Сет. — Нима мъчението ми не е достатъчно?

— Тези думи са безразсъдни — възрази Нин. — Не подхождат на някого, който ще учи при мен.

— Не искам да уча — отвърна Сет и се присви върху камъка. — Искам да бъда мъртъв.

— Това ли е? Наистина ли искаш това най-много? Ще ти го дам, ако това е истинското ти желание.

Сет стисна очи. В този мрак го чакаха писъците. Писъците на убитите от него.

Аз не съм грешал, рече си той. Не съм бил Неверен.

— Не — прошепна Сет. — Пустоносните се върнаха. Аз съм бил прав, а моят народ… те са грешали.

— Ти бе прогонен от дребнави хора без размах. Ще те науча на пътя на ония, които не са развалени от чувствата. Ти ще върнеш това при своя народ и ще донесеш справедливост за водачите на шин.

Сет отвори очи и вдигна поглед.

— Не съм достоен.

Нин вирна глава.

— Ти? Недостоен? Гледах те как се унищожаваш в името на реда, как следваш личния си кодекс, когато друг би побягнал или рухнал. Сет, сине на Нетуро, наблюдавах те как държиш на думата си до краен предел. Това е нещо, неясно на повечето хора — това е единственото наистина хубаво нещо на този свят. Съмнявам се, че съм откривал по-достоен за Разбиващите небето човек от теб.

Разбиващите небето? Та те бяха орден на Сияйните рицари.

— Аз унищожих себе си — прошепна Сет.

— Ти го направи и умря. Връзката ти с твоя Меч е прекъсната, всички връзки — духовни и телесни — са премахнати. Ти си прероден. Ела. Време е да посетиш своя народ. Обучението ти започва веднага.

Нин тръгна и се видя, че нещото, което държеше зад гърба си, бе меч в ножница.

Ти си прероден. Можеше ли… можеше ли Сет да се прероди? Можеше ли да накара писъците в сенките да изчезнат?

Ти си страхливец, каза Сияйният, човекът, който притежаваше вятъра. Някаква малка частица от Сет го смяташе за вярно. Нин обаче предлагаше нещо повече. Нещо различно.

Все още коленичил, Сет вдигна поглед към мъжа.

— Моят народ притежава другите Остриета на честта и ги съхранява хилядолетия. Ако трябва да им нося правосъдие, ще застана пред неприятели с Мечове и сила.

— Това не е трудно — отвърна Нин и погледна назад. — Донесох Меч за теб. Той съвършено съответства на задачата и на характера ти.

Той подхвърли големия си меч на земята. Оръжието се плъзна по камъка и се спря пред Сет.

Преди не бе виждал меч в метална ножница. А и кой би прибрал Меч в ножница? И самото Острие… черно ли беше? Един-два пръста от него се показаха, когато се плъзна по скалата.

Сет можеше да се закълне, че видя как от метала се отделя малка струйка дим. Като Светлината на Бурята, само че тъмна.

Здравей, обади се жизнерадостен глас в ума му. Искаш ли днес да разрушим малко зло?

89 Четиримата

Далинар стоеше в мрака.

Обърна се и опита да си спомни как е дошъл до това място. В сянката видя мебели. Маси, килим, завеси от Азир с ярки цветове. Майка му винаги се бе гордяла със завесите.

Моят дом, рече си той. Както когато бях дете. Преди завоеванието, преди Гавилар…

Гавилар… Гавилар не беше ли мъртъв? Не, Далинар можеше да чуе как брат му се смее в съседната стая. Той беше дете. И двамата бяха деца.

Далинар прекоси сенчестата стая и изпита неясната радост от познатото. От това как нещата са такива, каквито трябва да бъдат. Беше извадил дървените си мечове. Имаше сбирка — всеки издялан като Меч. Твърде стар бе за тях сега, но все още му харесваше да ги притежава. Като сбирка.

Отиде до балконската врата и я отвори.

Окъпа го топла светлина. Дълбока, обгръщаща, проникваща светлина. Топлината минаваше през кожата в самата негова същност. Гледаше светлината и не бе заслепен. Източникът ѝ беше далечен, но той го познаваше. Познаваше го добре.

Усмихна се.

После се събуди. Сам в новите си стаи в Уритиру, временно пребиваване, докато проучваха цялата кула. Седмица бе изминала от пристигането им тук и хората от становете най-накрая започнаха да прииждат и да носят сфери, заредени по време на неочакваната буря. Нуждаеха се много от тях, за да задействат Портата на Обета.

Хората от военните лагери дойдоха навреме. Вечната Буря още не бе започнала, но ако се движеше като обикновените бури, щеше да удари до дни.

Далинар за малко поседя в тъмното и се замисли за изпитаната от него топлина. Какво ли бе това? Необичайно време да получи видение. Винаги идваха при буря. По-рано, усетеше ли някое по време на сън, то го будеше.

Той намина при гвардейците си. Нямаше буря. Започна умислено да се облича. Искаше да провери дали може да излезе на покрива на кулата днес.

Докато вървеше из тъмните зали на Уритиру, Адолин се стараеше да не показва колко изтощен се чувства. Светът току-що се бе изместил, като врата на пантите си. Преди няколко дни годежът му представляваше обвързване на могъщ човек с относително нископоставен член на далечен дом. Сега Шалан може би беше най-важният човек в света, а той…

Какво бе той?

Вдигна фенера и остави на стената няколко белега с тебешир, за да покаже, че е бил тук. Кулата беше огромна. Как цялото това нещо изобщо стоеше изправено? Вероятно можеха да я проучват с месеци и да не отворят всички врати. Той се посвети на изследването, понеже му приличаше на нещо, което може да върши. За съжаление му даваше и време да мисли. Не му харесваше до колко малко отговори достига.

Обърна се и разбра, че се е отдалечил от останалите от отряда съгледвачи. Правеше го все по-често. Бяха започнали да пристигат първите множества от Пустите равнини и трябваше да решат къде да настанят всички.

Гласове ли чу някъде напред? Адолин се намръщи и продължи по ходника. Остави фенера, за да не го издава. Изненада се, когато позна един от говорещите в коридора. Това Садеас ли беше?

Да. Върховният принц се бе възправил сред отряд от собствените му съгледвачи. Адолин тихичко прокле вятъра, който убеди именно Садеас да отговори на призива да дойде в Уритиру. Всичко щеше да бъде толкова по-леко, ако просто си беше останал на мястото.

Садеас даде знак на неколцина от войниците си да слязат по едно разклонение на тунелоподобния коридор. Жена му и част от писарите ѝ тръгнаха в обратната посока, следвани от двама войници. Адолин наблюдаваше известно време как Върховният принц лично вдига фенера и оглежда избледнялото изображение на стената. Фантастична картина с приказни животни. Той разпозна някои от детските приказки — като огромното, прилично на норка създание с избуяла навсякъде около главата му грива. Как го наричаха?

Адолин се обърна да си върви, но ботушът му простърга по камъка.

Садеас се извърна и вдигна фенера си.

— А, принц Адолин.

Носеше бяло, и това не се отразяваше добре на неговия вид — в сравнение с бледия цвят руменото лице изглеждаше направо кърваво.

— Садеас — обади се Адолин и се обърна. — Не знаех, че си дошъл.

Проклет човек. Пренебрегваше баща му през всичките тези месеци и сега реши да се подчинява?

Върховният принц закрачи по коридора и мина край Адолин.

— Това място е забележително. Наистина забележително.

— Значи признаваш, че баща ми е бил прав — продължи Адолин. — Че виденията му са били верни. Че Пустоносните са се върнали, а ти си се изложил като глупак.

— Ще призная — поде Садеас, — че в баща ти има останала повече сила, отколкото някога се притеснявах. Забележителен план. Свързва се с паршендите, прави тази сделка с тях. Чувам, че са разиграли голямо представление. То определено е убедило Аладар.

— Не е възможно да вярваш, че всичко това е било нагласено.

— Я стига. Отричаш ли, че той имаше паршенд сред собствените си гвардейци? Не е ли толкова удобно, че сред новите „Сияйни“ са и началникът на гвардията на Далинар, и твоята годеница?

Садеас се усмихна и Адолин разбра истината. Не, той не вярваше в това, но тази лъжа щеше да разнася. Отново щеше да започне с нашепванията и да опита да унищожи Далинар.

— Защо? — попита Адолин и пристъпи към него. — Защо се държиш така, Садеас?

— Защото — въздъхна Садеас — трябва да стане. Не можеш да имаш войска с двама пълководци начело, синко. Баща ти и аз сме два стари белогръба и двамата искаме кралството. Той или аз. Натам сме тръгнали от смъртта на Гавилар.

— Не бива да бъде така.

— Трябва. Баща ти никога повече няма да ми се довери, Адолин, и ти го знаеш.

Лицето на Садеас помръкна.

— Аз ще взема това от него. Този град, откритията. Това е просто временна спънка.

Адолин стоя известно време, гледаше Садеас в очите и тогава нещо окончателно се скъса.

Достатъчно.

Адолин стисна Садеас за гърлото със здравата си ръка и удари гърба на Върховния принц в стената. Съвършено потресеното лице на Садеас развесели Адолин — много мъничката частица от него, която не бе напълно, изцяло и неотвратимо побесняла.

Адолин стисна и задуши вика за помощ, докато приковаваше гърба му за стената, и сграбчи ръката му. Садеас обаче беше обучен за войник. Опита да отпусне хватката, хвана Адолин за ръката и я изви.

Адолин продължи да стиска, но изгуби равновесие. Двамата паднаха, въртяха се и се търкаляха. Това не бе пресметнатото напрежение на арената, даже не и методичното клане на бойното поле.

Бяха двама потни, напрегнати мъже, и двамата на ръба на паниката. Адолин бе по-млад, но все още изпонатъртен от битката с Убиеца в бяло.

Той застана отгоре. Садеас се мъчеше да крещи и Адолин удари главата му в каменния под, за да го зашемети. Задъхан, принцът хвана ножа си. Насочи го към лицето на Садеас, но оня успя да вдигне ръце и да стисне Адолин за китката.

Той изръмжа и приближи още ножа, който стискаше с лявата ръка. Постави върху него и дясната ръка — китката ѝ пламна от болка, докато я притискаше към дръжката. По челото на Садеас изби пот, когато върхът на ножа допря лявата му ноздра.

— Баща ми — тросна се Адолин, а потта от носа му капеше върху острието на ножа — смята, че съм по-добър човек от него.

Той се напрегна и усети как хватката на Садеас отслабва.

— За твое съжаление, той не е прав.

Садеас изскимтя.

Адолин се понадигна и заби ножа покрай носа на Садеас в очната яма — проби окото като узрял плод и втъкна острието право в мозъка.

Садеас потръпна за миг и около ножа се събра локвичка кръв — Адолин го завъртя, за да бъде сигурен.

Миг по-късно до Садеас се появи Острие — Мечът на баща му. Садеас беше мъртъв.

Адолин отстъпи, за да няма кръв по дрехите, при все че маншетите му вече бяха изцапани. Бурите да го отнесат. Той това ли беше направил? Нима току-що уби един Върховен принц?

Замаяно гледаше оръжието. И двамата не бяха призовали Остриетата си в боя. Оръжията може и да струваха цяло състояние, но при толкова близък бой щяха да свършат по-малко работа от някой камък.

Мислите му станаха по-ясни. Адолин взе оръжието и се отдалечи. Захвърли Меча през някакъв прозорец и той падна върху една от приличните на сандъче за цветя образувания на долната тераса. Там щеше да е на сигурно място.

След това се усети да отреже маншетите си, да остърже знаците с тебешир от стената със собственото си Острие и да се отдалечи колкото може, преди да намери един от разузнавателните си отряди и да се престори, че през цялото време е бил наблизо.

Най-накрая Далинар разгада ключалката и натисна металната врата в края на стълбището. Тук тя бе поставена на тавана, а стъпалата водеха право към нея.

Вратата отказа да се отвори, въпреки че бе отключена. Той смаза частите ѝ. Защо не се помръдваше?

Кремът, разбира се, досети се той. Той призова Острието си и направи няколко бързи разреза около вратата. Тогава успя да я отвори с усилие. Старата капандура се отвори и го изведе на самия връх на града-кула.

Той се усмихна и прекрачи на покрива. Пет дни проучвания бяха отвели Адолин и Навани в дълбините на града-кула. Далинар обаче се стремеше да достигне върха.

За такава грамадна постройка покривът всъщност бе относително малък и не толкова покрит с крем. Вероятно на такава височина по време на бурите падаше по-малко дъжд, пък и всеки знаеше, че кремът е по-гъст на изток, отколкото на запад.

В името на Бурите, беше нависоко. Ушите му на няколко пъти заглъхнаха, докато се изкачваше към върха с изобретения от Навани фабриал за издигане. Тя говореше за противотежести и свързани скъпоценни камъни, изпълнена с преклонение пред технологията на древните. Той разбираше само, че откритието ѝ му позволи да не изкачва около стотина стълбища.

Пристъпи на ръба и погледна надолу. Под него всеки от пръстените на кулата се разширяваше малко повече от предишния. Шалан е права, рече си той. Това са градини. Всеки от външните пръстени е предназначен за отглеждането на храна. Не знаеше защо източната страна на кулата е равна откъм Произхода. По нея нямаше тераси.

Той се надвеси. Далече, толкова далеч надолу, че му се зави свят, различи десетте стълба, които поддържаха Портите на Обета. Онази за Пустите равнини проблесна и върху нея се появиха много хора. Развяваха знамето на Хатам. С изпратените от учените на Далинар карти, на Хатам и на останалите им отне само около седмица бързо придвижване да достигнат Портата. Войската на Далинар прекоси същото разстояние много внимателно — внимаваха за нападения на паршендите.

Щом погледна стълбовете от това положение, той разпозна, че и в Колинар има такъв. Той образуваше основата, върху която бяха построени дворецът и кралският храм. Шалан предполагаше, че Ясна е опитвала да отвори Портата на Обета там — в бележките ѝ пишеше, че Портите на Обета във всеки град са здраво залостени. Отворена беше единствено Портата в Пустите равнини.

Шалан се надяваше да разбере как да използва останалите, нищо че при сегашните изпитания се оказаха някак си заключени. Ако успееше да ги задейства, светът щеше да стане много, много по-малък. Разбира се, ако от него останеше нещо.

Далинар се обърна и вдигна поглед към небето. Пое дълбоко дъх. Затова беше дошъл на върха.

— Ти изпрати тази буря, за да ни унищожиш! — провикна се той към облаците. — Изпрати я, за да прикриеш в какво се превръщат Шалан и Каладин! Опита да спреш това преди то да е започнало!

Мълчание.

— Защо ми изпращаш видения и ми казваш да се подготвям! — викна Далинар. — А после опитваш да ни унищожиш, когато ги следваме?

ОТ МЕН БЕ ПОИСКАНО ДА ИЗПРАТЯ ВИДЕНИЯТА, КОГАТО ВРЕМЕТО НАСТЪПИ. ВСЕМОГЪЩИЯТ ГО ПОИСКА ОТ МЕН. НЕ МОЖЕХ ДА НЕ СЕ ПОДЧИНЯ, КАКТО НЕ МОГА ДА СЕ ОТКАЖА ДА ПРОИЗВЕЖДАМ ВЕТРОВЕТЕ.

Далинар вдиша дълбоко. Отецът на Бурите му отвърна. Благословен да е, отговори.

— Тогава виденията са били негови — продължи Далинар, — а ти си бил средството за подбиране на ония, които ги получават?

ДА.

— Защо ме избра? — попита Далинар.

НЯМА ЗНАЧЕНИЕ. ТВЪРДЕ БАВЕН БЕШЕ. ПРОВАЛИ СЕ. ВЕЧНАТА БУРЯ Е ТУК И ДУХЧЕТАТА НА ВРАГА СЕ НАСТАНЯВАТ В ДРЕВНИТЕ. СВЪРШЕНО Е. ЗАГУБИХТЕ.

— Каза, че си бил частица от Всемогъщия.

АЗ СЪМ НЕГОВО… ДУХЧЕ, БИ МОГЪЛ ДА КАЖЕШ. НЕ СЪМ ДУШАТА МУ. АЗ СЪМ СЪЗДАДЕНИЯТ ОТ ЧОВЕЦИТЕ СПОМЕН ЗА НЕГО, СЛЕД КАТО ГО НЯМА. ОЛИЦЕТВОРЕНИЕ НА БУРИТЕ И НА БОЖЕСТВЕНОТО. АЗ НЕ СЪМ БОГ. АЗ СЪМ САМО СЯНКА НА ТАКЪВ.

— Ще приема това, което мога да получа.

ТОЙ ИСКАШЕ ДА ВИ НАМЕРЯ, НО ВАШИЯТ РОД НОСЕШЕ САМО СМЪРТ НА МОЯ.

— Какво знаеш за предизвиканата от паршендите буря?

ВЕЧНАТА БУРЯ. ТЯ Е НЕЩО НОВО, НО Е ЗАМИСЛЕНА ОТДАВНА. СЕГА ОБИКАЛЯ СВЕТА И НОСИ СЪС СЕБЕ СИ СВОИТЕ ДУХЧЕТА. ВСЕКИ ОТ ДОКОСНАТИТЕ ОТ НЕЯ ДРЕВНИ ЩЕ ПРИЕМЕ НОВАТА СИ ФОРМА.

— Пустоносни.

ТОВА Е ЕДНА ОТ ДУМИТЕ ЗА ТЯХ.

— Вечната Буря наистина ще дойде отново?

РЕДОВНО КАТО ОБИКНОВЕНИТЕ БУРИ, НО ПО-НАРЯДКО. ВИЕ СТЕ ОБРЕЧЕНИ.

— И тя ще преобрази паршите. Няма ли начин да бъде спряна?

НЯМА.

Далинар затвори очи. От това се страхуваше. Да, войските му бяха победили паршендите, но те бяха само частица от предстоящото. Скоро щеше да се изправи срещу стотици хиляди такива.

В останалите държави не обръщаха внимание. Той успя да говори по далекосъобщителя със самия император на Азир — нов император, понеже Сет беше посетил последния. В Азир, разбира се, нямаше война за наследяването. Изискваше попълването на твърде много книжа.

Новият император покани Далинар да го посети, но очевидно смяташе думите му за бълнуване. Далинар не бе разбрал, че слуховете за лудостта му са достигнали толкова надалеч. Дори и без тях обаче, той подозираше, че предупрежденията му ще бъдат пренебрегнати, тъй като твърденията му бяха безумни. Буря, която духа в обратната посока? Паршите стават Пустоносни?

Само Таравангян от Карбрант — а сега явно и крал на Я Кевед — изглеждаше предразположен да слуша. Вестителите да го благословят — надяваше се да може да донесе мир на онази измъчена земя. Далинар поиска повече сведения как се е добрал до престола; според първите отчети беше станало неочаквано. Ала той беше на власт твърде отскоро, а страната твърде опустошена, за да може да направи много.

Освен това по далекосъобщителя пристигнаха внезапни и неочаквани доклади за бунтове в Колинар. И тук нямаше ясен отговор. Ами дочутото за чума около Чистото езеро? В името на Бурите, всичко стана такава бъркотия.

Трябваше да направи нещо за това. За всичко.

Далинар отново погледна към небето.

— Наредено ми беше да възстановя Сияйните рицари. Ще трябва да стана един от тях, ако аз ще ги водя.

В небето се понесе далечен гръм, макар и да нямаше облаци.

— Животът преди смъртта! — провикна се Далинар. — Силата преди слабостта! Пътят преди целта!

АЗ СЪМ ЧАСТИЦА ОТ САМИЯ ВСЕМОГЪЩ! — ядосано произнесе гласът. — АЗ СЪМ ОТЕЦЪТ НА БУРИТЕ. НЯМА ДА СЕ ОСТАВЯ ДА БЪДА ОБВЪРЗАН ТАКА, ЧЕ ДА МЕ УБИЯТ!

— Имам нужда от теб — продължи Далинар. — Въпреки стореното от теб. Мостовият говореше за положени клетви и за това, че всеки рицарски орден е различен. Първият Идеал е един и същ. След него всеки орден е различен и изисква различни думи.

Гърмът прозвуча отново. Звучеше… като предизвикване. Можеше ли Далинар да тълкува гръмотевиците?

Това беше опасен ход. Далинар се изправяше срещу нещо първично, непознаваемо. Нещо, което умишлено опита да погуби и него, и цялата му войска.

— За щастие — продължи той — знам втората клетва, която трябва да положа. Няма нужда тя да ми бъде казвана. Аз ще обединявам, Отче на Бурите, а няма да разединявам. Аз ще събирам хората.

Гърмът замлъкна. Далинар стоеше сам, гледаше небето и чакаше.

МНОГО ДОБРЕ, най-после отвърна Отецът на Бурите. ТЕЗИ ДУМИ СА ПРИЕТИ.

Далинар се усмихна.

АЗ НЯМА ДА БЪДА ПРОСТО ТВОЙ МЕЧ, предупреди Отецът на Бурите. НЯМА ДА ИДВАМ ПРИ ПОВИКВАНЕ, А И ТИ ТРЯБВА ДА СЕ ОТКАЖЕШ ОТ ТОВА… ЧУДОВИЩНО НЕЩО, КОЕТО НОСИШ. ЩЕ БЪДЕШ СИЯЕН БЕЗ МЕЧ И БРОНЯ.

— Ще бъде това, което трябва да бъде — отвърна Далинар и призова Меча си. Щом оръжието се появи, в главата му зазвучаха писъци. Той го захвърли, сякаш беше стрелнала се към него змиорка. Писъците изчезнаха незабавно.

Острието иззвънтя в земята. Отказването от Меча се смяташе за трудна работа, налагаща съсредоточаване и докосване на камъка му. Този обаче се отдели от него мигновено. Можеше да го усети.

— Какво бе значението на последното получено от мен видение? — попита Далинар. — Тазсутрешното, което не дойде с бурята.

ТАЗИ СУТРИН НЕ Е БИЛО ИЗПРАЩАНО ВИДЕНИЕ.

— Било е. Видях светлина и топлина.

ОБИКНОВЕН СЪН. НЕ Е ОТ МЕН, НЕ Е И ОТ БОГОВЕТЕ.

Любопитно. Далинар можеше да се закълне, че изпита същото като при виденията, ако не и по-силно.

ТРЪГВАЙ, ОБВЪРЗВАЩИ, заговори му Отецът на Бурите. ПОВЕДИ СВОЯ ЗАГИВАЩ НАРОД КЪМ ПРОВАЛ. ЗЛОТО УНИЩОЖИ САМИЯ ВСЕМОГЪЩ. ПРЕД НЕГО ТИ СИ НИЩО.

— Всемогъщият е загинал — отговори Далинар. — Ако това е вярно, то тогава и Злото може да бъде убито. Ще намеря начин да го извърша. Виденията споменаваха двубой и защитник. Знаеш ли нещо по въпроса?

Небето отвърна с обикновен гръм. Е, по-нататък щеше да има време за още въпроси.

Далинар слезе от върха на Уритиру и отново се озова на стълбите. Те водеха в стая, голяма почти колкото целия връх на града-кула. Стъклени прозорци я осветяваха ярко. Стъклото нямаше капаци или опора, а част от него гледаше на изток. Далинар не разбираше как издържа на бурите, въпреки че на места се виждаха струйки крем.

Десет къси стълба обрамчваха стаята, а в средата ѝ стърчеше още един.

— Е? — попита Каладин и вдигна поглед от оня, който разглеждаше. Шалан обикаляше около друг; изглеждаше много по-малко изтощена от времето на първото им стъпване в града. Въпреки че дните им в Уритиру бяха трескави, няколко нощи здрав сън се отразиха съвсем добре на всички.

Като отговор на въпроса Далинар извади от джоба си сфера и я вдигна. После вдъхна Светлината на Бурята.

Очакваше усещането за буря вътре в него, както му го бяха описали Каладин и Шалан. Тя го подтикваше да действа, да се движи, да не стои на едно място. Не изпитваше нещо като Вълнението по време на битка — както го очакваше.

Почувства как раните му зарастват по познатия начин. Осъзна, че го е правил и преди. На бойното поле? Сега усещаше ръката си съвсем наред, а порезната рана в страната вече почти не го болеше.

— Ужасно несправедливо е, че успяхте от първия опит — отбеляза Каладин. — На мен ми отне цяла вечност.

— Дадоха ми указания — обясни Далинар, пристъпи в стаята и прибра сферата. — Отецът на Бурите ме нарече Обвързващ.

— Това е името на един от ордените — рече Шалан и опря пръсти на стълба. — Това ни прави трима. Бягащ по вятъра, Обвързващ, Тъкач на светлина.

— Четирима — донесе се глас откъм стълбището. В осветената стая влезе Ренарин. Той ги погледна, после се дръпна.

— Сине? — попита го Далинар.

Ренарин остана в тъмното, свел поглед.

— Без очила… — прошепна Далинар. — Вече не ги носиш. Стори ми се, че опитваш да изглеждаш като воин, но не е това. Светлината на Бурята е излекувала очите ти.

Ренарин кимна.

— И Мечът — продължи Далинар, пристъпи и хвана сина си за рамото. — Чуваш писъци. На арената с теб е станало това. Не можеш да се биеш заради виковете в главата, предизвикани от призоваването на Меча. Защо? Защо не каза нищо?

— Мислех си, че е в мен — прошепна Ренарин. — В моя ум. Глис обаче казва… — Ренарин примигна. — Съзерцаващ истината.

— Съзерцаващ истината? — попита Каладин и погледна Шалан. Тя поклати глава. — Аз бягам по ветровете. Тя тъче светлина. Сиятелният господар Далинар изковава връзки. Ти какво правиш?

Ренарин срещна погледа на Каладин.

— Аз виждам.

— Четири ордена — изрече Далинар и гордо стисна рамото на Ренарин. Бурите да го отнесат, момъкът трепереше. Какво го притесняваше тъй много? Далинар се обърна към останалите. — Сигурно и другите ордени се завръщат. Трябва да намерим ония, които духчетата са избрали. И то бързо, понеже ни е сполетяла Вечната Буря, а тя е по-лоша от предвижданията ни.

— Как така? — попита Шалан.

— Тя ще промени паршите — обясни Далинар. — Отецът на Бурите го потвърди пред мен. Когато тази буря удари, тя ще върне Пустоносните.

— Преизподня — рече Каладин. — Трябва да се върна в Алеткар, в Огнекамък.

Той се насочи към изхода.

— Войнико? — повика го Далинар. — Аз направих всичко според силите си, за да предупредя нашия народ.

— Моите родители са там — възрази Каладин. — И градоначалникът на града ми има парши. Тръгвам.

— Как? — попита го Шалан. — Ще прелетиш цялото разстояние?

— Ще падам — уточни той. — Но иначе да.

После се спря на входа.

— Колко Светлина ще изисква това, синко? — попита го Далинар.

— Не знам — призна си Каладин. — Вероятно много.

Шалан погледна Далинар. Нямаха достатъчно Светлина на Бурята. Хората от становете носеха заредени сфери, но задействането на Портата на Обета изискваше много Светлина в зависимост от това колко хора са доведени. Светването на лампите в помещението в средата на Портата на Обета беше най-малкото, необходимо за задействането на съоръжението. Довеждането на много хора изтощаваше отчасти и донесените от тях заредени скъпоценни камъни.

— Ще ти дам, каквото мога, момко — продължи Далинар. — Имаш благословията ми да вървиш. Може би ще ти остане достатъчно, та после да отидеш в столицата и да помогнеш на хората там.

Каладин кимна.

— Ще си събера нещата. Трябва да напусна до час.

И той се стрелна от стаята надолу по стълбите.

Далинар вдиша още Светлина и усети как последната му рана изчезва. Изглежда човек лесно привикваше на това.

Той прати Ренарин да говори с краля и да изиска няколко изумрудени броама, които Каладин да заеме за пътуването си. Елокар най-после бе пристигнал и то в обществото на неколцина хердазийци. Единият от тях твърдеше, че името му трябвало да бъде добавено към списъка на алетските крале…

Ренарин енергично тръгна да изпълни нареждането. Изглежда искаше нещо, което да може да върши.

Той е един от Сияйните рицари, помисли си Далинар, като го гледаше как върви. Вероятно ще трябва да спра да го пращам по задачи.

Бурите да го отнесат. Наистина се случваше.

Шалан бе отишла до прозорците. Далинар застана до нея. Това бе източната страна на кулата, плоският ѝ край, обърнат право към Произхода.

— Каладин ще има време само да спаси малцина — отбеляза Шалан. — Ако изобщо успее и толкова. Ние сме четирима, Сиятелни господарю. Само четирима срещу разрушителна буря…

— Каквото е — такова.

— Толкова много ще загинат.

— А ние ще спасим ония, които можем — отвърна Далинар и се извърна към нея. — Животът преди смъртта, Сияйна. Това е задачата, за която сме се заклели сега.

Тя присви устни, все още загледана на изток, но кимна.

— Животът преди смъртта, Сияйни.