Сияйни слова

I-9 Крадла

Крадла никога не беше обирала дворец. Приличаше на нещо опасно. Не че можеха да я хванат, ама като обереш някой скапан дворец, къде отиваш после? Изкачи се върху външната стена и погледна навътре. Всичко там — дървета, камъни, сгради — отразяваше звездната светлина по необичаен начин. По средата стърчеше издута постройка, като мехур в локва. Всъщност повечето здания бяха все такива едни, кръгли, често с малки издатини на върха. В цялото проклето място нямаше и една права черта. Само безброй извивки.

Спътниците на Крадла се изкачиха и надзърнаха от върха на стената. Те бяха раздърпана, свадлива сбирщина. Шестима мъже, смятани за майстори в кражбите. Не ги биваше и една стена да изкачат като хората.

— Самият Бронзов дворец — промълви Хукин.

— Бронз? Всичко от него ли е направено? — попита Крадла, седна на стената и провеси крак през нея. — Прилича на сума ти цици.

Мъжете я гледаха сащисани. Всичките бяха от Азир, тъмнокожи и тъмнокоси. Тя бе решийка, от островите на север. Майка ѝ го каза, макар Крадла въобще да не беше виждала онова място.

— Какво? — попита Хукин.

— Цици — повтори тя и посочи. — Виждаш ли, като легнала по гръб жена. Издатините на върховете са зърната. Тоя, дето го е строил, ще да е бил самичък сууума ти време.

Хукин се обърна към един от останалите. Двамата се спуснаха с въжетата си обратно по външния край на стената и заговориха шепнешком.

— Градината в този край изглежда празна, както посочи и моят осведомител — започна Хукин. Той стоеше начело на тях. Носът му изглеждаше тъй, като че някой в детските му години го е стиснал и го е дърпал наистина, наистина здраво. Крадла се изненадваше, че не удря хората в лицето с него, колчем се обърне.

— Всички следят избора на новия Главен Акасикс — рече Максин. — Наистина можем да го направим. Да оберем самия Бронзов дворец точно под носа на везирите.

— Това… хъм… безопасно ли е? — попита племенникът на Хукин. Беше юноша и възмъжаването не проявяваше благосклонност към него. Не и с това лице, с този глас и тези хилави крака.

— Тихо — отсече Хукин.

— Не — възрази Тигзик. — Момчето с право е предпазливо. Това ще бъде много опасно.

Тигзик се смяташе за учения човек на дружината заради умението си да попържа на три езика. Самата ученост, така да се каже. Носеше шарени дрехи, докато повечето от останалите бяха в черно.

— Ще има безпорядък — продължи Тигзик, — понеже тази вечер през двореца минават толкова много хора, но ще има и опасност. Много, много телохранители. Навсякъде е възможна подозрителност.

Тигзик застаряваше и бе единственият от дружината, който бе добре познат на Крадла. Тя не можеше да произнесе името му. Звукът „кук“ в края му звучеше като задавяне при правилно произношение. Вместо това тя му викаше Тиг.

— Тигзик — обади се Хукин. Леле. Задавяне. — Ти предложи това. Не ми казвай, че сега се отказваш.

— Не се дърпам. Настоявам за предпазливост.

Крадла се наведе към тях от стената.

— По-малко приказки — изстреля тя. — Хайде. Гладна съм.

Хукин вдигна поглед.

— Защо я взехме с нас?

— Ще бъде полезна — отвърна Тигзик. — Ще видиш.

— Та тя е просто дете!

— Девойка е. Поне на дванадесет е.

— Не съм на дванадесет — отсече Крадла и се наведе към тях.

Те се извърнаха към нея.

— Не съм — повтори тя. — Дванадесет е нещастно число.

Тя вдигна ръце.

— Аз съм само на толкова.

— … Десет? — попита Тигзик.

— Това толкова много ли е? Тогава да. Десет.

Тя свали ръце.

— Ако не мога да го изброя с пръстите на ръцете, нещастно е.

Вече три години беше на толкова. Това е.

— Май че има сума ти нещастни възрасти — поразвесели се Хукин.

— Има я — съгласи се тя. Огледа отново градините, после хвърли поглед обратно към града, откъдето бяха дошли.

По една от улиците към двореца вървеше мъж. Тъмните му дрехи се губеха в мрака, но сребърните копчета проблясваха при всяко минаване под улична светлина.

В името на Бурите, рече си тя и по гърба ѝ пробяга хлад. Въпреки всичко не съм го изгубила.

Тя изгледа мъжете отгоре.

— Идвате ли с мене или не? ’Щото тръгвам.

И тя се прехвърли и скокна в участъка на двореца. Приклекна и опипа студената повърхност. Леле, метал. Всичко бронзово. Богатите — реши тя — предпочитат еднообразието.

Когато момчетата най-после спряха да спорят и се закатериха, от мрака изникна тънък, усукан ластар и приближи Крадла. Приличаше на малко ручейче разсипана вода, което си проправя път по пода. Тук и там от ластарите се подаваха парчета прозрачен кристал, като късчета кварц в иначе тъмен камък. Не бяха остри, ами гладки като излъскано стъкло и не светеха със Светлината на Бурята.

Ластарите израснаха изключително бързо и се увиха около себе си в плетеница, която изобрази лице.

— Господарке — попита лицето. — Това разумно ли е?

— Здрасти, Пустоносен — отвърна Крадла и огледа земята.

— Аз не съм Пустоносен — отвърна той. — И ти го знаеш. Просто… просто спри да го казваш!

Крадла се ухили.

— Ти си моят домашен Пустоносен и никакви лъжи няма да променят това. Аз те хванах. Сега няма да крадем души. Не сме тука за души. Само малко кражба, от тая, дето не вреди на никого.

Ластареното лице — той наричаше себе си Усукания — въздъхна. Крадла притича през бронзовата земя до някакво дърво, което, разбира се, също беше от бронз. Хукин избра за промъкването им най-тъмната част на нощта, между луните — но светлината на звездите бе достатъчна, за да виждаш в безоблачна нощ като тази.

Усукания се изкатери до нея и остави малка диря от ластари, които хората сякаш не можеха да виждат. След няколко мига престой те се втвърдяваха, сякаш за кратко ставаха кристал, а после ставаха на прах. Хората от време на време забелязваха това, при все че не виждаха самия Усукан.

— Аз съм духче — каза ѝ той. — Част от горда и благородна…

— Шът — изсъска тя и се подаде иззад бронзовото дърво. По алеята премина открита карета, понесла някакви важни азиши. Познаваше се от връхните дрехи. Големи, провиснали одежди с наистина широки ръкави и с шарки, които не си отиваха една с друга. Всичките приличаха на хлапета, промъкнали се в дрешника на родителите си. Шапките все пак бяха изискани.

Крадците вървяха подире ѝ и се придвижваха достатъчно незабележимо. Наистина не бяха съвсем зле. Дори и да не знаеха как да изкачат една стена като хората.

Събраха се около нея, а Тигзик се изправи и изопна дрехата си — подражание на облеклата на богатите писари, които работеха за управлението. Тук, в Азир, работата за управлението беше наистина важна. Всички останали бяха наричани „отделени“, каквото и да значеше това.

— Готови? — обърна се Тигзик към Максин, другият облечен в хубави дрехи крадец.

Максин кимна и двамата тръгнаха надясно, към градината със статуите на двореца. Предполагаше се важните хора да се навъртат там и да гадаят кой ли ще бъде следващият Главен.

Неговата работа си беше опасна. На последните двама някакъв тип в бяло им отсече главите с Меч. Най-последният Главен изтрая само два проклети дни!

Щом Тигзик и Максин изчезнаха, Крадла имаше да се безпокои само за четирима. Хукин, неговият племенник и двама мършави братя, които не говореха много и постоянно бъркаха под наметалата за ножовете. Крадла не харесваше такива хора. Кражбите не биваше да оставят трупове. Да оставяш трупове е лесно. Ако можеш просто да убиеш всеки, който те е забелязал, в това няма никаква трудност.

— Ти можеш да ни вкараш — обърна се Хукин към Крадла. — Нали?

Крадла нарочно подбели очи. После се понесе през бронзовото пространство към главната сграда на двореца.

Наистина прилича на цици…

Усукания се заизвива по земята около нея, а ластарите му оставяха тук-таме мънички прозрачни кристалчета. Беше извит и бърз като змиорка в движение, само дето израстваше, вместо да се движи. Пустоносните бяха особена работа.

— Разбираш, че не съм те избирал аз — произнесе той и сред филизите се появи лице, докато се движеха. Говоренето му оставяше странна следа — след него се трупаха неподвижни ликове. Устата сякаш мърдаше, понеже изникваше твърде бързо до нея. — Аз исках да взема една важна ириалска матрона. Баба. Изключителен градинар. Но не би. Пръстенът заяви, че трябвало да изберем теб. „Тя е посещавала Старата Магия“, заявиха те. „Нашата майка я е благословила“, казаха те. „Тя е млада и ние можем да я изваем.“ Е, на тях не им се налага да се оправят с…

— Да мълчиш, Пустоносни — изсъска Крадла и се долепи до стената на двореца. — Или ще се окъпя в светена вода и ще отида да чуя свещениците. Може би ще извършим екзорсизъм.

Крадла се движеше по стената, докато успя да погледне зад извивката ѝ и видя караула — мъже в шарени дрехи и шапки с дълги алебарди. Вдигна поглед нагоре по стената. Издуваше се над нея, като скална пъпка, преди да продължи да се извива още по-нагоре. Беше от гладък бронз без издатини за хващане.

Тя изчака, докато стражите не се отдалечиха още.

— Чудесно — прошепна тя на Усукания. — Ще правиш каквото кажа.

— Не.

— Да. Аз те хванах, точно като в преданията.

— Аз дойдох при теб — отвърна Усукания. — Силите ти идват от мен! Ти изобщо слушаш ли…

— Нагоре по стената — каза Крадла и посочи.

Усукания въздъхна, но се подчини и запълзя нагоре нашироко и оплетено. Крадла подскокна и хвана малките издатини на лианата, която се закачаше за бронза заради хилядите клонки с лепкави кръгчета по тях. Усукания се плетеше пред нея и създаваше някаква стълба.

Не беше лесно. Беше ужасно трудно с тая издутина, а и дръжките на Усукания не бяха много големи. Но тя го направи — изкачи се почти до върха на купола, където прозорците гледаха надолу.

Крадла хвърли поглед към града. Ни следа от мъжа в черна униформа. Може би му е избягала.

Обърна се, за да огледа прозореца. Хубавата му дървена рамка държеше много дебело стъкло, нищо че гледаше на изток. Не беше справедливо, дето Азимир е толкова добре защитен от бурите. Трябваше да живеят с вятъра като обикновените хора.

— Трябва да го Изпустоносим — рече тя и посочи прозореца.

— Ти разбираш ли — отвърна ѝ Усукания, — че докато твърдиш, че си майстор-крадец, аз върша цялата работа в нашата връзка?

— Ти вършиш и всичкото оплакване — възрази тя. — Как минаваме през това?

— Имаш ли от семената?

Тя кимна и бръкна в джоба си. После в другия. После в задния. А, ето ги. Извади шепа семена.

— Аз мога да засягам Физическото Царство само много повърхностно — продължи Усукания. — Това означава, че ти трябва да използваш Въвеждането, за да…

Крадла се прозина.

— Да използваш Въвеждането, за да…

Прозина се още по-широко. Проклетите Пустоносни изобщо не усещаха намеците.

Усукания въздъхна.

— Пръсни семената по рамката.

Тя го направи и хвърли шепата семена по прозореца.

— Твоята връзка с мен дава две способности от първата степен — обясни Усукания. — Ти вече откри — не ми се прозявай! — първата, овладяването на триенето. Служим си с нея от много седмици и вече е време да усвоиш втората, силата на Растежа. Не си готова за това, което някога е било известно като Израстване, лекуването на…

Крадла допря ръка до семената и призова страхотността си.

Не бе сигурна как го правеше. Просто го правеше. То беше започнало точно при първата поява на Усукания.

Тогава той не говореше. Тези дни май ѝ липсваха.

Ръката ѝ леко засия от бяла светлина — като пара, която се отделя от кожата. Семената видяха светлината и взеха да растат. Бързо. От тях израстваха ластари и се промъкнаха в пукнатините между прозореца и рамката му.

Лианите растяха по нейно нареждане и произвеждаха приглушени звуци на обтягане. Стъклото изпука и рамката на прозореца се отвори.

Крадла се усмихна.

— Добра работа — обобщи Усукания. — Все ще направим от теб Танцуващ по ръба.

Стомахът ѝ се обади. Кога беше яла за последно? Бе използвала много от страхотността си при упражненията по-рано. Май трябваше да открадне нещо за ядене. Щом беше гладна, въобще не бе тъй страхотна.

Тя се промъкна през прозореца. Притежаването на Пустоносен беше полезно, макар и да не бе напълно сигурна, че силите ѝ идват от него. Точно за това би излъгал един Пустоносен. Тя го беше хванала — съвсем честно. Беше си послужила с думи. Един Пустоносен няма истинско тяло. За да хванеш нещо такова, трябваше да употребиш думи. Всички го знаеха. Просто както от проклятията те спохождаха лоши работи.

Трябваше да извади сфера — диамантена марка, която ѝ носеше късмет — за да вижда като хората вътре. Малката спалня бе украсена по азишки, с много оплетени шарки по килима и по тапетите — повечето златно и червено. За азишите шарките бяха всичко. Като думи.

Тя погледна от прозореца. Определено се беше измъкнала от Мрак, от облечения в черно и сребърно човек с бялото рождено петно като полумесец на бузата. Мъжът с мъртвия, безжизнен поглед. Сигурно не я е следил чак от Марабетия. Та това бе на половин континент оттук! Е, поне на четвърт континент.

Убедена, тя свали въжето, намотано около кръста и раменете ѝ. Върза го за вратата на вградения шкаф за дрехи и го пусна през прозореца. То се изопна, когато хората се заизкачваха. Близо до нея Усукания се завъртя около един от краката на кревата и се нави като небесна змиорка.

Тя долови шепот отдолу.

— Видяхте ли това? Тя се изкачи по него. Не се вижда никаква дръжка. Как…?

— Млък.

Това беше Хукин.

Крадла взе да тършува из бюрата и чекмеджетата, докато момчетата се изкачваха през прозореца един по един. Щом влязоха, крадците изтеглиха въжето и затвориха прозореца, доколкото можаха. Хукин разгледа лианите, които тя бе отгледала от семената на рамката на прозореца.

Крадла пъхна глава в долната част на някакъв гардероб и го заразглежда.

— В тая стая няма нищо освен мухлясали обуща.

— Ти — нареди ѝ Хукин — и племенникът ми ще държите тази стая. Ние тримата ще претърсим спалните наоколо. Скоро ще се върнем.

— Вероятно ще имате цял чувал мухлясали обуща… — повтори Крадла и се измъкна от гардероба.

— Неграмотно дете — отвърна Хукин и посочи гардероба. Един от хората му грабна обувките и дрехите оттам и ги натъпка в торба. — Тези дрехи ще се продадат скъпо. Ние търсим точно това.

— Ами истинските богатства? — попита Крадла. — Сфери, украшения, изкуство…

Тя лично слабо се вълнуваше от такива неща, но сметна, че Хукин това търси.

— Те ще бъдат твърде добре пазени — обясни той, докато двамата му сътрудници бързо се оправяха с облеклото в стаята. — Разликата между добрия крадец и мъртвия крадец е в това да знаеш кога да се измъкнеш с плячката. Този удар ще ни позволи да живеем в разкош година-две. Това е достатъчно.

Един от братята надзърна през вратата в коридора. Той кимна и тримата се измъкнаха.

— Слушай за предупреждението — нареди Хукин на племенника си и притвори вратата подире си.

Тигзик и съучастникът му долу щяха да слухтят за всякаква тревога. Ако нещо изглеждаше не наред, те щяха да се изнижат и да надуят свирките си. Племенникът на Хукин приклекна до прозореца да слуша и очевидно вземаше много сериозно задълженията си. Изглеждаше на около шестнадесет. Нещастна възраст.

— Как така изкатери стената? — попита я момчето.

— С акъл — отвърна Крадла. — И плюнка.

Той се намръщи.

— Плюнкат’ ми е вълшебна.

Той май че ѝ повярва. Малоумник.

— Тук необичайно ли е за теб? — попита той. — Далеч от твоя народ?

Тя се изправи. Права черна коса — пускаше я до кръста — мургава кожа, закръглени черти. Всеки веднага би я разпознал като решийка.

— Не знам — отвърна Крадла и се понесе към вратата. — Никога не съм била сред моя народ.

— Ти не си от островите?

— Тц. Израсла съм на Рал Елорим.

— В… Града на Сенките?

— Аха.

— Той…

— Аха. Точно както разправят.

Тя надзърна през вратата. Хукин и останалите се бяха отдалечили. Коридорът бе бронзов — стени и всичко останало — но по средата му вървеше килим в червено и синьо, с много мънички растителни шарки. По стените висяха картини.

Тя широко отвори вратата и излезе.

— Крадла! — племенникът отърча до вратата. — Казаха ни да чакаме тук!

— И?

— И ние ще чакаме тук! Не искаме да забъркаме чичо Хукин в неприятности!

— Какъв е смисълът да влезеш в двореца, ако не е да се забъркаш в неприятност?

Тя поклати глава. Особени хора.

— Това ще да е интересно място, нали, с всички тия богаташи, дето се мотаят нагоре-надолу.

Тук вътре трябваше да има някаква наистина добра храна.

Тя пристъпи в коридора и Усукания изникна на пода до нея. Странно, но племенникът я последва. Тя очакваше да остане в стаята.

— Не бива да правим това — изрече той, когато минаха покрай открехната врата, откъм която се донасяше тътрене. Хукин и хората му — ограбваха мястото по глупав начин.

— Стой си тогава — прошепна Крадла и достигна голямо стълбище. Долу напред-назад сновяха слуги, дори и няколко парши, но тя не мерна ни един човек с някоя от ония одежди.

— Че къде са важните клечки?

— Четат заявления — уточни племенникът иззад нея.

— Заявления?

— Да — отговори той. — Щом Главният е мъртъв, на всички везири, писари и съдии се дава възможност да подадат изискуемите книжа и да опитат да заемат мястото му.

— Подаваш заявление, за да станеш император? — попита Крадла.

— Разбира се — продължи той. — В това има сума ти канцеларска работа. И писмено съчинение. Писменото ти съчинение трябва да е наистина добро, за да получиш тази работа.

— В името на Бурите. Вие сте щурави бе, хора.

— А другите народи по-добре ли го правят? С кървави войни за наследяването? По този начин всеки има възможност. Дори и най-нископоставеният чиновник може да представи книжата си. Може дори да си отделен и да завършиш на трона, ако си достатъчно убедителен. Случвало се е веднъж.

— Шантаво.

— Казва момичето, дето говори на себе си.

Крадла го изгледа остро.

— Не се преструвай, че не го правиш — рече той. — Виждал съм те да го правиш. Говориш на въздуха, все едно там има някой.

— Как се казваш? — попита тя.

— Недодялко.

— Мале. Е, Недо. Аз не говоря на себе си, понеже съм откачена.

— Не?

— Правя го, понеже съм страхотна.

Тя се втурна по стълбите, изчака за пролука между сновящите слуги и се втурна към килера оттатък пътеката. Недодялко изруга и я последва.

Крадла се изкуши да употреби страхотността си и да прелети бързо над пода, но все още нямаше нужда. Освен това Усукания все се оплакваше, че тя използвала прекалено често страхотността. Че била изложена на опасността от недохранване, каквото и да значеше това.

Тя се промъкна до килера само с помощта на обикновените си всекидневни умения и влезе вътре. Недодялко се вмъкна в килера заедно с нея точно преди тя да го затвори. До тях върху някакъв подвижен поднос издрънчаха прибори и те едвам можаха да се натъпчат в помещението. Недодялко се помръдна, предизвика още дрънчене и тя го сръга. Той притихна при преминаването на двама парши, понесли големи бъчви с вино.

— Трябва да се върнеш обратно горе — прошепна му Крадла. — Това може да бъде опасно.

— О, да се промъкнеш в проклетия кралски дворец е опасно? Благодаря ти. Не го бях разбрал.

— Сериозна съм — отрони Крадла и надникна от килера. — Върни се горе и си тръгни, щом Хукин се върне. Той ще ме изостави на мига, а може би и тебе.

Освен това тя не искаше да бъде страхотна, докато Недодялко е наблизо. Това водеше до въпроси. И до слухове. Мразеше и едното, и другото. Поне сега ѝ се щеше да може да остане за малко някъде, без да бъде принудена да бяга.

— Не — тихо рече Недодялко. — Ако ще крадеш нещо хубаво, и аз искам част от него. Може би тогава Хукин ще престане да ме оставя и да ми дава лесната работа.

Аха. Значи имаше някаква смелост.

Премина прислужница, помъкнала голям, препълнен поднос с чинии. От понеслите се ухания на храната стомахът на Крадла се сгърчи. Храна за богаташи. Толкова вкусна.

Крадла я изгледа как върви, а после се измъкна от килера и я последва. С Недодялко подире и това щеше да бъде трудно. Чичо му го бе обучил достатъчно добре, но да се придвижваш незабелязан из препълнена сграда не беше лесно.

Жената отвори скрита в стената врата. Коридори за прислугата. Крадла я зърна как се затваря, изчака няколко удара на сърцето, отвори я и се шмугна напред. Тесният проход бе зле осветен и миришеше на току-що пренесената храна.

Недодялко влезе след Крадла, после тихо затвори вратата. Слугинята изчезна зад някакъв ъгъл пред тях — в двореца трябва да имаше сума ти такива ходници. Зад Крадла върху касата на вратата изникна Усукания — тъмнозелена, плесенообразна лиана, която покри вратата, а после и стената до нея.

Той образува лице посред ластарите и кристалните петна, а после поклати глава.

— Твърде тясно? — попита Крадла.

Той кимна.

— Тук вътре е тъмно. Трудно ще ни видят.

— Трептения по пода, господарке. Някой идва насам.

Тя погледна с копнеж по посока на прислужницата с храната, после се пъхна покрай Недодялко, отвори вратата и отново излезе в главния коридор.

Недодялко изруга.

— Ти изобщо разбираш ли какво вършиш?

— Не — отвърна тя и зави покрай някакъв ъгъл в широк коридор, осветен от лампи с жълти и зелени скъпоценни камъни. За нещастие, право към нея вървеше прислужник в корава дреха в черно и бяло.

Недодялко изскимтя притеснено и се изстреля обратно зад ъгъла. Крадла се изправи, сключи ръце зад гърба и тръгна напред.

Тя подмина мъжа. Униформата му показваше, че е важен като за прислужник.

— Хей, ти! — изстреля той. — Какво значи това?

— Господарката иска малко сладкиш — отговори Крадла и издаде брадичка напред.

— О, в името на Яезир. Храната се поднася в градините! Там има сладкиши!

— Не каквито трябва — обясни Крадла. — Господарката иска сладкиш с плодове.

Човекът вдигна ръце.

— Кухните са натам в обратната посока — рече той. — Опитай да убедиш готвачката, макар че вероятно ще ти отсече ръцете, преди да приеме поредната извънредна поръчка. Проклети селски писари! Предполага се исканията за особена храна да се изпращат предварително, със съответните молби!

Той се изнесе и остави Крадла да го гледа, скръстила ръце зад гърба.

Недодялко се промъкна покрай ъгъла.

— Мислех си, че сме мъртви.

— Не бъди глупав — отвърна му Крадла и забърза по коридора. — Това още не е опасната част.

В другия край коридорът се пресичаше с друг коридор — със същия килим по средата, с бронзови стени и светещи метални лампи. От отсрещната страна се намираше врата и под нея не излизаше светлина. Крадла погледна и в двете посоки, после се стрелна към вратата, открехна я, надзърна и махна на Недодялко да влезе с нея.

— Трябва да вървим право по този коридор навън — прошепна той, щом тя безшумно притвори вратата. — Оттук ще намерим везирското крило. Вероятно е празно, понеже всички ще са в крилото на Главния и ще обсъждат.

— Ти познаваш разположението на двореца? — попита тя и коленичи в почти пълния мрак до вратата. Бяха в нещо като малка приемна, с няколко покрити стола и масичка.

— Да — рече Недодялко. — Запомних картите на двореца, преди да дойдем. Ти не ги ли запомни?

Тя сви рамене.

— Веднъж съм бил тук — продължи Недодялко. — Гледах как Главният спи.

— К’во?

— Той е всеобщ — обясни Недодялко. — Принадлежи на всички. Можеш да участваш в жребий за това да дойдеш и да го гледаш, докато спи. Всеки час пускат хора.

— Какво? На някакъв особен ден или нещо такова?

— Не. Всеки ден. Можеш и да го гледаш как яде или как изпълнява ежедневните обреди. Ако загуби косъм или си отреже нокът, може да успееш да ги запазиш като скъпоценност.

— Звучи зловещо.

— Малко.

— Откъде за стаите му? — попита Крадла.

— Оттук — рече Недодялко и посочи надолу вляво по коридора, в обратната на везирските стаи посока. — Не отивай натам, Крадла. Там везирите и всички останали важни клечки ще преглеждат молби. В присъствието на Главния.

— Но той е мъртъв.

— На новия Главен.

— Ама той още не е избран!

— Е, малко е особено — призна Недодялко. На мъждивата светлина на открехнатата врата тя го видя как се изчервява, сякаш знаеше колко необичайно е всичко това. — Никога не може да няма Главен. Просто все още не знаем кой е. Искам да кажа, той е жив и вече е Главен — точно сега. Ние просто го установяваме. Тъй че това са покоите му и потомците и везирите искат да се намират в неговото присъствие, докато решат кой е той. Дори ако човекът, за когото решат, не е в залата.

— Това е безсмислено.

— Разбира се, че не е — възрази Недодялко. — Това е управлението. Всичко това е много добре обяснено в кодексите и…

Той замлъкна, щом Крадла се прозина. Азишите можеха да бъдат наистина отегчителни. Поне разбираше от намеци.

— Както и да е — продължи Недодялко. — Всички хора навън в градините се надяват да ги поканят на лично събеседване. Може и да не се стигне дотам обаче. Никой от потомците не може да бъде Главен, понеже са твърде заети да посещават и да благославят селата из цялата държава — но някой везир може, и всъщност те подават най-добрите молби. Обикновено избират някого от тях.

— Покоите на Главния — произнесе Крадла. — Храната отиде натам.

— Какво те прихваща с тая храна?

— Ще им изям обяда — изрече тя, тихо, но напрегнато.

Недодялко изненадано премигна.

— Ти ще… какво?

— Ще им изям яденето — повтори тя. — Богаташите имат най-добрата кльопачка.

— Но… във везирските стаи може да има сфери…

— Е — обясни тя. — Аз просто ще ги похарча за храна.

Да крадеш обикновени работи не беше забавно. Тя искаше истинска мъчнотия. През последните две години подбираше най-трудните за проникване места. После се вмъкваше вътре.

И им изяждаше яденето.

— Хайде — настоя тя, излезе от вратата и свърна наляво към покоите на Главния.

— Ти наистина си откачена — прошепна Недодялко.

— Ами. Просто ми е скучно.

Той извърна глава.

— Отивам към везирските покои.

— Действай — рече му тя. — На твое място щях да се върна горе. Нямаш достатъчно опит за такива неща. Отделиш ли се от мен, вероятно ще се набъркаш в неприятности.

Той се поколеба, после се понесе към везирските стаи. Крадла подбели очи.

— Ти защо изобщо дойде с тях? — попита Усукания и изпълзя от стаята. — Защо просто не се промъкна сама?

— Тигзик е разбрал за цялата тая работа с избора — отговори тя. — Каза ми, че днес нощта била добра за промъкване. Дължах му го. Освен това, исках да бъда тука, ако изпадне в беда. Може и да се наложи да помагам.

— Защо си правиш тоя труд?

Защо ли наистина?

— Някой трябва да го е грижа — отвърна тя и тръгна по коридора. — Напоследък твърде малко хора ги е грижа.

— Казваш това, докато влизаш, за да крадеш.

— Така е. Няма да им навреди.

— Имаш странно разбиране за нравственост, господарке.

— Не ставай глупав — каза му тя. — Всяко разбиране за нравственост е странно.

— Предполагам.

— Особено за някой Пустоносен.

— Аз не съм…

Тя се ухили и забърза към покоите на Главния. Разбра, че ги е намерила, когато видя някакъв коридор и стражи в края му. Охо. Вратата бе тъй красива, че трябва да беше на някой император. Само най-големите богаташи си правеха хубави врати. Парите трябва да ти излизат из ушите, преди да можеш да ги харчиш за врата.

Стражите бяха препятствие. Крадла коленичи и надзърна зад ъгъла. Коридорът към императорските покои бе тесен, като алея. Умно. Трудно е да се промъкваш по нещо такова. А и двамата стражи не бяха от отегчените. Бяха от вида „стоим си тука и изглеждаме наистина страшно“. Стояха тъй изправени, та да си речеш, че някой им е втикнал прътове откъм гърба.

Тя вдигна поглед. Коридорът беше висок — богатите харесваха високото. Ако бяха бедни, щяха да вдигнат още един кат за лелите и братовчедите. А пък богатите пилееха място. Щом имат толкова пари, могат и да ги пилеят.

Съвършено разумно изглеждаше да крадеш от тях.

— Ето — прошепна Крадла и посочи украсеното ръбче по дължината на стената отгоре. Не бе достатъчно широко да стъпваш по него, освен ако не си Крадла. Което — за щастие — тя беше. Там горе беше и мрачновато. Светилниците бяха от висящите; спускаха се ниско, а светлината им се отразяваше от огледала надолу.

— Нагоре — рече тя.

Усукания въздъхна.

— Правиш каквото кажа или те клъцвам.

— Ще ме… клъцнеш.

— Точно.

Това звучеше заплашително, нали?

Усукания прорасна по стената и ѝ даде дръжки. Оставените от него из коридора ластари вече изчезваха — ставаха на кристали и се разсипваха на прах.

— Защо не те забелязват? — прошепна Крадла. Ако и да бяха заедно от месеци, не го беше питала. — Щото само чистите по сърце могат да те видят ли?

— Не говориш сериозно.

— Да бе. Приляга на преданията и приказките и тем подобни.

— О, теорията сама по себе си не е смешна — рече Усукания от ластара до нея; зелените въжета мърдаха като устни. — Просто мисълта, че ти смяташ себе си чиста по сърце, е смешна.

— Чиста съм — тихо изпъшка Крадла, докато се катереше. — Аз съм дете и прочие. Толкова съм чиста, че направо пърдя дъги.

Усукания отново въздъхна — обичаше да го прави — като стигнаха издатината. Той прорасна по протежението ѝ, леко я разшири и Крадла стъпи върху нея. Тя предпазливо се задържа, после му кимна. Той продължи да расте по ръба, после се върна и покара по стената до една точка над главата на Крадла. Оттам продължи право, за да ѝ даде дръжка. С разширението на издатината от пръст или два ластара и с дръжката отгоре, тя успя да пропълзи напред, опряла корем в стената. Пое дълбоко дъх и свърна в коридора със стражите.

Придвижваше се бавно, като Усукания сновеше напред-назад и ѝ предоставяше опора за ръцете и за краката. Стражите не се обадиха. Тя го правеше.

— Не могат да ме видят — започна Усукания и изникна до нея, за да ѝ даде друга редица дръжки — понеже съществувам предимно в Царството на познанието, при все че съм прехвърлил съзнанието си в това Царство. Мога да се направя видим за всеки, когото поискам, макар и да не ми е лесно. Други духчета са по-добри в това, а някои си имат точно обратната неприятност. Разбира се, без значение как се проявявам, никой не може да ме докосне, тъй като почти нямам телесна същност в това Царство.

— Никой освен мен — прошепна Крадла и тръгна предпазливо по коридора.

— И ти не би трябвало да можеш — притеснено отбеляза той. — Ти какво поиска, когато посети майка ми?

Крадла не биваше да отговаря на този въпрос — не и на някакъв проклет Пустоносен. Най-накрая тя достигна края на коридора. Под нея се намираше вратата. За нещастие стражите стояха точно там.

— Това изглежда не особено добре обмислено, господарке — заключи Усукания. — Размислила ли си какво ще правиш, щом като влезеш там?

Тя кимна.

— И?

— Чакаме — прошепна тя.

И те чакаха — Крадла, притисната към стената, а петите ѝ висяха на петнадесет стъпки над стражата. Не искаше да пада. Сигурна беше, че е достатъчно страхотна, та да оцелее, ала видеха ли я — край на играта. Щеше да ѝ се наложи да бяга, а и нямаше да има никакво ядене.

За щастие и за нещастие, беше познала. В другия край на коридора се появи страж, на вид останал без дъх и немалко ядосан. Другите двама стражи отърчаха до него. Той се обърна и посочи нататък.

Това бе нейната възможност. Усукания спусна ластар надолу и Крадла го сграбчи.

Усещаше как между лианите се подават кристали, но гладки и многостранни, а не ръбести и остри. Спусна се — стеблото между пръстите ѝ бе гладко — и спря точно над пода.

Разполагаше само с няколко мига.

— … заловен е крадец, опитал да обере везирските покои — обясняваше новодошлият страж. — Може да има още. Бъдете бдителни. В името на самия Яезир! Не мога да повярвам, че са се осмелили. И то тъкмо тази нощ!

Крадла открехна вратата към императорските покои и надникна вътре. Голяма стая. Мъже и жени на масата. Никой не поглеждаше към нея. Промъкна се през вратата.

И стана страхотна.

Сниши се, изрита се напред и за миг подът — килимът и дървото под него — изчезна за нея. Плъзгаше се като върху лед и не произвеждаше шум, докато се пързаляше през широката десет стъпки пролука. Станеше ли Плъзгава като сега, нищо не можеше да я спре. Пръстите щяха да я изпуснат и тя можеше да се носи вечно. Не мислеше, че изобщо ще спре, докато не прекратеше страхотността. Щеше да се плъзга по целия път чак до проклетия океан.

Тази вечер се спря под масата с пръсти — те не бяха Плъзгави — и махна Плъзгавината от краката си. Стомахът ѝ изкурка недоволно. Нуждаеше се от храна — наистина бързо, или повече никаква страхотност.

— По някакъв начин ти си отчасти в Царството на познанието — произнесе Усукания, намота се до нея и издигна извиваща се мешавица от ластари, които можеха да образуват лице. — Това е единственият отговор, който аз мога да дам на въпроса защо си способна да докосваш духчетата. А можеш и да преобразуваш храната направо в Светлина на Бурята.

Крадла сви рамене. Той винаги говореше с такива думи. Проклетият Пустоносен опитваше да я обърка. Е, тя нямаше да му отвръща, не и сега. Насядалите около масата мъже и жени можеха да чуят нея, ако и да не чуваха Усукания.

Тази храна беше някъде тук, вътре. Можеше да я подуши.

— Но защо? — попита Усукания. — Защо Тя ти е дала тази невероятна дарба? Защо на едно дете? Сред човеците има воини, велики крале, невероятни учени. Вместо тях тя избра теб.

Храна, храна, храна. Миришеше прекрасно. Крадла запълзя под дългата маса. Мъжете и жените разговаряха с твърде угрижени гласове.

— Молбата ти определено беше най-добрата, Далкси.

— Ами! Само в първата част написах погрешно три думи!

— Не съм забелязал.

— Не си… Забелязал си, разбира се! Но няма смисъл, понеже съчинението на Аксик очевидно превъзхождаше моето.

— Не ме връщай отново на това. Аз бях отстранен. Аз не съм подходящ за Главен. Гърбът ми не е наред.

— Гърбът на Ашно от Сагес не беше наред. А той бе един от най-великите емулски Главни.

— Ба! Съчинението ми е пълен боклук и ти го знаеш.

Усукания се размърда край Крадла.

— Майка ни е вдигнала ръце от вас. Мога да го усетя. Повече не я е грижа. А и откакто Него го няма…

— Тези разправии не ни подобават — отсече властен женски глас. — Трябва да гласуваме. Хората чакат.

— Да го дадем на някой от ония глупаци в градината.

— Съчиненията им бяха ужасни. Виж само какво е написала Пандри в самото начало на своето.

— Всемогъщи… аз… не разбирам дори какво значи половината от него, но изглежда оскърбително.

Това най-накрая привлече вниманието на Крадла. Тя вдигна поглед към масата. Здрави ругатни? Хайде де, рече си тя, прочети няколко.

— Ще трябва да се спрем на един от тях — произнесе другият глас; звучеше много началнически. — В името на Кадасиксите и Звездите, та това е загадка. Какво правим, когато никой не иска да бъде Главен?

Никой не иска да бъде Главен? Да не би цялата страна изведнъж да е поумняла? Крадла продължи. Да бъдеш богат изглеждаше забавно и прочие, но да стоиш начело на толкова много хора? Това би било пълна скръб.

— Може би трябва да подберем най-лошата молба — предложи един от гласовете. — При настоящото положение тя посочва най-умния желаещ.

— Шестима владетели убити… — отбеляза един от гласовете; нов глас. — Само за два месеца. Убити Върховни принцове из целия Изток. Верски водачи. И после, двама Главни убити в разстояние на една седмица. В името на Бурите… почти си мисля, че върху нас се стоварва някое Опустошение.

— Опустошение във вид на един-единствен човек. Яезир да е на помощ на избрания от нас. Това е смъртна присъда.

— Прекалено дълго стоим така. Седмиците чакане без Главен навредиха на Азир. Нека вземем най-слабата молба. От тази купчина.

— Ами ако издърпаме някой, който е наистина ужасен? Не е ли наш дълг да се грижим за държавата, без оглед на опасността за оня, когото изберем?

— Но ако изберем най-добрия от нас, осъждаме най-умните и най-добрите си хора да загинат от меч… Яезир да ни е на помощ. Потомъко Етид, една напътствена молитва би била нещо много уместно. Имаме нужда самият Яезир да ни покаже волята си. Може би, ако изберем подходящия човек, той или тя ще бъде закрилян от Неговата ръка.

Крадла стигна края на масата и погледна разкоша, нареден на по-малка масичка от другата страна на стаята. Мястото бе много азишко. Навсякъде къдрици от везмо. Килими с такива ситни шарки, че навярно някоя бедна женица е ослепяла, докато ги тъче. Тъмни цветове и приглушени светлини. Картини по стените.

Я виж ти, рече си Крадла, някой е махнал лицето от оная там. Кой ще развали такава картина, че и толкова хубава — всички Вестители в редица?

Е, явно никой не докосваше гощавката. Стомахът ѝ изкурка, но тя чакаше за нещо, което да отвлече вниманието.

Не чака дълго. Вратата се отвори. Вероятно стражите, дошли да докладват за заловения от тях крадец. Горкият Недодялко. По-късно трябваше да отиде и да го измъкне.

Сега беше време за ядене. Крадла се понесе напред на колене и си послужи със страхотността, за да направи краката си Плъзгави. Плъзна се по пода и сграбчи крака на масата с храната. Нейното собствено движение плавно я завъртя около крака и зад него. Приклекна. Покривката хубаво я скриваше от хората в средата на стаята. Крадла махна Плъзгавината от краката си.

Прекрасно. Протегна ръка и си взе кифличка от масата. Отхапа парче, после спря.

Защо всички притихнаха? Осмели се да погледне над масата.

Той бе пристигнал.

Високият азиш с белия, приличен на полумесец белег на бузата. Черна униформа с двойна редица сребърни копчета по предницата на връхната дреха. Корава сребърна яка стърчеше от ризата отдолу. Маншетите на дебелите му ръкавици стигаха до средата на ръката.

Мъртви очи. Това бе самият Мрак.

О, не.

— Какво значи това? — попита един от везирите, жена в някаква от техните широки одежди с твърде големи ръкави. Шапката ѝ беше с друг десен и очебийно не си отиваше с дрехата.

— Дошъл съм тук — обясни Мрак — в търсене на един крадец.

— Разбирате ли къде сте? Как смеете да прекъсвате…

— Притежавам — прекъсна я Мрак — необходимите книжа.

Говореше напълно безчувствено. Без да се дразни, че спорят с него, без да си вири носа или да се надува. Нищо. Един от лакеите му влезе след него — човек в униформа в черно и сребърно, но по-малко украсена. Той подаде на господаря си спретната купчинка хартия.

— Книжата са съвсем наред — съгласи се везирът. — Но, служителю на закона, това не е времето за…

Крадла се стрелна.

Усетът ѝ най-после надви изненадата, тя затича към задната врата на стаята, като пътем прескочи някакво диванче. Усукания се носеше край нея като светкавица.

Тя отхапа със зъби парче от кифлата; храната щеше да ѝ бъде потребна. Оттатък вратата трябваше да има спалня, а спалнята щеше да има прозорец. Тя рязко отвори вратата и се стрелна през нея.

Нещо се изви от сенките откъм другата страна.

В гърдите я удари сопа. Ребрата ѝ изпукаха. Крадла остана без дъх и се просна по лице на пода.

От тъмнината на спалнята се показа друг от лакеите на Мрак.

— Дори и безредието — отбеляза Мрак — може да бъде предсказуемо при внимателно проучване.

Краката му затропаха по пода към нея.

Крадла скръцна със зъби и се сви на пода. Не успях да ям достатъчно… Толкова гладна.

Няколкото хапки от по-рано действаха в нея. Изпита познатото чувство, подобно на буря в жилите ѝ. Течна страхотност. Болката в гърдите ѝ отслабна, докато силата я лекуваше.

Усукания я обикаляше в кръг — малко въже от ластари, пуснали листа по пода; не спираше да я обгражда. Мрак се приближи още.

Давай! Крадла скокна на длани и на колене. Мрак я хвана за рамото, но тя можеше да му се изплъзне. Призова страхотността си.

Мрак поднесе нещо към нея.

Малкото животинче приличаше на кремлинг, но имаше крила. Крилата хванати, краката завързани. Имаше странно личице, не ракоподобно като на кремлингите. Повече като на малка брадвохрътка — с муцуна, уста и очи.

Изглеждаше болнаво, а блестящите му очи излъчваха болка. Как можеше тя да познае това?

Създанието изсмука страхотността от Крадла. Тя всъщност я видя как излиза — блестяща белота, потекла от нея към дребното животно. То отвори уста и я изпи.

Изведнъж Крадла се усети много уморена и много, много гладна.

Мрак връчи създанието на единия от лакеите си, който пък го скри в черна торбичка. Сетне напъха торбичката в джоба си. Крадла беше сигурна, че везирите — струпани в негодуващо множество около масата — не видяха нищо от това. Не и с гърба на Мрак обърнат към тях и с двамата лакеи наоколо.

— Дръжте всички сфери далеч от нея — нареди Мрак. — Не бива да ѝ се позволява да Въвежда.

Крадла изпита ужас. Не беше се чувствала тъй уплашена от години, от дните в Рал Елорим. Тя се бореше, вършееше, хапеше хваналата я ръка. Мрак дори не изохка. Той я изправи на крака, единият от лакеите я хвана за ръцете и ги изви назад, докато тя не се задъха от болка.

Не. Беше се освободила! Не можеха да я заловят така. Усукания продължи притеснено да се върти около нея по пода. Като за Пустоносен беше свестен.

Мрак се обърна към везирите.

— Аз няма да ви притеснявам повече.

— Господарке! — настоя Усускания. — Тук!

Недоядената кифличка лежеше на пода. Беше я изпуснала при удара на тоягата. Усукания се вмъкна в нея, но не можеше нищо повече от това да я разклати. Крадла се замята и опита да се освободи, но без бурята вътре в нея беше просто дете в ръцете на обучен войник.

— Аз съм извънредно обезпокоен от естеството на това нахлуване, служителю на закона — обади се главният везир-жена, докато преравяше оставената от Мрак купчина листа. — Книжата Ви са наред, а виждам, че сте добавили и молба, удовлетворена от съдиите, да претърсите самия дворец за това хлапе. Определено не е било нужно да прекъсвате светото събрание. Поне не заради един обикновен крадец.

— Справедливостта не чака нито един мъж или жена — съвършено спокойно произнесе Мрак. — А и този крадец е всичко друго, само не и обикновен. С Ваше разрешение, ние няма да ви притесняваме повече.

Не личеше да го е грижа дали са го освободили или не. Тръгна към вратата, а лакеят му помъкна Крадла нататък. Тя протегна крак към кифличката, но успя само да я подритне напред, под дългата маса до везирите.

— Това е разрешение за екзекуция — изненадано продължи дамата везир, хванала последния лист от купа. — Ще убиете детето? За обикновена кражба?

Да я убият? Не. Не!

— За това, а и задето е нахлула в двореца на Главния — рече Мрак и стигна вратата. — А и заради прекъсване на свето събрание по време на негова сбирка.

Везирът погледна Мрак в очите, издържа за малко и клюмна.

— Аз… — изрече жената. — О, разбира се… хъм… служителю на закона.

Мрак се извърна от нея и отвори вратата. Везирът постави едната си ръка на масата и вдигна другата към главата си.

Лакеят помъкна Крадла към вратата.

— Господарке! — започна Усукания и се завъртя наблизо. — О… О, Всемогъщи. Нещо с този човек въобще не е наред! Той не е добър, въобще не е добър. Трябва да използваш силите си.

— Опитвам — изръмжа Крадла.

— Допуснала си да отслабнеш твърде много — продължи той. — Това не е добре. Винаги изразходваш излишъка… Недостатъчно телесни мазнини… Това може да бъде неприятност. Не знам как действа това!

Мрак се поспря при вратата и огледа ниско спуснатите светилници в коридора, техните огледала и искрящи скъпоценни камъни. Той вдигна ръка и даде знак. Лакеят, който не държеше Крадла, излезе в коридора и намери въжетата на светилниците. Размота ги, дръпна и вдигна светлините.

Крадла опита да призове срахотността си. Само още малко. Просто се нуждаеше от малко.

Усещаше тялото си изтощено. Изцедено. Наистина го пренапрягаше. Дърпаше се и все повече се изплашваше. Все повече отчаяна.

В коридора лакеят завърза светилниците нависоко във въздуха. Наблизо главният везир местеше поглед от Мрак на Крадла.

— Моля — безмълвно раздвижи устни Крадла.

Везирът преднамерено бутна масата. Тя закачи лакътя на хваналия Крадла лакей. Той изруга и я изпусна.

Крадла се понесе към пода и се измъкна от хватката му. Изпълзя напред и се свря под масата.

Лакеят я хвана за глезените.

— Какво беше това? — попита Мрак със студен, безчувствен глас.

— Неволна грешка — отвърна везирът.

— Внимавайте.

— Това заплаха ли е, служителю на закона? Аз съм над Вас.

— Никой не е над мен.

Пак без да влага чувства.

Крадла се мяташе под масата и риташе лакея. Той изруга тихо, издърпа я за краката и я изправи. Мрак наблюдаваше с безизразно лице.

Тя посрещна погледа му, очи в очи, с полуизядената кифличка в уста. Гледаше го право, дъвчеше бързо и гълташе.

Този път той изрази чувство. Недоумение.

— Всичко това — бяха думите му — за една кифличка?

Крадла не каза нищо.

Хайде…

Подкараха я по коридора, а после зад ъгъла. Единият от лакеите подтичваше и нарочно махаше сферите от стенните лампи. Те да не обираха двореца? Не — след минаването ѝ онзи търчеше назад и връщаше сферите.

Хайде…

В по-големия коридор нататък подминаха един от дворцовата стража. Той явно забеляза нещо по Мрак — завързаното около ръката му въже, украсено с цветни влакна според азишкото подреждане на цветовете — и отдаде чест.

— Служителю на закона? Сър? Още един ли сте открили?

Мрак се спря и погледна, когато стражът отвори вратата до себе си. Вътре, клюмнал между двама стражи, Недодялко се мъдреше на някакъв стол.

— Значи си имал съучастници! — кресна един от стражите в стаята и плесна Недодялко през лицето.

Току зад нея Усукания ахна.

— Това определено беше ненужно.

Хайде…

— Тази не е ваша грижа — заяви Мрак на стражите и изчака лакеят му да извърши странното действие с изваждането на скъпоценните камъни. Защо се тревожеха за това?

Нещо вътре в Крадла се раздвижи. Като малките вихърчета във вятъра при идването на бурята.

Мрак рязко се обърна към нея.

— Нещо…

Страхотността се завърна.

Крадла стана Плъзгава — цялата без краката и дланите на ръцете. Измъкна ръка — тя се изплъзна от пръстите на лакея — изрита се напред, падна на колене и се плъзна под ръката на Мрак, когато той се протегна да я хване.

Усукания нададе вик и се понесе покрай нея по пода, а тя запляска по него, сякаш плуваше, и се придвижваше напред с всяко замахване на ръцете. Мина по пода на дворцовия коридор — коленете ѝ се плъзгаха по него, все едно беше намазан с нещо.

Стойката не бе особено изящна. Достойнството бе за богатите, които имаха време да си измислят игрички и да ги играят.

Понесе се наистина бързо — тъй бързо, че беше трудно да се овладее при освобождаването на страхотността и опита да скочи на крака. Вместо това се удари в стената в края на коридора и ръцете и краката ѝ се оплетоха.

Изправи се с усмивка. Сега стана много по-добре от последните ѝ няколко опита. Първият беше извънредно зле. Беше толкова Плъзгава, че дори не успя да се задържи на колене.

— Крадла! — обади се Усукания. — Зад теб.

Тя хвърли поглед по продължение на коридора. Можеше да се закълне, че той свети слабо, а и несъмнено тичаше твърде бързо.

Мрак също беше страхотен.

— Това не е честно! — извика Крадла, изправи се и се втурна по страничния коридор, откъдето дойдоха при промъкването с Недодялко. Тялото ѝ отново започваше да се чувства уморено. Една кифличка нямаше да го отведе далече.

Затича по разкошния коридор, накара една прислужница да отскокне назад и да изпищи, сякаш е видяла плъх. Крадла свърна зад някакъв ъгъл, полетя към хубавите миризми и нахлу в кухните.

Завтече се през множеството хора вътре. Миг по-късно вратата зад нея се отвори с трясък. Мрак.

Без да обръща внимание на смаяните готвачи, Крадла скочи на дългия тезгях, Плъзна крак и се понесе косо върху него, като изригваше паниците и тиганите и те дрънчаха. Слезе от другия край на тезгяха, докато Мрак си проправяше път покрай скупчените готвачи с високо издигнат Меч.

Той не ругаеше от гняв. А човек би трябвало да ругае. Понапсуваш някого и се почувстваш като хората.

Разбира се, Мрак не беше истински човек. Крадла не вярваше в много работи, но в това беше сигурна.

Грабна наденичка от някакъв димящ поднос и се понесе по коридорите за прислугата. Дъвчеше и тичаше, а по стената покрай нея прорастваше Усукания и оставяше черта от тъмнозелени ластари.

— Къде отиваме? — попита той.

— Омитаме се.

Вратата към коридора за прислугата изтрещя зад нея. Крадла сви зад ъгъла и стресна някакъв старши коняр. Стана страхотна, хвърли се настрана и лесно се промъкна покрай него в тесния ходник.

— Какво стана с мен? — запита Усукания. — Извършвам кражби посред нощ, преследван от омерзителни създания. А бях градинар. Отличен градинар! Потайните и духчетата на честта идваха да се любуват на кристалите, които отглеждах от умовете на вашия свят. А сега това. В какво се превърнах?

— В мрънкало — изпуфтя Крадла.

— Глупости.

— Значи винаги си бил такова, а?

Тя хвърли поглед през рамо. Мрак небрежно събори коняря и почти не забави ход, докато прекрачваше през него.

Крадла стигна врата, удари я с рамо и отново се озова в разкошните коридори.

Трябваше ѝ изход. Прозорец. Бягството всъщност отново я отведе близо до покоите на Главния. Тя си избра направление напосоки и се затича, но един от лакеите на Мрак изникна иззад ъгъла там. Той също носеше Меч. Ама че късмет.

Крадла свърна обратно и подмина Мрак — той пък излизаше от ходниците за прислугата. Тя едва се измъкна от замахването на Меча му — сниши се, стана Плъзгава и се спусна по пода. Този път се изправи на крака без да се препъва. Поне това беше нещо.

— Кои са тези хора? — попита Усукания зад нея.

Крадла изръмжа.

— Защо ги занимаваш толкова? Има нещо в оръжията им…

— Мечове — обясни тя. — Струват колкото цяло кралство. Създадени за убиване на Пустоносни.

А те притежаваха два от тях. Шантава работа.

Създадени за убиване на Пустоносни…

— Ти! — изстреля тя, докато тичаше. — Те гонят теб!

— Какво? Не гонят мен, разбира се!

— Гонят те. Не се тревожи. Ти си мой. Няма да им позволя да те хванат.

— Това е мило и предано — рече Усукания. — И немалко оскърбително. Но те не гонят…

Вторият от лакеите на Мрак се появи в коридора пред нея. Държеше Недодялко.

Бе опрял нож в гърлото на момчето.

Крадла се спря. Недодялко здравата беше загазил. Скимтеше в ръцете на мъжа.

— Не мърдай — произнесе лакеят — или ще го убия.

— Проклет мръсник — отвърна Крадла и плюна настрана. — Това е гадно.

Мрак изтрополя зад нея, а другият лакей застана до него. Приклещиха я. Всъщност, входът за покоите на Главния бе току пред тях, та везирите и потомците се изсипаха в ходника и възмутено заговориха един през друг.

Недодялко плачеше. Горкият глупак.

Тъй. Такива работи не свършваха добре. Крадла последва усета си — което всъщност вършеше винаги — и се стрелна напред, за да изложи оня с ножа. Той беше човек на закона. Няма хладнокръвно да убие задържан…

Лакеят преряза гърлото на Недодялко.

Тъмночервена кръв плисна и изцапа дрехите на Недодялко. Лакеят го пусна и се препъна назад, сякаш смаян от извършеното.

Крадла се вцепени. Той не можеше… Не…

Мрак я хвана отзад.

— Лоша работа — безизразно заговори той на лакея си. Крадла едва го чуваше. Толкова много кръв. — Ти ще бъдеш наказан.

— Но… — възрази оня. — Трябваше да изпълня заплахата си…

— Не си подготвил необходимите в това кралство книжа, за да убиеш детето — продължи Мрак.

— Ние не сме ли над техните закони?

Мрак просто пусна Крадла, прекрачи и зашлеви лакея си през лицето.

— Без закона няма нищо. Ще се подчиняваш на правилата им и ще приемаш разпорежданията на правосъдието. Това е всичко, с което разполагаме — единственото сигурно нещо на този свят.

Крадла гледаше умиращото момче, хванало гърлото си с ръце, като че за да спре шурналата кръв. Тези сълзи…

Другият лакей се доближи към нея отзад.

— Бягай! — рече Усукания.

Тя не мърдаше.

— Бягай!

Крадла хукна.

Подмина Мрак и се шмугна между везирите — те ахкаха и викаха при вида на смъртта. Изстреля се в покоите на Главния, прелетя над масата, щипна друга кифличка от подноса и се намърда в спалнята. Миг по-късно беше извън прозореца.

— Нагоре — нареди тя на Усукания и натъпка храната в уста. Той бързо плъпна нагоре по стената, а Крадла се катереше и се потеше. Миг по-късно единият лакей скочи от прозореца след нея.

Той не вдигна глава. Изтича в градината и взе да се върти и да я търси; Мечът му блестеше в мрака и отразяваше светлината на звездите.

Крадла необезпокоявано достигна горните части на двореца и се скри в сенките. Приклекна и обви колене с ръце. Стана ѝ студено.

— Ти почти не го познаваше — започна Усукания. — И все пак скърбиш.

Тя кимна.

— Видяла си много смърт — продължи той. — Знам това. Не си ли привикнала?

Тя поклати глава.

В ниското лакеят я търсеше все по-надалеч. Тя беше свободна. Минаваш през покрива, плъзваш се на другата страна и изчезваш.

Това върху стената в края на градината движение ли беше? Да, подвижните сенки бяха хора. Останалите крадци изкачваха стената и изчезваха в нощта. Хукин изостави племенника си, както се и очакваше.

Кой щеше да плаче за Недодялко? Никой. Щеше да бъде забравен и изоставен.

Крадла пусна краката си и пропълзя през издутината на покрива към прозореца, през който бе влязла. Ластарите от семената, за разлика от пусканите от Усукания, все още живееха. Бяха покрили прозореца, а листата им се поклащаха на вятъра.

Бягай, обади се усетът ѝ. Изчезвай.

— Ти спомена нещо одеве — прошепна тя. — Из…

— Израстване — довърши той. — Всяка връзка дава власт над две Стихии. Ти можеш да влияеш на растежа на нещата.

— Мога ли да го използвам, за да помогна на Недодялко?

— Ако беше по-добре обучена? Да. Понастоящем се съмнявам. Не си твърде силна, нито имаш много опит. А и той може вече да е мъртъв.

Тя докосна един от ластарите.

— Защо те е грижа? — отново я попита Усукания. Звучеше любопитно. Не я нападаше. Опитваше да разбере.

— Все някой трябва да го е грижа.

Като никога Крадла пренебрегна повелите на усета си и се мушна през прозореца. Прекоси стаята за миг.

Излезе в коридора на горния етаж. На стъпалата. Прелетя надолу, прескачайки повечето стъпала. През вратата. Свий наляво. По коридора. Пак наляво.

Тълпа в разкошния ходник. Крадла стигна до тях и се запровира. За това не ѝ трябваше страхотност. Тя се промъкваше през пролуки в стълпотворения още откакто проходи.

Недодялко лежеше сред локва кръв, потъмнила прекрасния килим. Бяха го наобиколили везири и стражи и говореха приглушено.

Крадла пропълзя до него. Тялото все още бе топло, но кръвта беше спряла да тече. Очите му бяха затворени.

— Твърде късно? — прошепна тя.

— Не знам — отвърна Усукания и се намота до нея.

— Какво да правя?

— Аз… аз не съм сигурен. Господарке, преминаването към твоята страна беше трудно и остави празноти в паметта ми въпреки предпазните мерки от страна на моя народ. Аз…

Тя положи Недодялко по гръб, с лице към небето. Вярно е, че не ѝ беше никакъв. Едва се бяха запознали, а и той беше глупав. Казала му беше да се върне.

Само че тя си беше такава и трябваше да бъде такава.

Аз ще помня тези, които са били забравени.

Крадла се наведе, докосна челото му със своето и издиша. Нещо блестящо се отдели от устните ѝ — облаче светлина. То се задържа пред устните на Недодялко.

Хайде…

То се размърда, после влезе в устата му.

Една ръка хвана Крадла за рамото и я дръпна от Недодялко. Тя клюмна, изведнъж изтощена. Наистина изтощена, толкова, че ѝ беше трудно даже да стои права.

Мрак я дръпна за рамото далеч от множеството.

— Идвай — нареди той.

Недодялко се размърда. Везирите ахнаха и вниманието им се насочи към младежа — той простена и седна.

— Излиза, че си Танцуваща по ръба — започна Мрак, докато я буташе по коридора; стълпотворението се бе събрало около Недодялко и бърбореше. Тя се препъна, но той я държеше права. — Питах се коя ли от двете ще се окажеш.

— Чудо! — произнесе единият от везирите.

— Яезир проговори! — рече един от потомците.

— Танцуваща по ръба — повтори Крадла. — Не знам какво значи това.

— Някога те бяха прочут орден — продължи Мрак, докато я водеше нататък. Никой не ги забелязваше — всички се бяха вторачили в Недодялко.

— Те бяха изискани и красиви, докато ти си непохватна. Можеха да се носят бързо по най-тънки въжета, да танцуват по покривите и да се движат през бойното поле като понесени по вятъра ленти.

— Това звучи… страхотно.

— Да. За нещастие те винаги бяха заети с дребни работи и пренебрегваха по-важните. Ти явно имаш същия нрав. Станала си една от тях.

— Не съм го искала — отбеляза Крадла.

— Разбирам това.

— Защо… защо ме преследваш?

— В името на справедливостта.

— Има сума ти хора, дето вършат лоши работи — възрази тя. Трябваше да се насилва за всяка дума. Трудно ѝ беше да говори. Трудно ѝ беше да мисли. Толкова бе уморена. — Ти… ти можеш да ловиш големите главатари на разбойниците, убийци. А си се спрял на мен. Защо?

— Другите може и да са отблъскващи, но не се замесват в уменията, които могат да върнат Опустошението в този свят.

Думите му бяха тъй студени.

— Това, което представляваш ти, трябва да бъде спряно.

Крадла се усещаше изтръпнала. Опита да призове страхотността си, но я беше използвала цялата. Че и малко отгоре май.

Мрак я обърна и я опря на стената. Тя не можеше да стои права, смъкна се и приседна. Усукания застана до нея и разпери ластарите си звездообразно.

Мрак коленичи до нея и протегна ръка.

— Аз го спасих — произнесе Крадла. — Направих нещо добро, нали така?

— Добротата няма нищо общо — каза Мрак. Неговият Меч падна в ръката му.

— Теб дори не те е грижа, нали така?

— Не — отговори той. — Не ме е.

— Трябва — изтощено му каза тя. — Трябва… трябва да опиташ, искам да кажа. Някога исках да бъда като теб. Не стана. Беше… все едно не си жив…

Мрак издигна Меча си.

Крадла затвори очи.

— Тя е помилвана!

Хватката на Мрак върху рамото ѝ се стегна.

Напълно изцедена — сякаш някой я беше хванал за пръстите на краката и беше изцедил всичко от нея — Крадла накара очите си да се отворят. Задъхан, Недодялко се спря до тях. Зад него идеха везирите и потомците.

С окървавени дрехи и ококорен, Недодялко стискаше лист хартия в ръка. Подхвърли го на Мрак.

— Аз помилвам това момиче. Освободете я, служителю на закона!

— Кой си ти — попита Мрак — та можеш да направиш нещо такова?

— Аз съм Главният Акасикс — заяви Недодялко. — Владетел на Азир!

— Смехотворно.

— Кадасиксите проговориха — обяви един от потомците.

— Вестителите? — попита Мрак. — Те не са направили нищо такова. Грешите.

— Ние гласувахме — каза един от везирите. — Молбата на този младеж беше най-добрата.

— Каква молба? — продължи Мрак. — Та той е крадец!

— Той извърши чудото на Израстването — обясни един от по-възрастните потомци. — Беше мъртъв и се завърна. За каква по-добра молба можем да настояваме?

— Бе даден знак — намеси се главният везир. — Имаме Главен, който може да оцелее при нападението на Изцяло Белия. Хвала на Яезир, Кадасикс на кралете, нека ни води с мъдрост. Този младеж е Главен. Винаги е бил Главен. Ние го разбрахме едва сега и го молим да ни прости, задето не сме видели истината по-рано.

— Както винаги е било — допълни по-възрастният потомък. — Както и ще бъде. Отдръпнете се, служителю на закона. Получихте заповед.

Мрак огледа Крадла.

Тя се усмихна уморено. Покажи на проклетника зъбите си. Това си беше правилно.

Мечът му се превърна в мъгла. Бяха го надхитрили, но сякаш му беше все едно. Без ругатни, даже без присвиване на очите. Той се изправи и придърпа ръкавиците си за маншетите — първо едната, после другата.

— Хвала на Яезир — изрече той. — Вестител на Кралете. Нека води с мъдрост. Ако въобще спира да точи лиги.

Мрак се поклони на новия Главен, после си тръгна с уверена стъпка.

— Някой знае ли името на този служител на закона? — попита един от везирите.

— Кога сме започнали да разрешаваме на такива да изискват Мечове?

Недодялко приклекна до Крадла.

— Значи ти си вече император или нещо такова — отбеляза тя, затвори очи и се облегна.

— Да. Още съм объркан. Май съм сътворил някакво чудо.

— Добре — рече Крадла. — Мога ли да ти изям обяда?

I-10 Сет

Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на върха на най-високата кула в света и съзерцаваше Края на Всичко.

Душите на убитите от него хора се притаяваха в сенките. Нашепваха му. Приближеше ли се, пищяха.

Пищяха и щом затвореше очи. Беше започнал да мига колкото може по-нарядко. Усещаше очите си сухи в главата. Всеки… човек с ума си би направил същото.

Най-високата кула на света, скрита сред планинските върхове, беше отлична за неговото съзерцание. Ако не бе обвързан с Клетвения си камък, ако беше съвършено друг човек, щеше да остане тук. Единственото място на изток, където камъните не бяха прокълнати, където беше позволено да ходиш върху тях. Това място бе свято.

Ярката слънчева светлина огря и прогони сенките — това почти заглуши писъците. Разбира се, че тия, които пищяха, бяха заслужили смъртта си. Трябваше да убият Сет. Мразя ви. Мразя… всички. В името на Вътрешната Слава — какво особено чувство.

Не вдигна поглед. Не искаше да посреща взора на Бога на Боговете. Все пак беше добре да си под светлината му. Тук нямаше облаци, та да доведат мрака. Мястото бе над тях. Уритиру се възвисяваше даже над облаците.

Огромната кула беше също тъй празна; още една причина да я харесва. На сто ката, построени като пръстени, всеки предходен по-широк от следващия, за да предостави залята от слънцето площадка. Източната страна обаче бе рязък, плосък ръб — заради него от разстояние кулата изглеждаше, като че страната е била отсечена от огромен Меч. Ама че особена форма.

Той седна на ръба, право на върха, а краката му се поклащаха над височината на стоте грамадни площадки и над стръмната пропаст по планинския склон под тях. По плоската повърхност на равната страна блестеше стъкло.

Стъклени прозорци. Обърнати на изток, към Произхода. При първото си идване тук — веднага след като го бяха прогонили от родината му — той не разбираше колко необичайни бяха тези прозорци. Тогава все още бе свикнал със слаби бури. Дъжд, вятър и размишления.

Из прокълнатите земи на Ходещите по камъка нещата бяха различни. Тези омразни земи. Земи на кръв, смърт и писъци. И… и…

Дишай. Той застави въздуха да влезе и излезе и се изправи на ръба на парапета на самия връх на кулата.

Беше се изправил срещу нещо невъзможно. Човек със Светлината на Бурята. Човек, който познаваше бурята отвътре. Това означаваше… неприятности. Преди години го бяха прогонили, задето е вдигнал тревога. При това лъжлива тревога.

„Пустоносните не съществуват повече“ — тъй рекоха те.

Самите духове на камъните го обещаваха.

Старите сили вече ги няма.

Сияйните рицари са съгрешили.

Само ние сме останали.

Всичко, което остава… Неверен.

— Не бях ли верен? — провикна се Сет и най-накрая вдигна поглед към слънцето. Гласът му отекна от планините и техните духове. — Не се ли подчиних, не удържах ли на клетвата си? Не сторих ли това, което поискахте от мен?

Убийствата. Той премигна с уморените си очи.

ПИСЪЦИ.

— Какво става, ако шаманите грешат? Какво става, ако са ме осъдили на изгнание по погрешка?

Това означаваше Краят на Всичко. Краят на истината. Това означаваше, че нищо няма смисъл и че клетвата му е била безсмислена.

Това значеше, че е убивал безпричинно.

Той скокна от кулата и белите му дрехи — вече знак на много неща за него — заплющяха на вятъра. Изпълни се със Светлина на Бурята и се Оттласна на юг. Тялото му се понесе натам и падаше през небето. Той можеше да се придвижва по този начин само за кратко време; Светлината му не се задържаше за дълго.

Твърде несъвършено тяло. Сияйните рицари… за тях се твърдеше… твърдеше се, че били по-добри в това… като Пустоносните.

Имаше Светлина точно колкото да се отдалечи от планините и да се приземи до село в подножието им. Тук често оставяха сфери за него като вид приношение — смятаха го за някакво божество. Той щеше да черпи от Светлината и тя щеше да му позволи да отиде по-надалеч, докато не достигне някой град и повече Светлина на Бурята.

Щеше да му отнеме дни да се добере до целта си, но той щеше да намери отговорите. Или — ако това не станеше — някого, когото да убие.

Този път по свой избор.

I-11 Нови ритми

Ешонаи махна ръка в опит да прокуди духчето, докато изкачваше средищната кула на Нарак. То танцуваше около главата ѝ и отделяше пръстенчета светлина от опашкообразните си очертания. Ужасно нещо. Защо ли не я оставяше на мира?

Вероятно не можеше да стои настрана. Все пак тя изживяваше нещо възхитително ново. Нещо, невиждано в продължение на векове. Буреносна форма. Форма на истинска сила.

Форма, дадена от боговете.

Тя продължи нагоре по стъпалата, а краката ѝ подрънкваха с Бронята. Стоеше ѝ добре.

Вече петнадесет дни държеше тази форма — петнадесет дни слушане на новите ритми. В началото си ги напяваше често, но това притесняваше твърде много някои от паршендите. Тя спря и се заставяше да напява старите, познати ритми, докато говори.

Беше трудно, понеже старите ритми бяха толкова еднообразни. А в новите ритми — тя по някакъв начин усещаше имената им — бяха скрити гласове, които тя почти чуваше. Те я съветваха. Ако нейният народ бе получавал такива напътствия в течение на вековете, определено нямаше да изпадне тъй ниско.

Ешонаи стигна върха на кулата, където я очакваха останалите четирима. Сестра ѝ Венли също бе там, като и тя носеше новата форма — с нейните заострени плочки на черупката, червени очи и гъвкаво излъчване на опасност. Заседанието щеше да протече много различно от предишното. Ешонаи се носеше из новите ритми и внимаваше да не ги напява. Останалите все още не бяха готови.

Тя седна и ахна.

Този ритъм! Звучеше като… все едно нейният собствен глас ѝ крещеше. Все едно викаше от болка. Какво бе това? Тя поклати глава и откри, че от притеснение неволно е свалила ръка до гърдите си. Когато я дръпна, опашкообразното духче изхвърча.

Тя се настрои на Ритъма на Раздразнението. Останалите от Петимата я изгледаха и вирнаха глави; двама от тях си припяваха в Ритъма на Любопитството. Тя защо се държеше така?

Ешонаи се успокои и Бронята ѝ изстърга по камъка. Толкова близо до затишието — времето, което хората наричаха Дъждовен сезон — бурите ставаха по-редки. Това издигна малко препятствие пред стремежа ѝ да види всички слушачи понесли Буреносната форма. От преобразяването на Ешонаи насетне имаше само една буря и по нейно време Венли и учените ѝ приеха буреносната форма заедно с двеста подбрани от Ешонаи войници. Не офицери, а обикновени войници. От тези, за които бе уверена, че ще се подчиняват.

Другата буря идваше след дни и Венли събираше духчетата си. Имаха с хиляди готови. Време беше.

Ешонаи огледа останалите от Петимата. Днешното ясно небе ръсеше надолу бяла слънчева светлина и с ветреца дойдоха и няколко вятърни духчета. Щом се приближиха, спряха и отхвърчаха в обратната посока.

— Защо сте свикали това заседание? — обърна се Ешонаи към другите.

— Ти говориш за някаква схема — започна Давим, скръстил пред себе си своите мощни ръце на работник. — Разправяш на всички за нея. Не трябваше ли най-напред да я представиш на Петимата?

— Съжалявам — отвърна Ешонаи. — Просто съм развълнувана. Както и да е, смятам, че вече трябва да бъдем Шестима.

— Това не е било решено — възрази Абронаи, немощен и закръглен. Съпружеската форма беше отблъскваща. — Цялата работа става твърде бързо.

— Трябва да действаме бързо — отговори Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Имаме само две бури преди затишието. Знаете какво съобщават съгледвачите. Хората предвиждат едно окончателно настъпление срещу нас и срещу Нарак.

— Жалко е — отбеляза Абронаи в Ритъма на Разсъждението — дето срещата ти с тях мина толкова зле.

— Искаха да ми кажат за разрухата, която възнамерявали да причинят — излъга Ешонаи. — Искаха да злорадстват. Това бе единствената причина, поради която се срещнаха с мен.

— Трябва да бъдем готови да се бием с тях — изрече Давим в Ритъма на Притеснението.

Ешонаи се разсмя. Неприкрито използване на чувството — но тя наистина го изпитваше.

— Да се бием с тях? Вие да не би да не сте слушали? Аз мога да призова буря.

— С малко помощ — намеси се Чиви в Ритъма на Любопитството. Сръчната форма. Друга слаба форма. Трябваше да я отстранят от редовете си. — Ти каза, че не можеш да го направиш сама. Още колко като теб ще са ти нужни? Определено двестатината, с които разполагаш сега, са достатъчни.

— Не, те дори приблизително не достигат — тросна се Ешонаи. — Според мен колкото повече от нас са в тази форма, толкова по-вероятно е да успеем. Следователно бих желала приемането на решение да се преобразуваме.

— Да — съгласи се Чиви. — Но колко от нас?

— Всички.

Давим подкара в Ритъма на Забавата, смятайки го за шега. Той прекъсна, понеже останалите седяха смълчани.

— Ще разполагаме само с една възможност — продължи Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Хората ще напуснат военните си лагери заедно, като една голяма войска, която смята да достигне Нарак по време на затишието. На платата те ще бъдат напълно изложени на удар, без защита. Буря по това време ще ги унищожи.

— Ние дори не знаем дали ти наистина можеш да призовеш буря — обади се Ебронаи в Ритъма на Съмнението.

— Затова трябва колкото може повече от нас да бъдат в буреносна форма — настоя Ешонаи. — Пропуснем ли тази възможност, нашите деца ще пеят за нас песните на Проклятието и то ако приемем, че живеят достатъчно дълго, та да го направят. Това е нашата възможност, единствената ни възможност. Представете си десетте войски на хората, попаднали на платата, хванати и надвити от буря, която не биха могли да очакват! С буреносната форма може и да устоим на силата ѝ. Ако някой от тях оцелее, лесно ще можем да го унищожим.

— Това е изкушаващо — отбеляза Давим.

— Не ми харесва видът на приелите тази форма — намеси се Чиви. — Не ми харесва и как останалите настояват да им бъде дадена. Може би двеста от нея стигат.

— Ешонаи — обърна се към нея Давим. — Как се чувстваш в тази форма?

Той питаше за повече, отколкото всъщност каза. Всяка форма променяше личността в известно отношение. Бойната форма правеше слушачите по-нападателни, съпружеската форма лесно се разсейваше, сръчната форма те правеше по-съсредоточен, а работната форма — послушен.

Ешонаи взе да напява в Ритъма на Мира.

Не. Това бе гласът-вик. Как е прекарала седмици в тази форма и не му е обърнала внимание?

— Усещам се жива — отговори Ешонаи в Ритъма на Радостта. — Усещам се силна и могъща. Усещам обвързаност със света, каквато винаги е трябвало да усещам. Давим, прилича на преминаване от безличната форма към някоя от другите — промяната е толкова голяма. Сега, когато обладавам такава сила, разбирам, че по-рано не съм била съвсем жива.

Тя вдигна ръка и я сви в юмрук. Можеше да усети как енергията се носи по ръката ѝ, докато мишците се свиваха, макар и да бяха скрити под Бронята.

— Червени очи — прошепна Абронаи. — Дотук ли сме дошли?

— Ако решим да сторим това — напомни Чиви. — Може би ние, четиримата, най-напред трябва да го обмислим и после да преценим дали останалите трябва да се присъединят към нас.

Венли отвори уста да каже нещо, но Чиви вдигна ръка и я прекъсна.

— Ти има възможност да говориш, Венли. Ние знаем какво искаш.

— За нещастие, не можем да чакаме — продължи Ешонаи. — Искаме ли да приклещим войската на алетите, ще ни трябва време да преобразуваме всички, преди те да са тръгнали да търсят Нарак.

— Ще ми се да опитаме — рече Абронаи. — Може би трябва да предложим на народа си всеобщо преобразяване.

— Не — обади се Зулн в Ритъма на Мира.

Представителката на безличната форма в Съвета на Петимата седеше отпусната и гледаше в пода пред себе си. Тя почти никога не казваше нищо.

Ешонаи я запита в Ритъма на Раздразнението:

— Какво беше това?

— Не — повтори Зулн. — Не е добро.

— Бих искал всички да сме съгласни — каза Давим. — Зулн, ти не можеш ли да чуеш разума?

— Не е добро — повтори безличната форма.

— Тя е тъпа — рече Ешонаи. — Не трябва да ѝ обръщаме внимание.

Давим се обади в Ритъма на Притеснението.

— Зулн представя миналото, Ешонаи. Не бива да говориш така за нея.

— Миналото е мъртво.

Абронаи се присъедини към Давим в Притеснението.

— Може би това трябва да бъде предмет на повече размисъл. Ешонаи, ти… не говориш по предишния си начин. Не бях разбрал, че промените са толкова големи.

Ешонаи поде единия от новите ритми — Ритъма на Яростта. Задържаше песента вътре в себе си и се усети как си подпява. Всички те бяха толкова предпазливи и слаби! Предпочитаха да видят народа им унищожен.

— Ще се срещнем по-късно днес — обобщи Давим. — Нека поразмислим. Ешонаи, бих желал да поговоря насаме с теб през това време, ако нямаш нищо против.

— Разбира се.

Надигнаха се от местата си на върха на кулата. Ешонаи пристъпи по края и погледна надолу, докато останалите слизаха. Шпилът бе твърде висок за скачане, дори и в Броня. А толкова ѝ се искаше да опита.

Май че всички в града се бяха събрали около основата в очакване на решението. През седмиците след преобразяването на Ешонаи приказките за станалото с нея, а след това и с другите, изпълниха града със смесица от притеснение и надежда. Мнозина дойдоха при нея и поискаха да получат формата. Разбираха каква възможност им дава.

— Няма да се съгласят — обади се Венли иззад нея, щом останалите слязоха. Тя говореше в един от новите ритми, Ритъма на Злобата. — Ти говореше твърде нападателно, Ешонаи.

— Давим е с нас — отвърна Ешонаи в Ритъма на Увереността. — И Чиви ще се присъедини с малко убеждаване.

— Това не е достатъчно. Ако Петимата не са съгласни…

— Не се тревожи.

— Нашият народ трябва да приеме тази форма, Ешонаи — продължи Венли. — Неизбежно е.

Ешонаи почувства как си припява в новата разновидност на Ритъма на Забавата… Присмех. Тя се обърна към сестра си.

— Ти го знаеше, нали? Знаела си с точност какво ще стори с мен тази форма. Знаела си го преди да я приемеш самата ти.

— Аз… да.

Ешонаи сграбчи сестра си за предната страна на дрехата, дръпна я напред и стисна здраво. С Бронята беше лесно, макар че Венли се противеше повече от възможностите си; по ръцете и лицето ѝ пробяга червенина. Ешонаи не бе привикнала учената ѝ сестра да показва такава сила.

— Можеше да ни унищожиш — рече тя. — Ами ако тази форма бе извършила нещо ужасно?

Писъци. В главата ѝ. Венли се усмихна.

— Как я откри? — продължи Ешонаи. — Тази форма не е дошла от песните. Има още нещо.

Венли не продума. Тя погледна Ешонаи в очите и подзе в Ритъма на Увереността.

— Трябва да направим тъй, че Петимата да се съгласят. Ако искаме да оцелеем и да победим хората, трябва да бъдем в тази форма — всички ние. Трябва да призовем бурята. Тя… е била в очакване, Ешонаи. Чакала е и е набирала сила.

— Ще се погрижа за това — отвърна Ешонаи и пусна Венли. — Можеш ли да събереш достатъчно духчета, за да преобразим целия ни народ?

— Моите сътрудници работят по въпроса през последните три седмици. Ще бъдем в състояние да преобразуваме хиляди и хиляди по време на последните две бури преди затишието.

— Добре. — Ешонаи се загледа надолу по стълбите.

— Сестро? — заговори Венли. — Намислила си нещо. Какво е то? Как ще убедиш Петимата?

Ешонаи продължи да слиза по стъпалата. С подсиленото от Бронята чувство за равновесие и допълнителната сила, на нея не ѝ трябваха веригите, за да се държи права. Щом наближи края, където останалите от Петимата говореха на народа, тя се спря малко над множеството и пое дълбоко дъх.

После извика колкото ѝ глас държи:

— До два дни ще приема всеки, който иска да излезе в бурята и да получи новата форма.

Тълпата се смълча — напяването им секна.

— Петимата искат да ви лишат от това право — провикна се Ешонаи. — Те не искат да притежавате тази могъща форма. Уплашени са като скрили се в пукнатина кремлинги. Те не могат да ви забраняват! Всеки има правото да избира собствената си форма.

Тя вдигна ръце над главата си, взе да напява в Ритъма на Решителността и призова буря.

Малка буря, просто нищо в сравнение с надвисналото. Тя изникна между ръцете ѝ — вятър, понесъл се заедно със светкавица. Съвсем мъничка буря между нейните длани, светлина и сила, завихрил се вятър. Векове бяха минали откак тази сила е била ползвана, и — като преградена река — нямаше търпение.

Бурята толкова се засили, че дрехите на Ешонаи заплющяха, вятърът се завъртя около нея във вихрушка от пропукващи червени светкавици и тъмна мъгла. Най-накрая се разнесе. Тя дочу през тълпата да се понася Страхопочитание — истинска песен, а не напяване. Чувствата бяха силни.

— С тази сила можем да унищожим алетите и да защитим народа си. Аз видях отчаянието ви. Аз ви чух как пеете в Ритъма на Оплакването. Това трябва да спре! Елате с мен в бурите. Ваше право и задължение е да застанете на моя страна.

Застанала зад нея на стъпалата, Венли се обади в Ритъма на Напрежението.

— Това ще ни раздели, Ешонаи. Твърде нападателно, твърде рязко!

— Ще подейства — отвърна ѝ Ешонаи в Ритъма на Увереността. — Ти не ги познаваш като мен.

Долу останалите от Петимата се взираха в нея. Изглеждаха предадени, макар че тя не можеше да чуе песните им.

Ешонаи отиде до подножието на шпила и си проправи път през тълпата, придружена от своите приели буреносната форма войници. Отместваха се, за да ѝ отворят път, като мнозина си напяваха в Ритъма на Притеснението. Повечето от дошлите бяха в трудовата или в сръчната форма. Разбира се. Бойната форма бе твърде практична, за да си губи времето.

Ешонаи и нейните войници в буреносна форма напуснаха средищната окръжност на града. Позволи на Венли да ги следва, но не ѝ обръщаше никакво внимание. Най-накрая Ешонаи стигна до казармите откъм подветрената страна на града — множество постройки, издигнати заедно, за да създадат общност у войниците. При все че от нейните части не се изискваше да спят тук, мнозина го правеха.

Тренировъчната площадка през едно плато преливаше от виковете на упражняващи уменията си войници, или — по-вероятно — на наскоро преообразувани и обучавани войници. Второто подразделение, сто двадесет и осем воини, следеше за навлизанията на хората в средните плата. Разузнавачите бродеха из равнините по бойни двойки. Тя ги изпрати за тази задача скоро след придобиването на формата си, понеже още тогава бе наясно, че ще се наложи да промени начина на водене на боя. Искаше всички възможни сведения за алетите и сегашната им тактика.

Засега войниците ѝ пренебрегваха какавидите. Тя нямаше повече да губи жива сила за такава игричка на дребно, не и когато всички мъже и жени под нейното командване можеха да приемат буреносната форма.

Останалите подразделения обаче бяха тук. Общо седемнадесет хиляди войници. В някои отношения могъща сила, но едновременно с това толкова малко в сравнение с някогашната им численост. Ешонаи вдигна юмрук и поделението войници в буреносна форма призова цялата войска на слушачите да се събере. Обучаващите се оставиха оръжията и дотърчаха. Другите излязоха от казармите. За кратко време всички дойдоха при нея.

— Време е да приключим с войната срещу алетите — заяви Ешонаи с висок глас. — Кои от вас са готови да ме последват?

През тълпата се понесе подпяване в Ритъма на Решителността. Доколкото чуваше, никой не се обади в Ритъма на Съмнението. Отлично.

— Това налага всички войници да приемат заедно с мен тази форма — викна тя и думите ѝ бяха предадени по редиците.

Още припяване в Ритъма на Решителността.

— Гордея се с вас. Ще пратя сред вас подразделението в буреносна форма, за да получат те от всекиго думата му за това преобразяване. Ако има такива, които не желаят да се променят, искам лично да знам за това. Това е ваше решение по право и аз няма да ви принуждавам, но трябва да знам.

Тя погледна воините в буреносна форма. Те отдадоха чест и тръгнаха по бойни двойки. Ешонаи отстъпи, скръсти ръце и загледа как Буреносните посещават останалите подразделения. Новите ритми блъскаха в главата ѝ, при все че тя се държеше далеч от Ритъма на Мира и особените му писъци. Нямаше опиране срещу това, в което се бе превърнала. Взорът на боговете се бе спрял прекалено напрегнато върху нея.

Наблизо се събраха войници — познати лица под закоравелите черупки на главите, мъжете със заплетени в брадите скъпоценни камъни. Нейното собствено подразделение, някогашните ѝ приятели.

Не можеше съвсем да обясни защо не избра най-напред тях за преобразяването, а вместо това взе двеста воини от много части. Трябваха ѝ послушни воини, а не такива с блестящ ум.

Туде и останалите от някогашната ѝ част… те я познаваха твърде добре. Щяха да разпитват.

Скоро ѝ бе съобщено. От седемнадесет хиляди войска само малцина отказваха необходимото преобразяване. Те бяха събрани на тренировъчната площадка.

Докато Ешонаи обмисляше своя следващ ход, Туде я доближи. Висок, с яки ръце и крака, той винаги бе носил бойната форма, освен двете седмици като съпруг на Била. Той си напяваше в Ритъма на Решителността — така един войник показваше, че е готов да изпълнява заповеди.

— Притеснен съм от това, Ешонаи — започна той. — Толкова много от нас ли трябва да се променят?

— Не се ли променим, загиваме. Хората ще ни унищожат.

Той продължи да си припява в Ритъма на Решителността, за да покаже, че ѝ се доверява. Очите му обаче показваха нещо друго.

Мелу — един от буреносните — се върна и отдаде чест.

— Преброяването свърши, началство.

— Отлично — отвърна Ешонаи. — Предайте на войските. Ще направим същото за всички в града.

— Всички? — попита я Ритъма на Притеснението.

— Времето ни е малко. Ако не действаме, губим възможността да излезем срещу хората. Остават ни две бури; искам всеки желаещ в този град да приеме буреносната форма, преди да са ни подминали. Тези, които не желаят, имат това право, но ги искам събрани на едно място, за да знаем в какво положение сме.

— Тъй вярно, генерале — отсече Мелу.

— Действайте в сгъстен строй за разузнаване — нареди Ешонаи и посочи към града. — Минете по улиците и пребройте всички. Използвайте и поделенията без буреносни войници за по-голяма бързина. Казвайте на останалите, че опитваме да определим колко бойци ще имаме за предстоящата битка; нека вашите са спокойни и припяват в Ритъма на Мира. Съберете желаещите да се променят на средищния кръг. Нежелаещите да бъдат изпратени насам. Нека бъдат охранявани, за да не се загубят.

Венли застана до нея, докато Мелу предаваше нарежданията и изпращаше вестоносци. Туде се върна при частта си.

На всяка половин година извършваха преброяване, за да определят бройката си и да проверят дали различните форми са в добро съотношение. Понякога им трябваха повече доброволци за съпружество или труд. По-често им трябваха повече воини.

Тоест, задачата бе позната на войниците и те с лекота се заеха да изпълняват заповедите. След години война бяха свикнали да я слушат. Мнозина бяха потиснати като останалите слушачи, но при войниците това се изразяваше в кръвожадност. Те просто искаха да се бият. Вероятно биха се впуснали право срещу становете на хората и срещу десетократно превъзхождаща ги войска, стига тя да заповядаше.

Петимата ми дадоха това в ръцете, рече си тя, докато първите отказали се започнаха да излизат от града, охранявани от войниците ѝ. С години съм неоспорим водач на нашите армии и всеки слушач, който покаже и намек за войнственост, ми се праща на служба.

Работниците щяха да се подчинят — такава им беше природата. Мнозина от сръчните, които все още не се бяха преобразили, бяха предани на Венли, понеже повечето от тях искаха да станат учени. На съпрузите щеше да им бъде все едно, а неколцината безлични щяха да бъдат твърде мудни в умствено отношение, за да възразят.

Градът бе неин.

— За съжаление, ще трябва да ги убием — заяви Венли, докато гледаше как събират отказалите. Те уплашено се скупчиха, независимо от тихите песни на войниците. — Твоите части ще могат ли да го направят?

— Не — отвърна Ешонаи и поклати глава. — Много ще ни се опънат, ако го сторим сега. Ще трябва да изчакаме преобразяването на всичките ми войници. Тогава те няма да възразяват.

— Небрежно — Злобно възрази Венли. — Смятах, че са ти предани.

— Не ми противоречи — отсече Ешонаи. — Аз владея този град, а не ти.

Венли млъкна, но продължи да си напява в Ритъма на Злобата. Би опитала да отнеме властта от Ешонаи. На Ешонаи ѝ беше неприятно да го осъзнае, както и това колко силно желае тя самата да бъде начело. Не ѝ беше присъщо. Въобще.

Нищо от това не ми е присъщо. Аз…

Ударите на новите ритми се надигнаха в ума ѝ. Тя се отърси от тези мисли при идването на отряд войници, повлекли някой викащ. Абронаи от Петимата. Тя трябваше да си даде сметка, че Абронаи ще създаде неприятности — твърде леко понасяше съпружеската форма и се изплъзваше от разсейващото ѝ въздействие.

Неговото преобразяване щеше да бъде опасно, помисли си тя. Твърде добре се владее.

Докато буреносните воини го дърпаха към Ешонаи, виковете му я блъснаха.

— Това е нечувано! Ние се подчиняваме на решенията на Петимата, а не на волята на едното! Не можете ли да видите, че формата, новата форма, я овладява! Всички сте загубили ума си! Или… по-лошо.

Беше неудобно близо до истината.

— Поставете го при останалите — нареди Ешонаи и посочи множеството на несъгласните. — Какво стана с останалите от Петимата?

— Съгласиха се — отговори Мелу. — Някои се колебаеха, но се съгласиха.

— Отидете и задръжте Зулн. Отведете я при несъгласните. Не вярвам тя да направи необходимото.

Войниците не оспорваха отвеждането на Абронаи. На голямото плато-тренировъчна площадка имаше може би хиляда несъгласни. Приемливо малък брой.

— Ешонаи…

Песента се носеше в Ритъма на Притеснението. Тя се обърна при приближаването на Туде.

— Не ми харесва това, което вършим тук.

Проклятие. Беше се притеснявала, че ще бъде мъчен. Тя го хвана за ръката и го отведе настрана. Новите ритми се носеха из главата ѝ, докато обутите в Броня крака поскърцваха по камъните. Щом като се отдалечиха достатъчно от Венли и от останалите, за да бъдат малко насаме, тя обърна Туде, за да го гледа в очите.

— Хайде — започна тя в Ритъма на Раздразнението; заради него избра един от старите, познати ритми.

— Ешонаи — спокойно отбеляза той. — Това не е добро. Ти знаеш, че не е добро. Съгласих се на промяната — всички войници го направиха — но това не е добро.

— Да не би да не смяташ, че тактиката ни трябваше да бъде сменена? — попита го Ешонаи в Ритъма на Решителността. — Ние загивахме бавно, Туде.

— Нуждаехме се от нова тактика — съгласи се той. — Но това… Нещо с теб не е наред, Ешонаи.

— Не, просто ми трябваше оправдание за такова крайно действие. Туде, в продължение на месеци обмислях нещо такова.

— Преврат?

— Не преврат. Промяна на насоката. Не променим ли методите си, загубени сме! Единствената ми надежда беше в проучванията на Венли. И единственото нещо, което тя откри, беше тази форма. Е, трябваше да я изпробвам в последен опит да спася народа ни. Петимата се помъчиха да ме спрат. Чувала съм теб самия да се оплакваш от това колко много говорят, вместо да действат.

Той поде Ритъма на Разсъждението. Тя обаче го познаваше твърде добре и усещаше кога се заставя да следва даден Ритъм. Ударите бяха твърде очевидни и твърде мощни.

Почти го убедих, каза си тя. Червените очи са. Вселила съм в него и в някои други от моето подразделение твърде много страх от нашите богове.

Лошо — вероятно трябваше да се погрижи той и другите ѝ стари приятели да бъдат екзекутирани.

— Виждам, че не си убеден — каза Ешонаи.

— Просто… не знам, Ешонаи. Вижда ми се лошо.

— По-нататък ще те убедя — продължи тя. — Точно сега нямам време.

— А какво ще сториш с тях? — попита Туде и кимна към несъгласните. — Ужасно много прилича на излавяне на несъгласните с теб. Ешонаи… ти знаеше ли, че собствената ти майка е сред тях?

Тя се сепна, погледна и видя как двама буреносни водят старата ѝ майка при останалите. Дори не бяха дошли при нея да я питат. Значеше ли това, че са прекалено послушни и следват безогледно заповедите ѝ, или са се притеснявали, че ще омекне, понеже майка ѝ отказва да се преобразува?

Чуваше как майка ѝ пее. Пееше една от старите песни, докато я водеха.

— Можеш да надзираваш всичките — обърна се Ешонаи към Туде. — С войници, на които имаш доверие. Поставям своето подразделение да отговаря за всички тях. Ти си начело. Така нищо няма да им се случи без твоето съгласие.

Той се поколеба, после кимна и този път наистина поде Ритъма на Разсъждението. Ешонаи го освободи. Туде изтича при Била и още неколцина от старата ѝ част.

Горкият доверчив Туде, мина през ума ѝ, когато той пое охраната на несъгласните. Благодаря ти, задето тъй хубаво се напъха в капана.

— Изпипа го — отбеляза Венли, когато Ешонаи се върна при нея. — Можеш ли да държиш във властта си града достатъчно дълго за преобразяването?

— Лесна работа — отвърна Ешонаи и кимна на войниците, които дойдоха да ѝ докладват. — Просто гледай наистина да намериш нужните духчета в нужните количества.

— Ще го направя — отвърна Венли в Ритъма на Задоволството.

Ешонаи прие докладите. Всички съгласили се бяха събрани в средата на града. Време беше да им говори и да им поднесе подготвените от нея лъжи — че Петимата ще бъдат върнати на власт веднага след победата над човеците, че няма причина за притеснение; че всичко е съвсем наред.

Ешонаи влезе в града — вече нейно владение — охранявана от войници в новата форма. За по-голяма зрелищност призова Меча си — последния притежаван от народа ѝ — и го положи на рамо.

Отправи се към средата на града покрай хлътнали постройки и стъкмени от черупка колиби. Истинско чудо беше, че са оцелели на бурите. Нейният народ заслужаваше нещо по-добро. Със завръщането на боговете щяха да го притежават.

Дразнещо — подготовката на народа за речта ѝ отне някое време. Двадесетина хиляди слушачи в небойна форма, събрани на едно място, бяха внушителна гледка. Така населението на града не ѝ се виждаше чак толкова малобройно. И все пак, бяха само част от някогашната им численост.

Войниците ги поставиха да седнат и определиха викачи, за да предават думите ѝ на по-отдалечените. Докато чакаше приготовленията, тя изслуша отчета за населението. Изненадващо, но мнозинството от несъгласните бяха работници. Предполагаше се, че са послушни. Е, повечето от тях бяха възрастни — онези, които не се бяха сражавали във войната с алетите; онези, които не са били принудени да гледат как приятелите им загиват.

Тя чакаше в основата на кулата всичко да бъде готово. Изкачи стъпалата, за да започне словото си, но се спря, щом забеляза към нея да тича Варанис, един от лейтенантите ѝ. Той беше един от избраните за буреносната форма.

Изведнъж готова за битка, Ешонаи се настрои на Ритъма на Разрухата.

— Генерале — докладва той в Ритъма на Притеснението. — Те избягаха!

— Кой?

— Онези, които ни наредихте да отделим, онези, които не искаха да се преобразуват. Те избягаха.

— Добре тогава, преследвайте ги — нареди Ешонаи в Ритъма на Злобата. — Не могат да стигнат далеч. Работниците няма да успеят да прескачат пропасти; могат да достигнат само докъдето има мостове.

— Генерале! Прерязаха един от мостовете, а после с въжетата се спуснаха в самата пропаст. Избягаха през нея.

— Без друго ще загинат — отвърна Ешонаи. — След два дни има буря. Ще бъдат заклещени в пропастта и ще умрат. Не се занимавайте с тях.

— Ами стражата им? — попита Венли в Ритъма на Злобата и застана до Ешонаи. — Те защо не са били пазени?

— Стражата избяга с тях — обясни Варанис. — Ешонаи, поведе ги Туде…

— Няма значение — отвърна тя. — Свободен си.

Варанис се оттегли.

— Не си изненадана — отбеляза Венли в Ритъма на Разрухата. — Кои са тези стражи, които искат да помагат на затворниците да избягат? Какво си сторила, Ешонаи?

— Не ме предизвиквай.

— Аз…

— Не ме предизвиквай — повтори Ешонаи и хвана с Бронирата си ръка сестра си за врата.

— Убий ме и ще опропастиш всичко — рече Венли без сянка на страх в гласа си. — Никога няма да последват жена, убила пред всички сестра си; а и само аз мога да доставя духчетата, които са ти необходими за преобразяването.

Ешонаи поде Ритъма на Подигравката, но я пусна.

— Ще произнеса речта си.

Тя обърна гръб на Венли и пристъпи напред, за да говори на множеството.