Сияйни слова

Епилог Изкуство и очакване

— Един слепец очаквал времето на свършека — произнесе Шутът — и съзерцавал красотата на природата.

Тишина.

— Този човек съм аз — отбеляза той. — Не съм сляп телесно, а само духовно. А и другото твърдение беше много умно, ако се замислиш за това.

Мълчание.

— Толкова по-удовлетворяващо е — продължи той, — когато имам умни събеседници, които мога да омая, да грабна вниманието си с умното си словообилие.

Грозното влечугоракообразно създание на съседната скала изщрака с щипка — почти колеблив звук.

— Прав си, разбира се — съгласи се Шутът. — Обикновено слушателите ми не са особено умни. Както и да е, това беше обичайната шега, тъй че — засрами се.

Грозното влечугоракообразно създание се понесе по скалата си и отиде от другата страна. Шутът въздъхна. Бе нощ — обичайно добро време за драматични появявания и дълбокомислено философстване. За негово съжаление тук нямаше нищо, за което да философства или да го сподобие с присъствието си, драматично или инак. Наблизо ромолеше рекичка, един от малкото постоянни водни пътища в тази особена земя. Във всички посоки се простираха хълмове, изровени от водата, с обрасли в необичайни видове трънаци долчинки. Много малко дървета, при все че на запад надолу по склоновете от височините се възправяше истинска гора.

Няколко певчета скърцаха наблизо, той извади гайдата си и опита да им подражава. Не можеше, не и с точност. Звуците им бяха твърде много като на ударни инструменти, свистящо дрънчене — музикални, но не като от флейта.

И все пак животинките сякаш общуваха с него, отвръщаха на музиката му. Кой знае? Може би имаха зачатъчен ум. Онези коне, ришадийците… те го изненадаха. Радваше се, че все още има неща, които могат да го сторят.

Най-накрая остави гайдата и се отдаде на съзерцание. Слушатели като грозното влечугоракообразно създание и певчетата поне бяха някакви слушатели.

— Изкуството — заяви той — е несправедливо в основата си.

Певчетата продължиха да скрибуцат.

— Нека ви обясня, ние се преструваме, че изкуството е вечно, че в него има някакво устояване. Истина, бихте казали вие. Изкуството е изкуство, понеже е изкуство, а не защото ние твърдим, че е изкуство. Не карам твърде бързо като за вас, нали?

Скръц.

— Добре. Но ако изкуството е вечно, притежава смисъл и е самостоятелно, защо тогава зависи тъй много от възприемащите го? Чували сте историята за селянина, който посетил двора по време на Празника на Изобразяването, нали?

Скръц?

— О, историята не е кой знае какво. Съвършено заменима. Обичайно начало, селянинът отива в големия град, извършва нещо излагащо, натъква се на принцесата и — напълно случайно — я спасява от това да я прегазят. В тези истории принцесите винаги изглеждат неспособни да гледат къде стъпват. Смятам, че може би повечето от тях би трябвало да се обърнат към някой утвърден майстор на оптични лещи и да си набавят удобни очила, преди да опитват отново да пресичат някоя натоварена улица. Както и да е, понеже разказът е комичен, за награда канят човека в двореца. Следват всякакви глупости и завършват с това, че горкият селски стопанин се избърсва в нужника с една от най-хубавите картини, после излиза и вижда как всички светлооки зяпат празната рамка и разсъждават колко хубава е творбата. Веселие и кикот. Замах и поклон. Край, преди някой да се е размислил твърде много за историята.

Той зачака.

Скръц?

— Е, нима не виждате? — попита Шутът. — Селянинът намерил картината до нужника, та предположил, че трябва да се използва за съответната цел. Светлооките видели празната рамка в залата с картините и я взели за майсторска работа. Човек може да нарече това нещо глупава история. То е. Това обаче не намалява истинността ѝ. Все пак аз съм често доста глупав — но и почти винаги съм правдив. Силата на навика. Очакване. Това е истинската душа на изкуството. Ако можеш да дадеш на човека повече, отколкото очаква, то тогава той ще те възхвалява през целия си живот. Ако можеш да създадеш настроение на очакване и да го подхранваш по съответния начин, ще успееш. И обратното, ако си спечелиш име, че си твърде добър, твърде умел… внимавай. По-доброто изкуство ще стои в главите им и ако им дадеш и зрънце по-малко от това, което са си въобразявали, то изведнъж ти се проваляш. Изведнъж си безполезен. Човек намира една-едничка монета в калта и говори за това дни наред, но когато дойде наследството му и го изчислят с едно на сто по-малко от очакваното, той ще се провъзгласи за измамен.

Шутът поклати глава, стана и отупа дрехата си от праха.

— Дайте ми слушатели, дошли, за да бъдат забавлявани, но без да очакват нещо особено. За тях аз ще бъда божество. Това е най-хубавата известна ми истина.

Мълчание.

— Мога да си послужа с малко музика — продължи той. — За драматизъм, разбирате ли? Някой идва и аз искам да го посрещна.

Певчето покорно отново поде песента си. Шутът вдиша дълбоко и после зае подходящата стойка — лениво очакване, изчислена осведоменост, непоносима превзетост. Все пак славата му се носеше, та можеше и да опита да се държи подобаващо.

Въздухът пред него затрептя, сякаш нагорещен от нещо кръгло над земята. По кръга се завъртя светкавица и образува стена, висока пет-шест стъпки. Тя веднага помръкна — наистина беше просто остатъчен образ, сякаш нещо светещо много бързо се е въртяло в кръга.

В средата му се появи Ясна Колин, застанала в цял ръст.

Дрехите ѝ бяха парцаливи, косата — вързана в една проста плитка, лицето нашарено от изгаряния. Някога красивата ѝ рокля беше станала на дрипа. Беше я вдигнала до коленете и си бе ушила ръкавица от нещо подръчно. Странно — носеше нещо като кожен портупей и мешка. Той се съмняваше, че е притежавала кое да е от двете в началото на пътуването си.

Тя простена продължително, а после погледна настрана, където стоеше Шутът.

Той ѝ се усмихна.

Тя мигновено протегна ръка, мъглата се заизвива около ръката ѝ и се превърна в дълъг, тънък меч, насочен към врата на Шута.

Той вдигна вежда.

— Как ме намери? — попита го тя.

— Ти създаде доста неразбория от отвъдната страна — започна Шутът. — Много време е минало, откак на духчетата им се е налагало да си имат работа с някой жив човек, и то тъй взискателен като теб.

Тя просъска и приближи Меча още повече.

— Кажи ми какво знаеш, Шуте.

— Веднъж прекарах почти година смилан във вътрешността на някакъв стомах.

Тя го изгледа въпросително.

— Това е нещо, което знам. Наистина трябва да бъдеш по-точна в заплахите си.

Сведе поглед, докато тя въртеше Меча си, все още насочен към него.

— Бих бил изненадан, ако ножчето ти представлява истинска заплаха за мен, Колин. Въпреки това можеш да продължиш да го размахваш насам-натам. Може би така се чувстваш по-важна.

Тя го огледа внимателно. После Мечът стана на мъгла и се изпари. Тя свали ръка.

— Нямам време за теб. Иде буря, ужасна буря… Тя ще доведе и Пустоносните…

— Вече са тук.

— Преизподня. Трябва да намерим Уритиру и…

— Вече е намерен.

Тя се спря.

— Рицарите…

— Се завърнаха — довърши Шутът. — Отчасти заради твоята повереница, която — бих добавил — е около седемдесет и седем на сто по-приятна от теб. Проведох допитване.

— Лъжеш.

— Добре де, значи е било доста неофициално допитване. Само дето грозното влечугоракообразно създание ти дава наистина слаба оценка за…

— За другите неща.

— Аз не произнасям такива лъжи, Ясна. Знаеш го. Ето това толкова те дразни в мен.

Тя го погледна, после въздъхна.

— То е част от онова, което толкова ме дразни в теб, Шуте. Само мъничка частица от огромна река.

— Казваш го само понеже не ме познаваш много добре.

— Съмнявам се.

— Не, така е. Ако ме познаваше, явно реката от раздразнение щеше да бъде океан. Все едно. Знам неизвестни на теб неща и смятам, че ти може наистина да знаеш нещо, което аз да не знам. Това дава на двама ни нещото, наричано синергия. Ако можеш да сдържаш раздразнението си, и двамата може и да научим нещо.

Тя го изгледа отгоре до долу, изопна устни на черта и кимна. Запъти се право към най-близкия град. Жената имаше добро чувство за посока.

Шутът закрачи покрай нея.

— Наясно си, че сме поне на седмица разстояние от цивилизацията. Трябваше ли да го Другозоваваш толкова надалеч посред нищото?

— Бях малко притеснена по време на измъкването си. Имам късмет, че въобще съм тук.

— Късмет? Не знам дали бих казал това.

— Защо?

— Вероятно щеше да ти е по-добре от отвъдната страна, Ясна Колин. Опустошението дойде, а с него и краят на тази земя.

Той я погледна.

— Съжалявам.

— Не съжалявай — рече тя — докато не сме видели колко мога да опазя. Бурята вече е дошла? Паршите са се преобразували?

— Да и не — отвърна Шутът. — Бурята ще удари Шиновар нощес, а после ще си проправи път през страната. Уверен съм, че бурята ще доведе преобразяването.

Ясна се спря на място.

— Не така е ставало в миналото. Научих нещо от отвъдната страна.

— Права си. Този път е различно.

Тя облиза устни, но иначе добре сдържаше притеснението си.

— Ако не става като преди, то тогава всичко, което знам, може би е невярно. Думите на висшите духчета може да са неточни. Сведенията, които търся, може да са безсмислени.

Той кимна.

— Не можем да зависим от древните писания — продължи тя. — А и тъй нареченият бог на хората е измислица. Значи не можем да търсим спасение от небето, но явно не можем и да гледаме в миналото. Къде можем да търсим тогава?

— Толкова си убедена, че няма Бог.

— Всемогъщият е…

— О — прекъсна я Шутът. — Нямам предвид Всемогъщия. Танаваст бе достатъчно мил — веднъж ме почерпи питие — но не беше Бог. Ясна, признавам, че разбирам скептицизма ти, но не съм съгласен с него. Просто смятам, че сме търсили Бог на неправилните места.

— Предполагам, че ще ми кажеш къде според теб трябва да търся.

— Ще намериш Бог там, където ще намериш избавление от тази бъркотия — продължи Шутът. — В сърцата на хората.

— Любопитно — отвърна Ясна. — Смятам, че всъщност мога да се съглася с това, макар вероятно по причини, различни от предполаганото от теб. Може би тази разходка няма да бъде тъй лоша, както се притеснявах.

— Може би — изрече той и погледна към звездите. — Каквото и друго да се каже, светът избра хубава нощ, в която да свърши…