Сияйни слова

35 Умноженото натоварване от едновременния дренаж на енергията

Адолин хвърли Меча си.

Владеенето на оръжията беше повече от упражняването на позициите и привикването на твърде лековатата фехтовка. Майсторът на Меча се учеше да върши повече неща с връзката си. Той научаваше да нарежда на Острието да остане на място след като е било пуснато, а и да го призовава от ръцете на онези, които може да са го взели. Мечоносецът узнаваше, че човекът и оръжието в някои отношения са едно. Мечът ставаше част от душата на човека.

Адолин се бе научил да владее Острието си по този начин. Като правило. Днес оръжието изчезваше почти незабавно, след като напуснеше пръстите му.

Дългото сребристо Острие се превръщаше в бяла па̀ра, запазваше очертанията си съвсем за кратко, като пръстенче дим — преди да избухне във вид на усукани бели ивици. Адолин ядосано ръмжеше и крачеше напред-назад на платото с протегната настрана ръка, докато призоваваше отново оръжието си. Десет удара на сърцето. Понякога приличаше на вечност.

Носеше Бронята без шлема — поставен на върха на една скала наблизо — и косата му се вееше свободно на ранния сутрешен вятър. Бронята му трябваше — лявото му рамо и страна представляваха огромно пурпурно натъртване. Главата продължаваше да го боли от удара в земята при нападението на убиеца миналата нощ. Без Бронята днес изобщо нямаше да е толкова ловък.

Освен това той имаше нужда от силата ѝ. Продължаваше да гледа през рамо и очакваше убиецът да се намира там. Изкара цялата минала нощ буден — седнал на пода пред стаята на баща си, облечен в Броня, опрял ръце на колене, докато дъвчеше щърбокор, за да не заспи.

Веднъж го бяха спипали без Бронята му. Повече не.

И какво ще правиш?, запита той себе си, когато Острието му се появи отново. Ще я носиш непрекъснато?

Такива въпроси задаваше разумната му част. Точно сега не желаеше да бъде разумен.

Той отръска водните капчици от Меча, после го завъртя и замахна с него, като предаваше мислените заповеди, които щяха да му наредят да остане цял. Още веднъж оръжието се изпари мигновено след отделянето от ръката му. Не измина дори и половината разстояние до скалното образувание, в което се беше прицелил.

Какво му ставаше? Бе овладял командите на Меча преди години. Наистина, не беше упражнявал често хвърлянето на Острието — такива работи не се допускаха на дуелите, а и през ум не му бе минавало, че ще трябва да използва хватката. Това беше преди да го притиснат на тавана на някакъв коридор, неспособен да се изправи като хората срещу убиеца.

Адолин отиде до края на платото и погледна към неравните простори на Пустите равнини. Наблизо го наблюдаваха трима телохранители. Смехотворно. Какво щяха да направят трима мостови, ако Убиецът в бяло се завърнеше?

Каладин се представи прилично при нападението, рече си Адолин. По-прилично от теб. Човекът се оказа подозрително добър.

Според Ренарин Адолин беше несправедлив към капитана на мостовите, но около този човек имаше нещо необичайно. Повече от отношението му — от това как сякаш ти оказва благодеяние, когато заговори с теб. Повече от това, дето изглеждаше мрачен по отношение на всичко, ядосан на самия свят. Беше откровено неприятен, ала Адолин познаваше много неприятни хора.

Каладин беше и странен. По начин, който Адолин не можеше да обясни.

Е, затова пък хората на Каладин просто си изпълняваха задълженията. Нямаше нужда да ги дразни, затова им се усмихна.

Мечът на Адолин отново падна в ръката му — твърде лек за големината си. Винаги бе изпитвал някаква сила, когато го държеше. Досега Адолин не се беше чувствал немощен с надяната Броня и с Меч. Дори и обкръжен от паршендите, дори и уверен, че ще умре, той все още усещаше мощ.

А къде бе това усещане сега?

Той се обърна и хвърли оръжието, съсредоточен, както го беше учил Захел преди години; изпрати пряка заповед на Меча, като си представи какво иска да направи той. Оръжието се задържа цяло, завъртя се и проблесна във въздуха. Заби се до дръжката в камъка на скалата. Адолин изпусна дълбока въздишка. Най-после. Той го освободи и Острието изсвистя до мъгла, която изтече като ручейче от разреза.

— Да вървим — обърна се той към телохранителите си, хвана шлема от скалата и се запъти към близкия лагер. Както и можеше да се очаква, ръбът на образувалия стана кратер беше най-изронен тук, на изток. Военният лагер се беше разлял като счупено яйце от костенурка, а с течение на времето бе започнал и да пропълзява върху околните плата.

От този източник на цивилизацията излизаше видимо странно шествие. Множеството арденти в дълги одеяния пееха в хармония, наобиколили паршите, които носеха високо вдигнати като копия големи пръти. Между прътите проблясваше копринен плат, четиридесет стъпки широк; той се бръчкаше на вятъра и прикриваше нещо в средата.

Превръщатели? Обикновено не ги вадеха през деня.

— Чакайте тук — нареди той на охраната си и се затича към ардентите.

Тримата мостови се подчиниха. Ако Каладин беше с тях, щеше да настоява да го последва. Може би държането му бе последица от неговото особено положение. Защо баща му постави един тъмноок войник извън веригата на началство и подчинение? Адолин държеше хората да бъдат уважавани и с тях да се отнасят почтено независимо от цвета на очите, но Всемогъщият бе поставил някои начело, а други — под тях. Просто естественият порядък беше такъв.

Понеслите прътите парши го погледнаха как идва, после сведоха очи към земята. Близките арденти го пропуснаха да мине, при все че им беше неудобно. Адолин можеше да вижда Превръщателите, но не и докато действат.

Във временната копринена стая Адолин намери Кадаш — един от най-старшите арденти на Далинар. Високият мъж някога е бил войник, както показваха белезите по главата му. Той говореше на арденти в кървавочервени одежди.

Превръщатели. Думата означаваше извършващите действието хора и използваните от тях фабриали. Кадаш не бе Превръщател; носеше обикновената сива роба наместо червена, главата му беше обръсната, а лицето — подчертано от квадратната брада. Той видя Адолин, поколеба се, после почтително склони глава. Като всички арденти, и Кадаш бе формално роб.

Такива бяха и петимата Превръщатели. Всеки стоеше прав, с опряна на гърдите дясна ръка, с искрящ фабриал на опакото на дланта. Единият от ардентите изгледа Адолин.

Отче на Бурите — този поглед не бе напълно човешки, вече не. Продължителната употреба на Превръщателя беше променила очите, тъй че те блестяха като скъпоценни камъни. Кожата на жената се беше втвърдила в нещо като камък — гладка, с тънки пукнатини. Все едно беше живо изваяние.

Кадаш се насочи към Адолин.

— Сиятелни господарю — започна той. — Нямах представа, че идвате да надзиравате.

— Не съм дошъл да надзиравам — отвърна Адолин и неловко изгледа Превръщателите. — Просто съм изненадан. Не го ли вършите обикновено нощем?

— Повече не можем да си го позволим, Сиятелни — обясни Кадаш. — Към Превръщателите има отправени твърде много поръчки. Сгради, храна, отстраняване на отпадъци… За да сме в състояние да направим всичко, ще ни се наложи да обучим множество арденти на всеки фабриал, а после да работим с тях на смени. Баща Ви даде одобрението си по-рано тази седмица.

Това привлече погледите на ардентите в червени дрехи. Какво ли си мислеха за това, че някой друг ще се обучава на техните фабриали? Почти изцяло отчуждените им изражения бяха непроницаеми.

— Разбирам — рече Адолин. В името на Бурите, ние зависим изключително много от тези неща. Всички приказваха за Мечовете и Броните, за преимуществата от тях във войната. В действителност обаче, странните фабриали — и създаваното от тях зърно — позволиха войната да протече по досегашния начин.

— Можем ли да продължим, Сиятелни? — попита го Кадаш.

Адолин кимна, Кадаш се върна при петимата и отдаде няколко кратки нареждания. Говореше бързо и напрегнато. Беше странно човек да наблюдава това при него — обикновено Кадаш бе спокоен и невъзмутим. Превръщателите се отразяваха така на всички.

Петимата запяха тихо — в съзвучие с пеещите отвън арденти. После пристъпиха напред, вдигнаха ръце в една линия и Адолин усети как лицето му се изпотява; потта изстина от вятъра, успял да се промъкне покрай копринените стени.

Най-напред нямаше нищо. После камък.

На Адолин му се стори, че забеляза как за кратко се събира мъглица — както при появата на Острие — когато се появи дебелата стена. Вятърът задуха навътре, сякаш издърпан от създаващата се скала; той накара дрехите да заплющят силно, да се изопват и да се въртят във въздуха. Защо вятърът духаше навътре? Не трябваше ли да бъде издухван навън от камъка, който го измества?

Грамадната преграда повдигна плата и от двете страни; копринените платове се издуха навън и се надигнаха високо във въздуха.

— Ще ни трябват по-дълги пръти — промърмори сам на себе си Кадаш.

Каменната стена изглеждаше обикновено като казармите, но формата ѝ беше нова. Гладка откъм лагерите, от обратната страна тя бе скосена като клин. Адолин позна — баща му от месеци обмисляше да построи нещо такова.

— Ветролом! — възкликна той. — Това е чудесно, Кадаш.

— Е, да, баща Ви явно хареса предложението. Няколко десетки такива стени тук, и строителните работилници ще могат да се разпрострат върху цялото плато без страх от бурите.

Това не беше изцяло вярно. Човек винаги трябваше да се притеснява от бурите, понеже можеха да подхвърлят канари и да духат достатъчно силно, за да извадят сгради от основите им. Добрият здрав ветролом щеше да е истинска благословия от Всемогъщия тук, на равнината на бурите.

Превръщателите се оттеглиха, без да разговарят с останалите арденти. Паршите се завтекоха, за да не изостанат — застаналите от другата страна на преградата се затичаха покрай нея, откриха заграждението и новата постройка излезе от него. Подминаха Адолин и Кадаш и ги оставиха на платото, в сянката на голямото ново каменно съоръжение.

Копринената стена се събра отново и закри гледката към Превръщателите. Точно преди това Адолин забеляза ръката на един от Превръщателите. Блясъкът на фабриала бе изчезнал. Вероятно един или повече от скъпоценните камъни в него се беше счупил.

— Все още ми се струва невероятно — поде Кадаш и вдигна поглед към каменната преграда. — Дори и след толкова години. Ако ни трябва доказателство за присъствието на Всемогъщия в нашия живот, то това е то.

Около него се завъртяха златни духчета на славата.

— Сияйните са можели да Превръщат, нали? — попита Адолин.

— Записано е, че са можели — внимателно отвърна Кадаш. Измяната — думата за изоставянето на човешкия род от Сияйните — често биваше възприемана като белег за провала на воринизма като религия. Начинът, по който църквата е опитвала да вземе властта през последвалите векове, беше още по-притеснителен.

— Какво още са можели да правят Сияйните? — продължи Адолин. — Притежавали са особени сили, нали така?

— Не съм чел подробно за това, Сиятелни — отвърна Кадаш. — Може би е трябвало да прекарам повече време в изучаването им, та поне да не забравя за злото на гордостта. Непременно ще го направя, Сиятелни, за да остана верен и да помня къде е мястото на ардентите.

— Кадаш — продължи Адолин, докато гледаше как блестящото шествие се отдалечава, — нуждая се незабавно от сведения, а не от смирение. Убиецът в бяло се завърна.

Кадаш зина.

— Бъркотията в двореца миналата вечер? Слуховете са верни?

— Да.

Нямаше смисъл да го крие. Баща му и кралят бяха съобщили на Върховните принцове и обмисляха как да го направят достояние на всички останали.

Адолин посрещна погледа на ардента.

— Този убиец вървеше по стените, като че земното притегляне не бе нищо за него. Падна от сто стъпки и не се удари. Приличаше на Пустоносен, на въплътена смърт. Питам те отново. Какво са можели да вършат Сияйните? Приписват ли им се такива умения?

— Такива, че и по-големи, Сиятелни — прошепна Кадаш с пребледняло лице. — Говорил съм с някои от войниците, оцелели при онази първа ужасна нощ, когато старият крал бе убит. Смятах, че това, което твърдяха да са видели, е следствие от раняването…

— Трябва да знам — отсече Адолин. — Проучи го. Чети. Кажи ми какво може да стори тая твар. Трябва да знаем как да се сражаваме с него. Той ще се завърне.

— Да — съгласи се Кадаш, видимо разтърсен. — Но… Адолин? Ако думите ти са верни… В името на Бурите! Това би могло да означава, че Сияйните не са мъртви.

— Знам.

— Всемогъщият да ни опази — прошепна Кадаш.

Навани Колин обичаше военните лагери. В обикновените градове всичко беше толкова оплетено. Магазините се намираха не където трябва, улиците не се движеха по права линия.

Мъжете и жените от войската обаче ценяха порядъка и разума — поне по-добрите от тях. Становете им го показваха. Казармите в спретнати редици, магазините съсредоточени на пазарите, а не изникнали на всеки ъгъл. От мястото си, на върха на кулата за наблюдения, тя можеше да види голяма част от лагера на Далинар. Толкова подреден, толкова изчислен.

Това отличаваше хората — вземаш дивия, неподреден свят и правиш от него нещо логично. Човек можеше да свърши толкова повече неща, когато всичко си е на мястото, когато лесно може да намери нужната му вещ или човек. Творчеството го изискваше.

И наистина, внимателната подготовка бе водата, която подхранва нововъведенията.

Тя вдиша дълбоко и се обърна към инженерната площадка, покрила източната половина от военния лагер на Далинар.

— Слушайте всички! — провикна се тя. — Да опитаме!

Изпитанието бе подготвено дълго преди нападението на убиеца и тя реши да действа. Какво друго да прави? Да си седи и да се притеснява?

Постранството долу закипя от работа. Нейното място за наблюдение се издигаше на двадесет и пет стъпки и ѝ даваше добра видимост към площадката. Около нея стояха дузина арденти и учени — даже и Матаин и още няколко бурегадатели. Все още не бе сигурна какво смята за тях — прекарваха твърде много време в нумерология и тълкуване на ветровете. Наричаха го наука — като опит да заобиколят воринските забрани за предсказване на бъдещето.

От време на време предлагаха по нещо полезно. Тя ги беше поканила по тази причина — а и защото искаше да ги държи под око.

Предметът на нейното внимание и на днешното изпитание беше голяма кръгла платформа в средата на инженерната площадка. Дървената постройка приличаше на връх на обсадна кула, отрязан и поставен на земята. Увенчаваха я зъбери с поставени на тях кукли — от тези, с които войниците си служеха при упражняване на стрелба с лък. Близо до платформата се намираше висока, оплетена в скеле дървена кула. По скелето сновяха работниците и проверяваха дали нещата действат.

— Наистина трябва да прочетете това, Навани — продума Рушу и огледа някакъв доклад. Младата жена бе ардент и нямаше никакво право да показва такива разкошни мигли или изискани черти. Рушу бе станала ардент, за да избяга от ухажванията на мъжете. Глупав избор — предвид това, че ардентите-мъже винаги искаха да работят с нея. За щастие, тя беше и умна. Навани винаги можеше да използва някой умен човек.

— Ще го чета по-късно — отвърна тя с леко укорителен глас. — Сега имаме работа за вършене, Рушу.

— … променял се е, дори когато е бил в съседната стая — замънка Рушу и прелисти на друга страница. — Повторяемо и измеримо. Засега само духчета на пламъка, но и толкова много други възможни приложения…

— Рушу — прекъсна я Навани, този път малко по-твърдо. — Изпитанието?

— О! Простете, Сиятелна — жената натъпка сгънатите страници в някакъв джоб на дрехата си, после прокара ръка по бръснатата си глава и се намръщи.

— Навани, не сте ли се запитвали защо Всемогъщият е дал бради на мъжете, но не и на жените? И в тази връзка, защо се смята за женствено една жена да носи дълга коса? Не би ли трябвало по-дългата коса да е мъжка черта? Мнозина от тях имат доста коса, нали така.

— Съсредоточи се, дете — рече ѝ Навани. — Искам да гледаш, докато се провежда изпитанието.

Тя се обърна към останалите.

— Това се отнася и за всички вас. Ако това нещо отново се разбие в земята, не искам да губя още една седмица в опити да разбера какво не е било наред!

Хората кимнаха и Навани усети как я изпълва въодушевление, как част от напрежението от снощното нападение най-накрая я напуска. Тя мислено прегледа протокола за изпитанието. Хората са далеч от опасност… Ардентите са на различни платформи наблизо и напрегнато наблюдават с писалки и хартия, за да записват… Камъните са заредени…

Всичко бе направено и проверено три пъти. Тя пристъпи към предната част на платформата, стисна здраво парапета със свободната и със скритата в ръкавица ръка — и благослови Всемогъщия за туй, че добрият проект с фабриали разсейва. Най-напред тя използваше точно този, за да се освободи от притесненията за Ясна, макар най-накрая да разбра, че дъщеря ѝ ще е наред. Наистина, според последните съобщения, корабът бил изчезнал заедно с целия екипаж; не за пръв път обаче се говореше за сполетяло Ясна бедствие. Тя си играеше с опасността като дете с уловен кремлинг и винаги се измъкваше.

Но завръщането на убиеца… О, Отче на Бурите. Ако отнесеше Далинар, както направи с Гавилар…

— Дайте знак — обърна се тя към ардентите. — Проверили сме всичко повече пъти, отколкото има полза.

Ардентите кимнаха и писаха по далекосъобщителя на работниците долу. Навани ядосано отбеляза, че на инженерната площадка се е донесла фигура в синя Броня, с шлем под мишница и рошава копа руси, изпъстрени с черно коси. Стражата трябваше да не допуска хора, но забраната не бе в сила за наследника на Върховния принц. Е, Адолин щеше да се усети да се държи на разстояние. Надяваше се да се усети.

Обърна се към дървената кула. Ардентите на върха бяха задействали фабриалите, слизаха по страничните стълби и издърпваха резетата. Щом слязоха, работниците внимателно изтеглиха кулата на колелцата ѝ. Тази кула бе единственото нещо, което държеше платформата на мястото ѝ. Без нея тя щеше да падне.

Ала остана на мястото си — невъзможно, но висеше във въздуха. Дъхът на Навани спря. Със земята я свързваха само две макари и въжета, но те не крепяха нищо. Сега дебелата квадратна маса дърво се рееше във въздуха без нищо да я поддържа.

Ардентите около Навани замърмориха напрегнато. А сега и истинското изпитание. Навани махна, хората в ниското завъртяха ръчките на макарите и задърпаха надолу летящата дървена площадка. Площадката на стрелците наблизо се разтресе, заклати се, после започна да се издига във въздуха, като се движеше точно обратно на платформата.

— Работи! — възкликна Рушу.

— Това поклащане не ми харесва — рече Фалилар. Старият ардент и инженер почеса брадата си. — Издигането трябва да бъде по-плавно.

— Не пада — възрази Навани. — Аз го виждам така.

— Ако ветровете го позволяваха, бих отишла там горе — каза Рушу и вдигна далекоглед. — Не мога да видя дори и искрица от скъпоценните камъни. Ами ако се напукват?

— Тогава някак ще го установим — отвърна Навани, макар че в действителност не би имала нищо против лично да застане на върха на издигащата се площадка. Далинар щеше да получи сърдечен пристъп, ако научеше, че тя върши нещо такова. Беше мил мъж, но малко нещо твърде грижовен. Донякъде както бурите са малко нещо ветровити.

Площадката се заклатушка нагоре. Правеше го, все едно я дърпаха, при все че изобщо нямаше опора. Най-накрая се издигна. Дървеният квадрат, който висеше във въздуха, вече беше опрял земята и го бяха привързали. Кръглата площадка пък висеше във въздуха, леко килната.

И не падна.

Адолин изтропа по стълбите до наблюдателната площадка — цялото построение загърмя и се раздруса от Бронята му. Когато стигна до нея, останалите учени си говореха и ожесточено дращеха по бележките си. Около тях се бяха надигнали мънички духчета на логиката във вид на буреносни облачета.

Беше подействало. Най-накрая.

— Ей — поздрави Адолин, — тази платформа лети ли?

— А ти едва сега ли го забелязваш, скъпи? — попита го Навани.

Той се почеса по главата.

— Бях разсеян, лельо. Хм. Това… Това наистина е необичайно.

Изглеждаше разтревожен.

— Какво? — попита го Навани.

— То е, искам да кажа, като…

Той. Убиецът, който — според Адолин и Далинар — някак си беше заповядвал на духчетата на притеглянето.

Навани погледна към учените.

— Защо не слезете долу и не ги накарате да свалят платформата? Можете да прегледате скъпоценните камъни и да видите дали няма някой счупен.

Останалите го възприеха като нареждане да се отдалечат и оживено слязоха по стълбите, но Рушу — милата Рушу — остана.

— О! — възкликна тя. — Ще бъде по-добре да наблюдавам оттук, в случай че…

— Аз желая да говоря с племенника си. Насаме, ако обичаш.

Понякога при работата с учените човек трябваше да бъде малко рязък.

Рушу се изчерви, поклони се и забързано се отдалечи. Адолин пристъпи към парапета. Трудно беше да не се усещаш незначителна до мъж в Броня, и когато той се опря, на нея ѝ се стори, че може да чуе как дървото простенва от силата на хватката му. Можеше да счупи парапета, без да се замисля.

Аз ще измисля как да постигна повече с това, рече си тя. Не беше воин, ала може би бе в състояние да стори нещо в защита на семейството си. Колкото повече разбираше тайните на технологията и силата на затворените в скъпоценни камъни духчета, толкова се доближаваше до намирането на търсеното от нея.

Адолин гледаше ръката ѝ. О, той най-накрая го забеляза, нали?

— Лельо? — напрегнато я запита той. — Ръкавица?

— Много по-практично — отвърна тя, вдигна скритата си ръка и пошавна с пръсти. — О, не гледай така. Тъмнооките жени го правят постоянно.

— Ти не си тъмноока.

— Аз съм вдовстващата кралица — възрази Навани. — Никого не го е грижа какво върша аз, в името на Преизподнята. Мога да се разхождам съвсем гола, а те просто ще клатят глави и ще приказват колко съм ексцентрична.

Адолин въздъхна, но остави въпроса и вместо това кимна към площадката.

— Как го направи?

— Свързани фабриали — започна Навани. — Мъчнотията беше да открием начин да превъзмогнем структурните слабости на скъпоценните камъни, които лесно се повреждат от умноженото натоварване от едновременния дренаж на енергията и от физическото износване. Ние…

Тя спря, щом долови как погледът на Адолин се изцъкли. За повечето свързани с доброто общество работи той бе умен млад мъж, но нямаше никаква склонност към науките. Навани се усмихна и премина на обикновен език.

— Ако срежеш един скъпоценен камък за фабриали по определен начин — поде тя — можеш да свържеш двете части така, че да подражават на движенията си. Като далекосъобщител.

— Аха — отвърна Адолин.

— Е — продължи Навани, — ние също така можем да създадем две части, които се движат в противоположни посоки. Заредихме пода на площадката с такива камъни и поставихме половинките им в дървения квадрат. Щом ги задействаме всичките — тъй че да подражават наобратно едни на други — можем да свалим едната платформа долу, а другата да издигнем.

— Ха — изрече Адолин. — Можеш ли да го задействаш на бойното поле?

Разбира се, Далинар я бе запитал точно същото, когато тя му показа чертежите.

— Точно сега близостта е проблем — продължи тя. — Колкото повече се раздалечават двете части, толкова по-слабо е взаимодействието им, от което по-лесно се повреждат. Това не се наблюдава при нещо като далекосъобщителя, но при работата с големи маси… Е, вероятно ще могат да работят на Пустите равнини. Сега нашата цел е това. Можете да затътрите една там, после да я задействате и да ни пишете по далекосъобщителя. Ние ще свалим платформата тук, а стрелците ви ще се издигнат на петдесет стъпки, за да имат съвършена позиция за стрелба.

Това най-накрая явно въодушеви Адолин.

— Неприятелят няма да може да го събори или да се изкачи на него! Отче на Бурите. Тактическото предимство!

— Точно така.

— Не звучиш въодушевена.

— Въодушевена съм, скъпи — отвърна Навани. — Но това не е най-дръзката идея, която имахме за тази техника. Въобще не.

Той се намръщи.

— Точно сега всичко е много техническо и теоретично — усмихнато обясни Навани. — Но почакай. Когато видиш какво мислят ардентите…

— Не ти? — попита Адолин.

— Аз съм техен покровител, скъпи — отговори му тя и го потупа по ръката. — Нямам време да чертая всички диаграми и фигури, дори и да бях на висотата на задачата.

Тя погледна събралите се долу арденти и жени-учени — те оглеждаха пода на площадката.

— Просто те ме търпят.

— Определено има нещо повече от това.

Може би в някакъв друг живот. Сигурна бе, че някои от тях я възприемат като колега. За мнозина обаче бе жената, която ги подкрепя парично, за да има нови фабриали, та да се хвали по приемите. Може би беше точно това. Една високопоставена светлоока дама трябваше да има някакви увлечения, нали така?

— Предполагам, че си дошъл да ме придружиш до срещата?

Върховните принцове, размърдали се покрай нападението на убиеца, поискаха Елокар да се срещне с тях днес.

Адолин кимна, трепна и погледна през рамо — чу шум и по инстинкт пристъпи, за да застане между Навани и каквото и да е. Шумът обаче бе предизвикан просто от работници — те отстраняваха една от страничните подпори на грамадните механични мостове на Далинар. Това всъщност беше главното предназначение на инженерната площадка — Навани просто я бе обсебила за изпитанието.

Тя протегна ръка към него.

— Лош си като баща си.

— Може би съм — отговори той и пое ръката ѝ. Бронираната му ръка може би притесняваше някои жени, но леля му бе в близост до Брони много, много по-често от повечето.

Заслизаха заедно по широките стъпала.

— Лельо — започна той. — Ти, хм, правила ли си нещо, за да насърчиш ухажването от страна на баща ми? Между двама ви, искам да кажа.

За момче, изкарало половината си живот в задявки с всичко в рокля, той определено се изчерви силно при тези думи.

— Дали съм го насърчила? — обърна се Навани. — Сторих повече от това, дете мое. Всъщност трябваше да го прелъстя. Баща ти определено е упорит.

— Не съм го забелязал — сухо отвърна Адолин. — Разбираш ли колко по-трудно си направила положението му? Той опитва да застави останалите Върховни принцове да следват Кодекса, като си служи с юздата на честта, ала показно пренебрегва нещо подобно.

— Досаден обичай.

— Изглежда си щастлива да пренебрегваш само досадните за теб обичаи, а очакваш от нас да следваме всички останали.

— Разбира се — усмихнато отговори Навани. — Не си ли го установил досега?

Изражението на Адолин помръкна.

— Не се муси — рече му Навани. — Засега си свободен от годежното писмо, понеже Ясна очевидно е решила да се запилее нанякъде. Все още няма да имам възможността да те оженя, поне не и докато не се появи.

Доколкото я познаваше, това можеше да стане утре — или след месеци.

— Не се муся — отрече Адолин.

— Разбира се, че не — съгласи се леля му и го потупа по ръката, щом стигнаха края на стълбите. — Да вървим в двореца. Не знам дали баща ти ще може да отложи срещата заради закъснението ни.

36 Нова жена

Шалан се събуди като нова жена.

Все още не бе напълно уверена коя е тази жена, но знаеше коя не е. Не беше наплашеното момиче, страдало от бурите на разбития си дом. Не беше лековерната жена, опитала да открадне нещо от Ясна Колин. Не беше и жената, измамена от Кабсал, а после от Тин.

Това не означаваше, че все още не е наплашена или наивна — тя бе и двете. Беше обаче и уморена. Уморена да я разкарват насам-натам, уморена да я подвеждат, уморена да ѝ заповядват. По време на пътуването с Твлкав се преструваше, че може да ръководи и да стои начело. Повече не изпитваше нуждата да се преструва.

Коленичи до един от сандъците на Тин. Беше против това хората да го разбият искаше няколко сандъка за дрехи — но при претърсването на палатката не намери нужния ключ.

— Шарка — започна тя. — Можеш ли да погледнеш вътре? Да се промушиш през ключалката?

— Ммм… — Шарка полази по страната на сандъка, после се сви колкото нокътя на палеца ѝ. Лесно влезе вътре. Тя чу гласа му оттам.

— Тъмно.

— Проклятие — изрече тя, измъкна една сфера и я доближи до ключалката. — Това помага ли?

— Виждам шарка — каза той.

— Шарка? Каква…

Щрак.

Шалан се сепна, после протегна ръка да вдигне капака на сандъка. Шарка забръмча щастливо в него.

— Ти го отключи.

— Шарка — доволно продължи той.

— Можеш да местиш предмети?

— Буташ малко тук и там — отвърна той. — Много малко сила от тази страна. Ммм…

Сандъкът беше пълен с дрехи и съдържаше кесия със сфери в чанта от черен плат. И двете можеха да бъдат много полезни.

Шалан прерови всичко и намери рокля с фина бродерия и модерна кройка. Тин явно се е нуждаела от нея, когато се е преструвала, че е с по-високо положение. Шалан я облече и установи, че ѝ е широка на гърдите, ала иначе приемлива; после оправи лицето си на огледалото с грима и четчиците на мъртвата жена.

Когато излезе от палатката същата сутрин, тя се усещаше — за пръв път сякаш след векове — като истинска светлоока жена. Това бе добре, понеже днес най-после щеше да стигне Пустите равнини. И — надяваше се — съдбата си.

Тя тръгна под утринната светлина. Хората ѝ, заедно с паршите, разтуряха стана. След като охраната на Тин бе избита, единствената въоръжена сила в лагера принадлежеше на Шалан.

Вата закрачи край нея.

— През нощта изгорихме телата, както Вие наредихте, Сиятелна. Докато се приготвяхте тази сутрин, при нас спря друг караул. Очевидно искаха да знаем, че възнамеряват да поддържат реда. Ако някой станува тук и намери костите на Тин и войниците ѝ в пепелта, може да има въпроси. Не знам дали работниците от кервана ще опазят тайната Ви, ако ги разпитват.

— Благодаря ти — отвърна му Шалан. — Нека един от тях събере костите в торбичка. Аз ще се оправя с тях.

Тя наистина ли каза това?

Вата кимна отсечено, сякаш беше очаквал този отговор.

— Някои от хората са притеснени, понеже сме твърде близо до военните лагери.

— Все още ли смяташ, че не мога да удържа обещанието, което им дадох?

Той даже се усмихна.

— Не. Мисля, че ме убедихте, Сиятелна.

— Тогава?

— Ще ги уверя — рече той.

— Отлично.

Разделиха се и Шалан тръгна за Макоб. Когато го откри, брадатият стар керванджия ѝ се поклони с много повече уважение, отколкото бе показвал по-рано. Вече беше чул за Меча.

— Ще ми трябва един от хората ти, за да изтърчи до военните лагери и да ми намери паланкин — рече Шалан. — Понастоящем е невъзможно да изпратя някого от войниците си.

Не искаше да рискува те да бъдат разпознати и арестувани.

— Разбира се — с неестествен глас ѝ отвърна Макоб. — Цената ще бъде…

Тя го изгледа остро.

— … заплатена от собствената ми кесия, като благодарност към Вас за безопасното пристигане.

Макоб особено натърти думата безопасно, все едно стойността ѝ в изречението бе съмнителна.

— А цената на мълчанието ти? — попита Шалан.

— Мълчанието ми винаги може да бъде обезпечено, Сиятелна — отвърна той. — И не моите устни трябва да Ви притесняват.

Достатъчно вярно.

Той се покатери във фургона си.

— Един от моите хора ще отърчи напред и ще изпратим паланкина за Вас. С това си вземам сбогом с Вас. Надявам се, Сиятелна, не ще е обидно да кажа, дето се надявам да не се виждаме повече.

— В това отношение възгледите ни съвпадат.

Той ѝ кимна и потупа чула си. Фургонът се затъркаля нататък.

— Слушах ги миналата нощ — оживено забръмча Шарка от гърба на роклята ѝ. — Несъществуването наистина ли е толкова вълнуваща човеците идея?

— Говореха си за смъртта, нали? — попита Шалан.

— Не спряха да се питат дали няма „да дойдеш за тях“. Разбирам, че несъществуването не е нещо, което да бъде очаквано с радост, но те не престанаха да говорят за него. Наистина омайващо.

— Е, Шарка, дръж си ушите отворени. Подозирам, че този ден тепърва ще става по-интересен.

Тя се върна към шатрата.

— Ала аз нямам уши — отвърна той. — Ах, да. Метафора? Толкова превъзходни лъжи. Ще запомня този израз.

Алетските военни лагери бяха толкова повече от очакваното от Шалан. Десет подредени в редичка стегнати града; всеки изпущаше дима от хиляди огньове. През стените им — ръбовете на кратерите — влизаха и излизаха потоци от кервани. Във всеки лагер стотици развяти знамена прогласяваха присъствието на високопоставени светлооки.

Докато паланкинът я сваляше по склона, тя беше наистина смаяна от броя на населението. Отче на Бурите! Някога бе смятала провинциалния панаир върху бащините си земи за голямо сборище. Колко усти за хранене имаше там долу? Колко вода им трябваше от всяка буря?

Паланкинът ѝ се наклони. Бе изоставила фургона — чулите бяха собственост на Макоб. Щеше да опита да продаде возилото, ако по-късно хората ѝ го откриеха на мястото му, щом ги изпратеше. Засега се возеше на паланкина, носен от парши под бдителния поглед на светлоокия — негов собственик, който го даде под наем. Той се носеше пред тях. На Шалан не ѝ убягна иронията да бъде превозвана от Пустоносни при влизането си в становете.

Зад носилката вървяха Вата, нейните осемнадесет стражи и петимата роби, които мъкнеха сандъците. Беше ги облякла в обуща и дрехи от търговците, но месеците робство не могат да бъдат скрити с нови одежди — а и войниците не бяха много по-добре. Техните дрехи са били изпирани само при някоя буря, а това бе повече плацикане, отколкото пране. Именно заради полъха откъм тях Шалан ги остави да вървят зад паланкина ѝ.

Надяваше се тя да не е толкова зле. Имаше парфюма на Тин, но знатните алети предпочитаха честата баня и свежото ухание — част от мъдростта на Вестителите. Нека и слугата, и Сияйният господар се мият с бурята, та да отблъсват духчетата на разложението и да пречистват тялото.

Тя стори възможното с няколко ведра вода, но не разполагаше с разкоша да спре и да се приготви по-подобаващо. Трябваше ѝ покровителството на Върховния принц и то бързо. Щом пристигна, трудността на задачата ѝ отново я порази — открий какво е търсила Ясна в Пустите равнини; използвай сведенията, за да убедиш знатните алети да вземат мерки срещу паршите; проследи хората, с които се е срещала Тин, и… да направи какво? Да ги измами някак? Да разбере какво знаят за Уритиру, да отвлече вниманието им от братята ѝ, а може би и да намери начин да им върне за това, което са сторили на Ясна?

Толкова много неща за вършене. Щяха да ѝ трябват средства. Далинар Колин бе най-голямата ѝ надежда за това.

— Но ще ме приеме ли той? — прошепна тя.

— Ммм? — обади се Шарка от задната седалка.

— Ще ми е необходим като покровител. Ако източниците на Тин знаят, че Ясна е мъртва, то тогава вероятно и Далинар го знае. Как ще се отнесе той към неочакваната ми поява? Дали ще вземе книгите на Ясна, ще ме потупа по рамото и ще ме отпрати обратно в Я Кевед? Домът Колин няма нужда от нископоставен веден като мен. А и аз… аз просто приказвам твърде високо, нали?

— Ммм — отвърна Шарка. Звучеше унесено, при все че тя не знаеше дали духчетата могат да се уморяват.

Притеснението ѝ нарасна с приближаването на тяхното шествие към военните лагери. Тин яростно настояваше Шалан да не търси покровителството на Далинар, понеже то ще я направи зависима от него. Шалан я бе убила, но продължаваше да зачита мнението ѝ. Имаше ли стойност казаното от нея за Далинар?

По прозорчето на паланкина ѝ се почука.

— Паршите ще трябва да Ви оставят за малко — обясни Вата. — Трябва да поразпитаме и да видим къде е Върховният принц.

— Чудесно.

Тя чакаше нетърпеливо. Трябва да са изпратили собственика на паланкина — Вата беше притеснен колкото нея от мисълта да прати някого от хората си самичък във военните лагери. Най-накрая дочу приглушения разговор навън и Вата се върна — ботушите му стържеха по камъните. Тя дръпна завеската и вдигна поглед към него.

— Далинар Колин е с краля — обясни Вата. — Всичките Върховни принцове са там.

Изглеждаше обезпокоен, когато се обърна към становете.

— Нещо се носи по вятъра, Сиятелна.

Той примижа.

— Твърде много караули. Много войници са навън. Собственикът на паланкина не иска да каже, но както гледам, нещо е станало напоследък. Нещо смъртоносно.

— Тогава заведи ме при краля — рече Шалан.

Вата вдигна вежда към нея. Кралят на Алеткар бе най-могъщият човек на света.

— Няма да го убивате, нали? — тихо попита Вата и се наведе.

— Какво?

— Струва ми се, че това е една от причините жена да притежава… знаете какво.

Той избягваше погледа ѝ.

— Доближавате го, призовавате нещото, после го забивате в гърдите му, преди някой да е разбрал какво става.

— Няма да убивам вашия крал — развеселено отвърна тя.

— Все ми е едно, ако го направите — тихо продължи Вата. — Почти се надявам да го сторите. Този е дете, което носи дрехите на баща си. Всичко върви на зле за Алеткар, откакто зае престола. Извършите ли го обаче, на моите хора ще им бъде трудно да се измъкнат. Наистина ще им бъде трудно.

— Аз ще удържа обещанието си.

Той кимна, а тя отново пусна завеските на прозорчето на паланкина. Отче на Бурите. Дай на някоя жена Острие, нека тя да го доближи… Някой беше ли го опитвал? Трябва да са опитвали, макар от мисълта за това да ѝ се повдигна.

Паланкинът свърна на север. Минаването през военните лагери отне дълго време — бяха грамадни. Най-накрая тя се подаде и отдясно видя висок хълм със сграда, изваяна от и върху скалата на върха. Дворец?

Ами ако убедеше Сиятелния господар Далинар да я вземе и да ѝ повери проучванията на Ясна? Каква щеше да бъде в дома на Далинар? Избутван настрана и пренебрегван младши писар? Така бе прекарала повечето от живота си. Изведнъж се усети твърдо решена да не допусне това да стане отново. Имаше нужда от свободата и от средствата, за да проучи Уритиру и убийството на Ясна. Шалан нямаше да приеме нищо друго. Не можеше да приеме нищо друго.

Ами направи го тогава, рече си тя.

Де да беше толкова лесно, колкото да го пожелаеш. Докато паланкинът се движеше по неравния път нагоре към двореца, новата ѝ чанта — от вещите на Тин — се поклащаше и я удряше по крака. Шалан я взе, разлисти страниците отвътре и намери намачканата рисунка на Блут, както си го беше представила. Герой, а не роботърговец.

— Мммм… — обади се Шарка от седалката до нея.

— Тази рисунка е лъжа — обясни Шалан.

— Да.

— И едновременно с това не е. Накрая той стана това. В някаква малка степен.

— Да.

— Тъй че кое е лъжа и кое е истина?

Шарка тихичко си мърмореше, като доволен брадвохрът пред огнището. Шалан докосна хартията с пръсти и я оглади. После извади скицник и молив и се зае да рисува. В люлеещия се паланкин задачата бе трудна — това нямаше да бъде най-добрата ѝ работа. И все пак пръстите ѝ се движеха по скицата с оживление, което не бе изпитвала от седмици.

Най-напред широки черти, за да закрепи образа в паметта си. Този път не възпроизвеждаше Спомен. Търсеше нещо неясно — лъжа, която да може да стане истинска, ако просто успее да си я представи точно.

Дращеше яростно по хартията, наведе се и скоро спря да усеща ритъма от стъпките на носачите. Съзираше само рисунката и изпитваше единствено изливащите се на страницата чувства. Решителността на Ясна. Увереността на Тин. Усещане за правота, което не можеше да опише, но което извличаше от брат си Хеларан — най-добрият човек, когото познаваше.

Всичко това се изливаше от нея в молива и върху страницата. Резките и чертите ставаха сенки, а шарките се превръщаха във фигури и лица. Бърза, нахвърляна скица, но жива. Изобразяваше Шалан като уверена млада жена, застанала пред Далинар Колин, както тя си го представяше. Беше го облякла в Броня, докато той и другите наоколо му оглеждаха Шалан проницателно и смаяно. Тя стоеше силна, издигнала ръка към тях, докато говореше уверено и властно. Тук нямаше треперене. Нямаше страх от сблъсък.

Това бих била, заключи Шалан, ако не бях отгледана в изпълнен от страх дом. Значи днес ще бъда това.

Не беше лъжа. Беше различен вид истина.

На вратата на паланкина се почука. Возилото бе спряло да се движи — а тя не бе забелязала това. Шалан кимна на себе си, сгъна рисунката и я плъзна в джоба на ръкава за скритата ръка. После излезе от носилката и стъпи на студения камък. Чувстваше се жизнена и схвана, че неволно е вдишала мъничко Светлина на Бурята.

Дворецът бе едновременно по-хубав и по-обикновен от очакванията ѝ. Това определено бе военен лагер, тъй че кралското жилище нямаше да достига величието на владетелския дворец в Карбрант. Едновременно с това бе смайващо, че такава постройка е издигната тук, далеч от културата и възможностите на Алеткар. Извисяващата се на няколко ката крепост от изваян камък стърчеше на върха на хълма.

— Вата, Газ — нареди тя. — Идвайте с мен. Останалите да останат тук. Аз ще пратя съобщение.

Отдадоха ѝ чест — тя не бе уверена дали е подобаващо или не. Потегли напред и развеселено отбеляза, че е избрала за придружители един от най-високите и един от най-ниските. Щом застанаха от двете ѝ страни, се получи съвършен наклон — Вата, тя и Газ. Тя наистина ли беше избрала охраната си на основата на естетическата привлекателност?

Предната порта на двореца гледаше на запад. Шалан видя множество стражи, застанали пред отворени врати — те водеха към прокопан дълбоко в хълма коридор. Шестнадесет стражи на портата? Чела беше, че крал Елокар е подозрителен, но това изглеждаше прекалено.

— Трябва да ме представиш, Вата — тихо му каза тя, докато приближаваха.

— Как?

— Сиятелната Шалан Давар, повереница на Ясна Колин и годеница на Адолин Колин. Чакай, докато ти дам знак.

Прошареният мъж кимна с ръка на бойната си брадва. Шалан не бе притеснена като него. Ако изобщо изпитваше нещо, то бе вълнение. Тя подмина войниците с високо вдигната глава — държеше се като вътрешен човек.

Оставиха я да мине.

Шалан за малко да се препъне. Повече от дузина стражи на портата — и не я спряха. Неколцина вдигнаха ръце, сякаш да го сторят — тя забеляза с ъгълчето на окото си — но мълчаливо се отказаха. Вата тихо изпуфтя зад нея, когато влязоха в тунелоподобния коридор-проход зад вратите.

Сводът улавяше отзвуци от разговорката на войниците при портите. Най-накрая един от тях се провикна зад нея.

— … Сиятелна?

Тя спря, обърна се към тях и вирна вежда.

— Съжалявам, Сиятелна — продължи войникът. — Но Вие сте…?

Тя кимна към Вата.

— Не познавате Сиятелната Давар? — ревна той. — Годеницата на Сиятелния господар Адолин Колин?

Гвардейците се смълчаха, а Шалан се обърна и продължи по пътя си. Разговорът зад нея се възобнови почти незабавно, този път достатъчно високо, та тя можа да долови няколко думи:

— … човек никога не може да хване дирите на жените му…

Достигнаха пресечка. Шалан погледна на едната, после на другата страна.

— Нагоре, бих казала — рече тя.

— Кралете обичат да бъдат на върха на всичко — отбеляза Вата. — Сиятелна, държането можа да Ви преведе през външната порта, ала няма да Ви вкара вътре, та да видите Колин.

— Вие наистина ли сте негова годеница? — притеснено попита Газ и потърка превръзката на окото си.

— Когато последно проверих, да — отвърна Шалан и ги поведе. — Което все пак бе преди потъването на кораба ми.

Не се притесняваше да влезе и да види Колин. Поне щеше да има публика.

Продължиха нагоре и питаха слугите за посоката. Прислугата се движеше на дружинки и подскачаше, когато я заговориш. Шалан познаваше тази плахост. Дали кралят бе господар, ужасен като баща ѝ?

Докато се изкачваха нагоре, сградата заприличваше по-малко на крепост и повече на дворец. По стените имаше релефи, по пода — мозайки; резбовани капаци на прозорците, които ставаха все повече. Към кралската съвещателна зала близо до върха каменните стени бяха хванати в дървени первази с вложена в резбата им сребърна и златна украса. Светилниците държаха грамадни сапфири, по-големи от обикновените стойности — те сияеха с яркосиня светлина. Поне нямаше да ѝ липсва Светлина на Бурята при нужда.

Проходът към съвещателната зала на краля бе задръстен с хора. Войници в дузина различни униформи.

— Проклятие — обади се Газ. — Това там са цветовете на Садеас.

— И Танадал, и Аладар, и Рутар… — продължи Вата. — Както казах, среща се с всички Върховни принцове.

Шалан лесно различаваше съюзяванията и извличаше от прочетеното от книгата на Ясна имената и гербовете на всичките десетима Върховни принцове. Войниците на Садеас си бъбреха с хората на Върховния принц Рутар и Върховния принц Аладар. Мъжете на Далинар стояха сами и Шалан можеше да усети враждебността между тях и останалите в коридора.

Гвардията на Далинар имаше твърде малко светлооки. Това бе необичайно. А не изглеждаше ли мъжът на вратата познат? Високият тъмноок човек със синя куртка до коленете? С чупливата коса до раменете… Говореше си тихо с друг войник — един от стражата при портите долу.

— Май тук ни надвиха — ниско произнесе Вата.

Оня се обърна, погледна я право в очите, после хвърли поглед към краката ѝ.

О, не.

Мъжът — според униформата си офицер — се насочи право към нея. Докато вървеше, не обърна внимание на враждебните погледи откъм войниците на останалите Върховни принцове.

— Принц Адолин — започна направо той — е сгоден за рогоядка?

Тя почти бе забравила за срещата извън военните лагери два дни по-рано. Ще удуша тая… Тя се спря и внезапно се потисна. Беше убила Тин.

— Очевидно не — отговори Шалан, вирна брадичка и остави рогоядското произношение. — Пътувах сама през пустошта. Не изглеждаше благоразумно да разкривам истинската си самоличност.

Мъжът изръмжа.

— Къде са ми ботушите?

— Така ли се обръщаш към високопоставена светлоока дама?

— Така се обръщам към една крадла — уточни мъжът. — Току-що бях получил ботушите.

— Ще ти пратя дузина нови чифтове — продължи Шалан. — След като говоря с Върховния принц Далинар.

— Мислиш, че ще те оставя да го видиш?

— Мислиш, че имаш избор?

— Аз съм капитан на неговата гвардия, жено.

Проклятие, рече си тя. Това щеше да бъде неудобно. Поне не трепереше от сблъсъка. Наистина го бе преодоляла. Най-после.

— Добре, капитане — продължи тя. — Как се казваш?

— Каладин.

Странно. Звучеше като името на светлоок.

— Отлично. Сега разполагам с име, за да кажа на Върховния принц за теб. На него няма да му хареса, че се отнасят така с годеницата на сина му.

Каладин махна на няколко от хората си. Войниците в синьо наобиколиха нея и Вата и…

Къде беше изчезнал Газ?

Тя се обърна и го видя как се измъква по коридора. Каладин го забеляза и видимо се сепна.

— Газ? — попита той. — Какво означава това?

— Ъъ… — едноокият заекна. — Лордч… Ъъ, Каладин. Ти си, какво, офицер? Значи работите са потръгнали добре за теб…

— Ти познаваш този човек? — обърна се Шалан към Каладин.

— Опита да ме убие — обясни ѝ Каладин с безизразен глас. — Множество пъти. И е един от най-противните дребни плъхове, които съм виждал изобщо.

Чудесно.

— Ти не си годеницата на Адолин — заяви Каладин и я погледна в очите, докато неколцина от хората му ухилено хванаха Газ. Той се беше натъкнал на идващи отдолу гвардейци. — Годеницата на Адолин се е удавила. Ти си мошеничка с много лоша преценка за времето. Съмнявам се, че на Далинар Колин ще му бъде приятно, дето някаква измамница опитва да се възползва от смъртта на неговата племенница.

Най-накрая тя започна да изпитва притеснение. Вата я гледаше, очевидно уплашен, че предположенията на Каладин са верни. Шалан се стегна, бръкна в кесията на ръкава и извади парче хартия, намерено сред бележките на Ясна.

— Върховната господарка Навани в тази зала ли е?

Каладин не отговори.

— Покажи ѝ това, ако обичаш — помоли Шалан.

Каладин се поколеба, после взе листа. Огледа го, но очевидно не можеше да разбере, че го държи наопаки. Беше едно от писмените съобщения между Ясна и майка ѝ с уреждането на годежа. Изпратено по далекосъобщителя, от него щеше да има две копия — написаното от страна на Ясна и записаното при Сиятелната Навани.

— Ще проверим — заяви Каладин.

— Ще…

Шалан се усети как пелтечи. Ако не можеше да влезе и да види Далинар, тогава… Тогава… Бурята да го отнесе, дано! Тя го хвана за ръката със свободната си ръка, когато той се обърна да издаде заповед на хората си.

— Нима всичко това е понеже те излъгах? — попита го по-меко тя.

Той я изгледа.

— Това е, понеже си върша работата.

— Твоята работа е да се държиш нахално и инатливо?

— Не, държа се нахално и инатливо и в свободното си време. Моята работа е да държа такива като теб далеч от Далинар Колин.

— Гарантирам, че ще настоява да ме види.

— Е, ще ми простиш, задето не вярвам на думата на една рогоядска принцеса. Искаш ли да похапнеш малко черупки, докато хората ми те водят към тъмницата?

Добре, достатъчно.

— Тъмницата звучи чудесно! — отвърна тя. — Там поне ще бъда далеч от теб, малоумнико!

— Само за малко. Ще намина да те разпитам.

— Моля? Не мога ли да получа нещо по-приятно? Екзекуция например?

— Мислиш ли, че мога да намеря палач, дето да изтрае дрънканиците ти достатъчно дълго, та да нагласи въжето?

— Е, ако искаш да ме убиеш, и дъхът ти може да свърши тая работа.

Той почервеня, а неколцина от гвардейците наблизо се закискаха. Опитаха да потиснат смеха си, когато капитан Каладин ги изгледа.

— Не ти завиждам — обърна се той към нея. — Трябва да съм наблизо, за да може дъхът ми да убива, докато твоето лице може да убие всеки мъж от разстояние.

— Всеки мъж? — попита тя. — Е, при теб не действа. Май това доказва, че не си кой знае какъв мъж.

— Грешка на езика. Нямах предвид всеки мъж, а само мъжките от твоя вид — но не се притеснявай, ще се погрижа чулите ни да не се доближават твърде много.

— О, значи родителите ти са наблизо?

Очите му се ококориха и май за пръв път тя наистина успя да влезе под кожата му.

— Родителите ми нямат нищо общо с това.

— Да, звучи разумно. Предполагам, че не искат да имат нищо общо с теб.

— Поне предците ми са имали достатъчно разсъдък да не се сродят с някой сюнгер — изстреля той, вероятно намеквайки за червената ѝ коса.

— Аз пък поне зная кои са родителите ми! — върна му тя.

И двамата се гледаха яростно. Някаква част от Шалан изпитваше задоволство, че го застави да се ядоса, при все че от горещината по лицето си усещаше, че и тя се е разярила. Ясна щеше да бъде разочарована. Колко често бе опитвала да накара Шалан да владее езика си? Истинското остроумие беше овладяното остроумие. Не биваше да бъде оставяно да се носи на воля, както и стрелата не трябваше да се пуска напосоки.

За пръв път Шалан осъзна, че големият коридор е притихнал. Множеството войници и прислужници зяпаха нея и офицера.

— Ба!

Каладин се освободи от ръката ѝ — тя не го бе пуснала, след като прикова вниманието му.

— Променям мнението си за теб. Очевидно си високородна светлоока. Само те са в състояние да се държат така влудяващо.

И той се отдалечи към стаята на краля.

До нея Вата видимо се отпусна.

— Да се надвиквате с началника на гвардията на Върховния принц Далинар? — прошепна ѝ той. — Това разумно ли беше?

— Ние предизвикахме произшествие — отвърна тя, докато се успокояваше. — Сега Далинар Колин ще чуе за това. Гвардеецът няма да може да удържи идването ми в тайна от него.

Вата се поколеба.

— Значи е било част от план?

— Не — отвърна Шалан. — Не съм толкова умна. Но ще подейства.

Тя погледна Газ, когото гвардейците на Каладин освободиха. Той дойде при тях двамата, но продължаваха да ги наблюдават внимателно.

— Дори и за дезертьор си страхливец, Газ — прошепна Вата под мустак.

— Как така го познаваш? — запита го Шалан.

— Той беше роб — обясни Газ — в дърводелския двор, където работех и аз. Проклет човек. Той е опасен, Сиятелна. Буен, създава неприятности. Нямам представа как се е издигнал до толкова високо положение за толкова кратко време.

Каладин не бе влязъл в залата за съвещания. Миг по-късно обаче вратите ѝ проскърцаха. Явно срещата бе приключила или имаше прекъсване. Неколцина адютанти влязоха, за да проверят дали техните Върховни принцове не се нуждаят от нещо, а стражите се разприказваха. Капитан Каладин я изгледа, после неохотно влезе, понесъл листа хартия в ръка.

Шалан се застави да стои със скръстени отпред ръце — едната закрита, а другата не — за да не изглежда притеснена. Най-накрая Каладин се показа, ядосан, ала покорен. Той я посочи с пръст, а после врътна палец през рамо и ѝ направи знак да влезе. Гвардейците му я пуснаха да мине, но спряха Вата, когато той опита да я последва.

Шалан му махна да стои, пое дълбоко дъх, после премина през тълпата от войници и адютанти и влезе в съвещателната зала на краля.

37 Въпрос на гледна точка

Срещата най-сетне прекъсна за почивка. Не бяха готови — Отче на Бурята, не изглеждаше възможно въобще да приключат. Ала поне временно споровете секнаха. Адолин се изправи. Ранените му крак и страна възнегодуваха. Остави баща си и леля си да приказват тихо, а просторната зала се изпълни с жуженето на други разговори.

Как ли баща му понасяше това? Минали бяха цели два часа според стенния часовник с фабриал, направен от Навани. Два часа Върховните принцове и съпругите им се оплакваха от Убиеца в бяло. Нямаше никакво съгласие какво трябва да се прави.

Никой не обръщаше внимание на истината, която ги бодеше в очите. Нищо не можеше да се направи. Нищо освен това Адолин да бди и да се упражнява, за да се изправи срещу това чудовище, щом то се върне.

И мислиш, че можеш да го победиш? Него, който ходи по стените и кара самите духчета на природата да му се подчиняват?

Смущаващ въпрос. По предложение на баща си, днес Адолин беше заменил Бронята с по-подходящи одежди. На тази среща ние трябва да излъчваме увереност, а не страх, каза Далинар.

Генерал Хал носеше Бронята вместо Адолин. Беше се скрил в една странична стая заедно с ударен отряд. Май за Далинар беше невероятно убиецът да се появи по време на срещата. Ако имаше желание да погуби Върховните принцове, много по-лесно щеше да е да ги убива един по един в тъмнината на нощта. Беше неразумно да ги нападне всички заедно, пазени от десетки Броненосци. И наистина, много бяха Броните на тази среща. Трима от Върховните принцове носеха своите Брони, а останалите бяха довели Броненосци. Абробадар, Якамав, лично Релис Рутар… Адолин рядко бе виждал толкова много на едно място.

А би ли имало значение? В продължение на седмици от целия свят се стичаха сведения. Убити крале. Из цял Рошар обезглавени владетели. Имаше свидетелства, че в Я Кевед убиецът е погубил десетки войници с подобните на Бронята щитове, които биха могли да възпрат Меча му, както и трима Броненосци, сред тях — самия крал. Бедствието обхващаше целия свят, а зад него стоеше само един човек. Ако въобще беше човек.

Адолин отиде в ъгъла и получи чаша вино от един чевръст слуга в синьо и златно. Оранжево вино, всъщност просто сок. Въпреки това, Адолин изпи цялата чаша и тръгна да търси Релис. Имаше потребност да прави нещо различно от това само да седи и да слуша как хората се оплакват.

За щастие, докато седеше, успя да измъдри нещо.

Релис, син на Рутар и прочут Броненосец, имаше широко и плоско като лопата лице и сплескан нос. Одеждите му бяха в жълто и зелено, целите в набори и волани. Даже не бяха интересни. Човекът можеше да избира какво да облече и се беше спрял на това?

Беше пълен Броненосец, един от малкото в лагерите. Освен това беше настоящият първенец в дуелите — това, наред с обстоятелството, че е син на Рутар, го правеше особено интересен за Адолин. Релис разговаряше с братовчед си Елит и три дами от свитата на Садеас. Те бяха облечени в традиционната воринска хава, а косите им бяха вдигнати в сложни плитки и прикрепени с игли. Една от дамите, Мелали, подчертано изгледа Адолин. Както винаги, беше красива. Черните ѝ коси бяха вдигнати високо. С какво ли я бе раздразнил отново? Мина цяла вечност, откакто се ухажваха.

— Релис — подхвана той и вдигна чашата си в наздравица, — исках само да ти кажа, че намирам за много смело предложението ти от преди малко да се сражаваш сам с убиеца. Готовността ти да загинеш за короната е вдъхновяваща.

Релис се начумери. Как може човек да има такава плоска физиономия? Да не е падал като малък?

— Смяташ, че ще загубя.

— Разбира се — ухили се Адолин. — Нека сме честни, Релис. Почиваш на славата си вече близо половин година. Откакто разби Епинар, не си побеждавал във важен дуел.

— И това го казва човек, който с години отхвърля всички предизвикателства — обади се Мелали и огледа Адолин от главата до петите. — Изненадвам се, че татенцето ти те пусна да дойдеш да си поприказваме. Не се ли бои, че ще се нараниш?

— И аз се радвам да те видя, Мелали — отвърна Адолин. — Как е сестра ти?

— Недостъпна за теб.

Ох, наистина. Тъкмо това беше направил. Грешка.

— Релис, твърдиш, че можеш да се изправиш срещу убиеца, ала се боиш от дуел с мен?

Релис разпери ръце. В едната държеше бокал червено вино.

— Такъв е протоколът, Адолин! Ще се дуелирам с теб след година-две, когато се изкачиш в класирането. Не мога просто така да изляза срещу някой стар дуелист, не и когато са заложени Броните ни!

— Стар дуелист? Релис, аз съм един от най-добрите.

— Нима? — подсмихна се Релис. — След представлението с Еранив?

— Така си е, Адолин — обади се и Елит, ниският плешив братовчед. — Напоследък си победил само в няколко важни дуела. В единия практически си послужи с измама, а в другия победи от чист късмет!

Релис кимна.

— Ако наруша правилата и приема предизвикателството ти, все едно ще срутя ветролом. Десетки незначителни дуелисти ще напъплят да се бият с мен.

— Няма да стане. Понеже няма да си вече Броненосец. Ще те победя.

— Каква самоувереност — усмихна се Релис и се обърна към Елит и дамите. — Слушайте го. В продължение на месеци пренебрегва класирането, после се хвърля обратно в него и си въобразява, че може да ме бие.

— Залагам моите Броня и Меч — отвърна Адолин. — И Бронята и Меча на брат ми, освен тях — Меча, който спечелих от Еранив. Пет срещу твоите две.

Елит зяпна. Притежаваше само Броня, при това подарена от братовчед му. Той алчно се взря в Релис.

Релис понечи да отговори. После затвори уста, лениво вирна глава и погледна Адолин в очите.

— Какъв глупак си, Колин.

— Отправям предложението пред свидетели. Победиш ли, получаваш всяка Броня и Меч на моето семейство. Кое е по-силно, страхът или алчността ти?

— Моята гордост — отговори Релис. — Няма да се бия с теб.

Адолин скръцна със зъби. Надяваше се заради дуела с Еранив другите да го подценят и по-лесно да се съгласяват да се бият с него. Не се получи. Релис се изсмя, подаде ръка на Мелали и я отведе. Другите го последваха.

Елит се позабави.

Е, по-добре ще е от нищо, рече си Адолин, докато в ума му се въртеше план.

— А ти?

Елит го огледа отгоре до долу. Адолин не го познаваше добре. Говореше се, че човекът е приемлив дуелист, ала често остава в сянката на братовчеда си.

А каква алчност — Елит копнееше да е пълен Броненосец.

— Елит? — обади се Релис.

— Същото предложение? — попита Елит и погледна Адолин в очите. — Твоите пет срещу моята?

Ужасна сделка.

— Същото предложение.

— Съгласен.

Рутаровият син изпъшка зад него. Улови го за рамото и с ръмжене го задърпа настрани.

— Каза ми да се изкача в класацията — обясни му Адолин. — Тъкмо това правя.

— Не и срещу братовчед ми.

— Твърде късно. Ти го чу. Дамите го чуха. Кога е дуелът, Елит?

— След седем дни. На Нанел.

Седем дни — дълго изчакване за подобно предизвикателство. Значи Елит искаше време да се поупражнява, нали?

— Какво ще кажеш за утре?

Релис изръмжа по твърде неалетски начин и изтика братовчеда по-далечко.

— Не разбирам защо си толкова нетърпелив, Адолин. Не трябва ли да се съсредоточиш върху това да пазиш стария си баща? Тъжно е, когато един войник доживява да загуби ума си. Почна ли да се подмокря пред хора?

Спокойно, каза си Адолин. Релис се мъчеше да го подведе, да го накара да действа прибързано. Така щеше да си даде възможност да поиска от краля промяна и анулиране на всички договори с неговия дом — включително споразумението за дуела с Елит. Ала обидата беше прекалена. Спътниците на Релис поеха дъх и се отдръпнаха при тази непривична за алетите грубост.

Адолин не поддаде на отчаяния ход. Беше получил каквото искаше. Не знаеше какво може да направи във връзка с убиеца, ала това тук беше начин да помогне. Елит не беше първенец сред дуелистите, но служеше на Рутар. А Рутар все повече се превръщаше в дясната ръка на Садеас. Победата над него щеше да приближи Адолин с още една стъпка до истинската цел. Дуел със самия Садеас.

Обърна се да си върви и се закова на място. Някой стоеше зад него — набит мъж с подпухнало лице и черна къдрава коса. Лицето му руменееше, носът му беше възчервен, а по страните му се виждаха тънки венички. Имаше ръце на войник, ала одеждите му изглеждаха лекомислено. Адолин обаче се принуди неохотно да признае, че са твърде модни. Черни панталони, поръбени с наситенозелена коприна, къса отворена горна дреха, подходяща риза. Шалче на врата.

Торол Садеас, Върховен принц, Броненосец, тъкмо човекът, за когото Адолин мислеше. И човекът, когото мразеше най-много на света.

— Още един дуел, млади Адолин — подзе той и отпи от виното. — Наистина си си наумил да се изложиш. Още се чудя защо баща ти вдигна забраната да се дуелираш. Наистина вярвах, че това е въпрос на чест за Далинар.

Адолин тръгна да минава край него. Нямаше си вяра — дори и да каже една дума на тази змиорка. При вида му го връхлетя споменът за внезапния ужас, който изпита, когато Садеас се изтегли от бойното поле и остави него и баща му сами и обкръжени.

Хавар, Перетом, Иламар — добри войници и добри приятели — загинаха тогава. Те и още шест хиляди човека.

Садеас стисна рамото му.

— Мисли каквото щеш, синко — прошепна той, — но онова, което сторих, беше заради привързаността ми към баща ти. Вдигане на меча в чест на стар приятел.

— Пусни. Ме.

— Ако с напредването на възрастта почнеш да губиш разсъдък, моли се на Всемогъщия да има хора като мен, готови да ти дарят достойна смърт. Хора, които държат на теб достатъчно, щото да не се подсмиват, а да стиснат здраво меча, та да се нанижеш на него.

— Ще хвана врата ти с две ръце, Садеас — изсъска Адолин. — Ще стискам и ще стискам. После ще забия камата в корема ти и ще я завъртя. Бързата смърт е милост за тебе.

— Тц. Внимавай. Залата е пълна. Ами ако някой те чуе да заплашваш Върховен принц? — усмихна се Садеас.

По алетски. Можеш да изоставиш съюзника си на бойното поле и всички да узнаят. Ала личната обида не минава. Доброто общество ще се възмути. В името на налановата ръка! Баща му беше прав за всички тук.

Адолин бързо се обърна и се измъкна от хватката на Садеас. После несъзнателно сви пръсти в юмрук и се приготви да го стовари в това ухилено самодоволно лице.

На рамото му легна нечия ръка и го накара да спре.

— Не мисля, че това би било мъдро, Сиятелни господарю Адолин — продума тих, ала строг глас. Напомни на Адолин за баща му, макар тембърът да бе различен. Погледна пристъпилия зад него Амарам.

Висок, с лице като очукан камък, Сиятелният господар Меридас Амарам беше един от малцината светлооки, които бяха облечени в прилична униформа. Колкото и сам да искаше да се облича по-модно, Адолин постепенно осъзна символичното значение на униформата.

Пое дълбоко дъх и отпусна юмрука си. Амарам кимна на Садеас, хвана Адолин за рамото, обърна го и го отведе по-далече от Върховния принц.

— Не бива да позволявате да Ви предизвиква, Ваше Височество — тихо каза той. — Ще Ви използва, за да злепостави баща Ви, стига да му се удаде.

Минаха през залата, пълна с бъбрещи адютанти. Сервираха се напитки и закуски. Почивката се беше превърнала в увеселение. Не беше чудно. В присъствието на толкова важни светлооки, на хората им се щеше да пообщуват и да сплетничат.

— Защо оставаш с него, Амарам?

— Той е мой сюзерен.

— Ти си достатъчно високопоставен да избереш нов сюзерен. Отче на Бурята! Та ти вече си Броненосец. Никой няма и да те пита. Ела в нашия лагер. Присъедини се към татко.

— С това бих създал разделение. А докато съм със Садеас, мога да помогна за преодоляването на различията. Той ми вярва. Баща Ви също ми вярва. Моето приятелство с двама им е стъпка към опазването на единството на кралството.

— Садеас ще те предаде.

— Няма. Ние с Върховния принц Садеас имаме споразумение.

— И ние мислехме, че имаме. После той ни предаде.

Амарам като че охладня. Дори походката му беше изпълнена с достойнство — изправен гръб, почтително кимване на мнозина от присъстващите, край които минаваха. Съвършеният светлоок генерал: с блестящи качества, но не и високомерен. Оръжие в ръцете на своя Върховен принц. Прекара по-голямата част от войната в усърдна подготовка на новобранци и пращането на най-добрите от тях при Садеас, като в същото време пазеше и част от Алеткар. На Амарам се дължеше половината от успеха на Садеас на Пустите равнини.

— Баща Ви не може да отстъпва. Аз и не искам да го прави, Адолин. Но това означава, че се е превърнал в човек, който не може да работи с Върховния принц Садеас.

— А ти си различен?

— Да.

Адолин изсумтя. Амарам беше един от най-добрите мъже в цялото кралство, с безупречно име.

— Съмнявам се.

— Двамата със Садеас сме съгласни, че е допустимо да се ползват презрени средства за постигането на почтена цел. Двамата с баща Ви сме съгласни относно целта — по-добър Алеткар, без всички тези разправии. Въпрос на гледна точка…

Продължи да говори, но адолиновият ум блуждаеше. Беше се наслушал на тези приказки от баща си. Ако Амарам вземеше да цитира Пътят на кралете, Адолин щеше да се развика. Поне…

Това пък какво беше?

Разкошни червени коси. Нямаше и един черен кичур. Тънка фигура, толкова различна от заоблените алетски дами. Синя копринена рокля, проста, но елегантна. Бледа кожа, почти шинска, и светлосини очи. Няколко нежни лунички под очите, колкото да изглежда екзотична.

Младата жена сякаш се плъзгаше през залата. Адолин се завъртя да погледне след нея. Беше толкова различна.

— Кълна се в очите на Аш! — възкликна Амарам с усмивка. — Все още го правите, нали?

Адолин откъсна поглед от момичето.

— Какво правя?

— Позволявате всяко нещо, което прелита наоколо, да привлече погледа Ви. Трябва да се установите, синко. Да изберете една. Майка Ви би се ужасила, че още не сте женен.

— И Ясна не е омъжена. Тя е с десет години по-стара от мен.

Ако още беше жива, както вярваше леля Навани.

— В това отношение Вашата братовчедка надали е пример за подражание. — Тонът на Амарам загатваше нещо повече: или в кое да е друго отношение.

— Погледни я, Амарам — настоя Адолин и проточи врат, наблюдавайки как младата жена приближава към баща му. — Какви коси. Виждал ли си някога подобен оттенък на тъмночервеното?

— Веденски, гарантирам Ви. Рогоядска кръв. Някои родове се гордеят с това.

Веден. Надали… Възможно ли бе?

— Извини ме — рече Адолин, отдели се от Амарам и вежливо си проби път към младата жена. Тя разговаряше с баща му и леля му.

— Боя се, че Сиятелната господарка Ясна потъна с кораба — казваше тя. — Съжалявам за загубата ви…

38 Тиха буря

— Съжалявам за загубата ви — каза Шалан. — Донесох онези вещи на Ясна, които съумях да спася. Хората ми отвън ги пазят.

Установи, че е изненадващо трудно да говори равно. Скърбеше за Ясна със седмици, докато пътуваше, ала когато заговори за смъртта ѝ — когато си припомни онази ужасна нощ — чувствата я връхлетяха като вълни и заплашиха отново да я погълнат.

Спаси я образът, който бе нарисувала за себе си. Днес Шалан можеше да е тази жена — и тя, макар и не безчувствена, бе способна да се справи със загубата. Съсредоточи се върху мига и върху задачата си — особено върху хората, които стояха пред нея. Далинар и Навани Колин.

Върховният принц беше досущ както тя очакваше: мъж с открити черти, с къса черна коса, посребряла по слепоочията. Заради колосаната си униформа изглеждаше като единственият човек в залата, който знае какво е битка. Питаше се дали драскотините по лицето му се дължат на кампанията срещу паршендите. Навани изглеждаше като Ясна след двадесет години, все още красива, но с майчинско излъчване. Шалан никога не би могла да си представи Ясна като майка.

Докато Шалан приближаваше, Навани се усмихваше, ала сега ведростта изчезна. Хранела е надежда за дъщеря си, помисли Шалан, когато Навани приседна на съседното кресло. А аз току-що я смазах.

— Признателен съм, че ни донесохте тези новини — отговори Сиятелният господар Далинар. — По-… добре е да имаме потвърждение.

Ужасно беше. Не просто да си припомняш смъртта, а и да смазваш други с нея.

— Разполагам със сведения за вас — додаде Шалан, като се стараеше да е ненатрапчива. — За нещата, върху които Ясна работеше.

— Още нещо за паршите ли? — сопна се Навани. — Гръм да го удари, тази жена беше твърде запленена от тях. Откакто си науми, че тя е виновна за смъртта на Гавилар.

Това пък какво беше? Шалан никога не бе и чувала за тази страна на нещата.

— Проучванията ѝ могат да почакат — продължи Навани. Очите ѝ гледаха сурово. — Искам да знам точно какво се е случило, когато смятате, че сте я видели да умира. Точно както го помните, момиче. Без да пропускате и една подробност.

— Може би след срещата… — обади се Далинар и положи длан на рамото ѝ. Докосването беше изненадващо нежно. Та нали това беше братовата му жена? И този поглед — семейна привързаност ли показваше или нещо повече?

— Не, Далинар. Сега. Ще го чуя сега.

Шалан пое дълбоко дъх и се подготви да започне. Постара се да прояви твърдост и да не се поддава на чувствата. С учудване установи, че се владее. Докато събираше ума си, забеляза как един рус младеж я наблюдава. Навярно беше Адолин. Хубавец, както се говореше. Носеше синя униформа като баща си. Ала неговата беше някак… стилна? Това ли беше правилната дума? Хареса ѝ как малко рошавата му коса не приляга на изрядното облекло. Така той изглеждаше по-истински, не като картина.

Отново се обърна към Навани.

— Събудих се посред нощ от викове и мирис на дим. Отворих вратата и видях непознати мъже, струпани пред каютата на Ясна, която се намираше срещу моята. Тялото ѝ лежеше на пода и… Сиятелна, аз видях как я пронизаха в сърцето. Съжалявам.

Навани се напрегна и отметна глава, като че някой я беше зашлевил.

Шалан продължи да говори. Стараеше се да каже на Навани възможно най-много верни неща. Ала очевидно не можеше да сподели за Тъкането на Светлина и за Превръщането на кораба, поне не засега. Обясни, че се е затворила в каютата си — предварително подготвена лъжа.

— Чух викове горе, на палубата. Като че хората биваха екзекутирани един по един. Осъзнах, че единствената надежда, която мога да им дам, е някаква криза за нападателите. Бях взела една факла, затова подпалих кораба.

— Подпалихте кораба? — ужаси се Навани. — Докато дъщеря ми лежеше в несвяст?

— Навани — продума Далинар и я стисна за рамото.

— Обрекли сте я — каза тя и се втренчи в Шалан. — Ясна не би могла да се спаси с плуване като другите. Тя…

— Навани — повтори Далинар, този път по-твърдо. — Детето е постъпило правилно. Надали очакваш сама да влезе в бой с група мъже. А и каквото е видяла… Ясна не е била в несвяст, Навани. Вече е било твърде късно да се направи нещо за нея.

Навани пое дълбоко дъх. Видимо се бореше да овладее чувствата си.

— Извинете ме… Не съм на себе си в момента, не разсъждавам разумно. Благодаря… благодаря Ви, че ни донесохте вест. — Тя се изправи. — А сега ме извинете.

Далинар кимна и я остави да излезе с известно достойнство. Шалан отстъпи и сключи ръце пред себе си. Докато гледаше как Навани си отива, се чувстваше някак безсилна и странно засрамена. Не беше очаквала да мине особено добре. Така и стана.

Използва момента да провери Шарка, който стоеше върху полите ѝ, невидим. Дори и някой да го забележеше, щеше да го вземе за мотив в тъканта на роклята — стига той да се подчиняваше и да стоеше без да мърда или да говори.

— Предполагам, че пътуването Ви е било същинско изпитание. Корабокрушение в Мразовитата земя?

— Да. За щастие, натъкнах се на един керван и пътувах с него дотук. За жалост трябва да кажа, че срещнахме и разбойници, но бяхме спасени от навременната поява на неколцина войници.

— Войници ли? — учуди се Далинар. — Под чие знаме?

— Не казаха. Приемам, че по-рано са били на Пустите равнини.

— Дезертьори?

— Не ги разпитвах за подробности, Сиятелни господарю. Но им обещах помилване за минали престъпления заради благородните им действия. Те спасиха десетки хора. Всички в кервана могат да свидетелстват за тяхната храброст. Подозирам, че са търсели изкупление и възможност да започнат отначало.

— Ще се погрижа кралят да подпечата помилването им. Подгответе ми списък. Когато бесят войници, винаги имам усещането за похабяване.

Шалан си отдъхна. Справила се бе с една от задачите.

— Има и още един деликатен въпрос, който трябва да обсъдим, Сиятелни господарю — продължи Шалан. Двамата се обърнаха към Адолин, който небрежно се помайваше недалеч. Той се усмихна.

Много хубава усмивка, наистина.

Когато Ясна за пръв път ѝ обясни за условния годеж, интересът на Шалан беше напълно отвлечен. Брак в могъщ алетски дом? Съюзници на братята ѝ? Узаконяване на положението им и начин да продължи да работи с Ясна за спасяването на света? Всичко това ѝ се струваше прекрасно.

Докато гледаше усмивката на Адолин обаче, тя не мислеше за нито едно от тези преимущества. Болката от това, че говори за Ясна, не избледня напълно, ала ѝ беше лесно да не ѝ обръща внимание в присъствието на Адолин. Усети как се изчервява.

Това може и да е опасно, отсъди тя.

Адолин приближи. Жуженето на разговорите им предоставяше уединение сред тълпата. Той беше намерил някъде чаша оранжево вино за нея, та ѝ я поднесе.

— Шалан Давар?

— Хъмм. — Тя ли беше? Добре де. Взе чашата. — Да?

— Адолин Колин — представи се той. — Със съжаление научавам за сполетелите Ви беди. Ще трябва да говорим с краля за сестра му. Мога да Ви го спестя, ако позволите да го кажа вместо Вас.

— Благодаря, но предпочитам да се срещна с него лично.

— Разбира се — откликна Адолин. — Що се отнася до нашия… ангажимент. Имаше много повече смисъл, докато бяхте повереница на Ясна, нали?

— Навярно.

— Но след като сте тук, може би трябва да излезем на разходка и просто да видим как върви.

— Обичам разходките — отвърна Шалан. Глупачка. Бързо кажи нещо остроумно. — Хмм. Хубава коса имате.

Част от нея — обучената от Тин част — изстена.

— Коса? — учуди се Адолин и се попипа по главата.

— Да — отвърна Шалан, докато се мъчеше да накара ленивия си ум да заработи. — В Я Кевед не виждаме често руса коса.

— Някои я смятат за белег за нечиста кръв.

— Забавно. Казват същото и за мен заради косите ми — каза Шалан и се усмихна. Стори ѝ се правилно, понеже и Адолин се усмихна в отговор. Думите ѝ не бяха най-духовитите, ала сигурно не беше толкова зле, щом той се усмихваше.

Далинар се прокашля. Шалан премигна. Напълно бе забравила за присъствието на Върховния принц.

— Адолин — рече той, — донеси ми вино.

— Татко? О. Е, добре тогава.

И се оттегли. В името на очите на Аш, хубав беше. Шалан се обърна към Далинар, който, хмм, не беше хубав. Вярно, открояваше се, обаче носът му беше счупен по някое време, а и самото му лице не беше извадило голям късмет. И драскотините не го правеха по-красив.

Всъщност, беше си направо заплашителен.

— Ще разбера повече за Вас — тихо подзе Далинар. — Какво точно е положението на Вашето семейство и защо нямате търпение да се обвържете със сина ми.

— Семейството ми бедства — отговори Шалан. Струваше ѝ се, че с този мъж е най-добре да бъде честна. — Баща ми е мъртъв, но хората, на които дължим пари, още не знаят. Не съм се замисляла за обвързване с Адолин, докато Ясна не го предложи. Ала ако получа възможността, ще я грабна с готовност. Ако се омъжа във Вашия дом, моето семейство ще получи закрила.

Все още не знаеше какво да прави с Превръщателя, който братята ѝ трябваше да върнат. Едно по едно.

Далинар изръмжа. Не очакваше тя да е толкова пряма.

— Значи не можете да предложите нищо.

— От нещата, които Ясна ми е казвала за Вашите възгледи, не останах с впечатлението, че паричните или политическите изгоди, които бих могла да Ви предложа, са от първостепенно значение за Вас. Ако целяхте подобен съюз, отдавна да сте оженили принц Адолин. — Шалан сама потръпна от откровеността си. — При цялото ми уважение, господарю.

— Не се докачам. Харесва ми хората да са прями. Това, че просто искам синът ми да има думата, не означава, че съм против една изгодна женитба. За жена от незначителна чуждестранна фамилия, която признава, че семейството ѝ е в отчаяно положение и не носи нищо в този брак?

— Не казах, че не мога да предложа нищо. Сиятелни господарю, колко повереници е имала Ясна Колин през последните десет години?

— Нито една, доколкото ми е известно — призна Далинар.

— А известно ли Ви е на колко е отказала?

— Имам някаква представа.

— А мен взе. Възможно ли е това да не е доказателство какво предлагам?

Далинар кимна бавно.

— Засега ще запазим условния годеж. Причината, поради която поначало се съгласих, си остава — искам Адолин да бъде недостъпен за онези, които биха го използвали с политическа цел. Ако някак можете да убедите мен, Сиятелната Навани, и — разбира се — самия младеж, можем да го превърнем в официален годеж. Междувременно, ще Ви дам служба сред по-дребните ми чиновници. Можете да се докажете там.

Макар и щедро, това предложение беше като въже, което се омотава около нея. Издръжката на подобен дребен пост щеше да ѝ стига да преживява, но не беше нещо, с което човек може да се похвали. Пък и несъмнено Далинар щеше да я държи под око. Погледът му беше плашещо проницателен. Шалан нямаше и да мръдне, без да му докладват за това.

Добрината на Далинар щеше да се превърне в затвор.

— Щедър сте, Сиятелни господарю, но аз всъщност имам…

— Далинар! — провикна се някой от присъстващите. — Ще подновим ли срещата по някое време днес, или ще ми се наложи да поръчам подобаваща вечеря?

Далинар се обърна към някакъв пълничък брадат мъж в традиционно облекло — роба с отворена предница, свободна риза и военна пола такама. Върховният принц Себариал, прецени Шалан. Ясна го описваше като противен и непотребен човек. Намерила беше по-добри думи дори за Върховния принц Садеас, макар да отбелязваше, че не заслужава доверие.

— Добре, добре, Себариал — отговори Далинар, остави Шалан и се упъти към местата за сядане в центъра на залата. Седна на стола до писалището. Горд на вид мъж с голям нос се настани до него. Трябва да беше Елокар, кралят. Оказа се по-млад от представата на Шалан. Защо Себариал поиска подновяването на срещата от Далинар, а не от краля?

В следващите мигове подготовката на Шалан беше подложена на изпитание — високопоставени мъже и жени се настаняваха в разкошните столове. До всеки имаше малка масичка, а зад масичката — старши слуга за важните задачи. Множество паршенди имаха грижата масите да са отрупани с вино, ядки, пресни и сушени плодове. Шалан потреперваше всеки път, когато някой парш минеше край нея.

Отброяваше Върховните принцове на ум. Садеас лесно се разпознаваше — поруменял от веничките под кожата, като баща ѝ, след като пийнеше. Останалите му кимнаха и го оставиха да седне пръв. Явно извикваше толкова уважение, колкото и Далинар. Съпругата му Иалаи имаше тънка шия, широка уста с плътни устни и щедър бюст. Ясна беше написала, че е проницателна като мъжа си.

Двама Върховни принцове се настаниха от двете им страни. Единият беше Аладар, прочутият дуелист. В бележките на Ясна нисичкият мъж се споменаваше като могъщ принц, почитател на риска и известен с любовта си към залагането в онези игри, които светилищата забраняваха. Аладар и Садеас бяха във видимо приятелски отношения. А не бяха ли врагове? Чела беше, че често се карат за земи. Е, това явно бе минало. Сега изглеждаха единни пред Далинар.

С тях бяха Върховният принц Рутар и съпругата му. Ясна ги смяташе едва ли не за джебчии, но предупреждаваше, че са опасни опортюнисти.

Като че залата беше разположена, щото всички да гледат тези две групировки. Кралят и Далинар срещу Садеас, Рутар и Аладар. Явно откакто Ясна беше водила бележки, политическите съюзи се бяха изменили.

Залата притихна. Явно никой не се интересуваше, че Шалан гледа. Адолин се разположи до баща си заедно с някакъв младеж с очила. Празното място навярно беше на Навани. Шалан внимателно заобиколи стаята — беше пълно със стражи, адютанти и дори неколцина Броненосци. Така тя излезе от погледа на Далинар, та да не би той да я забележи и да я отпрати.

Сиятелната господарка Яйла Рутар сключи ръце, приведе се напред и заговори първа.

— Ваше Величество, опасявам се, че днешният ни разговор се върти в кръг и не постигаме нищо. Разбира се, Вашата безопасност е основната ни грижа.

От другата страна на насядалите в кръг Върховни принцове Себариал изсумтя шумно, докато дъвчеше парчета пъпеш. Всички подчертано не обръщаха внимание на безочливия брадат мъж.

— Да — рече Аладар. — Убиецът в бяло. Трябва да направим нещо. Няма да седя в двореца си и да чакам да ме убие.

— Той изтребва принцове и крале в целия свят! — додаде Рутар. Със свитите рамене и плешивата глава, той приличаше на Шалан на костенурка. Какво беше написала Ясна за него?

Че е страхливец, рече си Шалан. Винаги избира безопасността.

— Трябва да представляваме единен Алеткар — заяви Хатам. Тя веднага го разпозна заради дългия му врат и изтънчения говор. — Не бива да допускаме да ни напада един по един и не бива да се караме.

— Тъкмо затова трябва да следвате моите заповеди — отвърна кралят и се навъси.

— Не — възрази Рутар. — Тъкмо затова трябва да изоставим налудничавите ограничения, които ни наложихте, Ваше Величество! Не е сега времето да изглеждаме като глупаци в очите на света.

— Послушайте Рутар — вметна Себариал. — Той отлично знае как да изглежда като глупак.

Споровете продължиха и Шалан успя да усети по-добре настроенията в залата. Всъщност групировките бяха три. Далинар и кралят, привържениците на Садеас, и онези, които тя нарече помирители. Водена от Хатам — от чиято реч личеше, че е единственият роден за политик тук — тази група искаше да посредничи.

Значи за това става въпрос, разсъди Шалан, докато слушаше как Рутар спори с краля и Адолин Колин. И двете страни се мъчат да убедят неутралните принцове да ги подкрепят.

Далинар говореше малко. Малко каза и Садеас, който явно беше доволен да остави Върховния принц Рутар и съпругата му да говорят от негово име. Двамата се гледаха — Далинар безучастно, а Садеас с тънка усмивка. Съвсем невинно, докато човек не забележеше очите им — втренчени един в друг и почти немигащи.

В залата цареше буря. Тиха буря.

Изглежда всички бяха в някоя от трите фракции, с изключение на Себариал, който час по час въртеше очи и подхвърляше забележки на ръба на приличието. Той явно караше високомерните алети да се чувстват неудобно.

Шалан постепенно разбираше подтекста на разговорите. Например забраните и правилата, наложени от краля… не самите правила бяха важни, а властта зад тях. Доколко принцовете да се подчиняват на краля и колко автономия да изискват. Беше очарователно.

И така — до мига, когато някой я забеляза.

— Чакайте — обади се Вама, един от неутралните принцове. — Кое е това момиче ей там? Да не би някой да има ведени в свитата?

— Разговаряше с Далинар — обади се Роион. — Да не би да криеш от нас някакви вести от Я Кевед, Далинар?

— Вие, момиче — заговори я Иалаи Садеас. — Какво можете да ни кажете за войната за престола във Вашата родина? Разполагате ли със сведения за убиеца? Защо някой на паршендска служба би искал да подкопае вашия престол?

Погледите на всички в залата се отправиха към Шалан. В миг тя изпита откровен ужас. Най-влиятелните хора в света я разпитваха, погледите им се впиваха в нея…

После си спомни рисунката. Тя беше такава.

— Уви, няма да съм ви в услуга, Сиятелни господари и господарки. Бях далеч от родината, когато стана това трагично убийство, и не съм наясно с причините му.

— И какво правите тук? — попита Хатам вежливо, ала настойчиво.

— Очевидно гледа зверилника — подхвърли Себариал. — Гледа как всички вие се показвате пълни глупаци в най-доброто безплатно зрелище из тази мразовита пустош.

Определено беше разумно да не обръща внимание на тази забележка. Погледна Хатам в очите и отговори:

— Аз съм повереницата на Ясна Колин. Целта на пребиваването ми тук е лична.

— А, тайнственият годеж, за който чух слухове — намеси се Аладар.

— Точно така — заключи Рутар. Определено имаше мазен вид с тъмните лъскави коси, яките ръце и малките мустаци и брадичка. По-тревожна обаче бе прекалено хищната му усмивка. — Кажете, дете мое, бихте ли посетили лагера ми, за да разговаряте с моите чиновници? Необходимо ми е да знам какво се случва в Я Кевед.

— Аз бих предложил нещо по-добро — подхвърли Роион. — Къде сте отседнали, момиче? Каня Ви в моя дворец. Аз също бих желал да науча повече за родината Ви.

Та тя току-що каза, че не знае нищо…

Шалан извика в паметта си наученото от Ясна. Не ги беше грижа за Я Кевед. Искаха да измъкнат сведения за годежа — подозираха, че зад него се крие нещо.

Принцовете, които я поканиха, бяха определени от Ясна като едни от политически най-нечистоплътните. Други, като Аладар или Хатам, биха почакали да я поканят насаме, за да не разкриват любопитството си пред всички.

— Загрижеността ти е ненужна, Роион — рече Далинар. — Тя, разбира се, остава в моя лагер и получава пост сред писарите ми.

— Всъщност — вметна Шалан, — аз така и не можах да отговоря на предложението Ви, Сиятелни господарю Колин. Бих се радвала на възможността да съм Ви от полза, ала за жалост вече приех място в друг лагер.

Последва втрещено мълчание.

Шалан знаеше какво иска да каже. Поемаше огромен риск, какъвто Ясна никога не би одобрила. Ала се довери на чувствата си и заговори. Все пак, това вършеше работа в изкуството.

— Сиятелният господар Себариал — рече тя и погледна към дълбоко презирания от Ясна мъж — първи ми предложи място и ме покани да отседна при него.

Себариал едва не се задави с виното. Присви очи и я погледна над ръба на чашата.

Тя сви рамене — надяваше се, невинно — и се усмихна. Моля те…

— Ъх, така е — каза Себариал и се облегна. — Далечни роднини сме. Не бих могъл да се търпя, ако не ѝ бях дал подслон.

— Предложението му бе много щедро — додаде Шалан. — Седмична издръжка от три пълни броама.

Себариал се облещи.

— Това не ми беше известно — каза Далинар, като местеше поглед от Шалан на Себариал.

— Простете, господарю. Трябваше да Ви кажа. Намирах, че не е пристойно да отседна в дома на мъжа, който ме ухажва. Сигурна съм, че разбирате.

Далинар се намръщи.

— Това, което не разбирам, е защо някой би искал да е по-близо от необходимото до Себариал.

— О, чичо Себариал е съвсем поносим, свикнете ли веднъж с него. Като дразнещ шум, на който най-накрая се научавате да не обръщате внимание.

Повечето май се ужасиха от забележката, макар Аладар да се поусмихна. Както тя се надяваше, Себариал се разсмя гръмко.

— Значи, това е уредено — разочарова се Рутар. — Надявам се поне да дойдете да ме осведомите накратко.

— Откажи се, Рутар — сопна се Себариал. — Твърде млада е за тебе. От друга страна, сигурен съм, че с твое участие наистина ще е накратко.

Рутар взе да заеква.

— Не намеквах… Ти, мухлясал стар… Ба!

После, за радост на Шалан, разговорът се измести от нейните телесни части към належащите въпроси, понеже последната забележка я накара да се изчерви. Себариал наистина се държеше неприлично. Все пак, явно се стараеше да стои настрани от политическите разпри, и домът му навярно щеше да допадне на Шалан. Мястото, което ѝ предлагаше най-голяма свобода. Щеше да работи с Далинар и Навани по записките на Ясна, но нямаше да им бъде задължена.

А кой би могъл да каже дали ще е по-различно да е задължена на Себариал? Шалан заобиколи залата, за да отиде при него. Нямаше съпруга или членове на семейството, които да му помагат. Себариал не беше женен.

— За малко да те хвана за ухото и да те изхвърля, малката — рече той, докато сърбаше вино без да я поглежда. — Глупаво беше да се оставиш в мои ръце. Всеки знае, че обичам да подпалвам пожари и да ги гледам.

— Обаче не ме изхвърлихте. Значи ходът ми не беше глупав. Просто риск, който ми се отплати.

— И все пак може да те изхвърля. Определено няма да ти плащам по три броама. Почти толкова ми струва наложницата ми, а от нея поне получавам нещо в замяна.

— Ще платите — отговори Шалан. — Вече е известно в обществото. Но не се притеснявайте. Ще си заработя издръжката.

— Имаш ли някакви сведения за Колин? — попита Себариал, докато разучаваше виното си.

Значи всъщност се интересуваше.

— Сведения, да. По-малко за Колин и повече за света. Повярвайте ми, Себариал. Току-що влязохте в много изгоден съюз.

А на нея ѝ се налагаше да измисли защо е така.

Останалите продължиха да спорят за Убиеца в бяло и Шалан разбра, че той е ударил и тук, но е бил отблъснат. Докато Аладар насочваше разговора към оплакването, че короната отнема неговите скъпоценни камъни — Шалан не знаеше по каква причина — Далинар Колин бавно се надигна. Беше като търкалящ се камък. Неизбежен и неумолим.

Аладар млъкна.

— По пътя си минах край причудлива камара камъни — подзе Далинар. — Забележителни според мен. Напуканите шисти бяха износени от бурите и струпани връз някакъв по-държелив камък. И тази купчина от тънки шисти лежеше като струпана от ръката на смъртен.

Другите гледаха Далинар като да се беше умопобъркал. Нещо в думите му човъркаше паметта на Шалан. Цитираше някоя книга, която тя бе чела навремето.

Далинар тръгна към отворения прозорец на подветрената стена на залата.

— Ала не човек бе струпал камъните. Ако и да изглеждаха крехки, те всъщност бяха твърде здрави — част от някога заровен слой, който сега бе отново изложен на открито. Питах се как е възможно да стоят тъй спретнато, когато гневът на бурите се стоварва върху им. Скоро узнах истинската им природа. От едната страна някаква сила ги притискаше един в друг и в камъка зад тях. И никакъв мой натиск не можеше да ги помръдне. Ала когато измъкнах един от дъното — измъкнах го, наместо да го бутам — цялата камара рухна като лавина.

Всички в залата го зяпаха, докато Себариал най-сетне изтърси:

— В единадесетото име на Преизподнята, Далинар, какви ги дрънкаш?

— Нашите методи не действат — отговори Далинар и ги изгледа. — След години война сме в същото положение като преди. Днес не можем да се справим с убиеца по-добре, отколкото в нощта, когато погуби брат ми. Кралят на Я Кевед изправи трима Броненосци и половин армия срещу това създание, за да умре пронизан с Меч в гърдите. А Броните му бяха оставени на разграбване. Щом не можем да победим убиеца, трябва да отстраним причината за действията му. Ако съумеем да пленим или да отстраним работодателите му, навярно договорът, който го обвързва, ще загуби стойност. Доколкото ни е известно, за последно е бил нает от паршендите.

— Прекрасно — сухо рече Рутар. — Трябва само да спечелим войната, която се мъчим да спечелим в последните пет години.

— Не се мъчим. Не и достатъчно упорито. Намерението ми е да сключа мир с паршендите. А ако те не приемат нашите условия, тогава ще изляза на Пустите равнини с моята армия и с всеки съюзник, който е готов да ме последва. Без повече игрички на платата. Без повече сражения за скъпоценните ядра. Нападам лагера на паршендите, където и да се намира, и ги разбивам веднъж завинаги.

Кралят въздъхна тихо и се облегна зад писалището си. Шалан предполагаше, че е очаквал това.

— На Пустите равнини — продума Садеас. — Струва ми се чудесно да опиташ нещо подобно.

— Далинар — видимо угрижен подзе Хатам, — не виждам как положението ни се е променило. По-голямата част от Пустите равнини все така си остава неизследвана, а лагерът на паршендите може да е буквално навсякъде, скрит в места, до които нашата армия може да се добере единствено с големи затруднения. Съгласихме се, че — доколкото те са готови да дойдат при нас — е неразумно да нападаме лагера им.

— Готовността им да дойдат при нас — отговори Далинар — се оказа проблем, понеже така битката се води според техните условия. Не, положението ни не се е променило. Просто нашата решимост се е променила. Войната вече се проточи твърде дълго. Аз ще я завърша по един или друг начин.

— Прекрасно — повтори Садеас. — Утре ли тръгваш, или ще почакаш още един ден?

Далинар го изгледа презрително.

— Само опитвам да пресметна кога ще се освободи лагерът — невинно додаде Садеас. — Аз вече почти не се побирам в моя и не бих имал нищо против да се разширя в още един, когато паршендите затрият тебе и хората ти. Да се чуди човек защо пак си тръгнал да го правиш след целия онзи труд, който си даде, за да те обкръжат там.

Адолин се изправи зад баща си с пламнало лице. В краката му като локви кръв се появиха духчета на гнева. Брат му го дръпна да седне. Явно тук имаше нещо, което убягваше на Шалан.

Въвлякох се във всичко това почти без предварителни познания, каза си тя. Бурята да го отнесе, извадих късмет, че още не са ме сдъвкали. Внезапно престана да се гордее с постигнатото през този ден.

— Преди снощната буря — рече Далинар — пристигна пратеник на паршендите. Първият, който е готов да говори с нас от цяла вечност насам. Каза, че водачите им искали да обсъдят възможността за мир.

Върховните принцове изглеждаха изумени. Мир, помисли Шалан и сърцето ѝ подскочи. Така със сигурност щеше да е по-лесно да се отправи в търсене на Уритиру.

— И в същата нощ убиецът нападна — тихо продължи Далинар. — Отново. Последния път, когато дойде, току-що бяхме подписали мирен договор с паршендите. Сега се появява в деня на новото предложение за мир.

— Гадове — обади се Аладар. — Да не би това да е някакъв извратен обред?

— Може да е само съвпадение — отговори Далинар. — Убиецът действа по целия свят. Със сигурност паршендите не общуват с всички тези народи. Събитията обаче ме тревожат. Направо се питам дали паршендите не са използвани, дали някой не праща убиеца, за да е сигурен, че Алеткар няма да получи мир. От друга страна, паршендите признаха, че са го наели да убие брат ми.

— Може да са отчаяни — допусна Роион и се сви в стола си. — Една фракция сред тях иска мир, а друга прави всичко по силите си да ни разгроми.

— Както и да е — отговори Далинар и хвърли поглед към Садеас, — аз възнамерявам да се готвя за най-лошото. Ще се отправя към центъра на Пустите равнини — или за да разбия паршендите завинаги, или за да се предадат и да сложат оръжие. Но подготовката на подобен поход изисква време. Ще трябва да обуча хората си за продължителни действия и да пратя съгледвачи да картографират по-надълбоко в средата на Пустите равнини. Освен това, трябва да избера няколко нови Броненосци.

— … нови Броненосци ли? — попита Роион и костенуркоподобната му глава се надигна любопитно.

— Скоро ще притежавам още Брони — обясни Далинар.

— А позволено ли ни е да узнаем източника на това удивително богатство? — попита Аладар.

— Просто Адолин ще ги спечели от всички вас — каза Далинар.

Някои се разсмяха, все едно бяха чули някаква шега. Ала не личеше Далинар да се шегува. Той седна и присъстващите приеха това като знак, че срещата е приключила. Отново пролича, че Далинар, а не кралят, я ръководи.

Тук се измести равновесието на силите, разсъди Шалан. Както и естеството на войната. Бележките на Ясна за двора определено бяха остарели.

— Добре. Предполагам, че сега ще ме придружиш до лагера ми — каза ѝ Себариал и се надигна. — Значи днешната среща не беше обичайната загуба на време в слушане как тези самохвалковци си отправят завоалирани заплахи. Струва ми пари.

— Можеше и по-зле да е — отговори Шалан, докато помагаше на стареца да се изправи. Той се държеше малко нестабилно на краката си, но това отмина, когато стъпи, така че си дръпна ръката.

— По-зле? Как именно?

— Бих могла не само да струвам скъпо, но и да съм скучна.

Себариал я изгледа и се засмя.

— Май е така. Хайде да тръгваме.

— Един момент. Вие вървете, а аз ще Ви настигна при каретата.

Шалан тръгна да търси краля. Лично го извести за смъртта на Ясна. Кралят прие новината добре, с достойнство. Навярно Далинар вече му бе казал.

Щом изпълни тази задача, тя откри кралските писари. Не след дълго излезе от съвещателната зала и завари притеснено чакащите я Вата и Газ. Подаде на Вата лист хартия.

— Какво е това? — попита той и взе да го върти из ръцете си.

— Заповед за помилване. Подпечатана от краля. За теб и за хората ти. Скоро ще получим отделни документи на името на всеки, а дотогава тази заповед няма да позволи да бъдете арестувани.

— Наистина го направихте? — възкликна Вата и прегледа документа, макар да не разбираше и една дума от написаното. — Бурята да го отнесе, наистина удържахте думата си?

— Разбира се. Забележи, че заповедта се отнася само до минали престъпления, затова кажи на хората да се държат безупречно. Сега да вървим. Уредих място, където да отседнем.

39 Хетерохроматичен

Татко даваше угощения, за да покаже, че всичко е наред. Канеше местни Сиятелни господари от съседните селища, хранеше ги и ги поеше, показваше дъщеря си.

А на другия ден, когато всички си бяха тръгнали, татко сядаше на масата и слушаше как писарите му съобщават колко е обеднял. Понякога Шалан виждаше как след това той подпира челото си и се взира невиждащо напред.

Вечерта обаче всички се гощаваха и се преструваха.

— Разбира се, познавате дъщеря ми — каза татко и посочи Шалан, когато гостите се настаниха. — Съкровището на дома Давар, нашата най-голяма гордост.

Гостите — светлооки, които живееха през две долини — кимаха вежливо, а паршите носеха вино. И питието, и робите бяха начин да се покажат богатства, които татко всъщност не притежаваше. Шалан беше почнала да помага със сметките, каквото беше задължението ѝ като дъщеря. Знаеше истината за паричното им положение.

Вечерният хлад се прекършваше от пращящата камина; някъде другаде тази стая би могла и да е уютна. Но не тук.

Слугите ѝ наляха вино. Жълто, меко упойващо. Татко пиеше виолетово, подготвено силно. Седеше на високата маса, която вървеше по ширината на стаята. В същата тази стая година и половина по-рано Хеларан заплаши, че ще го убие. Преди шест месеца бяха получили от него кратко писмо и книга от прочутата Ясна Колин за Шалан.

Шалан бе прочела писмото на баща си с треперлив шепот. Не казваше много. Главно смътни заплахи. Същата вечер татко преби една слугиня почти до смърт. Исан още куцаше. Слугите спряха да шушукат, че татко е убил жена си.

Никой не прави съвсем нищо да му противостои, помисли Шалан и го погледна. Всички сме твърде уплашени.

Другите ѝ трима братя се купчеха на отделна маса. Избягваха да поглеждат към татко и да общуват с гостите. По масите имаше няколко малки купи със сфери, ала стаята се нуждаеше от още светлина. Нито сферите, нито огънят успяваха да пропъдят мрака. Шалан мислеше, че на татко така му харесва.

Гостът — Сиятелният господар Тавинар — беше тънък и добре облечен мъж. Дрехата му беше от тъмночервена коприна. Двамата със съпругата му седяха близо един до друг на високата маса, а дъщеря им беше между тях. Шалан не разбра името на девойката.

С напредването на вечерта татко опита на няколко пъти да ги заговори, ала те отвръщаха кратко. Макар да се предполагаше, че това е увеселение, никой не се забавляваше. Гостите се споглеждаха, като че им се щеше да не бяха приемали поканата. Но татко беше по-важен в политиката от тях и добрите връзки с него можеха да са полезни.

Шалан побутваше храната си и слушаше как татко се хвали с новия си развъдник за брадвохръти. Говореше за богатствата на семейството. Лъжи.

Шалан не искаше да му противоречи. Той беше добър с нея. Винаги. Ала не трябваше ли някой да направи нещо?

Хеларан можеше. Но той ги напусна.

Става все по-зле. Някой трябва да направи нещо, да каже нещо, да промени татко. Той не бива да прави такива неща — да се напива, да бие тъмнооките…

Първото блюдо мина. Тогава Шалан забеляза нещо. Балат — когото татко почна да нарича Нан Балат, все едно е най-големият син — току поглеждаше към гостите. Изненадващо. Той обикновено не им обръщаше внимание.

Дъщерята на Тавинар срещна погледа му, усмихна се и отново сведе очи към храната. Шалан замига. Балат… и момиче? Колко странно.

Татко явно не забеляза. Накрая се изправи и вдигна чашата си в наздравица.

— Тази вечер ние празнуваме. Добри съседи. Силно вино.

Тавинар и съпругата му неохотно вдигнаха чаши. Шалан беше почнала да изучава добрите обноски едва напоследък — трудно беше, понеже учителките непрестанно напускаха — но и тя знаеше, че от един добър ворински господар не се очаква да възхвалява пиянството. Не че не бива да се напиват, ала не беше по ворински да се говори за това. Подобни любезности не бяха силната страна на баща ѝ.

— Вечерта е важна — подзе той, след като отпи. — Току-що получих вест от Сиятелния господар Гевелмар. Вярвам, че го познаваш, Тавинар. От отдавна нямам съпруга. Сиятелният господар Гевелмар провожда най-младата си дъщеря с брачните споразумения. Моите арденти ще извършат обреда в края на месеца и така ще се сдобия със съпруга.

Шалан изстина. Уви се по-плътно с шала си. Споменатите арденти седяха на отделна маса и кротко вечеряха. Тримата бяха еднакво посивели и служеха достатъчно отдавна, та да помнят дядото на Шалан като младеж. Отнасяха се нежно с нея и обучението при тях ѝ доставяше удоволствие, когато всичко останало се рушеше.

— Защо никой не говори? — попита татко и огледа стаята. — Току-що се сгодих! Приличате на проклетите алети. Ние сме ведени! Вдигнете малко шум, глупаци!

Гостите любезно изръкопляскаха, но им стана още по-неловко. Балат и близнаците се спогледаха и тихо затропаха по масата.

— Вървете в Преизподнята всички — заключи татко и се стовари в стола си. Паршите му приближиха ниската маса, понесли по една кутия. — Подаръци за децата ми в чест на годежа — съобщи той и махна с ръка. — Не знам защо си направих труда. Ба!

И допи виното.

Момчетата получиха ками, изящни оръжия, гравирани като Мечове. Подаръкът на Шалан беше верижка с тежки сребърни брънки. Тя я взе мълчаливо. Татко не обичаше Шалан да говори много на празненства, макар винаги да разполагаше нейната маса близо до трапезата за гости.

Никога не ѝ крещеше. Не и направо. Понякога ѝ се щеше да ѝ вика. Може би тогава Юшу нямаше да я презира толкова. Така…

Вратата се отвори със замах. В слабата светлина на прага застана висок мъж с тъмни одежди.

— Какво става? — поиска да узнае татко, стана и стовари длани върху масата. — Кой прекъсва моето празненство?

Мъжът влезе. Лицето му беше толкова дълго и тънко, че изглеждаше като прещипано. Ръкавели на волани се подаваха от меката му кафява дреха. Новодошлият свиваше устни, все едно вижда как нужникът е прелял заради дъжда.

Едното му око беше наситено синьо. Другото — тъмнокафяво. Човекът беше едновременно светлоок и тъмноок. Шалан изтръпна.

Един от даваровите слуги отърча към трапезата и зашепна на татко. Шалан не чу какво казва, ала каквото и да беше, изразът на татко вече не бе така буреносен. Остана изправен, но зяпна.

Неколцина слуги в кафеникави ливреи наобиколиха новодошлия. Той внимателно пристъпи напред, като че се пазеше да не настъпи нещо.

— Пратен съм от Негово Височество, Върховния принц Валам, господар на тези земи. До неговото знание стигна, че из тези краища упорито се носи мрачна мълва. Слухове за смъртта на една светлоока дама.

Той погледна татко в очите.

— Съпругата ми беше убита от любовника си. Който после се самоуби.

— Други разказват нещо различно, Сиятелни господарю Лин Давар. Подобни слухове са… обезпокоителни. Предизвикват недоволството на Негово Височество. Ако някой от подвластните му Сиятелни господари е убил високопоставена светлоока дама, той не може да пренебрегне случая.

Татко не отговори с гневен изблик, както Шалан очакваше. Почна да ръкомаха по посока на Шалан и гостите.

— Вън. Дайте ми място. Ти там, пратеникът. Да поговорим насаме. Няма нужда да влачим кал в коридора.

Семейството на Тавинар станаха, видимо нетърпеливи да си тръгнат. Все пак на излизане момичето хвърли поглед на Балат и прошепна нещо.

Татко погледна Шалан и тя осъзна, че при споменаването на майка ѝ е застинала на място. Продължаваше да седи на масата си.

— Дете мое — тихо каза баща ѝ, — върви да седнеш при братята си.

Тя се оттегли, разминавайки се с пратеника, който пристъпи към високата маса. Какви очи… Това беше Редин, незаконният син на Върховния принц. Говореше се, че баща му го използва за екзекутор и убиец.

Тъй като братята ѝ не бяха изгонени от стаята, те седнаха край камината, достатъчно далеч, та да предоставят на баща си усамотение. Бяха оставили място за Шалан и тя седна сред шумоленето на фината копринена рокля. Дрехата я обгръщаше пищно и я караше да чувства, че тя самата не е от значение и само роклята е важна.

Синът на Върховния принц седна на масата при татко. Поне някой му се противопоставяше. А какво щеше да се случи, ако той реши, че татко е виновен? Какво тогава? Следствие? Шалан не искаше татко да рухне; тя искаше да спре тъмнината, която душеше всички тях. Като че светлината им угасна със смъртта на мама.

Когато мама…

— Шалан? — обади се Балат. — Добре ли си?

Тя се отърси.

— Може ли да видя камите? Докато седях на моята маса, ми се сториха много хубави.

Виким само зяпаше огъня, но Балат ѝ подхвърли своята кама. Шалан я улови неумело, извади я от канията и се възхити как металните гънки отразяваха светлината на огъня.

Момчетата гледаха как огнените духчета танцуват над пламъците. Тримата братя вече не говореха.

Балат погледна през рамо към високата маса.

— Ще ми се да чуя какво обсъждат — прошепна той. — Може би ще го отведат. Подходящо ще е за деянието му.

— Той не уби мама — тихо каза Шалан.

— О? — изсумтя Балат. — И какво стана?

— Аз…

Не знаеше. Не можеше да мисли. Не и за онова време и за онзи ден. Наистина ли татко го направи? Отново ѝ стана студено, въпреки топлината на огъня.

Мълчанието се върна.

Някой… някой трябваше да направи нещо.

— Говорят за растения — каза тя.

Балат и Юшу я погледнаха. Виким зяпаше огъня.

— За растения — безизразно повтори Балат.

— Да. Чувам ги смътно.

— Аз нищичко не чувам.

Шалан сви рамене в пищната рокля.

— Ушите ми са по-добри от твоите. Да, за растения. Татко се оплаква, че дърветата в градините му никога не го слушат, когато ги кара да му се подчиняват. „Листата им опадаха заради някаква болест“, казва той. „Отказват да пуснат нови.“

„Опита ли да ги набиеш за неподчинението?“, пита пратеникът.

„През цялото време“, отговаря татко. „Даже им чупя клоните, а те все така не се подчиняват! Какъв безпорядък. Поне би трябвало да чистят след себе си.“

„Проблем“, казва пратеникът, „понеже не си струва да се пазят дървета без листа. За щастие, знам решението. Един мой братовчед навремето имаше дървета, които се държаха така, и установи, че само трябва да им попее и листата им начаса се появяват отново.“

„Ах, разбира се. Незабавно ще опитам.“

„Надявам се да ти свърши работа.“

„Е, ако стане, наистина ще съм облекчен!“

Братята я зяпаха изумено.

Най-сетне Юшу вирна глава. Той беше най-млад, малко по-голям от Шалан.

— Об… лек… чен…

Балат избухна в смях — достатъчно гръмък, та баща им да ги изгледа.

— Ох, това е ужасно — каза Балат. — Това е чиста ужасия, Шалан. Би трябвало да се засрамиш.

Тя се сгуши в роклята и се усмихна. Дори Виким, по-големият от близнаците, пусна усмивка. Тя не го беше виждала да се смее от… колко време?

Балат изтри очи.

— За миг наистина помислих, че можеш да ги чуеш. Ти, малка Пустоносна. — Той въздъхна дълбоко. — Гръм да го удари, хубаво е.

— Трябва повече да се смеем — каза Шалан.

— Този дом не е място за смях — отвърна Юшу и отпи от виното.

— Заради татко ли? — попита Шалан. — Той е един, а ние сме четирима. Просто трябва да сме по-големи оптимисти.

— Оптимизмът не променя фактите — възрази Балат. — Ще ми се Хеларан да не беше заминавал.

Той удари с юмрук страната на стола.

— Не му завиждай за пътешествията, Тет Балат — меко рече Шалан. — Има толкова много места за виждане, места, които навярно никога няма да посетим. Нека един от нас иде. Помисли за историите, които ще ни донесе. За цветовете.

Балат огледа мрачната стая със стени от черен камък и приглушените червено-оранжеви светлини.

— Цветове. Не бих имал нищо против да има малко повече цвят наоколо.

— Всичко би било приятна промяна след лицето на татко — усмихна се Юшу.

— Хайде сега, не обиждай лицето на татко — отвърна Шалан. — Доста го бива в това да си изпълнява задачата.

— Която е?

— Да ни напомня, че има и по-лоши неща от миризмата му. Наистина твърде благородно Призвание.

— Шалан! — възкликна Виким. Той подчертано не приличаше на Юшу. Мършав и с хлътнали очи, Виким подстригваше косата си толкова ниско, че приличаше на ардент. — Не говори така, където татко може да те чуе.

— Той е погълнат от разговора. Но ти имаш право. Навярно не бива да подигравам нашето семейство. Домът Давар е виден и държелив.

Юшу вдигна чаша. Виким кимна отсечено.

— Разбира се — додаде тя, — същото може да се каже и за някоя брадавица.

Юшу за малко да изплюе виното. Балат отново изрева от смях.

— Прекратете шумотевицата! — кресна татко.

— Празник е! — извика Балат в отговор. — Не поиска ли да се държим по-веденски?

Татко го изгледа сурово и се върна към разговора си с пратеника. Седяха близо един до друг. Стойката на татко беше умоляваща, докато незаконният син на принца се беше пооблегнал, извил вежди и с безизразно лице.

— Бурята да го отнесе, Шалан — продължи Балат. — Кога стана толкова умна?

Умна ли? Та тя не се чувстваше умна. Изведнъж откровеността на думите ѝ я накара да потъне в стола. Те просто се бяха изплъзнали от устните ѝ.

— Това са само неща… само неща, които прочетох в една книга.

— Е, трябва да четеш повечко такива книги, малката — отсъди Балат. — Заради тях тук стана по-светло.

Татко стовари ръка върху масата. Чашите затрепериха и чиниите затракаха. Шалан го погледна притеснено. Той сочеше пратеника с пръст и говореше нещо. Приказваше тихо, а и беше твърде далеч, та тя да разбере, но познаваше този поглед. Виждала го беше неведнъж, преди той да хване пръчката — а веднъж даже и ръжена — и да замахне към някой слуга.

Пратеникът плавно се надигна. Неговата изисканост беше като щит, който отблъскваше гнева на татко.

Шалан му завидя.

— Изглежда, този разговор няма да ме доведе до никъде — високо рече той. Гледаше татко, но тонът му подсказваше, че думите се отнасят до всички. — Дойдох подготвен за подобна неизбежност. Върховният принц ме е овластил и аз много бих искал да узная истината за случилото се в това домакинство. Всеки светлоок по рождение, който може да свидетелства, е добре дошъл.

— Трябва им свидетелството на светлоок — обясни тихо Юшу. — Татко е достатъчно важен, та да не могат просто да го отстранят.

— Имаше един — високо продължи пратеникът, — който беше готов да ни каже истината. Оттогава обаче не е на разположение. Има ли някой от вас неговата смелост? Ще дойдете ли с мен да свидетелствате пред Върховния принц за престъпленията, извършени в тези земи?

Погледна четиримата. Шалан се гушеше в стола си и се мъчеше да изглежда малка. Виким не отместваше очи от пламъците. Юшу сякаш щеше да стане, ала се върна към виното си, изруга и лицето му пламна.

Балат. Балат стисна облегалките на стола, за да се надигне, но срещна погледа на татко. Настойчивостта в очите му оставаше. Когато гневът му гореше, той викаше и хвърляше вещи по слугите.

Сега обаче, когато гневът му се беше поохладил, той беше истински опасен. Тогава татко се смълчаваше. Тогава виковете секваха.

Неговите викове поне.

— Той ще ме убие — прошепна Балат. — Ако кажа и една дума, ще ме убие.

Перченето му се бе стопило. Вече не приличаше на мъж, а на младеж — на уплашено момче.

— Ти можеш да го направиш, Шалан — прошепна Виким. — Татко няма да посмее да те нарани. А и ти наистина видя какво стана.

— Не видях — отвърна тихо тя.

— Ти беше там!

— Не знам какво стана. Не помня.

Това не се случи. Не се случи.

В камината един пън се помести. Балат се вторачи в пода и не стана. Никой от четиримата нямаше да стане. Около тях се завихриха прозрачни цветя, замъглиха се и станаха видими. Духчета на срама.

— Разбирам — рече пратеникът. — Ако някой от вас си… припомни истината в някакъв момент в бъдеще, във Веденар ще има кой да го изслуша с готовност.

— Ти няма да разкъсаш този дом, копеле — каза татко и се надигна. — Ние стоим един до друг.

— С изключение на онези, които вече не могат да стоят, доколкото разбирам.

— Напусни дома ми!

Пратеникът го изгледа с погнуса и се усмихна презрително. Усмивката му говореше: може и да съм копеле, но дори и аз не съм толкова низък като тебе. После със замах излезе от стаята, подбра хората си отвън и от отсечените му нареждания стана ясно, че иска да се върне на път въпреки късния час, та да свърши някаква работа вън от татковите земи.

Когато си отиде, татко положи длани на масата и издиша дълбоко.

— Вън — рече той на четиримата и наведе глава.

Те се поколебаха.

— Вън! — изрева татко.

Избягаха от стаята. Шалан се препъваше подир братята си. Видя как татко потъва в стола и се държи за главата. Подаръкът за нея, красивата огърлица, лежеше забравена в отворената кутия на масата точно пред него.

40 Палона

Себариал сподели каретата си с Шалан. Напуснаха кралския дворец и се отправиха към военния лагер. Шалан се принуди да смълчи Шарка, който продължаваше да жужи тихо в гънките на полите ѝ.

Върховният принц седеше срещу нея, облегнал глава на тапицираната стена, и тихо хъркаше, докато каретата трополеше по пътя. Земята тук беше прочистена от скалните пъпки и по средата имаше редица камъни, които да разделят движението.

Войниците ѝ бяха в безопасност и щяха да я настигнат по-късно. Тя разполагаше с база за действията си и с доход. Покрай напрежението на срещата и оттеглянето на Навани, семейство Колин още не бяха поискали Шалан да им предаде вещите на Ясна. Оставаше ѝ да разговаря с Навани за проучването, но засега денят вървеше наистина доста добре.

Трябваше само да спаси света.

Себариал изхърка и се пробуди от кратката дрямка. Намести се и изтри бузата си.

— Променила си се.

— Моля?

— Изглеждаш по-млада. Докато бяхме вътре, бих предположил, че си на двадесет или двадесет и пет. А сега виждам, че няма как да си на повече от четиринадесет.

— На седемнадесет години съм — сухо отвърна Шалан.

— Все тая — изръмжа Себариал. — Мога да се закълна, че роклята ти беше по-ярка, чертите ти — по-остри и по-красиви… Трябва да е било от светлината.

— Обичайно ли е за Вас да обиждате външността на младите дами? Или го правите само след като лигата Ви е протекла в тяхно присъствие?

Себариал се усмихна.

— Очевидно не си възпитана в двора. Това ми харесва. Но внимавай — ако обидиш неподходящ човек тук, възмездието ще дойде незабавно.

През прозореца на каляската Шалан видя, че най-сетне се доближават до лагер, над който се вее знамето на Себариал. На него бяха изписани глифите себес и лиаил, стилизирани като небесна змиорка в тъмнозлатисто на черен фон.

Войниците при портите отдадоха чест и Себариал разпореди един от тях да доведе войниците на Шалан в имението му, щом пристигнат. Каретата продължи по пътя си, а принцът се облегна и загледа Шалан, като че очакваше нещо.

Тя не се досещаше какво. Навярно го разбираше неправилно. Насочи вниманието си към гледката през прозореца и скоро установи, че това място е военен лагер само по име. Улиците бяха по-прави отколкото щяха да са в един естествено разраснал се град, но по тях цивилните бяха много повече от войниците.

Подминаха пивници, открити пазари, продавници и високи постройки, където сигурно можеха да живеят по десетина отделни семейства. По повечето улици се тълпеше народ. Мястото не беше разнообразно и ярко като Карбрант, ала сградите бяха от здрав камък и дърво и бяха издигнати плътно една до друга, за да се поддържат.

— Куполообразни покриви — установи тя.

— Инженерите ми казват, че така отблъскват ветровете по-добре — гордо отвърна Себариал. — Имаме и сгради със заоблени ъгли и страни.

— И колко много хора!

— Почти всички са постоянни жители. Имам повече шивачи, занаятчии и готвачи от всеки друг лагер. Вече създадох дванадесет манифактури — платове, обуща, керамика, няколко мелници. Освен това държа и стъклодухачите.

Шалан го погледна. Гордостта в гласа му никак не прилягаше на написаното от Ясна. Разбира се, повечето от бележките и сведенията ѝ за Върховните принцове идваха от редките посещения на Пустите равнини, всички те — отдавнашни.

— Доколкото чух, Вашата армия е една от най-неуспелите във войната срещу паршендите.

Очите на Себариал блеснаха.

— Другите преследват лесна печалба от скъпоценните ядра, а за какво ще си харчат парите? Моите тъкачници скоро ще произвеждат униформи, които ще са много по-евтини от вносните, а земеделците ми ще дадат храна, която ще е много по-разнообразна от Превърнатата. Отглеждам и лавис, и талев, да не споменаваме свинефермите ми.

— Лукава змиорка. Докато другите воюват, Вие строите стопанство.

— Налагаше се да внимавам — довери ѝ Себариал и се приведе напред. — В началото не исках те да забележат какво правя.

— Умно. А защо ми казвате?

— Без друго ще разбереш, ако работиш с моите писари. Пък и потайността вече не е важна. Манифактурите работят, а армиите ми излизат на платата по-малко от веднъж месечно. Плащам си на Далинар глоба, задето избягвам изпращането на войска и го принуждавам да търси друг, обаче си струва парите. Все пак, по-умните Върховни принцове разбраха с какво съм се захванал. А другите просто си мислят, че съм ленив глупак.

— Значи не сте ленив глупак?

— Ами! Точно такъв съм си! — възкликна той. — Войната е тежка работа. Войниците мрат, та се налага да плащам на семействата им. Цялата история е безполезна от край до край. — Той погледна през прозореца. — Преди три години разбрах тайната. Всичко живо идваше тук, обаче никой не приемаше това място като нещо постоянно. Въпреки стойността на скъпоценните ядра, които обезпечаваха присъствието на Алеткар тук завинаги…

Себариал се усмихна.

Каретата най-сетне спря пред скромна по размери господарска къща между по-високите жилищни сгради. Къщата имаше градини с декоративен шистокор, павирана алея и даже няколко дървета. Внушителна, макар и не по размер, постройката беше в изискан класически стил, с колонада отпред. Редицата по-високи сгради зад къщата представляваше отличен ветролом.

— Май ще имаме стая за тебе. В избата. Като че никога не ми стига мястото за всичките работи, дето се очаква да притежавам. Три пълни набора мебелировка за вечери. Ба! Все едно съм се засилил да каня гости.

— Наистина нямате високо мнение за другите, нали? — попита Шалан.

— Мразя ги. Обаче се старая да мразя всички. Така няма опасност да пропусна някой, който особено си заслужава. Както и да е, пристигнахме. Не очаквай да ти подам ръка да слезеш.

Шалан нямаше нужда от него — един лакей доприпка и ѝ помогна да слезе на каменните стъпала край алеята. Друг отиде при Себариал, който го наруга, но прие помощта.

Дребна жена в хубава рокля стоеше с ръце на кръста на стълбището на къщата. Имаше къдрави тъмни коси. Значи от северен Алеткар?

— Ах — въздъхна Себариал, докато двамата с Шалан крачеха към жената. — Проклятието на моето съществувание. Постарай се да сдържаш смеха си, докато се разделим. Крехката ми и стара суетна особа вече не се справя с подигравките.

Шалан го погледна объркано.

А после жената заговори.

— Моля те кажи ми, че не си я отвлякъл, Тури.

Не, въобще не е от алетите, прецени Шалан и опита да определи акцента на жената. Хердазийка. Особените грапави като камък нокти го доказваха. Беше тъмноока, но хубавите дрехи показваха, че не е слугиня.

Разбира се. Наложницата.

— Тя настоя да дойде с мен, Палона — заобяснява Себариал, докато се качваше по стълбите. — Не успях да я разубедя. Ще трябва да ѝ дадем стая или нещо подобно.

— И коя е тя?

— Чужденка някаква. Когато каза, че иска да дойде при мен, това явно подразни стария Далинар, та ѝ разреших. — Той позамълча, а после попита Шалан — Как ти беше името?

— Шалан Давар — отвърна тя и се поклони на Палона. Може и да беше тъмноока, ала личеше, че тя е главата на това домакинство.

Хердазийката шавна с вежда.

— Е, възпитана е, значи сигурно няма да ѝ пасне тук. Честно ти казвам, не мога да повярвам, че си прибрал у дома една случайна жена, само защото си помислил, че това ще ядоса някой от останалите Върховни принцове.

— Ба! Жено, ти ме държиш под чехъл повече от всеки друг мъж в цял Алеткар…

— Не сме в Алеткар.

— … а аз дори не съм женен, Бурята да го отнесе!

— Няма да се омъжа за теб, така че престани да се натискаш — отвърна Палона, скръсти ръце и почна преценяващо да оглежда Шалан от глава до пети. — Твърде млада е за тебе.

Себариал се ухили.

— Вече използвах това. За Рутар. Приятно беше — така взе да плюе, че за малко да го помисля за буря.

Палона се усмихна, после му махна да влиза.

— В кабинета ти има греяно вино с подправки.

Себариал се потътри към вратата.

— Храна?

— Изгони готвача, не помниш ли?

— Ох, така беше. А ти можеше да сготвиш.

— И ти можеше.

— Ба. Няма полза от тебе, жено! Само ми харчиш парите. Я ми напомни защо те търпя.

— Защото ме обичаш.

— Не може да е това — възрази Себариал и поспря пред предните врати. — Аз не съм способен да обичам. Голям темерут съм. Добре де. Направи нещо с това момиче.

После влезе вътре.

Палона кимна на Шалан да иде при нея.

— Какво всъщност стана, дете?

— Той не каза нищо невярно — отговори Шалан и усети, че се изчервява. — Обаче пропусна някои подробности. Дойдох тук заради уговорения ми брак с Адолин Колин. Прецених, че ако отседна в дома на Колин, ще бъда прекалено ограничена, затова потърсих други възможности.

— Ха. От това излиза, че всъщност Тури…

— Не ме наричай така! — долетя глас отвътре.

— … старият глупак е направил нещо политически умно.

— Е, аз наистина леко го принудих да ме вземе. И намекнах публично, че ще ми дава много щедра издръжка.

— Прекалено щедра! — обади се Себариал от къщата.

— Да не би той… да стои вътре и да подслушва? — попита Шалан.

— Много го бива да се прокрадва — обясни Палона. — Хайде, ела. Да те настаним. Гледай да кажеш на мен каква издръжка ти е обещал — дори като намек. Ще се погрижа да бъде изпълнено.

Няколко слуги разтовариха сандъците на Шалан от каретата. Войниците ѝ още не бяха дошли. Тя се надяваше да не са се забъркали в неприятности. Последва Палона в къщата, която беше обзаведена в подобаващ на екстериора класически стил. Много мрамор и кристал. Статуи със златни елементи. Широко извито стълбище към балкон на втория етаж, над вестибюла. Шалан не забеляза Върховния принц да се прокрадва или да прави нещо друго наоколо.

Палона я отведе в хубаво жилище в източното крило. Стаите бяха бели и богато обзаведени. Яките каменни стени и подове се омекотяваха от копринени драперии и дебели килими. Надали заслужаваше подобен разкош.

Май не трябва да се чувствам така, каза си Шалан, докато Палона проверяваше дали в шкафа има хавлии и спално бельо. Сгодена съм за принц.

Ала разкошната обстановка ѝ напомни за баща ѝ. Дантелите, скъпоценностите, коприната, които той ѝ подаряваше в опит да я накара да забрави за… отминалите времена…

Шалан примигна и се обърна към Палона, която ѝ говореше нещо.

— Извинете?

— Слугите — обясни Палона. — Имаш ли прислужница?

— Не, но имам осемнадесет войника и петима роби.

— Които ще ти помагат да се преобличаш?

Шалан се изчерви.

— Имам предвид, че бих искала те да бъдат настанени, ако можете да уредите това.

— Мога — ведро отговори Палона. — Даже мога да намеря за тях нещо смислено за вършене. Приемам, че ще искаш да им се плаща от твоята издръжка. Както и на прислужницата, която ще ти предоставя. Храната се сервира на втората камбана, по пладне и на десетата камбана. Ако искаш нещо в друг час, попитай в кухните. Готвачът може и да те наругае — стига да успея да го придумам да се върне. Имаме дъждовна цистерна, затова обикновено има течаща вода. Ако искаш топла вода за баня, на момчетата ще им трябва около час да подгреят.

— Течаща вода? — нетърпеливо попита Шалан. За пръв път беше видяла такова нещо в Карбрант.

— Дъждовна цистерна — уточни Палона и посочи нагоре. — При всяка буря се пълни, а формата ѝ е такава, че задържа крема. Не я ползвай до пладне в деня след бурята, защото тогава водата още е кафява. А ти изглеждаш доста развълнувана от всичко това.

— Прощавайте. Нямахме такива неща в Я Кевед.

— Добре дошла в цивилизацията. Вярвам, че си оставила тоягата и набедрената препаска пред портите. А сега нека ти потърся прислужница.

Дребничката жена тръгна да излиза.

— Палона? — обади се Шалан.

— Кажи, дете?

— Благодаря Ви.

Палона се усмихна.

— Ветровете са свидетел, че не си първата, която той води вкъщи. Някои даже останахме.

Палона излезе.

Шалан приседна на бялото плюшено легло и потъна почти до шията. От какво беше направено? Въздух и пожелания? Струваше ѝ се разкошно.

Потропвания известиха пристигането на слугите със сандъците в нейната дневна — нейната дневна. Излязоха след миг и затвориха вратата. За пръв път от много време насам Шалан установи, че не се налага да се бори за оцеляване или да се тревожи, че някой от спътниците ѝ може да я убие.

Затова заспа.

41 Белези

Каладин опря пръсти в стената на пропастта. Зад него се строяваха мъжете от Мост Седемнадесет.

Помнеше колко се страхуваше от пропастите при първото слизане. Боеше се да не би проливните дъждове да предизвикат наводнение, докато хората му прибират имуществото от мъртвите. Малко се изненада, че Газ не намери как да прати Мост Четири на работа в пропастите „случайно“ в някой ден с буря.

Мост Четири понесе наказанието и прие пропастите като свои. Каладин с изумление осъзна, че слизайки долу се почувства повече у дома си, отколкото ако се бе върнал в Огнекамък при своите родители. Пропастите му принадлежаха.

— Момчетата са готови, сър — съобщи Тефт и застана до него.

— Къде беше миналата вечер? — попита Каладин и вдигна поглед към тясната ивица небе.

— Не бях на смяна, сър. Отидох да поразгледам пазара. Трябва ли да докладвам за всяка дреболия?

— Беше на пазар в бурята?

— Може за малко да съм загубил представа за времето… — смотолеви Тефт и отмести поглед.

Каладин искаше да го поразпита, ала Тефт имаше право на личен живот. Те вече не са мостови. Не са длъжни да са заедно през цялото време. Ще започнат свой живот.

Щеше му се да ги насърчи. Ала беше притеснително. Ако не знае къде се намират всички, как би могъл да се погрижи за безопасността им?

Обърна се да огледа Мост Седемнадесет — пъстра сбирщина. Някои бяха роби, купени за служба на мостовете. Други бяха престъпници, макар в армията на Садеас престъпление, наказвано с пращане в мостовите отряди, да беше на практика всичко. Дългове, обида на офицер, сбиване.

— Вие сте Мост Седемнадесет — заговори Каладин, — под командата на сержант Питт. Вие не сте войници. Може и да носите униформа, ала още не ви приляга. Нещо като маскарад. Ще променим това.

Мъжете се размърдаха и взеха да се озъртат. При все че Тефт работеше с тях и с другите отряди вече от седмици, хората още не се възприемаха като войници. И докато това продължаваше, те все щяха да държат копията под причудлив ъгъл, да се кокорят лениво при повикване и да шават в строя.

— Пропастите са мои — продължи Каладин. — Позволявам ви да се упражнявате тук. Сержант Питт!

— Слушам! — откликна Питт и застана мирно.

— Имаш да работиш с мърлява камара довлечени от бурята отломки, но аз съм виждал и по-лошо.

— Трудно ми е да повярвам, сър!

— Повярвай — отвърна Каладин и огледа хората. — Аз бях в Мост Четири. Лейтенант Тефт, твои са. Накарай ги да се поизпотят.

— Тъй вярно — викна Тефт. Почна да раздава заповеди, а Каладин нарами копието и тръгна по-навътре в пропастта. Привеждането на двадесетте отряда в състояние на годност за бой щеше да е бавно, но Тефт бе успял да обучи поне сержантите. Дано Вестителите дадат това обучение да свърши работа и при редниците.

Щеше му се да може да обясни поне на себе си защо е толкова нетърпелив за обучението на хората. Чувстваше, че се надпреварва с нещо. Ала не знаеше с какво. Писанието на стената… В името на Бурята, тревожеше го. Тридесет и седем дни.

Мина край Сил, която седеше на листото на някакво къдроцветно, поникнало от стената. Растението се затвори, когато Каладин приближи. Сил не забеляза и остана да седи във въздуха.

— Какво искаш, Каладин? — попита тя.

— Да опазя живота на моите хора — веднага отвърна той.

— Не, това е, което искаше.

— Да не намекваш, че не държа на тяхната безопасност?

Сил се плъзна към рамото му, като че понесена от силен вятър. Седна със скръстени крака като дама, а полите ѝ се вееха с всяка негова крачка.

— В Мост Четири ти посвети всичко на спасяването им. Е, спасени са. Не можеш да вардиш всички като… хмм… като че ли си…

— Мъжки курл, който пази яйцата?

— Именно! А какво е курл?

— Ракообразно. На ръст колкото дребен брадвохрът. Прилича на кръстоска между краб и костенурка.

— Ооо — възкликна Сил. — Искам да видя такова животно!

— Не виреят тук.

Каладин продължи да крачи с поглед, вперен напред, та се наложи Сил да го ръчка по врата, докато ѝ обърне внимание. После пресилено завъртя очи.

— Значи признаваш, че хората ти са в относителна безопасност. И така, ти всъщност не отговори на въпроса ми. Какво искаш?

Каладин вървеше край камари кости и клони, обрасли с мъх. Над една купчина се кълбяха духчета на загниването и духчета на живота. Малките зелени точки проблясваха около ластарите, които някак неуместно бяха покарали от мъртвите.

— Искам да победя убиеца — отговори Каладин и сам се изненада на силата на чувствата си.

— Защо?

— Защото работата ми е да защитавам Далинар.

Сил поклати глава.

— Не е това.

— Какво? Да не мислиш, че си станала толкова добра в разгадаването на човешките помисли?

— Не на всички хора. Само на твоите.

Каладин изсумтя и внимателно заобиколи някаква тъмна локва. Нямаше да е хубаво да прекара остатъка от деня с мокри ботуши. Новият чифт не беше достатъчно непромокаем.

— Може би искам да победя убиеца, защото той е виновен за всичко това. Ако не беше убил Гавилар, Тиен нямаше да постъпи в армията и аз нямаше да го последвам. Тиен нямаше да умре.

— Да не мислиш, че Рошоне нямаше да намери друг начин да отмъсти на баща ти?

Рошоне беше градоначалник в родното място на Каладин, в Алеткар. Пращането на Тиен във войската беше неговото дребнаво отмъщение, задето бащата на Каладин не се показа достатъчно добър лекар и не спаси сина му.

— Сигурно щеше да направи нещо друго — призна Каладин. — И все пак, убиецът заслужава смъртта си.

Той чу другите, преди да стигне при тях; гласовете им отекваха в приличното на пещера дъно на пропастта.

— Опитвам да обясня, че никой не задава правилните въпроси — чу се гласът на Сигзил с неговия учен азирски изговор. — Наричаме паршендите диваци и всеки казва, че не са виждали хора до деня, в който се натъкнали на експедицията на алетите. Ако това е вярно, каква буря тогава им е довяла убиец шин? При това убиец шин, който е Повелител на стихиите, не по-малко.

Каладин пристъпи в светлината на техните сфери, пръснати по дъното. То беше прочистено след последното слизане на Каладин тук. Сигзил, Скалата и Лопен го очакваха, седнали на големи камъни.

— Да не би да внушаваш, че Убиецът в бяло всъщност не е работил за паршендите? — попита той. — Или че паршендите лъжат, че са били напълно откъснати от света?

— Нищо не внушавам. Моят учител ме научи да задавам въпроси и аз това правя. В цялата работа има нещо безсмислено. Народът шин ненавижда чужденците до крайност. Шин рядко напускат родината си и нито един от тях не служи като наемник. А сега този се е заловил да избива кралете? С Меч? И още ли работи за паршендите? Ако е така, защо чакаха толкова дълго, преди отново да го пратят срещу нас?

— Има ли значение за кого работи? — попита Каладин и вдъхна Светлина.

— Има, разбира се — отвърна Сигзил.

— Защо?

— Защото това е въпрос — докачи се Сигзил. — Пък и ако установим кои са истинските му господари, можем да добием представа за тяхната цел. Като знаем това, ще ни бъде по-лесно да го победим.

Каладин се усмихна, после опита да тича нагоре по стената.

Падна на гръб и въздъхна.

Над него се приведе главата на Скалата.

— Забавно за гледане. Обаче това нещо, сигурен ли си, че действа?

— Убиецът вървеше по тавана — обясни Каладин.

— Убеден ли си, че не е правил като нас? Да е залепвал предмети с помощта на Светлината? — усъмни се Сигзил. — Може да е поръсил тавана със Светлина, после да е скочил и да е залепнал там.

— Не — отговори Каладин и от устните му се отдели Светлина. — Той скочи нагоре и се приземи на тавана. После притича надолу по стената и някак запрати Адолин към тавана. Принцът не залепна, той падна нагоре. — Каладин наблюдаваше как Светлината му се издига и изчезва. — И накрая убиецът… излетя.

— Ха! — обади се Лопен от своя камък. — Знаех си. Щом разучим тая работа, кралят на цял Хердаз ще ми рече: „Лопен, ти светиш и това е впечатляващо. А при това можеш и да летиш. Ето защо давам да се ожениш за дъщеря ми.“

— Кралят на Хердаз няма дъщеря — уточни Сигзил.

— Няма ли? Значи са ме лъгали през цялото време!

— Нима не познаваш кралското семейство у вас? — попита Каладин.

— Гон, не съм стъпвал в Хердаз от пеленаче. Напоследък в Алеткар и Я Кевед има толкова хердазийци, колкото и в старата родина. Гръм да ме удари, че аз съм си алет! Само дето не съм толкова висок и толкова кисел.

Скалата подаде ръка на Каладин и му помогна да стане. Сил се бе настанила на стената.

— Знаеш ли как става това? — попита я Каладин.

Тя поклати глава.

— Но убиецът е Бягащ по вятъра.

— Така ли? — отвърна Сил. — Нещо като теб? Може би. — Тя сви рамене.

Сигзил проследи погледа на Каладин.

— Ще ми се да можех да го видя — продума той. — Това ще е… А! — Той скокна назад и посочи с пръст. — То прилича на човече!

Каладин въпросително шавна вежди.

— Харесвам го — обясни Сил. — Освен това, Сигзил, аз съм „тя“, а не „то“, много благодаря.

— Духчетата се делят на полове? — изуми се Сигзил.

— Разбира се. Макар навярно това да има нещо общо с начина, по който хората ни възприемат. Олицетворяване на природните стихии или някаква подобна безсмислица.

— Това не те ли притеснява? — попита Каладин. — Че може да си творение на човешкото възприятие?

— А ти си творение на твоите родители. Кой го е грижа как сме родени? Аз мога да мисля. И това е хубаво. — Сил се усмихна пакостливо, после литна като панделка от светлина към Сигзил, който, видимо вцепенен, бе поседнал на камъка. Спря точно пред него и си върна образа на млада жена. Сетне се приведе напред и преправи лицето си досущ като сигзиловото.

— А! — пак викна Сигзил и заотстъпва. Сил се разкикоти и прие своето лице.

Той погледна Каладин и се хвана за главата.

— Тя говори… говори като истински човек. Разправят, че Нощната Пазителка навярно била способна на това… Могъщите духчета. Огромните.

— Нима ме нарича огромна? — обади се Сил и наклони глава. — Не знам какво да мисля за това.

— Сигзил, Бягащите по вятъра можели ли са да летят? — попита Каладин.

Азишът предпазливо седна и продължи да зяпа Сил.

— Преданията и легендите не са по моята част. Аз разказвам за различни страни и така правя света по-малък и помагам на хората да се разбират едни други. Чувал съм легенди за танцуващи сред облаците хора, ала кой може да каже кое е измислица и кое е истина в толкова стари истории?

— Трябва да разберем това — рече Каладин. — Завръщането на убиеца.

— Добре — намеси се Скалата. — Подскачай по стената още малко. Няма да ти се смея толкова.

Той седна на камък и взе някакво ситно раче от земята. Огледа го, после го пъхна в уста и задъвка.

— Пфу — каза Сигзил.

— Вкусно е — обясни Скалата, дъвчейки. — Но със сол и мазнина е по-добре.

Каладин огледа стената, после затвори очи и вдиша още Светлина на Бурята. Усети как бие по стените на вените и артериите му, как се мъчи да избяга. Тласкаше го напред. Да скача, да се движи, да действа.

— И тъй — обърна се Сигзил към останалите, — приемаме ли, че Убиецът в бяло е прерязал парапета на кралския балкон?

— Ба — отсъди Скалата. — Защо му е да прави това? Можеше да го убие по-лесно.

— Аха — съгласи се Лопен. — Може парапетът да е работа на някой от другите Върховни принцове.

Каладин отвори очи и огледа ръката си — дланта опряна в хлъзгавата стена на пропастта, лакътят изправен. От кожата му се надигаше Светлина. Усукваше се и се изпаряваше във въздуха.

Скалата кимна.

— Всички Върховни принцове искат кралят да умре, ако и да не говорят за това. И един от тях е пратил саботьор.

— И как този саботьор се е добрал до балкона? — попита Сигзил. — Трябва да му е отнело известно време да среже парапета. Беше метален. Освен… колко гладък беше срезът, Каладин?

Каладин присви очи и загледа как Светлината се издига. Беше чиста сила. Не. Сила не бе подобаващо определение. Беше стихия, като онези, които управляват вселената. Които карат огъня да гори, камъните да падат, светлината да сияе. Тези клъбца Светлина бяха стихии, сведени до някаква първична форма.

Можеше да я ползва. Да я ползва за…

— Кал? — чу се гласът на Сигзил, макар и далечен. Като незначително жужене. — Колко гладко беше срязан парапетът? Възможно ли е да е ползван Меч?

Гласът избледня. За миг на Каладин му се стори, че вижда сенки от несъществуващ свят, от друго място. А там, в далечното небе, слънцето беше обгърнато от облаци като в коридор.

Там.

Той накара стената да стане долу.

Изведнъж ръката се оказа единствената му опора. Той падна с пъшкане върху стената. Усещането му за нещата наоколо се върна като взрив. Само че сега гледната му точка беше странна. Изправи се на крака и установи, че стои върху стената.

Отстъпи малко назад. За него стената беше под, а тримата мостови, които стояха на истинския под, изглеждаха като на стената…

Ще стане объркващо, помисли той.

— Охо — възкликна Лопен и се надигна развълнувано. — Ех, наистина ще бъде забавно. Потичай нагоре по стената, ганчо!

Каладин се поколеба, после се обърна и затича. Все едно беше в пещера: двете стени на пропастта бяха дъното и таванът. Те постепенно се приближаваха, докато той тичаше към небето.

Каладин се усмихна от усещането за бурята. Сил се носеше край него и се смееше. Колкото повече се изкачваха, толкова по-тясна ставаше пропастта. Каладин забави ход и сетне спря.

Сил се стрелна пред него и излезе, като че изскачаше от пещера. Завъртя се като панделка от светлина.

— Ела! — извика го тя. — Навън, на платото! На слънце!

— Има съгледвачи. Търсят скъпоценни ядра.

— Все едно. Излез. Спри да се криеш, Каладин. Бъди.

Долу Лопен и Скалата викаха от вълнение. Каладин се взираше в синьото небе навън.

— Трябва да знам — прошепна той.

— Да знаеш?

— Питаш ме защо защитавам Далинар. Трябва да знам дали той наистина е какъвто изглежда, Сил. Трябва да знам дали някой от тях заслужава доброто си име. Това ще ми каже…

— Ще ти каже? — възкликна Сил и порасна колкото истинска млада жена, застанала на стената. Беше висока почти колкото него. Роклята ѝ чезнеше в мъгла. — Какво ще ти каже?

— Дали честта е мъртва — прошепна Каладин.

— Да, мъртва е — Всемогъщият е мъртъв. Но продължава да живее в хората. И в мен.

Каладин се свъси.

— Далинар Колин е добър човек — рече Сил.

— Приятел е с Амарам. Може вътре в себе си да е като него.

— Сам не си вярваш.

— Трябва да знам, Сил — настоя Каладин и пристъпи напред. Опита да я хване за ръка, все едно беше човек, ала тя бе твърде безплътна. Дланта му мина през нея.

— Не мога просто да вярвам. Нужно ми е да знам. Попита ме какво искам. Е, това искам. Искам да знам мога ли да се доверя на Далинар. И дали мога…

Той кимна по посока на дневната светлина отвъд пропастта.

— Ако мога, ще му кажа на какво съм способен. Ще вярвам, че поне един светлоок няма да се помъчи да ми отнеме всичко. Като Рошоне. Като Амарам. Като Садеас.

— И ще ти струва това?

— Сил, казах ти, че бях пречупен.

— Не, ти се прероди. Случва се с хората.

— С другите хора — рече Каладин и попипа белезите на челото си. Защо не зараснаха от светлината? — За мен още не съм сигурен. Ала ще защитавам Далинар Колин с всички сили. Ще науча кой е той, кой е той наистина. Тогава навярно… ще му дадем неговия Сияен рицар.

— А Амарам? С него какво ще правиш?

Болка. Тиен.

— Него ще убия.

— Каладин — каза Сил и сключи ръце пред себе си, — не допускай това да те разруши.

— Не може — отвърна той и Светлината му избяга. Куртката му провисна назад, към земята; косата му също. — Амарам вече се погрижи.

Земята дойде на мястото си и Каладин падна назад. Вдъхна Светлина и когато вените му отново се оживиха и пламнаха, се завъртя във въздуха. Падна на крака сред взрив от сила и Светлина.

Докато се изправяше, тримата мостови стояха мълчаливо.

— Това — обади се Скалата — беше едно много бързо слизане. Ха! Обаче нямаше падане по лице, което щеше да е забавно. И тъй, получаваш тихи ръкопляскания.

Рогоядецът заръкопляска. Наистина тихо. Лопен обаче се развика тържествуващо, а Сигзил закима с широка усмивка.

Каладин изсумтя и грабна мях вода.

— Парапетът наистина беше прерязан с Меч, Сигзил — рече той и отпи. — И не, не го е извършил Убиецът в бяло. Това покушение срещу Елокар беше твърде нескопосно.

Сигзил кимна.

— Нещо повече — продължи Каладин. — Парапетът ще да е бил прерязан след бурята онази нощ. В противен случай вятърът щеше да го отнесе. Значи, нашият саботьор, Мечоносец, някак е излязъл на балкона след бурята.

Лопен поклати глава и улови подхвърления от Каладин мях.

— От нас се очаква да повярваме, че един от Мечоносците в лагера се е промъкнал в двореца и е излязъл на балкона ли, гон? И никой не го е забелязал?

— Може ли някой друг да прави така? — попита Скалата и посочи стената на пропастта. — Да върви нагоре?

— Съмнявам се — отговори Каладин.

— Въже — заключи Сигзил.

Всички го погледнаха.

— Ако исках да вкарам Мечоносец в двореца, щях да подкупя някой слуга да спусне въже — обясни Сигзил и сви рамене. — Лесно може да се изнесе въже на балкона, например вързано под дрехите на слугата. Саботьорът и може би неколцина негови приятели биха могли да се изкатерят по въжето, да срежат парапета, да разчовъркат мазилката и да се спуснат обратно. После съучастникът срязва въжето и се прибира.

Каладин кимна бавно.

— Значи така — обобщи Скалата. — Откриваме кой е излизал на балкона след бурята и знаем кой е съучастникът. Лесно! Ха. Може пък да не си съвсем празноглав, Сигзил. Не. Може би само мъничко.

Каладин се разстрои. На балкона във времето между бурята и мига, в който кралят едва не падна, беше Моаш.

— Ще поразпитам — каза Сигзил и се надигна.

— Не — бързо отвърна Каладин. — Аз ще проверя. Не казвайте никому и дума за това. Искам да разбера каквото мога.

— Добре — съгласи се Сигзил и кимна към стената. — Можеш ли да го направиш отново?

— Още изпитания ли? — въздъхна Каладин.

— Имаме време — обясни Сигзил. — Пък и вярвам, че на Скалата му се ще да види как падаш по лице.

— Ха!

— Добре. Но ще се наложи да ползвам някои от сферите, с които осветяваме пропастта. — Той хвърли поглед на сферите, които лежаха на купчинки върху твърде чистото дъно. — Впрочем, защо сте разчистили това място?

— Да сме разчистили? — учуди се Сигзил.

— Аха. Не беше нужно да местите останките, дори ако са скелети. Тук…

Каладин млъкна, когато Сигзил вдигна една сфера към стената и разкри нещо, което беше останало незабелязано. Дълбоки драскотини, смъкнат мъх, надрана скала.

Пропастно чудовище. Едно от грамадните същества бе минало оттук и могъщото му туловище беше отмъкнало всичко.

— Не допусках, че идват толкова близо до лагерите — каза той. — Може би не бива да обучаваме момчетата тук долу за известно време. Просто за всеки случай.

Другите кимнаха.

— Вече го няма — разсъди Скалата. — Иначе досега да сме изядени. Очевидно е. Значи, да се връщаме към обучението.

Каладин кимна, ала драскотините по стената го преследваха, докато се упражняваше.

Няколко часа по-късно те водеха група изтощени бивши мостови обратно към казармите. Колкото и да бяха уморени, мъжете от Мост Седемнадесет изглеждаха по-бодри, отколкото преди да слязат в пропастта. А още повече се опериха, когато стигнаха казармата си и завариха там един от чираците на Скалата, който им готвеше грамаден казан яхния.

Вече бе тъмно, когато Каладин и Тефт се прибраха в казармата на Мост Четири. Тук готвеше друг от чираците, а Скалата, който беше пристигнал малко по-рано, опитваше и намираше кусури. Шен вървеше подир Скалата и събираше паници.

Нещо не беше наред.

Каладин спря точно преди да навлезе в светлината от огнището и Тефт застина до него.

— Нещо не е както трябва.

— Аха — съгласи се Каладин и огледа хората. Бяха се струпали от едната страна на огнището, някои седяха, а други стояха прави в група. Смехът им беше насилен, стойките им — притеснени. Когато обучиш хора за война, те почват да заемат бойни позиции, когато не са спокойни. Нещо от другата страна на огъня ги плашеше.

Каладин пристъпи на светло и видя, че там седи някакъв младеж в хубава униформа. Ръцете му бяха отпуснати край тялото, а главата му беше наведена. Ренарин Колин. Той някак странно се поклащаше напред-назад и зяпаше в земята.

Каладин се отпусна.

— Сиятелни господарю — продума той и пристъпи към принца. — Нуждаете ли се от нещо?

Ренарин скокна на крака и отдаде чест.

— Бих искал да служа под твое командване, сър.

Каладин изстена на ум.

— Нека си поприказваме настрани от огнището, господарю. — Той улови длъгнестия момък за ръката и го отведе по-далече от ушите на другите.

— Сър — тихо подзе Ренарин. — Аз искам…

— Не бива да ме наричате „сър“ — прошепна Каладин. — Вие сте светлоок. Гръм да го удари, Вие сте син на най-могъщия човек в цял Източен Рошар.

— Искам да служа в Мост Четири — каза Ренарин.

Каладин се почеса по челото. Докато беше роб и имаше да се справя с много по-големи трудности, бе забравил главоболията, когато човек си има работа с високородни светлооки. Навремето може и да мислеше, че е чувал най-чудатите от нелепите им искания. Явно не бе така.

— Не можете да служите в Мост Четири. Ние сме телохранители на Вашето семейство. Какво ще правите? Ще охранявате себе си?

— Няма да съм в тежест, сър. Ще работя здраво.

— Не се и съмнявам, Ренарин. Кажете, защо искате да служите в Мост Четири?

— Баща ми и брат ми — заговори Ренарин със сведено лице — са воини. Бойци. Аз не съм, в случай че не си забелязал.

— Да. Нещо във връзка с…

— Телесната ми болест. Имам слабост на кръвта.

— Това е простонародно описание на множество различни заболявания. От какво страдате всъщност?

— Епилепсия. Ще рече…

— Да, да. Идиопатично ли е, или симптоматично?

Ренарин стоеше съвършено неподвижно в мрака.

— Ъ…

— От нараняване на главата ли беше предизвикано, или просто понякога се появява без причина?

— Имам го от дете.

— Колко сериозни са гърчовете?

— Не особено. Не е толкова зле, колкото всички казват. Не е като да падна на земята и да се загърча, както хората си мислят. Ръката ми се свива няколко пъти или потрепервам няколко мига, без да мога да се овладея.

— И оставате в съзнание?

— Аха.

— Вероятно е миоклонично. Давали ли са Ви горчивка за дъвчене?

— Хмм. Да. Не знам дали помага. Свиването не е цялата беда. Много често, когато то се случи, ставам наистина слаб. Особено от едната страна на тялото.

— А, би могло да е свързано с пристъпите. Случвало ли Ви се е трайно отпускане на мускулите, неспособност да се усмихвате с едната страна на лицето например?

— Не. Откъде знаеш толкова много? Не си ли войник?

— Поназнайвам малко полева медицина.

— Полева медицина… за епилепсия?

Каладин се прокашля в шепа.

— Добре. Разбирам защо не искат да влизате в сражение. Виждал съм войници с наранявания, които предизвикват подобни симптоми. Военните лекари винаги ги освобождават от служба. Не е срамно да не сте годен за бой, Сиятелни господарю. Не всеки мъж е потребен за войната.

— Да бе — горчиво рече Ренарин. — Всички така ми казват. И после до един се връщат на бойното поле. Ардентите твърдят, че всяко Призвание е важно, а какво ни учат за отвъдното? Че животът след смъртта е една голяма битка за отвоюване на Селенията на Покоя. Че най-добрите войници в този живот се прославят и в другия.

— Ако животът след смъртта е наистина една голяма битка, то аз се надявам да свърша в Преизподнята. Поне там ще мога да си подремна. Както и да е. Вие не сте войник.

— Искам да бъда.

— Сиятелни господарю…

— Няма да е нужно да ми възлагаш нещо важно — настоя Ренарин. — Дойдох при теб вместо в някой друг батальон, понеже повечето от твоите войници са патрули. Ако патрулирам, няма да съм изложен на голяма опасност и пристъпите ми няма да навредят никому. Но поне ще мога да видя, да почувствам какво е.

— Аз…

Ренарин не млъкна. Каладин никога не беше чувал толкова приказки накуп от иначе тихия момък.

— Ще се подчинявам на заповедите ти. Отнасяй се към мен като към новобранец. Когато съм тук, аз не съм син на принца, не съм светлоок. Аз съм просто войник. Моля те. Искам да участвам. Когато Адолин беше малък, баща ни го прати да служи в отряд копиеносци за два месеца.

— Наистина ли? — попита Каладин, искрено изненадан.

— Татко каза, че всеки офицер трябва да носи службата на войниците си. Сега аз имам Меч и Броня. Ще участвам във войната, а никога не съм усещал какво е да си истински войник. Мисля, че това тук ще е най-близкото, до което мога да се добера. Моля те.

Каладин скръсти ръце и огледа младежа. Ренарин изглежда гореше от желание. Наистина гореше. Беше свил ръце в юмруци, но Каладин не видя кутийката, с която момъкът си играеше, когато биваше нервен. Почнал беше да диша дълбоко, но стоеше с вдигната глава и гледаше напред.

По някаква причина идването при Каладин да го моли ужасяваше младежа. Ала го бе направил. А може ли човек да изисква нещо повече от един новобранец?

Аз наистина ли обмислям молбата му? Изглеждаше налудничаво. И все пак, една от задачите на Каладин беше да охранява Ренарин. Ако успееше да му втълпи някакви умения за самоотбрана, това щеше много да му помогне да оцелее при покушение.

— Сигурно трябва да подчертая — продължи Ренарин — колко по-лесно ще бъде да ме охраняваш, ако се обучавам заедно с твоите войници. Не разполагаш с много хора, сър. Да охраняваш един човек по-малко може да се окаже привлекателно. Ще се отклонявам само в дните, когато имам упражнения с Бронята и Меча при учителя Захел.

Каладин въздъхна.

— Наистина ли искате да станете войник?

— Тъй вярно!

— Отнесете тогава мръсните паници и ги измийте — каза Каладин и посочи. — После помогнете на Скалата да почисти казана и да прибере вещите си.

— Слушам! — откликна Ренарин с готовност, каквато Каладин никога не беше виждал у човек, който е получил заповед да мие съдовете. Ренарин отърча и почна радостно да събира паниците.

Каладин скръсти ръце и се облегна на стената на казармата. Хората не знаеха как да се държат с Ренарин. Подаваха му полупълни паници, само за да му угодят, а разговорите заглъхваха с приближаването му. Ала те се притесняваха и от Шен преди да почнат да го приемат. Можеха ли някога да приемат и един светлоок?

Моаш отказа да даде паницата и я изми сам, както правеха обикновено. Когато свърши, отиде при Каладин.

— Наистина ли ще му разрешиш?

— Ще приказвам с баща му утре. Трябва да осведомя Върховния принц.

— Не ми се нрави. Мост Четири, разговорите ни нощем… смятам, че тези неща трябва да се опазят от тях, нали?

— Аха. Обаче той е добро момче. Струва ми се, че ако има светлоок, който може да намери място тук, това е той.

Моаш се обърна и вдигна вежди.

— Да разбирам ли, че не си съгласен? — попита Каладин.

— Той не се държи като хората, Кал. Как говори. Как гледа. Странен е. Но не това е важното — той е светлоок и това би трябвало да е достатъчно. Означава, че не можем да му се доверим.

— Не е и нужно — обясни Каладин. — Само ще го държим под око и може би ще опитаме да го понаучим да се пази сам.

Моаш изсумтя и кимна. Май прие това за добро основание да разрешат на Ренарин да остане.

Моаш е тук, мислеше Каладин. Никой не може да ни чуе. Трябва да попитам…

А как да изговори думите? Моаш, участваш ли в заговор за убийството на краля?

— Мислил ли си какво ще правим? — попита Моаш. — С Амарам, искам да кажа.

— Амарам е моя грижа.

— Ти си от Мост Четири — настоя Моаш и улови Каладин за ръката. — Твоята грижа е наша грижа. Амарам е човекът, който те пороби.

— Че и по-лошо — тихо изстена Каладин, без да обръща внимание на Сил, която му даваше знак да мълчи. — Уби моите приятели, Моаш. Пред очите ми. Той е убиец.

— Значи нещо трябва да се направи.

— Трябва. Но какво? Смяташ ли, че трябва да се обърна към властите?

Моаш се разсмя.

— И те какво ще направят? Трябва ти двубой, Каладин. Да го победиш, лице в лице. Докато не го направиш, нещо дълбоко вътре в теб няма да е наред.

— Приказваш, като че познаваш това чувство.

— Аха — отвърна Моаш с половинчата усмивка. — И аз си имам своите Пустоносни. Може би затова те разбирам. И ти ме разбираш.

— Тогава какво…

— Наистина не ми се ще да говоря за това.

— Ние сме Мост Четири, сам каза. Твоите тегоби са и мои.

Какво стори кралят на семейството ти, Моаш?

— Да речем, че е така — каза Моаш и се извърна. — Просто… Не тази вечер. Тази вечер искам да си отдъхна.

— Моаш! — провикна се Тефт откъм огъня. — Идваш ли?

— Идвам. Ами ти, Лопен? Готов ли си?

Лопен се ухили, изправи се и се протегна край огнището.

— Аз съм Лопенът. Ще рече, готов съм за всичко по всяко време. Би трябвало да ти е известно досега.

Дрей изсумтя и метна парче от задушен дълъг корен по Лопен. Зеленчукът се размаза по физиономията на хердазиеца, който не спря да говори.

— Както можа да видиш, аз бях напълно подготвен за това. Пролича си по достойнството, което показвам, докато правя този решително неприличен жест.

Тефт се разсмя. Той, Пеет и Сигзил отидоха при Лопен. Моаш тръгна с тях, но се поспря.

— Идваш ли, Кал?

— Къде?

— Навън — отговори Моаш и сви рамене. — Да пообиколим кръчмите, да поиграем на пръстени, да пийнем.

Навън. В армията на Садеас мостовите рядко излизаха, поне не заедно, като приятели. В началото бяха твърде смазани и само си тикаха носовете в питиетата, без да ги е грижа за нищо. После липсата на пари и предубеденото отношение на войниците към тях ги караха да странят от другите.

Вече не беше така. Каладин установи, че отговаря със заекване.

— Аз… Май трябва да остана… ъъ, да поогледам огнищата на другите отряди…

— Хайде, Кал. Не можеш винаги да работиш.

— Ще изляза с вас друг път.

— Добре — каза Моаш и изтърча след останалите.

Сил се отдели от пламъците, където танцуваше с огнените духчета, и полетя към Каладин. Увисна във въздуха и загледа мостовите, които се отдалечаваха в нощта.

— Защо не отиде?

— Не мога пак да живея така, Сил. Няма да знам какво да правя със себе си.

— Но…

Каладин отиде да си сипе яхния.

42 Просто пара

Шалан се събуди от жужене. Отвори очи и установи, че е сгушена в разкошното легло в дома на Себариал. Беше заспала с дрехите.

Жуженето идеше от Шарка, който се намираше на завивката до нея. Щорите на прозореца бяха прибрани — Шалан не помнеше да го е направила тя — а навън беше тъмно. Вечерта след деня, в който тя пристигна на Пустите равнини.

— Влезе ли някой? — попита тя и отмести кичур червени коси от очите си.

— Ммм. Някои. Отидоха си.

Шалан стана и отиде в дневната. Очи на Аш, почти неохотно мина по безупречния бял килим. Ами ако остави стъпки и го развали?

Споменатите „някои“ бяха оставили храна на масата. Шалан внезапно прегладня, седна на дивана и вдигна капака на подноса. Имаше безквасен хляб, изпечен със сладко по средата, и сосове за топене.

— Напомни ми сутринта да благодаря на Палона. Тази жена е божествена.

— Ммм. Не. Мисля, че тя е… ах… преувеличение?

— Бързо схващаш — похвали го Шалан. Шарка се превърна в триизмерна маса усукани линии, като топка, увиснала до нея над дивана.

— Не. Твърде муден съм. Вие предпочитате едни храни, а други — не. Защо?

— Заради вкуса.

— Би трябвало да разбирам тази дума. Но не я разбирам. Не и истински.

Бурята да го отнесе. Как се описва вкус?

— Като цвят… който виждаш с устата си. — Шалан се смръщи. — А това беше ужасно сравнение. Съжалявам, трудно ми е да съм проницателна на празен стомах.

— Казваш „на“ стомах, а аз знам, че нямаш това предвид. Общият смисъл ми позволява да разбера какво искаш да кажеш всъщност. Някак самият израз е лъжа.

— Не е лъжа — отвърна Шалан, — ако всеки разбира и знае какво означава.

— Ммм. Такива са най-добрите лъжи.

— Шарка — рече Шалан и си отчупи от хляба, — понякога приказваш непонятно като бав, който се мъчи да рецитира древна воринска поезия.

Оставената до храната бележка гласеше, че Вата и войниците са дошли и са настанени в една от съседните сгради, а робите засега са включени в домакинството.

Докато дъвчеше хляба — много вкусен — Шалан се отправи към сандъците с намерението да извади багажа. Щом отвори първия обаче, вътре блещукаше червена светлина. Далекосъобщителят на Тин.

Шалан се втренчи в него. Трябва да беше човекът, който предаваше сведения за Тин. Шалан предполагаше, че е жена, при все че предавателната служба се намираше в Ташикк. Там може дори да не бяха воринци. Можеше и мъж да е.

Толкова малко знаеше. Трябваше да е много предпазлива… В името на Бурите, можеше да предизвика гибелта си, даже и да беше предпазлива. Ала тя се бе уморила да я разкарват.

Онези хора знаеха нещо за Уритиру. Опасно или не, това беше най-добрата следа на Шалан. Извади далекосъобщителя, подготви дъската с хартията и постави писеца. Когато завъртя копчето, за да покаже, че е готова, писецът увисна неподвижно, обаче не почна да пише. Който и да опитваше да се свърже, сега не беше там — писецът навярно светеше от часове. Трябваше да изчака връщането на събеседника.

— Неудобно — рече тя и се усмихна. Нима наистина се оплакваше, че се налага да почака няколко минути, за да се свърже с някого на половин свят от нея?

Ще трябва да намеря как да се свържа с братята ми, разсъди Шалан. Без далекосъобщител щеше да стане потискащо бавно. Дали не можеше да се възползва от предавателните служби в Ташикк, но с друг посредник?

Настани се удобно на дивана — писецът и подложката остави до подноса с храната — и прегледа предишните съобщения на Тин и онази далечна личност. Не бяха много. Навярно Тин ги бе прочиствала от време на време. Останали бяха тези за Ясна, дома Давар и Призрачната кръв.

Според Шалан тук изпъкваше една особеност. Тин говореше за тази група не като крадец за възложители на задача. Пишеше за „спогаждане“ с Призрачната кръв и „издигане“ в тяхната среда.

— Шарка — рече Шарка.

— Моля?

— Шарка. В думите. Ммм.

— На този лист ли? — попита Шалан и вдигна писмото.

— Тук и на другите. Виждаш ли първите думи?

Шалан се свъси и заразглежда листовете. На всеки от тях първите думи бяха на далечния събеседник. Просто изречение, с което се питаше за здравето или положението на Тин. Тин всеки път отговаряше просто.

— Не разбирам — призна Шалан.

— Образуват групи от по пет. Квинтети, писмата. Ммм. Всяко послание следва повторение — първите три думи започват с една от трите от квинтета. Отговорът на Тин дава останалите две.

Шалан разгледа, ала не можа да разбере какво иска да каже Шарка. Той пак обясни и ѝ се стори, че схваща. Сложно беше.

— Код — прецени тя. Разумно беше; налагаше се да е сигурно, че от другата страна на далекосъобщителя е който трябва. Пламна, когато осъзна, че почти е провалила тази възможност. Ако Шарка не беше забелязал кода, или пък далекосъобщителят бе почнал да пише веднага, Шалан щеше да се разкрие.

Не можеше да го направи. Не можеше да се внедри сред заговорниците, които бяха достатъчно умели и силни, та да погубят самата Ясна. Просто не можеше.

И все пак трябваше да го направи.

Извади скицника и почна да рисува. Остави пръстите си да се движат сами. Трябваше да изглежда по-възрастна, но не прекалено. Щеше да е тъмноока. Хората биха забелязали, ако непозната светлоока се движи из лагера. А като тъмноока щеше да е по-незабележима. На подходящите хора обаче би могла да загатне, че ползва от онези капки за очи.

Тъмни коси. Дълги, като нейните. Същият ръст, същото телосложение, но доста по-различно лице. Изнурени черти — като на Тин. С белег на брадичката и по-ъгловати. Не особено хубави, ала не и грозни. По-… прями.

Вдъхна Светлина от лампата и нейната енергия я накара да рисува по-бързо. Не беше вълнение. Беше потребност да продължи.

Завърши със замах и видя как от хартията я гледа почти живо лице. Шалан издиша Светлината и усети как тя я обгръща и се извива около нея. За миг зрението ѝ се замъгли и можеше да вижда само сиянието на чезнещата Светлина.

После и тя си отиде. Шалан не се чувстваше по-иначе. Докосна лицето си. Същото беше. Дали…

Кичурът коси на рамото ѝ беше черен. Шалан се вторачи в него, после стана — едновременно нетърпелива и покорна. Отиде в банята и пристъпи към огледалото. Видя промененото лице — лице с матова кожа и тъмни очи. Лицето от рисунката, дарено с цвят и живот.

— Действа… — прошепна тя. Това беше нещо повече от скриването на прокъсаната рокля, което беше правила и по-рано. Това беше пълно преобразяване. — Какво можем да постигнем така?

— Каквото си въобразим — отговори Шарка от стената. — Или каквото ти си способна да си въобразиш. Не ме бива с онова, което не е. Обаче ми харесва. Харесва ми… вкусът му.

Изглеждаше особено доволен от себе си заради тази забележка.

Нещо не беше на мястото си. Шалан се намуси, вдигна рисунката и видя, че е оставила едно недовършено място встрани от носа. Тъкането на Светлината не беше покрило нейния нос напълно и имаше някакво мътно празно петно. Беше дребно; навярно за друг би било само странен белег. За нея обаче биеше на очи и обиждаше умението ѝ на художничка.

Побутна носа. Направила го беше мъничко по-голям от нейния. Можеше да докосне собствения си нос през изображението. То беше безплътно. Всъщност, когато бързо прекара пръсти през връхчето на нарисувания нос, то се размаза в светлина, като дим, понесен от вятъра.

Отмести пръстите си и образът се върна на място, ала празното петно остана. Небрежно рисуване.

— Колко ще изтрае този образ? — попита тя.

— Захранва се от Светлината — отвърна Шарка.

Шалан извади сферите от кесията си. Всички бяха потъмнели — май ги беше изразходвала по време на разговора с Върховните принцове. Извади една от лампата на стената и я замени с тъмна, от същата деноминация, и я задържа в юмрук.

Върна се в дневната. Щеше да ѝ потрябва различно облекло, разбира се. Една тъмноока жена не би…

Далекосъобщителят пишеше.

Шалан се завтече към дивана и затаи дъх, докато думите се появяваха на листа. Мисля, че сведенията, които получих днес, ще са от полза. Просто въведение, но следваше кода.

— Ммм — избръмча Шарка.

Трябваше първите две думи от отговора да почват с правилните букви. Писа същото преди, отговори Шалан с надеждата да е довършила кода.

Не се тревожете, написа събеседникът. Това ще Ви хареса, обаче срокът може да е тази нощ. Те искат да се срещнете.

Добре, отговори Шалан, отдъхна си и благослови времето, което Тин отдели, за да я накара да се упражнява в подправяне. Шалан възприемаше бързо, понеже за нея това беше един вид рисуване, а примерите на Тин ѝ позволиха да подражава на небрежния ѝ почерк забележително умело.

Искат срещата да е тази вечер, Тин, изписа далекосъобщителят.

Тази вечер? Кое време беше? Стенният часовник сочеше половин час след първата вечерна камбана. Само първата луна беше изгряла, веднага след залез. Взе писеца и подхвана „Не знам дали съм готова“, ала спря. Тин не би се изразила така. Вместо това написа:

Не съм готова.

Бяха настоятелни, отговори посредникът. Затова опитах да се свържа с Вас по-рано. Явно повереницата на Ясна е пристигнала днес. Какво стана?

Не е твоя грижа, написа Шалан в привичния за предишните съобщения маниер на Тин. Човекът от другата страна беше слуга, а не равен.

Разбира се, съгласи се той. Обаче те искат да се срещнете тази вечер. Ако откажете, това може да означава и прекъсване на връзките.

Отче на Бурята! Тази вечер? Шалан прокара пръсти през косите си, докато се взираше в страницата. Способна ли беше да го направи тази вечер?

Всъщност, чакането щеше ли да промени нещо?

С разтуптяно сърце, тя написа:

Мислех, че държа, повереницата на Ясна в плен, обаче момичето ме предаде. Не съм добре. Но ще пратя моята ученичка.

Нова ученичка ли, Тин?, отвърна събеседникът. След онова, което се случи със Си? Все едно, съмнявам се, че ще им допадне да се срещат с ученичка.

Нямат избор, написа Шалан.

Навярно с Тъкане на Светлината би могла да се преправи на Тин, ала се съмняваше, че е готова за такова нещо. Достатъчно трудно бе да се преструва на някоя, измислена от нея — да се представи за истински човек? Със сигурност щяха да я разкрият.

Ще се погрижа, написа посредникът.

Шалан зачака. Може би в далечния Ташикк посредникът вземаше друг далекосъобщител, за да се свърже с Призрачната кръв. През това време Шалан провери сферата, която донесе от банята.

Светлината ѝ бе понамаляла.

Ще го направят. Можеш ли бързо да стигнеш до лагера на Себариал?

Струва ми се, че мога, отговори Шалан. Защо там?

Това е един от малкото лагери, чиито порти не се затварят през нощта. В една сграда там поръчителите ти ще се срещнат с твоята ученичка. Ще ти начертая карта. Накарай ученичката си да отиде, когато Салас е най-високо в небето. Късмет.

После се появи скица, на която бе посочено мястото на срещата. Когато Салас е в зенит? Оставаха ѝ двадесет и пет минути, а тя въобще не познаваше лагера. Шалан скокна на крака, сетне замръзна. Не можеше да отиде там облечена като светлоока дама. Завтече се към сандъка на Тин и прерови дрехите.

Подир няколко минути застана пред огледалото, облечена в свободни кафяви панталони, бяла риза и тънка ръкавица на скритата ръка. Панталоните не бяха зле — тъмнооките работнички в стопанството у дома носеха такива, макар Шалан никога да не бе виждала светлоока дама да ги носи. Но тази ръкавица…

Шалан потрепери. Забеляза, че фалшивото лице се изчервява, когато се изчервява и тя. Носът помръдна, когато тя сбърчи своя. Добре. Само дето Шалан се надяваше, че ще успее да прикрие неудобството си.

Вмъкна се в едно от светлите палта на Тин. Коравата дреха стигаше до ботушите. Шалан я препаса с широк черен колан от свинска кожа и почти я затвори отпред, както се носеше Тин. Накрая замени сферите в кесията си със заредени от лампите в стаята.

Петното край носа още я тревожеше. Трябва с нещо да засенча лицето, помисли тя и забърза към своя сандък. Изрови отвътре широкополата бяла шапка на Блут, онази със заострената отпред периферия и обримчения в черно ръб. Надяваше се на нея да ѝ приляга повече, отколкото на Блут.

Наложи я, върна се пред огледалото и остана доволна как засенчва лицето ѝ. Всъщност, изглеждаше малко глупаво. Какво пък, всичко в това облекло беше глупаво. Ръкавица? Панталони? На гърба на Тин палтото изглеждаше представително — говореше за житейски опит, за стил. А Шалан като че се преструваше. Можеше да прозре зад образа уплашеното момиче от затънтения Я Кевед.

Властта не е нещо истинско, казваше Ясна. Това е просто па̀ра — илюзия. Аз мога да създавам такава илюзия… можете и Вие.

Шалан се поизправи, намести шапката, отиде в спалнята и натъпка няколко вещи по джобовете; сред тях — и картата. После отвори прозореца. Намираше се на приземния етаж, за щастие.

— Ето ни и нас — прошепна тя на Шарка.

После тръгна в нощта.

43 Призрачната кръв

Въпреки късния час, лагерът беше оживен. Шалан не се изненада; престоят в Карбрант я бе научил, че не за всеки настъпването на нощта е причина за спиране на работа. Тук хората по улиците бяха почти толкова, колкото когато мина през деня.

И почти никой не ѝ обърна внимание.

За пръв път нямаше усещането, че се откроява. Дори в Карбрант хората я попоглеждаха — забелязваха я, замисляха се за нея. Някои крояха да я ограбят, други — да се възползват от нея. Млада светлоока дама без подобаващи придружители се открояваше и навярно предлагаше възможности. Ала с правите черни коси и тъмните очи беше като невидима. Чудесно.

Шалан се усмихна и тикна ръце в джобовете на палтото — още се свенеше от ръкавицата на скритата ръка, макар хората да не я поглеждаха.

Стигна до кръстовище. В едната посока беше осветеният от факли и маслени лампи лагер. Пазар, достатъчно оживен, та никой да не ползва лампи със сфери. Шалан тръгна натам; на по-натоварените улици щеше да е и по-безопасно. Пръстите ѝ зашумоляха по смачканата хартия в джоба и тя я извади, докато чакаше неколцина бъбрещи си минувачи да ѝ сторят път.

Стори ѝ се доста лесно да разбере картата. Трябваше само да установи къде се намира сега. Чакаше, докато внезапно не осъзна, че хората пред нея няма да помръднат. А мислеше, че ще се държат с нея почтително като със светлоока. Тръсна глава заради глупостта си и ги заобиколи.

Продължи все така; принудена беше да се тика между хората, блъскаха я, когато минаваше. Пазарът беше като две успоредни реки. От двете страни се редяха продавници, а по средата се предлагаше храна. На места пазарът даже бе покрит с тенти, опнати между срещуположните сгради.

Беше широк може би не повече от десетина крачки — теснотия, блъсканица и гълчава. И на Шалан ѝ харесваше. Искаше ѝ се да спре и да нарисува половината от хората, с които се размина. Всички изглеждаха така пълни с живот, независимо дали се пазаряха или просто се разхождаха с приятелите си и похапваха. Защо в Карбрант не излизаше повече?

Спря и се усмихна на някакъв кукловод, който показваше представлението си в сандък. По-натам един хердазиец произвеждаше кълбета пламъци във въздуха посредством огниво и някакво масло. Да можеше да поспре поне за малко и да го нарисува…

Не. Имаше работа за вършене. Явно част от нея се противеше и затова умът ѝ се мъчеше да я разсее. Все по-често осъзнаваше тази своя защита. Използваше я, нуждаеше се от нея, ала не можеше да ѝ позволи да направлява живота ѝ.

Спря обаче пред количката на една продавачка на захаросани плодове. Изглеждаха румени и сочни, набучени на клечка, преди да ги топнат в стопена захар. Шалан извади една сфера от джоба си и я подаде.

Жената застина и се втренчи в сферата. И други спряха край нея. Какво ставаше? Просто изумрудена марка. Не е като да беше извадила броам.

Видя глифите с цените. Един захаросан плод на клечка струваше един прозрачен чип. Не ѝ се беше налагало често да се замисля за деноминациите на сферите, но доколкото помнеше…

Нейната марка беше колкото цената на двеста и петдесет плода. Дори и при тежкото положение на семейството ѝ, това не бяха много пари. Но това беше на нивото на домове и имения, а не на улични търговци и тъмнооки работници.

— Ъх, не мисля, че мога да разваля — продума жената. — Хмм… гражданко.

Това беше титлата на богатите тъмнооки от първи и втори нан.

Шалан се изчерви. Още колко пъти щеше да доказва наивността си?

— Плащам за един плод и за малко помощ. Не съм тукашна. От полза ще ми е да ме упътиш.

— Скъпичко упътване, госпожице — отвърна жената, ала чевръсто прибра сферата.

— Трябва да намеря улица Нар.

— А, тръгнала си тъкмо в противната посока, госпожице. Върви нагоре, срещу хората, и завий надясно. Ще минеш шест пресечки май. Лесно се намира. Върховният принц накара всички да строят в квадрати, като в истински град. Намериш ли кръчмите, стигнала си. Ама не мисля, госпожице, че бива да ходиш на такова място, ако нямаш нищо против.

Даже и като беше тъмноока, хората я смятаха неспособна да се грижи сама за себе си.

— Благодаря — рече Шалан и измъкна един от плодовете. Забързано се отдалечи и пресече, за да се влее в хорския поток в обратната посока.

— Шарка? — прошепна тя.

— Ммм — той се крепеше върху палтото, близо до коленете ѝ.

— Поостани да видиш дали някой не ме следи — каза Шалан. — Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Ще има шарка, ако тръгнат — отговори той и се спусна на земята. В краткия миг, когато беше във въздуха между палтото и камъните, той изглеждаше като тъмна маса усукани линии. После изчезна като водна капка в езеро.

Шалан забърза с минувачите. Скритата ѝ ръка стискаше здраво кесията в джоба, а със свободната държеше захаросания плод. Помнеше твърде добре как веднъж в Карбрант Ясна преднамерено показа богатството си и така привлече крадците да излязат като ластари в дъждовна вода.

Шалан следваше напътствията на продавачката и усещането ѝ за свобода се замени от тревога. Като свърна от пазара, тя се озова на доста по-тиха улица. Дали пък продавачката не я беше пратила в клопка, та да я ограбят лесно? Шалан забърза със сведена глава. Не можеше да Превръща, за да се защити, както направи Ясна. Бурята да го отнесе! Та тя дори не успя да накара съчките да се запалят. Съмняваше се, че може да превръща живи тела.

Шалан имаше Тъкането на Светлината, но вече го ползваше. Можеше ли да Изтъче втори образ в същото време? Впрочем, как беше нейното прикритие? Навярно източваше Светлината от сферите ѝ. И за малко да ги извади, за да провери, ала се спря. Глупачка. Тревожеше се да не я оберат, а в същото време се канеше да извади шепа пари?

Спря след две пресечки. По улицата минаха няколко човека. Мъже в работнически дрехи на път за дома. Сградите съвсем не бяха толкова хубави, колкото онези, които останаха зад нея.

— Никой не ни следи — обади се Шарка откъм краката ѝ.

Шалан скочи едва ли не до покривите на къщите. Притисна свободната ръка до гърдите си и задиша дълбоко. Нима наистина мислеше да се внедри сред убийците? Собственото ѝ духче често я стряскаше.

Тин казваше, че само личният опит може да ме научи, рече си тя. Просто трябва да се измъкна от кашата първите няколко пъти и да се надявам, че съм свикнала, преди да причиня смъртта си.

— Да не спираме — каза Шалан. — Не ни остана време.

Тръгна напред и захапа захаросания плод. Наистина беше вкусно, ако и от притеснение да не успя да му се наслади напълно.

Улицата с кръчмите всъщност се оказа на пет пресечки, а не на шест. Все по-омачканата карта на Шалан сочеше една жилищна сграда срещу пивница, от чиито прозорци струеше синя светлина.

Захвърли клечката от захаросания плод и пристъпи към постройката. Невъзможно бе да е стара — нищо във военните лагери не беше отпреди повече от пет-шест години — ала изглеждаше направо древна. Камъните бяха очукани, капаците на прозорците висяха накриво. Шалан се чудеше как някоя буря не я е срутила.

С ясното съзнание, че влиза в бърлогата на белогръба, Шалан почука на вратата. Отвори ѝ грамаден тъмноок мъж, чиято брада беше обръсната по рогоядски. Косата му червенееше.

Устоя на подтика да запристъпя от крак на крак, докато онзи я гледаше от глава до пети. Най-сетне отвори вратата докрай и пошавна дебелите си пръсти, за да я подкани да влезе. В светлината на самотната мижава лампа, която май имаше една сфера вътре, Шалан не пропусна да забележи грамадната брадва, опряна в стената до него.

Пое дълбоко дъх и влезе.

Вътре миришеше на мухъл. Шалан чуваше капенето на вода някъде по-нататък в коридора — дъждовна вода, която неотклонно си проправяше път от течащия покрив надолу и надолу чак до приземния етаж. Пазачът мълчеше, докато я водеше навътре. Подът беше дървен. Като стъпваше върху него, нещо ѝ създаваше усещането, че ще пропадне. Подът сякаш стенеше под всяка стъпка. Свестният камък никога не се държеше така.

Пазачът кимна по посока на някакъв отвор в стената и Шалан се вторачи в чернотата от другата страна. Стъпала. Надолу.

В името на Бурята, какви ги върша?

Не се държеше боязливо. Това вършеше. Шалан хвърли поглед към грамадния пазач и въпросително вдигна вежди. Постара се да звучи спокойно, когато заговори.

— Наистина сте надминали себе си в украсата. Колко време ви отне да намерите из Пустите равнини такава бърлога с такова зловещо стълбище?

А пазачът всъщност се усмихна. От това видът му не стана по-малко заплашителен.

— Стълбите няма да пропаднат под мен, нали?

— Са добри. — Гласът на пазача беше изненадващо висок. — Не паднаха под мене, а аз закусих два пъти днеска. — Той се потупа по търбуха. — Върви. Чакат те.

Шалан извади сфера, за да си свети, и заслиза по стълбите. Стените тук бяха изсечени в камъка. Кой би си направил труда да копае мазе за някаква си прогнила жилищна сграда? Отговори си, когато забеляза стекъл се крем на няколко места по стената. Подобно на восък по страната на свещ, те отдавна бяха станали твърди като камък.

Тази дупка е отпреди идването на алетите, прецени Шалан. Настанявайки се в лагера, Себариал бе издигнал сградата върху вече съществуващо подземие. Определено в кратерите, където бяха военните лагери, някога бяха живели хора. Нямаше друго обяснение. А кои са били тези хора? Древният народ натан?

Стъпалата водеха към малка празна стая. Странно беше подобна паянтова сграда да има подземие; такива имаше обикновено в богатите къщи и там предпазните мерки срещу наводнения бяха твърде сложни. Шалан объркано скръсти ръце, докато най-сетне ъгълът на пода се отвори и стаята се обля в светлина. Шалан отстъпи и затаи дъх. Част от каменния под беше фалшива и представляваше врата.

Подземието имаше подземие. Тя пристъпи към ръба на отвора и видя стълба, която свършваше върху червен килим. Светлината долу бе почти ослепителна след сумрака. Тук трябва да ставаха страховити наводнения след буря.

Шалан се обърна и се заспуска по стълбата. Вратата горе се затвори, навярно с някакъв механизъм.

Скочи на килима и се озова в неуместно разкошна стая. В средата имаше дълга трапеза с наредени бляскави стъклени бокали с инкрустирани скъпоценни камъни; сиянието им потапяше цялата стая в светлина. По стените уютно се нижеха лавици с книги и дребни украшения. Доста от тях бяха затворени в стъкло. Някакви трофеи?

Присъстваха пет-шест човека, един от които първи прикова вниманието на Шалан. Пред пращящия огън в камината стоеше мъж с изправени рамене, черна коса и бели дрехи. Напомняше ѝ на някого, на човек, когото бе срещала в детството си. Тайнственият пратеник с усмихнатите очи, който знаеше толкова много. Двама слепци в края на една епоха стояха и съзерцаваха красотата…

Мъжът се обърна, та се видяха светловиолетовите му очи и белезите от стари рани. Единият минаваше през страната му и изкривяваше горната му устна. Макар да изглеждаше изискан с чашата вино в лявата ръка и с отличното облекло, лицето и ръцете му говореха друго. За битки, убийства и борба.

Това не беше пратеникът от детските години на Шалан. Мъжът вдигна дясната ръка, в която държеше някаква дълга тръстика. Допря я до устните си. Държеше я като оръжие, насочено право в Шалан.

Тя замръзна — не можеше да помръдне и само зяпаше оръжието в другия край на стаята. Най-сетне погледна през рамо. На стената висеше мишена — гоблен с изображения на разни твари. Шалан хлъцна и отскочи встрани точно преди мъжът да духне и да изпрати във въздуха малка стреличка. Тя прелетя на няколко пръста от Шалан и се заби в една от тварите на гоблена.

Шалан положи скритата ръка на гърдите си и пое дълбоко дъх. Спокойно, рече си, спокойно.

— Тин не се чувства добре? — поинтересува се мъжът и свали духалото. Шалан потрепери от тихия му глас. Не успя да определи откъде е изговорът му.

— Да — продума тя най-сетне.

Мъжът остави чашата на полицата на камината и извади още една стреличка от джоба на дрехата си. Втъкна я внимателно в духалото.

— Тя не е жена, която би позволила подобна дреболия да възпрепятства важна среща.

Вдигна поглед към Шалан. Духалото беше заредено. Виолетовите му очи приличаха на стъкло, белязаното му лице бе безизразно. Като че цялата стая затаи дъх.

Беше прозрял лъжата. Шалан усети как я облива студена пот.

— Прав сте. Тин е добре. Планът обаче не потръгна според нейните обещания. Ясна Колин е мъртва, но убийството бе извършено небрежно. Тин прецени, че е разумно засега да действа чрез посредник.

Мъжът присви очи и най-после вдигна тръстиката и духна остро. Шалан подскочи, ала стреличката не я улучи и отново попадна в гоблена.

— Показва се като страхливка — рече мъжът. — Ти дойде тук по своя воля, със съзнанието, че мога просто да те убия заради нейните грешки, така ли?

— Всяка жена започва отнякъде, Сиятелни господарю — отвърна Шалан, а гласът ѝ потрепери издайнически. — Не мога да си проправя път нагоре, без да поема един или друг риск. Стига да не ме убиете, имам сгодата да се запозная с хора, на които Тин навярно никога не би ме представила.

— Дръзко — отсъди мъжът. Шавна с два пръста и един от насядалите край камината мъже — мършав светлоок с възголеми зъби, като че някой от прадедите му беше плъх, се стрелна напред и тупна нещо на дългата маса близо до Шалан.

Кесия със сфери. Вътре трябва да имаше броами — макар и кафява, кесията светеше ярко.

— Кажи ми къде е тя и можеш да вземеш парите — съобщи белязаният и зареди нова стреличка. — Искаш да се издигнеш. Това ми се нрави. Не само ще ти платя, задето ми разкриваш местоположението ѝ, а и ще опитам да ти намеря работа в моята организация.

— Простете, господарю — отговори Шалан, — но Вие знаете, че няма да Ви продам Тин. — Убедена бе, че мъжът вижда страха ѝ; потта пропиваше в шапката, стичаше се на вадички по слепоочията ѝ, а от пода в краката ѝ наизлязоха духчета на страха, ако и онзи да не можеше да ги види заради масата. — Ако съм готова да продам Тин на някаква цена, то каква полза бихте имали от мен? Ще знаете, че и Вас бих продала, ако ми предложат достатъчно.

— Чест? — позачуди се мъжът, все още с безизразно лице, стиснал стреличката с два пръста. — У една крадла?

— Отново моля да ми простите, Сиятелни господарю, но аз не съм просто крадла.

— А ако те подложа на мъчения? Уверявам те, че и така мога да измъквам сведения.

— Не се и съмнявам, че бихте могли, господарю. Ала наистина ли мислите, че Тин би ме пуснала да дойда, ако знаех къде се намира? Каква полза да ме измъчвате?

— Е — отвърна мъжът и намести стреличката, — за удоволствие например.

Дишай, каза си Шалан. Бавно. Нормално. Трудно беше.

— Не смятам, че ще го сторите, Сиятелни господарю.

Той бързо вдигна тръбичката и духна. Стреличката тупна, когато се заби в стената.

— И защо не?

— Защото не ми приличате на човек, който би захвърлил нещо полезно — отговори Шалан и кимна към реликвите в стъклените кутии.

— Мислиш, че си полезна за мен?

Шалан вдигна глава и го погледна в очите.

— Да.

Мъжът я гледаше. Огънят пращеше.

— Много добре — рече той най-сетне, обърна се към камината и взе чашата си. Държеше духалото в другата ръка, но отпи, с гръб към Шалан.

Тя се чувстваше като марионетка със сразяни конци. Въздъхна облекчено, краката ѝ омекнаха и приседна на един от столовете до масата. С треперещи пръсти извади кърпичка и попи потта от челото и слепоочията си, побутвайки шапката назад.

Когато спря и посегна да прибере кърпичката, видя, че някой е седнал до нея. Шалан дори не беше видяла движение и присъствието на човека я сепна. Ниската особа имаше матова кожа и някаква черупчеста маска на лицето, пристегната твърде здраво. Всъщност, изглеждаше сякаш… сякаш кожата някак бе почнала да расте по края на маската.

Червено-оранжевите парченца на черупката бяха подредени като мозайка и загатваха вежди, гняв и бяс. Иззад маската в Шалан се взираха немигащи тъмни очи. Мъжът… не, жената — Шалан съгледа някакви загатнати гърди. Изложената скрита ръка я беше заблудила.

Едва не се изчерви. Жената беше облечена в прости тъмнокафяви одежди, препасани с украсен колан с още черупки. Още четирима в по-обичайни алетски облекла разговаряха тихо край огнището. Високият мъж, който я разпитваше, не продумваше.

— Ъхъм, господарю — обади се Шалан и го погледна.

— Обмислям. Очаквах да те убия и да издиря Тин. Можеш да ѝ предадеш, че нямаше да пострада, ако бе дошла при мен — не се сърдя, че не успя да изтръгне сведенията от Ясна. Наех я, понеже знаех, че тя е най-подходящият за задачата ловец, и си давах сметка за рисковете. Колин е мъртва — Тин щеше да постигне това на всяка цена. Може и да не я хваля за работата, но останах доволен. Ала от решението ѝ да не дойде лично, от тази страхливост ми се повдига. Тин се крие като преследвана. — Мъжът отпи от виното. — Ти не си страхливка. Пратила ми е някого, за когото знае, че няма да го убия. Винаги е била умна.

Прекрасно. И какво означаваше това за Шалан? Тя плахо се надигна от мястото си. Искаше да е по-далеч от странната дребна жена с немигащите очи. Ала се възползва от мига да огледа стаята по-подробно. Къде отиваше димът от огъня? Нима бяха направили комин чак дотук?

Повечето трофеи бяха наредени по дясната стена. Имаше и няколко огромни скъпоценни ядра. Взети заедно, те навярно струваха повече от именията на баща ѝ. За щастие, не бяха заредени. Дори и необработени, биха светили ослепително. Имаше още разни смътно познати на Шалан черупки. Онзи зъб там май беше от белогръб. А онази очна кухина плашещо напомняше на черепа на сантид.

Други от рядкостите я удивиха. Стъкленица със светъл пясък. Чифт масивни игли за коса. Кичур руси коси. Клон от дърво с надпис, който Шалан не можа да прочете. Сребърен нож. Странно цвете, съхранено в някакъв разтвор. Нямаше таблички, които да обясняват вещите. Онова там парче светлорозов кристал изглеждаше като някакъв скъпоценен камък. Защо обаче беше толкова крехко? От него се бяха обелили парченца и лежаха под похлупака, като че самото поставяне на място едва не го беше унищожило.

Шалан плахо пристъпи към дъното на стаята. Димът от огъня се издигаше, после се виеше и сучеше около нещо, което висеше горе в камината. Скъпоценен камък… Не, фабриал. Обираше дима като конци на масур. Не беше виждала такова нещо.

— Познаваш ли човек на име Амарам? — попита белязаният мъж в бяло.

— Не, Сиятелни господарю.

— Наричат ме Мраизе. Можеш да използваш тази титла. А ти си?

— Аз съм Воал — отговори Шалан. От някое време се заиграваше с това.

— Добре. Амарам е Броненосец, васал на Върховния принц Садеас. Освен това е настоящата ми плячка.

Каза го така, че Шалан потрепери.

— И какво искате от мен, Мраизе? — Шалан се постара безуспешно да произнесе титлата съвсем правилно. Не беше воринска.

— Домът му е близо до двореца на Садеас — обясни Мраизе. — И в този дом Амарам крие тайни. Искам да знам какви са те. Предай на господарката си да проучи и следващата седмица, на Нанел, да ми се представи със сведенията. Тя ще знае какво търся. Ако се справи, недоволството ми от нея ще избледнее.

Да се промъкне в дома на Броненосец? Бурята да го отнесе! Шалан нямаше представа как ще успее. Би трябвало да си тръгне оттук, да изостави маскировката и да се смята късметлийка, че е останала жива.

Мраизе остави празната чаша и Шалан забеляза, че дясната му ръка е покрита с белези, а пръстите — изкривени, като че са били счупени и наместени зле. На средния пръст блестеше златен пръстен с онзи знак, който Ясна нарисува. Като на иконома в дома на Шалан и като татуировката на Кабсал.

Нямаше място за отстъпление. Шалан щеше да направи каквото трябва, за да открие какво знаят тези хора. За нея, за Ясна и за края на самия свят.

— Задачата ще бъде изпълнена — рече тя на Мраизе.

— Без въпроси за плащането? — учуди се той и извади стреличка от джоба си.

— Сиятелни господарю, човек не се пазари в най-изисканите винарни. Вашето заплащане ще бъде прието.

За пръв път, откак дойде тук, Шалан видя Мраизе да се усмихва, макар той да не я погледна.

— Не наранявайте Амарам, камичке — предупреди я той. — Неговият живот принадлежи другиму. Не предизвиквайте тревоги и подозрения. Тин трябва да проучи и да се оттегли. Нищо повече.

Мраизе се обърна и издуха стреличката към стената. Шалан хвърли поглед към останалите четирима край камината и взе Спомени за тях, примигвайки бързо. После разбра, че е свободна да си върви и почна да се изкачва по стълбата.

Точно под нея между стъпалата прелетя една стреличка и се заби в стената. Шалан задиша учестено, излезе от скритата стая и се озова отново в прашното горно подземие. Вратата се затвори и тя остана на тъмно.

Вече не се владееше, задрапа по стъпалата и излезе от сградата. Навън спря и задиша дълбоко. Улицата сега беше по-оживена — пивниците привличаха тълпи. Шалан забърза по пътя си.

Осъзна, че всъщност не е имала план за срещата с Призрачната кръв. Какво щеше да прави? Някак да измъкне сведения от тях? Това изискваше да спечели доверието им. А Мраизе не приличаше на човек, който се доверява на когото и да било. Как ли щеше да установи какво знаят те за Уритиру? Как щеше…

— Следят — каза Шарка.

Шалан рязко спря.

— Какво?

— Хора следят — уточни Шарка. Гласът му беше приятен, като че нямаше представа колко напрегнато е цялото това преживяване за Шалан. — Ти ме помоли да гледам. Гледах.

Разбира се, Мраизе ще прати някой да я проследи. Шалан отново се обля в студена пот и се насили да продължи, без да поглежда през рамо.

— Колко са? — попита тя Шарка, който се беше покатерил отстрани на палтото ѝ.

— Един. Онази с маската, но сега е с черно наметало. Трябва ли да идем да говорим с нея? Вие сега сте приятели, нали така?

— Не. Не бих казала.

— Ммм — отвърна Шарка. Шалан предполагаше, че той се мъчи да разгадае естеството на човешките отношения. Е, можеше само да му пожелае късмет.

Какво да прави? Съмняваше се, че може да се отърве от опашката. Жената с маската със сигурност имаше опит в това, докато Шалан… е, Шалан имаше доста опит в четенето на книги и в рисуването.

Тъкане на Светлина, рече си тя. Мога ли да направя нещо така? Маскировката ѝ още действаше — доказваха го тъмните коси, които се спускаха по раменете ѝ. Можеше ли да се промени отново и да наложи друг образ върху този?

Вдъхна още Светлина и тя я накара да ускори ход. Пред нея уличката завиваше между жилищните сгради. Без да обръща внимание на спомена за подобна уличка в Карбрант, Шалан бързо свърна нататък и начаса вдъхна още Светлина. Опита да ѝ придаде форма. Навярно да изобрази едър мъж, за да прикрие палтото си, и…

И Светлината просто се разпадна пред нея и не направи нищо. Шалан изпадна в ужас, ала се насили и продължи по уличката.

Не подейства. Защо? Докато беше в жилището си, успяваше да го направи!

Досети се само за една разлика — нейната скица. В къщата на Себариал нейната рисунка беше подробна. А сега не разполагаше със скица.

Бръкна в джоба на палтото и извади листа с картата. Гърбът му беше празен. Шалан поровичка в другия джоб за молива, който беше пуснала там, без да се замисля, и се помъчи да рисува, докато ходи. Невъзможно. Луната Салас почти беше залязла и вече бе доста тъмно. Пък и Шалан не можеше да рисува подробно в движение и без твърда подложка. А ако спреше, за да рисува, щеше ли да изглежда подозрително? Бурята да го отнесе, прекалено неспокойна беше и с труд държеше молива правилно.

Трябваше ѝ скришно място, за да се свие и да направи хубава скица. Например в някоя от нишите на входовете, край които мина по уличката.

Почна да рисува стена.

Това можеше да нарисува, докато вървеше. Свърна в друга уличка и я заля светлината от някаква отворена кръчма. Не обръщаше внимание на изблика на смях и подвиквания, при все че отчасти бяха насочени към нея. Нарисува проста каменна стена.

Нямаше представа дали ще свърши работа, ала можеше да опита. Сви в следващата уличка и почти се препъна в някакъв пияница, който беше загубил обувките си и сега хъркаше. После затича. Скоро отби в един вход, дълбок няколко стъпки. Издиша останалата ѝ Светлина и си представи как стената, която бе нарисувала, покрива входа.

Всичко стана черно.

Уличката без друго беше тъмна, ала сега Шалан не виждаше нищо. Не виждаше призрачната светлина на луната, не виждаше отблясъка от осветената от факли кръчма в края на уличката. Означаваше ли това, че нейното изображение действа? Притисна се във вратата зад гърба си и свали шапката, за да е спокойна, че нищо не се подава през въображаемата стена. Чу някакво слабо дращене отвън — ботуши върху камъка и нещо като прошумоляване на плат, който бръсна стената отсреща. После — нищо.

Шалан остана като замръзнала на мястото си и напрегна слух. Чуваше само тупкането на сърцето си. Най-сетне прошепна:

— Шарка, тук ли си?

— Да — обади се той.

— Иди да видиш дали жената е някъде наблизо.

Шарка отиде и се върна безшумно.

— Няма я.

Шалан издиша, след като бе затаявала дъха си. После се стегна и пристъпи през стената. Сияние, прилично на Светлината на Бурята, изпълни погледа ѝ. После се озова на улицата. Лъжливият образ зад нея се бе завихрил за миг като дим, и след това се бе възстановил.

Всъщност беше доста добър образ. При близък поглед каменните блокове не съвпадаха съвършено с истинските, но това се забелязваше трудно през нощта. Само след няколко мига обаче образът се разпадна във вихрушка от Светлина и изчезна. Не ѝ беше останала Светлина, с която да го поддържа.

— Прикритието ти изчезна — съобщи Шарка.

Червени коси. Шалан зяпна и тутакси тикна скритата ръка в джоба си. Тъмнооката измамница, възпитаница на Тин, можеше да обикаля полугола, но не и самата Шалан. Просто не биваше.

Глупаво беше и тя го знаеше, ала не можеше да промени усещането си. Помая се малко и свали палтото. Без палто и шапка и с променено лице вече беше друга. Предположи откъде е минала маскираната жена и излезе от противоположния край на уличката.

Постоя малко, за да разбере къде се намира. А къде беше къщата на Себариал? Опита да преповтори наум откъде е минала, но не успя да установи къде е. Трябваше ѝ нещо видимо. Извади смачканата хартия и надраска пътя си досега.

— Мога да те отведа обратно в къщата — рече Шарка.

— Ще се справя. — Шалан вдигна картата и кимна.

— Ммм. Това е шарка. Виждаш ли я?

— Да.

— Но не виждаш шарката в буквите по далекосъобщителя?

Как да му обясни?

— Онова там бяха думи. Военният лагер е място. Мога да го нарисувам.

Картината на обратния път ѝ беше ясна.

— А… — продума Шарка.

Върна се в къщата без произшествия, ала не беше сигурна, че се е отървала от проследяването напълно и че никой от хората на Себариал не я е видял да минава през имота и да влиза през прозореца. Ето какво беше трудното на промъкването. Ако мине добре, човек не знае дали наистина е в безопасност, или някой го е видял и просто е решил да не казва нищо. Засега.

След като затвори щорите и завесите, Шалан се хвърли в мекото легло. Дишаше дълбоко и трепереше.

Най-нелепото нещо, което съм правила, каза си тя.

Ала установи, че се вълнува и гори от възбуда. В името на Бурите! Приятно ѝ беше. Напрежението, изпотяването, начина, по който спаси живота си с приказки, даже преследването накрая. Какво ѝ ставаше? Когато опита да открадне от Ясна, направо ѝ призляваше от всичко преживяно.

Вече не съм онова момиче, отсъди Шалан, усмихна се и се вторачи в тавана. От няколко седмици.

Щеше да намери как да проучи този Сиятелен господар Амарам и да спечели доверието на Мраизе, за да открие какво знае той. Но съюзът със семейство Колин все още ми е необходим, прецени тя. А принц Адолин е моят път към този съюз. Трябваше да установи как да се свърже с него отново час по-скоро, и то така, че да не изглежда отчаяна.

Тази част от задачата ѝ, която беше свързана с Адолин, ѝ се стори най-приятна. С усмивка скокна от леглото да провери дали не е останало нещо за хапване на подноса.

44 Някакъв вид справедливост

Каладин се чувстваше най-неудобно забележим при посещенията на далинаровата тренировъчна площадка за светлооки, където всички останали войници бяха високородни. Върховният принц бе разпоредил войниците му да дават наряд униформени и те се подчиняваха. Каладин не би трябвало да се чувства отделен от тях в собствената си синя униформа, ала беше. Техните одежди бяха по-пищни, с ярки копчета по реверите на изисканите куртки и с поставени в копчетата скъпоценни камъни. Други украсяваха униформата си с везмо. Често носеха и пъстроцветни шалчета.

Светлооките гледаха Каладин и хората му при тяхното влизане. Колкото и обикновените войници да приемаха неговите като герои, колкото и самите офицери да уважаваха Далинар и решенията му, стойката им издаваше враждебност към него самия и мъжете му.

Не си желан тук, казваха погледите. Всеки си има своето място. Ти си напуснал твоето. Все едно чул да влезе в трапезария.

— Мога ли да бъда освободен от наряд за днешното обучение, сър? — обърна се Ренарин към него. Младежът носеше униформата на Мост Четири.

Каладин му кимна. Оттеглянето на принца поотпусна останалите мостови. Каладин посочи три места за наблюдение и трима от хората му отърчаха на пост. С него останаха Моаш, Тефт и Йейк.

Каладин се отправи с тях към Захел, застанал в края на покритата с пясък арена. Останалите арденти носеха вода, кърпи или учебни оръжия за светлооките дуелисти, а Захел бе очертал кръг на пясъка и хвърляше шарени камъчета в него.

— Приемам предложението ти — започна Каладин и пристъпи към него. — Доведох трима от хората си, за да се учат с мен.

— Не съм предлагал да уча четирима от вас — възрази Захел.

— Зная.

Захел изръмжа.

— Направете четиридесет бавни обиколки на външната страна на тази сграда, после ми се явете за доклад. Върнете се, когато се уморя от играта си.

Каладин рязко махна с ръка и четиримата хукнаха.

— Стойте — викна Захел.

Каладин спря и ботушите му изскърцаха в пясъка.

— Просто изпитвах доколко сте готови да ми се подчинявате — обясни Захел и хвърли камъче в окръжността. Проръмжа, доволен от себе си. Най-накрая се обърна и ги погледна.

— Предполагам, че няма нужда да ви юркам. Но, момче, ушите ти са най-червеното нещо, което съм виждал.

— Аз… Червени уши? — зачуди се Каладин.

— Преизподнята да го отнесе тоя език. Искам да кажа, че се усещаш като да имаш да доказваш нещо, че си търсиш повод за кавга. Ще рече, ядосан си на всичко и на всички.

— Можеш ли да ни обвиняваш? — поинтересува се Моаш.

— Едва ли. Обаче, момчета, ако ще ви обучавам, не бива да допускате почервенелите ви уши да пречат на това. Ще слушате и ще правите каквото ви кажа.

— Да, учителю Захел — отговори Каладин.

— Не ме наричай учител — пресече го Захел.

Той врътна палец през рамо към Ренарин, който навличаше Бронята си с помощта на неколцина арденти.

— Аз съм негов учител. За вас, момчета, съм просто загрижен човек, който иска да ви помогне да опазите живи приятелите му. Чакайте ме тук.

Той се обърна и закрачи към Ренарин. Йейк взе едно от камъчетата, които Захел си подхвърляше, и онзи се обади, без да се обръща:

— И не ми пипайте камъните!

Йейк подскокна и хвърли камъка.

Каладин се облегна на един от стълбовете, които крепяха покрива, и загледа как Захел наставлява Ренарин. Сил се понесе надолу и любопитно заразглежда камъчетата в опит да установи какво толкова им е особеното.

Малко по-късно Захел ги подмина заедно с Ренарин, като му обясняваше обучението за днес. Очевидно искаше Ренарин да седне и да обядва. Каладин се усмихна, когато ардентите забързано изнесоха маса, прибори и тежко столче, способно да издържи Броненосец. Имаха дори покривка. Захел остави озадачения Ренарин, седнал в грамадната си Броня с вдигнато забрало, да гледа обяда с пълен набор ястия. Момчето неумело хвана вилицата.

— Учиш го да бъде внимателен с новооткритата си сила — подметна Каладин на Захел, докато майсторът на меча вървеше в обратната посока.

— Броните са могъща работа — отвърна Захел, без да погледне Каладин. — Да ги овладееш е нещо повече от това да разбиваш стени и да скачаш от сгради.

— Та ние кога ще…

— Чакайте — и Захел изчезна.

Каладин изгледа Тефт, а той сви рамене:

— Харесва ми.

Йейк се изсмя.

— Това е задето е кисел почти колкото теб, Тефт.

— Не съм кисел — възрази Тефт. — Просто трудно изтрайвам глупостта.

Чакаха, докато Захел не дотърча обратно към тях. Войниците незабавно се наежиха, а очите им се разшириха. Захел носеше Острие.

Бяха се надявали на това. Каладин им бе казал, че може и да държат Меч като част от обучението. Очите им вървяха по Меча, както биха вървели подир красавица, която си сваля ръкавицата.

Захел пристъпи напред и заби Острието в пясъка пред тях. Свали ръка от дръжката и им махна.

— Добре. Опитайте го.

Те го зяпаха.

— В името на диханието на Келек — обади се Тефт най-после. — Наистина, нали?

Сил се извърна от камъчетата и загледа оръжието.

— Преизподнята да го отнесе, дано — подхвана Захел. — Разговарях посред нощ с вашия капитан, а на сутринта отидох при Сиятелния господар Далинар и при краля и поисках разрешение да ви обуча на стойките с Меча. Не бива да се мъкнете наоколо с Мечове или нещо подобно, но ако ще се биете с убиец с Меч, трябва да познавате стойките и да знаете как да им отвръщате.

Той сведе поглед и опря ръка на Острието.

— Сиятелният господар Далинар предложи да ви оставим да работите с един от Мечовете на краля. Умен мъж.

Захел дръпна ръка и ги подкани. Тефт се протегна да вземе Меча, но Моаш пръв хвана оръжието за дръжката и го измъкна — твърде трудно — от земята. Той залитна назад, а Тефт отстъпи.

— Ей, внимавай! — излая той. — Ако вършиш глупости, ще си отрежеш проклетата ръка.

— Не съм глупак — възрази Моаш, издигна Меча нагоре и го насочи навън. До главата му се появи самотно духче на славата. — По-тежък е, отколкото очаквах.

— Наистина? — попита Йейк. — Всички разправят, че били леки!

— Разправят го хора, свикнали на обикновени мечове — обясни Захел. — Ако цял живот си бил обучаван с дългия меч, а после хванеш нещо, което сякаш има два или три пъти повече стомана по себе си, очакваш то да тежи повече. Не по-малко.

Моаш изпухтя и замахна леко с оръжието.

— Според както се разказва, мислех си, че изобщо няма да тежи. Че ще бъде лек като ветрец.

Той неохотно заби Меча в земята.

— Освен това прорязва нещата по-трудно, отколкото смятах.

— Да речем, че отново става дума за очаквания — рече Тефт, почеса се по брадата и махна на Йейк да хване оръжието. Якият мъж го измъкна по-внимателно от Моаш.

— Отче на Бурите, човек се усеща странно, когато го държи — отбеляза Йейк.

— Това е просто оръжие — рече Захел. — Ценно е, но все пак си е оръжие. Запомнете това.

— Повече от оръжие е — възрази Йейк и го завъртя. — Съжалявам, но просто е повече. Може и да го приема за някой обикновен меч, но това… това е изкуство.

Захел ядосано поклати глава.

— Хора, на които е забранено да си служат с меч заради твърде нисък произход — започна той. — Дори и след толкова много години тази глупост ме поразява. В Мечовете няма нищо свещено. В някои случаи вършат добра работа, а в други — не.

— Ти си ардент — обади се Каладин. — Не трябва ли да поддържаш воринските изкуства и обичаи?

— Е, ако не си забелязал, аз не съм особено добър ардент. Просто по една случайност съм отличен с меча.

И той кимна към Острието.

— Ще опиташ ли?

Сил остро погледна Каладин.

— Не, освен ако не настояваш — рече Каладин.

— Не си ли любопитен какво е усещането?

— Тези Остриета убиха твърде много от моите приятели. Предпочитам да не ги докосвам, ако нямаш нищо против.

— Свиквай — продължи Захел. — Предложението на Сиятелния господар Далинар беше да ви запозная с тези оръжия. Да отнема малко от страхопочитанието. В половината случаи, когато някой бива убит от Меч, то е, понеже е бил твърде зает да се оглежда за бягство.

— Да — тихо произнесе Каладин. — Виждал съм го. Замахни към мен. Трябва ми опит в посрещането им.

— Добре. Само да поставя предпазителя.

— Не — възрази Каладин. — Без предпазител, Захел. Трябва да се страхувам.

Захел погледа Каладин известно време, после кимна и отиде да вземе Меча от Моаш — той се бе захванал да го развърта за втори път.

Покрай него прелетя Сил и се понесе около главите на хората — те не можеха да я видят.

— Благодаря ти — рече тя и кацна на рамото му.

Захел отстъпи и зае стойка. Каладин я разпозна — една от стойките на светлооките дуелисти, ала не знаеше коя е. Захел направи крачка напред и пристъпи.

Порив на ужас.

Каладин не можа да удържи надигането му. В миг видя как Далет умира — Острието преряза главата му. Видя как лицата с изгорели очи се отразяват в прекалено сребристата повърхнина на Меча.

Острието мина на няколко пръста от лицето му. Захел пристъпи и отново плавно доближи Меча. Този път щеше да удари, та Каладин трябваше да отстъпи.

В името на Бурите, тези чудовища бяха красиви.

Захел отново замахна и се наложи Каладин да отскочи настрани, за да се измъкне. Малко нещо прекаляваш, Захел, рече си той. Отново се измъкна, а после с ъгълчето на окото забеляза сянка и подскокна. Завъртя се и се озова лице в лице с Адолин Колин.

Двамата се гледаха право в очите. Каладин очакваше някаква закачка. Очите на Адолин се спряха на Захел и на Острието, после се върнаха отново върху Каладин. Най-накрая принцът леко кимна, обърна се и се отправи към Ренарин.

Намекът беше прост. Убиецът в бяло бе надвил и двама им. Нищо за подигравка нямаше в подготовката за нова битка с него.

Това не значи, че не е разглезен самохвалко, заключи Каладин и отново се обърна към Захел. Учителят бе повикал един от ардентите и му предаваше Меча.

— Трябва да обучавам принц Ренарин — обясни Захел. — Не мога да го оставя сам целия ден заради вас, глупаци такива. Ивис ще мине заедно с вас някои движения и ще застанете срещу Острие — като Каладин. Навиквайте на гледката, та да не замръзвате, когато някой ви нападне.

Каладин и останалите кимнаха. Чак след като Захел изтърча, Каладин забеляза, че новият ардент, Ивис, е жена. Ако и ардент, ръката ѝ бе облечена в ръкавица, та полът се разбираше — въпреки широката духовническа одежда и бръснатата глава, които скриваха някои очевидни признаци.

Жена с Меч. Необичайна гледка. А дали беше по-необичайна от гледката на тъмноок с Меч?

Ивис им раздаде дървени пръти, приблизително наподобяващи Остриета по дължина и по тежест. Толкова, колкото детската рисунка с тебешир можеше приблизително да наподобява човека. После им показа няколко упражнения и десетте стойки с Меча.

Каладин се стремеше да убива светлооки от първия миг, в който докосна копието, и през последните години — преди заробването — бе станал много добър в това. Само дето преследваните от него по бойните полета светлооки не бяха твърде опитни. Повечето от наистина добрите с меча мъже бяха отишли на Пустите равнини. Следователно стойките бяха нови за него.

Той започна да забелязва и да разбира. Познаването на стойките щеше да му позволи да предвижда следващия ход на Мечоносеца. Нямаше да му се налага да върти меча — все още му се струваше неподатлив — за да извлече полза от това.

Около час по-късно Каладин остави учебния си меч и отиде до кацата с вода. Нито арденти, нито парши носеха напитки за него или за хората му. Това не го притесняваше; та той не бе някакво разглезено богаташко момче. Облегна се на кацата, взе черпак с вода и усети дълбоко в мишците си приятното изтощение, което му казваше, че е вършил нещо смислено.

Огледа се за Адолин и Ренарин. Не носеше наряд по охраната им — Адолин трябваше да е дошъл с Март и Ет, а Ренарин бе пазен от тримата, назначени по-рано от Каладин. Въпреки това не можеше да се сдържи и да не провери как са. Една случка тук би могла да…

На тренировъчната площадка имаше жена. Не ардент, а истинска светлоока дама — онази с яркочервената коса. Току-що бе влязла и разглеждаше мястото.

Той не ѝ се сърдеше за онази работа с ботушите. Тя показваше как за светлооките хора като Каладин са играчки. Те си играеха с тъмнооките, вземаха от тях каквото им е нужно, и не се замисляха, че са ги оставили в по-лошо положение.

Рошоне се беше държал така. И Садеас. Такава бе и тази жена. Тя не беше действително зла. Просто не я беше грижа.

Вероятно добре си подхождат с князчето, помисли си той, когато Йейк и Тефт дойдоха за вода. Моаш остана да се упражнява, съсредоточен върху стойките си.

— Не е зле — отбеляза Йейк и проследи погледа на Каладин.

— Не е зле в какво? — попита Каладин и опита да проумее какво ли вършеше жената.

— Външността ѝ не е зле, капитане — разсмя се Йейк. — Бурите да го отнесат! Понякога изглежда, че мислиш само за това кой е следващият да държи наряд.

Сил кимна разбиращо.

— Тя е светлоока — уточни Каладин.

— И? — попита Йейк и го тупна по рамото. — Една светлоока жена не може да бъде привлекателна?

— Не може. Точно така.

— Странен човек си ти, сър — обобщи Йейк.

Най-накрая Ивис нареди на Тефт и Йейк да престанат да се мотаят и да се връщат към упражненията. Тя обаче не повика Каладин. Той сякаш плашеше много от ардентите.

Йейк отърча обратно, но Тефт остана още малко, а после кимна към момичето, Шалан.

— Мислиш, че трябва да внимаваме с нея? Външна жена, за която знаем много малко, внезапно пристигнала, за да бъде годеница на Адолин. Определено може да бъде добър убиец.

— Преизподня — изтърси Каладин. — Трябваше да се досетя. Имаш набито око, Тефт.

Тефт скромно сви рамене, после затича обратно да се упражнява.

Беше взел жената за използвачка, но не можеше ли всъщност да бъде убиец? Каладин грабна учебния си меч и се отправи към нея. Подмина Ренарин, който учеше някои от стойките, упражнявани и от неговите хора.

Докато Каладин вървеше към Шалан, Адолин издрънча до него в Бронята си.

— Какво прави тя тук? — попита Каладин.

— Вероятно е дошла да ме гледа, докато се упражнявам — отвърна Адолин. — Обикновено трябва да ги изритвам.

— Тях?

— Момичетата, които искат да ме гледат, докато се упражнявам. Разбираш ли? Не бих имал нищо против, но ако го допуснем, ще задръстват мястото при всяко мое идване. Никой няма да може да се упражнява.

Каладин вдигна вежда.

— Какво? — попита го Адолин. — Ти, мостови, не оставяш ли жените да те гледат, докато се упражняваш? Тъмнооки женички без седем зъба, които ги е страх от банята…

Каладин извърна поглед от Адолин и устните му се изопнаха на черта. Следващия път, рече си той, ще оставя убиеца да го очисти.

Адолин се позасмя, нищо че смехът му секна неловко.

— Както и да е — продължи той. — Тя вероятно има по-основателна причина да бъде тук, като имам предвид отношенията ни. И все пак трябва да я изгоним. Не можем да даваме лош пример.

— Вие наистина ли позволявате това? — попита го Каладин. — Годеж за жена, която не сте виждали никога?

Адолин сви облечените си в Броня рамене.

— Винаги в началото нещата вървят толкова добре, а след това… рухват върху мен. Така и не мога да схвана къде бъркам. Рекох си, че ако има нещо по-сигурно… — Той се навъси, сякаш си припомни на кого говори, и се понесе по-бързо напред, та да избегне Каладин. Адолин доближи Шалан. Тя си мърмореше нещо и го подмина, без да го поглежда. Принцът вдигна ръка и отвори уста да заговори, но се обърна и я видя как се отдалечава през площадката. Бе вперила поглед в Нал, старши ардент на тренировъчната площадка. Шалан ѝ се поклони почтително. Адолин се намръщи, обърна се, затича подир Шалан и мина покрай Каладин, който му изхъмка.

— Дошла е Вас да гледа, разбирате ли — обади се капитанът. — Очевидно е съвършено омагьосана от Вас.

— Млъкни — изръмжа Адолин. Каладин хукна след Адолин и се озова до Шалан и Нал посред събеседването им.

— … изображенията на тези одежди са жалки, сестро Нал — твърдеше Шалан и подаваше на Нал подвързана с кожа папка. — Имаме нужда от нови рисунки. Въпреки че голяма част от времето ми ще бъде заето с водене на книжата на Сиятелния господар Себариал, бих искала да осъществя няколко собствени проучвания във времето, изкарано на Пустите равнини. С Вашата благословия, желала бих да се заема за работа.

— Дарбата Ви е достойна за възхита — отбеляза Нал, докато прелистваше страниците. — Изкуството ли е Вашето Призвание?

— Естествената история, сестро Нал, при все че рисуването също е от първостепенно значение за мен в това направление на науката.

— Както и трябва да бъде. — Жената-ардент отгърна следваща страница. — Имате моята благословия, скъпо дете. Кажете ми, кое светилище наричате свое?

— Това е… предмет на известни притеснения от моя страна — отвърна Шалан и си взе обратно папката. — О! Адолин. Не те забелязах. В името на всичко свято, ти наистина си грамаден, когато носиш тази Броня, нали така?

— Позволявате ѝ да остане? — обърна се Адолин към Нал.

— Тя желае да замени кралските описания на Броните и Мечовете във военните лагери с нови рисунки — обясни Нал. — Изглежда разумно. Настоящото описание на Остриетата съдържа множество груби скици, ала малко подробни рисунки.

— Значи ще ти трябвам, за да позирам? — обърна се Адолин към Шалан.

— Всъщност рисунките на твоята Броня са доста пълни — отвърна Шалан, — благодарение на майка ти. Най-напред ще се съсредоточа върху Бронята и Остриетата на краля, които никой не се е сетил да нарисува подробно.

— Само стойте настрана от хората, които се упражняват, дете мое — посъветва я Нал, когато някой я повика. Тя се отдалечи.

— Виж сега — взе да ѝ обяснява Адолин. — Аз знам накъде целиш.

— Пет стъпки и шест пръста — отвърна Шалан. — Предполагам, че за съжаление това е най-многото, което мога да достигна.

— Пет стъпки… — Адолин се намръщи.

— Да — констатира Шалан, докато оглеждаше площадката. — Смятах, че съм достатъчно висока, после дойдох тук. Вие, алетите, наистина сте извънмерно високи, нали? По моя сметка всички тук са два пръста над средния ръст на ведените.

— Не, това не е… — Адолин се свъси. — Тук си, понеже искаш да ме гледаш как се фехтувам. Признай си го. Рисуването е предлог.

— Хмм. Някой има високо мнение за себе си. Смятам, че идва от кралското потекло. Като смешните шапки и наклонността към обезглавявания. Ах, а ето го и нашия капитан на гвардията. Ботушите ти пътуват към казармата по вестоносец.

Каладин се сепна, щом разбра, че тя говори на него.

— Вярно?

— Смених подметките — продължи Шалан. — Бяха ужасно неудобни.

— Бяха ми съвсем удобни!

— Тогава сигурно имаш камъни вместо крака.

Тя сведе поглед и шавна вежди.

— Я почакай — намеси се Адолин. — Носила си ботушите на мостовия? Как е станало това?

— Неудобно — отговори Шалан. — И с три чифта чорапи.

Тя потупа Адолин по ръката.

— Ако наистина искаш да те рисувам, Адолин, ще го направя. Не е нужно да се правиш на ревнив, въпреки че все още искам разходката, която ми обеща. О! Трябва да взема това. Извинете ме.

Тя се насочи към мястото, където Ренарин поемаше ударите на Захел, очевидно, за да свикне да изтърпява бой по Бронята. Зелената дреха и червената коса на Шалан стояха като ярки цветни мазки на площадката. Каладин я огледа и се запита доколко може да ѝ се има доверие. Вероятно не много.

— Непоносима жена — изръмжа Адолин. После погледна Каладин. — Престани да зяпаш задницата ѝ, мостови.

— Не я зяпам. А и Вас какво Ви засяга? Току-що казахте, че е непоносима.

— Да — отвърна Адолин и я погледна широко ухилен. — Тя въобще ме пренебрегна, нали така?

— Май да.

— Непоносима — повтори Адолин, при все че явно имаше предвид нещо съвсем различно. Усмивката му се разшири и той тръгна подире ѝ със създадената от Бронята лекота, тъй разминаваща се с видимата ѝ тежест.

Каладин поклати глава. Светлооките и техните игрички. Как се озова в такова положение, та трябваше да прекарва толкова време около тях? Върна се при кацата и отпи още веднъж. Скоро след това изхрущяването на учебния меч върху пясъка даде знак, че Моаш идва при него.

Моаш кимна с благодарност, щом Каладин му подаде черпака. Сега беше ред на Тефт и Йейк да се изправят срещу Меча.

— Тя те освободи? — попита Каладин и посочи наставника им.

Моаш сви рамене и отпи от водата:

— Не се дърпах.

Каладин му кимна разбиращо.

— Добра работа вършим тук — изрече Моаш. — Важна. След като ни обучи по твоя начин в пропастите, мислех си, че не ми е останало нищо за научаване. Това ми показва колко в действителност знам.

Каладин кимна и скръсти ръце. Адолин показваше на Ренарин няколко дуелни стойки, а Захел одобрително клатеше глава. Шалан бе приседнала да ги рисува. Не беше ли всичко това оправдание тя да се доближи, та да може да изчака удобното време и да забие нож в корема на Адолин?

Може би мислеше подозрително, но това беше неговата работа. И тъй, продължи да наблюдава Адолин, когато той се обърна и започна да се упражнява със Захел, за да даде на Ренарин представа как да ползва стойките.

Адолин беше добър с меча. Каладин му признаваше поне това. Същото се отнасяше и за Захел.

— Кралят беше — продължи Моаш. — Той уби семейството ми.

На Каладин му трябваше известно време, за да разбере за какво говори Моаш. За човека, когото искаше да убие, за човека, когото мразеше. Кралят.

Каладин усети как го пронизва удар, все едно са го намушкали. Обърна се към Моаш.

— Ние сме Мост Четири — продължи той, загледан настрана в нищото. Отпи още веднъж. — Държим се един за друг. Трябва да знаеш… защо се държа по този начин. Баба ми и дядо ми бяха моето единствено семейство. Родителите ми са умрели, докато съм бил малък. Ана и Да ме отгледаха. Кралят… той ги уби.

— Как стана това? — тихо попита Каладин и се огледа, за да е уверен, че нито един ардент не е достатъчно близо, за да чува.

— Аз бях на път — започна Моаш. — Работех в керван, който пътуваше дотук, до пустошта. Ана и Да бяха втори нан. Важни като за тъмнооки, нали разбираш? Имаха си своя работилница. За сребърни изделия. Занаятът не ми харесваше. Харесваше ми да пътувам. Да отивам някъде. Е, някакъв светлоок притежаваше две или три работилници за сребърни изделия в Колинар; една от тях бе срещу баба и дядо. Съперничеството им изобщо не му харесваше. Това стана година и нещо преди смъртта на стария крал и Елокар беше оставен да управлява държавата, докато Гавилар е из Равнините. Както и да е, Елокар бе добър приятел със светлоокия, който си съперничеше с баба и дядо. Затова и принцът направи услуга на приятеля си. Той вкара Ана и Да в затвора по някакво обвинение. Те бяха достатъчно важни, та да настояват на процес, на разследване пред магистратите. Предполагам, че Елокар е бил изненадан, че не може изцяло да пренебрегне закона. Той заяви, че няма достатъчно време, и изпрати Ана и Да в тъмницата, за да чакат, докато не бъде уредено разследване.

Моаш отново топна черпака в кацата.

— Умряха там няколко месеца по-късно в очакване Елокар да одобри книжата им.

— Не е съвсем същото като да ги убиеш.

Моаш изгледа Каладин в очите.

— Не вярваш, че изпращането на двама седемдесет и пет годишни старци в тъмницата на двореца е смъртна присъда?

— Предполагам… да, мисля, че си прав.

Моаш кимна отсечено и захвърли черпака в кацата.

— Елокар е знаел, че те ще умрат там. По този начин изслушването въобще нямаше да стигне до магистратите и да разкрие неговите злоупотреби. Този мръсник ги уби — уби ги, за да опази тайната си. Завърнах се от пътуването с кервана в празен дом, а съседите ми казаха, че семейството ми било мъртво вече два месеца.

— И сега опитваш да убиеш крал Елокар — тихо завърши Каладин и го полази хлад, докато говореше. Никой не бе достатъчно наблизо, та да ги чуе, не и при крясъците и дрънченето на оръжие, обичайни за тренировъчните площадки. Въпреки това думите сякаш направо се развяваха пред него, високи като призива на тръбача.

Моаш замръзна и го погледна право в очите.

— Онази нощ на балкона — попита го Каладин — ти ли го направи да наподобява на прерязване на парапета от Меч?

Моаш здраво го стисна за ръката и се огледа.

— Не бива да говорим за това тук.

— В името на Отеца на Бурите, Моаш! — прекъсна го Каладин, докато осмисляше наученото. — Наети сме да защитаваме този човек!

— Нашата работа — възрази Моаш — е да опазим Далинар жив. С това съм съгласен. Като за светлоок не изглежда толкова зъл. В името на Бурите, тази държава би била много по-добре, ако той беше крал. Не ми казвай, че мислиш иначе.

— Но убиването на краля…

— Не тук — процеди Моаш през стиснати зъби.

— Не мога просто да го допусна. В името на ръката на Налан! Ще се наложи да кажа на…

— Ще направиш това? — попита Моаш. — Ще се изправиш срещу един от Мост Четири?

Погледите им се срещнаха.

Каладин се извърна.

— Преизподня. Не, няма. Не и ако се съгласиш да спреш. Може и да мразиш краля, но не можеш просто да… знаеш…

— А какво друго да сторя? — тихо попита Моаш. Беше се приближил до Каладин. — Каква справедливост може да бъде въздадена на някой като мен срещу краля, Каладин? Отговори ми.

Това не можеше да става.

— Засега ще спра — продължи Моаш. — Ако се съгласиш да се срещнеш с някого.

— С кого? — попита Каладин и отново го погледна.

— Това не е мой замисъл. Замесени са и други хора. Аз само трябваше да им подхвърля въже. Искам да ги изслушаш.

— Моаш…

— Чуй какво имат да ти кажат — продължи Моаш и стисна още по-силно ръката на Каладин. — Просто слушай, Кал. Това е всичко. Ако не си съгласен с това, което ти кажат, ще се оттегля. Моля те.

— Обещаваш ли да не вършиш нищо друго срещу краля, докато не проведа тази среща?

— Кълна се в честта на прародителите си.

Каладин въздъхна, но кимна.

— Добре.

Моаш видимо се отпусна. Той кимна, хвана учебния си меч и хукна да продължи упражненията с Острието. Каладин въздъхна, обърна се да вземе меча си и се изправи лице в лице срещу Сил. Тя се носеше из въздуха зад него. Очичките ѝ се бяха разширили и бе опряла юмруци на хълбоците.

— Ти какво направи току-що? — попита тя. — Аз чух само последната част.

— Моаш е бил замесен — прошепна Каладин. — Трябва да разуча това, Сил. Ако някой опитва да убие краля, моята работа е да го разследвам.

— О — намръщи се Сил. — Аз почувствах нещо. Нещо друго.

Тя поклати глава.

— Каладин, това е опасно. Трябва да отидем при Далинар.

— Обещах на Моаш — отвърна той, коленичи, развърза обуща и свали чорапите си. — Не мога да отида при Далинар, докато не знам повече.

Сил го последва като панделка от Светлина, когато взе учебния си меч и излезе на арената. Пясъкът бе студен под босите му крака. Той искаше да го усеща.

Застана във Вятърната позиция и повтори няколко от показаните от Ивис махове. Недалеч неколцина светлооки се побутваха и го сочеха с глава. Някой произнесе нещо тихо, останалите се засмяха, ала неколцина продължиха да се мусят. Гледката на тъмноок с Меч, дори и учебен, не им харесваше.

Това е мое право, рече си Каладин и замахна, без да им обръща внимание. Аз съм победил Мечоносец. Мястото ми е тук.

Защо не насърчаваха тъмнооките да се обучават по този начин? Спечелилите Мечове тъмнооки от миналото се възпяваха в песните и в разказите — Евод Точния, Ланасин, Ранинор от Равнините… Тези хора бяха почитани. На днешните тъмнооки обаче им се казваше да не си въобразяват нищо над положението си — или в противен случай…

Каква обаче бе целта на съществуването на воринската църква? На ардентите, на Призванията и на изкуствата? Усъвършенствай се. Бъди по-добър. Защо хора като него не бива да имат големи мечти? Нищо от това не съответстваше едно с друго. Обществото и вярата си противоречаха напълно.

Войниците биват прославяни в Селенията на Покоя. Без селски стопани обаче те не могат да ядат — та вероятно си е съвсем наред да бъдеш и селски стопанин.

Усъвършенствай се в своето Призвание в живота. Но не се устремявай твърде нависоко или ще те спрем.

Не отмъщавай на краля, задето е наредил убийството на баба ти и на дядо ти, но отмъщавай на паршендите, задето са наредили убийството на някого, когото не си познавал.

Каладин спря да замахва; беше се изпотил, но се усещаше недоволен. Не се предполагаше да става така при битка или обучение. Каладин очакваше да бъде насаме и наедно с оръжието, а не всички тези неприятности да подскачат нагоре-надолу из главата му.

— Сил — започна той, докато опитваше пробождане с меча, — ти си духче на честта. Това означава ли, че можеш да ми кажеш какво е правилно да извърша?

— Определено — съгласи се тя и се отпусна наблизо във вид на млада жена, провесила крака от невидим ръб. Не се носеше около него като лентичка, както често го правеше при обучението му.

— Лошо ли е, че Моаш опитва да убие краля?

— Разбира се.

— Защо?

— Защото убиването е нещо лошо.

— Ами паршендите, които съм убил?

— Говорили сме за това. Трябваше да бъде направено.

— Ами ако някой от тях е бил Повелител на Стихиите? — попита Каладин. — Със свое духче на честта?

— Паршендите не могат да стават Повелители на…

— Просто си представи — рече Каладин и изръмжа при следващото пробождане. Не го правеше както трябва. — Ще предположа, че понастоящем паршендите искат единствено да оцелеят. В името на Бурите, замесените в смъртта на Гавилар може вече да не са живи. Все пак предводителите им бяха екзекутирани в Алеткар. Тогава кажи ми, ако срещу мен застане обикновен воин от паршендите, който защитава народа си, какво би казало неговото духче на честта? Че той върши нещо правилно?

— Аз… — Сил се прегърби. Ненавиждаше подобни въпроси. — Няма значение. Ти каза, че повече няма да убиваш паршенди.

— Ами Амарам? Мога ли да го убия?

— Това справедливост ли е? — попита Сил.

— Някакъв вид справедливост.

— Има разлика.

— Какво? — попита Каладин и нанесе удар. Бурята да го отнесе! Защо не можеше да накара тъпото оръжие да се насочва накъдето трябва?

— Заради това, което прави с теб — тихо рече Сил. — Мисленето за него те променя. Изкривява те. От теб се очаква да защитаваш, Каладин. Не да убиваш.

— Трябва да убиваш, за да защитиш — изстреля той. — В името на Бурите. Започваш да звучиш точно като баща ми.

Той опита още няколко стойки, докато най-накрая Ивис се появи и го поправи за някои неща. Тя се засмя на яда му, когато отново хвана оръжието неправилно.

— Очаквал си да го усвоиш за един ден?

Май това беше очаквал. Познаваше копието; беше се учил дълго и напрегнато. Мислеше си, че това може би просто ще прещрака изведнъж.

Не се получи. Въпреки това продължи, мина през движенията, риташе студения пясък и се разминаваше със светлооките, заети с фехтовка и упражняване на стойките. Най-накрая дойде и Захел.

— Продължавай — нареди той, без дори да погледне стойките на Каладин.

— Имах впечатлението, че ще ме обучаваш лично — провикна се Каладин подире му.

— Твърде много работа — отвърна му Захел и изрови манерка от купа дрехи до един от стълбовете. Някой от ардентите бе струпал шарените му камъчета там, та учителят се намръщи.

Каладин дотича при него.

— Видях как Далинар Колин, без оръжие и без Броня, хваща Острие в движение с длани.

Захел изръмжа.

— Старият Далинар е направил последен захват, а? Добре се е представил.

— Можеш ли да ме научиш?

— Това е глупав ход — обясни Захел. — Когато подейства, то е понеже повечето Мечоносци са научени да въртят оръжието с по-малко сила, отколкото обикновения меч. И обикновено не действа. Обикновено не помага, а тогава си мъртъв. По-добре да си прекарваш времето в упражняване на неща, които наистина ще ти помогнат.

Каладин кимна.

— Няма да ми прекословиш за това? — попита Захел.

— Доводите ти са добри — обясни Каладин. — Здрава войнишка логика. Разумно е.

— Аха. За теб все пак може и да има надежда.

Захел отпи от манерката си.

— Връщай се на упражненията си.

45 Средопразник

Шалан боцна с показалец клетката, шареното създание вътре се премести на пръчката и вирна глава към нея.

Най-странното нещо, което беше виждала. Стоеше на два крака като човек, макар и да имаше ноктести крака. Бе високо само два юмрука, но преместването на главата и погледът към нея определено показваха личност.

Нещото имаше само малко черупка — на носа и на устата, но най-необичайното нещо бе косата му. Имаше яркозелена коса, която покриваше цялото му тяло. Косата бе прилегнала, сякаш причесана. Докато гледаше, създанието се обърна и се зае да кълве косата си — голям кичур от нея се надигна и тя можа да види, че расте от гръбнака.

— Какво мисли младата дама за моите пилета? — гордо изрече търговецът, застанал със скръстени зад гърба ръце, могъщият му търбух стърчеше напред като нос на кораб. Зад него хората се тълпяха на панаира. Бяха тъй много. Петстотин, а може би даже повече на едно място.

— Пилета — повтори Шалан и плахо насочи пръст към клетката. — Яла съм пилешко.

— Не и от тази порода! — през смях отбеляза тайленецът. — Пилетата за ядене са глупави, а това е умно, почти колкото човек! Може да говори. Слушайте. Джекничийсине! Кажи си името!

— Джекничийсине — повтори съществото.

Шалан подскокна назад. Думата бе осакатена от нечовешкия глас на животното, но се разбираше.

— Пустоносен! — изсъска тя, допряла скритата ръка до гърдите си. — Животно, което говори! Ще спрете очите на Несътворения върху нас.

Търговецът се засмя.

— Тези създания живеят из цял Шиновар, млада господарке. Ако речта им привличаше Несътворения, цялата страна да е прокълната!

— Шалан!

Баща ѝ стоеше с телопазителите и разговаряше с друг търговец на отсрещната страна на улицата. Тя забърза към него и погледна през рамо към странното животно. При все че бе необичайно, щом можеше да говори, тя го съжаляваше, задето е затворено в клетката.

Панаирът за Средопразника бе важно събитие за годината. Провеждан през Затишието — обратното на Дъждовния сезон време, когато нямаше бури — той привличаше хора от всички околни селца и колиби. Мнозина от хората тук бяха от надзираваните от баща ѝ земи, сред тях и светлооки от по-долен ранг, от семейства, управлявали едни същи села в продължение на векове.

Разбира се, идваха и тъмнооки, включително търговци — граждани от първи и втори нан. Баща ѝ не говореше често за това, но тя знаеше, че той намира богатството и положението им неуместни. Всемогъщият бе избрал светлооките, а не тези търговци, за да управляват.

— Ела — нареди ѝ татко.

Шалан тръгна подир него и охраната му през оживения панаир, ширнал се върху имотите му на около половин ден път от господарския дом. Котловината бе доста добре защитена, а близките склонове — покрити с йелови дървета. Здравите им клони пускаха шиляви листа — дълги розови, жълти и оранжеви бодили, и дърветата приличаха на избухнали цветове. В една от книгите на баща си Шалан бе прочела, че дърветата засмукват крем и го използват, за да направят дървесината си здрава като скала.

В самата долчинка повечето от дърветата бяха премахнати, макар и някои да служеха за опора на завързаните нависоко навеси, широки по десетина хвърлея. Минаха покрай търговец, проклинащ вятърното духче, което се стрелкаше през заграждението му и слепваше предметите. Шалан се усмихна и извади чантата си изпод мишница. Нямаше обаче време да рисува, понеже баща ѝ се насочи към мястото за дуели, където — ако нещата бяха като миналата година — тя щеше да изкара повечето от панаира.

— Шалан — произнесе той и тя се затича, та да го настигне. Четиринадесетгодишна, тя се усещаше непохватна и с твърде момчешко тяло. Започваше да съзрява и разбра, че би трябвало да се притеснява от червената коса и луничавата кожа, понеже бяха знак за нечиста кръв. Това бяха обичайните веденски цветове, но това бе защото — в миналото — потеклото им се бе смесило с това на рогоядците от планините.

Някои хора се гордееха с цвета. Не и баща ѝ, та и Шалан не изпитваше гордост.

— Навлизаш във възраст, в която трябва да се държиш повече като дама — започна татко. Тъмнооките им отстъпваха много място и се кланяха при минаването на баща ѝ. Двама от неговите арденти вървяха след тях, потънали в съзерцание и скръстили ръце зад гърба.

— Ще трябва да спреш да зяпаш така. Скоро ще опитаме да ти намерим съпруг.

— Да, татко — отвърна тя.

— Може и да се наложи да спра да те водя по такива места — продължи той. — Ти само търчиш насам-натам и се държиш като дете. Най-малкото ти трябва нов учител.

Той така уплаши последната ѝ учителка, че я прогони. Талани беше много добра в езиците и Шалан усвояваше твърде добре азишки, но жената напусна скоро след едно от… изпълненията на татко. На следния ден мащехата на Шалан се появи с отоци по лицето. Сиятелната Хаше, другата учителка, си събра нещата и избяга без предизвестие.

Шалан кимна при думите на баща си, но тайно се надяваше, че ще може да се измъкне и да намери братята си. Днес тя имаше работа за вършене. Заедно с баща си доближиха „арената за дуели“ — преувеличено описание на ограден с опнати въжета участък земя, където паршите бяха насипали пясък колкото от половин морски бряг. Светлооките щяха да седят, да обядват и да разговарят на покрити с навеси маси.

Малисе, мащехата, бе млада жена, с няма и десет години по-възрастна от Шалан. Нисичка, с топчесто лице, тя седеше вдървено, а черната ѝ коса бе прошарена от няколко руси кичура. Татко се настани до нея в ложата им; той бе един от четиримата дошли на панаира мъже от четвърти дан. Дуелистите щяха да бъдат по-нископоставени светлооки от околността. Много от тях нямаха земя и дуелът бе един от малкото им пътища към известността.

Шалан седна на мястото си и един слуга ѝ поднесе изстудена вода в чаша. Едва отпи глътка и някой доближи ложата.

Сиятелният господар Ревилар може и да е бил красив, ако носът му не е бил отсечен при някакъв младежки дуел. Носеше дървен, боядисан в черно нос — странно съчетание от това да прикриеш недостатъка и едновременно с това да привлечеш вниманието към него. С посребрена коса, добре облечен в костюм по модата, той имаше разсеяния вид на човек, оставил пламтящото си огнище у дома. Земите му граничеха с владенията на татко — той и Ревилар бяха двама от общо десетимата мъже от техния ранг, подчинени на Върховния принц.

Ревилар дойде сам, придружаван само от двама старши слуги. Черно-белите им униформи бяха недостъпни за обикновените прислужници и татко ги оглеждаше алчно. Той беше опитал да наеме старши слуги. Всичките споменаваха неговата „слава“ и отказваха.

— Сиятелни господарю Давар — поздрави го Ревилар и не изчака за разрешение, преди да се изкачи по стъпалата в ложата. Татко и той бяха от еднакъв ранг, ала всички знаеха за подозренията срещу баща ѝ, както и че Върховният принц ги намира основателни.

— Ревилар — отвърна баща ѝ, загледан напред.

— Може ли да седна?

Той седна до татко — на мястото, където щеше да седи Хеларан в качеството си на наследник, ако беше тук. Двамата слуги на Ревилар седнаха зад него. Някак си успяваха да покажат неодобрение към баща ѝ, без да обелват и дума.

— Синът ти ще се дуелира ли днес? — попита татко.

— Да, наистина.

— Да се надяваме, че може да опази всичките си телесни части. Не би било желателно твоята преживелица да стане обичай.

— Хайде, хайде, Лин — прекъсна го Ревилар. — Така не се говори на съдружници.

— Съдружници? Имаме сделки, за които не съм знаел?

Една от слугините на Ревилар постави снопче листа на масата пред татко. Мащехата на Шалан ги взе с неохота и започна да ги чете на глас. Ставаше дума за размяна на стоки. Татко даваше част от своя памук от влакнодайно дърво и необработен шум на Ревилар срещу скромно заплащане. Впоследствие Ревилар щеше да откара стоките за продан на пазара.

Татко прекъсна четенето почти на края.

— Да не си се смахнал? Една прозрачна марка торбата? Та това е една десета от стойността на шума! Като включа караулите по пътищата и сумите, които трябва да се платят на селата, където събираме добива, аз ще загубя сфери от тази сделка.

— Е, не е толкова зле — възрази Ревилар. — Струва ми се, че уреждането ще ти се стори съвсем приемливо.

— Ти си умопобъркан.

— Аз съм харесван.

Татко се намръщи и лицето му почервеня. Шалан помнеше времена, в които рядко го виждаше гневен, даже никога. Онези дни бяха мъртви много отдавна.

— Харесван? — попита татко. — Какво означава…

— Може да знаеш, а може и да не знаеш — отвърна Ревилар, — че наскоро Върховният принц лично посети именията ми. Явно му хареса какво върша за производството на платове в това княжество. Това, прибавено към дуелистките умения на сина ми, привлече внимание към моя дом. Бях поканен да навестя Върховния принц във Веденар в една седмица от десет, броено от началото на следващия месец.

От време на време татко не се държеше твърде разумно, но притежаваше усет за политиката. Поне Шалан си мислеше така, въпреки че толкова ѝ се искаше да вярва най-доброто за него. Както и да е, той незабавно схвана намека.

— Плъх такъв — прошепна татко.

— Разполагаш с твърде малко възможности, Лин — отбеляза Ревилар и се наведе към него. — Домът ти запада, а доброто ти име е унищожено. Трябват ти съюзници. Аз трябва да се струвам на Върховния принц изключително дарование по паричните въпроси. Можем да си помагаме един на друг.

Татко сведе глава. Пред ложата обявиха първите дуелисти — незначителен двубой.

— Където и да стъпя, ме пресрещат ъгли — прошепна татко. — Приклещват ме бавно.

Ревилар още веднъж побутна книжата към Малисе.

— Ще започнете ли отначало? Подозирам, че съпругът Ви не слушаше внимателно.

Той изгледа Шалан.

— Нужно ли е детето да бъде тук?

Шалан си тръгна безмълвно. Точно това искаше, макар да се чувстваше зле, изоставяйки татко. Той не говореше често с нея, още по-малко пък искаше мнението ѝ, но изглеждаше по-силен в нейно присъствие.

Толкова разсеян беше, че дори не изпрати някого от охраната с нея. Тя се измъкна от ложата с чанта под мишницата и подмина прислугата на дома Давар, която приготвяше обяда за баща ѝ.

Свобода.

За Шалан свободата бе скъпа като изумруден броам и рядко срещана като игривче. Тя се затича, та баща ѝ да не се досети, че не е наредил да я придружат. Един от пазачите на този участък на панаира — Джикс — пристъпи към нея, ала после отново погледна към ложата. Тръгна натам, може би с намерението да пита дали да не я следва.

Най-добре да не я открие лесно, когато се завърне. Шалан тръгна към панаира с неговите чуждоземски търговци и прекрасни гледки. Щеше да има игри с отгатване и може би странопевец, който да разказва за далечни кралства. През учтивите ръкопляскания на светлооките зрители на дуела зад нея можеше да долови барабаните на простите тъмнооки, песните и веселието.

Първо — работата. Над нейния дом, подобно на сянката на буря, се беше разпрострял мрак. Тя щеше да достигне слънцето. Щеше.

Това значеше, че засега трябва да остави мястото за дуели. Тя заобиколи задните части на ложите и се промъкна между кланящи се парши и тъмнооки, които я поздравяваха с кимане или с поклон в зависимост от положението си. Най-накрая намери ложа, в която неколцина по-нископоставени светлооки семейства се помещаваха на сянка.

Ейлита, дъщерята на Сиятелния господар Тавинар, седеше в края, точно под светлината на слънцето, огряла през страната на ложата. Тя гледаше дуелистите с празно изражение, леко вирнала глава, с капризна усмивка на лицето. Дългата ѝ коса бе чисто черна.

Шалан доближи ложата и просъска на другата. По-голямото момиче се обърна намръщено, а после допря ръце до устните. Погледна родителите си, а после се наведе.

— Шалан!

— Казах ти да ме чакаш — прошепна ѝ Шалан в отговор. — Ти помисли ли си за това, което ти писах?

Ейлита бръкна в джоба на роклята си и измъкна малка бележчица оттам. Ухили се пакостливо и кимна.

Шалан взе бележката.

— Ще можеш ли да се измъкнеш?

— Ще трябва да взема прислужницата си, но иначе мога да отида където си поискам.

Как можеше да бъде така?

Шалан бързо избяга. Рангът ѝ надвишаваше този на родителите на Ейлита, но сред светлооките възрастта беше нещо особено. Понякога детето от по-висок ранг въобще не изглеждаше важно, разговаряйки с по-нископоставени възрастни. Освен това, Сиятелният господар и Сиятелната Тавинар присъстваха в онзи ден, при появата на копелето на принца. Те не харесваха татко или децата му.

Шалан се отдръпна от ложите и тръгна към панаира. Тук се спря притеснено. Панаирът на Средопразника бе стряскаща мешавица от хора и места. Наблизо доста десетници пиеха, насядали по дълги маси, и се обзалагаха за двубоите. Най-долу сред светлооките, те едва се отличаваха от тъмнооките. Не само трябваше да работят за прехраната си — те не бяха нито търговци, нито занаятчии. Бяха просто… хора. Според Хеларан из градовете било пълно с тях. Наброявали колкото тъмнооките. На нея това ѝ изглеждаше твърде странно.

Странно и едновременно с това привлекателно. Изгаряше от желание да намери местенце за наблюдение, където няма да я забележат, където ще извади скицника и въображението ѝ ще се развихри. Наместо това се застави да върви покрай панаира. Палатката, за която говореха братята ѝ, ще да е в края, нали?

Тъмнооките посетители ѝ отваряха широко път и тя се уплаши. Баща ѝ разправяше как някое младо светлооко момиче можело да стане прицел за долните хора от низшите съсловия. На открито, с толкова много хора наоколо, никой нямаше да ѝ посегне. Все пак тя притисна чантата към гърдите си и усети как трепери.

Какво ли щеше да бъде да е смела като Хеларан? Като майка си.

Майка ѝ…

— Сиятелна?

Шалан потрепера. Колко време е стърчала така на пътеката? Слънцето се беше преместило. Тя покорно се обърна и видя Джикс, телохранителя, застанал зад нея. При все че беше пуснал шкембе и често ходеше несресан, Джикс бе силен — веднъж, когато куката на чула се счупи, го видя как издърпва каруца от пътя. Беше сред телохранителите на баща ѝ откакто се помнеше.

— Ах — започна тя и опита да прикрие притеснението си, — дошъл си да ме придружаваш?

— Е, щях да Ви връщам…

— Баща ми ли ти нареди?

Джикс подъвка корена от яма — някои я наричаха злобурен — зад бузата си.

— Той беше зает.

— Тогава ще ме съпроводиш?

Изричането на думите я освободи от напрежението.

— Разбира се.

Тя издиша облекчено и се завъртя на пътеката — камък, от който скалните пъпки и шистокорът са били остъргани. Обърна се в едната, после в другата посока.

— Хъмм… трябва да намерим павилиона за залагания.

— Това не е място за дами — и Джикс я изгледа. — Особено на Вашата възраст, Сиятелна.

— Е, предполагам, че можеш да отидеш и да кажеш на баща ми какво върша — отвърна тя и пристъпи от крак на крак.

— А междувременно — продължи Джикс — Вие ще опитате да го откриете сама, нали? И да влезете самичка, ако го намерите?

Тя се изчерви и сви рамене. Точно това щеше да направи.

— Което означава, че съм Ви оставил да скитосвате на такова място без закрила.

Той простена тихо.

— Защо го предизвиквате така, Сиятелна? Просто ще го ядосате.

— Смятам… смятам, че ще се ядоса без оглед на това какво върша аз или който и да е. Слънцето ще грее. Бурите ще вилнеят. И татко ще крещи. Такъв е животът.

Тя прехапа устна.

— Павилионът за залагания? Обещавам, че ще бъда бърза.

— Оттук — рече Джикс. Не вървеше твърде бързо, докато я водеше, и често мяташе яростни погледи на тъмнооките посетители. Джикс бе светлоок, ала едва от осмия дан.

„Павилион“ беше твърде гръмка дума за изкърпения, парцалив навес, опнат на края на панаира. И самичка щеше да го намери доста скоро. Дебелото платно — страните му провисваха няколко стъпки надолу — правеше вътрешността изненадващо тъмна.

Вътре се тълпяха мъже. Малкото жени, които Шалан видя, бяха отрязали пръстите от ръкавиците на скритите си ръце. Възмутително. Тя почувства как се изчервява, когато спря на прага и се загледа в тъмните, подвижни очертания. Вътре мъжете крещяха с груби гласове, а всяко усещане за приличие според воринската вяра бе изоставено отвън, под слънчевата светлина. Наистина не беше подходящо за нея. Трудно ѝ бе да повярва, че е подходящо за когото и да било.

— Какво ще кажете да вляза вместо Вас? — попита Джикс. — Искате да се обзаложите…

Шалан тръгна напред. Без да обръща внимание на ужаса и неудобството, тя навлезе в тъмнината. Понеже не го ли стореше, щеше да покаже, че нито един от тях не му се противи, че нищо не ще се промени.

Джикс остана до нея, та ѝ отваряше място. Трудно ѝ беше да диша вътре; въздухът тежеше от пот и ругатни. Хората се извръщаха да я гледат. Покланяха се или дори кимваха твърде бавно, а някои не поздравяваха. Намекът беше прозрачен. Щом тя не се подчинява на порядките и влиза тук, значи и на тях не им се налага да ѝ поднасят почитанията си.

— Нещо определено ли търсите? — попита Джикс. — Карти? Игри с отгатване?

— Бой на брадвохръти.

Джикс изстена.

— Накрая някой ще Ви намушка с нож, а аз ще свърша на кладата. Каква лудост…

Шалан се обърна и съгледа група мъже, надаващи насърчителни викове. Стори ѝ се обещаващо. Не обръщаше внимание на треперещите си ръце, опита да не забелязва и неколцината пияници, насядали в кръг на земята и вторачени в нещо, което приличаше на бълвоч.

Викащите бяха насядали нагъсто по груби пейки. Между телата им Шалан успя да зърне два дребни брадвохръта. Наоколо нямаше духчета. Когато хората се тълпяха така, духчетата рядко се мяркаха, макар страстите видимо да бяха разпалени.

Няколко пейки не бяха толкова наблъскани. Тук седеше Балат. Дрехата му беше разкопчана и той се опираше върху скръстените си ръце на някакъв дирек отпред. Рошавите коси и отпуснатата стойка му придаваха нехаен вид, ала очите… очите му жадуваха. Наблюдаваше как бедните твари се убиват съсредоточено като жена, която чете завладяващ роман.

Шалан пристъпи към него, а Джикс поизостана. Щом видя Балат, пазачът се поотпусна.

— Балат? — плахо повика Шалан. — Балат!

Той я погледна и едва не падна от пейката.

— Какво, за… Шалан! Махай се оттук! Какви ги вършиш? — И Балат се пресегна към нея.

Тя се сви неволно. Брат ѝ говореше като татко. Когато я улови за рамото, тя му подаде бележката от Ейлита. Лавандуловата хартия, напръскана с парфюм, като че светеше.

Балат се спря. Единият брадвохрът захапа дълбоко крака на другия. Тъмновиолетова кръв шурна по земята.

— Какво е това? — попита Балат. — Виждам глифа на дома Тавинар.

— От Ейлита.

— Ейлита? Дъщерята? Защо… какво…

Шалан счупи печата и отвори писмото, за да му го прочете.

— Иска да се разходи с тебе край потока тук, на панаира. Казва, че ще те чака заедно с прислужницата си, ако поискаш да идеш.

Балат прокара ръка през чупливата си коса.

— Ейлита? Тя е тук? Разбира се. Всички са тук. Говорила си с нея? Защо… Ама…

— Знам как я гледаше — отговори Шалан. — В малкото случаи, когато беше наблизо.

— Значи си говорила с нея — настоя Балат. — Без мое разрешение? Казала си, че бих се заинтересувал от нещо — и той взе бележката — от нещо подобно?

Шалан кимна и се обгърна с ръце.

Балат върна вниманието си към брадвохрътите. Залагаше, защото това се очакваше от него, ала не идваше тук заради парите като Юшу.

Балат отново прокара ръка през косата си и хвърли поглед на писмото. Не беше жесток човек. Шалан знаеше, че е странно да си го мисли заради нещата, които той правеше понякога. Ала тя знаеше и проявяваната от него добрина, и вътрешната му сила. Преди майка да си отиде, той не беше омагьосан от смъртта. Можеше да се върне, да не е такъв. Можеше.

— Трябва… — подзе Балат и погледна вън от шатрата. — Трябва да тръгвам! Тя ме чака. А не бива да я карам да чака. — Той закопча дрехата си.

Шалан закима живо и го сподири на излизане от павилиона. Джикс тръгна след тях, макар неколцина от посетителите да го повикаха. Явно беше познат тук.

Балат излезе на слънце. Изглеждаше променен, просто така.

— Балат? — обади се Шалан. — Не видях Юшу с тебе.

— Той не дойде в павилиона.

— Какво? Мислех си…

— Не знам къде отиде. Срещна се с някакви хора веднага щом пристигнахме. — Балат се взря в далечния поток, който течеше от възвишенията и минаваше в канал около панаира. — Какво да ѝ кажа?

— Как бих могла да знам?

— И ти си жена.

— Аз съм на четиринадесет! — И без това нямаше да се занимава с ухажване. Татко щеше да ѝ подбере съпруг. Единствената му дъщеря бе твърде ценна, та да я похабява заради нещо изменчиво като способността ѝ да взема решения.

— Предполагам… предполагам, че просто ще ѝ поговоря — обобщи Балат и хукна, без да каже друго.

Шалан погледа как се отдалечава, после седна разтреперана на един камък и се обгърна с ръце. Това място… шатрата… беше ужасно.

Поседя дълго, засрамена от слабостта и горда в същото време. Направи го. Беше малко, но беше нещо.

Най-сетне стана, кимна на Джикс и му позволи да я върне в ложата на семейството. Татко би трябвало вече да е привършил със срещата.

Оказа се, че е свършил, само за да започне нова. До него седеше непознат мъж с чаша студена вода в ръка. Висок, слаб, синеок и с черна коса — без намек за нечиста кръв. Облеклото му също беше черно. Когато Шалан пристъпи в ложата, непознатият я погледна.

Сепна се и изпусна чашата на масата. Улови я ловко, та да не се преобърне, и после пак се вторачи в Шалан с отпусната челюст.

Това трая само миг и бе заменено от дълго упражняван израз на безразличие.

— Некадърен глупак! — отсъди татко.

Новодошлият отмести поглед от Шалан и му заговори тихо. Мащехата ѝ стоеше настрани, при готвачите. Шалан се прокрадна до нея и попита:

— Кой е този?

— Не е важен — отговори Малисе. — Твърди, че носи вести от брат ти, обаче е толкова нископоставен, че даже няма документи за родословието си.

— От брат ми? От Хеларан?

Малисе кимна.

Шалан се извърна към непознатия. Видя как със съвсем недоловимо движение той извади нещо от джоба на горната си дреха и го доближи до напитките. Шалан бе потресена. Вдигна ръка. Отрова…

Той тайничко изсипа съдържанието на пакетчето в собственото си питие, вдигна го до устните си и го изпи. Какво беше това?

Шалан отпусна ръка. Непознатият стана след миг. Не се поклони на татко на сбогуване. Усмихна се на Шалан, слезе по стълбите и излезе от ложата.

Вест от Хеларан. Какво ли беше? Шалан боязливо приближи масата.

— Татко?

Татко гледаше дуела в центъра на кръга. Двама мъже с мечове без щитове — знак за завръщане към класическите идеали. Казваше се, че ударите им са в подражание на боя с Меч.

— Вест от Нан Хеларан? — настоя тя.

— Няма да произнасяш името му.

— Аз…

— Няма да говориш за него — рече татко и я изгледа с буреносно изражение. — Днес обявявам, че го обезнаследявам. Тет Балат официално вече е Нан Балат, Виким става Тет, Юшу става Аша. Имам само трима сина.

Шалан знаеше, че не бива да го притиска, когато е в такова настроение. Ала как да открие какво е казал пратеникът? Потъна в стола си, отново разтреперана.

— Братята ти ме отбягват — каза татко, наблюдавайки дуела. — Ни един от тях не избра да обядва с баща си, както изисква приличието.

Шалан сключи ръце в скута си.

— Юшу сигурно пиянства някъде — продължи татко. — И само Отецът на Бурята знае къде се е дянал Балат. Виким отказва да излезе от каретата. — Той пресуши чашата си. — Ще говориш ли с него? Денят не беше добър. Ако отида при него, аз… притеснявам се какво бих сторил.

Шалан стана и положи длан на рамото му. Татко се отпусна напред, обхванал празната винена гарафа. Вдигна другата си ръка и потупа нейната. Очите му бяха празни. Наистина опитваше. Всички опитваха.

Шалан потърси с поглед каретата. Тя беше спряна заедно с множество други до западния склон. Тук йеловите дървета бяха високи и стволовете им бяха светлокафяви като крем. Иглообразните листа излизаха от всеки клон като хиляди езици, но най-близките се прибираха при приближаването ѝ.

Шалан с изненада забеляза как една норка се прокрадва в сенките; мислеше, че всички норки наоколо вече са изловени. Насядали в кръг, кочияшите играеха карти. Някои трябваше да останат, за да наглеждат каретите. По-рано тя чу Рен да говори за някакво редуване, та всеки да се позабавлява на панаира. Всъщност, Рен го нямаше сега. Останалите кочияши се поклониха на Шалан.

Виким седеше в каретата. Мършавият бледен момък беше само петнадесет месеца по-голям от Шалан. Донейде приличаше на брат си, ала малцина ги бъркаха. Юшу изглеждаше по-възрастен, а Виким бе болезнено слаб.

Шалан се качи в каретата и седна срещу брат си. Остави чантата на седалката до себе си.

— Татко ли те прати, или сама дойде в някоя от новите си милосърдни мисийки?

— И двете.

Виким отмести поглед от нея и се загледа през прозореца към дърветата, далеч от панаира.

— Не можеш да ни поправиш, Шалан. Юшу ще се самоунищожи. Въпрос на време е. Балат стъпка по стъпка се превръща в татко. Малисе плаче всяка втора нощ. Съвсем скоро татко ще я убие, както уби и майка.

— А ти? — попита Шалан. Разбра, че не бива да го казва, в мига, в който го изрече.

— Аз ли? Няма да съм тук, та да го видя. Дотогава ще съм мъртъв.

Шалан се обгърна с ръце и сви крака под себе си на седалката. Старата ѝ учителка, Хаше, би я порицала за неподходящата за дама поза.

Какво направи? Какво каза? Юшу е прав, рече си тя. Не мога да го поправя. Хеларан би могъл. Аз не мога.

Всички бавно се разпадаха.

— И какво беше? — продължи Виким. — Просто от любопитство, какво измисли, за да ме „спасиш“? Предполагам, че за Балат използва момичето.

Шалан кимна.

— Беше очевидно. С онези писма, които ѝ прати. Юшу? За него — какво?

— Имам списък на дуелите днес — прошепна Шалан. — Той така иска да се дуелира. Ако му покажа двубоите днес, може би ще пожелае да ги гледа.

— Първо трябва да го намериш — отвърна Виким със сумтене. — А за мен? Трябва да знаеш, че не ми действат нито мечове, нито хубавички личица.

Шалан се почувства като глупачка. Порови чантата си и извади няколко листа.

— Рисунки?

— Математика.

Виким се свъси и взе листовете. Прегледа ги, като разсеяно се почесваше по бузата.

— Не съм ардент. Няма да позволя да ме затворят и по принуда цял живот да убеждавам хората да слушат Всемогъщия, който твърде подозрително няма какво да каже.

— Това не означава, че не можеш да учиш. Подбрах тези задачи от книгите на татко. Уравнения за определяне времето на бурите. Преведох и опростих записа в глифи, за да можеш да ги прочетеш. Казах си, че би могъл да опиташ да отгатнеш кога ще е следващата…

Виким разлисти задачите.

— Преписала си и си превела всичко, даже илюстрациите. В името на Бурите, Шалан. Колко време ти отне?

Тя вдигна рамене. Отне ѝ седмици, ала тя не разполагаше с друго освен с време. Дни седене в градините, вечери седене в стаята ѝ, понякога — посещение при ардентите за кротичко обучение за Всемогъщия. Хубаво беше да има какво да прави.

— Глупаво е — отсъди Виким и свали листовете. — Какво мислиш, че ще постигнеш? Не мога да повярвам, че си похабила толкова време за това.

Шалан сведе глава, примигна да пропъди сълзите и излезе от каретата. Ужасно — не само заради думите на Виким, а и заради това, че чувствата ѝ я предадоха. Не успя да ги прикрие.

Бързо се отдалечи от каретите с надеждата кочияшите да не забележат как трие сълзите със скритата си ръка. Седна на един камък и опита да се стегне. Не успя и сълзите рукнаха свободно. Извърна глава настрани, когато неколцина парши притичаха край нея — раздвижваха брадвохрътите на господаря си. По време на празненствата щеше да има и няколко ловни излета.

— Брадвохрът — продума някой зад нея.

Шалан скокна, притисна ръка до гърдите си и се обърна.

Мъжът в черните одежди седеше на клона на едно дърво. Размърда се, когато Шалан го забеляза, и острите листа се прибраха като стихваща червено-оранжева вълна. Вестоносецът, който по-рано говори с татко.

— Питах се — подзе той, — дали някой от вас не намира названието странно. Вие знаете какво е брадва. Но какво е хрътка?

— И защо това има значение?

— Защото това е дума — отговори вестоносецът. — Проста дума, в която се крие цял свят, като пъпка, която чака да се отвори. — Той огледа Шалан. — Не очаквах да те открия тук.

— Аз… — Инстинктите ѝ говореха да стои настрани от този странен човек. Ала той носеше новини за Хеларан — новини, които баща ѝ не би споделил. — А къде очакваше да ме намериш? На арената за дуели?

Пратеникът се залюля на клона и скокна на земята.

Шалан отстъпи.

— Няма нужда — рече той и седна на един камък. — Няма нужда да се боиш от мен. Никак не ме бива да наранявам хората. Виня възпитанието си за това.

— Имаш новини за брат ми Хеларан.

Вестоносецът кимна.

— Той е много решителен младеж.

— Къде е?

— Върши разни работи, които намира особено важни. Склонен съм да го упрекна за това, понеже за мене няма по-опасно нещо от човек, който се мъчи да върши работи, за които е решил, че са важни. Твърде малко неща в този свят са се объркали — поне не големи — защото някой си е решил да прояви лекомислие.

— Но е добре, нали? — попита тя.

— Доста добре. Посланието до баща ти беше, че той има очи наблизо и наблюдава.

Не беше чудно тогава, че вестта развали настроението на татко.

— Къде е той? — настоя Шалан и боязливо пристъпи напред. — Каза ли ти да говориш с мен?

— Съжалявам, мъничката ми — отговори мъжът и лицето му омекна. — Даде ми единствено това кратко послание до баща ти, и то, само защото споменах, че ще пътувам из този край.

— О! Аз мислех, че той те е пратил тук. Искам да кажа, че идването ти при нас е било основната ти цел.

— Оказва се, че наистина е било така. Кажи ми, малката. Духчетата говорят ли ти?

Гаснещите светлини с отцедения от тях живот.

Изкривените символи, невидими за окото.

Душата на майка ѝ, затворена в ковчеже.

— Аз… Не. Защо да ми говорят духчетата?

— Никакви гласове? — настоя мъжът и се приведе напред. — Сферите потъмняват ли близо до теб?

— Извинявай, но трябва да се връщам при баща ми. Ще му липсвам.

— Баща ти бавно погубва вашето семейство — рече вестоносецът. — Брат ти беше прав за това. За всичко останало бъркаше.

— За какво например?

— Погледни — мъжът кимна по посока на каретите. Шалан стоеше под подходящ ъгъл, за да види право през прозореца на тяхната карета. Присви очи.

Вътре Виким се беше привел напред и пишеше с молив, изваден от нейната чанта — беше я оставила там. Решаваше задачите.

Усмихваше се.

Топлина. Тази топлина, която усети като дълбоко сияние, приличаше на някогашната ѝ радост. От много отдавна. Преди всичко да се обърка. Преди мама.

Пратеникът прошепна:

— Двама слепци в края на една епоха стояха и съзерцаваха красотата. Намираха се на върха на най-високата скала, гледаха света отгоре и не виждаха нищо.

— Ъ?

— „Може ли красотата да бъде отнета от човека?“, попита единият. „Отнета беше от мен“, отвърна онзи, „понеже не я помня“. Той беше ослепял при злополука като дете. „Всяка нощ се моля на Бога, Който е Отвъд Всичко, да ми върне зрението, та отново да открия красотата!“ А първият попита: „Значи ли това, че красотата е нещо, което човек трябва да види?“ „Разбира се. Това е нейната природа. Как можеш да оцениш едно произведение на изкуството без да го видиш?“ Първият отговори: „Мога да чуя музиката!“ „Добре. Можеш да чуеш някои видове красота, ала не можеш да знаеш пълната красота, без да виждаш. Можеш да знаеш само малка част от нея!“ „Скулптура. Не мога ли да докосна нейните извивки и чупки, допира на длетото, който е превърнал обикновения камък в необикновено чудо?“ Вторият отговори: „Предполагам, че можеш да познаеш красотата на една скулптура!“ „Ами красотата на храната? Не е ли произведение на изкуството един майстор готвач да създаде шедьовър за наслада на вкуса?“ Вторият рече: „Навярно можеш да познаеш красотата на изкуството на готвача!“ Тогава първият попита: „А красотата на жената? Мога ли да позная нейната красота в нежността на милувките ѝ, в благия ѝ глас, в проницателността на ума ѝ, когато ми чете философия? Мигар не мога да позная тази красота? Не мога ли да позная повечето видове красота, дори без да виждам?“ Вторият отговори: „Добре тогава. А ако ушите ти са махнати, слухът ти е отнет? Езикът ти е изтръгнат, устата ти насила е затворена, обонянието ти е унищожено? Ако кожата ти е обгорена и вече не усещаш допир? Ако ти остава само болка? Тогава не можеш да познаеш красотата. Тя може да бъде отнета от човека!“

Вестоносецът млъкна и вдигна глава.

— Какво? — попита Шалан.

— Ти какво мислиш? Може ли красотата да бъде отнета от човека? Ако той не може да докосва, да вкусва, да мирише, да чува, да вижда… ако познава единствено болката? Отнета ли е била красотата от такъв човек?

— Ами… — Какво общо имаше това? — Болката променя ли се с времето?

— Да речем, че се променя — отговори вестоносецът.

— Следователно за този човек красотата ще бъде времето, когато болката отслабва. Защо ми разказваш тази приказка?

Пратеникът се усмихна.

— Да си човек означава да търсиш красотата, Шалан. Да не се отчайваш, да не спираш да търсиш, защото пътят ти е препречен от трънаци. Кажи ми, кое е най-красивото нещо, което можеш да си представиш?

— Татко сигурно се чуди къде съм…

— Угоди ми. А аз ще ти кажа къде е брат ти.

— Прекрасна картина тогава. Това е най-красивото нещо.

— Лъжа. Кажи ми истината. Какво е, дете? Какво е красотата за теб.

— За мен… — Какво ли беше? — Мама още е жива — установи, че прошепва тя, и погледна пратеника в очите.

— И?

— И сме в градините — продължи Шалан. — Тя говори на татко, а той се смее. Смее се и я прегръща. Всички сме там. Хеларан също. Той не заминава. Познатите на мама… Дредер… никога не са идвали у дома. Мама ме обича. Учи ме на философия и ми показва как да рисувам.

— Добре — отговори пратеникът. — Но можеш да се справиш и по-добре. Какво е това място? Как го усещаш?

— Пролет е — бързо отвърна Шалан, която вече почваше да се дразни. — И мъхоластарите цъфтят в яркочервено. Дъхът им е сладък, а въздухът е влажен след утринната буря. Мама шепне, но гласът ѝ е мелодичен, а татковият смях не отеква — издига се във въздуха и ни залива. Хеларан учи Юшу да се бие с меча и двамата се упражняват наблизо. Виким се смее, когато Хеларан получава удар отстрани в бедрото. Учи се за ардент, както мама искаше. А аз рисувам всички тях и въгленът дращи по хартията. Чувствам топлина, въпреки леко хладния въздух. До мен дими купа плодово вино и в устата си усещам сладостта на току-що отпитата глътка. Красиво е, защото можеше да се случи. Трябваше да се случи. Аз…

Тя примигна през сълзи. Видя всичко това. Отче на Бурята, видя го. Чу гласа на майка си, видя как Юшу дава няколко сфери на Балат, когато загуби двубоя, ала плаща с усмивка, без да го е грижа за загубата. Усети въздуха, вдъхна миризмите, чу певчетата в храстите. Стана почти истинско.

Пред нея се надигнаха клъбца светлина. Пратеникът беше извадил шепа сфери и ги държеше пред нея, докато се взираше в очите ѝ. Светлината на Бурята се издигаше като пара между тях. Шалан вдигна пръсти и образът на нейния съвършен живот я обгърна като завивка.

Не.

Шалан се дръпна. Мъгливата светлина избледня.

— Ясно — тихо рече вестоносецът. — Ти все още не разбираш природата на лъжите. Някога, много отдавна, и аз имах същите трудности. Остриетата тук са много строги. Ще се наложи да видиш истината, дете, преди да си способна да я осмислиш. Точно както човек трябва да познава законите, преди да ги наруши.

В дълбините на ума ѝ се разшаваха сенките от миналото. Само за миг те изплуваха на повърхността, към светлината.

— Можеш ли да помогнеш?

— Не. Не сега. Първо, ти не си готова, пък и аз имам друга работа. Някой друг ден. Продължавай да режеш тези трънаци, силна моя, и проправи път за светлината. Нещата, срещу които се бориш, не са напълно естествени. — Вестоносецът се изправи и ѝ се поклони.

— Брат ми — продума Шалан.

— Той е в Алеткар.

В Алеткар ли?

— Защо?

— Защото вярва, че е потребен там, разбира се. Ако го срещна отново, ще му предам вест от тебе.

Вестоносецът се отдалечи с леки и плавни стъпки, почти като в танц.

Шалан го наблюдаваше, а онези дълбоки неща в нея се върнаха в забравените дялове на ума ѝ. Осъзна, че дори не е попитала непознатия за името му.

46 Родолюбци

Каладин достигна края на редицата на мостовите. Стояха мирно, с копия на рамо, загледани напред. Преобразяването им бе чудо. Той кимна под притъмняващото небе.

— Впечатляващо — рече той на Питт, сержанта на Мост Седемнадесет. — Рядко съм виждал толкова добър взвод копиеносци.

Началниците се научаваха да пускат такива лъжи. Каладин не спомена, че някои от мостовите помръдват, докато стоят, или че движенията им в строй са небрежни. Те се опитваха. Той можеше да го усети в сериозния им израз и в начина, по който започваха да се гордеят с униформите и с принадлежността си. Бяха готови за караулна служба, поне близо до военните лагери. Каладин си отбеляза да нареди на Тефт да започне да ги изважда посменно с вече готовите други две поделения.

Гордееше се с тях и им го показа, когато времето мина и настъпи нощта. Тогава той ги освободи за вечерята — тя миришеше съвсем различно от рогоядската яхния на Скалата. Мост Седемнадесет смяташе вечерния подправен боб за част от себе си. Неповторимост чрез избора на храна — Каладин се забавляваше с това, докато вървеше в нощта с копие на рамо. Трябваше да прегледа още четири поделения.

Следващото, Мост Осемнадесет, бе едно от поделенията с неприятности. Сержантът им, макар и усърден, не притежаваше поведението на добрия началник. Е, никой от мостовите не притежаваше това. Този просто беше твърде слаб. Опитваше да се моли, а не да нарежда, а в общуването с останалите се усещаше неловко.

Не можеше обаче Вет да бъде обвиняван за всичко. Беше му дадено твърде нееднородно множество хора. Каладин намери войниците от Мост Осемнадесет да ядат вечерята си насядали на малки групички. Без смях, без другарство. Дори като мостови не са били толкова усамотени. Бяха се нацепили на мънички сборища и не се смесваха.

Сержант Вет им нареди да станат; те се надигнаха лениво, без да си правят труда да се строят или да отдават чест. Каладин видя истината в очите им. Какво можеше да им стори той? Със сигурност нищо толкова лошо като живота им като мостови. Защо да се напъват тогава?

Известно време Каладин им говори за основанието да служиш и за единството. Трябва да проведа още едно обучение с тях в пропастите, рече си той. А и ако това не подейства… е, вероятно щеше да се наложи да ги раздели и да ги разпрати из други взводове, които работят добре.

Най-накрая остави Мост Осемнадесет и поклати глава. Явно не искаха да са войници. Тогава защо бяха приели предложението на Далинар, вместо да си тръгнат?

Понеже не искат повече да правят избор, мина му през ума. Изборът може да бъде труден.

Той знаеше какво е това. В името на Бурите, знаеше го. Спомни си как седеше и зяпаше голата стена, твърде потиснат дори да стане и да убие себе си.

Потрепери. Не искаше да си припомня онези дни.

Докато вървеше към Мост Деветнадесет, Сил се носеше по някакво въздушно течение във вид на петънце мъгла. Превърна се в лентичка светлина и се завъртя в кръг около него, преди да кацне на рамото му.

— Всички останали си ядат вечерята — отбеляза Сил.

— Това е добре — съгласи се Каладин.

— Това не е отчет, Каладин — продължи тя. — Това е повдигане на спорен въпрос.

— Спор?

Той се спря в тъмнината до казармите на Мост Деветнадесет, където хората се оправяха добре и ядяха заедно около огъня като сплотена единица.

— Ти работиш — отбеляза Сил. — Все още.

— Трябва да подготвя тези хора.

Той обърна глава и я погледна.

— Знаеш, че нещо се задава. Тези числа на стените… Виждала ли си още от онези червени духчета?

— Да — призна тя. — Поне така ми се струва. С ъгълчето на окото. Наблюдават ме. Много рядко, но го правят.

— Нещо се задава — повтори Каладин. — Числата сочат за Дъждовния сезон. Каквото и да стане тогава, мостовите ще бъдат готови да го издържат.

— Е, ти няма да можеш, ако по-напред умреш от изтощение!

Сил се поколеба.

— Това може да стане с хората, нали така? Чух Тефт да казва, че му се струва как с него ще стане така.

— Тефт обича да преувеличава — отвърна Каладин. — Това е една от отличителните черти на добрия сержант.

Сил се намръщи.

— А последните думи… са били шега?

— Да.

— Аха.

Тя го погледна право в очите.

— Както и да е, Каладин. Почивай си. Моля те.

Той погледна към казармата на Мост Четири. Беше отдалечена, надолу през редовете от постройки, но му се стори, че може да дочуе как смехът на Скалата отеква през нощта.

Най-накрая въздъхна и си призна, че е изтощен. Можеше да провери последните два взвода утре. С копие в ръка, той се обърна и потегли обратно. Идването на тъмнината означаваше, че ще изминат около два часа преди хората да започнат да си лягат. Каладин се приближи към познатото ухание на яхнията на Скалата, при все че Хобер сипваше яденето — седнал на висок пън, приготвен за него от войниците, с преметнато през сивите, безполезни крака одеяло. Скалата стоеше наблизо, скръстил ръце, горд.

Там бе и Ренарин — приемаше и миеше чиниите на привършилите с яденето. Вършеше го всяка вечер и кротко коленичеше до легена в униформата си на мостови. Момчето определено беше сериозно. Не показваше нищо от разглезения нрав на брат си. При все че настоя да стане един от тях, често присядаше накрая на отряда на мостовите. Такъв особен младеж.

Каладин отиде при Хобер и го стисна за рамото. Кимна, погледна го в очите и вдигна юмрук. Продължавай. Каладин подаде чиния за ядене и замръзна.

Наблизо на някакъв дънер седяха не един, а цели трима едри хердазийци с мощни ръце. Всичките носеха униформата на Мост Четири, но от тях Каладин познаваше само Пунио.

Той намери Лопен недалеч, загледан в ръката си — по някаква причина я държеше пред себе си свита в юмрук. Каладин отдавна се бе отказал да разбира Лопен.

— Трима? — попита той.

— Братовчеди! — отвърна Лопен и вдигна поглед.

— Твърде много братовчеди имаш — продължи Каладин.

— Това е невъзможно! Род, Хуио, кажете едно здрасти!

— Мост Четири — произнесоха двамата, станаха и вдигнаха паниците си.

Каладин поклати глава, прие яденето си и мина покрай котела към по-тъмните места до сградата. Надникна в складовото помещение и видя как Шен реди чували с талевно зърно в светлината на самотен диамантен чип.

— Шен? — обади се Каладин.

Паршът продължи да работи.

— Остави! Мирно! — излая Каладин.

Шен застина, после се надигна, изправи гръб и застана мирно.

— Свободно, редник — меко продължи Каладин и приближи към него. — По-рано днес разговарях с Далинар Колин и помолих за разрешение да ти дам оръжие. Той попита имам ли ти доверие. Казах му истината. — И Каладин подаде своето копие на парша. — Вярвам ти.

Шен боязливо местеше тъмните си очи от Каладин към копието.

— Мост Четири няма роби. Съжалявам, че по-рано се боях. — Каладин настоя паршът да вземе копието и онзи най-сетне се съгласи. — Сутрин Лейтен и Натам се упражняват с няколко човека. Готови са да ти помогнат да се научиш, за да не ти се налага да бъдеш при новобранците.

Шен държеше копието с някакво страхопочитание. Каладин тръгна да излиза от склада.

— Сър — продума паршът.

Каладин спря.

— Ти си добър човек — бавно изрече Шен.

— Цял живот ме преценяват по цвета на очите, Шен. Няма да постъпвам така с тебе заради кожата ти.

— Сър, аз… — паршът видимо се тревожеше от нещо.

— Каладин! — долетя гласът на Моаш отвън.

— Искаше да ми кажеш нещо? — попита Каладин.

— По-късно — отговори паршът. — По-късно.

Каладин кимна и излезе да види какво става. Забеляза, че Моаш го търси при казана.

— Каладин! — възкликна мостовият, щом го зърна. — Хайде. Излизаме. И ти идваш с нас. Тази вечер даже и Скалата ще дойде.

— Ха! Яхнията ми е в добри ръце — обясни Скалата. — Ще ида да направя онова нещо. Добре ще е да се разкарам от вонята на дребните мостови.

— Ей! — възрази Дрей.

— Ах. И от вонята на едрите мостови.

— Хайде — настоя Моаш и махна на Каладин. — Ти обеща.

Каладин нищо не беше обещавал. Искаше само да седи край огъня, да яде яхния и да наблюдава огнените духчета. Ала всички го гледаха. Даже и онези, които нямаше да излязат с Моаш тази вечер.

— Аз… Добре. Да вървим.

Всички завикаха и взеха да ръкопляскат. Проклети глупаци. Радваха се, че командирът им излиза да пие? Каладин изсърба няколко лъжици яхния и подаде останалото на Хобер. Неохотно се присъедини към Моаш. Последваха ги Лопен, Пеет и Сигзил.

— Знаеш ли — тихо изръмжа Каладин на Сил, — ако това беше някой от старите ми отряди копиеносци, щях да предположа, че искат да се разкарам от лагера, за да свършат нещичко в мое отсъствие.

— Съмнявам се, че сега е така — намуси се Сил.

— Не е. Тези тук искат просто да ме видят като човек. — По тази причина, той наистина трябваше да излезе. Вече доста се беше отделил от хората си. А не искаше да мислят за него като за някакъв светлоок.

— Ха! — рече Скалата и дотърча при тях. — Тия хора твърдят, че могат да пият повече от един рогоядец. Празноглави равнинци. Е невъзможно.

— Надпиване? — попита Каладин и тайничко простена. В какво се забърка?

— Никой от нас няма наряд до късно сутринта — обясни Сигзил и вдигна рамене. Тефт охраняваше семейство Колин през нощта, заедно с отряда на Лейтен.

— Тази вечер — подхвана Лопен и вдигна нравоучително показалец — аз ще победя. Казано е, че никога не бива да залагаш срещу едноръкия хердазиец за надпиване!

— Казано ли е? — подкачи го Моаш.

— Ще бъде казано — продължи Лопен, — че никога не бива да залагаш срещу едноръкия хердазиец за надпиване.

— Ти тежиш горе-долу колкото един прегладнял брадвохрът, Лопен — поусъмни се Моаш.

— А, обаче съм съсредоточен.

Продължиха и свърнаха по една улица, която водеше към пазара. Военният лагер се състоеше от казарми, построени в широка окръжност около сградите на светлооките близо до центъра. На път за пазара, който се намираше в пръстена постройки на цивилните отвъд казармите, Каладин и хората му минаха край множество обикновени войници, заети с работи, които той рядко бе виждал в армията на Садеас. Заточваха копия или смазваха гръдни брони преди тръбата за вечеря.

Ала неговите хора не бяха единствените, които излизаха тази вечер. Други групи войници вече се бяха нахранили, крачеха към пазара и се смееха. Бавно се съвземаха от клането, което бе осакатило далинаровата армия.

Пазарът грееше от оживление. Факли и маслени лампи светеха по повечето сгради. Каладин не се изненада. Обикновената войска имаше безчет цивилни, които я следваха, при това в движение. Тук търговците хвалеха стоката си. Викачи продаваха вести, за които твърдяха, че са дошли по далекосъобщителя и говорят за събитията по целия свят. Какво казваха — война в Я Кевед? И нов император в Азир? Каладин имаше съвсем смътна представа къде са тези страни.

Сигзил притича натам, та да научи новините, и плати една сфера на викача. А Лопен и Скалата спореха коя кръчма е най-добре да уважат тази вечер. Каладин наблюдаваше как тече животът. Войници минаха на нощна стража. Ято бъбрещи тъмнооки жени минаваха от един продавач на мерудии на друг. Светлоока пратеница закова списък с датите и часовете на очакваните бури на някаква дъска, докато съпругът ѝ се прозяваше отегчено — като че беше принуден да дойде, та да я придружи. Скоро щеше да настъпи дъждовният сезон, времето на непрестанен дъжд без бури — единственото прекъсване беше денят в средата на сезона. Беше къса година в хилядодневния цикъл от две години, което означаваше, че дъждовният сезон ще е спокоен.

— Стига спорове — обърна се Моаш към Скалата, Лопен и Пеет. — Отиваме в Гнъсния чул.

— Ау! — възкликна Скалата. — Ама там не точат рогоядско светло!

— Понеже рогоядското светло похабява зъбите — обясни Моаш. — Все тая. Днес аз избирам.

Пеет закима усърдно. И той беше избрал същата кръчма.

Сигзил се върна от викача и явно се беше отбил още някъде, понеже носеше нещо димящо, увито в хартия.

— Не и ти — изстена Каладин.

— Добро е — отбранително рече Сигзил и отхапа от чаутата.

— Даже не знаеш какво е.

— Много ясно, че знам — отвърна Сигзил, а после додаде — Ей, Лопен. Какво има вътре?

— Флангриа — уточни Лопен доволно, понеже и Скалата отърча да си купи чаута.

— Което е? — попита Каладин.

— Месо.

— Какво месо?

— Месо.

— Превърнато — отсъди Каладин и изгледа Сигзил.

— Като мостови ядеше превърната храна всяка вечер — рече онзи и сви рамене.

— Понеже нямах друг избор. Погледни. Той пържи хляба.

— И флангриата се пържи — обясни Лопен. — Омесваш я със счукан лавис на топченца. Хубавичко я смачкваш и пържиш, после я пълниш в пържения хляб и заливаш със сос. — Той доволно премлясна и се облиза.

— По-евтино е от водата — отбеляза Пеет, когато Скалата се върна в тръс.

— Сигурно защото и зърното е Превърнато — рече Каладин. — Всичкото има вкус на мухъл. Скала, разочароваш ме.

Рогоядецът го погледна глуповато, обаче отхапа. Неговата чаута хрускаше.

— Черупки? — поинтересува се Каладин.

— Щипци от кремлинг — ухили се Скалата. — Пържени.

Каладин въздъхна. Всички отново тръгнаха сред тълпата и най-сетне се добраха до дървена сграда, построена от подветрената страна на по-голямо каменно здание. Разбира се, тук всичко беше така устроено, щото възможно най-много врати да са с гръб към Произхода, а улиците вървяха от изток на запад, за да могат ветровете да духат.

От пивницата се лееше топла оранжева светлина. Нито една кръчма не се осветяваше от сфери. Даже и със заключалки на фенерите, щедрото сияние на сферите би било твърде тежко изкушение за пияните посетители. Мостовите си проправиха път с рамене навътре и бяха посрещнати от шумни разговори, викове и песни.

— Няма да намерим места — надвика Каладин шумотевицата. Въпреки намалялото население на далинаровия лагер, тук беше претъпкано.

— Ще си намерим, разбира се — усмихна се Скалата. — Имаме си тайно оръжие. — Той посочи кръглоликия кротък Пеет, който си проправяше път към тезгяха. Там стоеше една тъмноока хубавелка, която бършеше чаша. При вида на Пеет тя засия в усмивка.

— И тъй — обърна се Сигзил към Каладин. — Замислял ли си се къде ще настаниш женените мъже от Мост Четири?

Женените мъже ли? Като погледна лицето на Пеет, който се беше надвесил над тезгяха и бъбреше с жената, разбра, че това време не е твърде далеч. Каладин не беше и помислял за това. А би трябвало. Знаеше, че Скалата е женен — рогоядецът вече беше пратил писма до семейството си, ала Рогоядските върхове бяха тъй далеч, че още нямаше отговор. Тефт също е бил женен, но съпругата му, както и повечето му роднини, бяха покойници.

Навярно и други имаха семейства. Докато бяха мостови, не говореха много за миналото си, но Каладин бе доловил откъслечни намеци. Хората постепенно щяха да се върнат към живота си и семействата щяха да са част от това, особено в този стабилен лагер.

— Бурята да го отнесе! — каза той и се хвана за главата. — Ще трябва да поискам още място.

— Много от казармите са разделени, за да могат да се настаняват семейства — отбеляза Сигзил. — А някои от женените войници наемат жилища на пазара. Могат да избират.

— Това ще разбие Мост Четири! — заяви Скалата. — Не бива да се позволява.

Е, от женените мъже излизаха по-добри войници. Трябваше да намери начин това да влезе в работа. Сега имаше доста празни казарми в далинаровия лагер. Навярно трябваше да помоли за още няколко сгради.

Каладин кимна по посока на жената на тезгяха.

— Предполагам, че не тя държи заведението.

— Не, Ка само обслужва — обясни Скалата. — Пеет доста се е заплеснал по нея.

— Трябва да проверим може ли да чете — каза Каладин и направи път на някакъв полупиян посетител, който се измъкна в нощта. — В името на Бурите, добре ще е да разполагаме с някой грамотен.

В редовната армия Каладин би бил светлоок и неговата съпруга или сестра щеше да е писар и сметководител на батальона.

Пеет им махна да идат при него и Ка ги настани на една отделена настрани маса. Каладин седна с гръб към стената и достатъчно близо до прозореца, та да може да гледа навън, ако иска, но без силуетът му да се очертава в светлината. Когато Скалата седна, Каладин съжали стола му. В целия отряд само той беше с няколко пръста по-висок от него, ала беше и два пъти по-широк.

— Рогоядско светло? — обнадеждено се обърна Скалата към Ка.

— Стапя ни чашите — отвърна тя. — Пиво?

— Пиво — въздъхна Скалата. — Това трябва да е напитка за жени, а не за големи рогоядци. Добре поне, че не е вино.

Каладин разсеяно каза на Ка да му донесе каквото и да е. Мястото не беше наистина примамващо. Бе шумно, противно, задимено и вмирисано. Също така беше живо. Смехове. Хвалби, подвиквания, звън на чаши. Това… някои хора живееха за него. Ден честен труд, следван от вечер с приятелите в кръчмата.

Такъв живот не бе толкова зле.

— Тази вечер е шумно — отбеляза Сигзил.

— Винаги е шумно — пресече го Скалата. — Тази вечер може би повече.

— Войската е спечелила пробег на платото заедно с войската на Бетаб — обясни Пеет.

Добра работа. Далинар не отиде, но Адолин го направи, заедно с трима души от Мост Четири. На тях не им се налагаше да влизат в битка — и всяко нападение на платата, което не застрашаваше хората на Каладин, бе добро.

— Толкова много хора, това е добре — продължи Скалата. — Прави кръчмата по-топла. Навън е твърде студено.

— Твърде студено? — намеси се Моаш. — Та ти си от проклетите Рогоядски хълмове!

— Е? — намръщено попита Скалата.

— Това са планини. Там горе е по-студено от тук долу.

Скалата изпръхтя — забавна смесица от негодувание и учудване — и светлата му кожа на рогоядец почервеня.

— Твърде много въздух! Трудно ви е да мислите. Студено? Рогоядските върхове са топли! Чудно топли.

— Наистина? — недоверчиво попита Каладин. Това можеше да е някоя от шегите на Скалата. Понякога те не изглеждаха смислени на никой друг, освен на него самия.

— Вярно е — рече Сигзил. — На върховете има топли извори, които ги загряват.

— А, но това не са извори — възрази Скалата и размаха пръст към Сигзил. — Това е равнинска дума. Рогоядските океани са водите на живота.

— Океани? — намръщено попита Пеет.

— Много малки океани — продължи Скалата. — По един на всеки връх.

— Върхът на всяка планина представлява някакъв кратер — обясни Сигзил, — запълнен с голямо езеро от топла вода. Топлината е достатъчна, за да създаде пространство от годна за живеене земя, въпреки височината. Ако се отдалечиш твърде много от рогоядските градове обаче, и ще се озовеш сред смразяващ студ и оставени от бурите ледени полета.

— Не разказваш преданието вярно — каза Скалата.

— Това са факти, а не предание.

— Всичко е предание — обясни Скалата. — Слушай. Много отдавна, ункалаките — моят народ, които вие наричате рогоядци — не са живеели по върховете. Живеели са в ниското, където въздухът е гъст и мисленето е бавно. Нас обаче са ни мразили.

— Че кой би мразил рогоядците? — попита Пеет.

— Всички — отвърна Скалата, когато Ка донесе питиетата.

Още особено внимание. Всички останали трябваше да отиват до тезгяха и да си вземат питиетата. Скалата ѝ се усмихна и хвана голямата си кана.

— Първото питие е. Лопен, опитваш да ме биеш ли?

— Давай, манча — и Лопен вдигна своята кана, която не беше толкова голяма.

Едрият рогоядец отпи и питието остави пяна на устната му.

— Всички искали да избият рогоядците — продължи той и тупна с юмрук по масата. — Страхували са се от нас. Според преданието, сме били твърде добри в битките. Тъй че нас ни преследвали и почти ни избили.

— Ако толкова ви е бивало в битките — обади се Моаш и посочи с пръст, — как тогава почти са ви избили?

— Малцина сме — изрече Скалата и гордо положи ръка на гърдите си. — А вие сте твърде много. Тук долу в ниското ви има навсякъде. Човек не може крачка да направи, без да усети пръстите на някой алет под ботуша си. И тъй, ние, ункалаките, сме били почти унищожени. Но нашият тана’каи — това е като крал, но повече — отишъл при боговете да моли за помощ.

— Богове — изрече Каладин. — Искаш да кажеш духове.

Той се огледа за Сил — тя си бе избрала някаква греда и наблюдаваше как две дребни насекоми се катерят по един от стълбовете.

— Те са богове — възрази Скалата и последва погледа на Каладин. — Да. Все пак някои богове са по-могъщи от останалите. Тана’каи потърсил най-силния сред тях. Най-напред отишъл при боговете на дърветата. „Можете ли да ни скриете?“, попитал той. Но боговете на дърветата не можели. „Хората ловят и нас“, рекли те. „Криете ли се тук, те ще ви намерят, и ще ви използват за дърво досущ като нас.“

— Да използваш рогоядците — любезно произнесе Сигзил — като дървен материал.

— Мълчи — отвърна му Скалата. — След това тана’каи отишъл при боговете на водата. „Можем ли да живеем във вашите дълбини?“, примолил се той. „Дайте ни умението да дишаме като риби, и ние ще ви служим в дълбините на океаните!“ Ала и водите не можели да помогнат. „Човеците дълбаят в сърцевината ни с куки и измъкват ония, що ние пазим. Живеете ли тук, ще станете храна за тях!“ Та и там не сме можели да живеем. Най-накрая, отчаян, тана’каи отишъл при най-могъщите богове — боговете на планините. „Моят народ измира“, рекъл той. „Моля ви. Позволете ни да живеем по вашите склонове и да ви почитаме, и нека снеговете и ледовете ви ни бранят.“ Боговете на планините размишлявали дълго. „Не можете да живеете по склоновете ни“, рекли те, „понеже тук няма живот. Това е място на духовете, а не на хората. Но ако намерите начин да го превърнете в място за духове и хора, ние ще ви защитим!“ И тъй, тана’каи се върнал при водните богове и рекъл „Дайте ни водата си, за да можем да я пием и да живеем в планините.“ И му я обещали. Тана’каи отишъл при боговете на дърветата и им казал „Дайте ни от своя плод в изобилие, та да можем да се храним и да живеем в планините.“ И му го обещали. После тана’каи се върнал при планините и заговорил — „Дайте ни топлината си, тази, която е в сърцето ви, та да можем да живеем на вашите върхове.“ И това нещо, то се понравило на боговете на планините, които видели, че ункалаките ще се трудят усърдно. Те нямало да бъдат в тежест на боговете, а самички щели да се оправят с трудностите. И тъй боговете на планините притеглили върховете навътре в себе си и отворили място за водите на живота. Боговете на водите създали океаните. Тревата и плодовете, да дават живот, били получени според обещанието на дървесните богове. А топлината от сърцето на планините дала място, за да можем да живеем.

Той се облегна, отпи дълбока глътка от каната, после я тресна на масата и се ухили.

— Значи боговете — продължи Моаш, докато държеше питието си в ръце — са били доволни, че вие преодолявате своите трудности… като отивате при други богове и наместо това ги молите за помощ?

— Мълчи — отговори Скалата. — Е хубаво предание. И истина.

— Но ти току-що нарече езерата там горе вода — намеси се Сигзил. — Следователно не са извори. Точно както аз казах.

— Е различно — отвърна Скалата, вдигна ръка, махна на Ка, усмихна се дълбоко и умолително разклати каната си.

— Как така?

— Е не само вода — продължи той. — Е водата на живота. Е връзката с боговете. Ако ункалаките плуват в нея, понякога виждат обиталището на боговете.

При тези думи Каладин се наведе напред. Умът му блуждаеше около въпроса как да помогне на Мост Осемнадесет за трудностите им с дисциплината. Това го порази.

— Обиталището на боговете?

— Да — потвърди Скалата. — Е мястото, където живеят. Водите на живота, те ти позволяват да видиш разни места. В тях се свързваш с боговете, ако имаш сполука.

— Ти затова ли можеш да виждаш духчета? — попита Каладин. — Понеже си плувал в онези води и те са направили нещо с теб?

— Не е част от преданието — отсече Скалата при идването на втората му кана с пиво. Той се усмихна на Ка. — Ти си много превъзходна жена. Ако дойдеш на върховете, ще те направя семейство.

— Просто си плати вересиите, Скала — отвърна му тя и подбели очи. Отиде да събере някакви празни кани, Пеет скокна да ѝ помага и за нейна изненада събра няколко от друга маса.

— Можеш да виждаш духчета — продължи Каладин — заради това, което е станало с теб в онези води.

— Не е част от преданието — повтори Скалата и го изгледа. — Е… замесено. Няма да кажа нищо повече за това.

— Бих желал да отида — обади се Лопен. — Да отида и да се топна.

— Ха! Е смърт за ония, дето не са от нашия народ — рече Скалата. — Не мога да ти позволя да плуваш. Дори и да ме надпиеш тая нощ.

И той вдигна вежда по посока на питието на Лопен.

— Плуването в изумрудените езера е смърт за чужденците — обясни Сигзил, — понеже вие убивате чужденците, които ги докосват.

— Не, не е вярно. Слушай преданието. Недей дотяга.

— Това са просто горещи извори — измърмори Сигзил, но се върна към питието си.

Скалата завъртя очи.

— Отгоре е вода. Отдолу не е вода. Е нещо друго. Водата на живота. Обиталището на боговете. Това нещо е истинно. Аз самият съм виждал бог.

— Божество като Сил? — попита го Каладин. — Или може би някой речен дух?

Последните бяха рядко срещани, но се смяташе, че от време на време могат да говорят несложно, подобно на духчетата на вятъра.

— Не — отвърна Скалата. Той се наведе напред, все едно казваше нещо тайно. — Видях Луну’анаки.

— О, великолепно — обади се Моаш. — Чудесно.

— Луну’анаки — продължи Скалата — е бог на пътуването и пакостите. Много могъщ бог. Той дойде от дълбините на океана на върха, от царството на боговете.

— На какво приличаше — попита Лопен, широко отворил очи.

— На човек — обясни Скалата. — Може би на алет, при все че кожата му бе по-светла. Много изсечено лице. Може би красив. Белокос.

Сигзил рязко вдигна поглед.

— Белокос?

— Да — потвърди Скалата. — Не посивял, като старец, а бял — и все пак е млад мъж. Той говори с мен на брега. Ха! Подигра се с брадата ми. Попита ме коя година сме според рогоядския календар. Рече, че името ми било смешно. Много могъщ бог.

— Ти беше ли уплашен?

— Не, разбира се. Луну’анаки не може да нарани човек. Му е забранено от другите богове. Това всички го знаят.

Скалата гаврътна остатъка от втората си половница, издигна я във въздуха, ухили се и отново я размаха към Ка, тъкмо докато тя минаваше.

Лопен набързо изгълта остатъка от първата си кана. Сигзил изглеждаше притеснен, а едва бе докоснал половината от първото си питие. Той го зяпаше, ала при питането на Моаш какво не е наред се оправда, че бил уморен.

Най-накрая Каладин отпи от питието си. Лависово пиво, пенесто, леко сладко. Напомни му за дома, макар да бе започнал да го пие от постъпването си във войската.

Останалите се прехвърлиха на разговор за нападенията на платата. Садеас открито не се подчиняваше на нарежданията да излиза на набези по двойки. За един от по-отдавнашните отиде сам, взе ядрото преди който и да е друг да се е добрал, а после го захвърли, все едно е нещо маловажно. Само преди няколко дни обаче Садеас и Върховният принц Рутар отидоха заедно на друго нападение — на което не се предполагаше да присъстват. Твърдяха, че не успели да вземат скъпоценното ядро, но беше обществена тайна, че са победили и са укрили плячката.

Тези явни плесници в лицето на Далинар бяха в устата на военните лагери. Още повече, понеже Садеас даваше вид да е ядосан, задето не му позволяваха да изпрати следствени служители в стана на Далинар, та да търсят за „важни сведения“, които според него се отнасяли до безопасността на краля. За него всичко беше игра.

Някой трябва да събори Садеас, рече си Каладин, докато отпиваше от питието и въртеше прохладната течност из устата си. Лош е, точно колкото Амарам — опита да убие мен и моите хора неколкократно. Нямам ли причина, дори право, да му го върна?

Каладин се учеше да върши същото като убиеца — да тича по стени, може би да достига смятани за недостъпни прозорци. Можеше да посети лагера на Садеас нощем — сияещ от Светлина и яростен…

Каладин можеше да въздаде справедливост на този свят.

Усещаше, че нещо в тези размишления не е наред, но му беше трудно да го обоснове по пътя на логиката. Отпи още малко, огледа стаята и отново отбеляза колко спокойни изглеждат всички. Това беше техният живот. Труд, после забавление. Това им стигаше.

Не и на него. Нуждаеше се от нещо повече. Извади светеща сфера — просто диамантен чип — и лениво започна да я търкаля по масата.

След близо час разговори, в които Каладин се включваше от време на време, Моаш го сръга в ребрата.

— Готов ли си? — прошепна той.

Каладин се намръщи:

— Готов?

— Да. Срещата е в задната стая. Видях ги да влизат преди малко. Ще чакат.

— Кой…

Той спря, понеже разбра какви са намеренията на Моаш. Каладин беше казал, че ще се срещне с приятелите на Моаш, с хората, които бяха опитали да убият краля. Кожата на Каладин изстина, а въздухът сякаш изведнъж стана мразовит.

— Ти затова искаше да дойда тази вечер?

— Да — съгласи се Моаш. — Мислех, че си се усетил. Хайде.

Каладин сведе поглед към своята кана жълто-кафява течност. Най-накрая гаврътна останалото и се изправи. Трябваше да узнае кои са тези хора. Задълженията му го налагаха.

Моаш ги извини и обясни, че видял стар приятел, когото искал да представи на Каладин. Скалата, без да изглежда ни най-малко пиян, се засмя и им махна да отиват. Той беше на… шестото си питие? Седмото? Лопен вече фъфлеше след третото. Сигзил едва бе свършил с второто и не изглеждаше предразположен да продължи.

Толкова за състезанието, помисли си Каладин и остави Моаш да го води. Кръчмата все още бе оживена, макар и не претъпкана като по-рано. В края ѝ бе прикътан коридор с отделни стаи за хранене — за богатите търговци, които не желаеха да бъдат изложени на простащините в голямата зала. От една от стаите се измъкна мургав мъж. Може и да беше отчасти азиш, а може би просто много тъмнокож алет. На пояса му висяха много дълги ножове, ала не рече нищо, щом Моаш отвори вратата.

— Каладин… — гласът на Сил. Къде бе тя? Явно изчезнала дори за неговите очи. Вършила ли го е преди? — Бъди внимателен.

Той влезе в стаята с Моаш. Вътре трима мъже и жена пиеха вино на маса. В края на стаята стоеше друг телохранител, увит в наметало, с меч на кръста, свел глава, сякаш почти не обръщаше внимание.

Двама от седналите, сред тях и жената, бяха светлооки. Каладин трябваше да очаква това, имайки предвид използването на Меч, но все пак се сепна.

Светлоокият мъж веднага стана. Може би малко по-възрастен от Адолин, имаше прилежно подстригана смолисточерна алетска коса. Носеше отворена връхна дреха, под нея — скъпа черна риза, извезана с бели ластари между копчетата, и вратовръзка.

— Значи това е прочутият Каладин! — възкликна мъжът, пристъпи и протегна ръка, за да се здрависа с Каладин. — В името на Бурите, удоволствие е да се запознаем. Да застанеш на пътя на Садеас, докато спасяваш Тоягата лично? Добра работа, човече. Добра работа.

— А ти си?

— Родолюбец — отвърна другият. — Наричай ме Гробовния.

— А ти ли си Мечоносецът?

— Право на работата, нали? — отбеляза Гробовния и направи знак на Каладин да седне на масата.

Моаш веднага седна и кимна на другия човек на масата — тъмноок, с къса коса и хлътнали очи. Наемник, предположи Каладин, като обърна внимание на тежките кожени дрехи и на брадвата до стола му. Гробовния продължи да му прави знаци, но Каладин се забави и огледа младата жена на масата. Тя седеше сковано и отпиваше от чашата вино, хванала я с две ръце — едната покрита от снабден с копчета ръкав. Красива, със свити червени устни, косата ѝ бе вдигната нагоре и с набучени най-разнообразни метални украшения.

— Познавам те — каза Каладин. — От писарите на Далинар си.

Тя внимателно го погледна, макар и да опитваше да изглежда спокойна.

— Данлан е част от свитата на Върховния принц — потвърди Гробовния. — Моля, Каладин. Седни и пийни вино.

Каладин седна, но не си сипа питие.

— Вие опитвате да убиете краля.

— Той е прям, нали така? — обърна се Гробовния към Моаш.

— И си върши работата — допълни Моаш. — Затова го и харесваме.

Гробовния се обърна към Каладин.

— Ние сме родолюбци, както казах по-рано. Родолюбци на Алеткар. Алеткар, какъвто би могъл да бъде.

— Родолюбци, които искат да убият владетеля на държавата?

Гробовния се наведе и залепи ръце на масата. Част от настроението му отлетя, което бе добре. Той така и така опитваше твърде настоятелно.

— Много добре, да се захващаме. Елокар е изключително лош крал. Определено си го забелязал.

— Не е моя работа да изказвам съждения за един крал.

— О, стига — прекъсна го Гробовния. — Казваш ми, че не си забелязал как действа? Разглезен, роб на прищевките си, подозрителен. Само се заяжда, вместо да приема съвети, излиза с детински искания, вместо да ръководи. Той разрушава кралството.

— Имаш ли дори представа за това какво вършеше преди Далинар да го обуздае? — попита Данлан. — Прекарала съм последните три години в Колинар да помагам на чиновниците там да се оправят в бъркотията, която той сътвори в кралското законодателство. Имаше време, когато той правеше закон всичко, ако човек го е ухажвал по правилния начин.

— Той е неспособен — обади се тъмноокият наемник, чието име Каладин не знаеше. — Нарежда добри хора да бъдат убити. Оставя оня мръсник Садеас да се измъкне след извършването на държавна измяна.

— И вие опитвате да го убиете? — настоя Каладин.

Гробовния погледна Каладин в очите.

— Да.

— Ако един крал разрушава кралството си — продължи наемникът, — хората нямат ли право, даже задължение, да го отстранят?

— Ако бъде отстранен — продължи Моаш, — какво ще стане? Задай си този въпрос, Каладин.

— Вероятно Далинар ще заеме престола — отвърна Каладин.

Елокар имаше син в Колинар — дете само на няколко години. Дори и Далинар да се обявеше за наместник от името на законния престолонаследник, той щеше да царува.

— Кралството би било много по-добре с него начело — заяви Гробовния.

— Всъщност той управлява — отбеляза Каладин.

— Не — възрази Данлан. — Далинар се удържа. Знае, че трябва да заеме престола, но се колебае от обич към покойния си брат. Останалите Върховни принцове възприемат това като слабост.

— Трябва ни Тоягата — завърши Гробовния и тропна по масата. — Иначе кралството ще загине. Смъртта на Елокар ще накара Далинар да действа. Ще си върнем човека, който имахме преди двадесет години, човекът, който преди всичко обедини Върховните принцове.

— Дори и този човек да не се върне — продължи наемникът, — определено не бихме били по-зле от сега.

— Следователно, да — заяви Гробовния на Каладин. — Ние сме убийци. Или ще бъдем убийци. Не искаме преврат и не желаем да убиваме невинни хора от стражата. Просто искаме да отстраним краля. Тихо. За предпочитане при злополука.

Данлан изкриви лице, а после отпи вино.

— За съжаление, досега нямахме кой знае какъв успех.

— И затова исках да се срещна с теб — обясни Гробовния.

— Очаквате да ви помогна? — попита Каладин.

Гробовния вдигна ръце.

— Помисли си за думите ни. Моля те само за това. Помисли си за делата на краля. Наблюдавай го. Запитай се „колко още ще изтрае държавата с този човек начело“?

— Тоягата трябва да вземе трона — тихо произнесе Данлан. — Най-накрая то ще стане. Ние искаме да му помогнем за негово собствено добро. Да му спестим трудното решение.

— Бих могъл да ви издам — рече Каладин и погледна Гробовния в очите. Мъжът с наметалото, който стоеше и слушаше, се размърда и се постегна. — Това, че ме поканихте тук, е опасно.

— Моаш казва, че си учил за лекар — продължи Гробовния и въобще не изглеждаше загрижен.

— Да.

— И какво би сторил, ако ръката е възпалена и заплашва цялото тяло? Дали чакаш с надеждата да се поправи, или действаш?

Каладин не отвърна.

— Каладин, сега ти си начело на кралската гвардия — поде Гробовния. — Ще ни трябва удобно време, когато нито един гвардеец няма да бъде наранен, в което да ударим. Ние не желаехме кръвта на краля да изцапа ръцете ни, но аз осъзнах, че това е страхливо. Аз ще го извърша лично. Всичко, което искам, е удобно време и болките на Алеткар ще приключат.

— За краля ще бъде по-добре така — подзе Данлан. — Той бавно умира на престола, като човек, който се дави далеч от сушата. По-добре да се приключи бързо.

Каладин стана. Моаш се изправи неохотно.

Гробовния го изгледа.

— Ще размисля — рече Каладин.

— Добре — отвърна Гробовния. — Можеш да се свържеш с нас чрез Моаш. Стани лекарят, от който това кралство има нужда.

— Хайде — обърна се Каладин към Моаш. — Останалите ще се чудят къде се губим.

Той си излезе, а Моаш го последва и забързано се сбогува. Каладин наистина очакваше един от тях да опита да го спре. Не се ли притесняваха, че ще ги издаде, както заплаши?

Пуснаха го. Обратно в шумната, потънала в приказки зала.

В името на Бурите, каза си той. Ще ми се доводите им да не бяха толкова добри.

— Как се запозна с тях? — попита Каладин, докато Моаш бързаше да го настигне.

— Рил — човекът, който седи на масата, беше наемник в някои от керваните, където съм служил преди да свърша в мостовите отряди. Той дойде при мен веднага щом се освободихме от робство.

Моаш хвана Каладин за ръката и го спря преди да са се върнали на масата си.

— Те имат право. Знаеш, че имат право, Кал. Виждам го в теб.

— Те са предатели — отвърна Каладин. — Не искам да имам нищо общо с тях.

— Каза, че ще премислиш!

— Казах го — тихо продължи Каладин, — за да ме оставят да си изляза. Ние имаме дълг, Моаш.

— Той по-голям ли е от дълга към нашето кралство?

— Теб не те е грижа за страната — отсече Каладин. — Просто искаш да гониш своето отмъщение.

— Добре, така да е. Каладин, ти обаче не обърна ли внимание? Гробовния се отнася с всички хора еднакво, независимо от цвета на очите. Безразлично му е, че сме тъмнооки. Той е женен за тъмноока.

— Наистина? — Каладин не беше чувал за нещо подобно.

— Да — потвърди Моаш. — Даже един от синовете му е наполовина тъмноок. На Гробовния му е все едно какво си мислят другите за него. Той върши това, което е правилно. А в този случай то е…

Моаш се огледа. Вече бяха заобиколени от хора.

— То е онова, което той каза. Някой трябва да го стори.

— Не ми говори отново за това — прекъсна го Каладин, издърпа ръката си и тръгна към масата. — И не се срещай повече с него.

Той седна, а Моаш ядосано се отпусна на мястото си. Каладин опита да се застави да се върне към разговора със Скалата и Лопен, но просто не можеше.

Навсякъде около него хората се смееха или подвикваха.

Стани лекарят, от който това кралство има нужда…

В името на Бурите, каква бъркотия.

47 Женски хитрости

— Няма смисъл — каза Шалан. — Шарка, тези карти са объркващи.

Духчето се носеше наблизо в триизмерния си вид, цял усукани черти и ъгли. Да го нарисуваш се оказа трудно — когато и да погледнеше отблизо на някоя негова част, откриваше толкова много подробности, че описването ставаше невъзможно.

— Ммм? — попита Шарка с бръмчащия си глас.

Шалан слезе от кревата и захвърли книгата на боядисаната в бяло писалищна маса. Коленичи до сандъка на Ясна и рови вътре, докато не извади карта на Рошар. Беше стара, при това не твърде точна; Алеткар бе изобразен прекалено обширен, а и светът като цяло бе погрешно очертан, с прокарани търговски пътища. Това явно бе отпреди днешните методи на проучване и картиране. И все пак картата беше важна, понеже показваше Сребърните кралства, както вероятно са съществували във времето на Сияйните рицари.

— Уритиру — произнесе Шалан и посочи бляскавия град, представен на картата, като средоточието на всичко. Не се намираше в Алеткар или Алетела, както е било името тогава. Картата го поставяше в средата на планините близо до това, което може би беше днешният Я Кевед. Според бележките на Ясна обаче други карти оттогава го помествали другаде.

— Как може да не са знаели къде е столицата им, средището на рицарските ордени? Защо всяка карта противоречи на останалите?

— Мммм… — замислено се обади Шарка. — Може би мнозина са чували за нея, но никога не са я посещавали.

— И картографите ли? — попита Шалан. — И кралете, които са поръчали тези карти? Определено някои от тях са били там. Защо, в името на Рошар, да е било толкова трудно да посочат точно?

— Може би са искали да запазят местоположението му в тайна.

Шалан залепи картата за стената с помощта на малко восък от хоботник от запасите на Ясна, отдръпна се и скръсти ръце. Още не се беше облякла за през деня и носеше халата; ръцете ѝ бяха открити.

— Ако е така — отбеляза Шалан — свършили са го прекалено добре.

Тя изрови още няколко карти от онова време, създадени в другите кралства. Отбеляза си, че във всяко от тях страната на съставянето е обрисувана много по-голяма от действителното. И тях залепи за стената.

— Всяка карта показва Уритиру на различно място — обобщи Шалан. — Забележително близо до собствените ѝ земи, но не върху тях.

— Различни езици върху всяка — допълни Шарка. — Ммм… тук има шарки.

Той почна опити да ги прочете.

Шалан се усмихна. Ясна ѝ бе казала, че някои от тях са написани с Нотното писмо на зората — мъртъв език. В продължение на години учените бяха опитвали…

— Бехардан, крал… нещо, което не разбирам… може би орден… — прочете Шарка. — Карта? Да, това вероятно е карта. Тъй че следващото е може би да чертаеш… чертаеш… нещо, което не разбирам…

— Ти я четеш?

— Шарка е.

— Ти четеш Нотното писмо на зората.

— Не го чета добре.

— Ти четеш Нотното писмо на зората! — възкликна Шалан. Тя се добра до картата, където се рееше Шарка, и опря пръсти в долната ѝ част. — Бехардан ли каза? Може би Байерден… самият Нохадон.

— Байерден? Нохадон? Трябва ли хората да имат толкова много имена?

— Едното е почетно — обясни Шалан. — Истинското му име не е било смятано за достатъчно съразмерно. Е, предполагам, че въобще не е било съразмерно, тъй че ардентите са му дали ново име векове по-късно.

— Но… и новото не е съразмерно.

— Знакът х може да служи за предаването на всеки звук — разсеяно каза Шалан. — Ние го пишем като буквата на съразмерността, за да направим думата симетрична, но добавяме надреден знак, за да покажем, че звучи като х, та думата да е по-лесна за произнасяне.

— Това… Не може просто да се твърди, че думата е съразмерна, когато не е!

Шалан пренебрегна заяждането му и вместо това се загледа в чуждото писмо — в това, което се предполагаше да е Нотното писмо на зората. Ако открием града на Ясна, рече си Шалан, и ако има документи, те може да са на този език.

— Трябва да видим колко от Нотното писмо на зората можеш да преведеш.

— Аз не го чета — раздразнено отвърна Шарка. — Предположих значението на няколко думи. Можах да преведа името заради звуците на градовете по-нагоре.

— Но те не са написани с Нотното писмо на зората!

— Писменостите произлизат една от друга — обясни Шарка. — Очевидно.

— Толкова очевидно, че нито един учен човек не го е забелязал.

— Вие не сте толкова добри с шарките — самодоволно продължи той. — Вие сте отвлечени. Мислите в лъжи и ги казвате сами на себе си. Това е прекрасно, но не върши работа с шарките.

Вие сте отвлечени… Шалан заобиколи леглото и измъкна книга от купчината до него — написана от Али, дъщеря на Хасвет от Шиновар. Шинските изследователи бяха сред най-интересните за четене, понеже погледът им върху останалата част от Рошар можеше да бъде много непревзет и различен.

Тя намери местата, които търсеше. Ясна ги бе подчертавала в бележките си, тъй че Шалан поръча цялата книга. Възнаграждението на Себариал — което той плащаше — дойде много навреме. По нейно нареждане Вата и Газ изкараха последните няколко дни при книгопродавците в търсене на Сияйни слова, книгата, която Ясна ѝ даде преди смъртта си. Засега нямаха късмет, при все че един търговец заяви, че може и да успее да я поръча от Колинар.

— Уритиру бе връзката с всички народи — прочете тя от проучването на шинската писателка. — И понякога нашият единствен път към външния свят, с неговите неосветени камъни.

Тя вдигна поглед към Шарка.

— Какво означава това?

— Означава това, което е написано — отвърна Шарка, все още реещ се около картите. — Че Уритиру е бил добре свързан. Може би пътища?

— Винаги съм чела това място преносно. Свързан като цел, в мисълта, в научната работа.

— Ах. Лъжи.

— Ами ако не е метафора? Ако е това, което ти казваш?

Тя стана, прекоси стаята към картите и опря пръсти на Уритиру в средата.

— Свързан… но не чрез пътища. Някои от тези карти въобще не показват никакви пътища, водещи към Уритиру. Всички го поставят в планините, или поне сред хълмовете…

— Ммм.

— Как достигаш до един град, ако не по пътя? — попита Шалан. — Нохадон е можел да върви там, или поне така твърди. Останалите обаче не говорят за езда или за вървене пеш към Уритиру.

И наистина, съобщенията за посетители на града бяха малко. Това бе предание. Повечето съвременни учени го смятаха за измислица.

Трябваха ѝ повече сведения. Върна се при сандъка на Ясна и измъкна един от бележниците ѝ.

— Казваше, че Уритиру не е бил на Пустите равнини — обясни Шалан — но ако пътят към него минава оттук? И все пак не е обикновен път. Уритиру е бил град на Повелителите на Стихиите. На древни чудеса като Мечовете.

— Ммм… — тихо произнесе Шарка. — Остриетата не са чудо…

Шалан откри бележката, която търсеше. Тя намираше за любопитен не цитата, а коментара на Ясна върху него. Още една народна приказка, записана в Сред тъмнооките от Калинам, стр. 102. Разказите за мигновени премествания в пространството и за Клетвените порти изпълват тези приказки.

Мигновени премествания в пространството. Клетвени порти.

— Идвала е насам за това — прошепна Шалан. — Смятала е, че може да намери път за преход тук, в Равнините. Те обаче са само гола пустош, просто камък, крем и зверове с големи черупки.

Тя вдигна очи към Шарка.

— Наистина трябва да отидем там, в Пустите равнини.

Заявлението ѝ бе придружено от зловещото иззвънтяване на часовника. Зловещо, понеже значеше, че е много по-късно, отколкото си е представяла. В името на Бурите! Трябваше да се срещне с Адолин по обяд. Налагаше се да излезе до половин час, ако искаше да го види навреме.

Шалан изскимтя и хукна към банята. Завъртя крана за водата, за да напълни ваната. След миг плюене на мръсна, пълна с крем вода, потече топла и Шалан запуши ваната с тапа. Пъхна ръка под струята и отново се зачуди. Течаща топла вода. Себариал спомена, че наскоро го посетили майстори на фабриали и предложили да поставят устройство като онези в Карбрант, което да държи водата в цистерната горе постоянно топла.

— Аз — обяви тя и смъкна халата — ще си позволя да привикна извънредно много на това.

Влезе във ваната, а Шарка вървеше по стената подир нея. Тя бе решила да не бъде свенлива в негово присъствие. Вярно, имаше мъжки глас, но не беше наистина мъж. Освен това духчетата бяха навсякъде. Ваната вероятно приютяваше някое, както и стените. Тя самата бе видяла, че всичко има душа, или дух, или каквото и да е. Притесняваше ли я, че стените я гледат? Не. Защо тогава да се притеснява за Шарка?

Трябваше да си повтаря тези разсъждения всеки път, когато той я гледаше как се съблича. Щеше да е хубаво, ако не бе тъй любопитен за всичко.

— Анатомичните разлики между половете са толкова малки — започна да напява на себе си Шарка. — И едновременно толкова големи. А вие ги подсилвате. Дълга коса. Червено на бузите. Отидох да видя как Себариал се къпе миналата вечер, и…

— Моля те, кажи ми, че не си го направил — прекъсна го Шалан и гребна някакъв белезникав сапун от делвата до желязната вана.

— Но… аз ти казах, че съм го сторил… Както и да е, не бях забелязан. Нямаше да е необходимо да го върша, ако бе по-сговорчива.

— Аз няма да рисувам голи хора заради теб.

Тя беше допуснала грешката да спомене, че много от най-големите художници са се обучавали така. У дома, след много увещания, бе накарала няколко от прислужниците да позират за нея — срещу обещанието да унищожи рисунките. Тя го и направи. Никога не бе рисувала мъже по този начин. В името на Бурите, това щеше да бъде неловко!

Тя не се остави да кисне в банята. Четвърт час по-късно — според часовника — стоеше облечена и решеше влажната си коса пред огледалото.

Как изобщо би се върнала в Я Кевед и спокойния селски живот? Отговорът беше прост. Вероятно нямаше да се върне никога. По-рано тази мисъл би я ужасила. Сега я изпълваше с въодушевление — при все че бе решена да доведе братята си в Пустите равнини. Тук щяха да са в много по-голяма безопасност в сравнение с имението на баща им, а и какво щяха да оставят? Всъщност нищо. Вече мислеше, че това решение е по-добро от всичко друго, а и позволяваше донякъде да се измъкнат от въпроса с липсващия Превръщател.

Бе отишла до една от свързаните с Ташикк съобщителни станции — такива имаше във всеки от лагерите — и плати за изпращане на писмо по далекосъобщител и по вестоносец до братята ѝ от Валат. За съжаление, пристигането щеше да отнеме седмици — ако въобще пристигнеше. Търговецът, с когото говори в съобщителната станция, я предупреди, че напоследък придвижването през Я Кевед е трудно заради войната за наследството. От предпазливост тя изпрати второ писмо от Северен провлак — мястото бе възможно най-далеч от бойните полета. Надяваше се поне едно от тях да пристигне.

Когато се свърза с тях, тя изтъкна на братята си само това — оставете имението Давар, вземете пратените от Ясна пари и бързо идвайте на Пустите равнини. Засега бе сторила всичко по силите си.

Втурна се през стаята, заподскача на един крак, след като нахлузи пантофка на него, и подмина картите. С вас ще се занимавам по-късно.

Беше време да отиде и да омае годеника си. Някак. В четените от нея романи изглеждаше лесно — потрепване с мигли, изчервяване в подходящия миг. От последното тя притежаваше достатъчно. Освен може би уместността. Закопча ръкава на скритата си ръка, спря на вратата и видя скицника и молива на масата.

Не искаше никога повече да излиза без тях. Пъхна ги в чантата и изхвърча. Докато вървеше през облицованата с бял мрамор постройка, мина покрай Палона и Себариал — в стая с грамадни стъклени прозорци, обърната откъм подветрената страна над градините. Палона лежеше по корем и я разтриваха — съвършено гола, а Себариал бе възлегнал и ядеше сладки. На катедра в ъгъла стоеше млада жена и им четеше поезия.

На Шалан ѝ бе трудно да прецени и двамата. Себариал. Той беше ли умен управник или пък ленив лакомник? Или и двете? Палона несъмнено харесваше разкоша и богатството, но въобще не изглеждаше надменна. Шалан бе прекарала последните три дни надвесена над сметководните книги на домакинството на Себариал и установи, че те са пълна бъркотия. В някои отношения изглежда толкова умен. Как може да е оставил книжата му да се разбъркат така?

Шалан не бе особено добра с цифрите — не и в сравнение с изкуството — но от време на време математиката ѝ харесваше, а и бе решена да се справи с тези книжа.

Газ и Вата я очакваха отвъд портите. Последваха я към каретата на Себариал, оставена на нейно разположение, заедно с един от робите ѝ като лакей. Ен заяви, че е вършил същото преди, и ѝ се усмихна, когато тя се качи. Беше хубава гледка. Не можеше да си спомни който и да е от петимата да се е усмихвал при пътуването им, дори и когато ги беше освободила от клетката.

— Добре ли се отнасят с теб, Ен? — попита тя, когато той ѝ отвори вратата на каретата.

— Да, господарке.

— Ще ми кажеш ли, ако се отнасят зле с теб?

— Ъъ, да, господарке.

— А ти, капитан Вата — запита тя светлоокия войник. — Как намираш обитанието си?

Той изръмжа.

— Предполагам, това означава, че то е обитаемо? — продължи тя.

Газ се засмя. Дребният мъж долавяше играта на думи.

— Уържахте думата си — процеди Вата. — Това Ви казвам. Хората са доволни.

— А ти?

— Отегчен. По цял ден се размотаваме, вземаме си платата и отиваме да пием.

— Повечето мъже биха сметнали това за съвършено призвание — тя се усмихна на Ен и се качи в каретата.

Вата затвори вратата след нея, а после надникна в прозорчето:

— Повечето мъже са малоумници.

— Глупости — усмихнато отвърна Шалан. — Приблизително половината от тях са такива.

Той проръмжа. Тя се учеше да си тълкува звуците — основно умение при говоренето по начина на Вата. Този звук горе-долу означаваше „Няма да припозная шегата ти, понеже това ще развали моята слава на пълен тъпанар.“

— Предполагам — продължи той, — че ще трябва да се возим отгоре.

— Благодаря за предложението — отвърна Шалан и спусна завесата. Навън Газ се засмя отново. Двамата се покачиха на местата за стражата отзад, а Ен седна до кочияша отпред. Каретата беше истинска, теглена от коне и с всичко останало. Отначало Шалан изпитваше неудобство да моли за нея, но Палона се разсмя:

— Вземай я, когато ти потрябва! Аз имам своя, а ако каретата на Тури я няма, той ще има извинение да не отива, когато го канят. Това му харесва.

Когато кочияшът подкара возилото, Шалан спусна другата завеса и извади скицника. Шарка я очакваше на първата бяла страница.

— Ще установим — прошепна Шалан — какво точно можем да направим.

— Вълнуващо! — отговори ѝ Шарка.

Тя извади кесията си със сфери и вдиша малко от Светлината на Бурята. После я издиша пред себе си и опита да я оформи и да я извае.

Нищо.

После опита да задържи в главата си много особен образ — самата тя, но с малка разлика; черна коса вместо червената. Издиша Светлината, и този път тя се завъртя около нея и се задържа за миг. После отново изчезна.

— Това е глупаво — тихо произнесе Шалан и от устните ѝ се отдели Светлина на Бурята. Тя бързо нахвърли рисунка на себе си с тъмна коса. — Какво значение има дали най-напред го рисувам или не? Моливите дори не показват цвета.

— Не би трябвало да има значение — додаде Шарка. — Но за теб има значение. Не знам защо.

Тя довърши рисунката. Беше много проста — не показваше чертите ѝ, а само косата в пълнота; останалото бе неясно. Този път обаче, при използването на Светлината, образът подейства и косата ѝ почерня.

Шалан въздъхна и от устните ѝ се отрони Светлина на Бурята.

— Е, как да накарам образа да изчезне?

— Спри да го храниш.

— Как?

— От мен ли се очаква да знам това? — попита Шарка. — Ти разбираш от хранене.

Шалан събра всичките си сфери — няколко вече бяха празни — и ги постави на отсрещната седалка, за да са недосегаеми за нея. Не бе достатъчно далеч, понеже при изчерпването на Светлината ѝ тя вдиша и използва неосъзнато умение, което не знаеше, че притежава. През каретата право към нея се понесе Светлина.

— Доста ме бива в това — кисело произнесе Шалан — като се има предвид колко малко време го върша.

— Малко време? — изненада се Шарка. — Но ние най-напред…

Тя спря да го слуша, докато той не свърши.

— Наистина трябва да намеря друг препис на Сияйни слова — отбеляза тя, докато започваше следваща рисунка. — Може би в книгата се споменава как образите да бъдат отпращани.

Продължи да работи по следващата рисунка — изображение на Себариал. Беше си взела Спомен от него на предишната вечеря, веднага след завръщането от огледа в имението на Амарам. Искаше да хване добре подробностите за тази рисунка в сбирката си, тъй че ѝ отне известно време. За щастие, равният път означаваше липса на силно друсане. Не беше съвършено, но напоследък тя явно разполагаше с все по-малко време — заради проучванията си, заради работата за Себариал, проникването в Призрачната кръв и срещите с Адолин Колин. Разполагаше с толкова повече време по-рано. Не можеше да не си помисли, че е пропиляла много от него.

Тя се остави на работата да я погълне. Познатият звук на молива върху хартията, съсредоточеността на сътворяването. Красотата беше наоколо, навсякъде. Създаването на изкуство не значеше да я уловиш, а да ѝ бъдеш съпричастен.

Когато приключи, погледът през прозореца ѝ показа, че са достигнали Иглата. Тя вдигна рисунката, огледа я и кимна сама на себе си. Задоволително.

След това опита да създаде образ посредством Светлината на Бурята. Издиша много от нея, тя незабавно прие очертания и се изля в изображение на Себариал, седнал срещу нея в каретата. Седеше точно като в рисунката ѝ — протегнал ръце да разреже липсващото от нейното произведение ядене.

Шалан се усмихна. Подробностите бяха съвършени. Бръчките в кожата, кичурите коса. Тя не ги бе нарисувала — нито една рисунка не може да улови цялата коса на главата и всички отвори на кожата. Нейният образ ги съдържаше, тъй че не пресъздаваше точно творбата, но тя бе средоточието. Основа, върху която образът се градеше.

— Ммм — доволно произнесе Шарка. — Една от твоите най-правдоподобни лъжи. Чудесно.

— Той не се движи — възрази Шалан. — Никой няма да вземе това за нещо живо, като оставим настрана неестествената стойка. Очите са безжизнени; гърдите не се повдигат едновременно с диханието. Мускулите не се движат. Подробно е — но като статуя, която може да бъде вярна, но все пак е мъртва.

— Изваяние от светлина.

— Не съм казала, че не е впечатляващо — продължи Шалан. — Но образите ще бъдат много по-трудни за използване, освен ако не мога да им дам живот.

Колко необичайно — да усеща, че рисунките ѝ са живи, а това нещо — толкова по-правдоподобно — е мъртво.

Тя се протегна и прекара ръка през образа. Ако го докоснеше бавно, раздвижването бе нищожно. Помахването с ръка го разклащаше като дим. Тя забеляза още нещо. Докато ръката ѝ бе вътре в образа…

Да. Вдиша и изображението се разпадна до блестящ дим, който проникваше в кожата ѝ. Можеше да си връща Светлината на Бурята от изображението. На един въпрос е отговорено, рече си тя, облегна се и си записа случката на края на бележника.

Зае се да го прибира, когато каретата стигна Външния пазар — там щеше да я чака Адолин. Бяха излезли на уговорената разходка завчера — и тя усещаше как нещата потръгват. Но също тъй бе наясно, че трябваше да го впечатли. Досега усилията ѝ със Сиятелната господарка Навани не бяха плодотворни, а тя наистина се нуждаеше от съюза с дома Колин.

Това я накара да се замисли. Косата ѝ бе изсъхнала, но тя я държеше дълга и пусната по гърба, като само естествените къдрици ѝ придаваха обем. Жените на алетите предпочитаха сложните прически.

Кожата ѝ бе бледа и леко луничава, а тялото изобщо не бе тъй закръглено, та да предизвиква завист. Можеше да промени всичко това с една зрителна измама. С подсилване. Понеже Адолин я бе виждал на светло, не можеше да промени нищо изцяло — но можеше да се подобри. Щеше да прилича на слагането на грим.

Тя се спря. Ако Адолин се съгласеше на брак, щеше ли да бъде заради нея, или заради лъжите?

Глупаво момиче, рече си Шалан. Беше готова да промениш външността си, за да заставиш Вата да те следва и за да получиш място при Себариал, но не и сега?

Привличането на вниманието на Адолин със зрителни измами щеше да я поведе по мъчен път. Не можеше постоянно да носи лъжливия образ, нали така? И то като омъжена? По-добре да разбере какво може да върши без тях, рече си тя, докато слизаше от каретата. Вместо това трябваше да разчита на своите женски хитрости.

Щеше ѝ се да разполага с такива.

48 Без повече слабост

— Наистина са хубави, Шалан — рече Балат, докато листеше скиците ѝ. Двамата седяха в градините заедно с Виким, който се бе разположил на земята и подхвърляше парцалена топка на брадвохръта Сакиса.

— Анатомията ми куца — призна Шалан и се изчерви. — Рисунките ми не са съразмерни. — Нужни ѝ бяха модели, за да се усъвършенства.

— По-добра си от мама — установи Балат и отгърна на друга страница. Там беше изобразен той самият на арената заедно с учителя по фехтовка. Показа рисунката на Виким, който вдигна вежда.

През последните четири месеца третият брат изглеждаше все по-добре. Не толкова изпит, по-здрав. Почти непрестанно разнасяше задачи по математика. Татко веднъж го навика за това — било женствено и непристойно — ала в непривична проява на несъгласие ардентите му бяха казали да се успокои, понеже Всемогъщият е благосклонен към интересите на Виким. Надяваха се момъкът да намери пътя си към техните среди.

— Чувам, че си получил ново писмо от Ейлита — каза Шалан в опит да откъсне Балат от скицника. Просто не можеше да спре да се черви, докато той отгръщаше страница подир страница. Скиците не бяха предназначени за чужди очи. Никак не бяха добри.

— Аха — ухили се Балат.

— Ще дадеш ли на Шалан да ти го прочете? — попита Виким и метна топката.

Балат се прокашля.

— Малисе ми прочете. Шалан беше заета.

— Срамуваш се! — възкликна Виким и го посочи с пръст. — Какво толкова има в тези писма?

— Неща, които четиринадесетгодишната ми сестра не е нужно да знае!

— Толкова сочни, а? — полюбопитства Виким. — Не бих си го помислил за тавинаровото момиче. Изглежда твърде благовъзпитана.

— Не! — пламна Балат още повече. — Не са сочни, а просто лични.

— Лични като твоите…

— Виким — прекъсна го Шалан.

Той отмести поглед и забеляза, че под нозете на Балат извират духчета на гнева.

— Бурята да го отнесе, Балат, много докачлив си станал по въпроса за момичето.

— Любовта прави всички ни глупаци — установи Шалан, за да разсее братята си.

— Любов ли? — учуди се Балат и я изгледа. — Шалан, та ти едва наскоро почна да обличаш скритата си ръка. Какво знаеш за любовта?

Шалан се изчерви.

— Аз… Няма значение.

— Охо, я виж — подхвърли Виким. — Намислила е нещо умно. Ще се наложи да го кажеш веднага, Шалан.

— Няма полза да затаяваш такова нещо, Шалан — съгласи се Балат.

— Министара казва, че говоря каквото ми хрумне. Че не е подобаващо за една дама.

— Не ми е известно това да е възпряло коя да е от познатите ми жени — разсмя се Виким.

— Така си е, Шалан — продължи Балат. — Ако не можеш да кажеш нещата, които си мислиш, на нас, то на кого?

— На дърветата, на камъните, на храстите. Всъщност, на всичко, което няма да ми навлече беля пред учителите.

— Следователно няма защо да се тревожиш за Балат — обясни Виким. — Той не може дори да повтори нещо остроумно.

— Ей! — възнегодува Балат, ала за съжаление думите на брат му не бяха далеко от истината.

— Любовта — подхвана Шалан, отчасти за да ги разсее — е като камара чулски тор.

— Миризлива? — отгатна Балат.

— Не. Дори когато опитваме да избегнем и двете, в края на краищата стъпваме в тях.

— Дълбоки слова за момиче, което стана девойка точно преди петнадесет месеца — подсмихна се Виким.

— Любовта е като слънцето — въздъхна Балат.

— Ослепителна? — попита Шалан. — Бяла, топла, могъща, ала също така и способна да те изгори?

— Може би — кимна Балат.

— Любовта е като лекар хердазиец — додаде Виким и погледна сестра си.

— Това пък защо?

— Ти ми кажи. Да видим какво можеш да измислиш.

— Хмм… И от двете се чувстваш неудобно? — опита Шалан. — Не. Ооо! Единствената причина да ги поискаш е тежък удар в главата!

— Ха! Любовта е като развалена храна.

— Потребна за живота — отвърна Шалан — и в същото време подчертано ти призлява от нея.

— Като хъркането на татко.

Шалан потрепери.

— Трябва да го преживееш, за да знаеш точно колко влудяващо може да е.

Виким се засмя. В името на Бурите, колко хубаво беше да го види усмихнат.

— Престанете и двамата — намеси се Балат. — Такива приказки са непочтителни. Любовта… любовта е като класическа мелодия.

Шалан се подсмихна.

— Ако привършиш изпълнението твърде бързо, публиката остава разочарована.

— Шалан! — възкликна Балат.

Виким обаче се търкаляше по земята. След миг Балат тръсна глава и доволно се разкикоти. Шалан, от своя страна, се червеше. Наистина ли току-що казах това? Последните ѝ думи всъщност бяха донейде остроумни, доста повече от другите. Освен това бяха неприлични.

Тя гузно се развълнува. Балат се смути от двойствения смисъл на забележката и около него се насъбраха духчета на срама. Инатливият Балат. Така му се щеше да ги води. Доколкото ѝ беше известно, той се бе отказал от привичката да убива кремлинги за удоволствие. Любовта го правеше по-силен, променяше го.

Шумът на колела по камъните извести пристигането на карета в дома. Не се чу трополене на копита — татко притежаваше коне, ала малцина в околността също имаха. Техните коли се теглеха от чули или от парши.

Балат се надигна да види кой е дошъл и Сакиса го последва, като тръбеше от вълнение. Шалан си прибра скицника. Наскоро татко ѝ забрани да рисува паршите и тъмнооките от имението — намираше го неподобаващо. Затова на нея ѝ беше трудно да се упражнява да рисува човешки фигури.

— Шалан?

Тя се сепна, когато забеляза, че Виким не е тръгнал подир Балат.

— Да.

— Не бях прав — рече Виким и ѝ подаде нещо. Кесийка. — За нещата, които правиш. Разбирам ги. И… и въпреки това действат. Благодаря ти.

Тя понечи да отвори кесийката.

— Недей.

— Какво е това?

— Черна жлъчка — отговори Виким. — Растение. Листата на растение. Ако ги изядеш, ще се парализираш. И ще престанеш да дишаш.

Шалан разтревожено пристегна кесийката. Не искаше и да знае откъде Виким познава подобно смъртоносно растение.

— Носех тези листа почти една година — тихо продължи Виким. — Смята се, че колкото повече ги държиш, толкова по-силни стават. Не мисля, че са ми нужни повече. Можеш да ги изгориш или каквото и да е. Просто си рекох, че трябва да са у тебе.

Шалан се усмихна, макар да бе разстроена. Виким е носил тази отрова? И е вярвал, че трябва да ѝ я даде?

Той отърча след Балат и Шалан натъпка кесийката в чантата си. По-късно щеше да намери как да унищожи листата. Взе молива и пак почна да рисува.

Не след дълго вниманието ѝ се отклони от крясъци в къщата. Вдигна поглед. Дори не знаеше колко време е минало. Стана, притисна чантата до гърдите си и прекоси двора. Пред нея ластарите потрепваха и се прибираха. Тя ускори ход и усети как настъпва някои от тях, как те се сгърчват под нозете ѝ и се мъчат да се скрият. Култивираните ластари нямаха здрави инстинкти.

Когато стигна до къщата, отвътре се разнесоха нови викове.

— Татко! — Гласът на Аша Юшу. — Татко, моля те!

Шалан отвори дъсчената врата. Копринената ѝ рокля прошумоля по пода, когато влезе вътре и свари изправени пред татко трима мъже в старовремско облекло — прилични на пола таками до коленете, ярки свободни ризи и небрежни горни дрехи, дълги до земята.

Юшу бе коленичил на пода, а ръцете му бяха вързани на гърба. С годините беше напълнял заради пристъпите си на разгулен живот.

— Ба. Няма да търпя такова изнудване — рече татко.

— Неговите дългове са и твои дългове, Сиятелни господарю — отвърна един от мъжете със спокоен и мек глас. Беше тъмноок, ако и да не звучеше като такъв. — Той ни обеща да платиш дълговете му.

— Излъгал ви е — съобщи татко. Пазачите Екел и Джикс стояха от двете му страни с ръце върху оръжията си.

— Татко — през сълзи прошепна Юшу. — Ще ме отведат…

— От тебе се очакваше да си на обиколка из по-отдалечените ни имоти! — изрева татко. — Да проверяваш земите ни, а не да гуляеш с разни крадци и да проиграваш богатствата и доброто ни име!

Юшу оброни глава и се отпусна в оковите си.

— Ваш е — завърши татко, врътна се и изхвърча от салона.

Шалан зяпна. Един от мъжете с въздишка посочи Юшу. Другите двама го грабнаха. Не бяха доволни да си идат, без да са получили пари. Юшу трепереше, докато го влачеха пред погледите на Балат и Виким. Навън заплака за милост и взе да моли да му дадат пак да говори с татко.

— Балат — рече Шалан, отиде при брат си и го улови заръката. — Направи нещо!

— Всички знаехме докъде ще го доведе комарът — отговори Балат. — Казвахме му, Шалан. Той не слушаше.

— Но е наш брат!

— Какво очакваш да направя? Откъде да взема достатъчно сфери, та да платя дълговете му?

Воплите на Юшу затихнаха, когато мъжете излязоха от къщата.

Шалан хукна след баща си и подмина Джикс, който се почесваше по главата. Татко беше влязъл в кабинета си две стаи по-нататък. Шалан се поспря на вратата и видя как баща ѝ се стовари в стола край камината. Пристъпи вътре, мина край писалището, където татковите арденти — и понякога съпругата му — водеха сметките и му четяха доклади.

Сега там нямаше никого, но тефтерите бяха отворени и разкриваха сурова истина. Шалан прикри уста с длан при вида на няколко писма за дългове. Помагала беше с разни дребни сметки, ала никога не беше виждала толкова много от цялата картина и се изуми. Как бе възможно семейството да дължи толкова много пари?

— Няма да променя решението си, Шалан — рече татко. — Върви си. Юшу сам издигна кладата си.

— Но…

— Остави ме! — изрева татко и се надигна.

Шалан се сви, зяпна и сърцето ѝ почти спря. Около нея се загърчиха духчета на страха. Татко никога не ѝ крещеше. Никога.

Той пое дълбоко дъх и застана до прозореца. Продължи да говори с гръб към нея.

— Не мога да си позволя да платя толкова.

— Защо? Заради сделката със Сиятелния господар Ревилар ли, татко? — попита тя и погледна тефтерите. — Не, нещо по-голямо е.

— Най-сетне ще направя нещо от себе си — отговори татко — и от този дом. Ще ги накарам да спрат да шушукат за нас; ще сложа край на разпитите. Домът Давар ще се превърне в сила в това княжество.

— Като печелим благосклонността на предполагаеми съюзници? Като харчим пари, с които не разполагаме?

Татко я изгледа. Лицето му беше в сянка, но очите му отразяваха светлината като два въглена, разположени дълбоко в орбитите си. В този миг Шалан усети ужасяващата омраза на баща си. Той приближи и я хвана за ръцете. Чантата ѝ падна на пода.

— Направих това за теб — изрева той и стисна силно и болезнено. — И ти ще се подчиняваш. Сбърках някъде, сбърках като ти позволих да се научиш да ме подпитваш.

Шалан проплака от болка.

— В този дом ще настанат промени. Без повече слабост. Ще намеря начин…

— Моля те, спри.

Татко сведе поглед към нея и сякаш за пръв път забеляза сълзите в очите ѝ.

— Татко… — прошепна тя.

Той погледна нагоре, към своята стая. Шалан знаеше, че гледа към душата на мама. После я пусна и тя падна на пода, а червените коси се сипнаха по лицето ѝ.

— Затворена си в твоите стаи — остро рече татко. — Върви и не излизай, докато не ти позволя.

Шалан се изправи на крака, грабна чантата си и излезе. В коридора опря гръб в стената, задиша неравно, а по брадичката ѝ закапаха сълзи. Нещата се подобряваха… татко се подобряваше…

Стисна очи. В нея бушуваха чувства, вихреха се и тя не можеше да ги овладее.

Юшу.

Всъщност татко изглеждаше сякаш иска да ме нарани, помисли Шалан и потрепери. Толкова се е променил. Тя почна да се смъква по стената и се обгърна с ръце.

Юшу.

Продължавай да режеш тези трънаци, силна моя, и проправи път за светлината…

Шалан се насили да стане. Все още разплакана, влетя в салона. Балат и Виким бяха седнали, а Минара тихо им поднасяше напитки. Пазачите ги нямаше — навярно се бяха върнали на постовете си навън.

Балат съгледа Шалан, изправи се и зяпна. Завтече се към нея и в бързината катурна чашата си. Виното се разля по пода.

— Удари ли те? Проклятие! Ще го убия! Ще ида при Върховния принц и…

— Не ме е удрял. Моля те, Балат. Ножа ти. Онзи, който татко ти подари.

Балат погледна към колана си.

— Какво за ножа?

— Скъп е. Ще опитам да го разменя за Юшу.

Балат отбранително положи длан върху ножа.

— Юшу сам издигна кладата си, Шалан.

— Тъкмо това ми каза и татко — отвърна Шалан, изтри сълзите си и го погледна в очите.

— Аз… — Балат погледна през рамо в посоката, накъдето бяха отвели Юшу. Въздъхна, откачи ножницата от колана и я даде. — Няма да е достатъчно. Казват, че дължи близо сто изумрудени броама.

— Имам и огърлицата — продължи Шалан.

Виким кротко отпиваше от виното си. Откачи своята ножница и я остави на края на масата. Шалан я грабна пътем и изтича навън. Можеше ли да ги настигне навреме?

Видя каретата съвсем наблизо по пътя. Хукна с най-голямата бързина, която пантофките ѝ позволяваха, по настланата с камъни алея, през портите и на пътя. Не беше бърза, ала и чулите не бяха. Щом приближи, видя, че Юшу е вързан и върви след колата. Не вдигна поглед, когато Шалан мина край него.

Каретата спря, Юшу падна на земята и се сви на кълбо. Тъмноокият надменен мъж отвори вратичката и изгледа Шалан.

— Праща детето?

— Сама дойдох — отговори тя и подаде камите. — Вземете ги, моля, изработката им е отлична.

Мъжът се позачуди, после махна на един от спътниците си да слезе и да вземе ножовете. Шалан свали огърлицата си и я пусна в дланите на мъжа заедно с двата ножа. Онзи измъкна единия и го огледа. Шалан чакаше и неспокойно пристъпваше от крак на крак.

— Плакала си — обади се мъжът в каретата. — Толкова ли те е грижа за него?

— Той ми е брат.

— Е, и? Аз убих моя брат, когато опита да ме измами. Не бива да позволяваш роднинството да замъглява преценката ти.

— Обичам го — прошепна Шалан.

Онзи, който разучаваше камите, ги върна в ножниците.

— Отлична направа — призна той. — Бих ги оценил на двадесет изумрудени броама.

— А огърлицата? — попита Шалан.

— Проста, обаче е от алуминий, който се добива само с Превръщане — отвърна мъжът на началника си. — Десет изумрудени.

— Взети заедно, правят половината от парите, които брат ти дължи — обобщи мъжът в каретата.

Сърцето на Шалан се сви.

— А… какво ще правите с него? Ако го продадете в робство, няма да си върнете такъв голям дълг.

— Често съм в настроение да си припомням, че светлооките кървят досущ като тъмнооките. И понякога е добре да се дава пример за назидание на останалите, да им се напомня да не вземат заеми, които не могат да върнат. Може да ми спести повече пари, отколкото сам струва, ако го покажа разумно.

Шалан усети как се смалява. Стисна ръце, едната скрита, другата — не. Значи загуби? Жените от татковите книги, онези, на които тя беше почнала да се възхищава, нямаше да умоляват, за да спечелят сърцето на този човек. Щяха да опитат с логика.

Шалан не беше силна в логиката. Не беше обучена, а и сега определено не беше в настроение за логика. Но когато сълзите ѝ потекоха отново, тя се насили да каже първото нещо, което ѝ дойде на ума.

— Така той може да Ви спести пари, а може и да не Ви спести. Това е хазарт. Вие не ми приличате на човек, който залага.

Мъжът се разсмя.

— Какво те накара да кажеш това? Та нали съм тук заради комарджийските дългове на брат ти!

— Не — отговори Шалан и се засрами от сълзите си. — Вие сте човек, който печели от комарджийството на другите. Знаете, че то обикновено води до загуби. Давам Ви предмети с истинска стойност. Вземете ги. Моля Ви.

Мъжът се умисли. Пресегна се за камите и подчиненият му ги подаде. Извади една от канията и я разгледа.

— Дай ми една причина да проявя милост към този човек. В моето заведение той се показа надменен и ненаситен, игра, без да се замисля за трудностите, които би причинил на вас, неговото семейство.

— Майка ни беше убита — рече Шалан. — В онази нощ, докато плачех, Юшу ме прегръщаше.

Само това имаше.

Онзи разсъди. Шалан чувстваше как сърцето блъска в гърдите ѝ. Най-сетне мъжът ѝ подхвърли огърлицата.

— Задръж си я.

После кимна на своя човек.

— Срежи въжетата на оня дребен кремлинг. Малката, ако си разумна, ще научиш брат си да бъде по-… въздържан. — И затвори вратичката.

Шалан отстъпи, докато мъжът срязваше въжетата на Юшу. После той се качи отзад на колата и почука. Каретата потегли.

Шалан коленичи до Юшу. Той примигна с едно око — другото беше насинено и почваше да се подува — докато Шалан развърза окървавените му ръце. Не бе минал и четвърт час, откакто татко заяви, че мъжете могат да го отведат, и те явно бяха използвали това време да му покажат, че не са доволни, задето не получават пари.

— Шалан? — продума Юшу с разкървавените си устни. — Какво стана?

— Не чу ли?

— Ушите ми звънят. Всичко се върти. Аз… свободен ли съм?

— Балат и Виким изтъргуваха камите си срещу теб.

— И Мил прие толкова малко?

— Очевидно не знае истинската ти стойност.

Юшу се усмихна широко.

— Все бързаш да отговориш, а?

С помощта на Шалан се изправи на крака и закуцука към къщата.

По средата на пътя Балат се присъедини към тях и улови Юшу под мишница.

— Благодаря ти — прошепна Юшу. — Тя казва, че си ме спасил. Благодаря ти, братко.

Той захлипа.

— Аз… — подзе Балат и замести поглед от Шалан към Юшу. — Ти си ми брат. Нека се приберем, та да те почистят.

Доволна, че има кой да се погрижи за Юшу, Шалан ги остави и влезе в къщата. Качи се по стълбите, подмина светещата стая на татко и влезе в своята. Седна на леглото.

Зачака бурята.

Долу се надигнаха викове. Шалан стисна очи.

Накрая вратата на стаята ѝ се отвори.

Тя погледна. Татко стоеше на прага. Шалан видя някаква купчинка зад него, на пода в коридора. Минара, прислужничката. Тялото ѝ не лежеше както трябва, ръката ѝ беше огъната под странен ъгъл. Тя се размърда, простена и остави кръв по стената, когато опита да пропълзи по-далеч.

Татко влезе в стаята на Шалан и затвори вратата.

— Знаеш, че никога няма да те нараня, Шалан — тихо каза той.

Тя кимна и заплака.

— Открил съм начин да се владея. Трябва просто да изпусна гнева. Не мога да виня себе си за този гняв. Другите го създават, когато не ми се подчиняват.

Възражението, че той не ѝ е наредил незабавно да върви в стаята си, а само да не излиза оттам, замря на устните ѝ. Глупаво извинение. И двамата знаеха, че тя умишлено не го е послушала.

— Не бих искал да ми се налага да наказвам други заради теб, Шалан.

Студено чудовище. Мигар това наистина беше баща ѝ?

— Време е — продължи той. — Повече никакви отстъпки. Ако ще сме важни в Я Кевед, не бива да ни виждат слаби. Разбираш ли?

Шалан кимна. Не можеше да спре сълзите.

— Добре — рече той и постави длан върху главата ѝ, после прокара пръсти през косите ѝ. — Благодаря.

Излезе и затвори вратата.

49 Как светът се преобразява

След като остави каретата си в конюшня на Външния пазар, Шалан бе отведена до стълби, изсечени в склона на хълм. Изкачи ги, после боязливо пристъпи на терасата, оформена в скалата. Край множество железни масички седяха добре облечени светлооки и бъбреха над чаша вино.

Намираха се достатъчно високо, та да виждат над военните лагери. Изгледът беше на изток, по посока на Произхода. Ама че неестествено разположение — Шалан се почувства уязвима. Беше навикнала балконите, градините и верандите да гледат в обратната на бурите посока. Вярно, надали някой щеше да излезе тук, когато се очакваше буря, но просто ѝ се струваше погрешно.

Появи се старши слуга в черно и бяло, поклони се и я нарече Сиятелна Давар, без да ѝ се налага да се представя. Трябваше да свиква; в Алеткар тя беше новост, при това лесно забележима. Остави слугата да я поведе между масите и отпрати охраната си за деня в едно по-просторно помещение, изсечено навътре в скалата вдясно от салона. Покривът и стените бяха обикновени и стаята можеше да се затваря плътно. Вътре още телохранители очакваха прищевките на господарите си.

Шалан привлече погледите на останалите посетители. Е, добре. Дошла беше да обезпокои техния свят. Колкото повече хората приказваха за нея, толкова по-големи щяха да са възможностите ѝ да ги убеди да я послушат за паршите, когато му дойдеше времето. Паршите бяха навсякъде из лагерите, дори и в тази разкошна винарна. Шалан съгледа трима в ъгъла — местеха бутилки от етажерките по стената в щайги. Действаха бавно, но неумолимо.

След още няколко стъпки се озова на мраморната балюстрада на самия край на терасата. Тук Адолин имаше своя маса, разположена така, че нищо да не препречва изгледа на изток. Недалеч до стената стояха двамина от личната охрана на Далинар; явно Адолин беше достатъчно важен, щото пазачите му да не чакат с останалите.

Адолин листеше един фолиант — прекомерно голям, за да не бъде взет за женска книга. Шалан беше виждала подобни с военни карти, с изображения на брони или на архитектура. Стана ѝ забавно, когато зърна глифите на този. Под тях имаше женски надписи за по-голяма яснота. Моди от Лиафор и Азир.

Адолин беше все така хубав. Може би и повече, понеже беше по-спокоен. Шалан нямаше да допусне той да разбърка ума ѝ. Имаше цел в тази среща: съюз с дома Колин, който да помогне на братята ѝ и да даде средства за разобличаването на Пустоносните и откриването на Уритиру.

Не можеше да си позволява слабости. Трябваше да владее положението. Не можеше да се държи угоднически и не можеше да…

Адолин я видя и затвори фолианта. Изправи се с усмивка.

… ох, Бурята да го отнесе. Тази усмивка.

— Сиятелна Шалан — рече той и подаде ръка. — Добре ли се настани в лагера на Себариал?

— Аха — отвърна тя с усмивка. Рошавата му коса извикваше у нея желанието да се пресегне и да прокара пръсти през нея. Децата ни ще имат възможно най-странните коси, рече си Шалан. Неговите руси и черни алетски кичури, моите червени и…

Нима наистина разсъждаваше за техните деца? Вече? Глупаво момиче.

— Да — продължи в опит да облекчи разговора. — Той е много мил с мен.

— Навярно защото сте роднини — отбеляза Адолин, настани я да седне и побутна стола ѝ. Направи го сам, а не остави старшия слуга. Шалан не очакваше това от толкова високопоставен мъж. — Себариал прави само нещата, за които мисли, че е принуден да прави.

— Струва ми се, че може да те изненада.

— А, вече е правил тъкмо това няколко пъти.

— Нима? Кога?

— Е — каза Адолин и седна, — веднъж произведе доста, хмм, шумен и неуместен звук на среща с краля… — Адолин се усмихна и сви рамене, като че му е неудобно, но не се изчерви, както би се изчервила Шалан в подобно положение. — Това брои ли се?

— Не съм сигурна. Доколкото познавам чичо Себариал, съмнявам се това да е било изненадващо. По-скоро, очаквано.

Адолин се засмя и отметна глава назад.

— Да. Май си права. Права си.

Изглеждаше толкова уверен. Не твърде самонадеян като баща ѝ. Всъщност, Шалан мислеше, че държанието на баща ѝ беше породено не от увереност, а от липсата ѝ.

Адолин приемаше с лекота и собственото си положение, и хората наоколо. Когато махна на старшата слугиня да донесе листата с вината, той ѝ се усмихна, макар жената да беше тъмноока. А усмивката му успя да накара дори една старша слугиня да се изчерви.

И се очакваше Шалан да накара този мъж да я ухажва? В името на Бурите, тя се чувстваше по-способна, когато се мъчеше да измами главатаря на Призрачната кръв. Правѝ се на изтънчена, заповяда си тя. Адолин се движи в най-издигнати среди и е имал връзки с най-изисканите дами в света. Ще очаква това и от тебе.

— И така — подзе той и взе да разглежда листата с вината, описани с глифи. — От нас се очаква да се оженим.

— Бих олекотила израза, Сиятелни господарю — отговори Шалан, като внимателно подбираше думите си. — Не се очаква да се оженим. Просто братовчедка ти Ясна искаше да обмислим брака, а леля ти явно беше съгласна.

— Всемогъщият да пази мъжа, чиито родственици не са единодушни за бъдещето му — въздъхна Адолин. — Разбира се, за Ясна е съвсем нормално да достигне средна възраст без съпруг, но ако аз навърша двадесет и три години без булка, сякаш ще се превърна в някаква заплаха. Сексистко от нейна страна, не намираш ли?

— Е, тя искаше и аз да се омъжа. Така че не бих го определила като сексистко. Просто… ясна-истко? — Тя замълча. — Яснагинистично? Не, глупости. Би трябвало да е мизяснаистично, обаче не върши работа, нали?

— Мене ли питаш? — откликна Адолин и обърна менюто така, че и тя да го види. — Какво мислиш да поръчаме?

— В името на Бурята — продума Шалан. — И това всичкото са различни видове вина?

— Аха — отвърна Адолин и се приведе някак заговорнически към нея. — Честно казано, не обръщам голямо внимание. Ренарин знае разликите между вината — позволиш ли му, има да каканиже до безкрай. Аз пък поръчвам нещо, което ми се стори тежичко, а всъщност избирам по цвета. — Той се намуси. — Официално сме във война. Не мога да пия нищо упойващо, просто за всеки случай. Малко е глупаво, понеже днес няма да излизаме на плато.

— Сигурен ли си? Мислех, че нападенията не са редовни.

— Да, обаче моят лагер днес не е дежурен. А и те почти никога не приближават толкова преди буря. — Адолин се облегна, прегледа менюто и посочи едно от вината, като при това намигна на жената, която поднасяше.

Шалан усети хлад.

— Чакай малко. Буря?

— Аха — рече Адолин и погледна часовника в ъгъла. Себариал беше споменал, че часовниците стават все по-разпространени тук. — Всеки миг би трябвало да почне. Не знаеше ли?

Шалан изломоти нещо, гледайки на изток, отвъд неравния пейзаж. Дръж се с достойнство!, каза си тя. Изискано! Ала вместо това една първобитна част от нея искаше да намери дупка, където да се скрие. Изведнъж си въобрази, че може да усети как налягането пада, като че самият въздух се стреми да избяга. Можеше ли да види как бурята започва там далеч? Не, нямаше нищо. Шалан все пак погледна.

— Не проверих списъка, на бурите у Себариал — насили се да каже тя. Пък и, честно казано, какъвто си беше Себариал, списъкът му навярно беше остарял. — Заета бях.

— Хъм. Чудех се защо не ме попита за това място. Просто допуснах, че вече си го чувала.

Това място. Откритият балкон, който гледаше на изток. Сега светлооките, които пиеха вино, ѝ се видяха изпълнени с очакване, малко напрегнати. Втората стая — голямата стая с яките врати, където стояха телохранителите — намери обяснение.

— Дошли сме тук, за да гледаме? — прошепна тя.

— Нова мода. Явно се предполага да седим тук, докато бурята почти ни връхлети, после да отърчим и да се скрием в другата стая. От седмици искам да дойда и едва сега успях да убедя пазачите си, че тук е безопасно. — Последните думи Адолин произнесе с известна горчивина. — Ако искаш, можем отсега да се преместим в другата стая.

— Не — отвърна Шалан и със сила откъсна пръстите си от ръба на масата. — Добре съм.

— Виждаш ми се бледа.

— Такава съм си.

— Защото си от ведените?

— Защото напоследък все съм на ръба на паниката. О, това нашето вино ли е?

Изискано, напомни си тя. Подчертано не гледаше на изток.

Прислужницата им поднесе две чаши искрящо синьо вино. Адолин взе своята и почна да я разучава. Подуши виното, отпи малко, после кимна доволно и освободи прислужницата с последна усмивка. Докато жената се оттегляше, той наблюдаваше задните ѝ части.

Шалан въпросително вдигна вежди, но Адолин явно не намираше, че върши нещо нередно. Върна вниманието си към Шалан и пак се приведе напред.

— Знам, че се очаква човек да поразклати чашата, да вкуси виното и прочие — прошепна той. — Но никой никога не ми е обяснявал какво да търся.

— Може би буболечки, които плуват вътре?

— Ами, новият опитвач на храните ми щеше да ги съгледа веднага. — Той се усмихна, но Шалан разбра, че надали се шегува. Някакъв слаб мъж в цивилни дрехи беше дошъл да си приказва с телопазителите. Може да беше опитвачът.

Шалан отпи от виното. Добро беше — леко сладко, леко пикантно. Не че можеше да посвети много мислене на вкуса с тази буря…

Престани, рече си тя и се усмихна на Адолин. Трябваше да се погрижи днешната среща да мине добре за него. Накарай го да говори за себе си. Помнеше този съвет от книгите.

— Нападенията на платата — подзе тя. — Как разбирате кога изобщо да започнете?

— Хмм. О, имаме си съгледвачи — отговори Адолин и се облегна в стола. — Хора, които стоят горе в кулите с онези грамадни далекогледи. Проверяват всяко плато, до което можем да се доберем в разумно време, и търсят какавида.

— Чувам, че си спечелил своя дял от какавидите.

— Е, май не бива да говоря за това. Татко иска това повече да не е състезание. — Адолин я погледна очаквателно.

— Но можеш да говориш за минали нападения — отвърна Шалан с усещането, че изпълнява ролята според очакванията.

— Сигурно. Преди няколко месеца имахме едно нападение, при което спечелих какавидата практически сам. Нали разбираш, двамата с татко прескачаме първи пропастта и разчистваме място за мостовете.

— Не е ли опасно? — попита Шалан и покорно го загледа с широко отворени очи.

— Да, обаче ние сме Броненосци. Всемогъщият ни е дарил със сила и мощ. Отговорността е голяма и сме длъжни да използваме силите си в защита на нашите войници. Като минаваме първи, спасяваме живота на стотици от тях. Това ни позволява лично да водим армията.

Той замълча.

— Колко смело — откликна Шалан с, както се надяваше, задъхан и изпълнен с обожание глас.

— Е, така е правилно. Но е опасно. В онзи ден прескочих, обаче двамата с татко се оказахме доста разделени от паршендите. Той беше принуден да се върне, а един удар в крака стана причина набедреникът му да се напука, когато скочи обратно. Така че беше опасно да скочи отново при мен. Останах сам да чакам спускането на моста.

Адолин пак замълча. Навярно Шалан трябваше да попита какво се е случило после.

— А ако искаш да акаш? — поинтересува се тя вместо това.

— Е, обърнах гръб на пропастта и започнах да размахвам Меча с намерението да… Чакай малко. Какво каза?

— Да акаш — уточни Шалан. — Ето, ти си на бойното поле, облечен в метал като краб в черупка. И ако природата се обади?

— Аз… ъъъ… — Адолин се свъси. — Никоя жена не ме е питала такива работи.

— Ура за оригиналността! — рече Шалан, при все че се поизчерви. Ясна нямаше да е доволна. Не можеше ли да внимава какви ги приказва поне веднъж? Накарала го беше да говори за нещо, което харесва; всичко вървеше добре. И сега това.

— Добре — бавно подзе Адолин. — Във всяко сражение има прекъсвания и хората се редуват на предната линия. За всеки пет минути бой разполагаш с приблизително толкова почивка. Когато Броненосецът се оттегля, хората преглеждат Бронята за пукнатини, дават му да пийне или да хапне и му помагат с… онова, което ти спомена. Не е добра тема за разговор, Сиятелна. Всъщност ние не говорим за това.

— Тъкмо затова е добра тема за разговор. Мога да прочета за Броненосците и за славното клане в официалните истории. Никой обаче не записва мръсните подробности.

— Е, наистина става мръсно — намръщи се Адолин и отпи. — Не можеш наистина… не вярвам, че го казвам… не можеш наистина да се избършеш, когато си в Броня, та се налага някой да го свърши вместо тебе. Чувствам се като пеленаче. Друг път просто нямаш време…

— И?

Той я огледа с присвити очи.

— Какво? — попита тя.

— Просто опитвам да разбера да не би да си Шутът с перука. Той би ми причинил такова нещо.

— Нищо не ти причинявам. Само съм любопитна. — И, в интерес на истината, ѝ беше любопитно. Замисляла се беше за тези неща. Даже май повече отколкото си заслужаваше.

— Добре. Щом трябва да знаеш, старата войнишка мъдрост гласи, че е по-добре да се засрамиш, отколкото да умреш. Не можеш да допуснеш нещо да отвлече вниманието ти от боя.

— И…

— И да. Аз, Адолин Колин, братовчед на краля и престолонаследник на княжеството Колин, съм се насирал в Бронята. Три пъти, винаги нарочно. — Той пресуши остатъка от виното. — Ти си много особена жена.

— Щом се налага да ти напомня, ти започна днешния ни разговор с шега за метеоризма на Себариал.

— Май да. — Адолин се засмя. — Не върви според очакванията, нали?

— Лошо ли е това?

— Не — отвърна Адолин и се усмихна още по-широко. — Всъщност, доста е освежаващо. Знаеш ли колко пъти съм разказвал как спасих платото?

— Убедена съм, че си бил много смел.

— Много.

— Макар и не колкото бедните хорица, които трябва да чистят доспехите ти.

Адолин се разсмя гръмко. За пръв път прозвуча напълно искрено — някакво негово чувство, което не беше предварително замислено или очаквано. Той заблъска с юмрук по масата, после махна за още вино и отри сълзите от очите си. Усмивката, с която я дари, заплашваше пак да я накара да се изчерви.

Я чакай. Да не би да… се получи? Предполагаше се тя да се представи като женствена и крехка, а не да разпитва хората какво става, ако се наложи да се изходят по време на сражение.

— Добре — продължи Адолин и взе чашата. Този път дори не погледна прислужницата. — Какви други мръсни тайни искаш да узнаеш? Накара ме да се разголя. Има сума ти неща, които не се споменават в разказите и в официалните истории.

— Какавидите — нетърпеливо подхвана Шалан. — Как изглеждат?

— Това ли те интересува? — попочеса се Адолин по главата. — Аз пък бях убеден, че ще искаш да знаеш за протриването…

Шалан бръкна в чантата си, извади лист хартия на масата и почна да рисува.

— Доколкото разбирам, никой не е проучвал задълбочено пропастните чудовища. Има няколко скици на мъртви зверове и толкова. А анатомията в тези рисунки е ужасна. Сигурно жизненият им цикъл е интересен. Навестяват тези пропасти, но се съмнявам, че наистина живеят тук. Няма достатъчно храна за толкова големи животни. Това значи, че идват тук като част от някакъв миграционен модел. Идват тук да правят какавиди. Виждал ли си някога малки? Преди да направят какавидата?

— Не — каза Адолин и премести стола си от нейната страна на масата. — Често това става през нощта и ние ги виждаме чак на сутринта. Трудно е да се забележат по платата — на цвят са като скалите. Това ме кара да си мисля, че паршендите ни наблюдават. Толкова често се стига до сражения по платата. Ще рече, те ни виждат да мобилизираме и после по посоката, в която се отправяме, преценяват къде ще намерят какавидата. Ние имаме преднина, обаче те се придвижват по-бързо из равнините, затова пристигаме едновременно…

Той млъкна и наведе глава да види по-добре скицата.

— В името на Бурята! Наистина е хубаво, Шалан!

— Благодаря.

— Не, имам предвид наистина хубаво.

Тя беше скицирала набързо няколкото типа какавиди, за които бе чела в книгите, наред с изображения на хора до тях за сравнение на размера. Не беше много добре — работеше за скорост. Но Адолин изглеждаше искрено впечатлен.

— Формата и текстурата на какавидата — каза тя — могат да помогнат за класифицирането на пропастните чудовища в семейство сходни животни.

— Най-много прилича на това — отговори Адолин, приближи още малко и посочи една от скиците. — Когато я докосна, тя е твърда като скала. Трудно е да се отвори без Меч. Разбиването с чукове би отнело цяла вечност.

— Хмм — обади се Шалан и си записа нещо. — Сигурен ли си?

— Аха. Така изглеждат. Защо?

— Това е какавидата на ю-нериг. Черупчесто животно от моретата около Марабетия. Казвали са ми, че тамошните хора ги хранят с престъпници.

— Ох.

— Може да е лъжливо потвърждение. Съвпадение. Ю-нериг е водно животно. Излиза на сушата само да прави какавида. Струва ми се пресилено да виждаме връзка с пропастните чудовища…

— Сигурно — отговори Адолин и отпи от виното. — Щом казваш.

— Може да е важно.

— За изследването. Знам. Леля Навани все така приказва.

— Може значението да е по-практично — рече Шалан. — Колко приблизително от тези създания се убиват от вашите войски и от паршендите всеки месец?

Адолин сви рамене.

— Горе-долу по едно на три дни като че ли. Понякога повече, друг път по-малко. Значи… петнадесет или там някъде месечно?

— Виждаш ли какъв е проблемът?

— Аз… — Адолин поклати глава. — Не. Извинявай. Май съм безполезен, ако не се отнася до това да намушкаш някого.

Шалан му се усмихна.

— Глупости. Показа вещина в избора на вино.

— Всъщност избрах го случайно.

— И е прекрасно на вкус. Емпирическо доказателство за твоята методология. Сега, ти навярно не виждаш проблема, защото не разполагаш с точните факти. Като цяло, големочерупчестите зверове се въдят бавно и растат бавно. Това е защото повечето екосистеми могат да поддържат малки популации от хищници с такива размери на върха си.

— Чувал съм и по-рано една-две от тези думи.

Шалан го погледна и вдигна вежди в почуда. Адолин се беше приближил още повече, за да види рисунката. Носеше лек парфюм, свеж дървесен аромат. Олеле…

— Добре, добре — рече той и се засмя, докато разглеждаше скиците. — Не съм толкова задръстен, колкото се преструвам. Разбирам какво казваш. Наистина ли мислиш, че бихме могли да избием толкова от тях, че това да стане проблем? Искам да кажа, хората ги ловуват от поколения, а зверовете още обикалят наоколо.

— Вие тук не ги ловите, Адолин. Вие ги обирате. Вие систематично унищожавате младото им поколение. Дали напоследък не са излизали да правят какавиди по-малко?

— Аха — колебливо каза той. — Мислим, че може да е заради сезона.

— Може. А може да е и заради това, че след повече от пет години обиране на какавидите, популацията е на изчезване. Обикновено зверове като пропастните чудовища нямат естествени врагове. Внезапната загуба на по сто и петдесет или повече животни годишно може да е бедствена за тях.

Адолин се намръщи.

— Скъпоценните ядра, които добиваме, изхранват хората във военните лагери. Без постоянен приток на нови камъни със значителни размери, превръщателите накрая ще счупят онези, с които разполагаме, и ние не ще можем да поддържаме войските си тук.

— Не казвам да престанете с лова — отговори Шалан и се изчерви. Навярно не трябваше да настоява на това. Уритиру и паршите — ето кое беше непосредствената задача. Все пак, тя трябваше да спечели доверието на Адолин. Ако успееше да помогне за пропастните чудовища, може би той щеше да я послуша, когато се обърне към него с нещо още по-революционно.

— Всичко, което казвам — продължи тя, — е, че си струва да се мисли и да се проучва. Какво ще стане, ако успеете да отгледате пропастни чудовища, да отгледате малки така, както се отглеждат чули? Вместо да вземате по три на седмица, да отгледате и да съберете стотици?

— Би могло да се окаже полезно — умислено рече Адолин. — Какво ще ти е нужно, за да го направиш?

— Е, не казвах, че… Имам предвид… — Шалан се спря. — Трябва да изляза на Пустите равнини — продължи тя по-твърдо. — Ако ще опитвам да разбера как се отглеждат тези животни, ще е необходимо да видя някоя от какавидите, преди да е разрязана. За предпочитане е да видя и възрастно пропастно чудовище и, в идеалния случай, да се сдобия с уловено малко, което да изучавам.

— Просто един кратък списък невъзможни неща.

— Е, ти попита.

— Може да успея да те изведа на Пустите равнини. Татко обеща на Ясна да ѝ покаже мъртво пропастно чудовище, затова си мисля, че е планирал да я заведе след някой лов. Да видиш какавида обаче… те рядко се появяват близо до лагерите. Ще се наложи да те отведа опасно близо до територията на паршендите.

— Убедена съм, че можеш да ме защитиш.

Той я погледна с очакване.

— Какво? — попита Шалан.

— Чакам някое остроумие.

— Говорех сериозно. Сигурна съм, че когато ти си там, паршендите не ще дръзнат да се приближат.

Адолин се усмихна.

— Искам да кажа, само вонята…

— Допускам, че никога няма да стигна дотам да ти кажа за това.

— Никога — съгласи се Шалан. — Ти беше откровен, подробен и завладяващ. Това не са неща, които бих допуснала да забравя за един мъж.

Усмивката му стана още по-широка. Бурите да го отнесат, какви очи…

Внимавай, каза си Шалан. Внимавай! Кабсал лесно те подведе. Не повтаряй.

— Ще видя какво мога да направя. В близко бъдеще паршендите може и да не са проблем.

— Наистина ли?

Адолин кимна.

— Не е широко известно, макар че казахме на Върховните принцове. Утре татко ще се срещне с някои от водачите на паршендите. Срещата може да доведе до започване на преговори за мир.

— Та това е фантастично!

— Да. Нямам големи надежди. Убиецът… както и да е. Нека видим какво ще стане утре. Но ще трябва да се занимавам с това между останалите работи, които татко има за мен.

— Дуелите — каза Шалан и се приведе към него. — Какво става, Адолин?

Той видимо се колебаеше. Шалан продължи по-тихо.

— Каквото и да е ставало из лагерите напоследък, Ясна не беше наясно с него. Чувствам се окаяно невежа за тукашната политика, Адолин. Подразбрах, че баща ти и Върховният принц Садеас са имали разпра. Кралят е променил същината на нападенията на платата, а всички говорят, че ти вече се дуелираш. Но доколкото схващам, ти не си преставал.

— Друго е. Сега се дуелирам, за да спечеля.

— А преди не е било така?

— Не, тогава се дуелирах, за да наказвам. — Адолин се озърна, сетне я погледна в очите. — Започна се, когато баща ми взе да получава видения…

И Адолин продължи да говори. Заля я с изненадваща история с много повече подробности, отколкото Шалан очакваше. История за предателство и за надежда. Видения от миналото. Единен Алеткар, готов да преживее задаващата се буря.

Шалан не знаеше как да разбира всичко това, ала осъзнаваше, че Адолин ѝ говори, защото е наясно със слуховете из лагерите. Естествено, тя беше чула за пристъпите на Далинар и имаше представа какво е направил Садеас. Когато Адолин спомена, че баща му иска Сияйните рицари да се върнат, тя усети хлад. Взе да се оглежда за Шарка — той би трябвало да е наблизо — но не го откри.

Същината на историята, поне според Адолин, беше предателството на Садеас. Очите на младия принц потъмняха и лицето му пламна, когато заговори как са били изоставени на Пустите равнини, обградени от врагове. Адолин изглежда се смути, когато разказа как са били спасени от отряд низши мостови.

Той ми се доверява, помисли Шалан с вълнение. Тя положи свободната длан върху ръката му, докато говореше — невинен жест, ала явно го накара да продължи и той тихо обясни плана на Далинар. Шалан не беше убедена, че Адолин трябва да споделя всичко това с нея. Двамата едва се познаваха. Ала споделянето сякаш вдигна някакво бреме от плещите на Адолин и той се успокои.

— Май това е краят. От мен се очаква да отвоювам Остриетата от другите, да премахна жилото им, да ги засрамя. Обаче не знам дали ще се получи.

— Защо не?

— Онези, които приемат да се дуелират с мен, не са достатъчно важни — отговори той и сви юмрук. — Ако спечеля твърде много от тях, истинските мишени — Върховните принцове — ще се уплашат и ще ми отказват двубои. Нужни са ми много по-ярки дуели. Не, всъщност ми е нужен двубой със Садеас. Да забия ухилената му муцуна в камъните и да си върна Меча на татко. Той обаче е прекалено мазен. Никога няма да го принудим да приеме.

Шалан установи, че отчаяно иска да направи нещо, каквото и да е, за да помогне. Усещаше как се топи заради настойчивата загриженост в очите му, заради страстта.

Помни Кабсал…, пак си каза тя.

Добре, Адолин надали щеше да опита да я убие. Но това не означаваше тя да допуска умът ѝ да се размеква в негово присъствие. Прокашля се, откъсна очи от неговите и ги сведе към скицата.

— Лошо. Разстроих те. Не ме бива много в ухажването.

— Можеше да ме залъжеш… — отговори Адолин и сложи ръка върху нейната.

Шалан прикри изчервяването си като сведе глава и почна да рови в чантата.

— Трябва да знаеш върху какво работеше братовчедка ти преди смъртта си.

— Поредния том от жизнеописанието на баща ѝ?

— Не — отговори Шалан и извади лист хартия. — Адолин, Ясна смяташе, че Пустоносните ще се върнат.

— Какво? — възкликна той и се свъси. — Та тя даже не вярваше във Всемогъщия. Откъде накъде ще вярва в Пустоносните?

— Разполагаше с доказателства — отговори Шалан и почука по листа с показалец. — Опасявам се, че голяма част от тях потънаха в океана, обаче имам някои от бележките ѝ, освен това… Адолин, колко трудно ще бъде според тебе да убедя Върховните принцове да се откажат от своите парши?

— Да се откажат от какво?

— Колко трудно ще бъде да накарам всички да спрат да използват паршите като роби? Да ги дадат или… — Гръм да го удари, тя не искаше да сложи началото на изтреблението на целия им род, нали? Но това бяха Пустоносните. — … или да ги освободят, или нещо такова. Да ги извадят вън от лагерите.

— Колко трудно? Без да се замислям, казвам невъзможно. Или наистина невъзможно. Защо въобще бихме искали да правим нещо такова?

— Ясна смяташе, че те може би са свързани с Пустоносните и с тяхното завръщане.

Адолин поклати глава и се умисли.

— Шалан, ние едва смогваме да накараме Върховните принцове да воюват като хората. Ако баща ми или кралят изискат всички да се отърват от паршите си… В името на Бурите! Това ще разбие кралството в един миг.

Значи Ясна беше права и за това. Никаква изненада. На Шалан наистина ѝ беше интересно да види колко ожесточено се противи на идеята самият Адолин. Той глътна щедро от виното, напълно сащисан.

Явно беше време за отстъпление. Срещата мина много добре; не би желала да я завърши в подобен горчив дух.

— Това беше нещо, което Ясна каза. Но наистина бих предпочела Сиятелната господарка Навани да отсъди колко важно е предположението. Тя познава дъщеря си и нейните писания по-добре от всекиго.

Адолин кимна.

— Тогава отиди при нея.

Шалан почука с пръсти по хартията.

— Опитах. Тя не се държа особено предразполагащо.

— Понякога леля Навани може да е надменна.

— Не е това — обясни Шалан и погледът ѝ мина по писмото. Отговор, който получи на молбата да се срещне с Навани и да обсъдят работата на дъщеря ѝ. — Тя не иска да се вижда с мен. Надали иска да признае, че съществувам.

Адолин въздъхна.

— Не иска да повярва. За Ясна, имам предвид. За нея ти представляваш нещо — истината, по някакъв начин. Дай ѝ време. Просто има нужда да скърби.

— Не съм убедена, че това може да чака, Адолин.

— Ще говоря с нея. Какво ще кажеш?

— Прекрасно. Почти като теб.

Той се усмихна.

— Не е нещо особено. Тоест, щом почти-едва ли не-може би ще се женим, навярно трябва да се грижим взаимно за интересите си. — Той замълча, после додаде. — Но не споменавай онова за паршите пред друг. Няма да се приеме добре.

Шалан кимна разсеяно. Сетне осъзна, че го зяпа. Един ден щеше да целуне тези устни. Позволи си да си го представи.

И ах, очи на Аш… в него имаше нещо приветливо. Не го очакваше у толкова високопоставен човек. Всъщност, никога не беше срещала високородни хора, преди да дойде на Пустите равнини, обаче всички мъже с положение, близко до това на Адолин, които познаваше, бяха сковани и даже ядовити.

Не и Адолин. В името на Бурите, да е с него беше още нещо, с което можеше много силно да привикне.

Хората на верандата се размърдаха. За миг Шалан не им обърна внимание, ала тогава мнозина почнаха да се надигат от столовете и да поглеждат на изток.

Бурята. Точно така.

Тревога прониза Шалан, когато се обърна по посока на Произхода на Бурите. Вятърът ставаше по-мощен, по верандата се понесоха листа и боклуци. Долу Външният пазар беше събран, шатрите бяха сгънати, тентите — навити и прозорците затворени. Всички военни лагери се готвеха.

Шалан натъпка вещите си в чантата, стана и пристъпи към края на балкона, стиснала със свободната си ръка каменния парапет. Адолин отиде при нея. Зад тях хората се трупаха и шушукаха. Шалан чу стържене на желязо по камъка — паршите почнаха да издърпват масите и столовете и ги прибираха, за да ги опазят и за да направят място на светлооките да се оттеглят на безопасно място.

Хоризонтът постепенно потъна в мрак като потъмняващо от гняв лице. Шалан стискаше парапета и гледаше как целият свят се преобразява. Ластарите се прибраха, скалните пъпки се затвориха. Тревата се скри в дупките си. Някак си знаеха. Всички знаеха.

Въздухът стана студен и влажен. Ветровете преди бурята заблъскаха Шалан в лицето и развяха косите ѝ назад. Долу, право на север, лагерите бяха струпали отпадъците, та бурята да ги отвее. Това беше забранено в по-цивилизованите краища, където боклуците можеха да се озоват в следващия град. Ала тук нямаше следващ град.

Хоризонтът потъмня още повече. Неколцина от светлооките на балкона избягаха в задната стая, победени от тревожността си. Повечето обаче останаха и се умълчаха. Горе вятърните духчета се стрелкаха в ручейчета светлина. Шалан улови Адолин за ръката и се взря на изток. Минаха минути, преди най-сетне да я види.

Стената на бурята.

Като огромно платнище вода и отломки, тласкано пред бурята. На места просветляваше изотзад и в нея се разкриваха движения и сенки. Както когато осветиш плътта на ръката и видиш костите вътре. Имаше нещо вътре в тази стена от разрушение.

Повечето гости избягаха от балкона, ако и стената на бурята още да бе далеч. Само за няколко мига останаха шепа хора, сред тях — Шалан и Адолин. Шалан наблюдаваше приближаването на бурята като омагьосана. Ставаше по-бавно от очакванията ѝ. Бурята се движеше с ужасна бързина, ала беше тъй огромна, че я виждаха от много далеч.

Поглъщаше Пустите равнини плато подир плато. Скоро надвисна с рев над военните лагери.

— Трябва да вървим — най-сетне продума Адолин. Шалан едва го чу.

Живот. Нещо живееше вътре в бурята — нещо, което нито един художник не бе нарисувал и нито един учен не бе изследвал.

— Шалан! — Адолин почна да я влачи към защитената стая. Тя стисна парапета със свободната си ръка и остана на място, притиснала чантата към гърдите си със свободната ръка. Чу се жужене — Шарка.

Никога не се бе озовавала толкова близо до буря. Дори когато се намираше само на няколко пръста разстояние, отделена само с капаците на прозорците, пак не беше като сега. Да гледа как тъмнината се спуща над лагерите…

Трябва да го нарисувам…

— Шалан! — настоя Адолин и я откъсна от парапета. — Ако не влезем веднага, ще затворят вратите!

Шалан се сепна като видя, че всички са се прибрали. Остави се Адолин да я отведе и хукна с него през празната веранда. Добраха се до задната стая, където светлооките се купчеха и гледаха уплашено. Пазачите на Адолин влязоха веднага след Шалан и няколко парши затръшнаха яките врати. Резето тупна на място, скри небето и ги остави в светлината на сферите по стените.

Шалан броеше. Бурята удари — можеше да я усети. Нещо повече от блъскането по вратите и далечния тътен на гръмотевиците.

— Шест секунди — отбеляза тя.

— Какво? — прошепна Адолин. Всички в стаята разговаряха приглушено.

— Минаха шест секунди между затварянето на вратите от прислугата и идването на бурята. Можехме да прекараме това време навън.

Адолин я изгледа невярващо.

— Видя ми се ужасена, когато за пръв път разбра защо сме на балкона.

— Ужасена бях.

— А сега ти се ще да бяхме останали, докато бурята удари?

— Ъъ. Да — отговори тя и се изчерви.

— Нямам представа как да те разбирам. Не съм срещал такава жена — додаде Адолин, докато я гледаше.

— Това е моята женска загадъчност.

Той вдигна вежди.

— Казваме така, когато се чувстваме особено объркани. Смята се вежливо да не изтъкваш, че знаеш това. Значи, ние просто… чакаме тук?

— В тази кутийка? — развеселено попита Адолин. — Ние сме светлооки, а не добитък.

Той посочи настрани, където слугите бяха отворили врати към стаи, вкопани още по-дълбоко в хълма.

— Два салона. Един за мъже и друг за жени.

Шалан кимна. Понякога по време на буря мъжете и жените се оттегляха да побъбрят в отделни помещения. Явно винарната спазваше тази традиция. Сигурно се предлагаха закуски. Шалан се отправи към салона, но Адолин я хвана за ръката и я спря.

— Ще се погрижа да излезеш на Пустите равнини. Амарам каза, че иска да ги проучи по-добре, отколкото му се удава по време на нападенията на платата. Мисля, че утре ще вечерят двамата с татко и тогава ще попитам мога ли да те доведа. Освен това ще говоря с леля Навани. Може би ще обсъдим какво съм направил на угощението следващата седмица?

— Има угощение следваща седмица?

— Винаги има угощение следващата седмица — обясни Адолин. — Само трябва да разберем кой го дава. Ще пратя да те вземат.

Шалан се усмихна и двамата се разделиха. Следващата седмица не е достатъчно скоро, каза си тя. Ще трябва да намеря как да го видя по-рано, без това да е неловко.

Нима наистина обеща да помогне за отглеждането на пропастни чудовища? Все едно ѝ трябваше още нещо, с което да се занимава. Въпреки това беше доволна от деня. Влезе в салона за дами, а пазачите ѝ заеха местата си в съответната стая.

Шалан мина през салона, добре осветен от скъпоценни камъни в купи — обработени камъни, но не затворени в сфери. Демонстрация на богатство.

Вярваше, че ако учителките ѝ могат да я видят, ще останат разочаровани от разговора с Адолин. Тин щеше да очаква от нея да залъже принца повечко; Ясна щеше да изисква още достойнство и владеене на езика.

Като че ли Адолин я харесваше и така. Искаше ѝ се да тържествува.

Погледите на дамите наоколо пропъдиха това усещане. Някои се обръщаха с гръб, а други стисваха устни и почваха скептично да я оглеждат от глава до пети. Ухажването на най-желания ерген в кралството нямаше да я направи харесвана, не и щом идваше отвън.

Това не притесняваше Шалан. Не ѝ беше нужно тези дами да я приемат; нужно ѝ беше само да открие Уритиру и неговите тайни. Спечелването на доверието на Адолин беше голяма крачка в тази посока.

Шалан реши да се награди, като се натъпче със сладки и дообмисли плана си за проникване в къщата на Сиятелния господар Амарам.

50 Необработени скъпоценни камъни

Адолин седеше в стол с висока облегалка, държеше чаша вино и слушаше тътена на бурята отвън. Би трябвало да се чувства в безопасност в този бункер във вътрешността на скалата, ала в бурите имаше нещо, което срязваше всяко усещане за безопасност, колкото и разумно да е то. Адолин щеше с радост да посрещне дъждовния сезон и края на годината.

Вдигна чаша да поздрави Елит, който крачеше тромаво недалеч. Не го беше забелязал горе на терасата, но това укритие тук се ползваше и от няколко продавници на Външния пазар.

— Готов ли си за дуела? — заговори го Адолин. — Накара ме да чакам цяла седмица, Елит.

Ниският и плешив Елит отпи от виното си и свали чашата, без да го погледне.

— Братовчед ми замисля да те убие, задето ме предизвика — рече той. — Веднага щом убие мен, понеже приех. — Той най-сетне се обърна към Адолин. — Но когато те стъпча в пясъка и туря ръка на всички Брони на твоето семейство, аз ще бъда богат, а той ще потъне в забрава. Дали съм готов за дуела? Та аз копнея за него, Адолин Колин.

— Ти беше този, който поиска време — отбеляза Адолин.

— Само за да предвкусвам по-дълго онова, което ще ти сторя — отговори Елит, усмихна се с бледите си устни и си тръгна.

Зловещ човек. Е, Адолин щеше да се разправи с него след два дни, когато беше определен дуелът им. Преди това обаче предстоеше утрешната среща с паршендката Броненосец. Срещата тегнеше над Адолин като гръм. Ако най-после успееха да стигнат до мир, какво ли щеше да означава това?

Вглъби се в тази мисъл, докато гледаше виното си и слушаше с половин ухо как зад гърба му Елит бъбри с някого. Гласът беше познат, нали?

Адолин изправи гръб и погледна през рамо. Откога Садеас беше зад него и защо не го бе забелязал на влизане?

Садеас се обърна към него и му се усмихна хладно.

Навярно той просто…

Садеас тръгна към него, сключил ръце зад гърба си. Облечен бе в модна къса горна дреха, кафява и отворена отпред, а на врата му беше вързано бродирано зелено шалче. Вместо копчета имаше скъпоценни камъни, изумруди — в тон с шалчето.

Бурята да го отнесе. Не му се занимаваше със Садеас днес.

Върховният принц седна до Адолин. И двамата бяха с гръб към камината, където един парш тъкмо почваше да стъква огъня. В помещението се носеше ниското жужене на притеснени разговори. Колкото и да беше хубаво вътре, човек никога не можеше да се почувства напълно удобно по време на буря.

— Млади ми Адолин — подзе Садеас. — Какво ще кажеш за дрехата?

Адолин отпи от виното — не си вярваше достатъчно, та да отговаря на Садеас.

Би трябвало просто да стана и да си ида. Но не стана. Малка част от него искаше Садеас да го предизвика, да свали задръжките му, да го накара да направи нещо глупаво. Убиеше ли го тук и сега, Адолин най-вероятно щеше да бъде екзекутиран или най-малкото, прокуден в изгнание. Може би и двете наказания си струваха.

— Винаги си имал доста набито око за стила — продължи Садеас. — Бих искал да чуя мнението ти. Наистина намирам, че дрехата е чудесна, но се тревожа да не би тази дължина да излиза от мода. Какво е най-новото в Лиафор?

Садеас подръпна предницата на дрехата и шавна с ръка, за да покаже пръстена в тон с копчетата. Изумрудът в пръстена, също като копчетата, не беше обработен. Камъните сияеха меко от Светлината на Бурята.

Необработени изумруди, рече си Адолин и погледна Садеас в очите. Онзи се усмихна.

— Камъните са скорошна придобивка — отбеляза Садеас. — Привързан съм към тях.

Спечелени при едно излизане на платото с Рутар, в което не се предполагаше да участва. Садеас беше избързал преди останалите Върховни принцове, като в миналото, когато всеки се мъчеше да стигне пръв и да грабне плячката.

— Мразя те — прошепна Адолин.

— Така и трябва — отговори Садеас и пусна дрехата. Кимна по посока на мостовите, охранители на Адолин, които стояха наблизо и го гледаха с открита ненавист. — Добре ли се държат с теб тези, които бяха моя собственост? Виждал съм другарите им да караулят из пазара тук. Струва ми се забавно по причини, които се съмнявам някога да мога да обясня добре.

— Патрулират — уточни Адолин — един много по-добър Алеткар.

— Това ли иска Далинар? Изненадан съм. Говори за справедливост, разбира се, но не позволява на справедливостта да се изпълни. Не и както трябва.

— Знам къде вървиш, Садеас — сопна се Адолин. — Дразниш се, понеже не ти позволихме да изпратиш съдии в нашия лагер в качеството ти на Върховен принц на Осведомяването. Е, знай, че татко реши да допусне…

— Върховен принц на… Осведомяването? Не си ли чул? Наскоро се отказах от титлата.

— Моля?

— Да. Боя се, че така и не бях подходящ за длъжността. Навярно заради шалашкия ми нрав. Пожелавам на Далинар успех в намирането на заместник, макар доколкото чувам, останалите Върховни принцове са се споразумели, че нито един от нас не е… подходящ за такива постове.

Отхвърля властта на краля, разсъди Адолин. В името на Бурите, лошо. Той стисна зъби и усети, че протяга ръка встрани да призове Меча си. Не. Прибра ръката си. Щеше да намери как да изкара Садеас на арената за дуел. Да го убие сега — колкото и Садеас да си го заслужаваше — щеше да подкопае онези закони и кодекси, които Далинар толкова се трудеше да поддържа.

Но в името на Бурите… Адолин се изкушаваше.

Садеас отново се усмихна.

— Мислиш ли, че съм зъл човек, Адолин?

— Прекалено просто определение. Ти не си само зъл. Ти си себична, покрита с крем змиорка, която се мъчи да задуши кралството с тлъстата си гадна ръка.

— Красноречиво — отговори Садеас. — Даваш си сметка, че аз създадох това кралство.

— Само помагаше на баща ми и чичо ми.

— И двамата ги няма вече. Тоягата не е по-жив от стария Гавилар. На тяхно място двама безумци управляват кралството. И всеки от тях по някакъв начин е сянка на мъжа, когото обичах. — Садеас се приведе и погледна Адолин право в очите. — Аз не задушавам Алеткар, синко. Опитвам с всички сили да запазя части от него достатъчно силни, та да устоят на бедствието, което баща ти носи.

— Не ме наричай синко — просъска Адолин.

— Хубаво — каза Садеас и стана. — Едно ще ти кажа. Щастлив съм, че ти оцеля на Кулата тогава. В идните месеци от тебе ще излезе отличен Върховен принц. Имам чувството, че до десетина години — след една дълга гражданска война между двама ни — съюзът ни ще стане силен. Дотогава ще разбереш защо направих онова, което направих.

— Съмнявам се. Много по-рано ще забия меча си в твоя търбух, Садеас.

Садеас вдигна чаша, после си тръгна и се присъедини към друга група светлооки. Адолин въздъхна изнурено и отново се облегна в стола. Охранителят му, ниският мостови с посребрените слепоочия, кимна с уважение.

Седя отпуснато, с чувството, че е изцеден, дълго след като хората почнаха да се разотиват. И без това Адолин предпочиташе да изчака дъждът да спре напълно преди да си тръгне. Не харесваше вида на мократа си униформа.

Най-сетне стана, подбра двамата телохранители и излезе от винарната. Озова се на пустия Външен пазар под сивото небе. Мислеше главно за разговора със Садеас, та се налагаше да си напомня, че дотогава денят вървеше много добре.

Разбира се, Шалан и каретата ѝ ги нямаше. Адолин можеше да си поръча превоз, ала след като седя затворен толкова дълго, му беше хубаво да ходи на открито. Въздухът след бурята беше хладен, влажен и свеж.

С ръце в джобовете той пое по улицата през Външния пазар, като заобикаляше локвите. Градинарите бяха почнали да отглеждат декоративен шистокор от двете страни на пътя, при все че растението засега беше високо само няколко пръста. Израстването на хубавия шистокор отнемаше години.

Двамата непоносими мостови го следваха. Не че Адолин имаше нещо лично срещу хората — изглеждаха съвсем дружелюбни, особено когато командирът им не се навърташе наоколо. Адолин просто не обичаше да са му нужни пазачи. Макар бурята да бе отминала в западна посока, следобедът беше мрачен. Облаци криеха слънцето, което бе подминало зенита и бавно се спущаше към далечния хоризонт. Не се размина с много хора, така че единствените му спътници бяха мостовите. Добре де, те и легионът кремлинги, които бяха наизлезли да се хранят с растенията, напояващи се в локвите.

Защо тук растенията прекарваха в черупките си толкова повече време, отколкото у дома? Шалан навярно знаеше. Адолин с усмивка отпъди мислите за Садеас по-назад в ума си. Онова с Шалан — получаваше се. Но нещата всеки път потръгваха, така че той сдържаше ентусиазма си.

Тя наистина беше чудесна. Екзотична, остроумна, не се прикриваше зад алетското благоприличие. Беше по-умна от него, но не го караше да се чувства глупав. Това беше голямо преимущество.

Адолин излезе от пазара и прекоси откритото пространство. Най-сетне достигна лагера на Далинар. Постовите го пуснаха, отдавайки отривисто чест. Помота се из тукашния пазар, като сравняваше цените на стоките с онези на пазара край Иглата.

Какво ще стане с това място, размишляваше Адолин, когато войната свърши? Все някога щеше да свърши. Може би утре, с преговорите с паршендката Броненосец.

Присъствието на алетите тук щеше да продължи заради наличието на пропастните чудовища за ловуване, но сигурно това многобройно население нямаше да остане, нали така? Мигар наистина ставаше свидетел на трайно преместване на седалището на краля?

Часове по-късно — след като прекара някое време из бижутерите в търсене на подарък за Шалан — Адолин с телохранителите си стигна до комплекса на Далинар. По това време краката вече го боляха, а над лагера се бе спуснал мрак. Адолин се прозина и влезе в приличния на пещера бункер на баща си. Не беше ли крайно време да издигнат подобаваща сграда? Да се дава пример на войниците беше хубаво и добро, обаче съществуваха определени стандарти, които семейство като тяхното трябваше да поддържа. Особено ако Пустите равнини запазят значението си. Беше…

Спря се на място, където коридорите се пресичаха, и погледна надясно. Намерението му беше да се отбие в кухните и да хапне, ала в противоположната посока се размърдаха и хвърлиха сенки група войници. Шепнеха приглушено.

— Какво става? — попита ги Адолин, когато приближи, последван от двамата си телохранители. — Войници? Какво сте открили?

Мъжете бързо се обърнаха и отдадоха чест с копията на рамо. Повечето бяха мостови от отряда на Каладин. Току зад тях бяха вратите към крилото с жилищата на Далинар, Адолин и Ренарин. Вратите бяха отворени, а войниците бяха наредили сфери по пода.

Какво ставаше тук? Обичайно беше да пазят двама или четирима войници. Не осем. И… защо с тях имаше парш с униформа на телохранител и с копие?

— Сър! — отвърна един жилав дългорък мъж и застана пред мостовите. — Тъкмо тръгнахме да проверим Върховния принц, когато…

Адолин не чу другото. Разбута мостовите и най-сетне видя какво осветяваха сферите на пода на салона.

Още надраскани глифи. Адолин приклекна и опита да ги прочете. За нещастие не бяха подобни на образи, което би му помогнало. Мислеше, че са числа…

— Тридесет и два дни — обади се един мостови, дребен азиш. — Задава се нова буря.

Преизподня.

— Казвали ли сте някому за това? — попита Адолин.

— Току-що го намерихме — отговори азишът.

— Сложете постове в двата края на коридора — нареди Адолин. — И пратете да доведат леля ми.

Адолин призова Меча си, освободи го и пак го призова. Нервозен навик. Появи се бялата мъглица във вид на ластари във въздуха и сетне бързо прие очертанията на Меч, който внезапно натежа в ръката му.

Стоеше в салона, а злокобните знаци се взираха в него и сякаш го предизвикваха. Мостовите останаха пред затворените врати, така че разговаряха само той, Далинар и Навани. Адолин искаше да изреже с Меча си тези прокълнати глифи. Далинар бе доказал, че е с ума си. Леля Навани преведе почти цял документ на Нотното писмо на Зората, като се води по виденията на татко!

Виденията бяха от Всемогъщия. Всичко имаше смисъл.

А сега това.

— Издялани са с нож — отбеляза Навани и приклекна до глифите. Салонът беше широк и просторен и тук посрещаха посетители или провеждаха срещи. Вратите в дъното водеха към кабинета и спалните.

— С този нож — уточни Далинар и вдигна един от вида, който носеха повечето светлооки. — Моя нож.

Острието беше затъпено и още имаше люспици от камъка от нарезите. По размер те съвпадаха с дължината на острието. Намерили го бяха току пред вратата на далинаровия кабинет, където Върховният принц бе прекарал бурята. Сам. Каретата на Навани се беше забавила и тя се бе принудила да се върне в двореца, за да не я застигне бурята.

— Може друг да е взел ножа и да е направил това — тросна се Адолин. — Да се е промъкнал в кабинета ти, да го е взел, докато ти си бил погълнат от видението, и да е излязъл тук…

Далинар и Навани го гледаха.

— Често — рече Навани — правилен е най-простият отговор.

Адолин въздъхна, освободи Меча си и се просна на стол до ненавистните глифи. Далинар стоеше гордо. Всъщност, никога не бе изглеждал като сега — с ръце зад гърба, а очите му бяха отправени далеч от глифите, към стената, на изток.

Далинар беше камък, скала, която даже бурите не можеха да поместят. Изглеждаше толкова уверен. Човек можеше да се опре на него.

— Нищо ли не помниш? — попита го Навани и стана.

— Не. — Той се обърна към Адолин. — Струва ми се, вече е очевидно, че аз стоя зад всички тези надписи. Защо това толкова те тревожи, синко?

— Заради мисълта как дращиш по земята — потръпна Адолин. — Погълнат от някое от твоите видения, без да се владееш.

— Странен е пътят, който Всемогъщият е предначертал за мен — отговори Далинар. — Защо трябва да получавам сведения така? Драсканици по пода или на стената? Защо не ми го казва ясно по време на виденията?

— Даваш си сметка, че това е предсказване — тихо рече Адолин. — Виждаш в бъдещето. Нещо от Пустоносните.

— Да. — Далинар присви очи. — Търси центъра. Как мислиш, Навани? Центърът на Пустите равнини? Какви истини се крият там?

— Паршендите очевидно.

Говореха за центъра на Пустите равнини, все едно знаеха нещо за него. Ала там не беше стъпвал човешки крак. Само паршенди. За алетите думата „център“ означаваше цялото огромно пространство неизследвани плата отвъд проучените краища.

— Да — съгласи се Далинар. — Къде обаче? Те навярно се движат? Навярно няма паршендски град в центъра.

— Биха могли да се придвижват само ако разполагат с Превръщатели — отговори Навани. — Аз лично се съмнявам в това. Би трябвало да са се окопали някъде. Те не са номадско племе. Няма причина да се движат.

— Ако успеем да сключим мир — разсъди Далинар, — ще ни е далеч по-лесно да достигнем центъра… — Той погледна Адолин. — Накарай мостовите да запълнят цепнатините с крем и после да издърпат килима върху тази част на пода.

— Ще се погрижа.

— Добре — разсеяно отговори Далинар. — После иди да поспиш, синко. Утре е голям ден.

Адолин кимна и попита:

— Татко. Знаеше ли, че сред мостовите има парш?

— Да. Той е с тях от самото начало, но не го въоръжиха, докато не получиха моето разрешение.

— А ти защо разреши?

— От любопитство — обобщи Далинар. Обърна се и кимна към глифите на пода. — Кажи ми, Навани. Ако приемем, че тези числа са отброяване до определена дата, тя пада ли се в ден с буря?

— Тридесет и два дни ли? Ще се падне в средата на дъждовния сезон. Даже няма да е точно в края на годината, а два дни преди това. Не мога да се досетя какво е значението.

— А, съвсем удобен отговор във всеки случай. Отлично. Нека поканим телохранителите и ги закълнем да пазят тайна. Не бихме искали да предизвикваме страх.

51 Наследници

На другия ден Адолин стъпи в ботушите. Косата му още беше влажна след банята. Чудно какво влияние оказваха малко гореща вода и малко време за размисъл. Адолин бе взел две решения.

Нямаше да се тревожи за причудливото поведение на баща си при виденията. Всичко това — самите видения, заповедта да възстанови Сияйните рицари, подготовката за бедствието, което щеше да настане или пък нямаше да настане — вървеше заедно. Адолин вече бе решил да вярва, че баща му не е луд. Да се тревожи повече беше безсмислено.

Другото решение можеше да го вкара в беля. Излезе от жилището си и отиде в салона, където Далинар вече подготвяше плановете заедно с Навани, генерал Хал, Тешав и капитан Каладин. Вбеси се при вида на Ренарин, който пазеше вратите, облечен в униформата на Мост Четири. Отказваше да си го избие от главата, въпреки настояванията на Адолин.

— Отново ще са ни необходими мостовите — каза Далинар. — Ако нещо се обърка, може да ни се наложи да се изтеглим бързо.

— Ще подготвя за деня Мостове Пет и Дванадесет, сър — отговори Каладин. — И двата отряда явно са привързани към мостовете си и говорят с добро за пробезите с тях.

— Нима тези пробези не бяха кръвопролития? — учуди се Навани.

— Така беше — съгласи се Каладин. — Но войниците са странно племе, Сиятелна. Бедата ги обединява. Тези мъже никога не биха пожелали да се върнат, но продължават да се смятат за мостови.

Генерал Хал кимна с разбиране, макар Навани още да се дивеше.

— Ще заема позиция тук — показа Далинар и вдигна карта на Пустите равнини. — Можем предварително да огледаме платото на срещата, а аз ще изчакам. Очевидно има някакви странни скални образувания.

— Звучи добре — обади се Сиятелната Тешав.

— Точно така — рече Адолин, щом се присъедини към тях, — с изключение на едно. Ти няма да бъдеш там, татко.

— Адолин — страдалчески отговори Далинар, — зная, че го намираш твърде опасно, обаче…

— Наистина е опасно — прекъсна го Адолин. — Убиецът още е наоколо. А последното му нападение беше в същия ден, когато пратеникът на паршендите пристигна в лагера. И сега се срещаме с паршендите на Пустите равнини? Татко, не можеш да идеш.

— Трябва. Адолин, това може да означава край на войната. Може да означава отговори — защо всъщност ни нападнаха. Няма да се откажа от тази възможност.

— Не се отказваме. Само ще го направим малко по-иначе.

— Как? — попита Далинар и присви очи.

— Добре. Първо, аз ще ида вместо тебе — отговори Адолин.

— Невъзможно. Няма да излагам живота на сина си на опасност в…

— Татко! — отсече Адолин. — Това не подлежи на обсъждане!

В стаята настъпи тишина. Далинар свали ръка от картата. Адолин вирна брадичка и го погледна в очите. В името на Бурите, трудно беше да се противопоставиш на Далинар Колин. Дали си даваше сметка за своето присъствие, за това как направлява хората само по силата на очакването?

Никой не спореше с него. Далинар правеше каквото поиска. За щастие, напоследък се движеше от благородни цели. Но в много отношения си оставаше какъвто бе преди двадесет години, когато завладя цяло кралство. Той беше Тоягата и получаваше каквото иска.

Не и днес.

— Ти си прекалено важен — подчерта Адолин и посочи с пръст. — Отречи го. Отречи, че виденията ти са жизненоважни. Отречи, че ако умреш, Алеткар ще се разпадне. Отречи, че всеки един в тази стая е по-маловажен от теб.

Далинар пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— А не би трябвало да е така. Кралството трябва да е достатъчно силно, та да преживее загубата на един човек, без значение кой.

— Е, засега не е — отговори Адолин. — За да го постигнем, имаме нужда от теб. Това означава да ни позволиш да те пазим. Извинявай, татко, обаче от време на време просто трябва да оставяш хората да си вършат работата. Не можеш сам да решиш всички проблеми.

— Прав е, сър — намеси се Каладин. — Вие наистина не бива да се излагате на опасност на Пустите равнини. Не и ако има друга възможност.

— Не виждам такава — хладно каза Далинар.

— О, има. Но ще се наложи да заема Бронята на Ренарин — обясни Адолин.

По адолинова преценка, най-странното в цялото това преживяване не беше, че носи старата Броня на баща си. Въпреки външната разлика в стила, всички Брони прилягаха по сходен начин. Те се нагаждаха и скоро след като надяна доспехите на Ренарин, Адолин ги усети досущ като своите.

Не беше странно и да язди начело на войската и знамето на Далинар да се развява над главата му. Вече от шест седмици сам предвождаше тази армия в сраженията.

Не, най-странното беше, че язди коня на баща си.

Храбрец беше огромно черно животно, по-яко и набито от адолиновия жребец, Чистокръвен. Дори и в сравнение с други ришадийци, Храбрец приличаше повече на боен кон от тях. Доколкото Адолин знаеше, Далинар беше единственият човек, който го бе яздил. Ришадийците биваха твърде придирчиви в това отношение. Нужно беше Далинар да обяснява надълго и нашироко, преди Храбрец да позволи на Адолин даже да улови юздите му, какво остава да го възседне.

Най-сетне и това стана, ала Адолин не би се осмелил да го язди в бой; беше убеден, че животното ще го хвърли от гърба си и ще избяга, за да се погрижи за Далинар. Наистина беше особено да язди кон, който не е неговият Чистокръвен. Все очакваше Храбрец да се движи по-инак и да обръща глава, когато не трябва. Когато го потупваше по врата, усещаше гривата му някак особено — не можеше да го обясни. Двамата с неговия ришадиец не бяха просто ездач и кон. Адолин почувства някаква тъга, че е тръгнал без Чистокръвен.

Глупости. Не биваше да се разсейва. Процесията приближи платото, където щеше да се състои срещата. Близо до центъра му имаше грамадна причудлива каменна могила. Това плато беше близо до алетската страна на Равнините, но доста по на юг, отколкото Адолин беше излизал някога. Първите съгледвачи бяха съобщили, че тук пропастните чудовища се срещат по-често, а така и не откриха какавиди. Някакво ловно поле, но не и място за правене на какавиди?

Паршендите още ги нямаше. Когато съгледвачите доложиха, че платото е чисто, Адолин подкара Храбрец по подвижния мост. Беше му топло с Бронята; май годишните времена най-сетне бяха решили да се потътрят през пролетта и даже по посока на лятото.

Приближи могилата в центъра. Наистина беше особена. Адолин я заобиколи, огледа очертанията ѝ, малко назъбени — почти като…

— Та това е пропастно чудовище — осъзна той. Подмина лицето му — изветрен камък, който създаваше впечатление досущ за главата на звяра. Изваяние? Не, беше твърде естествено. Тук преди векове бе умряло пропастно чудовище и вместо ветровете да го отнесат, то бавно се бе покрило с втвърден крем.

И се беше получило страшно. Кремът беше повторил очертанията на съществото, беше полепнал по черупката му и се беше превърнал в негова гробница. Грамадата изглеждаше като създание на камъка, като прастарите приказки за Пустоносните.

Адолин потрепери и смуши коня по-далеч от вкаменелия труп, към другия край на платото. Не след дълго чу сигнала за тревога от предния отряд. Задаваха се паршенди. Адолин се стегна и се приготви да призове Меча си. Зад него се наредиха мостовите, десет на брой, включително и онзи парш. Капитан Каладин беше останал в лагера с Далинар, за всеки случай.

Адолин беше по-уязвим. Част от него искаше убиецът да дойде днес, та той отново да изпита силите си. От всички дуели, които се надяваше да води в бъдеще, този — с мъжа, който уби чичо му — щеше да е най-важен, по-важен даже и от това да повали Садеас.

Убиецът не се появи, когато отряд от двеста паршенди дойде, скочи ловко от съседното плато и се приземи на мястото на срещата. Войниците на Адолин се размърдаха, броните им затракаха и копията им се насочиха. От години при всяка среща на човеци и паршенди се лееше кръв.

— Добре — каза Адолин в шлема си. — Доведете моя писар.

Сиятелната Инадара беше донесена през редиците в паланкин. Далинар бе поискал Навани да остане с него — под предлог, че се нуждае от съветите ѝ, а най-вероятно и за да я брани.

— Да вървим — рече Адолин и смуши Храбрец. Прекосиха платото — само той и Сиятелната Инадара, която слезе от паланкина си и вървя пеша. Инадара беше съсухрена стара дама, която, за удобство, носеше сивите си коси подстригани късо. Адолин беше виждал пръчки с повечко плът от нея, но Инадара беше проницателна, а и беше най-довереният им писар.

Паршендката Броненосец излезе из редиците на своите и закрачи към скалите сама. Без тревоги и без грижи. Самоуверена беше.

Адолин слезе от коня и измина остатъка от разстоянието пеш, редом с Инадара. Спряха на няколко стъпки от паршендите. Тримата бяха сами на скалата, а вкаменелото пропастно чудовище се взираше в тях от ляво.

— Аз съм Ешонаи — продума паршендката. — Помниш ли ме?

— Не — отвърна Адолин. Направи гласа си по-нисък, та да прилича на гласа на баща му. Надяваше се, че — наред с шлема — това ще е достатъчно да залъже тази жена, която нямаше как да знае гласа на Далинар.

— Не е чудно — продължи Ешонаи. — При първата ни среща аз бях млада и незначителна. Едва ли си струваше да ме запомниш.

Адолин очакваше говорът на паршендите да наподобява песен заради нещата, които беше чувал за тях. Съвсем не беше така. В думите на Ешонаи имаше ритъм — в ударенията и паузите. Сменяше тона, ала се получаваше повече напев, отколкото мелодия.

Инадара извади дъска за писане и далекосъобщител и взе да записва казаното от Ешонаи.

— Какво е това? — поиска да узнае паршендката.

— Дойдох сам, както пожела — отговори Адолин и се помъчи да наподоби властния Далинар. — Обаче ще запиша всичко казано и ще го пратя на моите пълководци.

Ешонаи не вдигна забралото на шлема си и така му даде добро извинение и той да не вдига своето. Взираха се един в друг през процепите за очите. Не вървеше толкова добре, колкото баща му се бе надявал, но беше според очакванията на самия Адолин.

— Тук сме — подзе той с думите, които баща му предложи, — да обсъдим условията, при които паршендите ще се предадат.

— Съвсем не е това целта — отговори Ешонаи през смях.

— Какво тогава? Изглеждаше, че нямаш търпение да се срещнеш с мен. Защо?

— Откак се срещнах със сина ти, Тояга, нещата се промениха. Важни неща се промениха.

— Какви?

— Не можеш и да си представиш.

Адолин помълча, все едно премисляше, а всъщност даде време на Инадара да се свърже с лагера. Старата дама се приведе към него и му прошепна думите, които Навани и Далинар бяха написали.

— Паршенди, ние се уморяваме от тази война — рече той. — Вие ставате все по-малобройни. Знаем го. Нека сключим примирие, което ще е изгодно и за нас, и за вас.

— Не сме толкова слаби, колкото ни смятате — отговори Ешонаи.

Адолин усети, че се мръщи. Когато говори с него по-рано, Ешонаи изглеждаше пламенна, приканваща. Сега бе студена и надменна. Обичайно ли беше това? Тя беше паршендка. Може би човешките чувства не важаха за нея.

Инадара му прошепна още нещо.

— Какво искате? — повтори той думите на Далинар. — Как можем да постигнем мир?

— Мир ще има, Тояга, когато единият от нас умре. Дойдох тук, понеже исках да те видя с очите си и да те предупредя. Току-що променихме правилата на тази война. Схватките за скъпоценните камъни вече не са от значение.

Не са от значение ли? Адолин почна да се поти. От приказките ѝ излиза, че през цялото време те са играли някаква своя игра. Изобщо не е отчаяна. Нима бе възможно алетите да са сбъркали така дълбоко във всичко?

Ешонаи се обърна да си върви.

Не. След всичко това срещата им да се изпари така? Бурята да го отнесе!

— Чакай! — викна Адолин. — Защо? Защо постъпваш така? Какво се обърка?

Тя отново го погледна.

— Наистина ли искаш да сложиш край на войната?

— Да. Моля те. Искам мир. Независимо от цената.

— Тогава трябва да ни унищожиш.

— Защо? — настоя Адолин. — Защо убихте крал Гавилар преди толкова много години? Защо изневерихте на договора с нас?

— Крал Гавилар — произнесе Ешонаи, като че размишляваше над името. — Не трябваше да разкрива плановете си пред нас в онази нощ. Бедният глупак. Той не знаеше. Бълнуваше. Мислеше, че ще се зарадваме на връщането на нашите богове. — Ешонаи поклати глава, пак се обърна и хукна, а бронята ѝ потракваше.

Адолин отстъпи. Чувстваше се непотребен. Дали ако баща му беше тук, щеше да постигне нещо повече? Инадара продължаваше да пише и да изпраща разговора на Далинар.

Най-сетне дойде и неговият отговор.

— Връщай се в лагера. Няма нищо, което ти или аз самият можем да направим. Тя вече е решила.

Адолин прекара обратния път в мрачни размишления. Подир няколко часа, когато най-после се добра до лагера, той завари баща си да разговаря с Навани, Хал, Тешав и четиримата батальонни командири на армията.

Всички заедно разсъждаваха върху думите, които Инадара им прати. Неколцина слуги парши безмълвно донесоха вино и плодове. Телеб, облечен в Бронята, която Адолин спечели от Еранив, пазеше в стаята, с Чук на гърба и вдигнат наличник. Неговият народ някога бе управлявал Алеткар. Какво ли мислеше той за всичко това? Телеб по правило си мълчеше.

Адолин пристъпи тежко в стаята и смъкна бащиния — тоест, ренариновия — шлем.

— Трябваше да те оставя да идеш — рече той. — Не беше капан. Навярно щеше да успееш да я вразумиш.

— Нейният народ уби брат ми в нощта, когато подписаха договор — отговори Далинар, докато преглеждаше картите на масата. — Явно не са се променили ни най-малко оттогава. Справи се отлично, синко. Знаем всичко, което ни е нужно.

— Така ли? — възкликна Адолин и приближи масата с шлема под мишница.

— Да — рече Далинар и вдигна поглед. — Знаем, че при никакви обстоятелства те няма да се съгласят на мир. Съвестта ми е чиста.

Адолин огледа разгънатите карти.

— Какво е това? — попита той като забеляза символите за придвижване на войските. Всички бяха насочени през Пустите равнини.

— План за нападение — тихо отговори Далинар. — Паршендите няма да се занимават с нас и кроят нещо голямо. Нещо, което да промени войната. Дошло е времето да пренесем действията си на тяхна земя и по един или друг начин да приключим с това.

— Отче на Бурята. А ако се окажем в обкръжение, докато сме там?

— Взимаме всички — обясни Далинар. — Цялата ни армия и онези Върховни принцове, които се съгласят да се присъединят към мене. Превръщатели за храната. Паршендите не ще са в състояние да обкръжат такава голяма войска, а и да можеха, нямаше да е от значение. Ще им устоим.

— Можем да потеглим веднага след последната буря преди дъждовния сезон — вметна Навани и написа някакви числа в полето на картата. — Годината не е високосна и ще има непрестанни дъждове, но не и бури, в продължение на седмици. Докато сме на Пустите равнини, няма да ни връхлети буря.

Освен това щяха да са навън, на Пустите равнини, и то само дни преди датата, която беше написана на стените и на пода… По гръбнака на Адолин полазиха тръпки.

— Трябва да ги победим в бой — тихо додаде Далинар, докато гледаше картите. — Да прекъснем онова, което замислят, каквото и да е то. — Вдигна поглед към Адолин. — Нужно ми е ти да се дуелираш повече. Срещу важни противници, колкото по-важни успееш да предизвикаш, толкова по-добре. Спечели ми Брони, синко.

— Утре се дуелирам с Елит. След него имам план за следващата мишена.

— Добре. За да победим на Пустите равнини, ще ни трябват Броненосци. И верността на онези Върховни принцове, които са готови да ме последват. Съсредоточи се върху съперници от верните на Садеас хора и ги бий възможно най-зрелищно. Аз ще се обърна към неутралните принцове и ще им напомня, че са се клели в Пакта за Отмъщение. Ако успеем да отнемем Броните от последователите на Садеас и ги ползваме, за да сложим край на войната, добре ще докажем правотата на онова, което твърдим през цялото време. И това единство е пътят към величието на алетите.

Адолин кимна.

— Ще имам грижата.

52 В небето

Каладин крачеше из Пустите равнини в нощта, подминаваше туфи шистокор и ластари, около които кръжаха духчета на живота. От бурята предния ден в ниското бяха останали локви, гъсти от крем. Растенията пируваха. Отляво Каладин чуваше оживлението в лагерите. Отдясно… тишина. Само безкрайните плата.

Когато беше мостови, войниците на Садеас не го спираха да се разхожда насам. Какво предлагаха равнините на хората? Садеас беше разположил постове в края на лагера и по мостовете, та робите да не могат да бягат.

И какво имаше тук за хората? Нищо, освен самото избавление в дълбините на пропастите.

Каладин се обърна и закрачи край една от тях. Подмина патрулите при мостовете. Светлините на факлите им трепкаха на вятъра. Войниците му отдадоха чест.

Там, рече си той и се отправи край едно плато. Лагерите от лявата му страна излъчваха достатъчно светлина да вижда къде се намира. На ръба на платото се озова на мястото, където бе срещнал кралския шут преди няколко седмици. Нощта, когато взе решение. Нощта, когато настанаха промени.

Каладин пристъпи на ръба на пропастта и се взря на изток.

Промяна и решение. Погледна през рамо. Беше подминал поста и сега никой не беше достатъчно близо да го види. И тъй, с окачени на пояса кесии със сфери, Каладин прекрачи ръба на пропастта.

Шалан не я беше грижа за лагера на Садеас.

Въздухът тук не бе като в лагера на Себариал. Вонеше. Дъхаше на отчаяние.

Всъщност, имаше ли отчаянието миризма? Струваше ѝ се, че може да я опише. На пот, на евтини напитки, на крем, който не беше изгребан от земята. Завихряше се над зле осветените улици. В лагера на Себариал хората се разхождаха приятелски. Тук дебнеха на глутници.

Лагерът на Себариал миришеше на подправки и на работилници — на свежи кожени изделия и от време на време на добитък. Далинаровият лагер миришеше на политура и смазка. Там на всеки ъгъл някой вършеше някаква работа. Напоследък войниците на Далинар бяха малко, ала всеки носеше униформата като щит и се бранеше с нея от настаналия хаос.

В лагера на Садеас униформените бяха с разкопчани куртки и омачкани панталони. Шалан подминаваше кръчма след кръчма. От всяка се носеше безредна гълчава. Пред някои се размотаваха жени и личеше, че не всички заведения са само питейни. Във всеки лагер имаше бордеи, но тук бяха по-натрапчиви.

Паршите, които срещна, бяха по-малобройни, отколкото в лагера на Себариал. Садеас предпочиташе обикновените роби — мъже и жени с жигосани чела, които бързаха насам-натам прегърбени и със сведени рамене.

В интерес на истината, тя бе очаквала подобна гледка във всички лагери. Беше чела разказите на войници за цивилните, които вървяха с лагерите, и за трудностите с дисциплината, за припламващите страсти, за държанието на хората, обучени да убиват. Навярно вместо да се диви на лошото в лагера на Садеас, Шалан би трябвало да се чуди, че и останалите не са такива.

Забързано продължи по пътя си. Носеше образа на тъмноок юноша и беше прибрала косите си под кепе. На ръцете си имаше чифт груби ръкавици. Даже и когато се преправяше на момче, Шалан нямаше намерението да се разхожда, показвайки скритата си ръка.

Същата вечер преди да излезе, направи няколко скици, които — стане ли нужда — да ползва за нови лица. Установила беше, че ако нарисува нещо сутрин, може да ѝ върши работа следобед. Чакаше ли повече от ден обаче, образът биваше замъглен и понякога размазан. За Шалан това бе напълно обяснимо. Създаването оставяше в ума ѝ картина, която с времето се губеше.

Сегашното ѝ лице бе по образите на вестоносците в лагера на Садеас. Макар сърцето ѝ да ускоряваше вход при всяко разминаване с войници, никой не я поглеждаше повече от веднъж.

Амарам беше Сиятелен господар — от трети дан, което го поставяше с цяла степен по-високо от бащата на Шалан и с две от самата нея. Следователно имаше правото на собствено владение в лагера на сюзерена си. Над дома му се вееше неговото знаме, а околните сгради се заемаха от войниците му. В камъка бяха забити стълбове, боядисани на ивици в цветовете на Амарам — тъмночервено и тъмнозелено. Те очертаваха пределите на неговото владение. Шалан ги подмина, без да спре.

— Ей ти!

Шалан застина на място. Чувстваше се дребна в мрака. Не съвсем дребна обаче. Обърна се бавно. Двама патрули приближиха до нея. Униформите им бяха по-спретнати от всички останали в този лагер. Даже копчетата бяха излъскани. Вместо панталони, войниците носеха поли такама. Амарам беше поклонник на традициите и униформите на хората му го показваха.

Войниците, подобно на повечето алети, се извисяваха доста над Шалан.

— Вестоносец? — почуди се единият. — По това време на нощта?

Беше як мъжага с прошарена брада и широк месест нос.

— Още не е изгряла и втората луна, сър — отвърна Шалан с глас, за който се надяваше, че звучи момчешки.

Войникът се свъси. Какво толкова каза? Сър, осъзна тя. А той не е офицер.

— Отсега нататък долагай на поста, щом дойдеш — рече войникът и посочи към някакво осветено място далеч зад гърба си. — Почваме да охраняваме периметъра.

— Слушам, старши.

— Ох, остави момчето на мира, Хав — обади се другият войник. — Не можеш да очакваш от него да знае правилата, които дори половината войници още не знаят.

— Продължавай — махна ѝ Хав. Шалан незабавно го послуша. Охрана на периметъра ли? Никак не им завиждаше за задачата. Амарам не разполагаше със стена, която да държи натрапниците вън, а само с няколко нашарени стълба.

Домът му беше сравнително малък — на два етажа, с по няколко стаи на всеки. Май някога тук се беше помещавала кръчма. Амарам едва наскоро пристигна в лагера и това беше временно жилище за него. Купчини тухли от крем и камъни недалеч показваха, че ще се строи нова и по-внушителна къща. А в близките сгради бяха разквартирувани войниците от личната му охрана, едва петдесетина човека. Амарам бе довел повече хора, набрани от земите на Садеас и верни нему, но те се разполагаха другаде.

Когато приближи амарамовата къща, Шалан се мушна до една пристройка и се сви. Разузнаваше наоколо в продължение на три нощи, всеки път с различен образ. Може би това беше прекалена предпазливост. Не беше сигурна. Никога не беше правила подобно нещо. С треперещи пръсти свали кепето — тази част от прикритието беше истинска — и пусна косите по раменете си. После извади от джоба си една сгъната рисунка и зачака.

Минутите се нижеха, а Шалан се взираше в къщата. Хайде…, повтаряше тя, хайде…

Най-сетне от дома излезе тъмноока млада жена, уловила под ръка висок мъж в панталони и широка риза. Жената се разкикоти, когато спътникът ѝ каза нещо, и после хукна в нощта, а мъжът викна и я последва. Прислужницата — Шалан още не знаеше името ѝ — излизаше всяка вечер по същото време. Два пъти с този мъж. Веднъж — с друг.

Шалан пое дълбоко дъх, привлече Светлина и вдигна рисунката на прислужницата, която беше направила по-рано. Момичето беше приблизително с нейния ръст и телосложение… Трябваше да свърши работа. Шалан издиша и се превърна в друг човек.

Тя се кикоти, смее се, разсъди Шалан и свали мъжките ръкавици. Сложи женска светла ръкавица на скритата ръка. Често лудува, пристъпва на пръсти. Гласът ѝ е по-висок от моя. Няма акцент.

Шалан беше упражнявала говора, но се надяваше да не ѝ се налага да установява колко достоверно наподобява гласа. Трябваше само да влезе през вратата, да се качи по стълбите и да влезе в правилната стая. Лесно.

Изправи се, затаи дъх — захранваше се само от Светлината — и се упъти към къщата.

Каладин удари дъното на пропастта сред бляскава светла вихрушка. Затича се с копието на рамо. Трудно беше да стои на място, когато във вените му бушуваше Светлината на Бурята.

Остави за по-късно няколко от кесиите със сфери. Издигащата се от голата му кожа Светлина стигаше да озари пропастта. Тя хвърляше сенки по стените, докато Каладин тичаше. Сенките като че се превръщаха във фигури от костите и клоните, струпани по дъното. Тела и души. От движението на Каладин сенките се усукваха и сякаш се обръщаха да гледат подире му.

И тъй, той бягаше пред погледите на мълчаливи зрители. Сил долетя като лента светлина и се понесе до главата му с неговата скорост. Каладин прескачаше препятствията, цопваше в локвите и разгряваше мишците си за упражнението.

После скочи на стената.

Удари неумело, препъна се и се търкулна през къдроцветните. Спря по лице, легнал върху стената. Изръмжа, изправи се на крака и Светлината затвори дребната рана на ръката му.

Неестествено му се струваше да скочи на стената; когато го направи, ориентирането му отне време.

Пак затича, вдъхна още Светлина и почна да свиква с различната перспектива. Когато стигна до следващата цепнатина между плата, тя му се видя като дълбока пропаст. Стените на пропастта бяха за него под и таван.

Скочи от стената и се съсредоточи върху дъното на пропастта — повели тази посока отново да бъде долу за него. Приземи се, пак се препъна и се озова в локва.

Търколи се на гръб, въздъхна и остана да лежи в студената вода. Утаеният на дъното крем джвакна между пръстите му, когато сви юмруци.

Сил кацна на гърдите му и прие образа на млада жена. Сложи ръце на хълбоците.

— Какво? — попита Каладин.

— Това беше жалко.

— Съгласен съм.

— Може би малко прибързваш. Защо не опита да скочиш, без да се засилваш?

— Убиецът го правеше така — обясни Каладин. — Трябва да умея да се бия като него.

— Разбира се. И предполагам, че той прави всичко това по рождение, без подготовка.

Каладин въздъхна тихо.

— Приказваш като Тукс едно време.

— О? Той беше ли умен, красив и винаги прав?

— Беше шумен, нетърпелив и много сприхав — отговори Каладин и се изправи. — Но да, общо взето, винаги беше прав. — Той взе копието и се обърна с лице към стената. — Сет нарече това „Оттласване“.

— Добро определение — кимна Сил.

— Е, за да го овладея, ще трябва да поупражня основни неща.

Досущ като с копието.

Това може би означаваше да скача на стената и да отскача от нея няколкостотин пъти.

По-добре, отколкото Мечът на убиеца да ме погуби, рече си той и се залови за работа.

Шалан влезе в кухните на Амарам и се постара да крачи с живата пъргавина на момичето, чийто образ носеше. Просторното помещение миришеше силно на кърито, което къкреше на огъня — остатъкът от вечерята, в случай че някой светлоок прегладнее. Готвачката листеше романче в ъгъла, а подопечните ѝ момичета излъскваха тенджерите. Помещението бе добре осветено от сфери. Амарам явно имаше вяра на прислугата.

Към втория етаж водеше високо стълбище. По него слугите бързо можеха да поднесат храната на Амарам. Шалан беше скицирала вътрешното разположение на къщата, догаждайки се по местата на прозорците. Стаята с тайните откри лесно — Амарам държеше капаците винаги затворени. Явно се оказа права и за стълбището към кухните. Закрачи натам. Тананикаше си тихичко, както често правеше младата жена.

— Вече се върна? — обади се готвачката, без да вдига поглед от книгата. Хердазийка, ако се съди по произношението. — Подаръкът му тази вечер не беше ли хубав? Или пък другият ви видя заедно?

Шалан нищо не каза. Опита се да прикрие тревогата с тананикане.

— Можеш да свършиш малко работа тогава — продължи готвачката. — Стине иска някой да излъска огледалата. В кабинета е, чисти флейтите на господаря.

Флейти? Нима воин като Амарам притежаваше флейти?

И какво щеше да направи готвачката, ако Шалан хукнеше нагоре по стълбите, без да изпълни заповедта? Жената навярно беше високопоставена тъмноока. Важен член на домакинството.

Готвачката не отмести поглед от романа, но не млъкна.

— Не мисли, че не сме те виждали как се измъкваш по пладне, момиче. Не можеш да се възползваш от доброто отношение на господаря. Върви да работиш. Ако в свободната си вечер чистиш, наместо да си играеш, ще си припомниш, че и ти имаш задължения.

Шалан стисна зъби и погледна нагоре по стълбите към целта си. Готвачката бавно смъкна книгата. Изразът на лицето ѝ не беше от онези, на които човек не се подчинява.

Шалан кимна, махна се от стълбите и свърна в коридора. Би трябвало във вестибюла отпред да има още едно стълбище. Трябваше само да иде там и…

Шалан застина, когато пред нея в коридора излезе някой. Висок, с ъгловато лице и ръбат нос, мъжът носеше одежди за светлоок по последна мода: отворена горна дреха, риза с копчета, колосани панталони и шалче на врата.

Бурята да го отнесе! Сиятелният господар Амарам, наконтен или не, не би трябвало да е тук днес. Адолин беше споменал, че Амарам е на вечеря с Далинар и краля. Защо беше у дома си?

Амарам преглеждаше някакъв тефтер и не я забеляза. Извърна се от нея и тръгна нататък по коридора.

Бягай. Това беше първата ѝ мисъл. Да избяга през предните врати и да изчезне в нощта. Лошото беше, че говори с готвачката. Когато истинското момиче се прибереше, щеше да е в страшна беда. При това имаше свидетел, че не се е връщала в къщата по-рано вечерта. Каквото и да стореше Шалан, възможно бе Амарам да разкрие, че някой се е промъкнал в дома му, предрешен като една от прислужниците.

Отче на Бурята! Едва прекрачи в тази къща и вече успя да обърка всичко.

Стълбите проскърцаха. Амарам отиваше в стаята си — в онази стая, която Шалан трябваше да претърси.

Онези от Призрачната кръв ще побеснеят, че съм разтревожила Амарам, но ще стане още по-страшно, ако предизвикам подозренията му и при това не науча нищо.

Трябваше да влезе в тази стая, сама. Следователно не можеше да допусне Амарам да иде там.

Завтече се подире му, влетя във вестибюла, завъртя се на колоната в основата на стълбището и се понесе нагоре. Амарам стъпи на горната площадка и се обърна към коридора. Май нямаше да влезе в стаята.

Но Шалан не извади късмет. Докато тя тичаше по стълбите, Амарам отиде тъкмо пред онази врата и извади ключ. Пъхна го в ключалката и го завъртя.

— Сиятелни господарю Амарам — обади се Шалан, останала без дъх от търчането.

Той се обърна въпросително към нея.

— Телеш? Нали щеше да излизаш тази вечер?

Е, поне вече си научи името. Да не би Амарам толкова да се интересуваше от домакинството си, че да знае плановете за вечерта на някаква нископоставена прислужница?

— Излизах, господарю, обаче се върнах.

Трябва ми нещо за разсейване. Но да не бие много на очи. Мисли! Дали Амарам щеше да забележи, че гласът ѝ е друг?

— Телеш — продължи Амарам и поклати глава. — Още ли не можеш да избереш един от двамата? Обещах на добрия ти стар баща, че ще се погрижа за теб. Как мога да го сторя, ако не се укротиш?

— Не е това, господарю — избъбри тя. — Хав спря един вестоносец, който идваше при Вас. Прати ме да Ви кажа.

— Вестоносец ли? — учуди се Амарам и извади ключа от ключалката. — От кого?

— Хав не каза, господарю. Май мислеше, че е важно.

— Какъв човек… — въздъхна Амарам. — Престарава се. Мисли си, че може да опази периметъра в този безреден лагер. — Господарят поразмисли и прибра ключа в джоба си. — По-добре да видя какво става.

Шалан му се поклони, когато той я подмина и изтрополи по стълбите. Когато вече не го виждаше, преброи до десет и хукна към вратата. Още беше заключена.

— Шарка! Къде си? — прошепна тя.

Той се измъкна от гънките на полите ѝ, плъпна по пода и после по вратата, докато застана точно пред нея като някакъв релеф върху дървото.

— Ключалката? — попита Шалан.

— Тук има повторение — обясни Шарка, смали се доста и се пъхна в ключалката. Шалан го беше накарала да отключи няколко врати в жилището ѝ и той успя, както успя със сандъка на Тин.

Ключалката щракна, Шалан отвори вратата и се прокрадна в тъмната стая. Извади от джоба на роклята сфера да си свети.

Тайната стая. Със затворените капаци и заключената врата. Стаята, която онези от Призрачната кръв така отчаяно искаха да видят.

Пълна беше с карти.

Каладин откри, че тънкостта при скачането между повърхностите не е в приземяването. Не рефлексите или улучването на времето. Даже не и променената перспектива.

А страхът.

Мигът, когато висеше във въздуха и тялото му вече не се притегляше надолу, а настрани. Инстинктите му не бяха готови да се справят с промяната. Всеки път, когато долу преставаше да е долу, някаква първична част от него се ужасяваше.

Хукна към стената и скочи с крака настрани. Не можеше да се колебае, не можеше да се бои, не можеше да потреперва. Все едно се учеше да пада с лицето надолу върху камък, без да вдига ръце да се предпази.

Измести перспективата си и с помощта на Светлината накара стената да бъде долу. Разположи стъпалата си. Макар да остана неподвижен, в този кратък миг инстинктите му се разбунтуваха. Тялото знаеше, знаеше, че ще падне на дъното на пропастта. Ще си счупи костите, ще си удари главата.

Кацна на стената без препъване.

Изправи се изненадан и издиша дълбоко, изпущайки Светлина.

— Хубаво! — каза Сил, която се стрелкаше около него.

— Противоестествено е — отвърна Каладин.

— Не, никога не бих се замесила в нещо противоестествено. Това е само… свръхестествено.

— Искаш да кажеш, че е отвъд естественото.

— Не, не искам. — Сил се разсмя и литна пред него.

Беше противоестествено, точно както ходенето не беше естествено за пеленаче, което сега се учи да ходи. Ставаше естествено с времето. Каладин се учеше да пълзи, а за беля от него се очакваше скоро да тича. Все едно да пуснеш дете в бърлогата на белогръб. Учи се бързо или ще се превърнеш в обяд.

Затича по стената, прескочи някакъв шистокор, после скокна настрани и кацна на дъното на пропастта. Само леко се олюля.

По-добре. Хукна след Сил и продължи.

Карти.

Шалан се прокрадна напред. Самотната ѝ сфера разкри стени, покрити с карти и настлани с хартии. Изписани бяха с глифи, които бяха надраскани припряно, без старание да се получат красиви. Едва разбираше повечето от тях.

Чувала съм за това, помисли тя. Бурегадателското писмо. Така заобикалят ограниченията за писането.

И Амарам беше бурегадател? На стената висеше таблица с изчисления на датите на предстоящите бури — написана от същата ръка като бележките по картите — която го доказваше. Може би Призрачната кръв търсеха това — материал за изнудване. Бурегадателите, мъже учени, караха повечето хора да се чувстват неудобно. Използваха глифи почти като писмо, бяха потайни… Амарам бе един от най-добрите пълководци в цял Алеткар. Уважаваха го даже враговете му. Славата му щеше твърде да пострада, ако някой го разобличеше като бурегадател.

Защо да се товари с такива причудливи занимания? Всичките тези карти смътно напомняха на Шалан картите, които откри в кабинета на баща си след смъртта му. Само че картите на татко изобразяваха Я Кевед.

— Излез да пазиш, Шарка. Щом Амарам се върне в къщата, веднага ми кажи.

— Ммм — отвърна Шарка и се оттегли.

Шалан знаеше, че времето ѝ е малко, и забърза към стената, вдигна сферата и взе Спомени за картите. Пустите равнини? Тази карта беше много по-подробна от всички, които Шалан бе виждала досега, включително Първичната карта, която разучи в кралската Галерия.

Как Амарам се беше сдобил с нещо толкова подробно? Опита да разбере как са ползвани глифите — не виждаше никаква граматика в тях. Предназначението на глифите не беше такова. Те изобразяваха една идея, не цяла поредица мисли. Прочете няколко наред.

Произход… посока… несигурност… Разположението на центъра не е сигурно? Може и това да означаваше.

Имаше още подобни бележки. Шалан си превеждаше наум. Навярно натискът в тази посока ще даде резултат. Забелязани са войници, които наблюдават оттам. Други групи глифи нямаха никакъв смисъл за нея. Причудливо писмо. Може би Шарка би го превел, но тя определено не успяваше.

Освен карти, по стените имаше дълги листове хартия, пълни с писания, числа и диаграми. Амарам работеше върху нещо, нещо голямо…

Паршенди!, осъзна Шалан. Това означаваха глифите. Парап-шенеш-иди. Трите глифа сами по себе си означаваха три различни неща, но взети заедно, звуците им съставяха думата паршенди. Затова някои от писанията изглеждаха безсмислени. Амарам Ползваше глифи фонетично. Подчертаваше ги, когато правеше това, и така можеше да изписва с глифи неща, които иначе никога не би съумял. Бурегадателите наистина превръщаха глифите в писмо.

Паршендите, преведе си Шалан, все още разсеяна от природата на писмените знаци, трябва да знаят как да върнат Пустоносните.

Моля?

Отнеми им тайната.

Стигни центъра преди алетските армии.

Други писания бяха списъци с препратки. Макар да бяха с глифи, Шалан разпозна някои от цитатите от работата на Ясна. Отнасяха се до Пустоносните. Имаше и предполагаеми изображения на Пустоносните и други приказни същества.

Това е то — пълно доказателство, че Призрачната кръв се интересуват от същите неща като Ясна. Явно и Амарам. Сърцето на Шалан се разтуптя от вълнение. Огледа стаята. Тук ли беше тайната на Уритиру? Открил ли я беше Амарам?

Написаното беше твърде много, та Шалан да го преведе начаса. Писмото беше твърде трудно и туптящото ѝ сърце я правеше твърде притеснена. Пък и Амарам щеше да се върне съвсем скоро. Шалан взе Спомени, за да може да нарисува всичко по-късно.

През това време преведеното се превърна в нов страх и се надигна в нея. Като че ли… като че ли върховният господар Амарам — образец на алетската чест — преднамерено действаше за връщането на Пустоносните.

Трябва да продължа участието си в това, помисли Шалан. Не мога да си позволя онези от Призрачната кръв да ме изхвърлят, защото съм объркала това проникване. Трябва да открия какво още знаят те. И трябва да разбера защо Амарам прави каквото прави.

Тази вечер не можеше просто да избяга. Не можеше да рискува Амарам да допусне, че някой е влязъл в тайната му стая. Не можеше да се провали в тази задача.

Шалан трябваше да лъже по-умело.

Измъкна лист хартия от джоба си, плесна го на масата и трескаво почна да рисува.

Каладин внимателно отскочи от стената, изви се и се приземи на дъното на пропастта, без да наруши крачката си. Не беше особено бърз, ала поне вече не се препъваше.

С всеки скок потискаше вътрешния ужас все по-дълбоко. Нагоре, пак върху стената. Отново долу. Пак и пак. Вдишваше Светлина.

Да, естествено беше. Да, това беше той.

Продължи да тича по дъното. Усети прилив на вълнение. Сенките му махаха да продължава, когато ловко заобикаляше камарите кости и мъх. Прескочи грамадна локва, но прецени зле размера ѝ. Спусна се и за малко да стъпи в плитката вода.

Но инстинктивно погледна нагоре и се Оттласна към небето.

В един кратък миг спря да пада надолу и падна нагоре. Ускорението го тласкаше напред, той подмина локвата и после се Оттласна надолу. Стъпи на земята и продължи да тича. Обливаше се в пот.

Мога да се Оттласна нагоре, рече си той, и да пропадам в небето завинаги.

Не, така си мислеше обикновеният човек. Небесната змиорка не се боеше да падне, нали? Рибата не се боеше от удавяне.

Не почнеше ли да мисли по нов начин, той нямаше да владее този дар. И наистина това беше дар. Можеше да го приеме.

Небето вече му принадлежеше.

Каладин извика и се понесе напред. Скочи и се Оттласна към стената. Без спиране, без колебание, без страх. Стъпи на стената и се понесе в бяг. Сил се смееше радостно.

Но това беше просто. Каладин отскочи от стената и погледна право напред към другата стена. Оттласна се нататък и се метна. Кацна и се отпусна на коляно върху онова, което допреди малко за него беше таван.

— Ти успя! — възкликна Сил и се понесе около него. — Какво се промени?

— Аз се промених.

— Да, добре, но какво в теб се промени? — попита тя.

— Всичко.

Сил се намуси. Каладин ѝ се усмихна в отговор и хукна по стената на пропастта.

Шалан слизаше по задното стълбище и тропваше по-шумно на всяко стъпало, за да се покаже по-тежка. Готвачката отмести поглед от романа и го изтърва. Ококори се от уплаха и се накани да става.

— Сиятелни господарю!

— Седи си — изговори Шалан само с устни, докато се почесваше по лицето за прикриване. Шарка каза думите, които Шалан му заръча, като подражаваше съвършено на гласа на Амарам.

Готвачката остана да седи, както ѝ бе наредено. Шалан се надяваше така жената да не забележи, че Амарам е по-нисък. Макар да ходеше на пръсти, което прикриваше с образа, Шалан беше много по-ниска от Върховния принц.

— По-рано говори с прислужницата Телеш — изрече Шарка, докато Шалан движеше устните си.

— Да, господарю — тихо отвърна готвачката, подобно на гласа на Шарка. — Пратих я да работи със Стине тази вечер. Рекох си, че момичето има нужда от малко напътствия.

— Не — каза Шарка. — Връщането ѝ тази вечер беше по моя заповед. Пратил я бях отново навън и заръчах да не говори за случилото се тази вечер.

Готвачката се свъси.

— Какво… стана тази вечер?

— Няма да говориш за това събитие. Намеси се в нещо, което не е твоя работа. Прави се, че не си виждала Телеш. Не ми говори никога за това. Сториш ли го, ще се престоря, че нищо не се е случило. Разбираш ли?

Готвачката пребледня, кимна и потъна в стола си.

Шалан ѝ кимна отсечено и излезе от кухните навън, в нощта. По лицето ѝ се изписа усмивка.

Щом се отдалечи достатъчно, тя издиша светлината като облак и пристъпи напред. Когато мина през нея, образът на Амарам изчезна и се замени от момчето вестоносец. Хукна към предното стълбище на къщата, седна на стъпалата, отпусна се, облегна се и оброни глава на дланта си.

Амарам и Хав крачеха и говореха тихо.

— … не забелязах, че момичето ме е видяло да приказвам с вестоносеца, господарю — казваше Хав. — Трябва да е разбрала… — Той млъкна, когато съгледа момчето.

Шалан скокна и се поклони на Амарам.

— Вече не е важно, Хав — рече Амарам и даде знак на войника да се върне към задълженията си.

— Господарю — продума Шалан. — Нося Ви съобщение.

— Явно е, тъмнородни — отговори Амарам и приближи. — Какво иска той?

— Той ли? Съобщението е от Шалан Давар.

Амарам вдигна глава.

— Коя?

— Годеницата на Адолин Колин. Опитва да обнови сведенията за всички Остриета в Алеткар с рисунки. Би желала да определите време да дойде и да скицира Вашия Меч, ако позволявате.

— О — рече Амарам и видимо си отдъхна. — Да, добре, хубаво ще е. Повечето дни съм свободен следобед. Предай ѝ да прати някого да уреди срещата с иконома ми.

— Да, Сиятелни господарю. Ще имам грижата.

— И дойде толкова късно да предадеш такъв простичък въпрос?

Шалан сви рамене.

— Не оспорвам заповедите на светлооките, господарю. А моята господарка, хммм, понякога бива разсеяна. Предполагам, че ме прати по задачи, докато мисълта още е прясна в ума ѝ. При това тя наистина се интересува от Мечовете.

— Че кой не се интересува от тях? — почуди се Амарам, обърна се и заговори тихо. — Те са удивителни, нали?

На нея ли говореше или си приказваше сам? Шалан се позабави. В ръката на Амарам се появи Меч, мъглата се сгъсти и по повърхността на оръжието избиха капки влага. Амарам го вдигна и се взря в отражението си.

— Каква красота. Какво изкуство. Защо трябва да убиваме с най-великите си творения? Ах, та аз си бърборя, бавя те. Извини ме. Този Меч още е нов за мен. Намирам си разни оправдания да го призовавам.

Шалан едва го чуваше. Меч с острие, назъбено като вълни или пламъци. Гравирано по цялата повърхност. Извито.

Тя познаваше това оръжие.

Принадлежеше на брат ѝ Хеларан.

Каладин тичаше през пропастта и вятърът беше с него, вееше в гърба му. Сил летеше отпред като лента светлина.

Стигна някакъв едър камък, скочи и се Оттласна нагоре. Носи се поне тридесетина стъпки нагоре, преди да се Оттласне едновременно настрани и надолу. Оттласването надолу забави ускорението му нагоре, а Оттласването настрани го отпрати към стената.

Прекрати Оттласването надолу и опря стената с ръка, изви се и се метна на крака. Продължи да тича по стената. Когато стигна края на платото, скочи към следващото и се Оттласна към неговата стена.

По-бързо! Държеше почти цялата Светлина, която си беше оставил в сферите в кесиите по-рано. Толкова беше много, че целият светеше като огън. Светлината го насърчаваше да скача и да се Оттласва напред и на изток. Така падаше през пропастта. Дъното ѝ се носеше встрани от него, растенията прелитаха като в мъгла.

Налагаше се да си припомни, че пада. Това не беше полет и всеки миг скоростта му нарастваше. Но падането не пречеше на усещането за свобода, съвършена свобода. Означаваше единствено, че може да стане опасно.

Ветровете се усилиха и Каладин се Оттласна назад в последния миг, забави падането и удари стената пред себе си.

Сега това беше долу за него и той се изправи и побягна. Използваше Светлината със страховита бързина, ала не му се налагаше да я скъпи. Плащаха му като на светлоок офицер от шести дан и сферите му не бяха само дребни чипове, а броами. Месечната му заплата вече бе повече, отколкото беше виждал накуп, и Светлината в тези сфери беше огромно богатство в сравнение с познатото му досега.

Каладин с вик прескочи къдроцветните и пипалата им се прибраха под него. Оттласна се към другата стена, премина през пропастта и кацна на ръце. Хвърли се нагоре и някак успя да се Оттласне в тази посока съвсем леко.

Вече можа много по-лесно да се обърне във въздуха и да стъпи на крака. Изправи се на стената с лице към пропастта. Сви юмруци. Светлината се лееше от него.

Сил летеше малко по-бавно напред-назад.

— Какво? — попита тя.

— Още — отвърна Каладин, Оттласна се напред и се понесе през пропастта.

Падна без страх. Плуваше в своя океан, носеше се по своите ветрове. Падна с лицето напред към следващото плато. Точно преди да кацне, той се Оттласна настрани и назад.

Стомахът му се обърна. Имаше чувството, че някой го е вързал и го е блъснал да падне от някаква скала, а после е дръпнал въжето тъкмо преди края. Светлината обаче правеше неудобството пренебрежимо. Каладин тръгна настрани, към друга пропаст.

Оттласванията го пратиха на изток, в друг коридор, и той продължи да минава край платата, като не излизаше от пропастите — като змиорка, плуваща през вълните, обикаляйки камъните. Продължаваше да пада напред и по-бързо…

Стиснал зъби едновременно от почуда и заради силите, които го усукваха и извиваха, Каладин изостави предпазливостта и се Оттласна нагоре. Веднъж, два пъти, три пъти. Освободи се от всичко и излетя от пропастта на открито, обгърнат от Светлината.

Пак се Оттласна на изток, за да пада нататък, ала сега нямаше плата, които да препречват пътя му. Понесе се към далечния тъмен хоризонт. Набра скорост. Дрехата му плющеше, косата му се вееше зад него. Въздухът биеше лицето му и той присви очи, ала не ги затвори.

Тъмните пропасти се нижеха под него. Плато. Пропаст. Плато. Пропаст. Това усещане… да лети над земята… изпитвал го беше и преди, в сънищата. Изминаваше за минути разстоянията, които отнемаха на мостовите часове. Чувстваше как нещо го бута откъм гърба, как самият вятър го носи. Сил летеше от дясната му страна.

А отляво? Не, това бяха други вятърни духчета. Събрал ги беше с десетки и сега те летяха до него като ленти светлина. Различаваше Сил от тях. Не знаеше как; тя не изглеждаше различно от вятърните духчета, ала той можеше да я открои. Както човек познаваше някой член на семейството си сред многолюдна тълпа само по походката.

Сил и братовчедите ѝ се носеха около него като спирала от светлина, свободни и леки, с намек за съгласуване.

Откога не се беше усещал толкова добре, така тържествуващ, толкова жив? Не и след смъртта на Тиен. Дори и когато спаси Мост Четири, мракът тегнеше над него.

Вече не беше така. Съгледа каменен шпил на платата и се насочи натам с внимателно Оттласване надясно. Няколко Оттласвания назад забавиха падането му достатъчно, та когато стигна върха на шпила, успя да го улови и да се завърти около него. Пръстите му усещаха гладкия крем.

Сто вятърни духчета се пръснаха около него като вълна и се разпростряха като ветрило от светлина.

Каладин се усмихна. И погледна нагоре, към небето.

В тъмнината Сиятелният господар Амарам продължаваше да се взира в своя Меч. Държеше го пред себе си и го гледаше на светлината, която идеше от лицето на къщата.

Шалан помнеше безмълвния ужас на баща си, когато това оръжие се насочи към него. Възможно ли бе да е съвпадение? Две еднакви оръжия? А може би паметта я лъжеше.

Не. Не, тя никога нямаше да забрави онзи Меч. Същото оръжие държеше и Хеларан. А нямаше две еднакви.

— Сиятелни господарю — обади се Шалан и привлече вниманието му. Той се сепна, сякаш бе забравил къде се намира.

— Да?

— Сиятелната Шалан иска да е уверена, че всички описания са точни и историите на Мечовете и Броните на алетите са правилно проследени. А Вашият Меч не е там. Пита дали имате нещо против да споделите произхода му, в името на науката.

— Вече обясних на Далинар — отговори Амарам. — Не знам историята на моите Броня и Меч. И двете принадлежаха на убиец, който опита да ме погуби. Млад човек. Веден, червенокос. Не узнахме името му, а лицето му беше обезобразено от моя ответен удар. Наложи се да го пронижа през наличника, нали разбираш.

Млад човек. Червенокос.

Шалан стоеше пред убиеца на своя брат.

— Ъъъ — заекна тя и ѝ призля. — Благодаря Ви. Ще предам тези сведения.

Обърна се и се постара да върви без да се олюлява. Най-сетне узна какво е станало с Хеларан.

Замесил си се във всичко това, нали, Хеларан?Досущ като татко. Как, защо?

Излизаше, че Амарам опитва да върне Пустоносните. Хеларан бе искал да го убие.

Защо въобще някой ще иска да върне Пустоносните? Май Шалан беше сбъркала. Трябваше да се върне в жилището си, да нарисува картите, от които взе Спомени, и да разбере всичко.

За щастие, постовите не я притесниха, когато тя се изниза от лагера на Амарам и потъна в безличния мрак. Добре, понеже ако бяха погледнали по-внимателно, щяха да видят, че момчето вестоносец плаче. Шалан плачеше за брат си, за когото вече знаеше веднъж и завинаги, че е мъртъв.

Нагоре.

Едно Оттласване. Още едно. И трето. Каладин се стрелна в небето. Само простор и безкрайно море за негово удоволствие.

Въздухът стана студен. Той продължи нагоре към облаците. Най-после се разтревожи, че Светлината му може да се изчерпа, преди да се е върнал на земята — останала му беше само онази заредена сфера, която държеше в джоба си за изключителен случай. Каладин неохотно се Оттласна надолу.

Не падна веднага; само ускорението му нагоре се забави. Все още беше Оттласнат към небето — не беше освободил Оттласванията нагоре.

От любопитство се Оттласна надолу, за да забави още малко, после освободи всички Оттласвания освен онези нагоре и надолу. Накрая спря, увисна във въздуха. Втората луна бе изгряла и обливаше в светлина равнините далече под него. Оттук приличаха на строшена чиния. Не…, рече си Каладин и погледна по-добре. Това е шарка. Виждал го беше и преди, в съня си.

Вятърът задуха срещу него и Каладин почна да се рее като хвърчило. Вятърните духчета, които привлече по-рано, се бяха разотишли, понеже той вече не яздеше ветровете. Забавно. Не беше осъзнавал, че човек може да привлича вятърни духчета, както се привличаха духчетата на различните чувства.

Нужно беше само да паднеш в небето.

Сил остана, повъртя се около него като вихър и накрая кацна на рамото му. Седна и погледна надолу.

— Малко хора са виждали тази гледка — рече тя. Оттук военните лагери — огнени кръгове вдясно от Каладин — бяха нищожни. Вече беше неприятно студено. Скалата разправяше, че нависоко въздухът е по-рядък, но Каладин не усещаше разлика.

— От доста време се мъчех да те накарам да го направиш — продължи Сил.

— Чувствам се като първия път, когато взех копие в ръка — прошепна Каладин. — Бях дете. Ти беше ли с мен тогава? Толкова отдавна?

— Не. И да.

— Не може и двете.

— Може. Знаех, че трябва да те намеря. И ветровете те познаваха. Те ме доведоха при теб.

— Значи всичко, което правя — ловкостта ми с копието, уменията ми в боя — не е от мен. А е от теб.

— Не. От нас.

— Това е измама. Незаслужено е.

— Глупости. Упражняваш се всеки ден.

— Имам предимство.

— Предимството на таланта. Когато майсторката музикантка за пръв път вземе инструмент и открие в него музиката, която друг не може да открие, измама ли е? Незаслужено ли е това изкуство, просто защото тя е природно по-надарена? Или е гениалност?

Каладин се Оттласна на запад, обратно към лагерите. Не искаше да се озове насред Пустите равнини без Светлина. Бурята в него доста се беше укротила. Пада някое време в западна посока — приближи се толкова, колкото посмя. После освободи част от Оттласването нагоре и се понесе надолу.

— Ще приема — заяви Каладин. — Каквото и да е това, което ми дава тази сила. Ще я използвам. Тя ще ми бъде потребна, за да го победя.

Сил кимна. Още седеше на рамото му.

— Не мислиш, че той има духче — продължи Каладин. — Как тогава прави тези неща?

— Оръжието — отговори Сил, по-уверено от преди. — То е нещо особено. Създадено е да дава на хората способности, както дава нашата връзка.

Каладин кимна. Ветрецът гънеше куртката му, докато той падаше в тъмнината.

— Сил… — Как да го подхване? — Не мога да го надвия без Меч.

Сил отвърна поглед, притисна ръце и се обгърна. Колко човешки жестове.

— Избягвам да се упражнявам с Мечовете, които Захел предлага — продължи Каладин. — Трудно е за обяснение. Трябва да знам как се ползват тези оръжия.

— Те са зло — тихичко рече Сил.

— Защото символизират престъпените клетви на Рицарите — додаде Каладин. — Но откъде са дошли първоначално? Как са били изработени?

Сил не отговори.

— Може ли да се направи нов? Който да не носи клеймото на нарушените обещания?

— Да.

— Как?

Сил не отговори. Някое време падаха мълчаливо и накрая кацнаха на едно тъмно плато. Каладин установи къде е, после отиде на ръба и скочи в пропастта. Не искаше да се връща по мостовете. На съгледвачите щеше да им се види странно, че се прибира, без да е излизал.

Бурята да го отнесе! Трябва да са го видели как лети, нали? Какво ще си помислят? И имало ли е някой от тях достатъчно близо да го види как каца?

Е, засега не можеше нищо да направи по въпроса. Стигна дъното на пропастта и закрачи по посока на лагерите. Светлината му бавно отмираше и той остана на тъмно. Чувстваше се изхабен без нея, ленив, уморен.

Измъкна последната заредена сфера от джоба си и я използва, за да си свети по пътя.

— Избягваш едно нещо — каза Сил и се настани на рамото му. — Вече минаха два дни. Кога ще кажеш на Далинар за хората, при които Моаш те заведе?

— Той не слушаше, когато му разказах за Амарам.

— Очевидно сега е друго — възрази Сил.

Друго беше, имаше право. Защо тогава не каза на Далинар?

— Онзи не приличаха на хора, които са склонни да чакат дълго — додаде Сил.

— Ще направя нещо за тях. Просто искам да помисля още малко. Не искам Моаш да се озове в бурята, когато се заемем с тях.

Сил мълча, докато изминаха остатъка от пропастта и се качиха по стълбата на платото. Заоблачаваше се, но напоследък времето вървеше към пролет.

Радвай се, докато можеш, рече си Каладин. Скоро е дъждовният сезон. Седмици несекващ дъжд. Без Тиен, който да го ободрява. Брат му винаги успяваше в това.

А Амарам му го отне. Каладин сведе глава и тръгна. Щом стигна лагерите, зави надясно и се отправи на север.

— Каладин? — обади се Сил и запърха до него. — Защо вървиш нататък?

Каладин вдигна поглед. Беше на пътя към лагера на Садеас. Станът на Далинар беше в обратната посока.

Не спря.

— Каладин? Какво правиш?

Той най-сетне спря. Амарам би трябвало да е тук, точно пред него, някъде в лагера на Садеас. Беше късно и луната Номон приближаваше зенита си.

— Мога да го довърша. Влизам през прозореца, обвит в Светлина, убивам го и изчезвам, преди някой да успее да реагира. Толкова е лесно. И всички ще го припишат на Убиеца в бяло.

— Каладин…

— Това е справедливост, Сил — тросна се той и изведнъж се ядоса. — Казваш ми, че трябва да защитавам. Убивайки го, ще направя тъкмо това! Защитавам хората, преча му да ги съсипе. Както съсипа мен.

— Не ми харесва какъв ставаш, когато мислиш за него — отговори Сил и сякаш се смали. — Не си ти. Преставаш да мислиш. Моля те.

— Той уби Тиен. Ще го довърша, Сил.

— И тъкмо тази вечер ли? След онова, което откри? След онова, което направи?

Каладин пое дълбоко дъх и си припомни вълнението в пропастите и свободата на летенето. Изпитал бе чиста радост за пръв път от цяла вечност.

Нима искаше да опетни този спомен с Амарам? Не. Не, макар че унищожаването му щеше да е прекрасно.

— Добре — рече Каладин и се отправи обратно към далинаровия лагер. — Не тази вечер.

Докато се върне в казармата, вечерната яхния беше свършила. Подмина огнището, където още горяха въглени, и тръгна към стаята си. Сил се издигна във въздуха. Щеше да се носи по вятъра цяла нощ и да играе с братовчедите си. Доколкото на Каладин му беше известно, Сил не се нуждаеше от сън.

Влезе в стаята си. Чувстваше се уморен и изцеден, но по един приятен начин. Беше…

Някой се размърда вътре.

Каладин се завъртя, свали копието и вдъхна последната Светлина от сферата, с която си светеше по пътя. Той самият засия и видя нечие червено-черно лице. Шен изглеждаше страшен в сенките, като зло духче от приказките.

— Шен — продума Каладин. — Какво, в името на…

— Сър. Трябва да напусна.

Каладин се свъси.

— Съжалявам — додаде паршът с обичайния си бавен и целенасочен говор. — Не мога да ти кажа защо.

Явно очакваше нещо и напрегнато стискаше копието. Копието, което Каладин му даде.

— Ти си свободен човек, Шен. Няма да те задържам тук, ако вярваш, че трябва да си тръгнеш, но не знам има ли друго място, където можеш да се възползваш от свободата си.

Шен кимна и тръгна да излиза.

— Напускаш тази вечер?

— Веднага.

— Постовите на края на Равнините може да опитат да те спрат.

Шен поклати глава.

— Паршите не бягат от плен. Постовите ще видят само един роб, който изпълнява някаква задача. Ще оставя копието ти до огнището. — Паршът тръгна към вратата, но спря до Каладин и положи длан на рамото му. — Добър човек си ти, капитане. Научих много. Името ми не е Шен. Казвам се Рлаин.

— Дано ветровете са благосклонни към теб, Рлаин.

— Не от ветровете се боя — отвърна онзи. Потупа Каладин по рамото, пое дълбоко дъх, като че му предстоеше нещо трудно, и излезе от стаята.

53 Съвършенство

Адолин отблъсна с предмишницата си Меча на Елит. Броненосците не ползваха щитове — всеки дял от Броните им бе по-як от камък.

Замахна във Вятърната позиция и се придвижи по насипаната с пясък арена.

Спечели ми Брони, синко.

Адолин плавно минаваше от един удар в друг, сменяше посоките и отблъсваше Елит. Елит се местеше с усилие. Бронята му изпущаше Светлина от десетината места, където Адолин го беше поразил.

Всяка надежда за мирен завършек на войната на Пустите равнини беше изчезнала. Унищожена. Адолин знаеше колко силно баща му искаше войната да свърши и паршендската надменност го ядосваше. Изпълваше го с безсилен гняв.

Успяваше да потисне чувството. Не можеше да се остави то да го погълне. Движеше се гладко и внимателно във Вятърната позиция и поддържаше хладно спокойствие.

Елит явно очакваше Адолин да действа безразсъдно, като в първия дуел за Брони. Отстъпваше в очакване на този момент. Адолин не му го даде.

Днес се биеше премерено — с правилните движения и стойки, без нищо неуместно. Прикриването на способностите му в предишния дуел не прилъга ни един достатъчно силен съперник. Адолин едва убеди Елит.

Време беше за смяна на тактиката.

Адолин мина край местата на Садеас, Аладар и Рутар след зрителите. Ядрото на съюза срещу Далинар. Досега всеки от тримата беше излизал незаконно на платата — стигаха там и открадваха скъпоценните ядра преди принцовете, чийто ред беше да успеят да се доберат. И всеки път плащаха наложените от Далинар глоби за неподчинение. Далинар не можеше да им стори друго, без да предизвика открита война.

Ала Адолин можеше да ги накаже другояче.

Елит тревожно отстъпи пред нападението на Адолин. Опита да удари и Адолин отблъсна меча му, после замахна назад и чукна предмишницата на Елит. И оттук почна да изтича Светлина.

Тълпата мърмореше и над арената се надигнаха разговори. Елит пак наближи. Адолин го отблъсна, без да контраатакува.

Съвършена форма. Всяка стъпка беше на мястото си. Адолин потискаше Вълнението. Отвращаваше се от Върховните принцове и дребните им ежби, ала днес не можеше да им разкрие гнева си. Вместо него щеше да им покаже съвършенство.

— Мъчи се да те изтощи, Елит! — долетя гласът на Рутар от местата на зрителите. На младини и той беше малко нещо дуелист, но далеч по-слаб от Далинар или Аладар. — Не му позволявай!

Адолин се усмихна зад забралото, когато Елит кимна и се хвърли в движение от Димната позиция, с Меча напред. Хазартно. Повечето двубои срещу Броня се печелеха с чупене на части от нея, ала понякога човек можеше да вкара върха на Меча в някоя свръзка между плочките, да ги строши и да отбележи удар.

Нещо повече, така съперникът можеше да бъде ранен, а не само победен.

Адолин спокойно отстъпи и използва съответните удари от Вятърната позиция, за да парира нападението. Оръжието на Елит падна с тракане и мърморенето на тълпата се засили. Адолин първо им показа жестокост и ги раздразни. После показа близък бой с доста вълнения.

Сега вършеше обратното и на двете и отказваше вълнуващите сблъсъци, които често съставяха по-голямата част от дуела.

Пристъпи настрани, замахна и леко удари шлема на Елит. От малката пукнатина се процеди Светлина. Недостатъчно обаче.

Отлично.

Елит шумно изпъшка зад забралото и пак нападна. Целеше се право в наличника на Адолин.

Опитваш да ме убиеш, така ли?, каза си Адолин, взе Меча си само с една ръка, а другата вдигна точно под Острието на Елит и го плъзна между палеца и показалеца си.

Помести го нагоре и надясно и то изстърга по дланта му. Това не можеше да се прави без Броня — опиташе ли човек такова нещо с обикновено оръжие, ръката му щеше да е срязана наполовина, а с Меч щеше да е още по-лошо.

С Бронята обаче Адолин лесно отклони удара от главата си, замахна с другата ръка и стовари Меча си в ребрата на Елит.

Някои насърчиха точния удар. Други обаче задюдюкаха. Класическият удар трябваше да е в главата, за да разбие шлема на Елит.

Елит залитна, загубил равновесие от неточното си движение и последвалия удар. Адолин се метна към него с рамото напред и го хвърли на земята. После се дръпна вместо да скочи.

Още дюдюкания.

Елит се изправи и пристъпи. Олюля се леко и пак пристъпи. Адолин пък отстъпи, опря върха на Меча си в земята и зачака. Над главите им в небето се разнесе тътен. Навярно по-късно щеше и да завали — за щастие, нямаше да е буря. Най-обикновен проливен дъжд.

— Бий се с мен! — викна Елит.

— Бих се — тихо отвърна Адолин. — И спечелих.

Елит се люшна напред. Адолин отстъпи още. Под дюдюканията на зрителите той изчака съперникът му да се скове напълно заради изтеклата от Бронята му Светлина. Десетките пукнатини, които Адолин направи в Бронята, най-накрая подействаха.

После отиде пред Елит, положи длан на гръдната му броня и го бутна. Елит рухна на земята.

Адолин вдигна поглед към върховната съдийка, Сиятелната господарка Истоу.

— Отсъжда се — въздъхна тя — отново в полза на Адолин Колин. Победителят. Елит Рутар губи Бронята си.

Това не се понрави твърде на зрителите. Адолин се обърна с лице към тях и замахна няколко пъти с Меча си, преди да го освободи в мъгла. Свали шлема и се поклони на дюдюканията им. Зад него оръженосците му — предварително подготвени — се завтекоха на арената и избутаха оръженосците на Елит. Смъкнаха Бронята, която вече принадлежеше на Адолин.

Той се усмихна и когато хората му привършиха, ги последва в стаята за подготовка зад публиката. Ренарин чакаше до вратата, облечен в собствената си Броня, а леля Навани беше вътре до печката.

Ренарин надзърна навън и огледа недоволното множество.

— Отче на Бурята. В първия дуел свърши за по-малко от минута и те ненавиждаха. Днес се би близо час и те възненавидяха още повече.

Адолин с въздишка седна на една пейка.

— Победих.

— Победи — съгласи се Навани, приближи до него и почна да го оглежда, все едно търсеше наранявания. — Но не се ли очакваше да победиш по-зрелищно?

— Това искаше татко — кимна Ренарин.

— Днешният дуел ще се запомни — отвърна Адолин и прие с благодарност чаша вода от Пеет, мостовият, който го охраняваше през деня. — Зрелищно значи да привлече вниманието на всички. Свърши работа.

Поне се надяваше. Следващото беше важно.

— Лельо — подзе той, когато Навани почна да пише благодарствена молитва. — Помисли ли за онова, което те помолих?

Навани продължи да пише.

— Работата на Шалан наистина ми прозвуча важно — настоя той. — Искам да кажа…

На вратата се почука.

Толкова бързо?, рече си Адолин и се надигна. Един от мостовите отвори.

Шалан Давар връхлетя в стаята. Носеше виолетова рокля, а червените ѝ коси пламтяха.

— Беше невероятно!

— Шалан! — Адолин не я очакваше, но се зарадва да я види. — Проверих мястото ти преди двубоя. Нямаше те.

— Забравих да изгоря молитва, затова се отбих да го направя. И успях да видя повечето от дуела.

Спря точно пред него и за миг видимо ѝ стана неловко. На Адолин — също. Официално се ухажваха по-малко от седмица, но с условния годеж… каква беше връзката им?

Навани се прокашля. Шалан се обърна и докосна устни със свободната си ръка, като че едва сега беше забелязала бившата кралица.

— Сиятелна — продума тя и се поклони.

— Шалан. От моя племенник чувам само хубави неща за теб.

— Благодаря Ви.

— Ще оставя двама ви насаме — рече Навани и тръгна да излиза, а глифите ѝ останаха недовършени.

— Сиятелна… — обади се Шалан и протегна ръка към нея.

Навани излезе и затвори вратата.

Шалан отпусна ръка, а Адолин потръпна.

— Съжалявам. Опитах да говоря с нея. Мисля, че ѝ трябват още няколко дни, Шалан. Ще се съвземе. Знае, че не би трябвало да те пренебрегва, усещам го. Просто ти ѝ напомняш какво се е случило.

Шалан кимна. Изглеждаше разочарована. Оръженосците на Адолин дойдоха да му помогнат да свали Бронята, но той ги отпрати. Достатъчно лошо беше, че Шалан видя сплесканата му от шлема коса. Облеклото му под Бронята — подплатена униформа — щеше да изглежда ужасно.

— И така, хмм, ти хареса двубоя?

— Ти беше чудесен — отговори Шалан и отново се обърна към него. — Елит не спираше да скача, а ти просто го бръсваше като досаден кремлинг, който се мъчи да пропълзи по крака ти.

Адолин се усмихна.

— Останалите зрители не го намираха чудесно.

— Дойдоха да те видят смазан. Толкова невъзпитано беше от твоя страна да ги лишиш от удоволствието.

— Доста съм свидлив в това отношение.

— Доколкото разбрах, ти почти никога не губиш. Може би трябва от време на време да допускаш равенство. За разнообразие.

— Ще си помисля — отговори Адолин. — Можем да го обсъдим на вечеря днес? В лагера на баща ми?

Шалан се свъси.

— Заета съм довечера. Съжалявам.

— О.

Шалан се доближи още малко до него.

— Но може скоро да имам подарък за теб. Нямам много време за учене — доста работа имам по възстановяването на домакинските тефтери на Себариал — обаче май се натъкнах на нещо, което може да ти помогне. В дуелите.

— Какво е то? — умислено попита Адолин.

— Спомних си нещо от жизнеописанието на крал Гавилар. Но за да се получи, трябва да победиш зрелищно в дуел. Да направиш нещо удивително, да изумиш зрителите.

— Значи, по-малко дюдюкания — вметна Адолин и се почеса по главата.

— Всеки би го оценил — обади се Ренарин от вратата.

— Зрелищно… — размишляваше Адолин.

— Утре ще ти обясня по-подробно — каза Шалан.

— Какво ще стане утре?

— Ще ме заведеш на вечеря.

— Така ли?

— И на разходка.

— Наистина?

— Да.

— Щастлив човек съм аз — заключи Адолин и ѝ се усмихна. — Добре, значи можем…

Вратата се отвори с трясък.

Мостовите подскочиха, а Ренарин изруга и се изправи. Адолин само се обърна и внимателно помести Шалан, та да види кой е влязъл. Релис, настоящият първенец в дуелите, най-големият син на Върховния принц Рутар.

Както и се очакваше.

— Какво беше това? — попита Релис и пристъпи в стаята. Следваха го ято светлооки, сред които и върховната съдийка Истоу. — Ти обиди мен и моя дом, Колин.

Адолин сключи облечени в ръкавици ръце зад гърба си, а Релис се приближи и завря лицето си в неговото.

— Не ти ли хареса дуелът? — свойски попита Адолин.

— Това не беше дуел — тросна се Релис. — Ти изложи братовчед ми, понеже отказа да се биеш правилно. Настоявам тази подигравка да бъде обявена за невалидна.

— Казах Ви, принц Релис — обади се Истоу зад гърба му. — Принц Адолин не наруши никакви…

— Искаш си Бронята на братовчеда? — тихо попита Адолин и погледна Релис в очите. — Бий се с мен за нея.

— Няма да се оставя да ме подведеш — каза Релис и го почука по гръдната броня. — Няма да допусна да ме забъркаш в някой от твоите фарсове.

— Шест Брони, Релис. Моите, на брат ми, Бронята на Еранив и тази на братовчед ти. Залагам всички на един дуел. Ти и аз.

— Напълно си оглупял, ако мислиш, че ще се съглася.

— Много те е страх, нали?

— Ти си под нивото ми, Колин. Последните два случая го доказват. Вече дори си забравил как да се дуелираш — само хитруваш.

— Значи ще ти е лесно да ме победиш.

Релис взе да се двоуми и да пристъпва от крак на крак. Накрая посочи с пръст.

— Гадина си ти, Колин. Знам, че се би с братовчед ми, за да злепоставиш и баща ми, и мен. Отказвам да се подведа.

Той тръгна да излиза.

Нещо зрелищно, замисли се Адолин и хвърли поглед на Шалан. Татко иска да се вдигне шум…

— Щом се боиш — каза той на Релис, — не е наложително да се биеш сам с мен.

Релис се закова на място. Погледна назад.

— Да не би да казваш, че ще излезеш срещу мен и някой друг едновременно?

— Точно така. Ще се бия с теб и с когото доведеш. Заедно.

— Наистина си глупак — продума Релис.

— Да или не?

— След два дни — сопна се Релис. — Тук, на арената. — Той погледна върховната съдийка. — Чухте ли това?

— Да — потвърди тя.

Релис изхвърча навън. Останалите го последваха. Върховната съдийка се позабави и изгледа Адолин.

— Осъзнавате какво направихте.

— Отлично познавам правилата на дуелите. Да. Осъзнавам какво направих.

Сиятелната Истоу въздъхна, обаче кимна и си излезе.

Пеет затвори вратата, после погледна Адолин и шавна вежди. Просто прекрасно. Вече и мостовите го запознаваха с мнението си. Адолин се отпусна на пейката.

— Това ще мине ли за зрелищно? — попита той Шалан.

— Наистина ли мислиш, че можеш да се биеш с двама едновременно?

Адолин не отговори. Трудно беше да се сражава с двама, особено ако и двамата бяха Броненосци. Двама могат да те ударят заедно, да те нападнат отстрани, да те притиснат. Много по-трудно, отколкото да ги бие един подир друг.

— Не знам. Обаче ти искаше зрелище. Ще опитам. Сега вече се надявам наистина да имаш план.

Шалан приседна до него.

— Какво ти е известно за Върховния принц Йенев…

54 Урокът на Воал

Шалан слезе от каретата и се озова под дъждеца. Носеше бялото палто и панталоните на своята тъмноока двойница, наречена Воал. Дъждовните капки падаха от периферията на шапката ѝ. Разговаря твърде дълго с Адолин след неговия дуел, та се наложи да бърза, за да стигне навреме за тази среща. Мястото беше в Ничиите хълмове, на цял час път от военните лагери.

Но ето я сега, преоблечена, дошла навреме. Едва смогна. Крачеше напред и слушаше как дъждът бие по камъните. Открай време харесваше такива дъждове. Млади посестрими на бурите, те носеха живот без тяхната ярост. Даже пустошта западно от лагерите цъфтеше заради водата. Скалните пъпки се отваряха и макар тукашните да нямаха цвят като онези у дома, все пак изпущаха живи зелени ластари. Тревата жадно излизаше от дупките си и отказваше да се дръпне, докато не я настъпиш. Разни папури даваха цвят, за да привлекат кремлингите. Животинките се хранеха с венчелистчетата, а през това време по тях от триенето полепваха спори. Щом се смесеха със спорите на други растения, те пораждаха следващото поколение.

В родния край на Шалан имаше и много повече ластари — толкова много, че бе трудно човек да ходи, без да се препъва. А за да мине повече от няколко стъпки през гора, беше нужно да сече с нож. Тук растителността ставаше пъстроцветна, ала не се превръщаше в препятствие.

Шалан се усмихваше на чудесната околност, на дъждеца и на красивите растения. Да се понамокри не беше много в замяна на звънливите дъждовни капки, свежия чист въздух и небето, пълно с облаци във всички оттенъци на сивото.

Шалан вървеше и носеше непромокаема чанта. Наетият кочияш — не можеше да си позволи да ползва каретата на Себариал за днешната задача — щеше да я чака да се върне. Тази кола се теглеше от парши, а не от коне, но паршите бяха по-бързи от чулите и работеха сносно.

Отправи се към склона на хълма, обозначен като място на среща на картата, която получи по далекосъобщителя. Носеше чифт хубави яки ботуши. Облеклото на Тин може и да беше необичайно, но Шалан беше доволна от него. Палтото и шапката я пазеха от дъжда, а с ботушите можеше да стъпва здраво по хлъзгавите камъни.

Заобиколи хълма и видя, че от другата страна е срутен — скалата се бе напукала и рухнала като малка лавина. Наслояванията втвърден крем се виждаха ясно по страните на късовете скала. Значи срутването беше скорошно. Ако беше отдавнашно, новият крем щеше да покрие оцветяването.

Така се образуваше клисура в склона на хълма — пълна с цепнатини и ридове. По тях бяха попаднали спори и донесени от вятъра стъбла, та те бяха породили вихрушка от живот. На всяко заслонено от вятъра място растенията се улавяха и почваха да се развиват.

Тази бъркотия от зеленина растеше по случайност — мястото не беше същински лаит, дето животът биваше в безопасност дълго време, а само временен подслон, най-много за няколко години. Засега растенията избуяваха, понякога едно връз друго, пущаха филизи, цъфтяха, трепкаха, усукваха се, живееха. Пример за суровата природа.

Шатрата обаче не беше.

Вътре се подслоняваха четирима души, насядали на твърде хубави като за това място столове. Те похапваха и се грееха на печка, поставена в средата на шатрата. Шалан приближи и взе Спомени за лицата им. Щеше да ги нарисува по-късно, както постъпи с първите членове на Призрачната кръв, които срещна. Двама бяха същите. Двама — не. Плашещата маскирана жена явно не беше тук.

Мраизе, висок и горделив, разглеждаше духалото си. Не вдигна очи, когато Шалан влезе под навеса.

— Искам да разуча употребата на местните оръжия — рече той. — Прищявка, но според мен е оправдана. Ако искаш да разбереш един народ, опознай оръжията му. Начините, по които хората се убиват, казват много повече за културата им от етнографските писания на кой да е учен.

Вдигна оръжието си към Шалан и тя застина. После Мраизе се обърна към пукнатината в скалата и духна стреличката в листака.

Шалан застана до него. Стреличката улучи някакъв кремлинг и го прикова за един ствол. Дребната многокрака твар почна да се гърчи и да се мята, за да се освободи, ала със сигурност стреличката в средата на тялото беше смъртоносна.

— Паршендско духало — обясни Мраизе. — Какво говори то за паршендите, камичке?

— Очевидно не е предназначено за убиване на едри животни. Разумно. Единственият известен ми едър дивеч по тези места са пропастните чудовища, а за паршендите се говори, че ги почитат като божества.

Не беше убедена, че е вярно. Ранните донесения, които тя прочете по настояване на Ясна, допускаха, че пропастните чудовища са божествата на паршендите. Всъщност не беше ясно.

— Навярно ги ползват за по-дребен дивеч — продължи Шалан. — Ще рече, паршендите ловуват за прехрана, а не за удоволствие.

— Защо казваш това? — попита Мраизе.

— Хората, които търсят слава в лова, преследват едра плячка. Трофеи. А духалото е оръжие на някой, който просто иска да изхрани семейството си.

— А ако го ползва срещу други хора?

— Няма да свърши работа във война. Обсегът му е твърде малък според мен, а паршендите и без друго имат лъкове. Може духалото да се ползва за убийство, но ще бъда много изненадана да разбера, че това е правено.

— Това пък защо?

Явно течеше някакво изпитание.

— Добре — подхвана Шалан. — Повечето коренни народи — силнасийците, решийците, бегачите от равнините на Ири — нямат същинско разбиране за убийството. Доколкото знам, те не разбират много и от бой. Ловците са твърде ценни, затова при тях „войната“ се състои от много викане и перчене и малко смърт. Такива самохвални народи не ще да са от вида, който дава убийци.

Ала паршендите бяха пратили убиец. Срещу алетите.

Мраизе я разучаваше с неразгадаемите си очи и небрежно държеше духалото между върховете на пръстите си.

— Разбирам — най-сетне продума той. — Значи този път Тин е избрала учен? Намирам го необичайно.

Шалан се изчерви. Хрумна ѝ, че жената, в която се превръщаше, щом сложеше шапката и тъмните коси, не беше подражание на друг, не беше отделна личност. Просто нов образ на самата Шалан.

Това можеше да се окаже опасно.

— И тъй — продължи Мраизе и извади нова стреличка от джоба. — Какво извинение ти предложи Тин днес?

— Извинение ли?

— За провала на задачата — уточни Мраизе и зареди стреличката.

Провал? Шалан почна да се поти и по челото ѝ се стекоха хладни вадички. Та тя наблюдаваше лагера на Амарам за всякакви необичайни случки! Тази сутрин се беше върнала там — това беше същинската причина да закъснее за дуела на Адолин — с лицето на работник. Подслушва, за да разбере дали не се говори за влизане с взлом или че Амарам е станал подозрителен. Нищо не откри.

Е, явно Амарам не беше огласил съмненията си. След всичките усилия да прикрие влизането си, Шалан се бе провалила. Навярно не биваше да се изненадва, обаче все пак се изненада.

— Аз…

— Почвам да се питам дали Тин наистина е болна — каза Мраизе, вдигна духалото и прати стреличката в листака. — Даже и не се опита да изпълни поставената задача.

— Не се е опитала? — изуми се Шалан.

— О, това ли е извинението? Че е опитала и се е провалила? Мои хора наблюдават къщата. Ако тя беше…

Мраизе млъкна, когато Шалан отръска водата от чантата си, после внимателно я отвори и извади лист хартия. На листа беше изобразен заключената стая на Амарам с картите по стените. Трябваше да се досеща за някои подробности, понеже беше тъмно, а нейната единствена сфера не освети много, но смяташе, че е съвсем близо до действителността.

Мраизе взе рисунката и я вдигна. Заразглежда я и остави Шалан да се поти от притеснение.

— Рядко бива да се докаже, че съм глупак — рече той. — Поздравления.

Добре ли беше това?

— Тин не притежава такова умение — продължи Мраизе, все още разглеждайки рисунката. — Ти си огледала стаята лично?

— Има си причина Тин да подбере учен за помощница. Целта е моите умения да допълват нейните.

Мраизе сведе листа.

— Изненадващо. Твоята учителка може да е превъзходна крадла, обаче открай време подбира съратниците си безпросветно.

Така изискано говореше. Не подхождаше на белязаното му лице, кривата уста и загрубелите ръце. Говореше като човек, чието време минава в пиене на вино и слушане на хубава музика. Ала изглеждаше като някой, чиито кости са били трошени неведнъж, и който е връщал услугата с лихвите.

— Жалко, че няма повече подробности по картите — каза той и се взря отново в рисунката.

Шалан покорно извади останалите пет рисунки, които беше приготвила за него. Четири представяха в подробности картите на стените, а петата показваше писанията на Амарам. Навсякъде писмените знаци бяха неразгадаеми, просто драскулки. Направила го беше нарочно. Никой не би очаквал художничката да улови такива подробности по памет, ако и тя да можеше.

Щеше да скрие подробностите от писанията. Намерението ѝ беше да спечели доверието им, да узнае каквото може, но не и да им помага повече от необходимото.

Мраизе подаде духалото. Ниското маскирано момиче беше тук и държеше пронизания кремлинг и норка със забита във врата стреличка. Животното беше само вцепенено. Значи стреличката беше намазана с някаква отрова?

Шалан потрепери. Къде се беше крила тази жена? Тъмните ѝ очи се взираха в нея, без да мигат, а лицето беше скрито зад маската от боядисани черупки. Взе духалото.

— Удивително — изказа се Мраизе за рисунките на Шалан. — Как влезе? Наблюдавахме прозорците.

Така ли щеше да постъпи Тин — да се промъкне посред нощ през някой прозорец? Не беше обучавала Шалан на такива работи, само на изговори и подражание. Навярно беше забелязала, че Шалан, която понякога се препъваше в собствените си крака, няма да се усъвършенства в акробатическите кражби.

— Майсторска работа — продължи Мраизе и разстла рисунките на една маса. — Триумф. Определено. Колко изкусно.

Къде се дяна опасният безчувствен мъж от първата ѝ среща с Призрачната кръв? Оживен от вълнение, Мраизе се привеждаше и разглеждаше рисунките една по една. Даже извади увеличително стъкло за подробностите.

Шалан не зададе въпроса, който я занимаваше. Какво прави Амарам? Знаете ли как се е сдобил със своя Меч? Как е… убил Хеларан Давар? Дъхът засядаше в гърлото ѝ при самата мисъл, ала част от нея още преди години бе признала, че брат ѝ не ще се върне.

— Е? — погледна я Мраизе и я подкани. — Ела да седнеш, малката. Сама ли направи това?

— Да — отговори Шалан и потисна чувствата си. Нима Мраизе наистина я нарече „малката“? Преднамерено се беше показала по-възрастна, с по-ъгловато лице. Какво още трябваше да прави? Да добавя сиво в косите си ли?

Настани се край масата. Маскираната жена изникна до нея с чаша и чайник, от който се виеше пара. Шалан кимна колебливо и получи чаша подправено оранжево вино. Отпи — навярно нямаше защо да се бои от отрова, понеже тези хора можеха да я убият всякога. Останалите в шатрата разговаряха приглушено, обаче Шалан не успя да разбере нищо от приказките им. Имаше чувството, че се показва пред зрители.

— Преписах за Вас част от текста — каза тя и извади лист. Нарочно беше подбрала да им покаже тези редове — не разкриваха много, но можеха да накарат Мраизе да говори. — Нямахме много време в стаята, затова преписах само няколко реда.

— Отделила си толкова много време за рисуване и толкова малко за писане? — поинтересува се Мраизе.

— О, не. Рисунките направих по памет.

Мраизе вдигна поглед към нея и челюстта му поувисна, а по лицето му се изписа искрена изненада, която беше бързо заменена от обичайното самоуверено равнодушие.

Май… не беше разумно да признавам това, разбра Шалан. Колцина можеха да рисуват така добре по памет? Показвала ли беше тя дарбата си пред хора във военните лагери?

Доколкото знаеше, не. Сега трябваше да го опази в тайна, за да не свържат онези от Призрачната кръв светлооката дама Шалан и тъмнооката измамница Воал. Бурята да го отнесе, дано.

Е, все някакви грешки трябваше да направи. Тази поне не застрашаваше живота ѝ. Навярно.

— Йин — остро рече Мраизе.

Един златокос мъж с голи гърди под отворената роба се надигна от стола си.

— Погледни го — нареди Мраизе на Шалан.

Тя взе Спомен.

— Йин, остави ни. А ти, Воал, ще го нарисуваш.

Шалан нямаше друг избор, освен да се подчини. Докато Йин се отдалечаваше и се оплакваше под нос от дъжда, тя почна да скицира. Не показа само главата и раменете му, а направи и ескиз на околността, включително фона от падналите камъни. От притеснение рисунката ѝ не излезе толкова хубава, колкото можеше, ала Мраизе не спираше да гука като горд баща. Шалан свърши и извади лака — рисувала бе с въглен — но Мраизе грабна листа от пръстите ѝ.

— Невероятно — установи той и го вдигна. — Похабяваш се при Тин. Обаче не можеш да правиш това с текст, така ли?

— Не мога — излъга Шалан.

— Жалко. Все пак е чудесно. Чудесно. Трябва да има как да го използваме, наистина. Каква е твоята цел, малката? Може да имам място за теб в моята организация, ако докажеш, че заслужаваш доверие.

Да!

— Не бих се съгласила да дойда вместо Тин, ако не търсех подобна възможност.

Мраизе присви очи.

— Убила си я, нали?

Ох, проклятие. Шалан, разбира се, тутакси се изчерви.

— Ъъ…

— Ха! — възкликна Мраизе. — Най-накрая си подбра помощница, която е прекалено надарена. Колко приятно. След всичкото ѝ самонадеяно позьорство, да я погуби някоя, която тя е искала да превърне в покорно нищожество.

— Господарю — подзе Шалан. — Аз не… искам да кажа, аз не исках. Тя ме нападна.

— Историята сигурно си я бива — усмихна се Мраизе. Усмивката му не беше приятна. — Знай, че онова, което си сторила, не е забранено, но и не се насърчава. Не можем да ръководим организацията си правилно, ако подчинените смятат, че убиването на техните висшестоящи е основно средство за издигане.

— Да, господарю.

— Твоята наставница обаче не беше член на нашата организация. Тин се смяташе за ловец, ала през цялото време беше плячка. Ако ще се присъединиш към нас, би трябвало да разбираш. Ние не сме като другите, които може би познаваш. Ние имаме голяма цел и се… закриляме взаимно.

— Да, господарю.

— И така, коя си ти? — попита Мраизе и махна на слугинята си да донесе духалото. — Коя всъщност си ти, Воал?

— Жена, която иска да участва в нещата. В нещата, които са по-важни от това да краде от разни светлооки и да мами, за да получи два-три дни разкош.

— Ловец значи — тихо рече Мраизе и се усмихна. Извърна се от нея и отиде в края на шатрата. — Ще получиш нови указания. Изпълни задачата. После ще видим.

Ловец значи…

Какъв лов? Шалан изстина при това твърдение.

Отново не беше сигурна дали е свободна да си върви, но прибра чантата си и тръгна. Огледа останалите. Лицата им бяха хладни. Плашещо.

Шалан излезе от шатрата и установи, че дъждът е спрял. Отдалечи се, усещайки погледите им върху гърба си. Всички са наясно, че мога със сигурност да ги разпозная, даде си сметка тя, и да предоставя точни изображения на всеки, който поиска.

Това не би им се понравило. Мраизе ѝ обясни, че членовете на Призрачната кръв рядко се убиват един друг. Но също така показа, че тя не е сред тях, още не. Подчерта го, сякаш даваше разрешение на онези, които слушаха.

В името на ръката на Талат, в какво се забърка?

Чак сега ли се замисляш?, рече си тя, докато заобикаляше хълма. Каретата беше пред погледа ѝ, а кочияшът се беше изтегнал отгоре, с гръб към нея. Шалан притеснено погледна през рамо. Засега никой не я следеше, поне тя не забелязваше.

— Някой гледа ли, Шарка? — попита тя.

— Ммм. Аз. Не хора.

Скала. В скицата за Мраизе тя нарисува скала. Без да се замисля, по инстинкт и доста уплашено, тя издиша Светлина и изобрази същата скала пред себе си.

После пъргаво се скри в образа.

Вътре беше тъмно. Шалан се сви в камъка и притисна крака към гърдите си. Стори ѝ се недостойно. Онези, с които Мраизе работеше, надали вършеха такива глупости. Бяха опитни, ловки, способни. Бурята да го отнесе, навярно въобще не беше нужно да се крие.

Въпреки това остана вътре. Погледите на другите… начинът, по който Мраизе говори…

По-добре да е прекалено предпазлива, отколкото лековерна. Умори се хората да приемат, че не е способна да се грижи за себе си.

— Шарка — прошепна тя. — Върви при кочияша. Кажи му следното с моя глас: „Влязох в каретата, докато ти не гледаше. Не поглеждай. Трябва да си ида тайно. Откарай ме обратно. Спри пред лагерите и брой до десет. Ще си тръгна. Не поглеждай. Ти получи парите си и мълчанието беше част от сделката.“

Шарка избръмча и тръгна. След малко колата затрополи по пътя, теглена от паршите. И не след дълго Шалан чу чаткането на копита. А не беше забелязала коне.

Чакаше тревожно. Щеше ли някой от Призрачната кръв да забележи, че тази скала не е на мястото си? Щяха ли да се върнат да я търсят, след като видеха, че не излиза от каретата при лагерите?

А може изобщо да не бяха тръгнали подире ѝ. Може да проявяваше прекалена мнителност. Чакаше и страдаше. Пак заваля. Какво щеше да стане с образа? Камъкът, който нарисува, беше влажен, така че нямаше да се издаде със сух образ. Ала дъждът явно минаваше през него, понеже я мокреше.

Трябва някак да гледам навън, докато се крия, помисли тя. Дупки? Възможно ли беше да ги направи в образа? Може би…

Гласове.

— Ще трябва да разберем колко знае той — каза гласът на Мраизе. — Ще отнесеш тези страници на майстор Тайдакар. Близо сме, но се оказва, че и приятелчетата на Рестаре са близо.

Отговори му дрезгав глас, който Шалан не разбра.

— Не, този не ме притеснява. Старият глупак сее безредие, но не посяга на властта, която случаят му предлага. Крие се в нищожния си градец, слуша песните му и си въобразява, че има роля в световните събития. Няма представа. Той не е ловец. Онова създание в Тукар обаче е нещо друго. Не съм убеден, че е човек. Ако е човек, определено не е от местната порода…

Мраизе продължи да говори, ала Шалан не можа да чуе повече, понеже събеседниците се отдалечиха. Не след дълго отново чу конски копита.

Чакаше, а водата проникваше през палтото и панталоните ѝ. Трепереше, стиснала чантата в скута си, и стискаше зъби, та да не тракат. Напоследък времето се бе позатоплило, но седейки под дъжда, не усещаше това. Чакаше, докато гърбът я заболя и мишците ѝ запищяха. Чакаше, докато най-сетне скалата не се превърна в светещ дим и не изчезна.

Шалан се сепна. Какво се беше случило?

Светлината, осъзна тя, докато протягаше краката си. Провери в кесията в джоба. Докато поддържаше образа на камъка, несъзнателно беше изтощила всички сфери.

Изминали бяха часове и с приближаването на вечерта небето притъмняваше. Поддържането на прост образ като камъка не изискваше много Светлина и дори не ѝ се налагаше да се замисля, за да го задържи. Добре беше да го знае.

Освен това отново се беше показала като глупачка — дори не се разтревожи колко Светлина използва. Въздъхна и се изправи. Олюля се, а краката ѝ възнегодуваха при внезапното раздвижване. Пое дълбоко дъх, после отиде да надзърне зад ъгъла. Шатрата и всички следи от присъствието на Призрачната кръв бяха изчезнали.

— Май ще вървя пеш — каза тя и се обърна по посока на лагерите.

— Друго ли очакваше? — обади се Шарка от мястото си върху палтото ѝ. Любопитството му беше искрено.

— Не. Просто си говоря сама.

— Ммм. Не, говориш на мен.

Шалан тръгна в мрака. Беше ѝ студено. Но това не беше мъртвешкият студ, който изпитваше на юг. Неприятно и нищо повече. Да не беше прогизнала, въздухът щеше да ѝ е приятен, въпреки здрача. Използва времето да поупражни изговорите заедно с Шарка — говореше, после го караше да повтори точните ѝ думи с нейния глас и тон. Много ѝ помагаше да се чува така.

Убедена беше, че е овладяла алетския говор. Това беше хубаво, понеже Воал минаваше за една от алетите. Но беше лесно, понеже алетският и веденският бяха толкова близки, че човек почти разбираше единия, ако владееше другия.

И рогоядският ѝ акцент го биваше — и на алетски, и на веденски. Ставаше все по-добра и не се престараваше, както ѝ предложи Тин. Бавският акцент беше поносим. А по пътя на връщане прекара повечето време да говори на алетски и веденски с хердазийски акцент. Палона ѝ беше добър пример. Шарка можеше да повтаря думите на Палона, което беше полезно за упражненията.

— Има нещо, което трябва да направя. Да те науча да говориш вместо образите.

— Можеш да ги накараш те да говорят.

— Мога ли да направя това?

— Защо не?

— Защото… е, за образите аз използвам Светлина и те създават подражание от светлина. Но не използвам звук, за да ги направя.

— Това е стихия — отвърна Шарка. — Звукът е част от нея. Ммм… Братовчеди са. Много са подобни. Може да се направи.

— Как?

— Ммм. Някак.

— Много ми помагаш.

— Радвам се… — той млъкна. — Лъжа?

— Ъхъ.

Шалан тикна скритата ръка в джоба си, който също беше мокър, и продължи да крачи сред туфите трева, които се оттегляха пред нея. По далечните хълмове се виждаха правилно очертани ниви с лависов полип, но в този час не се мяркаха стопани.

Поне дъждът спря. Все още харесваше дъжда, макар досега да не се бе замисляла колко е неприятно да ходиш дълго, когато вали. И…

Какво беше това?

Шалан спря на място. Пред нея се издигаше тъмна грамада и хвърляше сянка. Тя боязливо приближи и усети мирис на дим. Влажен, като след угасяването на огън.

Нейната карета. Вече успя да я разпознае — отчасти изгоряла. Дъждът беше потушил пожара; не беше горяла дълго. Навярно я бяха подпалили отвътре, на сушина.

Със сигурност беше наетата от нея кола. Позная по вида на колелата. Приближи плахо. Е, оказа се, че е имала право да се тревожи. Добре, че остана. Нещо я човъркаше…

Кочияшът!

Изтича напред. Боеше се от най-лошото. Трупът му беше там, до съсипаната карета. Взираше се в небето. Гърлото му беше прерязано. До него бяха натрупани на камара телата на носачите.

Шалан приседна на влажните камъни. Призля ѝ и притисна длан до устата си.

— О… Всемогъщи в небесата…

— Ммм… — избръмча Шарка и някак успя да наподоби мрачен тон.

— Мъртви са заради мен — прошепна Шалан.

— Не ти ги уби.

— Аз ги убих. Все едно лично държах ножа. Знаех на каква опасност се излагам. А кочияшът не знаеше.

И паршите. Какво изпитваше към тях? Да, бяха Пустоносни, ала беше трудно да не се почувства зле заради стореното.

Ще причиниш нещо много по-лошо от това, ако докажеш твърденията на Ясна, рече някаква част от нея.

Докато гледаше как Мраизе се вълнува от рисунките ѝ, за миг ѝ се прииска да го хареса. Е, по-добре беше да помни този миг. Мраизе беше позволил убийствата. Може и да не беше прерязал гърлото на кочияша, ала почти беше уверил останалите, че няма нищо лошо да отстранят Шалан, ако успеят.

Бяха опожарили каретата, за да изглежда като разбойническо нападение, обаче толкова близо до Пустите равнини не идваха разбойници.

Бедни човече, обърна се тя безгласно към кочияша. От друга страна, ако не беше уговорила връщането, нямаше да успее да се скрие, докато колата оставя лъжлива следа. В името на Бурите! Как би могла да се справи така, щото никой да не пострада? Възможно ли беше?

Най-сетне се насили да стане и продължи да крачи към лагерите със свлечени рамене.

55 Правилата на играта

— Прекрасно. Ти ли ме охраняваш днес?

Каладин се обърна щом Адолин излезе от стаята си. Както винаги, униформата на принца беше изискана. Копчета с монограм, ботуши, които струваха повече от някои къщи, препасан меч. Странен избор за Броненосец, ала Адолин навярно носеше оръжието за украса. Буйните му коси бяха руси, тук-там изпълнени с черно.

— Нямам ѝ вяра, князче — отговори Каладин. — Чужденка, таен годеж, а единствената, която може да гарантира за нея, е мъртва. Би могла да е убиец. Това означава да Ви поставя под наблюдението на най-доброто, с което разполагам.

— Скромничим, а? — закачи го Адолин и се отправи по каменния коридор. Каладин го последва.

— Не.

— Това беше шега, мостови.

— Виноват. Бях с впечатлението, че шегите са смешни.

— Само за хората с чувство за хумор.

— Ама разбира се. Аз продадох чувството си за хумор много отдавна.

— И какво получи в замяна?

— Белези — тихо отвърна Каладин.

Погледът на Адолин се стрелна към знаците по челото на Каладин, макар косата да ги закриваше доста.

— Чудесно — промърмори той под нос. — Просто чудесно. Толкова се радвам, че идваш.

Минаха коридора и пристъпиха в светлината на деня. Всъщност, не съвсем. Небето все още беше облачно заради дъждовете в последните няколко дни.

Излязоха в лагера.

— Ще вземем още телохранители ли? — попита Адолин. — Обикновено сте двама.

— Днес съм само аз.

Каладин страдаше от недостиг на хора, понеже имаше да охранява и краля, а Тефт отново беше извел новобранците да патрулират. Беше разпределил по двама или трима към всички останали. За Адолин обаче прецени, че може да го опази и сам.

Чакаше ги карета, теглена от два коварни на вид коня. Всички коне изглеждаха коварни с техните всезнаещи очи и внезапни движения. За съжаление, никой принц не можеше да се появява в кола, теглена от чули. Един лакей отвори вратичката за Адолин, който се настани вътре. Лакеят затвори и отиде на мястото си отзад. Каладин се подготви да скокне на капрата, но спря.

— Ти! — рече той и посочи кочияша.

— Аз! — отвърна кралският Шут, който държеше юздите. Сини очи, черна коса, черна униформа. Как се беше озовал на капрата? Не беше слуга, нали?

Каладин внимателно седна до него, Шутът дръпна юздите и подкара конете.

— Какво правиш тук? — попита го Каладин.

— Търся си белята — бодро рече онзи, когато копитата зачаткаха по камъните. — Упражнява ли се с моята флейта?

— Ъх…

— Не ми казвай, че си я оставил в лагера на Садеас, когато се изнесе оттам.

— Еее…

— Казах да не ми казваш. Няма нужда, понеже вече знам. Срамота. Ако знаеше историята на тази флейта, мозъкът ти щеше да се разбърка. И с това имам предвид, че ще те бутна от колата, задето си ме шпионирал.

— Ъх…

— Виждам, че днес си твърде красноречив.

Каладин наистина беше оставил флейтата. Когато събираше останалите в лагера на Садеас мостови — ранените от Мост Четири и отрядите на другите мостове — беше съсредоточен върху хората, а не върху вещите. Не се главоболи с вързопчето със скромните си притежания и забрави, че флейтата е сред тях.

— Аз съм войник, а не музикант. Пък и музиката е за жените.

— Всички хора са музиканти — възрази Шутът. — Въпросът е в това дали споделят песните си или не. А доколкото музиката е изкуство за жени, интересно е, че дамата, която е написала онзи трактат — дето всички вие в Алеткар на практика обожавате — е решила, че всички женски задачи са свързани със седене и забавление, а всички мъжки — с намирането кой да забие копието си в теб. Показателно, а?

— Май да.

— Знаеш ли какво, много се старая да намеря завладяващи, умни и смислени неща, с които да те заинтересувам. Не мога да не си помисля, че ти не поддържаш своята роля в разговора. Все едно да свириш на глух човек. Което бих опитал да направя, понеже ми се струва забавно, стига някой да не ми беше загубил флейтата.

— Съжалявам — продума Каладин. Повече му се щеше да мисли за новите позиции от фехтовката, на които Захел го научи, ала навремето Шутът беше любезен с него. Каладин можеше най-малкото да побъбри. — Значи, хмм, запази работата си? Като кралски шут, искам да кажа. Когато се срещнахме по-рано, ти намекна, че може да загубиш титлата си.

— Още не съм проверил.

— Ти… ти не си… Кралят знае ли, че си се върнал?

— Не! Мъча се да измисля подобаващо театрален начин да го осведомя. Може би сто пропастни чудовища, които вървят в крак и пеят в прослава на моето великолепие.

— Звучи… трудно.

— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.

— Не разбирам нищичко от казаното.

— Аха, проклетите гадини имат трудности да съгласуват тръбите си и да поддържат тона.

— Това не помогна, Шуте.

— А! Оглушаваш значи, така ли? Кажи ми, когато процесът завърши. Искам да пробвам нещо. Ако помня точно…

— Да, да — въздъхна Каладин. — Искаш да посвириш на флейтата на някой глух човек.

— Не, не беше това… Ах, да. Винаги съм искал да се прокрадна и да хлопна някой глух по главата изотзад. Мисля си, че ще падне голям смях.

Каладин пак въздъхна. Оставаше още около час, дори и при бърз ход, до лагера на Себариал. Много дълъг час.

— Тоест, ти си тук, само за да ми се подиграваш?

— Е, нали тъкмо това правя? Но ще съм мек с теб. Не искам да ми налетиш.

Каладин се сепна.

— Нали знаеш — небрежно додаде Шутът, — да ми налетиш с някоя гневна реч. Такива работи.

Каладин изгледа високия светлоок мъж с присвити очи.

— Какво знаеш?

— Почти всичко. Това почти понякога е направо като ритник в зъбите.

— Какво искаш тогава?

— Каквото не мога да имам. — Шутът се обърна към него със сериозни очи. — Същото като всички останали, Каладин Благословени от Бурята.

Каладин потръпна. Шутът знаеше за него и за Повеляването на Стихиите. Убеден беше в това. Е, трябваше ли да очаква някакво искане?

— Какво искаш — повтори той и опита да е по-точен — от мен?

— Ах, мислиш значи. Хубаво. От теб, приятелю, искам едно нещо. Една история.

— Каква история?

— Това решаваш ти. — Шутът му се усмихна. — Надявам се в нея да има движение. Ако има едно нещо, което не понасям, това е скуката. Бъди така любезен и избягвай да проявяваш тъпота. Иначе може да ми се наложи да се прокрадна и да те фрасна по главата.

— Не оглушавам.

— Ще бъде смешно и при някой, който не е глух, очевидно. Ти какво? Да не мислиш, че бих измъчвал някого, само защото е глух? Неморално е. Не, аз измъчвам всички хора наравно, много благодаря.

— Чудесно — заключи Каладин и се облегна в очакване на още приказки. За негово изумление, Шутът явно беше доволен да остави разговора да замре.

Каладин наблюдаваше мрачното небе. Ненавиждаше подобни дни, защото му напомняха за дъждовния сезон. Отче на Бурята. Сивите небеса и печалното време го караха да се чуди защо изобщо си е направил труда да става от леглото. Най-сетне каретата стигна до лагера на Себариал — място, което приличаше на обикновен град повече от всички други лагери. Каладин се дивеше на построените, а не Превърнати, жилищни сгради, на пазарите, на…

— Земеделци? — продума той, като подминаха група мъже, крачещи към портите с пръчки за чистене на червеи и кофи с крем.

— Себариал им е дал да направят лависови ниви по югозападните хълмове — обясни Шутът.

— Тукашните бури са твърде мощни за земеделие.

— Кажи го на натанците. Те са обработвали земята в целия този край. Искат се растения, които не порастват толкова едри, колкото си навикнал.

— Но защо? — настоя Каладин. — Защо земеделците не идат някъде, където е по-лесно? Като в Алеткар?

— Не знаеш много за човешката природа, нали, Благословени от Бурята?

— Аз… Не, не знам.

Шутът поклати глава.

— Толкова откровен, толкова прям. Двамата с Далинар определено си приличате. Някой трябва да ви научи от време на време да се забавлявате.

— Отлично знам как да се забавлявам.

— Нима?

— Да. Стига да съм някъде, където ти не си.

Шутът го изгледа, после се подсмихна и дръпна юздите, та конете потанцуваха малко.

— Значи у теб все пак има някаква искра остроумие.

Идеше от майката на Каладин. Тя често приказваше такива работи, но никога толкова обидни. Явно се развалям, когато съм заедно с Шута.

Най-после Шутът спря каретата пред хубава господарска къща, от онези, които Каладин би очаквал да види в някой удобен лаит, а не във военен лагер. С колоните и прозорците със стъкла беше по-хубава даже от дома на градоначалника в Огнекамък.

На алеята за карети Шутът прати лакея да доведе годеницата на Адолин. Адолин излезе да я чака, пооправи куртката си, лъсна копчетата на единия ръкав. Вдигна поглед към капрата и се сепна.

— Ти! — възкликна Адолин.

— Аз! — отвърна Шутът. Скокна от мястото си и се поклони със замах. — Винаги на твоите услуги, Сиятелни господарю Колин.

— Какво направи с кочияша ми?

— Нищо.

— Шуте…

— Ти какво? Да не намекваш, че съм наранил горкия човечец? Приляга ли ми това, Адолин?

— Всъщност не.

— Именно. Освен това съм убеден, че вече е успял да се отвърже. Ах, а ето я и твоята прекрасна почти-но-не-съвсем невеста.

Шалан Давар беше излязла от къщата. Заподскача по стълбите, вместо да слиза плавно като светлооките дами. Определено е въодушевена, разсеяно си рече Каладин. Държеше юздите, които Шутът захвърли.

Нещо в тази Шалан Давар просто не беше наред. Какво ли криеше зад бодростта и вечната усмивка? Закопчаният ръкав на скритата ръка в роклите на светлооките дами можеше да съдържа доста смъртоносни инструменти. Просто една отровена игла през плата ще е достатъчна да погуби Адолин.

За съжаление, не можеше да я наблюдава във всеки миг, докато е с него. Трябваше да е по-предприемчив; можеше ли да потвърди дали наистина е тази, за която се представя? И според миналото ѝ да прецени дали представлява заплаха или не?

Каладин стана и тръгна да скача на земята, та да я държи под око, когато тя наближи Адолин. Шалан внезапно спря и се ококори. Посочи Шута със свободната си ръка и възкликна:

— Ти!

— Да, да. Днес хората определено успяват да ме познаят. Може би трябва да нося…

Шутът млъкна, когато Шалан се втурна към него. Каладин скочи на земята и улови ножа си, но спря, когато Шалан прегърна здраво Шута, опря глава на гърдите му и стисна очи.

Каладин пусна ножа и шавна с вежди на Шута, който изглеждаше напълно сащисан. Стоеше с отпуснати ръце, все едно не знае къде да ги дене.

— Винаги съм искала да ти благодаря — прошепна Шалан. — Нямах възможност.

Адолин се прокашля. Най-сетне Шалан пусна Шута и хвърли поглед на принца.

— Ти прегърна Шута — рече той.

— Това ли е името му? — попита Шалан.

— Едно от тях — отговори Шутът, видимо разстроен. — Всъщност, прекалено много са да ги преброиш. Съгласен съм, че повечето от тях са свързани с една или друга ругатня…

— Ти прегърна Шута — повтори Адолин.

Шалан се изчерви.

— Неприлично ли беше?

— Не става дума за приличието. А за здравия разум. Да прегръщаш него е като да прегръщаш белогръб или купчина пирони, или нещо такова. Искам да кажа, това е Шутът. Не се предполага човек да го харесва.

— Трябва да поговорим — рече Шалан на Шута. — Не помня всичко, което си казахме, но някои неща…

— Ще опитам да го вместя в графика си. Доста съм зает обаче. Тоест, да обиждам само Адолин ще ми отнеме времето чак до другата седмица.

Адолин поклати глава, отпрати лакея и сам помогна на Шалан да се качи в каретата. После се доближи до Шута.

— Долу ръцете.

— Тя е прекалено млада за мен, момчето ми — отговори Шутът.

— Точно така — кимна Адолин. — Придържай се към жени на твоята възраст.

Шутът се усмихна.

— Е, това може да е трудничко. Струва ми се, че из тези краища има само една, а с нея никак не се разбираме.

— Толкова си странен — заключи Адолин и се качи в каретата.

Каладин въздъхна и тръгна след тях.

— Смяташ да се возиш вътре ли? — полюбопитства Шутът и усмивката му стана още по-широка.

— Аха.

Каладин искаше да наблюдава Шалан. Надали щеше да опита нещо явно, докато пътува с Адолин. Но Каладин можеше да понаучи нещо, когато я гледа, пък и не можеше да е напълно сигурен, че няма да пробва да го нарани.

— Гледай да не флиртуваш с момичето — прошепна Шутът. — Младият Адолин развива собственически чувства. Ох… какви ги приказвам? Флиртувай с момичето, Каладин. Може принцът да се пооблещи.

Каладин изсумтя.

— Тя е светлоока.

— Какво от това? Много се вторачвате в цвета на очите, хора.

— Не искам да я обиждам — прошепна Каладин в отговор, — но по-скоро ще флиртувам с някое пропастно чудовище.

Остави Шута да подкара и сам се качи в каретата.

Адолин погледна към небесата.

— Шегуваш се.

— Гледам си работата — отвърна Каладин и се настани до него.

— Сигурно е, че тук съм в безопасност — каза през стиснати зъби Адолин, — заедно с моята годеница.

— Добре тогава, може просто да ми се ще да поседна удобно — подхвърли Каладин и кимна на Шалан Давар.

Тя не му обърна внимание. Усмихваше се на Адолин. Каретата потегли.

— Къде ще отидем днес?

— Е, ти спомена нещо за вечеря — отговори Адолин. — Знам една нова винарна на Външния пазар, където предлагат и храна.

— Винаги знаеш най-хубавите места — каза Шалан и се усмихна още по-широко.

Възможно ли е изобщо по-открито ласкателство, жено, помисли си Каладин.

Адолин се усмихна в отговор.

— Просто слушам какво се говори.

— Е, ако обръщаше и повече внимание на това кои вина са добри…

— Не обръщам внимание, понеже е лесно. Всичките са добри.

Шалан се закиска.

Бурята да го отнесе, светлооките са досадни. Особено когато си правят мили очи. Разговорът продължи и за Каладин стана съвършено ясно колко отчаяно тази жена се домогва до връзка с Адолин. Е, не беше изненадващо. Светлооките винаги търсеха сгода да се издигнат или пък, ако са в настроение, да си забиват един друг нож в гърба. Неговата работа не беше да разбере дали жената преследва изгода. Всичките светлооки бяха такива. Само трябваше да разбере дали преследва богатство или възможност да убие.

Продължаваха да бъбрят и Шалан върна разговора към това какво ще правят.

— Не казвам, че имам нещо против винарната. Но се питам дали това не е малко прекалено очевиден избор.

— Знам — отвърна Адолин. — Но тук има ужасно малко други неща за правене. Няма концерти, няма изкуства или състезания по ваятелство.

Абе, хора, наистина ли така си прекарвате времето, чудеше се Каладин. Всемогъщият да ви е на помощ, ако не можете да видите някое състезание по ваятелство.

— Има менажерия — нетърпеливо рече Шалан. — На Външния пазар.

— Менажерия. Не е ли малко… безвкусно?

— О, хайде. Може да погледаме всичките животни и ти да ми разкажеш кои от тях храбро си убил на лов. Ще бъде много забавно. — Шалан помълча и на Каладин му се стори, че вижда нещо в очите ѝ. Проблясък на нещо по-дълбоко. Болка? Тревога? — Пък и аз ще мога да се поразсея — додаде тя по-тихо.

— Всъщност не понасям лова — каза Адолин, като че ли без да забележи последните ѝ думи. — В него няма истинско съперничество. — Той погледна към Шалан, която отново беше надянала усмивката и кимаше усърдно. — Е, нещо различно може да е приятна промяна. Добре, ще кажа на Шута да ни отведе там. Надявам се да не ни откара в някоя пропаст, за да се посмее на ужасените ни викове.

Адолин се обърна да отвори плъзгащото се прозорче към капрата и нареди къде да вървят. Каладин наблюдаваше Шалан, която седеше облегната и със самодоволна усмивка на лицето. Имаше някаква скрита цел в отиването в менажерията. Каква беше тя?

Адолин се обърна и почна да я разпитва как е минал денят ѝ. Каладин слушаше с половин ухо и разучаваше Шалан в опит да забележи скрити някъде ножове. Тя се изчерви от нещо казано от Адолин и се разсмя. Каладин всъщност не харесваше Адолин, но принцът поне беше честен. Беше наследил искрения нрав на баща си и винаги биваше прям с Каладин.

Жената обаче беше друга. Движенията ѝ бяха пресметнати. Смехът ѝ, подборът на думите ѝ. Смееше се и се изчервяваше, ала очите ѝ все гледаха проницателно и тя постоянно наблюдаваше. Въплъщаваше всичко онова в начина на живот на светлооките, от което му призляваше.

Просто си в раздразнително настроение, призна си той. Случваше му се понякога. По-често при облачно време. Ама трябваше ли всички да се държат толкова противно бодро?

Държеше Шалан под око, докато пътуваха, и накрая реши, че е прекалено подозрителен към нея. Тя не представляваше пряка заплаха за Адолин. Каладин усети как мислите му отново се понасят към нощта в пропастите. Да язди ветровете, Светлината да ври вътре в него. Свобода.

Не, не само свобода. Цел.

Имаш цел, каза си Каладин и върна мислите си към настоящето. Да пазиш Адолин. Съвършената работа за един войник. Останалите мечтаеха за такава служба. Отлична заплата, командване на свой отряд, важна задача. Началник, на когото може да разчита. Съвършено.

Ала тези ветрове…

— О! — обади се Шалан, пресегна се за чантата и взе да рови вътре. — Донесох ти това изложение, Адолин.

Тя замълча и хвърли поглед към Каладин.

— Можеш да му се довериш — малко неохотно рече Адолин. — Два пъти ми спаси живота, а баща ми му дава да ни охранява дори по време на най-важните срещи.

Шалан извади няколко листа, надраскани с женски писания.

— Преди осемнадесет години Върховният принц Йенев бил сила в Алеткар, един от най-могъщите принцове, които се противопоставяли на обединителните действия на крал Гавилар. Убит бил в дуел. От Садеас.

Адолин кимна и нетърпеливо се приведе напред.

— Ето разказа за събитията на самата Сиятелна Иалаи — продължи Шалан. — „Отстраняването на Йенев беше блестящо в простотата си. Съпругът ми говори с Гавилар за Правото на Предизвикване и за Кралския Дар, стари обичаи, известни на мнозина светлооки, ала пренебрегвани при днешните условия. Понеже тези обичаи биваха свързвани с короната от стари времена, позоваването на тях беше отглас на нашето право да властваме. Случаят се превърна в гала на мощта и славата, а съпругът ми за пръв път влезе в двубой с друг.“

— В какво на мощта и славата? — обади се Каладин.

И двамата го погледнаха, сякаш изненадани, че говори. Все забравяте, че съм тук, нали, помисли Каладин. Предпочитате да не забелязвате тъмнооките.

— Гала — отговори Адолин. — Засукана дума за турнир. По онова време били чести. Така Върховните принцове имали възможността да се поперчат, ако по една случайност бивали в мир един с друг.

— Трябва да измислим как Адолин да се дуелира със Садеас или поне да го злепостави — обясни Шалан. — Като мислех за това, спомних си една препратка към дуела с Йенев в жизнеописанието на стария крал от Ясна.

— Добре… — умисли се Каладин.

— „Целта“ — продължи да чете Шалан и вирна показалец — „на този предварителен дуел беше видимо да впечатли Върховните принцове и да ги изпълни със страхопочитание. Ако и да го бяхме замислили по-рано, първият, който трябваше да бъде победен, не беше наясно с начертанията ни. Садеас го победи в добре премерено зрелище. На няколко пъти прекъсваше двубоя, за да вдигне залога, първо в пари, после — в земи. И накрая победата беше драматична. Множеството бе тъй увлечено, та крал Гавилар се изправи и предложи на Садеас дар, задето му е доставил удоволствие, съгласно стария обичай. Отговорът на Садеас бе прост: Няма да имам друг дар, освен страхливото сърце на Йенев на върха на меча ми, Твое Величество!“

— Шегуваш се — възкликна Адолин. — Самохвалкото Садеас го е казал така?

— Това събитие и думите на Садеас са записани в няколко важни исторически произведения. После Садеас се дуелирал с Йенев, убил го и отворил място съюзникът му Аладар да вземе властта над това княжество.

Адолин закима умислено.

— Би могло да свърши работа, Шалан. Мога да опитам същото — да превърна в зрелище сблъсъка с Релис и другия, когото доведе, да удивя тълпата, да спечеля дар от краля и да изискам Правото на Предизвикване — за самия Садеас.

— Има си известно очарование — съгласи се Шалан. — Да вземеш хода на самия Садеас и да го приложиш срещу него.

— Никога няма да се съгласи — каза Каладин. — Садеас няма да се остави да падне в такава клопка.

— Навярно — отговори Адолин. — Но ми се струва, че подценяваш положението, в което той ще се озове, ако го направим както трябва. Правото на Предизвикването е стар обичай. Говорят, че е създаден от самите Вестители. Светлоок воин, който се е доказал пред Всемогъщия и пред своя крал, се обръща и иска справедливост от онзи, който му е сторил зло…

— Ще се съгласи — каза и Шалан. — Ще трябва. А ти, Адолин, можеш ли да бъдеш зрелищен?

— Тълпата очаква да мамя. Мнението им за досегашните ми дуели няма да е високо. Това би трябвало да работи в моя полза. Ако успея да им дам истинско зрелище, ще се развълнуват. Пък и да надвиеш двама съперници едновременно? Дори само това би ни дало нужното внимание.

Каладин местеше поглед от единия на другия. Взимаха всичко това много насериозно.

— Наистина ли смятате, че ще свърши работа? — попита той умислено.

— Да — отговори Шалан. — Обаче според обичая, Садеас може да избере някой да се бие от негово име и така Адолин може и да не стигне до дуел лично с него. Но все пак ще спечели Бронята и Меча му.

— Съвсем няма да съм толкова удовлетворен. Но ще бъде приемливо. Победя ли защитника на Садеас, ще го лиша от опора. Доверието към него ще рухне.

— Ала това няма наистина да означава нещо — възрази Каладин. — Нали?

Двамата го погледнаха.

— Това е само игра. Дуел — уточни той.

— Ще бъде различно — каза Адолин.

— Не виждам защо. Вярно, можете да спечелите Бронята и Меча му, но титлата и властта му ще си останат.

— Става дума за възприятие — уточни Шалан. — Садеас е изградил съюз против краля. Внушава, че е по-силен от него. Ако загуби от защитника на краля, това вече няма да е от значение.

— Обаче си остава игра — настоя Каладин.

— Така е — отговори Адолин. Каладин не очакваше принцът да се съгласи с него. — Но това е играта на Садеас. Той е приел правилата.

Каладин се облегна и обмисли чутото. Този обичай може да е отговорът. Решението, което търся…

— Садеас беше толкова силен съюзник — със съжаление додаде Адолин. — Бях забравил неща като разгрома на Йенев.

— И какво се промени? — попита Каладин.

— Гавилар умря — тихо отговори Адолин. — Старият крал водеше татко и Садеас в една посока. — Той се приведе напред и се вгледа в бележките на Шалан, макар да не можеше да ги прочете, разбира се. — Трябва да направим така, че това да се случи, Шалан. Трябва да наденем примката на шията на тази змиорка. Блестящо. Благодаря ти.

Шалан се изчерви, прибра бележките в плик и му го даде.

— Дай ги на леля ти. Тук описвам какво съм намерила. Тя и баща ти ще са по-наясно добра ли е идеята.

Адолин взе плика и я улови за ръката. Двамата споделиха мига и направо се разтопиха. Да, Каладин все повече се убеждаваше, че жената няма да е пряка заплаха за Адолин. Ако наистина беше някаква измамница, не целеше да отнеме живота на Адолин. Само достойнството му.

Много е късно, помисли той, докато гледаше как принцът се обляга с глупава усмивка. То вече е мъртво и изгорено.

Каретата стигна Външния пазар, където мина край няколко патрулни отряда в сините униформи на Колин. Мъже от другите мостове. Службата тук беше едно от средствата на Каладин да ги обучи.

Той пръв слезе от каретата и забеляза редиците фургони за буря наблизо. Мястото беше оградено с въжета, навързани на стълбове, та да не се промъкват хора. Ала мъжете с тояги, които се облягаха по някои от стълбовете навярно вършеха по-добра работа.

— Благодаря, че ни докара, Шуте — рече Каладин и се обърна. — Отново се извинявам за флейтата, която ти…

Шутът не беше на капрата. Там седеше по-млад мъж в кафяви панталони и бяла риза, с кепе на главата. Той смутено го свали.

— Ще прощаваш, сър — рече човекът. Каладин не можа да определи откъде е изговорът му. — Добре ми плати, така си беше. Рече точно къде да стоя, та да се сменим.

— Какво става? — попита Адолин, щом слезе от каретата и вдигна поглед. — О. Шутът прави такива работи, мостови.

— Такива работи ли?

— Обича да изчезва загадъчно — отговори Адолин.

— Хич не беше загадъчно, господарю — възрази мъжът, обърна се и посочи. — Беше ей там, наблизко, дето колата спира, преди да свие. Трябваше да го чакам и сетне да подкарам тая същата кола. Трябваше да скокна горе и нищичко да не разбутам. Побягна. Кикотеше се като дете, тъй си беше.

— Просто обича да изненадва хората — уточни Адолин и помогна на Шалан да слезе. — Не му обръщай внимание.

Новият кочияш се посви, като че му беше неудобно. Каладин не го познаваше; не беше от обичайните слуги на Адолин. На връщане трябва да пътувам при него. Да го държа под око.

Шалан и Адолин се отправиха към менажерията. Каладин взе копието си от гърба на колата и ги последва, подтичвайки. После тръгна на няколко стъпки зад тях. Чу как се смеят и му се прищя да ги зашлеви.

— Олеле — обади се Сил. — От тебе се очаква да впрягаш бурите, Каладин. Не да ги носиш зад очите си.

Каладин я изгледа. Сил литна и затанцува около него като лента светлина. Намести копието на рамо и продължи да крачи.

— Какво има? — попита Сил и се настани във въздуха пред него. Накъдето и да обърнеше глава Каладин, Сил се плъзваше натам, като че стоеше на невидима лавица. Момичешката ѝ рокля трептеше в мъгла току под коленете.

— Нищо няма — тихо отвърна той. — Само се уморих да слушам тези двамата.

Сил погледна през рамо към двойката, която вървеше малко пред тях. Адолин плати на входа и врътна палец към Каладин да покаже, че плаща и за него. Важен на вид азиш с причудлива шарена шапка и засукани одежди ги подкани с махване. Посочи отделните редове клетки и уточни кои зверове къде са.

— Шалан и Адолин изглеждат щастливи — каза Сил. — Какво лошо има в това?

— Нищо — отвърна Каладин. — Стига да не се налага да ги чувам.

Сил сбърчи нос.

— Не е заради тях. Заради теб е. Кисел си. Направо мога да го вкуся.

— Да го вкусиш ли? Сил, та ти не ядеш. Съмнявам се, че имаш усещане за вкус.

— Това е сравнение. И мога да си го представя. И ти си кисел. И престани да спориш, защото аз съм права. — Сил се стрелна и увисна недалеч от Шалан и Адолин, които разглеждаха първата клетка.

Пустото му духче, рече си Каладин и отиде при двамата. Да спори човек с нея е като… хмм, да спори с вятъра.

Фургонът за буря приличаше доста на робската клетка, в която Каладин пътува до Пустите равнини, ала животното вътре като че беше доста по-добре гледано от робите. Седеше на един камък. Клетката отвътре беше измазана с крем, за да наподобява пещера. Самото животно представляваше просто буца плът с облещени очи и четири дълги пипала.

— Ооо… — продума Шалан и отвори широко очи. Като че ѝ бяха дали купчина бижута — само че това беше някакво лигаво нещо, което Каладин би очаквал да намери залепено на подметката на ботуша си.

— Това — обяви Адолин — е най-грозното нещо, което съм виждал някога. Прилича на вътрешността на бобинка. Само дето няма черупка.

— То е серпентина — осведоми го Шалан.

— Горкото. Майка му ли го е нарекла така?

Шалан го перна по рамото.

— Това е семейство.

— Значи наистина майката стои зад цялата работа.

— Семейство животни, глупчо. Въдят се повече на запад, където бурите не са толкова силни. Виждала съм малко такива. В Я Кевед има дребни серпентини, но не и като това тук. Даже не знам породата му.

Тя замълча, после мушна пръсти през пречките и стисна едно от пипалата.

Нещото тутакси се отдръпна, наду се, та да изглежда по-голямо, и заплашително вдигна зад главата си две пипала. Адолин хлъцна и дръпна Шалан.

— Той каза да не ги пипаме! А ако е отровно?

Шалан не му обърна внмание и измъкна бележник от чантата.

— Топло на допир — замърмори си тя. — Същинско топлокръвно. Очарователно. Трябва да го скицирам. — Тя хвърли поглед на табличката до клетката. — Е, това тук е безполезно.

— Какво пише? — попита Адолин.

— „Пъклен камък, уловен в Марабетия. Местните жители твърдят, че това е прероден отмъстителен дух на убито дете!“ Няма и намек за породата. Що за наука е това?

— Тук е менажерия, Шалан — разсмя се Адолин. — Докарана отдалеч да забавлява войниците и цивилните в лагерите.

И наистина, зверилникът се харесваше. Докато Шалан рисуваше, Каладин се занимаваше да наблюдава минувачите и да се старае те да стоят на разстояние. Видя всякакви хора — от перачки и десетници до офицери и дори по-горни светлооки. Зад тях носеха в паланкин една дама, която почти не поглеждаше клетките. Каква разлика с настървено рисуващата Шалан и с Адолин, който пускаше добронамерени шегички.

Каладин не отдаваше дължимото на тези двамата. Може и да не му обръщаха внимание, но не бяха преднамерено лоши с него. Бяха щастливи и доволни. Защо това го дразнеше толкова?

Най-сетне Шалан и Адолин минаха пред следващата клетка, с небесни змиорки и голямо корито с вода, където те да се топват. На змиорките не им беше толкова уютно като на „пъкления камък“ и те рядко политаха. Не беше особено интересно.

В третата клетка имаше създание, което приличаше на малък чул, ала с по-едри щипци. Шалан искаше да скицира и него, затова Каладин се подпря на клетката, загледа минувачите и заслуша как Адолин опитва да се шегува, за да забавлява годеницата си. Не го биваше твърде, но Шалан все пак се смееше.

— Бедното създание — рече Сил, кацна на пода на клетката и се вгледа в черупчестия ѝ обитател. — Що за живот е това?

— Безопасен — отговори Каладин и сви рамене. — Поне не му се налага да се тревожи за хищници. Винаги е нахранено. Съмнявам се, че една чулска твар може да иска нещо повече.

— О? — учуди се Сил. — И ти би се чувствал добре така.

— Не, разбира се. Аз не съм чулска твар. Аз съм войник.

Продължиха нататък и минаваха край клетка подир клетка. Шалан искаше да нарисува някои от животните, а за други преценяваше, че не е нужно да ги скицира веднага. Намери за най-очарователно най-странното създание — някакво шарено пиле с червени, сини и зелени пера. За тази скица Шалан извади цветни моливи. Оказа се, че преди много време е пропуснала сгодата да нарисува такова животно.

Каладин трябваше да признае, че пилето е хубаво. Как обаче оцеляваше то? Имаше черупка само най-отпред на лицето, а и не беше гъвкаво, та да се крие в пукнатините като пъкления камък. Какво правеше това пиле по време на буря?

Сил кацна на рамото на Каладин.

— Аз съм войник — повтори той съвсем тихо.

— Такъв беше.

— И такъв искам да стана отново.

— Убеден ли си?

— Почти. — Каладин скръсти ръце, опрял копието на рамото си. — Само дето… Налудничаво е, Сил. Смахнато е. Времето като мостови беше най-тежкото в живота ми. Понасяхме смърт, потисничество, унижение. А аз не мисля, че някога съм бил по-жив, отколкото бях през онези последни седмици.

В сравнение с работата му с Мост Четири, службата на прост войник — макар и високо уважаван, капитан на гвардията на Върховния принц — му се струваше еднообразна. Обикновена.

Ала да се носи по ветровете — това беше всичко друго, но не и обикновено.

— Вече си почти готов, нали? — прошепна Сил.

Той бавно кимна.

— Аха. Да. Мисля, че да.

Около следващата клетка се тълпеше множество. Даже от земята се гърчеха няколко духчета на страха. Каладин си проправи път. Не му се налагаше да отваря място — хората отстъпваха на далинаровия наследник, веднага щом го познаеха. Адолин минаваше край тях, без да погледне повторно, явно свикнал на такова почтително отношение.

Тази клетка се отличаваше от другите. Пречките бяха по-нагъсто, дървото беше подсилено. Животното вътре видимо не заслужаваше такова особено отношение. Окаяната твар лежеше със затворени очи пред някакви камъни. Ъгловатата ѝ муцуна имаше остри мандибули, като зъби, само по-страшни, и чифт дълги зъбообразни бивни, надвиснали от горната ѝ челюст. Острите шипове, които вървяха от главата по дължината на извития гръб, и яките крака на животното, подсказваха какво е то.

— Белогръб — промълви Шалан и приближи клетката.

Каладин никога не бе виждал белогръб. Помнеше един момък, мъртъв на операционната маса, и кръв навсякъде. Помнеше страх, безсилен гняв. И после — злощастие.

— Очаквах — подзе той в опит да разбере звяра — това животно да е… нещо повече.

— Не понасят добре пленничеството — обясни Шалан. — Този тук навярно би заспал, затворен в кристал, преди много време, ако му бяха позволили. Трябва да го упояват, за да отмият черупката.

— Недей да го жалиш — обади се Адолин. — Виждал съм какво могат да причинят на човек тези зверове.

— Аха — тихо отвърна Каладин.

Шалан извади принадлежностите си за рисуване. Тъкмо почна работа, и хората взеха да се отдръпват от клетката. Каладин първо помисли, че може да е заради самия звяр. Но той просто си лежеше със затворени очи и от време на време изсумтяваше през ноздри.

Не, хората се трупаха в другия край на менажерията. Каладин привлече вниманието на Адолин, после посочи. Ще проверя какво става, казваше жестът му. Адолин кимна и положи ръка на дръжката на меча си. Тоест, аз ще наглеждам тук.

Каладин припна с копие на рамо да провери какво става. За жалост, скоро съзря познато лице над множеството. Амарам беше висок мъж. Далинар стоеше до него, охраняван от неколцина от каладиновите хора, които държаха зяпачите настрани.

— … чух, че синът ми е тук — говореше Далинар на хубаво облечения съдържател на менажерията.

— Не е нужно да плащате, Сиятелни господарю! — възрази стопанинът с образован глас, подобен на онзи на Сигзил. — Вашето присъствие е голяма благословия от Вестителите за скромната ми сбирка. Както и това на видния Ваш гост.

Амарам. Носеше странно наметало. Ярко златисто жълто, с черен глиф на гърба. Клетва? Каладин не разчиташе очертанията. Но му се видя познат.

Двойното око, установи той. Знакът на…

— Истина ли е? — попита собственикът, докато оглеждаше Амарам. — Из лагерите вървят най-интригуващи слухове…

Далинар шумно въздъхна.

— Щяхме да го обявим на празненството довечера, ала доколкото Амарам настоява да носи наметалото, струва ми се, че е нужно да го кажа. Под напътствията на краля, аз наредих Сияйните рицари да бъдат основани отново. Нека се заговори за това из лагерите. Древните клетви бяха изречени пак — първо от Сиятелния господар Амарам, по моя молба. Сияйните рицари бяха възстановени и той стои начело.

56 Белогръб на свобода

— Амарам очевидно не притежава никакви способности на Повелител на Стихиите — тихо рече Сигзил, който стоеше до Каладин.

По-напред Далинар, Навани, кралят и Амарам слязоха от каретата си. Пред тях се намираше арената за дуели, едно от многото прилични на кратери образувания, които обграждаха Пустите равнини. Беше доста по-малка от арените в лагерите. Местата за зрителите бяха наредени стъпаловидно.

Заради присъствието на Далинар и краля, без при това да се броят Навани и двамата далинарови синове, Каладин доведе всички телопазители, които смогна. Включи и хора от Мост Седемнадесет и Мост Две. Те стояха гордо, вдигнали високо копията си, видимо въодушевени от това, че за пръв път им поверяват тази служба. Общо Каладин разполагаше с четиридесетима войници.

А нападнеше ли Убиецът в бяло, ни един от тях нямаше да струва колкото дъждовна капка.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Каладин и кимна по посока на Амарам, който продължаваше да носи златисто жълтото наметало със знака на Сияйните рицари. — Аз не съм разкривал никому способностите си. Трябва да има и други, които се обучават като мен. В името на Бурите, Сил почти се закле, че има.

— Ако притежаваше способности, щеше да ги покаже — възрази Сигзил. — Становете са наводнени от слухове. Половината от хората намират, че онова, което Далинар прави, е богохулно и глупаво. Другата половина не са решили още. Ако Амарам покаже някакви умения на Повелител на Стихиите, този ход на Сиятелния господар Далинар ще изглежда много по-безопасен.

Сигзил навярно имаше право. Но… Амарам? Амарам крачеше тъй гордо и с високо вдигната глава. Каладин усети как вратът му пламва и в един миг като че можеше да вижда само Амарам. Златно наметало. Надменно лице.

Опетнен с кръв. Този мъж беше опетнен с кръв. И Каладин го каза на Далинар!

Далинар не стори нищо.

Някой друг трябваше да се заеме.

— Каладин? — обади се Сигзил.

Каладин осъзна, че е пристъпил към Амарам, стиснал здраво копието в ръце. Пое дълбоко дъх и посочи.

— Сложете хора на края на арената, ей там. Белязания и Ет са в стаята за подготовка с Адолин. Не че той ще има полза от това, когато излезе да се бие. Разположи за всеки случай още няколко в дъното на арената. По трима на всяка врата. Ще взема с мен шестима при краля. — Каладин замълча за малко и после додаде. — Нека за сигурност сложим и двама да пазят годеницата на Адолин. Тя ще се настани при Себариал.

— Ще бъде изпълнено.

— Предай на хората да бъдат съсредоточени, Сиг. Двубоят навярно ще е драматичен. Искам те да мислят за възможността да се появят убийци, а не за дуела.

— А той наистина ли ще се сражава с двама едновременно?

— Аха.

— И възможно ли е да победи?

— Не знам, пък и не ме е грижа всъщност. Работата ни е да следим за други заплахи.

Сигзил кимна и се накани да тръгва. Ала се позабави и улови Каладин за ръката.

— Можеш да се присъединиш, Кал — прошепна той. — Щом кралят възстановява Сияйните рицари, имаш оправдание да разкриеш какъв си. Далинар се старае, ала толкова много хора приемат Сияйните за някаква зла сила и забравят добрините, които те са сторили, преди да предадат човешкия род. А ако ти покажеш силите си, това би могло да промени настроенията.

Да се присъедини. Под началството на Амарам. Нямаше такава вероятност.

— Върви да предадеш заповедите ми — отвърна Каладин и махна. После се освободи от хватката на Сигзил и отърча подир краля и свитата му. Поне беше слънчево и пролетният въздух бе топъл.

Сил заподскача зад Каладин.

— Амарам те покварява — прошепна тя. — Не му позволявай.

Той стисна зъби и не отговори. Отиде при Моаш, който водеше отряда, натоварен с охраната на Сиятелната Навани — тя предпочиташе да наблюдава двубоите от подготвителните помещения долу.

Каладин донякъде се чудеше дали не би трябвало Моаш да пази само Далинар, но — Бурята да го отнесе дано — Моаш му се закле, че няма да предприема нищо повече срещу краля. Каладин му вярваше. Те бяха Мост Четири.

Ще те измъкна от това, Моаш, помисли Каладин и го дръпна настрани. Ще оправим нещата.

— Моаш — тихо продума той. — От утре те назначавам патрул.

Моаш посърна.

— Мислех, че поначало искаш да съм телопазител… — Изражението му стана по-твърдо. — Заради онова е. Което стана в кръчмата.

— Искам да проведеш патрул в дълбочина. Да се отправиш към Нови Натанан. Не те искам тук, когато ударим Гробовния и хората му.

И без това мина доста време.

— Няма да ида.

— Ще идеш и това не подлежи на…

— Онова, което те вършат, е правилно, Кал!

Каладин се свъси.

— Продължаваш да се срещаш с тях?

Моаш извърна поглед.

— Само веднъж. Да ги уверя, че си склонен да се съгласиш.

— Все пак не си се подчинил на заповедта! — рече Каладин. — Бурята да го отнесе, Моаш!

Шумът на арената се засилваше.

— Почти е време за битката — каза Моаш и издърпа ръката си от хватката на Каладин. — Можем да говорим за това по-късно.

Каладин скръцна със зъби, но за жалост Моаш имаше право. Времето не беше сега.

Трябваше да го хвана днес сутринта, помисли той. Не, това, което трябваше да направя, е да взема решение още преди дни.

Грешката си беше негова.

— Ти ще отидеш на патрула, Моаш. Няма да проявяваш неподчинение само защото си ми приятел. Тръгвай.

Моаш се отдалечи с подтичване и подбра отряда си.

Адолин коленичи до Меча си в помещението за подготовка и установи, че не знае какво да каже.

Погледна отражението си в Острието. Двама Броненосци едновременно. Дори не беше опитвал това извън тренировъчната площадка. Прочетеше ли човек някъде в историите, че някой се е сражавал с шестима наведнъж и какво ли не още, истината може би беше, че някак е успял да се справи със съперниците си един по един. С двама — ако са подготвени и внимателни — едновременно беше трудно. Не невъзможно, но наистина трудно.

— Всичко се свежда до това — продума Адолин. Трябваше да каже нещо. Такъв беше обичаят. — Нека го направим зрелищно. И после да изтрием усмивката от лицето на Садеас.

Той се изправи и освободи Меча. Излезе от тясната стая и тръгна през тунела с цветните изображения на дуелисти по стените. В следващото помещение нетърпеливо чакаше Ренарин, облечен в униформата на дома Колин — при официални случаи носеше нея, а не проклетата униформа на Мост Четири. Леля Навани тъкмо отвиваше капачето на бурканче боя, за да изпише глиф.

— Няма нужда — рече Адолин и извади един от джоба си. Изписан в синия цвят на дома Колин, глифът гласеше „превъзходство“.

Навани вдигна вежди.

— Момичето?

— Аха.

— Калиграфията е сносна — неохотно отсъди Навани.

— Тя е направо чудесна, лельо — каза Адолин. — Иска ми се да ѝ дадеш по-голяма възможност. И тя наистина иска да сподели изследванията си с теб.

— Ще видим — отговори Навани. Звучеше по-вежливо от преди по отношение на Шалан. Добър знак.

Адолин постави глифа в печката и сведе глава, докато той гореше. Молитва към Всемогъщия за подкрепа. Навярно днешните му съперници сега също горяха своите молитви. Как Всемогъщият решаваше на кого да помогне?

Не мога да повярвам, мислеше Адолин, когато вдигна глава от молитвата, че той би желал да успеят онези, които служат на Садеас, макар и непряко.

— Тревожа се — каза Навани.

— Татко смята, че планът може да проработи, а на Елокар наистина му хареса.

— Елокар може да се поддава на поривите си — отвърна Навани, скръсти ръце и загледа как останките от глифа догарят. — Условията променят нещата.

Условията — съгласувани с Релис и казани пред върховната съдийка малко по-рано — гласяха, че дуелът ще продължи до отказване, а не до счупването на определен брой части от Бронята. Това означаваше, че ако Адолин успее да победи единия съперник и го накара да се предаде, другият може да продължи да се бие.

Означаваше освен това, че не се налага Адолин да спре, докато не се убеди, че е победен.

Или докато го осакатят.

Ренарин приближи и положи ръка на рамото му.

— Мисля, че планът е добър. Можеш да се справиш.

— Ще опитат да те пречупят — намеси се Навани. — Затова настояха битката да е до отказване. Ако могат, те ще те осакатят, Адолин.

— Като на бойното поле — отговори той. — Всъщност, в този случай тяхното желание ще бъде да ме оставят жив. Ще върша по-добра работа като нагледен пример с умъртвени от Меча крака, отколкото като пепел.

Навани затвори очи и пое дълбоко дъх. Пребледня. Беше почти като майка му отново да е жива. Почти.

— Постарай се да не позволиш на Садеас да се измъкне — каза Ренарин, когато влязоха оръжейниците с Бронята. — Когато го притиснеш и го предизвикаш, той ще потърси начин да се изплъзне. Не му позволявай. Доведи го долу на пясъка и го бий здраво, братко.

— С удоволствие.

— И така, яде ли пиле? — попита Ренарин.

— Цели две чинии, с къри.

— Верижката на мама?

Адолин потърси в джоба си.

После в другия.

— Какво? — обади се Ренарин и стисна рамото на брат си.

— Бих могъл да се закълна, че я пуснах вътре.

Ренарин изруга.

— Може би е в стаята ми — каза Адолин. — В лагера. — Стига да не я беше взел и после да я беше изгубил по пътя. В името на Бурите.

Това беше просто един талисман. Не означаваше нищо. Ала Адолин взе да се поти, а Ренарин се завтече да прати човек да потърси верижката. Нямаше да се върне навреме. Адолин вече чуваше тълпата навън, засилващия се рев преди дуела. Адолин неохотно позволи на оръжейниците да започнат да го обличат в Бронята.

Докато стигнат до шлема, той вече беше възстановил ритъма си почти напълно — очакването, което беше странна смесица от тревога в стомаха и отпуснатост в мускулите. Не можеш да се биеш, ако си напрегнат. Можеш да се биеш, ако си притеснен, но не и ако си напрегнат.

Кимна на слугите, те отвориха вратите и го пуснаха да излезе на настланата с пясък арена. По възгласите Адолин можеше да разбере къде са настанени тъмнооките. За разлика от тях, при появата му светлооките се смълчаха. Добре беше, че Елокар пазеше места за тъмнооките. Адолин харесваше шума. Напомняше му за бойното поле.

А беше време, каза си той, когато не харесвах бойното поле, понеже не беше тихо като на дуел. Въпреки първоначалното си нежелание, Адолин беше станал войник.

Пристъпи в средата на арената. Другите още не бяха излезли от стаята за подготовка. Заемаш се първо с Релис, разсъждаваше Адолин. Знаеш как се дуелира. Релис предпочиташе Пълзящата позиция, бавна и настъпателна, но с внезапни бързи удари. Адолин не знаеше кого ще доведе Релис, но знаеше, че е заел и Броня, и Меч от кралските. Навярно братовчедът му искаше да опита отново, за отмъщение.

Шалан беше тук, в противоположния край на арената. Червените ѝ коси изпъкваха като кръв върху камък. Охраняваха я двама мостови. Адолин усети, че кима одобрително, и я поздрави с вдигнат юмрук. Шалан му помаха в отговор.

Адолин затанцува от крак на крак, та силата на Бронята да потече през него. Можеше да победи — даже и без верижката на мама. Трудното беше в намерението му след дуела да предизвика Садеас. И трябваше да съхрани достатъчно сили за този двубой.

Тревожно се огледа. Тук ли беше Садеас? Да. Седеше съвсем близо до татко и краля. Адолин присви очи при спомена за онзи смазващ миг, когато осъзна, че вижда как войските на Садеас се оттеглят от Кулата.

Това го съсредоточи. Дълго беше кипял заради предателството. Най-сетне беше време да направи нещо.

Вратите срещу него се отвориха.

Излязоха четирима Броненосци.

— Четирима? — възкликна Далинар и скочи на крака.

Каладин пристъпи по посока на арената. Да, всички бяха Броненосци. Влизаха на настланата с пясък арена. Единият носеше кралска Броня; другите трима бяха със свои, украсени и боядисани.

Долу върховната съдийка вдигна глава към краля.

— Какво е това? — изрева Далинар на Садеас, който седеше съвсем близо до него. Светлооките на пейките между тях или се снишиха, или избягаха, та двамата Върховни принцове се гледаха направо.

Садеас и жена му лениво се обърнаха.

— Защо питаш мене? — провикна се Садеас. — Нито един от тези не е от моите хора. Днес аз съм само зрител.

— О, не ставай досаден, Садеас — кресна Елокар. — Отлично знаеш какво става. Предполага ли се Адолин да избере двама съперници?

— Двама ли? — попита Садеас. — Кога е казано, че той трябва да се бие с двама?

— Каза го, когато обяви дуела! — викна Далинар. — Двойно неравен дуел, двама на един, съгласно с обичаите за единоборствата!

— Всъщност — отвърна Садеас — не на това се е съгласил младият Адолин. Ами аз знам от най-достоверен източник, че той рекъл на принц Релис „Ще се бия с теб и с когото доведеш.“ Не чувам тук да се определя брой и така Адолин се задължава на пълно неравен дуел, не на двоен. Релис може да доведе толкова хора, колкото пожелае. Известни са ми няколко писари, които са засвидетелствали точните думи на Адолин. Чух, че и върховната съдийка го е попитала нарочно разбира ли какво прави, и той е потвърдил.

Далинар тихо изръмжа. Каладин никога не беше чувал такъв звук от него — рев на окован звяр. Изненада се. Ала Върховният принц се удържа и рязко седна.

— Надхитри ни — рече той тихо на краля. — Отново. Ще трябва да отстъпим и да обмислим следващия си ход. Някой да предаде на Адолин да се откаже от боя.

— Убеден ли си? — попита кралят. — Ако се откаже, Адолин трябва да предаде Броните, чичо. Шест Брони, доколкото знам. Всички, които притежавате.

Каладин четеше борбата на Далинар по лицето му — свъсеното чело, поаленелите от надигащия се гняв страни, нерешителността в очите. Да се предадат? Без борба? Навярно това беше правилното решение.

Каладин се съмняваше, че той самият би могъл да го стори.

Долу, след доста време, застиналият на пясъка Адолин вдигна ръка в знак на съгласие. Съдийката обяви началото на дуела.

Аз съм малоумник. Аз съм малоумник. Прокълнат от Бурите малоумник!

Адолин побягна назад по настланата с пясък овална арена. Нужно му беше да опре гръб в стената, та да избегне възможността да го обкръжат напълно. Следователно, щеше да почне дуела без пространство за отстъпление, заключен в сандък. Притиснат.

Защо не беше говорил по-точно? Виждаше пропуските в предизвикателството, което отправи — без да съзнава, се бе съгласил на пълен неравнопоставен дуел. Трябваше определено да каже, че Релис може да доведе още един. Но не, това би било разумно. А Адолин беше проклет малоумник!

Позна Релис по Меча и Бронята, боядисана в наситено черно, и развяващия се плащ с двойката глифи на баща му. По ръста и походката личеше, че мъжът в кралската Броня наистина е Елит, братовчедът на Релис, който се връщаше за възмездие. Носеше огромен чук наместо Меч. Двамата се придвижваха предпазливо по арената, а другарите им поеха фланговете. Единият беше в оранжево, а другият — в зелено.

Адолин разпознаваше доспехите. Това бяха Абробадар, пълен Броненосец от лагера на Аладар, и… и Якамав със заетия от Релис кралски Меч.

Якамав. Приятелят на Адолин.

Адолин изруга. Тези двамата бяха сред най-добрите дуелисти в лагерите. Якамав още преди години можеше да завоюва собствен Меч, ако му бяха позволили да рискува Бронята си. А сега очевидно не бе така. Дали той и семейството му не са били подкупени с обещания за дял от плячката?

С оформящо се в ръката му Острие, Адолин отстъпи в прохладната сянка на стената около арената. Точно над него ревяха тъмнооките по определените за тях пейки. Адолин не можеше да прецени дали се вълнуваха или се ужасяваха от предстоящото. Беше дошъл тук с намерението да предостави зрелище. А хората щяха да получат тъкмо обратното. Бързо клане.

Е, сам си беше стъкнал кладата. Щом щеше да изгори на нея, поне щеше да се бори преди това.

Релис и Елит се прокрадваха все по-близо — единият в тъмносиво, другият в черно — а съюзниците им действаха по страните. Готвеха се да се държат назад в опит да накарат Адолин да се съсредоточи върху двамата пред себе си. И после щяха да го ударят по фланговете.

— Един по един, момко! — Един вик от редовете на зрителите се открояваше от останалите. Това гласът на Захел ли беше? — Не си в ъгъла!

Релис пъргаво пристъпи напред, за да изпита Адолин. Адолин умело се отдръпна във Вятърната позиция — определено най-подходящата срещу толкова много противници. Държеше Меча с две ръце пред себе си, разположен странично. Едното му стъпало беше изнесено напред.

Не си в ъгъла! Какво ли искаше да каже Захел? Разбира се, че беше в ъгъла. Само така можеше да се изправи срещу четирима. И как бе възможно да се заеме с тях един по един? Та те никога не биха го допуснали.

Релис отново пристъпи напред и накара Адолин да се промъкне край стената, съсредоточен върху него. Трябваше някак да се обърне, за да се залови с Релис, а така облеченият в оранжево Абробадар, който се движеше от другата страна, попадаше вън от полезрението му. Бурята да го отнесе дано!

— Те се боят от теб! — понесе се отново над тълпата гласът на Захел. — Виждаш ли страха в тях? Покажи им защо се боят!

Адолин се подвоуми. Релис излезе още напред и нанесе удар от Каменната позиция. Каменна, за неподвижност. После дойде Елит, който държеше чука отбранително. Те изтикваха Адолин по стената към Абробадар.

Не. Адолин пожела този дуел. Искаше го. Нямаше да се превръща в подплашен плъх.

Покажи им защо се боят.

Адолин нападна. Хвърли се напред и помете Релис с поредица удари. В това време Елит отскочи встрани, ругаейки. Двамата приличаха на мъже с копия, които бодват някой белогръб.

А този белогръб още беше на свобода.

Адолин с вик почна да удря Релис и улучи шлема и бронята на лявата му предмишница. Тя се напука. От ръката на Релис се заиздига Светлина на Бурята. Докато Елит се съвземаше, Адолин се обърна и го удари, оставяйки Релис замаян от нападението. Ударът му накара Елит да дръпне чука назад и да пресрещне с ръка, за да не допусне Мечът да среже чука на две и да го остави обезоръжен.

Ето какво искаше да каже Захел. Нападай бясно. Не им позволявай да отвърнат или да преценяват. Четирима. Ако успееше да ги застраши и да ги направи боязливи… Може би…

Адолин престана да мисли. Остави се ходът на боя да го погълне, а ударите на сърцето му да поведат ударите на меча. Елит изруга и се отдръпна. От лявото му рамо и предмишница заструи Светлина.

Адолин се обърна и удари с рамо Релис, който тъкмо възстановяваше позицията си. Хвърли черния Броненосец на земята. После с вик се обърна и челно посрещна забързалия да помага Абробадар. Адолин зае Каменна позиция и започна да стоварва Меча си отново и отново върху оръжието на Абробадар, докато не чу стенания и ругатни. Докато не усети как страхът се излъчва от мъжа в оранжево като зловоние и не видя духчетата на страха на земята.

Елит предпазливо приближи, а Релис с мъка се изправи на крака. Адолин се върна към Вятърната позиция и се завъртя с широки, плавни махове. Елит отскочи, Абробадар се запрепъва да се измъкне, опрял облечената си в ръкавица ръка о стената на арената.

Адолин се върна към Релис — той се възстановяваше добре при всичко, което го сполетя. Все пак Адолин успя да нанесе повторен удар върху гръдната броня на първенеца. Ако арената бе бойно поле, а тези съперници бяха обикновени войници, Релис щеше да е мъртъв, а Елит — осакатен. Адолин все още беше невредим.

Ала тези не бяха обикновени противници. Бяха Броненосци и вторият удар не счупи гръдната броня на Релис. Адолин се видя принуден да се обърне към Абробадар по-рано, отколкото му се щеше. Абробадар беше подготвен за свирепото нападение и беше вдигнал Меча си отбранително. Сега не се вцепени от ударите на Адолин. Понасяше ги, докато Елит и Релис заеха позиции.

Просто трябваше да…

Нещо се стовари върху Адолин в гръб.

Якамав. Адолин се бе забавил прекалено и така бе позволил на четвъртия човек — когото мислеше за свой приятел — да заеме позиция. Адолин се завъртя и се озова в облак Светлина, която се издигаше от пукнатината на Бронята на гърба му. Вдигна Меча да посрещне следващото нападение на Якамав, ала така се разкри отляво. Елит замахна и чукът му улучи Адолин отстрани. Бронята се напука и ударът извади Адолин от равновесие.

Завъртя се. Почна да се отчайва. Този път противниците му не отстъпиха. Напротив, Якамав се хвърли към него с приведена глава, без дори да замахва. Умен човек. Зелената му броня беше непокътната. Макар заради движението Адолин да стовари меча си върху гърба му, замахът го извади напълно от позицията. Адолин се препъна назад и едва не падна, когато Якамав го връхлетя. Отблъсна го настрани и успя някак да удържи Меча, ала останалите трима се намесиха. Ударите заваляха върху раменете, шлема, гръдната броня. Бурята да го отнесе. Чукът удряше тежко.

Главата на Адолин изкънтя от нечие попадение. Почти беше успял. Позволи си да се усмихне, докато го налагаха. Четирима наведнъж. А той почти бе успял.

— Предавам се — продума той приглушено зад шлема.

Продължиха да нападат. Адолин повтори по-високо.

Никой не го слушаше.

Адолин даде знак върховната съдийка да прекрати борбата, но някой натисна ръката му надолу.

Не!, помисли той и почна да се върти ужасено.

Съдийката не можа да прекрати дуела. Излезеше ли оттук жив, Адолин със сигурност щеше да бъде осакатен.

— Това е — рече Далинар, докато наблюдаваше как четиримата Броненосци се редуват да замахват към Адолин, който беше видимо объркан и едва смогваше да ги отбива. — Правилата допускат Адолин да получи помощ, доколкото другата страна има преимущество — с един човек по-малко от хората на Релис. Елокар, трябва ми твоят Меч.

— Не — отвърна Елокар. Кралят седеше под сянката със скръстени ръце. Настанените около него гледаха дуела… не, побоя, в мълчание.

— Елокар — настоя Далинар и се обърна. — Това е моят син.

— Нямаш Броня. Докато ти сложат, вече ще е твърде късно. Ако слезеш на арената, няма да спасиш Адолин. Само ще загубиш и моя Меч наред с останалите.

Далинар стисна зъби. В думите на Елокар имаше някакъв разум и той го знаеше. С Адолин беше свършено. Трябваше да сложат край на боя, а не да залагат повече.

— Би могъл да му помогнеш, нали знаеш. — Гласът на Садеас.

Далинар се извърна рязко към него.

— Обичаите не го забраняват — продължи високо Садеас, та Далинар да го чува. — Проверих, за да съм сигурен. На младия Адолин могат да помогнат не повече от двама. Тоягата, когото познавах навремето, вече щеше да е долу и да се бие с камък, щом трябва. Май ти вече не си същият човек.

Далинар пое дъх и се изправи.

— Елокар, ще платя и ще заема твоя Меч по силата на обичая за Кралския Меч. Така няма опасност да го загубиш. Ще се бия.

Елокар го улови за ръката и се надигна.

— Не ставай глупак, чичо. Чуй го само! Разбираш ли какво прави? Той очевидно иска да слезеш и да се биеш.

Далинар се извърна и погледна краля в очите. Светлозелени. Като на баща му.

— Чичо — продължи Елокар и стисна по-здраво. — Послушай ме поне веднъж. Бъди поне малко подозрителен. Защо Садеас би поискал да слезеш долу? За да има някакъв „нещастен случай“! Той иска да бъдеш премахнат, Далинар. Уверявам те, че стъпиш ли на пясъка, и четиримата начаса ще те нападнат. С Меч или без, ще си мъртъв още преди да заемеш позиция.

Далинар пухтеше. Елокар имаше право. Проклет да е, прав беше. Ала Далинар трябваше да направи нещо.

Из тълпата се надигна шум, шепот като дращене по хартия. Далинар се извърна и видя как още някой се включва в боя, излиза от помещението за подготовка, уловил Меч в треперливите си ръце, но без Броня.

Ренарин.

О, не…

Един от нападателите се раздвижи и бронираните му нозе проскърцаха по пясъка. Адолин се хвърли в тази посока и си проправи с удари пътя между другите трима. Извърна се и заотстъпва. Бронята почна да му натежава. Колко ли Светлина на Бурята беше изгубил?

Няма счупени части от Бронята, прецени той. Държеше меча си вдигнат срещу тримата, които се разпръснаха ветрилообразно, за да го атакуват. Навярно би могъл…

Не. Време беше да сложи край. Чувстваше се като глупак, но по-добре жив глупак, отколкото мъртъв. Обърна се към върховната съдийка да даде знак, че се предава. Сега тя определено можеше да го види.

— Адолин — рече Релис, настъпвайки дебнешком. Бронята му изпущаше Светлина от дребните пукнатини в гръдната част. — Не искаме да приключваме без време, нали така?

— Според теб каква слава има в подобен бой? — изплю Адолин. Държеше Меча внимателно и беше готов да даде знак. — Да не мислиш, че хората ще ви поздравят? Че победихте четирима срещу един?

— Не се бием за чест. Това е просто наказание.

Адолин изсумтя. Едва тогава забеляза нещо в другия край на арената. Ренарин в синята униформа на дома Колин насочваше потреперващ Меч към Абробадар, който пък стоеше с оръжие на рамо, сякаш нищо не го застрашава.

— Ренарин! — провикна се Адолин. — В името на Бурята! Какви ги вършиш? Връщай се…

Абробадар нападна и Ренарин парира неумело. Досега винаги се бе упражнявал в Броня, а нямаше време да му я донесат. Ударът на Абробадар едва не изби оръжието от ръцете му.

— Виж сега — заобяснява Релис и пристъпи по-близо до Адолин. — Нашият Абробадар харесва младия Ренарин и не иска да го нарани. Затова само ще заглавиква момчето, ще се поборичкат. Стига да си удържиш на думата и да се биеш добре с нас. Предай се страхливо или призови краля да прекрати боя, и мечът на Абробадар може някак да се плъзне.

Адолин усети как в него се надига ужас. Погледна върховната съдийка. Тя би могла да прекрати дуела и сама, ако прецени, че нещата са стигнали твърде далеч.

Съдийката седеше величествено на мястото си и го наблюдаваше. На Адолин му се стори, че провижда нещо зад спокойното ѝ изражение. Пипнали са я, рече си. Навярно с подкуп.

Адолин стисна Меча по-здраво и погледна отново тримата си противници.

— Гадове — прошепна той. — Якамав, как посмя да се забъркаш в това?

Якамав не отговори, а Адолин не виждаше лицето му зад зеленото забрало.

— Е? Продължаваме ли? — попита Релис.

В отговор Адолин нападна.

Далинар се добра до мястото на съдийката. То се намираше на малък подиум на няколко пръста над арената.

Сиятелната Истоу беше висока дама с посивели коси. Седеше с ръце в скута и наблюдаваше боя. Не се обърна, когато Далинар дойде при нея.

— Време е това да свърши, Истоу — рече той. — Прекрати боя. Дай победата на Релис и хората му.

Съдийката продължи да гледа право напред и да следи дуела.

— Чу ли ме? — настоя Далинар.

Тя не отговори.

— Добре. Тогава аз ще го прекратя.

— Тук аз съм Върховният принц, Далинар — продума съдийката. — На тази арена моята дума е единственият закон. Това право ми е дадено от краля. — Тя се обърна към него. — Синът ти не се е предал и не е неспособен. Условията на дуела не са изпълнени, а аз няма да го прекратя, докато това не стане. Мигар не почиташ закона?

Далинар скръцна със зъби и отново погледна арената. Ренарин се биеше с един от четиримата. Момчето почти не беше обучено да борави с Меч. Всъщност, тъкмо докато Далинар го гледаше, едното рамо на Ренарин почна да се гърчи и силно да се надига към главата му. Поредният пристъп.

Адолин се биеше с останалите трима — хвърлил се бе между тях. Сражаваше се възхитително, ала не можеше да отбива всички. Тримата го обкръжиха и удариха.

Паулдронът на лявото му рамо избухна във взрив от разтопен метал. Парченца се понесоха във въздуха и оставиха диря от дим, а основната част се плъзна върху пясъка недалеч. Така рамото на Адолин се оголи, уязвимо за Остриетата на противниците.

Моля те… Всемогъщи…

Далинар се обърна към пълните със светлооки зрители редове.

— Можете да гледате това? — викна им той. — Синовете ми се бият сами! Сред вас има Броненосци. И един ли няма да влезе в бой заедно с тях?

Огледа множеството. Кралят се взираше в краката си. А Амарам? Далинар го намери — седнал до Елокар. Погледна го в очите.

Амарам извърна поглед.

Не…

— Какво е станало с нас? — попита Далинар. — Къде е нашата чест?

— Честта е мъртва — прошепна нечий глас зад него.

Далинар се обърна и видя капитан Каладин. Не беше забелязал, че мостовият слиза по стъпалата подире му.

Каладин пое дълбоко дъх и го погледна.

— Обаче ще видя какво мога да направя. Ако работите тръгнат зле, погрижете се за моите хора.

С копие в ръка той улови ръба на стената, преметна се и скокна на пясъка долу.

57 Да убиеш вятъра

Докато гледаше как бият Адолин, Шалан се надигна на мястото си. Защо той не се предаде? Защо не се отказа?

Четирима. А тя трябваше да забележи примката. Станеше ли негова съпруга, следенето за подобни козни щеше да е нейно задължение. Сега едва бяха сгодени и тя вече го бе провалила напълно. При това днешният провал беше по нейна идея.

Адолин като че бе готов да се предаде, ала сетне по някаква причина отново се хвърли в борбата.

— Глупак — отсъди Себариал, изтегнат до нея. Палона беше от другата му страна. — Твърде надменен е, та да разбере, че е бит.

— Не — възрази Шалан. — Има нещо повече.

Очите ѝ пробягаха към бедния Ренарин, напълно смазан в опита да се бори с Броненосец.

В един съвсем кратък миг тя замисляше да слезе долу и да помогне. Чиста глупост; щеше да е по-безполезна и от Ренарин. Защо друг не им помогна? Огледа гневно насядалите алетски светлооки, включително върховния господар Амарам, за когото се предполагаше да е Сияен рицар.

Гадина.

Потресена от бързината, с която чувството се надигна у нея, Шалан отклони очи от Амарам. Не мисли за това. Е, понеже явно никой не се канеше да помага, имаше голяма вероятност двамата принцове да умрат.

— Шарка — прошепна тя, — иди и се постарай да разсееш Броненосеца, който се бие с принц Ренарин.

Не можеше да се меси в битката на Адолин, не и докато той по някаква причина беше видимо решен да продължава. Ала щеше да опита да предпази Ренарин от осакатяване, ако смогнеше.

Шарка избръмча, плъзна се от полата ѝ и плъпна по каменните пейки. Шалан го виждаше болезнено ясно, докато той се движеше на открито, но всички бяха съсредоточени върху боя.

Не се оставяй да те убият, Адолин Колин, помисли тя и пак го погледа как се сражава с тримата противници. Моля те…

Някой друг скочи върху пясъка.

Каладин се понесе през арената.

Отново, помисли той, като си спомни как се притече на помощ на Амарам много, много отдавна.

— Сега трябва да свърши по-иначе.

— Ще стане — обеща Сил, която се носеше до главата му като ивица светлина. — Повярвай ми.

Доверие. Повярва ѝ и говори с Далинар за Амарам. Мина чудесно.

Един от Броненосците — Релис, в черната броня — изпускаше Светлина от пукнатина в лявата предмишница. Хвърли поглед на приближаващия Каладин и после обърна гръб с безразличие. Релис явно не намираше, че един прост копиеносец представлява заплаха.

Каладин се усмихна и вдъхна малко Светлина. В такъв ясен ден, с ярко слънце, можеше да рискува с повече от обичайното. Никой нямаше да види. Така се надяваше.

Ускори ход и се хвърли между двама Броненосци, забивайки копието в напуканата броня на предмишницата на Релис. Онзи извика от болка, Каладин изтегли копието, ловко мина между нападателите и приближи до Адолин. Младежът в синя броня му хвърли един поглед и бързо се обърна, та да опрат гърбове.

Каладин също се обърна. Така не можеха да ги нападат в гръб.

— Какво правиш тук, мостови? — прошепна Адолин иззад шлема.

— Играя си на един от десетимата глупаци.

— Добре дошъл на веселбата — изръмжа Адолин.

— Няма да мога да пробия броните им. Ще трябва Вие да ги натрошите за мен.

Близо до тях Релис тръскаше ръка и ругаеше. Острието на каладиновото копие беше окървавено. Не много, за жалост.

— Просто разсейвай единия и го дръж далеч от мен — отвърна Адолин. — С двама мога да се справя.

— Аз… Добре.

Навярно това беше най-добрият план.

— Хвърляй по едно око на брат ми, щом можеш — продължи Адолин. — Ако положението на тримата тук се вгорчи, може да решат да го ползват като лост срещу нас.

— Слушам — отговори Каладин, после се отдели от него и отскочи настрани, щом онзи с чука — Далинар го бе нарекъл Елит — опита да нападне Адолин. Релис настъпи от другата страна и замахна, като че с намерението да съсече Каладин и да удари Адолин.

Сърцето му блъскаше, ала обучението при Захел си казваше думата. Можеше да гледа Броненосеца и да изпитва само лек ужас. Завъртя се около Релис и избегна Меча.

Релис погледна Адолин и пристъпи нататък, но Каладин се хвърли, сякаш с намерението отново да го удари в предмишницата.

Релис се върна, сетне неохотно се остави Каладин да го отвлече от боя с Адолин. Нападна бързо. Каладин вече можеше да определи позицията му — Пълзяща, стил в боя, който се отличаваше с отбранително разположение и гъвкавост.

Срещу него Релис действаше по-нападателно, но Каладин се въртеше и се измъкваше, винаги смогваше да се премести точно преди ударите. Релис заруга, после се върна към Адолин.

Каладин го удари отстрани по главата с дръжката на копието. Жалко оръжие срещу Броненосец, но ударът отново привлече вниманието на противника. Релис се обърна и замахна с Меча.

Каладин се дръпна съвсем мъничко по-късно от нужното и Мечът отряза острия връх на копието му. За напомняне. Неговата плът щеше да се противи далече по-малко. Прережеше ли онзи гръбнака му, щеше да го убие, и никаква Светлина на Бурята нямаше да го оправи.

Той предпазливо опита да отвлече Релис по-далеч от боя. Ала когато отстъпи твърде много, противникът му просто се обърна и се отправи към Адолин.

Принцът се сражаваше отчаяно с двамата си съперници, въртеше Меча напред и назад между разположените от двете му страни мъже. В името на Бурята, добър беше. Каладин никога не беше виждал от него подобно умение на тренировъчната площадка — там нищо не го бе предизвиквало толкова много. Адолин се движеше между своите замахвания с Меча и отразяваше оръжията на онзи в зелено, после на другия с чука.

Често му оставаше съвсем малко да улучи противниците си. Двама на един срещу Адолин наистина беше равнопоставен бой.

Трима явно щяха да са твърде много за него. Каладин трябваше да продължи с отклоняването на Релис. Но как? Не можеше да пробие Бронята с копие. Единствените слаби места бяха отворът за очите и малката пукнатина на предмишницата.

Трябваше да направи нещо. Релис отново се бе отправил към Адолин с вдигнато оръжие.

Каладин бързо прекоси пясъка и щом почти стигна до Релис, скочи със стъпалата към него и се Оттласна в тази посока много пъти, в бърза последователност. Толкова, колкото се осмели. И толкова, че изгори цялата си Светлина.

Макар падането му да бе съвсем кратко — да не би да се види необичайно на зрителите — той удари с такава сила, все едно падаше от много по-далеч. Краката му мачкаха Бронята и той риташе с всички сили.

През краката му мина болка като светкавица, чу как костите му пукат. Ударът хвърли черния Броненосец напред, все едно го е връхлетяла скала. Релис се просна по лице и Мечът излетя от ръцете му. После изчезна в мъгла.

Каладин се стовари със стенание на пясъка. С края на Оттласванията Светлината му се изчерпа. Без да се замисля вдъхна малко от сферите в джоба си, та да излекува краката. И двата бяха счупени, както и стъпалата.

Оздравяването сякаш трая цяла вечност. Каладин с труд се претърколи и погледна Релис. Невероятно, но каладиновото нападение беше напукало Бронята. Не в средата на гърба, където риташе, а по раменете и отстрани. Релис изпълзя, надигна се на колене и тръсна глава. Погледна Каладин с нещо като страхопочитание.

По-нататък Адолин се завъртя и нападна един от противниците си — Елит, онзи с чука — и, уловил Меча с две ръце, го стовари в гърдите му. Гръдната броня избухна в разтопена светлина. Ала за да направи това, Адолин прие удар отстрани на шлема от мъжа в зелено.

Адолин беше зле. На практика всяка част от Бронята му изпускаше Светлина. С тази бързина, Светлината скоро щеше да се изчерпи и Бронята да стане прекалено тежка за движение.

Сега, за щастие, той беше обезвредил един от противниците. Броненосецът би могъл да се бие със счупена гръдна броня, но това се смяташе крайно трудно. И наистина, докато Елит отстъпваше, крачките му бяха тромави, като че внезапно Бронята му бе станала много по-тежка.

Адолин се принуди да се заеме с втория Броненосец. В другия край на арената четвъртият човек — онзи, който се „биеше“ с Ренарин — кой знае защо размахваше меча си към земята. Вдигна очи и забеляза колко зле вървят нещата за съюзниците му, затова остави Ренарин и се завтече натам.

— Чакай — обади се Сил. — Какво е това?

Тя се понесе към Ренарин, ала Каладин не можеше да се замисля много върху поведението ѝ. Стигнеше ли оранжевият Броненосец до Адолин, принцът отново щеше да попадне в обкръжение.

Каладин с труд се изправи на крака. С благодарност установи, че те му служат; костите бяха заздравели достатъчно, та да ходи. Нападна Елит — стискаше копието в една ръка и нозете му хвърляха пясък, докато тичаше.

Елит се олюляваше към Адолин с намерението да продължи боя въпреки увредената Броня. Ала Каладин стигна пръв и избегна прибързания замах с чука. Замахна от рамото, хвана счупеното копие с две ръце и вложи в нападението всичките си сили.

Копието се стовари в уязвимите гърди на Елит с приятно хрущене. Елит зина да поеме въздух и се преви. Каладин вдигна копието, за да удари отново, ала Броненосецът вдигна треперлива ръка в знак, че ще каже нещо.

— Предавам се… — продума той слабовато.

— По-високо! — тросна се Каладин.

Елит опита, останал без дъх. Вдигнатата му ръка обаче бе достатъчна. Съдийката проговори.

— Сиятелният господар Елит излиза от сражението — някак неохотно изрече тя.

Каладин се отдалечи от свития Елит с лека стъпка. Светлината бушуваше в него. Тълпата ревеше — даже някои от светлооките вдигаха шум.

Останаха трима Броненосци. Релис вече се бе присъединил към онзи в зелено и заедно тормозеха Адолин. Оранжевият беше оставил Ренарин и им се притече на помощ.

Ренарин седна на земята и сведе глава. Мечът му бе забит пред него. Победен ли беше? Каладин не бе чул съдийката да обявява такова нещо.

Нямаше време за притеснения. Адолин отново трябваше да се бие с трима. Релис улучи шлема му и той избухна, оголвайки лицето на принца. Нямаше да удържи още дълго.

Каладин се втурна към победения Елит, който се мъчеше да изкуцука вън от арената.

— Свали шлема — викна му Каладин.

Онзи се извърна втрещен.

— Шлема ти! — кресна Каладин и вдигна копието да удари отново.

Зрителите по пейките викаха. Каладин не знаеше точно какви са правилата, но подозираше, че ако удари Елит, ще бъде принуден да напусне боя. Навярно дори да го преследват за престъпление. За щастие, не се наложи да изпълнява заканата, защото Елит свали шлема. Каладин го грабна от ръката му и хукна към Адолин.

Докато тичаше, Каладин захвърли копието и тикна ръката си в шлема. Научил беше нещо за Бронята — тя от само себе си се нагаждаше към онзи, който я носи. Надяваше се сега това да проработи и с шлема. И наистина — вътрешността се пристегна около китката му. Когато Каладин пусна, шлемът остана на мястото като някаква твърде причудлива ръкавица.

Каладин пое дълбоко дъх и измъкна ножа си. Отново беше почнал да носи нож за хвърляне, както когато беше копиеносец, преди да стане роб. Ала беше позагубил вещина. Без друго хвърлянето на нож не вършеше работа срещу тези доспехи; ножът беше жалко оръжие против Броненосци. Каладин обаче не можеше да борави с копието с една ръка. Пак нападна Релис.

Този път Релис тутакси се отдръпна. Наблюдаваше Каладин и се вардеше с Меча. Каладин поне бе успял да го разтревожи.

Настъпи напред и го накара да се изтегли. Релис се движеше лесно и се държеше на разстояние. Каладин доста се постара — налиташе и караше противника да отстъпва, като че искаше двамата да разполагат с достатъчно пространство за бой. Броненосецът щеше да приеме това с готовност — заради Меча искаше доста свободно място наоколо. Близкият бой щеше да е в изгода за Каладин с ножа му.

Ала щом се отдалечиха достатъчно, Каладин се завъртя и се понесе към Адолин и двамата му съперници. Остави нетърпеливия Релис, който се посащиса от оттеглянето.

Адолин хвърли поглед на Каладин и кимна.

Зеленият Броненосец с изненада се обърна при появата на Каладин и замахна. Каладин пресрещна удара с шлема, който беше надянал на ръката си, и го отрази. Броненосецът изсумтя изненадано. През това време Адолин се хвърли с всички сили срещу оранжевия Броненосец. Удряше с Меча отново и отново.

За кратко Адолин имаше да се справя само с един противник. Дано успееше добре да използва времето, ако и стъпките му да бяха забавени. Светлината изтичаше от Бронята му вече съвсем слабо. Краката му бяха почти неподвижни.

Зеленият пак нападна Каладин. Каладин отрази удара с шлема, който се напука и почна да изпуска Светлина. Релис се зададе от другата страна, но не отиде срещу Адолин, а се хвърли срещу Каладин.

Каладин стисна зъби и се метна настрани. Усети как Мечът минава във въздуха. Трябваше да откупи време за Адолин. Мигове. Трябваха му само мигове.

Около него задуха вятър. Сил се върна и се понесе като лента от светлина.

Каладин избегна поредния удар, после стовари своя направен от шлема щит срещу Меча на другия Броненосец и го отблъсна. Пясъкът се разхвърча, когато той отскочи назад и нечий Меч проряза земята пред него.

Вятър. Движение. Каладин се сражаваше с двама Броненосци и отбиваше ударите им с шлема. Не можеше да напада — не смееше и да опитва. Можеше само да оцелее и сякаш ветровете го тласкаха към това.

Стъпките му се направляваха от усета… а после от нещо по-дълбоко. Танцуваше между Остриетата, а хладният въздух го обгръщаше. И в един миг усети — невъзможно — че би могъл да ги избягва и със затворени очи.

Броненосците ругаеха и опитваха отново и отново. Каладин чу съдийката да казва нещо, ала бе твърде погълнат от борбата, та да ѝ обръща внимание. Тълпата ставаше все по-шумна. Каладин отскочи от един удар, после се измъкна съвсем близо от друг.

Не можеш да убиеш вятъра. Не можеш да го спреш. Хората не могат да го докоснат. Вятърът е безкраен…

И тогава Светлината му свърши.

Каладин се препъна и спря. Опита да вдъхне още, ала всичките му сфери бяха изхабени.

Шлемът, разбра той и видя, че от многобройните пукнатини се лее Светлина, а шлемът не избухва. Някак се беше захранил от неговата Светлина.

Релис нападна и Каладин едва се измъкна. Гърбът му опираше в стената на арената.

Зеленият съзря слабостта и вдигна Меча си.

Някой скочи върху гърба му.

Каладин се втрещи като видя как Адолин се бори със зеления и се е вкопчил в него. Бронята му вече почти не изпускаше Светлина — тя беше привършила. Личеше, че Адолин едва успява да се движи: по пясъка наоколо се виждаше усукана диря, която приближаваше откъм оранжевия, който лежеше поразен.

Ето какво беше казала съдийката по-рано — мъжът в оранжево се бе предал. Адолин беше победил противника си и после беше тръгнал бавно и с грамадни усилия, стъпка подир стъпка, към Каладин. Сякаш беше впрегнал сетните си сили да скочи на гърба на зеления и да го държи.

Онзи изруга и го плесна. Принцът продължи да стиска. Бронята му се беше заключила, както казваха, сиреч станала беше тежка и бе почти невъзможно да се помръдне.

Двамата се олюляха и после се катурнаха заедно.

Каладин хвърли поглед на Релис, който местеше очи от падналия зелен на оранжевия и сетне на него самия.

После се обърна и хукна през пясъка към Ренарин.

Каладин наруга и с труд тръгна подире му. Захвърли шлема. Без помощта на Светлината тялото му беше отпуснато.

— Ренарин! — викна той. — Предай се!

Момчето вдигна поглед. Бурята да го отнесе, та той беше плакал. Ранен ли беше? Не личеше да е ранен.

— Предай се! — настоя Каладин и се помъчи да тича по-бързо, като призова всяка капка сила от изцедените си и изтощени от Светлината мишци.

Момчето се съсредоточи върху Релис, който се носеше към него, ала не каза нищо. Просто освободи Меча си.

Релис се плъзна и спря. Вдигна Меча високо над главата си и го насочи към беззащитния принц. Ренарин затвори очи и вдигна глава, сякаш подлага шията си за удара.

Каладин нямаше да смогне навреме. Беше много по-бавен от един Броненосец.

За щастие, Релис се позабави, като че нямаше желание да удари Ренарин.

Каладин стигна. Релис се завъртя и замахна към него.

Каладин се плъзна на колене в пясъка и продължи още малко, докато Острието падаше. Вдигна длани и ги опря.

Улови Меча.

Вик.

Защо чуваше вик? В главата си? Това гласът на Сил ли беше?

Викът отекна вътре в Каладин. Страшният и ужасен писък го разтърси, мускулите му затрепериха. Зина да поеме дъх, пусна Меча и падна назад.

Релис изтърва оръжието си като попарен. Отстъпи и се улови за главата.

— Какво става? Какво става! Не, не съм те убил!

Извика, сякаш изпитваше силна болка, хукна през пясъка, отвори със замах вратите на помещението за подготовка и избяга вътре. Каладин чуваше как виковете на Релис отекват из коридорите дълго след като онзи изчезна.

Арената притихна.

— Върховният господар Релис Рутар — най-сетне продума съдийката с тревожен глас — прекратява участието си поради напускане на арената.

Каладин разтреперан се надигна на крака. Погледна Ренарин — момчето беше добре — после бавно прекоси арената. Дори тъмнооките зрители мълчаха. Ала Каладин знаеше, че не са чули странния вик. Чуха го само той и Релис.

Пристъпи до Адолин и зеления Броненосец.

— Стани и се бий с мене! — викна зеленият. Лежеше с лице нагоре на земята, а Адолин беше заровен под него и го държеше в хватка от борбата.

Каладин приклекна. Зеленият взе да се бори по-усърдно, когато той изрови ножа си от пясъка и притисна острието му в отвор между частите на бронята.

После зеленият остана да лежи съвършено неподвижно.

— Ще се предадеш ли? — изръмжа Каладин. — Или ще ми се наложи за втори път да убивам Броненосец?

Мълчание.

— Дано и двамата бъдете прокълнати от Бурята! — най-сетне извика зеленият иззад шлема си. — Това не беше дуел, а цирк! Боричкането е за страхливци!

Каладин натисна ножа още малко.

— Предавам се! — вдигна ръка зеленият. — Бурята да ви отнесе, предавам се!

— Сиятелният господар Якамав се предава — обяви съдийката. — Победител е Сиятелният господар Адолин.

Тъмнооките зрители нададоха радостни възгласи. Светлооките бяха вцепенени. Горе Сил се въртеше с ветровете и Каладин чувстваше радостта ѝ. Адолин пусна Якамав, който се търколи и тежко закрачи. Принцът остана да лежи във вдлъбнатината на земята. Главата и рамото му бяха голи заради строшените части от Бронята.

Смееше се.

Каладин приседна до него, докато принцът се смееше до глупост, а от очите му се лееха сълзи.

— Това беше най-нелепото нещо, което съм правил някога. Ох. Олеле. Ха! Струва ми се, че току-що спечелих три пълни Брони и два Меча, мостови. Хайде, помогни ми да смъкна доспехите.

— Оръжейникът Ви може да го направи — отвърна Каладин.

— Няма време — възрази Адолин и опита да седне. — Проклятие. Напълно е изцедена. Побързай. Помогни ми. Имам да свърша още нещо.

Да предизвика Садеас, досети се Каладин. Нали това беше целта на всичко. Бръкна под ръкавицата на Адолин и му помогна да я разкопчае. Тя не падна от само себе си, както се очакваше. Адолин наистина беше изтощил Бронята напълно.

Смъкнаха ръкавицата, после се заеха с другата. По някое време дойде и Ренарин и помогна. Каладин не го попита какво се е случило. Момчето извади няколко сфери, пъхна ги под разхлабената гръдна броня и така всички части на доспехите заработиха отново.

Работеха под рева на тълпата, докато Адолин най-сетне се освободи от Бронята и се изправи. По-напред кралят беше застанал до съдийката и беше стъпил с един крак на парапета около арената. Сведе поглед към Адолин, който му кимна.

Това е възможността на Адолин, разбра Каладин, но може да се превърне и в моята възможност.

Кралят вдигна ръце и смълча тълпата.

— Войнико и майсторе на дуелите — викна Елокар, — аз съм много доволен от постигнатото от тебе днес. От поколения Алеткар не е виждал такава борба. Ти достави голяма наслада на своя крал.

Одобрителни викове.

Бих могъл да го направя, помисли Каладин.

— Предлагам ти дар — обяви кралят и посочи Адолин, когато тълпата поутихна. — Назови онова, което искаш от мен или от кралския двор. Ще бъде твое. Нито един човек, който е наблюдавал днешния бой, не може да ти отрече това право.

Правото на Предизвикването, рече си Каладин.

Адолин затърси с поглед Садеас. Садеас беше станал от мястото си и се качваше по стъпалата да избяга. Разбрал беше.

В далечния десен край седеше Амарам в златното си наметало.

— За свой дар — провикна се Адолин над смълчаната арена — искам Правото на Предизвикване. Искам възможността да се дуелирам с Върховния принц Садеас, тук и сега, като възмездие за престъпленията, извършени от него срещу моя дом!

Садеас спря на стъпалата. През множеството премина шепот. Адолин сякаш се канеше да каже още нещо, но млъкна, когато Каладин се изправи до него.

— А като свой дар — викна той — искам Правото на предизвикване срещу убиеца Амарам! Той открадна от мен и изби другарите ми, за да прикрие стореното. Амарам ме жигоса и ме продаде в робство! Ще се бия с него тук и сега. Това е дарът, който искам!

Кралят зина.

Тълпата стана много, много тиха.

До него Адолин изстена.

Каладин не си направи труда да мисли нито за едното, нито за другото. Гледаше далеч, в очите на убиеца Амарам.

Видя в тях ужас.

Амарам се изправи, после залитна обратно. Досега не беше разбрал, не беше познал Каладин.

Тогава ти трябваше да ме убиеш, помисли Каладин. Тълпата почна да вика и да крещи.

— Арестувайте го! — изрева кралят над шумотевицата.

Отлично. Каладин се усмихна.

А после установи, че войниците идват за него, а не за Амарам.

58 Никога вече

— Елокар, капитан Каладин е мъж на честта! — кресна Далинар и посочи застаналия наблизо Каладин. — Единствен той отиде да помогне на синовете ми.

— Нали това му е работата! — тросна се кралят.

Каладин седеше на стол в покоите на Далинар в лагера и слушаше с безразличие. Не отидоха в двореца. Каладин не знаеше защо.

Тримата бяха сами.

— Той обиди един върховен господар пред целия двор — занарежда Елокар, докато крачеше край стената. — Той дръзна да предизвика човек, който стои толкова над него, че в пропастта помежду им може да се побере цяло кралство.

— Беше завладян от мига — възрази Далинар. — Бъди разумен, Елокар. Та той току-що помогна за победата над четирима Броненосци!

— На арената за дуели, където беше поканен да помага — натърти Елокар и вдигна ръце. — Продължавам да не съм съгласен с допускането тъмноок да се дуелира с Броненосец. Ако ти не ме беше възпрял… Ба! Няма да подкрепя това, чичо. Няма. Прости войници да предизвикват нашите най-висши и най-важни генерали? Това е лудост.

— Казаното от мен е вярно — прошепна Каладин.

— Не говори! — викна Елокар, спря да крачи и насочи показалец към него. — Ти провали всичко! Загубихме възможността да се разправим със Садеас!

— Адолин отправи предизвикателството — отвърна Каладин. — Нали Садеас не може да го пренебрегне.

— Не може я — кресна Елокар. — Той вече отговори!

Каладин се свъси.

— Адолин не получи възможността да определи кога да е двубоят — обясни Далинар и изгледа Каладин. — Веднага щом се измъкна от арената, Садеас прати вест, че е съгласен да се дуелира с Адолин — до една година.

Една година? Каладин усети празнота в стомаха си. Докато тази година мине, имаше възможност дуелът вече да не е от значение.

— Той се измъкна от примката — продължи Елокар и заръкомаха. — Ние се нуждаехме от онзи миг на арената, за да го заковем, да го посрамим в бой! Ти, мостови, открадна този миг.

Каладин сведе глава. Да не беше окован, щеше да се изправи срещу тях. Ала веригите студенееха около глезените и го държаха на стола.

Помнеше такива окови.

— Ето какво получаваш, чичо, когато поставяш един роб начело на нашата гвардия. В името на Бурите! Какво си мислеше? А и на мен къде ми беше умът, та ти позволих?

— Видя го как се бие — тихо продума Далинар. — Добър е.

— Бедата не е в умението му, а в дисциплината му! — кралят скръсти ръце. — Екзекуция.

Каладин рязко вдигна глава.

— Не ставай смешен — възрази Далинар и пристъпи до стола на Каладин.

— Това е наказанието за оклеветяване на върховен господар. Такъв е законът.

— Като крал, ти можеш да помилваш виновния във всяко престъпление — уточни Далинар. — Не ми казвай, че наистина искаш този мъж да увисне на въжето след онова, което стори днес.

— Би ли ме спрял? — попита Елокар.

— Не бих те подкрепил, това е сигурно.

Елокар прекоси стаята и застана точно до Далинар. За миг сякаш забравиха за Каладин.

— Аз крал ли съм?

— Разбира се.

— Но ти не се държиш с мен като с крал. Ще ти се наложи да вземеш решение за нещо, чичо. Няма повече да те оставям ти да управляваш, а аз да съм твоя марионетка.

— Аз не…

— Казвам, че момчето ще бъде екзекутирано. Какво казваш ти?

— Бих казал, че ако опиташ това, ще ме превърнеш в свой враг, Елокар.

Далинар се напрягаше.

Само опитай да ме екзекутираш…, помисли Каладин. Само опитай.

Двамата се гледаха дълго. Най-сетне Елокар отмести очи.

— Затвор.

— За колко време? — попита Далинар.

— Колкото аз кажа! — заяви кралят, махна с ръка и се отправи към изхода. Там спря и предизвикателно погледна Далинар.

— Много добре — рече Далинар.

Кралят излезе.

— Лицемер — изсъска Каладин. — Тъкмо той настояваше да ме поставите начело на неговите телохранители. И сега Ви обвинява?

Далинар въздъхна и приклекна до Каладин.

— Днес ти направи чудо. Като защити синовете ми, оправда моето доверие в теб пред целия двор. За нещастие, после захвърли всичко това.

— Той ме попита за дар! — сопна се Каладин и вдигна окованите си ръце. — Явно го получих.

— Попита Адолин. Ти знаеше с какво сме се захванали, войниче. Чу плана по време на разговора ни онази сутрин. И го провали заради собственото си дребнаво отмъщение.

— Амарам…

— Не знам откъде си си втълпил това нещо за Амарам, обаче трябва да престанеш. Проверих разказа ти, след като привлече вниманието ми към случилото се за пръв път. Седемнадесет свидетели ми казаха, че Амарам е спечелил меча си едва преди четири месеца, дълго след като ти си станал роб, както сочат документите ти.

— Лъжи.

— Седемнадесет човека — повтори Далинар. — Светлооки и тъмнооки. Освен това имам и думата на мъж, когото познавам от десетилетия. Не си прав за него, войниче. Направо грешиш.

— Ако е толкова честен — прошепна Каладин, — защо не се би той за спасяването на Вашите синове?

Далинар си замълча.

— Няма значение — продължи Каладин и отмести поглед. — Вие ще позволите на краля да ме хвърли в затвора.

— Да — отговори Далинар и се надигна. — Елокар е сприхав. Успокои ли се, аз ще те освободя. Засега ще е най-добре да разполагаш с време да размислиш.

— Трудно ще им бъде да ме принудят да вляза в затвора — тихо рече Каладин.

— Ти слушаше ли изобщо? — внезапно ревна Далинар.

Каладин се облегна в стола и се облещи, когато Далинар се приведе със зачервено лице и го улови за раменете, сякаш се канеше да го разтърси.

— Не си ли усетил какво се задава? Не си ли видял разприте в кралството? Нямаме време за това! Нямаме време за игри! Престани да се държиш като дете и започвай да се държиш като войник! Ти ще идеш в затвора, при това ще идеш с радост. Това е заповед. Вече и на заповеди ли не се подчиняваш?

— Аз… — заекна Каладин.

Далинар се изправи и разтри слепоочията си.

— Мислех, че сме пипнали Садеас. Мислех, че може би ще успеем да го лишим от опора и да спасим кралството. Сега не знам какво да правя. — Обърна се и тръгна към вратата. — Благодаря ти, че спаси синовете ми.

И остави Каладин сам в студената каменна стая.

Торол Садеас затръшна вратата на покоите си. Отиде до масата и се надвеси над нея, опрял длани на повърхността и вторачен в разреза, който беше направил със Заклеващия.

Капка пот тупна точно до тази цепнатина. Удържа се да не затрепери по целия път до своя безопасен лагер — даже успя да надене усмивка на лицето си. Не показа да е угрижен, дори когато диктуваше на жена си отговора на предизвикателството.

А през цялото време някъде в ума му един глас му се присмиваше.

Далинар. Далинар почти го надхитри. Ако това предизвикателство беше подкрепено, Садеас скоро щеше да се озове на арената срещу човек, който току-що надви не един, а четирима Броненосци.

Седна. Не търсеше вино. Виното караше човек да забравя, а Садеас не искаше да забрави това. Не биваше никога да го забравя.

Колко приятно щеше да бъде един ден да забие собствения Меч на Далинар в гърдите му. Бурята да го отнесе. И като си помислиш, че почти му беше жал за някогашния му приятел. И сега Далинар му поднесе това. Как беше станал толкова ловък?

Не, рече си Садеас. Не беше ловкост. Беше късмет. Чисто и просто късмет.

Четирима Броненосци. Как? Дори и с помощта на онзи роб, вече беше явно, че Адолин най-сетне се превръща в мъж, какъвто някога беше баща му. Това изпълваше Садеас с ужас, защото някогашният Далинар — Тоягата — бе до голяма степен силата, която обедини кралството.

А ти не искаше ли тъкмо това?, запита се Садеас. Да го пробудиш?

Не. По-дълбоката истина беше, че Садеас не искаше Далинар да се връща. Искаше да отстрани стария си приятел, при това вече от месеци, независимо дали му се щеше да си го признае, или не.

Не след дълго вратата на кабинета се отвори и вътре се промъкна Иалаи. Като го видя потънал в мисли, тя спря на прага.

— Впрегни всичките си доносници — каза Садеас и вдигна очи към тавана. — Всички съгледвачи, с които разполагаш, всички известни ти източници. Намери ми нещо, Иалаи. Нещо, с което да го раня.

Тя кимна.

— А после — продължи Садеас — ще стане време да използваме онези убийци, които ти внедри.

Трябваше да се погрижи Далинар да бъде отчаян и наранен, да е сигурен, че за останалите той ще изглежда съсипан и рухнал.

И тогава щеше да сложи край.

Не след дълго войниците дойдоха за Каладин. Войници, които той не познаваше. Държаха се почтително, докато го освобождаваха от стола, макар да оставиха белезниците на ръцете и краката му. Единият го поздрави с вдигнат юмрук — знак на уважение. Остани силен, казваше този юмрук.

Каладин сведе глава и потътри крака с тях. Водеха го през лагера, пред очите и на войници, и на писари. Сред тълпата съгледа няколко униформи на Мост Четири.

Стигна до затвора в далинаровия лагер. Тук войниците излежаваха присъди за сбивания и други престъпления. Затворът беше малка сграда с дебели стени и без прозорци.

Вътре, в едно обособено отделение, вкараха Каладин в килия с каменни стени и врата от стоманени пръти. Заключиха го и го оставиха с оковите.

Каладин приседна на каменна пейка и зачака, докато Сил най-сетне се появи.

— Това става — каза ѝ той, — когато се довериш на светлооките. Никога вече, Сил.

— Каладин…

Той затвори очи, обърна се и легна на студената каменна пейка.

Отново беше в клетка.