Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Първият намек, че елинските богове, всичките накуп, са успели да се измъкнат от Следсияние, се появи на 013.32 по Универсалното астрономическо време, когато деканът на факултет „Демонични науки“ в Адския серен университет забеляза, че един негов подчинен не се е завърнал от експедиция. Асистентът му бе докладвал, че някаква тайфа разпасани божества отвлякла изследователя, докато ръшкал из някакви стари кокали сред археологическите разкопки край планината Олимп.

Деканът се обади в подземния затвор в Лимбо, за да провери дали нещо не се е случвало напоследък.

— Здравейте. С кого разговарям?

— С Цицерон, пазач на Сектора за нежелани божества в Поправителния дом за всякакви форми на живот в Лимбо.

— Необходима ми е справка за античните гръцки богове. Нали се сещате, Зевс и компания. Все още ли са под ключ?

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че скоро имаше масово бягство. В момента са на свобода.

— Кога очаквате да ги заловят?

— Боя се, че няма да е толкова лесно. Тия древногръцки боговете са бая могъщи, нали ги знаете. Май и Ананке ще трябва да се намеси, за да успеем да ги окошарим пак.

— Благодаря ви. Пак ще се обадя.

ГЛАВА 2

— Отново в реалния Космос! — извика Феб.

— Искам да коленича и да целуна Земята… — промълви Хефест.

Първото нещо, което направиха, беше да вдигнат празненство. Завъртяха чеверме в чест на Зевс. Изпяха му „Да, той е такъв симпатяга“; имитираха шеговито надутия му, префърцунен стил. Заклаха обичайните жертвени животни и разляха кръв навсякъде, защото обикновено прислужниците, а не самите богове, вършеха мръсната работа при жертвоприношенията. Накрая се напиха и взеха да си разправят мръсни вицове.

Зевс почука по масата.

— Искам да благодаря на всички вас. Много беше любезно от ваша страна да организирате този купон в моя чест.

— Три пъти наздраве за Зевс!

— Благодаря. Благодаря. А сега да минем към нещо по-сериозно. Обмислях какво ли бихме могли да направим, след като веднъж се измъкнем от Следсияние. Говоря за всички нас заедно.

— Да правим нещо всички заедно ли? — изуми се Атина. — Че ние кога сме правили нещо всички заедно!

— Да, ама тоя път ще ни се наложи — натърти Зевс. — Последния път точно липсата на сплотеност ни докара до поражение. И ние няма да повторим тази грешка! Необходим ни е проект, по който да работим всички до един, нещо, което да допринася за общото ни благо. Научих, че най-мащабният проект, който в момента се осъществява в света, е една пиеса, която, за назидание на същия този свят, един млад демон с модерни схващания се опитва да постави. Този демон, Аззи Елвул, смята да възнагради седемте участници в своята пиеса с великолепни дарове без абсолютно никаква причина. Да сте чули някога подобно нещо?

Зевс спря, за да им даде възможност да се изкажат. Никой от боговете и богините обаче не пожела да вземе думата — седяха си в златните шезлонги и внимателно го слушаха. Зевс продължи.

— Първото нещо, което трябва да сторим, е да прекратим това мъгляво, безцелно морализиране, което ни поднасят такива парвенюта сред духовните сили като гореупоменатия демон. Нали тъкмо ние, античните богове, сме казали, че от характера на човека зависи неговата съдба? И това не е ли също толкова вярно днес, колкото е било винаги?

— Ако се включим — обади се Хермес, — на силите на Злото никак няма да им се хареса, че сме им сецнали плановете.

— Техните чувства въобще не ме вълнуват-отвърна Зевс. — Щом не им харесва, сами да се оправят.

— Но трябва ли толкоз бързо да си навличаме неприятности? — Възрази Хермес. — Няма ли да е по-добре ние д а се главим за съдници? Все ще се намери какво да отсъждаме. Между другото, вероятно ще е най-добре да си кротуваме или дори да се покрием.

— Това изобщо няма да ни свърши добра работа — пресече го Зевс. — Другите, силите на Мрака и на Светлината, ще се опитат пак да ни натикат в оня резерват Лимбо. А и къде предлагаш да се скрием? Няма такова място във Вселената. Онези, дето сега са на Власт, рано или късно ще дойдат за нас. Дайте да си караме кефа, докато имаме възможност, и да им нанесем един хубав удар по обичайния за нас начин — чрез божественото мошеничество!

Всички вдигнаха наздравица за божественото мошеничество. За тях то бе свещена доктрина.

Впериха погледи надалеч от Олимп и съзряха войската на сър Оливър да язди сред хълмиста равнина.

— За какво се разказва в тая пиеса? — поинтересува се Атина, докато наблюдаваха голямата тумба въоръжени ездачи. Към тях, изглежда, се бяха присъединили нови орди пилигрими.

— И какво ще стане, като стигнат Венеция? — попита Хермес.

— Най-свидното желание на водача им ще се сбъдне — обясни Зевс. — А сигурно по съвместителство и техните.

— Е, не можем да позволим такова нещо, нали? — настоя Атина.

Зевс се разсмя и привика боговете на ветровете — Зефир, Борей и останалите. Те профучаха по Европа, Мала Азия и отчасти по Азия и събраха де що срещнаха заблуден ветрец. Напъхаха ги в голяма кожена торба и я поднесоха на Зевс. Зевс разбърза кожените ремъци на гърлото й. Някакъв вятър западняк си подаде главата от торбата и попита:

— Ама какво става тук? Кой обикаля така и събира ветрове?

— Ние сме боговете на Древна Гърция и събираме ветрове, когато си поискаме — отряза го Зевс.

— О, извинявайте, че попитах. С какво можем да ви бъдем полезни?

— Спретнете една хубава буря.

Западният вятър изведнъж се ободри.

— Охо, буря! Това е друга работа! Мислех си, че ще поискате някой лек бриз, хората все за тях приказват.

— Хич не ми пука какво искат хората — тросна се Зевс. — Ние сме богове и искаме нещо по-драматично.

— Къде искате да я разразим тая буря? — потри прозрачни ръце западнякът.

— Арес — обърна се Зевс към бога на войната, — защо не отидеш с тия ветрове да им покажеш къде и как трябва да духат? Та като си там, можеш да насочваш и дъжда.

— С най-голямо удоволствие — съгласи се Арес. — Особено като се сетя, че това е просто още един начин за водене на война.

ГЛАВА 3

Това беше най-лошото време, сполетявало тази част на Европа Бог знае откога. Пурпурните буреносни облаци се кълбяха като подпухнали до чудовищни размери жлъчни мехури и връхлитаха, претъпкани с дъжд, който сякаш действаше по своя собствена зла воля. Вятърът издухваше пиките от ръцете на воините. Промъкваше се зад щитовете, превръщаше ги в платна и ако притежателят на щита загубеше равновесие, го издухваше на мили оттам. Навсякъде се лееше дъжд. Разбиван от вятъра на съвсем ситни капчици, които падаха с необикновена сила, той успяваше да се завре в де що имаше цепка или пукнатинка по броните и по дрехите на бойците.

Наложи се сър Оливър да крещи в ухото на помощника си, за да го чуят.

— По-добре да се подслоним някъде!

— Уви, господине, май само това ни остава. Но как да огласим заповедта? Кой ще ни чуе в тоя гръм и трясък?

— Май нещо не е както трябва — рече Оливър. — По-добре ще е да съобщим на Антонио. — Той все още наричаше Аззи така.

— Няма го никъде наоколо, господарю.

— Намери го веднага!

— Тъй вярно, господине. Но къде?

Мъжете се спогледаха, после извърнаха очи към ширналата се пред тях сива, подгизнала от дъжд равнина.

ГЛАВА 4

Зевс не се задоволи само с това да им сервира лошо Време. И той, и всичките му деца взеха да кроят планове как да обявят на човечеството, че са се завърнали.

Зевс заряза боговете за малко и тръгна да провери как я кара човечеството в момента.

Първо посети Гърция. Точно както се бе страхувал, от великите времена на Агамемнон насам силата на гръцкото оръжие се бе търкулнала стремително по нанадолнището.

Той се поогледа, за да види с какви още армии би могъл да разполага. Всички останали въоръжени сили на Европа бяха заети в един или друг конфликт. Онова, от което се нуждаеше, бяха свежи сили. Знаеше точно къде иска да ги изпрати — целеше се право в сърцето на Европа, в Италия. Искаше там да постави началото на своето ново царство. Армията му щеше да я завладее, а после щеше да застави всички да му се покланят — а онези, които не се подчинят, щеше да заплаши с война. За награда щеше да удостои войската си със слаба и коварство. Така се правеше по старому, а по старому винаги си е най-добре, особено, ако се лее кръв.

Но първо трябваше да намери пития, която да му каже къде може да намери свободна армия. Една бърза консултация с Отдела по пророкуване му помогна да разбере къде се намира в момента Делфийската пития — напоследък се правеше на миячка на чинии в някаква солунска таверна.

В Солун той си събра черните облаци в огромен мехур и му тури запушалка — да му са подръка, ако се наложи да ги използва пак. После отиде на централната агора и взе да пита за миячката пред Големите бани. Един търговец на риба му показа пътя. Зевс мина край порутения колизей, после край прогнилия хиподрум и накрая я забеляза — изхабена от грижи стара жена, която мъкнеше огромна костенурча черупка. Миячките ги използваха за кофи.

Налагаше се питиите да живеят под чужд облик и да вършат тайно пророчествата си, защото църквата не позволяваше пророчиците спокойно да си гледат занаята. Дори и притежаването на питони и други подобни змии-удушвачи беше противозаконно — смяташе се за „склонност към забранени от закона магьоснически практики в духа на старото време“. Но тази пития продължаваше да пророкува частно на приятели и на разни непокорни аристократи.

Зевс се приближи до нея, загърнат до очи в мантията си, но тя веднага го позна.

— Имам нужда от пророчество — каза й той.

— О, това е най-прекрасният ден в живота ми! — възкликна питията. — Смеех ли да се надявам, че някога ще срещна някой от старите богове лице в лице… О, само ми кажи с какво мога да ти бъда полезна.

— Искам да изпаднеш в транс и да видиш откъде мога да си намеря войска.

— С най-голяма готовност, господине. Но нали твоят син Феб е бог на пророчеството, защо просто не попиташ него?

— Не ща да питам нито Феб, нито който ще да е от тия — изсумтя Зевс. — Хич им нямам вяра. Със сигурност ти контактуваш и с други богове, не само с нас, олимпийците, нали? Какво стана с онзи, евреина, дето се мотаеше по мое време?

— Йехова претърпя доста интересни промени. Но той не участва. Остави строга заповед никой да не го безпокои.

— Ама нали има и други?

— Естествено, че има, но не знам дали идеята да ги притеснявам с въпроси е добра. Те не са като тебе, Зевсе — бог, с който всеки може да си поговори. Подли са, пък са си и чешити.

— Хич не ми пука — рече Зевс. — Питай ги. Ако един бог не може да помоли друг бог за някой съвет, не знам този свят накъде е тръгнал.

Питията го заведе в стаята си, запали свещените лаврови листа и струпа свещения коноп. Извади и разни други свещени работи и ги пръсна наоколо, после извади и своята змия от плетената кошница и я уви около раменете си. Не след дълго изпадна в транс.

Скоро забели очи и заговори с глас, който Зевс не можа да познае, ала накара космите по врата му да настръхнат.

— О, Зевсе, я вземи попрегледай монголските народи.

— Нещо друго да има? — попита Зевс.

— Край на връзката — каза питията и припадна.

След като се съвзе, Зевс я попита:

— Мислех си, че отговорите на оракула обикновено са странни и неясни… Пък този — ами той ми нареди направо какво да върша, и то по най-простия начин. Да няма някакви промени в процедурата?

— Според мен — отвърна питията — навсякъде сред висшите кръгове цари неудовлетворение от неяснотата. Тя никаква свястна работа не вършеше на никого.

Зевс напусна Солун, обвит в тъмния облак, и зави на североизток.

ГЛАВА 5

И тъй, Зевс отиде при монголите. Те тъкмо бяха завладели североизточната част на Китайската империя и вече смятаха сами себе си за непобедими. Тъй че когато Зевс пристигна с гръм и трясък, бяха готови да му тупнат като зрели круши.

Зевс намери вожда на монголите в главната му квартира.

— Ти и твоите хора сте се справили чудесно със завладяването на тази обширна земя, ама сега какво правите? Само лежите и се помайвате! Значи вие сте народ, който търси цел. Е, аз пък съм бог и си търся народ. Ами ако си обединим нуждите и вземе, та се получи нещо добро и за двете страни?

— Ти може и бог да си — отвърна му Джаготай, — ама наш бог не си. Че защо тогава да те слушам?

— Защото тъкмо това ти предлагам — да ви стана бог! Едно време им бях бог на гърците. Интересни, будни хора, ама доста ме разочароваха — аз като техен бог се опитвах единствено да им правя добро, пък те…

— И какво ни предлагаш?

И не след дълго се разчу, че монголски орди, издигнали високо знамена от опашки на якове, прииждат през карпатските проходи право към широките равнини на Фриули — Венеция Джулия, освен че препускаха и през времето право към шестнайсети век. Наложи се Зевс да използва всичката си сила и мощ, та да ги изтегли. Щеше да е по-лесно, ако ги бе пренесъл наведнъж през времето и пространството, но конете щяха много да се наплашат.

Дълго преди да пристигнат монголите, паниката вече беше заляла местното население. Навсякъде само за това се приказваше — монголите идат!

Цели фамилии яхваха конете или магаретата, или пък се товареха на волски каручки. Огромното мнозинство метна, каквото можа на гръб и утече в търсене на място, където да се спаси, далече от преследвачите — тез плосколики дяволи с тесни черни мустачки. Някои така се засилиха, че стигнаха чак до Милано. Други — до Равена. Но повечето бяха тръгнали право към Венеция. За този град се твърдеше, че бил сигурен — тъй като се намирал сред блата и лагуни, едва ли можел да бъде нападнат.

ГЛАВА 6

Монголите идеха. Бяха предприети изключителни мерки, за да се предпази Венеция. Дожът свика специална сесия на Съвета и направи някои предложения. Договориха се да прекъснат достъпа по главните мостове, които водеха право към града. После венецианците щяха да нахлуят по околните брегове и да конфискуват всички лодки, в които се побират по десет или повече войници. После щяха да откарат тези лодки в самия град или да ги потопят, ако се окажат твърде тежки.

Проблемите със защитата се усложниха и от сериозния недостиг на провизии. Обикновено потокът с хранителни стоки течеше непрекъснато — всеки ден в пристанищата на Венеция пристигаха кораби от цяла югоизточна Европа и от Близкия изток. Но бурите напоследък бяха подлудили Средиземноморието и морската търговия бе западнала. Градът вече беше минал на тънки дажби, а положението обещаваше да стане и по-лошо.

И друга заплаха бе надвиснала над венецианците — заплахата от масови пожари. Хората се опитваха да поддържат домовете си топли и сухи, но често не внимаваха, докато си палеха печките. Броят на опустошителните пожари в града бе нараснал неимоверно — досега такова нещо никой никога не беше виждал. Неизбежно плъзна и слухът, че вражи агенти ги палят нарочно. На гражданите бе наредено внимателно да следят всеки непознат и през цялото време да са нащрек за присъствието на шпиони сред самите тях.

Дъждът се лееше като непрекъснато бърборене — все едно подгизналите богове на ветровете си приказваха, а хлопащите рамки на прозорците бяха техните езици. Капчиците капеха от первази, от корнизи и въобще от де що има ръб. Вятърът докарваше отнейде още дъжд и дробеше едрите капки на ситно.

Нивото на водата постоянно се покачваше из цяла Венеция. Тя препълни каналите и се разля по площадите и по пиаците. Площад Сан Марко потъна под метър вода, а тя продължаваше да се надига. Не за първи път дъжд и наводнения връхлитаха Венеция, но засега по-лоши времена градът не беше виждал.

Силни североизточни ветрове, понесли арктически мраз, дни наред не спираха да духат и май хич нямаха и намерение да се отказват. Главният предсказвач на времето на републиката подаде оставка от добре платения си наследствен пост — така му бе опротивяло да предсказва все бедствия едно след друго. Хората се молеха на светци, на дяволи, на статуи, на каквото се сетят, надявайки се на избавление. А после — защото само това липсваше — се разчу, че из някои райони на града върлува чума. Чуваше се и че монголските орди били само на един ден път с коне, а не се знаеше колко бързо напредват.

Венецианците бяха изтощени от постоянните тревоги, изплашени от огромните войски, които се насочваха към републиката, и подозрителни дори един спрямо друг. Обичайните церемонии в чест на този или онзи светец бяха временно изоставени, в църквите денонощно се лееха молитви за спасение на града и анатеми срещу монголите. Църковните камбани не спираха да бият. Това на свой ред пръскаше из въздуха дух на отчаяна веселба.

Беше прекрасен сезон, що се отнася до баловете, маскарадите и празненствата. Карнавалът не спираше. Венеция никога не се бе веселила така. Въпреки бурите свещите в домовете на богатите горяха ярко и по всички канали се носеше музика. Хората търчаха по обливаните от дъжда улици, обвити с мантии и с домино на очите, от един купон на друг. Все едно на гордия старинен град не му беше останало нищо друго, освен да се изхвърли за последно.

Не остана незабелязано, че във всичко онова, което ставаше, се долавя нещо необикновено, нещо, което сякаш надхвърля земната логика, нещо, което намирисва на свръхестествени сили. Съдният ден май не беше далеч. Астролозите се ровеха в древни пергаменти и намираха в тях предсказания, че светът скоро ще свърши, тъкмо както го бяха подозирали и, че Четиримата конници от Апокалипсиса скоро ще преминат през пламналото небе, докато последният залез догаря.

Един ден се случи странна случка. Някакъв майстор, изпратен от градските власти да поправя нанесени от бурите повреди, открил дупка в една от дигите край Арсенала. Обаче през нея не минавала никаква вода. През отвора се изливала ослепителна жълта светлина, а от другата страна работникът забелязал силуета на нещо неописуемо. Изглеждало така, сякаш има две сенки. Човекът побягнал и разказал на хората какво е видял.

Група учени пристигна да изучава явлението. Дупката в дигата бе станала по-голяма; яркият жълт цвят беше помръкнал. Сега от дупката струеше ясно, неземно синьо, макар и през него да прозираха буреносни облаци и сивкава земя. Дупката приличаше на отвор, минаващ през всичко — и през земята, и през небето.

Учените с трепет се заеха да я изучават. Тя беше придърпала вътре в себе си малки парченца пръст и пясък от ръба. За експеримент учените подхвърлиха вътре и едно улично куче. То изчезна в мига, когато премина през невидимата равнина, преграждаща нейната повърхност.

Един от учените се произнесе:

— От научна гледна точка тази дупка явно представлява съдрано или прокъсано място в тъканта на съществуванието.

— Как тъй ще се разкъса тъканта на съществуванието? — заяде се друг.

— Това не знаем — отвърна първият. — Ала можем да заключим, че в Духовното царство става нещо изключително, нещо толкова огромно, че оказва влияние и върху нас тук долу, върху нас, които живеем върху материалната плоскост на баналното съществуване. Вече не трябва да се доверяваме дори на реалността — толкоз странен е станал животът.

Дойдоха съобщения и за други дупки в тъканта на реалността. Този феномен бе наречен Антиимаго. Навсякъде възникваха все нови и нови негови прояви — дори във вътрешния параклис на Сан Марко. Там се отвори дупка почти метър широка, която зееше косо надолу и водеше… е, никой не можеше да бъде сигурен точно накъде, без да се поразходи надолу по нея за ден-два.

Един клисар пък разказа следното странно произшествие: някакъв непознат влязъл в църквата. Имало нещо явно нечовешко в него. Нещо в ушите му или пък в странно скосените му очи… Та това същество се завъртяло из църквата, после взело да обикаля около нея, да разглежда околните сгради и да си драска някакви бележки по пергаментов свитък. Когато клисарят го попитал настоятелно какво прави, непознатият рекъл: „Само си записвам някои размери, за да мога да докладвам на другите за положението.“

— Какви други?

— Другите като мен.

— Но защо ти и твоите други се интересувате от нашите сгради?

— Ние сме условни форми на живот — отвърнал непознатият, — аз и другите като мене. Толкова сме нови, че още и име си нямаме. Сега има възможност да поемем нещата — искам да кажа, реалността — и в такъв случай да наследим онова, което ще остане след вас. Та си помислихме, че най-добре ще е да се подготвим, и сега правим проучване.

Докладът за това странно произшествие бе разследван от учени доктори по богословие и накрая те отсъдиха, че това никога не се е случвало. Официално онова, което клисарят бе видял, бе обявено за необяснима халюцинация. Но тази преценка дойде твърде късно — вредата вече бе нанесена, историята се беше разчула сред хората и те й бяха повярвали, и паниката в града се разрасна още повече.

ГЛАВА 7

Пилигримите се бяха струпали в трапезарията на странноприемницата и поддържаха огъня поред, докато чакаха следващите нареждания. Трябваше да тържествуват, да преливат от щастие, защото бяха изпълнили задачите си. Обаче проклетото лошо време ужасно омаловажаваше техните победи.

Бяха минали през много трудности, докато стигнат дотук — е, сега бяха тук и положението беше от гадно по-гадно. Изобщо не беше така, както би трябвало да бъде. И никой не го усещаше по-остро от Аззи, който се чувстваше измамен, макар и да не схващаше как така стана тая работа.

Същата Вечер, тъй както Аззи си седеше до огъня и се чудеше какво да измисли за по-нататък, на вратата на странноприемницата леко се почука.

— Претъпкано е, няма никакви места! Моля ви, вървете другаде! — извика съдържателят.

— Вътре има един човек, с когото трябва да поговоря — извика женски глас.

— Илит! — сепна се Аззи. — Ти ли си?

Той махна заповеднически на съдържателя. Онзи неохотно отвори вратата. Вятърът метна вътре няколко кошници дъжд, а след тях влезе красива чернокоса жена, чиито черти представляваха необичайна смесица от ангелско и демонично в равни части — и това наистина я правеше страшно привлекателна. Бе облечена в проста жълта рокля, цяла покрита с избродирани теменужки, а над нея — наметната с небесносиньо наметало, поръбено със сребърна ивица. Главата й бе покрита с тъмночервен шал, който й стоеше много шик.

— Аззи! — извика тя и прекоси стаята. — Добре ли си?

— Че как — отвърна Аззи. — Трогнат съм от вниманието ти. Да не би да си си променила мнението по въпроса за лекия флирт?

— Все същият стар Аззи — подсмихна се тя. — Не, дойдох тук, защото вярвам, че всичко трябва да е честно и почтено — особено що се отнася до Доброто и Злото. Та подозирам, че някой ти прави мръсно. — И тя разказа как Хермес Трисмегист я бе пленил и я бе дал на смъртен на име Уестфал. Разказа му и как я бяха затворили в кутията на Пандора и как бе избягала с помощта на Зевс.

— Знам, че смяташ Хермес за приятел — завърши Илит, — ама той май крои нещо срещу тебе. И останалите олимпийци също може да са вътре в играта.

— Че какво могат да ми направят, тъй както си седят в Следсияние?

— Да, ама вече не са там. Избягали са! И се боя, че аз съм виновна за това, макар и неволно.

— Значи те така са прецакали цялата работа — кисело се усмихна Аззи. — Пък аз си мислех, че всичкото това е работа на Михаил — нали го знаеш как не може да понася дори най-малката моя победа… Да, ама всичко това, което става, не му е по силите. Илит, някой е пуснал монголите и ги е подкарал насам!

— Не разбирам защо така олимпийците са против тебе — рече Илит. — Тях какво ги засяга, че си поставяш неморалната драма?

— Боговете имат законни права над морала — обясни Аззи. — Но над морала, който се отнася за другите, а не за самите тях. Само че според мене тая тяхна намеса се дължи на друго. Хич няма да се изненадам, ако излезе, че старите богове просто се опитват по някакъв начин да се върнат на власт.

ГЛАВА 8

Това лошо време вече просто не се издържаше. Аззи се надигна и се втренчи навън. И най-беглият оглед беше достатъчен, за да забележи, че бурите явно не идваха от един-единствен източник. Възникваха „на север“, откъдето главно идва лошото време. Да, ама какво означава север? От колко далече на север? На север от какво? И какво ли имаше там на север, та разваляше времето? Аззи реши, че ще е по-добре да я разбере тая работа и да направи нещо, ако може.

Обясни на Аретино какво смята да прави, отиде до прозореца и го отвори. Вилнеещият вятър нахлу вътре с пухтене.

— Може да е опасно! — обади се Аретино.

— Сигурно — подхвърли Аззи, разпери криле и хвръкна.

Напусна Венеция и полетя на север, за да търси онова място, откъдето идваше лошото време. Прелетя цяла Германия и се нагледа на лошо време, но всичкото то идваше от още по на север. Прекоси Северно море, мина покрай Швеция и видя, че бурите не се раждат там, а просто минават на път за другаде. Гмурна се в центъра на един ураган и той го отнесе към Финландия — на тамошните лапландци им се носеше славата, че можели да правят страшни магии за дъжд, сняг и вятър. Но където и да отидеше в тази равна, покрита със сняг и борове страна, навсякъде откриваше, че лошото време не идва „оттук“, а се домъква „отнякъде другаде“ — отнякъде много по на север.

Най-накрая стигна до покрива на света, където ветровете взеха да се изливат връз него с впечатляваща скорост и много редовно. Вятърът вилнееше над смръзналата тундра — постоянен безкраен поток, и беше толкова силен, че наподобяваше повече морска вълна, отколкото въздушно течение.

Аззи продължи да си пробива път на север, макар че целият свят явно ставаше все по-тесен и накрая свършваше в една точка. Най-накрая той стигна тая най-северна северна точка и откри там висока и стръмна ледена планина. На върха й се издигаше кула, толкова стара, че сигурно я бяха сложили там още преди на света да бе съществувало каквото и да било освен тая планина.

Най-отгоре на кулата имаше платформа, а върху нея стоеше изправен гол великан с объркани коси и твърде тайнствен израз на лицето. Натискаше огромно кожено духало, от чието гърло извираше вятър. Оттук идваха всичките ветрове на света.

Вятърът излизаше от духалото в постоянен поток и влизаше в тръбите на някаква машина с много странен вид.

Друго чудато същество седеше пред нещо като клавиатура на орган и ръцете му — с многобройни гъвкави пръсти, прилични по-скоро на пипала — танцуваха по клавишите и оформяха преминаващите през тръбите ветрове. Това бе алегорична машина — религиите създават подобни, когато се опитват да обяснят кое как става. Тя насочваше ветровете, излезли от духалото, след като са придобили форма и вид, към едно прозорче, от което започваше техният път към всички точки на земното кълбо. Особено към Венеция.

Но защо Венеция? Аззи фокусира рентгеновото си зрение. Всички демони имат такова, но малцина го използват, защото с него много трудно се работи — все едно правиш наум дълги изчисления, предимно с делене. Но щом погледна с него, Аззи забеляза, че под леда минават някакви силови линии и именно те насочват ветровете и усилват тяхната свирепост.

Да, ами дъждът? Всичко тук, най на север от север, бе сухо, хрупкаво и толкоз ново, че искреше. Нямаше ни следа от влага.

Аззи се огледа, но там нямаше никой освен великана с духалото и онзи другия, дето управляваше машината. Обърна се едновременно и към двамата:

— Драги ми господа, вие скапвате положението на едно място на Земята, където живея в момента — това аз не мога да го позволя. Имам намерение да предприема нещо по Въпроса, освен ако вие не престанете на мига!

Каза го с много храбър тон, ала нямаше представа дали би могъл да надвие тези две странни създания. Но дързостта си му беше в природата, а точно сега природата му не бе го изоставила.

Двете същества се представиха. Били въплъщения на бог Ваал. Онзи с духалото се наричаше Ваал Хадад, а другият — Ваал Карнен. Били ханаански божества, които си живеели мирно и тихо вече от хиляди години, откакто умрели и последните им почитатели. Зевс ги взел на служба — казал им, че нямало по-добри от тях, за да му стъкмят онова лошо Време, от което се нуждаел. Онези първите ветрове вече били съвсем капнали. Самият Зевс можел и да разваля, и да оправя времето, но напоследък бил твърде зает, че да се занимава с подобна досада.

Тия древни ханаански божества — въпреки лъскавите си, къдрави черни коси, носове като куки, изпъкнали очи и дръзки черти, въпреки мургавата си кожа и огромните си ръце и крака — всъщност бяха много плахи създания. Щом Аззи им каза, че бил ядосан и бил готов да им навлече много беди на главите, и двамата веднага се отказаха от работата.

— Можем да спрем вятъра — рече Ваал Хадад, — но дъждът не зависи от нас. Ние нямаме нищо общо с него. Оттук изпращаме само вятър, вятър и нищо друго.

— А знаете ли кой изпраща дъжда?

И двамата вдигнаха рамене.

— Значи той ще почака — рече Аззи. — Трябва да се връщам. Май вече е време за церемонията.

ГЛАВА 9

Аретино провери дали всичко е готово и се качи при Аззи.

Демонът беше облечен със зелен халат с избродирани по него златни дракони. Седеше набеден над един пергамент с паче перо в ръка. Дори не погледна към Вратата.

— Влез… Аретино Влезе.

— Още ли не сте се облякъл? Скъпи ми господарю, драги ми демоне, но церемонията ще започне съвсем скоро!

— Време има колкото щеш — отвърна му Аззи. — Шашнал съм се малко. Костюмът ми е в другата стая. Ела ми помогни, Аретино. Трябва да реша кого с какво да наградя. Първо — всички ли са тук?

— Тук са до един. — Аретино си наля чаша вино. Много му беше добре. Тази пиеса щеше да издигне и без това високата му репутация чак в облаците. Щеше да стане по-знаменит и от Данте, по-известен и от Вергилий, можеше пък дори и Омир да надмине. Това беше звездният миг в живота му. И когато на вратата се почука, той изобщо не подозираше, че се задават неприятности.

Влезе един таласъм. Носеше вест от Ананке.

— Иска да те види — рече вестоносецът. — Бясна е.

Палатът на Справедливостта, в който царуваше Ананке, беше с бробдингнагска архитектура12 — направен от каменни блокове, по-големи от всичките пирамиди на земята, събрани накуп. Въпреки внушителните размери неговите пропорции, както и да ги погледнеш, си бяха класически. Колоните отпред бяха по-дебели от стадо слонове. Пейзажът наоколо също бе изработен прекрасно. На добре подкастрената полянка върху червено карирано одеяло до бял белведер седеше Ананке. Пред нея бе пръснат чаен сервиз.

Този път няма как да ви опишем как изглеждаше. Както е известно, тя може да приема многобройни форми. Една от тези форми — Непредсказуемото — е онази форма, която приема, когато иска да обезкуражи ласкателите. Това е такава форма на съществуване, че съвсем буквално не се поддава на описание. Най-многото, което може да се каже, е, че Ананке не приличаше на нищо друго толкова, колкото на лизгар, направен от пара. Та точно този облик беше избрала за случая.

Веднага щом Аззи се появи пред нея, тя му заговори:

— Направо прекали с тия вълшебни коне!

— Какво искаш да кажеш?

— Предупредих те, ей, малкия! — рече Ананке. — Магията не е панацея за всичко, което ти проваля амбициите. Не можеш все с магия да си решаваш проблемите. Да си мислиш, че всичко може да тръгне по всякакъв друг начин, но не и по обичайния си начин, щото на тебе така ти е щукнало — ами че това върви срещу самата природа на нещата!

— Никога не съм те виждал в подобно състояние…

— И тебе ще те хванат бесните, ако забележиш, че целият Космос е под заплаха да се срине!

— Ама как така?!

— Твоите вълшебни коне — отвърна Ананке, — заради тях. Докато бяха само вълшебните светилници, се яд ваше, ама после, като ги докара и тия вълшебни коне, просто опъна твърде силно тъканта на достоверността.

— Каква пък е тая тъкан на достоверността? Никога не съм те чувал и да приказваш така!

— Кажи му, Ото — нареди Ананке.

Ото — дух, който по някаква причина, най-добре известна на самия него, се разхождаше обикновено в облика на тлъст застаряващ германец с тежък бял мустак и очила с дебели стъкла, излезе иззад едно дърво.

— Да не мислиш, че Вселената може да понесе да й се бъркат в работите до безкрайност? — каза той. — Ти си си играл с метамеханизмите, дето движат света, без значение знаеш ли го или не. И си им бутнал прът в колелата.

— Тоя май не вдява — обади се Ананке.

— Нещо да не се е объркало? — попита Аззи.

— Да, объркало се е, и още как. Самата природа на нещата се е объркала.

— Самата природа на нещата ли? Ама аз чак такава беля ли съм сторил?

— Много добре ме чу. Объркала се е структурата на Вселената, и то до голяма степен благодарение на тебе и на тия твои вълшебни коне. Много добре знам какво приказвам. Нали поддържам и ремонтирам Вселената и аз не знам откога.

— Никога не бях чувал, че Вселената я ремонтират! — удиви се Аззи.

— Ами като се замислиш, то си е съвсем в реда на нещата, нали така? Ако изобщо искаш да разполагаш с някаква вселена, все трябва някой да се грижи за нея — а пък оня, дето управлява тая Вселена, не може да я върши и тази работа. Ананке си има сума ти други работи, дето трябва да ги върши. А пък то и за поддръжката си трябва специалист, дето не се занимава с нищо друго. Та, значи, ти ги докара тия вълшебни коне, нали?

— Ами май че да — отвърна Аззи, — ама какво от това? Какво толкова им има на тия вълшебни коне?

— Ами използвал си твърде много коне, това им има. Наистина ли мислиш, че можеш да задръстиш пейзажа с колкото ти скимне вълшебни коне? И то само за да си осигуриш лесно обяснение за разни събития, дето прекалено те е домързяло да ги измислиш предварително? Не, любезни ми млади демоне, тоя път си я оплескал яко. Тая проклета Вселена се променя пред очите ни — след всичките тия години, дето я крепях, и никой нищо не може да направи — нито ти, нито Ананке, нито аз, нито който ще да е. Ти си освободил светкавицата на ужасния Му пъргав меч, ако схващаш за какво ти говоря, и сега Адът ще си плаща по адски. Това действителността да не ти е играчка!

— Действителността пък какво общо има с цялата работа?

— Чуй ме сега добре, драги ми младежо. Действителността е сфера от твърдо Вещество, изградена от най-различни субстанции, подредени на слоеве. Там, където един слой опира о друг, съществува потенциална слаба линия, също както на Земята. Аномалиите са онези неща, които, щом избухнат, изпращат шокови вълни по тези повърхнини. Като си използвал вълшебните коне така неграмотно, си създал точно такава бомба аномалия. Само че се случиха и разни други аномалийки. Например фактът, че старите богове успяха да избягат — та това си беше явление толкоз невъзможно, че разклати цялата Вселена!

И точно горката Венеция носи товара на космическото бедствие, дето си го забъркал ти! Тоя град е имал лошия късмет да бъде фокус на събитията и твоите действия са поставили неговата реалност под напрежение! Наводненията, монголското нашествие и чумата, която скоро ще го сполети, изобщо не са част от основната линия на венецианската история! Всъщност изобщо не е предвидено да се случат! Те са потенциални странични явления с много малки, почти несъществуващи шансове да бъдат активирани, ако нещата си вървяха нормално! Само че благодарение на тебе те бяха активирани и така цялата писмена история от онова време нататък е под заплахата от унищожение!

— Как така и бъдещето може да е заплашено от унищожение? — удиви се Аззи.

— Бъдещето трябва да го смяташ за нещо, което вече се е случило и което заплашва да се случи пак и да изтрие всичко, случило се преди. И точно това трябва да избегнем на всяка цена!

— Много работи, много нещо ще рухне — обади се Ананке. — Но първо трябва да отпратиш тия твои пилигрими да си вървят вкъщи.

Аззи трябваше да се задоволи с това. Но някъде дълбоко в ума му под морето от безпокойство се завихри малък водовъртеж. Ананке беше казала, че действията му не са в съответствие с реалността. Но какво ли беше реалността освен равновесието, договореността между Добро и Зло? Ако можеше да накара Михаил да промени тая договореност в тяхна обща полза… Само че първо трябваше да си нагледа пилигримите.