Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Аззи напусна Палата на Справедливостта, подбил опашка. В ъгълчетата на кафявите му очи проблясваше подозрителна влага. Опитваше се да свикне с мисълта, че неговата пиеса, неговата велика неморална драма, която щеше да смае всички светове, никога нямаше да бъде осъществена. Легендата — легендата на легендите, легендата за златните светилници — никога нямаше да бъде довършена. Пряката и недвусмислена заповед на Самата Ананке го задължаваше да прекъсне своите актьори по средата на действието.

Трябваше да има някакъв начин да заобиколи тази заповед. Той мрачно свърна към енергостанцията до Палата на Справедливостта и зареди заклинанието си за пътуване. Сред закусвалните наблизо откри специализиран щанд за пакетирани демонски храни и си купи един плик котешки глави по дяволски с чудесен червен съсирен сос. Трябваше да му се намира нещо за хапване за из път, докато пътува обратно към Земята. После задейства заклинанието и изведнъж се понесе сред вихъра на прозрачните воали, от които на вид е направено духовното пространство.

Докато летеше, предъвкваше котешки глави и трескаво мислеше. Въпреки върховните си усилия в трансцеденталната казуистика не виждаше никакъв начин да заобиколи нареждането на Ананке, без тя рано или късно да открие това и тогава какво щеше да му се стовари на главата… Пък и Ананке не беше единствената, от която трябваше да се страхува. Съществуваше и фактът, че е нарушил космическото равновесие, като е прекалил с количеството вълшебни коне. Ако упорстваше, равновесието можеше съвсем да се разпадне. Цялата подредба на нещата щеше да хвръкне във въздуха — всичко създадено и съществуващо щеше да бъде погълнато от белия пламък на саморазрушението. Ако това станеше, самият Космос можеше да колабира. Или поне законите на разума щяха да се преобърнат с главата надолу.

Скоро той отново се носеше над Венеция. От въздуха градът представляваше печална гледка. Покачващите се води вече бяха погълнали някои от по-ниските външни острови. Ветровете бяха стихнали, но водата толкова се бе надигнала, че площад Сан Марко вече тънеше под три метра вода. По-старите и по-паянтови сгради вече почваха да се рушат — противните вълни на прилива размиваха стария хоросан, който спояваше техните камъни и тухли.

Аззи се спусна пред къщата на Аретино и намери поета навън. Беше по риза и се опитваше да барикадира къщата си с чували пясък. Личеше си от пръв поглед, че няма смисъл. Аретино си заряза инструментите и последва Аззи в къщата, увесил нос.

На втория етаж намериха суха стая. Без да губи време, Аззи попита:

— Къде са пилигримите в момента?

— Все още са в странноприемницата.

Сега Аззи трябваше да промени всичките си планове, да събере златните светилници и да се увери, че са били върнати в замъка на Фатус в Лимбо. После трябваше да разкара пилигримите от Венеция. Ала не виждаше никаква причина да обяснява всичко това на Аретино точно сега. И той щеше да разбере заедно с останалите, че церемонията се отлага.

— Ще трябва да изведем пилигримите от Венеция — рече Аззи на Аретино. — Този град изглежда обречен — оттук наводнения, оттам монголи… Достоверен източник ми съобщи, че предстоят промени във времевата линия, по която тече последователността на събитията в световната история.

— Промяна ли? Какво искате да кажете?

— Светът преде времева линия и по нея възникват различни събития. Така, както вървят сега нещата, изглежда, Венеция ще бъде разрушена. Но този резултат е неприемлив за Ананке, тъй че времевата линия на Венеция ще бъде разцепена точно преди онзи момент, в който подхванах цялото това начинание със златните светилници. Полученото разклонение ще стане новата основна времева линия. А пък тази линия, на която се намираме в момента, ще бъде запратена в Лимбо.

— И какво ще значи това?

— Лимбовската версия на Венеция ще живее не повече от седмица — от момента, в който за първи път те помолих да напишеш пиеса, до момента, определен за тази вечер в полунощ — тогава ще пристигнат монголите, а водите ще залеят стените. Ала животът й ще трае една седмица само в известен смисъл — тази седмица непрекъснато ще се повтаря и веднага щом стигне края си, ще започва пак. Жителите на Лимбо версията на Венеция ще живеят вечно в една и съща седмица, която неизменно ще завършва в обреченост и разруха.

— Ами ако изведем пилигримите от Венеция?

— Ако ги изведем преди полунощ, те ще продължат да живеят, както са си живели, все едно всичко това никога не им се е случвало. Ще бъдат върнати в момента точно преди да ме срещнат.

— Ще имат ли някакъв спомен за случилото се?

Аззи поклати глава.

— Само ти ще го помниш, Пиетро. Опитвам се да подредя така нещата, че да можеш да напишеш своята пиеса въз основа на нашето начинание.

— Разбирам — рече Аретино. — Е, всичко това ми идва малко неочаквано… Не знам дали ще им хареса.

— Няма защо да им харесва — вдигна Аззи рамене. — Просто трябва да го направят. Или да си понесат последствията, ако не са съгласни.

— Ще се опитам да ги накарам да го разберат.

— Направи го, най-прекрасни ми Пиетро. Ще се срещнем пред църквата.

— Къде отивате?

— Имам и една друга идея — присви вежди Аззи, — дето може и да спаси цялата работа.

ГЛАВА 2

Аззи бързо премина през Птолемеевата система от кристални сфери и звезди, прикрепени към неизменните си орбити. Гледката на звездите, методично обикалящи по орбитите си, и неподвижно фиксираните равнини на съществуване, винаги го ободряваше. Забърза и накрая стигна Портата за гости, през която се влизаше в Рая. Това е единственият вход, който би трябвало да използват външните посетители, и всеки, човек или дявол, който се опита да влезе през някой от ангелските входове, го заплашва тежка глоба.

Портата за гости наистина си беше порта — бронзова порта с мраморни основи, трийсет метра висока. До нея се стигаше, като се премине през гъмжило от рунтави бели облачета, а във въздуха се носеха ангелски гласчета, пеещи алилуя. Пред портата имаше маса и стол от махагон, а на стола седеше застаряващ, доста плешив мъж с дълга бяла брада, увит в бял сатенен чаршаф. На гърдите му бе закачена табелка с име: „СВ. ЗАХАРИЙ, НА ВАШИТЕ УСЛУГИ. СВЕЩЕН ВИ ДЕН.“ Аззи не го познаваше. Обикновено стоварваха тия задължения на по-маловажните светии.

— С какво мога да ви бъда полезен? — усмихна му се Захарий.

— Трябва да се срещна с архангел Михаил.

— Той очаква ли ви? Има ли ви в списъка на посетителите?

— Съмнявам се. Изобщо не знае, че ще идвам.

— В такъв случай, драги ми господине, много се страхувам, че…

— Виж какво — прекъсна го Аззи, — работата е спешна. Просто му съобщи за мен. Ще ти е благодарен.

Като си мърмореше под нос, св. Захарий се приближи до една златна тръба, която се виеше надолу по бронзовата врата. Каза в нея няколко думи и зачака, като си тананикаше. След малко отсреща се обадиха.

— Сигурен ли сте? Ама то така не е много редно… Да… Да, разбира се, господине. Влизайте — измърмори Захарий и отвори малка дървена врата в основата на голямата бронзова порта.

Аззи влезе и премина през райската зелена ливада с пръснатите по нея сгради. Скоро стигна до сградата с канцеларии в Западен Рай. Михаил го чакаше на стълбите.

Въведе го в канцеларията си и му сипа чаша вино. В Рая правеха най-доброто вино — ала трябва ли ти добро уиски, налага се да прескочиш до Ада. Побъбриха си. После Михаил попита Аззи за какво е дошъл.

— Предлагам ти сделка — рече Аззи.

— Сделка ли? Каква сделка?

— Разбра ли, че Ананке ми заповяда да прекратя пиесата? Моята неморална драма?

Михаил го погледна и се ухили.

— А, сетила се е най-после! Добрата стара Ананке!

— Така ли мислиш? — студено рече Аззи.

— Да, наистина — отвърна Михаил. — Макар и да се предполага, че тя е над Доброто и над Злото и че и двете са й безразлични, много се радвам да науча, че знае от коя страна на филията трябва да й е намазан моралът.

— Предлагам ти сделка — повтори Аззи.

— Искаш да ти помогна да се противопоставиш на Ананке?

— Точно така.

— Направо ме слиса. Че защо да сключвам сделка с тебе? Ананке ти е наредила да престанеш с тая своя неморална пиеса — е, на мене точно така ми харесва!

— Дали онова, което чувам, е гласът на засегнатия личен интерес?

Михаил се усмихна.

— О, може би. Малко. Наистина доста се дразня от тия твои изпълнения. Ала решението ми да спра пиесата ти не е на лична основа. Мое задължение е да спра тая вредна пиеса, която искаше да поставиш. Толкова е просто.

— Това може да ти се стори забавно — каза Аззи, — ама работата е много по-сериозна, отколкото си мислиш.

— За кого?

— Ами за тебе, разбира се.

— Е как така? Ананке е направила точно онова, което ние искаме!

— Да, ама точно това, че изобщо е направила нещо, е лошата новина.

Михаил подскочи на стола си.

— Откъде го разбра?

— Откога Ананке се интересува от ежедневните дребни начинанийца в нашата борба — между тебе и мене, между Мрака и Светлината?

— Това е първият случай на нейна пряка намеса, за който се сещам — призна си Михаил. — За какво намекваш?

— Приемаш ли Ананке за свой съдник? — настоя Аззи.

— Разбира се, че не! Тя няма нищо общо с решенията кое е Добро, кое е Зло. Нейната работа в управлението на Космоса е да създава образци, не правила.

— Да, ама ето ти на, почнала е да създава точно правила. Забрани ми да си поставям пиесата.

Михаил се усмихна.

— Не мога да го приема сериозно!

— Щеше да го приемеш, ако бяха спрели твоя пиеса. Усмивката на Михаил замръзна.

— Ама тя не спира моя пиеса.

— Е, този път не. Но ако приемеш като прецедент това, че Ананке може да определя правилата за Злото, ако вземе, че започне да определя правила и за Доброто, как ще го оспориш?

Михаил се намуси. Изправи се и взе да кръстосва стаята с бързи крачки. Най-накрая спря и се обърна към Аззи.

— Прав си. Това, че ти е спряла пиесата — макар и толкоз благодатно за нас, твоите противници, — въпреки всичко си е престъпване на правилата, които управляват всички нас. Как смее?!

Точно в този момент камбанката на вратата дрънна. Михаил направи нетърпелив жест и тя се отвори.

— Бабриел! Чудесно! Тъкмо щях да пращам да те викат!

— Нося ви вест — съобщи Бабриел.

— Ще почака — прекъсна го Михаил. — Току-що разбрах, че Ананке ни е нагазила в периметъра, тъй да се каже. Трябва веднага да говоря с Гавраил и с още двама-трима.

— Да, господине. И те искат да говорят с вас.

— Така ли?

— Точно затова ви викат, господине.

— Те ли ме викат? Ама какво искат?

— Не ми казаха, господине.

— Изчакайте ме тук.

— Аз ли, господине?

— И двамата! — И Михаил се втурна навън.

Скоро Михаил се върна. Изглеждаше потиснат и не смееше да погледне Аззи в очите.

— Боя се, че няма да ми се позволи да се намесвам в тая работа с Ананке.

— Ами онова, което ти изтъкнах? За потенциалната заплаха над собствената ви сила?

— Боя се, че не това е най-важното…

— Ами кое?

— Да се съхрани Космосът — отвърна Михаил. — Космосът бил в опасност — така ми каза Върховният съвет.

— Михаиле, тук става въпрос за свободата — поде Аззи. — Свободата, Доброто и Злото да действат така, както им диктува разумът, над който властват единствено природните закони, а не преценките на Ананке.

— И на мене не ми харесва — сподели Михаил, — ама това е положението. Откажи се от твоята пиеса, Аззи. Прецакаха те и те отхвърлиха. Съмнявам се дори, че собственият ти Съвет на Злото ще те подкрепи.

— Чакай, чакай, ще видим — рече Аззи и изчезна с гръм и трясък.

ГЛАВА 3

Когато Аззи се завърна във Венеция, пилигримите все още бяха в странноприемницата. Родриго и Кресилда седяха заедно в един ъгъл. Макар че не си говореха, всеки от тях тук бе единственият, подхождащ на другия по ранг достатъчно, че да не се чувства неудобно. Както обикновено, Корнглоу и Леонор напълно бяха забравили, че край тях има и други хора. Пъс и Куентин си играеха на „котешка люлка“ с един конец. Майка Джоана бе подхванала някаква плетка, а сър Оливър усърдно лъскаше инкрустираната със скъпоценни камъни дръжка на парадния си меч — смяташе да си го опаше за церемонията.

Аззи започна доста енергично.

— Боя се, че имаме малък проблем. Искат да прекратим нашата пиеса. Но позволете ми да ви благодаря за всичко, което направихте. Справихте се с вашите светилници изключително добре.

— Антонио, ама какво става? — подскочи сър Оливър. — Ще ни се сбъдват ли желанията или не? Вече съм си подготвил речта! Крайно време е да започваме!

Другите Взеха да свиркат. Аззи Вдигна ръка.

— Не знам как да ви го кажа, но възможно най-висшата инстанция ми заповяда да прекратя постановката. Церемония със златни светилници няма да има.

— Ама какво не е наред? — обади се майка Джоана.

— Престъпили сме някакъв тъп вехт природен закон!

Майка Джоана явно се озадачи.

— Ама хората постоянно престъпват природните закони! И какво?

— Обикновено няма никакво значение — кимна Аззи. — Само че този път се боя, че са ни хванали. Казаха ми, че съм твърде прекалил, като съм използвал вълшебни коне.

— За това със сигурност можем да се погрижим и после — намеси се сър Оливър. — в момента нямаме търпение да продължим.

— И аз нямам търпение — рече Аззи, — но, уви, не може да го бъде. Сега Аретино ще мине между вас и ще събере светилниците.

Аретино с начумерена физиономия мина и събра свещниците, които те неохотно му подаваха.

— Трябва да се махаме оттук — продължи Аззи. — Венеция е обречена. Трябва да тръгваме, и то веднага.

— Толкова скоро?! — възкликна майка Джоана. — Още не съм и започнала да обикалям знаменитите гробници на светци!

— Ако не искаш и твоята гробница да е тук, ще правиш, каквото ти казвам! — избухна Аззи. — Всички вие трябва да последвате Аретино. Пиетро, чу ли ме? Трябва да изведем тези хора отвъд островите на Венеция!

— По-лесно е да го кажеш, отколкото да го направиш — измърмори Аретино. — Но нищо, ще се справя.

Той сложи събраните в наръч свещници в един ъгъл до олтара.

— Ами сега какво да правя с тях?

Аззи тъкмо се гласеше да отговори, когато някой го дръпна за ръкава. Погледна надолу. Беше Куентин, а до него стоеше Пъс.

— Моля ви, сър — каза Куентин. — Научил съм си всички думички за церемонията наизуст! Пъс и аз заедно ги измислихме. И двамата сме си ги научили!

— Много хубаво, деца.

— И няма ли да имаме възможност да си ги кажем?

— По-късно ще ми ги кажете. Когато вече съм ви завел далече от Венеция и сме в безопасност.

— Ама, сър, то няма да е същото. Научили сме си ги за церемонията.

Аззи се намръщи.

— Никаква церемония няма да има.

— Някой от нас да не би да е направил нещо лошо? — попита Куентин.

— Не, изобщо не е това…

— Значи пиесата е била лоша?

— Не! — кресна Аззи. — Пиесата въобще не е лоша! Всички вие играхте себе си — а това е възможно най-добрата роля!

— Щом като пиесата не е лоша — продължи Куентин, — пък и ние нищо лошо не сме направили, защо не можем да я довършим?

Аззи си отбори устата, ала тъкмо да каже нещо, и се разколеба. Спомни си как като млад презираше всякаква власт и следваше своите собствени грях и добродетел, своите собствени гордост и воля, накъдето и да го водеха те. Е, оттогава много се беше променил. Сега го командваше някаква си жена — а пък той й се подчиняваше! Е, вярно, Ананке не беше точно жена, по-скоро беше нещо като мъгляв, ала властен божествен принцип с гърди. Страшната й сянка неизменно висеше над всичко — властна, ала далечна. Ама ето ти на, взе и наруши правилото, установено още в Самото Начало — да не се намесва в работите на Доброто и Злото. И кого да си избере, та зарад него да го наруши? Аззи Елвул!

— Мило дете — рече Аззи, — ако проведем церемонията, това може да означава смърт за всички нас!

— Ами то ние всички все някога ще умрем, сър — отвърна Куентин. Аззи се вгледа в него — момчето притежаваше наглостта на демон и хладнокръвието на светец. И какво му оставаше на Аззи?

— Добре, момчето ми — кимна той. — Навих се. Хей, всички! Вземайте си светилниците и заемайте местата си на сцената пред бара!

— Значи ще я изкарате докрай! — радостно извика Аретино. — Много, много съм ви благодарен, господине. Че иначе какъв край щеше да има пиесата, която възнамерявам да напиша върху този материал?

— Ами сега ще има за какво да пишеш — кимна Аззи. — Оркестърът в оркестровата яма ли е вече?

Точно там си беше, в много добро настроение при това, защото Аретино им беше платил тройно, за да висят там и да чакат Аззи, пък и защото градът беше толкоз наводнен, че никакви други концерти не се предвиждаха.

Оркестърът засвири гръмко. Аззи махна с ръка.

Церемонията започна.

ГЛАВА 4

Церемонията беше страшно помпозна и натруфена — и демоните, и ренесансовите хора ги обичаха точно такива. За беда публика не се виждаше — това си беше тяхна частна работа. Но въпреки това беше много впечатляващо — там, в странноприемницата, която инак пустееше, а дъждът удряше по покрива като чук.

Пилигримите преминаха в шествие през стаята, всичките до един облекли най-хубавите си празнични дрехи. Носеха свещниците, които си взеха обратно от Аретино. Преминаха по пътеката и се покачиха на сцената. Аззи — сега ръководител церемония — ги представи един по един и произнесе за всекиго кратка похвална реч.

Взеха да стават странни неща. Завесите заплющяха. Ветровете нададоха непоносим вой. Остър неземен мирис изпълни пространството. Най-шумно се обаждаше някакъв вятър, който звучеше досущ като изтерзана душа, която се опитва да влезе вътре.

— Никога не съм чувал вятър да вие така — рече Аретино.

— Не е вятър — отвърна Аззи.

— Моля?!

Ала Аззи отказа да се задълбочава по въпроса. Той знаеше какво да очаква, чуе ли нещо подобно: посещение. Твърде често му се бе случвало, че сега да се заблуди. Повя неземен хлад и отвсякъде заприиждаха странни топуркащи звуци.

Аззи страшно се надяваше тази нова сила, каквато ще да беше тя, да поизчака малко с появяването си. Май че трудно си намираше пътя насам. И най-дяволското в цялата работа беше, че Аззи нямаше представа кой е тръгнал да го преследва. Положението беше доста необикновено — демон да бъде преследван от нещо, което по всяка вероятност беше призрак. Аззи си представи какво му предстои — ширналата се бездна на безумието, която сега заплашваше да погълне крехките постройки на логиката и причинно-следствените връзки, а те, както изглеждаше, можеха да се разпаднат и при най-лекото движение.

След речите идеше ред на кратка, изискана интерлюдия, включваща изпълнения на местния хор на момчетата, звезди в цяла Европа, който Аретино бе наел за случая. Някои си помислиха, че самият свети Григорий се опитва да се вмъкне в облика на призрак, защото до вратата взе да се материализира някаква дълга, кльощава сянка. Ала каквото и да беше това, май материализацията не му се удаде и то се разсея, преди да успее да се материализира изцяло. Церемонията продължи.

После участниците поставиха свещниците на олтара и ги запалиха. Аззи ги поздрави с нова кратка реч, като започна с основната идея на пиесата си — изтъкна, че те са се справили чудесно, като просто са следвали естествените си склонности. Бяха спечелили благоволението на съдбата почти без да полагат усилия и това благоволение по никакъв начин не зависеше нито от добър характер, нито от славни дела. Точно обратното — късметът е неутрално качество и може да сполети всеки. „Като доказателство за това — завърши Аззи — ето ги моите седем участници. Всички те тази вечер ще спечелят златни награди единствено заради това, че те — това са си те, с всичките си несъвършенства.“

Докато Аззи говореше, Аретино седеше на първия ред и усилено си записваше. Вече бе замислил пиесата, която би могъл да сътвори от този материал. Той, Аззи, много хубаво си мислеше, че ще е достатъчно да спретне нещо като божествена комедия, ама то това не беше изкуство. За да направиш нещо наистина добро, трябва да седнеш и да го напишеш, а не да импровизираш. И Аретино смяташе да направи точно това.

Той толкова усърдно си водеше записки, та се усети, че церемонията е свършила, чак когато пилигримите го наобиколиха, взеха да го тупат по гърба и да го питат как са му се харесали техните речи. Аретино потисна естествената си язвителност и каза на всички, че са били много добри.

— А сега — рече Аззи — време е да се махаме оттук. Светилниците вече няма да ви трябват. Струпайте ги ей в онзи ъгъл там, а аз ще сътворя едно дребно чудо и ще ги пратя обратно в Лимбо. Аретино, готов ли си да изведеш тези хора там, където ще са в безопасност?

— Тъй вярно! — отвърна Аретино. — Ако е възможно да напуснем тоя остров, ще намеря начин. Вие няма ли да ни придружите?

— Имам такова намерение — отвърна Аззи, — ала мога да се забавя по пътя поради обстоятелства, над които нямам власт. Ако това се случи, знаеш си работата, Пиетро. Заведи тези хора на безопасно място!

— Ами вие?

— Ще направя каквото мога, за да остана жив. Ние, демоните, сме изключителни майстори, що се отнася до това, да си гледаме собствения интерес.

И Аззи, Аретино и групичката пилигрими поеха в бурната нощ, онази нощ, в която обречеността се стовари над Венеция.

ГЛАВА 5

Те излязоха от странноприемницата и се впуснаха навън, в бурята. Улиците бяха изпълнени с хора, които се опитваха да избягат от града. Водата стигаше вече до кръста и още се надигаше. Аретино беше взел със себе си сума ти пари, за да подкупи лодкарите, ала лодкари нямаше. Бяха изоставили всички пристанища по Канале Гранде още преди часове.

— Не знам какво да правя — призна Аретино на Аззи. — Май всички лодки до една в тоя град са или потопени, или вече наети.

— Останал ни е още един начин да ги измъкнем — отвърна му Аззи. — Без съмнение той ще предизвика още някоя аномалия, за която пак мен ще набедят, ама все пак дай да опитаме. Трябва да намерим Харон. Лодката му винаги се навърта покрай такива места, дето е пълно с мъртви и умиращи. Той е страхотен познавач на мащабните трагедии.

— Самият Харон? Онзи от гръцките митове? Тук?

— Че къде другаде да е. Кой знае как го направи, ама продължи да прекарва хората през оная река и по време на цялата християнска ера. То и това си е аномалия, ама тоя път няма как мен да изкарат виновен.

— Ама дали ще качи живи хора? Мислех си, че лодката на Харон качва само от ония, другите…

— Доста добре го познавам. Работили сме заедно. Мисля, че ще направи изключение. Случаят е спешен, а пък той обича такива работи.

— Ама къде да го търсим?

Аззи ги поведе точно накъдето трябваше. Аретино поиска да узнае защо толкова са се разбързали да измъкнат пилигримите.

— Ама толкова зле ли е наистина?

— И още как. Крушението на Венеция е само началото — то ще отбележи рухването на Вселената! И в Коперниковата, и в Птолемеевата система положението е доста мъчно и навсякъде изникват признаци на аномален шок. По улиците вече не можеш се размина от какви ли не чудеса. Бизнесът повсеместно е западнал, а дори и любовта е принудена да си кротува.

— Не разбирам — отвърна Аретино. — Каква е тая експлозия на аномалии? Какво ще стане? Как ще ни се разкрие тази катастрофа? По какво ще я познаем?

— Ще я познаеш, дума да няма — отвърна Аззи. — Изведнъж ходът на живота съвсем ще се обърка. Причините и следствията ще изгубят всякаква връзка помежду си. Изводите вече няма послушно да произтичат от своите предпоставки. Както ти казах, реалността ще се раздели на два клона. По единия клон ще продължи историята на Европа и на света, сякаш нашата пиеса никога не е била осъществена, а по другия ще продължи да става това, което става сега. Точно тоя клон, този нещастен клон ще бъде изпратен в Лимбо. И там всичко това ще се повтаря отново и отново до безкрайност, в кръг, по-голям от безкрайността на света. Трябва да измъкнем пилигримите оттук, преди това да се случи.

Да, ама Харон го нямаше никакъв. Аретино и Аззи продължиха да разкарват пилигримите насам и натам в надежда да намерят начин да ги измъкнат. Някои хора вече се опитваха да стигнат континента с плуване и се давеха по пътя — доста от тях, защото други борещи се плувци успяваха да ги натикат под водата.

Няколкото останали гондоли бяха вече претоварени с пътници. Ония, които имаха достатъчно късмет да се качат, бяха наизвадили мечове и заплашваха всеки, който ги доближеше.

Аззи и Аретино обикаляха по тесните криви улички и търсеха Харон. Най-накрая намериха лодката му — безформена и разнебитена, цялата боядисана в унил черен цвят. Аззи доближи парапета с цвят на нагар, стъпи отгоре му с тясното си стъпало и извика:

— Хей, лодкарю!

Длъгнест, кльощав старец с хлътнало чене и неестествено блеснал поглед се подаде от малката кабина, факлите го осветиха.

— Аззи! Ама ти все ще изникнеш на някое странно място!

— Какво търсиш във Венеция, Хароне, толкоз далече от обичайния ти маршрут по Стикс?

— Ние, лодкарите, дето превозваме мъртвите, получихме заповед да предоставим услугите си на това място. Достоверен източник ми съобщи, че тука такова измиране ще падне, каквото никой не е виждал от потъването на Атлантида насам.

— Имам нужда от твоите услуги. Бих искал да те наема.

— Спешно ли ти е наистина? Тъкмо смятах да подремна, преди да се почне голямата евакуация.

— Цялата тази конструкция е под голяма заплаха — каза Аззи. — Трябва да измъкна приятелите си оттук и ми е нужна помощ.

— Аз на никого не помагам! — опъна се Харон. — Имам си работа. Знаеш ли колко загинали още трябва да прекарам до Царството на мъртвите!

— Недооценяваш сериозността на положението.

— За мен положението хич не е сериозно — подсмихна се Харон. — Как идва смъртта, си е работа на Горния свят, в Царството на мъртвите всичко си е мирно и тихо.

— Точно това се опитвам да ти набия в главата. Няма да е задълго така даже и в Царството на мъртвите. Никога ли не ти е минавало през ум, че и Смъртта може да умре?

— Смъртта да умре ли? Нещо по-тъпо не можа ли да измислиш?

— Скъпи ми приятелю, щом и Господ може да умре, значи и Смъртта може да умре, и то много мъчително. Опитвам се да ти обясня, че цялото мироздание е под заплаха, която и тебе ще те попилее наред с всичко останало.

Харон се отнесе скептично към това, но се остави да го убедят.

— И какво искаш да направя?

— Трябва да измъкна пилигримите оттук и да ги върна там, откъдето са тръгнали. Само ако успея, Ананке ще има шанс да оправи нещата и всичко пак да си тръгне по старому.

Когато поискаше, Харон можеше да развива доста голяма скорост. След като всички вече бяха на борда, той застана отзад и подкара лодката. С веслото под мишница, увит в мантията си, приличаше на плашило. Старата щура лодка набра скорост, тласкана от силата на мъртвите гребци — те бяха долу в трюма и не се виждаха. Навсякъде из обсадения град пламтяха пожари и хвърляха призрачни червени и жълти отблясъци по синьочерното небе. Лодката прекоси устието на залива и не след дълго те вече се плъзгаха през блата и мочурища. Всичко изглеждаше много странно; Харон беше хванал прекия път през една мокра връзка между единия и другия свят.

— Така ли е било в Началото? — попита Аретино.

— Съвсем в Началото не съм бил там — отвърна му Харон, — ама се появих много скоро след това. Светът изглеждаше точно по този начин, когато физичните закони не съществуваха и всичко се управляваше от магия. Така бе в ония времена преди всички времена, когато властваше магията, а не разумът. Ние все още пътуваме из него насън — из онзи отдавнашен свят. Някои пейзажи ни навяват спомени за него. Той е по-стар от Господ, по-стар от Сътворението. Онзи свят отпреди да бъде сътворена Вселената.

На кърмата Аретино преглеждаше списъка на пилигримите, за да провери дали не са загубили някого по пътя. Скоро откри двама-трима хитри Венецианци, които бяха се възползвали от всеобщата бъркотия, за да си подсигурят транспорт до континента. Това не беше страшно — имаше място даже и за още неколцина, особено като се има предвид, че Корнглоу и Леонор никакви ги нямаше.

Аретино разпита дали някой ги е Виждал. Ала никой не ги беше виждал от церемонията насам.

Всички останали се бяха качили на борда — всички освен Аззи, който остана на кея и отвърза лодката.

— Корнглоу и Леонор ги няма! — извика му Аретино.

— Не можем да чакаме повече! — настоя Харон. — Смъртта спазва стриктен график!

— Тръгвай без тях — рече Аззи.

— Ами вие?

— Ето, иде онова, което ще ме задържи. — Чак тогава Аретино забеляза сянката зад гърба на Аззи, която като че го сграбчи за врата.

Аззи хвърли въжето на борда. Лодката на Харон се оттласна от брега и тръгна полека, щом веслата на мъртвите се потопиха във водите.

— Нищо ли не мога да направя за вас? — извика Аретино.

— Не! Просто продължавайте. Махайте се оттук!

Той се загледа в лодката, която се плъзгаше по сенчестите води, докато изчезна сред блатата и мочурищата край другия бряг.

Пилигримите се разположиха удобно колкото можаха, наблъскани сред мъртвите гребци. Последните не бяха точно компанията, която би им била по сърце.

— Здравейте — рече Пъс на мършавата качулата фигура, която седеше на пейката до нея.

— Здравейте, малка госпожице — отвърна онзи индивид. Беше жена. Излезе мъртва, нищо че още можеше да говори, кой знае как.

— Закъде пътувате? — учтиво попита Пъс.

— Нашият лодкар Харон ни кара към Ада — отвърна качулатата фигура.

— О! Толкова съжалявам!

— Няма нужда да скърбиш — успокои я качулатата фигура. — Всичките сме за нататък.

— Дори и аз?

— Дори и ти. Ама няма защо да се притесняваш, за тебе няма да е много скоро.

Куентин се обади от другата страна:

— Има ли на тая лодка нещо за ядене?

— Нищо свястно — отвърна качулатата фигура. — Нашето е горчиво.

— На мен пък ми се ще нещо сладко — отвърна Куентин.

— Потрай малко — сряза го Пъс. — Никой не може да яде в лодката на мъртвите, без да си загуби живота. Мисля, че виждам бряг пред нас.

— Ох, добре, де. — На Куентин му се щеше и сега да беше вестоносец на духовете. Голям купон беше.