Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Михаил беше в канцеларията си. Бе се отпуснал върху една оригинална Платонова Идеална форма на креслото, архетипа на всички кресла — по дефиниция най-добрата, измислена някога, в момента му липсваше само пура. Но от този порок, тютюнопушенето, се бе отказал твърде отдавна, така че всъщност нищо не му липсваше.

Да намери покой, е толкова трудно за един архангел, колкото и за един човек — тъй че на Михаил по никакъв начин не му се щеше да пропилее този миг. Наслаждаваше му се докрай, макар и някъде в дъното на съзнанието си да се чудеше колко ли дълго ще трае това блаженство.

На вратата се почука.

Михаил усети, че каквото и да му предстоеше, май нямаше да е особено приятно. Замисли се какво ли ще стане, ако не отвори. Или пък ако каже: „Върви си.“ Но в крайна сметка се отказа. Щом си се хванал на архангелското хоро, ще го играеш.

— Влез — обади се той.

Вратата се отвори и в канцеларията влезе вестоносец.

По-точно вестоносче — едно златокъдро дете по пижама с пакет в едната ръка и наръч магийки в другата. Беше Куентин, естествено — явно се беше захванал сериозно с куриерския бизнес.

— Колет за архангел Михаил.

— Аз съм.

— Подпишете тук.

Михаил драсна подписа си върху позлатения формуляр за доставка, който Куентин му подаде. Момчето го сгъна, прибра го и подаде тежкия пакет на Михаил.

— Ти не си ангел, нали?

— Не, сър, не съм.

— Ти си малко човешко момченце, нали така?

— Поне така си мисля — отвърна Куентин.

— Защо работиш в свръхестествените куриерски служби?

— Всъщност не знам — призна си Куентин, — ама то било голям купон! Нещо друго има ли?

— Май че не — рече Михаил.

Куентин задейства магийката си и изчезна.

Михаил се почеса по главата, после огледа пакета. Беше увит в проста амбалажна хартия. Разкъса я и извади отвътре една голяма месингова плочка. Обърна я и видя, че там е написано нещо. Вдигна плочката към светлината, та да може да разчете буквите, и прочете:

„Михаиле! Веднага да престанеш да се бъркаш в пиесата на демона Аззи! Ако искаш, ходи си поставяй своя си пиеса, ама стига вече си правил на Аззи тия свински номера. С почит, Ананке.“

Михаил остави плочката на бюрото. Настроението му съвсем се развали. Тая Ананке за каква се мисли, че да заповядва на един архангел? Всъщност той в себе си никога не бе приемал факта, че Нуждата, Ананке, управлява и Доброто, и Злото. Кой беше казал, че трябва да е така? Немарлива работа — това беше то. Щеше му се Господ да не се бе покрил така навремето. Той беше единственият, който наистина би могъл да оправи тая каша. Да, ама той се бе покрил и кой знае как бяха сложили тая Ананке да дърпа конците. Виж я ти нея — да се опитва да нарежда на Михаил какво да прави!

— Тя не може така да си измисля закони против мен — рече той. — Тя може да си е Съдба, ама да е Господ — не е!

Реши, че ще е по-добре да предприеме нещо.

Направи няколко справки в Отдела за разследване и откри, че има няколко начина да се попречи на Аззи с неговата пиеса. И най-простото забавяне можеше да свърши работа.

ГЛАВА 2

— Я пробвай пак — рече Хефест.

— Нали това правя! — опъна се Ганимед. — Казвам ти, че не мога да мина през това нещо!

Всички богове се бяха скупчили от тяхната страна на разделящата повърхнина — другата й страна представляваше стената на кутията на Пандора, която се намираше в стаята на Уестфал долу на Земята. Зевс беше успял да се освободи по този начин — и сега всичките богове и богини, до един, напираха да се измъкнат и те, но разделящата повърхнина отказваше да ги пропусне. Хефест — занаятчията сред боговете, бе опитал какви ли не номера, за да разшири прохода — нищо че никога преди не бе работил с разделящи повърхнини.

Внезапно повърхнината почна лекичко да жужи и всички отстъпиха назад. След миг през нея мина Зевс и се възправи пред тях в цялото си величие и мощ.

— Та значи, великият мъжага се завърна! — обади се Хера. Езикът й открай време си беше лютичък.

— Трай си, жено — отвърна Зевс.

— Лесно ти е на тебе да ги приказваш тия! Излизаш си навънка в света, играеш си мръсните игрички, пък ние да си киснем затворени тук, в това гадно място. К’ъв вожд си мислиш, че си ти, бе?

— Най-добрият — отвърна Зевс. — Не съм си губил времето. Измислих един план, но трябва да правите, каквото ви кажа, защото от това зависи собствената ви свобода, и ще е по-добре да си помагате взаимно, отколкото постоянно да се дърлите, което си ви е навик. Разбрах, че архангел Михаил щял скоро да намине насам.

— Ха! Врагът! — извика Феб-Аполон.

— Не — парира го Зевс. — Потенциалният съюзник. Смята да дойде тук, за да ни помоли за нещо. Трябва да си поговорим разумно с него и да изпълним онова, което поиска от нас.

— И после?

— И после, дечица, ще дойде вашият шанс отново да завладеете света.

— А, новакът довтаса — обади се Зевс, щом Михаил пристигна.

На архангела му стана противно, че Зевс го нарича „новак“ — все едно, че е някое наскоро излюпило се божество, а не духовно същество, равно на Зевс по ранг.

— Внимавай как се държиш — скастри той Зевс. — Все още притежаваме сили, които могат да треснат и тебе, и твойта полугола тайфа сибарити вдън Ада!

— Тъкмо оттам идваме — отвърна Зевс. — Веднъж като ти се случи най-лошото, после не се стряскаш от него чак толкоз. Както и да е. Та за какво си дошъл да ме видиш?

— Предполагам, си осведомен — подхвана Михаил, — че на космическата сцена се е появила нова сила.

— Това не е убягнало от нашето внимание — рече Зевс. — Та какво?

— Знаеш ли за онази неморална драма, която демонът Аззи се опитва да постави?

— Чух — рече Зевс. — Идеята ми се струва готина.

— Ако ефектът й върху човечеството е такъв, какъвто очаквам да бъде, тя ще ви свърши не по-добра услуга, отколкото на нас.

— Това пък откъде-накъде? Ние, гръцките богове, си нямаме много вземане-даване с представите за Добро и Зло.

— Планът на Аззи стои над Доброто и Злото.

— Е… и какво?

— Този план е не само аморален, но и подкопава идеята, че Сам си ковеш съдбата.

— Какво? Какво рече?

— Знаех си, че това ще привлече вниманието ти — усмихна се Михаил. — Само че това не е всичко. Пиесата на Аззи не само смятала да докаже, че Съдбата не зависи от човека, но и щяла да покаже, че Живот без изпитания също си струва да се живее.

— Е, това вече е прекалено! — възкликна Зевс. — И как да пресечем тая работа?

— Трябва да приложим тактиката на забавянето — рече Михаил. — Аз лично нищо не мога да направя. Ананке вече ме предупреди. Но ако някой — ти, или по-добре някое от децата ти — би се трогнал да ми направи една малка услуга…

Феб стана.

— За мен ще е удоволствие да помогна — усмихна се той. — Само ми кажете какво трябва да правя.

— И Циклопите ще ни потрябват — обясни Михаил. — Ще е нещо като онова, дето Феб го погоди на Одисей. Само че тоя път ще е по-добро. После имам още една малка работа за когото и да е от вас, който може да сипе буря, дъжд и урагани.

След кратък размисъл Атина се обади:

— Тази функция сме я поделили между много богове, включително Посейдон и самия теб, велики Зевсе.

— Така си е — отвърна Зевс. — Е, хайде да я дадем тая работа с бурите на някого все пак. Ей, Арес, как би ти се харесала една война, водена изцяло с природосъобразни средства?

— Щом ще се вреди на хората, значи ми харесва.

— Слушай сега — подхвана Михаил. — Трябва да запомниш две-три неща за това, как се управлява климатът…

ГЛАВА 3

„Намерих го!“ — извика женски глас. Нещо щракна. Мигове по-късно се чу и шум на рухваща ограда.

Оливър се надигна, за да провери къде се е преместила границата на неговия затвор.

Граница нямаше. И той тръгна да върви.

Не беше сигурен къде отива, но нали „Малоумия“-та беше у него — та реши, че всичко ще се нареди само. Магийката го дърпаше и подбутваше — не оставаше никакво съмнение накъде трябва да върви. Осъзна, че май е взел да покрива доста големи разстояния. Магийката го затегли наляво и той я последва.

Скоро се намери на някакъв бряг. Продължи да върви и след малко видя голяма пещера. Имаше нещо заплашително в тази пещера и тъкмо си мислеше да я заобиколи отдалече, когато видя грубата табела, закована над входа й: „КОЙТО ИМА ПРЪСТЕН, Е ДОБРЕ ДОШЪЛ.“ И така, той влезе вътре.

Точно на входа на ниско столче седеше великан.

— Пръстенът у тебе ли е? — попита той.

— Естествено — рече Оливър и го показа.

Великанът внимателно го разгледа.

— Добре, значи си ти.

Той стана и препречи входа на пещерата с една голяма скала.

— Това пък защо го направи?

— Такова е нареждането. — Великанът отново седна на стола си.

— И сега какво ще става?

— Повярвай ми, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Но аз искам да знам. Кажи ми!

— Ще те ям — рече великанът.

— Майтапиш се!

— Съвсем сериозно ти говоря. Да си чувал някога великан да се бъзика?

— Нищо лошо не съм ти сторил — изхленчи Оливър.

— Това няма нищо общо с тая работа.

— Ами с коя?

— Извинявай, приятелче, ама ей сега ще ти извадя заповедта да ти я покажа. „Изяж го оня с пръстена.“ Точно това пише.

— Кой е тоя с пръстена?

— Не пише. Пише само „оня с пръстена“.

— Но тогава може да е всеки!

— Виж какво, приятелче, може пък да са нямали време чак пък такива подробности да уточняват.

— Ами ако изядеш не когото трябва?

— Е, за някого ще е лош късмет, ама няма аз да съм виновен, я.

— Разбира се — съгласи се Оливър. — Само че пак тебе ще обвинят.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Ами като нещо тръгне накриво, не те ли обвиняват по инерция, независимо дали си виновен, или не?

— Позна — рече великанът и мина навътре в пещерата; Отзад имаше кресло, легло и фенер.

Оливър се поогледа за някакво оръжие, но там нямаше нищо, което да му влезе в работа. Видя обаче, че на ризата на великана е забодена някаква хартийка.

— Какво е онова на рамото ти? — попита той.

— Командировъчното ми.

— И какво пише в него?

— Само това, че трябва да стоя тук, докато не се появи оня с пръстена.

— Нещо друго да пише?

— Не виждам да пише друго.

— Я дай да погледна.

Великанът не сметна идеята за особено добра. Пазеше си командировъчното и не смяташе да го показва на разни непознати. Особено пък на такива, дето ще ги яде.

Оливър разбираше Всичко това, но вече бе решил на всяка цена да хвърли едно око на командировъчното. Единственото, за което се сети, беше да предложи на великана да му разтрие гърба.

— Че защо да искам да ми разтриват гърба? — подозрително попита великанът.

— Защото ще ти стане добре, затова.

— Много си ми е добре — рече великанът, макар отявлено да си личеше, че никак не му е добре.

— Ясно, де — рече Оливър. — Виждам те, че си добре. Но какво ли толкова значи да си добре? „Добре“ не е нещо кой знае какво. Направо си е нищо. Как ще ти се хареса да се почувстваш наистина много добре?

— Не знам дали такова нещо ми трябва — рече великанът.

— Ти откога не си бил много добре? Ама наистина много добре.

— Като че бая отдавна беше. То на никого не му пука за великаните. На никого дори и не му минава през ум, че и великаните имат някакви чувства. Никой не ги пита как са със здравето и въобще как са. Хората си мислят, че великаните са тъпи, ама ние сме достатъчно умни, та да схванем, че на хората изобщо не им дреме за нас.

— Вярно си го схванал — рече Оливър. — Какво стана с разтривката?

— Ами добре — рече великанът. — Ама трябва ли да си събличам ризата?

— Ако не искаш, недей.

Великанът полегна върху продълговатата плоска скала, която използваше за легло. През деня я подреждаше като кушетка и слагаше отгоре няколко камънака, прилични на възглавници.

Оливър му вдигна ризата. Захвана да бъхти и да мачка гърба на великана — отначало нежно, но после здравата, тъй като великанът се оплака, че нищо не усещал. Оливър бъхтеше ли, бъхтеше, пляскаше и тряскаше, и през цялото време се опитваше да хвърли някое око на документа, прикрепен с бронзово телче за ризата на лявото рамо на великана.

Най-накрая успя да разчете какво пише там: „Единственото уязвимо място на този великан е под лявата му мишница, която не е бронирана поради нуждата от проветрение. Великанът трябва да внимава и да не допуска нищо в близост до тази област.“ Под текста се мъдреше и знакът на производителя, но беше доста размазан.

Е, и това си беше нещо, но всъщност не беше кой знае какво, защото Оливър представа си нямаше как ще стигне до лявата мишница на гиганта. Дори и до дясната не виждаше начин да стигне.

Сянка падна върху входа на пещерата. Оливър вдигна поглед. Там стоеше някакъв висок, добре облечен тип. Приличаше на италианец.

— Здрасти, аз съм Аретино — представи се той. — Аззи ме праща. Ако сте свършили с масажа, не мислите ли, че е време пак да се залавяме за работа?

— Тоя пък кой е? — сънено попита великанът.

— Не се тревожи — рече Оливър. — За мене е дошъл.

— Кажи му да си ходи. След масажа се предполага, че трябва да те изям.

Оливър обърна очи и вдигна за миг ръката си от гърба на великана — колкото да направи умолителен жест.

Чак сега Аретино забеляза, че това отдолу е великан. Той бавно се запромъква в пещерата, нащрек да не би да изскочат отнякъде и още великани.

— Неуязвим ли е? — прошепна той на Оливър.

— Да — отвърна рицарят. — Навсякъде, само не и под лявата мишница.

— Трябва да го хванеш, докато се протяга.

— Много ясно. Ама как?

Аретино сниши гласа си още повече:

— Случайно наблизо да расте грозде?

— Ще питам — схвана веднага Оливър.

— Грозде ли? Че за какво ти е грозде?

— Да хапна за последен път, преди да умра. Такъв е обичаят.

— Никога не съм чувал за подобно нещо. Но мисля, че мога да ти намеря малко грозде. Масажа си го биваше.

Великанът се надигна.

— Ела с мен.

Той изведе Оливър навън. Съвсем близо до пещерата растеше лоза. Виеше се по едни много високи пръти.

— Не мога да го стигна — оплака се Оливър.

— Чакай, ей сега ще ти откъсна. — Великанът протегна нагоре ръка и мишницата му се оголи. Аретино хвърли меча си на сър Оливър. Оливър го улови. Ръката на великана все още си беше там горе. Само че дясната. Оливър се поколеба.

— Нищо, давай! — извика Аретино.

Оливър скръцна със зъби и заби меча в мишницата на великана. Тя беше бронирана — точно както се страхуваше, ама не много качествено. Мечът на Аретино потъна в нея.

— Ух! Защо го направи?

— Трябваше. Ти щеше да ме убиеш.

— Можеше пък да си променя решението.

— Да, ама аз откъде да знам?

Великанът се строполи на земята и заскърца със зъби.

— Трябваше да го очаквам! Де се е чуло великан да победи? Между другото, оня светилник, дето го търсиш… Отзад в пещерата е. — Последва конвулсивен гърч и великанът умря.

— Бързо! — извика Аретино. — Грабвай светилника!

Оливър се втурна в пещерата и откри светилника зад една скала. Сега у него бяха и пръстенът, и ключът, и светилникът. Пристъпи две крачки напред и изведнъж отскочи назад.

Аретино го нямаше. Пред него стоеше съвсем друг човек.

ГЛАВА 4

— Ти кой си? — попита Оливър.

— Вашият заместник-командир, господине. Глобус се наричам. Да служа на величието — туй обичам.

Гледката в периферното зрение на Оливър се заклатушка и той осъзна, че Вече се намира на друго място. Когато Взе светилника — май тогава беше станал тоя номер. Брегът беше изчезнал. Той стоеше посред тучна ливада край някакво село. От едната му страна се извисяваха планини, а от другата се ширеше равнина. По средата на равнината проблясваше река, а по брега й се бе разположил лагер. Гъмжеше от мъже и палатки.

— Коя е тази Войска? — попита Оливър.

— Бялата рота.

Бялата рота беше прочута войска. Първият й командир, сър Джон Хокууд, бе я водил към много забележителни победи из цяла Италия. Наброяваше около десет хиляди души — бойци от всяко кътче на Европа: мургави латвийци, поляци с коси като на духчета, мустакати германци, италианци с обеци на ушите, накъдрени французи, шотландци с рунтави вежди. Тази Войска бе най-добрата, най-веселата, най-кръвожадната, и все пак — най-готовата да се подчинява на заповеди от всички войски по цивилизования — пък и по нецивилизования — свят.

— Къде е Хокууд? — попита Оливър за знаменития командир на ротата.

— Сър Джон прекарва в Англия платения си отпуск — разясни му Глобус. — Не искаше да ходи, но господарят ми му плати такава цена, че нямаше как да откаже.

— Кой е твоят господар?

— Няма да кажа името му направо — рече Глобус. — Ще съобщя само, че е Дяволски добър приятел. Заръча ми да ти дам това.

Глобус измъкна от войнишката си раница дълъг, тънък инструмент и го подаде на Оливър. Оливър веднага разпозна в него командирски жезъл — такъв би могъл да носи фелдмаршал.

— Това е твоят командирски знак — каза Глобус. — Покажи го на тези мъже и те ще те последват навсякъде.

— Къде трябва да отида?

— В момента се намираме точно на южния склон на Алпите — посочи Глобус. — Вървете право надолу по онзи път, покрай реката. Походът ви е до Венеция.

— И аз само трябва да заведа хората си там?

— Ами да.

— Води ме тогава при тях! — нададе ликуващ вик Оливър.

Оливър стигна пурпурната палатка, запазена за него. Вътре имаше някой. Седеше на походно столче, пилеше си ноктите със сребърна пиличка и не беше никой друг освен Аззи.

— Здрасти, шефе! — извика Оливър.

— Добре дошъл в своята част, фелдмаршале — ухили се Аззи. — Нещо да не ти харесва?

— Всичко е прекрасно! — възкликна Оливър. — Дали сте ми страхотни войници. Докато идвах насам, ги поогледах. Мъжаги и половина, а? Всеки, който се опита да се възправи срещу мен, много ще съжалява. Между другото, ще се наложи ли да се бия с някого?

— Естествено. При вашия поход на юг, който очаквам да започне веднага след като си поговорим, ще се сблъскате с берсерките от бригадата „Главата на Смъртта“10.

— Май е трудничко да се сбориш с тях, така ми звучат. Наистина ли мислите, че трябва да тръгна да се бия с такива корави типове?

— Хич не са корави те. Кръстих ги така, защото звучи добре за пресата. Всъщност не са нищо повече от тайфа обезправени местни селяни, фермери от тая област, лишени от земята си, защото не са си платили прекомерно високите данъци. Въоръжени са само с брадви и мотики, нямат доспехи, лъкове и стрели също нямат, и една свястна пика нямат даже. Пък и те са стотина-двеста души, а вие сте към десет хиляди. Тия хора не само хич не са подготвени, но и ти гарантирам, че ще предават другарите си наред и при първия звън на оръжие ще хукнат да бягат.

— Добре ми звучи — рече Оливър. — И после какво?

— После влизате във Венеция. Ще подготвим пресата.

— Преса ли, каза? Ама аз с нищо не съм заслужил подобни мъчения!

— Ама ти не разбираш — обясни Аззи. — Не ти говоря за уреда за мъчения. „Преса“ ние наричаме онези хора, които известяват разни неща на другите хора: художници, поети, писачи, разни такива чешити.

— Хабер си нямам от тия работи.

— По-добре ще е да си имаш, ако очакваш да се прочуеш със своите победи. Как тъй ще станеш легенда, освен ако писателите не пишат за тебе?

— Ами май си мислех, че просто си ставаш и толкова…

— Да, ама не. Наел съм най-добрите поети и писатели на века, оглавени от Божествения Аретино, да възпеят подвизите ти. Тициан ще избачка голям пропаганден плакат за каквато и победа да му поискаме. Ще наема и композитор да напише мюзикъл в чест на победата, каквато ще да е тя.

Аззи стана и се приближи до входа на палатката. Няколко тлъсти капки дъжд тупнаха тежко на земята. Иззад Алпите прииждаха големи черни облаци.

— Някой май нещо си играе с времето — промърмори той. — Ама тия облаци скоро ще се разкарат, няма съмнение, и тогава ще можеш да подкараш войската си към Венеция. Не се притеснявай как да се обръщаш към тях, нито пък на какъв език. Само кажи на Глобус и той ще се погрижи всички да те разберат.

— Добре. Това ме притесняваше — рече Оливър, който изобщо не се бе сетил за това, но искаше да изглежда достатъчно съпричастен.

— Късмет — ухили се Аззи. — Още малко и ще се видим във Венеция, предполагам.