Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Когато един демон напусне Земята и тръгне към Царството на Мрака, се задействат дълбинни сили, достъпни единствено за сетива, способни да долавят неща, недоловими за повечето хора. Същата вечер, малко след като си поговори с Аретино, Аззи се втренчи в звездното небе и щракна с пръсти. Наскоро се беше сдобил с ново заклинание, което включваше щракане с пръсти, та сега имаше сгоден случай да го изпробва. Усети як ритник и се изстреля във въздуха — и след малко вече хвърчеше из Космоса по-ярък и от падаща звезда.

Премина с рев през прозрачната преграда, покриваща Небесната сфера на небесата, и в съответствие със закона на ускорението, който управлява дори и дяволите в полет, бързо натежа. Звездите сякаш кимаха и му намигаха, докато профучаваше покрай тях. Виещият между световете вятър го прониза с кратка ледена тръпка. Скреж покри носа и веждите му. Усети дивия хлад на пустинните пространства, но не намали скорост. Нали бързаше като дявол. Наумеше ли си нещо Аззи, не можеше да го спреш.

За да осъществи такова значимо събитие като неморална драма — да се напише тя и да се постави на сцена, — му трябваха пари. Трябваше да плати на хората актьори, пък и специалните ефекти хич нямаше да са евтини — разните му там непредвидени чудеса, които щяха да ги окуражават по пътя им към незаслуженото щастие. Беше си спомнил, че не са му изплатили премията към наградата за Злодейство на годината, която получи за участието си в оная история с Фауст.

Най-накрая достигна подходяща скорост за големия тласък, необходим за пренасянето на дадено същество от едно царство на съществуването в друго. Изведнъж Аззи напусна сферата на материалните обекти и енергии, състоящи се от атоми и съответните им градивни частици. Беше преминал през невидимата, неосезаема преграда, разделяща най-обикновените предмети, като например мю-мезони и тахиони, от много по-фините частици на Духовното царство.

Обкръжиха го огромни мъгляви форми и недоловими цветове. Обширни неясни обекти плуваха из атмосферата с цвят на мед. Беше си у дома.

Точно пред него стърчаха огромните, мрачни, синьочерни стени на Адския град. Те бяха послужили за моделна стените на древния Вавилон. Дяволи стражи бдяха по високите бастиони. Аззи размаха пропуска си и профуча край тях.

Навлезе в тъмните сатанински покрайнини и скоро стигна в бизнесквартала на Адския град — там се вършеше цялата административна работа. Подмина района на Обществените работи — точно сега той не го интересуваше. Огромните бюрократични здания край него се сливаха едно с друго. Намери онова, което му трябваше, и скоро търчеше по един коридор, претъпкан с други демони. Имаше и таласъми в униформи на пажове. Тук-там се мяркаха и неизменните сукуби в кимона — те подслаждаха обедите на висшите чиновници. Най-накрая се добра до счетоводния отдел.

Очакваше се да се нареди на една дълга-дълга опашка просители, нетърпеливо чакащи да се намери някой да ги изслуша — доста опърпана и съмнителна тайфица. Аззи устремно се втурна край тях, размахвайки тържествено поръбен със злато пропуск. Беше го получил от Асмодей по времето, когато се ползваше с подчертаното благоволение на този високопоставен дявол.

Чиновникът, който отговаряше за закъснелите изплащания, беше един не особено тачен трансилвански караконджул с дълъг нос и дъх, отвратителен дори и според адските стандарти. Беше встрастен — както и всичките му другарчета — в това, да върши колкото може по-малко работа, спестявайки по този начин енергия на себе си и пари на Ада. Та заяви, че Аззи не си бил попълнил правилно документите, пък и без това не бил попълнил онези документи, който трябвало. Аззи му показа удостоверение за достоверност, подписано от самия Велзевул. То твърдеше, че никакви пречки от бюрократичен характер не могат да отменят или забавят изплащането на парите, дължими на упоменатия демон. Караконджулът се почувства яко притиснат, но успя да си измъдри извинение.

— Не съм упълномощен да се разправям с тия неща. Аз съм просто един дребен нещастен чиновник. Ето какво трябва да направите: тръгнете по коридора, първата врата вдясно, после се качете по стълбите и…

Точно това на Аззи хич не му трябваше. Той измъкна друг лист — Нареждане за незабавно действие, което твърдеше, че при изплащането на това искане не се приемат никакви извинения и че Всякакви усуквания от страна на съответния служител ще бъдат наказани с Парична глоба, а именно като се отнеме дължимата сума от собствената заплата на чиновника. Това беше най-драстичната форма на наказание, която можеше да се наложи в Адския град. На Аззи му се бе наложило да свие формуляра от специалната канцелария, която ги раздаваше едва на малцина избрани.

Документът оказа Върху караконджула незабавен и удовлетворителен ефект.

— Няма да си ги вадя от джоба, я! — промърмори той. — Къде ми се дяна печатът?

Той поровичка по бюрото си, намери го и подпечата документите на Аззи — СПЕШНО! ДА СЕ ИЗПЛАТИ ВЕДНАГА!, изписано с пламтящи букви.

— Сега просто го занесете на гише „Плащания“ в дъното на коридора. И после си отивайте по живо — по здраво. Провалихте ми деня!

Аззи точно така и направи. Зарече се, че ако пак си има проблеми, ще извърти някой нов гаден номер, обаче чиновникът на гише „Плащания“, щом видя грифа ПЛАТЕТЕ ВЕДНАГА!, го подписа и незабавно предостави на Аззи няколко чувала златни монети — с което Адът се издължи на Аззи до стотинка.

ГЛАВА 2

Когато Аззи се завърна във Венеция, вече бяха изминали шест земни дни. Времето бе меко и сияйно, в паркчетата дърветата и храстите цъфтяха като пощурели. Навсякъде беше покрито с бели и жълти цветчета — изглеждаха прекрасно, окъпани в меката слънчева светлина. Венецианските госпожи се разхождаха, придружени от господата, и си клюкарстваха за благородниците и техните дами. Отливът мъкнеше градските боклуци към морето. Свежият източен вятър разнасяше миризливите пари, които превръщаха Венеция в подходящо място за зараждане на европейски чумни епидемии. Накратко — време само за живот.

Аззи беше решил да поразгледа Арсенала — най-знаменитата корабостроителница в Европа, но едва завил в тясната калдъръмена уличка, се сблъска с един едър синеок момък. Той го изгледа и го тупна радостно по гърба.

— Аззи! Не се лъжа, ти си, нали?

Беше ангелът Бабриел, стар познат от отдавнашни преживелици. Макар че служеха на противоположни страни в голямата битка между Светлината и Мрака, с течение на събитията те бяха станали приятели — или ако не точно приятели, то нещо повече от познати. А и друго ги свързваше — и двамата обичаха една красива чернокоса вещица на име Илит.

На Аззи му хрумна, че Бабриел, който напоследък работеше за архангел Михаил, може би е дошъл във Венеция, за да го държи под око. Може дори и да го е заподозрял вече — с помощта на някой неизвестен досега райски номер — в онова, което мътеше.

След като Бабриел изрази изненадата си от присъствието на Аззи във Венеция, Аззи отвърна:

— Реших да се оттегля малко от задълженията си в Ада и да се насладя на прекрасните гледки в този град. Не ще и дума, за сегашното поколение това е раят на земята.

— Чудесно е, че те виждам пак — рече Бабриел на Аззи, — но трябва да се връщам при другите. По вечерня ангел Израфел ще дойде да ни вземе и да ни върне в Рая. Бяхме поизлезли за уикенда.

— Ами тогава приятно пътуване — пожела му Аззи.

И тъй, те се разделиха. Аззи не бе забелязал Бабриел да го следи — и все пак се зачуди какво ли търси синеокият ангел по това време във Венеция.

ГЛАВА 3

Бабриел винаги се връщаше в Рая с удоволствие. Такова приятно място беше — редички малки бели къщурки сред пищни зелени ливади, кичести стари дървета, пък и тази обща атмосфера на нежна Доброта… Не че целият Рай изглеждаше така, разбира се, но това беше Западен Рай — по-добрата част на Рая. Там живееха архангелите, там се намираха и летните вили на Духовните въплъщения. Духовните въплъщения бяха високи привлекателни жени и един ангел можеше да си причини къде-къде по-големи злини от това, да се обвърже с някоя от тях — в Рая чифтосването на отлични качества бе позволено. Но, колкото и да бяха красиви, те не привличаха Бабриел като жени. Сърцето му принадлежеше на Илит. Вероятно заради миналото й той я намираше неустоима — беше служила като Главна блудница на Атина и Помощник-главна блудница на Вавилон по времето, когато служеше на Злото. Понякога Илит изглеждаше влюбена в Бабриел, понякога не.

Мина напряко към Източен Рай и спря до къщата й. Искаше просто да й се обади, само че нея я нямаше. Някакъв излъскан природен дух, пременен като херувим, косеше ливадата — покаяние, което си бе наложил за минали прегрешения. Той обясни на Бабриел, че Илит придружава група ангелчета из светилищата на Земята.

— О, така ли? — възкликна Бабриел. — И кой период разглеждат?

— Май Ренесанс му викаха — отвърна природният дух.

Бабриел му благодари и си тръгна умислен. Само съвпадение ли беше, че и Аззи се намираше в същия период? По натура Бабриел не беше подозрителен, смятаха го за твърде доверчив дори и за ангел. Но горчивият опит го бе научил, че, колкото и странно да изглежда, не всеки беше като него. Особено пък Аззи — притворството му беше втора природа до такава степен, че засенчваше първата му природа, каквато и да беше тя. А Бабриел се съмняваше и в правоверността на Илит въпреки ентусиазма й за де що има Доброта. Не му се вярваше да измени на предаността си към Рая, но може пък и да се е изкушила да види какво става със старото й гадже — или по-скоро то се беше изкушило да види какво става с нея. Ако случаят е такъв, защо ли си бяха избрали Ренесанса за среща? Или пък си беше просто съвпадение?

С такива тежки мисли на душата Бабриел навлезе в Алеята на сенчестите маслини и стигна до голямо бяло имение на върха на един хълм — там живееше Михаил. Архангелът подрязваше розите на двора. Ръкавите на бялата му ленена риза бяха запретнати до лактите и разкриваха мускулестите му ръце.

— Добре дошъл, Бабриел! — Архангелът остави ножицата на земята и избърса от челото си сладката пот на честния труд. — Как прекара във Венеция, добре ли?

— Неизмеримо добре, господине. Възползвах се от възможността да направя опит да обогатя познанията си за изкуствата. За още по-голяма прослава на Доброто, разбира се.

— Разбира се — съгласи се Михаил с дружелюбна искрица в хлътналите очи.

— Натъкнах се на Аззи Елвул, господине.

— Видял си се със стария Аззи, а? — Михаил умислено поглади брадичката си. Добре си спомняше този демон от последната им среща по време на историята с Фауст. — И какви ги вършеше той там?

— Каза, че е там само за да си почине от задълженията си в Ада, макар да подозирам, че може и да е отишъл, за да бъде по-близо до ангела Илит. И тя е на Земята.

— Възможно е — каза Михаил. — А може да има и друга причина.

— Например, господине?

— Има много възможности — поколеба се Михаил. — Трябва да си помисля. Междувременно, ако вече си си починал, вкъщи се е събрала доста кореспонденция, с която някой трябва да се заеме. — Михаил беше много педантичен и отговаряше на всички писма на свои фенове. Те идваха от всички краища на Духовното царство, а и от Земята също.

— Ей сега се захващам. — Бабриел се втурна към малката си канцелария вътре. Намираше се в бившето слугинско крило, което сега наричаха Крило за почетни по-маловажни гости.