Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Аззи си тръгна от дома на Аретино много доволен. Споменът от разказа за Адам все още гъделичкаше ума му, но беше усетил — по онзи свой фин демонски начин — че, кой знае защо, нещо май не беше както трябва.

Времето си беше все така чудесно. Перести облачета плуваха по небето от най-чист лазур като снежни галеони, направени от деца. Цяла Венеция край него се занимаваше с удоволствията си и с усилията си. Тежко натоварени с дрехи и храни шлепове бавно се носеха по Канале Гранде. Плоските им носове, нашарени с весели багри, стърчаха над ситните вълнички. Шлеп-катафалка — цял в лъскаво черно и в сребро — безшумно се плъзна надолу. Варакосаният ковчег бе привързан към шлепа; на палубата зад ковчега стояха хора в траурни дрехи. Прокънтяха църковни камбани. Тълпата бързаше насам-натам по алеите. С надута походка премина някакъв човек, облечен в пъстроцветни дрипи, окичени с подрънкващи звънчета — без съмнение комедиант, ангажиран от някой театър. Групичка от пет монахини бързо се шмугна край него — големите бели криле на шапките им сякаш бяха готови да ги издигнат в небесата. На един кнехт, край редица привързани гондоли, някакъв здравеняк, облечен в бял сатен и с широкопола шапка, със скицник и цветни пастели в ръка се мъчеше да пресътвори Канала така, че да си личи, че е той.

Аззи доближи момъка.

— Май пак се срещнахме.

Бабриел вдигна поглед. Ченето му увисна.

Аззи се наведе и се вгледа в скицата.

— Този изглед ли рисуваш?

— Да. Не си ли личи?

— Малко трудничко го познах — призна си Аззи. — Тези линии тук…

Бабриел кимна.

— Знам, сбъркал съм ги. Перспективата е нещо мъчно за овладяване, но си помислих, че си струва да се пробвам.

Аззи отново присви очи.

— Е, наистина не е лоша за аматьор. Изненадан съм да те видя тук. Мислех, че си се върнал в Рая.

— Ами аз се върнах. Само че Михаил ме изпрати обратно да направя някоя и друга скица, за да се науча да разбирам по-добре европейското изкуство. Между другото, праща ти много поздрави. Пита и как е със здравето онзи твой приятел, Аретино.

— Ти пък откъде знаеш за Аретино?

— Видях те да излизаш от къщата му. Разбира се, той е доста известен, макар че по-голямата част от стиховете му едва ли са много подходящи за Рая. Носи му се лоша слава, нали? Влезе в класацията за Десетте най-големи грешници за 1523 година.

— Хм! — подигравателно се усмихна Аззи. — Моралистите винаги са имали страшни предубеждения към онези писатели, които показват живота такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто би трябвало да бъде според тях. По случайност съм фен на Аретино и просто наминах да си изкажа почитанията, нищо повече.

Бабриел се вторачи в него. Никога не му бе хрумвало да попита какво е търсил Аззи в къщата на Аретино. Но сега Аззи сам бе привлякъл вниманието му към това и ангелът Взе да се чуди. Макар и Михаил да бе намекнал, че може и да кроят някоя беля заедно, Бабриел всъщност не се бе замислял много върху това. Аззи му беше приятел и нищо че служеше на Злото, Бабриел не можеше наистина да го смята за зъл.

И сега за пръв път му хрумна, че приятелят му може би крои нещо и че точно той, Бабриел, трябва да открие какво.

Разделиха се — всеки обясни колко тачи другия и си обещаха скоро да обядват заедно. После Аззи тръгна надолу по улицата. Бабриел замислено се взря подире му, а после отново се захвана с рисуването.

Бабриел се върна в хотела си в ранния следобед. Четириетажната сграда беше се схлупила и изглеждаше така, сякаш по-големите сгради са я притиснали и от двете страни. Там се бяха настанили половин дузина ангели, защото синьор Амаци, мрачният, ала почтен собственик на хотелчето, предлагаше специално намаление за хора, свързани по някакъв начин с религията. Някои твърдяха, че знаел, че тихите младежи с учтиви маниери и правилни черти, които идваха от време на време в хотела му от някаква неопределена северна страна, всъщност са ангели. Други пък твърдяха, че ги мислел за ангели, повтаряйки шегата на папа Григорий. Когато Бабриел влезе, Амаци седеше зад малкото си бюро.

— Някакъв човек те чака във всекидневната — осведоми го той.

— Гост! Колко приятно! — усмихна се Бабриел и побърза да види кой е.

Всекидневната беше малка и уютна, на метър под нивото на улицата, но се осветяваше от слънчева светлина — тя струеше през високите тесни прозорци. Ефектът беше също като в църква, което допадаше на божиите създания. Архангел Михаил седеше встрани на сламен стол с висока облегалка и прелистваше брошура, Възхваляваща удоволствията в Горен Египет. Той припряно я затвори.

— А, ето те и тебе, Бабриел! Наминах да видя как се справяш!

— О, всъщност много добре, господине. — Бабриел подаде на Михаил скицника си и отбеляза: — Още не съм схванал номера с перспективата, господине!

— Продължавай така още малко — рече Михаил. — Знанията, придобити чрез практически опит, много помагат при оценката на шедьоврите, пазени в превъзходните райски колекции. Срещал ли си пак твоя приятел Аззи?

— Всъщност да, господине. Само преди мъничко го видях да излиза от къщата на Пиетро Аретино, известния неприличен поет и непочтителен драматург.

— Наистина ли? И защо, мислиш, е ходил там? Обикновено фенско обожание?

— Ще ми се да го вярвам — рече Бабриел. — Ала определена сянка на безпокойство в поведението на моя приятел, щом споменах името на Аретино, ме накара да се зачудя дали не би могло да бъде нещо друго. Ала ми е противно да обвинявам когото ида било, че играе двойна игра, господине, а най-Вече някого, който ми е приятел, макар че е демон.

— Твоите скрупули ти правят чест — рече Михаил, — макар и друго да не се очаква от един напълно оперил се ангел. Но се позамисли малко. Аззи, като слуга на Злото, нямаше да си Върши работата, ако не замисляше пак някоя хитра уловка, с която да способства за разпространението на Злото в света. Следователно да го обвиним, че прикрива нещо неред, но означава просто да му отдадем дължимото. Естествено, че замисля нещо лошо! Въпросът е какво?

— Що се отнася до това, нямам ни най-малка представа.

— И все пак мисля, че трябва да го открием? Аззи вече не е незначителен персонаж. Вече два пъти е вършил работа на силите на Мрака в големи начинания — като започнем с онзи случай с Принца, а после и историята с Фауст, чийто изход все още се разглежда в съда на Ананке. Имам основания да предполагам, че Аззи в момента заема високо положение в Съвета на неправдите. Очевидно е първостепенен играч в ония игрички, дето възникват от време на време с цел да се обърка човечеството и да тръгне по прокълнатия път.

— Толкова важен ли бил моят приятел? — Очите на Бабриел се окръглиха от учудване.

— Май така излиза, поне за момента — отвърна Михаил. — Най-малкото, изглежда разумно да проучим защо се интересува от лукавия и прекалено умен Аретино.

— Мисля, че сте прав, господине.

— И ти, момчето ми, си точно ангелът за тая работа.

— Аз ли? О, със сигурност не и аз, господине! Знаете как не ме бива да мамя, Ваше архангелство. Ако се опитам чрез двуличен разговор да се уверя какво цели, той в миг ще го прозре!

— Знам — кимна Михаил. — Твоето простодушие е легендарно сред нас. Но няма как. Ти имаш прекрасната възможност да пошпионираш малко, тъй като вече и без това си тук, във Венеция. За тебе ще трябва да е достатъчно лесно да се запознаеш с този Аретино. Иди при него като човек, който отдавна се възхищава на творенията му, говори с него, огледай къщата му, виж каквото видиш там. Дори го почерпи един обяд, за да измъкнеш и още нещо. Ще ти го платим от „Райски следствен отдел“.

— Наистина ли мислите, че е съвсем редно от морална гледна точка да шпионирам приятеля си?

— Излиза, че е — рече Михаил. — Не можеш да предадеш враг — само приятел можеш. Без предателство няма и разкритие.

Бабриел кимна и веднага се съгласи да направи онова, което искаше Михаил. Едва по-късно осъзна, че Михаил въобще не му бе отговорил пряко. Само че вече беше твърде късно да се тревожи за това. Да предадеш приятел, можеше да е морално оправдано, а можеше и да не е. Но да престъпиш заповед на архангел, определено не беше за препоръчване.

ГЛАВА 2

На другия ден, щом удари дванайсет, Бабриел почука на вратата на Аретино.

Отначало отговор не последва, макар отвътре да се чуваха най-различни звуци. По-точно, най-невероятна смес от звуци на музикални инструменти и човешки гласове — много от тях се смееха високо. Той отново почука. Този път вратата се отбори — от някакъв прислужник, съвсем приличен на вид, само дето перуката му се беше малко килнала. Изглеждаше така, сякаш се е опитвал да върши твърде много работи наведнъж.

— Бих желал да говоря с Аретино — каза Бабриел.

— Ох, Боже, сега всичко тук е с краката нагоре — въздъхна прислужникът. — Друг път не става ли?

— Не, налага се да говоря с него сега — настоя Бабриел с непривична за него твърдост, пришпорван от мисълта, че скоро ще му се наложи да докладва докъде е стигнал — или пък, че не е стигнал доникъде — на Михаил.

Прислужникът се отдръпна и пусна Бабриел. После заведе ангела в един салон и му каза:

— Бъдете любезен да почакате тук. Ще попитам господаря дали ще може да се срещне с вас.

Бабриел се заклати на пети — номер, който бе научил отдавна. Помагаше му да минава времето. Огледа стаята и видя върху една масичка наблизо някакъв ръкопис. Успя да мерне само думите „Праотецът Адам“, когато изведнъж избухна шум и няколко души се втурнаха в стаята. Бабриел гузно отскочи назад.

Бяха музиканти, ала бяха захвърлили официалните си сака и жакети — свиреха на инструментите си разпасани, по ризи. Мелодията, която свиреха, никак не приличаше на църковна — беше жива и те подканяше да танцуваш.

Преминаха край Бабриел, като едва го удостоиха с поглед. Бяха се упътили към някаква вътрешна стая — врявата, която долиташе оттам, тънките писъци и ревовете буен смях издаваха, че там се вихри веселба. Бабриел крадешком хвърли още един поглед към ръкописа и този път успя да прочете половин изречение: „Праотецът Адам, скоро след като бил изгонен от Райската градина поради това, че е ял плода на Дървото на познанието…“ После отново го прекъснаха — този път звънлив момински смях.

Той вдигна поглед и точно в този миг в стаята се втурнаха две дамички. И двете бяха млади и хубави, едната с чорлава тъмна коса, другата с объркани руси плитки. Бяха облечени в яркоцветни прозрачни дрехи, които се ветрееха зад тях, докато тичаха и се гонеха насам-натам. Бабриел се изчерви, защото забеляза, че въпросните дрехи са доста размъкнати и разкриват карминените връхчета на гърдите им и розовите им бедра.

Те спряха пред него. Блондинката се обади с прелестен френски акцент:

— Хей, ти! Виждал ли си го?

— За кого говорите?

— За онзи палавник Пиетро! Обеща да танцува с мен, и с Фифи също!

— Не съм го виждал — отвърна Бабриел и потисна желанието си да се прекръсти, защото му мина през ума, че с това би могъл да обиди дамите.

— Тук някъде трябва да е — каза русата. — Ела, Фифи, хайде да го заловим и да го накажем. — Тя хвърли на Бабриел такъв поглед, че той потръпна от върха на темето до последното крайче на пръстите на краката си. — Защо не дойдеш и ти?

— О, не, не — дръпна се ангелът. — Налага се да чакам тук.

— Винаги ли правиш онова, което се налага? Колко отегчително!

Момичетата се втурнаха със смях към съседната стая — хукнаха по коридора и се изгубиха от погледа му. Бабриел избърса чело и отново се опита да прегледа ръкописа. Този път успя да прочете заглавието — „Легенда за седемте златни светилника“. После дочу стъпки и се дръпна от масата.

Влезе Аретино — брадата му беше разчорлена, жакетът — разкопчан, а панталонът му се бе смъкнал до средата на кълките, фината му ленена риза бе цяла в петна, навярно от вино. Вървеше под съвсем определен наклон надясно, а очите му бяха кръвясали и мътни — очи на човек, който твърде често е виждал твърде много неща, ала търси да види и още, в ръка влачеше полупълен мях с вино, а походката му далеч не беше уверена.

С известна трудност поетът успя да се спре пред Бабриел и с достойнството на мъдрец го запита:

— Кой си ти, бе, мътните да те вземат?

— Студент съм — отвърна Бабриел. — Беден студент от Германия. Дойдох тук, във Венеция, за да се погрея на ярките лъчи на вашия гений, скъпи ми господарю, и да ви поканя на обяд, ако ми позволите да бъда толкова нахален. Аз съм най-големият ви почитател в цялата област на север от Аахен.

— Така ли? — рече Аретино. — Харесваш ми писаниците, а?

— „Харесвам“ е нищожна дума, скъпи ми господарю, неспособна да изрази чувствата ми към вашето творчество. Хората ви наричат Божествения Аретино, но дори и с това те обиждат вашия гений с недостатъчно силна похвала.

Бабриел по природа не беше ласкател, но достатъчно се бе мотал и из висшите, и из низшите кръгове, за да знае как да се оправи с необходимия жаргон. Надяваше се само да не се е изразил толкова мазно, че да не е за вярване. Но Аретино, особено в сегашното си състояние, явно не намираше похвалите му за противни.

— Бива те да приказваш, момчето ми, това ще ти кажа. — Аретино млъкна и спря надигащото се в гърлото му хълцукане. — С удоволствие бих обядвал с тебе, само че ще е някой друг път. Хвана ме точно насред един купон — празнуваме новата ми поръчка. Къде, по дяволите, са ми гостите? Качили са се вече горе в спалнята, сигурен съм. Но аз съм им по петите! — И той залитна към вратата.

— Мога ли да ви запитам, скъпи ми господарю, за естеството на вашата нова поръчка? Доброжелателите ви по цяла Европа ще са заинтересувани да го чуят.

Аретино спря, замисли се за момент, после се върна в стаята и вдигна ръкописа от масата. Натика го под мишница и рече:

— Не, не! Заклел съм се да пазя тайна. Но и ти, и целият останал свят ще се смаете, обещавам ви го. Самият мащаб на начинанието… но нито дума повече!

И с тези думи той излезе от стаята с почти уверена походка, ако не броим едно-две залитания.

ГЛАВА 3

Бабриел се втурна обратно към Рая. Запъти се право към предградията, където беше ранчото на Михаил — голяма къща, построена на различни нива, — и се изсипа в кабинета на архангела — изискана светла стая. Архангелът тъкмо беше разстлал колекцията си от марки върху масичка от розово дърво под лампа от „Тифани“5 и я разглеждаше с лупа и пинсети. Внезапната поява на русия ангел бе придружена с порив на вятъра и марките весело се разтанцуваха из въздуха. Бабриел успя да спаси една Триъгълна Кейптаун тъкмо преди да изхвръкне из прозореца и я затисна с едно преспапие да не хвръкне пак.

— Страшно съжалявам — измърмори той.

— Просто си обуздай малко устрема — изгледа го Михаил. — Нямаш представа колко е трудно да се доставят тези редки екземпляри от Земята, без да бъдеш засипан с неудобни въпроси. Като гледам, май си постигнал някакъв успех в разследването?

Бабриел заразправя за ръкописа на Аретино, за заглавието му, за първия ред — наред с информацията, че поетът е празнувал някаква нова поръчка, и то, според изгледа на празненството — добре платена.

— „Седемте златни светилника“ — замисли се Михаил. — Нищо не ми просветва. Ама ела да се консултираме с оня компютър, дето скоро го инсталира Райският отдел за привлекателни ереси.

Той отведе Бабриел надолу по коридора до работния си кабинет, където, зад готическите кантонерки и бюрото в римски стил, бе инсталиран компютърен терминал с кубистичен дизайн — често го наричат и „модерен“. Архангелът седна зад командното табло, шляпна чифт очила ниско на носа си и взе да въвежда разни кодови думи. Занатиска и разни други копчета и скоро данните потекоха по черно-зеления екран в забързан поток. Бабриел премига, но потокът течеше твърде бързо за неговите очи. Михаил обаче май не срещаше трудности с преглеждането на информацията. Не след дълго кимна и вдигна поглед.

Дали е редно да се използват компютри в Рая — около това навремето се беше разгоряла доста шумна дискусия. Главният аргумент в тяхна полза бе, че те са просто наследници на пачето перо и каменните плочки — и двете одобрени за използване при описания на духовното с цел означение на Идеята за Информация. Компютърът всъщност не беше нещо по-различно от ранните технологии на писане и притежаваше достойнството да заема малко място, а да съхранява много информация — не като каменните плочки, които в един момент ставаха неконтролируеми и влачеха със себе си и съпътстващата необходимост от укрепване на подовете там, където си ги държиш. Дори и пергаментът, макар и лек в сравнение с каменните плочки, създаваше своите проблеми, сред които не на последно място беше този, че се рушеше.

— Какво ти каза компютърът? — попита Бабриел.

— Ами, изглежда, съществува някаква стара гностична легенда за това, как Сатаната дал на Адам седем златни свещника, с които да намери обратния път към Едем.

— А той успял ли да стигне дотам?

— Разбира се, че не! — тросна се Михаил. — Не мислиш ли, че щеше да си чувал за това, ако беше успял? Не разбираш ли, че цялата история на човечеството се основава върху факта, че Адам не е успял да се върне в Рая и че всеки един човек все още се стреми към това?

— Разбира се, господине. Не бях се сетил.

— Ако Врагът се е заиграл с историйка от първите дни на Сътворението, когато са се създавали основните правила, ръководещи взаимодействието между хората и духовете, това за нас е от съществен интерес. Седем златни светилника!

— Съществували ли са някога?

— Вероятно не.

— Тогава се предполага, че не съществуват и сега и не могат да ни навредят.

— Не си прави прибързани заключения — скастри го Михаил. — Митовете са най-проклетото нещо. Ако тези светилници наистина съществуват, попаднат ли в неподходящи ръце, могат да станат големи бели. Рискът е толкова ужасяващ, че според мен би следвало да приемем, че наистина съществуват, докато не се докаже противното. И дори тогава трябва да останем нащрек.

— Да, господине. Но ако Аззи разполага със светилниците, какво ще прави с тях?

Михаил поклати глава.

— Това все още е тайна и за мен. Но няма да е задълго. Лично ще я проверя тая работа.

— Ами аз, господине? Да продължавам ли да шпионирам Аззи?

Архангелът кимна.

— Започваш да схващаш.

Бабриел забърза обратно към Венеция. Но едно издирване на бърза ръка, последвано от по-внимателно издирване, го убеди, че Аззи вече не е в града.

ГЛАВА 4

Аззи бе извикан в Ада най-безапелационно. Когато влезе в гостната на Сатаната — в бялата, облицована с дъски къща, където Шефът си вършеше доста голяма част от работата, — още му се виеше свят.

Показа се един демон със син костюм и рипсена вратовръзка.

— Негова светлост ще ви приеме сега.

И просто ей така Аззи се намери в кабинета на Сатаната. Изглеждаше като всекидневна от Лонг Айлънд — в някоя хубава къща от най-престижните предградия. Нямаше нищо кой знае колко сатанинско в нея — само трофеи от голф, гравюри с ловни сцени и мирис на фина стара кожа.

Сатаната си държеше целия сложен адски инструментариум — уредите за мъчения, записите на черни меси, въобще целия сценичен реквизит — в друга част на къщата, предназначена за официалния бизнес.

Той беше дребничък, с гладки, надути черти на лицето, леко оплешивяващ и с очила. Можеше да приема какъвто облик си хареса, но, общо взето, предпочиташе по-скромен вид. В момента бе облечен с жълт халат и кашмирен шал, вързан на фльонга около врата.

— О, Аззи, колко време мина, а? Не съм те виждал, откакто беше в моя клас по етика на Злото, още в доброто старо студентско време!

— Хубаво време беше, господине — отвърна Аззи. Сатаната винаги му бе правил силно впечатление. Той беше един от главните архитекти и теоретици на Злото, идол на демона от много години насам.

— Да видим сега — рече Сатаната. — Какво чувам, поставял си някаква пиеса?

— О, да — отвърна Аззи. — Вярно е.

Мислеше, че Сатаната ще е доволен от неговата инициатива. Сатаната винаги насърчаваше младите демони да слизат там долу и да свършат някое зло.

— Тази идея, за неморалната драма, ми хрумна, докато гледах една пиеса от ония, другите — продължи Аззи. — Виждате ли, господине, нашите противници през цялото време се опитват да докажат, че добрите дела са единственият начин да се постигнат добри резултати. Това си е чиста пропаганда, пък и съвсем не е вярно. Пиесата ми ще докаже колко абсурдно е тяхното твърдение.

Сатаната се разсмя, но в израза му имаше нещо болезнено.

— Е, аз не бих казал точно така! Злото не е точната противоположност на Доброто. Ако си спомняш, изтъквах го в лекциите си по основна адска логика.

— Да, господине. Не смятам да поставям Злото в позиция да защищава твърдението, че не трябва да правиш нищо и ще бъдеш възнаграден за това.

— Надявам се, че не! — обади се Сатаната. — Позицията на Доброто също не е такава. Дали си добър или лош — това е житейски факт.

— Да, господине — съгласи се Аззи. — Признавам си, не го виждах точно по този начин. Искам да кажа, не мога ли да осъществя пиеса, която да изтъква някои от добрите черти на Злото?

— Разбира се, че можеш! Но защо използва този доста отегчителен пример? Защо не покажеш например, че Злото е хитро и е много шик?

— Така ли, господине? О, да, разбира се, че е така! Не знам, господине, просто ми хрумна идеята, че ще е хубаво да се направи. Забавно е, разбирате ли, а нашите противници са едни такива сериозни…

— Да не намекваш, че ние тук, в Ада, не сме сериозни? Мога да те уверя, че случаят не е такъв.

— Не исках да кажа това, господине!

— Аз бих внимавал доста с подобна идея — рече Сатаната. — Не искам направо да ти заповядам да я зарежеш. Защо не я поотложиш за известно време? Ще се опитам да ти намеря някой друг ангажимент.

— Да я отложа ли, господине? Не мога. Вече съм хванал хора да работят по нея — обясни Аззи. — Дал съм обещания. Не бих искал да спирам своите актьори и да не удържа на думата си. Освен, разбира се, ако не ми бъде наредено да го направя.

— О, не, не, не смятам да ти заповядвам да спреш. Че това би ме превърнало в посмешище — да заповядам на един от собствените си демони да не поставя пиеса, възхваляваща дейността на Ада! Не, скъпи ми приятелю, изборът зависи изцяло от теб. Просто помни, че ако нещата не тръгнат по начина, по който ти доста глупаво се надяваш, че ще тръгнат — ами, предупредили сме те. Питахме те дали не би желал поне да я отложиш, докато пообмислиш малко нещата.

Аззи бе така потресен от всичко това, че си тръгна, без да попита за една от най-важните си грижи: дали историята с тези светилници е истина. Но си тръгна оттам, решен да продължи с пиесата си и да посети едно създание, което можеше да му помогне с тези светилници — истински или не.

ГЛАВА 5

Аззи бе твърдо решен да открие дали златните светилници наистина са съществували, или не. Имаше план и за двата случая: ако наистина съществуваха, ще ги използва в пиесата, която смяташе да постави за назидание на хора и духове; ако не, щеше да намери някой занаятчия, който да им направи копия.

Но се надяваше наистина да съществуват.

Всеки в Ада знае, че ако спешно ти трябва отговор, просто трябва да отидеш при Нужния Човек — Корнелиус Агрипа6, фигура от изключително значение в последните векове и все още много обсъждана в Ренесанса. Той живееше в идеалната сфера, която не беше нито духовна, нито материална, а си имаше някаква своя си странна направа, неразгадана и до днес. Когато тя възникна, и самият Агрипа се изненада и все още не му бе стигнало времето да я приобщи към своята система.

Системата му се основаваше върху едно твърдение, толкова очевидно само по себе си, че направо избождаше очите — и все пак, когато се опитваше да го докаже или приложи на практика, то му създаваше необясними трудности: Космосът и всичко в него съществуваха като единство; както „горе“, така и „долу“, и всичко вътре между тези двете — всичкото това бе взаимнозависимо. Оттук следваше, че всяка част може да влияе на друга част и че знакът или символът на каквото и да било може да влияе върху фактическото съществуване на самото означаемо нещо, тъй като те са равнозначни в единството, което свързва всичко. Дотук добре. Бедата идваше, щом се опиташ да го докажеш. Макар Агрипа да можеше да повлияе върху много неща чрез много други неща, още не бе успял в едно — да влияе на всяко нещо, когато си поиска. Нещо повече, още не беше отчел присъствието на късмета, което от време на време разбиваше на пух и прах всичките му изчисления по начин, наглед произволен и поради това непозволен в една построена по стриктен план вселена; поради това късметът явно не принадлежеше на тази вселена. Този и разни подобни проблеми занимаваха Агрипа, докато си седеше в старата си къща с висок покрив там, в пространството, което не съществуваше нито в материалната, нито в духовната сфера.

— Аззи! Как се радвам да те видя! — извика архимагьосникът. — Я подръж малко това, ако обичаш! Тъкмо превръщам злато в черен дим.

— Това необходимо ли е наистина? — попита Аззи и пое подадената му от Агрипа реторта.

— Да, ако искаш после пак да го превърнеш в злато.

— Ако това искаш, защо първо не направиш него? — попита Аззи. Ретортата започваше да бълбука в ръцете му, а течността вътре се превърна от прозрачна в жълтеникаво-кафеникава, напръскана тук-там със зелено. — Това пък какво е?

— Страхотно ефикасен лек за гърло — обясни Агрипа. Той беше малко по-дребен от среден ръст, с дълга брада като на философ и мустаци, и дори носеше пейси7 като хасидските равини, с които имаше навика да си приказва от време на време в една кръчма в Лимбо, където се събираха да хапнат, да пийнат и да си побъбрят учени приказки. Бе облечен с дълго наметало и висока остра шапка с калайдисана тока.

— Защо такъв голям ум като твоя се тормози да забърква церове за гърло? — попита Аззи.

— Опитвам се да създавам и неща с практическо приложение — обясни Агрипа. — Що се отнася до операцията със златото, опитвам се да обърна процеса на стопяването му до черен дим и утайка и така да мога да превърна всеки черен дим в злато.

— Доста злато ще излезе. — Аззи си мислеше за всичката утайка, която беше виждал през живота си.

— Да, така е. Но хората точно това искат — злато, много злато. А херметизмът е преди всичко хуманистична философия. А сега, с какво мога да ти бъда полезен?

— Чувал ли си някога — подхвана Аззи — за седемте златни светилника, които Сатаната дал на Адам, за да му помогне да открие обратния път към Райската градина?

— Звучи ми познато. Къде ми е бухалът?

Щом чу, че го викат, един голям снежнобял бухал с напръскани криле тихо се спусна от пръчката си горе на тавана, там, където стените сключваха остър ъгъл.

— Донеси ми свитъка — нареди Агрипа. Бухалът описа кръг из стаята и излетя през прозореца. Агрипа се огледа озадачено, после погледът му попадна на ретортата в ръцете на Аззи и светна.

— А, дай я тук! — Той се наведе и я подуши. — Да, това ще свърши работа. Ако не става за гърло, поне краста ще цери. Много съм близо до универсалната панацея, която ще лекува всички болести. Я сега да видим онази утайка.

Той погледна в малката си пещ, където бълбукаше златото. Намръщи се.

— Дори утайката е изгоряла. Мога да се опитам да я възстановя само по памет, защото доктрината за вселенските взаимовръзки постулира, че няма невъзможни състояния и че онова, което езикът може да каже, умът може да измисли, а ръката — да улови. Но е по-лесно да се почне с прясно злато. Ето, и бухалът ми се върна.

Бухалът кацна на рамото му, в човката си носеше голям пергаментов свитък. Агрипа го пое и бухалът подхвръкна към високата си пръчка. Магьосникът разгъна свитъка и бързо го прегледа.

— Аха! — извика той. — Ей го! Седемте златни светилника наистина съществуват. Пазят се, заедно с всички останали изгубени митове, които светът е познавал, в Катар, в замъка Крак Херениум.

— Това къде е? — попита Аззи.

— В Лимбо, точно на юг от нулевия меридиан на Чистилището. Знаеш ли как се стига дотам?

— Няма проблеми — отвърна Аззи. — Много ти благодаря!

И тръгна.

ГЛАВА 6

Бабриел следеше внимателно кога ще се върне Аззи. Беше си намерил квартира близо до къщата на Аретино — малка, той с малко се задоволяваше. Успя да се сдобие и с прислужница — старица с хлътнала уста и блестящи черни очи, кръгли като копчета. Тя му готвеше — предимно овесената каша на добродетелните, която ангелът предпочиташе пред всички други ястия, миеше му четките, щом се прибереше вкъщи след експериментите си с перспективата, и изобщо се грижеше за него по всеки възможен начин.

Бабриел можеше и да пропусне завръщането на Аззи във Венеция, защото демонът проблесна като светкавица в нощта и веднага се отправи към къщата на Аретино. Но Агата — така се казваше старицата — бдеше, а и цялото й семейство покрай нея се бе включило в задачата. Баща й Менелай пръв забеляза проблясъка на светлина на запад в небето и мигом се завтече да каже на Агата. Тя запали свещ и се отправи през тъмните коридори към стаята на Бабриел. Почука на вратата и влезе.

— Онзи, когото търсиш, е вече във Венеция, господарю — каза му тя.

— Най-после! — възкликна Бабриел. Той се уви в едно наметало — възможно най-тъмното, което намери — и тръгна.

Решил да използва качеството увъртане, за което беше слушал толкова много, той се изкатери по решетката на Аретино и спря да си почине на балкончето пред един от прозорците на втория етаж. Съзря вътре Аззи и Аретино, но не можеше да чуе за какво си говорят.

— Време е за чудеса — каза той раздразнено и при тези думи една светулка се отдели от другарите си, с които си играеше на гоненица, и долетя при него.

— Как сте, господине? С какво мога да ви бъда полезен?

— Искам да зная за какво си говорят онези вътре.

— Повярвайте ми, точно аз ви трябвам.

Светулката се дръпна и след малко откри цепнатина в черчевето. Промъкна се вътре — точно навреме, за да чуе как Аззи казва:

— Не знам какво си си наумил, Аретино, но ще го опитаме. И то още сега! — При тези думи блесна светлина и двамата изчезнаха.

Светулката се върна и разказа това на Бабриел, който реши, че явно се е забъркал в нещо сложно, тъй като въобще не разбираше какво става.

Там вътре, точно преди да се вмъкне светулката, Аззи бе казал:

— Само се отбих да ти кажа, че намерих светилниците.

— Наистина ли? Къде са?

— Според Корнелиус Агрипа се пазят в един замък в Лимбо. Ще отида да надникна там, та да се уверим, че още ги има, и после ще ги вземем за награди.

— Награди ли?

— Ама, Пиетро, разбери го най-сетне. Ти го измисли това за светилниците. Или си спомни тая история, както ще да е. Те са седем, значи и нашите пилигрими ще са седем. Те просто трябва да вземат светилниците, нищо друго — и най-свидните им желания ще се сбъднат. Как ти се харесва това, а?

— Страшно — отвърна Аретино. — Точно това съм искал винаги. Да взема нещо в ръка, да си пожелая нещо и желанието ми да се сбъдне на секундата.

— И то не защото си направил нещо, че да го заслужиш — допълни Аззи. — Просто, защото притежаваш магическия предмет. Точно така трябва да стават нещата. Или поне това ще защищава нашата пиеса. Ще кажа на моите доброволци, че просто трябва да намерят светилниците, нищо друго, и край с техните проблеми, в общи линии.

Аретино вдигна вежди, ала кимна и също промърмори:

— В общи линии, да. Ала как ще вземат светилниците?

— Ще дам на всеки пилигрим по магийка и тя ще го отведе при тях.

— На мен ми звучи добре — съгласи се Аретино. — Значи ще ходим в Лимбо. Много ли е далече?

— Доста е далече по всички обективни стандарти — каза Аззи, — но ние ще стигнем дотам за съвсем кратко време. Като драматург сигурно това ще ти се стори доста интересно, Пиетро. Нито един жив човек, доколкото ми е известно, не е стъпвал в Лимбо — освен Данте. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?

— И целия свят да ми предлагаш, пак не бих го изпуснал! — възкликна Аретино.

— Тръгваме тогава. — Аззи направи знак и двамата изчезнаха.

Първото впечатление от Лимбо разочарова Аретино. Цялото място бе в нюансите на сивото. Отпред имаше някакви правоъгълни блокчета, които можеше да са и дървета — Аззи се покачи на едно от тях. Или пък може би заместваха дърветата. На това място беше трудно да се каже кое какво е.

Зад тях някакви триъгълни буци, с по-светъл цвят и по-дребни, изглежда, представляваха планини. Между планините и дърветата имаше области, изпъстрени с напречни щрихи, които можеха да са каквото си щеш. Ни помен от вятър. Водата, която и без това беше малко, кротуваше в застинали локви.

След малко някаква ситна черна бучица на хоризонта привлече погледа на Аретино. Те тръгнаха натам. Около тях цвърчаха прилепи и търчаха дребни гризачи.

ГЛАВА 7

Над вратата на замъка Крак Херениум имаше табела с надпис:

Отвътре долиташе тиха музика. Мелодията беше жива и все пак с нещо избиваше на погребална песен. Аретино не беше точно изплашен — трудно е поет да се уплаши, когато върби редом до своя демон. Демонът си е по-страшен от света около него.

През ниската сводеста врата излезе човек — наведе се, за да може да мине. Беше едър и висок. Над жилетката и сакото му се спускаше мантия, която при всяко движение се вълнуваше. Обут беше с островърхи ботуши. Лицето му бе дръзко, очите — големи и изразителни. Беше гладко избръснат и в израза му се долавяше някаква властна крехкост.

Човекът пристъпи напред и се поклони ниско.

— Аз съм Фатус. А кои ли сте вие?

— Значи това е замъкът на Фатус — заключи Аретино. — Колко вълнуващо!

— Знаех си, че ще ти хареса — обади се Аззи. — С тази твоя репутация на търсач на новото…

— Вкусът ми към новостите се простира повече върху хората, отколкото върху предметите.

— Добър ти ден, демоне. Виждам, че си си довел и приятел — рече Фатус. Очите му проблеснаха.

— Това е Пиетро Аретино — представи го Аззи. — Той е човек.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

— Дошли сме с молба да ни помогнеш, мислим си, че можеш — рече Аззи.

Фатус се усмихна и направи някакъв жест. Появи се масичка с три столчета. На масата имаше вино и купа захаросани плодове.

— Може би бихте похапнали с мен, докато разговаряме? — покани ги Фатус.

Аззи кимна. Седнаха.

Захванаха да дъвчат и да си приказват и след малко Фатус направи друг жест. По команда от някаква задна стая изскочи цяла трупа жонгльори. Бяха от онзи вид, който наричат манипулатори на закона. Взеха да подхвърлят в кръг из въздуха закононарушения и репресивни мерки — прехвърляха си ги от ръка на ръка, нагоре-надолу, навътре-навън. Аззи се учуди и възхити на тяхната сръчност.

Най-накрая Фатус се усмихна и рече:

— Толкоз с илюзиите. С какво мога да ви бъда полезен?

— Чувал съм — подхвана Аззи, — че тук, в твоя замък, пазиш множество стари любопитни предмети.

— Така си е — съгласи се Фатус. — Всъщност всичкото това самичко си идва при мен и аз все намирам къде да го сместя, каквото ще да е. Обикновено са боклуци, но понякога идва и по нещо истинско. Понякога съкровищата наистина са предречени, понякога в историите няма и сянка от истина. На мен не ми пука, аз не правя разлика между истинско и неистинско, реализирано и нереализирано, изявено и скрито. Кое съкровище търсите точно?

— Седемте златни светилника — обади се Аззи, — дадени от Сатаната на Праотеца Адам.

— Знам за какво ми говорите. Имам ги на картинка, можете да ги погледнете.

— Искам ги, ама да са истински.

— И какво смятате да правите с тези светилници, след като се сдобиете с тях?

— Скъпи ми Фатус, захванал съм се с голямо начинание, а тези светилници играят в него съществена роля. Но може би те са ти нужни за някакви твои собствени цели?

— Съвсем не — отвърна Фатус. — С удоволствие ще ти ги заема.

— Това, което съм намислил — обясни Аззи, — е да ги предоставим на няколко човека, тъй че да се изпълнят най-свидните им желания.

— Каква хубава идея — усмихна се Фатус. — Вярно, в света това би трябвало да се случва по-често. Как смяташ да го направиш?

— С помощта на магийки.

— Магийки! — кимна Фатус. — Ех, че хубава идея! С магийки почти всичко можеш да постигнеш.

— Да — съгласи се Аззи. — Това им е хубавото на магийките. Сега, ако ни позволиш, Аретино и аз ще влезем да ги вземем тия светилници, а после ще се върнем на Земята за магийките.

ГЛАВА 8

Аззи скри светилниците в една пещера край Рейн и продължи за Венеция, където остави Аретино вкъщи.

В следващата част — сдобиването с магийките — беше най-добре да се мине без човешко участие.

Аззи тръгна веднага. Използва сезонния си пропуск за Тайните пътища към Ада, за да мине директно през небесната твърд до река Стикс. Тайният път го закара в Централната разпределителна гара. В чакалнята висеше Дяволско разписание за всички кътчета на Ада — мигащи светлинки показваха кои влакове ще тръгнат скоро. Дълги редици от влакове — много от тях теглени от парни локомотиви — се простираха, докъдето ти поглед стига. Пред всеки стърчеше кондуктор и си поглеждаше нетърпеливо часовника, докато дъвчеше обяда си от кесия.

— Мога ли да ви помогна, господине?

Към Аззи се доближи професионален разводач от ония, които висят по всички големи гари. Този тип — таласъм с ниско нахлупено над челото кепе — прибра монетите на Аззи и го заведе до влака, който му трябваше.

Аззи има време да намери вагон-ресторанта и да изпие едно кафе. Влакът потегли от гара Ад и запухтя през сухите Гадни земи към речната област, където се намираше отдел „Снабдяване“. Пристигнаха горе-долу след час.

Нямаше кой знае какво за гледане. Снабдяване беше плоско, монотонно градче с няколко кръчми и закусвални, пръснати из него. Току зад градчето се простираше самото „Снабдяване“ — големият комплекс край бреговете на Стикс, който осигуряваше на жителите на Ада всичко, нужно им, за да вършат нечестивите си дела.

„Снабдяване“ се състоеше от поредица изумителни складове, построени по неостаряващия модел супер-Куонсет. Издигаха се върху мочурлив склон, спускащ се полегато към ниските, кални брегове на Стикс. Канавки, водостоци и издигнати върху насипи пътечки се спускаха от складовете към реката. Всичките отпадъци на Ада се вливаха директно в Стикс, без да се подлагат на никаква преработка. Това съвсем не замърсяваше реката — Стикс си беше създадена максимално замърсена. Отпадъците и заразите от други източници оказваха парадоксален пречистващ ефект върху адската река.

Аззи откри склада с магийките и се обърна направо към чиновника — един дългонос таласъм. Онзи вдигна небрежно поглед от книжката с комикси, която четеше.

— К’ви магийки? За к’во ти са?

— Трябват ми магийки, които да заведат едни хора до едни светилници. Седем на брой.

— Достатъчно прям си — каза чиновникът. — Как смяташ да задействаш магийките? Най-простата само би им показала посоката — дава им адреса и толкоз. Обикновено тя представлява късче пергамент или глинен чиреп, или вехто парче кожа, на които са написани съответните думи, например „Тръгни направо към кръстопътя, после свий надясно и върви, докато стигнеш големия бухал.“ Това е типично наставление за подобен род магийки.

Аззи поклати глава.

— Искам магийките да заведат моите хора до свещниците, които ще са скрити някъде в реалния свят.

— Така наречения реален свят, искаш да кажеш — поправи го чиновникът. — Добре, значи искаш магийка, която не само казва на съответния човек накъде да върви, но притежава и силата да го заведе на съответното място.

— Ей, това е — каза Аззи.

— Твоите хора какво знаят за магийките?

— Съвсем малко, предполагам.

— Точно от това се страхувах. Предполага ли се, че магийката трябва да предпазва по някакъв начин собственика си по пътя му към светилниците?

— Това ще струва повече, нали?

— Естествено.

— Тогава не. Никакво предпазване. Нека и да рискуват малко, то си трябва.

— Та, значи, трябва ти магийка с вградена сила; и да може да сочи дали притежателят й върви по верния път — да трака или да святка, или пък да пее, нещо от сорта, а после, предполагам, щом човекът стигне където трябва — на мястото, където са светилниците, — да му даде някакъв сигнал.

— Е, ще трябва да е нещо повече от сигнал — рече Аззи. — Не искам да им остава никакво съмнение, че са намерили каквото трябва.

— В такъв случай по-добре използвай магийка на половинки.

— Това не го знам какво е.

— Халдейски номер. Магийката се състои от две части. Магьосникът — това си ти — поставя едната половинка на мястото, където трябва да стигне реципиентът. На сигурно място, да речем. После пък, да кажем, реципиентът — притежателят на другата половинка — попада в битка. Става напечено. Той се обръща към половинката от магийката и тя го отвежда по духовен път при другата половинка. Ако искаш бързо да измъкнеш някого отнякъде, няма по-добър начин.

— Добре ми звучи. Мога да сложа седемте половинки близо до светилниците, а другите да раздам на моите хора и когато те задействат магийките, магийките да ги отведат, където трябва.

— Точно така. Сега, искаш ли освен това и един комплект вълшебни коне?

— Вълшебни коне ли? За какво, да му се не види, са ми вълшебни коне? Трябват ли ми за нещо?

— Всъщност не, но ако смяташ да има и публика, вълшебните коне допринасят за одухотвореността на спектакъла. Освен това добавят сложност и многоплановост.

— Не чак толкоз дълбока сложност, надявам се? Не знам колко ще са ми умни участниците. Но ако приемем, че са като повечето хора…

— Схванах — кимна чиновникът. — Усложненията с вълшебните коне би трябвало да са достатъчно прости, че хората ти да се справят с тях. Освен това конете добавят класа, и то голяма класа.

— Я ме запиши за седем вълшебни коня.

— Веднага. — Чиновникът взе да драска по един формуляр за поръчки. — Сега, искаш ли конете наистина да притежават някакви магически качества?

— Например?

— Ами допълнителна мощ, благородство, миловидност, способност да летят, способност да говорят, способност да се превъплъщават в друго животно…

— Тия добавки май са скъпички, а?

— Можеш да получиш, каквото си искаш — усмихна се чиновникът, — ама трябва и да си платиш, така си е.

— Тогава, нека са вълшебни коне, но без допълнителни качества. Сигурно достатъчно ще ги бива.

— Чудесно. Има ли и някакви други усложнения, които би искал да въведеш между връчването на половинките от магийките и пристигането при светилниците?

— Не, ако просто свършат това, ще е чудесно.

— Хубаво. Кой калибър магийки?

— Калибър ли? Че откога имат и калибър?

— Нова разпоредба. Във всички поръчки за магийки трябва да е посочен калибърът.

— Знам ли кой калибър ми трябва?

— Ами сети се — рече чиновникът.

Аззи подаде на чиновника една монета и заобяснява:

— Всяка магийка трябва да може да пренесе човешко същество от дадено място в едно царство на съществуването до дадено място в друго царство. После трябва да го отведе до друго определено място.

— Тогава по-скоро ти трябва магийка с двоен заряд. Не можеш да искаш всичко това от обикновена магийка. Щом ще се сменя царството на съществуване, много енергия ще трябва. Я да видим сега колко са тежки тия твои хора.

— Не знам — рече Аззи. — Още не съм ги виждал. Да речем, най-много по сто и двайсет кила парчето.

— Двоен заряд е необходим, когато се налага магийката да пренесе повече от сто килограма.

— Ами тогава да ги кажем сто. Ще направя така, че да няма по-тежки.

— Добре — кимна чиновникът. Намери някакво листче и взе да пресмята. — Я да видим правилно ли съм го схванал. Искаш седем магийки с двоен заряд и всяка ще трябва да пренесе човек, тежък сто килограма — това включва и целия му багаж, — до две различни места в две различни царства на съществуването. Бих казал, че ти трябва четиридесет и пети калибър. Коя марка ги искаш?

— И различни марки ли имало?

— Повярвай ми — рече чиновникът, — „Малоумия Бележита“ II е добра марка. „Идиота Превъзходна“ 24 — също. На мен ми е все тая.

— Дай ми, от която щеш тогава.

— Ей, сам трябва да си я избереш. Аз ли всичко да правя вместо тебе?

— Дай от „Идиота“.

— „Идиота“ ги свършихме. Другата седмица очаквам да получа.

— Тогава ще взема от „Малоумия“.

— Добре. Попълни тук и тук. Подпиши тук. Парафирай тук. Тук парафирай в уверение на това, че си парафирал. Добре. Айде готово.

Чиновникът подаде на Аззи малък бял пакет. Аззи го отвори и огледа какво има вътре.

— Приличат на сребърни ключета…

— Защото са „Малоумия“. „Идиота“ изглеждат по-иначе.

— Тия също толкова добри ли са?

— Някои казват, че са и по-добри.

— Благодаря! — извика Аззи и след миг вече го нямаше там.

Отново последва отегчителното пътуване до Централна разпределителна гара, а после — отново към Земята. Но демонът беше в прекрасно настроение. Намери каквото му трябваше. Легендата. Сюжета. Светилниците. Магийките. Сега му трябваха само хората, които да изиграят сюжета. Това щеше да е веселата част.