Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

В една бляскава юнска утрин от един завой на черен селски път на юг от Париж, иззад няколко великолепни лески, изскочи карета, а след нея — още четирима ездачи. Впрягът дрънчеше, конските копита тропаха тежко по пътя. Освен тропотът от конските копита и скърцането на каретата не се чуваше нищо друго — само цвърченето на цикадите и силните викове на кочияша: „Дий, Менгеме!“

Каретата беше голяма, боядисана в жълто и червено, а зад кочияша стояха двама лакеи. На двайсетина метра зад нея ги следваше друга карета, а отзад — неколцина конници в лек галоп. Зад тях се точеха дванайсет мулета.

В първата карета имаше шестима пътници. Двама от тях бяха деца — хубавичко момченце на деветдесет години и неговата сестра — дете-жена на четиринайсет, с глава, покрита с буйни къдрици, и оперен израз на миловидното личице. Останалите бяха възрастни хора — наблъскани един в друг, те се бяха наместили все някак, така че да им е най-добре.

Каретата взе да се мята насам-натам. Ако някой от конниците галопираше редом с нея, щеше да забележи, че предното дясно колело прави странни лупинги. Кочияшът усети промяната и задърпа конете. Точно тогава колелото изхвърча и каретата се отпусна върху оста му.

Първият конник — набит мъж с червендалесто лице — спря до прозореца на каретата.

— Привет! Всички ли сте добре там вътре?

— Нищо ни няма, сър — обади се момчето.

Конникът се наведе и надникна през прозорчето. Кимна на възрастните, но очите му се спряха на Пъс.

— Аз съм сър Оливър Денинг от Тюкесбъри — представи й се той.

— Аз съм мис Карлайл — отвърна тя, — а това е брат ми Куентин. И вие ли сте тръгнали на поклонение, сър?

— Да — потвърди мъжът. — Ако слезете всички от каретата, ще накарам моя човек Уат да види какво може да направи с онова колело. — Той кимна към Уат, дребен мургав уелсец.

— Много сме ви задължени, сър — рече Пъс.

— Няма нищо — отвърна сър Оливър. — А ние можем да си направим нещо като пикник, докато Уат оправя колелото. — Разсеяният му поглед не включваше останалите пътници в каретата.

Сър Оливър бе забелязал Пъс още преди да се случи това с колелото — може би в онзи момент, когато си разбърза забрадката. Страхотните й рижи къдрици, очарователното й изражение — всичко това му бе дошло твърде много. Мъжете, дори и най-коравите воини, край Пъс изглупяваха до един.

Те намериха една слънчева полянка сред лещака недалеч от каретата. Сър Оливър разгъна войнишко одеяло, което миришеше на кон. Миризмата никак не бе неприятна. Очевидно беше стар воин — носеше си храна и дори прибори в кожените дисаги.

— Това наистина е много хубаво — рече сър Оливър, след като се бяха настанили, стиснал добре препечено пилешко бутче в ръка. — Колко често съм ял така по време на последните войни в Италия, където имах честта да служа редом със знаменития сър Джон Хокууд…

— В много битки ли сте участвал, сър? — попита Куентин по-скоро от учтивост, отколкото поради някаква друга причина, защото вече бе останал с впечатлението, че сър Оливър е прекарал по-голямата част от въпросните войни край полевата кухня.

— Битки ли? О, да, в доста — рече сър Оливър и заразказва за някакъв въоръжен сблъсък край Пиза, все едно целият свят беше чувал за него. После небрежно намекна за други въоръжени сблъсъци във и около различни италиански градове — той ги наричаше отчаяни боеве. Куентин си имаше причина да се съмнява във всичко това, тъй като си спомняше какво му бе казвал баща му — че войната в Италия се състояла най-вече от войнствени речи пред публика и задкулисни тайни преговори, след които даден град падал или пък сваляли блокадата, зависи до каква уговорка били успели да стигнат. Спомни си, че бе чувал и друго — като се включили и французите, вече не било така: тогава пък войната се състояла предимно от сделки между италианците и Волните роти. Сър Оливър въобще не спомена за французи. Само Колона и Борджиите, и Медичите, и разни такива чужденци. Той разправяше някакви възторжени истории за битки по ранина, в които малки групи воини срещали подобни с мечове и пики. Говореше за среднощни бдения в Южна Италия, където сарацините все още държали властта, разказваше за внезапни отчаяни сблъсъци край малки, оградени със стени градчета, където смъртта можела да ти се изсипе отгоре във вид на вряло масло или разтопено олово.

Сър Оливър беше нисък и набит здравеняк. Приличаше на бичме. Беше на средна Възраст, пооплешивял и имаше навика рязко да тръска глава, за да наблегне на онова, което казваше. Когато правеше така, козята му брадичка се клатеше насам-натам. Често подчертаваше най-страховитите си изявления с решително прочистване на гърлото. Пъс, винаги готова за всякакви пакости, бе започнала да го имитира, а Куентин едва сдържаше смеха си.

Най-накрая пристигна Уат и обяви, че е поправил колелото. Сър Оливър каза, че бил много доволен, и прие благодарностите на всички с мъжествена скромност. Продължи с това, че тъй като всички те пътували за Венеция, очаквал да общува продължително с всички тях, като просто приемал, че компанията на един толкова сръчен и толкова изтъкнат воин би била приятна на всекиго. Пъс заяви с най-сериозния си тон, че сър Оливър бил приятен на всекиго далеч не защото услугите му можели да потрябват и по-нататък на компанията, ако вземе, че изхвърчи и някое друго колело. Сър Оливър не намери нищо смешно в това — прие го като нещо, което му се полага от само себе си, и дори не се и почуди защо внезапно — и едновременно — пристъп на кашлица връхлетя Пъс и Куентин, наред с още няколко дами.

По-късно същия ден към пътниците най-после се присъедини и монахинята, която трябваше да пътува с тях, но не се беше появила на уреченото място. Тя пристигна на кон, а една прислужница я следваше отзад на магаре, със сокол на ръка. Каретата спря. Вътре припряно се разприказваха, после й направиха място.

Майка Джоана беше игуменка на манастира на урсулинките край Грейвлайнс, Англия. Фамилията й беше Мортимър и тя не пропускаше да увери всекиго, че е близка роднина на известните Мортимърови от графство Шропшър. Имаше едро, широко, загоряло от слънцето лице и водеше навсякъде сокола със себе си. Когато спираха, не пропускаше възможността да измъкне птицата, да отпусне каишките и да я прати да си търси плячка, където намери за добре. Когато соколът се връщаше с някоя мишка или съсел, разкъсани и цели в кръв, тя плясваше с ръце и възкликваше: „Добро попадение, госпожо Бързичка“ — така се казваше соколът. Куентин не можеше да понася начина, по който тя говореше на птицата — дърдореше й часове наред със скрибуцащия си глас. Вече едвам се сдържаше да не избухне в кикот. Най-накрая няколко души от компанията надделяха и я накараха да прати сокола отгоре на каретата, при прислужницата. Майка Джоана се нацупи, но после забеляза някакъв елен, мярнал се в края на гората. Опита се да убеди останалите да спрат и да си спретнат един импровизиран лов — само че нямаха кучета, без да броим нечий ситен-дребен мопс, дето и срещу плъх беше трудно да го насъскаш.

Компанията биде информирана, че майка Джоана не само била от Мортимъровите, но била и по-голяма сестра на същата оная Констанс, дето се била оженила за маркиз Сен Бо и дето двамата били такава великолепна двойка. Но самата тя не била пожелала да се омъжи — или, както по-късно Пъс прошепна на Куентин, не се намерил кой да я вземе Въпреки именията й и прочутото й име — и убедила баща си да я уреди като игуменка на манастир. Била много доволна от този в Грейвлайнс, защото ловът в околностите му не можел да се сравнява с друг, а близката гора също й била на разположение. В добавка на това монахините били от добри семейства и не страдала от липса на умни разговори по време на вечеря.

И тъй измина този дълъг ден.

ГЛАВА 2

Сър Оливър се облегна назад на седлото и се огледа. Все още се намираха сред открито поле. На мили пред тях се простираха приятно закръглени хълмчета. Отдясно проблясваше бърз поток. Вече виждаше тумбите дървета по края на гората.

Но имаше и нещо друго, нещо, което мърдаше — една червена точка се спускаше по хълмовете явно с намерението да пресече пътя на конвоя на миля по-напред.

Майка Джоана яздеше зад сър Оливър. Дорестият й кон беше доста издръжлив.

— Какво стана? — попита тя. — Защо спряхме?

— Искам да поогледам територията, преди да се впуснем из нея — обади се сър Оливър.

— Какво, за Бога, смятате, че има толкова за гледане?

— Търся знак от разбойниците, за които се разправя, че върлували по тия места.

— Имаме си вече охрана — рече Джоана. — Онези четиримата с арбалетите, дето ни ядат от яденето.

— Не мога да им се доверя изцяло — рече Оливър. — Такива като тях имат склонността да бягат още при първия признак на беда. Искам да видя дали бедата няма първа да се покаже.

— Глупости — възрази Джоана. — в гората, дето е само на няколко метра оттук, може да се крият сто хиляди разбойници и ние изобщо да не ги забележим, преди те да поискат да ги забележим.

— Е, аз да погледна все пак — заинати се Оливър. — Там отпред има някой.

Джоана се взря в пътя. Тъй като беше малко нещо късогледа, мина време, докато различи, че червеното петънце всъщност е човек.

— Този пък откъде се взе? — промърмори тя по-скоро на себе си.

— Не знам — отвърна сър Оливър. — Но идва насам, така че сигурно ще разберем.

Докато конникът приближаваше, продължиха да яздят в мълчание. Конвоят на пилигримите се бе прострял зад тях — двете карети, другите четири коня и дванайсетте мулета, с които пътуваха трийсетте поклонници. Някои се бяха присъединили към тях в Париж — там спряха съвсем за кратко време, за да се запасят с храна. Тъкмо в Париж бяха подбрали и четиримата войници с арбалетите, ветерани от италианските войни. Водеше ги сержант на име Патрик, който бе обявил, че поклонниците могат да наемат него и неговите хора, за да ги охраняват, докато пътуват из кръстосваната надлъж и нашир от разбойници Южна Франция.

Сред пилигримите далеч не цареше пълно разбирателство, в Париж цяла вечер се бяха карали по кой път да тръгнат за Венеция. Някои бяха склонни изобщо да избегнат планините и да минат по лекия път през сърцето на Франция, но англичаните пак се опънаха. Дори и англичаните трябваше да избягват този път.

Повечето пилигрими предпочитаха по-източния път — през Бургундия и после надолу към западния бряг на Рейн, докато стигнат тъмните гори на Лангедок и преминат през тях към Росийон. Тъкмо те надделяха при вземането на решението. Дотук всичко беше минало без инциденти, но продължиха да пътуват под охрана — какво ли не можеше да им се случи в тази проклета страна.

Самотният конник ги приближаваше в тръс. Беше облечен в алена дреха, а по раменете му се спускаше наметало от виненочервен плат, изпъстрен с пурпурни нишки. Обут беше с меки ботуши от кафява кожа, а на главата му се кипреше зелена филцова шапка, над която се ветрееше самотно орлово перо. Той ги пресрещна и спря.

— Добър ви ден! — извика Аззи.

Представи им се като Антонио Креспи, венецианец.

— Аз съм венециански търговец, пътувам из цяла Европа и продавам изящни златни венециански платове, най-вече на търговците от Севера. Позволете ми да ви покажа образци.

Беше се подготвил за това, като се бе сдобил с мостри от един истински венециански търговец — изпратил го бе да си ходи вкъщи без пукнат топ плат, ала пък щастлив, с чувалче червено злато под мишница.

Сър Оливър запита сър Антонио откъде идва, та е изникнал сякаш отникъде. Аззи му обясни, че е минал по пряк път, който съкратил пътуването му с много мили.

— Непрекъснато пътувам между Венеция и Париж и ще е много странно наистина, ако не познавам преките пътища и най-безопасните маршрути.

Аззи пусна възможно най-любезната си усмивка.

— Сър, ако не е твърде дръзко от моя страна да моля, бих желал да се присъединя към вашата компания, в тези земи животът на самотния пътник е в собствените му ръце. Мога да съм ви от полза, като ви предоставя умението си да боравя с меч, ако се наложи, и да ви служа като водач през най-трудната част от пътуването, която тепърва ви предстои. Имам собствени провизии, така че няма да ви натежа.

Оливър погледна Джоана.

— Майко Джоана, вие какво ще кажете?

Тя изгледа Аззи от горе до долу. Суров, критичен поглед. Аззи беше свикнал да го гледат втренчено, случвало му се бе колкото щеш пъти — той спокойно се отпусна назад, облегнал ръка на задницата на коня си. Ако не го вземеха с тях, беше сигурен, че ще измисли някакъв друг план. Изобретателността по въпроса, как да постигнеш своето, беше един от характерните отличителни белези на адските създания.

— Не виждам пречка — рече най-накрая Джоана.

Приближиха до каретите и Оливър представи Аззи и пътниците един на друг. Аззи зае място в началото на колоната — негово по право, защото твърдеше, че познава местността. Известно време сър Оливър язди редом с него.

— Какво се простира в непосредствена близост до нас? — попита той.

— Следващите петдесет — петдесет и няколко мили са покрити с гъсти гори — обясни му Аззи. — Довечера ще ни се наложи да лагеруваме в гората. Към година вече разбойници не са се мяркали насам, тъй че сигурно всичко ще бъде наред. До утре вечерта ще стигнем странноприемницата, която обслужва тази местност. Първокласно място. Държат го едни калугери и може да се похвали с повече от добра кухня.

Тази новина ободри и Оливър, и Джоана. Беше много успокоително да знаеш, че ти предстоят хубава вечеря и топло легло. А и вече си личеше, че Антонио е забавен компаньон. Младият рижав търговец знаеше много истории за живота във Венеция и в двора на дожа. Някои от историите бяха малко нещо странни, а други — ужасно неприлични, но това само ги правеше още по-забавни. Някои пък разказваха за странните навици на демоните и дяволите, за които се твърдеше, че ходели във Венеция много по-често, отколкото на други места.

И тъй се точеше дългият, бавен ден. Слънцето пълзеше по небето и не бързаше да свърши неизменната си обиколка. Бели облачета се носеха като въздушни кораби на път към пристанището на залеза. Свеж ветрец рошеше върхарите на дърветата. Пилигримите се шляеха, все едно бяха тръгнали на разходка, и избираха откъде да минат по обраслия черен горски път. Нямаше закъде да бързат в такъв ден, който пълзеше напред с отмерената скорост на вечността.

Гората беше напълно, неестествено застинала. Не се чуваше нито звук освен дрънченето на сбруите и от време на време — гласът на някой от войниците, подхванал песен. Най-накрая слънцето стигна зенита си и започна сънливо да се плъзга надолу, към обратната страна на небето.

Керванът навлизаше все по-дълбоко в гъстата гора, където зелените сенки на листата изпъстряха ярката дневна светлина. Пилигримите в каретите захванаха да се оклюмват, а онези, които яздеха, дремеха свити над юздите. Една кошута притича пред конете и изчезна сред листака на отсрещната страна на просеката — безшумна експлозия в кафяво, бяло и бежово. Майка Джоана сръчка коня си, но не можа да събере достатъчно енергия, за да се впусне в преследване. Сякаш цялата природа, както и преминаващите през нея хора, беше завладяна от мекото очарование на гората.

Продължиха така, докато почти се мръкна. После Аззи намери една равна полянка, обрасла с висока трева, и обяви, че да спрат и да пренощуват там, би било добра идея, тъй като им предстоял много по-труден и неравен терен. Пилигримите приеха предложението му с най-голямо удоволствие.

Войниците разпрегнаха конете и ги напоиха на близкия поток. Пилигримите се измъкнаха из каретите. Ездачите слязоха от конете си и ги завързаха. Възрастните си намериха или си стъкмиха що-годе удобни места за спане, а децата, начело с Пъс, захванаха да играят на гоненица.

Аззи и сър Оливър се разходиха до края на гората, където един повален дъб бе образувал естествена просека. Събраха клонки и съчки, после Оливър се наведе и защрака с огнивото. Никога не го бе бивало особено да пали огън, но май никой друг не го умееше, а не му се щеше да моли сър Антонио.

Искрите налетяха на сухата прахан, но угаснаха почти веднага. Някакъв вятър, сякаш пратен от самия Дявол, вееше ниско над земята, напук на обичайния ред на нещата. Оливър се опита пак и пак, но подлият ветрец му попиля усилията. Трудно му беше дори да удря с кремъка. Колкото по-упорито се опитваше, толкова по не ставаше. Ветрецът все едно сам си решаваше какво да прави. Когато най-после Оливър успя да запали някакво мижаво огънче, от другата посока изведнъж рязко подухна и огънят угасна.

Той се изправи и взе да ругае, разтривайки схванатите си колене.

— Може би ще ми позволите аз да го запаля? — предложи Аззи.

— Но моля ви — предложи му кремъка Оливър.

Аззи отклони ръката му, потърка с показалеца на дясната си ръка дланта на лявата, а после го насочи към праханта. От пръста му към праханта прескочи малка синя светкавица, застина за момент и угасна. Щом изчезна, пред тях се разгоря весело пламъче. Никакъв вятър не го угаси. Сякаш вятърът си знаеше кой му е господарят.

Сър Оливър се опита да каже нещо, но не можа и зъб да обели.

— Не исках да ви стряскам — рече Аззи. — Просто малък номер, който научих в Ориента.

Той погледна сър Оливър и сър Оливър забеляза, че в зениците му танцуват червени пламъчета.

Аззи се обърна и тръгна с небрежна походка към каретите.

ГЛАВА 3

Аззи завари майка Джоана да опъва малката палатка, която винаги носеше със себе си, тръгнеше ли на поклонение. Беше от избелял зелен памучен плат, така че чудесно се сливаше с гората. Поддържаха я бамбукови колци, привързвани с най-различни въженца, в момента Джоана се бореше тъкмо с тях. По време на пътуването се бяха оплели и сега представляваха объркан възел, голям колкото козя глава. И инатът му беше като на коза.

— Трябва да си дявол, за да го развържеш това — оплака се тя.

— Е, по-добре ми дайте да опитам тогава — бодро рече Аззи.

Тя му подаде оплетените въжета. Аззи вдигна левия си показалец и духна към него. Показалецът му изведнъж се оцвети в ярко канареножълто — без нокътя, който придоби стоманеносив цвят, издължи се и се закриви. Аззи потупа с него възела и около въженцата за миг проблесна ореол от зелени танцуващи искрици. Щом ореолът угасна, Аззи подхвърли вързопа към майка Джоана. Тя се опита да го улови, но преди да стигнат до нея, въженцата се разлетяха. Тя се наведе и ги събра — а само преди миг се бяха опетлали непоправимо във възел, достоен съперник на Гордиевия.

— Как така… — започна тя.

— Факирски номер. Научих го по пазарите на Ориента — ухили й се Аззи. Тя се взря в него и забеляза танцуващите червени пламъчета в очите му. Когато Аззи се отдалечи с подсвиркване, тя въздъхна с облекчение.

По-късно същата вечер пилигримите се събраха около огъня — Всички освен Аззи, който бе обявил, че иска да се поразходи из гората и да се поотпусне преди лягане. Оливър и майка Джоана седяха малко встрани от другите. Изобщо нямаше съмнение за какво си говорят.

— Онзи новия — подхвана Оливър, — какво ще кажете за него?

— Като го погледна, мравки ме полазват — каза абатесата. Навремето бавачката й се бе изразявала така.

— Да — съгласи се Оливър. — Нещо не му е чиста работата, не мислите ли?

— Наистина си го мисля. Всъщност само преди час си пообщувах малко с него и това ме накара доста да се позамисля.

— И аз така! — Възкликна сър Оливър. — Не ми се удаваше да запаля огъня и сър Антонио го направи — с показалеца си!

— С показалеца си и с какво още?

— С нищо. Насочи го и пламъците веднага лумнаха. Каза, че било стар факирски номер, който научил в Ориента. Но на мене повече ми заприлича на черна магия.

Майка Джоана се втренчи в него за миг, после му разказа за нейната преживелица с Аззи и с възела.

— Не е нормално това — каза сър Оливър.

— Не е. Повече от сигурно е, че не е.

— И ориенталски факирски номер не е.

— И това не е — съгласи се майка Джоана. — Нещо повече, в очите му забелязах червени искрички. Вие забелязахте ли нещо такова?

— Как да не го забележа? Това е знак на дявола, не е ли така?

— Точно така е — потвърди майка Джоана. — Чела съм го в „Наръчник по изгонване на демони“.

Точно в този момент Аззи се показа из гората, като си подсвиркваше весело. Беше метнал младо сърне през рамо.

— Ще съм много доволен, ако ми позволите да осигуря вечерята — любезно рече той. — Вероятно някой от вашите стражи може да нареже това благородно животно и да го опече. Смятам да се изкъпя в онзи поток ей там. Човек доста се поти, докато гони сърна. — И той пое натам, като продължи да си подсвирква.

ГЛАВА 4

Пилигримите се събудиха, преди да се бе съмнало. Докато утринното слънце се процеждаше през листака, те събраха вещите си, закусиха набързо и потеглиха. Цял ден вървяха през гората, нащрек да не би да ги връхлети някоя беда, но не срещнаха нищо по-свирепо от комар.

Беше привечер. Сър Оливър и майка Джоана се взираха нетърпеливо сред дърветата и чакаха да се покаже странноприемницата, както Аззи им бе обещал.

Страхуваха се, че ги е измамил. Но излезе, че си държи на думата — изведнъж странноприемницата се появи право пред тях — доста внушителна двуетажна каменна сграда. От едната й страна бяха струпани дърва за горене. Имаше и двор за животните и барака за прислугата.

На вратата ги посрещна брат Франсоа — едър, плещест мъж с брада. Докато се изнизваха един по един през вратата, той се ръкува с всекиго поред.

Аззи влезе последен и подаде на брат Франсоа кесия със сребърни монети — „Плащам за преспиването“. Разсмя се и изгледа Франсоа доста особено. Франсоа се олюля назад, сякаш му бе хрумнало нещо много неприятно.

— Господине — попита доминиканецът, — не се ли познаваме отпреди?

— Може да сме се срещали във Венеция — кимна Аззи.

— Не, не беше във Венеция, а във Франция. Май беше в някаква връзка със съживяването на един човек.

Аззи си спомни случая, но не намери причина да го разяснява на монаха. Поклати учтиво глава.

Брат Франсоа като че ли се разстрои. Той разсеяно обясни на пилигримите как стоят нещата със стаите и с храната, но сякаш едва следеше собствените си мисли. Постоянно поглеждаше Аззи, мърмореше си нещо и когато смяташе, че никой не го гледа, се кръстеше.

Щом Аззи помоли да му дадат малката спалня на горния етаж, брат Франсоа веднага се съгласи, но сякаш гръм го бе ударил. Продължаваше да поглежда монетите в ръката си и да клати глава. Най-накрая се доближи до сър Оливър и майка Джоана.

— Този, дето е с вас, този Антонио, отдавна ли го познавате?

— Далеч не — отвърна сър Оливър. — Да не би да ви е измамил с парите?

— Не, не. Тъкмо обратното.

— Какво искате да кажете?

— Съгласи се да плати шест сантима за стаята и сложи медните монети в ръката ми. После рече: „По дяволите, мога да съм и по-щедър“, и насочи пръст към монетите. И монетите станаха сребърни!

— Сребърни! — извика майка Джоана. — Сигурен ли сте?

— Разбира се! Вижте сама. — Той й показа един сребърен сантим. И тримата се втренчиха в монетата, все едно да бе самият Дявол.

По-късно Оливър и майка Джоана потърсиха Франсоа, за да си поръчат закуската, но не го намериха. Най-накрая забелязаха една бележка, забодена на вратата на килера. „Уважаеми дами и господа — пишеше там, — моля простете ми, ала си спомних, че имам спешна и неотложна среща с абата на манастира «Свети Бернар». Моля се на Господ да бди над душите ви.“

— Любопитна работа! — подметна сър Оливър. — Защо така, вие как мислите?

Майка Джоана присви устни.

— Човекът си е изкарал акъла от страх и затова е побягнал.

— Но ако си мисли, че Антонио е демон, защо поне не ни го каза?

— Мисля, че го е било страх и дума да обели — предположи майка Джоана, — нали този демон е избрал да пътува в нашата компания. — Тя се замисли за момент. — И за нас ще е по-добре да внимаваме.

Войникът и монахинята дълго седяха в мълчание и мрачно се взираха в огъня. Сър Оливър поразръчка въглените, но лицата, които му се мярнаха сред пламъците, никак не му харесаха. Майка Джоана настръхна без всякаква видима причина — уж никакъв вятър не подвяваше край нея.

— Така не може да продължава повече — най-после се обади тя.

— Не, в никакъв случай — съгласи се сър Оливър.

— Ако е демон, трябва да предприемем нещо, за да се предпазим.

— Ах, да! Но как да разберем?

— Ами да го попитаме направо — предложи майка Джоана.

— Да, попитайте го. Ще съм ви много благодарен — съгласи се сър Оливър.

— Искам да кажа, мисля, че това е ваша работа, в края на краищата вие сте войник. Кажете му го право в лицето!

— Не ми се ще да го обиждам — реши сър Оливър, след като пообмисли положението.

— Този Антонио не е човек.

— Какъвто и да е, може пък да не му хареса, че го знаем.

— Някой трябва да говори с него.

— Предполагам.

— И ако вие сте истински мъж…

— О, добре де, ще говоря с него.

— Демон е, няма какъв друг да е — настоя майка Джоана. — Тия червени искрици, дето танцуват в очите му, няма как да не го издадат. А забелязахте ли какъв му е задникът? Отзад има нещо, дето не само прилича на опашка, ами…

— Демон! Тук, сред нас! Ако е така, предполагам, че ще трябва да го убием този… това нещо.

— Но дали ще можем? — зачуди се майка Джоана. — Казват, че било много мъчно.

— Така ли? Никакъв опит нямам в тези работи.

— Аз имам съвсем малък опит — сподели игуменката. — Моят орден не се занимава с изгонване на зли духове, това не му влиза в задълженията. Обикновено оставяме тия неща на другите. Но какви ли не истории може да чуе човек…

— И в тях се разказва… — подсказа й рицарят.

— Че да убиеш демон, по никакъв начин не е лесно, ако не е и невъзможно — довърши майка Джоана. — Пък има и още нещо — ако все пак успееш д а го убиеш, тогава сигурно въобще не е бил демон, ами някой нещастен човечец, който е имал лошия късмет в очите му да е блеснала някоя червена искрица.

— Май много сложна излиза тая работа — рече сър Оливър. — И какво ще правим?

— Предлагам да предупредим останалите, после да съберем всичките религиозни реликви, които си носим, и да се опитаме да прогоним злия дух.

— Не ми се вярва да му хареса — замислено рече рицарят.

— Няма значение. Наш дълг е да се опитаме да го прогоним.

— Да, разбира се — съгласи се рицарят. Само дето идеята хич не му допадаше.

Останалите членове на компанията никак не се изненадаха, когато майка Джоана им съобщи за своите подозрения, че сред тях има демон, в тия размирни времена точно това и трябваше да се очаква. Отвсякъде прииждаха вести за плачещи статуи, говорещи облаци и какво ли още не. Всеки знаеше, че съществуват адски много зли духове и че повечето от тях си прекарват времето предимно на Земята, в опити да изкушават хората. Беше цяло чудо, че не ги срещаха и по-честичко.

ГЛАВА 5

Те чакаха, но Аззи все не се показваше. Най-накрая гласуваха да изпратят Пъс, за да го покани да слезе долу при тях и да си поговорят.

Пъс почука на вратата — далеч не беше така наперена, както винаги.

Аззи отвори. Беше облечен с бляскава елегантност — ново дълго палто от черно кадифе, изумруденозелена жилетка, а косата му бе грижливо сресана в нещо като сияен оранжев храст. Изглеждаше така, сякаш очакваше някаква покана.

— Там искат да говорят с Вас. — Тя посочи към трапезарията на долния етаж.

— Прекрасно. Очаквах го.

Той прекара още Веднъж четката по косата си, пооправи си палтото и слезе надолу подир Пъс. Пилигримите от благородно потекло ги чакаха в кръчмата. Не се бяха допитвали до простите хора, които в момента ръфаха сух хляб и глави от херинга навън в яхъра.

Сър Оливър се изправи, поклони се ниско и заговори:

— Надявам се, че ще ни извините, сър, ала доста мислихме, или може би би било по-правилно да река, доста се тревожехме. Ако просто ни разубедите, всичко ще е наред.

— Какъв е проблемът? — запита Аззи.

— Ами вижте, сър — подхвана Оливър. — Да го кажем направо: да не би случайно да сте демон, сър?

— Ами — отвърна Аззи — случайно съм.

Събранието се задави.

— Не това ми се щеше да чуя — рече сър Оливър. — Шегувате се, нали? Моля ви, кажете, че не е вярно!

— Да, ама като е вярно, какво да правя! — усмихна се Аззи. — Вече на няколко пъти ви дадох доказателства просто за да мине по-бързо тая отегчителна част с убеждаването. Успях ли да ви убедя?

— Успяхте, и още как, сър! — отвърна сър Оливър. Майка Джоана кимна.

— Чудесно — рече Аззи. — Значи сме си ясни.

— Благодаря, сър. А сега бихте ли бил така любезен да ни напуснете и да ни оставите спокойно да продължим свещеното си поклонение?

— Я не се занасяйте — рече Аззи. — Знаете ли какви неприятности имах, докато я уредя тази работа. Имам предложение за вас.

— Ах, Боже мой! — Възкликна сър Оливър. — Сделка с Дявола!

— Я стига — сряза го Аззи. — Просто ме изслушайте. Ако не ви харесва предложението ми, просто не го приемате и се разделяме по живо — по здраво.

— Наистина ли?

— Давам ви честната си дума на Княз на Мрака!

Аззи изобщо не беше Княз на Мрака, но нямаше да навреди да се докара малко пред тия дами и господа от високо потекло.

— Предполагам, че няма нищо лошо в това да ви изслушаме — рече сър Оливър.

ГЛАВА 6

Аззи заговори с висок, звънлив глас:

— Дами и господа, аз наистина съм демон. Но се надявам никой да не възрази срещу това. Какво значи демон в края на краищата? Просто име, с което наричат оногова, който служи на една от двете страни, чиято борба управлява цялото съществувание, човешко и свръхчовешко. Имам предвид, разбира се, принципите на Доброто и Злото, на Светлината и Мрака, както ги наричат. Нека първо посоча абсолютната необходимост от съществуването на две страни във всичко, защото без това нещата стават нетърпимо едностранчиви. Ще изтъкна също и че тези две страни трябва да си противодействат в една повече или по-малко равностойна борба. Защото, ако съществуваше единствено Доброто, както някои биха желали да бъде, никой не би положил моралното усилие да се самоусъвършенства — а в него се въплъщава самата същност на човешкия напредък. Не би съществувал контрастът между нещата, нито начин да се отличи важното от маловажното, желателното от осъдителното.

Аззи помоли за чаша вино, накваси си гърлото и продължи:

— След като установихме колко уместна е борбата между тези две велики свойства, оттук следва, че не може през цялото време да печели само едната страна. Инак борбата изобщо не би била борба. Изходът й трябва да остане неизвестен, като ту едната страна показва превъзходство, ту другата, и окончателният резултат не може да бъде определен почти до самия й край, в това ние следваме един стар-прастар закон, закона на драматургията, който постига най-добър ефект чрез изравняване на силите. Дори не се и предполага, че Доброто трябва да е много по-могъщо от Злото, защото след като изходът е ясен, състезанието вече не е интересно.

Ако приемем това, можем да минем към следващата точка, която произтича оттук. Щом е позволено да избереш страната на Мрака и да се противопоставиш на Светлината — или страната на Злото и да се противопоставиш на Доброто, — то тогава няма причини да презираме онези, които служат на едната или на другата страна. Не трябва партизанството да размътва разума ни! Щом Злото е необходимо, онези, които му служат, не трябва да бъдат смятани за излишни, за достойни за презрение, незаконни, маловажни. Не казвам, че трябва да ги следвате, но поне трябва да ги изслушате.

А сега позволете ми да изтъкна, че в Злото, след като веднъж пренебрегнете лошата му слава, има много хляб — ако не друго, то поне е много жизнено и забавно. Това ще рече, че на принципа на Злото, както и на този на Доброто, е присъща привлекателност — тъй че човек да може да избере един от тях по своя свободна воля. Да го кажем по-просто: Злото може да ви направи и страхотен кеф и никой не би трябвало да изпитва угризения заради това, че го е предпочел, тъй като то е също тъй почтен и уважаван принцип, както и Доброто.

Но дали, ако човек се свърже със Злото, няма да бъде наказан? Приятели, това си е чиста проба пропаганда от страна на Доброто, която съвсем не представя положението такова, каквото е в действителност. Няма нищо нередно в това, Злото да съществува — значи няма нищо нередно и в това да му служиш.

Аззи сръбна глътка Вино и огледа публиката си. Да, бе успял да грабне вниманието им.

— И ето, вече съм готов да ви направя едно честно предложение. Дами и господа, аз съм Аззи Елвул, демон доста древен, импресарио, дошъл много, много отдалеч. Дошъл съм тук, приятели, за да поставя една пиеса. Нужни са ми седмина доброволци. Ще намерите задачите, които смятам да ви възложа, за приятни и далеч не обременителни. Наградата за вашето участие ще бъде сбъдване на най-голямото ви желание на този свят. Всъщност именно в това е смисълът на моята пиеса: да докаже на света, че човек може да постигне най-свидното си желание, без да направи каквото и да било усилие за тази цел. Не е ли хубава тази поука? Аз наистина смятам, че тя дава надежда на всички нас и представя по-вярно начина, по който всъщност се случват събитията, отколкото обратното твърдение — че трябва да се трудиш с пот на чело и да притежаваш определени качества на характера, за да привлечеш желаното в своята орбита. В моята пиеса ние ще докажем, че не е задължително да бъдеш добродетелен, или дори отчасти полезен, за да бъдеш възнаграден. Така че помислете си, дами и господа. Между другото, душите ви няма да бъдат подложени на никаква опасност.

Сега аз ще се оттегля в стаята си. Всеки заинтересован може тази нощ да ме посети и аз ще му разясня подробно условията. С нетърпение чакам да продължим нашия разговор по темата по-късно на индивидуални начала.

Аззи стори ефектен поклон и се изкачи обратно по стълбите. Имаше време за лека вечеря — хляб, сирене и чаша вино за завършек. Поразрови огъня в камината и се отпусна в креслото.

Не му се наложи да чака дълго.

ГЛАВА 7

Аззи седеше в стаята си и слушаше с половин ухо мърморенето на нощта, докато четеше мухлясал стар ръкопис, от онези, които винаги се намираха по полиците на по-народните адски библиотеки. Обичаше класиката. Въпреки че беше надарен да измисля какви ли не новости — нали точно това го накара да се захване и със сегашното си приключение, — Аззи иначе си падаше традиционалист.

На вратата се почука.

— Влез! — обади се демонът.

Вратата се открехна и в стаята влезе сър Оливър. Сега рицарят не беше в доспехи и явно не носеше оръжие. Очевидно бе решил, че в присъствието на демон от Ада е по-добре да се появиш невъоръжен.

— Надявам се, че не ви безпокоя…

— О, не — отвърна Аззи. — Влизайте. Разполагайте се. Чаша вино? С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошъл съм по повод онова ви предложение…

— Интригуващо, нали?

— Наистина. Вие споменахте, освен ако грешно съм чул, че можете да уредите да се сбъдне най-свидното желание на всеки…

— Да наистина, точно това казах.

— И посочихте, че за това не са необходими никакви специални качества.

— Точно в това е работата — кимна Аззи. — Защото, ето вие например — първо, ако притежавахте някакви изключителни способности, че за какво тогава ще ви притрябва моята помощ?

— Прекрасно го казахте…

— Твърде сте любезен. И така, с какво мога да ви помогна? — Ами, сър, онова, което аз искам най-много, е да се прочуя надлъж и нашир като велик воин, равен на моя съименник — онзи Оливър, служил като страж на Ролан по времето на Карл Велики.

— Да — каза Аззи. — Давайте нататък.

— Искам да спечеля някаква забележителна победа, като преодолея изумителни препятствия, но без самият аз да рискувам твърде много.

Аззи измъкна отнякъде късче пергамент и писалка със самоподострящо се перо. „Без риск за себе си“ — отбеляза си той.

— Искам хората да ме познават навред, да стана толкова знаменит, колкото Александър Велики и Юлий Цезар. Искам да съм командир на малка рота от много добри войници — всички до един да нямат равни на себе си и колкото са малобройни, толкоз да са сръчни и свирепи!

„Сръчни и свирепи“ — отбеляза си Аззи и си подчерта „свирепи“, защото изглеждаше добро за подчертаване.

— Аз, разбира се — продължи сър Оливър, — да съм най-добрият боец от всички. Да нямам равен по умения. Искам да се сдобия с такива умения, скъпи ми демоне, но не с цената на някакви жертви или трудности. Бих искал също и една хубава и угодлива девойка, по възможност принцеса, за жена, и тя да ми роди синове. Бих искал да се оттегля после в мое собствено кралство, което някой да ми предостави безвъзмездно, и да живея там щастливо до края на дните си. Последното е много важно, между другото. Не ща някоя изненада да вземе да ме огорчи или натъжи баш накрая.

Аззи си записа: „Да живее щастливо до края на дните си“, но не го подчерта.

— Общо взето, това е, сър — завърши Оливър. — Можете ли да се погрижите за всичко това?

Аззи прегледа списъка. „Без да рискува. Сръчност и свирепост. Да живее щастливо до края на дните си.“

Намръщи се. После вдигна поглед.

— Мога да покрия някои от вашите изисквания, драги ми господин Оливър, но не всички. Не че не съм способен, разбира се — просто пиесата, която поставям, се занимава и с други хора освен с вас, а ако трябва да се осъществят всичките ви изисквания — че това ще ангажира цяла камара райски чудеса, пък и адски много време. Не, драги ми господине, ще намеря начин, по който да можете, без нищо да заплашва самия вас, да спечелите забележителна победа и да бъдете възнаграден богато за нея, както и да се издигнете в очите на хората. След това се оправяйте самичък.

— Е — кимна сър Оливър, — надявах се на повече, но онова, което можете да направите за мен, не е лошо за начало. Започна ли като богат и прочут герой, сигурен съм, че останалото и самичък ще постигна. Приемам предложението ви, драги ми демоне! И, да ви кажа, аз далеч не съм толкова против силите на Злото, колкото мнозина от моите другари. Често съм се замислял, че на страната на Дявола са малцина, а той без съмнение е много по-весел тип от своя строг Небесен противник.

— Оценявам вашето желание да ме поласкаете — смръщи вежди Аззи, — но не искам да слушам злословия по адрес на нашия почитаем противник. Ние, Доброто и Злото, работим в твърде тясно взаимодействие, че да ни се иска да злословим един срещу друг. Налага се и Светлината, и Мракът да живеят в един и същи Космос, ако ме разбирате.

— Не съм искал да обидя никого — побърза да каже сър Оливър. — Разбира се, нямам нищо против Доброто.

— Никого не сте обидили. Поне мен не сте — успокои го Аззи. — Да започваме ли?

— Да, господарю мой. Желаете ли да подпиша пергамента с кръв?

— А, няма нужда. Дали сте съгласието си и това е документирано. Както обясних, вие участвате, ала с това не губите душата си.

— А сега какво да правя?

— Вземете това. — Аззи бръкна в наметалото си и извади малко сребърно ключе с хитра направа. Сър Оливър го вдигна към светлината и взе да се диви на изящната изработка.

— Какво отваря този ключ, сър демон?

— Нищо. Това нещо е магийка. „Малоумия“ с двоен заряд. Сложете го някъде на сигурно място. Продължете пътуването си. В един момент — може би след няколко секунди, може би след няколко часа, но сигурно чак след няколко дни — ще чуете звука на гонг. Такъв звук издава магийката „Малоумия“, когато се привежда в позиция на готовност. Тогава извадете тази половина и тичайте да я съедините с другата. Тя е вътрешно програмирана да го направи, разбира се, но да повториш командата, никога не вреди. Магийката ще ви заведе до другата си половина, а там ще ви чака вълшебен кон. Тоя вълшебен кон ще е оседлан и с дисаги и в тях ще намерите един златен светилник. Дотук всичко ли ви е ясно?

— Съвсем ясно. Значи, да намеря светилника.

— После трябва да отидете във Венеция, ако междувременно не сте стигнали вече там. Скоро след като пристигнете, а може би и по-рано, ще откриете, че желанието ви се е сбъднало. Когато всички са готови, ще има церемония, с всичката му там необходима помпозност. После сте свободен да се радвате на късмета си.

— Добре звучи — рече сър Оливър. — Къде е номерът в цялата работа?

— Номер ли? Никакъв номер няма!

— Обичайно е все да има някакъв номер в тия работи… — мрачно рече сър Оливър.

— Откъде, да му се не види, ще знаете кое е обичайно за вълшебните истории и кое не е? Вижте, искате ли да се включите или не?

— О, всичко ще направя, всичко, каквото искате, ще направя — заотстъпва сър Оливър. — Просто се опитвам да внимавам в какво се забърквам. Но ми изглежда, сър, извинете ме, че го казвам, че май ще ми се наложи твърде много да се мотая насам-натам. Не може ли веднага да отида при вълшебния светилник?

— Така е, защото ще трябва да свършите някои неща — от момента, в който се задейства магийката, докато получите паричното възнаграждение за голямата си победа.

— Тези неща… да не са много мъчни?

— Виж сега! — Тонът на Аззи загрубя. — По-добре е да си готов да правиш, каквото ти се наложи. Ако нещо се съмняваш, върни ми ключа. Издъниш ли се, после ще ти стане много мъчно.

— О, не се страхувайте. — Сър Оливър стисна ключа, като че ли да си вдъхне самоувереност.

— Както казах, ще получите допълнителни наставления.

— Можете ли да ми намекнете какви?

— Ще ви се наложи да вземете някои решения.

— Решения? Олеле — рече сър Оливър. — Не съм съвсем сигурен, че това ми харесва. Е, както и да е. Просто трябва да правя, каквото ми се наложи и накрая всичко ще се подреди добре за мен, така ли?

— Нали това ви казвам — рече Аззи. — Злото не очаква от човека нищо повече от това, да си изпълни дълга и да се постарае при това. За летописите на Злото това е достатъчно.

— Чудесно — рече сър Оливър. — Ами да си ходя тогава, а?

— Лека нощ — кимна му Аззи.