Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

След като успя да се измъкне от кутията на Пандора, Илит веднага се завтече да докладва на архангел Михаил. Откри го в неговата канцелария в Старата сграда на Вси Светии в Западен Рай — преглеждаше огромна камара пергаментови разпечатки. Беше късно, Всички останали ангели и архангели си бяха тръгнали още преди часове, но в канцеларията на Михаил свещите ярко сияеха — архангелът четеше докладите на своите оперативни работници от цял свят. А някои от тях много го разтревожиха.

Илит Влезе. Той Вдигна поглед от книжата.

— О, здрасти, миличка. Да не е станало нещо? Малко смачкана ми се Виждаш.

— Всъщност, господине, току-що преживях едно приключение.

— Така ли? Осветли ме по Въпроса, ако обичаш.

— А, то Всъщност нищо не е. Някакъв смотаняк ме призова, после Хермес ме затвори в омагьосаната кутия на Пандора и накрая Зевс ми помогна да се освободя.

— Зевс ли, каза? Че той още ли се подвизава тук, тоя стар приятел? Мислех си, че си седи в След сияние и си кротува.

— Там си е, господине, но се проектира в омагьосаната кутия.

— А, да, бе. Забравих, че старите богове го могат тоя номер. Ами какво стана с ангелчетата, дето ги развеждаше по английските светилища? Има ли някой с тях?

— Веднага щом се освободих от кутията на Пандора, предадох децата на Благословената Дама8 и се върнах тук да ви докладвам.

— А Благословената Дама нищо против ли нямаше да наглежда деца?

— Много се зарадва, че може да зареже за малко подпирането на златната стена на Рая и да свърши нещо полезно. Колко е глупаво, нали, господине — това как стиховете ни сковават в дадена поза, от която после не можем да се измъкнем?

Михаил кимна.

— Имам една важна работа за тебе на Земята.

— Чудесно. Много обичам да ходя по светилища.

— Този път работата ти ще е нещо повече от разходка и разглеждане на забележителности. Свързано е с Аззи.

— Ха! — възкликна Илит.

— Май демоничното ти приятелче пак крои нещо. Нещо, дето определено намирисва.

— Странна работа. Скоро се видяхме в Йорк и той нямаше никакви други намерения, освен да изгледа някоя и друга морална драма.

— Май тая пиеса го е навела на някакви идеи — подметна Михаил. — Има признаци, че нещичко е забъркал. Мои наблюдатели ми подшушнаха, че е замесил и Пиетро Аретино, тая мръсноуста издънка на Сатаната. Като познаваме вече доказаната склонност на Аззи към изненадите, сигурен съм, че е намислил някоя пакост.

Илит кимна.

— Но защо се притеснявате толкова заради някаква си пиеса?

— Подозирам, че далеч не е само някаква си — обясни Михаил. — Ако съдим от предишните изпълнения на Аззи, по-специално от историите с Принца и с Йохан Фауст, този нов опит, какъвто ще да е, може отново да накара силите на Мрака и на Светлината да влязат в пряк конфликт и пак да се вкараме всичките в някое от ония положения, дето трябва или да действаш, или да умираш. Точно когато изглеждаше, че може и да си поживеем малко на спокойствие в тоя Космос! Абе засега са само слухове, да ти кажа, ама би трябвало да им имаме малко вяра, щото ги разправят тайните агенти, дето си ги държим сред силите на Мрака, за да наблюдават врага отвътре и да ни съобщават какви ги мъти. Илит, ще се наложи малко да се поозърташ. Ние имаме нужда от твоята помощ.

— Предполагам, че малкото озъртане означава шпиониране. И защо говорите в множествено число? Кои сте тия „ние“?

— Аз и Господ — съобщи Михаил. — Моля те в негово име, разбира се.

— Да, обикновено все вие го правите — нацупи се Илит. — Защо Той самият никога не ми говори пряко?

— Много от нас са се чудили защо Господ не ни съобщава нещата пряко — рече Михаил. — Той и с мен не говори пряко. Това е тайна и не е наша работа да задаваме подобни въпроси.

— Че защо?

— Някои неща трябва да се приемат на вяра. Онова, което трябва да направим сега, е да разкрием какво е намислил Аззи. Иди и поогледай ония пилигрими, с които се е събрал. Измисли си някакво извинение там, за да обясниш присъствието си, и виж какви всъщност ги крои. Освен, ако нещо не бъркам, нашият горд млад демон не би могъл да скрие от тебе своята цел, защото проектът му, какъвто и да е той, сигурно вече се вихри на пълна скорост.

— Много добре тогава, господине. Веднага тръгвам.

— Тръгвай. И прецени сама нещата. Ако откриеш, че Аззи Елвул е стъкмил някакъв план, с който цели да поквари човечеството и да възвеличае Злото, не би навредило да му бутнеш прът в колелата, тъй да се каже, щом ти се удаде възможност за това.

— Точно това си мислех — каза Илит.

ГЛАВА 2

Пъс и Куентин лежаха на наровете в стаята си до кухнята и гледаха как сенките се кръстосват по тавана.

— Мислиш ли, че Антонио наистина е демон? — попита Куентин. Той беше доста малък и още не беше съвсем сигурен кое е истинско и кое не е.

— Според мене е — рече Пъс.

Тя беше мислила дълго и усилено какво ли иска повече от всичко на света. Първото нещо, което й хрумна, беше руса коса като на брат й. Копринена, вълниста и дълга, с ленен оттенък, а не онова месинговожълто, което толкова харесваше на някои момичета. Но беше ли това нещо, достойно да го желаеш повече от всичко друго на света? Пъс малко я досрамя, че се е сетила за такова нищо и никакво желание — и затова, доста необичайно за нея, внимателно изслуша Куентин, докато той й разказваше какво би си поискал, ако отиде при демона.

— Кон, и да си е мой — това първо — решително рече Куентин. — И меч, и той да си е мой. Онова, дето го разправя баща ми — че щяло да е твърде скъпо да ми изковат меч, защото за година-две ще го израсна, — си е пълна дивотия. Искам да кажа, какъв е смисълът да си богат, ако не можеш да си купуваш разни неща, дето ще ги израснеш бързо?

— Много разумно — кимна Пъс. — Значи, меч. И какво още ще си поискаш?

— Не мисля, че ще си поискам кралство — замисли се Куентин. — Ще трябва да вися там и да се грижа за него. Като си помисля, на крал Артур май не му е било кой знае колко добре, нищо че е управлявал Камелот. Ти как мислиш?

— Съмнявам се.

— Бих искал и да мина през много изпитания.

— Като Ланселот ли? Ама то и на него не му е провървяло много.

— Е, да, ама то е, защото е бил глупак. Да вземе да се влюби баш в кралицата при толкоз други дами — можел е да избере, която си ще! Че защо ли въобще да избира? По-скоро ми се ще да бъда като Говейн, да пътувам насам-натам и да си имам гаджета навсякъде, и да си навличам всякакви бели, и да печеля съкровища, и после да ги губя пак. Така, както той се е кефил — вземал си е разни неща, без да се налага да се грижи за тях после.

— Като например да си вземеш всички играчки, които искаш, без да се налага да ги подреждаш после? — попита Пъс.

— Точно така — потвърди Куентин.

— Много разумно. А какво друго искаш?

— Да си имам вълшебно животно — без никакво колебание отвърна Куентин. — Лъв, да речем, който да слуша само мене и да убива ония, дето не ми харесват.

— Е, не попрекали ли, а?

— Искам да кажа, да може да убива ония, които не ми харесват, ако му позволя. Ама аз няма да му давам, естествено. Ако вземат много да ме дразнят, ще ги убивам самичък в дълги дуели и ще получавам страховити рани. И мама ще ми ги превързва.

— Майките не превързват раните на героите — забеляза Пъс.

— Е, това си е моето приключение, значи могат — рече Куентин. — Аз ще установя такова правило.

— Жалко, че си много малък да сключваш сделки с Дявола.

— А, не знам. — Куентин се надигна на леглото. Изглеждаше много сериозен. — Нещо съм се замислил дали да не отида при него още ей сегичка.

— Куентин! Никъде няма да ходиш! — възкликна Пъс. Нали ако той настояваше, неин дълг на по-голяма сестра беше да го придружи — и сигурно и тя ще трябва да си поръча желание, да му прави компания.

Куентин се измъкна от леглото и взе да се облича. Долната му устна потреперваше, сетеше ли се за собствената си дързост — но май се беше решил.

Точно тогава в ъгъла на стаята блесна светлина. И двете деца скочиха обратно в леглата. Блъвна дим, а щом се разнесе, те видяха, че пред тях стои красива чернокоса жена.

— Ей, как го направи? — облещи се Куентин. — Не те помня да си пътувала с нас!

— Дойдох да продавам яйца на пилигримите — рече жената. — Живея в една близка ферма и тъкмо пристигнах в странноприемницата. Казвам се Илит.

Децата се представиха. Горяха от нетърпение да й разкажат какво им е говорил Антонио нея вечер — как щял да изпълни желанията на седмина късметлии. По описанието Илит позна, че става въпрос за Аззи.

— И аз искам да си кажа желанието — завърши Куентин.

— Никакви такива! — твърдо рече Илит.

На Куентин явно му олекна, и то немалко. Но попита:

— Ама защо?

— Защото не е прилично добре възпитаните деца да молят демони от Ада да им изпълняват желанията.

— Ама другите го молят — отбеляза Пъс. — Целият кеф ще е за тях.

— Мисля, че по-нататък ще разбереш, че не е съвсем така — рече Илит. — После ще излезе, че някои от тези хора са се забъркали в повече неща, отколкото са се спазарили.

— Откъде го знаеш? — попита Пъс.

— Ами просто го знам — отвърна Илит. — А сега, деца, опитайте се да заспите, а? Ако сте послушни, ще ви разкажа приказка.

ГЛАВА 2

Илит им разказа една история за агънца и дечица, които весело припкали по хълмовете на родната й Гърция. Скоро децата заспаха. Тя оправи завивките им, духна свещта, а после се измъкна от стаята, в трапезарията откри неколцина пилигрими — седяха край една маса до камината и си говореха за днешните преживелици.

— Значи е сигурно, че е демон? — попита една прислужница чорлав младеж. Това беше личният слуга на сър Оливър.

— Че какво друго да е? — отвърна той. Казваше се Мортън Корнглоу и беше на двайсет и две години — дългунест момък, чиито идеи далеч надхвърляха общественото му положение.

Илит седна при тях.

— Какво ви предлага този демон?

— Моят господар ми разказа, че трябвало да извърши някакво вълшебно пътуване и после щял да бъде възнаграден с най-горещото си желание — обясни Корнглоу. — Когато се качих в стаята му, него го нямаше. Беше изчезнал.

— Може само да е излязъл да се поразходи — предположи Илит.

— Щяхме да го видим да слиза по стълбите. Пък едва ли е скочил от прозореца, като се сетя за оня къпинак долу. Тръгнал е да върши демонската работа, ви казвам, и да си кажа честно, тя май и на мене ми харесва.

— О, недей! — Прислужницата му хвърли възхитен поглед.

— Мисля си да се включа-рече Корнглоу. — Щом господарят ми е в пиесата, защо пък и аз да не вляза вътре? Щом няма значение това, че пред името ми не пише „сър“…

Илит се вторачи в него.

— Пиеса ли, казваш?

Корнглоу кимна.

— Така ми каза сър Оливър. Демонът поставял някаква пиеса. Ние просто трябвало да си правим онова, което иначе си правим, и щели да ни възнаградят богато за това. Ей така го разбирам аз живота.

Илит се надигна.

— Извинете ме, ако обичате. Трябва да се видя с един човек. Тя се затича към входната врата, излезе и се загуби в тъмата.

— Къде ли мислиш, че отиде? — попита прислужницата. Корнглоу сви рамене и прехапа устни.

— Ако наистина има някаква среща, или ще е с ангел, или ще е с дявол. Навън сега няма никой, само вълците обикалят.

— Значи, това ще прави! Неморални драми ще ми поставя! Чакай само да разбере Михаил! — закани се Илит.

ГЛАВА 4

— Поставял неморална драма, така ли? — рече Михаил.

— Така изглежда, господине.

— Каква наглост!

— Да, господине.

— Върни се и наблюдавай как напредва. Ако намериш някакъв начин да попречиш на плановете му — лекичко и внимателно, — хич няма да е лошо да го направиш. Само да не бие на очи, нали разбираш?

— Разбирам — кимна Илит.

— Тръгвай тогава — рече Михаил. — Може да пратя и Бабриел долу да ти помага.

— Хубаво ще е. — в гласа на Илит се прокрадна копнеж. Макар че вече не бяха заедно с Бабриел, тя имаше хубави спомени от връзката им. Илит си спомняше много добре какво е да съгрешаваш и понякога цялото й тяло болееше за добрите стари дни.

Спомни си и любовта си с Аззи. Ей че гот й беше по онова време — помисли си тя.

Рязко разтърси глава. Не трябваше да мисли толкова много за тия работи. Можеше да се вкара в беля.

ГЛАВА 5

След като освободи Корнглоу, сър Оливър дълго седя на ръба на леглото и мисли за дързостта, която бе извършил. Разбира се, беше го страх. Че кого няма да го е страх след подобен разговор с демон? И все пак предложението на сър Антонио беше твърде добро, че да го изпусне човек. Въпреки оплакванията на църковниците, че Тъмните сили постоянно се опитвали да съблазнят човечеството, всъщност подобни неща се случваха доста рядко. Никога не се беше случвало досега на никого от познатите му. На него пък — със сигурност.

Идеята се нравеше на Оливър. Още от детинство в него пламтеше една голяма страст — да направи нещо голямо, ценно и важно, но с Възможно най-малко усилия. Човек не може да си говори много-много за такива работи с хората. Те не разбират.

Макар да беше вече много късно, не му се спеше особено. Наля си чаша вино и изрови няколко бисквити, които беше потулил по време на вечерята — за среднощна закуска. Тъкмо вадеше една от джоба си, и взорът му случайно падна върху стената отдясно.

Той бързо преглътна и разля виното по дрехата си. На стената имаше врата. Съвсем обикновена врата. Но сър Оливър бе съвсем сигурен, че преди там нямаше никаква врата.

Стана, приближи се и я огледа. Можеше ли да просто да не я е забелязал преди това? Вратата си имаше и брава. Подръпна я. Беше заключена.

Е, това поне беше добре. Той се върна и седна. После му хрумна още нещо. Извади „Малоумия“-та на Аззи с форма на сребърно ключе от джоба си и отново се върна при вратата. Вкара внимателно ключето в ключалката. То се плъзна мазно навътре и щракна.

Натисна го съвсем леко вляво, ей тъй, да види какво ще стане. Ключът се превъртя сякаш самичък и в отговор ключалката изщрака.

Оливър протегна ръка и врътна дръжката. Вратата се отвори. Той извади ключа и го прибра в джоба си.

Надникна. Зад вратата се бе ширнал дълъг, осветен с мижава светлина коридор — краят му се губеше далеч напред в мрака. Сър Оливър знаеше, че този коридор няма да го заведе до никое място в странноприемницата, че даже и навън в гората. Водеше Господ го знае накъде и явно се очакваше той да тръгне по него.

Страшничко…

Но — помисли си за наградата!

За миг пред него се мярна видение. Това бе самият той, облечен в алени доспехи, възседнал як жребец, предвождащ войска от герои. Той влиза в някакъв град и мало и голямо го приветства.

— Ей това е нещо! — рече на глас сър Оливър и пристъпи в коридора. Не че беше наистина готов да се впусне по него — по-скоро приличаше на момченце, което топва краче в нещо, което по всяка вероятност е ледена вода.

Щом пристъпи вътре, вратата към стаята се хлопна зад гърба му.

Сър Оливър преглътна, ала не се и опита да отстъпи. Някакво неясно предчувствие вече му бе подсказало, че няма как да не стане нещо такова. Че как иначе да започват приключенията — някой те блъска отзад и ето те насред вихъра на събитията.

Той тръгна по коридора — отначало много предпазливо, а после все по-енергично.

ГЛАВА 6

Светлината беше достатъчна, за да вижда човек, макар че Оливър не можеше да схване откъде идва тя. Беше равна сивкава светлина, нещо като сумрак, тъжна светлина, почти злокобна светлина. Той не преставаше да върви, а коридорът май нямаше край. Крехки листати клонки се протягаха от стените и от двете му страни и създаваха приятен ефект на селска местност.

Продължи да върви. Подът под краката му се превърна в истинска горска земя. Грейна естествена светлина. Ала не се виждаше много надалеч, защото кичестите клонки стърчаха отвсякъде.

След малко дърветата оредяха и той излезе на поляна, обрасла с треви, в края на поляната имаше малък замък, построен върху нещо като негов собствен остров — обкръжаваше го ров, над който минаваше подвижен мост. Сега мостът беше спуснат.

Той тръгна по него и видя пред себе си врата. Щом я доближи, тя се отвори. Зад нея имаше приятно подредена всекидневна, в камината весело бумтеше огън. Отсам вратата на малка табуретка седеше жена. Тя се изправи и се обърна към него.

— Добре дошъл, рицарю — поздрави го тя. — Казвам се Алуин, пише се с „у“, и те поздравявам с добре дошъл. Съпругът ми е надалеч — убива хора, но гостоприемството на моя дом изисква да те поканя да останеш за вечеря, а после да ти предложа и постеля, и най-подир — закуска утре сутринта.

— Добре ми звучи — прие Оливър. — Онова, което наистина искам да знам обаче, е дали случайно не държиш тук някъде един вълшебен кон за мен?

— Вълшебен кон ли? Какъв на цвят?

— Ами, разбираш ли, точно там е работата, че не знам. Казаха ми, че някъде по пътя ме чакал вълшебен кон, който щял да ме заведе при някакъв златен свещник. А после… Всъщност не ми е много ясно какво точно трябва да става после. Ще ми се да вярвам, че ще бъда господар на голяма рота въоръжени войници. Ти нещо да знаеш за тая работа?

— Не — отвърна Алуин. — Моята роля в нея наистина е съвсем малка.

Тя се усмихна. Черната й коса беше хубава, разрошена, гърдите й — високи и добре закръглени. Оливър я последва.

Преминаха през няколко стаи, всичките — в алено, черно и сребърно, в тях той съзря най-различни доспехи, оръжия и потъмнели портрети на възрастни мъже, които го гледаха на кръв. Във всяка от камините искреше весел огън. Преминаха през цели шест стаи. В седмата го посрещна наредена маса, постлана със сияйна бяла покривка и сребърни прибори.

— Охо, доста прилично, бих казал! — потри ръце сър Оливър. Ястията пред него изглеждаха чудесни — гъши пастет и сладко от цариградско грозде, яйца и хляб със сусамено семе, че и най-различни напитки. Масата беше сервирана за двама — и Оливър се зачуди дали пък тя е единственото нещо, което му бяха приготвили за тази вечер.

— Заповядай, седни — рече Алуин. — Отпусни се.

Едно бяло коте се промъкна през сводестата врата, заподскача и затанцува из стаята. Алуин се засмя весело, наведе се и се заигра с него. Щом го направи, Оливър реши да не губи тази възможност и размени своята чиния с нейната. Двете чинии бяха почти еднакви — единствената разлика беше, че в неговата отстрани имаше две репички, а в нейната — само една. Той бързо премести едната репичка в нейната чиния и прикри размяната. Когато Алуин се изправи, тя сякаш не забеляза нищо.

Ядоха и Алуин наля две чаши бургундско от една голяма бутилка.

Оливър използва момента, когато една дребна хрътка нахлу в стаята, взе да подрипва насам-натам и отвлече вниманието на Алуин, за да грабне чашите и да ги размени. Тя нищичко не забеляза.

Той се поздрави и храбро нападна яденето — това си беше любимият му вид битка. Яде лакомо, пи здраво — храната беше повече от превъзходна. Беше направо фантазия, магия, беше като нищо друго на света. Скоро той безпогрешно усети, че някакъв опиат атакува сетивата му. Светът около него се замъгли и се завъртя.

— Нещо не е наред ли, господин рицарю? — попита Алуин, щом той се свлече на стола.

— Просто за миг ме обзе умора — отвърна Оливър.

— Сменил си чиниите! — взря се Алуин в мърлявия отпечатък от палец върху чинията си — достатъчно доказателство за онова, което той искаше да потули.

— Не съм възнамерявал да те обидя — сънливо измърмори Оливър. — Моят народ спазва такъв един стар обичай. Това нарочно ли го вземаш?

— Разбира се. Ако не си глътна отварата за приспиване, по цяла нощ се мятам насам-натам. Същински ужас! — сподели Алуин.

— Страшно съжалявам, че я изгълтах, да му се не види — промърмориха размекнатите устни на Оливър. Очите му сякаш щяха аха-аха да се търкулнат навътре в главата му и пред него да се разкрие онзи път към сънищата, по който той нямаше никакво желание да тръгва. — Това за колко време минава?

Отговорът й се загуби нейде из Връхлетялата Връз главата му сънна Вълна. Той захвана да се бори с нея, сякаш бе попаднал Всред кипяща морска пяна. После се измъкна из пяната и пропадна в тъмна локва, която се плискаше край него — сякаш се бе топнал в топла Вана. Напъваше се да задържи главата си над Вълните мраморнобяла сапунена пяна, с които го обливаше Морфей. Бореше се със странни мисли, Връхлитаха го неясни прозрения. А после, без дори да разбере, се унесе…

И когато се завърна, жената беше изчезнала. И замъкът беше изчезнал. Намираше се на съвсем различно място.

ГЛАВА 7

Когато Илит се Върна обратно при пилигримите, намери ги много объркани. Сър Оливър Внезапно бе изчезнал през нощта, без да остави ни следа. Лакеят му, Мортън Корнглоу, не можеше да измисли никакво друго обяснение, освен че е станало по магия.

Тя се поогледа и най-накрая се отправи към стаята на сър Оливър. Леката миризма на циановодородна киселина можеше да се приеме за почти сигурно доказателство, че през последните двайсет и четири часа някой тук е използвал магийка тип „Малоумия“.

На Илит това й стигаше. Тя изчака да я оставят сама в стаята на Оливър, после бързо забърка своя собствена магия. Използва съставките, които винаги си носеше във вещерския си комплект с подръчни средства — нещо, което така и така не заряза, макар да бе минала от другата страна, — и скоро, приела формата на пара, вече се намираше далече-далече — носеше се из гората, сред която бе изчезнал сър Оливър.

Не след дълго попадна на следите му и стигна при замъка на Алуин. Илит познаваше бегло Алуин още от едно време. Тя беше вещица от стария, нереформиран тип и Илит беше почти сигурна, че в момента върши някаква работа за Аззи.

Време беше да се надникне в непосредственото бъдеще. Беше събрала достатъчно данни, за да успее да насочи магическите си кристали. И сега ги задейства.

Резултатите бяха точно такива, каквито се надяваше. Сър Оливър в момента преживяваше приключение с Алуин. Аззи беше поставил нещата достатъчно просто: по-нататък на сър Оливър му предстоеше бая да се поразходи пеша. Щеше да излезе от гората и да тръгне към своята цел, която се намираше на южния склон на Алпите, на италианска територия.

Логично беше да го спре още преди той да успее да излезе от гората. Можеше да го засече. Ама после какво? Трябваше да измисли някакъв начин да го спре, ала такъв начин, че да не му навреди при това.

— Измислих го! — възкликна тя най-накрая. Прибра магическите кристали и призова един свой познат африт9.

Скоро той се появи — едър, черен и явно в гадно настроение. Илит му обясни накратко какво става и защо се налага да спрат или да забавят сър Оливър.

— Трябва да го спра! — рече тя на африта.

— Щастлив съм да се подчиня — отвърна бившето зло същество, което се бе прехвърлило на страната на Доброто съвсем неотдавна. — Да го усмъртя ли?

Подобни същества винаги запазваха известна склонност към насилие — в по-спокойните времена, когато в Рая се възцаряваше известен либерализъм, на това не се гледаше с много добро око. Само че в момента времената далеч не бяха спокойни и нямаше никакво място за притеснения, какво ли биха казали райските интелектуалци по въпроса.

— Не, няма защо да се престараваме — отвърна Илит. — Но сещаш ли се за онова руло невидима ограда, дето го отмъкнахме от жреците на Ваал преди няколко години?

— Да, мадам. Обявиха я за аномалия и я прибраха в един от складовете.

— Открий в кой склад е и домъкни едно стабилно парче. Виж сега какво искам да направиш с него…

ГЛАВА 8

Оливър бавно приседна и рече:

— Ух, ама за какво беше всичкото това?

Той притисна главата си — вътре предшественикът на мигрената си тропкаше ли, тропкаше. Нещо се бе объркало, и то яко. Не беше сигурен какво, но пък беше сигурен, че е за лошо.

Изправи се и се огледа. Мястото беше почти съвършено безлично — светлина колкото щеш, но нищо, ама нищичко не се видеше. Единственото, което можеше да твърди със сигурност, беше, че от всички страни го обкръжава сивота.

Дочу плясък на криле. Един малък бухал кацна на рамото му и се втренчи в него с непроницаем израз, който добре се връзваше с неразгадаемостта на всичко наоколо.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам?

Бухалът килна глава на една страна.

— Мъчно е да се каже. Бая добре си се насадил, приятелче.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че то си е съвсем ясно — някой те е заградил с невидима ограда.

Сър Оливър не вярваше в невидимите огради. Не и докато не отиде и взе припряно да боцка по предполагаемата й повърхност.

Пръстът му не можеше да мине.

Май нямаше как и да я заобиколи.

Сподели го с бухала.

— Много ясно — обади се той. — Щото си набутан в отклонение.

— Отклонение ли? И накъде води то?

— Отклоненията никъде не водят, само се въртят в кръг. Такива са си по природа.

— Ама не е честно. Не мога да се въртя в кръг точно сега. Трябва да намеря един вълшебен кон.

— Тука май няма такива работи — рече бухалът.

— Всъщност съм тръгнал да търся един златен светилник.

— Хубаво ми звучи — рече бухалът, — но на мене не ми се намира такова нещо.

— И вълшебен пръстен би ми свършил работа.

Бухалът трепна виновно.

— О, пръстенът ли! У мене е, ей го тука. — Той се разровичка из перата си, измъкна някакъв пръстен и го подаде на Оливър.

Оливър взе да го върти из ръцете си. Хубав пръстен беше — голям сапфир в проста златна обковка. Стори му се, че в дълбините на камъка се мяркат някакви сенки.

— Хайде стига си го зяпал — рече бухалът. — Той е за правене на магии, не е за гледане.

— Какви магии? Какво трябва да правя с него?

— Че не са ли ти казали?

— Ами не.

— И таз хубава — рече бухалът. — Значи някой пак си е свършил работата през пръсти. Мисля, че имаш пълното право да се оплачеш.

Оливър се огледа — само дето нямаше на кого да се оплаче, защото нямаше никой. Само бухалът.

— Страхотна новина — рече сър Оливър. — И как ще ми се случват разните му там вълнуващи приключения, след като съм заседнал тук?

— Можем да хвърлим едни карти, ако искаш — предложи бухалът. — Или да наредим някой и друг пасианс. Тъй, да минава времето.

— Ами! — рече сър Оливър. — Аз с птици карти не играя.

Бухалът измъкна малко тесте карти изпод крилото си и захвана да ги бърка. Хвърли лукав поглед на Оливър.

— Е хайде раздавай — махна с ръка Оливър.

Скоро затъна в играта до уши. Винаги си бе падал по пасиансите. Помагаха да минава времето.

— Ти си наред да раздаваш — рече бухалът.

ГЛАВА 9

В странноприемницата Аззи избърса кристалната си топка и се взря в нея. Тя си остана мъглива, докато той не си спомни, че трябва да каже:

— Покажи ми какво става с господин Оливър!

Кристалната топка проблесна, за да потвърди, че е приела съобщението, и на мястото на мъглата се появи картина: Оливър сред някаква сивкава гора си реди пасианси с някаква кукумявка.

— Това въобще не трябваше да става — рече Аззи. Имаше нужда от Аретино да удари едно рамо. — Къде е моят вестоносец?

Вратата се отвори и влезе някакво дребно човече.

— Веднага занеси тази бележка на Аретино. — Аззи надраска с нокът „Идвай веднага!“ на парче пергамент, сгъна го на две и го подаде на вестоносеца.

— Къде да го намеря?

— Във Венеция, къде другаде. Пие ми парите.

— Може ли да ми дадете някаква магийка, с която да стигна дотам?

— Че ти нямаш ли си! — изръмжа му Аззи. — Е добре, вземи една от универсалните, ей там, на масата са.

Вестоносецът си Взе няколко от кристалната купа на масата и ги набута по джобовете си.

— Към Венеция! — изкомандва той и изчезна.

В бързината Аззи не бе успял да познае Куентин, който веднага използва шанса да се включи в действието.

ГЛАВА 10

Междувременно във Венеция Пиетро Аретино бе открил, че авансът, даден му от Аззи, му бе дошъл много навреме. Винаги бе искал да спретне един ама наистина хубав купон — такъв купон, че после по добрия стар град да тръгнат легенди за него, и който да докаже за пореден път що за чудо е Пиетро Аретино. И купонът течеше вече няколко дни и нощи — всъщност от момента, в който Аззи си бе тръгнал.

За празненствата Аретино бе докарал оркестър чак от Германия. Мъжете бяха разкопчали кафтаните си и пиеха като разпрани. Страхотно нещо си е веселбата с приятели. Много жалко, ако някакъв си вестоносец Вземе, та се изтърси посред нея и я прекъсне.

Въпросният вестоносец беше доста младичък. Всъщност си беше дете, и то по пижама. Хубаво момченце с глава, цялата покрита с руси къдри. Кой друг да е освен Куентин — все още дъх не можеше да си поеме. Магийката, която Аззи му даде, го вдигна, завъртя го като вихър над Алпите и го пусна накрая във Венеция.

Когато прислужникът го заведе при Аретино, Куентин се поклони ниско и рече:

— Нося ти вест, Аретино.

— Точно сега всъщност не ми трябваш — рече Аретино. — Тука май стана доста забавно.

— От Аззи е — продължи Куентин. — Иска веднага да отидеш при него.

— А, разбрах. Ти кой си?

— От пилигримите съм. Нали разбираш, сестра ми Пъс — това е галеното й име, тя иначе се казва Присила — си легна и аз реших да се помотая малко, хич не ми се спеше, нали разбираш. На мене все не ми се спи. Та качих се аз на втория етаж, видях една врата и надникнах вътре, и следващото нещо, дето го разбрах, беше, че съм се цанил вестоносец.

— Ама как се придвижваш насам-натам? Ти си смъртен като мене, нали?

— Естествено. Гепих една шепа магийки от Аззи.

— Надявам се, че не ме лъжеш — замислено рече Аретино. — И за какво съм му на Аззи?

— Трябва веднага да отидеш при него.

— А той къде е?

— Ще те заведа. С магийка.

— Сигурен ли си, че на тия магийки може да им се има доверие?

Куентин не удостои този въпрос с отговор. За кратко време доста посвикна с магийките и вече нямаше търпение да съобщи на Пъс, че да пътуваш с такова нещо било чудо голямо.

ГЛАВА 11

Аззи смяташе да се почерпи веднага щом сър Оливър тръгна по коридора — това значеше, че неговата неморална драма вече е започнала. На Аретино му оставаше само да следи как напредва Оливър и да го записва. Но едва рицарят се впусна в своето пътешествие, и стана ясно, че Възникват разни непредвидени мъчнотии.

Аззи не си губи времето да се чуди кое къде се е объркало. Той проследи пътуването на сър Оливър из вълшебното царство, като използва издайническите знаци, чрез които Злото е способно да следи движението на Невинността. И тъй, Аззи стигна онова странно царство там, в гората, където се преплитаха земите на действителността и на вълшебството.

След дълго лутане из мрачните проходи в клонака Аззи стигна на една полянка. В края й съзря сър Оливър — седеше връз някакъв пън, а срещу му клечеше бухал. Играеха на карти — картите бяха малки и тесни, точно толкова големи, колкото бухалът да може да ги държи в ноктите си.

Аззи не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Беше предвидил сър Оливър за големи дела. Той притича към него и му се скара:

— Хей, Оливър! Стига си се будалкал! Ставай и заминавай!

Но явно никой не го чу, а и той не можеше да се приближи на по-малко от седем метра от пилигрима. Някаква невидима гумена стена му препречваше пътя. Освен това стената явно не пропускаше и звук, а може би дори спираше или изкривяваше зрителните вълни, защото Оливър явно не можеше да го види!

Аззи заобиколи покрай невидимия кръг и стигна до срещуположната точка — точно там, където би паднал погледът на сър Оливър, ако той случайно вдигнеше очи от картите. Аззи се курдиса там и зачака. След миг Оливър вдигна очи и сякаш погледна право през Аззи. Не след дълго се върна към картите.

Аззи усети, че става нещо странно — нещо много по-голямо от обичайните глупави майтапи, на които самият той беше майстор. Зачуди се кой ли има пръст във всичко това.

Първият заподозрян беше Бабриел, но това май надхвърляше способността на ангелския му ум да замисля и да изпълнява замисленото. Кой оставаше тогава? Михаил? Ала някак си му липсваше изисканият и прецизен подход на архангела. Подобно нещо не прилягаше на Михаил — но кой го знае на какво бе способен, ако нещо го докара до отчаяние.

Значи оставаше само Илит. О, за нея нямаше как да не се сети! Но какво точно беше направила?

Миг по-късно тя вече стоеше до него.

— Здрасти, Аззи. Освен, ако вещерската ми интуиция не ме е излъгала, ти май си мислеше за мен.

Усмивката й беше ясна и красива — и не издаваше нищо.

— Какви си ги свършила? — попита Аззи.

— Щеше ми се да ти направя някоя малка пакост — отвърна тя. — Това е Стандартна невидима ограда.

— Страхотно, няма що. А сега я разкарай оттук!

Илит отиде до невидимата ограда и взе да я опипва.

— Странна работа — обади се след малко тя.

— Кое й е странното?

— Не мога да намеря аномалията, която я захранва с енергия. Точно тук трябваше да бъде.

— Е, писна ми — махна с ръка Аззи. — Отивам при Ананке.

ГЛАВА 12

Ананке бе поканила старите си приятелки — Трите орисници, на чай. Лахезис беше изпекла сладкиш за случая, Клото бе изръшкала де що има магазин за сувенири из Вавилон, докато намери подходящ подарък, а Атропос бе донесла малка книжка със стихотворения.

Ананке, общо взето, не си позволяваше да се явява в човешки образ.

— Наричайте ме вехта иконоборка, ако щете — обичаше да казва тя, — но не вярвам, че нещо наистина важно би могло да бъде нарисувано.

Ала днес, само от учтивост, пък и защото Трите орисници й бяха симпатични, се бе докарала във вид на доста едра германка на средна възраст, облечена във втален костюм и с коси, събрани на кок отзад.

Ананке и Орисниците си бяха устроили пикник на склона на планината Икон. Въздухът над планинските ливади бе напоен с мириса на мащерка и розмарин. Небето беше тъмносиньо, а от време на време по него припкаха облачета — същински плъхчета албиноси.

Ананке тъкмо наливаше чая, когато Лахезис забеляза някаква точка в небето. Идваше право към тях.

— Ей, Вижте! Някой идва! — извика тя.

— Наредих да не ме безпокоят — недоволно измърмори Ананке. Кой ли се бе осмелил да не й се подчини? Като Върховна владетелка на света, или поне като нещо много близко до това, Ананке беше свикнала хората да треперят само при споменаването на името й. Харесваше й да се мисли за Онази, на която всички трябва да се подчиняват — макар че това звание си беше малко нещо помпозно.

Точката се превърна във фигурка, а на фигурката на свой ред й пролича, че представлява летящ демон.

Аззи се приземи грациозно близо до зоната на пикника.

— Привет! — извика той и се поклони. — Извинете, че Ви безпокоя. Надявам се, че всички сте добре.

— Кажи ми какво значи това! — рече сухо Ананке. — И ще е по-хубаво, ако си дошъл за добро!

— Точно така е — отвърна Аззи. — Аз реших да създам нов вид пиеса, невиждана досега по света — неморална драма, която да се противопостави отчасти на безбройните морални драми, които моите противници изливат върху света и чиято пропагандна стойност е нежизнеспособна, тъй като е безсмислена.

— И ми прекъсна пикника само за да ми разкажеш за своята пиеса? Отдавна те знам, калпазанино, и твоите игрички хич не ме интересуват. Какво общо има с мене тая пиеса?

— Моите противници ми се месят в постановката. А ти предпочиташ да си на тяхната страна, а не на моята.

— Е, Доброто си е доста приятно… — Ананке сякаш се опитваше да се защити.

— Така си е. Но все пак на мене ми е позволено да му се противя, не е ли така? А твой дълг е да ми гарантираш това право.

— Е, вярно си е — призна си Ананке.

— Тогава ще накараш ли Михаил и неговите ангели да не ми се пречкат?

— Ще Видим. Сега ни остави да си довършим пикника.

Наложи се Аззи да се задоволи с това.