Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

За Илит бе необикновено унизително да се намери затворена в кутия. Не й бяха погаждали такъв номер, откак троянският цар Приам, луднал по нея, бе конструирал специална кутия, в която се надяваше да я затвори, след като я хване. Сега Троя отдавна беше минало, Приам, и той покрай нея, а Илит все още бе тук — поне частично, защото нямаше навика да си завира главата в кутии.

„Това просто доказва — помисли си тя, — че няма смисъл да се надуваш много. Я ме вижте сега само. Затворена в някаква си кутия!“

Бледо сияние изпълни кутията и разкри в дъното й поля, плетища и зъбери на планинска верига.

Чу мъжки глас до ухото си.

— Илит, какво правиш ти тук? Май си в беда, а? Дай да ти помогна.

Светлината в кутията стана по-ярка.

— С кого говоря? — попита Илит.

— Зевс съм — отвърна гласът. — Все още ги мога тия работи дори и в сегашното си орязано състояние. Ала ти не ми каза какво правиш тук.

— Някакъв тип ме отвлече и ме заключи тука. — Илит и преди се бе срещала с татко Зевс, по времето, когато кандидатства за природен дух през Периода на елинското възраждане в Рим. Зевс беше казал, че ще й се обади, и оттогава не се беше сещала за случая.

— Че защо не те пусне?

— Страх го е, че ще го убия. Пък и аз ще го убия като нищо!

Зевс въздъхна.

— Говориш също като щерка ми Артемида. Е, стига с тая непреклонност! Що не опиташ с малко преструвки?

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи на тоя похитител колко много ти харесва, че точно той те е заключил в кутията.

— Никога няма да ми повярва!

— Опитай. Похитителите са си тъпички. Кажи му каквото щеш. Само се измъкни оттук.

— Искаш да кажеш, да излъжа?

— Разбира се.

— Няма да е честно!

— После ще се покаеш. Аз все така правех едно време. Междувременно вече ще си свободна.

— Но се предполага, че ние не трябва да лъжем! — Гласът на Илит обаче беше нерешителен.

— Виж сега, скъпа моя, поговори си пак с този човек и го накарай да погледне на всичко това така, както го виждаш ти. Върни се пак в света. Прекалено си хубава, че да стоиш затворена в кутия.

По-късно, след като се постегна и си пооправи грима, Илит извика:

— Уестфал! Там ли си още?

— Да, тук съм.

— Не ходиш ли на работа или нещо такова?

— Ходя, разбира се. Само че, да си кажа честно, страх ме е да те оставя сама. Такова де, може и да се измъкнеш навън или поне да ме омаеш нещо.

— Аз всякак мога да те омая — каза Илит със страстен глас. — Но наистина ли ме мислиш за толкова коварна вещица?

— Ами… — каза Уестфал. — Както ме подпука, си помислих, че не е зле да се подготвя за най-лошото.

— Бях ядосана — рече Илит. — Никоя жена не обича както си прави нещо, изведнъж да я грабнат, да я затворят в кутия и да я закарат при някого, все едно че е някаква стока. Ние, вещиците, сме си просто жени, разбираш ли, дори и най-ангелоподобните сред нас. Искаме да ни ухажват като истински дами, не да ни лашкат насам-натам като някакви дърти брантии.

— Сега разбирам — рече Уестфал. — Ала вече е твърде късно.

— Е, не е речено, че е късно. — Сякаш мед капеше от гласа на Илит.

— Наистина ли?

— Вдигни капака, Уестфал. Няма да ти сторя зло. Честна ангелска. Да видим как ще се разберем, пък…

Уестфал пое дълбоко дъх и отвори кутията.

Илит изскочи, обвита в пушеци. Бе приела облика на Хеката — стар неин вещерски трик.

— Обеща да не ми сториш зло! — писна Уестфал.

Стаите се опразниха мигом. Уестфал се намери в някакво мрачно кьоше в Лимбо, а Илит литна да докладва на Михаил. Кутията на Пандора все още бе отворена и леко блещукаше.

ГЛАВА 2

Една седмица след като бяха говорили, точно на минутата, Аззи почука на вратата на Аретино. Поетът поздрави демона с добре дошъл и го заведе в една от всекидневните на горния етаж. Отпуснаха се върху тапицираните с брокат кресла и се загледаха в светлините на Венеция, блеснали покрай каналите. Аретино поднесе вино — беше го подбрал внимателно за случая. Прислужница им донесе малки кексчета — да се подкрепят.

Мек син сумрак бе паднал над града, увеличавайки стократно витаещите във въздуха магия и тайнственост. Отдолу се дочу песен — пееше лодкар: „Да си гондолиер, ех, какъв живот!“ Известно време човекът и демонът слушаха мълчаливо.

В такива моменти от живота си Аззи се чувстваше най-добре. Първият миг на началото. Първите думи, които ще каже сега, щяха да променят из корен живота на мнозина. Сам той щеше да управлява съдби. Аззи щеше да бъде онзи, който дава форма на събитията, не те щяха да формират него. Власт, самовъзвеличаване — нали в това беше смисълът на цялата работа.

Във въображението на Аззи проектът се разгърна в пълната си цялост. Едва замислен, изглеждаше вече готов. Представата му беше смътна, но величествена.

Трябваше му един миг да дойде на себе си и да разбере, че всичко все още тепърва предстои.

— Обхвана ме нетърпение, драги ми Аретино, да чуя какво имаш да ми предложиш. Или си решил, че моята пиеса не е по силите ти?

— Мисля, че аз единствен мога да ви свърша работа — дръзко заяви Аретино. — Но сам ще прецените, щом ви разкажа легендата, която бих искал да използвам за основа.

— Легенда? О, добре, добре! Обичам легендите. За някой, когото познавам, ли се разказва?

— Ами Господ е вътре. И Адам. И Луцифер.

— Все стари приятели. Давай, Пиетро.

Аретино се облегна назад, сръбна вино да си прочисти гърлото и подхвана…

Адам си лежеше край един ручей в Едем, когато Господ дойде при него и рече:

— Адаме, какво правиш?

— Кой, аз ли? — Адам подскочи и седна. — Нищо, седя си тук и си мисля разни добри мисли.

— Знам, че са добри. Включвам се на твоята вълна най-редовно, ей тъй, да проверя как се справяш. Божествена лична заинтересованост в най-прекрасния й вид. Но какво правеше, преди да полегнеш да си ги мислиш?

— Не помня…

— Опитай се да си спомниш. Беше с Ева, нали?

— Ами да бе, точно така. Ама то няма нищо лошо в това, нали? Искам да кажа, тя ми е жена, нали разбираш.

— Никой нищо не ти казва, Адаме. Просто се опитвам да установя фактите. Говори с Ева, нали?

— Да бе, да, говорих. Разправяше за нещо, дето й го били казали птичките. Знаеш ли какво, Господи, ама между нас да си остане — много приказва за птички тая жена. Уж е голяма жена!

— Какво друго прави с Ева?

— Ами само си приказвахме за птички. Дай й на нея за птички да приказва. Я ми кажи честно, мислиш ли, че нищо й няма? Е, ясно, няма с кого да я сравня, защото други жени не познавам. Не си ми дал майка, не че се оплаквам. Само че, да ти кажа, през цялото време все за птички да си приказваме, такова де, писна ми вече.

— Ева е много невинна — каза Господ. — Нищо лошо няма в това, нали така?

— Ами не, предполагам.

— Какво има? Да не съм те обидил?

— Ти? Да си ме обидил? Я не се бъзикай. Ти си Господ, как ще ме обидиш?

— Какво друго прави с Ева, освен, че говори с нея?

Адам поклати глава.

— Да си кажа честно, май не е твоя работа. Искам да кажа, къде го пише, че човек може да говори мръсотии пред своя Господ?

— Не ти говоря за секс — рече Господ с презрение.

— Виж какво, ако тъй и тъй знаеш какво съм правил и какво не съм, защо въобще си правиш труда да ме питаш?

— Опитвам се да докажа нещо.

Адам добави нещо, само че така го измърмори, че се наложи Господ да го помоли да говори по-високо.

— Казах, че няма какво толкова да ми се ядосваш, в края на краищата направил си ме по свой образ и подобие — е, какво очакваш тогава?

— О, така ли си мислиш? И си мислиш, че като съм те създал по свой образ и подобие, това извинява всякакво твое поведение?

— Е, ами, такова, в края на краищата ти…

— Дадох ти всичко, ама всичко — живот, разум, приятен външен вид, готина жена, въображение, здравословна храна, мек климат, добър вкус към литературата, умения в много спортове, артистични дарби, способността да събираш и изваждаш и още какво ли не! Можех да те пратя на Земята еднопръст и да те оставя да си прекарваш всичкото време, като броиш до едно! Вместо това ти дадох десет пръста и способността да броиш чак до безкрайност! Дадох ти всичко това! И всичко, за което те помолих, е да си играеш с онова, което съм ти дал, но да не пипаш онова, което не искам да пипаш. Право ли казвам или не?

— Ами, право си казваш — смънка Адам.

— Казах ти само: „Ей онова дърво там, дето му викаме Дървото на Живота, виждаш ли я онази ябълка?“ И ти рече, че я виждаш. И аз ти рекох: „Само ми направи една услуга — не яж тая ябълка, схвана ли?“ И ти рече: „Ясно, Боже, схванах, не е кой знае какво.“ Само че вчера с Ева изядохте забранената ябълка, нали?

— Ябълка ли? — попита Адам озадачено.

— Много добре знаеш какво е ябълка — каза Господ. — Кръгло, червено и сладко на вкус. Само дето въобще не трябваше да знаеш какво е на вкус, защото ти наредих да не го опитваш.

— Никога не съм разбирал защо не трябва да ги ядем.

— И това ти казах, ама кой да слуша. Ябълката ще те научи да разпознаваш Доброто и Злото. Ей затова не трябваше да ги ядете.

— Че какво му е лошото да знаеш кое е Добро и кое Зло?

— Ей, всяко познание е чудесно нещо — рече Господ. — Само че трябва да знаеш едно-друго, та да се оправяш с познанието. Лекичка-полекичка ви водех с Ева към етапа, когато можехте да хапнете от плода на Дървото на познанието, без да откачите или да си въобразите, че знаете всичко. Само че тя трябваше да те изкуши с тая ябълка, нали така?

— Беше моя идея! — настоя Адам. — Ева няма какво да я виниш. Тя само птичките си знае.

— Да, ама тя те подкокороса, нали?

— Може и да е. И какво? Тука се носеше един такъв слух, че нямало чак пък толкоз да се ядосаш, ако някой от нас вземе, че я изяде тая ябълка.

— Това пък къде си го чул?

— Не помня — рече Адам. — Сигурно са ми го казали птичките и пчеличките. Ама то бездруго щяхме да я опитаме тая ябълка. Все някога. Законът за драматичната необходимост казва, че не можеш да окачиш на дървото заредена ябълка, без тя все някога да гръмне. Ние няма все в тая райска градина да си седим, нали така?

— Не, няма — рече Господ. — Като стана дума за това — всъщност веднага се измитайте оттук. И хич не си въобразявай, че ще се върнете някога.

И тъй, Господ изгони Адам и Ева от Райската градина. Прати един ангел с пламтящ меч да го свърши. И така първият мъж и първата жена се срещнаха с първия съдия-изпълнител. Адам и Ева хвърлиха последен дълъг поглед към мястото, което беше техен дом, и поеха по пътя си. После щяха да живеят на доста места, но нито едно от тях нямаше да бъде техен дом.

Чак когато бяха вече вън от Едем, Адам забеляза, че Ева е без дрехи.

— Пусто да остане! — облещи се той срещу жена си. — Ама ти си чисто гола!

— Ами че и ти — отвърна Ева.

После всеки се зазяпа в интимните части на другия и зяпаха колкото си щат, а накрая избухнаха в кикот. Тъй бе роден сексуалният хумор.

След като спряха да се смеят на интимните си части, Адам се обади:

— Май ще е по-добре да си покрием оръдията на труда, а? Щото така да висят разни работи, ако разбираш за какво ти говоря…

— Смешна работа, как не сме го забелязали преди — обади се Ева.

— Че ти освен птичките друго забелязваше ли…

— Умът ми не го побира защо!

— Ами онова там отпред какво е?

— Ако не знаех, че е невъзможно, бих казала, че са други хора — бавно каза Ева.

— Ама как така? — учуди се Адам. — Нали ние сме единствените хора!

— Ама вече не сме — поклати глава Ева. — Нали си спомняш, говорихме и за тази възможност.

— Разбира се. Сега се сещам. Съгласихме се, че наличието на други хора е предпоставка за извънбрачна връзка.

— Ти друго можеш ли да запомниш!

— Само дето въобще не допусках, че Той ще го направи наистина. Винаги съм си мислел, че е решил ние да бъдем единствените хора.

Господ бе действал бързо, в началото те бяха единствените хора. Само че бяха сгазили лука. Не се бяха подчинили на негова заповед. И затова Господ ги наказа, като направи още хора. Какво точно имаше предвид с това, беше трудно за проумяване.

Адам и Ева вървяха, докато стигнаха някакъв град и влязоха в някаква къща.

Адам попита първия човек, когото видя:

— Как се казва този град?

— Рай Почти — отвърна човекът.

— Интересно име за град — рече Адам. — И какво значи?

— Значи, че Едем е Раят, само че никой не може да се върне там, та затова живеем в Рай Почти.

— Ти откъде знаеш за Едем? Никога не съм те виждал там.

— Ей, че то не трябва непременно да си живял там, за да знаеш, че е гот.

Адам и Ева се установиха в Рай Почти. Скоро се запознаха със съседа, Гордън Луцифер, дявол, който се бе захванал с адвокатска практика — първият в града.

— Май, че ни трябва адвокат — каза Адам един ден на Луцифер. — Мисля, че сме изгонени от Рая несправедливо. Първо, въобще не са ни изпращали призовка. Въобще не ни е изслушвал съд. И адвокат не ни е представлявал.

— Дошли сте тъкмо където трябва. — Луцифер ги въведе в канцеларията си. — Да оправим всичко сбъркано — такъв е девизът на силите на Мрака, за които работя. Разберете, не че твърдя, че на Онзи Големия нещо му има. Господ обикновено добре се оправя, само че, общо взето, твърде много си позволява в тия работи. Ще изпратим прошение до Ананке, чиито тайнствени преценки ръководят всички нас.

Ананке Безликата изслуша Луцифер в своята стая от сиви облаци. Прозорецът й гледаше към Океана на времето, а ветровете на вечността си играеха с белите пердета.

Ананке отсъди, че Адам е изгонен несправедливо и трябва да му се позволи да се върне в Едем. Адам се въодушеви. Благодари на всички, каза на Ева да почака и тръгна да си връща Едем. Напразно търсеше пътя към бившия си Рай, ала и върха на носа си не можеше да съзре в тая тъмница — Господ беше спуснал над тази област непрогледен мрак. Адам се обади на Гордън Луцифер и му разказа какво е станало. Гордън поклати глава и се обади на шефа си.

— Е, това наистина хич не е честно — рече Сатаната. — Онзи увърта. Ама виж сега аз какво ще ти кажа. Ето ти седем високи свещника с магически свойства. Използвай ги мъдро и сам ще осветиш пътя си към Рая.

Адам тръгна, нарамил шестте свещника в торба от камилска кожа на гърба си. Седмия държеше в ръка и неземната бледосинкава светлина на свещта разсичаше мрака със сюрреалистична точност. Под тази светлина пред Адам се разкриваха несравними гледки и той дръзко вървеше напред.

След като измина доста разстояние, а свещта в благородната си поставка разпръскваше мрака на всички страни, той стигна до ниска стена, обрасла с бръшлян. Край нея се плискаше застояла локва. Стори му се, че това е мястото, където толкова често бе дремвал и мечтал едно време в Едем, когато животът беше прост и лесен. Спря, огледа се и свещта му изведнъж угасна.

— Да му се не види! — възкликна Адам, защото по-силна дума не знаеше, по това време истинските псувни все още не бяха изнамерени — и измъкна втори свещник.

Свещта се запали и Адам продължи. Този път, щом мракът се разсея, пристигна на бряг, сияещ меко в сумрака. В далечината се виждаше островче, а над всичко това гладко струеше топъл въздух. Той отново спря и отново се спусна мрак — свещта пак угасна.

И това се повтори пак и пак — мракът на Господ объркваше Адам и му разкриваше места, които за миг изглеждаха като неговия изгубен Рай, но излизаше, че са нещо съвсем друго, и свещите гаснеха. Когато и последната угасна, Адам се намери пак там, откъдето беше тръгнал, и, ще не ще, там си и остана.

След като Адам се провали и на седмия път, Ананке отсъди, че така и трябва да си остане, и отхвърли собствената си предишна присъда. Тя посочи, че въпреки нейното собствено постановление Адам не може да се върне в Едем, защото изгонването му е отбелязало първото завъртане на Колелото на дхарма, а това, че не е успял да се завърне въпреки помощта на седемте светилника, разкривало известна част от фундаменталния код на възможностите във Вселената. Изглежда — посочи Ананке, — че целият свят на разумните същества се основава върху грешка, допусната в началото, когато са въвеждали кода, управляващ целия кармичен механизъм. Адам би могъл да бъде считан за първата жертва на божествената причинно-следствена връзка.

ГЛАВА 3

И тъй, Аретино завърши историята си и двамата с Аззи потънаха в дълго мълчание, в стаята се бе смрачило. Вече беше полунощ и свещите бяха догорели. В калайдисаните свещници бяха останали само капещи угарки. После Аззи се протегна и се обади:

— Откъде я изкопа?

— Апокрифна басня на гностиците — сви рамене Аретино.

— Никога не съм я чувал, а се предполага, че демоните познават по-добре теологичните размисли от поетите. Съвсем сигурен ли си, че не си я скалъпил ти?

— И да съм, има ли значение?

— Никак даже! Откъдето и да е дошла тази история, тя ми харесва. Нашата пиеса ще бъде за седем пилигрими и на всеки от тях ще дадем златен светилник. Притежаването му ще дари на всеки от тях изпълнение на онова желание, което най му е на сърце.

— Чакайте малко — прекъсна го Аретино. — Въобще не съм споменавал за истински златни светилници. Нищо такова не съм искал да кажа. Ами че това си е само легенда и толкова, а пък ако наистина съществуват някакви златни светилници, представа си нямам дали притежават някаква сила.

— Ти просто шикалкавиш — сряза го Аззи. — Историята ми хареса и за да преразкажем легендата, трябва да имаме златни светилници, пък ако ще и самички да си ги направим. Но може би те все още съществуват някъде. Ако е така, ще ги намеря. Ако не, все ще измисля нещо.

— Ами хората, които ще ги носят? Хората, които ще изиграят историята?

— Аз ще ти ги докарам — рече Аззи. — Аз ще избера седмината пилигрими и ще дам на всеки от тях светилник и възможност да постигне най-свидното си желание. Всичко, което той или тя трябва да направи, е да вземе светилника. Останалото ще бъде направено за него. По магия, както му е ред.

— Какви качества ще търсите в пилигримите си?

— Нищо особено. Просто ми трябват седем души, които искат някакво желание да им се сбъдне, без да се напъват. Едва ли ще е мъчно да се намерят.

— Нали няма да настоявате да печелят сбъдването на най-свидните си желания с постоянство и благ характер?

— Не. Пиесата ми ще доказва точно обратното на всички тия приказки. Ще покаже, че всеки човек може да се стреми към върховното Добро, без да си мръдне и пръста да си помогне с нещо.

— Наистина това е безпрецедентно — кимна Аретино. — Смятате да докажете, че шансът и късметът управляват човешкия живот, а не съблюдаването на моралните норми?

— Точно това съм намислил — ухили се Аззи. — Точно така смята Злото: че слабата страна е по-добрата. И иска да го докаже. Какво мислиш за моята поука, Аретино?

Аретино сви рамене.

— „Късметът управлява“? Слабите хора си падат по такива поуки.

— Това е добре. Ще ни спечели голяма публика.

— Ако това искате — рече Аретино, — хич не възразявам. Без значение на Доброто ли служа или на Злото, всичко, което пиша, си е пропаганда и пледоарии, в края на краищата плащате си. Аз съм просто художник, приел условията. Ако искате пиеса, която да доказва, че зелените камъни в жлъчката докарват пролетните цветя, само си платете и ще ви я напиша. Големият въпрос е, харесва ли ви моята идея?

— Направо съм влюбен в нея! — извика Аззи. — Трябва веднага да почваме.

— Трябва да пообмислим в кой театър ще се играе — намеси се Аретино. — Това винаги има значение за начина, по който си стъкмявам сценките. Имате ли наум някой актьор или актриса? Ако не, мога да ви препоръчам няколко.

Аззи се облегна назад в креслото и се закикоти. Танцуващите пламъци в камината отпред хвърляха остро изрязани сенки по тясното му лисиче лице. Той приглади назад оранжевата си коса и рече:

— Мисля, че май не съм ти изяснил достатъчно идеята си, Пиетро. Онова, което съм замислил, не е обикновена пиеса, каквито се играят по църквите и по площадите. Няма наети актьори да дърдорят реплики и да ми правят концепцията за смях! Не! Ще избера най-обикновени мъже и жени за тази работа — хора, чиито собствени желания и страхове ще придадат правдоподобност на ролите, които ще играят. А вместо сцена от греди с нарисуван пейзаж ще им дам самия свят, за да изиграят своите драми. Моите седем пилигрими ще изиграят сюжета, все едно го изживяват, и разбира се, то ще си е точно така. Сюжетът ще разказва какво ще сполети всеки пилигрим, след като поеме златния светилник, и всяка история ще бъде различна. Като „Декамерон“, нали разбираш, или като „Кентърбърийските разкази“, но по-добро, защото ще е рожба на твоята писалка, скъпи ми маестро. — Аретино лекичко се поклони. — Нашите актьори ще играят, все едно живеят истински живот — продължи Аззи, — и няма да знаят, че има публика, която ги гледа, а именно — ние двамата.

— Уверявам ви, че няма да им кажа — рече Аретино. Плесна с ръце и съненият му прислужник се домъкна с поднос, на който бяха наредени баяти петифури. Аззи си взе една от учтивост към домакина, макар че рядко употребяваше човешка храна. Предпочиташе традиционните адски гозби, като например захаросана яхния от глави и гърди на плъхове или човешки бут, добре препечен и сервиран с много пръжки. Но тука беше Венеция, а не Адът, и той ядеше каквото му се поднесе.

След като се подкрепи, Аретино се прозя, протегна се и хлътна в една близка стая да си измие лицето в леген с вода. Когато се върна, измъкна половин дузина нови свещи от един шкаф и ги запали. Очите на Аззи сияеха сред танцуващите светлини, а козината му сякаш бе наелектризирана. Аретино отново седна срещу него и каза:

— Ако светът е вашата сцена, то кой всъщност ще ви бъде публика? Къде, ей богу, смятате да я настаните?

— Моята пиеса ще е за векове — довери му Аззи. — Основната ми публика дори още не се е родила. Пиетро, аз ще сътворя тази пиеса за назидание на бъдните поколения, в тяхно име ще бъдат нашите усилия.

Аретино се опитваше да бъде практичен, което не беше от най-лесните задачи за един италиански ренесансов джентълмен. Той се наведе напред — цяла мечка, чорлав, рижав, с голям нос — и продължи:

— Та, значи, всъщност аз няма да я пиша тая пиеса?

— Не, няма — отвърна му Аззи. — Участниците ще измислят самички репликите си. Но ти ще следиш тайно всяка тяхна дума и действие, ще виждаш и чуващ как реагират на всяко събитие и въз основа на това ще сътвориш пиеса, която ще може да се играе пред идните поколения. Първият път обаче ще принадлежи на света на легендите, защото така се създават митовете.

— Мъдра мисъл — съгласи се Аретино. — Моля ви, не мислете, че ви критикувам, ала ще си призная, че се сещам за известни трудности.

— Назови ги!

— Осмелявам се да предложа нашите актьори, без значение откъде тръгват, най-накрая да пристигнат със светилниците си във Венеция.

— И аз така го виждам — поясни Аззи. — Първо, бих искал да ти платя за твоята история със седемте свещи като основа на моя разказ. — Аззи измъкна малка, но тежка торбичка от кесията си и я подаде на Аретино.

— Мисля, че ще намериш това достатъчно за начална цена. Там, откъдето е дошло, има и още. Ти трябва само да записваш основния сюжет. Помни, че всъщност диалозите не пишеш ти. Нашите актьори, които ще избера, сами ще ги измислят. Ти ще ги наблюдаваш и ще ги слушаш, и наред с мен ще си сценичен мениджър и копродуцент. По-късно ще напишеш своя собствена пиеса по темата.

— Идеята страхотно ми харесва, господарю. Но ако създадете подобие на Венеция и го преместите някъде в пространството и времето, как да се навъртам, за да правя необходимото за поставянето на нашата драма?

— За тази цел ще те даря чрез заклинания и талисмани със способността свободно да се движиш в пространството и времето, за да можеш да се грижиш за нашата продукция.

— Ами какво ще стане с Венеция, след като свършим?

— Ще плъзнем нашето подобие на Венеция отново във времевата следа на истинската Венеция и то ще се намести там така добре, както сянката прилепва към предмета, който я хвърля. От този момент нататък нашата легенда ще престане да бъде просто частна история и ще се превърне в част от световната митология, а действията и последиците им ще бъдат записани в аналите на човечеството.

— Господарю, това ми дава невероятни възможности като художник. Дори и на Данте не е била дарена подобна възможност.

— Ами тогава хващай се на работа — надигна се Аззи. — Запиши с благородна ръка легендата за златните светилници. Пак ще се видим скоро. И аз си имам работа за вършене.

И изчезна.

Аретино премига и протегна ръка към мястото, където току-що се намираше Аззи. Там нямаше нищо освен гол въздух. Но торбичката със злато, която Аззи му бе дал, си беше там. Твърдостта й действаше успокоително.