Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Тъма над Виена над Европа и най-Вече над малката странноприемница, където Аззи — независимо от дребните си отклонения с цел разузнаване и помощ — все още бе твърде зает с набирането на хора за пиесата.

— Какво ново, Аретино?

— Ами, господине, из цяла Венеция вече са плъзнали слухове, че ставало нещо странно и невиждано. Никой не знае какво, ама много се приказва за него. Венецианците не са посветени в тайните на Свръхестественото, макар че със сигурност го заслужаваме — толкова особено място заемаме ние сред световните народи. Гражданите постоянно, и денем, и нощем, се събират на площад Сан Марко, за да обсъждат последното чудо, което са зърнали в небето. Но, господине, вие не сте ме повикали, за да си разправяме клюки, нали?

— Повиках те, драги ми Пиетро, за да се срещнеш непосредствено с някои от моите участници — така ще можеш да им помагаш по-добре, докато си вършат работата за мен. Жалко, че изтърва сър Оливър. Той е прекрасен модел за рицар и мисля, че ще стане наша гордост.

— Хвърлих му един поглед, докато пътувах насам. — Гласът на Аретино комай не преливаше от ентусиазъм. — По доста необичаен начин си подбирате актьорите, господине — вземате първия желаещ и, ще не ще, му стоварвате всичкото това на главата! Е, този ще се справи, иска ли питане. Кой е следващият?

— Ще почакаме, ще видим. Ако не бъркам, по стълбите се чуват нечии тежки стъпки.

— Наистина — съгласи се Аретино. — И по шума им мога да преценя, че принадлежат на човек, чието обществено положение не е особено високо.

— Откъде го знаеш? Как така познаваш отдалеч? Бих желал да науча твоята тайна.

Аретино пусна велемъдра усмивка.

— Забележете — ботушите стържат по пода и това се чува дори през затворената врата и от половин коридор разстояние. Този шум, господине, не може да се обърка с друг — това е шум на нещавена кожа. Тъй като тонът на звука е висок, можем да бъдем сигурни, че ботушите са се втвърдили и че когато единият се търка о другия, все едно се търкат две парчета метал. Никой високопоставен човек не би носил ботуши от подобен материал, следователно те принадлежат на бедняк.

— Давам ти пет дуката, ако си прав.

Шумът от ботушите стихна точно пред вратата. Почука се.

— Влез — извика рижият демон.

Вратата се отвори. Влезе мъж. Вървеше бавно и непрекъснато се озърташе, сякаш не беше сигурен как биха го приели. Беше длъгнест и русоляв, облечен в парцалива риза от домашно тъкано платно и ботуши от волска кожа, които изглеждаха като заварени за краката му.

— Ще ти ги дам по-късно — подхвърли Аззи на Аретино и се обърна към непознатия. — Не ви познавам, господине. От пилигримите ли сте или случайно се натъкнахте на нас сред този мрак?

— Физически аз съм част от тази група — отвърна непознатият, — но в духовен смисъл не принадлежа на тази компания.

— Този приятел умничък ми изглежда — подметна Аззи. — Как се казваш, приятелю, и какво е положението ти в живота?

— Наричат ме Мортън Корнглоу — отвърна младежът. — Професията ми поначало е да тимаря коне, ала ме привлече работата като лакей на сър Оливър, тъй като живея в наследственото му село, а чесането на коне винаги ми се е удавало. И тъй, аз по право мога да твърдя, че съм един от вас, що се отнася до физическото ми тяло — но е прието, че една компания се състои от хора със сходен начин на мислене — и в нея не се включват нито котките и кучетата, помъкнали се след нея, нито пък слугите, които не са нещо повече от животните, макар и вероятно да са малко по-ценни. Трябва веднага да ви попитам, сър — дали ниското ми обществено положение е пречка да участвам във вашата пиеса? Дали във вашето начинание допускате само благородници, или в него може да се включи и обикновен човек с кал под ноктите?

— В Духовния свят — отвърна Аззи — разликите, които хората правят помежду си, нямат никакво значение. Ние възприемаме всички вас като души, които трябва да привлечем — и които носят временно тяло, което скоро ще изоставят. Но стига толкова. Ще станеш ли един от нашите търсачи на светилници, Корнглоу?

— С най-голямо желание, сър демон. Защото, макар че съм човек прост, и аз си имам съкровено желание. И за да се сбъдне то, бих се подложил на някоя и друга неприятност.

— Кажи какво е то!

— Преди вие да се присъедините към нас, ние се отклонихме от своя път, за да посетим имението на Родриго Сфорца. Благородниците бяха поканени на трапеза, а простите хора като мен обядваха в кухнята. През отворената й врата можехме да гледаме какво става в трапезарията и тогава погледът ми се спря върху Кресилда Сфорца, съпругата на самия Родриго. Сър, тя е най-прекрасната жена на този свят, с копринени коси като царевичен цвят, спускащи се гладко над румени бузи, които биха посрамили дори и бузите на ангел. Кръстчето й бе кръшно и тънко, сър, а над него се издуваха…

— Достатъчно — прекъсна го Аззи. — Спести ми останалите си селяндурски комплименти и ми кажи какво точно искаш от дамата.

— Е, че какво да искам — да се омъжи за мен, много ясно!

Аретино се изхили гръмогласно и бързо се престори, че кашля. Дори и Аззи не можа да сдържи усмивката си — толкова нелепо би изглеждал недодяланият, непохватен Корнглоу до която и да е прекрасна благородна дама.

— Е, господине — рече Аззи, — не се боите да се целите нависоко с вашите ухажвания!

— И беднякът може да се стреми към Елена от Троя, ако я възжелае — рече Корнглоу. — И в неговото въображение тя също може да го предпочете пред всички мъже и да го намери за по-желан от възхитителния Парис. В мечтите може да се сбъдне всичко, което човек си пожелае. А не е ли това един вид мечта, Ваша светлост?

— Да, мисля, че си прав — отвърна Аззи. — Е, господине, ако трябва да изпълним желанието ви, ще трябва да ви дадем и благородническа титла, за да не бъде пречка за вашия брак разликата в общественото положение.

— Бих желал — съгласи се Корнглоу.

— Освен това трябва да получим съгласието на госпожа Кресилда — изтъкна Аретино.

— Това го оставете на мен, като му дойде времето — обади се Аззи. — Е, предизвикателството е доста голямо, Корнглоу, но мисля, че ще се справим.

Аретино се намръщи.

— Да, но не забравяйте, че дамата е вече омъжена, господарю. Това също би могло да бъде пречка.

— В Рим си имаме чиновници, които се грижат за тия подробности. — Аззи се обърна към Корнглоу. — Има няколко неща, които трябва да направиш. Готов ли си да се подложиш на малко неприятности?

— Е, ами че да, сър, стига да не се налага да се напрягам много. Човек не трябва да бъде принуждаван да изневерява на собствения си темперамент, ако ще и заради най-страхотния възможен късмет, а пък за моя темперамент е характерен мързелът, толкова изключителен мързел, сър, че ако се разчуеше за него по света, биха ме обявили за осмото чудо.

— Нищо чак толкоз трудно не ти предстои — обеща му Аззи. — Мисля, че можем да ти спестим обичайния бой с мечове, тъй като не си обучен да се биеш с меч.

Аззи бръкна в джоба на жилетката си и измъкна един от вълшебните ключове. Подаде го на Корнглоу. Той взе да го подмята из ръцете си.

— Ще тръгнеш оттук — заобяснява му Аззи — и ключът ще те отведе до една врата. Ще минеш през нея и там ще намериш вълшебен кон. В дисагите му има вълшебен светилник. Качи се на коня и ще намериш своето приключение — а в края му те чака Кресилда с царевичните коси.

— Страхотно! — възкликна Корнглоу. — Прекрасно е, когато късметът ти идва толкова лесно!

— Да — кимна Аззи. — Лекотата, с която се постига това или онова, е едно от най-великите неща на света. Такава е и поуката, която се надявам да внуша на хората, а именно: късметът сам си идва, тъй че защо да се зорим.

— Прекрасна поука! — съгласи се Корнглоу. — Тая история страхотно ми харесва!

Той сграбчи ключа и изтърча навън.

Аззи се усмихна благо.

— Още един щастливец!

— Пак има някой на вратата — обади се Аретино.

ГЛАВА 2

Майка Джоана седеше в стаята си. Би било твърде слабо да се каже, че е леко уплашена.

Из коридорите се тътреха крака. Тия шумове можеше да са всякакви — естествени или свръхестествени, но Джоана подозираше, че идват от пилигрими, решили да приемат предложението на сър Антонио, които са се запътили към стаята му.

Въпреки свещеническата си професия Джоана познаваше човешкото желание. Съществуваха неща, които тя искаше само за себе си — и тъй като не беше умерен човек, тези желания се разгаряха в нея с далеч не умерен пламък. Беше станала игуменка по-скоро от политически, отколкото от религиозни съображения, и си гледаше работата, както би си я гледала във всяко едно голямо начинание. Нейният метох в Грейвлайнс, със седемдесет и две монахини и множество слуги и хора, които се грижеха за животните, си беше цял един малък град. От самото начало Джоана се чувстваше там страшно добре. Сигурно така си бе устроена. Никога не бе приличала на другите малки момиченца, дето си играят на кукли и си мечтаят за съпруг. Дори като малка най-много обичаше да заповядва на птичките и на кученцата си — „Ти сядай тук, а ти пък там!“ — и да им се кара, докато си играеше с тях на следобеден чай.

Навикът да раздава заповеди не я напусна и когато порасна. Нещата сигурно биха се разбили по по-различен начин, ако беше красива, ала тя беше наследила типичните Мортимърови черти. Лицето й беше като на всички Мортимъровци — белезникаво и сплескано, косата — раздърпана, суха и безжизнена, набитото й тяло — по-подходящо за оране и копане, отколкото за любовните прийоми. Тя искаше да е богата и от нея да се страхуват всички — а служението на Църквата май бе добър начин да постигне точно това. Инак си беше достатъчно набожна, но набожността бе Влязла в сблъсък с нейната практичност, а последната й подсказваше, че й се дава възможност да получи веднага онова, което иска, а не да чака цяла вечност, докато папата се сети да я прати в някой по-голям манастир.

Тя мисли, мисли, кръстосва стаята наляво-надясно, записва си желанията и многократно се питаше, кое ли от тях е най-важното. Стряскаше я всеки звук отвън; сякаш всички останали бяха се решили да се възползват от предложението на сър Антонио. Скоро щяха да се съберат седмина и тя пак щеше да остане на сухо. И най-накрая се реши.

Измъкна се на пръсти от стаята си и безшумно тръгна по тъмните коридори на странноприемницата. Изкачи се на втория етаж, като се мръщеше при всяко изскърцване на стълбите. Най-накрая стигна вратата на сър Антонио, събра кураж, вдигна ръка и лекичко потропа.

— Влизай, скъпа. Очаквах те — долетя гласът на Аззи от другата страна.

Имаше много въпроси. На Аззи бързо му досади, но той успя да й вдъхне увереност. Ала когато най-после я попита за съкровеното й желание, тя комай не откликна с голяма готовност. На широкото й, бледо лице се изписаха тъга и неудобство.

— Онова, което искам — продума тя, — е такова, че за него дори не ми се говори. Твърде срамно е. Твърде унизително.

— Е, хайде — успокои я Аззи. — Ако не можеш да си кажеш на своя демон, то на кого тогава?

Джоана аха-аха да каже нещо, но рязко вдигна пръст към Аретино.

— Ами той? Трябва ли и той да слуша?

— Разбира се. Това е нашият поет. Как иначе ще запише нашите приключения, ако не присъства? Да не бъдат записани тези забележителни приключения, наистина е престъпление, и то такова, което би ни осъдило на обширната неосъзнатост на недокументирания живот, в която повечето хора изживяват дните си. Но Аретино ще ни обезсмърти, скъпа моя! Нашият поет ще вземе нашите подвизи — колкото и немощни да изглеждат — и ще ги втъче в безсмъртен стих.

— Е, сър демон, убедихте ме — въздъхна Джоана. — Тогава ще ви призная, че в моите мечти винаги съм била човек, който поправя хорските злини, борец за справедливост, велик при това. Заради туй поети ме ласкаят по всякакъв начин и възпяват в балади моите подвизи. Нещо като Робин Худ в пола — а между подвизите да имам и много време за лов.

— Ще измисля нещо — рече Аззи. — Още сега ще започнем. Вземи този ключ.

Той обясни на майка Джоана какво следва — всичко там за пръстените, вратите, вълшебните светилници, вълшебните коне и тъй нататък, и я прати да си върви по пътя.

— А сега, Аретино — обърна се той към поета, — мисля, че имаме време за едно буре с вино, преди да се появи следващият кандидат. Как върви засега според тебе?

— Честно казано, господине, представа си нямам. Пиесите обикновено се пишат предварително и от самото начало всичко е ясно, в тая ваша драма всичко е мътно и несигурно. Тоя Корнглоу кого представя? Самомнителната Гордост? Буколическия Хумор? Несломимия Кураж? Ами майка Джоана — да я жалиш ли, да я презираш ли? Или и от двете по малко?

— Объркващо е, нали? Но много прилича на самия живот, не си ли съгласен?

— О, няма никакво съмнение. Но как във всичко това да открием необходимите морални постулати?

— Не се притеснявай, Аретино. Каквито и да ги свършат нашите герои, все ще намерим начин то да означава всичко онова, за което открай време си говорим. Драматургът има последната дума — помни го, и затова той е в състояние да заяви, че идеята му е доказана, независимо така ли е, не е ли. Я подай сега оная бутилка насам.

ГЛАВА 3

Корнглоу се завърна в кьошето на яхъра и немалко се изненада, щом съзря един завързан кон — преди там нямаше и помен от него. Беше едър бял жребец — и щом Корнглоу го доближи, той наостри уши. Как ли това благородно животно бе попаднало тук? После младежът забеляза, че всъщност изобщо не се намира там, където смяташе, че се намира. Вълшебният ключ сигурно бе го прекарал през някоя от ония врати, за които бе му споменал Аззи, и сега му предстоеше да се впусне в приключение.

Ала трябваше да се увери в това. Забеляза, че конят носеше на гръб дисаги, отвори по-близката от торбите и бръкна вътре. Ръката му напипа нещо тежко, метално, дълго и тънко. Измъкна го наполовина от дисагите. Светилник! И, освен ако нещо не се бъркаше — направен от масивно злато! Той внимателно го пусна обратно в дисагите.

Конят изцвили, все едно го подканваше да се качи и да потегли, но Корнглоу поклати глава, излезе от яхъра и се огледа. Величавата сграда на не повече от двеста метра разстояние безспорно беше домът на граф Родриго Сфорца, същият онзи дом, където Корнглоу бе съзрял за пръв и единствен път лейди Кресилда.

Това бе нейният дом. И тя беше вътре.

Но и господарят Сфорца също беше вътре, без никакво съмнение. Както и неговите слуги, придворни, стражи, специалисти по мъченията…

Нямаше смисъл да се захваща с това. Разкаянието разпери черните си криле над него и Корнглоу се замисли. Сега, за първи път, той осъзна в какво се бе забъркал и то му се видя от тъпо по-тъпо. Тия неща си бяха за благородниците. Е, понякога в приказките се намесваше и някой и друг прост човек — но той пък случайно да приличаше на герой от приказка? Съмняваше се в последното. Знаеше, че е надарен с гъвкава фантазия — инак, на първо място, изобщо би ли се захванал с всичко това… Но пък беше ли такъв човек, че да устои на всичко? И дали дамата го заслужаваше?

— Ей, господине — дочу той мек глас. Идваше някъде откъм лакътя му. — Какво така не отлепяте очи от това имение, сякаш там ви чака някой много важен за вас човек?

Корнглоу се обърна. До него стоеше мъничка-мъничка краварка, облечена с прозрачен корсаж и клоширана пола на плисета. Черните й къдри бяха разчорлени, лицето й — оперено, а фигурата — твърде налята и с твърде много извивки за такъв дребосък. Усмивката й беше хем нежна, хем похотлива. Неустоима комбинация. — Това е домът на Родриго Сфорца, нали?

— Същият — отвърна краварката. — Да не се гласиш да отвличаш госпожа Кресилда?

— Това защо го каза?

— Защото бие право в целта — отвърна момичето. — в момента тече някаква игра, организира я някакъв демон, а пък някои от моите приятели случайно го познават.

— Той ми обеща лейди Кресилда да бъде моя.

— Лесно му е да го обещае — рече момичето. — Аз се казвам Леонор. Като ме погледнеш — проста краварка. Ала съм много повече от това, бъди сигурен. Тук съм, за да ти кажа, че жената, с която смяташ да се обвържеш, е долна кучка от най-чистокръвна порода. Да я спечелиш, е все едно да се гмурнеш доброволно в най-дълбоката яма на Ада.

При тези думи Корнглоу се изненада много. Изгледа Леонор с интерес и този му интерес взе да нараства с всяка изминала секунда.

— Мис — рече той, — не знам какво да правя. Бихте ли ми дали съвет, ако можете?

— Това мога — отвърна Леонор. — Ще ти гледам на ръка и всичко ще ти стане ясно. Ела насам, тук е по-удобно.

Тя го заведе обратно в яхъра — в един ъгъл, където сеното беше струпано на меки, удобни купни. Очите й бяха широко отворени, диви, с цвят на магия, а докосването й — леко като перце. Тя го хвана за ръката и го дръпна надолу.

ГЛАВА 4

Всички доклади сочеха, че проектът на Аззи — пиесата — явно привлича значително внимание из целия Духовен свят. Дори вече имаше залагания, пък и почнаха да стават разни нередни неща. Най-нередното от всички, разбира се, беше внезапното освобождение на старите богове — Зевс и цялата му пасмина. Имаше сума ти неща, на които Михаил спешно трябваше да обърне внимание — и точно това имаше наум архангелът, когато се съгласи да приеме Бабриел.

Разговорът между Бабриел и архангела се осъществи в специалната заседателна зала на Центъра „Райски врати“ в Централен Рай. „Райски врати“ беше величествена, вдъхновяваща сграда. На ангелите много им харесваше да работят тук. Към неизразимата радост, която чувстваха от близкото присъствие на Всевишния, се добавяше и удоволствието да работиш в истински архитектурен бисер.

Бе ранна утрин. Мек дъждец се сипеше над Града на благотворните вибрации, както често наричаха Централен Рай. Бабриел бързаше по мраморните коридори и от време на време се впускаше в пет — десетметров планиращ полет, за да спести време — макар че навсякъде бяха наслагани табелки „ЛЕТЕНЕТО ИЗ КОРИДОРИТЕ ЗАБРАНЕНО“.

Най-накрая стигна до канцелариите на Михаил в дясното крило, почука и влезе.

Михаил седеше на бюрото си, а наоколо му лежаха разтворени какви ли не справочници. Отстрани тихо жужеше компютър. Светлината беше мека и златиста.

— Тъкмо навреме — рече Михаил с леко засегнат тон. — Трябва веднага да те пращам обратно.

— Какво е станало, господине? — Бабриел седна на едно от тапицираните канапенца срещу бюрото на архангела.

— Тая работа с Аззи и пиесата му е даже още по-сериозна, отколкото очаквахме. Май нашият демон е успял да се сдобие със съгласието на самата Ананке, която му е дала нарочно разрешение да твори чудеса, докато трае неговият замисъл. Нещо повече, Ананке е разпоредила, че на нас, създанията на Светлината, повече не се полагат никакви специални привилегии само задето сме били Добри. От достоверен източник знам, че Аззи е измислил и някакъв план да извлече Венеция от реалното време и да я постави в специално положение. Знаеш ли какво означава това?

— Не съвсем, господине, не, не знам.

— Значи, че тоя зловреден демон може — поне потенциално — да пренапише историята, както на него му скимне!

— Но, господине, тази отделена от времето Венеция няма да има никакво влияние върху общото течение на човешката история!

— Вярно е. Но би могла да бъде използвана като модел от онези неудовлетворени души, които смятат, че историята трябва да е нещо друго, а не това, което всъщност е — равносметка на човешките горести и страдания. Концепцията за Възможността за презаписване подкопава цялата доктрина за Предопределеността. Тя дава на човечеството нова свобода и го изпраща в едно царство, където Късметът може да играе по-голяма роля дори и от онази, която играе сега.

— Хм, това е доста сериозно, господине — измърмори Бабриел.

Михаил кимна.

— Самият космически ред може би е в опасност. Дълговековното ни превъзходство е под заплаха. Самият принцип на Доброто е станал спорен.

Бабриел зяпна.

— Но поне едно нещо играе в наша полза — продължи Михаил.

— Кое, господине?

— Всичко това ни освобождава от унизителните окови на Справедливостта. То означава, че можем да свалим ръкавиците. Това вече не е джентълменска игра. Най-накрая можем да захвърлим угризенията си и да се борим, както можем.

— Тъй вярно, господине! — обади се Бабриел, макар че досега не беше забелязал Михаил да е страдал от угризения чак пък толкоз. — Какво точно искате да направя?

— Научихме, че в схемата на Аззи е включен и вълшебен кон…

— Да, той все такива ги измисля — кимна Бабриел.

— Няма причина да позволяваме всичко това да продължава, както го е запланувал той. Отиваш право на Земята, Бабриел, в имението на граф Родриго Сфорца. Направи нещо с оня вълшебен кон, който в момента очаква Корнглоу в яхъра.

— Слушам и се подчинявам! — извика Бабриел и скочи на крака. Прелетя по коридорите, като шумно пляскаше с криле. Работата беше сериозна!

След не повече от миг той вече бе отново на Земята. Огледа се, за да се ориентира, запляска с криле към имението на Сфорца и се приземи лекичко в двора.

Зората тъкмо се бе пукнала и всичко живо в графския дворец все още спеше. Бабриел се огледа и се отправи към яхъра. Звуците, които идваха оттам, не можеха да се сбъркат с други — вътре имаше мъж и жена. Разнесоха се кикот и меко жвакане. Дочу и цвилене, а после забеляза, че близо до него е вързан бял жребец с фино изработени дисаги, метнати на гърба. Той успокои благородното животно и отвърза поводите му.

— Ела с мен, красавецо…

ГЛАВА 5

Корнглоу се намери легнал връз бала слама, цял оплетен в ръце и крака, от които едва половината си бяха негови. Слънцето блестеше ярко през пукнатините в паянтовите стени на яхъра. Миризмата на слама, тор и коне го удряше в носа. Той успя да изкопчи крайниците си от тези на жената, с която се бе любил преди малко в пълна забрава, припряно занавлича дрехите си и скочи на крака.

— Закъде си се разбързал така? — попита в просъница Леонор. — Остани при мен!

— Нямам никакво време! — Корнглоу се опитваше да напъха едновременно ризата си в панталона и краката си в ботушите. — Нали трябва да се впускам в приключение!

— Зарежи го това приключение! — възкликна Леонор. — Ти и аз се намерихме. Какво повече искаш?

— Не, не бива да се мая повече! Трябва да наваксвам! Къде ми е вълшебният кон?

Корнглоу заснова из яхъра, но от коня нямаше ни следа. Единственото, което забеляза, беше едно дребно пъстро магаренце, вързано за един кол. То изрева срещу него и оголи жълти зъби. Корнглоу го огледа изпитателно и си рече:

— Да не би някаква магия така да е изменила облика на моя жребец? Тъй ще да е! Ако го яхна и потегля, той без съмнение ще възвърне първоначалния си вид, когато му дойде времето!

И тъй, той отвърза магарето и го яхна. Срита го яко в ребрата и бедното създание закрета към двора. На животното тази работа никак не му харесваше, но Корнглоу продължи да го ръчка. Магарето полека прекоси двора, из който щъкаха пилци, подмина зеленчуковата градина и най-накрая стигна портата на голямата къща.

— Кой там? — извика плътен мъжки глас отвътре.

— Мъж, дошъл за ръката на лейди Кресилда!

На портата се показа едър, оплешивяващ мъж по риза и по дълги гащи. На главата му бе нахлупено бяло боне. Явно беше готвачът.

— Ти да не си нещо мръднал? Дамата е омъжена! Ето, пристига съпругът й!

Тонът му никак не би могъл да се нарече дружелюбен.

Портата отново скръцна. Този път дошлият бе висок благородник, облечен в изискани одежди, с надменен вид и горделив израз на лицето. На бедрото му висеше рапира.

— Аз съм Родриго Сфорца — представи се той с глас, най-точното определение, за който би било „заплашителен“. — Какъв е проблемът?

Готвачът се поклони ниско и рече:

— Този тук простак твърди, че е дошъл за ръката на Кресилда, почитаемата ви съпруга.

Сфорца прикова в Корнглоу стоманен поглед.

— Тъй ли си казал, а, приятелче?

Чак сега Корнглоу се усети, че нещо явно не е наред. По план той не трябваше да среща никакви спънки — всичко трябваше да го чака наготово. Сигурно като бе загубил вълшебния кон, се бе натресъл в това мъчно положение.

Той обърна магарето и го сръга в опит да го накара да препусне. Животинчето хвърли яростен къч и Корнглоу в миг се намери на земята.

— Повикайте стражите! — заповяда Сфорца. Войниците изскочиха иззад ъгъла, като тичешком се загащваха и закачаха мечовете си за коланите.

— Хвърлете го в тъмница! — изкрещя благородникът.

И тъй, Корнглоу бе натикан в една мрачна дупка, а главата му кънтеше от многобройните тупаници.

ГЛАВА 6

— Е, Мортън — рече Аззи, — в хубава каша се забърка.

Корнглоу се надигна и взе да мига на парцали. Само миг преди това бе сам в тъмницата на Сфорца и стиснал глава, цяла в отоци и синини, размишляваше над своето нещастие. Килията беше гола, на пръстения й под нямаше нищо освен стиска-две разкашкана слама и Корнглоу трудно би могъл да се устрои уютно там. Но сега отново бе навън. Всичките тия внезапни ходове вече бяха почнали ужасно да му дотягат, а пък странните вълнообразни движения на пространството, които ги съпровождаха, явно му действаха зле на стомаха.

Пред него стоеше Аззи — великолепен в кървавочервения си плащ и меките си кожени ботуши.

— Ваша светлост! — извика Корнглоу. — Как се радвам да ви видя!

— Тъй ли? Боя се, че се налага да ти съобщя, че ти провали приключението си още преди да е започнало както трябва! Как така, да му се не види, изтърва вълшебния кон?

Корнглоу реши да пробута извинението, което по онова време, сиреч в онзи век, пробутваха всички мъже.

— Магьосница ме подмами, о, благородни господарю! А аз съм просто мъж! Какво бих могъл да сторя?

После той описа преживелицата си с прекрасната Леонор. Аззи долови познат почерк.

— Конят там ли си беше преди това?

— Там беше без съмнение, Ваша светлост! Но щом се огледах после, бе изчезнал, а там стоеше само онуй магаре! Можете ли да ми дадете нов кон, сър, та да направя още един опит?

— Не е толкоз лесно да набавиш вълшебен кон — рече Аззи. — Ако знаеше само как сме търсили, докато намерим онзи, щеше да внимаваш повече за него!

— Но сигурно можем да използваме някакъв друг магически предмет вместо него! — примоли се Корнглоу. — Трябва ли да е точно кон?

— Все ще измислим нещо…

— Този път ще се справя, Ваша светлост! О, само че има и още нещо!

— Какво?

— Искам да си променя желанието.

Аззи се облещи насреща му.

— Какво говориш?

— Помолих за ръката на лейди Кресилда, ала по-късно размислих. Вероятно тя не би ме приела, защото не съм получил възпитание на благородник. Но с хубавата Леонор сме си лика-прилика. Нека тя е моята награда.

— Я не ставай глупак — скастри го Аззи. — Вече записахме в тефтерите, че ще получиш Кресилда!

— Ама тя нали е вече омъжена!

— Че нали и преди го знаеше! И какво от това?

— Ами много работи, сър. Нали ще се наложи да живея в същата онази среда, в която живее и нейният съпруг! Не можете през цялото време да се занимавате с моята закрила, нали така?

— Умно го рече — съгласи се Аззи, — само че вече си направил своя избор. Щом е Кресилда, значи ще е Кресилда и толкоз.

— Ама никъде в нашето споразумение не се споменаваше — подхвана Корнглоу, — че не мога да си променя решението! Лекомислието е една от моите най-очебийни характерни черти, господарю, и не е честно да ме молите да се променям точно заради склонността ми към промяна на мнението!

— Ще го прегледам — обеща Аззи. — Скоро ще ти съобщя решението си.

При тези думи той изчезна, а Корнглоу легна да подремне — май друго не му и оставаше.

Но някой грубо прекъсна дрямката му. Беше Аззи — водеше друг бял кон, за който всеки би казал, че сигурно ще да е вълшебен — толкова беше красив.

Разговорът с Леонор потвърди онова, което Аззи през цялото време бе подозирал: тя изобщо не беше земна жена. Беше много едра елфка, който се преструваше на човешко същество.

— Елфите са гадни — оплака се тя на Аззи. — През цялото време ми се присмиват само защото съм по-висока от тях! Великанка съм била! И никой не ще да се ожени за мен! А пък като човешка жена мъжете ме смятат за миньонче и им се харесвам много! Ако се оженя за човек, със сигурност ще го надживея с дълги-дълги години. Но докато е жив, с мен ще си прекарва много добре!

И точно тогава пристигна Корнглоу, яхнал вълшебния кон.

Момичето елф изведнъж се изчерви. Та кой ли няма да се изчерви, ако внезапно силите на Злото се намесят, за да му подсигурят щастието?

— Господарю — обърна се Леонор към Аззи, — знам, че нашето щастие нито ви засяга, нито ви влиза в намеренията, но все пак ви благодаря. Какво ще искате от моя мъж?

— Просто да те вземе и да заминавате право за Венеция — рече Аззи. — Като стигнете там, имам нещо специално за вас, а иначе не знам дали ще имам време да ви измисля някакви приключения за из път.

— Право там отиваме, както го желаете — рече Леонор. — Аз ще го стягам да си гледа работата.

И тъй, любовниците потеглиха, яхнали вълшебния кон, по широкия път към Венеция.

Аззи ги сподири с поглед и поклати глава. Нещата въобще не вървяха така, както очакваше. Май никой от актьорите не вършеше онова, което трябва. „То тъй ще стане — предположи той, — като не им написахме репликите предварително!“

ГЛАВА 7

Лейди Кресилда седеше на разбиван стол от розово дърво до прозореца в нишата на своята Всекидневна на втория етаж с гоблен в скута. Бродираше „Съдът на Парис“ в розово и лила, но умът й беше съвсем другаде. Скоро тя сложи ръкоделието настрани и погледна през отворения прозорец. Пепеляворусата й коса бе прибрана назад и обграждаше лицето й като гълъбово крило. Унесен израз бе изписан на изящното й лице.

Беше ранна утрин, но вече се усещаше, че и днес ще цари жега. Долу в двора пилците подмятаха кочан от царевица; Кресилда дочуваше и песен от бараката отляво, където перачките перяха онова, което се бе насъбрало за месец. До ушите й достигна далечно цвилене на кон и й хрумна, че малко по-късно може да поизлезе на лов. Мисълта обаче не я въодушеви кой знае колко, защото по-едрият дивеч — глиганите и елените — отдавна бе прогонен от околните гори от поколенията графове Сфорца, които притежаваха това имение навярно от памтивека. Самата тя бе опитна ловджийка — същинска Диана, така я наричаха придворните поети. Но техните глупости изобщо не я интересуваха. А още по-малко я интересуваха измъчените комплименти на Родриго, когато от време на време двамата се засичаха на масата за закуска.

Долу в двора се размърда нещо бяло и тя протегна шия да види какво е. Един бял жребец бавно вървеше по отъпканата земя, като доста внимаваше къде стъпва. Сякаш беше нащрек за нещо. Главата му бе гордо вдигната, ноздрите му трептяха. За миг сякаш до него се мярнаха трепкащите очертания на крилат мъж, който го водеше. Тя се втренчи озадачено в коня. Не помнеше да е виждала такъв в яхърите на Сфорца, а конете там ги познаваше всички до един, от новородените жребчета до старите бойни кранти, които се разхождаха по пасищата. Познаваше и повечето добри коне в областта, а този жребец не беше и от тях.

Никакъв ездач не се мяркаше наоколо. Откъде ли се бе взел този жребец с таз сияйна бяла грива и този тайнствен поглед? Този кон бе вълшебен…

Тя изтича към стълбите, спусна се забързано по тях, прекоси огромната прашна приемна и се втурна навън. Белият кон тъкмо беше стигнал до портата. Той сякаш я позна и сведе благородната си глава веднага щом тя го доближи. Кресилда го погали по кадифената муцуна. Жребецът изцвили и отново сведе глава.

— Какво се опитваш да ми кажеш ти? — попита Кресилда. Отвори дисагите — надяваше се да намери там нещо, което да й подскаже кой е собственикът на коня. Вътре имаше Висок свещник и той, откъдето и да го погледнеш, изглеждаше направен от най-чисто червено злато, в него беше пъхната бележка, написана на пергамент и свита на тръбичка. Тя я разгъна и прочете:

„Последвай ме и си пожелай каквото си искаш. Ще се сбъдне.“

Най-голямото й желание! От години вече не се бе сещала за него. Дали този благороден жребец не бе онова средство, с което най-после би постигнала мечтата си? Дали не бе пратен от самия Рай? Или пък, нищо чудно, да бе дар от Ада?

Изобщо не я бе грижа за Всичко това. Тя скочи на седлото. Конят трепна и присви уши, ала щом го докосна, се успокои.

— Заведи ме при онзи, който те праща — нареди му тя. — Ще стигна докрай, без значение докъде ще ме отведе всичко това!

Конят препусна в лек тръс.

ГЛАВА 8

— Боен кон? Казваш, че жена ми е потеглила кой знае накъде на боен кон?

За граф Сфорца разправяха, че трудно схващал, обаче от коне разбираше. А разбираше и какво значи някой да потегли нанякъде на кон. Особено пък ако този някой е жена му.

Придворният магьосник отново разказа Всичко отначало.

— Да, господарю. Беше кон, невиждан досега в тези краища. Бе чисто бял, с благородна осанка, с огнен нрав. Господарката Кресилда го съзря и без да се колебае нито миг, скочи на седлото. Не знаем накъде потегли.

— Сам ли видя всичко това?

— С ей тези тук очи, господарю мой.

— Мислиш ли, че конят е бил вълшебен?

— Не зная — рече придворният алхимик. — Но мога да го разбера.

Разговаряха в студиото на алхимика във високата кула. Магът не си губи времето и стъкна огъня под аламбика. Когато аламбикът взе да пращи, той заизсипва в него разни прахчета. Огънят блесна в зелено, после в пурпурно. Магът Внимателно се вгледа в извилите се разноцветни пушеци. После се обърна към Сфорца.

— Моите познати духове ми сигнализират, че конят наистина е вълшебен. Вероятно сме Видели госпожа Кресилда за последен път, тъй като дамите, които възсядат Вълшебни коне и потеглят нанякъде, рядко се Връщат обратно, а пък ако се върнат, да си кажа честно, господине, с тях направо не се живее.

— Проклятие! — кресна Сфорца.

— Можете да се оплачете пред моите познати духове, господине. Може все още да има някакъв шанс да я върнем.

— Изтрябвала ми е! — намръщи се Сфорца. — От щастлив по-щастлив съм, че се отървах от нея! Омръзнала ми беше до немай-къде. Много се радвам даже, че се махна! Онова, дето ме ядосва, е, че баш тя е докопала вълшебния кон. Те не се мяркат насам много често, нали?

— Особено рядко, бих казал — призна магьосникът.

— И баш пък тя да го пипне! Може пък този кон да е бил изпратен за мен! Как смее да си присвоява единствения вълшебен кон, дето се е появявал тук не се знае откога?

Магьосникът се опитваше да успокои господаря си, но Сфорца бе неутешим. Той слезе от кулата и се упъти с тежка стъпка към имението. Сфорца беше учен — или поне сам се мислеше за такъв. И страшно се озлоби, задето нещо толкова интересно бе дошло и си отишло преди дори да успее да го зърне. Онова, което най-вече го смущаваше обаче, беше, че вълшебните коне обикновено вървяха в комплект със сбъдване на някакво желание, а той и това беше изпуснал. Тоя късмет нямаше да се повтори.

Твърдо убеден в това, час по-късно той направо се сащиса. Бе слязъл в яхъра ей тъй, да си убие времето, и не щеш ли, видя там още един бял кон. Никога преди не го беше виждал.

Беше жребец. Бял при това. Макар и да не бе толкоз Внушителен, както приляга на вълшебен кон, поне на него му изглеждаше точно такъв. Без въобще да се замисли, той се метна на седлото.

— Е, сега ще видим! — викна той. — Заведи ме там, където водиш хората, като стане нещо такова!

Конят се впусна в тръс, премина в лек галоп и накрая запрепуска бясно. Е, стана тя, каквато стана, помисли си граф Сфорца, приведен над коня, та да може да се задържи на гърба му.

ГЛАВА 9

Бе ранно утро. Пилигримите в странноприемницата се готвеха да си ядат сутрешната каша и пълнозърнестия хляб, а слугите им подготвяха конете.

Тежки мисли бяха налегнали Аззи. Нещата се обръщаха по много разочароващ за него начин.

— Другите какво така се туткат? — зачуди се той на глас.

— Може би ги е страх — предположи Аретино. — Наистина ли ни трябват точно седмина? Не можем ли да минем и с по-малко?

— Сигурно можем — съгласи се Аззи. — Колкото дойдат, толкова. Може би още сега трябва да спрем.

И точно тогава някой почука на вратата.

— Аха! — ухили се Аззи. — Знаех си, че и още ще пристигнат. Отвори, драги ми Пиетро. Я да видим кой ни е дошъл на гости.

Аретино се надигна малко неохотно, прекоси стаята и отбори Вратата, в стаята влезе красива млада жена — руса, с бледа кожа и стиснати, прекрасно изрязани устни. Бе облечена в небесносиня дреха, а в косата й бяха Вплетени златни панделки.

— Мадам — поклони се Пиетро, — с какво можем да ви бъдем полезни?

— Предполагам, че има с какво — отвърна дамата. — Вие ли изпратихте вълшебния кон?

— Мисля, че трябва да говорите с приятеля ми Антонио — кимна Аретино към Аззи.

След като й предложи да седне, Аззи си призна, че да, така си било, той имал нещо общо с вълшебните коне и че да, сбъдването на някакво желание си вървяло с всеки от конете, и единственото условие да получи човек тези дарове било да играе в пиесата му. По-нататък обясни, че бил демон, но не от най-страшните. Много приличен демон си бил даже, често му го казвали. Тъй като последното като че ли не убеди Кресилда, той я попита как така се е сдобила с вълшебния кон.

— Ами той си излезе от яхъра ми и взе да се разхожда из двора — обясни Кресилда. — Качих се и го пришпорих, а той ме доведе тук.

— Но аз не съм го пращал на вас — обясни Аззи. — Този кон бе предназначен за другиго. Сигурна ли сте, че не сте го откраднали, мила моя?

Кресилда подскочи от възмущение.

— Осмелявате се да ме наричате конекрадка?!

— Не, разбира се, че не — побърза да я успокои Аззи. — Изобщо не приличате на такава, нали така, Пиетро? Съвсем не сте от този тип. Сигурно е бил нашият приятел Михаил. Пак си прави шегички с нас. Е, Кресилда, този кон наистина въвежда собственика си в един свят, в който най-свидното му желание може да се сбъдне. Случайно не ми достигат един-двама участници и ако искаш да се включиш — тъй и тъй вече си имаш кон…

— Да, наистина! — съгласи се Кресилда.

— И какво е твоето желание? — Аззи очакваше да чуе обичайните лигавщини за прекрасния млад принц и дългите години семейно блаженство, докато смъртта ги раздели.

— Искам да съм воин! — прекъсна мислите му тя. — Знам, не е обичайно за жена, но нали имаме примера на Жана д’Арк, а и на Боадицея11 преди това… Искам да предвождам мъже в битки!

Аззи взе да прехвърля това из ума си. Обръщаше го и така, и онака. Не влизаше в първоначалните му планове, пък и Аретино май не беше много въодушевен. Но Аззи си знаеше, че тази пиеса все трябва някак да се развива, и вече бе приел като условие да взема, общо взето, всеки, който дойде.

— Мисля, че можем да уредим нещо — рече той накрая. — Трябва ни само малко време, та да го нагласим някак.

— Чудесно — съгласи се Кресилда. — Между другото, ако случайно срещнете мъжа ми, Родриго Сфорца, не е задължително да му споменавате, че съм тук.

— Аз съм самата дискретност — кимна Аззи.

След като дамата си тръгна, Аззи и Аретино седнаха да измъдрят какви да бъдат последствията, ала още преди демонът да си отвори устата, тъмна сянка покри прозореца и задумка настоятелно по стъклото.

— Аретино, отвори, ако обичаш, този е от нашите — рече Аззи.

Аретино стана и отвори прозореца. Влетя дребно таласъмче с дълга опашка — силите на Мрака ги използваха за свръзка. То запърха из стаята.

— Ти ли си Аззи Елвул? Хич не ми се ще да объркам нещо…

— Точно аз ти трябвам — кимна Аззи. — Каква вест ми носиш?

— Отнася се за майка Джоана — съобщи таласъмът. — И по-добре да почна от самото начало.

ГЛАВА 10

Майка Джоана яздеше по главния път за Венеция. После тръгна напряко през гората — смяташе да пресрещне сър Оливър и да продължат нататък заедно. Беше в добро настроение. Денят бе прекрасен, птичи песни огласяха цялата гора, а над нея се стелеше меко италианско небе. Поточета искряха и те подканваха да ги прескочиш. Майка Джоана обаче не си позволяваше подобни глупави волности. Вълшебният й кон вървеше с трезва крачка и тя навлизаше все по-дълбоко в гората. Тъкмо беше стигнала най-мрачната и най-зловещата й част, когато чу бухане на бухал. Изведнъж я обзе предчувствие за опасност.

— Кой там? — извика тя. Гората пред нея внезапно се изпълни със заплаха.

— Стой на място! — изкомандва пресипнал мъжки глас. — Или ще те промуша със стрела!

Джоана се озърна трескаво, но май нямаше накъде да бяга. Гората тук бе толкова гъста, че не можеше да подкара коня си дори в приличен тръс. Реши да бъде благоразумна.

— Аз съм игуменка и рискувате да си навлечете проклятие, ако само дръзнете да ме докоснете!

— Радвам се да се запознаем — отвърна пресипналият глас. — Казвам се Хю Данси, известен като Разбойника от Страшната гора.

Клоните се размърдаха и от тях излезе мъж. Як и набит мъж в разцвета на силите си, тъмнокос. Облечен бе в кожен жакет и чизми. Из гъстия шубрак се измъкнаха и други мъже — към дузина на брой. По похотливите им изражения си личеше, че отдавна не са виждали жена. Джоана се сепна.

— Слизай от тоя кон — изкомандва Хю. — Идваш с мен в лагера.

— Няма такова нещо! — рязко дръпна поводите Джоана. Вълшебният кон направи две бавни, колебливи крачки и после спря — Хю беше сграбчил юздите.

— Слизай — повтори Хю — или аз ще те смъкна оттам!

— Какво смятате да правите с мен?

— Честна жена ще те правим, ето какво — рече Хю. — Обетите ти за безбрачие хич не ни интересуват! Дордето се мръкне, вече ще си женена за някого от нас.

Джоана слезе от коня.

— Само през трупа ми! — прошепна тя.

— Е, няма значение през какво. — И тъкмо Хю каза това, в шубрака нещо затрещя.

Мъжете пребледняха и взеха да се озъртат в уплаха. Трещенето ставаше все по-силно — нещото се приближаваше.

— Олеле! Отидохме! — изплака един.

— Огромният глиган! — изкрещя друг.

— Обречени сме… — отрони трети.

Майка Джоана скочи на земята. Тя бе ловувала не само със соколи.

Бързо грабна копието на един от разбойниците и се обърна с лице натам, откъдето идваше трясъкът.

Миг по-късно от шубрака на поляната изскочи огромен черен глиган. Тя застана право насреща му и заби тъпия край на копието дълбоко в земята.

— Хайде, глупаво прасе такова! — кресна тя. — Ще си хапнем пържоли довечера!

Глиганът се втурна към нея. Тя го ръгна яростно с копието. Звярът се наниза и се тръшна сред локва кръв. Засумтя, захъхри и взе да се гърчи. Накрая изгрухтя за последен път и издъхна.

Тя стъпи върху трупа му, издърпа копието и се обърна към Хю:

— Тъкмо си говорехме за трупове…

Хю се дръпна назад. Останалите — също.

— Не сме се и надявали на толкова приятна компания — рече той. — Надяваме се, че няма да ни откажеш да вечеряш след малко с нас?

— Тъй вярно! — викнаха мъжете в един глас и се захванаха да дерат глигана.

— Може би — отвърна майка Джоана.

— Ти си една същинска Диана — изгледа я Хю с Възхищение — и с тебе трябва да се отнасят както подобава на такваз богиня.

ГЛАВА 11

Новината разстрои Аззи. Тъкмо щеше да хукне да спасява майка Джоана, на вратата отново се почука и в стаята влезе Родриго Сфорца.

— Ти ли си оня, дето раздава вълшебните коне? — попита той наперено.

— И да съм, какво? — отвърна Аззи.

— Ами аз имам кон. И сега искам да ми се сбъдне едно желание.

— Чакай, тя тая работа не е толкоз лесна — прекъсна го Аззи. — Първо трябва да свършиш едно-друго.

— Готов съм! Но, кажи ми, ще направиш ли така, че да се сбъдне най-най-свидното ми желание?

— Да, мога да го направя. Та какво е това желание?

— Искам да се прочуя нашир и надлъж като учен — каза Сфорца. Искам да стана по-знаменит от Еразъм и да ме имат за пример.

— Нищо по-просто от това — усмихна се Аззи.

— Длъжен съм да отбележа, че не мога нито да чета, нито да пиша.

— Това не е пречка.

— Сигурен ли си? Мислех си, че грамотността е необходима предпоставка, за да станеш голям учен.

— Тъй си е — кимна Аззи. — Но нали искаш само да се прочуеш като такъв. Е, за тая работа не е задължително да си наистина учен. Чуй ме сега внимателно. Ще ти се наложи да изживееш едно приключение.

— Надявам се, не опасно.

— И аз така се надявам. Но първо трябва да изпълня една поръчка. Чакай ме тук. Скоро ще се върна.

Аззи откри майка Джоана в лагера на разбойниците. Седеше заедно с Хю на една маса, разглеждаха някаква карта и си говореха нещо — което отстрани звучеше като план за ограбване на керван след два дни. Щом Аззи се опита да посече един развеселен от виното мъжага, тя възпря ръката му.

— Задръж, Аззи. Това са мои хора. Тук аз командвам.

— Какво?!

— Желанието ми се сбъдна много по-скоро, отколкото очаквах — усмихна се тя. — И за това ти дължа огромни благодарности.

— Карай — махна с ръка Аззи. — Само гледай да сколасаш да стигнеш до Венеция за церемонията.

— Добре. Там съм.

Аззи поклати глава, подскочи във въздуха и изчезна.