Просто шеметен фарс

ГЛАВА 1

Илит се поздрави с късмета си. Бе избрала разкошен ден за пътуването от Небесата до малкото спретнато гробище край Йорк, Англия. Беше краят на май. Слънцето грееше величаво. Разни птички палуваха из мъхнатите клони на дърветата, кацаха по оградата и пееха с цяло гърло. А най-хубавото беше, че дузината поверени й ангелчета бяха много, много добрички — дори за ангелчета.

Младежта си играеше кротко из гробището. Илит тъкмо бе започнала да се поотпуска, когато изведнъж на по-малко от десет крачки от нея нещо избухна и се появи жълт облак дим. Разнесе се мирис на сяра. Щом димът се поразсея, пред нея изникна нисичък рижав демон, обвит в черна мантия. Лицето му наподобяваше лисича муцуна.

— Аззи! — извика Илит. — Какво правиш тук?

— Рекох да си почина малко от адските работи, да поразгледам малко свети местенца — обясни Аззи.

— Да не си решил да сменяш ориентацията?

— Аз да не съм като тебе. — Аззи намекваше за предишната кариера на Илит, навремето тя беше вещица. — Тия твоите са симпатяги — махна той с ръка към ангелчетата.

— Ужасно са добрички, нали ги виждаш — отбеляза Илит.

— Че те ангелите поначало са си такива, нищо ново не ми казваш.

Всъщност ангелчетата тъкмо бяха почнали да тичат из гробището и да се карат. Тъничките им медени гласчета се извисиха в простора:

— Я виж какво намерих! Гробницата на свети Ателстан Лицемерни!

— А, така ли? Аз пък намерих надгробния камък на света Анна Нервозна, а пък тя е много по-важна, ако искаш да знаеш!

Всички ангелчета бяха като вадени от един калъп — с надути физиономийки и униформени, гладки медноруси къдрици, подредени в прическа „паж“ — тъкмо тя беше страшно на мода него век. До едно бяха с пълнички крилца, покрити все още с млечна перушина, и скрити под пътни наметала в бяло и розово. Обичайно беше ангелите, които посещават Земята, да крият крилете си.

Не че някой щеше да се изненада, ако види ангел през онази година — по-точно, 1324-а година. Всеки знаеше, че ангелите непрекъснато и най-редовно сноват между Небето и Земята, както и таласъмите, дяволите и останалите свръхестествени същества, съумели да оцелеят след смяната на главните богове — наред с няколко нередовни безсмъртни създания, които никой не бе успял досега да определи точно какво са. Ренесансът си беше доста еклектична епоха, що се отнася до божествата.

— А ти какво правиш тук, Илит?

Красивата чернокоса вещица обясни, че се е съгласила да придружава ангелските пуберчета на обиколката из Прочутите свети места на Англия — част от летния им курс по вероучение. Илит — вероятно заради миналото си на вещица, подчинена на Злото, преди да мине на другата страна заради любовта си към един млад ангел на име Бабриел — смяташе, че е много хубаво младите да се образоват по религиозните въпроси. Все трябваше да поназнайват нещо, та когато хората ги питат за едно или друго, Небето да не се черви заради отговорите им.

Отправната им точка бе Полето на мъчениците в Северна Англия. То бъкаше от прочути гробници и ангелчетата най-усърдно издирваха кого къде са насадили.

— Ей тука са погребали света Сесилия Лековерна — обясняваше едно от тях. — Тъкмо оня ден си приказвах с нея там горе. Помоли ме да кажа една молитва на гроба й.

— Децата май се оправят съвсем добре. Защо не дойдеш с мен? Каня те на обяд — предложи Аззи на Илит.

Навремето Илит и Аззи бяха двойка — в онези дни, когато и двамата бяха създания на Мрака и служеха на Злото. Илит все още си спомняше как лудееше по напетия млад демон с острата лисича муцуна. Е, това беше доста отдавна, разбира се.

Сега тя последва Аззи под разстлалия се дъб и немалко се изненада, когато изведнъж блесна светкавица и декорът рязко се смени. Внезапно тя се оказа на брега на ширнало се море. На плажа палми клатеха корони. Огромно, дебело червено слънце се бе разплуло на хоризонта. До ръба на вълните имаше маса, отрупана с какви ли не вкусотии и питиета. А зад масата върху пясъка се бе простряло широко легло, застлано със сатенени чаршафи и покрито с безброй възглавнички, в каквито ти душа иска размери, форми и цветове. Зад леглото малък хор от сатири пееше изкусителни песни.

— Защо не си полегнеш? — под метна Аззи, който бе придружил Илит на новото място. — Ще те нагостя с грозде и леден шербет и отново ще познаем насладите, на които се радвахме преди. Общо взето, твърде отдавна, а?

— Хей, я по-леко! — охлади Илит мераците на Аззи. — Забравяш, че съм ангел все пак!

— Изобщо не съм забравил — отвърна Аззи. — Само си помислих, че може би ти се иска да си починеш малко от това.

— Има си правила, които трябва да спазваме.

— Те важат ли за оная ти интрижка с доктор Фауст?

— Беше грешка — каза Илит. — Погрешна преценка от моя страна, направена в състояние на емоционален стрес. Както и да е, после се покаях. Сега съм много добре. Също както преди.

— Само дето заради това се разделихте с Бабриел.

— Не сме скъсали окончателно. Ти пък откъде го разбра?

— Кръчмите в Лимбо1 са важни постове за размяна на новини между Рая и Ада.

— Не предполагах, че любовният ми живот е бил предмет на толкова важни клюки.

— Ей, маце, че ти навремето беше голяма работа. Мъкнеше се с мен, не си ли спомняш?

— Ох, Аззи, невъзможен си — въздъхна Илит. — Ако искаш да ме съблазниш, би трябвало да ми разправяш колко съм красива и желана, а не ти колко си важен.

— Абе право да си кажа, вярно, страхотно изглеждаш — призна Аззи.

— Пък ти, както винаги, си страхотно умен. — Илит отмести поглед към брега. — Много красива илюзия си създал, Аззи, само че наистина трябва да се връщам при децата.

Тя прекрачи морската илюзия и се намери отново в църковния двор — тъкмо навреме, за да спре ангелчето Ермита, което се канеше да издърпа ушите на ангелчето Димитри. Не след дълго до нея изникна и Аззи. Не личеше да е много съкрушен от това, че преди минутка са го отрязали.

— Добре, де… Не мисля, че ме желаеш чак толкоз силно. Не това те притеснява. Какво има, Аззи? — попита го тя. — Какво правиш тук?

— Живея между два поредни ангажимента — усмихна се криво Аззи. — Нямам работа. Дойдох да пообмисля с какво бих могъл да се захвана.

— Тук? в Англия?

— По-точно в средновековието. Това ми е един от любимите периоди в световната история.

— Ама как така си останал без работа? Мислех си, че силите на Злото би трябвало непрекъснато да те товарят със задачи, особено след като се справи по такъв майсторски начин в последното състезание, онова с Фауст.

— Уф! Хич не ми приказвай за него!

— Че защо?

— Съдиите на Ада ме лишиха от истинските почести, които наистина заслужавах, след като Мефистофел така оплете конците. Тия тъпаци в Ада си я карат, все едно положението им е сигурно довеки, и хич не се усещат, че са под постоянната заплаха да им мине модата и да изчезнат завинаги от мислите на човечеството.

— Силите на Злото под заплаха да изчезнат? Че какво ще стане с Доброто?

— Ами и то ще изчезне.

— Не може да бъде! — възкликна Илит. — Човечеството не може да живее без утвърдени представи за Добро и Зло!

— Така ли мислиш? Едно време точно така са живеели. Гърците са живели без абсолютни представи. Римляните — и те.

— Не съм чак толкоз сигурна — поклати глава Илит. — Пък и да е вярно, не мога да си представя човечеството да се върне към този простичък, но доста морално покварен начин на живот.

— Че защо пък не? — попита Аззи. — Доброто и Злото да не са хляб и вода! Човечеството съвсем спокойно може да си кара и без тях!

— Това ли искаш, Аззи? Свят без Добро и Зло?

— Естествено, че не! Аз съм създаден да творя зло, Илит, и то е моето призвание! Вярвам в него. Това, което искам, е да създам нещо впечатляващо в услуга на така нареченото Зло — нещо, което ще накара човечеството да се замисли, ще грабне вниманието му, ще го върне пак към добрата стара драма на Доброто и Злото, на победата и загубата…

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Естествено. Не че искам да се хваля, ама като си намисля нещо, най-често го правя.

— Поне със самочувствието нямаш проблеми.

— Само ако можех да накарам Ананке да мисли като мен! — възкликна Аззи. Ставаше дума за персонифицирания дух на Нуждата, която управляваше боговете и хората по своя неразгадаем начин. — Само че тая дъртофелница като се е вкопчила в тия свои неяснотии…

— Все ще измислиш нещо — успокои го Илит. — Само че вече наистина трябва да се хващам на работа.

— Как изтрайваш тия келеменца непрекъснато да ти висят на главата? — не се стърпя Аззи.

— Да се принудиш да харесваш онова, което е редно да ти харесва, е половината от цаката на това да си добър.

— Ами другата половина коя е?

— Да отрязваш старите гаджета, като вземат да ти правят мили очички. Особено пък ако са демони! Довиждане, Аззи, желая ти късмет.

ГЛАВА 2

Предрешен като търговец, Аззи влезе в близкия град Йорк. Тълпите се стичаха към централния площад и той се остави да го влачат през тесните, виещи се улички. Хората бяха в празнично настроение, но Аззи не знаеше причината.

В средата на площада стърчеше дървена платформа. На нея се играеше някаква пиеса. Аззи реши да погледа. Да се поставят пиеси за народа, беше сравнително ново изобретение. И изведнъж то се бе превърнало в страхотен хит, завладял цяла Европа.

Всичко беше много просто и ясно. Актьорите излизаха на откритата сцена и се преструваха, че са съвсем други хора. Ако никога не си го виждал преди, си е направо вълнуващо. Аззи бе изгледал сума ти пиеси през живота си (а пък той си беше дълъг, дума да няма) — като почнеш още от примитивните „танци на козлите“2 в древна Елада, та се смяташе за доста сведущ по тия въпроси, в края на краищата не беше пропуснал премиерата на нито една от великите драми на Софокъл. Само че тая постановка в Йорк не беше танц на козлите, за Софокъл пък да не говорим. Това беше реалистична драма — и актьорите си говореха като мъж и жена.

— Е, Ной, какво ново? — обади се Ноевица.

— Жено, току-що получих божествено прозрение.

— Ти на туй новина ли му викаш? — презрително измърмори госпожа Ной. — Че ти нещо друго вършиш ли, драги ми Ной, освен да се разкарваш из пустинята и току да ти щукват разни прозрения? Така ли е, деца?

— Точно тъй си е, мамо — обади се Яфет.

— Тъй, тъй — подкрепи го Хам.

— По-вярно не може и да бъде — заключи Сим.

— Господ, господарят наш, ми говори — продължи Ной. — Заповяда ми да взема кораба, който току-що построих, и да натоваря всички на борда, защото ще прати дъжд, що всичко ще удави.

— Туй пък отде го разбра?

— Чух Гласа Господен.

— Ух, съвсем си се ошашавил с тия твои гласове — измърмори госпожата. — Ако си мислиш, че ще хукна да се качвам на онова смахнато корито с тебе и децата само щото пак си чул някакъв глас, хич не си познал.

— Знам, че ще е малко претъпкано — заобяснява Ной, — особено като натоварим и животните. Но няма защо да се тревожим. Господ ще се погрижи за нас.

— Животни ли? — усъмни се госпожа Ной. — Ти за животни нищо не си казал.

— Тъкмо бях стигнал дотам. Точно това Господ иска от мен. Да спася животните от Потопа, който ще прати.

— За какви животни ми приказваш? Кученца, котенца…?

— Господ иска да вземем с нас не само кученца и котенца — смънка Ной.

— Ами какво друго?

— Ами от всичко живо.

— По колко от всичко живо?

— По чифт от всеки вид животни.

— От всеки вид? Ама от всичките?

— Точно такава му е идеята.

— Искаш да кажеш — и плъхове?

— Да. Два.

— И носорози?

— Абе вярно, че ще ни попритеснят… Но да, и носорози.

— Ами слонове?

— И тях ще сместим някак.

— Ами моржове?

— Много ясно, че и моржове! — ревна Ной. — Господ ми даде съвсем ясни наставления! От всички — по чифт.

Госпожа Ной изгледа мъжа си така, все едно да бе казала на глас: „Горкият Ной, пак се е нарязал тоя дъртак и пак ги бръщолеви някакви.“

Публиката умираше от кеф. В импровизирания театър имаше около стотина души, изтегнали се по пейките. При репликите на госпожа Ной те виеха от възторг и тропаха с крака. Бяха предимно градски бедняци и селяни — такава публика се бе събрала да гледа този миракъл3, който скоро щеше да стане апокриф — „Ной“.

Аззи седеше в ложа, издигната на специално скеле вдясно от сцената. Тези места бяха предназначени за заможните граждани. Оттук можеше да вижда как се преобличат актьорите, които играеха жените на Ноевите синове. Можеше да се излегне удобно и да не усеща зловонието на немитите народни маси, за които всъщност бяха предназначени тези пиеси с техните непререкаеми морални поуки и предвзети аргументи.

Пиесата продължи. Ной натовари кораба си. Заприиждаха дъждовете. Някакъв дръвник се изкачи на една стълба и заизлива вода по сцената от една тенекия — играеше началото на дъжда, продължил четиридесет дни и четиридесет нощи. Аззи се обърна към добре облечения мъж, седящ зад него в същата ложа:

— Прави, каквото ти нареди Господ, и всичко ще ти е наред! Колко тривиално заключение и как не важи то за всекидневието, в което нещата се подреждат по най-странен начин, без значение какви са причините и последствията им…

— Мъдра мисъл — отвърна човекът. — Но имайте предвид, сър, че тези истории не са измисляни с оглед на това, да показват живота такъв, какъвто е. Те просто сочат как би следвало да се старае човек да се държи при дадени обстоятелства.

— Да, сър, очевидно — съгласи се Аззи. — Но всичко това си е гола пропаганда. Не сте ли желали някога да гледате пиеса, написана с повече въображение, а не подобен буламач от проповеди, навързани една за друга като наденици? Не бихте ли искали да гледате пиеса, чийто сюжет не е окован в престорения детерминизъм на стандартния морал?

— Би прозвучала много свежо, предполагам — съгласи се мъжът. — Но едва ли произведение с подобна философска основа би могло да бъде създадено от поповете, които поначало ги пишат тия работи. Може би бихте искали да кажете още нещо по въпроса, сър, след пиесата — и край едно буренце с бира?

— С огромно удоволствие — прие демонът. — Аз съм Аззи Елвул, по професия джентълмен.

— А аз съм Питър Уестфал — представи се непознатият. — Търговец на зърно. Магазинът ми е до катедралата „Свети Григорий в полята“. Но вижте, актьорите отново започват.

Пиесата не стана по-добра. След като свърши, Аззи придружи Уестфал и няколко негови приятели до „Знакът на шарената крава“ на улица Холбек, край главната улица. Съдържателят донесе буренцата. Ливна се бира. Аззи поръча за всички овнешко с картофи.

Уестфал бе получил известно образование в някакъв бургундски манастир. Той беше едър мъж на средна възраст, червендалест и почти плешив. Жестикулираше обилно и беше склонен към подагра. След като отказа месото, Аззи го заподозря във вегетарианство — един от отличителните белези, по които можеш да разпознаеш еретик-катар4. Не че това имаше значение за демона, но той си го отбеляза за всеки случай — можеше и да потрябва. А сега следваше да си поговори с Уестфал и неговата компания за пиесата.

Когато Аззи се оплака, че на пиесата й липсвала оригиналност, Уестфал забеляза:

— Всъщност, сър, никой и не очаква от нея оригиналност. Това е история с най-поучително внушение.

— На туй ли му викаш поучително внушение? — тросна се Аззи. — „Ти си трай, пък всичко ще се нареди“? Много добре знаеш, че което колело скърца, него смазват — ако не се оплачеш, нищо няма да се промени! В историята за Ной Господ се проявява като тиранин. Трябва някой да Му се възпротиви! Кой казва, че Господ винаги е прав? Не може ли човек сам да преценява? Ако бях драматург, щях да напиша нещо къде-къде по-свястно!

Уестфал реши, че мислите на Аззи са необичайни и провокиращи, и му се прищя да го ступа, но забеляза, че младежът има странното излъчване на човек, свикнал да командва. А се знаеше, че хората от Двора често се предрешват като обикновени джентълмени, за да хващат по-лесно на тясно непредпазливите. И така, Уестфал запази съмненията за себе си и най-накрая използва късния час като извинение, за да се оттегли.

След като компанията си тръгна, Аззи поостана в кръчмата. Не беше сигурен какво да предприеме. Хрумна му да проследи Илит и пак да опита хитрините си за съблазняване, но осъзна, че това няма да е добър ход. Вместо това реши да потегли към континента, както смяташе отначало. Замисли се — дали да не постави своя собствена пиеса? Пиеса, която ще тръгне право срещу тия „морални драми“ с техните блудкави поучения. Неморална драма!

ГЛАВА 3

Идеята да постави неморална драма тъй бе обсебила Въображението на Аззи, та чак го бе подпалила. Жадуваше за големи дела, както едно време — първо в случая с Принца и после в оная история с Йохан Фауст. Сега пак искаше да направи удар, да смае света — и духовния, и материалния.

Пиеса! Неморална драма! Пиеса, която би създала нова легенда за човешката съдба и сам-самичка, без ничия помощ, би насочила приливите на Късмета към Царството на Мрака!

Знаеше, че задачата хич не е от лесните. Знаеше, че го очаква яка работа. Но знаеше и кой точно е човекът, който би му помогнал да създаде пиесата: Пиетро Аретино. Един ден той щеше да се прочуе като велик европейски ренесансов драматург и поет. Само да можеше да го убеди…

Нейде след полунощ взе окончателно решение: ще го направи!

Аззи прекоси Йорк и излезе сред полята. Нощта бе великолепна — небето бе цялото поръсено с лъскави звезди, блеснали по неподвижната сфера, на която бяха прикрепени. Богобоязливите хорица още преди часове си бяха изпоналягали. Като видя, че наоколо няма жива душа — богобоязлива или не, — той съблече двуредното си сатенено сако и разкопча пурпурната си жилетка. Имаше прекрасни мускули — срещу скромна такса свръхестествените същества можеха да поддържат форма чрез магии, като използваха услугите на една адска служба с рекламен девиз „Зъл дух в здраво тяло“. Щом се съблече, веднага разбърза ленената превръзка, която притискаше към тялото демонските му криле, прилични на прилепови. Налагаше се да ги крие, докато обикаля сред хората. Ех, колко бе хубаво отново да разпериш криле! Направи от ленената превръзка бохча за дрехите си и я върза на гръб. Провери дали парите му са на сигурно място — беше губил пари по този начин преди, когато не внимаваше къде ги пъха. Засили се с три скока и се издигна над земята.

Плъзна се напред във времето. Стипчивият му мирис загъделичка неговите ноздри. Полетя и скоро вече се носеше над Ламанша. Зави на североизток. Свежият попътен ветрец го избута до френския бряг за рекордно време.

Утринта го завари над Швейцария. Щом зърна Алпите, се набра и се издигна по-високо. После се появи и познатият му проход Свети Бернар. И скоро вече се рееше над Северна Италия. Въздухът забележимо се бе затоплил дори и на онази височина, на която летеше.

Италия! Обичаше я Аззи тая страна. А Ренесансът, в който току-що беше пристигнал, му беше любимото време. Той се смяташе за ренесансов демон, един вид. Понесе се над лозята и изораните ниви, над хълмчетата и сияйните реки.

Зави на изток и нагласи крилете си според по-тежкия въздух, надигащ се от земята и морето. Сякаш бе навлязъл в обширно сивкавозелено мочурище, проснало се под него, чийто край опираше до Адриатика. И най-сетне стигна покрайнините на Венеция.

Последните жълтеещи лъчи на залязващото слънце огряваха благородния старинен град и проблясваха по водите на каналите. В прииждащия вечерен мрак той едва различи гондолите, сновящи напред-назад по Канале Гранде. Отзад на всяка стърчеше прът със закачен фенер.

ГЛАВА 4

В Йорк старата Мег, прислужницата, чистеше кръчмата, когато Питър Уестфал пристигна за сутрешната си халба бира.

— Г’син Питър — подхвана Мег, — нещо да сте си изгубили снощи? Намерих ей туй, дето седехте снощи с господата.

Тя му подаде малка торбичка — беше или от сърнешка кожа, или от много фин велур.

— О, да. — Уестфал поровичка из кесията си и измъкна петаче. — Вземи, пийни една бира, задето си се притеснила.

Търговецът се върна в къщата си на улица Скапана и се качи в личната си стая на горния етаж. Тя беше просторна, с полегати прозорци-капандури, а мебелировката й се състоеше от три солидни дъбови маси. По масите Уестфал беше наредил какви ли не оръдия на алхимическия занаят. По онова време алхимията и магията вървяха в комплект и бяха достъпни за мнозина.

Придърпа един стол и седна. Разбърза сребърната нишка, стегната около гърлото на торбичката, бръкна с два пръста вътре и внимателно измъкна гладкия жълт камък, който напипа там. Върху него бе гравиран знак, който би могъл да бъде разпознат като еврейската буква алеф.

Уестфал разбра, че това ще да е талисман за заклинания — предмет, който му даваше власт! Такива неща притежаваха най-големите магьосници. С него той можеше да призовава всякакви тъмни сили и да ги командва, можеше да извика из бездната един или няколко духове — зависи как бе настроен талисманът. Уестфал винаги си бе мечтал за талисман, защото без него магиите му нещо хич ги нямаше. Подозираше, че го е изтървал онзи младок със странното излъчване, с когото разговаря снощи след представлението.

Това го накара да се позамисли за момент, в края на краищата талисманът не беше негов. Току-виж собственикът се върнал — нещо толкова ценно и необикновено си го заслужаваше, в такъв случай Уестфал, разбира се, веднага щеше да му го даде.

Тръгна да слага талисмана обратно в меката кесийка, но пак се спря. Едва ли щеше да навреди, ако си поиграеше с него, докато се върне собственикът му. Той със сигурност не би възразил.

Сам — самичък в горната стая, Уестфал се обърна към талисмана:

— Е добре, хайде сега на работа. Не знам какви магически заклинания трябва да ти пея, но щом си истински вълшебен предмет, ще ти е достатъчно и само да си кажа какво искам. Я ми докарай тука някой дух да му поискам това-онова. И по-живо.

Под погледа му малкото камъче като че изпъшка и въздъхна тежко. Черният знак смени цвета си — първо стана златен, а после се наля в тъмночервено. Захвана да трепери, сякаш вътре в него се криеше малък, но могъщ демон. Взе тънко да жужи.

Светлината в стаята помръкна, сякаш талисманът крадеше сила от слънцето. От пода се надигна прашна вихрушка и се завъртя обратно на часовниковата стрелка. Във въздуха отчетливо заехтяха плътни звуци — все едно мучеше някакво говедо с невъзможни размери. Облак зелен дим изпълни стаята. Уестфал се закашля. Когато най-накрая успя да си поеме дъх, димът тъкмо се разсейваше. Пред очите му изникна млада жена с бляскава черна коса и наперена, ала красива физиономия. Беше облечена в дълга клоширана пола с много плисета и червена копринена блуза със златовезани дракони по нея. Носеше обувки с висок ток и няколко подбрани с вкус бижута. Точно в момента беше страшно ядосана.

— Какво значи това?! — тропна с крак Илит. Талисманът бе я призовал вероятно, защото Аззи последно си бе помислил за нея. Сигурно амулетът бе попил копнежа му.

— Че какво да значи, ами че призовах те — обясни Уестфал. — Ти си дух и сега трябва да изпълняваш, каквото ти кажа. Нали така? — добави той с надежда.

— Не позна. Аз съм ангел, или вещица, ако щеш, а не някакъв си прост дух, и изобщо не съм длъжна да се подчинявам на твоя талисман. Я вземи си го центровай и опитай пак.

— О, извинете. — Но докато Уестфал го каже, Илит вече бе изчезнала.

— По-внимателно този път, ако обичаш — обърна се Уестфал към талисмана. — Доведи ми онзи дух, когото трябва! Хайде де!

Талисманът потрепери, все едно му бе криво, че го гълчат. Издаде мелодичен звук, после втори. Светлината отново помръкна, а после пак засия в пълния си блясък. Нещо изпухтя, появи се кълбо дим и от него излезе мъж, облечен в контешки костюм от тъмен сатен и с островърха шапка. От раменете му се спускаше тежко синьо атлазено наметало, цялото избродирано със златни магически знаци. Имаше брадичка и мустаци и май че беше ужасно вкиснат.

— Сега пък какво! — тросна се той. — Казах на кого ли не, че никой не трябва да ме притеснява чак докато довърша поредната си серия опити! Че как да си гледам научната работа, ако не ме оставят на мира? Ти пък кой си и какво искаш?

— Аз съм Питър Уестфал. Призовах те със силата на този талисман. — И търговецът го вдигна.

— Бил си ме призовал? Абе какви ги дрънкаш? Я дай да го поразгледам. — Брадатият джентълмен пое талисмана и го доближи до очите си. — По произход е египетски, ама отнякъде ми е познат. Ако не бъркам, този трябва да е от оригиналната серия, в която цар Соломон впрегна една доста многобройна тълпа духове бая отдавна. Мислех си, че всичките вече са ги пенсионирали. Откъде го докопа?

— Няма значение — махна с ръка Уестфал. — Нали го имам, това е важното. И сега трябва да ми се подчиняваш.

— Трябва, тъй ли? Ще я видим ние тая работа! — Изведнъж духът нарасна двойно по размери и пристъпи заплашително към Уестфал. Уестфал сграбчи талисмана и го стисна. Хермес изциври и се върна назад.

— Ей, по-полека! — възкликна той. — Не е необходимо да грубиянстваш!

— Този амулет ми дава власт над теб!

— Ох, май тъй излиза — отвърна другият. — Ама, да му се не види, то това си е пълен абсурд! Аз съм бивш гръцки бог и върховен магьосник — наричат ме Хермес Трисмегист!

— Е, май тоя път си намери майстора, Хермес — ухили се Уестфал.

— Май случаят е точно такъв — съгласи се неохотно Хермес. — Ти кой си? Като те гледам, не си магьосник, сигурен съм. — Той се огледа. — И крал не си, щото това няма как да е дворец. Явно и благородник не си. Какъв си?

— Търговец на зърно съм.

— И как докопа тоя амулет?

— Не ти влиза в работата!

— Сигурно си го изровил на тавана на баба си!

— Няма значение откъде го имам! — Уестфал конвулсивно стисна амулета.

— Ей, я не се връзвай толкоз! — трепна в спазъм Хермес. — Ух, тъй по бива.

Свръхестественият пое дълбоко въздух и си замърмори някакви литании за успокоение. Не му беше времето да се гневи, без значение колко справедлив бе гневът му. Тоя тъп смъртен наистина имаше власт над него — древният амулет му я подсигуряваше. Как ли го бе докопал? Сигурно го е свил отнякъде, защото очевидно нищо не разбираше — или разбираше съвсем малко — от Изкуството.

— Господарю Уестфал — обади се Хермес, — признавам властта ти над мен. Наистина трябва да ти се подчинявам. Кажи ми какво искаш и да не губим повече време.

— Е, тъй те искам — ухили се Уестфал. — Първо, искам един чувал златни монети, прецизно изсечени, които да мога да харча, когато и както си поискам. Английски, френски или испански монети ще свършат добра работа, ама само да не са италиански — тях винаги ги поръбват зле. Искам също и една староанглийска овчарка от добро потекло, като тия на краля. Стига за начало, но после ще искам и други неща.

— По-полека — разпери ръце Хермес. — Колко желания мислиш, че съм длъжен да ти изпълня?

— Колкото си искам! — провикна се Уестфал. — Защото амулетът е мой! — Размаха го бурно и Хермес се сгърчи от болка.

— Ей, ама не така, де! Ще ти донеса, каквото искаш! Само ми отпусни ден-два! — И с тези думи Хермес изчезна.

Не видя никакъв зор с намирането на онова, което Уестфал искаше. В една пещера под Рейн държеше сума ти чували със златни монети — пазеха ги джуджетата, останали без работа след Залеза на боговете. Староанглийската овчарка пък въобще не беше проблем — Хермес съвсем лесно отмъкна песа от някакъв кучкарник край Спотисуоуд. После се върна в Йорк, в стаята на Уестфал.

ГЛАВА 5

— Добро куче, добро куче. Сега иди в ъгъла и легни — потупа го Уестфал.

Староанглийската овчарка, все още почти кутре, го изгледа и излая.

— Не е много добре обучено — намръщи се търговецът.

— Ей, нищо не си споменавал за това, обучено ли го искаш или не! — запротестира Хермес. — Родословието му е цели два лакътя дълго!

— Хубаво куче е — призна Уестфал. — Пък и златото го бива — погледна той надолу. До краката му лежеше издуто кожено чувалче, натъпкано догоре с монети.

— Радвам се, че си доволен — рече Хермес. — Сега, ако наредиш на оня амулет да ме освободи и му кажеш, че вече не съм ти подвластен, всеки ще може да си гледа работата.

— Я не бързай толкоз! — скастри го Уестфал. — Имам още желания и ще те накарам да ми ги изпълниш.

— Ама аз си имам работа! — измрънка Хермес.

— Потърпи, потърпи. Още за малко ми трябваш, драги ми Трисмегист и ако ме слушаш, накрая току-виж ми хрумнало, че не би било лошо да те пусна.

— Не е честно! — жално проточи Хермес. — Хайде, да ти изпълня някое и друго желание от уважение към талисмана, мътните го взели, това както и да е. Само че ти злоупотребяваш с положението!

— Магията служи, за да злоупотребяваш с хората чрез нея — изрече Уестфал с назидателен тон.

— Не си насилвай късмета — обади се Хермес. — Представа си нямаш с какво си играеш.

— Айде стига сме си приказвали — сряза го Уестфал. — Слушай сега внимателно, Хермес. Преди да призова тебе, талисманът ми доведе другиго. Една жена. Много красива жена. Сещаш ли се за кого ти говоря?

Хермес Трисмегист затвори очи и се съсредоточи. После ги отвори.

— Чувството ми за свръхсетивно познание долавя, че си призовал един ангел Господен, бивша вещица, на име Илит.

— Откъде го разбра?

— Свръхсетивното зрение си ми е присъщо — обясни Хермес. — Ако ме пуснеш, ще те науча и тебе.

— Зарежи я тая. Онова, което искам, е да доведеш онази дама — Илит ли се казваше? Искам да ми я докараш.

— Съмнявам се, че ще поиска да дойде. — Хермес изгледа Уестфал с любопитство. Изобщо не бе предвидил такъв обрат.

— Хич не ми пука иска ли, не ще ли. Още щом я погледнах, тя разпали въображението ми. Аз я желая.

— Илит направо страхотно ще си падне — измърмори Хермес под носа си. Познаваше й характерчето. Илит се бе борила за равноправието на женските духове в Космоса много преди на Земята въобще да се сетят за нещо подобно.

— Ще й се наложи да свикне с мен — рече Уестфал. — Смятам да притежавам тази жена по всеки начин, по който мъж може да притежава жена.

— Не съм в състояние да я накарам да се съгласи с подобно нещо. Възможностите ми си имат граници. Нямам никакво влияние над женската душа.

— Че ти няма да я караш с нищо да се съгласява. Това е моя работа. Просто трябва да я поставиш в моя власт.

Хермес се позамисли.

— Уестфал, искам да бъда откровен с теб. Притежанието на магическа сила май ти е поразмътило акъла. Тая работа, дето сия наумил с Илит, хич не е хубава. Забъркваш се в нещо, дето въобще не ти трябва да припарваш до него.

— Млък! Ще правиш каквото ти казвам! Очите му блестяха трескаво.

— Е, твоята да бъде. — И Хермес се измъкна, като се чудеше на безпогрешния начин, по който хората си навличат бели на главата, в ума му взе да просветва план, който би донесъл облага и на самия него, и на останалите олимпийци. Сега те бяха наблъскани в един от недействителните светове, наречен Следсияние. Но първо трябваше да закара Илит на Уестфал, а това май щеше да се окаже не чак дотам лесно.

ГЛАВА 6

Хермес реши да отиде на едно от любимите си места — старо светилище на остров Делос в Егея, построено в негова чест преди хиляди години. Приседна, взря се в тъмното като вино море и взе да обмисля положението.

Макар Хермес да бе сред първите дванайсет олимпийци, когато, скоро след смъртта на Александър Велики и раждането на суеверния рационализъм във Византия, цялата гръцка работа се разсъхна, него не го сполетя участта на останалите богове. Тия последните не можаха да си намерят място в новия свят, възникнал с елинистичната епоха. А щом се появи и новата религия, изгубиха всякакви шансове. Вярващите ги зарязаха до един; обявиха ги за несъществуващи и най-накрая ги принудиха да водят жалкото съществуване на сенки в царството, наречено Следсияние. Следсияние си беше мрачно място, почти като древногръцкия подземен свят. Хермес се радваше, че не му се наложи да живее там.

Тогава успя да прескочи трапа, защото открай време си имаше вземане-даване с магиите. Още от зората на съществуването той най-дейно участваше в призоваването на отвъдни сили. Бе възникнала цяла система от знания, за която се смяташе, че се дължи на неговото вдъхновение. „Корпус Херметикум“, приписван на Корнелий Агрипа, и много други произведения се бяха превърнали в душата на ренесансовата магия. А Хермес бе нейният бог покровител.

Пък се оказа полезен за човечеството и в други отношения. Биваше го да основава разни неща, пък и открай време го свързваха с медицината заради жезъла, който често мъкнеше със себе си — спомен от египетския му период, когато се подвизаваше като Тот.

Беше, общо взето, дружелюбен бог, много по-достъпен от останалите. От години вече редовно дискутираше разни неща с магьосници човеци, които до един се отнасяха към него с уважение. Но сега за първи път някой го бе призовал пряко волята му и го бе накарал да му се подчини, без значение дали иска, или не. Хич не му хареса. Проблемът беше, че изобщо не знаеше как да се оправя в подобни положения.

Та такива тежки мисли го бяха налегнали, докато седеше под стария дъб и гледаше морето. Изведнъж дочу мек шепот. Вслуша се по-внимателно. Някакъв глас му говореше:

— Какъв ти е проблемът, момчето ми?

— Зевсе, ти ли си?

— Аз съм — изшумоля Зевс. — Тоест само призрачната ми същност. Истинският аз съм си в Следсияние, където ни заточиха всичките. Без тебе, разбира се.

— Не е моя вината, че ме оставиха при тях като Хермес Трисмегист — оправда се Хермес.

— Никой не те обвинява, сине. Просто констатирам.

— Не разбирам как въобще може да си тук — учуди се Хермес. — Ако ще и като призрачна същност.

— По особено благоволение. Мога да изявявам същността си там, където цъфти дъб, и туй хич не е лошо, като се имат предвид сегашните обстоятелства и широкото географско разпространение на дъба. Май нещо те човърка. Какво има, Хермес? Хайде, довери се на стария си татко.

Хермес се поколеба. Нямаше доверие на Зевс. Никой от олимпийците му нямаше доверие. Помнеха какво стори на баща си Кронос — кастрира горкия дърт пръч и разхвърля зарзаватите му из морето. Знаеха, че Зевс се страхува да не би да го сполети същата съдба, и все гледаха да го уверят, че никой не му мисли нищо подобно. Дори и мисълта за това го правеше докачлив и ако бе непостоянен и коварен, то беше само защото това бе най-безопасният начин да опази оная си работа здрава и читава. Хермес знаеше всичко това, но знаеше и че си струва да си поприказваш със Зевс.

— Татко Зевс, аз съм във властта на смъртен.

— Така ли?! Че как стана тая работа?

— Помниш ли ги онези печати, дето цар Соломон впрегна с тях някои от нашите? Ами някои от тях още са в употреба. — И Хермес му разказа цялата история. — И сега какво да правя? — завърши той.

Зевс прошумоля в листата:

— Тоя човек бая те е омотал. Карай нататък, но внимавай какво става. Веднага щом се появи някаква възможност, действай рязко и незабавно.

— Това го знам — прекъсна го Хермес. — Какво си ми заобяснявал очебийни неща?

— Защото познавам угризенията ти, синко. Хвана се ти с тия нови хора с техните объркани представи за старите богове. Прилъгаха те с големите си приказки. Мислиш си, че е голяма философия тая тяхна магия. Чуй сега какво ще ти кажа. Цялата тая работа, магията, де, е въпрос на власт. Толкоз. А пък властта се състои от девет десети мошеничество.

— Добре де, хайде стига — измърмори Хермес. — Та какви да ги върша, че да успея да хвана онази вещица за Уестфал?

— Това да ти е проблемът. Иди при сестра си Афродита и й поискай за малко кутията на Пандора. Напоследък си държи бижутата в нея. Страхотен капан за души е.

— Вярно бе, капан за души! И какво да правя с него?

— Е, нали ти си великият магьосник. Сети се сам!

Малко по-късно Хермес се появи в гробището на Йорк, предрешен като ексцентричен стар джентълмен. Носеше под мишница пакет, увит в амбалажна хартия и вързан с канап. Приближи Илит и рече с преправен глас:

— Госпожица Илит? Един ваш приятел ме помоли да ви предам това.

— Аззи ми е изпратил подарък? Колко мило!

Тя махна хартията и без да се замисли, отвори кутията. На капака имаше огледало, искрящо, омайно, шарено огледало — тя си спомни, бе виждала такива във Вавилон и в Египет — вълшебно огледало, капан за души, мама му стара, някой й беше пробутал тоя изтъркан номер! Тя бързо извърна очи, но беше твърде късно. Точно в този миг душата й излетя през устата като мъничка прозрачна пеперудка. Огледалото я улови и я придърпа. Тялото на Илит мигом се строполи. Хермес успя да я подхване и нежно я положи на земята. После затвори капака на кутията с решителен трясък. Овърза здраво кутията със златоткана нишка, а сетне хвана за петаче двама работници, които тъкмо обядваха, да пренесат тялото през града до дома на Уестфал. „Ей, я по-внимателно! Да не я повредите, ей!“ Двамцата май леко се шашардисаха. Хич не бяха сигурни, че вършат нещо редно, но Хермес им обясни, че е лекар, който може да съживи нещастната дама, очевидно претърпяла шок вследствие на зловредни зодиакални влияния. При едно толкова благовидно и научно обяснение и двамата престанаха да задават повече въпроси, в края на краищата просто следваха нарежданията на доктора.

ГЛАВА 7

Уестфал се зачуди къде ли се бави толкова Хермес, но реши, че явно не ще да е лесна работа да отмъкнеш жена току-така. Чудеше се и на себе си: обикновено не действаше по този начин. Дали пък някакво свръхестествено същество не бе обсебило съзнанието му и по подмолен начин не му бе подсказало да я поиска? Не беше много сигурен, но усещаше, че тук е замесено нещо ненормално, нещо отвъд законите на магията, нещо, което си действаше по своя си начин и според това, какво му уйдисва, или се разкриваше, или не.

Дългият следобед се изниза; Уестфал намери в килера буца сирене и краищник хляб. Притопли супата от снощи на печката в ъгъла и надроби хляба в нея. Поля вечерята с паница вино и кротко задряма в креслото. Тъй си кротуваше, когато изведнъж чу шум — сякаш въздухът се раздра. Рипна на крака.

— Доведе ли жената?

— Което трябваше да изпълня, изпълних. — Хермес размаха ръка, за да разпръсне облаците дим, придружили пристигането му. Облечен беше със същите дрехи, но този път носеше под мишница малко, богато орнаментирано дървено ковчеже.

— Какво има вътре? — полюбопитства Уестфал.

Точно тогава някой тежко затропа по стълбите. „Вратата, ако обичате!“ — извика гъгнив глас. Уестфал отвори. Влязоха двама здравеняци, който мъкнеха тялото на красива млада дама. Тя беше в безсъзнание, бледа като самата смърт.

— Къде да я слагаме? — попита онзи откъм главата.

— Ей тук, на тая кушетка. Леко!

Хермес плати на носачите и ги изпрати. Обърна се към Уестфал:

— Ето, тя е в твоя власт. Имаш тялото й. Само че те съветвам да не се и опитваш да си играеш с него без позволението на дамата.

— Но къде е тя? — попита Уестфал. — Съзнанието й, искам да кажа?

— Искаш да кажеш, душата й — поправи го Хермес. — Ей тука, в тая кутия. — Той я сложи на една от масите. — Отвори я, когато си щеш — душата й ще излети и ще съживи тялото. Само че много да внимаваш. Дамата е, меко казано, ядосана. Никак не й се е харесало да я призовават, докато се опитва да върши съвсем други работи.

— Наистина ли душата й е в кутията? — Уестфал вдигна дървеното ковчеже със сребърни инкрустации и го раздруса. Дълбоко отвътре се дочу писък и сподавена ругатня.

— Е, сега самичък се оправяй — каза Хермес.

— Ама какво трябва да правя?

— Е, това сам си го решаваш.

Уестфал отново взе кутията и внимателно я разклати.

— Госпожице Илит? Вътре ли сте?

— На бас, че съм тука, гадна свиня такава! Я отвори капака да изляза, че да видиш само какво ще ти се случи!

Уестфал пребледня и затисна капака с две ръце.

— Ох, мале! — погледна той Хермес.

Хермес сви рамене.

— Ядосана е — изхленчи Уестфал.

— На мене ли го казваш?

— Ама… Аз какво да правя с нея?

— Нали я искаше — отбеляза Хермес. — Предполагах, че вече си бил наясно какво да я правиш.

— Е… не съвсем.

— Съветвам те да се опиташ да се разбереш с нея. И без това ще ти се наложи.

— Май ще я потуля някъде за известно време тая кутия.

— И ще сбъркаш.

— Защо?!

— Ако не наблюдаваш кутията на Пандора непрекъснато, онова, което е вътре, може да се измъкне навън.

— Не е честно!

— Аз играх честно с тебе, Уестфал. Да знаеш, в тия неща винаги си има някакъв номер. Е, късмет.

Приготви се да изчезне.

— Помни — обади се Уестфал, — талисманът е още у мен. Мога да те викна, когато си ща!

— Не бих те съветвал — рече Хермес и изчезна.

Уестфал изчака, докато се разсея и последният дим, и се обърна към кутията.

— Госпожице Илит!

— К’во?!

— Може ли да си поговорим двамата, аз и вие?

— Отвори тая кутия и ме пусни. Да видиш само как ще си поприказваме!

Уестфал чак се разтрепери — такъв гняв излъчваше гласът й.

— Може би трябва да поизчакаме — промърмори той. — Трябва да я обмисля малко тая работа.

Като не обръщаше внимание на лютите клетви, които се носеха от кутията, той отиде в другия край на стаята и седна да мисли. Без да отлепя очи от кутията обаче.

Постави я на нощното си шкафче. Нямаше как изобщо да не спи, но се събуждаше на пресекулки, за да се увери, че Илит си седи там вътре. Притесняваше се да не би да се измъкне самичка навън. Взе да сънува как тя се гласи да отвори кутията или как през нощта капакът се е отворил. Понякога събужданията бяха придружени с писък.

— Вижте, госпожице — рече той накрая, — какво ще кажете да забравим цялата тази история? Аз Ви пускам, пък Вие си ме оставяте на мира. Става ли?

— Не!

— Защо? Какво искате?

— Обезщетение — отвърна Илит. — Тия работи не се уреждат току-така, Уестфал.

— Какво ще направите, ако ви пусна?

— Честно да си кажа, не знам.

— Ама няма да ме убиете, нали?

— Мога. Като нищо.

Никакъв изход отникъде.

ГЛАВА 8

Пиетро Аретино малко нещо се изненада, когато него ден — във Венеция, през 1524 година — на вратата му почука рижав демон. Но само малко. Аретино бе приел за свой принцип никога да не губи самообладание, каквото ще да става.

Беше едър мъж. Собствената му коса също бе рижа и се спускаше от високото му чело. Тъкмо бе навършил тридесет и две години този месец, а целия си съзнателен живот бе прекарал като поет и драматург. Стиховете му, съчетаващи върховен цинизъм с изтънчено чувство за рима, се рецитираха и пееха навред — от едното кьоше на Европа, та чак до другото.

Аретино си живееше доста добре от скъпите подаръци, които крале, благородници и прелати непрекъснато му пробутваха — току-виж го склонили да се въздържи от нападки и подигравки по техен адрес. „Умолявам Ви, вземете този златен поднос, добри ми Аретино, и бъдете така любезен да не ме включвате в последната си балада.“ Когато на вратата се почука, той реши, че сигурно пак ще да е нещо такова. Отвори сам — прислужникът му вече си бе тръгнал. И само един поглед му бе достатъчен да разбере, че този тип пред него не е земно създание. Не, от тая личност с лисичата физиономия и със светналия поглед определено лъхаше нещо свръхестествено. Аретино беше чувал за такива работи, но му се случваше за първи път.

— Добър ви вечер, господине — рече Аретино. Поддържаше уважителен тон, докато разбере с кого му предстои тепърва да се заяжда. — По някаква работа ли ви трябвам? Мисля, че лицето ви ми е непознато.

— Не сме се срещали преди — кимна Аззи — и все пак ми се струва, че познавам Божествения Аретино — чрез пищната проницателност на неговите стихове, в които разумната поука и смехът неизменно вървят ръка за ръка.

— Хубаво го казахте, господине — отвърна Аретино. — Но мнозина твърдят, че в моите стихове няма ни морал, ни поука.

— Те се заблуждават — възрази Аззи. — Да се присмиваш над хорското лицемерие — а вие владеете това до съвършенство, скъпи ми поете, — означава да изтъкваш достойнствата на онова, което църковниците имат обичай твърде ревностно да отхвърлят.

— Говорите дръзко, господине. Защищавате онези деяния, които хората смятат за Зло.

— И все пак хората се Впускат в Седемте смъртни гряха с такова усърдие, каквото комай не проявяват във високо-духовния си стремеж към Доброто. Дори и в Леността се впускат с по-голямо усърдие, отколкото в преследването на добродетелното благочестие.

— Господине — рече Аретино, — вашата гледна точка е и моя. Но нека не стоим тук на прага като две дърти клюкарки. Заповядайте в дома ми и ми позволете да ви налея чаша прекрасно вино, което скоро донесох от Тоскана.

Аззи последва Аретино. Къщата му — или по-скоро неговото палацо — бе малка, ала великолепна. Подовете бяха покрити с дебели килими, личен подарък от самия дож; в бронзовите канделабри горяха високи восъчни свещи, а пламъците хвърляха издължени отблясъци по кремавите стени.

Аретино го заведе в стая с нисък таван, украсена с килими и картини по стените. Един мангал разсейваше зимния мраз, все още доловим във въздуха. Той покани с жест Аззи да се разположи удобно и му наля чаша искрящо червено вино от кристална гарафа, която стоеше самичка на една близка масичка.

— Е, господине — каза Аретино, след като всеки отпи за здравето на другия, — кажете ми с какво мога да ви бъда полезен.

— По-скоро бих рекъл — подхвана Аззи, — че аз бих желал да ви бъда полезен — та вие сте най-видният поет и сатирик в Европа, а аз съм прост меценат, който желае да осъществи едно начинание, свързано с изкуството.

— Какво точно имате предвид, господине?

— Бих желал да поставя пиеса.

— Каква прекрасна идея! — възкликна Аретино. — Имам няколко, които чудесно биха удовлетворили вашата цел. Позволете ми да ви донеса ръкописите!

Аззи го спря с жест.

— Макар и да не се съмнявам във върховното съвършенство на всичко, излязло изпод вашата ръка, драги ми Аретино, не ми трябва нищо готово. Бих желал да осъществя нещо съвсем ново и пиесата да отговаря на една специфична моя концепция.

— Разбира се — отвърна Аретино. Познаваше я тази порода хора-искаха да създават произведения на изкуството, като излагаха идеята и оставяха черната работа — самото писане — на някой друг. — И каква тема предлагате, господине?

— Бих желал пиесата ми да изтъкне няколко прости житейски истини — обясни Аззи. — Това са житейски факти, които човешкият опит е потвърдил от векове, и все пак нашите драматурзи не ги признават. Писачите, за които говоря, следват сляпо Аристотел, като постоянно напират да доказват банални положения: че отплата за греха е смъртта, че чревоугодниците свършват в мизерия, че сладострастниците са обречени на провал и че онези, които обичат лекомислено, са осъдени нивга да не изпитат истинска любов.

— Да, обикновено поуките са такива — съгласи се Аретино. — А вие искате да ги опровергаете?

— Всъщност да, и то много. Макар и тези поуки да са основата на всекидневната житейска мъдрост, някои от нас отдавна са разбрали, че нещата не винаги се развиват по този начин. Моята пиеса ще докаже обратното на всичко онова, което проповядват разните добротворци-мърморковци, в моята пиеса Седемте смъртни гряха ще бъдат показани като истинския път към прекрасен живот или в краен случай ще се доказва, че те поне не му пречат. Накратко, драги ми Аретино, искам да поставя неморална драма.

— Каква благородна идея! — провикна се Аретино. — О, ръкопляскам ви, господине, за забележителната ви мисъл, която сам-саменичка дръзва да се противопостави на векове лицемерна пропаганда, чрез която хората се опитват да се убедят, че трябва да вършат общоприетото, без значение колко силно му се противят! Но позволете да изтъкна, господине, че ще е трудно да осъществим подобно начинание, без да си навлечем лицемерния гняв на Църквата и Държавата! И освен това откъде ще намерим актьори? Или сцена, към която църквата няма претенции?

— в пиесата, която искам да осъществя — обясни Аззи, — аз не предвиждам такива формалности като актьори, сцена и публика. Пиесата ще се развива естествено — ще дадем на нашите актьори обща представа за положението и ще ги оставим сами да измислят репликите и действията, в свободна форма и по спонтанен начин.

— Но как пиесата би доказала своята идея, освен ако изходът не е предрешен?

— Мислил съм и за това — каза Аззи — и искам да споделя тези си мисли с вас веднага щом се договорим за проекта. Нека ви кажа само, че механизмите на вселенските причина и следствие са нещо, което мога да манипулирам достатъчно умело, та да получа желания от мен резултат.

— Само свръхестествено създание би могло да твърди подобно нещо — каза Аретино.

— Чуйте ме внимателно.

— Слушам ви… — Аретино леко се слиса от внезапния твърд тон на Аззи.

— Аз съм Аззи Елвул, демон от благородно потекло, на вашите услуги, Аретино. — Аззи небрежно махна с ръка. По пръстите му проблеснаха сини искрици.

— Черна магия! — оцъкли се Аретино.

— Използвам тия сценични ефекти от преизподнята, за да разберете веднага с кого си имате работа — любезно каза Аззи.

Той събра пръсти и на върха им изникна едър смарагд. После още един и още един. Изкара шест и ги нареди един до друг на масичката с виното. После направи магически жест. Смарагдите трепнаха и се сляха в един-единствен едър камък — най-големия смарагд, който светът беше виждал някога.

— Невероятно! — хлъцна Аретино.

— След малко ще възвърнат първоначалната си форма — каза Аззи. — Но ефекта си го бива, нали?

— Невероятно! — повтори Аретино. — Може ли човек да научи тоя номер?

— Само ако и той е демон — засмя се Аззи. — Но аз мога да направя много за тебе, Аретино. Участвай в моето начинание и не само ще спечелиш повече пари, отколкото си поисквал и в най-безразсъдните си мечти, но и значителната ти вече слава ще порасне десетократно — ти ще бъдеш авторът на пиеса, породила нова легенда на тази стара Земя. Ако имаме малко късмет, тази пиеса ще пред вещае началото на нова епоха — епоха на откровение и прямота, каквито този стар и лицемерен свят досега не е виждал.

В очите на демона блестяха пламъци. Когато се опитваше да бъде убедителен, той не пестеше ефектите.

Аретино залитна назад. Затътри се до някаква табуретка и тъкмо да се тръшне тежко върху нея, Аззи протегна дълга, изящна ръка, покрита с фин рижав косъм, и успя да подкрепи смаяния поет.

— Не мога да ви опиша колко съм поласкан — каза Аретино, — че сте дошли при мен. Аз изцяло съм съгласен с вашите желания, скъпи мой господарю Аззи, но нещата не стоят тъй просто. За вас бих направил само най-доброто. Дайте ми седмица, господарю мой, за да обмисля нещата, да се съсредоточа, да прегледам древните истории и легенди, които съм чувал някога. Основата на тази ваша пиеса, както и да бъде изградена тя, трябва все пак да е някаква история. На издирването на такава история смятам да се посветя. Да речем — следващата седмица по същото време, удобно ли е?

— Прекрасно. Радвам се, че не се бухна с главата напред в тази работа. Да, имаш я седмицата.

При тези думи Аззи махна с ръка и изчезна.