Проходът

Петдесет и шест

Петдесет и седем

Най-накрая планините се спуснаха в огромна долина, ширнала се под есенното слънце и лазурния свод на небето. Тревата беше висока и само тук-таме по клоните на дърветата имаше останали листа, последните бяха съвсем загубили цвят. Издигаха се като ръце на лекия повей и се трошаха като стара хартия. Земята беше суха, но в деретата течеше вода, толкова студена, че зъбите им изтръпваха. Напълниха манерките си. Ухаеше на зима.

Сега бяха шестима. Движеха се през пуста земя като посетители на забравен свят, свят без памет, застинал във времето. Тук и там виждаха по някой навес от постройките на някое стопанство, оголената, подобна на череп решетка на ръждясал камион, чуваха се единствено вятърът и жуженето на щурците, стрелкащи се из тревите, докато вървяха. Теренът беше равен, но скоро щеше да се промени. Далечен бял силует се издигаше на хоризонта и предупреждаваше, че наближават планините.

Пренощуваха в хамбар до една река. По стените висяха стари конски хамути, седла, съдове за мляко, вериги. Стар трактор стоеше на спадналите си гуми. Къщата я нямаше, срината до основи, вероятно стените ѝ се бяха срутили една върху друга като страни на кутия, не толкова разрушени, колкото приплеснати. Разделиха си намерените консерви и се настаниха да се нахранят на пода. През процепите в покрива виждаха звездите, после нощта се спусна, луната беше обкръжена от бързо носещи се облаци. Първи на пост застанаха Питър и Майкъл. Когато Холис и Сара застъпиха, звездите бяха изчезнали, а луната едва се виждаше изпод закриващите небето облаци. Питър спа, без да сънува, на сутринта се събуди и видя, че през нощта е навалял сняг.

До средата на деня отново се затопли, снегът се стопи. Следващият град на картата се наричаше Плейсървил. Минаха осем дни, откакто бяха видели трупа на котката сред клоните на дърветата. Усещането, че някой ги дебне, се беше разсеяло след дългите дни на преходи и тихите звездни нощи. Стопанството беше далечен спомен, Раят и преживяното там също, като че се беше случило преди векове.

Сега вървяха покрай река. Питър мислеше, че това е река Долорес или Сан Мигел. Път отдавна нямаше, погълнат от тревите, заличен от земята и времето. Вървяха безмълвно, в две редици по трима. Какво търсеха, какво щяха да открият? Пътуването вече имаше свой собствен смисъл: да вървят и да не спират. Мисълта да спрат, преди да стигнат до края, се струваше немислима на Питър. Ейми вървеше след него, приведена от тежестта на раницата си, спалния чувал и зимното яке, привързани най-отдолу за стойката. И тя като всички тях носеше дрехите, които взеха от търговския център: пристегнати с колан панталони и широка блуза с бели и червени карета, ръкавите висяха и се развяваха около китките ѝ. На краката си носеше кожени спортни обувки, шапка нямаше. Отдавна беше захвърлила очилата. Гледаше напред, присвивайки очи на ярката светлина. След като напуснаха стопанството, в нея настъпи промяна — тънка, но доловима. С всеки изминал ден, усещането се засилваше. Питър си мислеше за съобщението, което Майкъл му показа в онази далечна нощ във Фара. Крачеше в ритъма на тези думи, всяка крачка го приближаваше към свят, който не познаваше, в скритото сърце на миналото, към мястото, откъдето беше дошла Ейми.

Откриете ли я, доведете я. Откриете ли я, доведете я.

В изминалите от раздялата в стопанството дни разбра, че Тео не му липсваше така, както предполагаше. Както със спомените за Рая и всичко, което се случи преди това — дори споменът за Колонията, — мислите за брат му сякаш изчезнаха, погълнати от обраслия с трева път. Вечерта, когато Тео и Маус ги събраха и обявиха решението си, Питър отначало се ядоса. Не го показа или се надяваше да не му е проличало. Още тогава знаеше, че ядът му е неоснователен, очевидно беше, че Маус не може да продължи. Част от него просто не искаше брат му отново да ги напуска толкова скоро. Но в крайна сметка фактите бяха на страната на Тео, Питър трябваше да отстъпи.

Но дните минаваха и той проумя една по-дълбока истина в решението на брат си. Неговият път и пътят на Тео бяха предначертани отново да се разделят, защото вървяха към различна цел. Тео не даде вид, че се съмнява в разказа им за Ейми, или поне не направи нищо, което да наведе Питър на тази мисъл. Приел беше разказа на Питър с цялата му фантастичност, без капка скептицизъм повече или по-малко от необходимото. Но в отстъпчивостта на брат си Питър долови и незаинтересованост. За него Ейми беше без значение или пък не беше много важна. Изглеждаше и малко уплашен от нея. Ясно беше, че е стигнал до стопанството само защото отрядът е следвал пътя си. При първа възможност и с бременността на Маусами той бързо се отдели от тях. Себично беше, но Питър очакваше повече, искаше му се Тео да е изказал съжаление, колкото и малко да е, за раздялата им. Но това не се беше случило. Сутринта на заминаването им, докато шестимата се отдалечаваха от къщата на стопанството, Питър се обърна с очакване да види как брат му и Маусами ги изпращат. Дребен жест, но за него беше важно да види Тео, застанал на прага, докато шестимата изчезват от погледа му. Когато беше погледнал назад, брат му го нямаше, там стоеше само Маусами.

Слънцето се издигна високо, спряха да починат. Силуетът на планината вече се виждаше ясно, начупена грамада, издигаща се фона на източното небе, с бели върхове. Затоплило се беше достатъчно, за да се изпотят, но там високо горе, накъдето се бяха запътили, зимата вече беше дошла.

— Горе има повече сняг — каза Холис.

Седеше до Питър на паднал дънер, чиято загнила кора тъмнееше от влагата. От поне час никой не беше проронил и дума. Останалите се пръснаха наблизо, всички, освен Алиша, която продължи напред да проучи терена. Холис отвори консерва с ножа си и започна да яде някакво смляно месо. Едра капка падна на оплетената му брада, той я избърса и изяде, нахрани се и пи дълго и гъргорещо вода, подаде консервата на Питър.

Питър я взе и започна да се храни. Срещу него седеше Сара, облегнала гръб на едно дърво, и пишеше в дневника си. Спря и съсредоточено зачете написаното, моливът ѝ вече беше съвсем окъсял, едва се улавяше в ръка. Докато Питър я наблюдаваше, тя извади ножа от колана си и подостри върха му, после отново търпеливо започна да пише.

— За какво пишеш?

Сара сви рамене и преметна кичур от косата си зад ухото.

— За снега. Какво ядем, къде спим — вдигна лице към дърветата, примижала на слънчевата светлина, която се процеждаше сред мокрите клони. — Колко красиво е тук.

Усети, че се усмихва. От кога не се беше усмихвал?

— Красиво е, нали?

У Сара се беше появило ново чувство, откакто бяха напуснали стопанството, мина през ума на Питър, търпеливо спокойствие. Сякаш е взела някакво решение и с това се е отдръпнала в себе си, отвъд всяко притеснение и страх. У него трепна съжаление. Докато я наблюдаваше, осъзна колко глупав е бил. Косата ѝ беше дълга и сплъстена, по лицето и голите ѝ ръце имаше мръсотия. Ноктите ѝ бяха черни и изцапани с пръст, а въпреки това за пръв път изглеждаше така лъчезарна. Сякаш всичко видяно от нея се е превърнало в част от същността ѝ и я е изпълнило със сияйна невъзмутимост. Да обичаш някого беше нещо изключително. Такъв дар му беше предложила, винаги му беше предлагала. А той не пожела да го приеме.

Погледът на Сара срещна неговия. Наклони глава учудена.

— Какво има?

Объркан отговори с поклащане.

— Нищо.

— Зяпаш.

Сара погледна към Холис. По устата ѝ пробяга едва видима усмивка. Беше само миг, но Питър остро долови връзката между двамата. Естествено. Как можеше да е толкова сляп?

— Нищо особено — успя да промълви… — Просто… изглеждаш толкова щастлива, седнала там. Изненадах се, това е.

От храсталака излезе Алиша. Подпря пушката си на едно дърво, измъкна консерва от купчината раници и я отвори. После се намръщи на съдържанието ѝ.

— Праскови — простена тя. — Защо винаги ми се падат праскови?

Намести се на дънера и започна да мята меките жълти плодове в устата си.

— И какво има надолу? — попита Питър.

По брадичката ѝ потече сок. Посочи с ножа си в посоката, откъдето дойде.

— На половин километър на изток реката се стеснява и тръгва на юг. От двете страни има хълмове, трудно е за прикриване, има много високи точки. — Прасковите изчезнаха, тя допи сока от консервата и я метна настрани, после избърса ръце в панталоните си. — Посред ясен ден като днешния сигурно ще сме в безопасност. Но не бива да се задържаме.

Майкъл седеше на няколко метра встрани на мократа земя, подпрял се на пън. От дните на ходене се беше източил и заякнал, по брадичката му беше набола светла брада. На краката му лежеше оръжие, пръстът му беше близо до спусъка.

— Няма следа от колко, седем дни? — заговори с притворени очи, обърнал лице към слънцето. Носеше само тениска, якето беше увито около кръста му.

— Осем — поправи го Алиша. — Това не означава, че трябва да се отпускаме.

— Само казвам — отвори очи, погледна Алиша и сви рамене. — Котката може да е била убита от какво ли не. Може дори да е умряла от старост.

Алиша се изсмя.

— Добре ми звучи — каза тя.

Ейми седеше сама в края на една поляна. Винаги се отдалечаваше така. Известно време този ѝ навик беше притеснявал Питър, но тя никога не се отдалечаваше много и вече всички бяха привикнали с него.

Стана и се приближи до нея.

— Ейми, хапни нещо. Скоро тръгваме.

Момичето не отвърна. Погледът ѝ беше зареян към планините, които се извисяваха на слънчевата светлина отвъд обраслата в треви равнина на отсрещния бряг на реката.

— Спомням си снега — каза тя. — Какво е да лежиш на него. Колко е студен — погледна към него, присвила очи. — Близо сме, нали?

Питър кимна.

— Няколко дни път май.

— Телърайд — каза Ейми.

— Да, Телърайд.

Тя отново се обърна към планините. Питър видя как потръпна, въпреки че беше топло.

— Дали пак ще вали сняг? — попита тя.

— Според Холис ще вали отново.

Ейми кимна доволна. Лицето ѝ грееше в топла светлина, споменът беше щастлив.

— Иска ми се отново да легна на снега и да правя снежни ангели.

Често говореше с подобни мъгляви загадки. Но този път беше различно. Сякаш миналото се изправяше пред погледа ѝ, тя влизаше в него както елен в храсталак. Дори едно движение щеше да я изплаши.

— Какви снежни ангели?

— Движиш ръце и крака в снега — обясни тя. — Като онези в рая. Като призрака Джейкъб Марли.

Питър знаеше, че сега и другите слушат. Вятърът развя пред очите ѝ самотен кичур черна коса. Докато я наблюдаваше, го обхвана споменът за онази нощ в Лечебницата, когато Ейми промиваше раната му. Искаше му се да я попита: Как разбра, Ейми? Как разбра, че моята майка тъгува за мен и че аз тъгувам за нея? Защото аз никога не ѝ го казах, Ейми. Умираше, а аз не ѝ казах колко много ще ми липсва, когато вече няма да я има.

— Кой е Джейкъб Марли? — попита той.

Намръщи чело внезапно натъжена.

— Един, който носи веригите, изковал през живота си — отвърна тя и поклати глава. — Тъжна история беше неговата.

Следобеда продължиха да вървят покрай реката. Вече бяха в подножието, равнината оставаше зад тях. Започнаха да се изкачват сред все по-гъсти дървета — голи, разклонени трепетлики и огромни, извисяващи се над главите им стари борове с грамадни колкото къща дънери. Под балдахина от покрива на клоните им земята беше открита и засенена, обсипана с иглички. Въздухът беше студен и пропит с влага от реката. Вървяха както винаги в пълно мълчание и оглеждаха дърветата. Целите нащрек.

Нищо не беше останало от Плейсървил, лесно беше да се предположи какво се е случило. Реката си пробиваше път през тясната долина. През пролетта, когато се топеше снегът, реката сигурно ставаше буйна и опасна. Както и Моуб, градът беше заличен.

Пренощуваха близо до реката, опънали брезента между дърветата, за да направят покрив и разтворили спалните си чували на меката земя. Питър се падаше трета смяна на пост с Майкъл. Заеха позиции. Нощта беше студена и спокойна, чуваше се само реката. Докато стоеше на пост и се опитваше да не мърда, въпреки студа, Питър мислеше за Сара и чувството, което беше забелязал между нея и Холис. Осъзна, че от сърце се радва за двама им. Все пак той беше пропуснал своя шанс, а Холис очевидно я обичаше, а и тя заслужаваше да бъде обичана. Холис сам му го беше казал онази нощ в Милагро, когато виралът отвлече Сара: Питър, ти ще разбереш защо трябва да вървя. Личеше не толкова в думите, колкото в погледа му, в който нямаше и капка страх. Тогава се беше освободил от страха, заради Сара.

Небето тъкмо просветляваше, когато Алиша излезе от подслона и тръгна към него.

— Е — каза тя и се прозя широко, — още си тук.

Кимна.

— Още съм тук.

Всяка нощ, изминала без знак от виралите, го караше да се чуди колко още ще издържи късметът им. Гледаше да не мисли много-много, струваше му се като игра със съдбата да го поставя под въпрос.

Алиша каза:

— Обърни се, трябва да свърша една работа.

Извърна се, чу как Алиша разкопчава панталоните си и прикляква. Десет метра по-нагоре Майкъл лежеше на земята, подпрян на камък. Беше задрямал.

— Какво ще кажеш за цялата работа? — попита Алиша. — Разни там призраци и ангели.

— Мисля, каквото и ти.

— Питър — Алиша го захока, — и на една дума не вярвам. — Измина минута и я чу: — Добре, вече можеш да се обърнеш.

Обърна се с лице към нея. Алиша закопчаваше колана си.

— В края на краищата сме тук заради теб — каза тя.

— Не бяхме ли тук заради Ейми?

Алиша насочи поглед през дърветата от другата страна на реката. Мълча известно време.

— Приятели сме, откакто се помня. Нищо не може да промени приятелството ни. Затова нека онова, което ще ти кажа, си остане между нас. Ясно?

Питър кимна.

— В нощта, преди да тръгнем, двамата бяхме в камиона пред затвора. Попита ме какво виждам, когато погледна Ейми. Май не ти отговорих, вероятно защото по онова време не знаех. Сега ще ти отговоря. Виждам теб.

Гледаше го отблизо, изражението ѝ беше такова, сякаш я болеше. Питър се обърка.

— Не… разбирам.

— Напротив. Може и да не си съвсем наясно, но разбираш. Никога не говориш за баща си или за Дългите походи. Никога не съм настоявала. Но това не означава, че не знам какво са означавали за теб. Ти чакаше в живота ти да се появи знак като Ейми. Ако искаш, можеш да го наречеш съдба или предопределение. Леля сигурно щеше да го нарече ръката на Бог. Повярвай ми, и тия приказки съм ги слушала. За мен няма значение как ще го наречеш. Каквото — такова е. Затова ако ми питаш защо сме тук, естествено, ще отговоря, че сме тук заради Ейми. Но тя е едва половината причина. Странното е, че всички освен теб го знаят.

Питър не знаеше какво да каже. Откакто Ейми се появи в живота му, той сякаш беше уловен в силно течение, което го носеше към нещо, което трябваше да открие. С всяка стъпка го научаваше. Но истина беше и че всеки от тях изпълняваше своя роля, а огромен дял се падаше и на късмета.

— Не знам, Лиш. Онзи ден в търговския център на моето място можеше да е всеки. Можеше да си ти. Или Тео.

Тя махна с ръка.

— Твърде много се уповаваш на брат си, открай време е така. А къде е той сега? Не ме разбирай погрешно, според мен той постъпи правилно. Маус не беше в състояние да върви, още в самото начало го казах. Но това не е единствената причина, поради която той остана в стопанството — сви рамене. — Говоря така, защото може би имаш нужда да го чуеш. Това е твоят Дълъг поход, Питър. Каквото и да има горе в планината, на теб се полага да го откриеш. Надявам се да имаш възможност да го направиш, независимо какво ни чака.

Отново потънаха в мълчание. Думите ѝ го разтревожиха. Приличаха на думи на раздяла. Като че тя се сбогуваше.

— Според теб дали с тях всичко е наред? — попита той. — Тео и Маус.

— Не знам. Надявам се.

— Знаеш ли — каза той и се закашля. — Мисля, че Холис и Сара…

— Са заедно? — засмя се тихо. — А пък аз си мислех, че не си забелязал. Трябва да им кажеш, че знаеш. Лично. Ще олекне на всички.

Остана напълно изумен.

— Всички ли знаят?

— Питър — погледна го намръщена. — Точно затова ти говоря. Похвално е и правилно да се спасява човечеството. Може да се каже, че подкрепям идеята. Но не е лошо да обръщаш малко повече внимание на онова, което е по носа ти.

— Мислех, че обръщам.

— Само си мислил. Ние сме хора и толкова. Не знам какво има горе в планината, но много искам да науча. Живеем, умираме. Някъде по пътя с малко късмет може и да попаднем на някого, който да олекоти товара ни. Трябва да им кажеш, че няма проблем от твоя страна. Очакват да го чуят от теб.

Не проумяваше как толкова късно беше забелязал какво се случва със Сара и Холис. Може би, помисли си той, не е искал да го види. В този момент, докато гледаше Алиша и как косата ѝ сияе на утринната светлина, той се улови, че мисли за нощта, която прекараха двамата на покрива на електростанцията, когато си говореха за събирането, да имат Малки, в онази странна и удивителна нощ, когато Алиша му беше поднесла дара на звездите. В онзи миг дори самата идея да води нормален живот, дори такъв, който прилича на нормален, му се струваше далечна и недостижима като самите звезди. А ето ги сега на повече от хиляда километра от дома — дом, който вероятно никога повече нямаше да видят — същите хора, каквото са били, но и различни, защото беше настъпила промяна. Любовта беше сред тях.

Това му казваше сега Алиша, това се опитваше да му каже онази нощ на покрива на електростанцията, в последния безгрижен час, преди да започне всичко. От нея се бяха водили, от любовта. Не само Сара и Холис, а всички.

— Лиш… — подхвана той.

Но тя поклати глава и го прекъсна. По лицето ѝ се появи тревога. Зад нея Сара и Холис излязоха изпод навеса.

— Казах ти вече, всички сме тук заради теб — повтори Алиша. — Аз повече от всеки друг. Сега ти ли ще събудиш Веригата, или аз?

Събраха лагера и тръгнаха надолу по реката. Слънцето се издигаше високо над долината и обгръщаше клоните на дърветата с влажна светлина.

Беше почти пладне, когато Алиша, която вървеше напред, изведнъж спря. Вдигна ръка, за да накара всички да млъкнат.

— Лиш — обади се отзад Майкъл, — защо спираме?

— Тихо.

Душеше въздуха. Питър също го подуши: странен и натрапчив мирис, който защипа ноздрите му.

Зад тях Сара прошепна:

— Какво е това?

Холис посочи с пушката си над главите им.

— Погледнете…

Провесени за крайниците над главите им висяха десетки продълговати нанизи от дребни, бели предмети, насъбрани като в гроздове.

— Какво е това, по дяволите?

Алиша вече с тревожен поглед оглеждаше покритата като с килим земя под краката им. Спусна се на едно коляно и отмахна дебелата покривка от окапали листа.

— Мамка му.

Питър чу тупване. Не успя и да проговори, когато ги обгърна мрежа, издигнаха се, увиснаха във въздуха. Всичките викаха и се дърпаха, уловени в мрежата, която се издигаше и спадаше. Стигнаха до най-високата ѝ точка, всички се залюляха провесени за миг безтегловност, а после тежко се спуснаха, телата им се блъскаха едно в друго, докато въжетата ги увиваха здраво в една обща, гърчеща се, уловена маса.

Питър висеше надолу с главата. Някой, Холис, беше отгоре му. Холис, а също Сара и една обувка, съвсем близо до лицето му, разбра че е на Ейми. Невъзможно беше да се каже къде приключваше едното тяло и започваше другото. Въртяха се в кръг. Гръдният му кош беше така здраво притиснат, че едва дишаше. Бузата му опираше във въжетата, направени от някакъв груба, влакнеста сплитка. Под него земята се въртеше във вихрушка от неразличими цветове.

— Лиш!

— Не мога да мръдна!

— Някой може ли?

— Май ми прилошава! — каза Майкъл.

— Само да си посмял, Майкъл! — в гласа на Сара прозвуча паника.

За Питър нямаше никаква възможност да стигне до ножа си, а дори и да стигнеше и да успееше да пресече въжетата, това щеше да означава всички да се изсипят надолу с главата. Въртенето се забави, после спря, после отново започна с по-голяма скорост, защото се завъртяха в противоположната посока.

Въртяха се и се въртяха. Чак на шестото завъртане, с ъгълчето на окото си, Питър забеляза несигурно раздвижване сред шубрака. Храсталаците се раздвижиха и оживяха. Но тогава вече му се виеше свят и не можеше да говори. Обзе го страх, но май не можеше да открие какъв точно страх.

— Майко мила — чу се изпод тях глас, — това са скитници.

И тогава Питър видя под себе си войниците.

Петдесет и осем

През първите дни Маусами спеше непробудно по шестнайсет, осемнайсет, двайсет часа. Тео прогони мишките от спалнята на етажа с метла и голямо викане. В шкафа бяха намерили сгънати с непонятна грижливост, ухаещи на застояло и прах куп чаршафи и одеяла, дори две възглавници за Маусами: една, която поставяше под главата си, и друга, която прегъваше под коленете си, за да изправи гърба си. По краката ѝ започнаха да се появяват схващания, които бяха много болезнени — бебето притискаше гръбначния ѝ стълб. Тя го прие като знак, че бебето прави каквото се полага, прави си местенце в тясното пространство на тялото ѝ. Тео влизаше и излизаше, суетеше се около нея като медицинска сестра, носеше ѝ храна и вода. Следобедите спеше на стария, хлътнал диван долу, а когато падаше нощта, той довличаше стол отвън на верандата, където седеше по цяла нощ с пушка в скута си, вперил поглед в мрака.

Една сутрин тя се събуди свежа, изпълнена с нова сила. Изтощението го нямаше, продължилата с дни почивка свърши работата си. Въздухът беше студен и сух, духаше лек ветрец, от който завесите се вееха. Не помнеше да е отваряла прозорците, но може би Тео го беше направил по някое време през нощта.

Бебето притискаше пикочния ѝ мехур. Тео ѝ беше оставил кофа, но тя вече не искаше да я използва, вече нямаше нужда от нея. Щеше да извърви дългото разстояние до тоалетната, за да покаже на Тео, че най-накрая се е събудила.

Дори сега долавяше движенията му някъде из къщата долу. Стана, облече пуловер над дългата си риза — изведнъж се оказа много наедряла за единствените си панталони — и слезе по стъпалата. През нощта явно центърът на тежестта ѝ се беше преместил. Видимо издутият ѝ корем я караше да се чувства тромава и непохватна. Вероятно щеше да свикне. Нямаше още и шест месеца, а ето че беше огромна.

Влезе в стая, която смътно си спомняше. Трябваше ѝ известно време да осъзнае колко много неща са се променили. Диванът и столовете, които преди бяха наредени до стените, сега стояха в средата на стаята под прав ъгъл с огнището, един към друг. Между тях имаше малка дървена маса, на която лежеше раздърпана вълнена покривка. Подът под нозете ѝ беше чист и пометен. Тео беше застлал дивана с още одеяла, подпъхнал краищата им, за да прикрие местата, където бяха изцапани или протрити.

Над камината имаше изправени снимки, които привлякоха вниманието ѝ. Пожълтели фотографии на едни и същи хора, на различна възраст и в различен състав, всичките снимани пред същата къща, в която се намираше тя. Мъж, неговата съпруга и трите им деца, момче и две момичета. Снимките явно бяха правени в интервал от година, на всяка следваща децата бяха по-големи. Най-малкото, което на първата фотография беше бебе, което майката гушкаше — уморена на вид жена с тъмни очила, вдигнати над челото, — на последната снимка беше момче на шест или седем години. Момчето стоеше пред по-големите си сестри, засмяно с цялото си същество, с усмивка, която разкриваше един паднал зъб. На тениската му имаше непонятен надпис: ЮТА ДЖАЗ.

— Има нещо в тях, нали?

Маусами се обърна и видя Тео да я наблюдава от вратата на кухнята.

— Къде ги откри?

Приближи се към камината и взе последната снимка, с усмихнатото момченце.

— Бяха в мазето под стълбите. Виждаш ли тук? — почука по стъклото, за да ѝ покаже: на заден план в края на снимката имаше автомобил, натъпкан до горе с багаж чак до покрива. — Това е колата, която открихме в хамбара.

Маусами разглежда снимката още минута. Колко щастливи изглеждаха. Не само усмихнатото момче, но и родителите и сестрите му, всички.

— Мислиш, че са живели тук ли?

Тео кимна, върна снимката на полицата над камината при останалите.

— Предполагам, че е така, дошли са преди избухването на епидемията и са се оказали в безизходица заради нея. Или пък просто са решили да останат. А и не забравяй за четирите гроба отзад.

Маусами щеше да възрази, че гробовете са били четири, а не пет, но тогава осъзна грешката си. Четвъртият гроб трябва да е бил изкопан от последния оцелял, който не би могъл сам да се погребе.

— Гладна ли си? — попита Тео.

Прокара ръка през мръсната си коса.

— Всъщност най-много ми се иска да се изкъпя.

— Сетих се, че може да поискаш да се изкъпеш — усмихна се многозначително. — Ела.

Поведе я към двора.

Огромен железен котел висеше на верига над купчина горяща жарава, до нея имаше метална вана, достатъчно дълга и дълбока, за да седне в нея човек. С пластмасова кофа Тео напълни коритото с вода от помпата, после хвана дръжката с дебел парцал, вдигна котела и изля горещата вода в коритото.

— Хайде, влизай — каза Тео.

Изведнъж се смути.

— Добре — засмя се леко той, — няма да гледам.

Глупаво изглеждаше след всичко да се стеснява от тялото си. И въпреки това се стесняваше. След като Тео се обърна, тя бързо се съблече и за миг остана гола под есенното слънце. Въздухът беше студен и кожата ѝ над изпъкналия, заоблен корем настръхна. Тя се отпусна във водата, която се издигна и покри стомаха ѝ, наедрелите ѝ гърди, по които се преплитаха множество сини вени.

— Вече мога ли да се обърна?

— Чувствам се огромна, Тео. Не вярвам, че искаш да ме видиш такава.

— И по-голяма ще станеш, преди отново да се смалиш. Може пък и да привикна към гледката.

От какво се страхуваше тя? Двамата чакаха бебе, а тя не искаше той да я вижда гола, така ли? Не бяха се докосвали с дни, осъзна, че е чакала той да го стори, да прекрачи бариерата, която ги разделя, сега, когато са сами.

— Добре, може да се обърнеш.

За миг веждите му се извиха, когато я видя. Но само за момент. Видя, че държи някакъв почернял тиган, пълен с тежка, проблясваща субстанция. Тео я остави на земята до ваната, приклекна и отряза късче от нея с ножа си.

— Господи, Тео. Сапун ли си направил?

— Понякога правехме с мама. Но не знам дали съм използвал достатъчно пепел. А мазнината е от дивеча, който застрелях при лова вчера сутринта. Мършав кучи син се оказа, но ми стигна за няколко калъпа.

— Застрелял си дивеч ли?

Кимна.

— Едва го довлякох дотук — каза той. — Поне пет километра. А в реката има колкото искаш риба. Струва ми се, че можем да се запасим с достатъчно, за да презимуваме — изправи се и изтупа ръце в панталоните си. — Хайде, изкъпи се, а аз ще направя закуска.

Когато приключи, водата беше помътняла от мръсотия и покрита с тънък слой мазнина от сапуна. Изправи се и използва остатъка от топлата вода, за да се изплакне. Остана гола на двора, за да я изсуши есенното слънце, усещаше как влагата се отдръпва от кожата ѝ на сухия въздух. Не помнеше откога не се беше чувствала толкова чиста.

Облече се — усети дрехите си мръсни по кожата си, трябваше да намери начин да ги изпере — и отново влезе в къщата. Чакаха я още изненади. Тео беше подредил масата — истински порцеланови съдове, прибори и чаши с помътняло от времето стъкло. Готвеше някакво месо в тигана с прозрачни резени лук. В стаята беше топло, горяха цепеници от купчината, която беше струпал при вратата.

— Остатъка от сърната — обясни той. — Другото е готово за пушене.

Обърна пържолите и се извърна към нея, като подсушаваше ръцете си с кърпа.

— Малко е жилаво, но не е лошо. При реката има див лук и храсти, които ми се струва, че са къпини, но трябва да почакаме да се запролети.

— Рояци, Тео, какво друго? — Въпросът беше шеговит, удиви се на стореното от него.

— Картофи.

— Картофи ли?

— Повечето са се стопили до семе, но все пак можем да използваме част от тях. Събрах малко в кошове в мазето — с дълга вилица набоде и постави пържолите в чиниите им. — Няма да гладуваме. Огледаш ли се, виждаш, че има храна.

След закуска той изми чиниите в мивката, а тя наблюдаваше. Искаше да помогне, но той настоя да си почива.

— Искаш ли да се поразходим? — попита я Тео.

Изчезна в хамбара и се върна с кофа и две въдици, на които все още висеше влакно. Даде ѝ да носи малка лопата, пушка и шепа патрони. Когато стигнаха до реката, слънцето вече беше високо в небето. Намираха се на място, където реката забавяше течението си, разширяваше се в широк, плитък завой. Бреговете бяха гъсто обрасли с високи треви, пожълтели с цвета на есента. Тео нямаше кукички, но откри натъпкан в кухненския шкаф малък несесер за шев, в който имаше кутия с безопасни игли. Докато Маус копаеше за червеи, Тео привърза иглите към краищата на въдиците им.

— И как точно се лови риба? — попита Маус. Ръцете ѝ бяха пълни с гънеща се пръст, накъдето и да погледнеше, почвата гъмжеше от живот.

— Ами май просто ги пускаш във водата и чакаш какво ще стане после.

Така и направиха. След известно време им се стори глупаво. Куките им стояха в плиткото, където ги виждаха.

— Дръпни се назад, ще се опитам да метна моята по-далеч.

Издърпа ключалката на макарата, вдигна въдицата над рамото си и я хвърли напред. Тя описа дълга дъга над водата и изчезна с цопване. Почти веднага върхът на въдицата остро се изви.

— Мамка му! — очите му се разшириха от слисването. — Сега какво правя?

— Дръж я здраво!

Рибата изхвърча над повърхността с проблясващо пляскане. Тео започна да навива влакното.

— Май е огромна!

Докато Тео издърпваше рибата към брега, Маус нагази в плитчините — изпълнилата ботушите ѝ вода беше изненадващо студена, — наведе се, за да улови рибата. Рибата се отметна, а в следващия момент глезените ѝ бяха омотани във влакното на въдицата.

— Тео, помощ!

Смееха се и двамата. Тео грабна рибата и я обърна по гръб, което явно оказа своето въздействие, защото тя престана да се мята. Маус успя да се освободи и издърпа кофата от брега, докато Тео вадеше рибата от реката — дълга и проблясваща, като мускул, покрит с бляскав цвят, съставен от стотици дребни скъпоценни камъни, поставени в плътта му. Карфицата беше закачена в долната ѝ устна, червеят все още висеше на нея.

— Коя част от нея се яде? — попита Маус.

— Мен ако питаш зависи от това, колко си гладен.

И я целуна. Обзе я щастие. Той все още беше Тео, нейният Тео. Усети го в целувката му. Преживяното от него в килията не ѝ го беше отнело.

— Мой ред е — отблъсна го тя и вдигна въдицата си, за да я хвърли като него.

Напълниха кофата с мятащи се риби. Изобилието в реката изглеждаше невероятно, като прекалено щедър подарък. Необятното синьо небе и обсипаната със слънчеви лъчи река, забравеното място и те двамата заедно в него, някак всичко изглеждаше като чудо. На път към къщата Маус се замисли за семейството на снимките. Майката, бащата, дъщерите и сина им с победоносната усмивка и пролука от липсващия зъб. Тук бяха живели и загинали. Но тя беше сигурна, че най-вече бяха живели.

Изчистиха рибата и окачиха крехкото ѝ месо в помещението за опушване. Утре щяха да я изнесат, за да се изсуши на слънце. Едно парче запазиха за вечеря, сготвиха го в тигана с малко лук и един от картофите.

На залез Тео взе пушката от мястото в ъгъла на кухнята. Маус подреди останалите чинии в шкафа. Обърна се и го видя да вади куршумите, които бяха три, в дланта си, издуха праха от връхчето на всеки и отново ги постави в магазина на оръжието. После измъкна ножа и го избърса в панталоните си, за да го почисти.

— Е — прочисти той гърлото си, — време е май.

— Не, Тео.

Тя остави ястието, което носеше и се приближи към него, взе оръжието му и го остави на кухненската маса.

— Тук сме в безопасност, знам го — още докато изричаше думите си, усети истината в тях. В безопасност бяха, защото тя вярваше, че са в безопасност. — Не стой там.

Поклати глава.

— Не ми се струва добра идеята, Маус.

Тя доближи лице до неговото и отново го целуна, бавно и дълго, за да може и той да почувства как тя, как и двамата нищо не ги грози. В нея бебето зарита с крачета.

— Ела да си легнеш, Тео — каза Маусами. — Моля те. Ела да си легнем заедно.

Страхуваше се да спи. Призна ѝ го онази нощ, докато лежаха, сгушени заедно. Знаеше, че не може да не спи. Да не спиш е все едно да не се храниш, обясни ѝ той, или да не дишаш. Сякаш задържаш дъха в гърдите си колкото можеш, докато пред погледа ти не затанцуват звезди и всяка част от теб не започне да изрича една дума: дишай. Ето това беше преживял в килията в безкрайната върволица от дни.

Сега сънят беше изчезнал, но не и чувството. Страхът, че ще затвори очи и ще се озове отново в съня. Защото в крайна сметка, ако не било момичето, щял да се пречупи. Тя влязла в съня му и държала ръката му, но вече било много късно. Той щял да убие жената, да убие всеки. Каквото и да поискали от него, щял да го направи. А когато го осъзнаеш, каза той, повече никога не можеш да го забравиш. Имал си се за един човек, а си се оказал съвсем различен от представата си.

Тя го прегръщаше, докато той говореше, гласът му се носеше в тъмнината, а после и двамата дълго мълчаха.

— Маус? Будна ли си?

— Тук съм. — Но всъщност не беше така, тя се беше унесла.

Той се размърда, прехвърли ръката ѝ над гърдите си като одеяло, което да го топли. Остани будна заради мен, каза той. Можеш ли? Докато не заспя.

— Да — отвърна тя. — Мога.

Тео замълча. В пространството между телата им бебето помръдна и ритна.

— Тук сме в безопасност, Тео — каза тя. — Докато сме заедно, ние сме в безопасност.

— Дано е така — отвърна той.

— Знам, че е така — настоя Маусами. Но дори когато долови, че дишането му се успокоява, как най-накрая се отпуска в съня, тя остана с отворени очи, взряна в мрака. Така е, мислеше си, защото така трябва да бъде.

Петдесет и девет

Докато стигнат до гарнизона, следобедът преполовяваше. Върнаха им раниците, но не и оръжията. Не бяха затворници, но не бяха и свободни да правят, каквото решат. Майорът беше използвал израза „под закрила“. От реката тръгнаха на север през билото. В подножието на втора долина бяха стигнали до разкаляна пътека, по която личаха следи от копита и гуми от камион. Чист късмет беше, че те я бяха пропуснали. От запад се задаваха гъсти облаци. Във въздуха се носеше предчувствие за дъжд. Когато паднаха първите капки, Питър долови мирис на горящи дърва.

Майор Гриър дойде до него. Майорът беше висок, добре сложен мъж с набраздено от мръщене чело. Сигурно беше към четирийсетгодишен. Носеше широка камуфлажна униформа на зелени и кафяви петна, пристегната в кръста с широк колан, джобовете му бяха пълни с муниции. Под вълненото кепе главата му беше гладко обръсната. Като всичките си хора, взвод от петнайсет души, лицето му беше намазано с кал и въглищен прах, от което бялото на очите му ярко се открояваше. Приличаха на вълци, на горски същества, бяха като самата гора. Отряд за продължително патрулиране, обхождаха горите от седмици.

Гриър спря на пътеката и вдигна пушката на рамо. На кръста си носеше черен пистолет. Дълго пи от манерката си и махна към склона. Приближаваха вече, Питър го усещаше по забързаните стъпки на хората на Гриър. Топла храна, легло, на което да спят, и покрив над главите си.

— Точно след билото — каза Гриър.

В последвалите часове между тях се породи отношение, което на Питър му приличаше на приятелство. След пълното объркване при залавянето им, ситуацията се усложняваше от факта, че и двете групи упорстваха да разкрият преди другата кои са и какви са. Майкъл наруши безизходицата, като вдигна омазаното си в повръщано лице от земята, където мрежата ги беше стоварила, с думите:

— Мамка му. Предавам се. Ние сме от Калифорния и какво? Нека някой ме застреля най-после, за да спре земята да се върти.

Докато Гриър затваряше манерката си, Алиша ги настигна по пътеката. От самото начало тя беше необичайно притихнала. Не се противопостави на заповедта на Гриър да пътуват без оръжие. Факт, който напълно слиса Питър с противоречието в нейната природа. Може пък да беше от изумлението. Докато вървяха към лагера, тя се движеше близо до Ейми. Питър предположи, че е объркана, защото ги вкара направо в капана на войниците. Колкото до Ейми, тя явно приемаше този нов обрат на събитията, както гледаше на всичко с безразлично, будно самообладание.

— Как изглежда? — попита той Гриър.

Майорът сви рамене.

— Както си го представяте. Като огромен кенеф. Обаче вън на дъжда е кофти.

Когато стигнаха билото на хълма, гарнизонът изникна, скътан в дъното на долината под тях: куп палатки и коли, оградени от дървени стълбове, високи поне петнайсет метра и със заострени краища. Сред колите Питър видя над десетина хъмвита, две огромни цистерни и много по-малки камиони, пикапи и петтонни возила с огромни, омазани с кал гуми. В периметъра дузина мощни прожектори се издигаха на високи стълбове, в другия край на лагера на поляна пасяха коне. Войници се движеха сред палатките и по пътеката на върха на стената. В средата на лагера, извисяващ се над всичко, плющеше флаг в червено, бяло и синьо и една-единствена бяла звезда. Целият лагер не заемаше повече от половин квадратен километър и въпреки това, докато стоеше на билото, Питър се чувстваше така, сякаш гледа към целия град, сърцето на света, в което винаги беше вярвал, но никога не си беше представял.

— Имат прожектори — каза Майкъл. Хората от отряда на Гриър ги подминаха и заслизаха по склона.

— По дяволите, синко — каза един на име Мънси — ефрейтор, гологлав като останалите с широка усмивка и стърчащи счупени зъби. Повечето от хората на Гриър по войнишки мълчаха, говореха само когато се обърнеха към тях, но не и бъбривия като птица Мънси. Работата му беше съвсем подходяща за него: отговаряше за радиото, което носеше на гръб, механизъм с генератор, задвижван от ръчна манивела, висяща от дъното като опашка.

— Зад оградата? — ухили се Мънси. — Тази земя е Тексас. Да не я държахме ние, не ти и трябва.

Не бяха от редовната армия, обясни им Гриър. Поне не бяха американската армия. Вече нямало армия на Съединените щати. Тогава от коя армия били?, беше попитал Питър.

И Гриър му беше обяснил за Тексас.

Когато слязоха от хълма, долу ги чакаха насъбрали се хора. Въпреки студа и ромолящия дъжд, някои бяха голи до кръста. Виждаха се тесните им талии, здравите им мускули на раменете и гърдите. Всичките бяха гладко избръснати, главите им също. Бяха въоръжени с пушки и пистолети, а някои с арбалети.

— Хората ще зяпат — тихо каза Гриър. — Най-добре свиквайте.

— Колко… скитници обикновено водите? — попита Питър. Терминът се отнасял, обясни им Гриър, за нещо като бродници.

Гриър се намръщи. Тръгнаха към входа.

— Такива няма. Далеч на изток все още се намират. Нагоре към Оклахома Трети батальон веднъж се натъкнал на цял един прокълнат град. Но насам? Дори не търсим такива.

— Тогава за какво беше мрежата?

— Съжалявам — каза Гриър. — Мислех, че сте се сетили. За демоните. Които вие наричате пушеци. — Завъртя пръст във въздуха. — Въртенето им замотава главите. В мрежата заприличват на патки в каца.

Питър си спомни думите на Кейлъб, как виралите странели от полето на турбините. Зандър винаги твърдеше, че движението ги замотава. Разказа го на Гриър.

— Има смисъл — съгласи се майорът. — Въртенето не им харесва. Но за турбини не бях чувал.

Майкъл вървеше до тях.

— И какви са тогава тези работи? Които висят по дърветата и миришат лошо.

— Чесън — засмя се Гриър. — Най-старият номер. Шибаните дракони много го обичат.

Разговорът прекъсна, когато влязоха през вратата сред шпалир от чакащи ги хора. Отрядът на Гриър се беше смесил с тълпата. Всички мълчаха. Докато Питър вървеше, усети как очите им го оглеждат. Тогава осъзна кого гледат войниците: гледаха към жените.

— Мир-но!

Всички се изпънаха. Питър видя фигура, която стегнато се движеше към тях от една от палатките. На пръв поглед не се оказа такъв, какъвто Питър очакваше да бъде високопоставен военен: възпълен мъж с цяла глава по-нисък от Гриър, с поклащаща се крива походка. Изпод ниско обръснатото му теме чертите на лицето му изглеждаха присвити, сякаш са твърдо наблизо разположени. Но Питър приближи и усети силата на авторитета му, тайнствена енергия, като зона на статично електричество, която се носеше около него. Очите му, малки и тъмни, притежаваха открита, пронизваща наситеност, сякаш бяха поставени на погрешно лице.

С ръце на хълбоците дълго оглежда Питър, после насочи поглед покрай него и огледа всички един по един.

— Проклет да съм.

Гласът му беше изненадващо дълбок. Говореше със същия отворен акцент като Гриър и останалите.

— Свободно.

Всички се отпуснаха. Питър не знаеше какво да каже, най-добре беше да чуе какво ще каже първо мъжът.

— Бойци от Втори — заяви той, повиши глас към насъбралите се, — научих, че някои от тези скитници са жени. Няма да гледате към жените. Няма да говорите с тях, нито да ги приближавате, нито да минавате в близост до тях, ще ги избягвате всячески и ще се държите далече — вие от тях и те от вас. Нито са ви приятелки, нито съпруги. Нито са ви сестри, нито майки. Не са ви никакви, не съществуват и не са тук. Ясен ли съм?

— Сър, да, сър!

Питър погледна към Алиша, която стоеше до Ейми, но не можа да срещне погледите им. Холис го стрелна със скептично намръщване: явно беше, че не знае какво да прави.

— Вие шестимата, оставете раниците си и елате с мен. Майоре, вие също.

Последваха го в палатката, в която имаше едно помещение с пръстен под изпод хлътналия покрив на тентата. Единствените мебели бяха тумбеста печка, две сковани от шперплат маси, покрити с хартия и покрай другата стена на по-малка маса имаше радио, управлявано от войник със слушалки на ушите. На стената над него висеше огромна цветна карта, по която имаше забодени десетки карфици, образуващи неправилна стрелка. Питър приближи и видя, че върхът на стрелката беше в централен Тексас, едното ѝ рамо се протягаше северно през Оклахома и към южен Канзас, другата сочеше към Ню Мексико, но преди това се отклоняваше на север и спираше точно на границата с Колорадо — мястото, където бяха сега. Най-отгоре на картата, с жълто на тъмна лента пишеше ПОЛИТИЧЕСКА КАРТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ЗА СРЕДНИЯ КУРС, а под този надпис имаше друг, Фокс и Синове, Училищни карти, Синсинати, Охайо.

Гриър дойде до него.

— Добре дошли във войната — измърмори той.

Командирът който беше влязъл след тях, се обърна към радиста, който както и мъжете отвън, открито зяпаше жените. Явно се беше нагледал на Сара, но после погледът му се премести към Алиша, после към Ейми. Не спираше да шари с очи.

— Ефрейтор, моля да ни извините.

С очевидно усилие той извърна очи и свали слушалките от главата си. По лицето му се четеше пълно слисване.

— Сър. Простете, сър.

— Сега, синко.

Ефрейторът стана и изскокна навън.

— И така — командирът гледаше Гриър. — Майоре. Има ли нещо, което не сте ми доложили?

— Три от скитниците са жени, сър.

— Да. Жени са. Благодаря, че ми напомнихте.

— Простете, генерале — сякаш трепна. — Трябваше да го съобщим.

— Така е, трябваше. Понеже вие ги намерихте, оставям ги под ваша отговорност. Можете ли да се справите?

— Разбира се, сър. Няма проблем.

— Постави часови, настани ги. Трябват им и отходни места.

— Да, генерале.

— Върви.

Гриър кимна, бързо погледна към Питър — Късмет, сякаш казваше погледа му, и излезе от палатката. Генералът, чието име, осъзна Питър, все още не знаеше, отново ги заоглежда. Сега бяха сами, отношението му беше омекнало.

— Вие сте Джаксън, така ли?

Питър кимна.

— Аз съм бригаден генерал Къртис Ворхис. Втори Експедиционен корпус от Армията на Република Тексас — бегла усмивка. — Аз съм злото куче тук, ако майор Гриър е забравил да го спомене.

— Не е споменал, сър. Всъщност, напротив. Спомена го.

— Добре — Ворхис кимна и отново ги заоглежда. — И така, да разбирам ли, и моля да простите недоверчивостта ми, че шестимата сте извървели целия път от Калифорния?

Всъщност, помисли си Питър, известна част от него изминахме с кола. А за друга ползвахме влак. Но вместо това само отговори:

— Да, сър.

— И защо, ако ми позволите да попитам, някой ще се наеме да ги върши такива?

Питър понечи да отговори, но отново истината изглеждаше твърде сложна. Навън дъждът се усили и затрополи по покрива на палатката.

— Дълга история — успя да каже.

— Не се съмнявам, че е такава, господин Джаксън. И с нетърпение очаквам да я чуя. Засега трябва да се погрижим за някакви подготвителни действия. Вие сте цивилни гости на Втори Експедиционен. За периода на престоя ви сте под мое командване. Дали ще го преживеете?

Питър кимна.

— След още шест дни този взвод ще поеме на път за среща с Трети батальон в град Розуел, Ню Мексико. Оттук можем да ви изпратим обратно в Кървил с продоволствен конвой. Предлагам да приемете предложението, но този избор си е напълно ваш. Несъмнено ще поискате да го обсъдите с вашите хора.

Питър погледна към останалите, които сякаш отразяваха собствената му изненада. И през ум не му беше минавало, че пътуването им може и да е приключило.

— Сега за другия въпрос — продължи Ворхис, — за който ме чухте да говоря с майора. Изисквам да наредите на жените във вашия отряд да се държат далече от моите хора, с изключение на крайна необходимост. Да стоят в палатките си и да не излизат, освен до тоалетната. Ако имат нужда от нещо, нека го съобщят на вас или на майор Гриър. Ясно ли е?

Друга причина, освен че предложението е крайно нелепо, Питър нямаше, за да го отхвърли.

— Не съм сигурен, че мога да им го кажа, сър.

— И защо?

— Не мога, сър — сви рамене. По друг начин не можеше да го съобщи. — Ние всички сме заедно. Такова е положението.

Генералът въздъхна.

— Може би не сте ме разбрали. Аз ви моля само заради учтивостта. Мисията на Втори Експедиционен е такава, че за тях ще е крайно неприемливо, дори опасно да се движат спокойно между войниците.

— И какво ги заплашва?

Той се навъси.

— Нищо. Опасенията ми не се отнасят до жените, — Ворхис търпеливо пое дъх и отново заговори: — Ще ви го обясня просто, доколкото съм в състояние. Ние сме доброволческо формирование. Присъединяването към Експедиционния е до живот, полага се кръвна клетва и всеки от тези мъже се е заклел да умре. Прекъснал е всякакви връзки със света и е свързан само с хората от взвода. Всеки път, когато някой напусне този лагер, той го прави с ясното съзнание, че повече няма да се завърне. Приел го е. Нещо повече, пожертвал се е. Мъжът ще умре с радост в името на своите приятели, но една жена — жената го кара да иска да живее. Случи ли се това, уверявам ви, щом мине през тази врата, повече няма да се върне.

Докато Ворхис говореше, Питър разбра, че става дума за отказ от себе си. Но след всичко, което бяха преживели, дори не можеше да си представи как ще им каже, особено пък на Алиша, да се крият в палатките си.

— Убеден съм, че тези жени са добри бойци — продължи Ворхис. — Не бихте стигнали толкова далеч, ако не беше така. Но нашият устав е много стриктен и държа да проявите уважение към него. В противен случай ще ви върна оръжията и ще ви изпратя да продължите.

— Добре — каза той, — продължаваме пътя си.

— Чакай, Питър.

Думите бяха на Алиша. Питър се обърна.

— Всичко е наред, Лиш. Подкрепям те. Каза да си вървим, ще си вървим.

Но Алиша не го слушаше. Погледът ѝ беше насочен към генерала. Питър осъзна, че тя стоеше мирно, изпънала ръце до тялото си.

— Генерал Ворхис. Полковник Нийлс Кофи от Първи Експедиционен ви изпраща почитанията си.

— Нийлс Кофи ли? — лицето му просветна. — Онзи Нийлс Кофи ли?

— Лиш — каза Питър, когато смисълът на думите му стигна до съзнанието му — ти за… Полковника ли говориш?

Но Алиша не му отвърна. Дори не го погледна. Питър за пръв път виждаше подобно изражение на лицето ѝ.

— Млада госпожо. Полковник Кофи заедно с хората си загина преди трийсет години.

— Не е така, сър — каза Алиша. — Той оцеля.

— Кофи жив ли е?

— УПН — убит при нападение, сър. Преди три месеца.

Ворхис огледа помещението преди отново погледът му да попадне на Алиша.

— А коя, ако мога да попитам, сте вие?

Тя отривисто кимна с брадичка.

— Осиновената му дъщеря, сър. Редник Алиша Донадио, Първи Експедиционен. Кръстена и положила клетва.

Никой не проговори. Питър знаеше, че се случваше нещо, от което нямаше връщане. Нещо, което не можеше да се върне назад. У него се надигна объркана паника, сякаш насъщен факт от живота му, насъщен като гравитацията, изведнъж без никакво предупреждение се оказваше махнат.

— Какви ги говориш, Лиш?

Най-накрая тя се обърна към него, очите ѝ плуваха в сълзи.

— О, Питър — каза тя, когато първата сълза се отрони по омазаната ѝ с кал страна. — Прости ми. Трябваше да ти кажа.

— Не можете да я отведете!

— Съжалявам, Джаксън — каза генералът. — Не ти вземаш решенията. Никой не взима такова решение — отсечено отиде до вратата на палатката. — Гриър! Някой да изпрати майор Гриър в палатката ми, веднага.

— Какво става? — попита Майкъл. — Питър, тя какво говори?

Изведнъж всички заговориха в един глас. Питър сграбчи Алиша за ръцете и я накара да го погледне.

— Лиш, какво правиш? Помисли какво правиш.

— Вече е направено — каза през сълзи, а по лицето ѝ сякаш светеше облекчение, сякаш най-после се беше отървала от някакво бреме. — Стана, преди да те познавам. Много преди това. В деня, в който Полковникът влезе в Убежището и ме взе. Накара ме да обещая да не казвам на никого.

Той проумя какво се беше опитала да му каже онази сутрин.

— Ти си ги следвала.

Тя кимна.

— Да, през последните два дена. Когато разузнавах надолу по течението, видях един от камионите им. Пепелта в огнищата им не беше изстинала. Знаех със сигурност, че по тези места могат да са само те. — Леко поклати глава.

— Честно, Питър, не знаех дали искам да ги открия. Част от мен вярваше, че са само приказки на старец. Трябва да ми повярваш.

Гриър се показа на входа на палатката, прогизнал от дъжда.

— Майор Гриър — каза генералът, — тази жена е от Първи Експедиционен.

Гриър зяпна.

— Какво е?

— Дъщеря на Нийлс Кофи.

Гриър втренчи поглед в Алиша, широко отворените му очи гледаха с изумление, сякаш вижда някакво чудато животно.

— Проклятие! Кофи дъщеря ли е имал?

— Каза, че е положила клетва.

Гриър озадачено се почеса по обръснатата си глава.

— Исусе. Тя е жена. Какво искате да сторя?

— Няма какво да се прави. Положила е клетва и това е. Ще се наложи мъжете да се научат да живеят с това. Отведи я при бръснаря, впиши я.

Всичко се случваше със светкавична бързина. Питър се чувстваше така, сякаш у него зейна пропаст.

— Лиш, кажи им че лъжеш!

— Съжалявам. Така трябва да е. Майоре?

Гриър кимна със сериозно лице и застана до нея.

— Не можеш да ме оставиш — чу се Питър да казва, но с чужд глас.

— Трябва, Питър. Това съм аз.

Без да осъзнава, го беше прегърнала. Усещаше буца в гърлото си.

— Няма… да се справя без теб.

— Напротив. Знам, че ще се справиш.

Нямаше никаква полза. Алиша го оставяше, усещаше как се изплъзва от него.

— Няма да мога, няма да мога.

— Всичко е наред — прошепна му. — Сега се успокой!

Дълго стояха прегърнати, обвити в мехурче от тишина, все едно съвсем сами. После Алиша обгърна лицето му с ръцете си, целуна го веднъж и бързо по челото. Целувка, която търсеше прошка и даваше такава: целувка за сбогом. Между тях се отвори пролука. Тя го беше пуснала и се отдалечаваше.

— Благодаря, генерале — каза тя. — Майор Гриър, вече съм готова.

Шейсет

Дъждовни дни, в които Питър им разказа всичко.

Цели пет дена се изливаше проливен дъжд. Питър прекарваше часове на дългата маса в палатката на Ворхис, понякога бяха само двамата, но обикновено присъстваше и Гриър. Разказа им за Ейми, за колонията, за сигнала, който бяха уловили, за Тео и Маусами, за Рая и преживяното там. Разказа им, че на шестстотин километра на върха на една планина в Калифорния деветдесет души чакат прожекторите да угаснат.

— Няма да ви лъжа — каза Ворхис, когато Питър го попита дали могат да изпратят там войници. Беше късен следобед. Алиша беше заминала да патрулира сутринта. Изведнъж беше възприела живота на бойците на Ворхис.

— Не казвам, че не ви вярвам — обясни Ворхис. — А пък и само този бункер, за който разказвате, сякаш си заслужава пътуването. Но ще трябва да докладвам по-нагоре, а това означава Дивизия. Едва следващата пролет най-рано ще можем да обмислим подобно пътуване. Нататък земите са неизследвани.

— Не вярвам, че могат да чакат толкова.

— Ами ще им се наложи. Най-голямата ми тревога е как да се измъкна от тази долина, преди да паднат снеговете. Този порой не спира, тук сме като в капан. Горивото за прожекторите ни е за още трийсет дни.

— Аз пък искам да науча за това място, Рая — намеси се Гриър. Извън стените на палатката и в присъствието на други отношенията на Гриър и Ворхис бяха строго формални, но вътре, както бяха сега, те очевидно се отнасяха приятелски един към друг. Гриър погледна към генерала със замислен поглед. — Прилича ми на онази история с хората в Оклахома.

— Какви хора? — попита Питър.

— Място, наречено Омир — отвърна Ворхис, който подхвана нишката. — Трети батальон се натъкнал на тях преди десетина години. Цял град оцелели, повече от хиляда и сто мъже, жени и деца. Не съм бил, но слушах разкази. Приличало на завръщане в миналото със сто години назад, те явно не знаели какво представляват драковете. Вършели си работата, възпитано и любезно, нямало прожектори, нито заграждения, щастливи, че наминали, но не им пречели да си тръгнат. Командващият им предложил да ги превози, те му отказали учтиво, а пък и в действителност Трети батальон не разполагал с необходимата екипировка, за да превози толкова много хора до Кървил. Проклета история. Оцелели, а не искали да бъдат спасени. Трети батальон оставил един отряд и продължил на север към Уичита, където претърпели големи поражения. Загубили половината си хора, останалите се върнали назад. Когато стигнали в града, той бил пуст.

— Какво искате да кажете „пуст“? — попита Питър.

Ворхис остро изви вежди.

— Искам да кажа пуст. Жива душа нямало, нямало и трупове. Всичко чисто и спретнато по конец, масите наредени за вечеря. От взвода, който оставили, също нямало следа.

Питър трябваше да признае, че звучеше загадъчно, но не виждаше връзката с Рая.

— Може да са решили да се преместят другаде — предположи Питър.

— Може. Може драковете да са ги отнесли толкова светкавично, че да не са имали време да си измият чиниите. Задавате въпрос, чийто отговор не знам. Но ще ви кажа едно. Преди трийсет години, когато Кървил изпрати Първи Експедиционен, не можехте и сто метра да извървите, преди да се натъкнете на драк. Първи Експедиционен загуби шестима посред бял ден, а когато отрядът на Кофи изчезна, хората си мислеха, че всичко е свършило. Искам да кажа, че човекът е легенда. Експедиционният малко или повече беше разформирован веднага след това. А ето ви сега вас, извървели целия път от Калифорния. В онези години нямаше да можете да изминете и двайсетте стъпки до клозета.

Питър погледна към Гриър, който потвърди думите му е кимване, после отново погледна към Ворхис.

— Да не казвате, че измират?

— О, гъмжи от тях, вярвайте ми. Трябва само да знаете къде да гледате. Друго искам да ви кажа. Настъпила е някаква промяна. През последните шейсет месеца направихме два снабдителни похода до Кървил, един нагоре до Хътчинсън, Канзас, другия през Ню Мексико към Колорадо. Установихме, че вече са на купове. Окопават се надълбоко, използват мини, пещери, места като планината, която вие сте открили. Понякога така са се натъпкали, че ви трябва железен лост, за да ги разтървете. Все още вършеят из градовете с всичките пусти сгради, но има открити пространства, където с дни може да не да видите ни един.

— Ами Кървил? Защо там е в безопасност?

Генералът се намръщи.

— Всъщност не е. Не и на сто процента. Върху по-голямата част от Тексас положението е лошо. Ларедо не е място, където ще ви се прииска да отидете, нито Далас. Хюстън, по-скоро онова, което е останало от него, е като проклет осарник от кръвопийци. Мястото е толкова замърсено с химикали и петролни продукти, че изобщо не знам как оцеляват там, но оцеляват. Сан Антонио и Остин са били почти изравнени през първата война, както и Ел Пасо. Шибаното федерално Правителство се е опитвало да изгори драковете. Така се е стигнало до Декларацията, някъде по времето, когато Калифорния се отцепва.

— Отцепила ли се е? — попита Питър.

Ворхис кимна.

— От Съюза. Обявили са независимост. Историята с Калифорния си е кървава баня, почти открита война за дълго време, сякаш не е имало за какво друго да се притесняват. Но Тексас изгубил много в бъркотията. Може пък федералните да не са искали да воюват на два фронта. Губернаторът поел военното командване, което не било трудно по онова време, армията била в състояние на свободно падане, всичко се разпадало. Преместили столицата в Кървил и се окопали. Изградили стена, като във вашата Колония, с тази разлика, че ние сме разполагали с петрол, а и с много други неща. Долу близо до Фрийпорт има около двайсет милиона барела, които се съхраняват в изоставени солни мини, стария Стратегически нефтен резерв. Имаш ли нефт, имаш и ток. Имаш ли ток, има и прожектори. Зад стените има около трийсет хиляди души, плюс петдесет хиляди акра напоявани земи и укрепена продоволствена линия, която води към работещата рафинерия на брега.

— Брега — повтори Питър. Изговори тромаво думата. — За океана ли говорите?

— За Мексиканския залив всъщност — сви рамене Ворхис. — Да го наречем океан, ще е проява на деликатност. Прилича на химическа пързалка. Всичките платформи в морето, които продължават да изпомпват гадостта, плюс разливите в Ню Орлиънс. Океанските течения също докарват доста боклук. Танкери, товарни кораби, може да ги наречете. На места човек направо може да си върви по него, без да си измокри краката.

— Но все още можете да отплувате от там — предположи Питър. — Ако имате кораб.

— На теория. Но не бих го препоръчал. Преминаването на бариерата е проблем.

— Мини — обясни Гриър.

Ворхис кимна.

— Пълно е с тях. В последните дни на войната съюзниците от НАТО, или така наречените приятели, ни обградили и направили последно усилие да спрат заразата. Бомбардирали бреговете и не само с конвенционални експлозиви. Взривявали каквото имат във водата. Останките се виждат още долу в Корпуса. После поставили мини, за да затръшнат вратата.

Питър си спомни разказите на баща си. Историите за океана и Лонг Бийч. Ръждясалите скелети на огромните кораби, простиращи се докъдето стига погледът. Не се беше замислял как се е стигнало до там. Живял беше в свят без история, без кауза, свят, който беше такъв и толкова. Разговорите с Ворхис и Гриър му действаха така, сякаш погледът му обхожда редовете на страницата и изведнъж вижда написаните думи.

— Ами още по на изток? — попита той. — Натам изпращали ли сте хора?

Ворхис поклати глава.

— От години не сме. Първи експедиционен изпрати два батальона в тази посока, един на север към Луизиана през Шривърпорт, друг през Мисури към Сейнт Луис. Никой не се завърна. — Сви рамене. — Може пък някой ден. Засега имаме само Тексас.

— Иска ми се да го видя — каза след миг Питър. — Този град. Кървил.

— Ще го видиш, Питър — Ворхис се усмихна, което си позволяваше рядко. — Ако приемеш този конвой.

Все още не бяха дали отговор на Ворхис и Питър се чувстваше разкъсван. Те бяха в безопасност, имаха прожекторите си, в крайна сметка бяха открили армията. Може би нямаше да стане до пролетта, но Питър вярваше, че Ворхис ще изпрати експедиция до Колонията и ще доведе останалите. Открили бяха онова, което търсеха, с други думи — открили бяха и нещо повече. Да иска от приятелите си да продължат своя път му се струваше излишен риск. А и без Алиша, част от него искаше да приеме предложението, за да сложи край на цялата история.

Но когато го спохождаха такива мисли, веднага се сещаше и за Ейми. Алиша имаше право: да стигнат толкова близо и да се върнат, означаваше да съжалява, и то по всяка вероятност да съжалява до края на живота си. Майкъл направи опит да улови сигнала от радиото в палатката на генерала, но цялото им оборудване беше за къси вълни и не вършеше работа в планините. В крайна сметка Ворхис каза, че няма причина да се съмнява в разказаното от тях, но кой знае какво означава сигналът?

— Какви ли не боклуци са оставили военните. А и гражданите. Повярвай ми, виждали сме го вече. Не можеш да тръгваш по следите на всяко писукане — говореше със загрижеността на човек, видял много, преживял повече от достатъчно. — Това ваше момиче, Ейми. Може и да е на ето години, както казвате, а може и да не е. Нямам причина да не ви вярвам, освен факта, че изглежда на петнайсет и направо бере душа от страх. Не можете непрекъснато да разказвате тази история. Лично аз предполагам, че е бедна наранена душа, която по някакъв начин е оцеляла и с чист късмет се е натъкнала на вашия лагер.

— Ами предавателя във врата ѝ?

— Какво за него? — гласът на Ворхис не беше подигравателен, той по-скоро изреждаше фактите. — Може пък да е руски или китайски, по дяволите. Чакаме тези хора да се обадят, ако приемем, че там има оцелели.

— Има ли?

Ворхис замълча и с Гриър се спогледаха предпазливо.

— Истината е, че не знаем. Някои хора твърдят, че карантината е свършила работа, че останалата част от света е продължила да съществува без нас. Това ни навежда на въпроса защо не улавяме никакъв сигнал от тях, но предполагам, че е възможно те да са изградили някаква форма на електронна бариера в добавка към мините. Има и хора, които вярват — а мисля, че двамата с майора споделяме това мнение, — че всички са мъртви. Всичко това са умозаключения, обърнете внимание, но истината е, че карантината не е била толкова непробиваема, колкото си мислят хората. Пет години след избухването на епидемията континенталната част на Съединените щати била вече в голямата си част обезлюдена, готова за разграбване. Златният резерв във Форт Нокс. Подземното хранилище на Федералния резерв в Ню Йорк. Всички музеи, бижутерски магазини и банки чак до спестяванията и заемите, всички си седели там, никой не се интересувал от тях. Истинската загадка обаче се крие в цялото налично там американско военно оборудване, включително възлизащите на десет хиляди ядрени бойни глави, всяка от които била в състояние да промени разположението на силите в света без Съединените щати, които да ги дундуркат. Честно, за мен това не означава, че никой не се е добрал до тях, но колко са били и кои. Има вероятност те да са отнесли вируса обратно с тях.

Питър обмисля известно време чутото. Ворхис му казваше, че светът е празно, пусто място.

— Не вярвам Ейми да е тук, за да открадне нещо — най-накрая заяви той.

— Ако ще ти помогне и аз не го вярвам. Тя е само едно дете, Питър. Чудно е само как е оцеляла навън. Може би тя ще намери начин да ти каже.

— Според мен тя вече ми го е казала.

— Така мислиш ти. Аз не искам да ти противореча. Но ще ти кажа нещо. Като дете познавах една жена, стара смахната дама, която живееше в колиба зад къщите, голям боклучарник беше мястото. Старицата беше сбръчкана като пергамент, имаше около сто котки, а цялото място вонеше на котешка пикня. Тази жена твърдеше, че може да чуе какво мислят драковете. Ние, децата, как ли не я тормозехме, но не можахме да изкопчим достатъчно от нея. Човек се чувства зле от подобни неща по-късно, но не и по онова време. Тя беше онова, което наричаш Бродница, един ден изникна пред вратите. — Ворхис приключи със свиване на раменете. — От време на време се чуват истории като тази. Най-вече от стари хора, позагубили разсъдък мистици, никога от млади хора като момичето. Но това не е новост.

Гриър се приведе. Интересът му изведнъж се беше пробудил.

— Какво се случи с нея?

— С жената ли? — генералът потри брада, докато ровеше в спомените си. — Доколкото си спомням, тя се спомина. Обеси се във вонящата си на котешка урина къща. — Когато нито Питър, нито Гриър казаха нещо, генералът продължи: — Трудно е да осмислим подобни истории. Или поне не можем. Сигурен съм, че майорът ще се съгласи с мен. Тук сме, за да унищожим колкото се може повече дракове, да намерим провизии, да открием скривалищата им и да ги изпепелим. Може всичко това да доведе до нещо. Но съм сигурен, че аз няма да го доживея.

Генералът се отдръпна от масата, както и Гриър, времето за разговори беше приключило, поне за днес.

— Междувременно обмислете предложението ми, Джаксън. Пътуване до дома. Заслужили сте си го.

Докато Питър беше вече на вратата, Гриър и Ворхис вече се бяха привели над масата, където лежеше разгърната огромна карта. Ворхис вдигна намръщен лице.

— Има ли и друго?

— Ами… — какво искаше да каже? — Чудех се за Алиша. Как върви при нея.

— Добре е, Питър. Както и да го е направил Кофи, добре я е тренирал. Няма да я познаеш.

Замръзна.

— Бих искал да я видя.

— Знам. Но точно сега идеята не е добра — когато Питър не мръдна от вратата, Ворхис с очевидно изчерпало се търпение попита. — Това ли беше?

Питър поклати глава.

— Кажете ѝ, че съм питал за нея.

— Обещавам, синко.

Питър мина през отвора на палатката в преминаващия във вечер следобед. Дъждът беше престанал, но въздухът беше влажен, натежал от леденостудена влага. Зад стените на гарнизона над билото се носеше гъста мъгла. Всичко беше омазано в кал. Уви се по-плътно в якето си и прекоси откритото пространство между палатката на Ворхис и общата палатка, където съгледа Холис да седи сам на една от дългите маси и да яде боб от овехтяла пластмасова купа. Из помещението имаше и други войници, които тихо си говореха. Питър си взе купа, напълни я от тенджерата и се настани до Холис.

— Заето ли е?

— Всички са заети — мрачно каза Холис. — Моето място ми го дадоха назаем.

Питър се настани на пейката. Знаеше за какво говори Холис, тук бяха излишни като пето колело, отломка някаква, безцелна и безсмислена в замисъла си. Сара и Ейми бяха изпратени в палатката им, но заради цялата тази относителна свобода Питър се усещаше като в клетка. Никой от войниците не искаше да се занимава с тях. Негласно се приемаше, че с тях няма какво да се говори, а пък и скоро щяха да си тръгват.

Разказа на Холис какво е научил, после зададе въпроса, който го мъчеше.

— Тя обади ли се?

— Тази сутрин ги видях да тръгват с взвода на Рейми.

Взводът на Рейми, един от шестте, правеше кратки разузнавателни походи в югоизточна посока. Когато Питър попита Ворхис колко ще отсъстват, той загадъчно отвърна:

— Колкото е необходимо.

— Тя как ти се видя?

— Като една от тях — Холис замълча. — Махнах ѝ, но май не ме забеляза. Знаеш ли как я наричат?

Питър поклати глава.

— Последният от експедицията — Холис се навъси. — Много на място, мен ако питаш.

Замълчаха, нямаше какво да кажат. Те може и да бяха като пето и излишно колело, но Питър като че беше останал без едно. Той продължаваше да мисли за нея, да се връща към мислите си, свързани с Алиша. Не вярваше някога да привикне със случилото се.

— Според мен не ни вярват за Ейми — каза Питър.

— Така ли?

Питър поклати глава и призна.

— Не ни вярват.

Отново потънаха в мълчание.

— И какво мислиш? — попита Холис. — За евакуирането.

Заради дъжда потеглянето на батальона беше отложено с още една седмица.

— Ворхис ни насърчава да тръгнем. Може и да е прав.

— Но ти си на друго мнение — Когато Питър се подвоуми, Холис остави вилицата си и го погледна в очите. — Познаваш ме, Питър. Ще постъпя както кажеш.

— Защо аз да отговарям? Не искам да решавам за всички.

— Не казвам, че решаваш. Само мисля, че случаят е такъв, че ти решаваш, Питър. Ако не знаеш, значи не знаеш. Ще изтрае, докато дъждът спре.

Вина жегна Питър. Откакто бяха пристигнали в гарнизона, така и не беше намерил удобен случай да каже на Холис, че знае за двама им със Сара. Сега, когато Алиша ги беше напуснала, някак не искаше да се изправи пред факта, че всичко се разпадаше. Тримата мъже бяха настанени в палатка, съседна на палатката на Сара и Ейми, където те убиваха времето с игра на карти в очакване дъждът да спре. Две поредни нощи Питър се беше събуждал и заварвал леглото на Холис празно. Но на сутринта винаги беше там и хъркаше. Питър се чудеше дали Холис и Сара не се държаха така заради него или заради Майкъл, който все пак ѝ беше брат. Колкото до Ейми, имаше период, около ден, в който изглеждаше много притеснена, дори малко уплашена от войниците, които им носеха храна и ги съпровождаха до клозетите, но сега у нея се забелязваше някакво изпълнено с очакване и дори с ведрина състояние, доволна да чака подходящото време, след което без съмнение да продължат. Скоро ли тръгваме?, беше попитала Питър с леко настойчив глас. Защото ми се иска да видя снега. На въпроса ѝ Питър беше отговорил: Не знам, Ейми. Ще видим, когато спре дъждът. Истината беше, че още докато ги изричаше, думите вече му звучаха като лъжа.

Холис наклони глава към чинията на Питър.

— Добре е да ядеш.

Той изблъска подноса си настрана.

— Не ми се яде.

Към тях се присъедини Майкъл, който се отпусна на масата с наметало, по което имаше капки дъжд. Подносът му беше пълен с храна. От всички тях само той използваше времето си добре: Ворхис го беше зачислил към моторната част с надеждата, че ще успее да приготви колите за пътуване на юг. Майкъл постави подноса на масата и седна пред него. Лакомо загреба, използвайки царевичен хляб, за да тъпче фасула в устата си с изцапани от смазка ръце.

— Какво има? — огледа ги той. Преглътна хапката от хляб и фасул. — И двамата имате вид, като че някой е умрял.

Един от войниците се премести на масата им с подноса си. Редник с огромни уши, по голата му глава се виждаше коса като мъх.

— Здрасти, Скоба — каза той на Майкъл.

Майкъл просия.

— Санчо, благодаря, че питаш. Какво ново?

— Слушай. Тук си говорехме, че може да искате да се присъедините към нас по-късно.

Майкъл отново се усмихна с пълна уста.

— Не ще и дума.

— В деветнайсет часа в столовата — войникът погледна към Питър и Холис, сякаш за пръв път ги виждаше. — Вие, скитниците, също може да дойдете, ако искате.

Питър така и не можеше да свикне с това име. Криеше присмехулна нотка.

— Къде да дойдем?

— Благодаря, Санчо — каза Майкъл. — Ще им предам.

Когато войникът се премести, Питър присви очи към Майкъл.

— Скоба?

Майкъл продължи да се храни.

— Умират си за такива имена. На мен това по ми харесва от Верига — обра и последните бобови зърна от чинията си. — Момчетата не са лоши, Питър.

— Не съм казвал такова нещо.

— Какво има довечера? — попита Холис след миг.

— Това ли? — Майкъл сви пренебрежително рамене и се изчерви. — Не съм изненадан, че никой не ти е казал. Довечера е вечерта за кино.

В 18:30 всички маси от столовата бяха извадени, а пейките подредени в редици. С падането на нощта чувствително застудя и въздухът стана по-сух. Дъждът отмина. Всички войници се бяха насъбрали отвън, шумно разговаряха един с друг, така както Питър досега не ги беше виждал, смееха се, шегуваха се и си подаваха бутилки с шайн. Настани се на пейка до Холис в дъното на залата, с лице към екрана, направен от шперплат и боядисан в бяло. Майкъл беше някъде напред с новите си приятели от моторизираната част.

Майкъл беше дал всичко от себе си, за да им обясни как работи киното, но Питър така и не знаеше какво да очаква точно, идеята му се струваше леко притеснителна, противоречеше на всяка физическа логика. Прожекторът, който стоеше на висока маса зад него, щеше да излъчва поток от движещи се образи на екрана — но ако беше така, откъде щяха да се вземат всички тези образи? Ако бяха отражения, какво отразяваха? Дълги електрически кабели излизаха от прожектора, минаваха под вратата към един от генераторите. Питър непрекъснато мислеше какво прахосничество беше да се използва безценното гориво за развлечение. Но когато майор Гриър излезе пред развълнуваните викове на шейсет мъже, Питър също го усети: чисто очакване, почти детски трепет.

Гриър вдигна ръка, за да накара мъжете да замълчат, което ги накара да се разкрещят още по-силно.

— Млъкнете, кръвници!

— Дай ни Графа! — извика някой.

Още викове и крясъци. Застанал пред екрана, Гриър тънко и прикрито се усмихваше. За момент твърдата черупка на военната дисциплина се пропука позволено. Питър беше прекарал достатъчно време в компанията на Гриър, за да знае, че не е случайно.

Гриър остави вълнението да утихне от само себе си, после се прокашля и каза:

— Добре, така да бъде. Първо, обявление. Знам колко неимоверно щастливи сте до един от престоя ни в северните гори…

— Да им го начукам!

Гриър се навъси по посока на обадилия се мъж.

— Прекъсни ме отново, Мънси, и цял месец ще чистиш клозети.

— Само казвам колко щастлив съм да требя дракове, сър!

Отново смехове. Гриър не му отговори.

— Както казвах, промяната на времето донесе и някои новини. Генерале?

Ворхис пристъпи от мястото, на което чакаше и излезе напред.

— Благодаря, майоре. Добър вечер, Втори батальон.

Отговор в хор:

— Добър вечер, сър!

— Изглежда ще имаме нещо като пролука във времето, така му викам. Нула-пет-сто, докладвайте на вашите взводни командири утре след закуска в отделните части. Трябва да съберем и очистим мястото утре до мръкване. Когато се върне Синият взвод, тръгваме на юг. Въпроси?

Един войник вдигна ръка. Питър позна мъжа, който говори с Майкъл в столовата. Санчо.

— Ами тежката механика, сър? Няма да се справи в калта.

— Взето беше решение да я оставим на място. Ще пътуваме леко натоварени и бързо. Взводните ви командири ще ви го разяснят. Друго?

Множеството мълчеше.

— Много добре. Забавлявайте се.

Фенерите угаснаха, в задната част на помещението колелата на прожектора се завъртяха. Това беше значи, помисли си Питър, дошло беше време да вземат решение. Седмицата изведнъж вече я нямаше. Питър усети как някой се настанява на пейката до него: Сара. До нея беше Ейми, увита в тъмно, вълнено наметало на раменете си, за да я пази от студа.

— Не бива да сте тук — пошушна Питър.

— Да вървят по дяволите — отговори Сара тихо. — Да не мислиш, че ще ми липсват?

Екранът просветна. Завъртяха се числа в низходящ ред: 5, 4, 3, 2, 1. И после надпис:

От пейките се надигна невероятен хор от аплодисменти, екранът се изпълни с движещия се образ на теглена от коне карета, която пътуваше по планински път. Картината беше избледняла, цялата в сиви тонове, палитрата на полузабравен сън.

— Дракове — каза Холис. Обърна се към Питър намръщен. — Дракула ли?

— Звук! — извика един от войниците пред тях, последваха го и други. — Звук! Звук!

Войникът, който работеше на прожектора, трескаво проверяваше връзки, въртеше бутони. Притича бързо напред и коленичи до кутия, поставена под екрана.

— Чакайте, ето, мисля че е това…

Силно пращене, Питър беше омаян от движещата се картина на екрана, каретата вече влизаше в някакво село, хората тичаха да я посрещнат, а той седеше прикован на стола си. Но после разбра какво се е случило, какво представлява кутията под екрана. Тропотът на конете, скърцането на каретата при подскачането ѝ, гласовете на селяните, които си говореха на странен език, който чуваше за пръв път: картините бяха повече от картини, повече от светлина. Със звука те оживяха и задишаха.

На екрана мъж с бяла шапка размахваше бастун пред кочияша. Когато отвори уста, за да заговори, всички войници в един глас изрецитираха.

— Не сваляй багажа ми, довечера заминавам за Борго Пас!

Взрив от всеобща веселба. Питър извърна глава, за да погледне към Холис. Но приятелят му с огряно от отразената светлина лице жадно се взираше в движещите се картини пред него. Обърна се към Сара и Ейми и при тях беше същото.

На екрана грубо сложен мъж говореше с кочияша на каретата с неразбираемо гъргорене. Обърна се към първия участник с шапката, думите му бяха усилени заради високото рецитиране на мъжете:

— Кочияяяяшът. Тооой се… страхува. Свестен човек еее. Поиска от мен да ви помоля да почакате и да тръгнете призори.

Първият мъж размаха надменно бастуна си без посока.

— Съжалявам, но ме чака карета в Борго Пас в полунощ.

— Борго Пас? Чия е каретата?

— Защо, на граф Дракула е.

Очите на мустакатия мъж се разшириха от ужас.

— На граф… Дракула!

— Не тръгвай, Ранфийлд! — извика един от войниците и всички се разсмяха.

История беше, осъзна Питър. История, като онази от старите книги в Убежището, които им четеше Учителката, докато стояха наредени в кръг преди много години. Хората на екрана изглеждаха така, сякаш играят — и те всъщност играеха. Пресилените им движения и изражения му напомниха начина, по който Учителката си преправяше гласа за различните герои от книгите, които им четеше. Тромавият мъж с мустаците знаеше нещо, което не беше известно на мъжа с шапката. Грозеше го опасност. Въпреки предупреждението, пътникът продължи пътуването си, чуха се още подигравателни викове от войниците. Сред тъмата каретата се заизкачва по планинския път и се приближи до внушителна сграда с кулички и стени, обляна от лунна светлина. Очевидно беше какво го чака: мустакатият мъж малко или много го беше обяснил. Вампири. Стара дума, но Питър я знаеше. Очакваше да се появят виралите, да нападнат каретата и да разкъсат на парчета пътника, но нищо такова не се случи. Каретата мина през вратата. Мъжът, Ранфийлд, излезе и разбра, че е сам, кочияшът го нямаше. Вратата сама се отвори със скърцане, прикани го да влезе, а той се озова в огромна, подобна на пещера и цялата руина стая. Неосъзнаващият опасността Ранфийлд, чиято наивност направо беше смешна, се обърна с гръб към внушителните стълби, по които слизаше фигура в тъмен плащ със свещ в ръка. Когато фигурата с плаща стигна дъното, Ранфийлд се обърна, бялото на очите му се разшири с такъв ужас, сякаш се беше натъкнал на цяло ято пушеци, а не на сам мъж с пелерина.

— Аз съм… Дррраакулаааа.

Отново се надигнаха гръмогласни освирквания, ръкопляскания и подсвирквания, които разтърсиха палатката. Един от войниците от предната редица скочи прав.

— Ей, графе, изяж това!

Проблясване на въртяща се стомана, в лъч светлина от прожектора: връх на острие, което се удари в дървения екран със звучно тупване и се заби право в гърдите на мъжа с пелерината, който сякаш изобщо не го забеляза.

— Мънси, мътните те взели! — ревна операторът на прожектора.

— Вземи си ножа — извика и друг, — пречи ми да гледам!

Но гласовете не бяха гневни, всички мислеха, че е забавно. Под буря от викове Мънси скочи към екрана да издърпа оръжието си, образите се отразиха върху него. Обърна се, ухили се и леко се поклони.

Въпреки всичко — хаоса на прекъсванията, смеха и насмешливото рецитиране на репликите от войниците, които очакваха всяка дума на героите, — Питър скоро беше погълнат от историята. Усещаше, че във филма има липсваща част. Разказът скачаше напред в объркан ритъм, замъкът остана назад, показа се море, което се смени от място, наречено Лондон. Град, осъзна той. Град от Времето Преди. Графът — някакъв вид вирал, въпреки че не изглеждаше като тях — убиваше жени. Първо момиче, което продаваше цветя на улицата, после млада жена, спяща в леглото си, с грамадни, лениви къдрици и с толкова спокойно лице, че приличаше на кукла. Движенията на Графа бяха бавни до смях, сякаш той е жертвата. Всички във филма сякаш бяха уловени в сън, в който не можеха да се движат бързо или пък изобщо не можеха за помръднат. Самият Дракула имаше бледо, почти женствено лице, с устни, боядисани така че да изглеждат извити, като криле на прилеп. Щом се наканеше да ухапе някого, екранът застиваше дълго и протяжно на очите му, които бяха осветени отдолу, за да светят като пламъци на свещ.

Питър знаеше, че всичко е наужким, не си струваше да се изнервя, но въпреки това с развитието на историята той се улови, че се притеснява за момичето, Мина, дъщерята на лекаря — доктор Стюарт, собственик на санаториум, каквото и да означаваше това, — чийто съпруг, безполезният Харкър, изглежда и понятие си нямаше как да ѝ помогне, все висеше с ръце в джобовете и имаше безпомощен и изгубен вид. Никой не знаеше какво трябва да се направи, с изключение на Ван Хелсинг, ловецът на вампири. Той не приличаше на нито един от ловците, които Питър беше виждал — старец с дебели очила, който все се отнасяше в пространни, вятърничави изявления, предмет на най-големи подигравки на войниците. „Господа, имаме работа с невъобразимо явление!“ и „Утрешните суеверия може да се окажат днешните научни постулати!“ Подсвиркванията се разнасяха всеки път, въпреки че много от казаното от Ван Хелсинг на Питър му се струваше смислено, особено онази част за природата на вампира като „същество, чийто живот е удължен неестествено“. Ако това не описваше пушек, тогава не знаеше как може да се опише. Зачуди се дали номерът на Ван Хелсинг с огледалото от кутията за бижута не е вариант на случилото се с тиганите в Лас Вегас и дали, както твърдеше Ван Хелсинг, един вампир „всяка нощ трябва да спи в родната си земя“. Затова ли те винаги се връщаха у дома, онези, които бяха обсебени? Понякога филмът приличаше на нещо като наръчник с инструкции. Питър се зачуди дали това не е измислена приказка, а съвкупност от действителни събития.

Момичето, Мина, беше отвлечено. Харкър и Ван Хелсинг преследваха вампира до леговището му, влажна изба. Питър разбра накъде отива историята: щяха да въздадат Милост. Щяха да проследят Мина и да я убият, и Харкър, съпругът на Мина трябваше да изпълни ужасния дълг. Питър беше напрегнат. Войниците най-накрая бяха притихнали, изоставили номерата си и погълнати от историята въпреки волята си, докато вървеше мрачният финал.

Така и не успя да види края. В палатката се втурна войник.

— Осветление! Изтегляне към вратата!

Забравиха за филма. Всички войници скочиха от столовете си. Наизвадиха оръжия, пистолети, пушки, ножове. В суматохата да стигнат до вратата някой се спъна в кабела на захранването на прожектора и помещението потъна в тъмнина. Блъскаха се, викаха, крещяха заповеди. Питър чу изстрели от пушка отвън. Когато излезе след тълпата от палатката, видя две сигнални ракети, които летяха над стените към калното поле зад вратата. Майкъл изтича покрай него със Санчо. Питър го улови за ръката.

— Какво има? Какво става?

Майкъл едва позабави крачка.

— Синият взвод! — каза той. — Хайде.

Хаосът в столовата изведнъж се превърна в ред. Всички знаеха какво да правят. Войниците се разделиха на групи, някои бързо се качваха по стълбите към пътеката по върховете на коловете, други заемаха позиции зад барикадите от торби с пясък точно зад вратата. Други мъже въртяха прожекторите, за да ги насочат през калното поле зад отвора.

— Ето ги!

— Отвори сега! — Извика Гриър от основата на стената. — Отвори проклетата врата!

Оглушителен прикриващ огън от пътеката, когато половин дузина войници изскочиха в пространството над двора, държаха въжета, които се свързваха в система от скрипци и макари с пантите на вратата. Питър на мига беше запленен от съгласуваната хармония на случващото се, практическата красота на синхронизираните им движения. Докато войниците слизаха, вратите започнаха да се открехват, разкриващи обляна в светлина земя отвъд стените и група фигури, които тичаха към тях. Алиша беше най-напред. Минаха през вратата със спринт, шестимата, рухнаха и се претърколиха, а мъжете иззад торбите с пясък откриха огън, като изстреляха дъжд от куршуми над главите им. Ако там имаше вирали, Питър не ги виждаше, Всичко се случваше твърде бързо, твърде шумно, а после изведнъж вече беше приключило: вратите здраво се залостиха зад тях.

Питър се затича към мястото, където Алиша лежеше с останалите. Тя се беше привдигнала на ръце и колене и дишаше задъхано, по лицето ѝ се стичаше боя, голата ѝ глава блестеше като излъскан метал под острия блясък на прожекторите.

Когато се надигна на колене, погледите им се срещнаха.

— Питър, махай се оттук, по дяволите.

Отгоре се чуха няколко вяли изстрела. Виралите се бяха пръснали, отблъснати от прожекторите.

— Сериозно говоря — ожесточено каза тя. Всяка част от нея изглеждаше сгърчена. — Върви.

Другите се скупчваха.

— Къде е Рейми? — ревна Ворхис, като си проправяше път сред мъжете. — Къде по дяволите е Рейми?

— Мъртъв е, сър.

Ворхис се обърна към застаналата на колене в калта Алиша. Когато видя Питър, в погледа му проблесна гняв.

— Джаксън, мястото ви не е тук.

— Открихме ги, сър — каза Алиша. — Натъпкани в скривалището. Обикновено стършелово гнездо. Сигурно бяха стотици.

Ворхис махна към Холис и останалите.

— Вие, вървете в палатките си, веднага — Без да изчака отговор, той отново се обърна към Алиша. — Редник Донадио, докладвайте.

— Мината, Генерале — каза тя. — Открихме мината.

Цяло лято хората на Ворхис я търсели: входната шахта на стара медна мина, скрита някъде из хълмовете. Смятали, че това е една от опасните точки, за които говори Ворхис, гнездо, където спят виралите. С помощта на карта за геоложки проучвания и като проследявали движенията на създанията с мрежите, стеснили търсенето до югоизточния квадрант, област с площ около двайсет квадратни километра над реката. Мисията на Синия взвод била да направи последен опит да ги локализира преди евакуацията. Чист късмет било, че ги открили. Според разказаната от Майкъл на Питър история, Синият взвод направо се натъкнали на него точно преди залез — леко хлътване в земята, в който вървящият най-напред мъж изчезнал с писък. Първият излязъл вирал грабнал двама мъже, преди някой да успее да стреля. Останалата част от взвода съумяла да направи нещо като огнева линия, но наизлизали още вирали, пренебрегнали остатъците от дневната светлина в невероятен бяс. Щом слънцето залязло, бързо щели да вземат надмощие над взвода, а заедно с тях щяло да изчезне и местонахождението на шахтата. Сигналните ракети, които носели, щели да им спечелят няколко минути, не повече. Разделили се на две групи. Първата побягнала, а другата, предвождана от лейтенант Рейми, прикривала оттеглянето им, като задържали създанията колкото е възможно по-дълго, докато слънцето залезе и свършат сигналните ракети, а това щяло да означава край за тях.

През цялата нощ из лагера цареше трескава дейност. Питър усещаше промяната: дните на изчакване, на мисиите за дебнене и ловуване из гората бяха приключили. Хората на Ворхис се готвеха за битка. Майкъл го нямаше никакъв, помагаше да подготвят колите, които щяха да превозват експлозивите, бидони с дизелово гориво и амониев нитрат със сноп запалки за гранати, наричани „отприщващия.“ Щяха да го спуснат направо в откритата шахта. Със сигурност експлозията щеше да избие много от виралите вътре. Въпросът беше откъде щяха да се покажат оцелелите? За сто години релефът може би бе претърпял промени, а доколкото Ворхис и останалите знаеха, свлачище или земетресения бяха открили напълно нова точка на достъп. Докато един взвод поставяше експлозивите, останалите щяха да направят и невъзможното да надушат и другите отвори. С малко късмет всички щяха да са заели позиции, когато започнат взривовете.

Прожекторите угаснаха до сивкав здрач. През нощта температурите бяха паднали и лед покриваше локвите в двора. Натовариха колите. Войниците на Ворхис стояха на вратата, всички без един взвод, който щеше да остане, за да охранява гарнизона. Алиша беше прекарала много от изминалите часове в палатката на Ворхис. Точно тя беше водила оцелелите обратно към гарнизона, като използваха пътя, по който най-напред минали покрай реката. Сега Питър я видя точно пред генерала, двамата гледаха карта, разгърната на капака на едно от хъмвитата. От коня си Гриър наблюдаваше товаренето на последните провизии. Докато наблюдаваше отстрани, Питър бе обзет от засилващо се недоволство, едновременно с което се усети и привлечен от сила, инстинктивна като дишането. Дни наред се беше въртял между полюсите на несигурността със съзнанието, че трябва да продължи, но без да е в състояние да се отдели от Алиша. Сега, докато наблюдаваше войниците, които довършваха приготовленията си при вратата, а сред тях и Алиша, го обзе едно желание. Хората на Ворхис отиваха на война, искаше да е част от тях.

Докато Гриър вървеше надолу по линията, Питър излезе напред.

— Майоре, бих искал да поговорим.

Лицето и гласът на Гриър издаваше разсеяност. Той гледаше над главата на Питър, докато говореше:

— Какво има, Джаксън?

— Искам да дойда, сър.

Грийър го погледна за миг.

— Не можем да взимаме цивилни.

— Просто ме оставете в задните редици. Може пък да съм полезен с нещо. Мога да съм вестител или друго.

Гриър погледна към един от камионите на опашката, където имаше група от четирима, сред които и Майкъл, които наместваха бидоните с гориво над задната врата.

— Сержант — ревна Гриър към сержанта във взвода, мъж на име Уидърс, — можеш ли да ме заместиш тук? И, Санчо, внимавай за веригата, цялата е омотана.

— Да, сър. Извинете, сър.

— Това са бомби, синко. За Бога, внимавай. — После се обърна към Питър: — Ела с мен.

Майорът слезе от коня и дръпна Питър настрана, където не можеха да ги чуят.

— Знам, че се притесняваш за нея — каза той, — разбра ли? Схванах го. Ако зависеше от мен, сигурно щях да те взема.

— Дали ако говорим с генерала…

— Няма да стане. Съжалявам — по лицето на Гриър проблесна любопитно изражение, миг на нерешителност. — Виж. Онова, което ми разказа за момичето, Ейми. Трябва да ти кажа нещо — поклати глава и отклони поглед. — Не мога да повярвам, че ще ти го доверя. Може би твърде дълго съм се задържал из тези гори. Как се наричаше онова нещо? Когато мислиш за нещо, преди да се е случило, сякаш си го сънувал. Има си име.

— Сър?

Гриър все така не го поглеждаше.

— Дежа-вю. Точно така. Чувствам се така, още откакто ви открих. Страшно тежък случай на дежа-вю. Знам, че сега не изглежда така, но бях малко хилаво хлапе, болнаво през цялото време. Родителите ми умрели, когато съм бил бебе, така и не сме се срещнали истински, вероятно се е дължало и на сирашкото ми детство, каквото имах, петдесет деца, събрани заедно, всичките сополиви и с мръсни ръце. Пипвах всяка болест, за която се сещаш. Около десетина пъти сестрите бяха готови да ме отпишат. Трескави сънища, на които няма да повярваш. Нищо, което всъщност мога да разкажа или да си спомня. Само усещане, сякаш съм се изгубил в мрака от хиляди години. Но истината беше, че не бях сам. И това беше част от съня. От дълго време не бях си припомнял съня, докато вие не се появихте. Онова момиче. Тези нейни очи. Мислиш ли, че не съм забелязал? Исусе, сякаш съм се върнал назад във времето, сякаш съм шестгодишен и цял горя в треска. Казвам ти, че беше тя. Знам, че звучи налудничаво. Тя беше с мен в съня.

Изпълнена с очакване тишина надвисна след думите му. Питър потрепери от признанието.

— Разказвал ли сте на Ворхис за това?

— Шегуваш ли се? Какво да му кажа? По дяволите, синко, не го разказвам дори на теб.

За да покаже на Питър, че разговорът е приключил, Гриър улови юздите на коня си и отново се метна на седлото.

— Това е. Но ти ме попита защо не можете да дойдете, това е отговорът ми. Ако не се върнем, Червеният взвод има заповед да ви евакуира надолу към Розуел. Това е официално. Неофициално ви казвам, че ако решите да продължите, няма да ви спрат.

Пришпори коня, за да заеме мястото си начело на редицата. Бръмчене на двигатели. Вратите се отвориха. Питър наблюдаваше, докато мъжете, пет взвода плюс конете и колите, бавно се отправиха на път. Алиша беше някъде сред тях, помисли си Питър, вероятно напред с Ворхис. Но не можа да я открие.

Редицата отдавна се беше изтеглила, когато Майкъл застана до него.

— Не те пусна, а?

Питър само поклати глава.

— И мен — каза Майкъл.

Шейсет и едно

Чакаха целия ден и на следващия. Само с един останал взвод, за да охранява стените, лагерът беше странен, празен и пуст. Ейми и Сара вече свободно можеха да се движат из гарнизона, когато поискаха, но нямаше къде да се иде, можеха само да чакат. Ейми беше потънала в толкова дълбоко мълчание, че дори Питър започна да се чуди дали пък не е сънувал, че говори. По цял ден седеше на леглото в палатката си, дълбоко вглъбена в себе си. Питър вече не можеше да издържа, попита я дали знае какво се случва там навън.

Отговори му с колеблив глас. Някак хем гледаше към него, хем не гледаше.

— Загубили са се. Загубили са се сред горите.

— Кои, Ейми? Кои са се загубили?

Едва тогава сякаш тя видя, върна се в настоящето и заобикалящата я обстановка.

— Скоро ли тръгваме, Питър — попита тя отново. — Защото аз искам да тръгнем скоро — отнесена усмивка. — За да правя снежни ангели.

Човек не просто можеше да се озадачи, ами направо да полудее. За пръв път Питър ѝ се ядоса. Не беше се чувствал толкова безпомощен, прикован на място от собствената си нерешителност и забавянето, което беше причинила. Още преди дни трябваше да са тръгнали, сега бяха в капан. Да тръгнат, без да знаят дали Алиша е жива, за него беше немислимо. Излетя от палатката на жените и отново започна да снове из лагера, за да запълни безцелните часове. Дори не се мъчеше да говори с останалите, странеше от тях. Небето беше ясно, но на изток върховете на планината блестяха от леда. Струваше му се вече, че може никога да не напуснат гарнизона.

После, сутринта на третия ден, той го чу: шумът от двигателите. Питър хукна към стълбата и се качи на пътеката, където взводният командир, който се казваше Юстас, гледаше на юг през бинокъла си. Юстас благоволяваше да говори с тях, въпреки че винаги беше кратък и говореше само по същество.

— Те са — каза Юстас. — Поне някои от тях.

— Колко са? — попита Питър.

— Изглежда са два взвода.

Мъжете, които минаха през вратата, бяха мръсни, изтощени, всичко у тях говореше за поражение. Алиша не беше сред тях. В задната част на редицата, все така на гърба на коня, яздеше майор Гриър. Холис и Майкъл тичешком излязоха от палатката си. Гриър слезе от коня, изглеждаше замаян и дълго пи вода преди да заговори.

— Ние първите ли сме? — попита той Питър. Изглежда не съзнаваше много ясно къде се намира.

— Къде е Алиша? — попита Питър.

— Каква бъркотия, Исусе. Целият шибан склон беше в пещери. Нахвърлиха се над нас от всички страни. Обкръжиха ни.

Питър вече не можеше да се удържа. Сграбчи грубо Гриър за рамене и го принуди да го погледне в очите.

— Проклятие, кажете ми къде е тя!

Гриър не се възпротиви ни най-малко.

— Не знам, Питър. Съжалявам. Всички се пръснахме в мрака. Тя беше с Ворхис. Цял ден чакахме в точката на отстъпление, но те не дойдоха.

Непоносимо беше, влудяващо да чакат още. Такава безпомощност Питър не беше изпитвал. Малко по-късно от стената дойде вик.

— Още два взвода!

Питър седеше в столовата, обзет от притеснения. Втурна се навън, стигна до вратата, точно когато първият камион влезе в лагера. Същият камион, който влезе, носеше експлозивите. С празна, люлееща се кука, все още прикрепен към него висеше прикачен лостът. Двайсет и четирима, три взвода, прегрупирани в два. Питър търсеше сред вцепенените им лица Алиша.

— Редник Донадио! Някой знае ли какво се е случило с редник Донадио!

Никой не знаеше. Всички разказваха едно и също: бомбата експлодирала, под тях земята се разтворила и от нея заизвирали вирали, всички се разбягали и изгубили в мрака.

Някои твърдяха, че са видели Ворхис да умира, други — че бил със Синия взвод. Но никой не беше виждал Алиша.

Денят отмина. Питър сновеше по парадния плац, не говореше с никого. Като следващ по ранг офицер, сега командваше Гриър. Поговори кратко с Питър и му каза да не губи надежда. Генералът знаел какво прави. Ако имало някой, който да е в състояние да върне своя отряд жив, това бил Къртис Ворхис. Но по лицето на Гриър Питър виждаше, че и той вече не вярва някой да се върне.

Надеждите му се стопиха с падането на мрака. Върна се в палатката, където Холис и Майкъл играеха на карти. И двамата погледнаха към него, когато влезе.

— Да не стоим така — оправда се Холис.

— Нищо не съм казал.

Питър легна на леглото си и издърпа над себе си одеяло, дори не си направи труда да свали калните си ботуши. Беше мръсен и смазан от умора, последните нереални часове бяха преминали като в транс. От дни почти не беше ял, но мисълта за храна му беше непоносима. Студен зимен вятър блъскаше в стените на палатката. Преди да заспи, мислеше за последните думи на Алиша към него: Махай се оттук, по дяволите.

Събуди се от далечен вик, който го накара да се изправи. Лицето на Холис надзърташе през отвора на палатката.

— При вратата има някой.

Отметна одеялото и се втурна навън на светлината на прожекторите. Съмненията му се превърнаха в сигурност. Наполовината на парадния плац вече знаеше какво го чака там.

Алиша. Алиша се беше върнала.

Стоеше при вратата. Отначало реши, че е сама. Но докато си проправяше път през насъбралите се мъже, видя втория войник, коленичил на земята. Беше Мънси. С вързани пред тялото му китки. На светлината на прожекторите Питър видя, че лицето му лъщи от пот. Трепереше, но не от студ. Едната от ръцете му беше увита в кърпа, пропита с кръв.

Двамата вече бяха заобиколени от войници, всички стояха настрана. Настъпи почтително мълчание. Гриър се приближи към Алиша.

— Генералът?

Тя поклати отрицателно глава.

Редникът държеше окървавената си ръка далече от тялото си и дишаше учестено. Гриър коленичи пред него.

— Ефрейтор Мънси — говореше тихо и успокоително.

— Да, сър — бавно облиза устни Мънси. — Простете, сър.

— Всичко е наред, синко. Постъпил си добре.

— Не знам как пропуснах онзи, който го направи. Ръфна ме като куче, преди Донадио да го довърши — вдигна глава към Алиша. — Изобщо няма да познаете, че е момиче, като я видите как се бие. Надявам се, че няма да се сърдите, че я помолих да ме върже и да ме прибере у дома.

— Това е твое неотменимо право, Мънси. Това е твое право, като войник от експедицията.

Тялото на Мънси се сви в конвулсии, поредица от три силни спазъма. Устните му се извиха и разкриха празнините между зъбите му. Питър усети как войниците застанаха нащрек, заобиколиха го, с ръце на ножовете си, бързо, подсъзнателно движение. Но Гриър приклекна до болния войник, без да трепне.

— Ами мисля, че сега е моментът — каза Мънси, когато спазмите преминаха. Питър не откри нито нотка страх, в погледа му, само спокойно приемане. Всички цветове бяха изчезнали от лицето му, изпити като вода в яма. Вдигна вързаните си ръце да избърше потта от челото си с окървавената кърпа.

— Така е, както са разказвали. Няма да е проблем, предпочитам ножа, майоре, бих искал да почувствам как тялото ми се освобождава.

Гриър кимна одобрително.

— Достоен мъж си, Мънси.

— Нека го направи Донадио, ако не възразявате. Мама все повтаряше, че човек трябва да танцува с онзи, който го е довел на танците, а пък тя почти ме върна. Можеше и да не го прави — примигваше вече с очи, от него се лееше пот. — Исках само да кажа, че за мен беше чест, сър. Както и с генерала. Исках да се прибера, за да ви го кажа. Но мисля, че е по-добре да се отдръпнете, майоре.

Гриър стана и се отдръпна. Всички застанаха нащрек. Извиси глас към всички:

— Този мъж е войник от Експедиционния! За него е време да поеме последния си път! Почест, ефрейтор Мънси. Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

— Хип хип…

— Урааа!

Гриър измъкна ножа си и го подаде на Алиша. Лицето ѝ беше овладяно, не издаваше никакво чувство: лицето на войник, лицето на дълга. Сграбчи ножа в юмрук и коленичи пред Мънси, който отново беше оборил глава, чакаше с отпуснати ръце в скута си. Алиша приведе глава към Мънси, докато челата им не се допряха. Питър видя, че устните ѝ се движат, прошепва тихи думи към него. Не почувства ужас, само учудване. Моментът сякаш беше замръзнал във времето, не беше поток от събития, а застопорено и цяло събитие — граница, която, веднъж пресечена в едната посока, вече беше невъзможно да бъде пресечена в обратната. Смъртта на Мънси беше само част от смисъла ѝ.

Ножът свърши работата си, още преди Питър да разбере какво се случва. Когато Алиша отпусна ръка, той беше забит до дръжката в гърдите на Мънси. Очите му бяха отворени, широки и влажни, устните му се раздвижиха. Алиша прихвана лицето му, нежно, както майка прегръща детето си.

— Върви си спокойно, Мънси — каза тя. — Върви си спокойно.

По устните му изби кръв. Пое още веднъж дъх и го задържа в гърдите си, все едно не беше само въздух, ами нещо повече — сладкия вкус на свободата, всички грижи бяха отпаднали, всичко беше свършило и приключило. После животът му си тръгна и той рухна напред, Алиша го пое в ръцете си, за да олекоти падането на тялото му към калната земя на гарнизона.

Питър не я видя през следващите два дни. Мислеше да ѝ изпрати съобщение по Гриър, но не знаеше какво да каже. В сърцето си знаеше истината: Алиша ги беше напуснала. Заживяла беше живот, в който той нямаше място.

Загубили бяха общо шейсет и шестима бойци, включително генерал Ворхис. Ясно беше, че някои не са мъртви, а обсебени, сред войниците се говореше да се изпратят разузнавателни отряди. Но Гриър отказа. Времето за изчакване вече привършваше, ако възнамеряваха да се срещнат с Трети батальон. Седемдесет и два часа, обяви той, после край.

До края на втория ден лагерът беше почти събран. Храната, оръжията, мунициите, повечето от големите палатки без столовата — всички бяха събрани и готови за път. Оставаха прожекторите, както и огромните цистерни за гориво, които бяха почти празни, и едно хъмви. Батальонът щеше да се отправи на юг в две групи: малък разузнавателен отряд на коне, воден от Алиша, а останалите да ги следват с камионите и пеш. Сега Алиша беше офицер. С толкова много загубени мъже, бяха останали само двама взводни командири, редиците бяха оредели, а Гриър я беше произвел в чин на бойното поле. Сега беше лейтенант Донадио.

Гриър отмени заповедта Сара и Ейми да се държат настрана. Тялото си е тяло, каза той, няма защо да се делим. По време на нападението много от войниците бяха ранени. Повечето наранявания бяха дреболии, прорезни рани, драскотини, навяхвания, но един от войниците имаше счупена ключица, а двама, Санчо и Уидърс, бяха лошо обгорели при детонацията. Двамата медици на батальона бяха убити, затова сега Ейми помагаше на Сара да се грижи за ранените и полагаше усилия да ги подготви добре за пътуването на юг. Питър и Холис бяха зачислени към екипите за приготвяне на батальона за път. Задълженията им бяха да се справят със съдържанието на две огромни палатки с продоволствия, да отделят онова, което щяха да вземат за из път, и онова, което да оставят в складове, в поредица от подземни скривалища, пръснати из лагера. Майкъл беше почти изчезнал сред моторизираната част. Спеше в бараките, хранеше се рамо до рамо с останалите механици. Дори името му вече го нямаше, заменено от Скоба.

Въпросът за евакуацията надвисна като меч. На Питър му предстоеше да даде отговора си на Гриър, но истината беше, че не знаеше какъв да е той. Останалите — Сара, Холис, Майкъл и Ейми, по нейния тих и вглъбен начин — всички чакаха, даваха му възможност да вземе решение. Мълчанието им правеше този факт още по-отчетлив. А може би просто го избягваха. И в двата случая да напуснат сигурността на гарнизона изглеждаше по-опасно от всякога. Гриър го предупреди, че след взривяването на шахтата горите ще гъмжат от вирали. Може би, предложи той, най-добре щеше да е да се върнат следващото лято. Щял да говори с Дивизията, да ги убеди да изпратят истинска експедиция. Каквото и да имало горе в планината, каза Гриър, то чака там от дълго време. Със сигурност ще изчака още една година.

Вечерта на втория ден след завръщането на Алиша Питър влезе в палатката си и завари Холис сам, седнал на леглото си. На раменете му беше наметнато зимно яке. Държеше в скута си китара.

— Къде я намери?

Холис бавно изсвирваше по някоя нота, лицето му беше съсредоточено. Вдигна поглед и се усмихна през гъстата си брада, която вече се беше изкачила на половината на лицето му.

— На една от механиците била. Приятел на Майкъл. — Духна на ръцете си и изсвири още няколко ноти, въртеше се около мелодия, която Питър не различаваше ясно. — Толкова време измина. Мислех, че съм забравил как се свири.

— Не знаех, че можеш.

— Всъщност не мога много. Арло умееше да свири.

Питър седна на леглото срещу него.

— Хайде. Изсвири нещо.

— Не помня много. Само една-две песни.

— Ами изсвири ги. Изсвири нещо.

Холис сви рамене, но Питър разбра, че молбата му го е направила щастлив.

— Не казвай, че не съм те предупредил.

Холис направи нещо със струните, пристегна ги, изпробва ги и започна. Измина миг, преди Питър да осъзнае какво слуша: една от съчинените от Арло забавни песни, от онези, които свиреше на Малките в Убежището, но и някак по-различна. Същата и все пак различна. Изпод пръстите на Холис тя беше по-дълбока, по-богата, пълна с тлееща тъга. Питър легна на леглото си и остави музиката да премине през него. Дори когато песента свърши, той все още я чуваше да звучи в себе си, като ехо от копнеж в гърдите си.

— Добре — каза той. Пое дълбоко въздух, вперил поглед в провисналия покрив на палатката. — Двамата със Сара трябва да тръгнете с конвоя. Също и Майкъл. Съмнявам се, че тя ще тръгне без него. — Когато Холис не отвърна, Питър се привдигна на лакти и погледна към приятеля си. — Всичко е наред, Холис. Сериозно говоря. Това искам да направите.

— Думите на Ворхис бяха истина. Онези, с които ни посрещна. За мъжете и тяхната клетва. Прав беше. Вече не ме бива за това, ако изобщо ме е бивало. Наистина я обичам, Питър.

— Не е необходимо да го обясняваш. Щастлив съм и за двама ви. Щастлив съм, че имате този късмет.

— Ти накъде ще поемеш? — попита Холис.

Отговорът беше очевиден. Но трябваше да го изрече.

— Натам, накъдето тръгнахме.

Странно беше. Питър усети тъга, но и друго. Чувстваше у себе си мир. Вече беше взел решението, свободен беше. Чудеше се дали и баща му се е чувствал така вечерта преди последния си поход. Докато наблюдаваше тавана на палатката да се огъва под зимния вятър, Питър си припомни думите на Тео от онази вечер в електростанцията, всички седяха около масата в контролната стая и пиеха шайн. Баща ни не е излязъл да се самоубие. Който мисли така, не разбира най-важното у него. Излезе, защото не можеше да живее, без да разбере отговора, дори и минута от живота си. Душевният покой на истината обзе Питър и той му се наслади с цялото си същество.

Зад стените на палатката чуваше бумтенето на генераторите, виковете на хората на Гриър по стълбовете, които стояха на пост. Само още една нощ и щеше да настъпи тишина.

— Няма начин да те придумам, нали? — попита Холис.

Питър поклати глава.

— Направи ми една услуга само.

— Каквото кажеш.

— Не тръгвай след мен.

Завари майора в палатката, която преди принадлежеше на Ворхис. Питър и Гриър почти не бяха говорили след завръщането на Алиша: сякаш на майора се беше паднал тежък товар след неуспешното нападение, а Питър се държеше настрана. Не беше само тежестта на командването, което го измъчваше, знаеше Питър. В дългите часове, които беше прекарал с двамата мъже, Питър беше усетил дълбочината на връзката им. Гриър тъгуваше за изгубения си приятел.

В палатката светеше лампа.

— Майор Гриър?

— Влезте.

Питър влезе в палатката. Помещението беше топло от печката с дърва, майорът носеше камуфлажни панталони и убитозелена тениска. Седеше на бюрото на Ворхис, работеше над документите на светлината на фенера. Отворена каса, наполовина пълна с различни принадлежности, стоеше на пода в краката му.

— Джаксън. Чудех се, кога ще чуя известия от вас. — Гриър се облегна на стола и изморено потри очи. — Елате и вижте това.

Пред него лежеше купчина несъбрани документи. Най-отгоре имаше лист с три фигури, жена и две млади момичета. Образът беше толкова точно предаден, че отначало Питър го взе за снимка, нещо от Времето Преди. Но после осъзна, че гледа рисунка, направена с въглен. Портрет, направен от кръста нагоре. Долната част сякаш беше изчезнала в нищото. Жената държеше по-малкото момиченце на не повече от три години, с нежно, по бебешки розовобузо лице в скута си. Другото, само с две години по-голямо от сестра си, стоеше зад тях двете, над рамото на жената. Гриър измъкна още листове от купчината: същите три образа, в същата поза.

— Ворхис ли ги е направил?

Гриър кимна.

— Кърт не беше осъден доживот като повечето от нас. Имал истински живот преди Експедиционния, съпруга и две дъщери. Земеделец бил, ако можеш да го повярваш.

— Какво е станало с тях?

Гриър сви рамене в отговор.

— Каквото винаги се случва, когато се случи.

Питър се приведе отново, за да разгледа рисунките. Почувства изпълненото с болка старание на създаването им, силата на концентрацията, която се криеше зад всеки детайл. Свенливата усмивка на жената, очите на малкото момиченце, широки и подобни на тези на майката, разветите коси на по-голямото от внезапен повей на вятъра. По повърхността на хартията все още имаше сив прах, като пепел, навята от този вятър на спомена.

— Предполагам, че ги е рисувал, за да не ги забрави — каза Гриър.

Питър изведнъж се почувства неловко — каквото и да бяха означавали рисунките за генерала, Питър знаеше, че те бяха лични.

— Ако мога да попитам, майоре, защо ми ги показвате?

Гриър старателно ги събра в картонена папка и ги постави в кутията пред себе си.

— Веднъж някой ми каза, че част от живота на човек продължава, докато има кой да си спомня за него. Сега и вие ще си ги спомняте — заключи касата с ключ, който носеше на врата си и отново се облегна на стола си. — Но вие не сте дошли да ме видите заради това, нали? Взели сте решение.

— Да, сър. Утре сутрин тръгвам.

— Добре — кимна замислено, сякаш го е очаквал. — Петимата или само вие?

— Холис и Сара ще заминат с Евакуацията. Майкъл също, въпреки че все още може да не знае.

— Това означава вие двамата, тогава. Вие и тайнственото момиче.

— Ейми.

Гриър отново кимна.

— Ейми. — Питър очакваше Гриър да го разубеждава, но вместо това той каза: — Вземете коня ми. Добър кон е, няма да ви изостави. Ще дам нареждане на вратата да ви пуснат. Трябва ли ви оръжие?

— Каквото можете да ни дадете.

— Тогава и такова ще оставя.

— Оценявам го, сър. Благодаря ви за всичко.

— Най-малкото, което мога да направя. — Гриър гледаше свитите в скута си ръце. — Знаете, че вероятно тръгвате на самоубийство, нали? Да поемете нагоре към планината така. Трябва да ви предупредя.

— Може и така да е. Но по-добро хрумване нямам.

Измина миг на споделена благодарност. Питър си помисли, че Гриър ще му липсва, неговото спокойно и стабилно присъствие.

— Тогава да се сбогуваме — Гриър стана и протегна ръка да се ръкуват. — Потърсете ме, ако някога стигнете до Кървил. Искам да знам как е приключил.

— Кой как е приключил?

Майорът се усмихна, огромната му ръка все още обгръщаше ръката на Питър.

— Сънят, Питър.

В бараките светеше, Питър чуваше приглушен говор иззад платнените стени. Истинска врата нямаше, затова не можеше да почука. Но когато приближи, изпод закриващата отвора тъкан излезе войник и пристегна якето си. Казваше се Уилко, един от механиците.

— Джаксън — изгледа го учудено. — Ако търсиш Скобата, той е с някои от останалите, преместват последните количества гориво от цистерната. Тъкмо натам отивах.

— Търся Лиш — когато Уилко отговори с пуст поглед на молбата му, Питър поясни: — Лейтенант Донадио…

— Не знам дали…

— Кажи ѝ, че съм тук, и толкова.

Уилко сви рамене и се шмугна обратно. Питър наостри слух да чуе какво ще каже, ако изобщо вътре някой щеше да казва нещо. Изведнъж всички гласове стихнаха. Чака толкова дълго, че започна да се чуди дали пък Алиша няма да се покаже. После завесата се отметна и тя излезе.

Нямаше да е истина, помисли си Питър, ако се каже, че изглежда променена. Тя просто беше променена. Застаналата пред него жена едновременно беше Алиша, която открай време познаваше, и напълно нов човек. Стоеше със скръстени ръце на гърдите, носеше само тениска, въпреки студа. През изминалите дни косата ѝ отново беше започнала да расте, призрачна завеса, която покриваше скалпа ѝ като блестящо кепе под прожекторите. Но не това правеше момента странен. Странен го правеше начинът, по който стоеше и се държеше на разстояние от него.

— Чух за повишението — каза той. — Поздравления.

Алиша не отвърна.

— Лиш…

— Не трябва да си тук, Питър. Не бива да говоря с теб.

— Дойдох да ти кажа, че разбирам. Не разбирах дълго. Но сега вече не е така.

— Добре — тя замълча, обгърна се, за да се защити от студа. — Кое промени мнението ти?

Не знаеше точно как да отговори. Всичко, което искаше да ѝ каже, изведнъж беше излетяло от ума му. Смъртта на Мънси беше свързана с това, както и баща му и Ейми. Но не беше в състояние да изрази истинската причина с думи.

Каза единственото, за което се сети.

— Всъщност китарата на Холис.

Алиша го погледна с недоумение.

— Холис китара ли има?

— Един от войниците му я дал. — Питър замълча. Нямаше как да го обясни.

— Съжалявам. Говоря безсмислици.

В гърдите на Питър зееше отворена яма, за която знаеше, че е болката от липсата на някого, който все още не си е тръгнал.

— Благодаря, че ми каза. Но наистина трябва да се прибирам.

— Лиш, почакай.

Тя отново се обърна към него, вдигнала вежди.

— Защо не ми каза? За Полковника.

— Ти затова ли дойде? Да ме питаш за Полковника? — въздъхна и извърна поглед, нямаше против да поговорят на тази тема. — Защото той искаше да остане в тайна. Да не се разбира кой е.

— Но защо не е искал?

— Какво му е оставало да каже, Питър? Бил е сам. Загубил всичките си хора. Да зависеше от него, той е щял да загине с хората си — спря и пое дъх.

— Колкото до останалото, мисля, че ме е отгледал по единствения начин, който му е бил известен. Дълго време ми се струваше забавно, ако трябва да съм искрена. Истории за смели мъже, които прекосяват Земите на мрака, за да се борят и да умрат. Полагат клетва, куп дъра-бъра, от която нищо не схващах. Само думи. Освен това му бях ядосана. Питър, бях на осем. Осемгодишна, той ме заведе извън стените под резервоар и ме остави там. Тази история не си я чувал.

— Рояци, Лиш. Какво стана?

— Нищо. Ако беше се случило, да съм мъртва. Стоях под някакво дърво и цяла нощ ревах. До ден-днешен не знам дали е изпитвал куража ми, или късмета ми.

Част от историята липсваше.

— Сигурно е бил там с теб. Наблюдавал те е.

— Може — вдигна глава към зимното небе. — Понякога си мисля, че е бил, понякога — че не е. Не го познаваше като мен. След това дълго време го мразех. Искрено и истински го мразех. Но дълго не можеш да мразиш никого — отново пое дъх, дълбоко, примирено. — Надявам се и с теб да е така, Питър. Един ден да откриеш в сърцето си, че си ми простил — подсмръкна и избърса очи. — Това е всичко. Много се разприказвах. Радвам се, че беше до мен, колкото беше възможно.

Погледна я, видя покрусеното ѝ лице и разбра.

Истинската тайна не беше Полковникът. Той беше. Той беше тайната, която е пазела. Която двамата са пазели един от друг, дори от самите себе си.

Протегна ръка към него.

— Алиша, чуй ме…

— Спри. Недей — но не се отдръпна.

— В онези три дни, когато си мислех, че умираш, а аз не съм до теб — в гърлото му имаше буца с размери на юмрук. — Винаги съм мислел, че ще съм наблизо.

— По дяволите, Питър — тя трепереше. Усети с каква сила се бори. — Не го прави сега. Твърде късно е, Питър. Твърде късно.

— Знам.

— Не говори така. Моля те. Каза, че разбираш.

Така беше, разбираше. Всичко, което бяха един за друг, се криеше в този прост факт. Не чувстваше нито изненада, нито съжаление, а по-скоро дълбока, изненадваща благодарност и едновременно с това отчетлива яснота, която го изпълваше като вдишания зимен въздух. Чудеше се какво е това чувство и тогава разбра. Той я оставяше.

Позволи му да я прегърне, да я придърпа в отвореното си яке. Прегърна я и тя го прегърна, както преди дни в палатката на Ворхис. Сега беше същото сбогуване, но обратно. Той усети как се стяга и после се отпуска до него, стопява се в прегръдката му.

— Тръгваш — каза тя.

— Искам да ми обещаеш нещо. Пази останалите. Заведи ги в Розуел.

Слабо, но доловимо кимване до гърдите му.

— Ами ти?

Как само я беше обичал! Въпреки че никога нямаше да го изрече с думи. Както я прегръщаше, затвори очи и се опита да запази завинаги в паметта си усещането да я прегръща, за да го отнесе със себе си.

— Мисля, че прекалено дълго си се грижила за мен, нали? — отдръпна се, за да види лицето ѝ. — Това е — каза той, — исках да ти благодаря.

А после се обърна и си тръгна, остави я сама на ледения вятър, пред смълчаните бараки.

Постара се да заспи, въртя се цяла нощ неспокойно и накрая, час преди разсъмване, когато вече не можеше да чака, стана и бързо опакова мунициите си. Мислеше за студа, дали ще се нуждаят от одеяла, допълнителни чорапи, нещо, с което да се топлят и сушат. Спални чували, наметала, брезент и добро, здраво въже. Предишната нощ, на връщане от бараките, той влезе в продоволствената палатка и открадна инструмент за копаене, секира и две дебели якета. Холис тихо похъркваше на леглото си, заровил брадатото си лице в одеялата, потънал в забрава. Когато се събудеше, Питър вече щеше да е заминал.

Преметна раницата през рамо и излезе навън, изненада се колко свиреп е студът, дъхът му секна. Гарнизонът беше тих, само неколцина мъже се движеха, миришеше на пушек от горящи дърва, на топла храна от столовата и стомахът му се присви. Но нямаше време за такива неща. В женската палатка завари Ейми да седи на леглото си, в скута ѝ лежеше малката ѝ раница. Нищо не ѝ беше казвал. Сама беше, Сара продължаваше да се грижи за Санчо и останалите в лечебницата.

— Време ли е? — попита го тя. Очите ѝ бяха ясни.

— Време е.

Прекосиха заграденото място. Конят на Гриър, огромен черен кон, със сгъстила се за зимата козина, пасеше с останалите, извили муцуни към вятъра. Питър измъкни юздата от заслона и го поведе към оградата. Искаше му се да ползва седло, но нямаше как да го яздят двамата. Събра раниците им, провеси ги през холката на животното. Пръстите му вече бяха сковани от студа. Вдигна Ейми, после се качи и той. Тръгнаха към края на заграденото място към сенките под стълбовете, към вратата. Точно се зазоряваше, сивотата се топеше, сякаш мракът не се вдигаше, а се разтваряше. Заваля блед, почти невидим сняг, снежинките се материализираха във въздуха пред лицата им.

На врата ги посрещна сам часови: Юстас, лейтенантът, който първи предупреди Питър, че взводът се връща.

— Майорът каза да ви пусна. Помоли ме да ви дам и това — Юстас измъкна влакнеста торба от колибата на часовия и я постави на земята пред коня. — Каза да си вземете, каквото ви трябва.

Питър слезе и коленичи, за да я отвори. Пушки, муниции, два пистолета и колан с гранати. Прегледа ги, мислеше какво да вземе.

— Благодаря — отвърна той и се изправи. Измъкна ножа от колана си и го подаде на Юстас. — Ето. Подарък за майора.

Юстас се намръщи.

— Не разбирам. Искаш да ми дадеш ножа си, така ли?

Питър тръгна към него.

— Вземи — каза той.

Юстас прие ножа неохотно. За миг го погледа, като някакво странно произведение, открито в гората.

— Предай го на майор Гриър — каза Питър. — Мисля, че ще разбере. Обърна се към Ейми, която седеше високо над него, издала брадичка към падащия сняг.

— Готова ли си?

Момичето кимна. По лицето ѝ проблесна слаба усмивка. По миглите ѝ имаше снежинки, в косата ѝ също, като прах от скъпоценни камъни. Юстас повдигна Питър, който се метна на гърба на коня и пое юздите. Вратата се отвори пред тях. Позволи си да погледне отново към бараките, но всичко беше съвсем тихо, непроменено. После пришпори коня и поеха напред в разпукващия се ден.