Проходът

Четирийсет и две

Слязоха в подножието на планината преди пладне. Зигзаговидният релсов път, който се виеше надолу по източния склон на планината, беше прекалено стръмен за коне. На места изобщо не приличаше на такъв. На сто метра над станцията като че част от планината беше издълбана, отдолу лежеше купчина баластра. Намираха се над тесен затворен каньон, станцията тъмнееше на север до стена от скали. Духаше горещ, сух вятър. Отново се заизкачваха, за да минат от другаде, а минутите летяха. Най-после откриха път, по който да слязат, изоставиха пътеката и заслизаха пълзешком.

Стигнаха до задната част на станцията. Не забелязаха никакво движение зад огражденията.

— Чуваш ли? — попита Алиша.

Питър спря, за да чуе по-добре.

— Нищо не чувам.

— Защото токът по оградата е изключен.

Вратата зееше. Под навеса на конюшнята видяха тъмна купчина на земята, която се разлагаше под кръжащ отгоре облак.

Муле. Роякът мухи се разлетя, щом наближиха. По земята около животното имаше тъмни петна кръв.

Сара коленичи до трупа. Мулето лежеше на една страна, с изпъкнал подут от разложението корем. Дълъг разрез, пълен с гърчещи се лаври, се виеше около врата му.

— Мъртво е от два дни, според мен. — Сара сбърчи лице от миризмата. Долната ѝ устна беше разцепена, по зъбите се виждаше засъхнала кръв. Огромен морав отток обкръжаваше лявото ѝ око. — Прилича на разрез от нож.

Питър се обърна към Кейлъб. Очите му бяха широко отворени и приковани във врата на животното. Прикри долната част на лицето си с пуловера, като с маска, за да се предпази от вонята.

— Като мулето на Зандър? Онова в равнината?

Кейлъб кимна.

— Питър — Алиша сочеше към огражденията. На земята лежеше още една тъмна фигура.

— Друго муле?

— Едва ли.

Рей Рамирез. От него бяха останали само кости и овъглена плът, която продължаваше да мирише на изпържено месо. Опрян на оградата, на колене и със сгърчени, промушени в отворите на мрежата пръсти. Оголените кости на лицето му придаваха засмян вид.

— Ето защо по оградата няма ток — каза след миг Майкъл. Изглежда му прилошаваше. — Трябва да е предизвикал късо съединение, когато се е уловил за нея.

Капакът и той стоеше отворен. Слязоха в станцията, придържаха се към потъналите в мрак места, напредваха помещение по помещение. Всичко изглеждаше наред. Пултът се захранваше с ток и светеше, течеше ток и за планината. Фин не се виждаше никакъв. Алиша ги поведе към задната част, рафтовете, които прикриваха капака към изхода, си стояха на мястото. Едва когато тя отвори вратата и Питър видя, че пушките си стоят в сандъците, осъзна как се е страхувал, че вече ги няма. Алиша издърпа един от сандъците и го отвори.

Майкъл подсвирна с възхищение.

— Хич не се шегувате. Направо са като нови-новенички.

— Там, откъдето са дошли, има още — Алиша погледна към Питър. — Дали ще можеш да намериш бункера на картите?

Прекъснаха ги шумните стъпки на човек, който слиза: Кейлъб.

— Идват.

— Колко са?

— Май само един.

Алиша бързо раздаде оръжия, качиха се към двора. Питър видя самотен ездач в далечината, зад него се носеха облаци от прах. Кейлъб подаде бинокъла на Алиша.

— Проклета да съм — каза тя.

Няколко мига по-късно през вратата влезе Холис Уилсън и слезе от коня. Лицето и ръцете му бяха покрити с прах.

— Най-добре да побързаме.

Спря, за да отпие голяма глътка от манерката си.

— Следва ме отряд поне от шестима. Да потегляме, ако искаме да стигнем до бункера преди залез.

— Как разбра накъде сме тръгнали? — попита Питър.

Холис избърса уста с опакото на ръката си.

— Забравяш, че яздех на походите с баща ти, Питър.

Групата се събра в контролната стая. Взимаха колкото могат и възможно най-бързо муниции. Храна, вода, оръжия. Питър разгърна картите на масата в средата, за да ги огледа Холис, и той откри онази, която търсеше: Район на Лос Анджелис и Южна Калифорния.

— Според Тео бункерът бил на два дни път с езда — каза Питър.

Холис се намръщи, изви вежди, докато изучаваше картите. Питър забеляза, че е оставил брадата си да расте. За секунда му се стори, че пред него стои Арло.

— По моите спомени са по-скоро три, но пък бяхме с каруци. Пеша ще успеем да стигнем за два дни. — Приведе се над картата и посочи: — Намираме се тук, при прохода Сан Джорджонио. По времето, когато яздех с баща ти, вървяхме по този път 62, на север от Източния, 10-а междущатска 10. На места е разрушен, но щом сме пеша, няма да е проблем. Нощувахме тук — отново посочи, — в град Джошуа Вели. На около двайсет километра, но мен ако питат, са към двайсет и пет. Демо укрепи стара сграда на пожарна, остави и провизии. Сигурно е, помпата работи, така че можем да вземем вода, колкото ни е необходимо. От Джошуа на още трийсет километра източно по магистрала Туентинайн палмс, още десет на север през откритата равнина до бункера. Голямо ходене ще падне, но можем да се справим за два дни.

— Ако бункерът е подземен, как ще го открием?

— Аз мога да го намеря. И вярвайте ми, струва си да видите мястото. Твоят старец му викаше бойния склад. Има коли и гориво. Така и не успяхме да подкараме някоя, но може пък Кейлъб или Веригата да успеят.

— Ами пушеците?

— Не сме виждали изобщо такива по онези места. Което не означава, че няма. Но е насред пустинята, а те не я харесват. Твърде горещо е, няма достатъчно прикритие, не сме виждали и никакъв дивеч. Демо я наричаше златната зона.

— А по-нататък на изток?

Холис сви рамене.

— И ти знаеш, колкото и аз. Стигал съм най-далече до бункера. Ако сериозно възнамерявате да стигнете до Колорадо, струва ми се най-разумно да се отклоним от 40-а междущатска и да се отправим на север по 15-а. В Келсо има втори таен склад, старо железничарско депо. Теренът е тежък, но знам, че баща ти е стигал дотам.

Алиша щеше да язди начело, а останалите да я следват пеша. Кейлъб продължаваше да сигнализира, че всичко е чисто, от покрива на станцията, докато товареха мунициите в сянката на конюшнята. Мулето го нямаше. Холис и Майкъл го бяха завлекли до оградата.

— Вече трябва да се виждат — каза Холис. — Според мен имах преднина от няколко километра.

Питър погледна към Алиша. Да идат ли да огледат? Но тя поклати глава.

— Няма значение — каза с решителен вид. — Сега вече сами ще се оправят. Както и ние.

Кейлъб слезе по стълбите в задната част на станцията и дойде при тях в сянката. Вече бяха осмина. Питър изведнъж осъзна колко изтощени са всички. Ейми стоеше близо до Сара и като останалите носеше раница. Примижаваше с ожесточена смелост на слънчевата светлина под стара шапка с козирка, която някой беше открил в помещението за провизии. Каквато и да беше истината за нея, на светлина не беше привикнала. Но в това отношение той беше безпомощен.

Питър се отдръпна от навеса. Пресметна времето. Седем часа до мръкване. Седем часа, за да изминат двайсет и пет километра пеша през откритата равнина. Тръгнеха ли, връщане нямаше да има. Преметнала пушка през рамо, Алиша се метна на коня на Холис, едра кобила със светла козина, грамадна като къща. Кейлъб ѝ подаде бинокъла.

— Готови ли сте?

— Знаеш ли — каза Майкъл, — технически все още не е твърде късно да се откажем. — Стоеше до сестра си, непривично преметнал през гърдите си пушка. Огледа мълчаливите им лица. — Ей, майтапех се.

— Мен ако питате, Веригата има право — заяви Алиша от гърба на коня. — Няма да е срамно, ако някой се откаже. Всеки, който иска да остане, да го каже сега.

Всички мълчаха.

— Добре — каза Алиша. — Всички нащрек.

Не беше роден за такива неща, реши Гълън. Не беше, и толкова. От самото начало всичко беше грешка.

Жегата направо го убиваше, слънцето експлодираше в очите му. Задникът така го болеше от ездата, че цяла седмица нямаше да може да ходи. Имаше и страховито главоболие от удара на Алиша с арбалета. А и никой в отряда на го слушаше. Никой не обръщаше и капка внимание на думите му. Ей, момчета, ами да поспрем. Да позабавим темпото. Защо е това препускане, да му се не види!

— Убий ги — беше казала Глория Патал. Тази жена беше с ръст на мишчица, стряскаше се и от собствената си сянка, поне на Гълън така му изглеждаше, а ето че се разкриваше част от природата ѝ, която не беше виждал. Застанала на портата, жената направо кипеше от бяс.

— Върни тук дъщеря ми, а останалите избий. Искам ги мъртви.

Момичето беше виновно, така разправяха всички, момичето, Алиша, Кейлъб, Питър, Майкъл и… Джейкъб Къртис. Джейкъб Къртис! Откъде накъде малоумният Джейкъб Къртис ще е отговорен за нещо си? Гълън не виждаше смисъла, но в положението нямаше нищо смислено. Разумът изобщо никаква роля не играеше, доколкото виждаше той. Не и при портата, където се бяха събрали всички, крещяха и размахваха ръце. В онази сутрин май половината Колония имаше желание да убие някого, който и да е. Ако Санжай беше там, може би щеше да успее да ги вразуми, да накара хората да се успокоят и поразмислят. Но не беше. Лежеше в Лечебницата, ломотел и циврел като бебе, по думите на Йън.

Тогава тълпата отиде и хвана Мар Къртис. Завлече я при портата. Не беше точно човекът, когото търсеха, но нищо не можеше да се направи. Тълпата беше подивяла. Жалка гледка. Горката жена, без никакъв късмет в живота и без грам сила да се защитава, сто ръце я принудиха да се качи по стълбата и я хвърлиха от Стената, докато всички тържествуваха. С това можеше и да се приключи, но тълпата тъкмо загряваше. Гълън го усещаше. Първият им отвори апетита за още, Ход Грийнбърг крещеше, „Елтън! Елтън беше с тях във Фара!“ И преди Гълън или който и да било друг да разбере какво става, тълпата вече бързаше към Фара, после под буря от ръкопляскания завлякоха слепия старец при Стената. Хвърлиха и него.

Гълън от своя страна си държеше устата затворена. Колко оставаше някой да каже: Ей, Гълън, жена ти къде е? За Маусами ще кажеш ли нещо? И тя ли участваше в тая работа? Хайде да хвърлим и Гълън!

Най-накрая Йън въведе ред. Гълън не виждаше смисъл да ги преследват, но вече беше единственият Втори капитан, понеже всички други Втори капитани бяха мъртви, и разбираше, че Йън иска поне да поддържа илюзията, че Стражата продължава да контролира положението. Трябваше да се стори нещо, иначе тълпата щеше да хвърли всички от Стената. Йън го дръпна встрани и му каза за оръжията. Мен лично Бродницата изобщо не ме интересува, каза Йън. Ти отговаряш за жена си. Само ми донеси проклетите пушки.

Отрядът се състоеше от петима: Гълън командир, Емили Даръл, Дейл Ливайн на втора позиция, а отзад Ход Грийнбърг и Корт Рамирез. Първата му задача като командир извън Стената и с какво разполагаше? С идиота Дейл, шестнайсетгодишна вестителка и двама мъже, които дори не бяха от Стражата.

Безсмислена задача, такава им беше мисията. Въздъхна тежко, достатъчно високо, за да може вестителката Емили Даръл, която яздеше до него, да го попита какво има. Тя беше първата доброволка за пътуването, единствена от Стражата, освен Дейл. Момиче, което щеше да се доказва. Нищо, отвърна ѝ и не продължи разговора.

Наближаваха Банинг. Радваше се, че не вижда ясно, но онова, което виждаше, докато яздеха през града, човек не можеше да не го види, го смразяваше до мозъка на костите. Разрушени сгради и съсухрени скелети, които се сушаха в колите си като късове овнешко, без да се броят пушеците, които вероятно се спотайваха наоколо. Един изстрел. Връхлитат ви отгоре. Стражата набиваше думите в главата на човек от осемгодишната му възраст и всячески пречеше да се разкрие голямата тайна как всичко е една пълна безсмислица. Ако пушек връхлетеше Гълън Строс, той изобщо нямаше да има никакви шансове. Чудеше се колко ли ще боли. Сигурно много.

Истината беше, че както изглеждаше, историята с Маусами май приключи. Чудно му беше защо по-рано не го предугади. Вероятно беше видял някакви издайнически следи, но просто не е могъл да ги приеме. Дори не беше ядосан. Обичаше я, разбира се. Вероятно продължаваше да я обича. В ума му винаги щеше да има място, запазено за Маусами, а и за бебето. Бебето, което не беше негово, но все още му се щеше да е било негово. Едно дете можеше да накара човек да се почувства по-добре без никаква причина, дори когато човек ослепява. Чудеше се дали Маус и бебето са добре. Надяваше се, че ако ги намери, ще се окаже достатъчно човечен, за да го каже, Надявам се, че си добре.

Стигнаха до спускането към Източния път, яздеха в две редици. Как само пулсираше проклетата му глава. Може би заради удара, който му нанесе Алиша, но не вярваше. Изглежда, зрението му просто се предаваше. Пред очите му започнаха да се въртят странни звезди. Леко му се гадеше.

Толкова беше потънал в мислите си, че не си даваше сметка къде е, че е изкачил склона. Спря, за да пие вода. Турбините бяха там някъде, въртяха се на вятъра, който брулеше лицето му. Искаше само да стигне до станцията, да легне на тъмно и да затвори очи. Танцуващите искри сега бяха по-лоши, падаха през стесненото му зрително поле като блестящ сняг. Имаше нещо нередно. Не знаеше как ще успее да продължи. Някой друг трябваше да застане начело. Обърна се към Дейл, който се беше приближил и му казваше:

— Слушай, не мислиш ли…

Пространството зад него беше празно. Зад него нямаше никого. Нито един ездач. Сякаш гигантска ръка ги беше грабнала заедно с конете и заличила от лицето на земята.

В гърлото му се надигна жлъчен сок.

— Хора?

Тогава чу звука, който идваше от надлеза. Тихо, влажно разкъсване, като листове от мокра хартия, разкъсана наполовина, или разкъсване на кора на сочен портокал.

Четирийсет и три

Стигнаха Джошуа Вели минути преди да мръкне. Когато влязоха в пожарната, навън беше съвсем притъмняло. Пожарната се намираше в западния край на града — ниска, квадратна сграда с бетонен покрив и с две арковидни врати към улицата, блокирани с циментови блокове. Холис ги поведе към задната част, където имаше цистерна за вода сред гъсталак от бурени. С помпата извадиха топла вода с привкус на ръжда и пръст. Пиха жадно и щедро я плискаха над главите си. Питър си помисли, че за пръв път така му се услажда вода.

Събраха се в сянката на сградата, докато Холис и Кейлъб разковаваха дъските, прикриващи задния вход към пожарната. Един удар и вратата се отвори на ръждясалите си панти. Отвътре лъхна спарен въздух, тежък и горещ като човешки дъх. Холис отново взе пушката си.

— Чакайте тук.

Питър слушаше как стъпките на Холис отекват в тъмното пространство на сградата. Изпитваше странно безгрижие. Толкова път бяха изминали, че изглеждаше невъзможно пожарната да не им осигури подслон за пренощуване. Холис се върна.

— Чисто е — каза. — Горещо е, но това се решава.

Последваха го в широка стая с висок таван. Прозорците бяха зазидани с бетонни блокове, с тесни процепи на върха за вентилация, през които се процеждаше жълтеникавата дневна светлина. Въздухът миришеше на прах и животни. На пода бяха струпани най-различни инструменти и строителни материали, прибрани до стените: торби цимент, пластмасови корита и лопати с втвърден по тях цимент, ръчна количка, намотани въжета и верига. Отделенията, в които някога се бяха помещавали машините, пустееха. Пригодени бяха за конюшня, с половин дузина клетки и провесени на дъските хамути. По протежение на другата стена имаше стълба, което водеше нагоре към нищото, вторият етаж беше разрушен.

— Леглата са отзад — обясни Холис. Приклекна, за да запали фенер от пластмасов съд. Питър видя златистия цвят на течността и разпозна миризмата. Не беше алкохол, а нефт.

— Всички домашни удобства. Има кухня, а и баня. Но няма течаща вода, а коминът е зазидан.

Алиша въведе коня.

— А тази врата каква е? — попита тя.

Холис запали фенера с кибрит, спря, за да нагласи фитила и го подаде на Маусами, която стоеше до него.

— Маратонка, подай си ръката.

Холис измъкна чифт гаечни ключове и подаде единия на Кейлъб. Провесени на напречните греди над предния вход, на чифт закрепени вериги, имаше преграда от дебели метални плоскости, в рамки от дебело дърво. Двамата ги свалиха долу и ги нагласиха в сглобките на касите и така се затвориха вътре.

— И сега? — попита Питър.

Едрият мъж сви рамене.

— Сега ще чакаме да съмне. Аз взимам първия пост. Ти и другите ще спите.

В задната стая бяха леглата, за които каза Холис, дузина матраци с хлътнали пружини. Втора врата водеше към кухнята и банята с напукано огледало над редица умивалници, по които имаше петна от ръжда, и четири тоалетни. Всички прозорци бяха зазидани. Една от тоалетните чинии беше измъкната и сега стоеше в другия край, килната напред като глава на пияница. На нейно място стоеше пластмасова кофа, а на пода до нея купчина стари списания. Питър взе най-горното: Нюзуик. На корицата се виждаше размазана снимка на вирал. Снимката изглеждаше странна и неясна, сякаш направена от голямо разстояние и едновременно от много близо. Създанието стоеше в някакъв алков, пред устройство, на което се четяха буквите АТМ, изписани отгоре му. Питър не знаеше какво е, но беше виждал подобно в търговския център. На земята до вирала лежеше самотна обувка. Заглавието гласеше: ПОВЯРВАЙТЕ.

Върна се с Алиша при гаража.

— Къде е останалата част от провизиите? — попита той Холис.

Холис му показа къде дъските на пода се повдигат и под тях се открива дълбок около метър трап. Съдържанието му лежеше покрито под тежък насмолен брезент. Питър се спусна в него и махна брезента. Показаха се още съдове с гориво, вода и плътно подредени един до друг сандъци като онези, които бяха намерили в електростанцията.

— Тези десет тук съдържат повече пушки — посочи Холис. — Пистолетите са там. Взели сме само по-малките оръжия и никакви експлозиви. Демо не знаеше дали няма да се взривят сами и да разрушат мястото, затова ги оставихме в бункера.

Алиша беше отворила един от сандъците и извадила черен пистолет. Дръпна затвора, освободи цевта и натисна спусъка. Чуха отчетливото щракане на чукчето, което удари по празния магазин.

— Какви бяха експлозивите?

— Повечето гранати. — Холис почука по един от сандъците с тока на ботуша си. — Ето тук е истинската изненада. Дайте ми ръка.

Другите стояха скупчени около трапа. Холис и Алиша застанаха от двете страни на сандъка и го поставиха на пода на гаража. Холис се приведе и го отвори. Питър очакваше да види още оръжия, затова се изненада при гледката на куп сиви торбички. Холис му подаде една. Тежеше едва килограм, от едната ѝ страна имаше бял етикет, а върху него черен надпис. Най-отгоре стояха буквите ХГК.

— Означава Храна, готова за консумация — обясни Холис. — Храна за армията. В бункера ги има с хиляди. Трябва да… да видим — взе торбичката от Питър и присви очи към ситния надпис. — Соево месо със сос. Такава не съм опитвал.

Алиша държеше една от торбичките и ги гледаше недоверчиво намръщена.

— Холис, че тези работи са „готови“ вече около деветдесет години. Едва ли стават за ядене.

Едрият мъж сви рамене и започна да раздава на всеки.

— Някои не стават. Но ако до тях не е имало достъп на въздух, може да ги ядете. Ще разберете, когато дръпнете халката отгоре. Повечето си ги бива, но потърсете Бьоф Строганоф. Демо го наричаше Храна, готова за кътане.

Нямаха им много доверие, но бяха гладни и не можеха да откажат. Питър взе две: соево месо и сладникав лепкав пудинг, наречен Мангов пудинг с глазура. Ейми седна на ръба на едно от леглата и започна подозрително да отхапва жълтеникави бисквити и къс от нещо, което приличаше на сирене. От време на време вдигаше предпазливо очи, а после отново започваше да се храни плахо. Плодовият сладкиш с манго беше толкова сладък, че Питър се замая, но когато легна, почувства как умората отпуска хватката около гърдите му и разбра, че скоро ще заспи. Последната му мисъл беше за Ейми, която гризеше бисквитите, а очите ѝ се стрелкаха из стаята, сякаш очаква да се случи нещо. Но тази мисъл беше като въже в ръцете му, което не можа да удържи и скоро те останаха празни. Мисълта изчезна.

Изведнъж Холис се заоглежда в мрака. Примигна, за да прогони объркването. Стаята беше задушна, ризата и косата му бяха мокри от пот. Преди Питър да каже и дума, с пръст на устните си Холис му даде знак да мълчи.

— Вземи пушката си и ела.

Холис понесе фенера и го поведе към гаража. Сара седеше, опряна на стена от каменни блокове, там, където някога са били вратите на отделенията. В една от вратите имаше малко прозорче за наблюдение — метална пластина, която се плъзгаше в улей, занитен в бетона.

Сара се отдръпна.

— Погледнете — прошепна.

Питър доближи око до отвора. Усети вятъра с ноздрите си, хладината на пустинната нощ. Прозорецът гледаше към главната улица на града, път 62. Срещу пожарната се издигаше квартал от сгради, разрушени грамади. Зад тях се виждаше начупената линия на хоризонта по хълмовете, всичките облени в синкава лунна светлина.

На пътя седеше приклекнал самотен вирал.

Питър за пръв път виждаше толкова застинал екземпляр, поне нощем. Създанието стоеше с лице към сградата, седнало на ясно очертаните си бедра, вперило поглед в сградата. Докато Питър наблюдаваше, от мрака се появиха още два, вървяха по улицата, спряха и заеха същата напрегната стойка, с лице към пожарната. Ято от трима вирали.

— Какво правят? — прошепна Питър.

— Седят си — каза Холис. — Навъртат се насам, но никога не се доближават.

Питър отдръпна лицето си от прозореца.

— Как мислиш, знаят ли, че сме тук?

— Затворено е, но не чак толкова. Със сигурност долавят миризмата на коня.

— Сара, иди да събудиш Алиша — каза Питър. — Не вдигай шум, нека останалите спят.

Питър отново се обърна към прозореца. След миг попита:

— Колко каза, че са?

— Трима — отвърна Холис.

— Е, сега вече са шестима.

Питър застана до Холис, за да погледне.

— Работата е… лоша — каза Холис.

— Къде са слабите места? — Алиша вече стоеше до тях. Махна предпазителя на пушката си и като се стараеше да бъде тиха, дръпна затвора. После чуха глух удар отгоре.

— На покрива са.

От задната стая тромаво се показа Майкъл. Огледа ги намръщен, със сънлив поглед.

— Какво правите? — каза той прекалено високо.

Алиша допря пръст до устните си, после енергично посочи към покрива.

Над главите им се чуха още шумове от приземяване. В себе си Питър вече го беше разбрал, тих бомбен взрив. Виралите търсеха начин да се вмъкнат.

По вратата се дращеше.

Удар на плът по метал, кост по метал. Сякаш виралите я пробваха, помисли си Питър. Изпробваха силата си преди последния напън. Нагласи приклада към рамото си, готов за стрелба, точно когато Ейми влезе в полезрението му. По-късно се чудеше дали не е била през цялото време в стаята, скрита в ъгъла, наблюдавала безмълвно. Приближи се към барикадата.

— Ейми, дръпни се…

Тя коленичи пред вратата, постави ръцете си на нея. Приведе глава, опря чело на метала. От другата страна се чу нов удар, но този път по-слаб, пробваше. Раменете на Ейми трепереха.

— Какво прави?

Отговорът дойде от Сара.

— Мисля, че… плаче.

Всичко стояха застинали. От другата страна не се чуха повече шумове. Най-после Ейми се раздвижи и изправи, обърна се към тях. Погледът ѝ беше отчужден, замъглен. Изглежда не ги виждаше.

Питър вдигна ръка. Не я будете.

Докато гледаха, без да проговарят, Ейми се обърна и тръгна със същия отсъстващ вид към вратата на спалнята, точно когато Маусами, последната, която спеше, се появи. Ейми я подмина като да не я забеляза. Следващото, което чуха, беше проскърцването на пружините, когато се ляга на леглото.

— Какво става? — попита Маусами. — Защо ме гледате така?

Питър отиде да погледне през прозореца. Притисна лице към процепа. Видя, каквото и очакваше. Отвън нямаше нищо. Огряното от луната място беше пусто.

— Мисля, че са си отишли.

Алиша се намръщи.

— И защо ще си тръгват ей така?

Обзело го беше странно спокойствие, опасността, знаеше си той, беше преминала.

— Виж сама.

Алиша преметна пушката си и притисна око към прозореца, изви се, за да огледа по-добре мястото отпред, в обсега на прозореца.

— Прав е — заяви тя. — Отвън няма нищо.

Отдръпна лице и се обърна към Питър, присвила очи.

— Като… домашни любимци, а?

Той поклати глава, търсеше правилната дума.

— Като приятели, според мен.

— Някой ще ми обясни ли какво става, моля? — каза Маусами.

— Де да знаех — отвърна Питър.

Махнаха преградите чак след зазоряване. Около скривалището си видяха следите на създанията в прахта. Всички бяха спали малко, но все пак Питър усещаше прилив на нови сили. Чудеше се какво ли означава това, а после разбра. Преживели бяха първата си нощ навън в Земите на мрака.

Разгърнал картата над объл камък, Холис оглеждаше маршрута им.

— След Туентинайн палмс тръгваме през пустинята, тук пътища няма.

Бункерът щели да намерят по верига от планини на изток. В южния им край се издигали два върха, а зад тях трети. Когато третият заставал точно между първите два, трябвало да поемат на изток, това бил верният път.

— Ами ако не успеем до мръкване? — попита той.

— Можем да се окопаем в Туентинайн, ако се наложи. Все още са останали няколко сгради. Но доколкото си спомням, бяха в руини, далече от състоянието на пожарната.

Питър погледна към Ейми, която стоеше до другите. Шапката с козирката от помещението за продоволствия беше на главата ѝ. Сара ѝ беше дала да облече мъжка риза с дълги ръкави, разръфана на ръкавите и яката, и очила за пустинята, които бяха открили в пожарната. Черната ѝ коса беше прибрана, ореол от тъмни кичури се подаваше изпод кепето.

— Вярваш ли, че така е направила? — попита Холис. — Отпратила ги е.

Питър се обърна към приятеля си. Сети се за списанието в банята, непреклонната дума на корицата.

— Истината ли, Холис? Не знам.

— Ами да се надяваме, че ги е отпратила. След Келсо ни чака откритата пустиня, чак до границата с Невада. — Измъкна ножа си и го избърса в подгъва на пуловера си. — Когато отново проговори, гласът му беше тих и поверителен. — Преди да тръгна, знаеш сам, чух хората да говорят, приказваха за нея. Момичето от Никъде, последната от Бродниците. Хората казваха, че тя е знак.

— За какво?

Холис се намръщи.

— За края, Питър. Краят на Колонията, краят на войната. Човешката раса или останките от нея. Не казвам, че са били прави. Вероятно по-голямата част от тези приказки са глупостите на Сам и Майло.

Сара се приближи към тях. Оттокът на лицето ѝ беше спаднал. Синината беше избледняла до зеленикаво и мораво.

— Нека Маус да язди — помоли тя.

— Тя добре ли е? — попита Питър.

— Леко обезводнена. В нейното състояние трябва да пие повече течности. Според мен не бива да върви в жегата. Притеснявам се и за Ейми.

— На нея какво ѝ е?

Тя сви рамене.

— Слънцето. Мисля, че не е привикнала с него. Вече има лошо изгаряне. Очилата и ризата ще свършат работа, но колко може да издържи толкова омотана в тоя пек — наклони глава и погледна към Холис. — И така какви ми ги разправяше Майкъл за някакво превозно средство?

Вървяха.

Планините останаха далеч зад тях. По пладне навлязоха дълбоко в пустинята. От пътя бяха останали само бегли следи, но успяваха да го следват. Вървяха по издатината, която представляваше земята, прекосяваха местности с обли камъни и странни хилави дървета под изпепеляващото слънце и безкрайното нажеженото небе. Не се чувстваше никакъв повей на вятър. Въздухът беше толкова неподвижен, че сякаш жегата жужеше и трепереше около тях като криле на насекомо. Всичко в околностите изглеждаше едновременно близко и далечно, чувството за перспектива беше изкривено от неизмеримия хоризонт. Изобщо нямаше да е трудно, помисли си Питър, на подобно място да се въртят в кръг, да се мотаят без посока, докато не мръкне. Подминаха град Мохаве Джанкшън, който не беше никакъв град, а шепа постройки и име на картата. Прехвърлиха малко възвишение и се озоваха пред дълга върволица от изоставени коли, в две редици, обърнати в посоката, от която идваха. Повечето бяха частни коли, но имаше и няколко камиона, а ръждясалите им шасита бяха затънали в пясъците. Все едно се бяха натъкнали на отворена гробница, гробница за машини. Много от покривите бяха изтръгнати, вратите измъкнати. Отвътре купетата изглеждаха стопени, дори и да е имало някога трупове в тях, отдавна ги нямаше, разпилени от пустинните ветрове. Тук-там в неразличимите останки Питър забелязваше следи от хора: очила, отворен куфар, детска кукла. Вървяха мълчаливо и дори не смееха да проговорят. Питър преброи над хиляда коли, преди да стигнат до края на руините, които пустинята поглъщаше.

В средата на следобеда Холис заяви, че е време да изоставят пътя и да тръгнат на север. Питър вече се съмняваше, че изобщо някога ще стигнат до бункера. Жегата беше непоносима. От изток духаше изгарящ вятър, пълнеше устата и очите им с пясък. След редицата коли никой нищо не беше казал. Майкъл изглеждаше най-зле, започна видимо да куца. Когато Питър го попита какво има, Майкъл свали мълчаливо ботуша си и му показа огромен, пълен с кръв мазол на петата си.

Спряха за почивка сред рехавата сянка на юка.

— Още колко остава? — попита Майкъл. Свалил беше ботуша, за да може Сара да се погрижи за мазола. Примигна, когато тя го прободе с малък скалпел от откритата в пожарната медицинска чанта. От резката потече капка кръв.

— Още петнайсет километра от тук — каза Холис. Стоеше настрани от тях в края на сянката. — Виждате ли онези планини? Там отиваме.

Кейлъб и Маусами бяха заспали, подпрели глави на раниците си. Сара превърза крака на Майкъл. Той отново обу ботуша и лицето му се сгърчи от болка. Само Ейми изглеждаше по-зле заради облеклото. Седеше настрани от другите, присвила под себе си тънките си крака и предпазливо ги наблюдаваше през тъмните очила.

Питър се приближи до Холис.

— Ще успеем ли? — попита тихо.

— Съвсем близо ще сме.

— Да дадем на всички малко време.

— Наистина малко.

Водата в първата манерка на Питър свърши. Той реши да пие от втората и се зарече да запази останалата част в резерва. Полегна с другите под сянката. Стори му се, че едва е затворил очи, когато чу името си, отвори ги и видя Алиша да стои до него.

— Каза малко време.

Подпря се на лакът.

— Добре. Да тръгваме.

Слънцето се спусна с още педя над хоризонта, когато видяха табела, издигната сред маранята на жегата. Най-напред имаше ограждения от висока мрежа, а над нея бодлива тел, на сто метра по-навътре следваше отворена врата, после малката къща на охраната. Табелата стоеше до нея.

— Невзривени снаряди — Майкъл се мръщеше, невероятно уплашен. — Какво означава това?

— Означава да си отваряш очите къде стъпваш, Верига — Алиша се обърна към всички. — Може да са бомби или мини. Вървете един след друг и се старайте да стъпвате в следите от неговите стъпки.

— Какво е това? — Маусами сочеше с ръка, с другата засенчваше очите си. — Това сгради ли са?

Автобуси бяха: трийсет и два от тях се редяха, паркирани в две близки редици. Жълтият им цвят беше напълно заличен. Питър се приближи към най-близкия автобус в края на редицата. Вятърът беше стихнал, чуваше се само звукът от неговите стъпки по земята. Под прозорците, покрити с бодлива тел, се четяха думите ЦЕНТРАЛЕН ПУСТИНЕН РАЙОН ОБЕДИНЕНО УЧИЛИЩЕ. Изкачи се по дюната, която се издигаше срещу автобуса и надзърна вътре. Там също имаше навявания от пясък, който покриваше седалките на вълнообразни купчини. На покрива птици бяха свили гнезда, а изпражненията им изцапали стените.

— Я погледнете тук! — извика Кейлъб.

Тръгнаха по посока на гласа му. Малък самолет лежеше наклонен на една страна.

— Това е хеликоптер! — каза Майкъл.

Кейлъб стоеше на фюзелажа. Преди Питър да успее да каже и дума, Кейлъб отвори вратата като капак и се спусна вътре.

— Маратонка — извика Алиша, — внимавай!

— Няма страшно! Празен е! — чуха го да тършува, миг по-късно главата му щръкна над капака. — Тук няма нищо, само два скелета.

Измъкна се, плъзна се по фюзелажа и им показа находката си.

— Носеха ги.

Два избледнели медальона. Към всеки от тях имаше прикачен сребрист диск. Питър ги почисти с малко вода, за да се видят надписите.

— КМП САЩ, това означава Корпус на морската пехота — каза Холис. — Върни ги обратно, Кейлъб.

Кейлъб грабна медальоните от Питър и ги притисна отбранително към гърдите си.

— Как пък не. Ще си ги оставя. Намерих си ги честно и почтено.

— Маратонка, били са войници.

Гласът на Кейлъб изведнъж потрепери.

— И какво? Няма да се върнат, нали? Нали уж щели да се върнат за нас, а така и не са го направили.

Всички замълчаха.

— Това е едно от тези места, нали? — каза Сара. — Леля разказваше за едно от тях. Как Първите са дошли от градовете, а после се качили в планината с автобуси.

И Питър беше слушал тези истории. Винаги му се струваха приказки. Но Сара имаше право, това беше едно от тези места. Не само падналият хеликоптер и автобусите, но и застиналото място му го беше подсказало. Тук не просто липсваха шумове, такава тишина настъпваше, когато нещо секва.

Изведнъж го разтърси натрапчива тревога. Нещо не беше наред.

— Къде е Ейми?

Разпръснаха се през редиците от автобуси и викаха името ѝ. Питър вече беше съвсем откачил, когато Майкъл я откри. И през ум не му беше минавало, че може така да се залута нанякъде.

Майкъл стоеше до един от заритите в пясък автобуси и се взираше през отворен прозорец.

— Какво прави? — попита Сара.

— Изглежда седи вътре — отвърна Майкъл.

Питър се изкатери и се вмъкна вътре. Вятърът беше навял пясък в задната част на автомобила; първите няколко седалки се виждаха. Ейми седеше на мястото точно зад шофьора и държеше раницата в скута си. Махнала беше очилата и шапката.

— Ейми, скоро ще се стъмни. Трябва да вървим.

Момичето обаче не помръдна. Изглеждаше сякаш чака нещо. Огледа се присвила очи, като чак сега да забеляза, че автобусът е празен и е истинска руина. После се изправи, преметна раницата си през раменете и скочи през прозореца.

Бункерът беше точно там, където каза Холис.

Заведе ги към място, при което третата планина заставаше между другите две, и отново поеха на изток. След половин километър спря.

— Тук е — обяви той.

Стояха пред скала. Зад тях залязващото слънце изпращаше последни сребристи лъчи над хоризонта.

— Нищо не виждам — каза Алиша.

— И така трябва.

Холис свали пушката си и се закатери по скалата. Питър го наблюдаваше, засенил с ръка очите си, за да се защити от отразения блясък. На десет метра от земята Холис изчезна.

— Къде отиде? — попита Майкъл.

Предната част на планината се раздвижи. Двете крила на вратата, осъзна Питър, бяха така маскирани, че да се сливат с повърхността. Крилата се плъзнаха във вътрешността на хълма, разкриха тъмна пещера и Холис, който стоеше пред тях.

На Питър му отне известно време, докато възприеме мащаба на онова, което виждаше: обширен свод, издълбан в самата планина. Дълги рафтове, които се простираха в дълбоки ниши, натъпкани с издигащи се над главите им палета сандъци. До входа, където Холис беше отворил металния панел в стената, имаше паркиран високоповдигач. Влязоха, той натисна един бутон и помещението се обля в светлина, която идваше от мрежа светещи кабели по стените и тавана. Питър чу шум от включилата се механична вентилация.

— Холис, това са оптични кабели — удиви се Майкъл. — Какво е електрическото захранване?

Холис натисна втори бутон. Жълта сигнална светлина засия и се завъртя с луда тревога над вратите. С тракане на механизма, който ги задвижваше, вратите започнаха да се плъзгат обратно към местата си, като пресякоха тъмните сенки по пода.

— Не може да ги видите оттам, откъдето дойдохме — Холис извиси гласа си над шумотевицата, — но по южния склон на планината има соларни батерии. Демо откри мястото по тях.

Вратите се затвориха със силно дрънчене, ехото отекна дълбоко в помещението. След като вратите се затвориха, вече бяха в безопасност.

— В акумулаторите вече няма заряд, но соларните издържат по няколко часа. Има и няколко преносими генератора. Има склад за гориво тук наблизо, в северна посока. Газ, дизел, керосин. Ако го източвате правилно, може да се използва. Има повече, отколкото изобщо можем да изгорим.

Питър навлезе в помещението. Построилите мястото, помисли си, бяха предвидили всяка подробност. Помещението му напомняше библиотека, само дето вместо книги имаше сандъци, а сандъците не съдържаха думи, а оръжия. Отломки от последната изгубена война, подредени и съхранени за идващата.

Отиде до най-близкия рафт, където стояха Алиша и Ейми. След инцидента в автобусите момичето не се беше отдалечавало и на няколко метра. Придърпала единия си ръкав, Алиша избърса праха от един сандък.

— Какво означава РПГ8? — попита Питър.

— Представа си нямам — отвърна Алиша. Обърна се и му се усмихна. — Но искам да си имам едно.

Четирийсет и четири

Четирийсет и пет

Навлязоха в града от юг. Денят се стопяваше над гледка с извисяващи се развалини.

Питър беше на волана на първото хъмви, Алиша стоеше отгоре и оглеждаше терена с бинокъла. Кейлъб седеше до него с разтворена на колене карта. Магистралата почти не личеше, изчезнала под вълни напукана, светла земя.

— Къде, по дяволите, сме, Кейлъб?

Кейлъб започна да върти насам-натам картата. Обърна се и се провикна към Алиша:

— Виждаш ли табела с 215?

— Какво е 215?

— Друга магистрала, като тази! Трябва да я пресечем!

— Че аз дори не знаех, че сме на магистрала!

Питър спря колата и взе радиостанцията от пода.

— Сара, колко показва горивото?

Пращене, а после гласът на Сара:

— Четвърт резервоар. Може би малко повече.

— Дай ми Холис.

Наблюдаваше в огледалото за задно виждане как Холис, с превързана ранена ръка, слезе от мястото с оръжията и взе радиостанцията от Сара.

— Май сме изгубили пътя — каза Питър, — а и трябва да заредим.

— Има ли наблизо летище?

Питър взе картата от Кейлъб, за да я разгледа.

— Да. Ако все още сме на магистрала 15, има летище пред нас, източно е. Провикна се към Алиша:

— Да виждаш нещо като летище?

По радиостанцията Холис каза:

— Кажи ѝ да гледа за резервоари за гориво. Големи са.

— Лиш! Резервоари за гориво виждаш ли?

Алиша се спусна в купето. Лицето ѝ беше покрито с прах. Изплакна уста с вода от манерката и плю през прозореца.

— Трупове на около пет километра.

— Сигурна ли си?

Кимна.

— Пред нас има мост. Според мен това е надлезът на магистрала 215, ако не греша, тогава летището е от другата страна.

Питър отново взе радиостанцията.

— Лиш казва, че май я вижда. Продължаваме напред.

— Нащрек, братовчеде.

Питър включи на скорост и потегли. Намираха се в южните покрайнини на града в открита равнина, където на туфи растяха разни треви. На запад пурпурните планини се извисяваха към пустинното небе като гърбици на великански животни, надигащи се от земята. Питър оглеждаше скупчените сгради в сърцето на града, чийто силует започваше да се очертава през предното стъкло със своите вече открояващи се сгради, окъпани в златиста светлина. Невъзможно беше да се каже колко големи или колко отдалечени са. На задната седалка Ейми беше махнала очилата си и с притворени очи оглеждаше заобикалящите ги местности иззад прозореца си. Сара беше свършила прекрасна работа, като отряза сплъстените ѝ кичури. Направила ѝ беше прическа и разбърканото валмо се беше превърнало в спретната, тъмна прическа, която следваше овала на лицето ѝ.

Стигнаха до надлеза, мостът го нямаше, останали бяха разрушените му бетонни отломки. Коли и останки задръстваха магистралата и я правеха напълно непроходима. Налагаше се да заобиколят. Питър насочи хъмвито на изток, като следваше магистралата под тях. След няколко минути стигнаха до втори мост, който изглеждаше невредим. Рисковано беше, но времето им изтичаше.

Обади се по радиостанцията на Сара.

— Ще се опитам да мина по моста. Изчакайте, докато не премина.

Имаха късмет. Прекосиха моста без инциденти. От другата страна Питър изчака Сара и междувременно пак взе картата от Кейлъб. Ако не грешеше, намираха се на булевард Юг в Лас Вегас, а летището с резервоарите с гориво трябваше да е на изток.

Ускориха. Околностите започнаха да се променят, все по-често се срещаха сгради и изоставени автомобили. Повечето сочеха на юг, навън от града.

— Това са военни камиони — каза Кейлъб.

Минута по-късно видяха първия танк. Стоеше преобърнат в средата на улицата, като обърната по гръб огромна костенурка. И двете му вериги бяха откачени от колелата.

Алиша се приведе и надзърна в кабината.

— Карай напред — каза тя, — бавно.

Извъртя кормилото, за да заобиколи преобърнатия танк. Вече беше ясно какво трябваше да прекосяват: отбранителната линия на града. Движеха се през обширно поле с останки от танкове и други превозни средства. Зад тях Питър видя редица от торби с пясък, наредени до бетонна бариера, над които имаше заграждения от бодлива тел.

— Сега какво да правим? — попита Сара по радиостанцията.

— Трябва някак да заобиколим — пусна бутона за отговор и се провикна към Алиша, която оглеждаше с бинокъла: — Лиш! На изток или на запад?

Тя отново се показа.

— Запад. Май има пролука в стената.

Закъсняваха. Нападението от предишната нощ разтърси всички. Последните педи дневна светлина бяха като фуния, през която се спускаха към нощта. С всяка изминала минута решенията ставаха все по неотменими.

— Алиша казва на запад — предаде Питър по радиото.

— Но ще се отдалечим от летището.

— Знам. Дай ми отново Холис — изчака Холис да се обади и продължи: — Според мен трябва да използваме останалото гориво, за да намерим подслон за през нощта. С всички тези сгради пред нас все ще можем да открием някоя, която да става. Можем да се върнем към летището утре сутрин.

Гласът на Холис беше спокоен, но Питър долови нотката притеснение.

— Ти решаваш.

Погледна в огледалото и видя Алиша да кима.

— Заобикаляме.

Пролуката в отбранителната линия беше с широчина двайсетина метра. Останките от взривена цистерна лежаха полегнали близо до отвора. Вероятно, помисли Питър, шофьорът се е опитал да премине блокадата.

Продължиха. Пейзажът отново се промени, колкото по-навътре в града навлизаха, толкова по-нагъсто бяха сградите. Никой не говореше. Единствените шумове бяха от бръмченето на двигателя и дращенето на храстите по задната броня на хъмвито. Отново се бяха озовали на булевард „Лас Вегас“; скърцаща табела все още висеше над улицата и се люлееше на вятъра. Сградите бяха по-големи, по-величествени, огромните им разрушени фасади се издигаха покрай пътя. Някои бяха опожарени, празни клетки от стоманени греди, други полурухнали, със срутени фасади и открити като в пчелна пита клетки в тях, омотани от веещите се плетеници жици и кабели. Имаше и такива, които бяха обвити от разраснали се лози, други стояха оголени и пусти с оцелели табели, на които се четяха тайнствени имена: Манделей Бей, Луксор. Ню Йорк Ню Йорк. Всевъзможни отломки се трупаха между сградите и принуждаваха Питър да се движи едва ли не пълзешком. Отново се видяха хъмвита, танкове и барикади с торби пясък на мястото на състояло се сражение. На два пъти му се наложи да спира и да търси друг път, за да заобиколи препятствието.

— Няма откъде да се мине — най-накрая каза Питър. — Невъзможно е да минем. Кейлъб, намери ми изход.

Кейлъб го упъти на запад, към Тропикана. Но само след ето метра пътят изчезна, погълнат от руини. Питър обърна посоката, върна се на пресечката и отново се запъти на север. Този път ги спря нова отбранителна линия от бетонни барикади.

— Прилича на лабиринт.

Отново затърси път още по на изток, който също се оказа непроходим. Сенките се удължаваха. Оставаше им време, колкото слънцето да се спусне с половин педя до хоризонта. Разбра, че са допуснали грешка, като са тръгнали през центъра на града. Бяха в клопка.

Взе радиостанцията.

— Сара, предложения?

— Да се върнем по обратния път.

— Докато се измъкнем, ще се смрачи. Нощта не бива да ни заварва на открито, не и при всичките тези високи точки.

Алиша се спусна от покрива.

— Имаше една сграда, която изглеждаше плътно затворена — каза бързо. — Назад по пътя на около стотина метра. Минахме покрай нея.

Питър предаде информацията на второто хъмви.

— Нямаме много възможности.

Отговорът дойде от Холис.

— Хайде.

Обърнаха. Протегнал се, за да вижда над предното стъкло, Питър забеляза постройката, спомената от Алиша: тясна бяла кула, изумително висока, която се извисяваше от удължаващите се сенки към слънчевата светлина. Изглеждаше здрава, макар че не можеше да види другата страна, възможно беше задната част на сградата да е напълно разрушена. Самата сграда беше отделена от магистралата с висока иззидана стена и буйна растителност, която се оказа обвит от лози басейн. Разтревожи се дали ще успее да си проправи път, но стигна до пролука в храсталаците, точно когато Алиша извика към него.

— Завий тук.

Успя да стигне с хъмвито чак до основата на кулата и спря под нещо като портик, обрасъл с лози. Сара паркира зад него. Предната част на сградата беше окована в дъски, а входът — барикадиран с чували пясък. Питър излезе от колата и изведнъж потрепери, температурата падаше.

Алиша беше отворила багажника и пъргаво вадеше раници и пушки.

— Ще вземем само необходимото за през нощта — нареди тя. — Колкото можем да носим. Вземете вода, колкото можете.

— Ами хъмвитата? — попита Сара.

— Сами никъде няма да се дянат. — Алиша преметна колан с гранати и провери заредена ли е картечницата. — Маратонка, влизаме ли вече? Тук светлината е на привършване.

Кейлъб и Майкъл трескаво се опитваха да отворят единия от прозорците. Чу се трошене на шперплатова плоскост, която провисна от рамката и откри стъкло, покрито с мръсотия. С един удар на лоста Кейлъб разби стъклото.

— Рояци — възкликна той и сбърчи нос. — Каква е тая смрад?

— Ще разберем — каза Алиша — Хайде всички, движение.

Най-напред през прозореца влязоха Питър и Алиша. Холис вървеше отзад с Ейми, в средата бяха другите. Питър се спусна вътре и се оказа в тъмен коридор, който вървеше успоредно на предната част на сградата. От дясната му страна имаше две метални врати, затворени с вериги през дръжките. Върна се към отворения прозорец.

— Кейлъб, подай ми чука. И лоста.

С острия край на лоста строши веригата. Вратата се отвори и откри широко празно пространство, приличащо повече на зала, отколкото на стая и удивително съхранена. Ако не се броеше миризмата — остър мирис на химикали, смътно биологична — и дебелия слой прах, който покриваше всичко. Създаваше впечатление не толкова на разрушение, колкото на запустение, сякаш жителите бяха напуснали преди дни, а не преди десетилетия. В центъра имаше огромна каменна фигура, като фонтан, и на повдигната платформа в ъгъла пиано, покрито с паяжини. Вляво стоеше дълъг плот, зад него се издигаше редица от високи прозорци, които гледаха към двор, подробностите му се губеха под килим от буйна растителност, от която светлината в стаята придобиваше отчетлив зеленикав оттенък. Питър погледна към тавана, разделен на две от сложно издълбана отливка в отделни изпъкнали панели. Всеки панел беше богато украсен с рисунки: крилати фигури с тъжни, влажни очи на бузести лица, а зад тях небе с кълбовидни облаци.

Кейлъб прошепна:

— Това… нещо като църква ли е?

Питър не отговори. Не знаеше. Имаше нещо тревожно и леко злокобно във фигурите с крила. Обърна се към Ейми, която стоеше до обвитото с паяжини пиано и гледаше към тавана, както и всички останали.

После до него застана Холис.

— Най-добре да се качим на по-висок етаж. — Питър усещаше, че и той е доловил призрачното присъствие, реещо се над тях. — Да намерим стълбите.

Тръгнаха към вътрешността на сградата по втори, по-широк коридор, обграден от магазини: Прада, Тутто, Ла Скарпа, Тезорини. Имената не им говореха нищо, но пък бяха мелодични. Тук пораженията бяха повече, прозорците бяха разбити, блестящи късчета стъкло, които се трошаха под подметките им и осейваха каменния под. Много от магазините изглеждаха разграбени, с разбити плотове и разхвърляни предмети, а други им се сториха недокоснати, с малки, безполезни стоки. На витрините им стояха обувки, с които никой не можеше да ходи, и чанти, които бяха твърде малки, за да поберат каквото и да било. Вървяха покрай надписи, които гласяха СПА НИВО и РАЗХОДКА В ЕЗЕРОТО, със стрелки, които сочеха към други прилепени коридори и асансьори със заключени блестящи врати, но никъде не пишеше СТЪЛБИЩЕ.

Коридорът свършваше във второ открито пространство, обширно колкото и първото, вече потъващо в тъмнина. Приличаше на подземие, все едно от входа са се спуснали в огромна пещера. Тук миризмата беше по-силна. Запалиха светещите пръчки и продължиха, като оглеждаха зоната с пушки. Помещението явно беше пълно с дълги редици машини, каквито Питър виждаше за първи път, с екрани, различни бутони и лостове. Пред всяка имаше стол, където се предполагаше, че са седели хората, работели на машините и изпълнявали неизвестна за тях работа.

Видяха скелетите.

Първо един, после втори и още, и още, със замръзнали силуети, които изплуваха от мрака. Повечето седяха на редици от високи маси в зловещо комични пози, едва ли не уловени в средата на някакво отчаяно, лично действие.

— Що за място е това, за бога?

Питър се доближи до най-близката маса. Заемаха я три седнали фигури, четвърта лежеше на пода до претърколен стол. Питър вдигна светещата пръчка и се приведе над най-близкия труп, жена. Паднала по лице, с извърната встрани глава, която лежеше на една страна на масата. Косата ѝ, загубила цвят, стоеше омотана на валмо от прокъсани косми около издатината на черепа ѝ. На мястото на зъбите имаше протези, чийто синтетични венци не бяха изгубили неестествено ярката си розовина. Въжета от златист метал обвиваха врата ѝ, костите на пръстите ѝ лежаха отгоре на масата — вероятно беше протегнала ръка, за да спре падането — и бяха окичени с пръстени, едри блестящи камъни във всевъзможни цветове. На масата пред нея имаше обърнати две карти за игра. Шестица и вале. В същото положение бяха и останалите: всеки играч имаше две обърнати по лице карти. Още карти лежаха пръснати по масата. Някаква игра, като техните. В средата лежеше огромна купчина от още бижута, пръстени, часовници и гривни, както и пистолет и шепа патрони.

— Най-добре да продължаваме — приближи се Алиша.

Тук има нещо, помисли си той, загадка, която да разреши.

— Скоро ще се стъмни, Питър. Трябва да открием стълбището.

Извърна поглед, кимна.

Излязоха в атриум със стъклен свод. Небето над него притъмняваше, идваше нощта. Ескалаторите водеха надолу към друга тъмна ниша. Вдясно видяха редица асансьори и отново коридор, и още магазини.

— В кръг ли се въртим? — обади се Майкъл. — Кълна се, че сме били тук.

Лицето на Алиша беше помръкнало.

— Питър…

— Знам, знам — трябваше да вземат решение: да продължат да търсят стълби или подслон на приземния етаж. Обърна се към групата, която изведнъж му се стори прекалено малобройна.

— Проклятие, не сега.

Маусами сочеше към витрините на най-близкия магазин.

— Там е.

Надписът гласеше: МОЛ ДАР ОТ ПУСТИНЯТА. Питър отвори вратата и влезе. Ейми стоеше с лице към стена от рафтове до плота, в която имаше поставка със сферични стъклени предмети. Държеше един в ръката си. Разтърси го и във вътрешността му се понесе истинска вихрушка.

— Ейми, какво е това?

Момичето се извърна с грейнало лице — Открих нещо, все едно говореха очите ѝ, нещо прекрасно — и му го подаде. В ръката му предметът се оказа неочаквано тежък: сферата беше пълна с течност. В течността падаха частици от блестяща бяла материя, като снежинки, които се утаяваха над пейзаж от малки сгради. В средата на този миниатюрен град имаше бяла кула, същата кула, осъзна Питър, в която се намираха сега.

Останалите се бяха насъбрали около тях.

— Какво е? — попита Майкъл.

Питър го подаде на Сара, която го показа на останалите.

— Някакъв макет, според мен. — Лицето на Ейми продължаваше да сияе от щастие. — Защо искаше да ни го покажеш?

На въпроса обаче отговори Алиша.

— Питър — каза, — не е зле да погледнеш това.

Тя обърна сферата надолу и показ написаните на дъното думи.

Вонята нямала нищо общо със скелетите, обясни Майкъл. Било газ от канализацията. Най-вече метан, което обяснявало защо мястото мирише като нужник. Някъде под хотела имало цяло море от стогодишни изтекли и насъбрали се в басейн отходни води на целия град, като събрани в огромен ферментиращ резервоар.

— Да не сме тук, когато тръгне да излиза — предупреди той. — Ще се разнесе най-звучната пръдня в историята. Мястото ще пламне като факла.

Намираха се на петнайсетия етаж на хотела и наблюдаваха как нощта пада. За няколко изпълнени с паника минути им се стори, че може би трябва да се подслонят в по-ниските нива на сградата. Единственото стълбище, което откриха от другата страна на казиното, беше задръстено със столове, маси, матраци, куфари, всичките изкривени и разбити, като нахвърляни от огромна височина. Холис предложи да отворят с лоста един от асансьорите. Ако кабелът е невредим, каза той, можели да се изкачат с два етажа, достатъчно, за да заобиколят барикадата и да тръгнат нагоре по стълбището.

Получи се. На шестнайсетия етаж се натъкнаха на втора барикада. Подът на стълбището беше осеян с гилзи от куршуми. Излязоха и се озоваха в притъмнял коридор. Алиша запали нова светеща пръчка. По дължината на целия коридор се редяха врати. ЛУКСОЗНИ АПАРТАМЕНТИ, пишеше на стената.

Питър посочи с пушката си към първата врата.

— Кейлъб, направи каквото трябва.

В стаята имаше два трупа, мъж и жена, легнали в леглото. И двамата бяха по пижами и с пантофи. На масичката до леглото стоеше отворена бутилка уиски, чието съдържание отдавна се бе изпарило до кафяво петно. Имаше пластмасова спринцовка. Кейлъб изрече на глас мислите на останалите. Каза, че няма да прекара нощта с два скелета, особено на хора, сами причинили смъртта си. Наложи им се да огледат пет стаи, преди да попаднат на такава, в която няма трупове. Три стаи, две от тях с по две легла, и трета, по-просторна и със стена от стъкло, която гледаше над целия град. Питър се приближи до прозореца. Искаше му се да са по-високо, дори на покрива, но това място ставаше.

— Какво е това там долу? — попита Маусами. Сочеше от другата страна на улицата, където между сградите се издигаше огромна фигура от стомана на четири стълба, с ромбовидни процепи, завършваща с остър връх.

— Мисля, че е Айфеловата кула — каза Кейлъб. — Видях я веднъж на снимка.

Маусами се намръщи.

— Тя не беше ли в Европа?

— В Париж — Майкъл стоеше на колене и вадеше мунициите им. — Париж, Франция.

— И тогава какво прави тук?

— Знам ли? — сви рамене Майкъл. — Може да са я преместили.

Наблюдаваха падането на нощта. Първо улицата, после сградите, накрая планините, мракът погълна всичко като изливаща се от тръба вода. Изгряха звезди. На никой не му беше до приказки. Несигурността в положението им беше очевидно. Седнала на дивана, Сара развързваше превръзката на ръката на Холис. Питър разбра, че се притеснява за него, не по нещо, което е казала, а по действията ѝ и начина, по който работеше с присвити здраво устни и експедитивност.

Разделиха си военни пакети с готова храна и легнаха да си починат. Алиша и Сара изявиха желание да поемат първия пост. Питър беше прекалено уморен, за да спори.

— Събудете ме, щом стане време — каза той. — Сигурно дори няма да спя.

Не спа. Легна на пода в спалнята, подпрял глава на раницата и вперил поглед в тавана. Милагро, мислеше си. Това беше Милагро. Ейми седеше в ъгъла, опряла гръб на стената, със стъклената сфера в ръце. През няколко минути я вдигаше от скута си и я разклащаше, държеше я близо до лицето си и наблюдаваше как вътрешността ѝ се успокоява. В такива моменти Питър се чудеше какво е за нея, какво са всички. Обяснил ѝ беше накъде са се запътили и по каква причина. Но дори и да знаеше какво има в Колорадо и кой е изпращал сигнала, не го показа с нищо.

Най-накрая престана да се мъчи да заспи и се върна в главната стая. Над сградите се издигаше сърпът на луната. Алиша стоеше до прозореца и оглеждаше улицата отдолу. Сара седеше до малка маса и играеше сама на карти, пушката ѝ стоеше в скута.

— Някаква следа там отвън?

Сара се навъси.

— Щях ли да си играя на карти?

Взе стол. Мълчаливо я наблюдаваше как играе.

— Откъде взе картите? — на гърбовете им беше името, Милагро.

— Лиш ги откри в едно чекмедже.

— Най-добре си почини, Сара — предложи Питър. — Аз ще застъпя.

— Добре съм — ново намръщване, събра картите на купчина и отново ги раздаде. — Върви да си легнеш.

Питър не каза нищо повече. Имаше усещането, че е направил грешка, но не знаеше каква.

Алиша се извърна от прозореца.

— Знаеш ли, ако нямаш нищо против, аз ще се възползвам от предложението ти. Ще полегна за няколко минути. Съгласна ли си, Сара?

Тя вдигна рамене.

— Полегни си спокойно.

Алиша ги остави насаме. Питър се изправи и приближи към прозореца и с мерника за нощно виждане огледа улицата: изоставени коли, купища отломки и боклуци, пусти сгради. Замръзнал във времето свят, уловен в изоставянето му в последните жестоки часове на Времето Преди.

— Не трябва да се преструваш, да знаеш.

Извърна се. Сара го наблюдаваше хладно, с окъпано в лунна светлина лице.

— За какво да се преструвам?

— Моля те, Питър. Не сега. — Питър долови решимостта ѝ, беше взела някакво решение. — Направи най-доброто. Знам го. — Засмя се тихо, извърнала поглед. — Щях да кажа, че съм ти благодарна, но ще прозвуча като идиот, затова няма. Ако трябва да умрем всички тук, само искам да ти кажа, че за мен няма проблем.

— Никой няма да умре — успя да каже.

— Хубаво. Дано е така — Сара замълча. — Пък и за онази нощ…

— Виж, съжалявам, Сара — пое дълбоко дъх. — Трябваше по-рано да ти кажа. Грешката беше моя.

— Не трябва да се извиняваш, Питър. Вече ти казах, уморен си. Пък и опитът ти беше добър. Но вие двамата сте създадени един за друг. Май винаги съм го знаела. Глупаво беше от моя страна да не го приемам.

Съвсем се обърка.

— За кого говориш, Сара?

Сара не отвърна. Изведнъж очите ѝ се разшириха. Погледът ѝ минаваше покрай него, насочен вън от прозореца.

Питър се извърна рязко. Сара се изправи и застана до него.

— Какво видя?

Сара посочи.

— От другата страна на улицата, на кулата горе.

Погледна през мерника за нощно виждане.

— Нищо не виждам.

— Там беше, сигурна съм.

В стаята влезе Ейми. Притискаше сферата към гърдите си. С другата си ръка сграбчи Питър за ръката и го задърпа далеч от прозореца.

— Какво има, Ейми?

Стъклото зад тях не се строши, то експлодира сред водопад от проблясващи късчета. Въздухът от тялото му излетя, когато прелетя през стаята. Чак по-късно Питър разбра, че виралът се е появил точно отгоре им. Чу писъците на Сара, не бяха думи, а ужасени крясъци. Удари се в пода, претърколи се, крайниците му бяха оплетени с тези на Ейми, видя как създанието изскача обратно през прозореца.

Сара я нямаше.

Алиша и Холис бяха вече в стаята, всички бяха там, Холис отмяташе ремъка на пушката си, втурнал се към прозореца. Прицели се надолу, обхождайки околността с цевта. Не стреля.

— Мамка му!

Алиша помогна на Питър да се изправи.

— Порязал ли си се? Одраска ли те?

Всичко в него продължаваше да се гърчи. Поклати глава отрицателно.

— Какво стана? — извика Майкъл. — Къде е сестра ми?

Питър успя да проговори:

— Взе я.

Майкъл сграбчи Ейми за ръцете. Тя продължаваше да стиска сферата, която по някакво чудо беше останала здрава.

— Къде е тя? Къде е?

— Престани, Майкъл! — изкрещя Питър. — Плашиш я!

Сферата падна на пода с трясък, докато Алиша дърпаше Майкъл, изблъскваше го към дивана. Ейми се заотдръпва назад с изпълнени със страх очи.

— Верига — говореше Алиша, — успокой се!

В очите му имаше гневни сълзи.

— Не ми разтягай тия!

Изведнъж се разнесе гръмовит глас:

— Всички да млъкват!

Обърнаха се към Холис, който стоеше до прозореца с опряна на хълбока пушка.

— Млъквайте. Веднага — изгледа ги. — Ще върна сестра ти, Майкъл.

Холис коленичи и започна да рови в раницата си за още пълнители с патрони, тъпчеше ги в джобовете на якето си.

— Видях накъде я отнесе. Трима са.

— Холис… — подхвана Питър.

— Не питам — посрещна той погледа на Питър. — Точно ти най-добре ще разбереш защо трябва да тръгвам.

Майкъл пристъпи към него.

— Идвам с теб.

— И аз идвам — каза Кейлъб. Вдигна поглед към групата с внезапно появила се несигурност. — Искам да кажа, че всички идваме. Нали?

Питър погледна към Ейми. Тя седеше на дивана с отбранително присвити към гърдите си колене. Поиска от Алиша пистолет.

— За какво?

— Ако ще излизаме, на Ейми ще ѝ трябва оръжие.

Измъкна го от колана си. Питър освободи пълнителя, за да провери дали е зареден, после го върна в дръжката и дръпна затвора, за да вкара патрон в цевта.

— Един изстрел — каза той. Посочи гръдната кост. — Това е единствената възможност. Ето тук. Знаеш ли как да стреляш?

Ейми вдигна очи от оръжието в ръката си и кимна.

Събираха мунициите си, когато Алиша дръпна Питър настрана.

— Не че възразявам — прошепна, — но може и да е клопка.

— Знам, че е клопка — Питър взе пушката и раницата си. — Мисля, че го разбрах още щом влязохме в това място. Всички тия блокирани улици, те ни доведоха направо тук. Но Холис има право. Не трябваше да изоставям Тео, няма да изоставя и Сара.

Запалиха светещите си пръчки и излязоха в коридора. На върха на стълбището Алиша се приближи към парапета и погледна надолу, обхождайки района с мерника на пушката си. Даде им знак, че е чисто, и им махна да вървят.

Така започнаха да слизат, от площадка на площадка, Алиша и Питър се редуваха отпред, Маусами и Холис пазеха отзад. Когато стигнаха до третия етаж, излязоха от стълбището и тръгнаха по коридора към асансьорите.

Средният асансьор стоеше отворен, както го бяха оставили. Надзърнаха през ръба и Питър видя кабината с отворен капак на покрива да стои долу. Залюля се на кабела на кабината, пушката беше на гърба му, и се хвърли към покрива ѝ, после скочи вътре. Асансьорът се отвори в друго лоби, високо колкото два етажа със стъклен покрив. Стената към отворената врата беше покрита с огледала, на които виждаше под ъгъл пространството отвън. Насочи пушката си навън, притаил дъх. Но окъпаното в лунна светлина място беше пусто.

Изсвири през капака към другите.

Останалите го последваха, пускаха оръжията си през капака и скачаха. Последна беше Маусами. Питър забеляза, че носи две раници и по един ремък на всяко рамо.

— И на Сара — обясни тя. — Помислих си, че би искала да ги вземем.

Казиното беше в тяхно ляво, в дясно беше тъмният коридор с празните магазини. Зад тях се намираше главният вход и хъмвитата. Холис беше видял ятото от трима, грабнало Сара, да пресичат улицата и да се отправят към кулата. Планът беше да стигнат до откритата част пред хотела, да използват колите, а с огнестрелните оръжия да се прикриват. След това — Питър не знаеше.

Стигнаха до лобито с онемялото пиано. Навсякъде беше тихо без никаква промяна. На светлината от пръчките нарисуваните фигури по тавана изглеждаха така сякаш се реят свободно над главите им, без да имат допир с някаква физическа равнина. Когато Питър ги видя за пръв път, те му се сториха застрашителни, сега чувството си беше отишло. Питър осъзна, че тези влажни очи и нежни, заоблени лица, са на Малки.

Стегнаха до входа и приклекнаха до отворения прозорец.

— Аз съм първа — каза Алиша. Отпи от манерката си. — Ако е чисто, влизаме и тръгваме. Не искам да се задържам при основата на сградата повече от две секунди. Майкъл, заеми мястото на Сара зад волана на второто хъмви. Искам ви отгоре на тези петдесетте. Кейлъб, тичаш с всички сили, влизаш вътре и не изпускаш Ейми. Аз ще ви прикривам, докато всички се качат на колите.

— Ами ти?

— Не се коси, няма да ви оставя да тръгнете без мен.

После се изправи и излезе през прозореца, хукна към най-близката кола. Питър припълзя да заеме позиция. Отвън беше абсолютен мрак, портикът спираше лунната светлина. Чуха тихо тупване, когато Алиша се прикри до едно от хъмвитата. Притисна приклада на оръжието си здраво към рамо, искаше му се Алиша да подсвирне, че всичко е чисто.

До него Холис прошепна:

— Защо се бави, по дяволите?

Толкова тъмно беше, че мракът сякаш оживя, не беше отсъствие, а пулсиращо около тях присъствие. По косата му заблестя пот от напрежение. Пое си дъх и притисна с пръст спусъка на пушката, готов за стрелба.

От мрака към тях се втурна фигура.

— Бягайте!

Алиша се вмъкна през прозореца с главата напред и Питър разбра какво вижда: движеща се маса от бледозелена светлина, като надигаща се вълна, насочена към сградата.

Вирали. Улицата беше пълна с вирали.

Холис започна да стреля. Питър опря оръжието си на рамото и стреля два пъти, преди Алиша да го сграбчи за ръкава и да го дръпне от прозореца.

— Твърде много са! Махай се оттук!

Едва бяха стигнали до средата на лобито, когато чуха трясък от трошене на дърво. Предната врата беше разбита. Всеки миг виралите щяха да нахлуят. Напред Кейлъб и Маусами спринтираха по коридора към казиното. Алиша стреляше зад тях в кратки откоси и прикриваше оттеглянето им, гилзите от изстреляните от нея патрони звъняха по покрития с плочи под. От проблясващата светлина на дулото ѝ Питър видя Ейми на четири крака до пианото опипом да търси нещо по земята. Оръжието ѝ. Нямаше смисъл да го търси. Сграбчи я за ръка и я затегли по коридора след останалите. Разумът му повтаряше: мъртви сме. Всички сме мъртви.

От вътрешността на сградата се чу нов трясък от потрошено стъкло. Обграждаха ги. Скоро щяха да са напълно обкръжени, изгубени в мрака. Като в търговския център, даже още по-лошо, защото не беше светло, за да бягат. Сега Холис беше зад тях. Пред себе си виждаше светлината на светеща пръчка и силуета на Майкъл, който се промъкваше през счупения прозорец на ресторанта. Когато стигна до него, видя вътре Кейлъб и Маусами. Викна към Алиша:

— Насам! Побързай!

Изблъска Ейми, видя как Майкъл изчезва в друга врата отзад.

— Върви след тях — извика. — Тръгвай!

Алиша беше до него, дърпаше го през прозореца. Спря за миг, измъкна нова светеща пръчка от торбата си и я удари в коляното. Втурнаха се през помещението към задната врата, която все още се люлееше след излизането на Майкъл.

Нов коридор, тесен и с нисък като в тунели таван. Питър видя Холис и другите пред себе си, помаха им, викаше имената им. Изведнъж мирисът на газовете от отходните води стана силно натрапчив, почти замайващ. Питър и Алиша се завъртяха, когато първият вирал се втурна през вратата зад тях. Коридорът се освети от изстрелите им. Питър стреляше на сляпо, целеше се във вратата. Първият падна, после още един и още един. Но те продължаваха да прииждат.

Осъзна, че натиска спусъка, но не стреля. Оръжието му беше празно. Изстрелял беше и последния си патрон. Алиша отново го затегли по коридора. Площадка със стъпала, които водеха към следващ коридор. Удари се в стената и за малко да падне, но продължи да тича.

Коридорът свърши пред двукрила врата, която се отваряше към кухня. Стълбите ги бяха отвели в подземните нива, в работните помещения на хотела. Редици от медни съдове висяха по тавана над широка стоманена маса, която блестеше с отразения блясък от светещата пръчка на Алиша. Едва дишаше, въздухът беше задушлив от дим. Хвърли празното си оръжие и грабна провесен от тавана съд. Грамаден и тежък меден тиган.

Нещо ги беше последвало през вратата.

Обърна се, размаха тигана и се изви назад върху печката — жест, който би изглеждал комичен, ако не го изпълваше такова отчаяние — прикри Алиша с тялото си, когато виралът скочи върху стоманената маса и приклекна. Женска: пръстите ѝ бяха покрити с пръстени, като онези, които бяха видели по скелетите на масата с картите. Стоеше с разперени ръце, пръстите ѝ се гърчеха, раменете ѝ се движеха вълнообразно от едната на другата страна.

— Вижда себе си! — каза Алиша.

Какво чакаше виралът? Защо не нападаше?

— Отражението ѝ! — просъска Алиша. — Вижда отражението си в тигана!

Питър дочу нов шум, който дойде от вирала, изпълнено със скръб носово стенание, като кучешки вой. Като че образът ѝ на дъното на тигана пораждаше у нея дълбоко и печално разпознаване. Питър предпазливо раздвижи напред-назад тигана, а погледът на виралът го следваше омаян. Колко време можеше да държи тигана така, преди други вирали да нахлуят през вратата? Ръцете му бяха потни, въздухът беше толкова наситен с изпарения, че едва дишаше.

Мястото ще пламне като факла.

— Лиш, виждаш ли изход оттук?

Алиша бързо изви глава.

— Врата в твое дясно, на около пет метра.

— Заключена ли е?

— Откъде да знам!

Говореше през зъби, като правеше всичко възможно да остане неподвижен, да държи очите на вирала приковани в тигана.

— Има ли ключалка, да го вземат мътните?

Създанието се слиса, мускулите ѝ се напрегнаха и тялото ѝ потръпна. Устата ѝ зяпна, устните се разтвориха и разкриха блестящи зъби. Спряла беше да стене, започна да издава прещракващ звук.

— Не, не виждам.

— Хвърли граната.

— Няма достатъчно място тук!

— Хвърли. Стаята е пълна с газ. Метни я под нея и бягай с всички сили към вратата.

Алиша вмъкна ръка измежду телата им и посегна към кръста си, извади граната. Чу как я отвори.

— Готово — каза тя.

Чиста дъга, нагоре и над главата на вирала. Стана както Питър се надяваше. Очите на вирала се откъснаха от тигана, изви глава да проследи параболата на граната, която профуча през помещението, издрънча на масата, а после се търколи по пода. Питър и Алиша се обърнаха и хукнаха към вратата. Алиша стигна първа, връхлетя върху металната дръжка. Свеж въздух и усещане за широта, намираха се в нещо като товарна платформа. Питър броеше на ум. Една секунда, две секунди, три секунди…

Чу първия сигнал, разтърсващата детонация на гранатата, после втори, по-силен тътен, когато газът в помещението се възпламени. Претърколиха се под ръба на платформата, когато първо над тях излетя вратата, после дойде ударната вълна и лумнаха пламъци. Питър усети как целият въздух от дробовете му излетя. Притисна лице към земята, прикрил глава с ръце. Нови експлозии се разнесоха, от взривяването на други помещения с газ, огънят лумна нагоре по сградата. Над тях започнаха да падат отломки, навсякъде хвърчеше стъкло, разбиваше се на настилката с взрив от блестящи парченца. Пое дъх, пълен с дим и прах.

— Да се махаме! — извика Алиша. — Цялата сграда сдава!

Ръцете и лицето му бяха влажни, кой ли знае от какво. Намираха се някъде в южната част на сградата. Тръгнаха през улицата на светлината на горящия хотел и се прикриха зад ръждясала преобърната кола.

Едва дишаха, кашляха от дима. Лицата им бяха покрити със сажди. Погледна към Лиш и видя дълго блестящо петно в горната част на бедрото ѝ, просмукало се в тъканта на панталоните ѝ.

— Кървиш.

Тя посочи главата му.

— И ти.

Във въздуха над тях отекна втора серия от експлозии. Огромна огнена топка се издигна нагоре през хотела и окъпа околността в ярка оранжева светлина, по улицата се посипаха обхванати от пламъци парчета.

— Според теб другите дали са се измъкнали? — попита той.

— Не знам — Алиша отново се закашля, после напълни устата си с вода от манерката и плю на земята. — Стой тук.

Позавъртя се около колата и се върна след минута.

— Преброих дванайсет пушека от тук. — Посочи неясно нагоре и надалеч. — Повечето са на кулата от другата страна на улицата. Пламъците са ги отблъснали, но няма да останат там дълго.

Такова беше положението. Навън в тъмното, с празни оръжия, хванати в капан от горяща сграда. И вирали. Седяха рамо до рамо, опрели гърбове на колата.

Алиша се извърна да го погледне.

— Добра идея беше. Да използваш тигана. Как разбра, че ще свърши работа?

— Не знаех.

Поклати глава.

— И все пак беше жесток номер — спря, по лицето ѝ премина болка. Затвори очи и пое дъх, а после каза: — Готов ли си?

— Хъмвитата?

— Май по-добра възможност нямаме. Дръж се близо до пламъците за прикритие.

С пламъци или не и десет метра нямаше да изминат, когато виралите ще ги забележат. А като погледна крака на Алиша, разбра, че тя изобщо няма да може да върви. Имаха само ножовете си и гранатите в колана на Алиша. Но Ейми и останалите сигурно все още бяха някъде тук. Поне трябваше да опитат.

Тя измъкна две гранати и ги постави в ръцете му.

— Не забравяй сделката ни — каза тя.

Говореше за обещанието му да я убие, ако се стигне до там. Отговорът дойде толкова лесно, че го изненада.

— И ти мен. Не искам да съм един от тях.

Алиша кимна. Издърпала запалката на извадената граната, готова да я метне.

— Искам да го кажа преди да се стигне до там, радвам се, че си ти.

— Аз също.

Избърса очи с ръката си.

— Мамка му, Питър, за втори път ме виждаш да рева. Не казвай на никого, на никого.

— Няма, обещавам.

Силен блясък изпълни очите му. За миг помисли, че по някаква причина се е взривила граната — ето, това беше смъртта: светлина и тишина. Тогава чу бучене на двигател и разбра, че светлината идва от кола, която се приближава към тях.

— Влизайте — избоботи глас. — Влизайте в камиона!

Замръзнаха.

Очите на Алиша се разшириха, в ръцете държеше граната с издърпана запалка.

— Рояци те завлекли, какво да правя с това?

— Хвърли я!

Метна я над колата. Питър я дръпна към земята, когато граната избухна. Светлините се приближаваха. Втурнаха се непохватно. Питър, обвил ръка около кръста ѝ, придържаше Алиша. От тъмнината тежко приближаваше четвъртита кола с огромно дуло, набиваше се в очи като несвястна усмивка, с омотано в тел предно стъкло. На покрива се издигаше някакво оръжие, а зад него стоеше фигура. Докато Питър гледаше, оръжието живна и стреля с огнен пламък над главите им.

Паднаха на земята. Питър усети пареща топлина отзад на тила.

— Продължавайте! — избоботи отново гласът, чак тогава Питър осъзна, че звукът е увеличен, идваше от рупор върху кабината на камиона.

— Вдигайте си задника!

— И кой от двама ни по точно? — ревна Алиша с долепено до земята тяло. — И с двама ни наведнъж не става!

Камионът спря на няколко метра от главите им. Питър вдигна Алиша, когато силуетът на покрива им спусна стълба. Тежка метална маска скриваше лицето му. Тялото му беше покрито с дебели пластини. Оръжие с къса цев в кожен кобур висеше до крака му. Отстрани на камиона пишеше ИЗПРАВИТЕЛЕН ОТДЕЛ НЕВАДА.

— Отзад! Бързо!

Женски глас.

— Осмина сме! — извика Питър. — Приятелите ни все още са там!

Жената обаче или не го чу, или пък го чу, но не му обърна внимание. Заблъска ги към задната част на камиона, движенията ѝ бяха изненадващо пъргави предвид тежката ѝ броня. Завъртя ръчка и отвори вратата.

— Лиш! Влизай!

Говореше Кейлъб. Всички бяха там, налягали на пода в тъмната кабина. Питър и Алиша се качиха, вратата тракна, затвори се зад тях и те потънаха в мрака.

Камионът се залюля и потегли.

Четирийсет и шест

Тази ужасна жена. Тази ужасна дебела жена в кухнята, отпуснатите ѝ обли форми, които преливаха от стола ѝ като нещо, което се топи. Задушната, спарена жега в стаята и привкусът на нейния дим в носа и устата му, миризмата на тялото ѝ, потта и пълните с трохи гънки на диплещата ѝ се плът. Димът се виеше около нея, излиташе от устните ѝ, докато тя пушеше, сякаш думите придобиваха устойчива форма във въздуха, а неговото съзнание му повтаряше: Събуди се. Спиш и сънуваш. Събуди се, Тео. Но притегателната сила на съня беше твърде силна, колкото повече се съпротивяваше, толкова повече потъваше в него. Все едно съзнанието му беше кладенец, а той падаше, падаше в мрака на своето съзнание.

Ти к’во гле’аш? А? Боклук непотребен. Жената го гледаше и му се присмиваше. Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.

Стресна се и се събуди, изтръгнат от съня в студената действителност на килията си. Кожата му блестеше от воняща пот. Потта от неговия кошмар, който вече не си спомняше. Помнеше само усещането от него, като тъмно петно върху съзнанието си.

Стана от леглото си и се дотътри до дупката. Положи усилия да я уцели, заслушан в плисъка на урината долу. Започваше да очаква с нетърпение този звук, очакваше го така, както би очаквал посещение от приятел. Очакваше какво предстои да се случи. Очакваше някой да каже нещо, да му каже защо е тук и какво искат. Да му кажат защо не е мъртъв. През изминалите дни стигна до извода, че очаква болката. Вратата щеше да се отвори и да влязат хора, тогава щеше да започне болката. Но стъпките от ботушите идваха и отминаваха — можеше да види тътрещи се в тях крака през пролуката на вратата — донасяха му храна и взимаха празните купи, без да кажат нищо. Думкаше по вратата, дебела студена метална плоча, непрестанно. Какво искате от мен, какво искате от мен? Но питанията му оставаха без отговор.

Не знаеше от колко дни е тук. Прозорците бяха високо и през тях не се виждаше нищо. Късче бяло небе и нощем звездите. Последното, което помнеше, беше обърнато с главата надолу. Помнеше лицето на Питър, което изчезна, викът с името му, замахът, изхрущяването на врата му, докато го хвърляха нагоре към покрива. Най-накрая усещането за вятъра и слънцето по лицето си и оръжието, което падаше. Падаше с бавно въртеливо движение към пода.

А после нищо. Останалото беше черно пространство в паметта му, като вдлъбнатите ръбове на изваден зъб.

Седеше на леглото, когато чу да се доближават стъпки. Процепът на вратата се отвори и през нея се показа купа, плъзна се по пода. Същата водниста супа, която ядеше постоянно. Понякога в нея имаше и по малко месо, понякога само кост с костен мозък, да го изсмуче. В началото реши да не яде, да види какво ще направят те, които и да са. Но изтърпя само ден, преди гладът да надделее.

— Как се чувстваш?

Езикът на Тео беше набъбнал в устата му.

— Начукай си го.

Сух кикот. Ботушите се обръщат и прискърцват. Дали гласът беше на млад, или на възрастен човек, не можеше да каже.

— Това е то духа, Тео.

При звука на името му по гърба му пролази ледена тръпка. Тео не отвърна.

— Удобно ли ти е там?

— Откъде знаете кой съм?

— Не помниш ли? — мълчание. — Предполагам, че не помниш. Ти ми каза. Когато дойде тук. Добре си поговорихме с теб.

Напрегна паметта си да си припомни, но всичко беше потънало в мрак. Почуди се дали гласът е истински, или не. Гласът, изглежда, го познаваше. Може и да си въобразяваше. Рано или късно щеше да се случи, на място като това. Умът правеше каквото си иска.

— Не ти се говори сега, нали? Всичко е наред.

— Каквото ще правите, направете го и толкова.

— Вече го направихме. Правим го в момента. Огледай се, Тео. Какво виждаш?

Не се сдържа: огледа килията си. Леглото, дупката, мръсния прозорец. По стените имаше надписи, издълбани с камък, над които през изминалите дни си блъска ума. Повечето бяха безсмислени фигури — нито думи, нито образи, които да разпознава. Но имаше един ясен на нивото на очите над дупката: РУБЕН БЕШЕ ТУК.

— Кой е Рубен?

— Рубен? Ами май не познавам никакъв Рубен.

— Без игрички.

— О, имаш предвид Ру-бен — отново тих смях. Тео би дал живота си, за да мине през стената и да размаже лицето на говорещия. — Забрави Рубен, Тео. Нещата не се развиха добре за Ру-бен. Ру-бен, може да се каже, е стара история — мълчание. — Кажи ми как спа?

— Какво?

— Чу ме. Харесваш ли дебелата дама?

Дишането му спря.

— Какво каза?

— Шибаната дебела дама, Тео. Хайде. Поработи с мен. Всички сме били там. Дебелата дама в главата ти.

Споменът се пръсна в ума му като къс изгнил плод. Сънищата. Дебелата дама в кухнята. Глас от другата страна на вратата, който знае какви са били сънищата му.

— Трябва да призная, никога не съм я харесвал много — говореше гласът. — По цял ден все едно и също телевизионно предаване. А и тази воня. На какво, по дяволите, прилича това?

Тео преглътна, опита се да събере ума си. Стените около него някак се бяха приближили, притискаха го. Улови глава с ръце.

— Не знам за никаква дебела дама — каза Тео.

— Разбира се, че не знаеш. Всички сме преминали през това. Не си единствен. Да те попитам нещо. — Гласът падна до шепот. — Съсече ли я вече, Тео? С ножа? Стигна ли до тази част?

Пристъп на гадене. Дъхът му спря в гърдите му. Ножът, ножът.

— Не си още, значи. Ами ще го направиш. Всичко с времето си. Повярвай ми, когато стигнеш до тази част, ще се почувстваш много по-добре. Това е повратната точка, може да се каже.

Тео вдигна лице. Процепът долу на вратата все още беше отворен, през него си виждаше върхът на ботуш, с почти бяла от протриването кожа.

— Тео, слушаш ли ме там?

Очите му стояха приковани към ботуша, обзет от натрапчива идея. Предпазливо стана от леглото и отиде до вратата, заобиколи купата. Приклекна.

— Чуваш ли ме? Защото ти говоря за сериозно облекчение.

Тео посегна. Твърде късно: ръката му сграбчи празното пространство. Взрив от болка: нещо го притискаше, притискаше китката му силно. Ток на ботуш. Премаза костите, приклещи ръката му към пода. Размазваше и се въртеше. Долепи лице до студената стомана на вратата.

— Мамка му!

— Боли, нали?

Дребни звездици затанцуваха пред очите му. Опита се да издърпа ръката си, но силата, която я притискаше, беше прекалено голяма. Сега беше прикован, с една ръка, протегната през процепа. Но болката означаваше нещо. Означаваше, че гласът е истински.

— Върви… по… дяволите.

Токът отново се завъртя. Тео извика от болка.

— Добро попадение, Тео. Къде си мислиш, че си? Адът е новият ти адрес, приятелю мой.

— Не съм ти… никакъв приятел — накъсано каза той.

— Може и да не си. Може пък да не му е времето. Но ще станеш. Рано или късно ще станеш.

После изведнъж натискът върху ръката на Тео отслабна, липсата на мъчението беше така неочаквано, че напомняше удоволствие. Тео издърпа ръката си през процепа и се долепи до стената, дишаше тежко, люлееше китката в скута си.

— Защото, вярваш ли или не, има неща, които са по-лоши от мен — каза гласът. — Спокойни сънища, Тео.

А после процепът се затвори.