XАнгелът от планината

В самота и мрак като отшелник клет

в съмнение безкрайно ще живея.

За мойта скръб времето не знае лек,

Любовта ще ме спаси единствено от нея.

Сър Уолтър Рейли

Гнездото на Феникса

Шейсет и две

До пладне отново стигнаха реката. Яздеха мълчаливо под вече силния сняг, от който гората приглушено светлееше. Бреговете на реката започнаха да се покриват с лед, тъмните води в забрава течаха свободно в стесненото корито. Облегната на гърба на Питър и отпуснала ръце, Ейми спеше. Чувстваше топлината на тялото ѝ, бавното издигане и спускане на гърдите ѝ. Струи пара излизаха и тръгваха назад от ноздрите на коня, от тях ухаеше на трева и пръст. Сред дърветата имаше черни птици, които си подвикваха измежду клоните. Крясъците им бяха приглушени от снега.

Яздеше, завладян от спомените, хаотичен сбор от образи, които обгърнаха съзнанието му като пушек: майка му в ден, малко преди края, докато стоеше на прага на стаята си, за да наблюдава съня ѝ, видя очилата ѝ, оставени на масата, и разбра, че ще умре; Тео в електростанцията, когато седна на леглото и взе в ръцете си глезена на Питър и после на верандата на къщата, с Маусами до себе си; Леля в задушната ѝ кухня и вкуса на ужасния ѝ чай; последната нощ в бункера, всички пият уиски и се смеят на нещо забавно, което Кейлъб е казал или сторил, изправени пред огромната неизвестност; Сара в сутринта на първия сняг, как седи на дънера с дневника в скута си, лицето ѝ, обляно в светлина и гласът ѝ, който казва „Колко е красиво тук“; Алиша.

Алиша.

Поеха на изток. Вече се намираха в нова местност, пред тях се извисиха хълмове, обгърнаха ги в гориста прегръдка от покрити в бяло планини. Снегът намаля, после спря, после отново заваля. Заизкачваха се, Питър се съсредоточи върху най-дребните детайли. Бавното, ритмично напредване на коня, усещането от износена кожа в дланта си, докато държеше юздите, лекото докосване от косата на Ейми по врата му. Всичко беше някак неизбежно, като подробности от сън, сънуван преди години.

Мръкна. Питър използва лопатата, за да разчисти едно място, и опъна брезента на брега на реката. Повечето от дърветата по земята бяха прекалено мокри, за да горят, но под гъстия навес от дървета откри достатъчно сухи да запали огън. Питър нямаше нож, но в раницата си носеше малко джобно ножче, с което да отварят консервите. Вечеряха и заспаха сгушени един до друг, за да се топлят.

Събудиха се сред вледеняващ студ. Бурята беше отминала, а след нея по небето беше останала свирепа ледена синева. Докато Ейми палеше огъня, Питър отиде да потърси отвързалия се и залутал се през нощта кон — друг път би се уплашил и объркал от такова събитие, но тази сутрин не се разтревожи. Проследи коня на стотина метра надолу по течението, където го откри да пасе обрасли с трева издънки по речния бряг, сняг обсипваше голямата му черна муцуна. На Питър му се стори, че не бива да го прекъсва, затова постоя встрани, докато конят закусваше, после го поведе обратно към лагера, където усилията на Ейми бяха дали резултат и гореше малък, димлив огън от влажни иглички и пращящи клонки. Нахраниха се с храна от консерви и пиха студена вода от реката, после се постоплиха до огъня, без да бързат. Това щеше да е последната им сутрин, знаеше го. На запад зад тях гарнизонът вече беше пуст и притихнал, войниците бяха тръгнали на юг.

— Според мен сме стигнали — каза той на Ейми, докато привързваше торбите на коня. — Според мен не ни остават повече от десет километра.

Момичето не каза нищо, само кимна. Питър поведе коня до паднал дънер, огромен и подгизнал, висок поне метър, покачи се и се метна на коня. Намести се, нагласи раниците и протегна ръка, за да я издърпа.

— Не ти ли липсват? — попита Ейми. — Твоите приятели.

Вдигна лице към покритите със сняг дървета. Спокойствие и слънце изпълваха утринния въздух.

— Липсват ми. Но всичко е наред.



Стигнаха до разклонение. В продължение на няколко часа бяха вървели по път или поне по следите от някогашен път. Под снега земята беше корава и равна, тук-там ръждясала табела или овехтял крайпътен парапет го отбелязваха. Навлязоха в тясната долина, от двете им страни се издигаха скали, обърнали каменистите си лица към тях. Стигнаха до място, където пътят се разделяше в две посоки: направо покрай реката или през нея по мост, извит в дъга и с открити греди, покрити със сняг. От другата страна пътят отново ставаше стръмен и завиваше сред дърветата нататък.

— В коя посока? — попита я.

Миг мълчание.

— През реката — отвърна му тя.

Слязоха от коня. Снегът беше дълбок, пухкав и стигаше почти до ръбовете на ботушите на Питър. Наближиха брега и Питър видя, че част от моста липсва: дъските бяха изгнили. Петдесет метра. Може би щяха да се справят и да преминат, като пазеха равновесие по откритите греди, но конят нямаше да успее.

— Сигурна ли си? — тя стоеше до него, силно присвила очи от силната светлина. Ръцете ѝ, както и неговите, бяха свити в ръкавите на палтото ѝ.

Тя кимна.

Върна се при коня, за да освободи раниците им. Не можеше и дума да става да оставят коня на Гриър. Толкова път ги беше носил на гръб. Питър не можеше да го остави беззащитен. Приключи с разтоварването на багажа. Откачи юздата и пристъпи към задницата на животното.

— Ха! — Викна той и здраво го шляпна. Нищо. Отново опита, този път по-силно. — Ха!

Удари го, викна и размаха ръце.

Хайде! Дий! — но животното не помръдна, гледаше ги търпеливо с огромните си, блестящи очи.

— Какво упорито добиче само. Май не иска да тръгва.

— Кажи му какво искаш от него и готово.

— Това е кон, Ейми.

Случилото се после може и да беше странно, но не и неочаквано. Ейми обгърна муцуната на коня с ръце, постави длани отстрани на издължената му глава. Конят се размърда, притихна под допира ѝ, големите му ноздри се разшириха от тежка въздишка. За един дълъг, тих момент момичето и конят стояха потънали в дълбок и общ поглед. После конят се отдръпна, обърна се и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Ускори ход до тръс и изчезна сред дърветата.

Ейми вдигна раницата си от снега и я метна на раменете си.

— Можем да тръгваме.

Питър стоеше онемял, нямаше нужда да казва каквото и да било.

Слязоха по насипа на речния бряг. По водата танцуваше отразена и почти ослепяващо бляскава светлина, сякаш замръзналите късчета лед увеличаваха силата ѝ. Питър пусна Ейми първа, помогна ѝ да стъпи с коляно през подобния на отворен капак прорез в откритите греди. Щом стигна, той ѝ подаде раниците, после сам се издърпа.

Най-сигурният път беше по моста, където да се придържат по парапетите, като пристъпваха от греда на греда. Студеният метал го пареше като огън, режеше болезнено. Напредваха бавно. Ейми вървеше напред, скачаше с уверена грация над процепите. Когато тръгна след нея, стана ясно, че проблемът не е в самите греди, които изглеждаха здрави, а в обвивката им под снега: скрит слой лед. На два пъти Питър стъпваше неуверено, краката му се подхлъзваха, ръката му се вкопчваше в ледения парапет, едва успяваше да се задържи. Но да стигне до тук и да се удави в ледена вода, не си го и представяше. Напредваше бавно по моста, греда по греда. Когато премина, ръцете му бяха съвсем безчувствени. Разтрепери се. Искаше му се да стъкнат огън, но закъсняваха. Сенките вече се удължаваха. Скоро краткият зимен ден щеше да свърши.

Изкачиха се по речния бряг и продължиха да напредват нагоре. Където и да отиваха, надяваше се да има подслон. Не знаеше как щяха да пренощуват без подслон. Виралите бяха без значение, студ като този можеше лесно да ги убие. Най-важното беше да не спират. Сега Ейми вървеше напред, стъпките ѝ ги водеха нагоре в планината. На Питър му оставаше само да я следва. Вдишваше разреден въздух с дробовете си, около него дърветата стенеха от вятъра. След известно време той обърна поглед назад и видя долината под тях, реката се виеше през нея. Сега се движеха в сянка, в здрач, но от другата страна на долината планинските била се отдалечаваха на север и на изток, облени от златиста светлина. Върха на света, помисли си Питър, към него ме води Ейми. Самият връх на света.

Денят се стопи. В спускащия се мрак местността, която ги заобикаляше, заприлича на объркан лабиринт. Онова, което Питър мислеше за връх на изкачването им, се оказа билото на поредица от изкачвания, всяко водеше към все по-ветровит връх. На запад планината се спускаше рязко, почти като в пропаст. Студът се беше промъкнал дълбоко в него, притъпяваше сетивата му. Допуснаха грешка с пускането на коня, осъзна той. Ако се наложеше да се прислонят, можеха да се спуснат надолу и да използват тялото му за топлина и за подслон. Тежко беше да пожертват такова животно, преди не би си го и помислил, но сега, когато мракът обгърна планината, разбра, че би могъл да го направи.

Ейми бе спряла. Настигна я с мъка и спря задъхан до нея. Тук снегът беше по-малко, вятърът го беше отвял. Ейми оглеждаше небето, присвила очи, вслушваше се в някакъв далечен звук. По раницата и по косата ѝ имаше късчета лед.

— Какво има?

Погледът ѝ спря върху ред дървета вляво от нея, далече от откритата долина.

— Там — каза тя.

Там обаче нямаше нищо, само дървета. Дървета, сняг и безразличен вятър.

После забеляза пролуката в храсталака. Ейми вече вървеше към нея. Когато наближиха, разбра какво вижда: врата в наклонена ограда. Оградата се издигаше на височината на дърветата, скрита под гъста маса прикриващи я лози с окапали листа, покрити със сняг. Заради тях оградата беше невидима, сливаше се с околната растителност. Кой знае колко време бяха вървели покрай нея без да я забележат. Зад отвора в оградата имаше малка колиба, повече предчувствие, отколкото истинска колиба. Не по-голяма от пет квадратни метра, постройката изглеждаше наклонена, с една рухнала част, вратата стоеше полуотворена и изкривена на пантите. Той надзърна в нея. Нищо, само сняг и листа, стените бяха обвити в плесен.

Обърна се.

— Ейми, къде…

Видя я да върви сред дърветата, да се отдалечава и с олюляване тръгна след нея. Ейми се движеше по-бързо, почти тичаше. През мъглата на изтощението си и тромавостта на стъпките си, Питър осъзна, че са стигнали до края на пътуването си, или почти. Нещо го напускаше, силата му, изпита от студа, най-после го напускаше.

— Ейми — извика. — Спри.

Тя сякаш не го чуваше.

— Ейми, моля те.

Тя се извърна към него.

— Какво има тук? — умолително я попита. — Тук няма нищо.

— Има, Питър — лицето ѝ сияеше от радост. — Има.

— Къде е тогава? — каза той и усети гнева в гласа си. Ръцете му лежаха на коленете, мъчеше се да си поеме дъх. — Кажи ми къде е.

Вдигна лице към притъмнялото небе, очите ѝ бяха затворени.

— Навсякъде е… — каза тя. — Слушай.

Постара се, с последната си останала сила напрегна съзнанието си. Но чу само вятъра.

— Нищо няма — отново каза и усети как го завладява отчаяние. — Ейми, тук няма нищо.

И тогава го чу.

Глас. Човешки глас.

Някой пееше.



Най-напред видяха издигнатата сред дърветата антена.

Стигнали бяха до поляна, открито място между дърветата. Навсякъде около тях Питър различаваше руини от човешко обитание, напомнящи на сгради, съборетини и изоставени коли под снега. Антената се издигаше в края на широка вдлъбнатина в снега, пълна с отломки — някакви основи на отдавана изчезнала сграда. До нея беше антената, кула на четири стълба, която се издигаше над тях, прикрепяна на място с метални въжета, които потъваха в бетон. Прикрепено към върха ѝ стоеше сиво кълбо, обковано с шипове. Под кълбото редица от подобни на лопатки предмети обкръжаваха кулата и стърчаха встрани като венчелистчета на цвете. Може би бяха соларни батерии. Питър не знаеше. Постави ръка на студения метал. Под подпората прозираха букви. Избърса снега и се показа надпис ИНЖЕНЕРЕН КОРПУС НА АРМИЯТА НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

— Ейми…

Зад него нямаше никой. Забеляза движение в края на поляната и се втурна след нея под храсталака. Сега пеенето беше по-отчетливо. Не бяха думи, а напявани ноти, които се издигаха и заглъхваха. Сякаш вятърът го носеше от всички посоки. Сега бяха близо, много близо. Усети нечие присъствие някъде там, отгоре, някаква широта. Дърветата се разделиха, небето се показа. Стигна до мястото, където стоеше Ейми, и спря.

Беше жена. Гледаше надалеч, стоеше на прага на малка дървена къщурка. Прозорците на къщата светеха, а от комина се виеше дим. Тупаше одеяло, между две дървета висяха още одеяла. Тази жена, която и да беше, се занимаваше с прането си, мина му през ум. Занимаваше се с прането си и пееше. Беше наметната с дебел вълнен плащ, плътен и тъмен, със снежнобели линии. Плащът обгръщаше раменете ѝ като мъглявина. Под ръба му се виждаха голите ѝ крака, на които, изглежда, не носеше нищо, освен чифт въжени сандали, пръстите ѝ стъпваха по снега.

Питър и Ейми тръгнаха към нея. Приближиха, а думите на песента ѝ отново се чуха. Имаше плътен, богат, дълбок, пълен с тайнствено задоволство глас. Пееше и си вършеше работата, поставяше одеялата в кош при краката си, очевидно без да забелязва присъствието им. Двамата стояха на няколко метра зад нея. Спи, дете мое, нека сънят ти е спокоен, пееше жената.

Цяла нощ

бдящи ангели ще ти праща Бог,

Цяла нощ.

Нежно ще се точат сънливи часове,

била и долини потъват в спокоен сън.

На скъпите си хора бдя

цяла нощ.

Жената спря с ръце над въжето.

— Ейми.

Жената се обърна. Имаше широко, красиво лице с тъмна кожа като Леля. Но той не гледаше стара жена. Кожата ѝ беше гладка, очите ясни и бистри. Лицето ѝ грееше от сияйна усмивка.

— О, каква радост е да те видя! — Гласът ѝ приличаше на музика, сякаш пееше думите. Запъти се към тях с обутите си в сандали крака и прегърна Ейми с майчинска нежност.

— Мъничката ми Ейми е пораснала — погледът ѝ се отклони от Ейми и падна върху Питър, явно чак сега го забеляза. — А ето го и твоят Питър. — Поклати глава учудено. — Точно както си знаех, че ще се случи. Помниш ли, Ейми, когато те попитах, Кой е Питър? Стана, когато за пръв път те видях. Съвсем мъничка беше.

От очите на Ейми потекоха сълзи.

— Оставих го.

— Замълчи сега. Станало е, както е трябвало да стане.

— Той ми каза да бягам! — изплака тя. — Оставих го! Изоставих го!

Жената разтърси ръцете на Ейми.

— Отново ще го намериш, Ейми. Това си дошла да откриеш, нали? Не съм единствената, която бдеше над тебе през всичките тези години. Тъгата, която носиш, не е твоя. В сърцето си чувстваш неговата тъга, Ейми, защото му липсваш.

Слънцето залязваше. Стояха пред къщата на жената и ги обгръщаше студена тъма. А Питър не можеше нито да помръдне, нито да говори. Осъзнаваше, че е част от току-що случилите се събития, но не знаеше каква точно част.

Най-накрая си възвърна гласа.

— Кажете ми — каза той, — моля ви! Кажете ми коя сте.

Внезапно очите на жената проблеснаха лукаво.

— Да му кажем ли, Ейми? Да кажем ли на Питър коя съм?

Ейми кимна. Жената вдигна поглед усмихната широко.

— Аз съм тази, която ви чака — каза тя. — Името ми е сестра Лейси Антоанет Кудото.

Шейсет и три

Редник Санчо умираше.

Сара пътуваше в края на конвоя, в един от големите камиони. В задната част бяха наредените легла за ранените. Мястото беше претъпкано със сандъци с провизии. Сара успя да се влезе при ранените, за да им предложи удобство, според силите си.

Другият, Уидърс, вероятно не беше толкова зле. Повечето от обгарянията му бяха по ръцете. Вероятно щеше да оцелее, ако не развиеше сепсис. Но не и Санчо. Нещо се случило, докато спускали бомбата. Някакъв кабел се овързал. Фитилът не се запалил. Нещо. Сара научи историята откъслечно и непълно, разказаха ѝ поне дузина различни варианти, всеки с малко по-различна версия на събитията. Санчо влязъл в шахтата, пропълзял надолу по кабела, за да се справи с проблема. Или все още е бил в шахтата, или е излизал, Уидърс тичал към него, настигнал го, отвързал го от въжетата, когато се разнесъл взривът.

Пламъците напълно ги погълнали. Сара можеше да види как огънят е обгърнал телата им, възпламенил е униформите им и стигнал до плътта им. Чудо беше, че са оцелели, но според Сара чудото не беше от щастливите. Още чуваше писъците, които надаваше, докато с помощта на двама войници махаше почернелите останки от униформата по тялото му, с голяма част от полепналата по нея кожа от краката и гърдите му. Направила беше всичко по силите си да почисти остатъците, за да се открие жива, кървава плът под тях. Изгарянията по краката и стъпалата му започваха да гноят, сладникавият мирис на обгоряла плът се смесваше с вонята на инфекцията. Огънят беше облизал гърдите, ръцете и раменете му. Лицето му беше гладка, розова буца, като гума на молив. След като беше приключила с почистването — ужасяващо задължение, — той почти не беше издал звук, потъна в накъсан сън, от който се събуждаше само за да поиска вода. Изненада се, когато на сутринта видя, че все още е жив, а после и на другия ден. В нощта преди заминаването им изненада и себе си, като прояви сила и предложи да остане с него в лагера. Но Гриър не прие изобщо. Достатъчно хора загубихме в горите, каза той. Направи всичко, за да му е по-удобно.

Известно време конвоят се движеше на изток, но сега отново вървяха на юг. На Сара ѝ се струваше, че се движат по нещо като път. Вече не подскачаха така непоносимо, не се люлееха, не шляпаха в снега и калта, които пръскаха изпод колелетата под нея. Премръзнала беше до кости, повдигаше ѝ се, ръцете и краката я боляха от часовете друсане в камиона. Конвоят от коли, коне и хора напредваше на пресекулки. Тръгваше щом разузнавателният отряд на Алиша обявяваше, че пътят е чист. Целта на първия им ден в път беше Дуранго, където имаше укрепен подслон в стар зърнен силоз, едно от деветте подобни убежища по пътя за продоволствие до Розуел, който им предлагаше сигурност за през нощта.

Реши, че не е ядосана, задето Питър е тръгнал, без да ѝ каже. Когато Холис дойде в столовата, за да ѝ съобщи новината, се ядоса, разбира се. Мислеше само за тази новина, но покрай грижите около Санчо и Уидърс я позабрави. Истината беше, че го предчувстваше — може би не точно заминаването на Питър и Ейми, но нещо подобно. Нещо финално. Когато с Холис обсъждаха възможността да тръгнат с конвоя, някъде в нея се таеше неизказано предчувствие, че Питър и Ейми няма да ги придружат.

Но Майкъл се ядоса. Направо побесня. Наложи се Холис да го удържа да не тръгне след тях в снега. Странно откъде през изминалите месеци у Майкъл се бе родила такава смелост, почти безразсъдна. Тя се чувстваше като негов родител, дълбоко и неоспоримо отговорна за него. Някъде сред случилите се събития се беше освободила от тази отговорност. Може би не Майкъл се е променил, може би тя се беше променила.

Искаше да види Кървил. Името присъстваше в съзнанието ѝ с проблясваща лекота. Само като си помисли човек: трийсет хиляди души. Обзе я надежда, каквато не беше чувствала от деня, в който Учителката я изведе през вратата на Убежището в сломения свят. Защото този свят не беше сломен изобщо. Малкото момиченце Сара, което спеше в Голямата стая, играеше с приятелчетата си и слънцето грееше в лицето ѝ, докато се люлееше на гума в двора и вярваше, че светът сигурно е прекрасно място, от което трябва да е част, това момиченце се беше оказало право. Какво обикновено желание само. Да бъде личност, да живее човешки съдбата си. Това я очакваше в Кървил с Холис. Холис, който я обичаше и ѝ го беше казал, повторил, потретил. Накарал беше нещо у нея да се освободи, нещо отдавна сгърчено. Чувство, което я изпълни в първата нощ на пост, някъде в Юта, когато той остави пушката си и я целуна, и я изпълваше всеки път, когато произнасяше думите по неговия тих, почти смутен начин, приближили лица толкова близо едно до друго, че тя усещаше снопчетата на брадата му по страните на лицето си, тогава като че ѝ признаваше най-скритата истина за себе си. Каза ѝ, че я обича, тя също го обичаше, от цялата си душа и безкрайно. Не вярваше в съдбата, светът ѝ се струваше много по-несигурен, поредица от несполуки и измъквания на косъм, сред които по някакъв начин човек оцеляваше, докато дойде денят, в който не успява. Но любовта ѝ към Холис приличаше точно на съдба. Все едно думите вече са написани някъде, а тя само трябваше да вдъхне живот на историята. Чудеше се дали родителите ѝ са изпитвали подобно чувство един към друг. Въпреки че не обичаше и избягваше да мисли за тях, докато пътуваше в камиона, се улови, че иска да са живи, за да ги попита.

Стореното от тях не беше честно. Клетият Майкъл беше открил двамата в заслона онази страшна утрин. Беше на единайсет, Сара тъкмо беше навършила петнайсет. Вярваше, че родителите ѝ са изчаквали тя да стане достатъчно голяма и да се грижи за брат си, че възрастта ѝ тогава е била част от замисъла им. Когато Майкъл беше закрещял, тя скочи от леглото си, втурна се надолу по стълбите, през двора към навеса, зад къщата им, където той обгръщаше с ръце краката им и се опитваше да ги повдигне. Стоеше на двора, онемяла и вкаменена, Майкъл плачеше и я умоляваше да му помогне, макар да знаеше, че са мъртви. В онзи миг не чувстваше ужас или скръб, ами нещо като удивление — нямо учудване пред неотменимата действителност на гледката, безжалостната ѝ механика. Използвали бяха въжета и две дървени столчета. Завързали въжетата около вратовете си, пристегнали клуповете и ритнали столчетата, тежестта на телата им ги убила. Чудеше се: Заедно ли са го направили? Дали са броили до три? Дали първо е бил единият, а после другият? Майкъл я умоляваше: Моля те, Сара, помогни ми, помогни ми да ги спася, а тя само тях виждаше. Предишната вечер майка им беше приготвила царевична питка, тиганът все още беше на кухненската маса. Сара се опита да си припомни за някоя следа, по която да познае, че майка ѝ е свършила това домакинско задължение по различен начин, след като е знаела, защото няма как да не е знаела, че приготвя закуска, която няма да изяде, за децата си, които няма да види повече. Не успя да си припомни нищо.

Като че се подчиняваха на някаква последна, мълчалива команда, двамата с Майкъл изядоха тази закуска до последната хапка. Приключиха и Сара разбра, както сигурно и Майкъл, че от този ден нататък тя ще се грижи за брат си и част от тази грижа беше неизреченото споразумение, че никога повече няма да говорят за родителите си.

Конвоят беше забавил своя ход. Сара чу вик някъде напред, викаше им да спрат, а после галопът на кон, който мина покрай тях в снега. Скочи на крака и видя, че Уидърс е отворил очи и се оглежда. Превързаната му ръка лежеше на гърдите му, върху одеялата. Лицето му беше мокро от пот.

— Пристигнахме ли?

Сара провери челото му с опакото на китката си. Не изглеждаше да има треска, кожата му беше хладна. Взе от пода манерка и капна малко от водата в отворената му уста. Нямаше треска, а изглеждаше много по-зле, дори главата си не можеше да повдигне.

— Май не.

— Сърбежът ме подлудява. Сякаш по ръцете ми пълзят мравки.

Сара затвори манерката и я постави настрана. С треска или без треска, тревожеше я тенът на лицето му.

— Това е добър знак. Означава, че там кожата ти се възстановява.

— Не ми прилича на оздравяване — Уидърс пое дълбоко дъх и бавно го издиша. — Мамка му.

Санчо беше в леглото под него, увит в превръзки. От лицето му се виждаше само малък розов кръг. Сара приклекна, взе стетоскопа от медицинската си чанта и преслуша гърдите му. Чу клокочене като от вода, изливана в кана. Убиваше го най-вече обезводняването, а освен това се давеше в собствените си дробове. Страните му пареха при допир, около него се носеше мирисът на инфекцията. Подпъхна одеялото около него, навлажни кърпа и я подържа до устните му.

— Как е той? — попита отгоре Уидърс.

Сара се изправи.

— Малко му остава, нали? По лицето ти познавам.

Тя кимна.

— Близо е, така мисля.

Уидърс отново затвори очи.

Сара облече яке и скочи от камиона в снега и слънчевата светлина. Дисциплинираните редици от войници се бяха разбъркали в групи от по трима-четирима мъже, които стояха наоколо намръщени, отегчени и нетърпеливи, с ниско свалени качулки и течащи от студа носове. По-напред видя къде се крие проблемът. Един от камионите стоеше с отворен капак, а от него излизаше пара. Група войници го бяха наобиколили и объркано го оглеждаха, сякаш е огромен скелет, на който са се натъкнали на пътя.

Майкъл стоеше на бронята, с ръце до лакти в двигателя. От гърба на коня си Гриър питаше:

— Можеш ли да го поправиш?

Главата на Майкъл се показа изпод капака.

— Според мен е маркуч. Мога да го сменя, ако картерът е здрав. Трябва ни още охладителна течност.

— Колко ще продължи?

— Не много.

Гриър вдигна глава и извика към хората си:

— Да свием периметъра! Сините напред и внимавайте за онези дървета! Донадио! Къде, по дяволите, е Донадио?

Алиша дойде с коня си от предната част на конвоя, с преметната пушка, около лицето ѝ се виеше пара. Въпреки студа беше съблякла якето си и стоеше по жилетка над пуловера си.

— Ще почакаме малко — каза Гриър. — Да поогледаме надолу по пътя. Трябва да наваксаме.

Алиша пришпори коня си и пое в галоп, без дори да погледне към Холис, когото отмина и който вървеше към тях от предната част на конвоя. Гриър го беше причислил към камионите с продоволствия, които осигуряваха храна и вода на мъжете.

— Какво става? — попита Холис Сара.

— Почакайте минута, майор Гриър — извика тя.

Гриър вече се беше отдалечил назад по колоната. Той обърна коня си, за да я погледне.

— Санчо. Мисля, че умира.

Гриър кимна.

— Разбирам. Благодаря, че ми каза.

— Вие сте неговият командващ офицер, сър. Мисля, че ще е благодарен, ако го посетите.

Лицето му остана безизразно.

— Сестра Фишър, разполагаме с четири часа дневна светлина, за да изминем открит път за шест часа. В момента мисля за това. Просто направете най-доброто. Това ли е всичко?

— Бил ли е близък с някого? Някой, който да остане с него?

— Съжалявам, точно сега всички мъже са ми необходими. Сигурен съм, че той ще разбере. Сега бихте ли ме извинили? — И той се отдалечи на коня си.

Застанала в снега, Сара осъзна, че изведнъж се бори със сълзите.

— Хайде — улови я Холис за ръката. — Аз ще ти помогна.

Запътиха се обратно към камиона. Уидърс отново беше заспал. Издърпаха няколко сандъка до леглото на Санчо. Дишането му беше станало по-накъсано, по посинелите от хипоксията устни беше избила пяна. На Сара не ѝ трябваше да проверява пулса му, за да разбере, че сърцето му бие учестено, в опит да надбяга часовника.

— Какво можем да сторим за него? — попитах Холис.

— Да не го оставим сам, предполагам — от самото начало знаеше, че Санчо ще умре, но сега в последните му минути, всичките ѝ усилия ѝ се струваха незначителни. — Не мисля, че му остава много.

Не му оставаше. Докато го наблюдаваха, дишането му се забави. Клепачите му потрепнаха. Сара беше чувала да казват, че в последните мигове животът на човека минавал пред очите му. Ако това беше истина, какво ли виждаше Санчо? Какво ли щеше да види тя самата, ако беше на негово място? Сара взе бинтованата му ръка и се помъчи да измисли какви мили думи би могла да му каже. Нищо не се сещаше. Нищо не знаеше за него, само името му.

Когато всички свърши, Холис издърпа одеялото над лицето на мъртвия войник. Над тях чуха как Уидърс се размърда. Сара се изправи, видя как отваря очи и примигва, посивялото му лице лъщеше от пот.

— Той дали…?

Сара кимна.

— Съжалявам. Знам, че беше твой приятел.

Но той сякаш не я чу, умът му беше другаде.

— Да му се не види — простена той. — Какъв шибан сън. Сякаш наистина бях в него.

Холис се беше изправил до Сара.

— Какво каза?

— Сержант — настоя Сара, — какъв сън?

Той сви рамене, сякаш се опитваше да се освободи от спомена.

— Противен. Гласът ѝ. И тази воня.

— Чий глас, сержант?

— Някаква дебела жена — отговори Уидърс. — Някаква грамадна, грозна дебелана, която издишаше дим.



Отпред на колоната Майкъл вдигна глава от двигателя на повредения камион и видя Алиша да галопира надолу по заснежения склон. Тя профуча покрай него към задната част на колоната, докато викаше Гриър.

Какво ставаше, по дяволите?

Уилко стоеше до Майкъл и зяпнал проследяваше коня на Алиша. Останалата част от взвода на Алиша чак сега се спускаше по склона към тях.

— Довърши го — каза Майкъл, а когато Уилко не отвърна, той притисна гаечния ключ към ръката му. — Захващай се и не се помайвай. Мисля, че тръгваме.

Майкъл тръгна след нея, по следите, които беше оставила в снега. С всяка изминала стъпка усещането се засилваше: Алиша е видяла нещо лошо, отвъд билото. Холис и Сара скочиха от задната част на камиона и тръгнаха към Гриър и Алиша, а те и двамата бяха слезли от конете си. Алиша сочеше към билото, ръката ѝ замахна широко, после коленичи и трескаво зарисува в снега. Майкъл се приближи към тях и чу как Гриър казва:

— Колко?

— Сигурно са се преместили през изминалата нощ. Следите са още пресни.

— Майор Гриър… — обади се Сара.

Гриър вдигна ръка и я прекъсна.

— Колко на брой, мътните ги взели?

Алиша се изправи.

— Не просто брой — отвърна тя. — Безброй. И вървят направо към тази планина.

Шейсет и четири

Тео се събуди не рязко, а с пропадане. Търкаляше се и падаше към света на живите. Очите му бяха отворени. Осъзна, че е бил с отворени очи още преди да се събуди. Бебето, мина през ума му. Потърси Маусами и я откри до себе си. При докосването му тя се размърда, изпъна колене. Ето какво било. Сънуваше бебето.

Станал беше на шушулка от студ и въпреки това беше вир-вода от пот. Зачуди се дали пък няма треска. Човек трябва да се изпоти, за да пресече треската, така ги учеше Учителката, а и майка му. Пръстите ѝ милваха лицето му, докато той лежеше в леглото и гореше от температурата. Това обаче беше отдавна минало, спомен за спомена. Не беше боледувал от треска от толкова години, че дори не помнеше какво е.

Отметна одеялата и се изправи, трепереше от студ, влагата по тялото отнемаше и последната му останала топлинка. Носеше същата тънка риза, която беше носил и през деня, докато редеше дърва на двора. Най-после бяха готови за зимата, всичко беше поправено, подредено и заключено. Съблече мократа от пот риза и извади друга от шкафа. В една от пристройките беше открил шкафове с дрехи, някои все още стояха в опаковката си от магазина: ризи и панталони, чорапи и термобельо, пуловери, които бяха направени от материал, който приличаше на памук. Мишките и молците бяха стигнали до някои от дрехите, но не до всички. Който се беше запасявал на това място, е трупал запаси за дълго време.

Измъкна ботушите и пушката от мястото им до вратата и слезе по стълбите. Огънят в дневната беше угаснал до тлееща жарава. Не знаеше колко е часът, но усещаше, че наближава да съмне. През седмиците, в които двамата с Маус бяха влезли в ритъм, спяха през нощта и се събуждаха с първите лъчи на слънцето в прозореца, той беше започнал да разпознава часа по един едновременно естествен и напълно нов за него начин. Потопил се беше в някакъв дълбок, дори отдавна забравен спомен за инстинкт. Причината не беше само в липсата на прожектори, както си мислеше, а в самото място. Маус също го беше почувствала още първия ден, когато излязоха заедно до реката да ловят риба, и после в кухнята, когато му каза, че са в безопасност.

Седна, за да обуе ботушите си, взе дебел пуловер от куките, провери заредено ли е оръжието и излезе на верандата. От изток над билата на хълмовете, които обграждаха долината, по небето пълзеше меко сияние. През първата седмица, докато Маус спеше, Тео седеше по цяла нощ на верандата, ала зазореше ли се, неочаквано го налягаше тъга. Цял живот се беше страхувал от тъмнината и онова, което крие. Никой, дори баща му, не му беше разказал колко красиво е нощното небе, как кара човек да се чувства едновременно нищожен и велик, а също го превръщаше в частица от някаква необятност и вечност. Постоя за миг в студа, загледан в звездите, докато вдишваше и издишваше нощния въздух и събуждаше тялото и ума си. След като беше станал, щеше да запали огъня, за да не се събужда Маусами в леденостудена къща.

Слезе от верандата към двора. В продължение на дни само беше влачил и цепил дърва. Горите покрай реката изобилстваха от паднали клони и дънери, сухи и добри за огрев. Трионът, който откри, не ставаше за нищо, зъбците му бяха безнадеждно ръждясали, но секирата свърши добра работа. Сега плодовете на труда му бяха наредени в хамбара, под стрехите имаше още, покрити с гумено платнище.

Онези хора, помисли си той, докато вървеше към открехната врата на хамбара. Хората от снимките. Чудеше се дали са били щастливи на това място. Не откри други снимки в къщата, а не беше помислил да претърси колата допреди два дни. Не знаеше точно какво търси, но след няколко минути, докато седеше на мястото на шофьора, безцелно натискаше бутони и копчета с надеждата нещо да се случи, откри верния бутон. На таблото се отвори малка врата и откри купчина карти и скрит под тях кожен портфейл. Втъкната в разпределенията имаше карта с надпис ДАНЪЧНА АГЕНЦИЯ ЮТА, ОТДЕЛ ПРЕВОЗНИ СРЕДСТВА и отдолу името, Дейвид Конрой. Дейвид Конрой, ЮТ, Прово, Мансард Плейс, 1634. Ето кои са били, каза той на Маусами и ги показа. Семейство Конрой.

Вратата на хамбара обаче нещо не беше както трябва, мина през ума на Тео. Защо стоеше така открехната? Дали пък не я е забравил отворена? Всъщност затворил я беше, ясно помнеше. Помисли си го и чу шумолене от вътрешността на хамбара.

Замръзна, стоеше напълно неподвижен. Дълго време не чу нищо. Може би му се е сторило.

Пак го чу.

Каквото и да имаше вътре, поне не го беше усетило все още. Ако беше вирал, щеше да има възможност само за един изстрел. Можеше да се върне в къщата и да предупреди Маусами, но къде биха отишли? Най-добре щеше да е да използва изненадата, с каквато възможност все още разполагаше. Внимателно, стаил дъх, дръпна затвора на пушката, заслушан в щракването от влизането на първия куршум в цевта. Дълбоко вътре в хамбара се чу приглушен удар, последван от почти човешка въздишка. Вдигна цевта към дървената врата и лекичко я побутна. Зад него шепот разпръсна мрака.

— Тео? Какво правиш?

Маусами, облечена в дълга нощница и с разпиляна по раменете си коса, приличаше на видение, което се носи в мрака преди зазоряване. Тео отвори уста да ѝ отговори, да ѝ каже да се прибира, когато вратата се отвори, халоса здраво цевта на пушката му, та чак го завъртя. Преди да осъзнае какво става, оръжието стреля и го отхвърли назад. Покрай него скочи сянка и се понесе към двора.

— Не стреляй! — извика Маусами.

Оказа се куче.

Животното забави тичането си и спря на няколко метра от Маусами, подвило опашка между краката си. Козината му беше гъста, сребристосива, с черни шарки. Гледаше към Маусами в поза, подобна на поклон, стоеше на жилавите си крака, покорно превило шия и прибрало уши. Изглежда се двоумеше накъде да гледа, дали да бяга, или пък да се хвърли в нападение. Дълбоко в гърлото му се надигна ръмжене.

— Маус, внимавай — предупреди я Тео.

— Не вярвам да ме ухапе. Нали, момче? — приклекна, протегна ръка към кучето да я подуши. — Гладен си, няма какво да е друго, нали? Тършувал си в хамбара да хапнеш нещо.

Кучето беше точно между Тео и Маусами и ако животно се нахвърлеше, пушката щеше да е безполезна. Тео я обърна в ръцете си, за да я използва като тояга, и предпазливо пристъпи.

— Махни пушката — каза Маусами.

— Маус…

— Сериозно, Тео — усмихна се на кучето с протегната към него ръка. — Дай да покажем на този приятен господин какво добро куче си. Ела тук, момче. Не искаш ли да подушиш ръката на мама?

Животното се примъкна към нея, отдръпна се, после пак тръгна към нея, като насочваше черния връх на муцуната си към протегнатата ръка на Маусами. Докато Тео наблюдаваше слисан, кучето постави муцуната си до ръката ѝ и започна да я ближе. Скоро Маус беше на земята, седеше в калта и галеше животното, търкаше муцуната му и козината.

— Видя ли? — тя се разсмя, когато кучето разтърси доволно глава и здраво кихна в ухото ѝ. — Той е просто голям, стар бонбон. Как ти е името, приятел? Хмм? Име имаш ли си?

Тео продължаваше да държи пушката над главата си, готов да замахне. Отпусна се объркан.

Маусами се намръщи към него с прошка.

— Сигурна съм, че няма да я използва по теб. Ти ли си моето добро момче? — говореше тя на животното и разтриваше козината му. — Какво казваш? Измършавяло животинче. Какво ще кажеш да закусиш? Как ти се струва идеята?

Слънцето се беше издигнало над хълма, нощта си беше отишла, осъзна Тео, но беше довела куче.

— Конрой — каза той.

Маусами го погледна. Кучето ближеше ухото ѝ, търкаше муцуната си в нея, почти непристойно.

— Така ще го наричаме — обясни Тео. — Конрой.

Маусами улови муцуната на кучето и почеса страните му.

— Ти ли си това? Ти ли си Конрой? — накара го да кимне и щастливо се разсмя. — Конрой е.



Тео не искаше да го пуска в къщата, но Маусами беше непреклонна. Щом вратата се отвори, той със скокове мина през стъпалата и профуча през всички стаи като у дома си, дългите му нокти дращеха развълнувано по пода. Маусами му приготви закуска от риба и картофи, пържени в сланина, и постави купата под кухненската маса. Конрой вече се беше настанил на дивана, но звукът от потропване на съд по пода го накара да скочи към кухнята и да зарови лице в купата, която заблъска през стаята с дългия си нос, докато ядеше. Маус напълни и втора купа с вода. Когато Конрой приключи със закуската си, дълго и шумно пи вода, после отново скочи през стаята и се върна на дивана, където се просна по гръб с шумна въздишка на задоволство.

Кучето Конрой. Откъде се беше взело? Виждаше се, че и преди е живяло с хора, някой се е грижил за него. Измършавяло беше, но Тео не би казал, че е изпосталяло от глад. Козината му беше гъста, овързана и сплъстена на места, но иначе здрава.

— Напълни ваната — нареди Маус. — Щом ще седи на дивана така, искам да го изкъпя.

Тео запали огън, за да стопли вода, докато приготвят ваната, утринното слънце вече грееше високо. Зимата може и да беше вече на прага им, но по пладне времето беше достатъчно топло, за да ходят по къси ръкави. Тео седеше на един пън и наблюдаваше как Маус къпе кучето, търкаше сребристата му козина с безценния им сапун, стараеше се с пръсти да разплете сплъстеното и да махне овързванията. Муцуната на кучето беше портрет на крайно унижение, сякаш казваше: Баня ли? На кого му хрумна? Когато Маус приключи, Тео го вдигна от ваната, какъвто си беше грамаден и мокър, и Маус отново клекна — с всеки ден ѝ беше все по-трудно да прави дори най-обикновени движения, — за да го увие в одеяло.

— Не гледай така ревниво.

— Така ли гледам? — уловила го беше, наистина чувстваше ревност. Конрой отхвърли одеялото и здраво се разтърси, а от него във всички посоки се разхвърчаха водни пръски.

— Най-добре свиквай — каза Маус.

Наистина, бебето скоро щеше да се появи. Всяка част от нея изглеждаше окръглена, изпълнена с някакво благословено живеене, дори косата ѝ изглеждаше по-гъста. Тео очакваше тя да се оплаква от състоянието си, но тя не го направи нито веднъж. Докато я наблюдаваше с Конрой, който най-накрая беше отстъпил пред нейните закъснели и напразни опити да го изсуши с одеялото, той се улови изведнъж колко неимоверно, немислимо щастлив е. Там, в килията, единственото му желание беше да умре. Дори още преди това. Част от разума му непрестанно се беше борила с това желание. Онези, които се бяха предали: Тео познаваше този порив, копнеж, нетърпим като глад. Да се предаде, да влезе в безкрайния мрак. Всичко това се беше превърнало в някаква игра, която играеше, наблюдаваше се как живее дните си така, сякаш е наполовина мъртъв и заблуждава всички, дори Питър. Колкото по-силно беше чувството, толкова по-лесно му се удаваше лъжата, докато накрая единствено лъжата го поддържаше жив. Когато онзи следобед на верандата Майкъл му беше разказал за батериите, някъде в себе си си помисли: Благодаря ти, Боже, това е краят.

А да се видеше сега. Животът му беше възстановен. Нещо повече — сякаш имаше съвсем нов живот.

Денят приключи и по залез-слънце те се прибраха. Конрой се настани в долния край на леглото. Както всяка вечер, Тео и Маус се любиха и едновременно усещаха как бебето рита между тях. Настойчиво, изискващо внимание потупване, като код. В началото Тео се притесняваше, но после свикна. Всичко това беше едно цяло, ритането на бебето в неговата обвивка от топла плът, тихите викове на Маусами, ритъмът на движенията им и дори сега звуците на Конрой на пода, който внимателно наместваше костите си. Благословия, помисли си Тео. Това беше думата, която се появи в ума му, докато сънят го унасяше. Това представляваше мястото. Благословия.

Тогава си спомни за вратата на хамбара.

Знаеше, че е пуснал резето. Споменът беше ясен и отчетлив в съзнанието му: беше затворил вратата плътно на скърцащите ѝ панти и спуснал резето във вдлъбнатината му, преди да се прибере у дома.

Но ако беше така, тогава как Конрой е влязъл вътре?

В следващия миг нахлузваше панталони, грабна с една ръка ботушите си, а с другата навличаше пуловер. През целия ден не погледна вътре в хамбара.

— Какво има? — попита Маусами. — Тео, какво не е наред?

Седеше, издърпала одеялото над гърдите си. Почувствал вълнението, Конрой се беше изправил и лудуваше из стаята с дългите си, тропащи нокти.

Грабна пушката от мястото ѝ до врата.

— Стой тук.

Искаше му се кучето да остане с нея, но Конрой изобщо не го послуша. В мига, в който Тео отвори вратата на къщата, Конрой излетя на двора. За втори път този ден Тео се запромъква към хамбара с опрян на рамото приклад. Вратата все още стоеше отворена, както я бяха оставили. Конрой се стрелна пред него и изчезна в тъмнината.

Той се промъкна през вратата с вдигната пушка, готов за стрелба. Чуваше как кучето снове из мрака, души пода.

— Конрой? — прошепна. — Какво има?

Когато очите му привикнаха с тъмнината, видя как кучето обикаля земята точно зад паркираното волво. До купчината дърва на пода стоеше фенерът на Тео, както го беше оставил преди дни. Пусна пушката до крака си, коленичи пъргаво и запали фитила. Чуваше, че Конрой е открил нещо в пръстта.

Консерва. Тео я вдигна, държеше я за разкривения ѝ край, където някой беше използвал нож, за да я отвори. Вътрешността на консервата беше мокра, миришеше на месо. Тео увеличи светлината от фенера, разшири обхвата на светлината ѝ по пода. Стъпки. Следи от човешки стъпки в пръстта.

Някой беше влизал в хамбара.

Шейсет и пет

Докторът го направил. Направил го докторът, който я спасил и на когото Лейси беше донесла някаква незначителна утеха.

Странно какво бяха направили годините със спомена на Лейси за събитията от онази нощ преди толкова години, когато всичко започнало. Писъците и димът. Предсмъртните викове и мъртвите. Огромната черна вълна на безкрайната нощ, спуснала се над света. Понякога оживявала толкова ясно в паметта ѝ, сякаш били изминали не десетилетия, а дни. Друг път картините, които си спомняла и чувствата, които изпитвала, ѝ се стрували незначителни, съмнителни и далечни, като сламки, носени от течението на широк, мощен поток от време, в който тя самата плувала през всичките тези години.

Запомнила онзи, Картър. Картър, който дошъл към нея, когато бягала от колата на Улгаст, викала и махала с ръце. Картър, който отговорил на призива ѝ и се спуснал към нея, засветил пред нея като огромна, печална птица. Аз… съм… Картър. Не приличал на останалите. Разбрала го. Зад вида си на чудовището, в което се превърнал, той не изпитвал удоволствие от онова, което вършел, сърцето му било сломено. Заобикалял ги хаос, писъци, изстрели и дим: покрай нея тичали мъже, крещели, стреляли, умирали, съдбите им били предначертани още със създаването на света, но Лейси вече не била на това място. Защото когато Картър захапал врата ѝ с уста, пожелал приглушения пулс на сърцето ѝ за себе си, тя го почувствала. Цялата му болка и изумление, дългата и тъжна история, която имал. Леглото от парцали и вързопи под пътя, потта и солта на кожата му и дългото му пътуване; огромната лъскава кола, която спряла до него с решетката си от проблясващи зъби, гласът на жената, която викала към него над мръсния грохот на света; сладостта на окосената трева и изпотената хладина на чашата чай; басейнът и ръцете на жената, Рейчъл Ууд, които го държали здраво и го дърпали все по-надолу. Лейси почувствала живота му, неговия нищожен, човешки живот, който никога не обичал така, както обичал жената, чийто дух сега носел в себе си — защото Лейси доловила и това — и когато зъбите му се врязали в нежната извивка на вратата ѝ, сетивата ѝ се изпълнили с топлината на дъха му и чула собствения си глас да гърголи: Бог да те благослови. Бог да те благослови и да те пази, господин Картър.

Той си отишъл. Тя лежала на земята, кръвта ѝ изтичала, минало време, болестта започнала, тя знаела, че се е предала от него на нея. Лейси затворила очи и се помолила за знак, но знак не дошъл. Както се случило в полето с мъжете, когато била момиченце. Струвало ѝ се в часа на мрака, че Бог я забравил, но когато зазоряването отворило небето над лицето ѝ, от безжизнеността се появил силует на мъж. Чувала тихите му, провлачени стъпки по земята, долавяла мириса на дим от косата и кожата му. Опитвала се да проговори, но не успяла, нито мъжът се обърнал към нея, не ѝ казал името си. Безмълвно я вдигнал на ръце и залюлял като дете, а Лейси решила, че това е самият Господ Бог, дошъл да я отведе в Своя дом в рая. Очите му били забулени от сянка, косата му била тъмна корона, дива и красива, както и брадата му, гъста, сива маса на лицето му. Понесъл я през димящите руини и тя видяла, че ридае. Това са сълзите на Бог, помислила си Лейси, копнееща да се протегне и да ги докосне. Никога не ѝ било хрумвало, че Бог може да плаче, но това било грешка разбира се. Бог щял да плаче непрекъснато. Щял да плаче и да не може да спре. Обзел я уморен покой, спала дълго. Не си спомняла какво се случило след това, но когато приключило и болестта отминала, тя отворила очи и разбрала, че той го е направил, той я спасил. Открила била пътя към Ейми, най-накрая открила пътя.

Лейси, чула тя. Слушай.

Слушала. Слушала. Гласовете се носели около нея като бриз над вода, като поток на кръвта. Навсякъде и отвсякъде.

Чуй ги, Лейси. Чуй всички тях.



Това се случвало в годините, през които чакала. Тя, сестра Лейси Антоанет Кудото, и мъжът, който я превел през гората, който в крайна сметка се оказал не Бог, ами човек, човешко същество. Добрият доктор — защото тя така мислела за него, така го наричала в мислите си, макар неговото име, онова, с което бил кръстен, да било Джонас. Джонас Лиър. Най-печалният човек на света. Заедно построили къщата в долчинката, където Лейси и досега живеела — не била по-голяма от навесите, които помнела от прашните пътища и червените полета от младостта си, — но здрава, направена да просъществува. Докторът ѝ казал, че и преди това строил къща, хижа на брега на езеро в горите на Мейн. Казал ѝ, че построил хижата с Елизабет, съпругата му, която починала. Последното не ѝ го казал, но не се и налагало. Изоставеният комплекс бил дар, който чакал да бъде взет. Взели дървен материал от обгорените останки на Хижата. В складовете открили чукове, триони, дъски и торби с пирони, както и торби с цимент и бъркалка, за да излеят стълбовете, които щели да служат за основи на хижата и да измажат камъните, които двамата вдигнали до мястото, където изградили огнището. Цяло едно лято сваляли плочи за покрив от старите бараки, за да разберат накрая, че текат през процепите на разпарчетосания асфалт, накрая натрупали отгоре чим и направили покрив от пръст и трева. Имало и оръжия, стотици оръжия, всякакви и за всичко, не било лесно да се отърват от толкова много оръжия. Известно време се занимавали с това, разглобявали оръжията, докато от тях не останала само могила от гайки, болтове и лъскави метални парчета, които дори не си струвало да заравят.

Напуснал я само веднъж, на третото им лято в планината, за да иде да потърси семена. Взел едно оръжие, взел храна, гориво и други припаси, които му трябвали, опаковал ги в пикапа, който приготвил за пътуването си. Три дни, казал ѝ той, но изминали цели две седмици, преди Лейси да чуе шума от двигателя на пикапа да се изкачва в планината. Излязъл от кабината и по отчаянието му познала, че само молбата ѝ да се върне го довела отново при нея. Карал чак до Гранд Джакшън, признал той, преди да реши да се върне. В камиона били обещаните торби със семена. Онази нощ запалил огнището и седнал потънал в ужасно, покрусено мълчание, вперил поглед в пламъците. За пръв път виждала толкова мъка в нечии очи, в онази нощ тя отишла при него и му казала, че вярва, че от този ден нататък трябва да живеят заедно като съпруг и съпруга във всяко отношение. Изглеждал нищожен жест, да му предложи любовта си, тази нишка на опрощението, а когато се стигнало и до там, когато му дошло времето, тя разбрала, че любовта, която предложила, била и любовта, която търсела. Краят на пътуването, започнало в полето на нейното детство преди много години.

Повече не я напуснал.

През годините тя го обичала и с тялото си, което не стареело, както стареело неговото. Тя го обичала и той я обичал, всеки посвоему, двамата заедно, сами в планината. Смъртта бавно го превземала през годините, отнемала му първо едно, после друго, ръфала по краищата, после влязла дълбоко. Очите му, косата. Зъбите, кожата. Ръцете, сърцето, дробовете. Имало много дни, в които Лейси искала и тя да може да умре, за да не му се налага сам да тръгва на това пътуване.

Една сутрин работела в градината, когато доловила отсъствието му, влязла в къщата, после тръгнала из горите, викала го по име. Било средата на лятото, въздухът бил свеж и бистър, обгръщал листата като роса от слънчева светлина. Избрал място, където дърветата оредявали и небето се извисявало отгоре, откъдето можел да гледа към долината и отвъд нея, като огромно спокойно море, подобните на вълни планини, които стигали до синия хоризонт. Подпирал се на лопата, борел се да си поеме дъх. Вече бил старец, посивял и немощен, и въпреки това ето че сам копаел дупка в земята. Каква е тази дупка, попитала го тя, а той ѝ отвърнал: За мен е. За да не се налага сама да я копаеш, когато си отида. Няма да е добре да се чака през лятото, за да копаеш дупка. Цял ден и цяла вечер копал, изхвърлял лопатата с малко пръст, спирал след всяко поемане на въздух. Наблюдавала го от ръба на поляната, защото не искал да му помага. А когато приключил и дупката стигнала размери, които го удовлетворявали, той се върнал в къщата, където преживели много години заедно, на леглото, което направил със собствените си ръце от грубо съединени греди и преплетени въжета, провиснали от тежестта на телата им, и на сутринта бил умрял.



Преди колко време? Лейси прекъсна разказа си, очите на Ейми и на мъжа — очите на Питър — я наблюдавали от другия край на стаята. Колко чудно да разказва тези истории след толкова време: за Джонас и онази ужасна нощ и всичко, което се случило на това място. Запалила огън и поставила котел на куката, да се топли. Въздухът в къщата, в двете стаи с нисък таван, разделени със завеса, бил топъл и ароматен, осветен от пламъците.

— Петдесет и четири години — отговори на въпрос, който сама си беше поставяла. Отново го повтори на себе си. Петдесет и четири години, откакто Джонас я беше оставил сама. Разбърка котлето, в което имаше задушено от това и онова, месо от тлъст опосум от примката ѝ и сочни зеленчуци, трайни гулии, които беше отделила за зимата. Наредени в буркани по лавиците имаше семена, които използваше година след година, които идваха от онези, които Джонас донесъл в пакети. Тиквички, домати, картофи, тикви, лук, ряпа, маруля. Нямала нужда от много, студът не я притеснявал, а и с дни, със седмици едва слагала нещо в уста. Но сигурно Питър е гладен. Такъв бил, какъвто си го представяла, млад, силен и с лице, което издава решимост, въпреки че, помисли си тя, можеше и да е по-висок.

Осъзна, че се е намръщил насреща ѝ.

— Живяла си сама… петдесет години?

Тя сви рамене.

— Всъщност не е чак толкова много.

— И ти си поставила антената.

Антената, почти я беше забравила. Но, естествено, той искаше да научи за нея.

— О, докторът я направи — като говореше така за него, Лейси остро почувства липсата му. Отвърна поглед и спря да разбърква, избърса ръцете си в кърпа и взе купи от масата — такива неща. Все нещо майстореше. Но ще има време за още приказки. Сега да се нахраним.

Сипа им задушено. Остана доволна, когато видя как Питър яде с апетит, макар че Ейми, убедена беше, само се преструваше. Самата Лейси нямаше никакъв апетит. Когато станеше време за ядене, не чувстваше глад, а нещо като умерено любопитство, умът ѝ отбелязваше безцеремонно, сякаш ставаше дума за ни повече, ни по-малко важно от времето — прогнозата или часа: Хубаво ще е да се хапне сега.

Седеше и го наблюдаваше с чувство на благодарност. Отвън тъмната нощ беше обгърнала планината. Не знаеше дали ще доживее още една: скоро щеше да е свободна.

Когато се нахраниха, тя стана от масата и отиде в спалнята. Малкото помещение беше оскъдно обзаведено, само леглото, направено от доктора и скрина, където държеше малкото вещи, които ѝ трябваха. Кутиите бяха под леглото. Питър застана на прага под завесата, наблюдаваше я смълчан, когато тя коленичи и ги измъкна на пода. Два военни сандъка от оръжия. Ейми застана зад тях, наблюдаваше ги с любопитство.

— Помогни ми да ги занеса в кухнята — каза тя.

От колко години си представяше този миг! Поставиха ги на пода до масата. Лейси отново коленичи и отключи ключалката на първия сандък, онзи, който пазеше за Ейми. Вътре Ейми откри раничката, с която беше отишла в манастира. С апликацията на момиченцата от анимационно филмче.

— Това е твое — каза тя и я остави на масата.

За момент момичето само стоеше втренчило поглед в нея. После внимателно и грижливо дръпна ципа и извади съдържанието ѝ. Четка за зъби. Мъничка риза, провиснала от годините, с надпис САСИ от блестящи пайети на нея. Чифт износени джинси. На дъното плюшено, жълто-кафяво зайче, облечено в бледосиня жилетка. Тъканта се беше прокъсала, едно от ушенцата беше изчезнало и на негово място имаше извита жица.

— Сестра Клер ти купи ризата — каза Лейси. — Сигурна съм, че на сестра Арнет изобщо не ѝ допадна.

Ейми беше наредила другите предмети на масата и държеше зайчето в ръцете си, взираше се в лицето му.

— Твоите сестри — каза Ейми. — Всъщност не… истински сестри.

Лейси седна на стол до нея.

— Точно така, Ейми. Това ти казах.

— Ние сме сестри в очите на Бог.

Ейми отново сведе поглед. Прокара палец по тъканта на зайчето.

— Той ми го донесе. В стаята за болни. Помня гласа му, който ми казва да се събудя. Но не можех да му отговоря.

Лейси чувстваше напрегнатия поглед на Питър.

— Кой, Ейми? — попита тя.

— Улгаст — гласът ѝ беше отчужден, залутан в миналото. — Той ми разказа за Ева.

— Ева ли?

— Тя починала. Щял да ѝ даде сърцето си — момичето отново срещна погледа на Лейси, напрегнато присвила очи. — И ти беше там. Сега си спомням.

— Да. Бях.

— Имаше и друг мъж.

Лейси кимна.

— Агент Дойл.

Ейми се намръщи силно.

— Не го харесвах. Той си мислеше, че го харесвам, но не го харесвах — затвори очи и си припомни. — Бяхме в колата. Пътувахме, а после спряхме — отвори очи. — Ти кървеше. Защо кървеше?

Лейси беше почти забравила, след всичко случило се после тази част от историята ѝ се струваше толкова незначителна.

— Да ти кажа истината — и сама не знам! Но мисля, че сигурно някой от войниците ме е прострелял.

— Ти слезе от колата. Защо го направи?

— За да съм тук и да те чакам, Ейми — отвърна тя. — За да има някой, когото да намериш, щом се върнеш.

Отново настъпи мълчание, момичето опипваше зайчето като талисман.

— Те са толкова тъжни. Имат толкова страшни сънища. Чувам ги непрестанно.

— Какво чуваш, Ейми?

Кой съм аз, кой съм аз, кой съм аз? Не спират и не спират да питат, но не мога да им кажа.

Лейси обхвана брадичката на момичето. В очите ѝ блестяха сълзи.

— Ще можеш. Когато настъпи моментът.

— Те умират, Лейси. Умират и не могат да спрат. Защо не могат, Лейси?

— Мисля, че чакат теб, за да им покажеш как да го направят.

Останаха така дълго време. Там, където съзнанието на Лейси срещна това на Ейми, тя усети нейната печал, самотата ѝ, но и нейната смелост.

Тогава се обърна към Питър. Той не обичаше Ейми, както я обичаше Улгаст. Виждаше, че е имало друга, някоя, която е оставил назад в миналото си. Но точно той беше отвърнал на повика на сигнала. Онзи, който го е чул и доведе Ейми, той щеше да остане с нея.

Наведе се към втория сандък на пода. Вътре имаше кафяви папки с пожълтели документи, от които дори след толкова много години се носеше лек мирис на дим. Докторът ги измъкнал заедно с раницата на Ейми, когато пожарът се разпрострял надолу в подземните нива на Хижата. Някой трябва да научи, казвал той.

Измъкна първата папка и я постави на масата пред него. На етикета пишеше:

ДОПЪЛНИТЕЛЕН КОД 13292 TS1
СТРОГО СЕКРЕТНО
ЧРЕЗ УЛГАСТ, БРАДФОРД, ДЖ.
КРАТЪК ПРОФИЛ СТ 3
ОБЕКТ 1 БАБКОК, ДЖАЙЛС, ДЖ.

— Време е да научиш как беше създаден този свят — каза сестра Лейси. После отвори папката.

Шейсет и шест

Яздиха, докато денят гаснеше, отряд от петима, начело с Алиша. Следата от Безброя беше широка ивица разруха — снегът стъпкан, счупени клони, земята осеяна с останки. С всеки изминат километър ставаше все по-наситена и по-широка и явно все повече същества се присъединяваха към рояка, призовани от тяхната пустош сред своите себеподобни. Тук-там виждаха петно от кръв на снега, където някое злочесто животно — елен, заек или катерица — се беше сблъскало с бързата си кончина. Следите бяха оставени преди по-малко от дванайсет часа, някъде напред, в сенките на дърветата, под скалните издатини, а може би дори изпод самия сняг, те чакаха, дремеха, докато премине денят, огромен рояк от вирали, наброяващ хиляди.

В късния следобед трябваше да вземат решение: да вървят след следата на създанията по най-краткия път нагоре в планината, който можеше да ги отведе право в сърцето на рояка, или да завият на север, да стигнат отново реката и да подходят от запад. Майкъл гледаше от гърба на коня си, докато Алиша и Гриър се съветваха. Холис и Сара бяха до него, пушките им лежаха на коленете им, циповете на якетата им бяха закопчани до брадичките. Въздухът беше леден. В дълбоката тишина всеки звук като че ли се усилваше, вятърът стържеше над замръзналата земя.

— Тръгваме на север — обяви Алиша. — Всички нащрек.

Нямаше никакво обсъждане, кой да идва, единствената изненада беше Гриър. Докато четиримата се качваха на конете си, за да тръгнат, той насочи коня си напред и се присъедини към тях, без нито дума обяснение, като предаде командата на Юстас. Майкъл се зачуди дали това означаваше, че Гриър ще командва, но скоро след като се отдалечиха от билото, майорът се обърна към Алиша, както беше на коня си, и просто каза:

— Това представление е ваше, лейтенант. Разбраха ли ме всички?

Всички отвърнаха, че са разбрали, и с това се приключи.

Продължиха да яздят. Смрачаваше се, Майкъл чу някъде отпред ясния шум на реката. Излязоха от горите по южния бряг и свиха на изток, като се оставиха тя да ги води в сгъстяващия се мрак. Сега вече се бяха прибрали в една колона, Алиша яздеше начело, Гриър беше отзад. От време на време конете се препъваха или Алиша дърпаше юздите, като им даваше сигнал да спрат и напрегнато слушаше, оглеждаше тъмните силуети на дърветата. После отново тръгваха. От часове никой не беше проговарял. Луната не се беше показала.

После сърпът на луната се издигна над хълмовете и долината се ширна пред тях. На изток различиха планината, която се извисяваше на фона на звездното небе. Пред тях имаше някакъв строеж, мрачна, тъмна сянка, която, щом я наближиха, се оказа мост върху бетонни стълбове над скованата в лед река. Алиша слезе от коня и коленичи на земята.

— Две следи — каза тя и посочи с пушката си. — Водят през моста към другата страна.

Започнаха да се изкачват.

Скоро намериха и коня. Със сковано кимване Гриър потвърди, че е негов. Конят, който Питър и Ейми бяха взели. Всички слязоха от конете си и наобиколиха мъртвото животно. Гърлото му беше разсечено и отворено в ярка рана, трупът му беше вкочанен и сгърчен на мястото, където лежеше на една страна. Някак беше успял да премине през реката, вероятно е прегазил реката на брод, виждаха следите от последния му, ужасен галоп, които идваха от запад.

Сара коленичи и докосна животното по муцуната.

— Все още е топъл — каза тя.

Никой не отвърна. Скоро щеше да съмне. На изток небето просветляваше.

Шейсет и седем

Бяха престъпници.

Когато Питър приключи с последната папка и разтри зачервените си очи, нощта клонеше към края си. Свита на леглото под одеялото, Ейми отдавна спеше. Лейси беше донесла стол от кухнята, за да седи до нея. От време на време, когато разгръщаше страниците, се изправяше да върне папка в кутията и да извади следващата, за да може да събере историята, доколкото му е възможно, чуваше как Ейми тихо говори насън зад завесата.

След като Ейми си легна, Лейси поседя с него на масата, като му обясняваше неща, които не би могъл да разбере сам. Папките бяха дебели, пълни с информация от свят, който той не познаваше, никога не беше виждал, нито живял в него. Но въпреки това с минаването на часовете и с помощта на Лейси историята започна да се оформя. Имаше и снимки: възрастни мъже с подпухнали, живи лица, с изцъклени, безцелни погледи. Някои държаха табела с надпис на гърдите си или пък я носеха, окачена на врата си. Отдел за криминални дела Тексас, пишеше на един надпис. Щатски затвор Луизиана, пишеше на друг. Кентъки, Флорида, Уайоминг, Делауеър. На някои от табелите нямаше думи, само числа. Някои от мъжете изобщо нямаха табели. Бяха чернокожи, бели или със смесена кръв, дебели или слаби, но всички си приличаха по нямото отчаяние в погледите им. Четеше:

Обект 12. Картър, Антъни, Л. Роден на 12 септември 1985, Бейтън, Тексас. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Харис, Тексас, 2013.


Обект 11. Рейнхарх, Уилям Дх. Роден на 9 април 1987, Джеферсън, Монтана. Осъден на смърт за три случая на углавно убийство и тежко сексуално нападение, окръг Майами-Дейд, Флорида, 2012.


Обект 10. Мартинез, Хулио А. Роден на 3 май 1991, Ел Пасо, Тексас. Осъден на смърт за углавно убийство на офицер, окръг Ларами, Уайоминг, 2011.


Обект 9, Ламбрайт, Хоръс Д. Роден на 19 октомври 1992, Оглала, Южна Дакота. Осъден на смърт за две углавни убийства и тежко сексуално нападение, окръг Марикопа, Аризона, 2014.


Обект 8, Екълс, Мартин С. Роден на 15 юни 1984, Евърет, Уайоминг. Осъден на смърт за углавно убийство и въоръжен грабеж, енория Камърън, Луизиана, 2012.


Обект 7. Соуса, Рупърт И. Роден на 22 август 1989, Тулса, Оклахома. Осъден на смърт за убийство при автомобилна злополука, причинена от престъпна небрежност, окръг Лейк, Илинойс, 2009.


Обект 6, Уинстън, Дейвид Д. Роден на 1 април 1994, Блумингтън, Минесота. Осъден на смърт за углавно убийство и три случая на тежки сексуални нападения, окръг Ню Касъл, Делауеър, 2014.


Обект 5. Търъл, Тадеус Р. Роден на 26 декември 1990, Ню Орлиънс, Луизиана. Осъден на смърт за углавно убийство на полицейски офицер, Федерален район Ню Орлиънс, 2014.


Обект 4, Бейфъс, Джон Т. Роден на 12 февруари 1992, Орландо, Флорида. Осъден на смърт за углавно убийство и убийство втора степен с престъпна небрежност, окръг Паско, Флорида, 2010.


Обект 3, Чавез, Виктор И. Роден на 5 юли, 1995, Ниагара Фолс, Ню Йорк. Осъден на смърт за углавно убийство и две тежки сексуални нападения срещу малолетни, окръг Елко, Невада, 2012.


Обект 2. Морисън, Джоузеф П. Роден на 9 януари 1992, Блек Крийк, Куинсланд. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Луис, Куинсланд, 2013.

И накрая:

Обект I. Бабкок, Джил Дж. Роден на 29 октомври 1994. Дезърт Уелс, Невада. Осъден на смърт за углавно убийство, окръг Най, Невада, 2013.

Бабкок, помисли си. Дезърт Уелс.

Винаги се връщат у дома.

Папката на Ейми беше по-тънка от останалите. Обект 13, Ейми БФ, гласеше етикетът, Манастир на Сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Височина, тегло, цвят на косата и поредица числа, за които Питър предположи че са медицински данни като онези, които Майкъл беше открил в чипа на врата ѝ. Прикрепена към страницата имаше снимка на момиченце, не повече от шестгодишно, както Майкъл беше предположил. Само колене и лакти, седеше на дървен стол, тъмна коса обграждаше лицето ѝ. Питър за пръв път виждаше снимка на човек, когото познава, за момент умът му се противеше да възприеме, че образът на снимката е на същото момиче, което спеше в съседната стая. Но несъмнено очите на момиченцето бяха очите на Ейми. Видя ли?, сякаш казваха очите ѝ. Ти коя си мислеше, че съм?

Стигна до папката на Улгаст, Брадфорд Дж. Снимка нямаше, ръждиво петно на първата страница говореше, че някога такава е била прикрепена. Но дори без снимка Питър можеше да си изгради представа за мъжа, който — ако Лейси казваше истината, — беше завел всеки от Дванайсетте в комплекса, както и Ейми. Висок, силен, мъж с хлътнали очи и прошарена коса, с широки ръце, добри за работа. Кротко лице, но със стаена болка, която се съзира под повърхността, едва сдържана. Според документите Улгаст е бил женен и имал дете, момиченце на име Ева, която беше вписана като починала. Питър се зачуди дали това е причината, заради която в крайна сметка е решил да помогне на Ейми. Инстинктът му казваше, че е било така.

Съдържанието на последната папка обаче му каза най-много. Доклад от някой си на име Коул до полковник Сайкс, Отдел Специални оръжия, Армия на Съединените щати, относно работата на доктор Джонас Лиър и нещо, наречено ПРОЕКТ НОЙ. И втори документ, с дата пет години по-късно, който нареждаше да се прехвърлят дванайсет души — обекти на тестове от Телърайд, Колорадо, до Уайт Сендс, Ню Мексико, за „тестове за резултатност при бойна операция“. На Питър му отне известно време, за да събере парчетата, или поне по-голямата част. Но знаеше какво е бойна операция.

През всичките тези години, помисли си той, бяха чакали армията да се върне, а тъкмо армията беше причина за всичко случило се.

Когато остави и последната папка, чу Лейси да става. Тя мина през завесата и спря на прага.

— Прочете всичко.

Чу гласа ѝ и изведнъж го връхлетя неочаквано изтощение. Лейси отново запали огъня и седна на масата срещу него. Той посочи към купчината документи на масата.

— Той ли го е направил наистина? Докторът?

— Да — кимна тя. — Имало е други, но всъщност е той.

— Казал ли е защо?

Зад нея новите цепеници пламнаха с тихо припукване и осветиха стаята.

— Според мен — защото е можел. Това е причината за повечето неща, които хората правят. Не беше лош човек, Питър. Не беше и напълно негова грешката, въпреки че той я смяташе за изцяло своя. Много пъти съм го питала, според теб може ли един човек да разруши света? Естествено, че сам човек не може да го направи. Но той така и не ми повярва напълно — кимна към папките на масата. — Остави ги за теб, да знаеш.

— За мен ли? Как е възможно да ги е оставил за мен?

— За онези, които дойдат. За да научат как се е случило.

Седеше безмълвно, без да знае точно какво да отговори. Алиша имаше право за едно: през целия си живот, от деня, в който беше излязъл от Убежището, той се беше питал защо светът е такъв, какъвто е. Но истината не се оказа просветление.

Плюшеното мече на Ейми лежеше на масата, той го взе.

— Според теб тя дали си спомня?

— Какво са ѝ направили ли? Не знам. Възможно е.

— Говоря за времето преди това. Когато е била момиченце — търсеше думите. — Когато е била човек.

— Аз мисля, че тя винаги е била човек.

Зачака Лейси да продължи, но когато тя не каза нищо повече, остави зайчето настрана.

— Какво е да си безсмъртен?

Тя изведнъж се разсмя.

— Не вярвам, че съм безсмъртна.

— Но той ти е инжектирал вируса. Ти си като нея, като Ейми.

— Никой не е като Ейми, Питър — сви рамене. — Но ако ме питаш как съм живяла през всичките тези години след смъртта на Джонас, ще ти отговоря, че беше много самотно. Дори не предполагах колко много.

— Той ти липсва, нали?

На мига съжали за въпроса си, по лицето ѝ премина тъга, като сянка на птица, която прелита над поле.

— Съжалявам, не исках…

Тя поклати глава.

— Не, въпросът ти е съвсем уместен. Трудно ми е да говоря за него след толкова време. Но отговорът е, че ми липсва. Много. Трябва да приема, че е прекрасно да ми липсва така и толкова много.

Замълчаха, огънят ги осветяваше. Питър се зачуди дали Алиша мисли за него, къде ли е сега. Не знаеше дали отново ще я види.

— Не знам… какво да правя, Лейси — най-накрая каза той. — Не знам какво да направя с наученото.

— Открил си пътя дотук. Това е много. Това е началото.

— Ами Ейми?

— Какво за Ейми, Питър?

Но не беше съвсем наясно какво точно да попита. Въпросът всъщност беше: Каква полза от Ейми?

— Мислех си… — въздъхна и погледът му се насочи към стаята, в която спеше Ейми. — Чуй ме. Не знам какво съм си мислел.

— Че ще можеш да ги победиш ли? Че тук ще откриеш отговора как да го направиш?

— Да — отново погледна Лейси. — До този момент дори не знаех, че съм си го мислел. Но е така.

Лейси като че го преценяваше, но Питър не можеше да каже какво точно искаше да научи. Чудеше се дали е толкова луд, колкото звучеше. Вероятно.

— Кажи ми, Питър. Знаеш ли историята на Ной? Не проекта Ной, а човека Ной.

Името му беше непознато.

— Май не съм я чувал.

— Стара история е това. Истинска. Мисля, че ще ти е от полза. — Лейси се поизправи в стола си с внезапно оживено лице. — И така. Бог поискал от мъж на име Ной да направи огромен кораб. Случило се много отдавна. Защо да строя кораб, попитал Ной. Денят е слънчев, имам и друга работа. Защото светът стана грешен, отговорил му Бог, и ще изпратя наводнение, за да го разруши и да потопи всичко живо. Но ти, Ной, ти и твоите деца сте праведни, ще те оставя жив със семейството ти, ако сториш, както казвам, и построиш кораба, на който да живеете вие и всички животни, по две от всеки вид. И знаеш ли какво направил Ной, Питър?

— Построил кораба?

Тя отвори широко очи.

— Естествено, че го построил. Но не веднага. Това, видиш ли, е любопитната част от историята. Ако Ной просто направел, каквото му било казано, историята изобщо щяла да остане без значение. Не. Той се уплашил как хората ще му се подиграват. Уплашил се, че ще построи кораба, а наводнение няма да има и ще изглежда луд. Бог го изпитвал, разбираш ли, за да разбере дали има на този свят някой, който заслужава да бъде спасен. Искал да види дали Ной е достоен за това. В крайна сметка се оказал достоен. Построил кораба, а небесата се отворили, светът потънал. Дълго време Ной и семейството му плували над водите. Струвало им се, че били забравени, че с тях са си направили страшна шега. Но след много дни Бог си спомнил за Ной и му изпратил гълъб, за да го отведе до суша, а светът се възродил — Тихо плесна с ръце от задоволство. — Ето. Разбра ли?

Не разбра, поне не всичко. Историята му заприлича на приказките, които им разказваше Учителката, докато седяха в кръг, истории за животни, които винаги приключваха с поука. Носеха удоволствие, докато човек ги слуша, и може би в тях имаше някаква истина, но в крайна сметка бяха прекалено елементарни, детински.

— Не ми ли вярваш? Няма значение. Един ден ще разбереш.

— Не че не ти вярвам — проговори Питър. — Съжалявам. Ами… това просто е една история.

— Може и да е — сви рамене тя. — А може един ден и някой да каже същите думи за теб, Питър. Какво ще отговориш на това?

Той не знаеше. Късно беше, или пък рано, скоро щеше да съмне. От всичко научено, или въпреки него, се чувстваше още по-объркан, отколкото в началото.

— Добре, нека само заради спора — каза той — да предположим, че аз съм Ной, тогава коя е Ейми?

Лицето на Лейси излъчваше недоверчивост. Май щеше да се разсмее.

— Питър, смайваш ме. Дали пък ти разказах историята не както трябва, може това да е.

— Хубаво я разказа — увери я той. — Просто не разбрах.

Тя се приведе на стола си и отново се усмихна — една от странните ѝ, тъжни усмивки, пълни с вяра.

— Корабът, Питър — каза Лейси. — Ейми е корабът.



Питър тъкмо се канеше да поразмисли над тайнствения отговор, когато Лейси недоловимо се сепна. Намръщи се, а очите ѝ светкавично обходиха стаята.

— Лейси? Какво има?

Тя сякаш не го чу. Рязко се отдръпна от масата.

— Опасявам се, че много проточих събитията. Скоро ще съмне. Иди и я събуди веднага, съберете нещата си.

Слиса се, умът му все още се рееше в странните потоци на нощта.

— Тръгваме ли?

Стана и видя, че Ейми стои на прага на спалнята с разрошена и щръкнала коса, зад нея завесата се спусна. И тя беше разтревожена от същата причина като Лейси. По лицето ѝ се четеше внезапно връхлетяла я тревога.

— Лейси… — подхвана Ейми.

— Знам. Ще се опита да стигне дотук преди зазоряване — докато се намяташе с плаща си Лейси отново настойчиво погледна Питър — Побързай.

Покоят на нощта изведнъж беше прогонен, заместен от тревога, която съзнанието му не можеше да възприеме.

— За кого говориш, Лейси? Кой идва?

Но щом погледна Ейми, разбра.

Бабкок.

Бабкок идваше.

— Бързо, Питър.

— Лейси, ти не разбираш — усещаше се безтегловен, онемял. Той нямаше оръжие, с което да се бори с него, нямаше дори нож. — Никакво оръжие нямаме. Видях на какво е способен.

— Има оръжия, които са много по-мощни от пушките и ножовете — отвърна му жената. По лицето ѝ нямаше страх, само целеустременост. — Време е да разбереш.

— Да разбера какво?

— Онова, за което си дошъл — каза Лейси. — Проходът.

Шейсет и осем

Питър вървеше в тъмнината. Лейси ги водеше далеч от къщата към горите. Сред дърветата духаше мразовит вятър и призрачно стенеше. Сърпът на луната се беше изкачил на небето и окъпал околността в трепкаща светлина, от която сенките приплъзваха и се виеха около него. Изкачиха едно било и се спуснаха от друго. Тук снегът беше дълбок, навят на високи преспи със заледени върхове. Движеха се по южния склон на планината. От ниското до Питър стигна шума на реката.

Почувства простора, който се отвори пред него, преди да го види. Планината се спускаше рязко. Обърна се несъзнателно, за да види Ейми, но нея я нямаше. Краят можеше да е навсякъде, едно погрешна стъпка — и мракът щеше да го погълне.

— Оттук — извика пред него Лейси. — Бързай, не се бави.

Последва гласа ѝ. Онова, което беше взел за пропаст, всъщност се оказа скалист склон, стръмен, но проходим. Ейми вече вървеше по извиващата се пътека. Пое дъх от ледения въздух, прогони страха си и тръгне след нея.

Пътеката се стесни, вървеше хоризонтално по склона на планината, прилепнала като пътека от отбранителна стена. Вляво от него имаше остра скала, блестяща от огрения от луната лед, а вдясно — тъмна пропаст, гмуркане в празнотата. Трябваше да избягва дори да поглежда нататък, гледаше само напред. Жените вървяха бързо, сенки, които се мярваха в края на зрителното му поле. Къде ги водеше Лейси? Какво беше оръжието, за което тя говореше? Отново чуваше шума от реката някъде далече долу. Над него ярките звезди сияеха като късчета лед.

Зави и спря, Лейси и Ейми стояха пред широк, кръгъл, подобен на тръба отвор в планината. Дупката беше висока колкото него, бездънната ѝ вътрешност приличаше на изпълнен с тъмнина търбух.

— Оттук — каза Лейси.

Две стъпки, три, четири, тъмнината го обгърна. Лейси ги водеше навътре в планината. Спомни си за кутията кибрит в палтото си. Спря и запали една клечка, безчувствените му пръсти бяха непохватни от студа, но щом я запали, въздушните течения угасиха пламъка.

Накъде отпред чу гласа на Лейси.

— Побързай, Питър.

Тръгна предпазливо напред, всяка стъпка беше на сляпо. После усети как нечия ръка ляга на неговата, здрав натиск. Ейми.

— Спрете.

Нищо не виждаше. Потеше се под якето, въпреки студа. Къде беше Лейси? Завъртя се, като търсеше някаква следа, за да се ориентира, когато зад него се чу скърцане на метал и шум от отваряне на врата.

Обля ги светлина.

Намираха се в дълъг проход, прокопан в планината. По дължината на стените вървяха тръби и метални тръбопроводи. Лейси стоеше при таблото на прекъсвача на стената до входа. Помещението се осветяваше от бучащи флуоресцентни лампи, поставени високо над тях.

— Има и електричество?

— Батерии. Докторът ми показа как става.

— Няма батерии, които да се съхранят толкова време.

— Тези… са различни.

Лейси отвори тежката врата.

— Докторът го наричаше Пето ниво. Ще ви покажа. Хайде, елате.

Проходът водеше към по-широко тъмно място. Лейси тръгна покрай стената, за да намери електрическия ключ. През подметките на мокрите си ботуши чувстваше отчетливо, механично жужене.

Лампите бръмнаха, потрепнаха и оживяха.

Помещението явно беше нещо като лечебница. Носеше се мирис на запустение — носилката на колела и високият, тесен плот бяха покрити с мръсно оборудване, горелки, мензури, хромирани легенчета, потъмнели от времето; поднос с неразопаковани спринцовки и наредени на дълъг, покрит с ръждиви петна отрез от тъкан, редица от метални медицински сонди и скалпели. В задната част на стаята сред гнездо от тръби беше онова, което приличаше на акумулаторните батерии.

Откриете ли я, доведете я тук.

Тук, помисли си Питър. Не планината, а тук. Тази стая.

Какво имаше тук?

Лейси стоеше до прикрепена към стената метална каса, подобна на гардероб. Отпред имаше дръжка, а до нея бутони за код. Питър наблюдаваше, докато жената набираше дълга поредица от числа, после завъртя дръжката, която поддаде с глухо прещракване.

Отначало помисли, че касата е празна. Но после я видя на последната лавица, метална кутия. Лейси я взе и му я подаде.

Кутията се побираше в длан и беше удивително лека. Никакви шевове не се виждаха по нея, но имаше ключалка с малък бутон отзад, който точно пасваше на палеца му. Питър го натисна, изведнъж кутията се раздели на две съвършено оформени половини. Вътре, поставени стабилно в изкуствена пяна, лежаха две редици мънички стъкленици, в които имаше проблясваща зелена течност. Преброи единайсет, дванайсетото отделение беше празно.

— Това е последният вирус — каза Лейси. Онзи, който е дал на Ейми. Направил го от кръвта ѝ.

Изпитателно наблюдаваше лицето ѝ, за да прозре истината. Но вече знаеше истината, нещо повече, чувстваше я.

— Празното. Това си ти, нали? Дозата, която Лиър е дал на теб.

Лейси кимна.

— Мисля, че е така.

Той затвори капака, който прилепна с отчетливо щракване. Свали раницата си и извади одеялото, с което обви кутията, после ги постави вътре. Измъкна шепа неразопаковани спринцовки и също ги постави в раницата. Трябваше да успеят да устоят до изгрев, а после да слязат от планината. След това — не знаеше. Обърна се към Ейми.

— С колко време разполагаме?

Тя поклати глава: Не много.

— Той е близо.

— Може ли да мине през тази врата, Лейси?

Жената не отговори.

— Лейси?

— Надявам се, че ще успее — каза тя.



Вече бяха на открито, високо над реката. Следите на Питър и Ейми бяха заличени под навяванията от сняг. Алиша вървеше с коня си напред. Вече трябваше да се е съмнало, мислеше си Майкъл. Но виждаше все същото сивеещо сияние, към което яздеха сякаш от часове.

— И къде са те, по дяволите? — попита Холис.

Майкъл не знаеше дали говори за Питър и Ейми, или за виралите. Завладя го мисълта, която смътно прие, че всички са тук, за да намерят смъртта си, че никой от тях няма да се измъкне от това сковано от лед пусто място. Сара и Гриър мълчаха, и те мислеха за същото, помисли си Майкъл, или пък бяха прекалено премръзнали, за да говорят. Ръцете му бяха така вкочанени, че се съмняваше дали ще може да стреля с пушката, какво ли оставаше да я презареди. Опита се да пие от манерката си, за да се подкрепи, но водата в нея беше станала на лед.

Някъде от мрака чуха коня на Алиша да се връща в тръс. Дръпна юздите пред тях.

— Следи — каза тя и кимна по посока на следите. — В оградата има отвор.

Пришпори коня си, без да ги чака, и се втурна към мястото, откъдето беше дошла. Без да каже и дума Гриър я последва, останалите вървяха отзад. Отново бяха сред дърветата. Алиша яздеше по-бързо, галопираше в снега. Майкъл пришпори коня си и го насочи напред. Зад него Сара се приведе над своя кон, за да се провре сред клоните.

Сред дърветата над тях нещо се раздвижи.

Майкъл вдигна лице, точно когато чу изстрел от пушка зад себе си. Веднага след изстрела отзад върху него нещо се стовари със страшна сила, изкара въздуха от дробовете му и той полетя с главата напред през главата на коня, пушката увисна като камшик в ръката му. За миг се почувства провесен безболезнено над земята — съзнанието му застина, за да отбележи този учудващ факт, — но чувството скоро се разсея. Удари се в земята здраво, приземил се по гръб на снега, и вече имаше други неща, за които да мисли. Видя, че се е приземил точно пред коня си. Претърколи се на една страна и прикри глава с ръце, като че това може да му помогне, почувства дивата вихрушка, когато уплашеното животно го прескочи, последвано от тропота на копитата му, едното от които стъпи на сантиметри от ухото му.

После изчезна. Всичко изчезна.

Майкъл видя вирала — същия, предположи той, който го беше съборил от коня му, — веднага щом се изправи на колене. Създанието се беше присвило на няколко метра от него, крепящо се само на сгънатите си задни крайници, като жаба. Ръцете му бяха заровени до лактите в снега, който сияеше от органичната светлина на неговата биолуминесценция. Все едно създанието беше потънало отчасти в басейн от синьо-зелена светлина. По гърдите и ръцете му имаше сняг, блестящ прах, по лицето му се стичаха бразди от влага. През билото отекна ехо, примесено като напев от гласове, които го викаха по име. Но тези звуци може и да бяха сигнали от далечна звезда. Също като разпрострялата се около него тъмнина — защото тя също беше избледняла в съзнанието му, разпръснала се като молекули от разширяващ се газ — и гласовете също можеха да се отнасят за някой съвършено друг човек. Виралът вече издаваше прещракващ звук, люлееше мускулите на челюстта си. Навири глава и лениво щракна със зъби, като че не е много гладен, като че двамата имат всичкото време на света. И в този момент Майкъл разбра, че мястото, на което хранеше страха си, е празно. Той, Майкъл Веригата, не се страхуваше. Обзелото го чувство приличаше на гняв — страховита ярост, примесена с досада, каквато щеше да изпита и от прекалила с бръмченето си под носа му муха. Мътните ги взели, помисли си, докато посягаше към ножницата на колана си. До гуша ми е дошло от тия шибани гадини. Може да има четирийсет милиона като теб, а може и да няма. Но след секунди ще са с едно по-малко.

Майкъл се надигна и в същия миг виралът скочи към него, разперил ръце и крака като пръсти на отворена ръка. Едва успя да измъкне острието си пред него, докато по рефлекс затвори очи. Усети как металът се врязва, когато виралът се стовари отгоре му, събори го по гръб и го покри с туловището си.

Претърколи се и видя вирала да лежи по лице в снега. Ножът му лежеше забит в гърдите му. Ръцете и краката му се свиваха и отпускаха. Над трупа стояха две фигури. Питър и до него Ейми. И откъде изникнаха? Ейми държеше пушка — пушката на Майкъл, покрита със сняг. В краката им създанието нададе звук като въздишка или стенание. Ейми вдигна приклада на пушката към рамото си, наведе цевта и я насочи в отворената уста на вирала.

— Съжалявам — каза тя и натисна спусъка.

Майкъл се изправи. Виралът лежеше безжизнен, агонията и гърченето му бяха спрели. Снегът беше изпръскан с кръв. Ейми продаде оръжието на Питър.

— Вземи го.

— Добре ли си? — попита Питър Майкъл.

Чак тогава Майкъл разбра, че трепери. Кимна.

— Хайде.

Над билото се чуха други изстрели. Втурнаха се натам.



Лейси знаеше, че не постъпи честно. Оставила беше Питър и Ейми да си мислят, че ще ги последва. Нагласи таймера на бомбата и ги поведе към вратата на тунела, после ги насочи навън. Издърпа вратата, докато наблюдаваха, и спусна резетата.

Чуваше ги как удрят от другата страна. Чуваше за последен път гласа на Ейми да отеква в съзнанието ѝ.

Лейси, Лейси, стой!

Сега тичайте. Всеки миг може да се появи.

Лейси, моля те!

Трябва да им помогнеш. Те ще се страхуват. Няма да знаят какво се случва. Помогни им, Ейми.

Всичко, случило се на това място, трябва да се заличи. Както Господ е заличил света в дните на Ной, за да може големият кораб да плава и отново да възроди света.

Тя щеше да е Неговите води.

Бомбата беше ужасно творение. Малка е, беше ѝ казал Джонас, само един килотон — достатъчно голяма, за да разруши Хижата, всичките ѝ подземни нива, да прикрие доказателствата за стореното от тях, — но не достатъчно голяма, че да бъде регистрирана от сателит. Подсигуряване в случай че виралите пробият навън. Но после пробивът беше направен на по-високите нива, Сайкс беше изчезнал или мъртъв и макар Джонас да знаел как да я взриви сам, не можел да го стори, заради Ейми.

Докато Питър и Ейми наблюдаваха, Лейси коленичи пред нея: малък, е формата на куфарче предмет, с глупавите финтифлюшки на всички военни творения. Джонас ѝ беше показал последователността на действията. Притисна малък зъбец отстрани, отвори се панел, на който имаше клавиатура с малък екран, достатъчно голям за един ред текст. Натисна бутоните и изписа:

ЕЛИЗАБЕТ

Екранът проблесна и оживя.

АКТ? Д/Н

Натисна Д.

ВРЕМЕ?

За миг спря. После натисна 5.

5:00 ПОТВЪРДИ? Д/Н

Натисна Д отново. На екрана се показа отмерващ времето часовник.

4:59

4:58

4:57

Затвори панела и отново се изправи.

Бързо се обърна към двамата и припряно ги поведе по коридора.

— Веднага трябва да се махнете оттук.

Тогава ги заключи отвън.

Лейси, моля те! Не знам какво да правя! Кажи ми какво да правя!

Ще разбереш, Ейми, настъпи ли моментът. Тогава ще разбереш какво има в теб. Ще разбереш как да им дадеш свобода, да ги преведеш през последния изход.

Сега беше сама. Почти приключила с делото си. Когато се убеди, че Питър и Ейми са си тръгнали, тя махна резетата и отвори широко вратата.

Ела при мен, помисли си тя. Стоеше на прага, дишаше дълбоко, овладяваше мислите си и съсредоточаваше съзнанието си. Ела на мястото, където беше създаден.

Лейси чакаше. Пет минути: след толкова много години те изглеждаха миг, защото толкова и бяха.



Над планината се зазоряваше.

Тримата тичаха към изстрелите. Изкачиха се на билото, под тях Майкъл видя къща, конете бяха отвън. Сара и Алиша им махаха от вратата.

Създанията вече бяха сред дърветата зад тях. Хукнаха по склона и влетяха вътре. Гриър и Холис се показаха иззад завесата, понесли висок скрин с шкафчета.

— Точно зад нас са — каза Майкъл.

Наблъскаха шкафа до вратата. Безсмислен жест, помисли си Майкъл, но може да им спечели секунда-две.

— Ами прозорците? — каза Алиша. — Има ли какво да използваме?

Опитаха се да преместят големия шкаф, но той беше твърде тежък.

— Оставете — каза Алиша. Извади пистолет от колана си и го постави в ръцете на Майкъл. — Гриър, ти и Холис заемете място при прозореца в спалнята. Всички останали остават тук. Двама на вратата, по един на всеки прозорец, преден и заден. Верига, наблюдаваш комина. Най-напред ще се нахвърлят на конете.

Заеха позиции.

От спалнята Холис извика:

— Тук са!



Нещо се е объркало, помисли си Лейси. Вече трябваше да са тук. Чувстваше ги навсякъде около нея, изпълваха съзнанието ѝ със своя глад, с глада и с въпроса си.

Кой съм аз?

Кой съм аз?

Кой съм аз?

Тя влезе в тунела.

Елате при мен, отговори тя. Елате при мен. Елате при мен.

Понесе се по него, успя да излезе през отвора, светещ кръг, дългото зазоряване в планината. Първата истинска светлина щеше да ги удари от запад и да се отрази в другата страна на долината с полетата ѝ от сняг и лед.

Стигна до изхода на тунела и излезе от него. Под себе си виждаше следите и остатъците от изкачването на виралите по заледения склон. Хиляди, хиляди, хиляди.

Минали бяха точно покрай нея.

Обзе я отчаяние. Къде си?, помисли си тя, а после го изрече с ярост в гласа си, който отекна над долината:

— Къде си?

Но отговорът на небесата беше тишина.

И после чу сред мъртвилото.

Тук съм.



Виралите се нахвърлиха едновременно върху вратата и прозорците, яростен трясък от стъкло и трошащо се дърво. Питър, подпрял шкафа с рамо, беше отхвърлен назад към Ейми. Чуваше стрелбата на Холис и Гриър от спалнята, Алиша, Майкъл, Сара, Ейми всички стреляха.

— Отдръпни се! — крещеше Алиша. — Вратата пада!

Питър грабна Ейми за ръка и я изблъска в спалнята. Холис стоеше до прозореца. Гриър беше на земята до леглото, кървеше от дълбок прорез на главата си.

— От стъкло е! — крещеше над отговора на оръжието на Холис. — Само стъкло!

— Холис, стой на онзи прозорец! — извика Алиша. Изхвърли празния пълнител и рязко зареди нов, издърпа затвора. Оттук щяха да се защитават. — Готови всички!

Чуха как входната врата се отваря. Алиша, която беше най-близо до завесата на спалнята, се завъртя и започна да стреля.

Онзи, който я сграбчи, не беше първият, нито вторият, дори третият, ами четвъртият. Тогава оръжието ѝ вече беше празно. По-късно Питър си спомняше сцената като поредица от отделни подробности. Нейната последна гилза рикошира от пода. Барутен дим се вие във въздуха и празният пълнител на Алиша пада, тя е посегнала да издърпа нов от якето си. Виралът се хвърля към нея през разкъсаната завеса, безмилостната гладкост на лицето, блясъка на очите му, зиналата му паст, цевта на безполезното ѝ оръжие се вдига, ръката ѝ посяга към оръжието, но е твърде късно, мигът на сблъсъка, жесток и неизбежен, Алиша пада по гръб на пода, виралът насочва оголените си зъби към извивката на врата ѝ.

Холис стреля, излиза напред, когато виралът вдига лице, насочва цевта в устата му и стреля, разпръсква тила му по стената на спалнята. Питър изпълзява напред, грабва Алиша под мишници, влачи я, маха я от вратата. От врата ѝ тече кръв, якето ѝ се обагря в наситено алено. Някой вика, непрекъснато повтаря името ѝ, но сигурно е бил той. Опрян на стената, притиска Алиша към гърдите си, вдига я нагоре, инстинктивно слага ръце върху раната, опитва се да спре кървенето. Ейми и Сара са на пода, присвити до стената. През завесата минава друг вирал, Питър вдига пистолета си и изстрелва последните си два куршума. Първият пропуска, но не и вторият. В ръцете му Алиша диша странно, на пресекулки и с хрипове. Навсякъде има кръв, толкова много кръв.

Затворя очи и я притиска здраво към себе си.



Лейси се обърна. Бабкок се извисяваше над нея, над отвора на тунела. Най-грамадното и ужасяващо създание, създавано някога от Бог. Лейси не се страхуваше, само се дивеше на чудните творения на Бога. На това, че Той е създал толкова съвършено създание по своя замисъл, способно да разкъса света. Докато гледаше към неговото величественото и ужасно сияние — светлина от ореол като светлината ангелска, — сърцето на Лейси се преизпълни със знанието, че не е сгрешила, че дългата нощ на нейното бдение щеше да завърши така, както го беше предвидила. Бдение, започнало преди толкова много години във влажната пролетна сутрин, когато отвори вратата на Манастира на Сестрите на милосърдието в Мемфис, Тенеси и зърна едно момиченце.

Джонас, помисли си тя, видя ли, че бях права? Всичко е простено, всичко изгубено може да бъде възвърнато. Джонас, идвам да ти го кажа. Вече почти съм с теб.

Тя се втурна в тунела.

Ела при мен ела при мен ела при мен ела при мен.

Тя тичаше. Тя беше на това място, но и на друго, тичаше по тунела, подмамваше Бабкок вътре, но и отново беше момиченце в полето. Долавяше сладкото ухание на земята, чувстваше хладния нощен въздух по бузите си, чуваше сестрите си и гласа на майка си, която викаше от прага: Бягайте, деца, бързо, колкото можете.

Блъсна вратата и продължи през коридора с жужащите лампи към стаята с носилката на колела, стъклениците, акумулаторите, всички дребни вещи на стария свят и неговите ужасни сънища за кръв.

Спря, обърна се с лице към вратата. Ето го.

Аз съм Бабкок. Един от Дванайсетте.

Както и аз, помисли си сестра Лейси, когато зад нея таймерът на бомбата отброи 0:00, атомите в нейната сърцевина се сблъскаха един в друг и съзнанието на Лейси се изпълни во веки с чистата бяла светлина на небесата.

Шейсет и девет

Тя беше Ейми и беше во веки. Тя беше една от Дванайсетте и също друга, онази над и зад, Нула. Тя беше момичето от Никъде, Онази, която дойде, която живя хиляда години, Ейми от Безчетните, Момичето с Душите в Нея.

Тя беше Ейми. Тя беше Ейми. Тя беше Ейми.

Тя беше първата, която се изправи. След тътена, разтърсването, люлеенето и бученето. Малката къщичка на Лейси се люлееше и подскачаше като кон, като малка лодка в морето. Всички крещяха и пищяха, вкопчени и присвити до стените.

И после дойде краят. Земята под тях се успокои. Прах изпълваше въздуха. Всички кашляха и се давеха, удивени, че са живи.

Живи бяха.

Поведе Питър и останалите навън, покрай труповете на мъртвите, към светлината на зората, където Безбройните чакаха. Безброят на Бабкок вече го нямаше.

Навсякъде и във всичко бяха. Море от лица, очи. Тръгнаха към нея с необятността на своята численост, към изгряващата зора. Усещаше празното пространство в тях, където е бил сънят, сънят на Бабкок, и на това място беше въпросът, свиреп и изгарящ:

Кой съм аз кой съм аз кой съм аз?

И тя позна отговора. Позна отговора за всички им, за всеки един от тях, най-накрая ги позна. Тя беше корабът, както беше казала Лейси, тя носеше душите им в себе си. Толкова дълго ги беше пазила в очакване на този ден, когато щеше да им ги върне, защото по право бяха техни — историите за това кои са. Денят на тяхното преминаване през прохода.

Елате при мен, помисли си тя. Елате при мен елате при мен елате при мен.

Дойдоха. Спуснаха се от дърветата, прекосиха заснеженото поле, излязоха от скривалищата си. Тя тръгна сред тях, докосваше ги, милваше ги и им казваше отговора, за който копнееха.

Ти си… Смит.

Ти си… Тейт.

Ти си… Дюпре.

Ти си Ирей, ти си Рамос, ти си Уорд, ти си Чо, ти си Сингх, Аткинсън Джонсън Монтефуско Коен Мъри Нгуен Елбърсън Лазаро Торес Райт Уибърн Прат Скаламонти Мендоса Форд Чунг Фрост Вандайн Карлън Парк Диего Мърфи Парсънс Рикин О’Нийл Майерс Сапата Йънг Шийър Танака Лий Уайт Гепта Солник Джесъп Райл Нъкълс Махарана Райбърн Кенеди Мюлер Доър Голдмън Пули Прайс Хан Кордел Иванов Симпсън Уонг Палъмбо Ким Рао Монтгомъри Бъс Мичъл Уолш Макивой Бодин Олсън Яворски Фъргюсън Сакос Спенсър Ръшър…

Слънцето се издигаше над планината, ярката светлина беше ослепителна. Елате, мислеше Ейми. Излезте на светло и запомнете.

Ти си Крос ти си Флорес ти си Хакъ, Васкес Андрюс Маккол Барбъш Съливан Шапиро Яблонски Чои Зайднър Кларк Хюстън Роси Кълейн Бахтър Нунес Анатасиън Кинг Игбии Йенсен Лобмардо Андерсън Джейвс Сасо Линдкуист Мастърс Хакеемзеда Ливандър Цухимото Мичи Остър Дууди Бел Моралес Лензи Андриякова Уоткинс Бонийя Фицджералд Тинити Асмунсън Айело Дейли Харпър Брюър Клайн Уедърол Грифин Петрова Кейтс Хадад Райли Маклиод Ууд Патерсън…

Ейми чувстваше скръбта им, но сега беше различно. Това беше свято извисяване. Хиляда възвърнати живота преминаваха през нея, хиляда по хиляди истории — за любов и дела, за родители и деца, за дълг, за радост, за печал. Легла за сън и ястия за засищане, за блясъка и болката на тялото, за гледката на листата през прозореца в лятна дъждовна сутрин, самотни нощи и любовни нощи, душата в своето тяло-хранилище неизменно копнее да бъде позната. Тя се движеше между тях, както бяха налягали в снега, Безброят вече го нямаше, всеки беше на мястото на своя избор.

Снежните ангели.

Помнете, каза им тя. Помнете.

Аз съм Флин аз съм Гонзалес аз съм Йънг Уентцел Армстронг О’Брайън Рийвз Фарайян Уатанабе Мълрони Шеренски Лоуган Брейвърмен Ливингстън Мартин Кампана Кокс Тори Суортс Тобин Хект Стюарт Люиз Редуайн По Маркович Тод Маскучи Костин Лейстър Салиб Хенеси Кейстли Мериуедър Леоне Баркли Киърнън Кемпбъл Ламос Мериън Куанг Каган Глейзнър Дюбоа Игън Чандлър Шарп Браунинг Илънсуайг Накамура Джакомо Джоунс аз съм аз съм аз съм…

Слънцето щеше да свърши своята работа. Скоро щяха да бъдат мъртви, после да се превърнат в пепел, после да изчезнат. Вятърът щеше да разнесе телата им. Най-после я напускаха. Усети как духовете им се вдигат и отпътуват.

— Ейми.

До нея стоеше Питър. Лицето му изглеждаше неописуемо. Скоро щеше да му каже, помисли си тя. Щеше да му каже всичко, което е познала, всичко, в което е вярвала. Предстоеше им дълго пътуване заедно. Но сега не беше време за приказки.

— Влез вътре — каза тя и взе празния му пистолет, пусна го на снега. — Влез вътре и я спаси.

— Мога ли да я спася?

Ейми кимна.

— Трябва — каза тя.



Сара и Майкъл вдигнаха Алиша на леглото и свалиха прогизналото ѝ от кръв яке. Очите ѝ бяха затворени, неспокойни.

— Трябват ми превръзки! — извика Сара. По ръцете и по косата ѝ имаше още кръв. — Дайте ми нещо да спра кървенето!

Холис сряза ивица от чаршафите с ножа си. Не бяха чисти, нищо не беше чисто, но трябваше да свършат работа.

— Трябва да я вържем — каза Питър.

— Питър, раната е прекалено дълбока — каза Сара. Поклати отчаяна глава. — Безсмислено е.

— Холис, дай ми ножа си.

Каза на останалите какво да правят, наряза спалното бельо на Лейси на дълги ивици, после ги омота. Завързаха ръцете и краката на Алиша към леглото. Сара каза, че кървенето май се е забавило — злокобен знак. Пулсът ѝ беше ускорен и непостоянен.

— Ако оцелее — предупреди Гриър, застанал в края на леглото, — тези чаршафи изобщо няма да я удържат.

Питър не слушаше. Отиде в главната стая, където сред бъркотията от разрушението откри раницата си. Металната кутия все още беше на мястото си, заедно със спринцовките. Взе една от стъклениците и се върна в спалнята, подаде ги на Сара.

— Постави ѝ това.

Тя го взе и го огледа.

— Питър, не знам какво е това.

— Това е Ейми — отвърна той.



Сара постави инжекция на Алиша с половината от стъкленицата. Чакаха през целия ден и през нощта. Алиша сякаш се залута в някакъв здрач. Сухата ѝ кожа гореше. Раната на врата ѝ се затвори, изглеждаше като белег от охлузване, мораво и възпалено. От време на време изглежда се пробуждаше, излизаше от здрача, простенваше. После отново затваряше очи.

Издърпаха труповете на мъртвите вирали навън при другите. Труповете им бързо се бяха превърнали в сива пепел, която продължаваше да се вие във въздуха, обвиваше всяка повърхност като слой от мръсен сняг. До сутринта, помисли си Питър, всички щяха да са изчезнали. Майкъл и Холис бяха заковали прозорците и поставили вратата на пантите ѝ. Когато се стъмни, запалиха останките на шкафа в огнището. Сара заши раната на главата на Гриър, превърза я с друга превръзка, направена от спално бельо. Спяха на смени, двама наблюдаваха Алиша. Питър каза, че ще бди над нея цяла нощ, но накрая изтощението му взе връх и също заспа, свит на студения под до леглото ѝ.

На сутринта Алиша започна да опъва въжетата. По кожата ѝ не беше останал никакъв цвят, очите ѝ зад клепките бяха розови от пръсналите се капиляри.

— Постави ѝ още една инжекция.

— Питър, не знам какво правя — каза Сара. Тя беше на ръба на силите си, съсипана, всички бяха така. — Може да я убие.

— Още една инжекция.



Биха ѝ и остатъка от стъкленицата. Навън отново заваля сняг. Гриър и Холис излязоха на разузнаване из горите и се върнаха след час, полузамръзнали. Наистина ги нямало, казаха те.

Холис дръпна Питър настрана.

— Храната ще е проблем — тихо каза той. Прегледали бяха долапа на Лейси. Повечето буркани бяха потрошени.

— Знам.

— И още нещо. Знам, че взривът е бил подземен, но тук може да има радиация. Майкъл казва, че подпочвените води със сигурност са заразени. Според него не бива да оставаме тук повече. От другата страна на долината има постройка. Изглежда има било, по което можем да тръгнем на изток.

— Ами Лиш? Не можем да я преместваме.

Холис замълча.

— Само казвам, че можем да се озовем в безизходица. Освен това сме в голяма беда. Не искаме да се окажем полумъртви от глад в снежна виелица.

Холис имаше право и Питър го знаеше.

— Искаш ли да разузнаете наоколо?

— Щом снегът престане.

Питър кимна отстъпчиво.

— Вземи Майкъл с теб.

— Мислех да взема Гриър.

— Той трябва да остане тук — каза Питър.

Холис помълча, докато обмисли замисъла на Питър.

— Добре — каза той.

Снежната буря вилня цяла нощ, на сутринта небето беше чисто и ясно. Холис и Майкъл се приготвиха да тръгват. Ако всичко минеше добре, щяха да се върнат преди мръкване. Но можело да отнеме и ден. На потъналия в сняг двор Сара прегърна Холис, после Майкъл. Гриър и Ейми стояха вътре с Алиша. През последните двайсет и четири часа, откакто ѝ бяха дали втората доза от вируса, състоянието ѝ, изглежда, се стабилизира. Но треската ѝ продължаваше да е силна, а очите ѝ се влошиха.

— Само… не го проточвайте — каза Холис на Питър. — Тя не би искала.

Чакаха. Ейми сега седеше близо до Алиша, изобщо не се отделяше от леглото ѝ. За всички беше ясно какво се случва. И най-леката светлина в стаята я караше да трепва, отново започна да опъва въжетата.

— Бори се с него — каза Ейми. — Но се опасявам, че ще загуби.

Мръкна, от Майкъл и Холис нямаше никакъв знак. Питър за пръв път изпитваше такова отчаяние. Защо не действаше, както е станало с Лейси? Не беше лекар, само налучкваха какво да правят. Известно му беше, че втората доза може да я убие. Питър знаеше, че Гриър го наблюдава, чакаше да действа. А той не беше в състояние да направи каквото и да било.

Веднага след зазоряване Сара го разтърси, за да се събуди. Питър беше заспал на стола, оборил глава на гърдите си.

— Мисля… че се преобразява — каза тя.

Изопнала тялото си, със здраво стиснати мускули на челюстта и кожата, под която се виждаше потрепване, Алиша дишаше учестено. От задната част на гърлото ѝ се надигна ниско, мощно стенание. За миг се отпусна. После всичко започна отначало.

— Питър.

Обърна се и видя Гриър на прага. Държеше нож.

— Време е.

Питър се изправи и застана между Гриър и леглото на Алиша.

— Не.

— Знам, че е трудно, но тя е войник. Войник от Експедиционния. Време е да поеме последния си път.

— Не, това не е ваша работа — протегна ръка. — Дайте ми ножа, майоре.

Гриър се подвоуми, изпитателно огледа лицето на Питър.

— Не е необходимо ти да го правиш.

— Напротив — не се страхуваше, беше се примирил. — Обещах ѝ. Аз трябва да го направя.

Гриър неохотно подаде ножа. Позната тежест и баланс. Питър видя, че това е собствения му нож, онзи, който беше оставил при вратата на Юстас.

— Искам да остана насаме с нея, ако нямате нищо напротив.

Сбогуваха се с нея. Питър чу как вратата на къщата се отваря и отново се затваря. Отиде до прозореца и откърти една от дъските, като остави нежната сива утринна светлина да окъпе стаята. Алиша простена и се извърна. Гриър имаше право. Питър знаеше, че разполага само с няколко минути. Спомни си думите на Мънси колко бързо ставало всичко. Как искал да усети освобождаването на тялото си.

Питър седна на ръба на леглото с ножа в ръка. Искаше да ѝ каже нещо, но думите му се струваха незначителни в сравнение с чувството, което изпитваше към нея. Поседя за миг в мълчание, в съзнанието му нахлуха спомени с нея. Негови думи, действия и неизреченото между тях. Само това можеше да стори.

Можеше да остане така цял ден, година, сто години. Но повече не можеше да чака, разбра той. Стана и се изправи до леглото ѝ, обкрачи я през кръста. Хвана ножа с двете си ръце и постави върха му над гръдната ѝ кост. Уязвимото място. Усети как животът му се разполови: половина, в която беше всичко преживяно досега, и половина, на която ѝ предстоеше да изживее всичко занапред. Усети как се надига към него, тялото ѝ се присви срещу въжетата. Ръцете му трепереха, сълзи замъгляваха погледа.

— Прости ми, Лиш — каза той, затвори очи и вдигна ножа, извика цялата си воля, за да намери сила да го забие в нея.

Седемдесет

Пролет беше, а бебето всеки момент щеше да се появи.

От дни Маус имаше контракции. Докато разчистваше в кухнята, лежеше на леглото или наблюдаваше Тео как работи на двора, когато изведнъж го усети: бързо стягане през корема, което я накара да затаи дъх. Това ли е?, попита тя Тео. Време ли е? Сега ли щеше да се роди бебето? За миг тя ту отместваше поглед, ту накланяше встрани главата, като че слушаше далечен шум. После вниманието ѝ отново се насочваше към него с успокояваща усмивка. Готово. Видя ли? Нищо няма. Само една. Всичко е наред. Върни се към работата си, Тео.

Сега обаче не беше нищо. Беше посред нощ. Тео сънуваше обикновен, щастлив сън за слънчева светлина, която грее над златисто поле, когато чу гласа на Маус да го вика по име. И тя беше в съня, но не можеше да я види, криеше се от него, играеше на някаква игра. Беше пред него, после зад него, не знаеше къде е. Тео. Конрой скимтеше и лаеше, скачаше в тревата, изтичваше нанякъде, после отново се връщаше при него, подканваше го да го последва. Къде си, викаше Тео, къде си? Мокра съм, казваше Маусами. Цялата съм вир-вода. Събуди се, Тео. Мисля, че водите ми изтекоха.

Изведнъж се събуди и се изправи, затършува в мрака, мъчеше се да си обуе ботушите. Конрой също беше буден, размахваше опашка, завираше влажния си нос в лицето на Тео, докато той коленичи да запали фенера. Сутрин ли беше? Излизаме ли?

Маусами си пое дъх през зъби.

— Ооо — изви тя гръб на хлътналия матрак, — ооо.

Казала му беше какво трябва да прави, от какво ще има нужда. Чаршафи и кърпи, да ги сложи под нея за кръвта и останалото. Нож и рибарско влакно за връвта. Вода, за да изкъпе бебето, и одеяло, за да го повие в него.

— Не мърдай оттук, веднага се връщам.

— Рояци — простена тя. — Къде да ходя?

По тялото ѝ се надигна нова контракция. Протегна ръка, за да улови неговата, и я стисна здраво, забила нокти в дланта му, скърцаше със зъби от болка.

О, мамка му.

Обърна се и повърна на пода.

В стаята замириса на повръщано. Конрой реши, че това е за него, чуден подарък. Тео прогони кучето, после помогна на Маусами да се подпре на възглавниците.

— Нещо не е както трябва — лицето ѝ беше пребледняло и уплашено. — Не трябва да боли така.

— Какво да правя, Маус?

— Не знам.

Тео хукна по стълбите, Конрой го следваше по петите. Бебето, бебето беше на път. Намислил беше да събере всичко необходимо на едно място, но, естествено, всичко си остана само намерение. Къщата беше леденостудена, а огънят угаснал. На бебето трябваше да му е топло. Постави наръч дърва в огнището, после коленичи, духаше към въглените, за да се разпалят. Взе кърпи и ведро от кухнята. Искаше да стопли вода, да я остави да ври, за да е стерилизирана, но май нямаше време за това.

— Тео, къде си?

Напълни кофата, взе остър нож и ги отнесе в спалнята. Маус беше седнала с разпиляна по лицето си дълга коса, изглеждаше уплашена.

— Съжалявам за пода — каза тя.

— Нови контракции?

Тя поклати глава.

Конрой се беше върнал при поразията на пода. Тео го прогони с крак и коленичи, за да го почисти, затаил дъх. Колко смешно. Тя щеше да роди бебе, а ето го него да се мръщи от мириса на повръщано.

— Оу-оу — простена Маусами.

Докато се изправи, контракцията я беше вкопчила. Изпъна крака, издърпала пети към кръста си. В ъгълчетата на очите ѝ се процеждаха сълзи.

— Боли! Боли! — изведнъж се претърколи на страна. — Натисни ми гърба, Тео!

За такова нещо не му беше казвала.

— Къде? Колко да притискам?

— Където ѝ да е! — извика във възглавницата.

Притисна несигурно.

— По-ниско! За бога!

Той сви ръка в юмрук и я притисна с кокалчетата си, усети как тя отвърна на натиска. Преброи секундите: десет, двайсет, трийсет.

— Болката в кръста — едва си поемаше дъх. — Главата на бебето се блъска в гръбнака ми. Това ще ме накара да напъвам. Още е рано да напъвам, Тео. Не ме оставяй да напъвам.

Вдигна се на ръце и на колене. Носеше само тениска. Чаршафите под нея бяха пропити с течност, от която се носеше топъл, сладък мирис, като от окосена поляна. Спомни си съня с полето, вълните слънчева светлина.

Нова контракция. Маусами простена и отпусна лице на матрака.

— Не стой така там!

Тео застана до нея на леглото, постави юмрука си на гърба ѝ, опря го и натисна с всичка сила.



Изминаха часове. Силни и дълбоки, контракциите продължиха през деня. Тео остана с нея на леглото, притискаше гърба ѝ, докато ръцете му отмаляха, изтръпнаха от умора. Но в сравнение с онова, което ставаше с Маусами, това беше малко неудобство. Остави я сама два пъти, за да изкара Конрой на двора и после на смрачаване, когато го чу да скимти пред вратата, за да го пусне отново. И двата пъти, докато се качи обратно по стъпалата, Маусами крещеше името му.

Чудеше са дали с всяко раждане е така. Не знаеше. Ужасно беше и безкрайно, подобно нещо не беше преживявал. Чудеше се дали Маусами ще има сили, когато дойде време да напъва, за да се роди бебето. Между контракциите тя изпадаше в унес, подобен на сън, съсредоточаваше се, знаеше той, подготвяше се за следващата вълна от болка да премине през нея. Можеше само да разтрива гърба ѝ, но това, изглежда, не помагаше много. Изглежда изобщо не помагаше.

Палеше фенера — втора нощ, помисли си той отчаян, как можеше да продължи втора нощ? — когато чу силен вик от Маус. Обърна се и видя от нея да тече кървава рядка слуз и се заизвива по бедрата ѝ.

— Маус, кървиш?

Тя се претърколи по гръб и дигна нагоре бедра. Дишаше много бързо, лицето ѝ плуваше в пот.

— Дръж. Краката ми — сподавено каза.

— Как да ги държа?

— Аз. Ще напъвам. Тео.

Застана в края на леглото и постави ръце на коленете ѝ. При следващата контракция тя се присви в кръста и го притисна с тежестта си.

— О, Боже. Виждам го.

Разтворила се беше като цвете, откриваше се кръгла розова кожа с мокра черна коса. В следващия миг гледката изчезна, венчелистчетата на цветето се затвориха и придърпаха бебето навътре в нея.

Още три, четири, пет пъти тя напъваше, всеки път бебето се показваше и също толкова бързо изчезваше. За пръв път си помисли: бебето не иска да се роди. Това бебе иска да остане там, където е.

— Помогни ми, Тео — умоляваше го тя, останала без сили. — Извади го, извади го, моля те, извади го навън.

— Трябва отново да напънеш, Маус! — Тя изглеждаше напълно изтощена, безжизнена, на ръба да рухне. — Чуваш ли ме? Трябва да напъваш!

— Не мога, не мога!

Обхвана я следващата контракция, тя вдигна глава и нададе животински вик от болка.

— Напъвай, Маус, напъвай!

Тя напъна. Когато се показа върхът на главата на бебето, Тео се пресегна и пъхна показалеца си в нея, в нейната топлина и влага. Напипа издатината на очна ябълка, деликатната крива на нос. Не можеше да издърпа бебето, нямаше за какво да го хване, трябваше бебето да дойде при него. Отдръпна ръка и я постави под нея, наклони рамо над краката ѝ, за да прихване и подпомогне усилието ѝ.

— Почти успяхме! Не спирай!

И сякаш допирът на ръката му даде воля на бебето, за да се роди, показа се лицето му, плъзна се вън от нея. Великолепна, непозната гледка, с уши, нос, уста и изпъкнали жабешки очи. Тео сви шепа под гладката, влажна извивка на черепа му. Пъпната връв, полупрозрачна, изпълнена с кръв тръба, се увиваше около врата на бебето. Макар никой да не му го беше казвал, Тео внимателно пъхна показалец под нея и внимателно я отметна. После отново пъхна ръка в Маусами, с пръст подхвана ръката на бебето и дръпна.

Тялото се размърда свободно, изпълни ръцете на Тео с хлъзгава топлина. Момче. Бебето беше момче. Но не беше поело въздух, нито издало какъвто и да било звук. Появата му на света не беше завършена, но Маус му беше обяснила тази част много добре. Тео обърна бебето в ръцете си, обхвана слабичкото му телце по дължина на ръката си и като придържаше обърнатото му надолу лице с длан, започна да разтрива гърба на бебето, като движеше пръстите на свободната си ръка в кръгови движения. Сърцето му биеше лудо в гърдите, но не изпитваше страх. Умът му беше ясен и съсредоточен, вложил цялото си същество в изпълнението на тази единствена задача. Хайде, казваше той, хайде дишай. След всичко, през което премина току-що, защо това да е толкова трудно? Бебето тъкмо се беше родило, а Тео вече чувстваше влиянието му над себе си — как само със съществуването си това малко, розово същество в ръцете му определя всичко в живота на Тео. Хайде, бебе. Давай. Отвори дробове и поеми дъх.

И то го направи. Тео усети как мъничката му гръд се изпълва с въздух, ясно изхлипване, след което ръката му беше изпръскана с нещо топло и лепкаво като след кихане. Бебето пое дъх за втори път, изпълни дробовете си и Тео усети как животворната сила се вля в него. Тео го обърна, посегна към кърпата. Бебето заплака не с гръмогласен рев, какъвто беше очаквал, ами все едно замяука. Избърса носа, устните и бузите му и обра последните остатъци от слуз от устата му с пръст, а после го постави с все още непрерязана връв на гърдите на Маусами.

Лицето ѝ беше изтощено, подпухнало и изнурено. В ъгълчетата на очите ѝ видя разперили се бръчици, които не бяха там само преди ден. Успя да му се усмихне немощно, но благодарно. Свършило беше. Бебето се беше родило, най-после бебето беше с тях.

Той зави бебето с одеяло, зави и двама им, приседна до тях на леглото и се отпусна: заплака.



Тео се събуди посред нощ с мисълта: Къде е Конрой?

Маус и бебето спяха. Решили бяха — или по-скоро Маус реши, а Тео бързо се съгласи — да го кръстят Кейлъб. Внимателно и добре го бяха повили в одеяло и го бяха поставили на леглото до нея. Въздухът в стаята все още беше наситен с остър, землист мирис, на кръв, пот и раждане. Тя беше накърмила бебето или се беше опитала — млякото ѝ нямаше да дойде ден или малко повече — и сама беше хапнала малко, каша от варени картофи от мазето и няколко хапки от сипкава ябълка от зимните им запаси. Скоро щеше да се нуждае от белтъци, Тео го знаеше, но наоколо беше пълно с дребен дивеч, след като времето се беше затоплило. Щом посвикнат с новото положение, той ще трябва да иде на лов.

Изведнъж се оказа някак очевидно, че никога няма да напуснат това място. Имаха всичко, от което се нуждаеха, за да живеят. С години къщата беше чакала някой отново да я превърне в дом. Когато Питър се върне, това щеше да му каже Тео. В онази планина може и да има нещо, а може и да няма. Беше без значение. Това беше дом, никога нямаше да го напуснат.

Дълго седя и размишлява над тези неща, изпълнен с тихо удивление, което сякаш се беше крило в най-съкровената му част. Накрая изтощението го надви. Той се присви до тях и скоро заспа.

Сега, буден, осъзна, че напълно е забравил за Конрой. Затърси в мислите си кога за последно кучето е било наблизо. Късно по някое време, около залез, Конрой беше започнал да вие, за да го пуснат навън. Тео набързо го пусна, не искаше да оставя и за миг Маус сама. Конрой никога не се отдалечаваше, а щом приключеше с делата си, започваше да дращи по вратата. Тео беше толкова зает, че просто беше затръшнал вратата и се втурна обратно по стъпалата напълно забравил за него.

Досега. Странно, помисли си той, че не е чул нищо, дори тихичко проскимтяване. Никакво дращене по вратата, нито лай отвън. В продължение на дни, след като беше открил следите от стъпки в хамбара, Тео беше нащрек, никога не се отдалечаваше от къщата, винаги държеше пушката под ръка. Нищо не каза на Маусами, не искаше да я тревожи. Но мина време и нови следи не се появиха, той остави умът му да се насочи към по-належащи проблеми като бебето. Улови се, че се чуди дали пък не е объркал следите. Стъпките биха могли да са негови все пак, а пък Конрой можеше да е измъкнал консервата от боклука.

Тихо се надигна, взе фенера, ботушите и пушката от мястото ѝ до вратата и слезе в дневната. Седна на стъпалата, за да се обуе, не си върза връзките. Вдигна въглен от огнището и го доближи до фитила на фенера, после отвори вратата.

Очакваше да намери Конрой заспал на верандата, но тя беше пуста. Вдигна фенера, за да освети по-надалеч, и слезе на двора. Нямаше нито луна, нито звезди. Духаше влажен пролетен вятър, носеше дъжд. Вдигна лице сред сгъстяващата се мъгла, светлината обля челото и бузите му. Кучето, където и да се залутало, щеше да е щастливо да го види. Искаше му се да се прибере, да се скрие от дъжда.

— Конрой! — извика. — Конрой, къде си?

Останалите постройки бяха тихи. Конрой никога не беше проявявал и бегъл интерес към тези постройки, по някакъв кучешки инстинкт долавяше, че у тях нямаше нищо, което да си струва. Вътре имаше разни предмети, мъжът и жената ги ползваха, какво значение имаше това за него?

Тео бавно се приближи по пътеката, под едната си ръка стискаше пушка, а с другата осветяваше района с фенера. Ако дъждът се засилеше, не знаеше дали това чудо щеше да продължи да гори. Проклето куче, помисли си той. Не му беше времето сега да се крие така.

— Конрой, по дяволите, къде си се запилял?

Тео го откри при последната постройка. Щом го видя, разбра, че е мъртъв. Тялото му стоеше неподвижно, сребристата му козина беше цяла в кръв.

После, когато се връщаше от постройката — звукът полетя с непогрешимостта на неуловима стрела и прониза разума му с ужас, — чу как Маусами пищи.



Трийсет стъпки, петдесет, сто: фенерът го нямаше, изпуснат до трупа на Конрой, той тичаше в мрака с незавързани обувки, първо едната, другата, едната, другата се гонеха на краката му. Връхлетя със скок на верандата, блъсна вратата, хукна по стълбите.

Спалнята беше празна.

Бегом затърси из къщата, викаше я по име. Нямаше следи от борба, Маус и бебето бяха изчезнали. Връхлетя в кухнята, върна се, точно навреме, за да чуе странно приглушения ѝ писък, сподавен като че идваше изпод вода.

Маус беше в хамбара.

Втурна се в спринт на живот и смърт нататък, хвърли се върху вратата, завъртя се, за да обходи мрака вътре с пушката си. Маус седеше на задната седалка на старото волво, притискаше бебето до гърдите си. Махаше като обезумяла, думите ѝ бяха приглушени от дебелото стъкло.

— Тео, зад тебе!

Обърна се и в същия миг пушката му изхвърча като вейка от ръцете му, избиха я. После нещо го сграбчи, не част от него, а целия Тео. Почувства как го вдигат. Колата с Маусами и бебето беше някъде в тъмното под него, а той се носеше в мрака. Удари се в колата с трясък на подскачащ метал, преобърна се, прекатури се, падна по лице на земята и се спря в нещо, но после същото, което го беше сграбчило, отново го сграбчи и отново летеше. Този път към стената с нейните рафтове с инструменти и отделения, туби с гориво. Удари се първо по лицето, потроши се стъкло и дърво, всичко се посипа в трещящ дъжд, когато земята се изправи насреща му, бавно, после бързо и накрая едновременно, той усети хрущене на кост.

Агония. Пред очите му затанцуваха звезди, истински звезди. Мисълта стигна до него като послание от далечно място, че той ще умре. Вече трябваше да е мъртъв. Виралът сигурно го беше убил. Скоро щеше да се случи. Усещаше вкус на кръв в устата си, щипеше в очите му. Лежеше по лице на земята в хамбара, със счупен, превит крак под себе си, надвесилото се над него същество, извисяваща се сянка, готвеща се за удар. Така беше по-добре, помисли си Тео. По-добре беше виралът да убие първо него. Не искаше да гледа какво ще се случи с Маусами и бебето. През мъглата на разбития си мозък, чуваше, че го вика.

Отвърни поглед, Маус, помисли си. Обичам те. Отвърни поглед.

Загрузка...