Проходът

Трийсет и пет

Деветдесет и две години, осем месеца и двайсет и шест дена, след като последният автобус изкачи пътя нагоре в планината, душите от Първата колония живееха така:

Под светлината на прожекторите.

Според Единствения закон.

Според обичая.

Според инстинкта.

Ден след ден.

Сами и с онези, които бяха родили.

Под защитата на Стражата.

С авторитета на Дома.

Без Армията.

Без памет.

Без света.

Без звездите.

За Леля която живееше усамотено в къщата си на поляната, нощта — Нощта на Сечта и на Звездите — започна като много нощи преди нея. Седеше на масата в изпълнената с пара кухня и пишеше книгата си. Следобед беше взела куп листове, вкоравени от слънцето, които винаги ѝ приличаха на уловили в себе си слънчевата светлина правоъгълници, и прекара остатъка от светлите часове на деня в подготовката им: подряза краищата им с гилотината за хартия, отвори свитъка и обвивката му от опъната агнешка кожа, внимателно разхлаби шевовете, които придържаха страниците, взе иглата и вдяна конец в нея, за да пришие новите страници в тях. Работата беше бавна и носеше удовлетворение, както всяка задача, която изисква време и отдаденост. Приключи и прожекторите светнаха.

Чудно как всички мислеха, че пише все същата книга.

Доколкото си спомняше, работеше над двайсет и седмата. Струваше ѝ се, че щом отвори чекмедже, заподрежда чаши в шкафа, понечва да помете под леглото, непрекъснато се натъкваше на някоя от предишните. Предполагаше, че тъкмо затова ги слагаше тук и там, без да са подредени в равна редица на някой рафт, за да ги съзерцава. Откриеше ли някоя, сякаш се натъкваше на стар приятел.

Повечето разказваха едни и същи истории. Истории, които си спомняше от света, какъвто беше. Лека-полека някой забравен от нея спомен за този свят изплуваше от мъглявината, като телевизията и глуповатите предавания (синьо-зеленият блясък и гласът на баща ѝ: Айда, изключи проклетото нещо, нали знаеш, че от нея само оглупяваш?); или пък внезапно се потапяше в спомен със слънчеви лъчи, които струят върху лист на растение, повей, понесъл със себе си ухание. И у нея нахлуваха усещания, които бяха призраци от миналото. Есенният ден в парка и водните струи на издигащ се фонтан, особения начин, по който светлината на следобеда се отразяваше в струите ѝ, като огромно цвете от бляскави капки; приятелката ѝ Шерийз, момиченцето, които живееше малко след ъгъла, седеше до нея на стъпало и ѝ показваше падналия си зъб, държеше окървавеното зъбче в ръката си, за да може Леля да го види. (Феята на зъбчетата не съществува, знам, обаче винаги ми носи по долар.) Майка ѝ сгъва прането в кухнята, облечена в любимата си лятна рокля в бледозелено, тръсва кърпата, от която се понася облаче ухание, преди да я сгъне на гърдите си. Дойдат ли така спомените, Леля знае, че нощта ще е добра за писане, едните спомени ще поведат други, като коридор с врати, мисълта ѝ ще ги следва и ще пише чак докато утринното слънце не изгрее в прозорците.

Не и тази нощ, помисли си Леля, докато потапяше върха на писалката си в чашата с мастило и оглаждаше с ръка страницата под нея. Тази нощ не беше отредена за старите спомени. Искаше да пише за Питър. Очакваше момчето, което носеше звезди у себе си, да дойде направо при нея.

Хората и спомените идваха при нея по свое усмотрение. Мислеше, че причината е в дългия ѝ живот, като че самата тя беше книга, и то съставена от години. Спомняше си нощта, в която Прудънс Джаксън застана на прага ѝ. Жената боледуваше от рак, отиваше си без време. Стоеше пред вратата на Леля, толкова крехка и слаба, че дори полъх на вятъра можеше да я събори, притискаше към гърдите си кутия. Толкова пъти го беше виждала Леля, това проклятие в костите. Пред него човек беше безпомощен и за него не можеше да се направи друго, освен да бъде изслушан и да изпълнят молбата му. Онази нощ Леля това и направи. Взе кутията и я скри на сигурно място. Само месец по-късно Прудънс Джаксън почина.

Той сам трябва да дойде. Така каза Прудънс на Леля, думи, изпълнени с истина; такъв беше ходът на събитията. Те идваха със свой собствен ход, в свой час, като влак, който човек трябва да улови. Понякога беше лесно, човек само трябваше да се качи на него, влакът беше декориран с плюш и удобен, пълен с хора, които се усмихваха мълчешком, кондукторът надупчваше билета и разрошваше косата с голямата си ръка, Ама не си ли хубавица, най-хубавото момиченце на света, късметлийка си, госпожице, да пътешестваш дълго с влак и с татко си, казваше той, докато потъваш в сънлива омая на мястото си, отпиваш от джинджифиловия ейл от кутията и наблюдаваш как светът се носи във вълшебна тишина покрай прозореца сред високите сгради на града под ясната есенна светлина, сред задните фасади на сградите с полюляващото се пране, прелезите с бариери, където някое момче маха с ръка от колелото си, а после горите и нивите с по някоя крава на паша.

За Питър, помисли си тя, не за влака, а за Питър искаше да пише. (Закъде обаче се бяха се бяха запътили онзи път, двамата заедно, тя и нейният татко, Мънроу Джаксън? Отиваха на гости на баба ѝ и братовчедите ѝ, спомни си Леля, на място, което се наричаше Даунсаут.) Питър и влакът. Защото понякога се случваше лесно, а понякога се случваше другояче, трудно; събитията в живота на човека го сполитаха и той можеше само да се вкопчи здраво и да не се пуска. Старият му живот приключваше и влакът го отнасяше към нов, изведнъж се оказваше, че стои сред прахта, заобиколен от хеликоптери и войници, трябваше да си спомня близките си само по снимка, която майка му, която няма да види повече до края на живота си, е пъхнала в платото му, докато го е прегръщала на прага.

Леля чу хлопането по вратата, мрежата се отвори и се затръшна след човека, който високо попита дали може да влезе. Тя вече почти беше спряла с глупавия си плач. Обеща си повече да не го прави. Айда, каза си, край на сълзите за неща, които не можеш да промениш. Но ето че след толкова години спомените за майка ѝ въздействаха по този начин, вмъкнала беше снимката в джоба ѝ със съзнанието, че когато Айда я открие, майка ѝ и баща ѝ ще са мъртви.

— Лельо?

Очакваше да е Питър с въпросите си за момичето, но не беше той. Не разпозна лицето, което се носеше в мъглата на зрението ѝ. Мъгляво, тясно мъжко лице, сякаш се е размазал във врата.

— Аз съм Джими, Лельо. Джими Молиноу.

Джими Молиноу ли? И как така. Той не почина ли?

— Лельо, плачеш.

— Плача, ами как, влезе ми нещо в окото.

Настани се на стола срещу нея. След като откри правилния чифт очила от връвчиците на врата си, видя, че наистина е, както твърдеше, от рода Молиноу. Нос като този можеше да е само от рода Молиноу.

— И какво искаш? Заради Бродницата ли дойде?

— Ти знаеш ли за нея, Лельо?

— Тази сутрин мина вестител. Каза, че намерили момиче някакво.

Не беше сигурна какво го води при нея. Излъчваше тъга, поражение. Обикновено Леля на драго сърце посрещаше гост, който да ѝ прави компания, но пред мълчанието на този странен, потиснат мъж, когото смътно разпознаваше, седнал насреща ѝ с кучешкото си лице, започна да я обзема неспокойствие. Хората не биваше да се натрапват безпричинно.

— Не знам точно защо дойдох тук. Май имаше нещо, което трябваше да ти кажа — въздъхна тежко и потри лице с ръка. — Всъщност трябва да съм на стената, знаеш.

— Щом казваш.

— Да, добре. Нали там трябва да е Първият капитан? На стената, нали? — не гледаше към нея, а в ръцете си. Поклати глава, сякаш за да потвърди, че Стената е онова място на Земята, където искаше да е. — Голяма работа е, нали? Аз съм Първи капитан.

Леля нямаше какво да отвърне. Каквото и да му се въртеше в съзнанието, не беше свързано с нея. Понякога човек не можеше да поправи бедите с думи и точно такъв ѝ се струваше случаят.

— Лельо, ще ми направиш ли от твоя чай?

— Да ти направя, щом искаш.

— Ако не те притеснявам.

Притесняваше я, но нямаше как да се измъкне. Изправи се и постави чайника да ври. А мъжът на име Джими Молиноу безмълвно седеше на масата, загледан в ръцете си. Водата в чайника завря, тя я изля през цедката в две чаши и ги отнесе на масата.

— Внимавай. Па̀ри.

Предпазливо отпи. Изглежда, вече изобщо не му беше до приказки. Което я устройваше, предвид обстоятелствата. Хората наминаваха през дома ѝ от време на време да споделят свои проблеми, лични, вероятно с мисълта, че понеже живее сама и рядко вижда хора, няма и на кого друг да каже. Може пък този Джими Молиноу да има проблеми с жена си.

— Знаеш ли какво разправят за твоя чай, Лельо? — мръщеше се над чашата, сякаш отговорът, който търсеше, беше някъде в нея.

— Какво разправят?

— Че заради него си такава дълголетница.

Минутите течаха, тишината тежеше и ги притискаше. Най-после той допи чая си и се намръщи на вкуса му, после върна чашата на масата.

— Благодаря, Лельо. — Уморено се изправи. — Най-добре да тръгвам. Приятно ми беше да си поговорим.

— Драго ми беше.

На вратата се поспря с ръка на рамката.

— Аз съм Джими — каза пак, — Джими Молиноу.

— Знам те кой си.

— За всеки случай — добави той. — Ако някой попита просто.

Събитията започнаха с посещението на Джими в къщата на Леля, откъдето беше предначертано да оставят объркана следа след себе си, като се започне с името. Нощта на Сечта и Звездите всъщност се състоеше от три нощи, разделени от два дни. Както при всяко подобно стечение на обстоятелствата, предопределено да се помни не само в непосредствена близост, но и много години след това, времето изглеждаше сгъстено. Всеобща грешка на припомнянето беше при разказа на събитията те да се предават наситено и свързано, като се започне с определянето на даден период от време. Този сезон. Тази година. Нощта на Сечта и Звездите.

Грешката се съпътстваше от факта, че събитията от нощта на шейсет и петия ден от лятото, когато започнаха и протекоха в поредица от отделни отрязъци, застъпващи се хронологично, тези отрязъци не бяха напълно осъзнавани като отделни от предходните и следващите ги. Събитията произтичаха навсякъде. Докато Стария Чоу ставаше от постелята, която споделяше със съпругата си Констанс, тласкан от тайнствена принуда да отиде до Склада, в другата част на Колонията Уолтър Фишър си мислеше да направи същото. Но фактът, че той беше прекалено пиян да се надигне от леглото и да надене ботушите си, забави посещението му в Склада, както и да открие какво лежи там, с двайсет и четири часа. Връзката между тези двама мъже беше, че и двамата видяха момичето, Момичето от Никъде, когато Домът посети призори Лечебницата; наистина не всеки, която я беше виждал, изживяваше подобно въздействие. Дейна Къртис беше от напълно неповлиялите се, както и Майкъл Фишър. Самото момиче не беше източник, а проводник, начин да се изживее определено усещане — усещането на изгубените души, — да навлезе в умовете в най-податливите места, а имаше и такива като Алиша, които никога никак нямаше да бъдат засегнати. Което не важеше за Сара Фишър и Питър Джаксън, които изпитваха по свой особен начин въздействието на момичето. Във всеки случай, на онези, които я бяха срещнали, повлия благотворно, макар и тревожно: миг на единение с техните многообичани мъртви.

Най-напред капитан Джими Молиноу се таеше отвън в сенките на къщата си в края на поляната. Още не беше се появил на пътеката, което предизвиква голямо смущение сред Стражата и доведе до припряното обявяване на заместник в лицето на племенника на Санжай, Йън, за временен Първи Капитан. Джими решаваше да иде или да не иде във Фара, да избие когото намери там и да изгаси прожекторите. Въпреки че подтикът за подобна гибел и последен акт да беше назрявал цял ден в него, доби ясна форма в съзнанието му едва след чашата чай в обвитата с пара кухня на Леля. А ако в този момент някой се беше сблъскал с него, докато стоеше там и му зададеше въпроса какво прави, той нямаше да може да му отговори. Нямаше да е в състояние да обясни желанието си, което сякаш едновременно идваше издълбоко в него и не беше съвсем негово. В къщата спяха дъщерите му, Алис и Ейвъри, както и съпругата му Карън. Докато бяха женени, се случваха периоди, в които Джими не обичаше Карън така, както се полагаше (беше тайно влюбен в Со Рамирез), но не се съмняваше в нейната любов, която изглеждаше безгранична, непоклатима и намерила физически израз в двете им дъщерички, които ѝ бяха одрали кожата. Алис беше на единайсет, а Ейвъри на девет. В нежните им погледи, миловидни сърцевидни лица и сладки меланхолични изражения — знаеше се, че и двете ревват и при най-малкия повод — Джими винаги усещаше успокояващата сила на историческото продължение и когато го налягаха черни чувства, както се случваше понякога и отвътре го изпълваше прилив на тъмнина, мисълта за дъщерите му неизменно го изтръгваше от мрака.

А ето че колкото повече стоеше там и се криеше в сенките, толкова по-силен ставаше подтикът да загаси прожекторите. Идеята беше напълно отделна и в разрез с представата за спящото му семейство. Усещаше се несвой, странен, сякаш зрителното му възприятие се беше повредило. Отдръпна се от къщата си и когато стигна до основата на Стената, разбра какво трябва да направи. Обзе го огромно облекчение, обля го като душ, докато качваше стълбата, свързана с Огнева платформа Девет. Огнева платформа Девет беше известна като пост за сам човек заради разположението си над прекъсвача, неравност в Стената, защитаваща енергохранилището, не се виждаше и от двете ѝ прилежащи платформи. Най-тежкият пост, най-самотният пост и Джими знаеше, че тази вечер там ще е Со Рамирез.

Макар завладелите я чувства тепърва щяха да придобиват по-ясна форма от неназован страх, Со прекара нощта в притеснения. Но смътните предчувствия за нередност бяха предизвикани от по-различни, насочени към нея обвинения: разочарованията започнаха с молбата да се оттегли от поста Първи Капитан. Още в часовете на разследването Со откри, че не става дума за развитие, което се отхвърля от всички — отговорностите вече взимаха своята дан и накрая щеше да се наложи да се оттегли. Но далеч не искаше това да се случи с уволнение. Прибра се вкъщи, седна в кухнята и плака цели два часа. На четирийсет и три години имаше само нощите на пътеката и спорадичното задължително споделяне на храненето с Корт, който беше изпълнен с добри намерения, но още преди хиляда години пропусна да ѝ каже подходящите думи. Нямаше друго, освен Стражата. Корт беше в конюшните, както винаги, за минута-две си пожела да е у дома, но по-добре че не беше, вероятно щеше да стои с безпомощен израз на лицето, без да понечи да я утеши. Подобни жестове изобщо не се вписваха в неговите маниери на изразяване. (Три мъртви бебета в нея — три! — а той и тогава да не намери подходящите думи. Но от случилото се минаха години.)

Друг освен себе си нямаше как да обвинява. Това беше най-лошото. Тези идиотски книги! Со ги получи при Подялбата, докато лениво се ровеше из кошовете, където Уолтър държеше предметите, дето никой не искаше. Всичко беше заради глупавите книги! Щом веднъж разгърна подвързията на една от тях — всъщност седна на пода и се зачете, прегънала крака под себе си като една от Малките, насядали в кръг — историята я погълна, тя потъна в нея. („Защо, щом не е господин Талбот Карвър“, възкликна Шарлийн Дьо Фльор, докато слизаше по стълбите в дългата си шумоляща бална рокля, с широко отворени очи, пълни с искрена тревога при вида на високия, широкоплещест мъж, изправен в коридора в прашните си панталони за езда, чийто плат гладко се изопваше върху мъжественото му тяло. „Какви са намеренията ви, след като идвате тук, когато баща ми не си е у дома?“, „Красавицата на бала“ от Джордана Миксън; Издателство „Пашънит“, Ървингтън, Ню Йорк, 2014.) От вътрешната страна на корицата имаше снимка: усмихната жена с разпилени кичури тъмна коса, полегнала на легло върху дантелени възглавници. Ръцете и шията ѝ бяха открити, на главата ѝ стърчеше малка, подобна на диск шапка, която не беше достатъчно голяма дори и от дъжд да пази.

Когато Уолтър Фишър се появи при коша, Со вече четеше трета глава. Гласът му така ѝ се натрапи, така се вряза в съпреживяванията ѝ от думите от страниците, че подскочи. Нещо интересно?, попита Уолтър, въпросително извил вежди. Изглеждаш вглъбена. Само заради теб, продължи Уолтър, мога да ти оставя целия кашон за една осма. Со трябваше да се пазари, така се правеше с Уолтър Фишър, цената никога не отговаряше на стойността, но в себе си тя вече беше платила цената. Добре, каза и вдигна кашона от пода. Договорихме се.

Любимата на офицера, Дъщеря на Юга, Невеста и заложница, Съпруг и за нея: за пръв път в живота си Со попадаше на подобни книги. Когато си представяше Времето Преди, тя го свързваше с машини — коли, двигатели, телевизори, кухненски печки и други вещи от метал и жици, които беше виждала в Банинг и чието предназначение ѝ беше неясно. Вероятно светът е бил изпълнен и с хора, всякакви хора, които са били заети с работата си и са живеели ден след ден. Но тъй като тези хора си бяха отишли, след себе си бяха оставили единствено направените от тях машини, за които тя мислеше. А ето че сред кориците тя се натъкна на свят, който не изглеждаше много по различен от нейния. Хората яздеха коне и отопляваха къщите си с дърва, осветяваха стаите със свещи и тези материални прилики я изненадаха, но също отвориха съзнанието ѝ към разказаното в тях: щастливи любовни истории. Имаше и секс, много секс, който не приличаше на секса, който познаваше с Корт. В книгите той беше изпълнен със страст, разгорещен, понякога се улавяше, че ѝ се иска да прелисти набързо страниците и да стигне до някоя от страстните сцени, но не го правеше, искаше да проточи очакването.

Изобщо не трябваше да взима книга на Стената, нощта, в която момичето се появи. Това беше голямата ѝ грешка. Со нямаше намерение да взима със себе си книга, цял ден я носи в торбата си с надеждата да намери някоя и друга свободна минута и беше забравила, че е там. Добре, може и да не беше забравила точно, но със сигурност намеренията ѝ бяха далеч от случилите се събития, мислеше да намине набързо през Оръжейната. Там остана сама, измъкна книгата и се зачете. Носеше Красавицата на Бала (вече я препрочиташе), а докато потъваше в разгръщащите се страници за втори път — как пламенната Шарлийн слиза по стъпалата и се натъква на безочливия и с гъсти мустаци Талбот Карвър, враг на баща ѝ, когото тя обича и мрази едновременно — Со мигом се оказа погълната от преживяването на удоволствието от първото откритие, усещане, подсилено от знанието, че Шарлийн и Талбот след всички колебания и препятствия накрая ще се открият един друг. Това им беше най-хубавото на историите в книгите: винаги завършваха щастливо.

Това си мислеше Со, когато двайсет и четири часа по-късно, свалена от поста Първи капитан, с все още скътана в торбата Красавицата на Бала (защо не можеше да остави проклетата книга у дома?), чу как по стълбата зад нея някой се изкачва, обърна се и видя Джими Молиноу, който се катереше към Огнева платформа Девет. Кой друг можеше да е, освен Джими? Сигурно е дошъл да злорадства или да се извинява, или някакво неловко съчетание от двете. Въпреки че не си падаше по приказките, помисли си Со горчиво.

— Джими? — каза. — Къде се губиш, мътните те взели?

Нощта беше наситена със сънища. В къщите и в бараките, в Убежището и Лечебницата сънищата шестваха из заспалите души от Първата колония, като поспираха тук и там като истински реещи се духове.

Някои, като Санжай Патал, имаха свой таен сън, който цял живот сънуват. Понякога знаят, че го сънуват, а друг път — не; сънят приличаше на подводна река, която течеше непрестанно, от време на време се появяваше на повърхността, закратко окъпваше дневните часове с присъствието си, сякаш протичат в два свята едновременно. Някои сънуваха жена в кухня, която вдишва дим. Други, като Полковника, сънуваха момиче, което е само̀ в мрака. Някои от тези сънища бяха кошмари, които Санжай не помнеше, дори не подозираше за тях, сънища, в които присъстваше ножът. Понякога сънят изобщо не приличаше на сън, а на самата действителност и захвърляше сънуващия отчаяно да се препъва в нощта.

Откъде се появяваха? Как се раждаха? Сънища ли бяха, или нещо повече — внушения от скрита реалност, невидим план на съществуване, който се разкриваше нощем? Защо приличаха на спомени, и то на спомените на някой друг? И защо тази нощ всички жители на Първата колония сякаш потънаха в света на този сънуващ?

В Убежището една от трите Джи, Малката Джейн Рамирез, дъщеря на Бел и Рей Рамирез — същия Рамирез, който изведнъж се оказа сам и ужасяващо самотен в електростанцията, притеснен от подтици на зла сила, които нито можеше да сдържа, нито да изрази и в този момент сам се пържеше на оградата, по която течеше ток — а Джейн сънуваше мечка. Тъкмо беше навършила четири години. За мечките знаеше само от книгите и приказките, които им разказваше Учителката, били огромни благи горски същества, чиито покрити с козина тела и мили лица криеха благотворна животинска мъдрост. Така беше и с мечката в съня, поне в началото. Джейн не беше виждала истинска мечка, но видя вирал. Тя беше една от Малките в Убежището, които всъщност видяха вирала Арло Уилсън с очите си. Надигаше се от леглото си, което беше в последната редица, най-далече от вратата — жадна беше и искаше да помоли Учителката за чаша вода, — когато виралът нахлу през прозореца сред трясък на стъкло, метал и дърво и направо скочи отгоре ѝ. Отначало го взе за човек, защото приличаше на човек, с човешки движения и присъствие. Но не носеше никакви дрехи и беше странен, особено очите и устата му, освен това светеше. Гледаше я с тъга — тъгата му приличаше на тъгата на мечка — и Джейн тъкмо щеше да го попита какво му е, защо свети така, когато чу крясък, обърна се и видя Учителката да тича към тях. Надвеси се над Джейн като облак, стискаше в протегната си ръка ножа, който носеше скрит в ножница под издутата си пола, вдигнала другата си ръка, за да го удари като с чук. После Джейн не видя какво се случи, падна на пода и запълзя, но чу тих вик, разкъсващ звук и глух удар от падане. Последваха още крясъци: Насам!, казваше някой. Вижте тук!, а после още викове, крясъци и бъркотия сред пораснали хора, сред майки и бащи, които влизаха и излизаха, а после Джейн се оказа пъхната в креватчето си и набързо преместена с останалите Малки на горния етаж от жена, която плачеше. (Чак после разбра, че тази жена е майка ѝ.)

Никой не им обясни тези смущаващи събития, нито пък Джейн сподели какво е видяла. Учителката я нямаше. Някои от Малките — Фани Чоу, Боуау Грийнбърг и Барт Фишър — шепнешком разправяха, че е мъртва. Но според Джейн Учителката не беше мъртва. Да си мъртъв означаваше да лежиш на пода и да си заспал завинаги, а жената, която видя да скача и полита във въздуха, ни най-малко не изглеждаше мъртва. Напротив — в онзи миг Учителката изглеждаше изумително, неимоверно жива, изпълнена с грациозност и сила, която Джейн за пръв път виждаше, цялата нощ по-късно все още беше възхитена и объркана. Нейното съществуване беше наситено и изпълнено със стегнати движения, място на ред, сигурност и тиха рутина. Имаше и разправии и неприятности, дни, в които Учителката изглеждаше нервна от началото до края, а общо взето светът, който познаваше Джейн, беше изпълнен с изначална нежност. Учителката беше източникът на това чувство, то се излъчваше от нея, грееше като майчинска топлина, както слънцето грееше и затопляше въздуха и земята. Сега, обаче, в обърканите часове след нощните събития Джейн разбираше, че е видяла нещо тайно за жената, която самопожертвувателно се беше грижила за всички тях.

И тогава Джейн разбра, че беше видяла какво е любов. Нищо друго, освен силата на любовта, не можеше да накара Учителката да се хвърли към очакващите я ръце на светещия мъж, чиято светлина излъчваше могъщество. Той беше принцът-мечок, дошъл да я отведе в своя замък в гората. Сигурно там беше сега Учителката и затова малките бяха преместени на по-горния етаж — за да я чакат. Когато се върнеше при тях, наистина като кралица на гората, те отново щяха да слязат долу в Голямата стая, да я посрещнат и да празнуват с нея.

Такива истории разказваше Джейн на себе си, докато спеше в стаята с още петнайсет други малки, които сънуваха различни сънища. В съня на Джейн, който започна като повторение на предишната нощ, тя скачаше на леглото си в Голямата стая, когато видя мечока да влиза. Този път той не влезе през прозореца, а през малката и отдалечена врата и изглеждаше по-различен от предишната нощ, дебел и рунтав като мечките в книгите, пристъпваше предпазливо и добродушно на четири лапи към нея. Когато стигна до леглото на Джейн, седна на задницата си и бавно се изправи, като откри мъхестото руно на широкото си гладко тумбаче, огромната си мечешка глава, влажните мечешки очи и огромните, дълги ръце. Гледката беше великолепна, странна и позната, като подарък, за който Джейн отдавна си знае, че ще получи, а сърчицето ѝ на четиригодишно момиченце заби от възхита пред това огромно и благородно същество. Мечокът постоя за миг така, поглъщаше я със замисленото си изражение, после ѝ каза, докато тя не спираше да скача щастливо, каза ѝ с плътен, мъжки глас от горския си дом: Здравей, мъничка Джейн. Аз съм господин Мечо. Дойдох да те изям.

Стори ѝ се смешно. Джейн почувства гъдел в коремчето си и се разсмя. Но мечокът не отвърна на смеха ѝ, а докато мигът се точеше, тя забеляза и някои плашещи белези у него: хищните му криви нокти от подобните му на ръкавици лапи, големите и силни челюсти, очите, които вече не гледаха нито мъдро, нито дружелюбно, ами с някакъв мрачен, непонятен смисъл. Къде бяха другите Малки? Защо Джейн беше сама в Голямата стая? Но тя не беше сама. Учителката също беше в съня, стоеше зад леглото. Изглеждаше както обикновено, но някак чертите на лицето ѝ бяха размазани, като че носеше маска от прозрачна тъкан. Хайде, Джейн, подкани я Учителката. Той вече изяде другите Малки. Бъди послушна, спри да скачаш, за да може господин Мечо да те изяде. — Не искам, отвърна Джейн и продължи да скача, понеже не искаше да я изядат, молбата ѝ изглеждаше повече глупава, отколкото страшна, но въпреки това. Не-искам-да-ме-изяжда. — Слушай ме, предупредително повиши глас Учителката. Моля те учтиво, Малка Джейн. Ще броя до три. — Не искам, повтори Джейн, като вложи цялата си убедителност в съпротивяващото се подскачане. Не искам. — Видя ли?, каза учителката и се обърна към мечока, който продължаваше стои прав до леглото. Учителката отчаяно вдигна бледите си ръце. Виждаш ли сега? Това трябва да търпя по цял ден. Стига му на човек да си изгуби ума. Добре, Джейн, каза тя, щом искаш така, така да е. Не казвай, че не съм те предупредила.

И тогава сънят претърпя последен, зловещ обрат и се превърна в кошмар. Учителката улови Джейн за ръце и насила я свали от леглото. Докато я вдигаше и прегръщаше, Джейн видя, че част от врата на учителката липсва, като отхапано парче от ябълка, а от него висяха някакви неща, сноп от висящи ленти и тръби, мокри, проблясващи и отблъскващи. Чак тогава Джейн разбра, че всички останали малки са изядени от господин Мечо, хапка по хапка по хапка, обаче той вече не беше господин Мечо, той беше светещия човек. Не искам, пищеше Джейн, Не искам! Но не можеше да се съпротивява, в безпомощен ужас наблюдаваше как първо глезена, а после коляното и накрая целият ѝ крак бяха погълнати от устата му, тъмна като пещера.

Сънищата издаваха най-различни тревоги, притеснения и предпочитания. Колкото сънуващи имаше, толкова бяха и сънищата. Глория Патал сънуваше огромно ято пчели, които покриваха тялото ѝ. С частица от съзнанието си разбираше, че пчелите са символи; всяка пчела, пъплеща по кожата ѝ, беше тревога, която носеше. Дребни тревоги, като тази, дали ще вали, или няма в деня, в който е намислила да работи навън, дали вдовицата на Радж, Мими, единствената ѝ истинска приятелка, ще ѝ се ядоса или не някой ден, в който нямаше да успее да я посети, но имаше и по-големи тревоги за Санжай и за Маусами. За тревогата си, че болката ниско на кръста ѝ и кашлицата, която понякога я събуждаше посред нощ, са предвестници на нещо по-сериозно. Сред тревогите бяха вплетени и страховете за изпълнената с мъка любов за всяко от бебетата, които не беше успяла да роди, и възелът от страх, който се стягаше всяка нощ у нея след Вечерния звънец, както и по-общата тревога, че тя — всички те — вероятно вече са мъртви, с късмета, който имаха. Невъзможно беше човек да не се замисля, даваше всичко от себе си, за да продължи напред (това беше казала Глория на дъщеря си, когато обяви намерението си да се омъжи за Гълън, докато плачеше неутешимо за Тео Джаксън; трябва да продължиш), но такива бяха фактите: някой ден прожекторите щяха да угаснат. Затова вероятно най-голямата тревога от всички беше, че един ден човек осъзнава как всички притеснения за живота му са се струпали в едно: желанието да спре да се тревожи.

Това бяха пчелите, бяха малки и големи тревоги, а в съня ѝ пъплеха по цялото ѝ тяло, по ръцете, краката, лицето, очите, дори в ушите. Сънят се свързваше с последния момент, в който съзнанието ѝ беше будно; безуспешно се беше мъчила да събуди съпруга си и беше избегнала въпросите на Джими, Йън, Бен и останалите, които го търсеха за съвет — въпросът с момчето Кейлъб трябваше да приключи. Противно на най-добрите си инстинкти Глория беше задрямала на масата в кухнята, с килната назад глава, отворена уста и слаби похърквания дълбоко в синусите ѝ. В съня всичко беше наистина — звукът от хъркането ѝ беше жуженето на пчелите — с единствена добавка рояка, който по неясни донякъде причини се оказа в кухнята и се настани върху нея като огромно одеяло. Изглеждаше ѝ нормално пчелите да се държат така; защо ли не успя да се защити от подобна възможност? Глория усещаше боцкането и дращенето от мъничките им пипала по кожата си, жужащия полъх от крилете им. Ако помръдне, знаеше тя, дори само да диша, означаваше да ги подтикне към смъртоносна ярост и едновременно жилене. Остана в това мъчително положение — в съня ставаше дума за застиналостта, — а когато чу стъпките на Санжай надолу по стълбата, присъствието му в стаята, последвано от безмълвното му излизане и хлопването на вратата, когато излезе от къщата, в съзнанието на Глория се надигна тих писък, който я събуди и заличи всичко случило се в него: събуди се забравила и за пчелите, и за Санжай.

В другата част на Колонията, обвит в облак от собствената си миризма, лежеше мъжът, когото познаваха като Елтън, фантаст от първия си миг на богато украсени и еротични преживявания, който сънуваше хубав сън. Този сън — сънят в сеното — беше любимият на Елтън, защото беше истински, взет от живота. Майкъл не му повярва, че наистина — и защо ли да му вярва, сам признаваше Елтън? — имаше време преди много години, когато двайсетгодишният младеж Елтън се наслаждаваше на ласките на непозната жена, която го беше избрала, или така му се струваше, защото неговата слепота гарантираше мълчанието му. Ако не знаеше коя е жената — а тя никога не му проговори, — нищо не можеше и да каже, което навежда на мисълта, че е била женена. Може да е искала дете и да е била омъжена за някой, който не може да има деца, или пък е търсила нещо различно в живота си. (В моментите на съжаление Елтън се чудеше дали не го е направила като предизвикателство.) Всъщност не беше важно, той се радваше на тези посещения, които бяха винаги нощни. Понякога се събуждаше направо в преживяването, отчетливите му усещания, че едва ли не реалността е породена от сън, към който по-късно ще се върне, ще изпълни с огън пустите нощи, които предстояха. В други случаи жената идваше при него, безмълвно го улавяше за ръка и го повеждаше нанякъде. Така се случи със съня със сеното, чието действие се развиваше в хамбара, заобиколен от цвилещи коне и сладкото, сухо ухание на трева, късно окосена от полето. Жената не говореше, единствените звуци, които чуваше от нея, бяха любовните, а те секваха много бързо, последвани от разтърсващо дихание и кичурите ѝ коса, които галеха страните му, докато тя се освобождаваше и безмълвно си тръгваше. Винаги сънуваше събитията, както се бяха случили, с всичките им осезателни измерения, чак до момента, в който лежи сам на пода в хамбара, завладян от желанието да беше видял жената, или пък само да беше чул да произнася името му, а по соления вкус на устните си разбираше, че плаче.

Но не и тази нощ. Тази нощ, малко преди края, тя се приведе над лицето му и прошепна в ухото му.

— Във Фара има някой, Елтън.

В Лечебницата Сара Фишър не спеше, но момичето изглеждаше заспало. Седеше на едно от празните легла и се чувстваше бодра, почти болезнено будна. Сара наблюдаваше как очите на момичето се движат под клепачите ѝ, сякаш погледът ѝ обхожда невидим пейзаж. Сара почти беше убедила Дейл да си държи устата затворена с обещанието, че на сутринта ще каже на Дома, но засега момичето се нуждаеше от сън. Като потвърждение на думите ѝ точно това направи и момичето, сви се на леглото по своя отбранителен начин, докато Сара я наблюдаваше и се чудеше що за предмет имаше във врата ѝ, какво бе открил Майкъл и защо, докато наблюдаваше момичето, Сара си мислеше, че то сънува сняг.

Имаше и други, не много, които не спяха. Нощта беше жива с будни души. Гълън Строс будуваше, стоеше на поста си на северната стена — Огнева платформа Десет, — примижал на светлината от прожекторите, Гълън си казваше за стотен път този ден, че не е пълен идиот. Нуждата да го каже — всъщност се беше уловил да мърмори думите под носа си, — естествено, означаваше, че е тъкмо такъв. Дори той го знаеше. Идиот беше. Идиот беше, защото беше повярвал, че ще накара Маусами да го обикне, така както той я обичаше. Идиот беше, защото се беше оженил за нея, докато всички знаеха, че е влюбена в Тео Джаксън. Идиот беше, защото когато му съобщи за бебето и набързо каза на колко месеца е, той преглътна гордостта си и лепна идиотска усмивка на лицето си с думите: Бебе. Божичко. Каква изненада.

Съвършено ясно му беше чие е бебето. Един от гаечните ключове, Фин Даръл, му разказа за нощта в електростанцията. Събудил се Фин да пусне една вода и чул шум от складовите помещения, отишъл да погледне. Вратата била затворена, обясни му Фин, но не се налага да я отваряш, за да разбереш какво се случва от другата страна. Фин беше от онези, които малко прекаляваха с удоволствието да донася на човек новините, които според него непременно трябва да научи. От начина, по който му разказваше, Гълън се досети, че е стоял до вратата доста по-дълго от необходимото. Майко мила, каза Фин, ама тя винаги ли е толкова шумна?

Проклет да е Фин Даръл. Проклет да е Тео Джаксън.

И въпреки това, закратко Гълън се залъгваше с надеждата, че може би бебето ще подобри отношенията им. Глупава идея, но му се въртеше в ума. Естествено, бебето ги накара да спорят повече. Ако Тео се беше върнал от пътуването до равнината, вероятно двамата веднага щяха да му съобщят. Гълън направо си представяше сцената. Съжаляваме, Гълън. Трябваше да ти кажем. Това… просто се случи. Унизително щеше да е, но поне да приключи. При сегашното положение се налагаше двамата с Маус да живеят с тази лъжа помежду си. Накрая дори можеше да започнат да се презират, ако вече не се презираха.

Такива мисли му се въртяха в главата преди идването на още по-страшната сутрин, когато щеше да се наложи да слезе на кон до електростанцията. Заповедта дойде от Йън, въпреки че Гълън имаше чувството, че идеята не е негова, че е дошла от друг — Джими, вероятно, или Санжай. Можел да вземе само един вестител със себе си. Тук им трябваха хора. Затвори се и изчакай следващия екип за смяна, бяха думите на Йън, най-много три дни. Става ли, Гълън? Ще се справиш ли? Естествено, беше казал, че ще се справи, няма проблеми. Дори се беше почувствал поласкан. Но часовете течаха, а той започна да съжалява за прибързаната си услужливост. Само няколко пъти беше слизал от планината и беше ужасно — всичките онези пусти сгради и кости, съсухрени в колите си, — но не те бяха най-лошото, съвсем не. Лошото беше, че Гълън се страхуваше. Вече съвсем се беше изплашил, дните минаваха, а светът, който го заобикаляше, продължаваше бавното си, неясно разпадане. Хората всъщност не знаеха колко зле е зрението му, дори Маус не знаеше. Известно им беше, но не подозираха до каква степен с всеки ден се влошава. Стигнало се беше до там, че зрителното му поле се сви до два метра, всичко извън тях бързо се стопяваше в мъглива пустота, изпълнена с мяркащи се силуети, безформени цветове и сияния от светлина. Пробва какви ли не очила от Склада, но нищо не помогна, само си докарваше главоболие, което разсичаше слепоочието му като нож, затова отдавна престана да опитва. Добре се ориентираше по гласовете и в общи линии можеше да обърне лице в правилната посока, но пропускаше много неща и знаеше, че в очите на другите изглеждаше бавен и глупав, а той не беше. Само ослепяваше.

И ето го сега Втори капитан от Стражата, който слиза на коня си от планината на сутринта, за да осигури охрана на станцията. Пътуване, което след случилото се на Зандер и Арло доста приличаше на самоубийство на Гълън Строс. Надяваше се да може да поговори с Джими, да го накара да поразмисли, но досега Джими никакъв го нямаше.

И като се замисли човек, къде беше Джими? И Со никаква я нямаше, както и Дейна. Сега, когато Арло и Тео ги нямаше, а Алиша беше изхвърлена за постоянно от Стражата, Дейна излизаше от ямите и идваше да охранява Стената като всички. Гълън се разбираше с Дейна и фактът, че тя вече е член на Дома, размишляваше той, може пък да ѝ дава някакво влияние върху Джими. Може би двамата трябваше да обсъдят цялата тази работа с пътуването до станцията. Со беше на Девета, Дейна на Осма. Ако побързаше, Гълън можеше да се върне на поста си до няколко минути. Не чуваше ли нещо — гласове наблизо, въпреки че нощем шумовете бяха по-различими, — това не беше ли Со Рамирез? А другият глас на беше ли на Джими? Ако Гълън успееше да склони Дейна, сигурно няколко думи щяха да са достатъчни да накарат Джими да размисли по-разумно. Да накара Со или Дейна да кажат: Хубаво, аз мога да сляза до станцията. Не разбирам, защо изборът е паднал на Гълън?

Гълън размишлява две минути, после взе арбалета си и заслиза от стената.

По същото време, скрити в кабината на камион на ФАИС, Питър и Алиша играеха на карти. Светлината беше накъсана и играта вървеше объркано. Двамата отдавна бяха спрели да се интересуват кой печели, ако изобщо ги е било грижа. Питър се опитваше да реши дали да разкаже на Алиша за случилото се в Лечебницата, гласът, който чу в ума си, но с всяка изминала минута изглеждаше все по-трудно да си представи как ѝ го разказва, дори на него му беше трудно да намери обяснение. Чул беше думи в главата си. Майка му тъгувала по него. Сигурно съм сънувал, говореше си, а когато Алиша наруши хода на мислите му с нетърпеливо вдигане на картите, той само поклати глава. Нищо няма, отвърна ѝ. Твой ред е, играй.

В един и половина по дневника на Стражата будуваше и Сам Чоу. Сам за нищо друго не копнееше така, както за удобството на леглото и страстните ръце на жена си. Но Санди спеше в Убежището — доброволно предложила да замести Ейприл, докато не открият кой да е за постоянно — той страдаше от нарушаването на обичайния ритъм, заради което се взираше в тавана. Мъчеше го и чувство, което след преминаване на деня в нощ той разпозна като объркване. Тази странна работа при затвора: не можеше точно да я обясни. Разгорещил се беше, наистина вярваше, че трябва да се направи нещо. Но междувременно и след посещението в Убежището при децата си — за които нямаше нищо по-страшно от уплахата — Сам откри, че отношението му към Кейлъб е претърпяло значителна промяна. Все пак Кейлъб си беше дете, а сега Сам разбираше, че прокуждането на момчето едва ли ще е от полза. Чувстваше вина, че е манипулирал Бел така, както го беше направил — Рей беше долу в станцията, жената сигурно си е загубила ума от тревога — и въпреки това изглежда отношенията му с Алиша не бяха съсипани, тя самата беше луда колкото си иска, но Сам трябваше да признае, че при създалите се обстоятелства с онзи глупак Майло, който го подстрекаваше, беше добре, че тя се оказа там. Кой знае докъде щеше да се стигне, ако я нямаше. Когато Сам говори по-късно с Майло, в продължение на разговорите през деня, повечето за това, че ако Домът нищо не предприеме, те сами ще се заемат да прокудят клетото дете и изказа предположението, че няма да е зле да премислят положението, да видят как ще изглеждат на утрото нещата, след като хубаво са си починали. Майло му отвърна с поглед, изпълнен с неприкрито облекчение. Добре, отвърна Майло Даръл. Може и да си прав. Да видим утре на какво мнение ще сме.

Затова сега на Сам му беше хем малко неприятно за случилото се по-рано, хем се чувстваше малко объркан, защото му беше неприсъщо така да избухва. Изобщо не му беше в природата. За секунда пред затвора наистина повярва, че все някой трябва да плати. Сякаш нямаше значение, че става дума за беззащитно дете, което сигурно на пътеката си е въобразило, че някой му е казал да отвори вратата. А най-изумителното беше, че през цялото време Сам не беше се замислял много, дори изобщо, за момичето, Бродницата, причината за всичко случило се. Докато наблюдаваше как светлините от прожекторите си играят по стряхата и по лицето му, Сам се чудеше защо е станало така. Боже мой, мислеше си, след всичките тези години, Бродник. И не просто Бродник, ами младо момиче. Сам не беше от онези, които продължаваха да вярват, че Армията ще дойде. Човек трябва да е много глупав да го вярва след изминалите години, но едно момиче означаваше много. Означаваше, че все още има живи хора някъде. Може би цял куп живи хора. Сам се размисли над хрумването и странно… но то му се стори неприятно. Не можеше точно да определи причината, освен че споменаването на момичето, Момичето от Никъде му се струваше като парче, което никъде не пасва. Ами ако всички онези други оцелели изникнат от нищото? Ами ако тя беше първата от цяла нова вълна от Бродници, които търсят сигурност под прожекторите? Храната и горивото стигаха само за тях. Вероятно в по-ранните дни сигурно щеше да изглежда прекалено жестоко да прогонят Бродниците. Но сега не стояха ли някак по-различно нещата? След толкова години? Бяха постигнали някакво равновесие, нали? Защото всъщност Сам Чоу харесваше живота си. Не беше от терзаещите се, от измъчващите се, от онези, които таят черни мисли. Познаваше такива хора — например Майло — и не виждаше смисъл в това. Ужасни неща, разбира се, можеха и да се случат, но също беше истина и че междувременно той имаше своето легло и къщата си, съпругата и децата си, имаха какво да ядат и какво да облекат, а прожекторите ги пазеха, не стигаше ли това? Колкото повече се размисляше Сам, толкова повече му просветваше, че не Кейлъб е проблемът, който трябва да се разреши. Момичето беше. Затова може би на сутринта това щеше да каже на Майло. Трябва да се направи нещо с Момичето от Никъде.

Будуваше и Майкъл Фишър. За Майкъл сънят си беше загуба на време. Просто проявление на неоправданите претенции на тялото над разума, колкото до сънищата, ако изобщо си правеше труд да ги запомни, до един изглеждаха преработени версии на будното му състояние — пълни с електрически вериги, прекъсвачи и релета, хиляди проблеми за разрешаване, а той се събуждаше не толкова възстановен, колкото грубо изстрелян напред във времето, без никакви видими резултати от изгубените часове.

Но случаят тази нощ беше различен. Тази вечер Майкъл Фишър будуваше както винаги в живота си. Съдържанието на чипа се беше отворило в главния компютър — истинска лавина от данни — и беше буквално запис на света. Това ново прозрение провокира риска, на който сега се подлагаше Майкъл, като издигаше антена над Стената. Започна с покрива на Фара, като привърза двайсетметрова бобина от осем навивки неизолирана медна жица към антената, натъпкана от тях в комина още преди месеци. Още две бобини му трябваха до основата на Стената. Това беше наличната мед. За останалото реши да използва неизолиран високоволтов кабел, който трябваше да оголи на ръка. Номерът сега беше да се промъкне до върха на Стената без Стражата да го забележи. Измъкнал беше още две бобини от навеса и стоеше под сянката на една от поддържащите подпори. Преценяваше възможностите. Най-близката стълба, на двайсет метра вляво от него, водеше право до Девета платформа. Нямаше как да я премине незабелязан. Имаше втора стълба, разположена по средата на Платформи Осем и Седем, които бяха идеални, стига да ги нямаше вестителите, които понякога ги използваха за пряк път между Седем и Десет и по които почти никой не минаваше. Само че нямаше достатъчно кабел, за да стигне до тях.

Така единствената му възможност оставаше вляво. Трябваше да качи една бобина по далечната стълба, да се спусне по пътеката, докато не провисне над предпазителя, да провеси надолу края на жицата, да я спусне до долу и отново да слезе, за да свърже двете жици. Всичко това без никой да го види.

Майкъл коленичи на земята, взе ножа си от старата платнена раница, която използваше като чанта за инструменти, и се залови за работа, опъваше кабела от бобината и махаше изолацията върху жицата. В същото време се ослушваше за стъпки над главата си, което щеше да означава, че отгоре минава вестител. Докато оголи жицата и отново я намотае на бобината, чу над главата му да минават на два пъти вестители. Разбра, че разполага с няколко минути, преди да мине следващият. Сложи всичко в раницата и се втурна към стълбата, пое дълбоко дъх и се заизкачва.

За Майкъл височините от край време представляваха проблем, не приличаха на седенето на стол — факт, който в изпълненото си с решимост състояние не премисли добре и когато стигна до върха на стълбата след изкачване от двайсет метра, което му се стори десет пъти по-голямо, започна да се съмнява в здравия смисъл на цялото начинание. Сърцето му биеше лудо от страх, крайниците му бяха като от желе. Да се спусне на пътеката, която представляваше открита решетка, опъната над бездна, изискваше да напрегне цялата си воля. Очите му започваха да щипят от пот, докато се изтегляше от последния напречник, плъзгайки се по корем към решетката. Под блясъка на прожекторите и без обичайните отправни точки като небе и земя за ориентир всичко му се струваше по-грамадно и по-близо, ярко и наситено. Поне никой не го видя. Предпазливо вдигна лице: на сто метра вляво Осма платформа изглеждаше пуста, нямаше Страж на поста. Защо беше така, Майкъл нямаше представа, но го прие като насърчителен знак. Ако действа бързо, може да се върне във Фара, преди някой да научи.

Насочи се надолу по пътеката и когато стигна до мястото, вече се чувстваше по-добре, много по-добре. Страхът му понамаля, заместен от засилващата се вяра във възможния успех. Щеше да се получи. Коленичи на пътеката и измъкна от раницата си макарата с жица от титанова сплав. Самата сплав щеше да се превърне в помощен проводник и да добави своите електромагнитни свойства към тези на жицата. Всъщност Майкъл превръщаше целия периметър в гигантска антена. С гаечен ключ разхлаби един от болтовете, които прикрепяха платформата на пътеката към рамката, изви оголената жица в примка и я затегна около болта. После пусна бобината долу на земята, напрегнал слух за тихото тупване при удара.

Ейми, помисли си той. Можеше ли някому и през ум да му мине, че Момичето от Никъде ще носи името Ейми?

Само дето Майкъл не знаеше, че Осма огнева платформа стои пуста без Страж на пост, защото Дейна Къртис, Първи капитан и член на Дома, вече лежи мъртва в основата на Стената. Джими я уби веднага, след като уби и Со Рамирез. Всъщност не искаше да убива, искаше само да ѝ каже нещо. Сбогом? Прости ми? Винаги съм те обичал? Но едното беше довело до другото по странен и неизбежен начин в тази нощ, Нощта на Сечта и Звездите, и сега тримата вече ги нямаше.

От другата страна приближаваше Гълън Строс, станал свидетел на случилото се. Видя го като през обратния край на телескоп: далечно размазване на цвят и движение, далеч извън границите на полезрението му. Ако някой друг стоеше на Десета платформа онази нощ, някой със здраво зрение, който не ослепяваше от остра глаукома като Гълън Строс, щеше да има по-ясна картина за станалото. Така, както се случиха, събитията на Девета платформа щяха завинаги да останат обвити в загадка, освен за преките участници в тях, но дори те не ги разбраха напълно.

Случи се следното:

Стражът Со Рамирез, все още погълната от събитията в Красавицата на Бала и най-вече от сцената с движещата се каляска по време на гръмотевична буря, така живо описана, че Со буквално я помнеше дума по дума (Когато небесата се отвориха, Талбот сграбчи Шарлийн в силните си ръце, устните му се нахвърлиха върху нейните с изгаряща страст, пръстите му откриха копринената извивка на гръдта ѝ, през нея преминаха вълни от плам…), обърна се и видя Джими, застанал на платформата. Първото ѝ впечатление, което се насложи върху рязкото раздразнение у нея (задето я е прекъснал, закъснял бе), беше за нещо нередно. Той не прилича на себе си, помисли си тя. Това не е Джими, когото познавам. Той постоя за миг със странно отпуснато тяло, очите му объркано примижаваха на светлината от прожекторите. Приличаше на човек, дошъл да съобщи нещо, но забравил какво. Со си помисли, че знае какво е това неизречено изявление — от известно време имаше чувството, че според Джими са нещо повече от приятели — и при други обстоятелства тя може би щеше да е доволна да го чуе. Но не сега. Не тази нощ, на Девета огнева платформа.

— Очите ѝ — нечуто каза той, сякаш говореше на себе си. — Поне си помислих, че са очите ѝ.

Со се приближи към него. Лицето му беше извърнато, сякаш не можеше да се насили да я погледне.

— Джими? Чии очи?

Не ѝ отговори. Едната му ръка се протегна към подгъва на пуловера му и го заопипва като притеснен хлапак.

— Ти не го ли усещаш, Со?

— Джими, за какво говориш?

Запримигва. Едри, блестящи сълзи се затъркаляха по страните му.

— Всички са изпълнени с такава шибана тъга.

Нещо ставаше с него. Со разбра. Нещо лошо. Изведнъж Джими рязко издърпа пуловера над главата си и го запрати над ръба на платформата. Гърдите му бяха облени в пот, която блестеше на прожекторите.

— Тези дрехи — изръмжа той. — Не мога да ги търпя.

Оставила беше арбалета си до насипа. Извърна се да го вземе, но закъсня. Джими я улови в гръб, ръцете му минаха под нейните и обвиха тила ѝ с рязко движение, нещо прещрака в гърлото ѝ и тялото ѝ вече го нямаше, тялото ѝ си беше отишло, вече не съществуваше. Опита се да извика, но не излезе звук, пред очите ѝ се завъртяха звезди, като късчета сребро. (О. Талбот, простена Шарлийн, когато той се раздвижи до нея, мъжеството му беше сладко нахлуване, което вече не можеше да отхвърля, о, Талбот, да, нека да сложим край на тази абсурдна игра…) Тя знаеше, че към нея идва някой, чу шум от стъпки по пътеката, където лежеше безпомощна, а после изстрел от арбалет и приглушен, сподавен вик. Вече се носеше във въздуха, Джими я вдигаше, щеше да я хвърли от Стената. Искаше ѝ се да е живяла различен живот, но имаше само този и не искаше той да свърши така, а ето че падаше надолу, надолу, надолу.

Падна на земята все още жива. Времето беше забавило хода си, беше се обърнало и започнало отначало. Светлините сияеха в очите ѝ, в устата ѝ имаше кръв. Горе видя Джими да стои на ръба на мрежите, гол и блестящ, а после и него вече го нямаше.

В сетния ѝ миг, преди да се стопи и последната мисъл, чу гласа на вестителя Кип Даръл, който крещеше от насипа високо горе:

— Следа, появи се следа! Мамка му, навсякъде са!

Кип крещеше в мрака.

Всички прожектори бяха угаснали.

Трийсет и шест

Свикаха събранието по пладне, под надвисналото от дъжд небе, от което нямаше да завали. Всички души се събраха на Слънчевото място, където бяха изнесли дългата маса от Убежището. Пред събранието седяха само двамина: Уолтър Фишър и Йън Патал. Както винаги, Уолтър изглеждаше разчорлен, с проскубана мазна коса, възпалени очи и лекьосани дрехи, които сигурно носеше от цял сезон. В този миг той изпълняваше ролята на Глава на Дома, или на останките от него, помисли си Питър, още един от безутешните факти на деня.

Йън изглеждаше далеч по-добре, но и той след нощните събития му се видя неуверен, несигурен и с мъка въвеждаше ред сред присъстващите. За Питър ролята му беше неясна. Дали седеше там като един от Патал, или като Първи капитан? Тази тревога беше незначителна, твърде техническа, за да се притесняват. За сега Йън даваше разпорежданията.

Застанал в края до Алиша, Питър огледа насъбралите се хора. Леля не се виждаше никъде, но това не го изненадваше. От години не беше присъствала на общо събрание на Дома. Направи му впечатление и липсата на Майкъл, който се беше върнал във Фара, и на Сара, която все още беше в Лечебницата. Видя Глория близо до първите редици, но Санжай го нямаше. Местонахождението му, както и това на Стария Чоу, пораждаха много слухове, тревожна мълва се носеше сред хората, които нямаха представа какво се е случило с тях. Засега той знаеше, че е само притеснение. Всеобщата паника тепърва щеше да завладее хората. Питър виждаше, че е въпрос на време. Отново щеше да дойде нощ.

Другите лица, които видя и които би искал да не вижда, бяха хората, загубили близки: любим, дете или родител при нападението. Сред тях бяха Корт Рамирез, Ръсел Къртис, съпругът на Дейна, който стоеше с вцепенените си дъщери Ели и Кет; Карън Молиноу с двете си дъщери, Алис и Ейвъри по чиито лица се виждаше скръбта; Майло и Пени Даръл, чийто син Кип, вестител, едва петнайсетгодишен, беше най-младият от жертвите; Ход и Лайза Грийнбърг, родителите на Съни; Ади Филипс и Трейси Строс, която изглеждаше остаряла с десет години за една нощ, изгубила цялата си жизнерадост; Констанс Чоу, съпругата на Стария Чоу, която свирепо притискаше дъщеря им Дарла до себе си, сякаш и нея можеше да изпусне. Това бяха скърбящите оцелели, които стояха заедно като едно цяло, голямата им загуба ги свързваше здраво, но ги и отделяше от останалите, като магнетична сила, която едновременно привлича и отблъсква. Към тях явно бяха насочени думите на Йън, когато множеството загуби търпение да се установи ред на събранието.

Йън започна с изреждане на фактите, които вече бяха известни на Питър, или поне повечето. Малко след полунощ, по необясними причини, прожекторите бяха угаснали. Това явно беше резултат от токов удар, засегнал главния прекъсвач. Единственият човек във Фара по време на инцидента бил Елтън, който е спял в задните помещения; дежурният инженер Майкъл Фишър за кратко излязъл, за да нагласи ръчно един от отдушниците на батериите, и оставил контролното табло без наблюдение. За това, увери събралите се Йън, Майкъл не носеше вина, напълно в реда на нещата било да излезе от Фара, за да осигури вентилация на батериите; Майкъл не е имало как да предвиди удара, който задействал прекъсвача. Всички казваха, че прожекторите са угаснали за най-много три минути — толкова му е било необходимо на Майкъл да се втурне обратно към Фара и да възстанови системата, — но в този кратък интервал Стената беше нападната. Последният рапорт бил за многобройно ято, струпало се до огневата линия. Докато възстановят електричеството, били обсебени трима души: Джими Молиноу, Со Рамирез и Дейна Джаксън. Забелязани били в основата на Стената, а труповете били отмъкнати.

Това беше първата вълна на нападение. Виждаше се, че на Йън му е трудно да запази самообладание, докато изреждаше събитията. Въпреки че първото многобройно ято било разпръснато, второ ято от трима се появило от юг и предприело нападение на Стената близо до Шеста платформа, същата платформа, на която шестнайсет дни по-рано Арло Уилсън уби огромната женска с особения кичур коса. Процепът, който явно ѝ е позволил да се изкачи, след това беше запълнен, затова тримата не успели да намерят опорна точка; но изглежда и не търсели такава. В това време Стражата била обхваната от хаос, всички се насочили към Шеста платформа, под дъжд от стрели тримата вирали не спирали да опитват да се качат; междувременно останалата без наблюдение Девета платформа също била атакувана от ято от трима — вероятно част от по-голямото ято, което се разделило на две; а може и съвсем различно ято да е действало. Виралите успели да се качат на Стената.

Втурнали се надолу по пътеката.

Стигнало се до стълкновения. Няма по подходяща дума. Преди да отблъснат ятото, загинали трима от Стражата: Гар Филипс, Ейдън Строс и Кип Даръл, вестителят, който първи подал сигнал за струпването на ятото при огневата линия. Четвъртата, Съни Грийнбърг, която напуснала поста си при затвора, за да участва в схватката, беше изчезнала и обявена за изгубена. Сред липсващите — тук Йън спря със силно разстроен вид — беше и Стария Чоу. Констанс се събудила рано призори и видяла, че го няма, оттогава никой не го беше виждал. Затова изглеждаше вероятно, макар да нямаше пряко доказателство за това, че е излязъл от къщата посред нощ, за да отиде на Стената, и е бил обсебен с останалите. Нито един вирал не бил убит.

Това е, каза Йън. Това знаем.

Нещо се случваше, помисли си Питър. Множеството също го чувстваше. Никой никога не беше преживявал такова нападение, толкова тактически подготвено. Най-близката аналогия беше Тъмната нощ, но дори тогава виралите не бяха дали доказателство за организирано нападение. Щом прожекторите угаснаха, Питър и Алиша хукнаха от паркинга за камиони към Стената, за да се бият с останалите, но Йън нареди двамата да останат при Убежището, което в объркването остана без защита. Затова чутото и видяното от тях се смекчаваше от разстоянието и само го влошаваше. Той трябваше да е там, знаеше го. Трябваше да е на Стената.

Глас разсече шушукането на тълпата:

— Какво става с електростанцията?

Говореше Майло Даръл, който държеше до себе си своята съпруга, Пени.

— Доколкото знаем, все още е в безопасност, Майло — каза Йън. — Майкъл твърди, че подава електричество.

— Но ти каза, че е имало токов удар! Някой трябва да слезе до там и да я провери. И къде е Санжай, по дяволите?

Йън се подвоуми.

— Щях да стигна и до това, Майло. Санжай се е разболял. Засега Уолтър изпълнява ролята на Глава.

— Уолтър? Ти шегуваш ли се?

Уолтър сякаш се съсредоточи, стегна се на мястото си и вдигна замаяното си лице към събранието.

— Почакайте една проклета минута…

Но Майло отново се намеси.

— Уолтър е пиян — извиси той глас, все по-дързък. — Пияница и измамник е той. Кой не го знае? Кой всъщност дава разпореждания тук, Йън? Ти ли? Защото, както аз го преценявам, няма никой. Казвам да отвориш Оръжейната и нека всеки, който иска да стои на пост на Стената, да го направи. И някой веднага да слезе до станцията.

През насъбралите се премина мълва на одобрение. Какво се опитваше да направи Майло?, запита се Питър. Да вдигне бунт? Погледна към Алиша, която настоятелно се взираше в Майло, напрегнала тяло и с отпуснати ръце. Цялата нащрек.

— Прощавай, приятел — каза Йън, — но сега не е моментът да се перчиш. Нека Стражата да се справи с проблема.

Майло изобщо не му обърна внимание. Обърна се към събранието.

— Чухте го. Йън каза, че били организирани. Може пък и ние да трябва да се организираме. Щом Стражата няма да направи нищо, аз казвам, че трябва.

— По дяволите, Майло. Я по-полека. Хората са уплашени, а ти наливаш масло в огъня.

Думите бяха на Сам Чоу, който пристъпи напред, преди да продължи:

— Хората трябва да се страхуват. Кейлъб пусна вътре момичето, а сега какво: единайсет са мъртви, нали? Тя е причината за това!

— Не знаем дали е така, Сам.

— Аз знам. Знаят го и всички други. Кейлъб и момичето, оттам започна всичко. Според мен трябва най-напред да се справим с тях.

Тогава Питър започна да чува гласове, които се надигаха тук и там: момичето, момичето, хората казваха: Има право. Заради момичето е.

— И какво точно искате да сторим по този въпрос?

— Какво аз искам вие да сторите? — повтори Сам. — Каквото трябваше да направите вече. Да се прокудят — обърна се към насъбралите си. — Всички да ме слушат! Стражата няма да го направи, но аз ще го направя. Арбалетите не могат да ни защитят, не и от тази напаст. Казвам да ги прокудим!

И след тези думи отекна първият вик от тълпата, после и друг и друг, вече бяха цял хор:

— Да ги прокудим! Да ги прокудим! Да ги прокудим!

Питър си помисли, че страховете, събирани цял един живот, изведнъж се отприщиха. Там горе Йън размахваше ръце и умоляваше за тишина. Ситуацията беше на косъм от проявите на жестокост, на някакви ужасни действия. Нищо не можеше да ги спре; призивите за ред бяха пренебрегнати.

Тогава разбра: трябваше да махне момичето оттам. А също и Кейлъб, чиято съдба вече беше свързана с нейната. Но къде можеха да отидат? Кое място беше сигурно за тях?

Обърна се към Алиша и видя, че я няма.

После я съзря. Проправяше си път през гневната тълпа. С пъргав скок тя се качи на масата и се обърна към събранието.

— Всички! — викна тя. — Слушайте ме!

Питър усети как тълпата настръхна. По вените му плъзна нов страх. Лиш, помисли си, какви ги вършиш?

— Не тя е причината да дойдат виралите — каза Алиша. — Аз съм.

Сам ревна към нея:

— Слизай от там, Лиш! Не става дума за теб.

— Всички ме чуйте. Аз съм виновна. Те не искат момичето, искат мен. Аз запалих библиотеката. Тогава започна всичко. Библиотеката беше гнездо, а аз ги доведох тук. Ако ще прокуждате някого, мен трябва да прокудите. Аз съм причината хората да измират.

Първи тръгна Майло, мушна се към масата. Дали се опитваше да пипне Алиша, или не, Йън, или дори Уолтър не разбраха, но изведнъж се надигна жестокост като вълна, която изригна и връхлетя, множеството се люшна напред, мъгливо координирана маса, движена от само себе си. Пометоха масата. Питър видя Алиша да отстъпва, обградена от тълпата. Хората викаха, крещяха. Онези, които бяха с деца, се опитваха да ги издърпат оттам, докато други се мъчеха само да се доберат до предната линия. Питър искаше само да се добере до Алиша. Но колкото и да се мъчеше да си проправи път, толкова по-приклещен се оказваше от натиска на телата. Усети, че краката му се оплитат, че стъпва върху някого, а когато пристъпи напред, видя и върху кого: Джейкъб Къртис. Момчето беше паднало на колене и прикриваше главата си с ръце от тъпчещите го крака. Краката блъскаха и прескачаха широкия гръб на момчето. То пълзеше на колене и продължаваше напред през ръце и крака, като плувец през море от хора, отблъскваше тела. Удари го нещо, удар в тила, като с юмрук, пред погледа му всичко лумна, залюля се, юмрукът му здраво се сблъска с брадатото, с гъсти вежди лице, което чак по-късно разбра, че е на Ход Грийнбърг, бащата на Съни Грийнбърг. Вече беше в предните редици на тълпата. Алиша лежеше на земята, трудно забележима сред тълпата, която я заобикаляше. Като Джейкъб обгръщаше главата си с ръце, свила се на топка, докато безброй ръце настървено я удряха.

Питър измъкна ножа, без дори да се замисли.

Никога нямаше да разбере какво щеше да последва. Откъм портите тичешком дойдоха силуети: Стражата. Бен и Гълън с арбалети в ръце. Дейл Ливайн, Вивиан Чоу, Холис Уилсън и останалите. С извадени оръжия набързо застанаха в бойна готовност около масата и тълпата, присъствието им начаса накараха останалите да отстъпят.

— Прибирайте се по домовете си! — извика Йън. От косата му течеше кръв, стичаше се по лицето и яката на пуловера му. Страните му пламтяха от гняв, на светли петна по устните му имаше слюнка. Размаха арбалета си към тълпата, сякаш решаваше по кого да стреля най-напред.

— Домът е разпуснат! Обявявам военно положение! Въвежда се полицейски час!

Всички притихнаха предпазливо. Тълпата се отдръпна и освободи пространството около Алиша. Когато Питър падна на колене до нея, тя извърна изцапаното си с пръст лице към него, от тревога бялото на очите ѝ изглеждаше огромно.

Произнесе една-единствена дума:

— Върви.

Изправи се и се сля с тълпата, от която някои бяха прави, а други лежаха на земята. Неколцина от падналите се изправяха на крака. Всички бяха покрити с прах. Питър осъзна, че устата му е пълна с прах. Уолтър Фишър седеше до прекатурената маса, стиснал главата си. Сам и Майло не се виждаха никакви.

Двама от Стражите, Гълън и Холис, излязоха напред и вдигнаха Алиша. Тя не се възпротиви, когато Йън ѝ взе ножовете. Питър знаеше, че е ранена, но не знаеше къде. Тялото ѝ изглеждаше хем сковано, хем стегнато, сякаш сдържаше болката. На бузата ѝ имаше кърваво петно и друго на лакътя. Плитката ѝ беше раздърпана, от раздрания ръкав на пуловера ѝ висяха нишки. Йън и Гълън я държаха от двете страни, като затворник. Едва тогава Питър разбра, че като беше предизвикала гнева на тълпата върху себе си, тя я отклони от момичето и за известно време я беше разсеяла. Дори само за да възстанови контрол над тълпата, Йън щеше да я вкара в затвора. Бъди готов, говореха очите ѝ.

— Алиша Донадио — високо, за да го чуят всички каза Йън, — арестувана си. Обвинението е предателство.

— Веднага прогони кучката! — извика някой.

— Тихо! — гласът на Йън беше немощен и трепереше. — Не се шегувам. Вървете си у дома сега. Портите ще останат затворени до второ нареждане. Всеки, който бъде забелязан навън, веднага ще бъде арестуван от Стражата. Всеки, който носи оръжие, ще бъде застрелян. Няма да се поколебая, не се съмнявайте.

Питър наблюдаваше безпомощно света, който изведнъж му беше станал чужд и непознат, с хора, които май вече не познаваше. Стражата отвеждаше Алиша.

Трийсет и седем

В Убежището след прекараната безсънна нощ и още по-неспокойната утрин в учебната стая на втория етаж с Малките и след като научи за ужасните събития през нощта от Другата Санди, чийто съпруг Сам дойде призори, Маусами Патал взе решение.

Идеята ѝ дойде след тиха тъга, дори не разбра кога ѝ е хрумнала и кога я е обмисляла. Но се събуди със съзнанието за настъпила у нея промяна. Решението изникна просто, почти математически. Щеше да има дете. Детето на Тео Джаксън. Понеже детето беше на Тео Джаксън, Тео не можеше да е мъртъв.

Маусами щеше да го открие и да му каже за бебето.

Възнамеряваше да излезе при смяната на стражите малко преди Първия звънец, което щеше да ѝ осигури необходимото прикритие и цял ден светлина, за да слезе пеша от планината. След това щеше да реши накъде да тръгне. Най-подходящото място да се измъкне беше при прекъсвача, където видимостта беше ограничена. Щом Санди и останалите си легнеха, щеше да се измъкне към Склада и да се екипира за пътуването: здраво въже за спускането надолу по Стената, храна и вода, арбалет и нож, два чифта здрави ботуши, дрехи за преобличане и торба, в която да побере всичко.

Заради полицейския час наоколо нямаше да се навърта никой. Щеше да се промъкне до прекъсвача, да се прокрадне в сенките и да чака да се зазори.

Когато планът узря в съзнанието ѝ, доби форма и пълнокръвност, Маусами разбра какво се кани да направи: организираше собствената си смърт. Всъщност го правеше от дни. От деня на завръщането на екипа за доставки тя беше давала всевъзможни признаци за умопомрачение: нарушаваше полицейския час, тормозеше всички като луда, караше ги да се суетят около нея, разтревожени за състоянието ѝ. И да искаше, не можеше да изгради по-убедителен случай. Дори сълзливата сцена при Главната порта, когато Лиш я накара да предаде поста си, играеше своята роля в начина, по който хората щяха да си обясняват участта ѝ. Как така сме пропуснали да видим какво става?, щяха да повтарят и скръбно да поклащат глави. Всички знаци са били налице. Защото сутринта, след като Другата Санди се събуди и леглото на Маусами е празно, а може и да изминат няколко часа, преди да забележи този необичаен факт, ще съобщи за него, другите ще тръгнат да я търсят и ще открият въжето при прекъсвача. Въжето ще има едно-единствено обяснение: то ще води наникъде и към нищото. Друг извод хората нямаше да могат да направят. Тя, Стражът Маусами Патал Строс, съпруга на Гълън Строс, дъщеря на Санжай и Глория Патал, Първо семейство, бременна и уплашена, е решила да се освободи.

Ето че денят настъпи. Тя беше тук и плетеше бебешки терлички в Убежището — изобщо не напредваше, — заслушана в бърборенето на Другата Санди, която занимаваше Малките с игри, истории и песни. Новината за смъртта на Маусами беше отложен факт, като стрела, излетяла от своя лък, попада точно в целта си и разкрива смисъла на прицелването в тази цел. Чувстваше се като призрак. Все едно, вече я няма. Мислеше си да посети за последен път родителите си, но какво можеше да им каже? Как щеше да си вземе сбогом, без да разкаже? Трябваше да помисли и за Гълън, но след изминалата нощ вече не желаеше да го вижда. Той все пак не беше слязъл към станцията, каза ѝ Другата Санди, като си мислеше, че ѝ носи добра новина. Гълън беше един от Стражите, арестували Алиша. Маусами се чудеше дали Гълън ще научи първи, втори или трети. Дали ще се натъжи? Ще плаче ли? Щеше ли да си представи как се спуска по Стената и да се почувства облекчен?

Ръцете ѝ почиваха с плетивото. Чудеше се дали наистина не полудява. Вероятно. Само луд щеше да си мисли, че Тео не е мъртъв. Но не я беше грижа.

Извини се пред Другата Санди, която разсеяно ѝ махна, разчистила беше място за малките, за да седнат в кръг, и се опитваше да ги усмири, за да започнат урока си. Маусами отиде в салона, затвори вратата и гласовете на децата останаха зад нея. Обгърна я тишина, подобна на шум, постоя миг в смълчания коридор. В такъв момент човек можеше да си представи как светът не е светът. Че има някакъв друг свят, в който виралите не съществуват, както не съществуват за Малките, които живееха като в сън от миналото. Сигурно тъкмо по тази причина най-напред беше построено Убежището: за да има отново подобно място. Тръгна по коридора, сандалите ѝ проскърцваха по напукания линолеум, отмина вратите на празните учебни стаи и слезе по стъпалата. В Голямата стая все още миришеше остро на алкохол, достатъчно, за да плувнат очите ѝ в сълзи, но въпреки това, щом се настани с плетивото си, Маусами знаеше, че ще остане там до смрачаване. Тихо щеше да седи и да довърши плетенето на бебешките терлички, за да може да ги вземе със себе си.

Трийсет и осем

Ако трябваше да посочи кой е бил най-страшният момент в неговия живот, Майкъл Фишър без колебание щеше да каже, че това е мигът, в който прожекторите угаснаха.

Когато се случи, Майкъл тъкмо беше развил бобината от пътеката: всичко потъна в толкова всеобхватен мрак, в такава всепроникваща триизмерна пустота, че за миг примря, почуди се дали не е паднал след бобината и някак не го е забелязал. Помисли си, че това е мракът на смъртта. Но после чу Кип Даръл да крещи: „Следа, имаме следа! Мамка му, навсякъде са!“. И умът му се взриви, когато осмисли новината. Осъзна, че не само все още е жив, но и че прожекторите са угаснали.

Прожекторите са угаснали!

Истински подвиг беше как успя да се върне обратно по пътеката, да слезе по стълбата в някакъв смъртен бяг, в пълна тъмнина, че като се замислеше сега, му се струваше напълно невероятно. Последните няколко метра скочи, размахал чанта за инструменти, с присвити колене, за да омекоти удара при падането, после хукна в спринт към Фара.

— Елтън! — крещеше, докато залиташе на ъгъла, изкачваше стъпалата на верандата и профуча през вратата. — Елтън, събуди се!

Очакваше да завари системата излязла от строя, но когато стигна до контролния пулт, а Елтън куцукаше от другата страна като огромен сляп кон, видя светлината от мониторите, всички датчици светеха в зелено и замръзна.

Защо бяха угаснали прожекторите, по дяволите?

Прекоси стаята към другото помещение и откри проблема. Главният прекъсвач беше изключил. Включи го и прожекторите светнаха отново.

Призори Майкъл докладва на Йън. Историята с токовия удар беше най-доброто, което успя да скалъпи, за да накара Йън да излезе от Фара. Предполагаше, че един токов удар би могъл да угаси прожекторите, въпреки че системата щеше да го регистрира, а такъв не беше регистриран. Проблемът можеше да е и някое късо съединение, но в такъв случай прекъсвачът нямаше да удържи, токът щеше да спре веднага, след като той щракна превключвателя. Цяла сутрин проверяваше всяка връзка, охлаждаше и отново охлаждаше входовете, натоварваше кондензаторите. Всичко беше наред.

— Влизал ли е някой тук? — попита той Елтън. — Да си чул нещо?

Но Елтън само поклати глава.

— Спях, Майкъл. Спях дълбоко отзад. Нищо не съм чул, докато ти не се втурна с викове.

Чак след пладне успя да събере мислите си и да се върне към работата по радиото. При всичкото вълнение почти го забрави, но когато излезе от Фара да търси изпуснатата бобина от изминалата нощ, я открия да лежи непокътната на земята. Дългата жица се извиваше чак горе до Стената и той отново беше убеден, че тя е важна. Настави жицата с медните жички, които беше оставил там. Върна се във Фара, свали от рафта дневника с радиочестотите и сложи слушалките на ушите си.

Два часа по-късно, пламнал от адреналин, с коса и пуловер, прогизнали от пот, откри Питър в бараките. Питър седеше на нар и въртеше нож около показалеца си. Сами бяха. Когато чу Майкъл да влиза, Питър го изгледа с вял интерес. Сякаш е преживял страшно изпитание, помисли си Майкъл. Като че иска да използва ножа по някой, но още не е решил по кого. И като се замисли човек, зачуди се Майкъл, къде ли са се дянали останалите? Не цареше ли някаква проклета тишина? Никой нищо не му беше казал.

— Какво има? — отново подхвана меланхоличното въртене Питър. — Каквото и да е, надявам се новините да са добри.

— Боже Господи — отвърна Майкъл. Бореше се как да изрече думите. — Трябва да ме изслушаш.

— Майкъл, знаеш ли изобщо какво се случва тук? Какво трябва да чуя?

— Ейми — каза той. — Трябва да чуеш за Ейми.

Трийсет и девет

Във Фара Майкъл се настани пред терминала си. Устройството, което бяха извадили от врата на момичето, лежеше разглобено на парче кожа пред монитора на Майкъл.

— Захранването — говореше Майкъл — е интересното. Много интересно. — С пинсета вдигна тъничка метална капсула от вътрешността на предавателя. — За пръв път виждам подобна батерия. По продължителността на работата ѝ заключавам, че е ядрена.

Питър зяпна.

— Не е ли опасно?

— Явно за нея не е била. А е останала в тялото ѝ дълго.

— Колко дълго? — Питър гледаше приятеля си, чието лице светеше от вълнение. До този момент отговаряше на въпросите на Питър мъгляво. — Година ли?

Майкъл загадъчно се поусмихна.

— И половината не можеш да си представиш. Почакай минута — отново насочи вниманието на Питър към предмета на пулта, като използваше пинсета, за да разграничи частите. — Имаме трансмитер, батерия, а после останалото. Най-напред предположих, че е чип с данни, но беше прекалено малък, за да влезе в който и да е от портовете на главния компютър, затова трябваше да го запоя.

С две бързи движения Майкъл извика на екрана две страници с информация.

— Информацията на чипа е разделена на две части, едната е много по-малка от другата. Ти в момента гледаш първата част.

Питър виждаше ред от текст, с букви и цифри, разположени едни до други.

— Аз не мога да го прочета — призна той.

— Защото са махнати интервалите между тях. По някаква причина някои са и разместени. Според мен това е лош дял от чипа. Може нещо да се е случило, докато го запоявах на платката. Както и да е, сякаш голяма част от него е изчезнала. Но ни казва много.

Майкъл отвори втори прозорец. Питър видя същите фигури, но цифрите и буквите сами се подреждаха.

— Ейми БФ — Питър вдигна поглед от екрана. — Ейми?

Майкъл кимна.

— Това е нашето момиче. Не знам какво точно означава БФ, но според мен означава „без фамилия“. Дотам ще стигна след секунда, но долният ред е доста ясен. Пол женски, тегло 22,72 килограма. Това означава пет или шестгодишно момиченце. Оттук предполагам, че предавателят ѝ е поставен на тази възраст.

Питър нищо не разбираше, но Майкъл говореше толкова поверително, сякаш само на него можеше да го разкаже.

— Тогава колко е стоял там, десет години?

— Ами — не спираше да се хили Майкъл, — не съвсем. И не скачай така, имам още много да ти показвам. Най-добре ме остави да ти разкажа всичко постепенно. От първия дял измъкнах само това, което не е много, но се оказва, че не е най-интересната част. Вторият дял е истинско хранилище. Стига почти 16 терабайта. Това прави шестнайсет трилиона байта с данни.

Натисна друг бутон. На екрана се показаха гъсти колони с цифри.

— Голяма работа е, нали? Отначало го взех за някакъв код, но не е. Всичко си е тук, само дето е събрано като в първия дял. — Майкъл някак спря потока на колоните и почука с пръст по стъклото. — Ключът беше числото тук, първото в последователността, която се повтаря надолу в колоната.

Питър присви очи към екрана.

— 3700?

— Близо си. Трийсет и седем, запетая нула нула. Да те подсеща нещо?

Питър поклати глава.

— Ами не.

— Трийсет и седем запетая нула нула е нормалната телесна температура при хората. Сега погледни останалата част от реда. Седемдесет и две вероятно е пулс. Имаш показатели за дишане и кръвно налягане. Предполагам, че останалото се отнася до мозъчна активност, бъбречна дейност, такива неща. Сигурно Сара по-добре ще разбере това. Но най-важното е, че идва на отрязъци. Очевидно е, ако търсиш първото число и видиш къде се трупат последователностите. Според мен това е нещо като данни за следене състоянието на тялото, предназначено да ги препраща към главен компютър. Предполагам, била е някакъв пациент.

— Пациент? Като в лечебница? — намръщи се Питър. — Такова нещо никой не може да направи.

— Никой не може да го направи сега. И тук стигаме до най-интересната част. В чипа има 545 406 групи. Предавателят беше нагласен да предава на всеки деветдесет минути. Останалото е въпрос на смятане. Шестнайсет цикъла на ден по триста шейсет и пет дни в годината.

Питър се чувстваше така все едно се опитва да пие вода от избила тръба.

— Извинявай, Майкъл. Обърках се.

Майкъл се обърна към него.

— Обяснявам ти, че това нещо, поставено във врата ѝ, е взимало данни за телесната ѝ температура на всеки час и половина в продължение на малко повече от деветдесет и три години. Деветдесет и три години, четири месеца и двайсет и един дни по точно. Ейми БФ е на сто години.

Когато умът му отново бе в състояние да фокусира лицето на Майкъл, Питър разбра, че е припаднал на стола.

— Невъзможно.

Майкъл сви рамене.

— Хубаво, невъзможно е. Но по друг начин не мога да го обясня. А и нали си спомняш първата част? Онази дума МИИИЗАСАЩ? Веднага я разпознах. Съкращение на Медицински институт за изследване на инфекциозни заболявания към Армията на Съединените щати. В заслона има купища неща от военния институт. Документи за епидемията, технически материали. — Обърна се на стола и посочи към екрана. — Това виждаш ли? Тази дълга поредица от числа в първия ред? Това е цифровият код на главния компютър.

— Цифровият какво?

— Считай го за адрес, името на системата, която търси трансмитерчето. Може и да ти се струва като дрънканици, но ако погледнеш внимателно числата, ще разбереш доста. Това нещо трябва да има някаква локаторна система, вероятно свързана със сателит. Старо военно оборудване. И това, което виждаш, са координати върху мрежа, а не някаква забава. Това са географски дължина и ширина. Трийсет и седем градуса, петдесет и шест минути северна ширина на сто и седем градуса, четирийсет и девет минути западна дължина. Минаваме на картата…

Майкъл отново изчисти екрана с бързи движения по клавишите. Показа се ново изображение. Питър отначало не разбра, че гледа карта на континента Северна Америка.

— Въвеждаме координатите, така…

Върху картата се появи мрежа от черни линии, която я раздели на квадрати. Майкъл вдигна пръсти от клавиатурата и силно удари по ВЪВЕДИ. Показа се ярко жълта точка.

— … открихме го. Югозападно Колорадо. Град на име Телърайд.

Името нищо не говореше на Питър.

— И?

— Колорадо, Питър. Сърцето на ЦКЗ.

— И какво е ЦКЗ?

Майкъл въздъхна нетърпеливо.

— Наистина трябва да поопресниш знанията си по история. Централната карантинна зона. Там е започнала епидемията. Първите вирали са се появили в Колорадо.

Питър се чувстваше като влачен от буйстващ кон.

— Моля те, давай по-бавно. Да не ми казваш, че идва оттам?

Майкъл кимна.

— В общи линии, да. Предавателят е предавал на къси вълни, затова тя сигурно е била съвсем наблизо, когато са го поставили. Истинският въпрос е защо са го направили.

— По дяволите! Питаш ме, сякаш знам.

Приятелят му замълча и дълго гледа изпитателно Питър.

— Да те попитам нещо. Да си се замислял някога що за създания са виралите? Не какво правят, Питър. Ами какво са.

— Същества без душа.

Майкъл кимна.

— Точно така, всички това казват. Но ако има и друго? Момичето, Ейми, тя не е вирал. Всички да сме измрели досега, ако беше. Но нали видя как се самоизцелява, при това е оцеляла навън. Сам каза, че те е защитила. А и как ще обясниш факта, че е почти на сто години, но не изглежда на повече от четиринайсет? Армията ѝ е направила нещо. Не знам как, но са го направили. Предавателят предаваше на военна честота. Може да е била заразена и да са ѝ направили нещо, за да я направят отново нормална — отново замълча, приковал поглед върху Питър. — Може би тя е изцелението.

— Това е… Много голям скок.

— Не съм сигурен — Майкъл стана, за да махне книга от рафта над терминала си. — Поразрових се в стария дневник за радиочестоти, за да проверя дали и преди сме улавяли сигнал от тези координати. Просто предчувствие. И наистина сме. Преди осемдесет години сме уловили сигнал, предаван от същите координати. Военна честота за бедствие, стар морзов сигнал. Но после следва бележка.

Майкъл отвори дневника на отбелязаната от него страница. Постави дневника на коленете на Питър и му посочи написаните думи.

Откриете ли я, доведете я тук.

— И ето го свързващият елемент — продължи Майкъл. — Това нещо продължава да излъчва. Това ме забави толкова. Трябваше да прокарам жица горе до Стената, за да уловя приличен сигнал.

Питър вдигна очи от страницата. Майкъл продължаваше да го наблюдава със същото настойчиво изражение.

— Това какво?

— Излъчва сигнал. Същите думи. Откриете ли я, доведете я тук.

Питър усети замайване, което изригна в мозъка му.

— Как е възможно да излъчва сигнал?

— Защото там има някой, Питър. Не схващаш ли? — усмихна се тържествуващо. — Деветдесет и три години. Това е нулевата година, избухването на епидемията. Това ти говоря. Преди деветдесет и три години, през пролетта на година нула, в Телърайд, Колорадо, някой е поставил предавател с ядрено захранване във врата на шестгодишно момиченце. То е все още живо и седи под карантина, като излязло направо от Времето преди. А след деветдесет и три години, който и да ѝ го е поставил, продължава да я търси и иска тя да се върне.

Четирийсет

Наближаваше полунощ, а заради полицейския час навън бяха само членовете на Стражата. На Стената всичко изглеждаше тихо. В изминалите часове Питър стори всичко по силите си, за да се справи с положението. Не се беше появил да застане на пост и никой не го потърси. Може би не им бе хрумнало да го търсят във Фара или в камиона на ФАИС, откъдето наблюдаваше затвора. С настъпването на нощта и оредяването на Стражата Йън беше поставил там само един Страж на пост, Гълън Строс. Но Питър се съмняваше, че Сам и останалите ще предприемат каквото и да било преди зазоряване. Дотогава мислеше да е изчезнал.

Лечебницата се охраняваше строго от двама Стражи — един на предната врата и един на задната. Дейл беше преместен на Стената, затова Питър нямаше как да влезе вътре, но Сара все още можеше да влиза и да излиза, когато иска. Скри се в храсталаците при стената на двора и я зачака да се покаже. Измина доста време, преди вратата да се отвори и тя да излезе на верандата. Размени няколко приказки със Стража на пост, Бен Чоу, после слезе по стъпалата и тръгна по пътеката, явно на път за вкъщи, където да хапне нещо. Питър я проследи на дискретно разстояние, докато не се убеди, че вече не са в полезрението на Стража, и бързо я приближи.

— Ела с мен — каза той.

Поведе я към Фара, където Майкъл и Елтън чакаха. Майкъл обясни и на сестра си онова, което Питър вече знаеше. Стигна до сигнала и ѝ показа написаното в дневника, Сара го взе от ръцете му и го разгледа.

— Добре.

Майкъл се намръщи.

— Какво ще рече това „добре“?

— Майкъл, не се съмнявам в теб. Познавам те отдавна. Но какво ще правим ние с тази информация? На колко километра от тук е Колорадо, хиляда?

— Около шестстотин — каза Майкъл. — Горе-долу.

— И как ще стигнем до там?

Майкъл замълча. Погледът му се насочи покрай сестра му към Елтън, който кимна.

— Истинският проблем е какво ще стане, ако не стигнем.

И тогава Майкъл им каза за батериите.

Питър прие новината със странна незаинтересованост, усещане за неизбежност. Естествено, батериите издъхваха, всички батерии. Долавяше го във всичко случило се; сякаш в сърцето си вече го е знаел. Като момичето. Момичето Ейми, Момичето от Никъде. Фактът, че беше дошла при тях, когато батериите са към края си, беше повече от съвпадение. Оставаше му да действа според вече известните му факти.

Осъзна, че дълго никой не е проговорил.

— Кой друг знае? — попита Майкъл.

— Само ние — поколеба се — и брат ти.

— На Тео ли си казал?

Майкъл кимна.

— Да не бях му казвал. Той ме посъветва да не споделям с никого. Мълчах досега.

Естествено, мислеше си Питър. Естествено, че Тео е знаел.

— Мисля, че не искаше хората да се страхуват — обясни Майкъл. — Когато са безпомощни пред неизбежното.

— Но ти мислиш, че не е неизбежно.

Майкъл замълча, потри очи с пръсти. Питър видя умората от дългите часове будуване. Никой от тях изобщо не беше мигвал.

— Знам аз какво бих направил, Питър. Сигналът вероятно е автоматичен. Но ако Армията все още е там, не виждам как така няма нищо да предприемем. Ако в търговския център тя е направила каквото казваш, може би е в състояние да ни защити.

Питър се обърна към Сара. След казаното от Майкъл той се изненада от самообладанието ѝ. По лицето ѝ нямаше никаква емоция. Но тя беше медицинска сестра. Питър познаваше тази твърдост.

— Сара? Нищо не казваш.

— Какво искаш да кажа?

— Ти си с нея през цялото време. Според теб тя какво е?

Сара въздъхна.

— Знам само какво не е. Тя не е вирал, вижда се. Но не е и човешко същество като останалите. Не и по начина, по който се самоизцелява.

— Има ли някаква причина да не говори?

— Не и такава, която да открия. Ако е толкова стара, колкото казва Майкъл, може би е забравила да говори.

— И никой друг не е я е виждал.

— От вчера никой — подвоуми се. — Имам усещането, че всички някак… се страхуват от нея.

— Ами ти?

Сара се намръщи.

— Защо да се страхувам от нея, Питър?

Той не знаеше. Въпросът и на него му се стори странен, щом го изрече.

Сара се изправи.

— Трябва да се връщам. Бен ще започне да се чуди къде съм — постави ръка на рамото на Майкъл. — Намери начин да си починеш. И ти, Елтън. И двамата изглеждате ужасно.

Вече беше до вратата, когато се извърна отново към Питър.

— Ти не говориш сериозно, нали? За пътуването до Колорадо.

Въпросът изглеждаше твърде обикновен. Но всичко казано дотук навеждаше на това заключение. Питър се почувства като след излизането от библиотеката, когато Тео го беше попитал: Ти за какво гласуваш?

— Защото, ако сте го намислили — каза Сара, — както вървят нещата, няма да чакам много, преди да я махна от това място.

И излезе от Фара.

С отсъствието на Сара в стаята настъпи дълбоко тишина. Питър знаеше, че тя има право. Разумът му обаче някак не успяваше да улови в цялост въпросите, над които разсъждаваха. Момичето, Ейми, гласът в главата му, който му казваше, че майка му тъгува по него; батериите, които излизаха от строя, за които Тео е знаел; съобщението от радиото на Майкъл, като сигнал, който е прекосил не само пространството, но и самото време и им говореше от миналото. Всичко беше част от едно цяло, но ето че цялото му убягваше, като че някакво решаващо късче информация продължаваше да липсва.

Питър се улови, че гледа към Елтън. Старецът не беше продумал и дума. Питър си мислеше, че е заспал.

— Елтън?

— Ъмм?

— Умълчал си се.

— Няма какво да кажа — отвърна той, а очите му се извиха нагоре. — Знаеш с кого трябва да поговориш. Вие, момчетата от рода Джаксън, сте все едни и същи. Излишно е да ти го казвам.

Питър се изправи.

— Къде отиваш? — попита Майкъл.

— Да науча отговора — каза той.

Санжай Патал не можеше да спи. Лежеше в леглото си и дори очи не можеше да затвори.

Заради момичето. Това Момиче от Никъде. Тя някак се вмъкна в него, в ума му. Момичето беше там с Бабкок и Безброя — какъв Безброй? Чудеше се той, защо мислеше за Безброя? — и сякаш сега беше някой друг, нов човек, несвой. Искаше му се… Какво? Малко покой. Малко ред. Да спре това чувство, че нещата не са каквито изглеждат, че светът не е светът. Какво беше казал Джими за очите на момичето? Но очите ѝ бяха затворени, ясно го видя, очите ѝ бяха затворени и изобщо не ги отвори. В него бяха тези очи, сякаш всичко, което виждаше, го гледаше едновременно от два ъгъла, отвътре и отвън, Санжай и не Санжай, а онова което виждаше, беше въже.

Защо мислеше за въже?

Възнамеряваше да намери Стария Чоу. Затова беше излязъл от къщи миналата нощ и оставил Глория да спи в кухнята. Необходимостта да намери Стария Чоу беше силата, която го извади от леглото, накара го да слезе по стълбите и да излезе през вратата. Прожекторите, спомни си Санжай. Щом излезе на двора, светлината им избухна в очите му като бомба, яркостта им експлодира в ретините му, изпепели ума му от болка, която не беше истинска, а като спомен от болка, и заличи намеренията му за Стария Чоу, Склада или каквото там искаше да направи. Следващите си действия изглежда беше извършил в състояние на безволие. Картините в паметта му бяха несвързани, като разпръснато на пода тесте карти. След това Глория го беше открила, свит на кълбо в храстите в основата на къщата им, да циври като дете. Санжай, говореше му тя, какво си направил? Какво си направил, какво си направил? Не можеше да ѝ отговори — в онзи момент съвсем честно: и понятие си нямаше — но по лицето и гласа ѝ разбираше, че е сторил нещо чудовищно, немислимо, все едно е убил някого. Остави се да го поведе обратно към къщата и нагоре по стълбите към леглото. Чак когато слънцето изгря, той си спомни какво беше сторил.

Полудяваше.

Така измина денят. Само като останеше буден — не точно буден, ами като лежеше напълно неподвижно, събрал цялата си воля да го понесе — вярваше, че ще съумее може би да възстанови хармонията на обърканото си съзнание и да избегне повторение на събитията от предходната нощ. Това беше новото му бдение. На няколко пъти, малко след зазоряване и после, с наближаването на нощта, долу се чуха гласове (на Йън, Бен и Глория; чудеше се какво ли е станало с Джими). Но и това беше отминало. Чувстваше се като в мехур, всичко ставаше някъде далеч от него, отвъд досега му. На моменти осъзнаваше присъствието на Глория в стаята, притесненото ѝ лице, надвесено над него, задаваше му въпроси, на които сам не можеше да отговори. Да им кажа ли за пушките, Санжай? Да им кажа ли? Не знам какво да правя, не знам какво да направя. Защо не ми говориш, Санжай? Но той все така нищо не можеше да каже. Само да проговореше — и щеше да разруши заклинанието.

Сега я нямаше. Глория я нямаше, Маусами я нямаше, нямаше никого. Неговата Маусами. В съзнанието му беше нейният образ — не на порасналата жена, в която се беше превърнала, а на мъничкото бебе, вързопчето топъл нов живот, което Прудънс Джаксън беше поставила в ръцете му — и докато този образ избледняваше, а Санжай най-после затвори очи, той чу гласа, гласа на Бабкок, който идваше от мрака.

Санжай. Бъди мой.

Сега беше в кухнята. Кухнята от Времето Преди. Част от него казваше: Затворил си очи, Санжай. Каквото и да правиш, не трябва да затваряш очи. Но вече беше прекалено късно, той отново беше в съня, съня за жената и телефона, одимения ѝ смях и после ножа — ножът беше в ръката му. Грамаден, неудобен нож, с който щеше да сече думите, думите със смях, от гърлото ѝ. А гласът се надигна към него от мрака.

Доведи ми ги, Санжай. Доведи ми ги един по един. Доведи ми ги, по този начин трябва да живееш и по никой друг.

Тя седеше на масата и го гледаше с грамадното си подпухнало лице, от устните ѝ излизаше дим на малки сиви облачета. Глейш ли кво прайш с ножа? А? Плашиш ли ме?

Давай. Убий я. Убий я и бъди свободен.

Нахвърли ѝ се и я прободе с ножа, вложил всичките си сили.

Нещо обаче не беше наред. Ножът беше заседнал, лъскавият му блясък замръзнал на половината път. Някаква сила се беше намесила в съня и държеше ръката му, усещаше хватката ѝ. Жената се смееше. Той се дърпаше и теглеше, напъваше се да измъкне ножа надолу, но полза нямаше. Пушекът излизаше от устата ѝ и тя му се присмиваше, присмиваше, присмиваше, присмиваше…

Трепна и се събуди. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Всеки нерв на тялото му беше обтегнат до скъсване. Сърцето му! Сърцето му!

— Санжай? — в стаята беше влязла Глория, носеше фенер. — Санжай, какво има?

— Доведи Джими!

Разкривеното ѝ от страх лице се намираше на притеснително близко разстояние до неговото.

— Той е мъртъв, Санжай? Не помниш ли? Джими е мъртъв!

Той отметна настрани завивките, изправи се, отиде до средата на стаята. В него бушуваше дива сила. Този свят, с неговите подробности. Леглото, скрина, жената на име Глория, съпругата му. Какво правеше той? Къде искаше да отиде? Защо търсеше Джими? А Джими беше мъртъв. Джими беше мъртъв, Стария Чоу беше мъртъв, Уолтър Фишър, Со Рамирез, Полковника, Тео Джаксън, Глория, Маусами и дори той самият — всички бяха мъртви! Защото светът не беше светът, там беше работата, това беше ужасната истина, която беше открил. Това беше свят на сънища, воал от светлина, звук и материя, която прикриваше истинския свят отвъд. Бродници в сън на мъртви, това бяха. Сънуваше ги момичето, онова Момиче от Никъде. Светът беше сън и тя ги сънуваше!

— Глория — дрезгаво проговори, — помогни ми.

В кухнята на Леля все още гореше фенер и разпръскваше милиони правоъгълници от жълта светлина по пода. Питър най-напред почука на вратата, после тихо влезе.

Завари старицата да седи на кухненската си маса. Нито пишеше, нито пиеше чай, а когато влезе, тя вдигна към него лице и едновременно с това посегна към овързаните шнурове на очилата около врата си. На лицето ѝ се намести правилният чифт.

— Питър. Очаквах те.

Седна на стол срещу нея.

— Как разбра за нея, Лельо?

— За кого пък сега?

— Знаеш за кого, Лельо. Моля те.

Поклати леко глава.

— Бродницата ли имаш предвид? Ами сигурно е минал някой и ми е казал. Онзи Молиноу, май той беше.

— Говоря за времето отпреди две нощи. Ти ми каза нещо. Каза ми, че тя идва. Че знам коя е.

— Така ли съм казала?

— Да, Лельо. Така.

Старата жена се намръщи.

— Представа си нямам какво ми е било в ума. Преди две нощи, казваш?

Чу се да въздиша.

— Лельо…

Вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Добре, не се ядосвай сега. Пошегувах се. Толкова отдавна не съм се шегувала, че не устоях. Този твой поглед само — посрещна погледа му без да мигне. — Ами разкажи ми. Преди да споделя мнението си. Според теб тя какво е? Това момиче?

— Ейми?

— Не знам как се казва. Ако ти харесва да я наричаш Ейми, така ѝ казвай.

— Не знам, Лельо.

Очите ѝ изведнъж се разшириха.

— Естествено, че не знаеш! — закикоти се, после я връхлетя кашлица. Питър се изправи да ѝ помогне, но тя го спря с махване на ръка. — Сядай — програчи. — Падна ми гласът и толкова — отне ѝ малко време да се успокои, прочисти гърлото си с дълбоко покашляне. — Това трябва да откриеш. Всеки има нещо, което трябва да открие в живота си, това е твоето търсене.

— Майкъл казва, че е на сто години.

Старата жена кимна.

— Да си отварям очите тогава. По-стара жена. Внимавай тази Ейми да не започне да се разпорежда много-много.

Разговорът не водеше наникъде. Разговорките с Леля открай време не бяха лесна работа, но за пръв път я виждаше такава. Дори чай не му предложи.

— Лельо, ти и друго каза онази нощ — настоя той. — Нещо за възможност. Някаква възможност.

— Може и да съм. Прилича на мои думи.

— Дали е тя?

Избледнелите ѝ устни се намръщиха.

— Ще кажа, че зависи.

— От какво?

— От теб.

Преди Питър да успее да каже нещо, жената продължи:

— О, само не придобивай такъв вид, цяло нещастие. Да се чувстваш изгубен е част от него — отдръпна се от масата и тромаво се изправи. — Хайде с мен тогава. Искам да ти покажа нещо. Може и да ти помогне да си избистриш решението.

Последва я по коридора до спалнята ѝ. Както и останалата част от къщата, пространството беше претъпкано, но подредено, всичко беше на мястото си. До стената имаше старо легло с балдахин, по хлътването на дюшека разбра, че е пълен със слама. До него имаше дървен стол с фенер отгоре. Видя горната част на скрина, с който приключваше мебелирането на стаята и който беше украсен със сбирка от явно наслука подбрани предмети: стара стъклена бутилка с думите Кока-кола с избледнели букви от сложен шрифт; метална кутия — щом я вдигна, от нея се разнесе дрънчене като от карфици; челюст на някакво животинче; пирамида от плоски, гладки камъни.

— Това са ми скъпите вещи — каза Леля.

Сега, когато стояха в претъпканата стая, Питър осъзна колко е дребничка. Короната от бяла коса едва стигаше до раменете му.

— Така ги наричаше майка ми. Дръж наблизо скъпите си вещи, все повтаряше — посочи с извит пръст към скрина с огледало. — Не помня откъде са повечето, освен снимката, разбира се. Беше у мен при пътуването с влака.

Снимката стоеше в средата на бюрото. Питър я вдигна, обърна я към прозореца, за да я разгледа на светлината на прожекторите. Твърде мажа беше за потъмнялата и назъбена рамка. Питър предположи, че рамката е поставена по-късно. Виждаха се две фигури, застанали пред стъпала, които водеха към тухлена къща, мъжът стоеше отзад и се извисяваше над жената, ръцете му я прегръщаха през кръста, а тя се беше облегнала на него. Облечени бяха за студено време в дебели палта. По паважа пред тях Питър различи сняг. С годините цветовете бяха избледнели, затова всичките бяха в приглушен жълто-кафяв нюанс, но виждаше, че са тъмнокожи като Леля, с косата на Джаксън. Косите на жената бяха късо подстригани, почти като на мъжа. Жената носеше дълъг шал около шията си и се усмихваше право във фотоапарата. По начина, по който мъжът беше отместил поглед, на Питър му се стори, че е на косъм от разсмиването, запечатан от фотоапарата смях. Снимката беше забележителна, изпълнена с надежда и обещание — и в разсеяността на мъжа, в усмивката на жената и прегръдката му, ръцете му, които я притискаха към него, Питър долови присъствието на тайна, която беше само на двама им. А после различи и други подробности — жената стоеше леко извита, личеше опъването на палтото ѝ — разбра каква е тайната. На снимката не бяха двама, а трима. Жената беше бременна.

— Мънроу и Анита — каза Леля. — Така се казваха. Това е нашата къща, 2121 Уест Лейвиър.

Питър докосна стъклото над корема на жената.

— Това си ти, нали?

— Е, че кой друг да е?

Питър върна снимката на мястото ѝ на скрина. Искаше му се и той да притежаваше такъв спомен от родителите си. С Тео беше различно, все още можеше да си припомни лицето на брат си и гласа му, а когато сега се замисляше за Тео, образът, който изникваше в съзнанието му, беше от времето в електростанцията, деня преди тръгването. Уморените, тревожни очи на Тео, когато седна на леглото на Питър, за да огледа глезена му, а после вдигна поглед с предизвикателна усмивка, пълна с очакване. Оттокът спада. Ще можеш ли да яздиш? Но Питър знаеше, че с времето, само след няколко месеца, този спомен ще избледнее като останалите — като цветовете по снимката на Леля. Първо щеше да се изгуби споменът за гласа на Тео, а после и самият образ, подробностите ще застинат и излинеят, докато накрая там, където е бил брат му, не остане само празно пространство.

— Знам, че е тук някъде — говореше Леля.

Седеше на колене, отметнала кувертюрата на леглото, за да погледне под него. Простена и се протегна под леглото, измъкна кутия и я плъзна по пода.

— Помогни ми да стана, Питър.

Прихвана я за лакът и я вдигна на крака, после вдигна и кутията. Обикновена кутия за обувки, с извит капак, която се затваряше плътно с панта и езиче.

— Хайде — Леля седеше на леглото и люлееше крака като Малка, плъзгаше ги по пода. — Отваряй я.

Направи както му каза. Кутията беше пълна със сгънати листове — вече го беше разбрал. Но не бяха точно листове, видя той. Карти.

Кутията беше пълна с карти.

Внимателно извади една от тях. Повърхността ѝ беше станала гладка, толкова крехка на прегъвките, че се притесняваше да не се разпадне в ръцете му. Най-отгоре пишеше АМЕРИКАНСКИ АВТОМОБИЛЕН КЛУБ, РАЙОН ЛОС АНДЖЕЛИС И ЮЖНА КАЛИФОРНИЯ.

— Били са на баща ми. Използвал ги е при Дългите походи.

Внимателно измъкна другите, постави ги върху бюрото. НАЦИОНАЛЕН ГОРСКИ ПАРК САН БЕРНАРДИНО. АТЛАС НА ЛАС ВЕГАС. ЮЖНА НЕВАДА И ОКОЛНОСТИ. ЛОНГ БИЙЧ, САН ПЕДРО И ПРИСТАНИЩЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС. ПУСТИНЕН РАЙОН НА КАЛИФОРНИЯ, НАЦИОНАЛЕН РЕЗЕРВАТ МОХАВЕ. На дъното, с прегънат по страните на кутията краища лежеше ФЕДЕРАЛНА АГЕНЦИЯ ЗА ИЗВЪНРЕДНИ СИТУАЦИИ, КАРТА НА ЦЕНТРАЛНАТА КАРАНТИННА ЗОНА.

— Не разбирам — каза той. — Как ги намери?

— Майка ти ми ги донесе. Преди да умре. — Леля продължаваше да го наблюдава от леглото, с ръце в скута. — Тази жена те познаваше по-добре от теб самия. Дай му ги, когато е готов, каза ми тя.

Обля го позната тъга.

— Съжалявам, Лельо — каза след миг. — Грешиш. Сигурно е имала предвид Тео.

Но тя поклати глава.

— Не, Питър — усмихна се с беззъбата си уста. Подобната ѝ на облак коса, осветявана от прожекторите отзад, се беше превърнала в сияние около лицето ѝ, ореол от коса и светлина. — За теб говореше. Каза ми да ги дам на теб.

По-късно Питър щеше да размишлява: колко странно беше. Как седеше в потъналата в тишина стая на Леля, сред вещите ѝ от миналото, и как усети, че времето се отваря пред него като страници на книга. Замисли се за последните часове на майка си, за ръцете ѝ и задушната жега на стаята, в която Питър се грижеше за нея, за внезапната ѝ борба за въздух и последните, изпълнени с молба думи. Грижи се за брат си, Тео. Той не е силен като теб. Намеренията ѝ изглеждаха така ясни. И въпреки това, когато Питър се върна към този спомен, споменът започна да се променя, думите на майка му придобиха нова форма, ударението се измести и промени напълно смисъла.

Грижи се за брат си Тео.

Мислите му бяха прекъснати от внезапно хлопане по вратата.

— Чакаш ли някого, Лельо?

Старата жена се намръщи.

— По това време?

Питър бързо върна картите в кутията и ги пъхна под леглото. Стигна до вратата и видя Майкъл да стои зад мрежата. Майкъл влезе в стаята и погледът му се насочи покрай Питър към старата жена, която стоеше зад него, скръстените ѝ ръце показваха неодобрението ѝ.

— Здравей, Лельо — каза той, останал без дъх.

— Здравей и на теб, невъзпитан хлапако. Идваш да хлопаш на вратата посред нощ, затова очакваме едно как си.

— Прости ми — изчерви се от смущение. — Как си тази вечер, Лельо?

Тя кимна.

— Предполагам, че съм добре.

Майкъл отново се обърна към Питър и поверително сниши глас:

— Можем ли да поговорим? Отвън?

Питър излезе на верандата зад Майкъл, тъкмо навреме, за да види Дейл Ливайн, който изникна от мрака.

— Кажи му каквото каза и на мен — каза Майкъл.

— Дейл? Какво има?

— Виж — мъжът се оглеждаше нервно — Сигурно не трябва да го казвам, а и трябва да се връщам на Стената. Но ако сте намислили да измъкнете Алиша и Кейлъб оттук, най-добре е призори. Мога да ви помогна с портата.

— Защо? Какво се е случило?

Майкъл му отговори.

— Пушките, Питър. Отиват да вземат пушките.

Четирийсет и едно

В Лечебницата Сара Фишър, Първа сестра, чакаше с момичето.

Ейми, помисли си Сара. Казваше се Ейми. Това невъзможно момиче, на сто години, се казваше Ейми. Това ти ли си?, беше я попитала. Това ли е името ти? Ти ли си Ейми?

Да, казаха очите ѝ. Всъщност може и да се е усмихнала. Колко ли е минало откакто е чула името си? Това съм аз. Аз съм Ейми.

На Сара ѝ се искаше да има някакви дрехи за момичето вместо тая роба. Не изглеждаше правилно момиче, което си има име, да няма дрехи, които да облече, също и обувки. Сара трябваше да помисли за това, преди да се върне в Лечебницата. По-ниско беше от нея, с по-фини кости и по-слаба в ханша, но Сара имаше панталони, с които яздеше, плътно прилепващи в кръста и седалището, които на момичето щяха да стоят прилично, ако ги пристегнеше. Трябваше и да се изкъпе, а и да се подстриже.

Сара не подлагаше под съмнение чутото от Майкъл. Майкъл си беше Майкъл, така казваха всички, което означаваше, че е твърде умен, но наполовина — твърде умен за свое добро. Но онова, което със сигурност той не беше, бе да не е прав. Щеше да дойде момент, предполагаше Сара, когато и това ще се случи — човек не можеше да има право непрекъснато — и тя се чудеше как ли ще се промени след този ден брат ѝ. Непрестанното усилие, което полагаше да е прав, да оправя всеки проблем, изведнъж щеше да се сгромоляса в него. И това подсети Сара за една игра, която бяха играеха като Малки, когато строяха кули от кубчета и ги разрушаваха от по-ниските части, една по една, така че цялата кула да рухне, а когато рухваше, тя се сгромолясваше изведнъж. Чудеше се дали това щеше да сполети Майкъл, дали щеше да остане нещо от градежа в него. Тогава щеше да има нужда от нея, както сутринта в заслона, когато откриха родителите си — денят, в който Сара го подведе.

Сара наистина мислеше, като каза на Питър, че не се страхува от момичето. Отначало се страхуваше. Но часовете и дните се нижеха, двете стояха затворени заедно, а тя започна да усеща някакво ново чувство. В предпазливото и тайнствено присъствие на момичето — тихо и неподвижно, и не съвсем — тя започна да чувства увереност, дори надежда. Усещането, че не е сама, но и повече: че светът не е сам. Като че се събуждаха от дълга нощ с ужасни сънища, за да се върнат към живота си.

Скоро щеше да съмне. Нападението от предходната нощ очевидно не се повтори. Сара щеше да чуе викове. Нощта задържаше последното си дихание в очакване на следващото събитие. Защото онова, което Сара не беше казала на Питър, нито на някой друг, беше случилото се в Лечебницата мигове преди прожекторите да угаснат. Внезапно момичето рязко се изправи в леглото си. Изтощена, Сара току-що беше легнала да спи, събуди се от шум, който разбра, че идва от момичето. Тихо стенание, единствена продължителна нота, която се надигаше някъде дълбоко в гърлото ѝ. Какво има?, каза Сара и се втурна към нея. Какво не е наред? Боли ли те, боли ли те някъде? Но момичето не отговори. Очите ѝ бяха огромни, но май изобщо не виждаше Сара, която разбра, че отвън нещо се случва. В стаята беше странно притъмняло, от Стената се носеха крясъци, шум на объркване, извисяващи се гласове и стъпки, които тичат. Случваше се нещо важно, но Сара не можеше да отклони поглед, каквото и да ставаше навън, то се случваше и тук, в стаята, в пустия поглед на момичето, в скованото ѝ лице и гърлото ѝ, тъжната мелодия, която издаваше някъде издълбоко в себе си. Не знаеше колко продължи — две минути и петдесет и шест секунди според Майкъл, въпреки че ѝ се стори като вечност, — а после, бързо и тревожно, както беше започнало, свърши. Момичето се умълча. Легна отново на леглото си, придърпа колене към гърдите си и така приключи всичко.

Сара седеше на бюрото във външната стая и си припомняше събитията. Размишляваше защо не беше споделила с Питър, когато вниманието ѝ привлякоха гласове на верандата. Погледна към прозореца. На парапета все още стоеше Бен, извърнал лице. Сара му беше изнесла стол. Крайчецът на арбалета му се подаваше от мястото му на скута. С когото и да говореше, събеседникът му стоеше по-ниско от него. Погледът на Сара не стигаше до там. Какво правиш тук?, чу тя Бен да казва, гласът му прозвуча предупредително. Не знаеш ли, че има полицейски час?

Сара се изправи, за да види с кого говори Бен, видя как Бен също се изправя и се прицелва с арбалета си.

Питър и Майкъл вървяха през паркинга за камиони, прокрадваха се по сенките към крайната си цел — затвора, под прикритието на дърветата.

Пост нямаше.

Питър внимателно побутна и отвори вратата, която зейна. Когато пристъпи вътре, видя прилепено до стената тяло с вързани ръце и крака, точно когато Алиша се приближи от лявата му страна и свали арбалета, с който се прицелваше в гърба му.

— Къде се губиш, мътните те взели? — попита тя.

Зад нея стоеше Кейлъб и държеше нож.

— Дълга история. Ще ви я разкажа по пътя — посочи към тялото на пода, в което разпозна Гълън Строс. — Виждам, че сте започнали без мен. Какво му направихте?

— Нищо, което да му остане като спомен, след като се събуди.

— Йън знае за пушките — каза Майкъл.

Алиша кимна.

— Така си и мислех.

Питър изложи плана. Първо към Лечебницата, за да вземат Сара и момичето, после към конюшните за коне. Точно преди Първия звънец Дейл на Стената ще им даде знак. Трябва да се промъкнат в суматохата през вратата точно при изгрев-слънце и да се отправят към електростанцията. Там ще решат какво да правят.

— Знаеш ли, че май съм подценявала Дейл — каза Алиша — Струва повече, отколкото смятах. — Погледна към Майкъл. — А и ти, Верига. Не те виждах като човек, дето напада затвора.

Четиримата излязоха. Зората пукваше; според Питър разполагаха само с няколко минути. Забързаха мълчешком към Лечебницата и заобиколиха западната стена на Убежището, което им осигури прикритие и изглед към сградата.

На верандата нямаше никого. Вратата зееше отворена. През прозореца на фасадата идваше леко примигване на светлина от лампа. Чуха писък.

Сара.

Питър стигна пръв. Външната стая беше пуста. Всичко, освен прекатурения до бюрото стол, си беше на мястото. Питър чу стон от отделението. Докато останалите влизаха след него, той хукна по коридора и рязко отметна завесата.

Ейми седеше присвита до другата стена, обвила глава с ръце, като да се предпази от удар. Сара стоеше на колене, с обляно в кръв лице.

Беше пълно с трупове.

Останалите също влязоха в стаята, Майкъл се втурна към сестра си.

— Сара!

Тя се опита да му отвърне, окървавените ѝ устни се отвориха, но останаха безмълвни. Питър коленичи до Ейми. Изглеждаше невредима, но при докосването му потрепна и се отдръпна, размахала ръце, за да се защити.

— Всичко е наред — говореше той, — наред е.

Но не беше. Какво се беше случило? Кой беше убил мъжете? Един друг ли се бяха изклали?

— Бен Чоу е — каза Алиша. Стоеше на колене до един от труповете. — Тези двамата са Майло и Сам. Другият е Джейкъб Къртис.

Бен беше убит от удар с нож. Майло лежеше по лице в локва кръв, убит с изстрел в главата, очевидно и краят на Сам беше настъпил по същия начин, черепът му беше пробит странично.

Джейкъб лежеше до леглото на Ейми, стрелата от арбалета на Бен все още стърчеше от гърлото му. От устните му капеше кръв. Очите му бяха отворени с изненадан поглед. В протегната си ръка стискаше желязна тръба, омазана с кръв и мозък, бели късчета сред червената кръв обсипваха повърхността ѝ.

— Проклятие! — каза Кейлъб. — Проклятие, мъртви са до един!

Сцената имаше ужасяващо силно въздействие. Труповете на пода, локвите кръв. Джейкъб с тръбата в ръка. Майкъл помагаше на Сара да се изправи. Ейми продължаваше да се крие до стената.

— Сам и Майло бяха — дрезгаво произнесе Сара. Майкъл помогна на сестра си да стигне до едно от леглата. Тя говореше със запъване през ранените си, премазани устни и с окървавени зъби. — Двамата с Бен се опитахме да ги спрем. Всичко беше… не знам. Сам ме удари. После влезе още някой.

— Джейкъб ли беше? — попита Питър. — Той лежи тук мъртъв, Сара.

— Не знам, не знам!

Алиша дръпна Питър за лакът.

— Няма значение какво е станало — припряно каза тя. — Никой никога няма да ни повярва. Трябва веднага да тръгваме.

Не можеха да поемат риска да минат през вратата. Алиша им обясни какво да направи всеки. Важното е да не ги видят от Стената. Питър и Кейлъб щяха да отидат до Склада за въжета, раници и обувки за Ейми. Алиша щеше да отведе останалите до мястото на срещата.

Измъкнаха се от Лечебницата и се пръснаха. Главната врата на Склада зееше, ключалката висеше на резето — странна подробност, за която нямаха време да се тревожат: Кейлъб и Питър влязоха в потъналото в мрак помещение с дълги редици кошове. Там откриха Стария Чоу, а до него Уолтър Фишър. Висяха един до друг от гредите с пристегнати въжета около вратовете, босите им крака висяха над кош с опаковани книги. Кожата и на двамата вече сивееше, езиците им бяха провиснали. Явно си бяха послужили с кошовете да се покачат и щом са завързали въжетата, са ги изритали. Питър и Кейлъб за миг замръзнаха, вперили поглед в двамата мъже, в невъобразимата гледка, която представляваха.

— Да… пукна — каза Кейлъб.

Алиша имаше право, разбра Питър. Трябваше да се махнат. Каквото и да се случваше, то ставаше бързо и беше чудовищно, сила, която щеше да помете всички тях.

Събраха провизии и излязоха. Тогава Питър си спомни за картите.

— Върви — каза на Кейлъб. — Ще те настигна.

— Сигурно вече са там.

— Тръгвай. Ще ви намеря.

Момчето хукна. При къщата на Леля Питър дори не почука, влезе и се запъти направо към спалнята. Леля спеше. За миг спря на прага, загледан в дишането ѝ. Намери картите, където ги беше оставил. Приведе се, за да ги извади и пъхна кутията в раницата.

— Питър?

Застина. Очите на Леля продължаваха да са затворени. Ръцете ѝ лежаха спокойно до тялото ѝ.

— Полегнах малко да си почина.

— Лельо…

— Няма време за сбогуване — припя старата жена. — Сега върви, Питър. Тече вече твоето време.

Когато стигнаха до прекъсвача, на изток небето порозовяваше. Всички бяха там. Алиша изскочи иззад камиона, отупваше праха от себе си.

— Готови ли сте?

Зад тях се чуха стъпки, Питър се извърна и измъкна ножа си. Но тогава видя как от храстите излиза Маусами Патал. През рамото ѝ висеше преметнат арбалет, носеше раница.

— Проследих ви от Склада. Да побързаме.

— Маус… — подхвана Алиша.

— Спести си думите, Лиш. Идвам. — Маусами спря поглед на Питър. — Кажи ми само едно — каза тя, — вярваш ли, че брат ти е мъртъв?

Почувства се така, сякаш само беше чакал някой да му зададе този въпрос.

— Не.

— И аз не вярвам.

Несъзнателно постави ръка на корема си. Смисълът на жеста изплува в съзнанието му с такава пълнота, че приличаше не на досещане, а на спомен за вече известен му факт.

— Не успях да му кажа — каза Маусами. — А искам да научи.

Питър се извърна към Алиша, която ги наблюдаваше отчаяно.

— Идва с нас.

— Питър, идеята не е добра. Помисли къде отиваме.

— Маусами е с нас. Няма да спорим.

Алиша онемя.

— Проклятие — каза най-накрая. — Нямаме време да спорим.

Първа, за да им показва пътя, тръгна Алиша. След това Сара, после Майкъл, Кейлъб и Маусами вървяха един след друг, Питър ги пазеше отзад.

Най-накрая вървеше Ейми. Намериха ѝ пуловер, панталони и сандали. Когато се приведе към капака, очите ѝ срещнаха тези на Питър с внезапна настоятелност. Къде отиваме?

Колорадо, помисли си той. ЦКЗ. Просто имена върху картата, това бяха. Късчета цветна светлина на екрана на Майкъл. Питър не можеше да си представи действителността зад тях, скрития свят, от който бяха част. Когато по-рано през нощта обсъждаха подобно пътуване — дали беше същата нощ, четиримата събрани във Фара? — Питър си представяше истинска експедиция: добре въоръжени постове, каруци с провизии, разузнавателен отряд, подробно обмислен маршрут. Баща му по цял сезон планираше Дългите походи. А ето ги, бягаха пешком, притичваха, понесли купчина стари карти, ножове в коланите и по още нещичко. Как изобщо си въобразяваха, че могат да се доберат до подобно място?

— Всъщност не знам — каза ѝ той. — Но ако сега не тръгнем, мисля, че тук ще загинем.

Тя се приведе в тунела и изчезна. Питър пристегна ремъците на раницата си и тръгна след нея, затвори капака над главата си и се потопи в мрака. Стените бяха студени и миришеха на пръст. Тунелът беше прокопан отдавна, вероятно от самите Строители, за да улеснят обслужването на линията на камионите. Никой друг, освен Полковникът, не беше го използвал от години. Той си имаше таен път, обясни Алиша, по който излизаше на лов. Поне една от загадките се разплете.

След двайсет и пет метра Питър излезе сред мескитов шубрак. Всички го чакаха. Прожекторите угаснаха и се показа сивеещото от зората небе. Над тях планината издигаше лице като монолитна канара, ням свидетел на всичко. Питър чу виковете на Стражата от върха на Стената, които предаваха постовете си при Сутрешния звънец и застъпването на новата смяна. Дейл имаше да се чуди какво се е случило с тях, ако вече не е разбрал. Скоро щяха да открият труповете.

Алиша притисна капака зад него и завъртя пръстена, после приклекна и го скри под храсталака.

— Ще ни проследят — тихо каза Питър, приклекнал до нея. — Ще разполагат с коне. Не можем да ги надбягаме.

— Знам — лицето ѝ издаваше решителност. — Въпросът е кой първи ще се добере до пушките.

С тези думи Алиша се изправи и завъртя на пети, а после ги поведе надолу по планинския склон.