Проходът

Седемдесет и едно

Спуснаха се от планината като топяща се река, яздеха по снега. Спуснаха се като един, носеха раници, размахваха ножове. Спуснаха се в долината, Майкъл на кормилото на верижния снегоход, до него седеше Гриър, останалите бяха отгоре, вятърът брулеше, а слънцето жареше лицата им. Спуснаха се най-после в дивата местност, която завземаха обратно.

Прибираха се у дома.

Прекараха в планината сто и дванайсет дни. И през цялото това време не бяха видели нито един вирал. По цели дни кръстосваха билото, снегът се сипеше и ги затвори в стария хотел. Огромна каменна сграда с врати и прозорци, заковани с тежки винтове с шперплат. Очакваха вътре да намерят трупове, но мястото се оказа празно, мебелите около огнището в подобното на пещера помещение бяха покрити с призрачни бели чаршафи, килерът на просторната кухня пазеше всевъзможни консерви, много от които все още с етикетите. На горните етажи имаше лабиринт от спални, в мазето стоеше огромна притихнала печка и на дълги рафтове висяха ски. Мястото приличаше на ледена гробница. Не знаеха дали коминът не е запушен, най-малкото щеше да е пълно с окапала шума и птичи гнезда. Оставаше им само да запалят огън и да се надяват всичко да е наред. В канцеларията откриха кутии с пакети хартия, разопаковаха я, за да я запалят, и със секирата на Питър насякоха два стола от столовата. След няколко задушливи минути стаята се изпълни със светлина и топлина. Смъкнаха матраци от втория етаж и спаха до огъня, докато отвън снегът трупаше.

На следващата сутрин откриха снегохода: цели три стояха на веригите си в гаража зад хотела.

— Ще успееш ли да накараш някои от тия чудесии да заработят? — попита Питър Майкъл.

Отне му по-голямата част от зимата. По това време вече всички бяха полуобезумели, нетърпеливи да тръгват. Дните станаха по-дълги, а слънцето започна все по-отчетливо и доловимо да топли, но снегът си оставаше дълбок, издигаше се на огромни преспи до стените на хотела. Изгориха по-голямата част от мебелите и парапетите на верандата. От трите снегохода Майкъл извади достатъчно части за един, който да се задвижи, или поне така мислеше той. Проблемът беше горивото. Огромният резервоар зад навеса се оказа празен, ръждясал и разцепен. Разполагаха само с горивото в самите снегоходи, няколко литра, примесено с ръжда. Майкъл го изсипа в пластмасови кофи и го прецеди през фунии и кърпи. Остави го да престои една нощ, после отново го прецеди, всеки път измъкваше остатъците, но пък и намаляваше количеството му. Когато най-накрая остана доволен от качеството на горивото, бяха останали по-малко от двайсет литра, които отново наля в снегохода.

— Нищо не обещавам — предупреди всички останали. Сторил беше всичко по силите си, за да прочисти резервоара за гориво, като беше наливал с литри разтопен сняг през него, което пък набързо съсипа бензиновия маркуч.

— Проклетото чудо може и да мине стотина метра — каза той. Но си знаеше, че няма да приемат предупреждението му сериозно.

Една слънчева сутрин изкараха снегохода и натовариха багажа си. От стрехите висяха гигантски висулки като дълги, блестящи зъби. Гриър, който помагаше на Майкъл в поправянето на машината — оказа се, че някога бил механик и разбираше нещичко от двигатели, — седна в кабината до него. Останалите щяха да пътуват отгоре, на широка метална платформа с перила. Махнали бяха греблото, за да намалят теглото с надеждата да спечелят още няколко километра с малкото гориво, с което разполагаха.

Майкъл отвори прозореца и се провикна към задната част на машината.

— Всички ли се качиха?

Питър привързваше последната част от багажа към снегохода. Ейми се беше настанила при парапета. Холис и Сара стояха под него и подаваха ските.

— Задръж минута — отговори той. Стана и сви ръцете си на фуния пред устата си. — Лиш, размърдай се!

Тя излезе от хотела. Като всички, и тя носеше червено яке с надпис СКИ ПАТРУЛ на гърба, малки кожени ботуши, които пасваха на ските, а панталоните ѝ до колене бяха покрити с чифт платнени гамаши. Косата ѝ отново беше пораснала в още по-наситено червен цвят, но скрита в по-голямата си част от шапката с издължена периферия. Тъмни очила с прикрепени към стъклата кожени парчета скриваха очите ѝ и покриваха страните на лицето ѝ като чифт опулени очи.

— Ние не тръгваме ли постоянно нанякъде, или така ми се струва — отговори му тя. — Исках да се сбогувам с мястото.

Стоеше на края на верандата, на десетина метра и горе-долу на височината на платформата на снегохода. Питър позна по внезапно извилата се усмивка на лицето ѝ и начина, по който наклони глава — първо на една страна, после на друга — какво се канеше да направи, измерваше разстоянието и ъгъла. Махна шапката си, остави косата си на слънчевата светлина и я вмъкна в якето, върна се три стъпки обратно и приклекна. Ръцете ѝ отстрани, полюля се, после замръзна. Изправи се на пръсти.

— Лиш…

Твърде късно: с два скока и беше във въздуха. Верандата, където стоеше, беше пуста. Алиша се носеше във въздуха. Такава гледка, помисли си Питър, трябваше да се види. Алиша Ножовете, Най-младият капитан от Деня, Алиша Донадио, Последната от Експедиционния, се носеше във въздуха. Прелетя на фона на слънцето, с протегнати ръце, събрани крака, в най-високата точка на скока си, тя притисна брадичка към гърдите си и се преобърна през глава, после насочи краката си към снегохода, вдигна ръце и тялото ѝ се спусна към тях като стрела. Приземи се на платформата с раздрусване и трясък, приклекна, за да омекоти силата на удара.

— Мамка му! — Майкъл се обърна иззад волана. — Какво беше това?

— Нищо — отвърна Питър. Още усещаше металните вибрации от приземяването ѝ да отекват в костите му. — Лиш. Това беше.

Алиша се изправи и почука по стъклото на кабината.

— Отпусни се, Майкъл.

— Рояци, реших, че двигателят е изгърмял.

Холис и Сара се качиха. Алиша зае мястото си до перилото и се обърна към Питър. Дори през матовата опушеност на очилата ѝ Питър виждаше оранжевия отблясък на очите ѝ.

— Прости ми — каза с виновна усмивка. — Реших, че мога да закова на място.

— Май никога няма да свикна с това ти поведение — отвърна той.

Ножът не стигна тялото ѝ. Или напротив, стигна, но изведнъж замръзна.

Всичко замръзна.

Алиша го накара да замръзне, като улови Питър за китките. Закова острието в спускащата се дъга на сантиметри от гърдите си. Въжетата се бяха разкъсали като хартия. Питър усещаше силата на ръцете ѝ, титанична сила, многократно надвишаваща човешката, и разбра, че е прекалено късно.

Но когато тя отвори очи, разпозна в тях предишната Алиша.

— Ако за теб не е проблем, Питър — беше казала, — би ли затворил капаците? Светлината тук е непоносимо ярка.

Новото същество. Така я наричаха. Не беше нито човек, нито вирал, някак съчетаваше природата и на двата вида. Не можеше да чувства виралите както Ейми, не чуваше въпроса им, огромната печал на света. Във всяко отношение беше себе си, същата Алиша, която си беше открай време, освен в едно: намислеше ли си нещо, можеше да направи изумителни неща.

Но пък, помисли си Питър, не беше ли така открай време при нея?

Снегоходът издъхна, след като видяха подножието на склона. С пуфтене, хриптене и кихане на дим от изтерзания ауспух изминаха още няколко метра с веригите и застинаха.

— Това е — извика Майкъл от кабината. — От тук сме пеша.

Всички слязоха. Питър долови сред дърветата шума на реката долу, набъбнала от притока на оттичащите се потоци. Вървяха към гарнизона, поне два дни път в лепкавия пролетен сняг. Разтовариха багажа и си поставиха ските. Понаучили се бяха от книга, която откриха в хотела, тъничък, пожълтял том със заглавие Основи на карането на ски, въпреки че думите и снимките в него представяха цялата работа много по-лесна, отколкото беше в действителност. Най-трудно му беше на Гриър, едва успяваше да остане прав, а дори когато успяваше, винаги литваше безпомощно сред дърветата. Ейми даваше всичко от себе си, за да му помогне. Тя свикна на мига, пързаляше се и се движеше с пъргава грация и му показваше какво да прави.

— Ето така — казваше тя, — сякаш се носиш по снега. Лесно е.

Лесно не беше. Дълго след началото не беше и за останалите, дори след полагащият им се дял от падания, но с времето карането на ски поне привидно им се удаваше с лекота.

— Всички готови ли са? — попита Питър, докато щракваше ски автоматите. От групата се надигна мърморене. Слънцето беше високо в небето и пладне преваляше. — Ейми?

Момичето кимна.

— Готови сме, мисля.

— Добре. Всички нащрек.

Прекосиха реката по стар железен мост, тръгнаха на запад, прекараха една нощ на открито и стигнаха гарнизона в края на втория ден. В долината вече беше пролет. На по-малката надморска височина снегът се беше стопил, а откритата земя се беше превърнала в гъста кал. Смениха ските си с хъмвито, което батальонът беше изоставил, взеха си храна, гориво и оръжия от подземния таен склад и отново поеха на път.

Имаха достатъчно гориво, за да стигнат чак до границата с Юта. Дори и по-далече. След това, освен ако не намереха още, отново щяха да тръгнат пеша. Поеха на юг покрай хълмовете през суха местност с кървавочервени скали, които се издигаха около тях във фантастични образувания. Нощуваха, където можеха — зърнен силоз, каросерия на изоставен камион, бензиностанция с форма на индианска колиба.

Знаеха, че не са в безопасност. Виралите на Бабкок бяха мъртви, но оставаха другите. Виралите на Соуса. Виралите на Ламбрайт. Виралите на Бейфъс, Морисън, Картър и останалите. Това бяха научили. Това им беше показала Лейси, когато взриви бомбата, както и Ейми, когато стоеше сред Безброя, а безбройните лежаха в снега и умираха. Научили бяха какви са Дванайсетте и не само, а и как да дадат свобода на другите.

— Според мен най-близката аналогия са пчелите — каза Майкъл. По време на дългите им дни в планината Питър им беше дал да изчетат документите на Лейси. Групата с часове ги обсъждаше. Накрая Майкъл изказа предположение, което събра всички факти.

— Тези Дванайсет първоначални обекта — продължи той и посочи към папките — са като пчели-царици, всеки с различна мутация на вируса. Носителите на отделната мутация са част от колективно съзнание, свързано с изходния приемник.

— Как пък го разбра? — попита Холис. От всички той беше най-скептично настроен и разнищваше всяка подробност.

— От начина, по който се движат, като начало. Замисляли ли сте се за това? Всичко, което правят, изглежда съгласувано, защото е съгласувано, както и Олсън каза. Колкото повече размишлявам, толкова повече смисъл придобива. Фактът, че винаги се движат на ята — също като пчелите, които се движат на рояци. Обзалагам се, че изпращат и разузнавателни групи по същия начин, за да установят нов кошер, като онзи в мината. А също обяснява защо отвличат един на всеки десет души. Погледнете на това като вид репродукция, начин да продължат линията на вирала.

— Като семейство? — попита Сара.

— Ами много точно пасва. Тук говорим за вирали, не го забравяйте. Но предполагам, че и така може да се погледне.

Питър си спомни нещо, което Ворхис му беше казал, че виралите се — как беше думата? — събирали в купове. Разказа го на останалите.

— Вписва се — съгласи се Майкъл с кимане. — Вече почти няма дивеч, нито хора. Храната им свършва, на привършване са и възможностите да намират нови гостоприемници за заразата. И те са биологичен вид като останалите, програмирани да оцеляват. Затова всичко това говори, че може би става дума за вид приспособяване, за да се запази енергията.

— Искаш да кажеш… че сега са по-слаби ли? — предположи Холис.

Майкъл обмисли въпроса, потри наболата си брада.

— Относително е да са по-слаби — предпазливо каза той, — но да, според мен. Отново се връщам на приликата с пчелите. Пчелите от рояка правят всичко възможно, за да защитят пчелата-майка. Ако Ворхис е прав, тогава около всеки един от първите Дванайсет ще наблюдаваме скупчване. Според мен на това се натъкнахме в Рая. Нужни сме им живи. Обзалагам се, че има още единайсет големи рояка като този.

— И ако можем да ги открием, какво? — попита Питър.

Майкъл се намръщи.

— Ще оставим един на друг мили спомени, бих казал.

Питър се приведе на стола.

— Но какво, ако успеем да ги открием? Ако открием и другите от Дванайсетте и ги убием, какво?

— Умре ли пчелата-майка, с нея умира и роякът.

— Като Бабкок. Като Безброя.

Майкъл предпазливо огледа другите.

— Виж, това е само теория. Видяхме какво стана, но може и да греша. Което не разрешава първия проблем — как да ги открием. Континентът е огромен. Могат да са навсякъде.

Питър изведнъж осъзна, че всички гледат в него.

— Питър? — обърна се към него Сара, седнала до него. — Какво има?

Те винаги се връщат у дома, помисли си той.

— Мисля, че знам къде са — каза Питър.

Потеглиха. На петата нощ — бяха в Аризона, близо до границата с Юта — Гриър се обърна към Питър с думите:

— Знаеш ли, странно е как винаги съм си мислил, че е измишльотина.

Седяха около огън с пращящи клони, който прогонваше студа. Алиша и Холис бяха на пост, обхождаха периметъра. Останалите спяха. Намираха се сред обширна пуста долина, намерили бяха подслон под мост над сухо дере.

— Кое е измишльотина?

— Филмът. Дракула. — Гриър беше отслабнал през изминалите седмици. Косата му беше пораснала около сива тонзура, имаше и брада. Трудно им беше да си представят времето, в което не е бил един от тях. — Ти не си гледал края, нали?

На Питър нощта в столовата му се струваше много далечна. Замисли се и се помъчи да се сети за хода на събитията.

— Прав си — накрая каза. — Гласяха се да убият момичето, когато се върна Синият взвод. Харкър и онзи другият, Ван Хелсинг — сви рамене. — Почти се зарадвах, че няма да ми се наложи да гледам тази част.

— Там е работата. Не убиват момичето. Убиват вампира. Уцелват кучия син право в уязвимото място. И изведнъж Мина се събужда като нова — Гриър сви рамене. — Тази част някак все не ми се връзваше, да ти кажа истината. Но сега не съм толкова сигурен. След всичко, което видях в планината — замълча. — Според теб, те дали си спомнят наистина кои са били? Че не могат да умрат, докато не си спомнят?

— Така казва Ейми.

— А ти ѝ вярваш.

— Да.

Гриър кимна, за миг запази мълчание.

— Чудно. Цял живот съм се опитвал да ги избивам. Никога не съм се замислял за хората, които са били. По някаква причина не ми се е струвало важно. Сега откривам, че им съчувствам.

Питър разбираше какво има предвид. И той мислеше за същото.

— Аз съм войник, Питър, и толкова. Или поне бях. На практика аз съм самоволно отлъчил се, както разбираш. Но има някакъв смисъл във всичко случило се. Дори присъствието ми тук с вас има някакъв смисъл. Повече от случайност е.

Питър си спомни историята, която му разказа Лейси, за Ной и кораба, и за пръв път се замисли над една подробност. Ной не е бил сам. Имало е животни с него, разбира се, но не само. Взел е семейството си със себе си.

— Какво, според теб, трябва да направим? — попита той.

Гриър поклати глава.

— Не решавам аз, струва ми се. Онези стъкленици са в твоята раница. Онази жена ги е дала на теб, на никой друг. Ако питаш мен, приятелю, ти трябва да решиш — стана и взе пушката си. — Но ако искаш мнението ми на войник, десетима като Донадио ще са непобедимо оръжие.

Тази нощ повече не говориха. Моуъб беше на два дни път.

Наближиха стопанството от юг. Сара беше на волана на хъмвито, Питър отгоре с бинокъла.

— Има ли нещо? — извика Сара.

Беше късен следобед. Сара спря колата сред широката равнина на долината. Надигнала се беше силна пясъчна буря, която пречеше на Питър да вижда ясно. След четири топли дни температурите отново бяха паднали и застудя като през зимата.

Питър скочи долу и издуха ръцете си. Останалите се бяха натъпкали на седалките с багажа.

— Виждам постройките. Никакво движение. Много е прашно.

Замълчаха, притеснени от това, какво ще открият. Поне гориво имаха, южно от Блендинг се бяха натъкнали — всъщност направо налетели — на голямо хранилище на гориво, две дузини покрити с ръжда резервоари, които стърчаха от земята като поле с гигантски гъби. Разбраха, че ако са изчислили вярно пътя си, като търсят летища и по-големи градове, особено такива с железници, ще могат да намерят достатъчно гориво, с което да стигнат чак у дома, само хъмвито да устиска.

— Карай напред — каза Питър.

Сара бавно подкара колата към улицата с малки къщички. С нарастващ страх Питър си помисли, че всичко изглежда така, както го бяха видели за пръв път — пусто и изоставено. Тео и Маусами трябваше да са чули шума от двигателя и вече да са излезли. Сара се насочи към верандата на главната къща и загаси двигателя. Всички слязоха. Къщата си оставаше безмълвна.

Алиша докосна Питър по рамото и първа заговори:

— Нека аз да вляза.

Но той поклати глава. Това беше негово задължение.

— Не. Аз ще го направя.

Качи се по стъпалата на верандата и отвори вратата. Веднага видя настъпилата промяна. Мебелите бяха разместени, подредени по-удобно, дори уютно. На лавицата, над пълната с пепел камина, имаше наредени снимки. Пристъпи и провери дали пепелта е топла, но огънят беше угаснал много, много отдавна.

— Тео?

Никакъв отговор. Отиде в кухнята, всичко беше подредено, изчистено и разтребено. Спомни си с вледеняващ ужас историята, която му разказа Ворхис за обезлюделия град — как се казваше? Омир. Омир, Оклахома. Чиниите, наредени на масата, всичко в идеален ред, само дето хората се изпарили във въздуха.

На върха на стълбището имаше малък коридор с две врати, едната от които водеше към спалнята. Питър бързо я отвори. Стаята беше празна и непокътната.

Без никаква останала надежда Питър отвори втората врата.

Тео и Маус лежаха на голямото легло, заспали дълбоко. Маус беше извърнала лице, на раменете си имаше одеяло, черната ѝ коса стоеше разпиляна по възглавницата. Тео лежеше сковано по гръб, левият му крак беше бинтован в шина от глезена до бедрото. Между тях от пролуката в дебелата си повивка, надзърташе мъничко бебешко личице.

— Проклет да съм — каза Тео, отворил очи с усмивка, която разкриваше редица изпотрошени зъби. — Виж ти кого е довял вятърът!

Седемдесет и две

Първото, за което ги помоли Маус, беше да погребат Конрой. Искала сама да го направи, но не успяла. Трябвало да се грижи за Тео и бебето, затова се наложило да го остави там, където си бил, три дни след нападението. Питър занесе останките на бедното животно в гробището, където Холис и Майкъл изкопаха трап до останалите и разместиха надгробните камъни, за да оградят мястото по същия начин. Ако не беше прясно изкопаната пръст, гробът на Конрой по нищо нямаше да се различава от останалите.

Тео и Маусами не можеха да обяснят напълно как са оцелели при нападението. Свита на задната седалка с Кейлъб и притиснато към пода лице, Маусами чула изстрел от пушката, когато се надигнала, видяла вирала проснат на пода на хамбара. Мъртъв. Предположила, че Тео го е застрелял. Но Тео твърдеше, че не си спомня да е правил такова нещо и че пушката е лежала на няколко метра от него, до вратата, била далече от него. Когато чул изстрела, очите му били затворени. Следващото, което видял, било надвесеното над него лице на Маусами, която го викала по име. Той решил, че тя е застреляла вирала. Успяла е да стигне до пушката, стреляла е и така ги е спасила.

Оставаше и трета възможност за трети, невидим участник — оставилият следите, които Тео открил в хамбара. Но как така този човек се е появил в точния момент и после се измъкнал, без да го видят — а най-любопитното от всичко беше защо той, или тя, биха сторили подобно нещо — оставаше необяснимо. Други следи не бяха открили, нито пък друго доказателство, че е имало и трети човек на мястото. Сякаш бяха спасени от призрак.

Другият въпрос беше защо виралът просто не ги е убил, когато е имал възможност да го направи. Нито Тео, нито Маусами се бяха връщали в хамбара след нападението, трупът, скрит от слънцето, продължаваше да лежи там. Но щом Алиша и Питър отидоха да проверят, загадката беше разрешена. Дотогава никой от двамата не беше виждал труп на вирал на повече от няколко часа, изминалите дни в мрака на хамбара бяха довели до напълно непредвидим ефект. Кожата на вирала се беше прибрала към костите и възстановила приликата с човешкото лице. Очите му се бяха извърнали като топчета за игра. Пръстите на едната му ръка лежаха на гърдите му върху отворената рана от пушката в жест на изненада и дори шок. На Питър виралът му се стори някак познат, сякаш го наблюдаваше отдалеч или случайно го съглеждаше в отразяваща повърхност. Но го разпозна едва когато Алиша каза името, а щом тя го назова по име, колебанието му изчезна. Линиите на челото на вирала и озадачеността в изражението му, подчертани от студената безизразност на погледа му, търсещият жест на ръката му над раната, сякаш в последния миг е искал да провери наистина ли са го простреляли. Нямаше съмнение, че на пода на хамбара лежеше Гълън Строс.

Как беше дошъл до тук? Дали ги е търсил и са го отвлекли по пътя, или пък е станало обратното? Дали е искал Маусами, или бебето? Отмъщение ли е търсил? Или е искал да се сбогува?

Кое ли е било дом за Гълън Строс?

Алиша и Питър претърколиха тялото върху брезент и го извлякоха далече от къщата. Искаха да го изгорят, но Маусами се противопостави. Може и да е бил вирал, каза тя, но преди време беше мой съпруг. Не е търсил сполетялата го участ. Трябваше да бъде погребан с останалите. Поне това нека да има.

Така и постъпиха.

Късно следобед на втория ден положиха Гълън в последния му дом. Всички се бяха събрали на двора, освен Тео, който беше прикован към леглото и щеше да прекара в него много дни. Сара предложи всеки един от тях да разкаже по някоя история, свързана с Гълън — отначало им беше трудно, защото беше човек, когото никой от тях не познаваше добре, освен Маус, нито пък харесваха чак толкова. Но накрая все пак успяха, разказаха по някой случай, в който Гълън беше казал или направил нещо забавно, проявил вярност или любезност, докато Гриър и Ейми гледаха като свидетели на ритуала. Когато приключиха, Питър разбра, че се е случило нещо много важно, признание, което веднъж направено, вече не може да бъде заличено. Трупът, който заровиха, може и да беше на вирал, но онзи, когото погребаха, беше човек.

Последна говори Маусами. Тя гушкаше бебето Кейлъб, което спеше. Питър видя, че в очите ѝ има сълзи.

— Искам само да кажа, че той беше много по-смел, отколкото хората си мислеха. Истината беше, че почти не виждаше. Не искаше никой да знае колко зле е зрението му, но аз знаех. Твърде горд беше, за да го приеме. Съжалявам, че го разочаровах толкова много. Знам, че искаше да бъде баща и може би затова е дошъл тук. Може и думите ми да ви прозвучат странно, но мисля, че той щеше да е добър баща. Само да беше получил тази възможност.

Тя замълча, премести бебето от другата страна и със свободната си ръка избърса сълзите.

— Това е — каза тя. — Благодаря на всички ви, че го направихте. Ще ви помоля да ме оставите за минута сама.

Отдръпнаха се и оставиха Маус. Питър се качи към спалнята и завари брат си буден и седнал. Поставеният му в шина крак лежеше пред него. Според Сара, освен счупения крак имаше и три пукнати ребра. Късмет, че е останал жив.

Питър отиде до прозореца и погледна към двора отгоре. Маус все още стоеше до гроба, извърнала лице. Бебето се беше събудило и се сърдеше. Маус се въртеше, с една ръка поддържаше главичката на Кейлъб, който лежеше на рамото ѝ, докато се опитваше да го успокои.

— Тя още ли е отвън? — попита Тео.

Питър се обърна към брат си, който гледаше в тавана.

— Няма проблем, дори да е — каза Тео. — Просто се… чудех.

— Да, там е още.

Тео не каза нищо, лицето му беше непроницаемо.

— Как е кракът ти? — смени темата Питър.

— Боли — Тео прокара език по счупените си зъби. — Но най-много ме дразнят тези зъби. Сякаш липсва нещо, което иначе трябва да си е на мястото. Не мога да свикна.

Питър отново погледна през прозореца. Мястото, където стоеше Маус, беше празно. Отдолу се чу как вратата на кухнята се затваря, после отново се отваря. Гриър излезе с пушка. Поспря за миг, после прекоси двора по посока на купчината дърва в хамбара, подпря пушката на стената, взе секира и започна да цепи дърва.

— Виж — каза Тео, — знам, че те изоставих, като не продължих с вас.

Питър отново погледна към брат си. Някъде от къщата вече чуваше гласовете на другите, които се събираха в кухнята.

— Всичко е наред — каза той. След всичко случило се, Питър отдавана беше загърбил огорчението. — Маус имаше нужда от теб, аз бих сторил същото.

Брат му поклати глава.

— Остави ме да ти кажа нещо. Знам, че за стореното от теб се иска много смелост. Не искам да оставаш с впечатлението, че не го знам. Но сега всъщност не говоря за смелостта. Лесно е да си смел, когато другата възможност е да те убият. Мъчнотията е в надеждата. Видял си надежда някъде там далече, където никой друг не я е виждал, и си тръгнал към нея. Аз не съм способен на това. Опитвал съм, повярвай ми, дори само защото татко така отчаяно го искаше от мен. Но аз не го мога. И знаеш ли кое е странното? Когато го прозрях, се зарадвах.

През ума на Питър мина, че брат му звучи едва ли не ядосано. А въпреки това по лицето на Тео се четеше облекчение, докато говореше.

— Кога? — попита Питър.

— Кога какво?

— Кога го разбра?

Тео примигна.

— Истината ли? Май винаги съм го знаел, поне за себе си. Но едва през първата нощ в електростанцията видях какво таиш у себе си. Не защото беше излязъл навън, защото съм сигурен, че идеята е била на Лиш. Ами заради изражението на лицето ти, сякаш там навън беше видял целия си живот. Нахоках ви, естествено. Постъпката ви беше глупава, можеха да ни избият всички. Но най-вече се почувствах облекчен. Знаех, че повече няма да се налага да се преструвам. — Въздъхна и поклати глава. — Никога не съм искал да бъда като татко, Питър. Винаги съм считал, че Дългите походи са лудост, дори още преди да поеме на поход сам на коня си и повече да не се върне. Никакъв смисъл не виждах в тях. Но сега гледам теб, Ейми и знам, че целта не е да видиш смисъл в тях. Нищо свързано с тях няма смисъл. Стореното от теб се дължи на вярата ти. Не ти завиждам, и знам, че ще се притеснявам за теб всеки ден от живота си. Гордея се с теб — замълча. — Искаш ли да знаеш и друго?

Питър беше прекалено изумен, за да отговори. Едва успя да кимне.

— Мисля, че наистина ни е спасил призрак. Попитай Маус, тя ще ти каже. Не знам какво е, но тук има нещо различно. Мислех, че съм мъртъв. Всички ни считаха вече за мъртви. Не го мислех, знаех го. Така както знам и това, че самото място бди над нас. Казва ни, че докато сме тук, ние сме в безопасност — впери очи в Питър с поглед на обсебен. — Може и да не вярваш.

— Не съм казал, че не ти вярвам.

Тео се разсмя и се намръщи на болката от превързаните си ребра.

— Хубаво — каза той и отпусна глава на възглавницата. — Защото аз вярвам в теб, братко.

За известно време нямаше да ходят никъде. Сара каза, че кракът на Тео има нужда поне от шейсет дни, преди да си помисля да ходи, а Маусами все още беше прекалено слаба, изтормозена от дългото и болезнено раждане. От всички тях само бебето Кейлъб изглеждаше напълно доволно. Само на няколко дни, а очите му вече бяха ясни и широко отворени, любопитни. Усмихваше се сладко на всички, но най-много на Ейми. Когато чуеше гласа ѝ или пък само почувстваше присъствието ѝ, надаваше остър и щастлив вик, размахваше ръце и крака.

— Харесва те, мен ако питаш — каза един ден Маус в кухнята, когато се мъчеше да кърми. — Подръж го, ако искаш.

Питър и Сара наблюдаваха, Ейми седна на масата, а Маусами внимателно нагласи Кейлъб в ръцете ѝ. Една от ръчичките му се беше измъкнала от пелената. Ейми се приведе над него и му позволи да я сграбчи за носа с мъничките си пръстчета.

— Бебе — усмихваше се тя.

Маус се засмя шеговито.

— Ами такова е — притисна с длан болезнените си гърди и простена. — Момче при това.

— За пръв път виждам — Ейми гледаше лицето му. Всяка частица от него беше толкова нова, сякаш пропита с някаква чудотворна, животворна течност. — Здравей, бебе.

Къщата беше малка за всички, а Кейлъб се нуждаеше от тишина. Измъкнаха допълнителни матраци и се преместиха в една от празните постройки от другата страна на пътеката. Откога ли в нея не беше се случвало такова нещо? Откакто хора са живеели в повече от една къща? Покрай реката се раззелениха храсталаци с горчиви малини, които трупаха сладост на слънцето. Водата гъмжеше от риба. Всеки ден Алиша се връщаше от лов, покрита с прах и усмихната, с преметнат на гърба си и вързан с ремък дивеч: дългоухи зайци, тлъсти пъдпъдъци, нещо, което изглеждаше като кръстоска между катерица и мармот, а месото му имаше вкус на еленско. Не носеше нито пушка, нито лък, използваше само нож.

— Никой няма да остане гладен, щом съм наблизо — казваше тя.

По свой начин времето беше изпълнено с щастие и лекота — имаха храна в изобилие, дните бяха меки и нарастваха, нощите тихи и очевидно спокойни, под покривалото на звездите. И въпреки това, според Питър, над всичко беше надвиснал облак от тревога. Отчасти осъзнаваше, че това се дължи на усещането му за краткотрайността на всичко и проблемите, които поставяше неизбежното им заминаване — организацията около осигуряването на храна, гориво, оръжия и място, в което да ги поставят. Имаха само едно хъмви, в което едва се побираха всички, какво оставаше за жена с бебе. Оставаше и въпросът какво ще заварят в Колонията, когато се завърнат. Дали прожекторите все още ще светят? Ще ги арестува ли Санжай? Притеснение, далечно само допреди няколко седмици, което не си заслужава мислите, но вече не беше така.

Но все пак най-много го измъчваше нещо съвсем друго. Причината беше вирусът. Останалите стъкленици в блестящия им метален контейнер, пъхнат в раницата му, която пазеше в шкаф, в къщата, където спяха с Гриър и Майкъл. Майорът имаше право, нямаше друга причина, поради която Лейси да му ги е поверила. Вирусът вече беше спасил Алиша, направил беше далеч повече от спасяването на живота ѝ. Това беше оръжието, за което говореше Лейси, по-мощно от всички пушки, ножове и лъкове, по-мощно дори от бомбата, която използва, за да убие Бабкок. Но пазени в металната кутия, стъклениците бяха безполезни.

За едно нещо Гриър грешеше. Питър не можеше да вземе сам решението, трябваше и останалите да са съгласни с него. Стопанството беше подходящо за онова, което беше замислил, колкото и всяко друго място. Щеше да им се наложи да го вържат, естествено. Можеха да използват стая в някоя от празните къщи. Гриър можеше да се погрижи за него, ако нещата вземеха лош обрат. Питър беше виждал много добре какво можеше да се случи.

Една вечер ги извика. Събраха се около огъня на двора, всички без Маусами, която си почиваше, и Ейми, която се грижеше за Кейлъб. Така беше и намислил, не искаше Ейми да научава. Не защото щеше да възрази, съмняваше се, че ще го направи. Искаше да я предпази от решението и онова, което можеше да означава. Тео успя да докуцука на две патерици, които Холис беше измайсторил от две парчета дърво. До няколко дни шините щяха да изчезнат. Питър носеше със себе си раницата със стъклениците в нея. Ако всички бяха съгласни, не виждаше причина да отлага. Седяха на подредените в кръг камъни около огнището. Питър обясни какво възнамерява да направи.

Майкъл заговори пръв.

— Съгласен съм — каза той. — Мисля, че трябва да опитаме.

— А според мен е лудост — скастри го Сара. Вдигна лице към всички. — Не разбирате ли какво е това? Никой няма да го каже, но аз ще го направя. Това е зло. Колко милиона са загинали заради онова, което е в тази кутия? Не мога да повярвам, че дори го обсъждаме. Хвърли го в огъня, това бих ти казала.

— Може и да си права, Сара — каза Питър. — Но според мен не разполагаме с лукса да бездействаме. Бабкок и Безброя може да са мъртви, но останалите от Дванайсетте са някъде там. Видяхме какво може да направи Лиш, какво може Ейми. Вирусът дойде при нас по някаква причина, същата, която доведе и Ейми при нас. Вече не можем да я загърбим.

— Може да те убие, Питър. Или по-лошо.

— Ще рискувам. А и вирусът не уби Лиш.

Сара се обърна към Холис.

— Кажи им. Моля те, им кажи колко налудничаво е намерението им.

Но Холис поклати глава.

— Съжалявам. Но съм съгласен с Питър.

— Не го мислиш сериозно.

— Той е прав. Трябва да има някаква причина.

— Защо не може причината да е фактът, че всички сме живи?

Той се протегна към ръката ѝ.

— Не е достатъчно, Сара. Живи сме, така е. И после какво? Искам да имам живот с теб. Истински живот. Без прожектори, без стени, без дежурства със Стражата. Може това да стане възможно за някой друг. Някой ден. И вероятно е за друг. Но не мога да откажа на молбата на Питър, не и след като има възможност. А и дълбоко в себе си мисля, че и ти не можеш да откажеш.

— Значи ще се борим с тях, така или иначе. Ще открием останалите от Дванайсетте и ще се борим с тях. Като това, което сме, като хора.

— Така и ще направя. Обещавам ти. Това не може да се промени.

Сара притихна. Питър долови разбирането, което се установи между тях. Когато Холис отклони погледа си, Питър вече знаеше какво ще каже приятелят му.

— Ако се получи, аз ще съм следващият.

Питър погледна Сара. Но видя, че тя вече не се противи, приела беше решението.

— Не е необходимо да го правиш, Холис.

Едрият мъж поклати глава.

— Не го правя за теб. Ако търсиш съгласието ми, получаваш го. Приемаш го или го отхвърляш.

Питър се обърна към Гриър, който кимна. После погледна към брат си. Тео седеше на дънер в другия край на кръга с протегнат бинтован крак пред себе си.

— Рояци, Питър. Знам ли? Казах ти вече, ти решаваш.

— Не решавам аз. Решението е на всички ни.

Тео замълча.

— Да видим дали съм те разбрал. Искаш умишлено да си инжектираш вируса, а аз да кажа: Ама разбира се, давай. Холис иска да направи същото, ако ти не умреш или не ни избиеш междувременно.

Питър усети грубата откровеност в думите му. За пръв път се почуди дали ще съумее да устои. С въпроса си, осъзна Питър, Тео го проверяваше.

— Да, точно това те питам.

Тео кимна.

— Тогава добре.

— И толкова? Само добре?

— Обичам те, братко. Ако мислех, че мога да те разубедя, щях да те разубеждавам. Но знам, че не мога. Казах ти, че ще се тревожа за теб. Сигурно започвам да го правя от този миг.

Питър се обърна последно към Алиша. Тя беше махнала очилата си и открила примигващия оранжев блясък на очите си, увеличен до наситено проблясване от светлината на огъня. Най-много от всичко той се нуждаеше от нейното съгласие. Нямаше ли го, нямаше нищо.

— Да — каза тя и кимна. — Съжалявам, че го казвам, но съм съгласна.

Нямаше защо да чакат. Протакаха ли с обмисляне на последиците, Питър знаеше, че може да загуби смелостта си. Поведе ги към празната къща, която беше приготвил — последната, в другия края на пътеката. Къщата беше малко по-здрава от навес, почти всички вътрешни стени бяха махнати и оголили напречните греди. Прозорците вече бяха заковани, а и беше най-отдалечената, което беше и другата причина, поради която Питър я избра. Холис взе въжетата, които Питър беше донесъл от хамбара. Майкъл и Гриър донесоха матрак от съседната къща. Някой донесе и фенера. Докато Холис връзваше въжетата към гредите, Питър се съблече до кръста и легна по гръб. Изведнъж се почувства нервен, осъзнаваше всичко около себе си с почти болезнена яркост, сърцето му биеше лудо. Вдигна поглед към Гриър. Безмълвна уговорка между двама им: Стигне ли се до там, не се колебай.

Холис приключи с връзването на ръцете и краката му и остави Питър, вързан с разперени ръце и крака. Матракът миришеше на мишки. Той пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Сега, Сара, постави ми вируса.

Тя поклащаше кутията с вируса. В другата си ръка държеше една от спринцовките, все още неразопакована. Питър видя, че ръцете ѝ трепереха.

— Ще се справиш.

Сара подаде кутията на Майкъл.

— Моля те — умолително каза.

— Какво да го правя? — държеше кутията далече от тялото си и се опита да ѝ го върне. — Ти си сестрата тук.

Отчаяние обзе Питър. Още малко и решимостта му ще го напусне.

— Има ли някой, който да се справи с това, моля?

— Аз ще го направя — каза Алиша.

Взе кутията от Майкъл и я отвори.

— Питър…

— Какво има сега? Рояци, Лиш.

Обърна ръце, за да му покаже.

— Тази кутия е празна.

Ейми, помисли си той. Ейми, какво си направила?

Намериха я коленичила до огнището, докато хвърляше последната стъкленица в огъня. Бебето лежеше на раменете ѝ, увито в одеяло. От огъня се чу пращене и пукане, когато течността от последната стъкленица кипна и стъклото се пръсна.

Питър коленичи на земята до нея. Толкова вцепенен беше, че дори не чувстваше гняв. Изобщо не знаеше какво чувства.

— Защо, Ейми?

Тя не отмести поглед от огъня и не го погледна, сякаш за да се увери, че вирусът наистина е изчезнал. С пръстите на свободната си ръка нежно галеше тъмната косица на бебето.

— Сара е права — най-накрая каза тя. — Само така можех да съм сигурна.

Вдигна очи от пламъците. И когато Питър видя какво се крие в погледа ѝ, разбра какво е сторила — че е избрала да поеме този товар от него, от всички тях и това беше проява на милост.

— Съжалявам, Питър — каза Ейми. — Но то щеше да те направи като мен. Не можех да позволя да се случи.

Повече не споменаха за случилото се тази нощ — за вируса, за пламъците, за стореното от Ейми. Понякога, в редките моменти, в които си спомняше тези събития, Питър се чувстваше странно, сякаш са били сън или нещо като сън, с характерната за съня неизбежност. Изпълни го вярата, че унищожаването на вируса в крайна сметка не е била катастрофа, както се страхуваше, а по-скоро още една стъпка по пътя, който заедно щяха да извървят, и че онова, което ги очаква, е нещо, което той не знае, нито трябва да знае. Като самата Ейми, то беше нещо, което щеше да приеме с вяра.

Сутринта на заминаването им Питър застана на верандата с Майкъл и Тео и наблюдаваше изгрева на слънцето. Най-после шините на брат му бяха махнати, можеше да върви, но с видимо накуцване, а и бързо се уморяваше. Под тях Холис и Сара товареха хъмвито с последния багаж — Ейми беше вътре с Маус, която кърмеше Кейлъб за последен път, преди да потеглят.

— Знаеш ли — проговори Тео, — имам чувството, че ако някога се върнем тук, ще заварим мястото непроменено. Сякаш то е встрани от всичко. Сякаш тук времето е спряло.

— Може и да се върнем — каза Питър.

Тео притихна, погледът му обходи прашната пътека.

— О, по дяволите, братко — разтърси глава той. — Не знам. Хубаво е да си представя, че така ще бъде.

Ейми и Маусами се показаха от къщата. Всички се събраха около хъмвито. Отново заминаване, отново сбогуване. Прегръдки, пожелания, сълзи. Сара се настани зад волана, до нея беше Холис, Тео и Маусами седяха отзад с багажа си. В багажника бяха документите, които Лейси беше дала на Питър. Просто ги предай на човек, който има власт и положение.

Ейми се пресегна към колата и за последно прегърна Кейлъб. Когато Сара включи двигателя, Гриър се показа на отворения прозорец.

— Не забравяй какво ти казах. От хранилището с гориво, в южна посока по магистрала 191. Трябва да минеш по 60-и път при Ийгар. Това е Пътят за Розуел, ще те отведе право в гарнизона. Има укрепени бункери на почти всеки сто километра. Отбелязал съм ги на картата на Холис, но търси червените кръстове, не можеш да ги пропуснеш. Непретенциозно са направени, но ще ти покажат пътя. Бензин, муниции, каквото ти трябва.

Сара кимна.

— Разбрах.

— И каквото и да правиш, дръж се далече от Албакърк — гъмжи от вирали. Холис? Нащрек.

На мястото на пасажерите едрият мъж кимна.

— Нащрек, майоре.

Гриър отстъпи, направи място на Питър да се приближи.

— Ами — каза Сара, — май се разделяме.

— Така изглежда.

— Да се грижиш за Майкъл, нали? — подсмръкна и избърса очи. — Той има нужда… от грижи.

— Разчитай на мен — протегна се да стисне ръка на Холис, пожела му късмет, после извиси глас към задната част на хъмвито — Тео? Маус? Удобно ли се настанихте?

— Готови сме и винаги ще бъдем, братле. Ще се видим в Кървил.

Питър се отдръпна. Сара включи на скорост, описа с колата широк кръг и бавно потегли по алеята. Петимата — Питър, Алиша, Майкъл, Гриър и Ейми — стояха мълчаливи и наблюдаваха заминаването на другите. Надигнаха се валма от прах, шумът от мотора заглъхна и после съвсем изчезна.

— Е — каза най-накрая Питър, — денят не отива към зазоряване.

— Това майтап ли е? — попита Майкъл.

Питър вдигна рамене.

— Май да.

Взеха раниците си и ги метнаха на гърбовете си. Питър взе пушката си от пода и видя, че Ейми все още е на ръба на верандата с поглед, вперен в стелещия се облак от отдалечилото се хъмви.

— Ейми? Какво има?

Тя се обърна към него.

— Нищо — каза. — Мисля, че при тях всичко ще е наред — усмихна се. — Сара е добър шофьор.

Нямаше какво повече да приказват. Дошъл беше моментът на заминаването. Утринното слънце се издигаше над долината. Ако всичко вървеше добре, до средата на лятото щяха да са в Калифорния.

Потеглиха на път.

Седемдесет и три

Видяха ги през трептящата далечина: обширно поле от въртящи се остриета, които се въртят на вятъра.

Турбините.

Прекосили бяха пустини, горещи и сухи места, подслоняваха се, където сварят, а където не можеха, палеха огън и чакаха нощите да минат. Веднъж, само веднъж, видяха живи вирали. Ято от трима. Случи се в Аризона, на място, което според картата се наричаше Пейнтид Дезърт. Провиснали от гредите съществата дремеха на сянка под мост. Ейми долови присъствието им, когато се приближиха. Оставете на мен, каза Алиша.

Алиша ги изби до един. Уби и трите вирала с нож. Намериха я в рова да вади ножа си от последния, а от труповете им вече се надигаше дим. Лесна работа, каза тя. Явно дори не бяха схванали какво е Алиша. Може и за друг вирал да са я взели.

Имаше и други. Трупове, оголени останки. Почернял гръден кош, ронещи се, подобни на пепел кости от ръка или череп, неясна следа върху парче асфалт, като нещо изгоряло в тиган. Обикновено се натъкваха на останките в малкото градове, през които преминаваха. Повечето лежаха наблизо до сградите, в които бяха прекарали нощта и после напуснали, когато легнали на слънцето, за да умрат.

Питър и останалите заобиколиха Лас Вегас, като избраха път далеч на юг. Вярваха, че градът е празен, но по-добре беше да са в безопасност, отколкото да съжаляват. Вече беше средата на лятото. Дългите дни бяха изпълнени с безжалостно, повсеместно слънце. Решиха да заобиколят бункера, да поемат по най-краткия път и да се отправят направо към къщи.

Накрая пристигнаха. Разделиха се, докато минаваха през електроцентралата. Видяха, че оградата е отворена. При капака Майкъл трябваше да поработи, развъртя болтовете на панела, който покриваше механизма, и на ръка завъртя резето с края на ножа си.

Първи влезе Питър. Ясно метално подрънкване под краката му. Наведе се да погледне. Патрони от пушка.

Стените на стълбището бяха раздробени от изстрели. Стъпалата бяха задръстени от бетонни парчета. Осветлението беше взривено. Алиша пристъпи в хладината и мрака, махна очилата си. За нея тъмнината не беше проблем. Питър и останалите изчакаха, докато тя слизаше в контролната стая с пушка, готова за стрелба. Чуха я как изсвири, че всичко е чисто.

Когато стигнаха дъното, Лиш беше открила фенер и запали фитила. В стаята беше пълна бъркотия. Дългата централна маса беше прекатурена, очевидно да осигури прикритие. Още гилзи и разхвърляни пълнители осейваха пода. Но самото контролно табло изглеждаше невредимо, измервателните му уреди проблясваха в зелено. Насочиха се назад към складовите помещения и бараките.

Никой. Никакви трупове.

— Ейми, знаеш ли какво се случило тук?

И тя като всички тях гледаше мястото и пълната му разруха с нямо изумление.

— Нищо ли? Нищо ли не чувстваш?

Тя поклати глава.

— Според мен… са го направили хора.

Рафтовете, които криеха оръжията, бяха махнати. Изчезнали бяха и оръжията на тавана. Какво виждаха? Бойно поле, но кой срещу кого се е бил? В коридора и контролната зала бяха изстреляни стотици куршуми, още повече в бараките, навсякъде беше хаос. Къде бяха труповете? Къде беше кръвта?

— Електричество има — заяви Майкъл, седнал на контролния пулт. Косата му сега се спускаше по раменете му. От слънцето кожата му беше потъмняла, от вятъра беше обжарена и се белеше на скулите. Натискаше бутони, разчиташе цифрите, които се показваха на екрана. — Показателите от диагностиката са добре. Горе в планината трябва да имат ток, колкото им трябва. Освен ако… — замълча, потупвайки устни с пръст, яростно започна да натиска бутоните, изправи се рязко, за да провери показателите над главата си и отново седна. Почука по екрана с опакото на дълъг нокът. — Ето.

— Майкъл, кажи ни и това е — каза Питър.

— Това е резервният регистър на системата. Всяка нощ, когато батериите падат под четирийсет процента, изпращат сигнал до станцията, искат увеличаване на напрежението. Напълно автоматизирано е, не се вижда, когато става. За пръв път се случи преди шест години, а по-късно се случваше всяка нощ. Досега. Допреди, да видим, триста двайсет и три цикъла.

— Цикъла.

— Дни, Питър.

— Майкъл, не разбирам какво означава.

— Означава, че или някой е разбрал как да поправи батериите, в което сериозно се съмнявам, или че към тях не тече ток.

Алиша се намръщи.

— Това е безумно. Защо да не им трябва ток?

Майкъл се подвоуми. Питър прочете истината по лицето му.

— Защото някой е изключил прожекторите — каза той.

Прекараха неспокойна нощ в бункера и на сутринта тръгнаха. До пладне бяха стигнали Банинг и започнаха изкачването. Когато спряха да си починат под сянката на висок бор, Алиша се обърна към Питър.

— Само при условие, че Майкъл е сбъркал и ни арестуват, искам да ти съобщя, че възнамерявам да кажа, че аз съм убила онези хора. Ще поема цялата отговорност, но няма да ги оставя да те пипнат. Няма да пипнат нито Ейми, нито Веригата.

Малко или много го очакваше.

— Не е необходимо да го правиш, Лиш. А и се съмнявам, че Санжай ще направи нещо по този въпрос.

— Може и да не направи. Но така сме се изяснили. А и аз не те питам. Да си готов. Гриър? Ясно, нали.

Майорът кимна.

Предупреждението беше напразно. Разбраха го, щом стигнаха последния завой на пътя, над Горното поле. Сега вече виждаха Стената, която се издигаше между дърветата, пътеката беше празна, никаква следа нямаше от Стражата. Всичко беше потънало в зловеща безжизненост. Вратите зееха отворени и неохранявани.

Колонията беше празна.

Откриха два трупа.

Първият беше на Глория Патал. Тя се беше обесила в Голямата стая на Убежището, сред празните детски люлки и креватчета. Послужила си беше с висока стълба. Изкачила се и прехвърлила въжето през една от гредите близо до вратата. Сега стълбата лежеше на една страна под изпънатите ѝ крака, замръзнала в момента, в който е нахлузила примката около врата си и я е блъснала, а стълбата е полетяла към пода.

Другият труп беше на Леля. Намери я Питър, седнала на кухненски стол сред малка поляна пред къщата. Разбра, че е мъртва от много месеци, но въпреки това външният ѝ вид си беше останал почти същият. Когато обаче докосна ръката ѝ, която лежеше в скута ѝ, почувства студената скованост на смъртта. Главата ѝ беше отметната назад, на лицето ѝ се четеше покой, сякаш просто е заспала. Знаеше, че е излязла навън, когато е настъпил мракът и прожекторите не са се включили. Изнесла е стол на двора, за да поседи и да гледа звездите.

— Питър — Алиша докосна ръката му, докато той стоеше приклекнал до трупа. — Питър, как искаш да постъпим?

Вдигна очи и чак тогава си даде сметка, че са пълни със сълзи. Останалите стояха зад нея, безмълвна група от свидетели.

— Трябва да я погребем тук. Близо до къщата и градината ѝ.

— Ще я погребем — нежно каза Алиша. — Аз говоря за прожекторите. Скоро ще мръкне. Майкъл каза, че ако искаме, можем да ги включим.

Той погледна към Майкъл, който кимна.

— Добре — каза Питър.

Затвориха вратата и се събраха на Слънчевото място — всички с изключение на Майкъл, който се беше върнал във Фара. В здрача над тях небето тъмнееше. Всичко беше замряло, дори птиците не пееха. После с ясно доловимо пукване прожекторите засветиха и ги обляха с ожесточена, ярка светлина.

Майкъл се появи, за да остане с тях.

— Тази нощ всичко би трябвало да е наред.

Питър кимна. Дълго мълчаха пред неизречената истина: още една нощ и прожекторите на Първата Колония щяха завинаги да потънат в мрак.

— И сега какво? — попита Алиша.

В мъртвилото Питър чувстваше как го заобикаля присъствието на приятелите му. Алиша, чиято смелост беше част от него. Майкъл, източил се, укрепнал и възмъжал. Гриър, с неговата мъдрост и вярно самообладание. И Ейми. Замисли се за всичко видяно, изгубено — не само онези, които познаваше, но и за непознатите за него — и разбра какъв е отговорът.

— Сега тръгваме на война — каза той.

Седемдесет и четири

В часа преди зазоряване Ейми се измъкна от къщата сама. Къщата на жената, наричана Леля, която беше умряла. Погребали я бяха там, където седеше, увиха тялото ѝ в съшитото одеяло от леглото ѝ. На гърдите ѝ Питър постави снимка, която взе от спалнята ѝ. Земята беше спечена, много часове копаха, а когато приключиха, решиха да преспят на това място. Къщата на жената, беше казал Питър, е подходяща като всяко друго място. Той си имаше къща, Ейми го знаеше. Но май не му се прибираше в нея.

Питър беше останал буден през по-голямата част от нощта, седнал в кухнята на старата жена, потънал в нейните книги. Очите му се присвиваха на светлината от фенера, докато обръщаше страниците с нейния ситен, четлив почерк. Направил си беше чаша чай, но не я изпи. Чашата седеше до него, недокосната и забравена, докато той четеше.

Най-после Питър заспа, а също Майкъл, и Гриър, който беше предал поста на Алиша след полунощ, сега тя беше на пътеката. Ейми излезе на верандата, като прихвана вратата, за да не хлопне след нея. Земята беше хладна и росна под босите ѝ крака, мека от покривката иглички върху твърдата глина. С лекота откри тунела под редицата резервоари, спусна се през капака и се запромушва.

Усещаше го от дни, седмици, месеци. Сега вече го знаеше. От години долавяше присъствието му, от самото начало. От Милагро и деня на мълчанието, големия кораб и много преди това, през годините време, проточило се в нея. Единственият, който я следваше, който винаги беше наблизо, чиято тъга беше тъгата, която усещаше в сърцето си. Тъгата от нейната липса.

Те винаги се връщат у дома, а домът беше там, където беше Ейми.

Показа се от тунела. След няколко мига щеше да се зазори, небето просветляваше, тъмнината се разтваряше над нея като пара. Отдалечи се от стените, под прикритието на дърветата и отвори съзнанието си, затвори очи.

— Ела при мен. Ела при мен.

Мъртвило.

— Ела при мен, ела при мен, ела при мен.

Тогава го почувства: шумолене. Нечуто, но доловимо, което преминава по всяка част от нея, целуна я като бриз. Кожата на ръцете ѝ, лицето, скалпа под косата ѝ, връхчетата на клепачите ѝ. Нежен повей от копнеж, който вдишваше името ѝ.

Ейми.

— Знаех си, че тук — изхлипа тя, както и той хлипаше в сърцето ѝ, защото от очите му не можеха да потекат сълзи. — Знаех си, че си тук.

Ейми, Ейми, Ейми.

Отвори очи и го видя, приклекнал пред нея. Пристъпи към него, погали лицето му, където трябваше да са сълзите, обгърна го с ръце. И докато го прегръщаше, усети присъствието на духа му в себе си, различен от всички останали, които носеше, защото той беше и неин. Спомените я връхлетяха като вода. За къща в снега, за езеро, въртележка със светлини, усещането от голямата му ръка, която обгръща нейната в нощта, когато двамата се извисиха между земята и небесата.

— Знаех. Знаех. Винаги съм знаела. Ти единствен ме обичаше.

Над планината се показа зората. Слънцето се надигаше към тях като нож от светлина над земята. И въпреки това тя го прегръщаше дълго, колкото смееше, пазеше го в сърцето си. Над нея на пътеката Алиша гледаше, Ейми знаеше. Но нямаше значение. Онова, което виждаше, щеше да остане само тяхна тайна, за която и двете щяха да знаят, но нямаше да говорят. Каквато тайна беше и Питър. Защото Ейми вярваше, че Алиша също го знаеше.

Помни, каза му тя. Помни.

Но той си беше отишъл, тя протягаше ръце в празното пространство. Улгаст се издигаше, отдалечаваше се.

Трепкаща светлина сред дърветата.