Проходът

Деветнайсет

В края на лятната вечер, в последните часове на стария си живот, Питър Джаксън, син на Деметриус и Прудънс Джаксън, Първо семейство, потомък на Терънс Джаксън, подписал Единствения закон, пра-пра-племенник на онази, която наричаха Леля, Последната от Първите; Питър от Душите, Мъж от Дните и Онзи, който Устоя, зае позиция на пътеката над Главната порта и зачака да убие брат си.

Беше на двайсет и една години. Пълноправен Страж, висок, въпреки че сам не се имаше за висок, с тясно и високо чело, здрави зъби и кожа с цвят на отлежал мед. Имаше очите на майка си, зелени, изпъстрени със златисти петънца, косата му, коса на истински Джаксън, корава и твърда, беше вдигната над челото му по маниера на Стражите, стегната в тесен, яйцевиден възел в основата на черепа с една-единствена кожена примка. От ъгълчетата на очите му, примижали на жълтеникавата светлина, се разперваше мрежа от повърхностни бръчици. В края на лявото му слепоочие имаше самотен подчертан кичур сива коса. Носеше овехтели панталони с разноцветни кръпки на коленете и седалището, пуловер от мека вълна, пристегнат в кръста, под който усещаше как тънкият ленен плат, напоен с миризливата пот от деня, стърже кожата му. Панталоните беше взел от Склада при Подялбата преди три сезона. Струваха му една осма. Свали цената на Уолт Фишър от една четвърт на една осма, смешна цена за чифт панталони, но така ги правеше работите Уолт, цената никога не беше каквато трябва. Крачолите им бяха по-дълги с цяла педя и се гънеха върху краката му. Носеше сандали от срязано платнище и стари гуми. В горещото време на годината винаги беше със сандали или бос, пазеше единствените си прилични обувки за зимата. Поставен под ъгъл срещу ръба на отбранителния насип, лежеше неговия лък, на кръста му в ножница от мека кожа имаше остър нож.

Питър Джаксън, двайсет и една годишен, въоръжен като Пълноправен Страж, стоеше на Стената, както беше правил и неговия брат, неговият баща и неговият баща преди това. Стоеше, за да даде Милост.

Беше шейсет и третият ден от лятото. Дните бяха все още дълги и сухи под безкрайното синьо небе. Въздухът ухаеше на хвойна и бор. Слънцето стоеше на две педи от хоризонта. Откъм Убежището беше прозвучал Първият вечерен звън, призоваващ нощната стража на Стената и стадото от Горното поле. Платформата, на която стоеше — една от петнайсетте платформи, разположени по протежението на пътеката, която обикаляше Стената, беше известна като Първа Огнева платформа. Обикновено на нея стоеше Първият капитан на Стражата, Со Рамирез, но тази вечер беше различно. Тази вечер, както и през изминалите няколко нощи, тук стоеше само Питър. Платформата беше пет квадратни метра, обградена от надвиснали стоманени кабели. От лявата страна на Питър на още трийсет метра се издигаше един от дванайсетте прожектора, редица от натриеви лампи в мрежа, които в този привечерен час бяха още тъмни. От дясната му страна, провесен над мрежите, беше кранът с неговата стрела, принадлежности и въжета. Питър щеше да го използва, за да се спусне до подножието на Стената, ако брат му се върнеше.

Зад него, в облак от шум, ухания и различни дейности, се простираше самата Колония с нейните къщи, обори, ниви, оранжерии и планински долчинки. На това място беше живял Питър през целия си живот. Дори сега, отвърнал лице, за да наблюдава как стадото се прибира у дома, можеше мислено да обходи всеки метър във въображаемата триизмерна карта с детайли от всяко сетиво: Дългата пътека от входа до Убежището, покрай Оръжейната с носещата се от нея мелодия на коване на метал и жегата от пещта; засетите с редове царевица и бобови растения по нивите, гърбовете на работниците, превити над черната земя, които оряха или копаеха, до тях овощната градина и оранжериите, чиито вътрешности бяха скрити от влажни изпарения; Убежището със зазиданите прозорци и редовете тел, които не успяваха да заглушат напълно гласовете на играещите във вътрешния двор Малки; Слънчевото място, обширна, полукръгла площадка, покрита с нагряващи се от слънцето камъни, където се провеждаха дните на занаятите и откритите събрания на Дома; кошарите и хамбарите, пасищата и кокошарниците, оживени от шума и миризмите на животните; Склада, където Уолт Фишър се разпореждаше с дрехи, храна, инструменти и гориво; мандрата, становете, водопроводните инсталации и жужащите пчелини; стария паркинг за камиони, където вече никой не живееше, и зад него, покрай последните къщи от Северния квартал и заслона на Работниците, в основата на отрязъка от северните и източните стени в областта на вечно хладната сянка, хранилището на батерии и генераторите, три сиви грамади от бръмчащ метал, покрити с плътни намотки от жици и тръби, все още крепящи се на хлътнали колела от камиони, докарали ги в планината във Времето Преди.

Стадото беше изкачило възвишението. Питър наблюдаваше отгоре, докато се приближаваха: блъскаща се, блееща маса, изляла се като течност нагоре по хълма, следвана от шестима ездачи, високо изправени на конете си. Стадото се движеше вкупом към него, през пролука в огневата линия, копитата им вдигаха облак от прах. Докато ездачите преминаваха през поста, всеки отсечено кимна на Питър в знак на приветствие, както го бяха правили всяка от шестте вечери.

Не размениха нито дума. Лош късмет беше, както и на Питър беше известно, да се говори с някого, който чака, за да окаже Милост.

Един от ездачите се отдели: Сара Фишър. Сара беше сестра по занятие. Лично майката на Питър я беше обучила. Но като мнозина други, и тя вършеше повече от една задача. Сара беше създадена за езда, стройна и силна, с гъвкави движения на седлото, бърза и ловка с юздите. Облечена беше както всички ездачи с хлабав плетен пуловер, пристегнат в кръста, над панталони от изпъстрен с кръпки деним. Русата ѝ коса, изсветляла още повече от слънцето, беше отрязана късо до раменете и вързана назад. Един изскубнал се кичур се люлееше над хлътналите ѝ тъмни очи. Предпазен кожен ръкав за лъкове обвиваше лявата ѝ ръка от лакътя до китката. Самият лък беше дълъг около метър и се спускаше диагонално през гърба ѝ като самотно, полюляващо се крило. Устрем, петнайсетгодишният ѝ скопен кон, се славеше с това, че предпочита нея пред всички останали ездачи, вирваше уши и размахваше опашка към всеки друг, който се опиташе да го язди. Но не и към Сара, на нейните команди той отговаряше с охотна грация. Сякаш конят и ездачката споделяха мислите си и се превръщаха в едно същество.

Докато Питър наблюдаваше, тя отново премина през портата, в насрещна посока на движението, и излезе на открито. Видя какво я е привлякло: агънце, родено през пролетта, което се беше отлъчило, подлъгано от избуяла трева точно след огневата линия. Сара пресече пътя на животното, скочи на земята и с бързи и сръчни движения обърна агнето по гръб, овърза краката му три пъти. Последните овце от стадото вече преминаваха през вратата. Размътена вълна от коне, овце и ездачи се насочваше по пътеката, която следваше извивката на западната стена към кошарите. Сара се изправи и вдигна лице към мястото, където стоеше Питър. Погледите им бързо се срещнаха през пролуката. При други условия тя щеше да се усмихне. Питър гледаше как тя притисна агънцето до гърдите си и го метна през гърба на коня, задържа го със здрава ръка, а самата тя със замах се метна на седлото. Втора среща на погледите, достатъчно дълга, за да предаде съобщение: И аз се надявам Тео да не дойде. И преди Питър да размисли над погледа ѝ, Сара смушка с пети коня си и бързо мина през вратата, като го остави сам.

Защо ли го правеха? Питър се чудеше, както беше размишлявал върху това през всичките шест нощи на пост. Защо се връщаха у дома онези, които бяха обсебени? Каква сила пораждаше загадъчния импулс да се върнат? Някакъв последен, меланхоличен спомен за човека, който са били? Да не би да се връщаха у дома, за да се сбогуват? Виралът, казваха, беше същество без душа. Когато Питър навърши осем и го пуснаха от Убежището, Учителката, на която се падаше това задължение, му обясни всичко. В кръвта на тези същества имало мъничко създание, наречено вирус, който им открадвал душата. Вирусът попадал у тях чрез ухапване, обикновено по врата, но невинаги, а щом влезело в човека, душата си отивала, оставало тялото да се лута завинаги по земята. Човекът, който преди са били, вече не съществувал. Така стояха нещата в света, такава беше единствената истина, от която произхождаха всички останали истини. Питър можеше при желание да започне да се чуди и кое кара дъжда да вали, но все пак, застанал на пътеката в сгъстяващия се здрач в седмата и последна нощ на Милост, след която брат му щеше да бъде обявен за мъртъв, името му гравирано на Камъка, а притежанията му откарани в Склада, за да бъдат закърпени, поправени и отново разпределени при Подялбата, той мислеше за това. По каква причина един вирал го теглеше към дома, щом нямаше душа?

Слънцето вече се спускаше на педя от хоризонта и бързо слизаше към извитата линия, където хълмистите подножия на планината се снишаваха към долината. Дори посред лято дните завършваха по този начин, като гмуркане. Питър прикри очи срещу блясъка. Някъде там, зад огневата линия, с нейните напосоки насечени дървета, пасищата на Горното поле и бунището с неговия ров и купчини, обраслите с ниски гори хълмове зад него, лежаха руините на Лос Анджелис, а още по-нататък беше невероятното море. Когато Питър беше Малък и все още живееше в Убежището, научи за него в библиотеката. Макар много отдавна още да беше взето решение, че повечето от книгите, оставени от Строителите, нямаха никаква стойност и създаваха възможност да объркват Малките, които не трябваше да знаят нищо за виралите или какво се е случило със света от Времето Преди, няколко бяха останали. Понякога Учителката им четеше от тях истории за деца и лунапаркове, за говорещи животни, които живеели в гората, или пък им позволяваше да си изберат сами книга, да разгледат картинките и да прочетат, каквото успеят. Океаните около нас беше любимата книга на Питър, която той винаги си избираше. Овехтяла книга, с мирис на овлажнели страници, хладна на допир, с нагъната жълта лепенка, която придържаше разкъсания шев на страниците. На корицата стоеше името на автора, Ед Тайм-Лайф, а вътре удивителните страници се редяха заедно с картинки, снимки и карти. На една карта пишеше Светът и представяше всичко, а повечето от Светът беше вода. Питър помоли Учителката да му прочете имената: Атлантически, Тихи, Индийски и Арктически океан. Часове наред седеше на килимчето си в Голямата стая, а книгата лежеше в скута му. Той разгръщаше страниците, с поглед, прикован към сините пространства на картите. Светът, заключи той, беше кръгла, голяма кръгла топка, носеща се от небето капка роса, и всичката вода бе свързана. Пролетните дъждове и зимните снегове, водата, която течеше от помпите, дори облаците над главите им, всичко това беше част от океаните — но къде беше океанът? Питър попита един ден Учителката дали може да го види. Учителката само се разсмя, както винаги, когато започнеше да задава много въпроси, и разсея безпокойствата му с поклащане на глава. Може и да има океан, а може и да няма. Това е само книга, малки ми Питър. Недей да се тревожиш за разни океани и други такива.

Бащата на Питър обаче беше виждал океана: неговият баща, великият Деметриус Джаксън, Глава на Дома, също и чичото на Питър, Уилем, Първи Капитан на Стражата. Двамата бяха предвождали Дългите походи и бяха стигнали по-далече от всеки друг от Деня. В източна посока, към утринното слънце, и на запад, към хоризонта, и още по-нататък, в празните градове от Времето Преди. Баща му винаги се връщаше с разкази за великите и страховити гледки, които е видял, но никоя от тях не беше по-удивителна от океана, на място, наречено Лонг Бийч. Представете си, разказваше на двама им бащата на Питър, понеже и Тео беше там, двамата братя Джаксън, седяха на малката кухненска маса в часа на бащиното си завръщане, прехласнати, попиващи думите му като вода, представете си място, където земята просто свършва, а от това място нататък е само безкрайна прииждаща синева, сякаш небето е поставено върху земята. А в него са потънали ръждясалите корпуси на огромните кораби, хиляди и хиляди кораби, като цял един потънал свят от човешки творения, стърчащи от океана, додето поглед стига. Баща им не беше от словоохотливите. Говореше с твърде пестеливи фрази, по същия начин споделяше и привързаността си. Поставяше ръка на рамото с добре премереното смръщване при одобрение и стегнатото кимване на брадичката, които при него вършеха по-голяма част от говоренето. Но историите за Дългите походи го караха да се разприказва. Застанете ли на ръба на океана, казваше баща им, може да почувствате величавостта на света, колко тих и пуст е, колко е самотен, няма нито мъж, нито жена, които да го погледнат или да произнесат името му през всичките тези години.

Питър беше на четиринайсет, когато баща му се върна от морето. Както всички мъже от рода Джаксън, включително по-големия му брат Тео, Питър беше чиракувал за Страж с надеждата някой ден да се присъедини към баща си и чичо си в Дългите походи. Но това така и не се случи. На следващото лято съгледваческа част попаднала в засада на място, което баща му наричаше Милагро, дълбоко в източните части на пустинята. Три души били обсебени, сред които тази на чичо Уилем, и това сложи край на Дългите походи. Хората казваха, че се случило по вина на баща му, че се е отдалечил твърде много, твърде много рискове е поел и за какво? От години не бяха получавали вест или новина от другите Колонии. Последната Колонията Таос беше паднала преди повече от осемдесет години. Последното им предаване, преди Разделянето на Занаятите и Единствения Закон, когато все още било позволено използването на радио, съобщавало, че електростанцията им спира да работи и прожекторите им угасват. Несъмнено са били превзети като всички останали. На какво ли е разчитал Демо Джаксън, като е напуснал сигурността на прожекторите за цял месец? Какво се е надявал да намери, там из мрака? Имаше още хора, които приказваха за Деня на Завръщането, когато армията щяла да се върне и да ги намери, но в нито едно от странстванията си Демо Джаксън не беше открил и следа от армията. Нямаше вече армия. Толкова много мъже бяха загинали, за да научат нещо, което всички вече знаеха.

Истина беше, че бащата на Питър се завърна променен от последния Дълъг поход. Носеше огромна, тъжна умора, сякаш изведнъж остарял с цели години. Сякаш част от него беше останала в пустинята с Уилем, за когото Питър знаеше, че баща му обича най-много, повече от Питър, Тео и дори от майка им. Баща им се отказа от службата си в Дома, отстъпи мястото си на Тео, започна да язди сам, като оставяше стадата при първите светлини, връщаше се минути преди Втория вечерен звън. Никога никому не каза къде ходи, поне доколкото Питър знаеше. Попита майка си, но тя само каза, че баща му отделя известно време за себе си. Когато бил готов, щял да се върне при тях.

Сутринта на последната езда на баща му Питър, по онова време вестител на Стражата, седеше на пътеката близо до Главната порта, когато видя, че баща му се готви да излиза. Прожекторите тъкмо бяха угаснали, всеки миг щеше да прозвучи Сутрешният звънец. Нощта беше тиха, час преди зазоряване беше навалял лек сняг. Зората бавно настъпваше, сива и студена. Докато стадото се събираше на изхода, бащата на Питър се показа на своя кон, едрата и пъстра кобила, която винаги яздеше, насочи се надолу по трасето. Конят се наричаше Диамант, заради белега на челото, единично бяло петно под свистящата грива на дългия ѝ кичур над челото. Не беше точно бърза кобила, казваше баща му, но вярна и неуморима, а и бърза, щом се налага. И докато наблюдаваше баща си да държи юздите ѝ, застанал в задната част на стадото, в очакване портите да се отворят, Питър видя Диамант да пристъпва бързо, да удря с копита в снега. От ноздрите ѝ излизаха струи пара и се виеха като спирали от дим около продълговатата ѝ муцуна със съсредоточено изражение. Баща му се приведе и я погали по врата. Питър видя как устните му се движат, шепнеше ѝ нещо, някакво нежно насърчение.

Когато Питър мислеше за тази сутрин преди пет години, продължаваше да се чуди, дали баща му е знаел, че е там, че го наблюдава от хлъзгавата, заснежена пътека на Стената. Но той така и не вдигна поглед към него, нито пък Питър беше направил нещо, за да предупреди баща си за своето присъствие. Наблюдаваше го как говори с Диамант, как гали шията ѝ с успокояваща ръка, и си спомни думите на майка си, разбра, че тя казва истината. Баща му сега отделяше време за себе си. Винаги в последните мигове преди Сутрешния звънец Демо Джаксън вадеше компаса от торбичката на кръста си, отваряше го и го разглеждаше, после го щракваше, докато известяваше излизането си на Стражата: „Един излиза!“, провикваше се той с дълбок, гърлен глас. „Един да се върне!“, отвръщаше му пазачът на изхода. Винаги един и същ ритуал, съблюдаван най-старателно. Но не и онази сутрин. Чак след като портите бяха отворени, баща му беше преминал и насочил Диамант към електростанцията, далече от пасищата, когато Питър осъзна, че баща му не носи лък, че ножницата на колана му е празна.

Тази нощ Вторият звънец прозвуча без него. Както Питър скоро щеше да научи, баща му взимал вода при електростанцията по пладне и за последно бил видян да излиза изпод турбините към откритата пустиня. Прието беше, че една майка не може да стои на пост и да чака собствените си деца, нито съпруга своя съпруг и макар че не беше записано никъде, задължението по оказването на Милостта се падаше естествено по линия на бащите, братята и най-големите синове, които изпълняваха този дълг от Деня насам. Така че Тео беше седял на пост и чакал техния баща, както Питър сега стоеше и чакаше Тео, както някой, може би син, щеше да стои за Питър, ако един ден се наложи.

Защото ако човекът не намереше смъртта си, ако го обсебеха, той винаги се връщаше у дома. След три дни, пет или дори седмица, но никога по-късно. Повечето бяха Стражи, които предприемаха пътувания за събиране на вещи и дрехи или пътувания до електростанцията, случваше се да са ездачи със стадото или пък екипи от Работници, които излизаха навън, за да секат дърва, да ремонтират, да изнесат боклука към бунището. Хора биваха убивани или обсебвани дори посред бял ден, човек никога не беше в безопасност, щом вирали са се спотаили и дебнат. Най-младата завърнала се у дома, за която знаеше Питър, беше малкото момиченце на Бойз, Шарън? Шари? На девет години, обсебена в Тъмната нощ. Останалите от семейството ѝ били избити на място, или по време на самото земетресение или при последвалата го атака. Тъй като от нейното семейство не беше останал никой, който да извърши това отвратително задължение, беше го направил чичото на Питър, Уилем, Първи капитан. Мнозина, също като момиченцето на Бойз, бяха напълно обсебени до момента на завръщането си, други се появяваха на средата на своето преобразяване, болни и треперещи, разкъсващи дрехите си, докато се клатушкаха пред погледа. Онези, отдавна обсебените, бяха най-опасни, доста бащи, синове и чичовци бяха убити така. Не оказваха съпротива. Повечето заставаха пред портите, примигваха в светлините и очакваха изстрела. Питър предполагаше, че част от тях продължава да си спомня, че са били хора, и тази част стигаше, за да пожелаят смъртта си.

Баща му така и не се завърна, което означаваше, че е мъртъв, убит от виралите някъде из Земите на мрака, в място, наречено Милагро. Баща им твърдеше, че там е видял Бродник, самотна фигура, която се целела в лунните сенки, точно преди виралите да нападнат. По това време Домът, дори Старият Чоу, се беше обявил против Дългите походи, а бащата на Питър остана в немилост и се отказа от своите тайнствени, самотни експедиции извън Стената, движеше се в разширяваща се орбита, която дори тогава се беше сторила на Питър като подготовка за някакъв финал, но никой не му повярва. Толкова дръзко твърдение беше това за Бродника. Несъмнено е било резултат от желанието на Демо Джаксън да продължи да язди по походи, затова е твърдял толкова абсурдни неща. Последният дошъл Бродник беше Полковника, преди почти трийсет години, а той вече беше старец. С дългата си бяла брада и обветрено лице, кафяво и потъмняло като щавена кожа, изглеждаше стар колкото Стария Чоу или дори самата Леля, Последна от Първите. Самотен Бродник, след толкова години? Невъзможно.

Дори Питър не знаеше какво да мисли, след като изминаха шест дни.

Сега, докато стоеше на пост на пътеката на Стената в здрача, Питър се улови, че му се иска майка му да беше все още жива, както често му се случваше, за да поговори с нея за тези неща. Тя се разболя само сезон след последния поход на баща му, болестта я връхлетя с такава постъпателност, че отначало Питър дори не забеляза дълбоката ѝ и дрезгава кашлица, отслабването ѝ. Като медицинска сестра вероятно е разбирала какво се случва, как ракът, отнел мнозина, е свил смъртоносно гнездо у нея, но беше избрала да крие новината от Питър и Тео, доколкото е възможно. Накрая от нея не беше останало много, само тънка кожа върху костите, която се бореше за глътка въздух. Всички се съгласиха, че да си умре човек в леглото, както беше умряла Прудънс Джаксън, е добра смърт. Но Питър беше прекарал с нея предсмъртните ѝ часове и знаеше колко ужасно беше за нея, колко мъчително. Такова нещо като добра смърт нямаше.

Слънцето вече се скриваше зад хоризонта, разпръскваше последните си златисти лъчи над долината отдолу. Небето беше станало тъмносиньо, поглъщаше тръгналата от изток тъмнина. Питър усети как застудява, бързо и решително. За миг сякаш всичко застина в пулсираща неподвижност. Мъжете и жените от нощната смяна вече се качваха по стълбата: Йън Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Съни Грийнбърг и всички останали, на брой петнайсет, с лъкове и арбалети, провесени на гърбовете им. Викаха един към друг, докато удряха и звъняха надолу по пътеките на стената към огневите постове. Алиша отсечено даваше заповеди отдолу, като караше вестителите да тичат бързо. Гласът на Алиша беше малка, но достатъчно истинска утеха. Тъкмо тя беше стояла на пост до Питър през всичките нощи на очакване, без да се отдалечава, за да знае, че е наблизо. А ако Тео се върнеше, Алиша щеше да слезе с коня си надолу по Стената с Питър и да направи каквото се полага да бъде направено.

Питър вдъхна дълбоко и задържа вечерния въздух. Звездите, разбра той, скоро щяха да изгреят. Леля често беше говорила за звездите, както и баща им, обсипвали небето като блестящи песъчинки, имало повече звезди, отколкото души са живели някога, невъзможно било да бъдат преброени. Когато баща им заговореше за тях и започнеше да им разказва истории за Дългите походи и какво е видял, сиянието на звездите засилваше в погледа му.

Питър обаче нямаше да види звездите тази нощ. Отново се чу звънецът, две силни отеквания и Питър чу Со Рамирез да вика отдолу: „Освободете вратите! Освободете вратите за Втория звънец!“ Почувства треперене дълбоко под себе си, когато тежестите се разместиха. С метално проскърцване високите двайсет и дебелите половин метър врати започнаха да се плъзгат по улеите в стената. Питър вдигна арбалета си от платформата и тихо си пожела сутринта да го завари неизползван. Прожекторите светнаха.

Двайсет

В допълнение, че всяко отделно появяване може основателно да бъде вместено в рамка от събития, изчезването на Тео Джаксън, Първо Семейство и член на Дома, Втори Капитан от Стражата, може да се определи като започнало дванайсет дни по-рано, сутринта на петдесет и първия ден от лятото, след нощ, в която един вирал беше убит в мрежите от Стража Арло Уилсън.

Нападението дойде рано вечерта от юг, близо до Огнева Платформа Три. Питър стоеше на поста си на отсрещната страна на периметъра на Колонията и не видя нищо. Научи чак в ранните сутрешни часове, когато застъпващият наряд се събира при вратата.

Нападението протекло по най-често срещания начин, така както се случва почти всеки сезон, но най-често през лятото. Ято от трима, двама мъжки и една огромна женска, Со Рамирез считаше, а останалите се съгласиха с нея, че вероятно е било същото ято, което на два пъти е засичано в предишните пет вечери да дебне около огневата линия. Често се случваше, на откъслечни етапи, разделени от няколко нощи. Група вирали се появяваше на границата на осветената площ от прожекторите, сякаш проучваше защитата на Колонията, след това минаваха две нощи без никаква следа от тях, после отново се появяваха, този път по-близо, един можеше и да се приближи толкова, че да стрелят по него, но винаги се оттегляха, а на третата нощ нападаха. Стената беше толкова висока, че и дума не можеше да става и най-силният вирал да я прескочи само с един скок. Единственият начин да се качат по нея беше, като използват пролуки между плочите, като се захващат за тях с пръстите на краката си. Огневите платформи с провесените стоманени мрежи бяха разположени над тези пролуки. Всеки вирал, който стигнеше до там, обикновено оставаше заслепен от прожекторите, ставаше муден, губеше ориентация, много от тях просто се оттегляха. Онези, които не го правеха, се оказваха провесени с главата надолу под мрежите, като даваха на Стражата много добра възможност да ги застреля в уязвимото място с арбалет, а ако не успееше, да ги удари с нож. Много рядко вирал преминаваше мрежата. За пет години на стената Питър го беше виждал само веднъж. Затова пък случеше ли се, това неизменно означаваше, че Стражът е мъртъв. След това оставаше само да се разбере доколко омаломощен е виралът от светлината на прожекторите, колко време ще отнеме на Стражата да го свали и колко хора ще умрат, преди това да се случи.

Ятото онази нощ се беше насочило право към Шеста Платформа. Щастливо предположение или пък по време на предишните си две появявания са открили незабелязана пролука под платформата, пукнатина не по-широка от половин сантиметър, причинена от неизбежните завъртания на платформата. Горе се изкачи само една женска, подробност, която на Питър се стори любопитна, защото разликите между двата пола бяха толкова незначителни, че почти нямаха значение: виралите не се възпроизвеждаха, доколкото знаеха. Женската беше огромна, цели два метра. Най-отличителният ѝ знак беше кичурът бяла коса. Дали този кичур означаваше, че е била стара, преди да бъде обсебена, или пък беше симптом на някаква биологична промяна, настъпила в годините след това — считаше се, че виралите са безсмъртни, или пък почти — невъзможно беше да се каже. Но дотогава никой не беше виждал вирал с коса. Тя използва пролуката и бързо се изкачи до основата на мрежата. Обърна се, отскочи назад от стената в пространството и се залови за отсрещния ръб на арматурата. Всичко се разигра за около две секунди. Провиснала вече на двайсет метра от земята, тя оттласна тялото си с бързо и мощно движение, прелетя покрай и над мрежата и се залови с краката си, подобни на грабливи нокти, за ръба на платформата, където Арло Уилсън беше насочил арбалета си към гърдите ѝ и стреля в нея, но не уцели уязвимото място.

На засилващата се утринна светлина Арло разказа тези събития на Питър и останалите с пространни подробности. Като повечето мъже от Уилсън, Арло най-много от всичко обичаше добрата история. Не беше Капитан, но изглеждаше като такъв: едър мъж с гъста брада, силни ръце и сърдечно отношение, което излъчваше уверена сила. Имаше брат близнак, Холис, с когото си приличаха като две капки вода, с тази разлика, че лицето на Холис беше гладко избръснато. Съпругата на Арло, Лей, беше от Джаксън, братовчедка на Питър и Тео, което ги правеше братовчеди и с Арло. Понякога вечер, когато не беше на пост към Стражата, Арло сядаше под прожекторите на Слънчевото място и свиреше на китара за всички, стари народни песни от книгите, оставени им от Строителите, или пък отиваше в Убежището и свиреше на децата, докато те се приготвяха да си лягат, забавни, измислени песнички за прасенце на име Една, което обичало да се въргаля в калта и по цял ден да яде детелини. Сега, когато самият Арло имаше свое Малко в Убежището — скимтящо вързопче на име Дора, се подразбираше, че той ще служи още най-много две години на Стената, преди да слезе долу и да се захване с друга, по-сигурна работа.

Това че Арло е записал на своята сметка убийството на вирала, се считаше за въпрос на късмет, както и сам той бързо посочи. Всеки от тях можеше да е разпределен на Шеста платформа. Со обичаше да мести хората, затова човек никога не знаеше коя нощ на коя платформа ще е. И все пак ставаше дума за нещо повече от късмет, Питър го знаеше, какво като скромността на Арло му пречеше да го каже. Колко Стражи се бяха смразявали в такъв момент, а Питър, който никога не беше виждал вирал от толкова близо — убивал беше само задрямали вирали посред бял ден, — не можеше да бъде сигурен, че и той няма да се смръзне. Затова, ако тук имаше намесен късмет, тогава късмет беше за всички, че там се е случил Арло Уилсън.

След тези събития Арло беше сред групата, която се събираше при изхода, част от наряда за събиране на доставки, който заминаваше към електростанцията, за да смени екипа по поддръжката и да попълнят запасите. Стандартен отряд от шестима: по двама стражи отпред и отзад и между тях, носени от муле, членовете на екипа на Работниците, които наричаха гаечните ключове. Тяхната работа беше да поддържат вятърните турбини, които захранваха прожекторите. Третото муле, женско, теглеше малка каруца с провизии, най-вече храна и вода, но също инструменти и кожи с мазнина. Мазнината се правеше от смес от царевично брашно и претопена овча мазнина. Рояк мухи вече се въртеше около каруцата, привлечени от миризмата.

В последните минути преди Сутрешния звънец двама гаечни ключове, Рей Рамирез и Фин Даръл, преглеждаха щателно провизиите им, а Стражите чакаха на седлата на животните си. Тео, командващият офицер, зае първа позиция, близо до Питър. Отзад бяха Арло и Маусами Патал. Маусами беше Първо семейство, баща ѝ Санжай беше Глава на Дома. Но предишното лято тя се беше събрала с Гълън Строс и така стана една от Строс. Питър все още не проумяваше станалото. От всички точно Гълън: доста приятно момче, но имаше нещо у него, мъглявина някаква, сякаш дадена съществена съставка не е успяла да се вкорави напълно. Гълън Строс беше нещо като свой приблизително точен образ. Може и да беше заради кривогледия му поглед, с който поглеждаше към човек (всички знаеха, че не е добре с очите), или пък заради разсеяния му вид. Но каквато и да беше причината, изглеждаше като последния човек, който Маусами би избрала. Тео никога не беше говорил по този въпрос много-много, но според Питър брат му се беше надявал някой ден той да се събере с Маусами. Тео и Маусами бяха израснали заедно в Убежището, излязоха от него в една и съща година, заедно постъпиха направо в Стражата и новината за брака с Гълън много нарани Тео. Дни наред след обявяването той се мръщеше, едва промълвяваше по някоя дума. Когато най-накрая Питър повдигна темата, Тео само каза, че го е приел, според него чакал прекалено дълго. Искал Маусами да е щастлива. Ако Гълън е този, който може да я направи щастлива, така да бъде. Тео не беше човек, който ще се разприказва за такива неща дори със собствения си брат, затова Питър спря да го разпитва. Но докато говореше с него, Тео не го гледаше в очите.

Такъв си му беше обичаят на Тео, приличаше на баща им. Сдържан човек, говореше повече с мълчанието си, отколкото с думите си. И когато в последвалите дни Питър си припомняше онази сутрин при портата, се чудеше дали е имало нещо необичайно у брат му, някакъв знак, че може би е предчувствал, както баща им, изглежда, беше предчувствал съдбата, която го очаква, че тръгва за последен път от Колонията. Но нищо не откриваше; всичко през онази сутрин беше както обикновено, обичайният наряд за събиране на провизии, Тео предвождаше групата на своя кон и подръпваше юздите с обичайното си нетърпение.

Чакаше звънеца, който щеше да обяви заминаването, конят му нетърпеливо мърдаше под него, Питър беше потънал в размисли, чак по-късно щеше напълно да проумее смисълът им. Вдигна очи и видя Алиша, запътила се пеша от Оръжейната, целеустремено и бързо. Очакваше да спре пред коня на Тео, двамата Капитани да се посъветват, вероятно да обсъдят събитията от нощта и възможността да предприемат лов на пушеци, да изтребят останалата част от ятото, но не стана така. Тя подмина Тео и се насочи към края на групата.

— Забрави, Маус — остро каза Алиша. — Никъде няма да ходиш.

Маусами се огледа изумено, но Питър разбра, че изумлението ѝ е престорено. Всички казваха, че Маусами за свой късмет прилича на майка си, имаше нейното нежно, овално лице, гъста черна коса — развържеше ли я, падаше на раменете ѝ като тъмна вълна. По-тежка беше от всяка друга жена, но повечето от теглото ѝ беше мускули.

— Какви ги приказваш? Как така?

Алиша стоеше под тях е ръце на стройните си хълбоци. Дори на хладната сутрешна светлина косата ѝ, която тя носеше вързана назад в дълга опашка, блестеше с наситен медночервен цвят. Както винаги носеше три ножа на колана си. Всички се шегуваха, че все още с никого не се е събрала, защото спи с ножовете си.

— Защото си бременна — заяви Алиша, — затова така.

За миг групата смаяно замръзна притихнала. Питър не се сдържа, обърна се на седлото си и погледът му се стрелна към корема на Маусами. Дори и да беше бременна, все още не ѝ личеше, макар да беше трудно да се различи изпод широката плетена дреха. Погледна към Тео, чийто поглед беше безизразен.

— Я виж ти — каза Арло. Усмивката му остана скрита в брадата му. — Чудех се кога ли вие двамата ще се наканите на тази работа.

Страните на Маусами поаленяха.

— Кой ти каза?

— А според теб?

Маусами отмести поглед.

— Рояци!5 — изруга тя. — Ще го убия, кълна се.

Тео се извърна на коня си, за да погледне към Маусами.

— Гълън има право, Маус. Не мога да позволя да яздиш.

— Той пък какво разбира? Цяла година се мъчи да ме махне от Стената. Не може да го направи.

— Не го прави Гълън — намеси се Алиша, — ами аз. Вече си вън от Стражата, Маус. Толкова, край на историята.

Зад тях стадото се спускаше по отъпканата пътека. След няколко минути се оказаха заобиколени от шумния хаос на животните. Питър гледаше към Маусами и се мъчеше да си я представи като майка, но не му се удаде. Обикновено щом забременееше, жената слизаше от стената, дори много мъже го правеха, щом жените им забременееха. Само че Маусами беше Страж до мозъка на костите си. Стреляше по-добре от половината мъже и запазваше хладнокръвие при опасностите, движенията ѝ бяха спокойни и целенасочени. Като Диамант, помисли си Питър. Пъргава, щом се налага да е пъргава.

— Трябва да се радваш — каза Тео. — Това е добра новина.

На лицето ѝ се четеше отчаяние. Питър видя сълзи да напират в очите ѝ.

— Стига, Тео. Можеш ли наистина да си ме представиш как се въртя около Убежището и плета бебешки терлици? Ще полудея.

Тео протегна ръка.

— Маус, чуй…

Маусами рязко се отдръпна.

— Тео, престани — извърна лице, за да избърше очи с опакото на китката си. — Добре, стига. Край на забавата. Щастлива ли си, Лиш? Стана на твоето. Тръгвам.

И след тези думи се отдалечи на коня си.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Тео хвана с ръце седлото и погледна към Алиша, която бършеше нож в подгъва на пуловера си.

— Знаеше, че можеше да почакаш, докато се върнем.

Алиша сви рамене.

— Малкото си е Малко, Тео. Познаваш правилата, както и всички останали. А и честно, малко съм ѝ ядосана, че не ми е казала. Такова нещо не остава в тайна. — Алиша бързо завъртя ножа около показалеца си и го върна в ножницата. — Така е най-добре. Тя ще се оправи.

Тео се намръщи.

— Не я познаваш като мен.

— Няма да споря с теб, Тео. Вече говорих със Со. Край на въпроса.

Стадото вече ги повличаше напред. Сутрешният сумрак се беше превърнал в спокойна светлина. Всеки момент щеше да се чуе Сутрешният звънец и вратите да се отворят.

— Трябва ни четвърти човек — каза Тео.

На лицето на Алиша засия усмивка.

— Странно, че го споменаваш.

Алиша ножовете. Последната от Донадио, която всички наричаха Алиша Ножовете. Най-младият капитан от Деня.

Алиша беше една от Малките, когато родителите ѝ загинаха в Тъмната нощ. От този ден нататък я беше възпитавал Полковникът, взел я под крилото си, сякаш е негово собствено дете. Съдбите им бяха неразделно свързани, понеже който и да беше Полковникът, а около личността му се носеха какви ли не сказания, той беше направил от Алиша свое подобие.

Историята на Полковника беше неясна, повече мит, отколкото факти. Просто един ден се беше появил от синевата на Главната порта, с празна пушка и дълга огърлица от проблясващи, остри предмети, които се оказаха зъби — зъби на вирали. Дори и да е имал друго име, никой не го научи, беше си Полковника. Някои твърдяха, че е оцелял от селищата Байа, други — че принадлежал на група скитащи ловци на вирали. Дори Алиша да знаеше истинската история, на никого не беше я разказала. Остана неженен и живееше в усамотение в малка хижа, която собственоръчно построи от изхвърлени боклуци под източната стена. Отклоняваше всички покани да се присъедини към Стражата, вместо това избра да работи в пчелина. Ширеха се слухове, че има таен изход, който използвал да се измъква крадешком от Колонията преди зазоряване, за да лови вирали на изгрев-слънце. Но всъщност никой никога не го беше виждал да го прави.

Имаше и други като него, мъже и жени, които по една или друга причина оставаха без семейства и живееха сами, а и Полковникът би могъл да се измъкне в отшелническата си анонимност, да не бяха събитията от Тъмната нощ. Питър беше едва шестгодишен по онова време, не беше сигурен дали спомените му са истински, или са разкази от други, украсени от собственото му въображение през годините. Сигурен беше обаче, че помни самото земетресение. Земетресения се случваха непрекъснато, но не и като онова, което разтърси планината в онази нощ, докато децата се готвеха да си лягат: единичен, мощен трус, последван от цяла минута люлеене, силно, сякаш земята се разтваря. Питър помнеше безпомощността си, докато се изправя, подхвърлен като лист от вятъра, а после виковете и писъците. Учителката крещеше ли, крещеше, избухналият шум, вкусът на прах в устата, когато западната стена на Убежището се срути. Земетресението се случи по залез-слънце, електрическата мрежа се повреди, първият вирал навлезе в периметъра, можеха единствено да осветяват огневата линия и да се оттеглят в останките на Убежището. Мнозина от загиналите бяха уловени в останките от техните къщи и там намерили смъртта си. До сутринта бяха загубени 162 души, между тях цели девет семейства, както и половината стадо, повечето пилета и всички кучета.

Мнозина от оцелелите дължаха живота си на Полковника. Той сам беше излязъл от сигурността на Убежището, за да търси оцелели. Пренесе много от ранените на гърба си, занесе ги в Склада, където организира отбранително укрепление, и удържа натиска на виралите цяла нощ. В тази група бяха Джон и Ейнджъл Донадио, родителите на Алиша. От почти две дузини спасени от него хора единствени те починаха. На сутринта, покрит с прах и кръв, Полковникът беше влязъл в руините на Убежището, уловил Алиша за ръка, заявил „Аз ще се грижа за това момиче“ и излязъл, повел за ръка Алиша. Никой от присъстващите в помещението възрастни не събрал достатъчно сили да му възрази. Събитията през нощта я направили сираче, както и много други деца, а Донадио били Бродещи, не Първо семейство. Щом някой искал да се грижи за нея, желанието му изглеждало разумно. Но било и истина, или повечето хора говорели така тогава, че като му оставили момиченцето, те изпълнили повелята на съдбата, действията им били като уреждане на космически дълг. Считали — или така изглеждало — Алиша за негова.

В колибата на Полковника под Стената и после, докато растяла, в тренировъчните ями, той я научил на всички умения, придобити в Земите на мрака. Не само как да се бори и да убива, но и как да се предава. А точно това трябвало да направи човек, когато идва виралът, научил я Полковника, трябва да си кажеш: Вече съм мъртва. Момиченцето добре усвоило уроците му. На осемгодишна възраст я взеха да чиракува в Стражата, бързо се отличи пред всички с уменията си да стреля с лък и нож, а на четиринайсет вече беше на пътеката на Стената, работеше като вестител, движеше се между огневите платформи. Една нощ ято от шестима вирали, които винаги се движеха в брой, кратен на три, се приближила откъм южната стена, точно когато Алиша се спуснала към пътеката на стената към тях. Като вестител, Алиша не трябвало да влиза в схватка, трябвало само да тича и да вдигне тревога. Вместо това тя хвърлила нож по първия и го убила, уцелен право в уязвимото място, измъкнала арбалета си и свалила втория по време на скока му. Третият убила с нож отблизо, използвала тежестта на тялото му, за да го забие под гръдната му кост, докато се хвърлял отгоре ѝ, толкова близо били лицата им, че можела да усети дъха на мрака, плиснал се отгоре ѝ, докато умирал. Останалите трима избягали, махнали се от стената и се стопили в мрака.

За първи път чували за някой, който да е убил трима по този начин, без чужда помощ. Не и петнайсетгодишно момиче. От този ден нататък Алиша стоеше на Пост като част от Стражата. Когато навърши двайсет, получи ранг Втори капитан. Всички очакваха, че когато Со Рамирез се оттегли, Лиш ще заеме мястото на Първия. След онази нощ винаги носеше три ножа едновременно.

Разказа на Питър как е станало, късно една вечер под светлината на прожекторите, докато двамата стояха на Стража. При третия вирал се случило, тогава се предала. Въпреки че Алиша беше командир на Питър, между тях се изгради връзка, която промени въпроса за йерархията. Затова той знаеше, че му го разказва не поучително, а защото са приятели. Не при първия, нито при втория, разказа му тя, ами при третия. Тогава разбрала с ясна категоричност, че вече е мъртва. И най-странното било, че щом го осъзнала, лесно извадила втория нож. Изчезнал целият ѝ страх. Ръката ѝ намерила ножа, сякаш той искал да бъде намерен, и когато създанието се хвърлило отгоре ѝ, тя си мислела само, Добре, на̀ ти. Щом аз ще си тръгвам от света, най-добре е да те взема с мене на това пътешествие. Сякаш вече било истина, сякаш вече го била направила.

Стадото вече беше заминало, когато Алиша се върна с коня си, малка платнена торба и манерка за вода, провесена от седлото. Алиша не живееше в нормален дом, имаше много празни къщи, но тя предпочиташе да се прислонява в малката метална колиба под Оръжейната, където имаше легло и малко свои вещи. Питър никога не беше я виждал да спи повече от два часа един след друг и ако се наложеше да тръгне да я търси, Оръжейната беше първото място, на което трябваше да погледне. Винаги беше на Стената. Преметнала дълъг лък, по-лек от арбалет и по-удобен за носене при езда, но не носеше предпазник, лъкът беше за показ. Тео предложи да ѝ отстъпи първата позиция, но Алиша отклони предложението и зае мястото на Маусами отзад.

— Не се притеснявай за мен. Излизам да се поразходя — каза тя и насочи коня си към мястото до Арло. — Този поход е твой, Тео. Няма смисъл да объркваме реда на командването. Пък и с радост ще пояздя до едричкия ни приятел там отзад. Бъбренето с него ще ми пречи да задремвам.

Питър чу как брат му въздъхна. Знаеше, че понякога Тео трудно издържа Алиша. Трябва да бъде по-предпазлива, казваше често Тео на Питър и беше прав. Самоувереността ѝ граничеше с безразсъдство. Тео се обърна на седлото си, погледът му подмина Фин и Рей, които бяха проследили цялата ситуация с безмълвно безразличие. Това си беше работа на Стражите, кой с кого да язди. Какво ги засягаше тях?

— Съгласен ли си, Арло? — попита Тео.

— Че как, братовчеде!

— Знаеш ли, Арло — каза Алиша, бодрото ѝ настроение прозвуча в гласа ѝ, — все ми е било чудно. Вярно ли е, че Холис си е обръснал брадата, за да може Лей да ви различава?

Всеизвестно беше, че като младежи двамата братя Уилсън често си бяха разменяли приятелките, както се твърдеше, без никой да ги хване.

Арло се усмихна многозначително.

— Трябва да питаш Лей.

Времето за разговори беше приключило, закъсняваха. Тео даде заповед, докато наближаваха вратата, чуха зад себе си вик.

— Спрете! Спрете при вратата!

Питър се обърна и видя Майкъл Фишър да тича към тях. Майкъл беше Първи инженер по електричество и осветление. Като Алиша, и той беше млад за занаята си, само на осемнайсет. Но всички мъже от Фишър бяха инженери, а Майкъл беше обучен от баща си веднага след като излезе от Убежището. Никой всъщност не разбираше какво правят инженерите. Осветлението и Електричеството бяха открай време най-специализирания от всички занаяти, освен факта, че благодарение на тях прожекторите светеха, генераторите жужаха, електричеството се изкачваше по планината, подвигът им изглеждаше едновременно чудодеен и напълно обикновен. В крайна сметка прожекторите светваха всяка вечер.

— Добре че не ви изпуснах — спря, за да успокои дишането си. — Къде е Маус? Мислех, че тръгва с вас.

— Ти не се притеснявай за това, Верига — обади се Алиша отзад. Лешниковата ѝ кобила на име Омега риеше с копита земята, нетърпелива да се впусне в езда. — Тео, не може ли да тръгваме вече?

По лицето на Майкъл се изписа раздразнение. В такива моменти очите му святкаха изпод сламенорусата коса, бледите му страни поаленяваха и той придобиваше дори още по-младежки вид от онзи, който имаше. Не каза нищо, протегна ръка и подаде предмета, който носеше със себе си, правоъгълник от зелена пластмаса, с проблясващи метални точици, изпъстрили повърхността му.

— Добре — каза Тео и обърна ръка, за да го огледа, — предавам се. Какво разглеждам?

— Нарича се дънна платка.

— Ей — провикна се Алиша, — внимавай какво говориш.

Майкъл се обърна към нея.

— Знаеш ли, няма да ти навреди, ако понаучиш защо и как светят прожекторите.

Алиша сви рамене. Взаимната им неприязън с Майкъл беше стара. Двамата непрестанно се джафкаха.

— Натискаш копчето и светва. Какво му е неясното?

— Стига, Лиш — каза Тео. Обърна поглед към Майкъл. — Не ѝ обръщай внимание. От тези неща ли ти трябват?

Майкъл посочи платката, за да му покаже.

— Виждаш ли това тук? Малкото черно квадратче? Това е микропроцесор. Няма значение какво прави. Само гледай за същите цифри, ако можеш, но всичко, което завършва на девет, трябва да свърши работа. Може и да успееш да намериш напълно същата в почти всеки компютър, но хлебарките ядат лепилото, затова се помъчи да намериш някоя чиста и суха. Опитай южния край на търговския.

Тео огледа платката още веднъж, преди да я пусне в чантата си.

— Добре. Това не е пътуване за събиране, но ако можем да се справим, ще го направим. Нещо друго?

Майкъл се намръщи.

— Ядрен реактор ще ни е от полза. Или триста кубически метра отрицателно йонизиран водород в протонна батерия.

— О, за бога — простена Алиша, — говори човешки, Верига. Никой не знае какво, по дяволите, говориш. Тео, не можем ли вече да потегляме?

Майкъл стрелна за последно Алиша с раздразнение, преди отново да погледне към Тео.

— Само дънната платка. Вземи колкото можеш, помни какво казах за лепилото. Ами Питър?

Вниманието на Питър беше насочено към отворената порта, където на сутрешната светлина над хълма към Горното поле се издигаше висок облак прах. Но не мислеше за стадото. Мислеше за Маусами, паниката, която се изписа по лицето ѝ, когато брат ѝ посегна към нея, сякаш се страхува да не я докосне, сякаш нямаше да го понесе.

Отърси се от образа и погледна към Майкъл, който стоеше под него.

— Сестра ми помоли да ти предам нещо — каза Майкъл.

— Сара ли?

— Само, нали знаеш — каза Майкъл и неловко присви рамене. — Да се пазиш.

До електростанцията имаше четирийсет километра, почти цял ден езда. Час след като излязоха, групата се умълча, дори Арло се унесе от жегата и предстоящия ден. Участъци от пътя надолу по планината бяха унищожени, трябваше да спрат и да водят за ръка животните през тях. Мазнината се размириса, Питър се радваше, че язди напред, извън миризмата ѝ. Слънцето се издигаше високо, жареше и въздухът не се дишаше, никакъв повей на вятъра не се усещаше. Пустинята блестеше под тях като нажежен метал.

По пладне спряха да отпочинат. Екипът на Работниците напои животните, докато другите заеха позиции около група скали над каруцата, Тео и Питър от едната страна, Арло и Алиша от другата, за да огледат редица дървета.

— Виждаш ли там?

Тео използваше бинокъл и сочеше към сянката на дърветата. Питър засенчи очи с ръка от блясъка.

— Нищо не виждам.

— Потърпи.

Тогава Питър го видя. На двеста метра от тях, почти неразличимо движение, само шумолене сред клоните на висок бор, едва доловимо посипване на иглички, полетели към земята. Питър пое въздух, пожела си да няма нищо. Тогава отново го видя.

— На лов е, крие се в сянката — каза Тео. — Сигурно е катерица. Няма какво друго да намери из тези места. Трябва здраво да е огладнял кучият син, за да се появи посред бял ден.

Тео изсвири продължително и протяжно, през зъби, сигнал към останалите. Алиша рязко се обърна при звука. Тео посочи с два пръста към очите си, после насочи пръст към редицата на дърветата. Вдигна ръка, свита като въпросителна: Виждаш ли го?

Алиша отвърна със събран юмрук. Да.

— Да вървим, братко.

Спуснаха се по скалите и се срещнаха при каруцата, където Рей и Фин бяха разпръснали торбите с мазнина, дъвчеха сухар и си предаваха пластмасова бутилка с вода помежду си.

— Можем да го накараме да се измъкне от там с едно от мулетата — бързо предложи Алиша. С дълга пръчка започна да чертае в земята пред краката си. — Сменете водата с мазнината, приближаваме я на стотина метра към дърветата, ще видим дали ще клъвне. Вероятно вече я е подушил. Ще поставим три позиции тук, тук и тук — начерта го в прахта — и ще го спипаме с арбалетите. На слънчевата светлина ще е лесна плячка.

Тео се намръщи.

— Това не е лов на пушеци, Лиш.

Рей и Фин за пръв път погледнаха от каруцата.

— Какви ги говорите — попита Рей, — вие сериозно ли? Колко са там?

— Не се притеснявайте, тръгваме си.

— Тео, само един е — настоя Алиша. — Не можем да го оставим просто там. Стадото е на само, колко, десет километра?

— Можем и ще го направим. Където има един, има и повече. — Тео изви вежди към Рей и Фин. — Готови ли сте да тръгваме.

— На кого му пука? — Рей припряно се надигна от пода на каруцата. — Рояци, никой нищо не ни казва. Да се махаме оттука.

Алиша задържа погледа си върху тях, с прекръстени на гърдите ръце. Питър се почуди колко ли е ядосана. Но тя сама го беше казала на излизане: йерархия на командването.

— Добре, ти командваш, Тео — каза тя.

Продължиха пътя си. Докато стигнаха подножието на планината, вече беше средата на следобеда. Последният час вървяха и пред очите им се виждаше редицата турбини, стотици пръснати из равнината на Сан Джорджо Пас, като гора със сътворени от човека дървета. От другата страна в маранята проблясваше втора планинска верига. Духаше горещ, сух вятър, който отвяваше думите още щом бъдат произнесени и правеше разговорите невъзможни. С всеки метър, с който се спускаха, въздухът се нажежаваше все повече. Сякаш яздеха из пещ на ковачница. Пътят приключваше в стария град Банинг. От там се отправиха към вътрешността покрай Източния път и още десет километра към електростанцията.

— Всички нащрек — надвика Тео воя на вятъра. Още веднъж огледа местността с бинокъла. — Да се приближим. Лиш начело.

Питър усети остро пробождане на гняв, беше на втора позиция, той трябваше да излезе начело, но не каза нищо. Изборът на Тео щеше да изглади отношенията между него и Алиша и докато стигнат до електростанцията, отново щяха да са приятели. Тео ѝ подаде бинокъла, Алиша смушка с пети коня си и бързо препусна петдесет метра напред, а червената ѝ опашка се вееше на слънцето. Без да се обръща, вдигна отворената си ръка, после я свали с изпъната длан успоредно на земята. Изсвири тънко през зъби. Чисто. Напред.

— Да вървим — каза Тео.

Питър почувства потрепване в гърдите, а сетивата му, доскоро притъпени от дългата, монотонна езда надолу по планината, се събудиха за заобикалящата го местност, все едно виждаше сцената от няколко ъгъла едновременно. Тръгнаха напред с равна стъпка, лъковете им в готовност. Говореше само Фин, който скочи от каруцата и поведе мулето с ръка, като тихо мърмореше успокоителни думи. Вървяха по отъпкана пътека сред пясъка, разрушена от годините и миналите по нея каруци. Питър усещаше като прозвънване в периферията на сетивата си всеки звук или движение от околностите: тихото виене на вятъра през счупен прозорец, парче плющящо платнище, окачено на върха на прът, проскърцването на метална табела с отдавна заличен надпис, мятаща се насам-натам над помпите за гориво в стар гараж. Подминаха купчина ръждясали коли, полуизгорели и нахвърляни на куп. Няколко къщи, затрупани от дюните, стигащи почти до стрехите им. Подобен на пещера метален заслон, избелял и пробит, от които излизаше гукане на гълъби.

— Всички нащрек — повтори Тео. — Да преминем оттук.

Напредваха в тишина към центъра на града. Тук сградите бяха по-внушителни, на три или четири етажа, макар че много от тях бяха разрушени, помежду зееха пролуки и изпълваха улицата с купища боклуци. Коли и камиони бяха паркирани под най-различни ъгли по протежение на пътя, някои от вратите бяха отворени — мигът, в който шофьорите им бяха замръзнали във времето, но другите, запечатани под нажеженото пустинно слънце, бяха изсушени трупове, които наричаха съсухрените: разпарчетосани кости стояха над таблата или притиснати към прозорците, сгърчените им форми почти не приличаха на човешки останки, да не бяха някой и друг кичур сплъстена коса, все още привързан с панделка, или проблясващият метал на часовник върху изтляла ръка, която и след почти сто години стискаше скоростния лост на камиона, потънал до върховете на гумите си. Всичко беше замръзнало и удавено в тишина като в гробница, непокътнато от Времето Преди.

— Тръпки ме побиват — мърмореше Арло. — Все се заричам да не поглеждам и все не мога да се удържа.

Когато приближиха надлеза на магистралата, Алиша рязко спря. Обърна се с вдигната ръка и бързо препусна към тях.

— Трима сънливи отдолу. Висят от гредите от другата страна на отводнителната тръба.

Тео прие новината безизразно. За разлика от самотния вирал, който бяха засекли на планинския път, не можеше и дума да става да се изправят срещу цяло ято толкова късно през деня.

— Трябва да заобиколим. Каруцата няма да се справи без рампа. Лиш, съгласна ли си?

— Спор няма. Събираме се и продължаваме.

Свърнаха на изток, като следваха посоката на магистралата от разстояние сто метра. Слънцето се издигаше на четири педи. Вървяха напряко. Бавно напредваха с каруцата през откритата територия. Следващият вход с рампа беше на два километра.

— Никак не ми се иска да го призная — тихо каза Тео на Питър, — но Лиш има право. След като се върнем, се налага да съберем ловна група и да прочистим ятото.

— Ако все още са там.

Тео замислено се мръщеше.

— Там ще са. Отделил се пушек, който лови катерици, е едно. Това е друго. Знаят, че използваме този път.

Какво знаеха пушеците и какво не знаеха, винаги стоеше под въпрос. Дали бяха създания с истински инстинкт, или можеха да мислят? Можеха ли да изграждат план и стратегия? Ако беше вярно последното, не следваше ли от това, че по някакъв начин все още бяха хора? Хората, които някога са били, преди да бъдат обсебени? Имаше много неизвестни. Защо например някои от тях се доближаваха до Стената, а други не; защо отлъчилият се, който бяха видели на пътя, рискуваше да ловува на дневната светлина; дали нападенията им бяха просто случайни събития, или пък ги подтикваше друго; особеният начин, по който се движеха, винаги на групи от по трима, движенията на телата им, съгласувани с тези на останалите, като римувани стъпки; дори броят на дебнещите навън в мрака оставаше неизвестен. Истина беше, че съчетанието от прожекторите и Стената беше опазила Колонията повече от сто години. Строителите, изглежда, добре са разбирали врага си или поне достатъчно добре. И все пак, докато наблюдаваше как някое ято се движи на границата между светлината и мрака, преди да се оттегли към незнайното място, на което се отправяха, Питър често изпитваше отчетливо усещане, че наблюдава едно-единствено същество, че това същество е живо, с жива душа, независимо какво казваше Учителката. Той разбираше смъртта, тялото беше едно с душата приживе и връзката между тях се късаше в смъртния час. Предсмъртните часове на майка му го бяха научили. Звуците от нейните последни, накъсани хрипове, а после внезапният покой: той знаеше, че жената, която някога е била, си е отишла. Как може някое същество да продължи без душа?

Стигнаха до рампата. В подножието на хълмовете на север, Питър различаваше в мъглявината на носещия се във въздуха прахоляк, дългия нисък силует на огромен търговски център. Питър беше ходил до него вече три пъти за събиране на вещи, събрали бяха почти всичко полезно, но търговският беше толкова обширен, че все още се намираха полезни неща. Стоките на магазини от различни марки за дрехи или предмети бяха събрани, както и повечето магазини, в южния край на атриума, но имаше и огромни супермаркети с прозорци, които даваха някаква защита, и други, чийто достъп отвън беше така премислен, че позволяваше при опасност човек да се измъкне бързо. В тези супермаркети все още се намираха полезни вещи, като обувки, сечива и съдове. Хрумна му, че може би трябва да понаобиколи оттам, за да потърси нещо за Маус, за бебето, сигурно и Тео мислеше същото. Само че сега нямаха никакво време за това.

Над пясъка в основата на рампата висеше табела, извита от неудържимите ветрове:

Алиша се върна назад към тях.

— Отдолу всичко е чисто. Най-добре да се качваме.

Пътят беше приличен, отново минаха успешно. В прохода духаше нажежен вятър. Кожата и очите на Питър пламнаха, сякаш всеки миг щеше да се възпламени. Осъзна, че не е уринирал, след като бяха спирали да поят конете, и си напомни да пие от манерката. Тео оглеждаше територията напред с бинокъла, едната му ръка хлабаво държеше юздите. Бяха достатъчно близо и Питър виждаше турбините подробно, за да различи коя се върти и коя не. Опита се да преброи онези, които се въртяха, но бързо изгуби броя им.

Сянката над планината започна да пада над долината, докато се отдалечаваха от Източния път. Най-после видяха мястото, към което се бяха запътили: бетонен бункер, наполовина вкопан под нивото на долината, с високи ограждения, напрежението по които изпепеляваше всеки, който се допре до тях, а зад тях основната част на електроцентралата, огромна ръждива на цвят тръба, която се издигаше на фона на планината, стена от бял камък, образуваща естествена барикада. Тео слезе от коня и взе провесения на врата му кожен ремък, на който държеше ключа. Ключът отваряше метален панел на стълб. Имаше два подобни панела от всяка страна на оградата. В тях имаше бутон, който контролираше напрежението, и друг, с който се отваряше вратата. Тео изключи тока и отстъпи, докато вратата отвори.

— Хайде.

Малък подслон с корита за конете и помпа беше прилепен към станцията и засенен с метален покрив. Всички пиха жадно, като оставиха водата да тече по брадичките им, обливаха с шепи изпотените си коси, после оставиха Фин и Рей да наглеждат животните и отидоха до капака. Тео отново измъкна ключа. Металът прозвъня, докато ключалките се отключваха. Всички влязоха.

Посрещна ги вълна от студен въздух и привичното метално бучене на охладителната система. Питър потрепери от внезапния студ. Самотна крушка, защитена с клетка, осигуряваше единственото осветление на металната стълба, която водеше надолу под земята. На дъното имаше втори капак, полуотворен. Зад него беше помещението за управление на турбината, а още по-надолу имаше бараки, кухня и помещения за складиране и екипировка. Отзад достъпна рампа извеждаше навън, имаше обор, където нагласиха конете и мулетата за през нощта.

— Има ли някой вкъщи? — провикна се Тео. Побутна с крак и отвори вратата — Здравейте!

Никакъв отговор.

— Тео… — каза Алиша.

— Знам — отвърна Тео. — Необичайно е.

Минаха предпазливо през капака. На дълга маса в центъра на стаята за управление имаше куп разтопени свещи от пчелен восък и останките на набързо оставено хранене: кутии с паста, чинии със сухари, мазен железен тиган, който, изглежда, беше съдържал печено. По всичко личеше, че никой не се е докосвал до храната от ден и повече. Арло замахна с нож към тигана и от него излетяха рояк мухи. Въпреки бученето на вентилаторите, въздухът беше застоял и миришеше тежко на мъже и нагорещена изолация. Единствената светлина, бледожълто сияние, идваше от измервателните уреди от контролното табло, което контролираше електрическото напрежение. Над тях имаше часовник, който показваше 18:45.

— И къде са, по дяволите? — попита Алиша. — Пропускам ли нещо, или почти е време за Втори звънец?

Насочиха се към бараките и складовите помещения, където се потвърди онова, което вече знаеха: електростанцията беше празна. Изкачиха се по стълбите и се върнаха към късната жега на деня. Рей и Фин чакаха под сянката на заслона на обора.

— Някой има ли представа къде може да са се дянали? — попита Тео.

Фин беше навил на топка ризата си, за да я натопи в коритото, и мокреше гърдите и ръцете си.

— Една от каруците за сечива липсва. И едно женско муле — наклони глава, обърна поглед към Рей, после отново към Тео, сякаш казваше, Ето я теорията. — Може още да са навън сред турбините. Зандър понякога обича да си играе на криеница.

Зандър Филипс беше шеф на електростанцията. Не беше приятно нито да разговаряш с него, нито пък да го наблюдаваш. Времето, прекарано на открито под слънцето и вятъра, беше спаружило като стафида лицето му, а дните в изолация го бяха направили неприветлив и мълчалив. Твърдеше се, че никой не го е чувал да изрича повече от пет думи последователно.

— Какво искаш да кажеш?

Фин сви рамене отново.

— Ами не знам. Попитайте го, когато се върне.

— Кой друг стои тук долу?

— Само Кейлъб.

Тео излезе от сянката на обора с лице към полето с турбините. Слънцето точно беше започнало да залязва зад планината, скоро сянката му щеше напълно да обхване долината чак до подножието от другата страна. Станеше ли това, вече нямаше място за въпроси: трябваше да затворят капака. Кейлъб Джоунс беше още дете, едва петнайсетгодишен; наричаха го Маратонката.

— Остава им време, колкото слънцето да се скрие в последната половин педя — най-накрая каза Тео. Всички го знаеха, но все пак се налагаше да се изрече. Огледа всеки от групата поред, бързо обхождане с поглед, за да се увери, че думите му са разбрани. — Да приберем животните.

Поведоха животните надолу по рампата към обора и затвориха капака на пода за през нощта. Когато свършиха, слънцето беше залязло зад планината. Питър остави Арло и Алиша в стаята за управление и тръгна да се присъедини към Тео, който чакаше при вратата и оглеждаше полето на турбините с бинокъл. Питър усети първите тръпки нощен хлад по ръцете си, по обжарения си тил. Вкусът в отново пресъхналите му уста и гърло му беше на коне и прах.

— Колко ще чакаме?

Тео не отговори. Въпросът беше риторичен, просто думи, които да запълнят тишината. Нещо се беше случило, иначе Зандър и Кейлъб биха се върнали до този час. Питър мислеше и за баща им, а според него и Тео мислеше същото: Демо Джаксън, безследно изчезнал в полето на турбините, след като излязъл от Източния път. Колко ли дълго са чакали през нощта, преди да затворят капака за Демо Джаксън?

Питър чу към тях да се приближават стъпки, обърна се и видя Алиша да крачи към тях от капака. Застана между тях и обърна поглед през потъващото в мрак поле. Постояха още малко, без да продумат, наблюдаваха как нощта се спуска над долината. Когато сянката на планината допря подножието на планината от другата страна, Алиша измъкна нож и го избърса в подгъва на плетения си пуловер.

— Неприятно ми е да го кажа…

— Не е и необходимо — Тео се извърна към тях. — Добре, тук приключихме. Да затваряме.

Ден за ден. Това беше словосъчетанието, което използваха. Не биваше да мислят нито за миналото, което беше история, наситена най-вече със загуби и смърт, нито за бъдещето, което можеше и никога да не се случи. Деветдесет и четири души под прожекторите живееха ден за ден.

Макар че за Питър невинаги беше така. В бавно точещите се моменти, докато стоеше на Стената сред тишината или пък лежеше на леглото си и чакаше сънят да дойде, често се улавяше в мисли за родителите си. Имаше и такива в Колонията, които говореха за рая, място отвъд физическото съществуване, където душата отивала след смъртта, но идеята никога не му се беше виждала смислена. Светът си беше свят, царство на сетивата, на онова, което можеше да се докосне, вкуси, почувства и на Питър му се струваше, че мъртвите, ако изобщо отиваха някъде, щяха да преминават в живите. Може би Учителката им беше казала нещо подобно, може и той сам да беше стигнал до идеята. Но доколкото си спомняше, след излизането си от Убежището, когато беше научил истината за света, вярваше, че е така. Докато пазеше родителите си в ума си, част от тях продължаваше да съществува; когато дойдеше и неговият ред да умре, неговите спомени щяха да преминат в другите, които продължаваха да живеят, по този начин всички те, не само Питър и родителите му, но всички, които са си отишли преди това, и онези, които щяха да дойдат след това, щяха да продължат да съществуват.

Вече не можеше ясно да си спомни лицата на родителите си. Това си отиде най-напред, споменът за лицата им го напусна до дни. Когато мислеше за тях, не ставаше дума за нещо, което е видял, а за нещо, което е почувствал — вълна от спомени за усещания, които нахлуваха у него като вода. Нежният глас на майка му и ръцете ѝ, бледи и с фини кости, но същевременно силни, докато се приготвяше да отиде на работа в Лечебницата, докосваше едно или друго, осигуряваше удобство, доколкото ѝ е възможно; проскърцването на бащините му ботуши, които изкачваха стълбата на пътеката на Стената в нощта, в която Питър тичаше между постовете, и начина, по който беше минал зад него, като му даде да разбере, че е там, само с ръка, поставена на рамото му; топлината и енергията на дневната в дните около Дългите походи, когато баща му, чичо му и другите мъже се събираха да планират маршрутите си и по-късно гласовете им, докато пиеха шайн6 на площадката посреднощ и си разказваха истории за видяното из Земите на мрака.

Това искаше Питър: да се почувства част от тях. Да бъде един от мъжете, поели на Дълъг поход. Но си знаеше, че никога няма да се случи. Заслушан от леглото си в гласовете на верандата, в плътните мъжки гласове, знаеше, че никога няма да е един от тях. Нещо липсваше. Не можеше да го нарече с име, не беше и сигурен, че липсва. Не беше точно смелост, нито умението да се предаваш, макар че и те бяха намесени. Единствената дума, която му хрумваше, беше широта; такива бяха мъжете от Дългите походи. И когато дойдеше време едно от момчетата на Джаксън да се присъедини към тях, Питър си знаеше, че баща му ще извика Тео пред портата. А той щеше да остане.

Майка му също го беше разбрала. Неговата майка, която така стоически беше понесла нещастието на баща му, а накрая и последното му заминаване, истината за което всички знаеха, но никой не се осмеляваше да изрече; неговата майка, която, след като ракът ѝ беше отнел всичко, не беше изрекла и една лоша дума против баща им, задето ги е оставил. Има нужда от време за себе си сега. Лято беше, както и сега, дните бяха дълги и нажежени от пек, когато легна болна. По онова време Тео вече беше Пълноправен Страж, все още не беше Капитан, но и това щеше скоро да стане. Задължението да се грижи за майка им падна на Питър, който седеше до нея ден и нощ, помагаше ѝ да се храни и облича, дори да се къпе, неловка близост, която и двамата понасяха просто по необходимост. Тя можеше да отиде и в Лечебницата, обикновено така се правеше. Но майка му беше Първа сестра и ако Прудънс Джаксън искаше да умре у дома, в леглото си, никой нямаше да ѝ възрази.

Когато и да се върнеше мислено Питър към онова време, към дългите му дни и безкрайни нощи, то му се струваше период от живота, от който така и не се беше отделил. Напомняше му история, разказана от Учителката, за една костенурка, която стигнала до стена. Всеки път, щом костенурката тръгвала напред, разстоянието намалявало наполовина и така ставало ясно, че костенурката никога няма да стигне целта си. Така се чувстваше Питър, докато наблюдаваше как майка му умира. В продължение на три дни тя се беше унасяла и пробуждала от трескав сън, рядко промълвяваше по някоя дума, отговаряше само на най-простите въпроси. Отпиваше по няколко глътки вода и толкова. Санди Чоу, дежурната сестра, дойде на посещение онзи следобед и каза на Питър да е готов. Стаята беше притъмняла, светлината от прожекторите процеждаше пъстра сянка от дървото пред техния прозорец. По бледото ѝ чело беше избила пот; ръцете ѝ — ръцете, които Питър с часове беше наблюдавал в Лечебницата, как грижливо вършат работата си — лежаха безжизнено до нея. След здрачаване Питър не беше излизал от стаята, страхуваше се, че тя ще се събуди и ще е сама. Оставаха ѝ няколко часа, Питър знаеше. Санди му го каза. Внушаваше го именно покоят на ръцете ѝ, които лежаха на одеялата, всичките ѝ грижи по пациентите ѝ бяха приключили.

Той се чудеше как се взема сбогом. Щеше ли да се изплаши, ако го чуеше да произнася тези думи? И какво щеше да запълни тишината, която идваше след тях? Нямаше възможност да се сбогува с баща си, в много отношения това беше най-лошото. Баща му просто си беше отишъл в забравата. Какво щеше да каже Питър на баща си, ако имаше възможност? Себично желание, но той все пак си го мислеше: Избери мен, щеше да каже Питър. — Не Тео. Мен. Преди да тръгнеш, избери мен. Сцената беше съвършено ясна в съзнанието му — слънцето изгряваше; седяха на верандата пред вратата само двамата, баща му, облечен за езда, държеше компаса си, отваряше с щракване капака му с палеца си и отново го затваряше, такъв му беше обичаят и въпреки това сцената беше непълна. Никога не си представяше какво би отговорил баща му.

Сега стоеше до умиращата си майка; ако смъртта беше стая, в която влизаше душата, тя стоеше на прага ѝ; и въпреки това Питър не намираше думи, за да изкаже чувствата си, да ѝ каже, че я обича, че ще му липсва страшно, след като си отиде. В тяхното семейство открай време се знаеше, че Питър е неин, а Тео е на баща им. Не беше изричано гласно, просто беше така. Питър знаеше, че е преживяла и спонтанни аборти и е имало поне едно преждевременно родило се дете, умряло след няколко часа. Мислеше, че бебето е било момиченце. Случило се, докато Питър беше още Малък и все още в Убежището, затова не знаеше точно. Сигурно това беше липсващият елемент, не нещо в него, ами в нея и причината, поради която беше усещал толкова свирепо любовта на майка си. Той беше онзи, когото тя би задържала.

Светлината на утрото едва докосваше прозорците, когато чу, че дишането ѝ се променя, сякаш в гърдите ѝ се надига хълцане. За един мъчителен момент беше повярвал, че е дошъл мигът, но после видя, че очите ѝ се отварят. Мамо?, беше казал и взел ръката ѝ. Мамо, тук съм.

Тео, каза тя.

Дали можеше да го види? Знаеше ли къде е? Мамо, беше казал, аз съм Питър. Искаш ли да доведа Тео?

Тя сякаш се вгледа някъде в себе си, дълбоко, безкрайно, без граници, в място на вечност. Грижи се за брат си, Тео, каза тя. Той не е силен като теб. После затвори очи и повече не ги отвори.

Никога не спомена на брат си за случилото се. Нямаше смисъл. В някои моменти си мислеше, че е чул погрешно думите ѝ или пък, че може да припише тези думи на трескавото ѝ предсмъртно бълнуване. Но дори когато се опитваше да преиначи смисъла им, той изглеждаше ясен. След всичко, дългите дни и нощи, през които се беше грижил за нея, тя постави Тео до себе си в предсмъртните си часове. Към Тео беше отправила последните си предсмъртни слова.

Никой нищо повече не спомена за липсващия екип на електростанцията. Нахраниха животните, нахраниха се сами и се оттеглиха в претъпкана и воняща стая с тесни легла и поставени на пода дюшеци с плесенясала слама. Когато Питър си легна, Фин и Рей вече хъркаха. На Питър му беше много рано да си ляга, но не беше спал от двайсет и четири часа и бързо се унесе.

Събуди се, без да знае къде е, умът му все още се луташе в потока на тревожните сънища. Вътрешният му часовник му каза, че е посреднощ или по-късно. Всички спяха, но леглото на Алиша беше празно. Слезе към потъналата в полумрак контролна зала и я намери, седнала на дългата маса, да обръща страниците на книга на светлината от таблото. Часовникът показваше 02:33.

Вдигна очи към него.

— Не знам как заспа при това хъркане.

Той взе един стол срещу нея.

— Ами не съм, не точно. Какво четеш?

Затвори книгата и потри очи с върховете на пръстите си.

— Да пукна, ако знам. Намерих я в складовото помещение. Има кутии и в тях други кутии — плъзна я по масата към него. — Давай, погледни, щом искаш да знаеш.

Къде са дивите създания, гласеше заглавието. Тънко книжле, имаше най-вече картинки: момченце в нещо като животински костюм с уши и опашка гонеше малко бяло кученце с вилица. Питър заобръща крехките, прашасали страници една по една. В стаята на момчето растели дървета, появила се лунна светлина, презморско пътешествие до остров с чудовища. Зачете:

— Цялата работа е да ги гледаш в очите — каза Алиша. Замълча и се прозя в ръка. — Не разбирам каква работа може да свърши.

Питър затвори книгата и я остави настрана. Представа си нямаше какво означава историята, но така беше с повечето неща от Времето Преди. Как са живели хората? Какво са яли, пили, мислели? Дали са се разхождали по мръкнало, сякаш няма никаква опасност? Щом не е имало вирали, от какво са се страхували?

— Струват ми се фантасмагории — сви рамене той. — Просто история. Според мен той сънува.

Алиша изви вежди с изражение, Знае ли човек? Кой може да каже какъв е бил светът?

— Всъщност, надявах се, че ще се събудиш — заяви тя и стана от стола си. Вдигна фенер от пода. — Искам да ти покажа нещо.

Поведе го обратно към едно от складовите помещения. По стените се редяха метални рафтове, натъпкани с предмети: мазни сечива, намотки от кабели и спойки, пластмасови бутилки за вода и алкохол. Алиша остави фенера на пода, отиде до единия от рафтовете и започна да сваля наредените на него предмети.

— Е? Не стой така там.

— Какво правиш?

— На какво ти прилича? И не говори толкова високо, не искам другите да се събудят.

Когато разчистиха всичко, Алиша му каза да застане в единия край на лавиците, тя застана от другата страна. Питър разбра, че гърбът на шкафа е само лист шперплат, който скриваше стената зад него. Махнаха шперплата.

Капак.

Алиша пристъпи, завъртя пръстена и го отвори. Откри се тясно като тръба пространство, с метална стълба, която спираловидно се издигаше нагоре. До стената бяха натрупани метални кутии. Стълбите изчезваха в тъмнината, на неизвестно разстояние над главата на Питър. Въздухът беше застоял и наситен с прах.

— Кога го намери? — изуми се той.

— Миналия сезон. Една нощ ми доскуча и започнах да тършувам. Предполагам, че е някакъв маршрут за бягство, оставен от Строителите. Стълбите водят право до тясното пространство на покрива.

Питър посочи с жест клетките с фенера.

— В тях какво има?

— Те — усмихна се лукаво Алиша — са най-добрата част.

Заедно издърпаха една от кутиите на пода на складовото помещение. Металната каса, дълга метър и дълбока половин метър, с думите КОРПУС НА МОРСКАТА ПЕХОТА НА САЩ, отпечатани на едната страна. Алиша коленичи, отвори ключалките, вдигна капака и откри шест лъскави черни предмета в гнезда от пенопласт. На Питър му отне няколко секунди, за да разбере какво вижда.

— Мамка му, Лиш.

Подаде му едно от оръжията. Дългоцевна пушка, хладна на допир и с леко ухание на смазка. Блестеше стряскащо в ръцете му, сякаш беше направена от неподчиняващ се на гравитацията материал. Дори на сумрачната светлина в складовото помещение виждаше лъскавия гланц на дулото. Срещаха се оръжия, повечето като ръждясали реликви, пушки и пистолети, оставени от Армията, Стражата все още държеше няколко в Оръжейната, но доколкото Питър знаеше, всички муниции бяха привършили още преди години. Никога в живота си не беше държал нещо толкова чисто и ново, недокоснато от времето.

— Колко са?

— Дванайсет сандъка, шест пушки във всяка, малко над хиляда патрона. Горе под покрива има още шест сандъка.

Цялото напрежение беше изчезнало, заместено от алчния глад да използва прекрасния нов предмет в ръцете си, да почувства силата му.

— Покажи ми как да го заредя — помоли той.

Алиша взе пушката от ръцете му, издърпа затвора и отвори магазина. После взе пълнител с патрони от кутията, вмъкна ги на мястото пред предпазителя на спусъка, натисна напред, докато той захвана, и удари основата два пъти здраво с длан.

— Прицелваш се като с арбалет — каза тя и се обърна, за да му покаже. — Принципът е същият, само че с по-силен откат. Просто дръж показалеца си далеч от спусъка, освен ако нямаш работа да вършиш. Ще ти се иска, но се пази.

Отново му даде пушката. Заредена пушка! Питър я вдигна на рамо. Търсеше нещо из стаята, което да си струва прицелването, и накрая избра намотка от медна жица от другата страна на лавицата. Нетърпението да стреля, да изпита новата експлозивна сила на отката в ръцете си, беше толкова непреодолимо, че положи почти физическо усилие да я отдръпне.

— Не забравяй какво ти казах за спусъка — предупреди го Алиша. — В пълнителите има по двайсет патрона. Сега зареди тази, за да видя, че знаеш как.

Размени заредената пушка за нова. Питър се постара да си спомни стъпките: предпазител, затвор, пълнител, магазин. Когато приключи, удари два пъти пълнителя, както беше видял да прави Алиша.

— Как се справих?

Алиша го наблюдаваше изпитателно, опряла в бедро приклада на пушката си.

— Не е зле. Малко бавно. Не я насочвай надолу така, ще си простреляш крака.

Той бързо отмести цевта.

— Да знаеш, че съм малко изненадан. Мислех, че не вярваш в такива неща.

Тя сви рамене.

— Не вярвам много. Лигави са, шумни и те правят много самоуверен. — Подаде му пълнител за торбичката на кръста му. — От друга страна, пушеците им имат голямо уважение, стига да се справяш както трябва. — Тя потупа с пръст по гръдната си кост. — Един изстрел, в уязвимото място. На по-малко от три метра за лигавщини нямаш време, но не разчитай на това.

— Използвала си тези оръжия и преди, нали.

— Казвала ли съм го?

Питър разбра, че не бива да настоява. Шест сандъка с бойни пушки. Как изобщо е устояла Алиша?

— И чии са тези оръжия?

— Откъде да знам? Доколкото виждам, са собственост на Корпуса на морската пехота на Съединените щати, както пише на сандъка. Спри да задаваш въпроси и да вървим.

Те отново минаха през капака и се заизкачваха. Усети как с всяко стъпало нагоре температурата се покачва. На десет метра стигнаха малка платформа със стълба. На тавана над главите им имаше друг капак. Алиша остави фенера на платформата, повдигна се на пръсти и започна да върти колелото. И двамата бяха плувнали в пот, въздухът беше твърде застоял и влажен за дишане.

— Заял е.

Протегна се, за да ѝ помогне. Механизмът се освободи с ръждиво проскърцване. Две завъртания, три — капакът увисна на пантите си. През отвора нахлу хладен въздух като поток от вода, миришеше на пустиня, суха хвойна и мескит7. Отгоре Питър виждаше само черен мрак.

— Първо аз — каза Алиша. — Ще те извикам отгоре.

Чу стъпките ѝ да се отдалечават от отвора. Напрегна слух, но не чу нищо повече. Бяха някъде на покрива, никакви прожектори не ги защитаваха. Преброи до двайсет, трийсет. Дали да я последва?

Тогава лицето на Алиша се показа над него, надвесено над отворения капак.

— Остави фенера тук. Всичко е чисто. Хайде.

Изкачи стълбата и се оказа в малко ниско пространство с тръби и клапани и още кутии, наредени до стените. Затаи дъх, даде възможност на очите си да се приспособят. Стоеше с лице към отворена врата. Пое дълбоко въздух и тръгна напред.

Излезе сред звездите.

Първо го удари в дробовете, изкара въздуха от гърдите му. Чувство на чиста физическа паника, сякаш е стъпил в нищото, в самото нощно небе. Коленете му се огънаха, заразмахва свободната си ръка във въздуха, търсеше за какво да се залови, да усети форма и тежест, действащите измерения на заобикалящия го свят. Небето над него беше свод от тъмнината и навсякъде имаше звезди!

— Питър, дишай! — каза Алиша.

Беше до него. Осъзна, че ръката ѝ лежи на рамото му. В мрака му се струваше, че гласът на Алиша идва едновременно от много далече и много близо. Послуша я, остави дълбоките глътки нощен въздух да изпълнят гърдите му. Малко по малко очите му привикнаха. Вече различаваше ръба на покрива, който политаше към нищото. Бяха на югозападния ъгъл, разбра той, близо до комина.

— И какво мислиш?

За един дълъг, тих момент, той остави очите си да обхождат небето. Колкото по-дълго гледаше, толкова повече звезди се появяваха пред него, просветваха в тъмнината. Това бяха звездите, за които му беше говорил неговият баща. Звездите, които беше наблюдавал по време Дългите походи.

— Тео знае ли?

Алиша се засмя.

— Дали Тео знае какво?

— Капакът. Оръжията — Питър безпомощно сви рамене. — Всичко.

— Никога не съм му ги показвала, ако това имаш предвид. Предполагам, че Зандър знае, понеже познава всяко кътче от това място. Но никога не ми е споменал и дума за него.

Очите му се вгледаха в лицето ѝ. Изглеждаше някак различна в тъмното: същата Алиша, която познаваше, но и различна. Разбираше какво е сторила. Запазила го беше за него.

— Благодаря.

— Не започвай да си въобразяваш, че сме приятели или разни подобни. Ако Арло се беше събудил първи, щях да стоя тук с него.

Не беше истина и той го знаеше.

— Въпреки това — каза той.

Поведе го към ръба на покрива. Обърнаха се към север, към долината. Нямаше и повей от вятъра. От другата страна, на фона на небето, се очертаваше силуетът на планините като огромна грамада, издигната към проблясващия предел на звездите. Заеха позиции, легнаха един до друг по корем на бетона, все още нагрят от жегата през деня.

— Ето — Алиша посегна към торбичката си. — Искаш ли един?

Мерник за нощно виждане. Показа му как да го монтира към пушката и да нагласи увеличението. Питър намести окото си към визьора и видя околностите от храсталаци и скали, всичките окъпани от бледозелена светлина, с двете тънки резки на координатната система, които разполовяваха зрителното му поле. На дъното на мерника видя датчик: 212 метра. Числата се увеличаваха или намаляваха, докато насочваше пушката наляво и надясно. Невероятно.

— Според теб дали още са живи?

Алиша замълча преди да отговори.

— Не знам. Вероятно не. Няма да боли да почакаме обаче. — Отново замълча; темата беше изчерпана. После добави: — Според теб много рязка ли бях с Маус днес?

Въпросът го изненада. Откакто я познаваше, Алиша никога не се колебаеше за решенията си.

— Не и след като се разбра. Постъпи правилно.

— Тя ни липсва. Не можеш да отречеш, че ни липсва.

— Няма значение. Сама го каза. Маус знае правилата, както и всички.

— По-скоро бих задържала нея, отколкото Гълън — простена тя. — Рояци. Това момче. Какво, за бога, е видяла в него?

Питър вдигна очи от мерника. Небето беше осеяно с толкова звезди, струваше му се, че ако протегне ръка — и ще ги докосне. През живота си не беше виждал по-красива гледка. Навеждаше го на мисли за океани, за имената в книгата като думи от песен — Атлантически, Тихи, Индийски, Арктически, и за мъжа, застанал на ръба на морето. Може би звездите са били това, което е имала предвид Леля, когато говореше за Бог. Старият Бог, от Времето преди. Богът на Рая, който наблюдавал Света.

— Ти мислил ли си… — подхвана Алиша — за това?

Питър се извърна към нея. Очите ѝ бяха все така приковани към мерника.

— За какво?

Алиша нервно се изсмя, за пръв път я чуваше да се смее така.

— Ще ме накараш да го изрека? Да се събереш с някого, Питър. Да имаш Малки.

Разбира се, че беше мислил. Почти всеки се събираше с някого около двайсетгодишна възраст. Но стоенето на пост като част от Стражата го правеше трудно, горе на Стената по цяла нощ, после спиш през по-голямата част от деня или пък се мотаеш, замаян от недоспиване. Но когато Питър се изправи директно пред въпроса, осъзна, че трудностите не са единствената причина. Нещо в самата идея го правеше немислимо. Прилягаше на останалите, но не и на него. Имаше момичета за него, имаше и няколко, които би описал като звезди, всяка заемаше няколко месеца време, вълнуваха го толкова, че изпадаше в състояние, когато мислеше най-вече за тях. Но накрая винаги се отдръпваше или пък сам необяснимо ги насочваше към някой друг, когото смяташе за по-подходящ.

— Не съвсем.

— Ами Сара?

Обзе го подтик да се защити.

— Какво за нея?

— Стига, Питър — каза Алиша с отчаяние в гласа си. — Знам, че тя иска двамата да се съберете. Не е тайна. И тя е Първо семейство, ще сте хубава двойка. Всички мислят така.

— Какво общо има това с всичко?

— Просто казвам. Очевидно е.

— Ами за мен не е очевидно — замълча. За пръв път разговаряха така. — Виж, харесвам Сара. Само че не съм убеден, че искам да се събера с нея.

— Но искаш, нали? Да се събереш, искам да кажа.

— Някой ден. Сигурно. Лиш, защо питаш?

Отново обърна лице към нея. Алиша гледаше през мерника си към долината и бавно следваше линията на хоризонта с пушката си.

— Лиш?

— Задръж. Нещо се движи.

Претърколи се отново на позиция.

— Къде?

Алиша бързо вдигна приклада на пушката си и се прицели.

— На два часа.

Нагласи око към мерника: самотна фигура, която прескачаше от един шубрак към друг, сто метра зад линията на огражденията. Човек.

— Това е Маратонката — каза Алиша.

— Как разбра?

— Много е дребен за Зандър. Никой друг не е навън.

— Сам ли е?

— Не съм сигурна — каза Алиша. — Чакай. Не. Десет градуса вдясно.

Питър погледна: в мерника му просветна зелен блясък, прескочи камък върху пустинята. После видя втори, и трети, на двеста метра и се приближаваха. Не се приближаваха: обкръжаваха.

— Какво правят? Защо просто не го нападнат?

— Не знам.

Тогава го чуха.

— Ей! — гласът на Кейлъб беше висок, подивял и изпълнен със страх. Надигнал се беше и размахал ръце тичаше към огражденията. — Отворете вратата, отворете вратата!

— Рояци — изруга Алиша и скокна на крака. — Хайде.

Забързаха обратно към ниското пространство под покрива. Алиша бързо отвори един от сандъците, поставени до капака. Измъкна някакъв пистолет, къс, с дебела срязана цев. Питър нямаше време да пита. Хукнаха към ръба и Алиша посочи нагоре и над полето на турбините, стреля.

Сигнална ракета проряза небето, остави свистяща следа от светлина. Питър инстинктивно разбра, че не бива да гледа, но не можа да се възпре, продължи, погледът му се замъгли от пламъка с нажежен бял център. На връхната си точка блясъкът сякаш спря, увисна в пространството. После експлодира и окъпа полето в светлина.

— Дадохме му минутка — каза Алиша. — Там долу има стълба.

Метнаха оръжията на раменете си. Алиша слезе първа по стълбите, използва я като два пилона, краката ѝ почти не докосваха напречниците. Докато Питър слизаше надолу, тя изстреля втора сигнална ракета, която се изви над електростанцията към полето. После и двамата се втурнаха.

Кейлъб стоеше на отсрещната страна на металната порта. Виралите бяха избягали обратно в мрака.

— Моля ви! Пуснете ме!

— По дяволите, нямаме ключ — каза Питър.

Алиша сложи пушката на рамото си и се прицели в таблото. Изстрелът вдигна шум, плисна дъжд от искри, когато панелът падна от стълба си.

— Кейлъб, трябва да прекрачиш!

— Ще опитам!

— Няма, токът е изключен! — тя погледна към Питър. — Дали е изключен според теб?

— Откъде да знам?

Алиша пристъпи напред и преди Питър дума да каже, опря длан до оградата. Нищо не се случи.

— Бързай, Кейлъб!

Кейлъб провря пръсти между жиците и започна да се катери. Около тях сенките се стопиха, щом втората сигнална ракета падна на земята. Алиша издърпа нова ракета от кесията на кръста си, зареди пистолета и стреля. Ракетата се издигна нагоре високо върху опашката си от дим и се пръсна над тях в порой от светлина.

— Това е последната — каза на Питър. — Имаме десет секунди, преди да разберат, че токът е изключен.

Кейлъб вече прекрачваше ръба на оградата.

— Кейлъб, — извика тя — размърдай си задника!

Последните пет метра се свлече, затъркаля се, когато падна на земята, и се изви, за да скокне прав. Лицето му беше мокро от сълзи, омазано с мръсотия и сополи, краката му бяха боси. След няколко секунди отново потънаха в тъмнина.

— Ранен ли си? — попита Алиша. — Можеш ли да тичаш?

Момчето кимна.

Затичаха обратно към станцията. Питър предусети, че виралите идват, преди да ги види. Обърна се навреме, за да види как един скача към тях от върха на оградата. Покрай него прозвуча изстрел: създанието се сгърчи във въздуха и падна, като се плъзна на земята. Обърна се и видя Алиша с пушка на рамо и очи, приковани в огражденията. Стреля бързо един след друг три пъти.

— Измъкни го оттам! — кресна тя.

Затича се с Кейлъб към стълбата. Зад него Алиша продължаваше да стреля, изстрелите стигнаха до него като приглушен пукот, който отекваше през двора. Зад линията на огражденията имаше още вирали. Метнал пушката на гърба си, Питър се качваше по стълбата. Когато стигна до върха, се обърна и погледна. С гръб към стената Алиша стреляше в мрака. Когато пушката ѝ замлъкна, тя я хвърли встрани и започна да се катери. Питър постави своята пушка на рамо, насочи я в същата посока и натисна спусъка. Прикладът отскокна, изстрелът излетя безцелно в мрака. Цялото му тяло се разтресе от дивата сила на отката.

— Внимавай какво правиш! — извика Алиша, притиснала тяло на стълбата под него. — И за бога, цели се!

— Опитам се! — вече бяха трима, излизаха от мрака към основата на стълбата. Питър отстъпи вдясно и притисна приклада здраво към рамото си. Цели се като с арбалет. Малка беше вероятността да ги улучи, но поне можеше да ги сплаши. Натисна спусъка и те отскочиха, претърколиха се през двора и се втурнаха в тъмнината. Спечелил беше най-много няколко секунди.

— Млъквай и се катери! — кресна.

— Ще се катеря, ако спреш да ме обстрелваш!

Вече беше горе. Намери ръката ѝ и здраво задърпа, измъкна я на бетонния покрив. Кейлъб махаше към тях от отвора на капака.

— Зад вас!

Докато Алиша се вмъкваше през капака, Питър се обърна. Самотен вирал стоеше на ръба на покрива. Питър вдигна оръжието си и стреля, но твърде късно. Там, където стоеше създанието, нямаше нищо.

— Остави пушеците! — кресна отдолу Алиша. — Хайде.

Бързо се спусна през отвора, налетя на Кейлъб, който се присви под него и простена. Остра болка проряза глезена му, когато се удари в платформата, пушката изхвърча встрани. Алиша се изправи над двама им и се протегна да затвори капака. Но нещо пречеше от другата страна. Лицето на Алиша се сви от усилие. Краката ѝ стържеха по стълбата, търсеха опора.

— Не мога… да го затворя!

Питър и Кейлъб скочиха на крака и задърпаха, но силата от другата страна беше твърде голяма. Питър беше наранил глезена си при падането, но болката вече беше далечна, маловажна. Огледа платформата отдолу за пушката си, откри я да лежи горе на стъпалата.

— Остави го — каза той. — Пусни капака. Друг начин няма.

— Ти луд ли си? — но после по погледа му разбра какво е намислил. — Добре, направи го.

Тя се обърна към Кейлъб, който кимна.

— Готови ли сте?

— Едно… две…

— Три!

Те пуснаха капака. Питър скочи на платформата, при съприкосновението болката в глезена му експлодира. Протегна се към пушката, прехвърли я и насочи дулото нагоре към отвора. Нямаше време да се прицелва, но се надяваше, че няма и да се наложи.

Не се наложи. Дулото попадна право в отворената паст на вирала. Цевта го пронизваше като стрела, промушваше се през редиците блестящи зъби и опираше в твърдия си край в края на гърлото му. Питър погледна в очите му и си помисли, не мърдай, дръпна още веднъж пушката, за да я намести, преди да пръсне мозъка на Зандър Филипс.

Двайсет и едно

Имаше огромна разлика между света сега и света от Времето Преди, мислеше си Майкъл Фишър, и това не бяха виралите. Разликата беше електричеството.

Виралите бяха проблем, добре: около четирийсет и два милиона и половина проблема, ако старите документи в колибите на Работниците зад Фара бяха точни. Цялата история на епидемията в последните часове, която Майкъл Електрическата Верига може да прочете. „CV1-CV13 Национално и регионално обобщение на Избрани компоненти за Наблюдение,“ Центрове за контрол и превенция на заболяванията, Атланта, Джорджия; „Протоколи за ново настаняване на граждани в Градските центрове, Зони 6-1“, Федерална агенция за извънредните ситуации, Вашингтон, Окр. Колумбия; „Ефикасност на защитата в периода след излагане на опасност от зараза срещу CV сродна хеморагична треска при нечовекоподобни примати“, Медицински институт за изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати, Форт Детрик, Мериленд. И така нататък в този смисъл. Някои от тях разбираше, други му бяха непонятни, но принципно всичките говореха едно и също нещо. Един от десет. Един обсебен и девет, които умираха. И ако се приеме, че населението на Съединените щати, Канада и Мексико е било 500 милиона в момента на избухването на епидемията — въпросът за останалата част от света, за която се знаеше твърде малко, оставаше настрана — и с допускане на смъртност сред самите вирали от около скромните 15 процента, оставаха 42,5 милиона кръвопиещи копелета, които припкаха от Панамския провлак до Беринговия проток и излапваха всичко с хемоглобин във вените си и телесна температура между 36 и 38 градуса, което означава 99,96 процента от царството на бозайниците — от полските мишки до мечките гризли.

Хубаво. Проблем имаше.

Стига ми обаче да имам достатъчно електричество, мислеше си Майкъл, и ще държа виралите надалеч завинаги.

Времето Преди. Понякога се разтреперваше само при мисълта за него, огромното, жужащо, създадено от човека електрическо изобилие към всичко. Милионите километри жици, милиардите ампери електричество. Огромните произвеждащи електричество съоръжения, които превръщаха съхранената енергия в самата планета във вечен утвърдителен въпрос, който като електричество угасваше във всеки проводник: Да? Да? Да?

Ами машините? Удивителните бръмчащи, светещи машини. Не просто настолни или преносими компютри и плейъри, имаха купища от тези устройства, отделени в заслона, насъбрани през годините по време на пътешествията за събиране, които предприемаха надолу по планината, ами прости предмети, обикновени всекидневни вещи, като сешоари, микровълнови печки или гирлянди от светещи лампички. Всичките навързани, включени, свързани към мрежата.

Понякога му се струваше, че електричеството все още е някъде там, навън и го чака. Чакаше Майкъл Фишър да натисне копчето и да включи цялата работа, цялата човешка цивилизация обратно.

Прекарваше твърде много време сам във Фара. Твърде много, наистина. Само той и Елтън, с когото през повечето време човек е все едно сам в социалния смисъл на положението. В смисъла на разговорите за времето или яденето.

Още много електричество имаше там отвън, знаеше си Майкъл. Дизелови генератори с размери на цели градове. Огромни инсталации, пълни с втечнен природен газ, в очакване да заработят. Цели декари със слънчеви панели, които немигащо се взираха в пустинното слънце. Миниатюрни ядрени реактори, които бръмчат като атомни хармоники, жегата в контролните им прътове бавно се натрупва през десетилетията, докато един ден цялата работа ще пробие пода, ще експлодира в дъжд от радиоактивна па̀ра, която някъде, високо горе, отдавна забравен сателит, захранван от мъничка ядрена клетка, ще отчете като край на агонията за някой умиращ брат, преди той също да угасне и стремително да се насочи към земята в чертица от нерегистрирана светлина.

Каква разсипия. А времето изтичаше.

Ръжда, корозия, вятър, дъжд. Гризящите зъби на мишките, киселите изпражнения на насекомите и разкъсващите челюсти на годините. Войната на природата срещу машините, на хаотичните сили на планетата срещу делата на човечеството. Енергията, която хората бяха извлекли от земята, неумолимо се връщаше в нея, всмукана като вода от отводнителен канал. Не след дълго, ако и вече не се беше случило, върху земята нямаше да е останал нито един стълб с високо напрежение.

Човечеството беше съградило свят, на който са му трябвали сто години, за да умре. Един век, преди последните прожектори да угаснат.

Най-лошото беше, че той щеше да го доживее. Батериите излизаха от строя. Разпадаха се опасно. С очите си го виждаше, на екрана на своя стар и препатил монитор с примигващи зелени линии. Колко време са били предвидени да издържат клетките? Трийсет години? Петдесет? Чудо беше, че в тях се съдържаше заряд след почти половин век. Турбините можеха вечно да се въртят от вятъра, но без батерии, които да съхраняват и регулират тока, една безветрена нощ им беше достатъчна.

Невъзможно беше да се поправят батериите. Конструкцията на батериите не предполагаше те да се поправят, а да се заменят. Човек можеше да модернизира уплътненията им колкото си ще, да почиства корозията, да пренавива регулаторите, докато стадото се прибере у дома. Цялата работа по същество беше напразна, защото клетките бяха сдали багажа. Активната маса на клетките беше изпечена, полимерните участъци бяха безнадеждно изолирани от молекули на сярната киселина. Това му казваше монитора с тези дребни прекъсвания ден след ден. Не се ли покажеше американската армия с чисто нов куп направо от завода: Ей, момчета, забравихме ви!, прожекторите ще угаснат. До година или две. И когато това се случеше, той щеше да е тук, Майкъл Електрическата Верига ще трябва да се изправи и да каже: Всички да ме чуят, имам някои недотам прекрасни новини. Каква е прогнозата за тази вечер ли? Пълен мрак с носещи се отвсякъде писъци. Страхотно беше да поддържам прожекторите, но сега трябва да умра. Също като вас.

Единственият човек, на когото го каза, беше Тео. Не каза на Гейб Къртис, който технически беше началник на Осветление и Електричество, но практически беше вън от събитията, след като се разболя и остави на Майкъл и Елтън да движат делата; не каза на Санжай или Стария Чоу или пък на друг, дори на сестра си Сара не каза. Защо Майкъл беше избрал Тео? Приятели бяха, затова. Тео беше от Дома. Разбира се, от край време около него имаше мрачни отсенки, но от всички Майкъл най-добре го разбираше, когато го видеше. Трудно беше да кажеш на някого, че той и всички, които познава, на практика вече са мъртви. Може би в онзи миг Майкъл си е мислил за деня, в който ще се наложи да обясни ситуацията, с надеждата Тео да го прекъсне или поне някак да го подкрепи. Макар че дори за Тео, който беше по-информиран от останалите, батериите бяха като постоянно природно явление, а не творение на човека, управлявано от физични закони. Като слънцето и стените, батериите просто си бяха. Батериите поглъщаха тока от турбините и го изливаха в прожекторите, а ако нещо не върви както трябва — ами Осветление и Електричество щеше да го поправи. Нали, Майкъл?, беше казал Тео. Не можеш ли да го оправиш този проблем с батериите? Питаше го и го питаше пак, докато в пълно отчаяние Майкъл не въздъхна, не поклати глава и не описа ситуацията с дума от точно една сричка.

Тео, ти не чуваш какво ти говоря. Не чуваш какво ти говоря. Прожекторите. Ще. Угаснат.

Седяха на площадката на малката едноетажна дървена къща, където Майкъл живееше със Сара, която беше излязла нанякъде следобеда, яздеше със стадото, мереше температура в Лечебница или пък беше на посещение при Чичо Уолт, за да се увери, че се храни добре и се мие, с други думи неуморно кръжеше наоколо според обичая си. Следобедът преваляше отдавна. Къщата беше разположена на ниско окосена ливада, където бяха изкарали конете на паша, макар летните горещини да бяха подранили и полето да имаше цвят на печена пита, на места тревата беше напълно прегоряла и откриваше оголени участъци, в които стъпките потъваха в прах. Всички знаеха къщата като мястото на Фишър.

— Гаснат — повтори Тео. — Прожекторите.

Майкъл кимна.

— Гаснат.

— Казваш две години.

Майкъл наблюдаваше лицето на Тео, изучаваше какво му подсказва.

— Може да издържат и по-дълго, но не вярвам. А може и да е по-кратко.

— И никой не може да ги поправи.

— Никой не може.

Тео рязко издиша, сякаш са го ударили.

— Добре, разбирам — поклати глава. — Рояци, разбирам. На кого друг си казал?

— На никого — Майкъл сви рамене. — На тебе го казвам.

Тео се изправи и отиде до ръба на площадката. За момент и двамата мълчаха.

— Трябва да се преместим — каза Майкъл. — Или пък да открием друг източник на енергия.

Тео беше зареял поглед над полето.

— И как предлагаш да го направим?

— Не знам. Просто отбелязвам факта. Когато батериите паднат под двайсет процента…

— Знам, знам, край с тях, няма прожектори — каза Тео. — Ясно го каза.

— Какво да правим?

Тео се разсмя унило.

— Откъде да знам, по дяволите!

— Искам да кажа, трябва ли да съобщим на останалите? — Майкъл замълча, вперил изпитателен поглед в приятеля си. — За да могат, нали знаеш, да се подготвят.

Тео се замисли за миг. После поклати глава.

— Не.

И това беше всичко. Повече никога не говориха по тази тема. Кога беше това? Преди около година, приблизително около времето, когато Маус и Гълън се ожениха, първата сватба от много, много време. Странно усещане, всички бяха толкова щастливи, а Майкъл знаеше какво е сторил. Хората бяха изненадани, че до Маусами стои Гълън, а не Тео; само Майкъл знаеше причината или пък се досещаше за нея. Видял беше онзи поглед в очите на Тео следобеда на верандата. У Тео нещо се беше пречупило и на Майкъл му се струваше, че пречупеното вече не може да се излекува.

Не им оставаше друго, освен да чакат. Да чакат и да слушат.

Защото работата беше там, че радиото беше забранено. Проблемът, както го разбираше Майкъл, засягаше твърде много хора. Радиото водеше Бродниците към Колонията в ранните дни, нищо такова не бяха планирали Строителите, понеже Колонията не беше замислена да просъществува толкова дълго. Затова по онова време решението е изглеждало правилно, в седемнайсета година — преди седемдесет и пет години — се наложило радиото да бъде унищожено, антената свалена от планината, частите ѝ разглобени и пръснати из бунището.

По онова време може и да е имало смисъл. Майкъл разбираше как се е стигнало до това. Армията знаела къде да ги намери, пък и имало колкото искат храна и гориво за събиране около тях, толкова пространство под прожекторите. Но вече не. Не и с батерии, които са в такова състояние, с прожектори, които щяха да угаснат. Мрак, писъци, смърт и прочее.

Скоро след разговора между Майкъл и Тео, само няколко дни след това, доколкото си спомняше, той попадна на стария дневник. „Попадна“ не беше точната дума, както се развиха събитията. Точно преди изгрев, в час, изпълнен с покой, Майкъл седеше както винаги на контролното табло във Фара, наблюдаваше мониторите и прелистваше книжката на Учителката „Какво име да изберем на бебето“ (ето колко много му се четеше нещо ново, тъкмо беше стигнал до буквата И), когато по незнайна причина, безпокойство, отегчение или объркана мисъл, че ако ветровете духаха от друга посока, родителите му можеха да го нарекат и Ихабод (Ихабод Електрическата верига), погледът му се отплесна към рафта над монитора му и ето ти я и нея! Тетрадка с тънък черен гръб. Седеше сред обичайните какви ли не вещи, втъкната между макара с припой и купчина от компактдискове на Елтън (Били Холидей пее блус, Роулинг Стоунс, хитове от суперзвезди, група с име Йо Мама, което на Майкъл му звучеше като какофония от крясъци, не че беше много сведущ по музика). Майкъл сигурно беше гледал към същото място хиляда пъти, а не си спомняше да я е виждал преди; странна работа, мисълта го накара да притихне. Книга, нещо, което не беше чел. (Прочел беше всичко.) Изправи се и я свали от лавицата. Когато разлисти шумолящата ѝ корица, най-напред видя написаното с уверена ръка, ръка на инженер, познато име: Рекс Фингър. Пра-(пра-пра-)дядото на Майкъл. Рекс Фишър, Първи инженер по Осветление и Електричество, Първа колония, Република Калифорния. Какво, по дяволите, беше това? Как го беше пропуснал? Разгръщаше страниците, нагънати от влагата и от времето; светкавично осмисляше информацията, разчупваше я на съставни части и отново я съединяваше в хомогенно цяло, което му каза какво представлява тази тъничка, изписана с мастило тетрадка. Колони с цифри, с дати, написани по старомоден начин, последвани от час и друг номер, който Майкъл разпозна като честота на излъчване, а след това на полетата вдясно: кратки бележки, рядко по-дълги от няколко думи, но многозначни, с цели истории, скрити в тях: „отчаян сигнал за беда“ или „петима оцелели“, „военни?“, „трима на път от Прескът, Аризона“. Имаше имена и на други места: Огдън, Юта, Кървил, Тексас, Лас Крусес, Ню Мексико. Айланд, Орегон. Стотици подобни бележки изпълваха страница след страница, докато просто не прекъсваха. Последната бележка гласеше само: „Всички излъчвания са спрени по нареждане на Дома“.

Прозорците светлееха, когато Майкъл дочете бележника. Загаси фенера и стана от стола си, когато се разнесе Сутрешния звънец: три силни прозвънявания, последвани от пауза със същата продължителност, после още три, ако все пак човек не е схванал идеята им още от първия път (утро е, живи сте) и подобния на лабиринт безпорядък в тясното помещение, с пластмасови сандъчета с части, разпръснати инструменти, мръсни чинии на олюляващи се купища (защо Елтън не можеше да се храни в бараките, Майкъл нямаше представа; човекът си беше направо противен), пристъпи към таблото с прекъсвачите и загаси прожекторите. Завладя го вълна от уморено задоволство, както винаги при Сутрешния звънец: завършена беше работата за още една нощ, всички души бяха здрави и читави и щяха да посрещнат нов ден. Да видим как Алиша и нейните ножове могат да го направят. И не беше ли истина, че когато вдигна лице и видя дневника, точно образът на Алиша в съзнанието му го беше разсеял? Както понякога често се случваше? И не точно Алиша, ами неин определен образ, когато слънчевата светлина сияеше в косата ѝ, докато тя излизаше от Оръжейната предишната вечер, а Майкъл вървеше към нея по пътеката, без тя да го забелязва? Образ, който, щом поразмисли отново, беше наистина възхитителен. При все това Алиша Донадио беше всъщност най-досадната жена на света (не че имаше кой знае колко претенденти за титлата). Обърна се към таблото, направи поредните действия, щракна клетките да се зареждат, включи вентилаторите и отвори отдушниците; показателите на таблото, които стояха заковани на 28 процента, започнаха да примигват и да се качват.

Извърна се, за да погледне към Елтън, който изглеждаше задрямал в стола си, въпреки че беше трудно да се каже така ли е. Буден или заспал, очите на Елтън винаги изглеждаха по един и същ начин: две тънки ленти от жълтеникаво желе, които се взираха през процепите на клепачите в постоянна сълзлива влажност, която никога не пресъхваше напълно. Бледите му ръце бяха скръстени на извивката на корема му, слушалките, както винаги прикрепени към люспестата му глава, и в тях гърмеше музиката, която слушаше по цяла нощ. Бийтълс, Бойз-Би-Уеър, Арт Лундгрен и оркестъра му (единствения, който Майкъл май харесваше).

— Елтън? — никакъв отговор. Майкъл повиши силно глас. — Елтън?

Старият мъж — Елтън беше поне на петдесет — живна.

— Рояци, Майкъл. Колко е часът?

— Спокойно. Съмна. За тази нощ приключихме.

Елтън се завъртя на стола си, който заскърца, измъкна слушалките си и ги свали към гънките на врата си.

— И защо тогава ме будиш? Тъкмо бях стигнал до най-доброто.

Освен компактдисковете, Елтън имаше и друго средство за минаване на времето и това бяха неговите нощни набези във въображаеми сексуални приключения, сънища с жени, отдавна мъртви за по-удобно, които той разказваше на Майкъл с мъчителни детайли, като твърдеше, че това са истински спомени от случили се събития в неговата младост. Пълни глупости, беше решил Майкъл, понеже Елтън рядко стъпваше извън Фара, а като го гледаше сега с покритата му с пърхот глава, сплъстена брада, сиви зъби, по които имаше останки от месо, което вероятно е ял преди два дни, на Майкъл му се виждаше твърде невероятно който и да е от тези подвизи дори да се приближава до истината.

— Не искаш ли да ти разкажа? — Веждите на стария мъж с готовност се извиха. — В съня имаше сено. Ще ти хареса, сигурен съм.

— Сега не, Елтън. Открих… нещо. Тетрадка.

— Събуди ме, защото си открил тетрадка?

Майкъл се плъзна със стола покрай таблото и постави дневника в скута на мъжа. Елтън прокара пръсти по корицата, безжизнените му очи се вдигнаха нагоре, после я поднесе към носа си и дълго я души.

— Бих казал, че това е радиодневникът на твоя прапрадядо. Мотае се наоколо от години — върна я обратно на Майкъл. — Не мога да кажа, че съм я чел. Откри ли нещо интересно в нея?

— Какво знаеш за нея, Елтън?

— Не много. Нещата имат тая привичка да изникват пред очите ти, точно когато ти притрябват.

И така Майкъл разбра защо дотогава не беше виждал тетрадката. Не е била там, затова.

— Ти си я сложил на лавицата, нали?

— Виж, Майкъл. Радиото е забранено. Знаеш сам.

— Елтън, ти говори ли с Тео?

— Тео кой?

Майкъл усети, че започва да се ядосва. Защо този човек не можеше просто да отговори на въпроса?

— Елтън…

Старият човек го възпря с вдигната ръка.

— Добре, не се фръцвай сега. Не съм говорил с Тео. Но ми се струва, че ти си говорил. Не говоря с никого, освен с теб — замълча. — Знаеш ли, че приличаш много повече на баща си, отколкото предполагаш, Майкъл. И той беше калпав лъжец.

Майкъл никак не се изненада. Тръшна се на стола си. Донякъде беше доволен.

— И колко сме зле? — попита Елтън.

— Добре не сме — сви рамене, по някаква причина гледаше ръцете си. — Най-зле е номер пет, втори и трети са малко по-добре от останалите. Имаме непостоянен заряд в първа и четвърта. Двайсет и осем процента отчетени на таблото тази сутрин, никога не се качва повече от петдесет и пет преди Първия звънец.

Елтън кимна.

— Ще рече спирания на тока за пестене през следващите шест месеца и пълно спиране до трийсет. Малко или много както баща ти го беше предвидил.

— Знаел ли е?

— Твоят старец можеше да чете тези батерии като книга, Майкъл. Отдавна беше предугадил това положение.

Виж ти. Баща му е знаел, а вероятно и майка му. У него се надигна позната паника. Не искаше да мисли за това сега, не искаше.

— Майкъл?

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. Още една тайна, която да пази. Но щеше да постъпи както винаги, да съхрани информацията дълбоко у себе си колкото е възможно по-дълго.

— Тогава — каза Майкъл — как точно се прави радио?

Радиото не беше проблем, обясни Елтън; проблемът беше планината.

Оригиналният сигнал се излъчвал от антена, която стояла на върха на планината. Петкилометров коаксиален кабел водел от централата до предавател във Фара. Свалили всичко и го унищожили съгласно Единствения закон. Без антена били безнадеждно ограничени в пространството на изток, а всеки сигнал, който можели да уловят, щял да е заглушен от електромагнитната интерференция от групираните батерии.

Това им оставяше две възможности: да се обърнат към Дома и да поискат позволение да издигнат антена на планината или да си замълчат и да се опитат по някакъв начин да усилят сигнала.

В крайна сметка място за обсъждания нямаше. Майкъл не можеше да поиска разрешение за радиото, без да обясни основанията си, което означаваше да каже на Дома за батериите. Немислимо беше да им каже за батериите, защото всички останали щяха да разберат и след това всичко губеше смисъл. Майкъл не отговаряше само за батериите, отговаряше и за спойката от надежда, която крепеше това място. Никой не можеше да каже на хората, че чисто и просто всичко е загубено. Единственият начин беше, преди да е казал на някого, да намерят някой все още жив някъде там, да го открият с радиото, а това означаваше да имат енергия и следователно светлина. А ако не откриеше никого, ако светът наистина беше пуст, тогава онова, което ги чакаше, така или иначе щеше да се случи. Най-добре беше никой да не знае.

Онази сутрин имаше работа. В заслона, натрупан сред монитори и процесори, плазмени екрани и сандъци с клетъчни телефони и плейъри, имаше стар радиоприемник — само средни и къси вълни, но можеше да го пооправи, имаше и осцилоскоп. Медна жица над комина служеше за антена; Майкъл премести и нагласи вътрешността на приемника в кутията на обикновен централен процесор, за да го прикрие; единственият човек, който можеше да забележи допълнителния процесор, разположен на пулта, можеше да е Гейб, а според думите на Сара нямало изгледи да излезе жив от Лечебницата, горкият. Включи приемника в таблото, като използваше аудио изхода. Системата за управление на батериите имаше проста програма и с малко усилия успя да направи еквалайзер, за да филтрира шума от батериите. Беше невъзможно да излъчват сигнал, нямаше предавател и щеше да се наложи да измисли как да направи такъв от начало до край. Но за момента, с малко търпение, щеше да може да улавя всеки заслужаващ внимание сигнал от запад.

Не откриха нищо.

Имаше много какво да се чуе. Удивителен обхват от супер дълги вълни до микровълни. Единичен клетъчен телефон, захранван от работеща соларна батерия. Геотермални електроцентрали, които продължаваха да произвеждат електричество към мрежата. Дори двойка все още държащи се в орбита сателити вярно предаваха своите космически поздрави и вероятно се чудеха защо всички на планетата Земя са изчезнали.

Цял един скрит свят от електронен шум. И нито един човек у дома.

Ден след ден Елтън седеше с радиото с поставени в ушите си слушалки, невиждащите му очи бяха обърнати нагоре в орбитите си. Майкъл изолираше сигнала, изчистваше шума, изпращаше го до усилвателя, където отново го филтрираше и го прослушваше със слушалките. След момент на напрегнато съсредоточаване Елтън кимаше, почесваше замислено мръсната си глава и после обявяваше с мелодичния си глас:

— Слаб звук, накъсан. Може би стар сигнал за бедствие.

Или:

— Сигнал от земята. Вероятно мина.

Или с отсечено поклащане на глава:

— Тук няма нищо. Да минаваме нататък.

Така прекараха дни и нощи. Майкъл на монитора, Елтън с притиснати към ушите си слушалки, умът му привидно отнесен в сигналите, излъчени от техните почти изчезнали разнородни източници. Когато се натъкнеха на такъв, Майкъл го вписваше в радиодневника, отбелязваше часа и честотата и всичко свързано с тях. После повтаряха всичко отначало.

Елтън беше роден сляп, затова Майкъл всъщност не го съжаляваше съвсем, не и в това отношение. Слепотата на Елтън беше просто част от него. Следствие от радиацията, родителите на Елтън били Бродници, част от пристигналата Втора вълна, преди повече от петдесет години, когато поселищата в Байа били завзети. Оцелелите вървели направо през радиоактивните руини на някогашния Сан Диего и докато групата пристигне — двайсет и осем души, онези, които се държали на краката си, носели другите. Майката на Елтън била бременна, бълнувала от треската. Родила точно преди да умре. Всеки можел да бъде бащата. Никой дори имената им не научил.

В повечето случаи Елтън се справяше добре. Имаше бастун, който използваше, когато излизаше от Фара, което се случваше рядко, и изглеждаше доволен да прекарва дните си на пулта, като помагаше по единствения начин, който му беше известен. С изключение на Майкъл никой не знаеше повече от него за батериите — чудодеен подвиг, като се има предвид, че всъщност никога не ги е виждал. Според Елтън това било предимство, защото външният вид на нещата не го подлъгвал.

— Тези батерии са като жена, Майкъл — обичаше да повтаря. — Трябва да се научиш да слушаш.

Вечерта на петдесет и четвъртия ден от лятото, Първият вечерен звънец щеше тъкмо да зазвъни — четири нощи, след като в мрежите до Стража Арло Уилсън беше убит вирал, — Майкъл отвори на екрана показателите на батериите, редица от пръчици за всяка от шестте клетки: 54 процента на втора и трета, с косъм над 50 на пета и четвърта и точно 50 на първа и шеста, температурата на всичките беше в зелено, трийсет и един градуса. Надолу по планината се спускаха ветрове с постоянните тринайсет километра в час, които при поривите достигаха двайсет. Прегледа контролния лист, зареждането на кондензаторите, проверяваше превключвателите. Какво беше казала Алиша? Натискаш копчето и светват. Ето колко малко знаеха хората.

— Трябва да провериш отново втората клетка — обади се Елтън от стола си. Пъхаше в устата си овче сирене от купата.

— Нищо ѝ няма на втората клетка.

— Ти я провери — каза той. — Имай ми доверие.

Майкъл въздъхна и отново отвори показателите на батериите на екрана. Естествено: зарядът на втори номер падаше: 53 процента, 52. Температурата също се качваше. Питал беше Елтън как разбира, но отговорът винаги беше един и същ — загадъчно накланяне на главата, сякаш казваше, Чувам го, Майкъл.

— Изключи релето — посъветва го Елтън. — Направи го отново и виж дали проблемът се решава.

До Втория вечерен звънец оставаха няколко минути. Добре, можеха да се справят и с останалите пет клетки, ако се наложеше, а после да разберат какъв е проблемът. Майкъл изключи релето, изчака момент, за да бъде изпуснато цялото количество газ по линията и отново го затвори. Индикаторът остана точно на 55.

— Постоянството е всичко — каза Елтън, докато се разнесе Вторият звънец. Леко замахна с лъжицата. — Онзи прекъсвач е малко скоклив обаче. Трябва да го сменим.

Вратата на Фара се отвори. Елтън вдигна лице.

— Ти ли си, Сара?

Сестрата на Майкъл влезе, все още облечена за езда и покрита с прах.

— Добър вечер, Елтън.

— Е, какво е това ухание, което се носи от теб? — попита ухилен до уши. — Планински люляк?

Тя отметна кичур лъскава от пот коса зад ухото си.

— Мириша на овце, Елтън. Но ти благодаря — обърна се към Майкъл. — Ще се прибереш ли довечера? Мислех да сготвя.

Майкъл си помисли, че повече му се иска да остане там, където си е, с тази една клетка, която да накара да работи. Нощта беше най-подходяща и за радиото. Но цял ден не беше ял и при мисълта за топла храна стомахът му се обади от глад.

— Съгласен ли си, Елтън?

Старият човек присви рамене.

— Знам къде да те намеря, ако ми потрябваш. Ако искаш, тръгвай.

— Да ти донеса ли да хапнеш? — предложи Сара, докато Майкъл ставаше. — Имаме достатъчно.

Но Елтън поклати глава, както винаги.

— Тази вечер не, благодаря. — Взе слушалките от пулта и ги сложи на главата си. — Целият свят ще ми прави компания.

Майкъл и сестра му излязоха под светлината на прожекторите. След толкова часове в притъмнялата колиба, Майкъл трябваше да поспре и запримига, за да свикнат очите му. Тръгнаха надолу по пътеката покрай складовите бараки към кошарите. Въздухът миришеше на тор. Чуваше блеенето на стадото и цвиленето на конете от конюшните. Продължиха по тясната пътека, която вървеше покрай полето, под южната стена, Майкъл виждаше как вестителите се движат напред-назад по пътеките на стената, силуетите им се очертаваха на стената. Майкъл видя, че и Сара гледа в същата посока, погледът ѝ беше отчужден и загрижен, очите ѝ блестяха от отразената светлина.

— Не се притеснявай — каза Майкъл. — Нищо няма да му се случи.

Сестра му не отговори. Чудеше се дали го е чула. Не си казаха нищо друго, докато не стигнаха къщата. Сара се изми на кухненската помпа, докато Майкъл палеше свещите. Тя излезе на задната площадка и се върна след миг, а в ръцете ѝ, уловен за ушите, се полюляваше едър заек.

— Да му се не види — каза Майкъл, — откъде го намери?

Настроението на Сара се беше пооправило. На лицето ѝ грейна горда усмивка. Майкъл виждаше раната, където стрелата на Сара беше пронизала гърлото на животното.

— Високото поле, точно над кладенците. Яздех и изведнъж изскочи на открито точно пред мен.

Откога не беше хапвал заешко? Откога никой дори не беше виждал заек? Повечето от дивите животни бяха изчезнали, освен катериците, които май се плодяха по-бързо, отколкото виралите ги избиваха, и дребни птици, врабчета и мушитрънчета, които пушеците или не искаха, или не можеха да ловят.

— Искаш ли да го почистиш? — попита Сара.

— Май не помня как се правеше — призна Майкъл.

Сара направи отчаяна физиономия и измъкна ножа от колана си.

— Добре, свърши нещо и ти, запали огъня.

Направиха си задушено заешко с моркови и картофи от сандъка в избата и с царевично брашно за сгъстяване на соса. Сара твърдеше, че си спомня рецептата на баща им, но според Майкъл налучкваше. Нямаше значение. Скоро къщата се изпълни с уютната топлина и вкусното ухание на къкрещо на кухненското огнище ястие, които Майкъл отдавна не беше усещал. Сара беше отнесла на двора одраната кожа, за да я остърже, а Майкъл наглеждаше печката и чакаше да се върне. Нареди купите и лъжиците. Тя се върна и избърса ръцете си в кърпа.

— Виж, ясно ми е, че няма да ме послушаш, но с Елтън трябва да сте по-внимателни.

Сара знаеше за радиото. С нейното свободно влизане и излизане от Фара просто беше невъзможно да го скрият от нея. Но не ѝ беше казал останалото.

— Това е само приемник, Сара. Дори не можем да излъчваме.

— Какво толкова слушате в крайна сметка?

Седяха на масата и той се сгуши с надеждата да сложи по най-бърз начин край на разговора. Какво имаше за разправяне? Търсеше армията. Но армията беше изтребена. Всички бяха мъртви, а животът на прожекторите изтичаше.

— Само шум обикновено.

Огледа го внимателно с ръце на хълбоците, застанала с гръб към мивката. Чакаше го да сподели. Майкъл не каза нищо, а тя въздъхна и поклати глава.

— Пазете се да не ви спипат — каза сестра му.

Нахраниха се в мълчание. Месото беше малко жилаво, но толкова вкусно, че Майкъл едва се сдържаше да не стене от удоволствие, докато дъвче. Обикновено не си лягаше, преди да е съмнало, но сега можеше да легне направо на масата и сгушил глава в присвитите си ръце, да заспи на мига. Имаше нещо семейно в ситуацията — не само семейно, но и малко тъжно — в яденето на заешко задушено на масата. Само двамата.

Вдигна очи и срещна погледа на Сара.

— Знам — каза тя. — И на мен ми липсват.

Прииска му се да ѝ разкаже. За батериите и радиодневника, за баща им и онова, което знаеше. Само за да сподели товара на знанието. Но желанието му беше себично, Майкъл го осъзнаваше и не можеше да си позволи да го стори.

Сара стана от масата и занесе чиниите им на помпата. Изми ги и напълни едно глинено гърне с остатъка от задушеното, уви го в дебело парче плат, за да го запази топло.

— На Уолт ли ще го носиш? — попита Майкъл.

Уолтър беше по-големия брат на баща им. Като Пазител на склада той провеждаше Подялбата, член на Съвета на Занаятите, а също и на Дома, най-стария жив Фишър, тройна отговорност, което го правеше един от най-влиятелните граждани на Колонията, вторият след Со Рамирез и Санжай Патал. Но беше и вдовец, който живееше сам. Съпругата му Джийн загинала в Тъмната нощ, а той обичаше и твърде много да си пийва, като често пренебрегваше яденето. Когато Уолт не беше в Склада, можеха да го открият обикновено да се суети около дестилатора, който пазеше в своята колиба зад къщата или скътан някъде вътре.

Сара поклати глава.

— Не мисля, че точно сега мога да се изправя пред Уолт. Ще го занеса на Елтън.

Майкъл я наблюдаваше. Знаеше, че пак мисли за Питър.

— Почини си по-добре. Убеден съм, че са добре.

— Закъсняват.

— Един ден само. Нормално е.

Сестра му не отвърна. Ужасно беше, помисли си Майкъл, какво причинява любовта. Не виждаше смисъл в това.

— Виж, Лиш е с тях. Убеден съм, че са в безопасност.

Сара се намръщи и отмести поглед.

— Лиш ме притеснява.

Най-напред се запъти към Убежището, както често правеше, когато сънят ѝ убягваше. Гледката на децата, завити в креватчетата си, я привличаше. Не знаеше дали я карат да се чувства по-добре, или по-зле. Но я караше да чувства и друго, освен кухата болка от притеснението.

Обичаше да си припомня дните, прекарани там като Малка, когато светът изглеждаше сигурно, дори щастливо място и всичко, за което трябваше да се тревожи, беше кога родителите ѝ ще дойдат на посещение или дали Учителката ще е в добро настроение или не, и кой с кого е приятел. Не ѝ се струваше странно, че двамата с брат ѝ живеят в Убежището, а родителите ѝ другаде. Не знаеше, че би могло да е и другояче. А вечер, когато майка ѝ или баща ѝ, или пък и двамата заедно наминаваха, за да им пожелаят приятни сънища, на нея и през ум не ѝ минаваше да попита къде отиват, след като посещението свърши. Сега трябва да тръгваме, казваха, щом Учителката съобщаваше, че е време, и тази дума, тръгваме, описваше цялото положение в съзнанието на Сара, а вероятно и на Майкъл; родителите идваха, оставаха за кратко и после трябваше да тръгват. Много от най-хубавите ѝ спомени, свързани с родителите ѝ, бяха от онези посещения преди сън, когато четяха на нея и на Майкъл приказка или просто ги слагаха в леглата.

Една вечер обаче тя почти случайно съсипа всичко. Къде спите вие, попита майка си, която се приготвяше да тръгва. Щом не спите тук с нас, къде отивате? Въпросът на Сара сякаш спусна преграда пред погледа на майка ѝ, като сянка, която бързо засенчва прозорец. Ами, отвърна майка ѝ, като се мъчеше с всички сили да се усмихне, но Сара видя, че усмивката ѝ не е искрена, всъщност аз не спя. Сънят е за теб, мъничка моя Сара, и за братчето ти Майкъл. Изражението на майка ѝ, с което тя изрече думите, беше първият път, убедена беше сега Сара, в който зърна бегло страшната истина.

Истина беше, каквато всички твърдяха: хората намразваха Учителката, защото я им е разказала. Как само Сара беше обичала Учителката до онзи ден. Обичаше я колкото и своите родители, дори може би повече. Осмият ѝ рожден ден: знаеше, че нещо ще се случи, нещо прекрасно, че навършилите осем години деца отиваха на специално място, но нищо по-конкретно. Онези, които се връщаха, за да посетят по-малките си братчета и сестричета или пък за да имат свои собствени Малки, бяха по-големи, след изминалото време вече бяха напълно различни хора, а това къде са били и какво са правили, оставаше тайна, която не бива да се споделя. И точно защото беше тайна, беше и толкова специално новото място, което я чакаше извън стените на Убежището. Очакването се беше насъбрало в нея с наближаването на рождения ѝ ден. Така се вълнуваше, че изобщо не помисли какво ще стане с Майкъл без нея; нейният ден наближаваше. Учителката ги предупреждаваше да не приказват на тази тема, но, естествено, Малките го правеха, щом Учителката не беше наблизо. В банята или в трапезарията, или нощем в Голямата стая, през леглата се носеше шепот и разговорите непрекъснато се въртяха около излизането и кой е следващият по ред. Как ли изглеждаше светът извън Убежището? Дали хората живееха в замъци, като хората в книжките? Какви животни ще намерят, дали могат да говорят? (Мишката в клетката, която Учителката държеше в учебната стая, беше отчайващо мълчаливо животно.) Какви прекрасни ястия имаше там за ядене, какви прекрасни играчки… Сара за пръв път беше толкова развълнувана по повод този прекрасен ден, когато щеше да излезе навън в света.

Събуди се сутринта на рождения си ден и сякаш се носеше на облак от щастие. И въпреки това някак трябваше да сдържи тази радост в останалата част от деня; чак тогава, когато Малките заспяха, Учителката щеше да я отведе на специалното място. Въпреки че никой нищо не каза, през цялото време на закуската и когато си разказваха преживелиците, тя беше уверена, че всички се радват за нея, освен Майкъл, който съвсем ясно показа завистта си, като нацупено отказа да разговаря с нея. Такъв си беше Майкъл. Щом не можеше да се радва за нея, тя нямаше да му позволи да ѝ развали специалния ден. След обяда Учителката събра всички, за да си вземат довиждане с нея, и тогава тя започна да се чуди дали пък той не знае нещо, останало скрито за нея. Какво има, Майкъл?, попита Учителката. Не искаш ли да си вземеш довиждане със сестра си, не се ли радваш за нея? А Майкъл се обърна към нея и ѝ каза: Не е каквото си мислиш, Сара. После бързо я прегърна и изтича от стаята, преди тя да успее да каже и една дума.

Странно беше, мислеше си още тогава, все още продължаваше да ѝ е чудно след всичките изминали години. Как беше научил Майкъл? Много по-късно, когато двамата отново бяха сами, тя си спомни случилото се и го попита. Как разбра? Майкъл обаче успя само да поклати глава. Разбрах и това е, отвърна ѝ. Не в подробности, но същността като цяло. По начина, по който разговаряха с нас мама и татко вечер, докато ни слагаха в леглата. Личеше в погледите им.

Тогава обаче, след като Майкъл беше излетял от стаята, а Учителката я хвана за ръка, тя не си блъска главата дълго. Каза си, че Майкъл си е Майкъл. Последните сбогувания, прегръдки, предчувствието за наближаващия момент: Питър беше там, Маус Патал, Бен Чоу, Гълън Строс, Уенди Рамирез и всички останали, докосваха я, повтаряха името ѝ. Не ни забравяй, казваха ѝ. Сара държеше чантата с вещите си, дрехите, пантофите и малка парцалена кукла, която имаше от съвсем мъничка — всяко дете имаше право да вземе една играчка. Учителката я улови за ръка и я изведе от Голямата стая към малкия вътрешен двор, заобиколен от прозорци, където децата си играеха, когато слънцето се издигаше високо в небето, с люлки и наредени една върху друга фигури от стари гуми, по крито да се катерят, после през друга врата в стая, където никога дотогава не беше влизала. Приличаше на учебна стая, но празна, с голи стелажи и без картини по стената.

Учителката заключи вратата след тях. Любопитна и ненавременна пауза: Сара беше очаквала повече. Попитала беше Учителката къде отива. Дълго ли ще пътува? Щеше ли да дойде някой да я вземе? Колко трябва да чака тук в тази стая? Но Учителката сякаш не чу тези въпроси. Приклекна до нея, застана с широкото си, нежно лице близо до това на Сара. Малка моя Сара, попита тя, какво мислиш, че има там отвън, отвъд тези сгради, отвъд тези стаи, в които живееш? Ами какво мислиш за хората, които понякога виждаш, онези, които идват и си отиват вечерта, които се грижат за теб? Учителката се усмихваше, но усмивката ѝ този път беше различна, помисли си Сара, от усмивката ѝ я хвана страх. Не искаше да отговаря, но Учителката я гледаше упорито и с очакване. Сара си спомни очите на майка си в онази вечер, когато я попита къде спят. Замък?, каза тя, заради внезапно обзелата я нервност това беше единственото, което можа да измисли. Замък, ограден с ров? — Замък, каза Учителката. Разбирам. И какво друго, мъничка моя Сара? Усмивката ѝ изведнъж се беше стопила. Не знам, каза Сара. Ами, пророни Учителката, замък няма.

И тогава ѝ разказа.

Отначало Сара не повярва. Но не беше точно така: усети как разумът ѝ се разполови, с една половина, която не знаеше истината и продължаваше да вярва, че е Малка, седеше в кръга и играеше на двора, чакаше родителите си вечерта да я сложат в леглото ѝ, сбогува се с половината от разума си, която винаги беше имала. Сякаш се сбогуваше със себе си. Зави ѝ се свят, прилоша ѝ и се разплака, а Учителката отново я улови за ръка и я поведе по друг коридор, изведе я от Убежището. Навън я чакаха родителите ѝ, за да я заведат у дома, домът, в който Сара и Майкъл все още живееха, за който до онзи ден не знаеше, че съществува. Не е истина, повтаряше през сълзи Сара, не е истина. Майка ѝ, която също плачеше, я вдигна на ръце, притисна я до себе си и повтаряше: Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Вярно е, вярно е, вярно е.

Споменът винаги я спохождаше, щом наближеше Убежището, което сега ѝ изглеждаше много малко в сравнение с преди. Старо тухлено училище с гравирано върху камък над вратата име „Основно училище Ф. Д. Рузвелт“. От пътеката виждаше силуета на сам Страж, който стоеше горе на стъпалата на входа: Холис Уилсън.

— Здрасти, Сара.

— Добър вечер, Холис.

На хълбока си Холис крепеше лък. Сара не ги харесваше; мощно оръжие бяха, но се зареждаха твърде бавно и бяха тежки за носене. Всички разправяха колко невъзможно било да различават Холис и брат му, докато той не си обръсна брадата, но Сара не разбираше защо; дори като Малки — братята Уилсън бяха с три години по-големи от нея — винаги ги различаваше. Разпознаваше ги по дребните неща, дребни детайли, свързани с личността, които човек можеше и да не забележи от пръв поглед, като факта, че Холис е малко по-висок и с малко по-сериозен поглед от брат си. Но за нея бяха очевидни.

Когато изкачи стъпалата, Холис наклони глава към гърнето, което носеше, и се засмя.

— Я какво ми носиш?

— Заешко задушено. Но се опасявам, че не е за теб.

Остана изумен.

— Гръм да ме удари! Откъде го намери?

— Горното поле.

Холис подсвирна и заклати глава. Сара видя по лицето му колко е гладен.

— Направо не мога да ти опиша как ми се е прияло задушено заешко. Мога ли да го помириша?

Сара отдръпна кърпата и отвори капака. Холис се надвеси над гърнето и дълбоко вдъхна уханието му.

— Дали пък не мога да те уговоря да го оставиш тук, вместо да го внасяш вътре?

— Откажи се, Холис. Нося го на Елтън.

Засмяно сви рамене. Пошегувал се беше.

— Нали опитах — каза Холис. — Добре, остави си сега ножа.

Сара извади ножа си и му го подаде. Само Стражите можеха да носят оръжие в Убежището, но дори те трябваше да го крият от децата.

— Не знам дали си чула — каза Холис и го втъкна в колана си. — Имаме си нов заселник.

— Цял ден бях навън със стадото. Кой е нов?

— Маус Патал. Май не е голяма изненада. — Холис посочи с арбалета си към пътеката. Гълън тъкмо си тръгна. Изненадан съм, че не си го видяла.

Тя беше потънала в мислите си. Гълън можеше и да е минал точно покрай нея, а тя да не го е забелязала. Маус беше бременна. Защо ли е изненадана?

— Хубаво — усмихна се криво-ляво, чудеше се какво точно изпитва. Дали не беше завист? — Това е страхотна новина.

— Направи ми услуга, кажи го на нея. Трябваше да ги чуеш как се караха. Май събудиха половината Малки.

— Не се ли радва?

— Гълън като че се радва повече. Не знам. Сара, ти си момиче. Ти трябва да ми кажеш.

— Ласкателството до никъде няма да те доведе, Холис.

Той се разсмя хитро. Сара харесваше Холис и неговата общителност.

— Само убивам времето — каза и кимна с глава към вратата. — Ако Дора е будна, поздрави я от чичо ѝ Холис.

— Как е Лей? Сега, като Арло го няма.

— И преди го е преживявала. Казах ѝ, че има много причини, заради които да не се върнат днес.

Вътре Сара остави задушеното в празен кабинет и влезе в Голямата стая, където спяха всички Малки. Едно време беше гимнастическия салон на училището. Повечето от леглата бяха празни, от години Убежището не работеше с пълния си капацитет. Високите прозорци на стаята бяха затъмнени; единственото осветление идваше от тесни светли ивици, които падаха върху заспалите деца. Помещението ухаеше на мляко, пот, обжарени от слънцето коси: уханието на децата след деня. Сара се промъкна между редиците легла и бебешки кошчета. Кат Къртис, Барт Фишър, Аби Филипс, Фани Чоу, сестрите ѝ Уанда и Сюзън, Тимъти Молиноу и Бо Грийнбърг, когото всички наричаха Бауау, трансформация на неговото собствено име, прилепнала му като лепило; трите „Джи“ Джулиет Строс, Джун Ливайн и Джейн Рамирез, най-малкото дете на Рей.

Сара се приближи до люлка в края на първата редица: Дора Уилсън, дъщерята на Лей и Арло. Лей седеше на стол до нея. Жените, станали майки наскоро, имаха право да останат в Убежището до една година. Лей все още беше мудна от бременността, на оскъдната светлина лицето ѝ изглеждаше почти прозрачно, кожата ѝ беше бледа след толкова много месеци, прекарани в сградата. В скута ѝ лежеше дебело кълбо вълнена прежда и чифт игли. Вдигна поглед от плетивото си при приближаването на Сара.

— Здравей — поздрави тихо.

Сара я поздрави с безмълвно кимване и се приведе над люлката. Само по пелена, Дора спеше по гръб, устните ѝ оформяха деликатно „О“. Леко прохъркваше през нос. Нежният ѝ влажен дъх погали страните на Сара като целувка. Гледката на спящо бебе можеше да накара човек да забрави истината за света, помисли си тя.

— Не се притеснявай, няма да я събудиш — Лей се прозя в ръка и отново се залови с плетивото си. — Спи като заклана.

Сара реши да не ходи при Маусами. Каквото и да се случваше между нея и Гълън, не ѝ влизаше в работата. Мъчно ѝ беше за Гейл. Гълън открай време имаше слабост към Маус, беше като болест, от която не можеше да се отърси, а и всички казваха, че когато помолил Маус да се съберат, тя се съгласила само защото Тео вече ѝ бил отказал. Или пък е протакал да я помоли да се съберат, а Маус се е опитала да го накара да се поразбърза. Колко ли жени бяха допускали същата грешка?

Но докато слизаше по пътеката, Сара се чудеше защо някои неща трябва да са толкова трудни? При нея и Питър беше същото. Сара го обичаше, така беше открай време, още от детството им в Убежището. Не можеше да се обясни; доколкото си спомняше, тя усещаше тази любов като невидима златна нишка, която обвързваше двама им. Далеч не беше само физическото привличане. От всичко най-много обичаше наранената му душа, онова ранено място у него, където криеше тъгата си. Това отличаваше Питър Джаксън и никой друг освен нея не го знаеше, защото го обичаше толкова много: неговата огромна тъга. И не ставаше дума за обикновената, всекидневна тъга, която всички носеха по изгубените неща и хора — неговата тъга беше по-различна. Сара вярваше, че ако успее да открие тази тъга, да я вземе от него, тогава и той на свой ред ще я обикне.

Затова и беше решила да стане медицинска сестра; щом не можеше да е Страж, а за това тя изобщо не ставаше, Лечебницата, където се слушаше думата на Прудънс Джаксън, беше следващото място. Почти сто пъти беше питала Прудънс мислено: Какво да направя? Какво да направя, за да ме обикне синът ти? Но в крайна сметка Сара не посмя да я попита. Насочила беше всичките си усилия да овладее занаята с всичките му тънкости и да чака Питър с надеждата, че той ще разбере какво му предлага тя само като е в същата стая.

Питър я беше целунал, веднъж. Или може би Сара го беше целунала. Въпросът кой кого беше целунал нямаше значение пред самата случка. Двамата се бяха целунали. Празнуваха Първата нощ, беше късно и студено. Пили бяха, заслушани в подрънкването на китарата на Арло под прожекторите. Когато групата се разпръсна в часа преди зазоряване, се оказа, че Сара и Питър вървят сами. Беше леко замаяна от изпитото, но не считаше, че е пияна, както и че и той е пиян. Обви ги изпълнено с притеснение мълчание, докато вървяха по пътеката. Не се притесняваха, че не говорят, ала имаше нещо пулсиращо и леко наелектризиращо, като пространствата между нотите от китарата на Арло. В такъв мехур от очакване вървяха заедно под прожекторите, не се докосваха, но помежду им имаше връзка, а когато стигнаха до дома ѝ, нито един от тях не каза, че са стигнали — тишината беше мехур, но и река, чието течение ги влечеше, сякаш следващото действие не можеше да бъде спряно. Стояха до стената на дома ѝ, в сянка, притисна я отначало с устата си, а след това и с цялото си тяло. Не беше като на игрите на целувки, на които всички играеха в Убежището, нито като непохватните и недодялани целувки от пубертета, сексът беше достъпен, дори при бегъл интерес хората си лягаха заедно. Неписаното правило беше, нищо повече от това, всичко, в крайна сметка, се усещаше като вид репетиция, но целувката им беше по-дълбока, изпълнена с обещания. Сара се потопи в топлина, която почти не разпозна: топлината на човешката близост, на истинското споделено отношение, на края на самотата. Каквото и да беше поискал, тя щеше да му го даде още тогава.

Но после изведнъж всичко приключи, той се отдръпна.

— Съжалявам — беше рекъл неловко и тромаво, сякаш си мислеше, че я е целунал против волята ѝ, въпреки че по целувката трябваше да разбере, че го е искала, искала е да я целуне. Но ситуацията се беше променила, мехурът се беше пукнал, двамата бяха твърде смутени, твърде объркани, за да кажат друго. Остави я пред вратата и това беше краят. От тази нощ не бяха оставали насаме. Едва си разменяха по някоя дума.

Защото тя беше разбрала; разбрала го беше при целувката, а и по-късно се беше уверила, като с дните увереността ѝ растеше. Питър не беше неин, имаше друга. Присъстваше като призрак между тях, в целувката му. Вече беше разбрала, че е безнадеждно. Докато тя го чакаше в Лечебницата, докато му показваше коя е, той прекарваше цялото си време на Стената с Алиша Донадио.

Сега, докато вървеше със задушеното към Фара, Сара си спомни за Гейб Къртис и реши да се отбие в Лечебницата. Горкият Гейб, само на четирийсет и с рак. Не можеше да му се помогне с кой знае какво. Сара предполагаше, че е започнал от стомаха или пък от черния дроб. Всъщност нямаше значение. Лечебницата, разположена от другата страна на Слънчевото място срещу Убежището, беше малка паянтова сграда в онази част на Колонията, която наричаха Стария град — група от половин дузина постройки, в които някога се помещавали различни магазини. Сградата на Лечебницата някога била бакалия, надписът все още личеше, когато следобедното слънце огрееше пряко предните прозорци — Компания „Високопланински провизии“, Храни и алкохолни напитки, основана 1996, гравиран в матираните стъкла.

Само един фенер осветяваше отдалечената стая, където Санди Чоу — всички я наричаха Другата Санди, защото някога имаше две Санди Чоу, едната съпруга на Бен Чоу, която почина при раждане, та Другата Санди стоеше приведена над бюрото на медицинска сестрата и стриваше билкови семена в хаван. Въздухът беше горещ и лепкав от влага, зад бюрото, от поставения върху печката чайник се издигаше пара. Сара сложи настрана задушеното и махна чайника от печката. Върна се на масата, наклони глава към билката, която Санди разтръска в цедка.

— За Гейб ли е?

Санди кимна. Билката Дилъновото семе се считаше за аналгетик, макар че го използваха за лечение на различни неразположения като простуди, диария, артрит. Сара не можеше да каже, че билката със сигурност върши работа, но Гейб твърдеше, че облекчава болката му и че това било единственото, което можел да приема.

— Как е?

Санди наливаше вода през цедката в керамична чаша с нащърбен и похабен ръб. На нея пишеше ЧИСТО НОВ ТАТКО, буквите бяха изписани с фигури от безопасни игли.

— Спи от доста време. Жълтеницата се влошава. Синът му тъкмо си тръгна, Мар е с него вътре.

— Ще му отнеса настойката.

Сара взе чашата и мина през завесата. В отделението имаше шест легла, в момента беше заето само едно. Мар седеше на стол с облегалка до леглото, на което лежеше съпругът ѝ, завит с одеяло. Слаба като вейка жена, Мар се беше нагърбила с грижите около Гейб през месеците на неговото боледуване, истинската тежест на товара личеше по полукръговете от недоспиване, увиснали под очите ѝ. Имаха един син, Джейкъб, около шестнайсетгодишен, който работеше в мандрата с майка си: едро, мудно момче с изражение на безсмислена приветливост, което не можеше нито да чете, нито да пише и нямаше да се научи. Можеше да изпълнява само най-прости задачи, стига някой да го насочва. Тежък, нещастен живот, а сега и това. Преминала четирийсетте и с Джейкъб, оставен на грижите ѝ, Мар едва ли щеше отново да се омъжи.

Когато Сара се приближи, Мар вдигна поглед, притиснала пръст към устните си. Сара кимна, настани се на стол до нея. Санди имаше право: жълтеницата се влошаваше. Преди да се разболее, Гейб беше едър мъж — толкова едър, колкото жена му беше дребна, с грамадни възлести рамене, напращели мишци, създадени за работа, и внушителен корем, провиснал над колана му като чувал брашно. Стабилен и оправен човек, когото Сара не беше виждала да стъпва в Лечебницата до деня, в който не дойде, за да се оплаче от болки в гърба и лошо храносмилане, като се извиняваше за оплакванията си, сякаш са белег за слабост, за липса на характер, а не за начало на сериозно заболяване. (Когато Сара прегледа черния му дроб, върховете на пръстите ѝ веднага напипаха образуванието, което нарастваше там, и разбра, че сигурно агонизира от болка.)

Половин година по-късно мъжът, който някога беше Гейб Къртис, вече го нямаше, на негово място имаше сянка, която се държеше за живота само по силата на волята. Някога пълното му и румено като зряла ябълка лице се беше съсухрило до линии и ръбове, като набързо нахвърляна скица. Мар беше подстригала брадата му и отрязала ноктите му, напуканите му устни блестяха от мехлема от купичката върху количката до леглото му, малко облекчение, малко и безполезно, като и билковата настойка.

Поседя малко с Мар, без да говорят. Възможно беше, разбра Сара, животът да се проточи прекалено дълго, така както можеше и да приключи прекалено бързо. Може би страхът, че оставя Мар сама, държеше Гейб жив.

Най-накрая Сара стана и постави чашата на количката.

— Ако се събуди, виж дали ще го изпие — каза тя.

В очите на Мар имаше сълзи на изтощение.

— Казах му, че всичко е наред, може да си отиде.

За миг Сара не разбра.

— Радвам се, че си го направила — каза тя. — Понякога точно това искат да чуят.

— Заради Джейкъб е, нали разбираш. Не иска да остави Джейкъб. Казах му: Ще се справим. Ти тръгвай. Това му казах.

— Знам, че ще се справиш, Мар — думите ѝ бяха толкова безполезни. — И той го знае.

— Толкова е упорит. Чуваш ли, Гейб? Защо трябва непрекъснато да си толкова упорит, по дяволите? — скри лице в ръцете си и се разрида.

Сара почака малко, знаеше, че нямаше как да облекчи мъката на жената. Скръбта, разбра Сара, беше място, където човек пребивава сам. Приличаше на стая без врати и случилото се в тая стая, целият гняв и болката на човека трябваше да останат в нея, те засягаха само него и никой друг.

— Съжалявам, Сара — каза накрая Мар и поклати глава. — Не трябваше да ставаш свидетел на това.

— Всичко е наред. Разбирам.

— Ако се събуди, ще му кажа, че си наминала — успя да се усмихне през сълзи. — Знам, че Гейб винаги те е харесвал. Ти беше любимата му медицинска сестра.

Беше вече около полунощ, когато Сара влезе във Фара. Тихо отвори вратата и влезе. Елтън беше сам, задрямал на пулта със слушалки на ушите си.

Трепна и се събуди, когато след Сара вратата се затвори на пружините си.

— Майкъл?

— Сара е.

Махна слушалките и завъртя стола, като душеше въздуха.

— Какво подушвам?

— Задушено заешко. Вече сигурно е съвсем изстинало.

— Все едно — седна изправен на стола. — Донеси го тук.

Постави го пред него. Той взе мръсна лъжица от пулта срещу панела.

— Ако искаш, запали лампата.

— Тъмнината ми харесва. Ако нямаш нищо против.

— За мен е все едно.

Известно време го наблюдаваше как се храни на светлината от пулта. Имаше нещо хипнотично в движенията на ръцете на Елтън, които въртяха лъжицата из гърнето, а после я понасяха към устата му с непогрешима точност и без излишни движения.

— Наблюдаваш ме — каза Елтън.

Усети как страните ѝ пламват.

— Съжалявам.

Обра и последните остатъци от заешкото и избърса уста с кърпа.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти си най-хубавото същество, което наминава из тези места, ако питаш мен. Хубавица като теб може да ме гледа колкото си иска.

Тя се разсмя — дали от смущение или от неверие към думите му, не знаеше.

— Елтън, ти никога не си ме виждал. Откъде можеш да знаеш как изглеждам?

Елтън сви рамене, невиждащите му очи се насочиха нагоре под спуснатите му клепачи, сякаш в тъмнината на разума образът ѝ е там и той го вижда.

— Гласът ти. Начинът, по който говориш с мен, с Майкъл. Как се грижиш за него. Красотата е като красивите дела, винаги съм го казвал.

Въздъхна.

— Аз не се чувствам такава.

— Имай вяра на стария Елтън — каза той и тихо се засмя. — Някой ще се влюби в теб.

Около Елтън тя някак винаги се чувстваше добре. Като начало той флиртуваше най-безочливо. Но не това беше истинската причина. Той просто изглеждаше по-щастлив от всички, които познаваше. Истина бяха думите на Майкъл за него: слепотата при него не беше белег за липса, а за отлика.

— Идвам от Лечебницата.

— Ами ето — каза той и дълго кима. — Винаги се грижиш за хората. Как е Гейб?

— Не е добре. Ужасно изглежда, Елтън. А и Мар го понася трудно. Иска ми се да можех някак да помогна.

— Има неща, които можеш да направиш, и такива, които не можеш. Сега е дошъл редът на Гейб. Направила си всичко, което трябва.

— Не е достатъчно.

— Никога не е достатъчно. — Елтън се обърна и затърси нещо по плота, намери слушалките и ѝ ги подаде. — Понеже ми донесе подарък, и аз ще ти подаря нещо. Нещо, което да те зарадва.

— Елтън, изобщо не знам какво слушам. За мен всичко е като шум.

Усмихваше се потайно.

— Прави каквото ти казвам. Затвори очи.

Слушалките на ушите ѝ бяха топли. Усети как Елтън движи ръце по таблото, пръстите му се плъзваха тук и там. И тогава я чу: музика. Не приличаше на музиката, която познаваше. Отначало я чуваше като далечен, кух звук, като повей на вятъра, а после се усили, високи птичи трели, които сякаш затанцуваха в главата ѝ. Звукът се надграждаше и надграждаше, сякаш идваше от всички посоки, и тя разбра, че това, което слуша, е буря. Можеше да си я представи, страховита буря от музика, която връхлиташе. За пръв път в живота си чуваше такава красота. Когато заглъхна и последната нота, тя свали слушалките от ушите си.

— Не разбирам — каза тя. — От радиото ли идва?

Елтън се разкикоти.

— Голяма работа, нали?

Направи нещо на пулта. Отвори малко чекмедже и изкара сребрист диск: компактдиск. Никога не им беше обръщала кой знае какво внимание. Майкъл казваше, че на тях има само шумотевици. Взе диска, държеше го за ръбовете. Стравински, Пролетно тайнство. Чикагски симфоничен оркестър под диригентството на Ерик Лайнсдорф.

— Помислих си, че трябва да чуеш нещо, което наподобява начина, по който изглеждаш. — каза Елтън.

Двайсет и две

— Едно не разбирам — говореше Тео, — как така не сте мъртви и тримата?

Групата седеше около дългата маса в контролната стая, всички без Фин и Рей, които се бяха върнали в бараките, за да си доспят. Замайването на Питър от адреналина беше преминало, а болката в глезена му, който май не беше счупен, беше стихнала до тъпо пулсиране. Някой беше откъснал парче лед от кондензаторите и Питър го държеше увито в мокър плат над наранената става. Фактът, че бе убил Зандър Филипс, човек, когото познаваше, предизвикваше у него все още неназовани чувства. Информацията беше твърде странна за осмисляне. Но ключът към станцията продължаваше да е около врата на Зандър, затова нямаше никакво съмнение кой е той. Нямаше друг избор, разбира се, Зандър беше напълно обсебен. Строго казано, виралът, който се бе опитал да се промъкне през капака, вече не беше Зандър Филипс. Но все пак Питър не можеше да потисне усещането, че в последния миг, преди да натисне спусъка, е видял проблясък на разпознаване в очите на вирала, дори поглед, изпълнен с облекчение.

След нападението Тео беше разпитал внимателно Кейлъб. Разказът на момчето не беше прибавил кой знае колко, но се виждаше, че е изтощено и изтормозено. Устните му бяха подпухнали и напукани, на челото му имаше огромна синина, двата му крака бяха в драскотини. Най-много го измъчваше загубата на обувките — черни спортни обувки, обясни той, чисто нови, направо от кутията, взета от търговския център. Изгубил ги, докато тичал през долината, но бил толкова изплашен, че не забелязал как е станало.

— Ще ти намерим нови — успокои го Тео. — Само ми разкажи за Зандър.

Кейлъб се хранеше и говореше, отхапваше от сухара и го поливаше с глътки вода. Ами всичко си било нормално, разказваше Кейлъб, допреди шест дни, когато Зандър започнал да се държи странно. Много странно. Дори за Зандър, а това говорело нещо. Не искал да излиза извън оградата и изобщо не спял. Будувал по цяла нощ и кръстосвал контролната зала, като си мърморел под носа. Кейлъб решил, че е от дългото време, прекарано в станцията, че когато се появи екипът за смяна, Зандър ще се отърси от това състояние.

— И тогава един ден обяви, че излизаме навън из равнината, каза ми да приготвя и напълня каруцата. Седях си тук и обядвах, а той влезе и започна да ми ги разправя такива. Искал да смени един от регулиращите вентили в западната част. Добре, казах, но защо е това бързане? Не сме ли малко окъснели днес, за да излизаме на открито? А погледът му стана един налудничав, а и миришеше лошо. Направо вонеше. Добре ли си, питам го, а той отвръща: размърдай се, тръгваме.

— Кога се случи?

Кейлъб преглътна.

— Преди три дни.

Тео се приведе на стола си.

— Бил си навън три дни?

Кейлъб кимна. Приключи с последния сухар и се залови с чиния соева паста, която загребваше с пръсти.

— Насочихме конете към източното поле. Там от години нищо не работеше, всички са мъртви тояги. Отне ни цяла вечност да стигнем дотам, най-малко два часа с каруцата. Чак след пладне наближихме. Струва ми се, Зандър, казвам, че запад е натам, приятел, какво по дяволите правим тук? Да не се опитваш да ни убиеш? Приближаваме се до кулата, която разправя, че искал да поправи, а кулата си е ръждясала кофа. За нищо не става. От земята го виждам. Смяната на регулаторните вентили хич няма да помогне. Но той искаше да го направим, затова си качих задника по стълбата, нагласих лебедката и започнах да махам кожуха, работех толкова бързо, колкото можех. Виках си, хубаво де, няма кой знае какъв смисъл, според мен си рискуваме кожите за нищо и никакво, но може пък той да знае нещо, което аз не знам. И тогава чух воя.

— Зандър ли изпищя?

Кейлъб поклати глава.

— Мулето. Не се шегувам, точно така изрева, като вой. За пръв път чувах този рев. Поглеждам надолу и виждам как се преобръща като бълха на камък. За секунда разбрах какво виждам. Кръв. Много — избърса омазнената си уста с опакото на ръката си и блъсна настрани празната чиния. — Зандър все разправяше, че тия работи имали вкус на топки. Все ми се щеше да го питам, Кога си ял топки, Зандър, много ми е любопитно? Но след три дни не е чак толкова зле.

Тео въздъхна нетърпеливо.

— Кейлъб, моля те. Кръвта…

Момчето дълго пи от водата.

— Добре. Така. Кръвта. Зандър стои до мулето на колене и аз се разкрещях, Какво стана по дяволите, Зандър? Когато се изправи, видях, че е гол до кръста, в ръката си държи нож, а той целият е в кръв. Някак бях пропуснал знаците. Имах пет секунди да се качи на стълбата след мен. Но той не се качи. Седна долу при основите на кулата в сянката на една от подпорите, където не го виждах. Зандър, крещя към него, чуй ме. Трябва да се противиш на тая работа. Сам съм тук горе. Мислех си, че ако успея да го накарам да се противи достатъчно дълго, ще имам време да избягам.

— Не разбирам — каза Алиша. — Кога се е заразил?

— Там е въпросът — каза Кейлъб. — И аз не разбирам. Непрекъснато бяхме заедно.

— Ами нощно време — предположи Тео. — Каза, че не спял. Може да е излизал.

— Възможно е, но защо му е било да излиза? И при това той не изглеждаше различен, ако не се брои кръвта.

— Ами очите?

— Нищо. Изобщо не станаха оранжеви, доколкото успях да видя. Казвам ви, странна е тая работа. И така, оказвам се приклещен горе на кулата, Зандър е долу и май е обсебен, а може и да не е, но и в двата случая вече се смрачава. Зандър, викам, виж, слизам, по един или друг начин. Не съм въоръжен, имам само гаечния ключ, но може пък някак с него да успея да го халосам и да се измъкна. А трябваше и някак да му взема ключа. От стълбата не го виждам, затова слизам и на три метра от земята, решавам да скоча, по дяволите. Планът вече ми е ясен, но реших, че така или иначе съм мъртъв. Скачам и вдигам ключа за удар. Но него нямаше. А Зандър пред мене. И тогава ми казва, върни се обратно горе.

— Върни се горе ли? — обади се Арло.

Кейлъб кимна.

— Най-сериозно, така каза. И не знам дали е бил превъртял. Но в едната си ръка държи нож, в другата ключа и е цял в кръв, а без ключа от станцията няма как да се върна в нея. Питам го, Как така да се връщам горе, а той отвръща, горе ще си в безопасност. И го послушах — момчето сви рамене. — Там прекарах последните три дни, докато не ви видях на Източния път.

Питър погледна към брат си. По лицето на Тео се виждаше, че и той не знае как да приеме разказа на Кейлъб. Какво ли е възнамерявал да прави Зандър? Бил ли е вече обсебен, или не? Много години бяха изминали и вече нямаше живи свидетели на случай, при който пряко да се наблюдават последствията от заразяването. Но се ширеха какви ли не истории, останали най-вече от първите дни, времето на Бродещите, за странно поведение — не точно глад за кръв и спонтанно разсъбличане, които всички разпознаваха като симптом. За странни думи, публични речи, маниакални подвизи на атлетичност. За един Бродник се твърдеше, че нахлул в Склада и на практика се самоизял до смърт. Друг избил всичките си деца в леглата им, а после се запалил, трети се съблякъл чисто гол, изкачил пътеката на стената пред очите на цялата Стража и зарецитирал, с всички сили, едновременно речта на Линкълн преди битката при Гетисбърг, чийто текст висял на стената на една от учебните стаи в Убежището, и двайсет и петте реда на детска приспивна песничка, която всички знаеха, след което се хвърлил от двайсет метра.

— Ами пушеците? — попита Тео.

— Това е странното. Стана както каза Зандър. Нямаше такива. Поне нямаше такъв, който да се приближи. Веднъж ги зърнах през нощта да кръстосват долината. Но те в общи линии ме оставиха сам. Не искаха да ловуват в полето на турбините, Зандър вярваше, че движението им пречи, може пък това да има някаква връзка, не знам.

Момчето замълча. Питър виждаше как бремето на изпитанията най-накрая го надви.

— Щом посвикнах, всъщност стана доста спокойно. След това повече не видях Зандър. Чувах го да се тътри в основата на кулата. Но повече не ми отговори. Вече бях решил, че най-добре ще е да изчакам екипа за смяна, тогава да се покажа и да се опитам да избягам.

— И тогава си ни видял.

— Повярвай ми, крещях с всички сили, но май бяхте твърде далече, за да ме чуете. Тогава разбрах, че Зандър си е отишъл. И мулето го нямаше. Вероятно виралите го бяха докопали. Слънцето беше на педя от хоризонта и разполагах само с толкова време. Нямах вода и нямаше никаква вероятност някой да ме потърси на източното поле, затова реших да сляза долу и да бягам. Бях на около хиляда метра, когато пушеците сякаш плъзнаха навсякъде. Рекох си, край, станах на мръвка. Но се скрих под основата на една от кулите и зачаках смъртта си. По някаква причина обаче те се държаха настрана. Не мога да кажа колко време съм останал там, но когато надзърнах, пушеците ги нямаше. Тогава разбрах, че вратата е затворена, но си рекох, че може пък да успея да вляза някак.

Арло се обърна към Тео.

— Нещо не се връзва. Защо им е било да го оставят така?

— Защото го преследваха — намеси се Алиша. — Виждахме ги от покрива. Може да са го ползвали като примамка, за да ни измъкнат навън, нали? И откога го правят?

— Няма такова нещо — изведнъж лицето на Тео замръзна. Тялото му се вкамени на стола. — Вижте, радвам се, че Кейлъб е в безопасност, не ме разбирайте погрешно. Но двамата сте рискували по най-глупав начин. Станцията е без ток, прожекторите са угаснали, всички. Не знам защо трябва да ви го обяснявам, но очевидно се налага.

Питър и Алиша бяха притихнали. Нямаха какво да добавят. Истина беше. Ако пушката на Питър се беше отклонила на няколко сантиметра вляво или дясно, вероятно сега всички щяха да са мъртви. Изстрелът си беше чист късмет и той го знаеше.

— Нищо обаче не обяснява как Зандър се е заразил — продължи Тео. — Или какво е правил, докато е оставил Кейлъб на кулата.

— Стига с това — каза Арло и удари по коляното си. — Аз искам само да разбера за онези оръжия. Колко са?

— Дванайсет сандъка под стълбите — отговори Алиша. — Още шест горе в тясното пространство на тавана.

— И точно там трябва да си останат — каза Тео.

Алиша се разсмя.

— Шегуваш се.

— Напротив. Виж само какво не стана за малко. Честно, щяхте ли да излезете навън, ако не бяха тези пушки?

— Вероятно не. Но Кейлъб е жив благодарение на тях. И не ме е грижа какво казваш, радвам се, че се оказахме навън. Това не са просто оръжия, Тео. Те са чисто нови.

— Знам, че са такива — заяви Тео. — Видях ги. Знам всичко за тях.

— Така ли?

Кимна.

— Естествено, че знам.

За момент всички замълчаха. Алиша се приведе над масата.

— И на кого са тези оръжия?

Но Тео отговори на Питър.

— На нашия баща са.

И така, в оставащия час от нощта Тео разказа историята. Кейлъб, който вече не издържаше и миг буден, отиде да спи в бараките, а Арло донесе пиене, както понякога правеха след нощ на Стената. Наля по два пръста на всекиго и остави да си подават бутилката на масата.

Имало стара база на Корпуса на морската пехота на изток оттук, обясни Тео, на около два дни езда. Мястото се наричало Туентинайн Палмс. По-голямата част от него била унищожена, каза той, почти изчезнала в пясъците. Ако човек не знаел за какво да гледа, нямало и да разбере, че го има. Баща им открил оръжията в подземен бункер, всичките поставени в сандъци, подредени и сухи, и не само пушки. Револвери и минохвъргачки. Автомати и гранати. Цял гараж с коли, дори два танка. Нямало как да помръднат тежките оръжия и нито една от колите нямало да потегли, но баща им и чичо им Уилем пренесли пушките в станцията, като ги превозвали с каруцата, направили три пътувания преди Уилем да загине.

— И защо не е казал на никого? — попита Питър.

— Казал е. Казал на майка ни и на неколцина други. Не е яздил сам, знаеш. Предполагам, че Полковникът също е знаел. Вероятно и старият Чоу. Зандър трябва да е знаел, защото той ги е наредил там.

— Но не и Санжай — намеси се Алиша.

Тео поклати глава намръщен.

— Повярвай ми, Санжай е бил последният, на когото баща ми би казал. Не ме разбирайте погрешно: Санжай е добър в онова, което прави. Но винаги е бил твърдо против походите, особено след гибелта на Радж.

— Точно така — каза Арло. — Той е един от тримата.

Тео кимна.

— Според мен желанието на брат му да участва в походите с баща ни винаги е било болна тема за Санжай. Така и не я проумях, но има някакво неразбирателство между тях от по-рано. След гибелта на Радж положението се влоши. Санжай обърна Дома срещу баща ни, гласува срещу него като Глава, сложи край на походите му. Точно тогава баща ни се оттегли и започна да язди сам.

Питър приближи чашата си до носа, усети щипещите изпарения, които обгориха ноздрите му, и я постави на масата. Не знаеше кое е по-обезсърчаващо: че баща му не му е споделил или че Тео не му е споделил.

— Защо обаче да крие оръжията първо? — попита той. — Защо просто не ги е занесъл горе в планината?

— И какво да прави с тях? Помисли си, братко. Всички те чухме, когато стреляше. По мои сметки двамата изстреляхте около трийсет и шест куршума, за да убиете — колко? — два вирала! От колко? Тези оръжия са щели да изкарат най-много сезон, ако ги беше раздал на Стражата. Хората щяха да стрелят и по собствените си сенки. По дяволите, половината време вероятно щяха да се стрелят и един друг. Предполагам, че от това се е опасявал най-много.

— Колко са останали? — попита Алиша.

— В бункера ли? Не знам. Не съм го виждал.

— Но знаеш къде е.

Тео отпи.

— Разбирам накъде биете и е най-добре да спрете. Баща ни имаше разни идеи, добре. Питър, знаеш го не по-зле от мене. Просто не можеше да приеме, че сме останали само ние, че там навън няма други хора. А ако е можел да открие други, ако те са имали оръжия…

Гласът му трепна.

Алиша се изправи на стола.

— Армия — каза тя, погледът ѝ ги обхождаше. — Това е, нали? Искал е да организира армия. Да воюва срещу пушеците.

— Което е безсмислено — каза Тео и Питър чу горчивината в гласа му. — Безсмислено и налудничаво. Армията е имала оръжия, пък какво се е случило с войниците? Върнали ли са се за нас? С техните автомати, ракети и хеликоптери? Не са се върнали и ще ви кажа защо. Защото всички са загинали.

Нищо не можеше да разубеди Алиша.

— Харесва ми — каза тя. — Мисля, че е страхотна идея, по дяволите.

Тео горчиво се разсмя.

— Знаех си, че на теб ще хареса.

— Освен това не мисля, че сме сами — настояваше тя. — Има и други. Там някъде.

— Има ли? Откъде си толкова сигурна?

Алиша изведнъж придоби объркан вид.

— Отникъде — каза, — просто съм.

Тео се намръщи над чашата си и дълго я въртя.

— Можеш да вярваш в каквото си искаш — тихо каза той, — но това не означава, че е истина.

— Баща ни е вярвал — каза Питър.

— Така е, братко. И това го уби. Знам, че не говорим на тази тема, но такива са фактите. Докато стоиш на пост, за да окажеш Милост, някои въпроси ти се изясняват, повярвай ми. Баща ни не е излязъл на езда, за да се самоубие. Който мисли така, не разбира най-важното у него. Излезе на онази последна езда, защото не можеше да се откаже да търси отговор. Постъпката му е и смела, и глупава, но е получил отговора.

— Видял е Бродник. При Милагро.

— Може и да е видял. Ако питаш мен, видял е онова, което е искал да види. Но това няма значение. Какво променя един Бродник?

Питър беше покъртен от безнадеждността на Тео, която беше не само пораженческа, но и предателска.

— Където има един, има и други — настоя Питър.

— Има, братко, има пушеци. И всички оръжия на света няма да променят това.

Всички се умълчаха. Идеята се носеше във въздуха — неизречена, но доловима. Колко време им оставаше, преди прожекторите да угаснат? Преди никой да не успее да ги поправи?

— Не вярвам — каза Арло. — А не мога да повярвам, че и ти си отчаян. Ако не ни остава друго, защо е всичко?

— Защо ли? — Тео отново се взря в чашата си. — Де да знаех. Предполагам, че смисълът е да останем живи. Да поддържаме прожекторите възможно най-дълго. — Наклони питието към устните си и го пресуши на една голяма глътка. — И да ви кажа, че скоро ще съмне. Нека Кейлъб спи, но събудете другите. Имаме трупове, за които да се погрижим.

Четирима бяха. Откриха три на двора и един, Зандър, на покрива, паднал по гръб, с лице към бетона до капака, голите му крайници, разперени в изумено Х. Куршумът от пушката на Питър беше пронизал темето на главата му и отнесъл горната част на скалпа му, който висеше настрани на късче кожа. От сутрешното слънце вече беше започнал да се сбръчква, тънка сива мъгла се издигаше от чернеещата плът.

Питър беше привикнал с външния вид на виралите, но все още се изнервяше да ги гледа отблизо. Начинът, по който сякаш чертите на лицето бяха заличени, изгладени в почти детинска глуповатост; извитото разширение на краката и ръцете, с грабливите им пръсти и острите като бръснач нокти; подчертаните мускули на крайниците и торса и дългият, възлест врат; сребристите зъби, стърчащи от устата като стоманени остриета. С гумени ботуши, ръкавици и кърпа през лицето, Фин използва дълъг, остър като вилица прът, за да вдигне ключовете от връвта и да ги пусне в метална кофа. Потопиха ключовете в алкохол и го запалиха, после ги оставиха да изсъхнат на слънцето; каквото пламъците от алкохола не бяха убили, слънчевите лъчи щяха да сторят. Вмъкнаха коравото като камък тяло на Зандър в найлонова торба, която завързаха над него, като в тръба. Арло и Рей я наблъскаха до ръба на покрива и я хвърлиха на двора долу.

Докато довлекат и четирите трупа до оградата, слънцето вече беше високо и жареше. Облегнат на тръбата, Питър наблюдаваше от страната, от която духаше вятърът, как Тео излива алкохол върху труповете. Чувстваше се излишен, но с ранения си глезен нямаше с какво много да помогне. Алиша стоеше на пост, с пушка в ръка. Най-после Кейлъб се беше събудил и излязъл навън да погледа останалите. Питър видя, че носи чифт високи кожени обувки.

— На Зандър са — обясни Кейлъб и сви рамене малко виновно. — Резервният му чифт. Не вярвам да му докривее.

Тео извади кутия кибрит от джоба си и свали маската си. В другата си ръка държеше факла. Огромни кръгове пот се очертаваха около врата и под мишниците на ризата му. Ризата беше стара и от Склада, ръкавите бяха дълги, яката разръфана, на предния джоб със завъртулки беше избродирано Армандо.

— Някой иска ли да каже нещо?

Питър помисли, че трябва да каже, но не откри думите. Гледката на трупа на покрива не беше променила тревожното му състояние, в крайна сметка Зандър го беше улеснил. Зандър все още беше Зандър. Но и всички струпани заедно трупове са били някой някога. Може пък някой от тях да е бил Аамандо.

— Добре, аз ще го направя — каза Тео и се изкашля. — Зандър, ти беше добър инженер и добър приятел. Никога никому лоша дума не каза и ти благодарим за това. Спи в мир. — После запали клечка, подържа пламъка ѝ, докато се запали факлата, която после допря до купчината.

Кожата пламна лесно, топеше се като хартия, после изгоря и останалата част, костите се сгърчиха навътре и накрая се изпепелиха до облаци пепел. Стана за минута. Когато и последните пламъци угаснаха, заровиха останките в плиткия ров, изкопан от Рей и Фин, и натрупаха отгоре им земя.

Утъпкваха земята, когато Кейлъб се обади:

— Искам само да кажа, че според мен той се съпротивляваше. Можеше да ме убие при кулата.

Тео сложи лопатата настрана.

— Не ме разбирайте погрешно — каза, — но ме тревожи, че не го е направил.

В следващите нощи Питър мислеше за случилото се, отново и отново премисляше събитията в ума си. Не само случилото се на покрива и странната история на Кейлъб на кулата, но също и горчивината в думите на брат му, когато говореха за оръжията. Защото Алиша имаше право; оръжията имаха някакъв смисъл. През целия си живот Питър беше мислил за света от Времето Преди като приключила история. Сякаш върху стария свят се беше стоварило острие, разполовило го на част преди и част след. Между двете половини нямаше брод, войната беше изгубена, армията не съществуваше, светът отвъд Колонията беше открита гробница за история, за която вече никой не си спомняше. Всъщност Питър никога не се беше замислял какво толкова е търсел баща му там, в мрака. Предполагаше, че е така, защото изглеждаше очевидно: хора, други оцелели. Но докато държеше една от пушките на баща си, а и сега, докато лежеше в бараките с възстановяващ се глезен и си спомняше чувството, той усети и друго, как миналото и всичките скрити в него сили изглежда се вляха в него. Може пък това да е правил баща му по време на Дългите походи. Опитвал се е да си припомни света.

Несъмнено Тео е бил в течение; това беше широтата в него, във всички мъже от Дългите походи. Питър отдавна беше взел решение да не насочва срещу Тео думите на майка им в последното ѝ утро. Грижи се за брат си, Тео. Той не е така силен, като теб. Истината си беше истина и с отминаването на годините Питър откри, че за него това откритие беше поносимо; на моменти му действаше като облекчение. Баща му се беше стремил към трудна и отчаяна цел, изградена върху убеждения, която се опровергаваше от всички факти, а ако Тео беше предопределеният Джаксън, който да носи този товар — да го носи за двама им, Питър щеше да го приеме. Но думите му към Арло, че нямало смисъл, че им оставало само да поддържат прожекторите светещи колкото се може по-дълго, да каже такива думи на Арло, на останалите, които имаха и Малки в Убежището, това не беше онзи Тео, когото познаваше. Нещо се беше променило в неговия брат. Чудеше се какво ли.

Останаха пет дни в станцията. Първият ден Фин и Рей възстановяха напрежението в оградата, после заминаха да работят на западната част, да смажат кожусите на турбините. Арло, Тео и Алиша ги ескортираха поред, на смени от по двама, и винаги се връщаха много преди залез, за да заключат мястото добре. Като нямаше с какво друго да се занимава, Питър започна да играе сам карти от тесте с три липсващи карти и да се рови в кутия с книги в складовото помещение. Наслуки събрани заглавия: Чарли и шоколадовата фабрика. История на Отоманската империя, Ездачите от Пърпъл Сейдж (класически уестърн). На гърба на всяка книга имаше картонен плик с отпечатани думи: СОБСТВЕНОСТ НА БИБЛИОТЕКАТА В РИВЪРСАЙД, а вътре стоеше картон със списък дати, написани с избледняло мастило: 7 септември 2014; 3 април 2012; 21 декември 2016.

— Кой ги е донесъл? — попита една вечер Тео, след като групата се върна от полето. До леглото на Питър имаше струпани купчини книги.

Тео вдигаше лице от мивката. Обърна се и избърса ръце от ризата си.

— Мисля, че са тук от дълго време. Не зная дали Зандър е можел много да чете, затова ги е оставил настрана. Има ли интересни?

Питър протегна книгата, която четеше: Моби Дик.

— Истината е, че дори не съм много убеден, че е на английски — каза Питър. — Отне ми един ден, за да прочета една страница.

Брат му се разсмя уморено.

— Я покажи глезена.

Тео седна на леглото на Питър. Внимателно взе глезена в ръце и го завъртя около ставата. Двамата почти не бяха говорили от нощта на нападението.

— Изглежда добре — Тео потърка наболата си брада. Питър видя изтощението в погледа му. — Отокът е спаднал. Мислиш ли, че можеш да яздиш?

— Ще пълзя, само и само да се махна оттук.

Приготвиха се за тръгване на другата сутрин. Арло се съгласи да остане с Рей и Фин до пристигането на следващата смяна. Кейлъб каза, че и той иска да остане, но Тео го разубеди. Докато Арло е тук, зад оградата четвърти човек не е необходим. А пък и Кейлъб беше прекарал в станцията време, повече от достатъчно.

Другият въпрос бяха оръжията. Тео искаше да ги оставят така, както са. Алиша възрази, че няма смисъл да ги оставят в станцията. Все още не знаеха какво е сполетяло Зандър или защо пушеците не са убили Кейлъб при първа възможност. Накрая стигнаха до компромис. Отрядът щеше да вземе оръжията, които да държат извън Стената за по-сигурно. Останалите остават под звездите.

— Съмнявам се, че ще ни дотрябват — каза Арло, докато групата се качваше на конете. — Покаже ли се някой пушек, ще го уморя с приказки.

Въпреки това беше преметнал пушка през рамото си. Алиша му показа как да я зарежда, почиства и го остави да се поупражнява на двора.

— Проклятие! — ревеше той и пропиляваше нов куршум, който събаряше от мястото ѝ кутията, поставена за мишена. — Какво нещо!

Питър си помисли, че Тео има право. Имаше ли веднъж човек пушка, трудно му беше да я остави.

— Говоря сериозно, Арло — предупреди го Тео. След толкова дни бездействие конете бяха нетърпеливи да тръгнат на път, пристъпваха, удряха с копита по земята. — Нещо не е наред. Не излизайте извън оградата. Всяка вечер я заключвайте, преди да се е появила и първата сянка. Става ли?

— Не се коси, братовчед — ухили се в брадата си Арло и погледна към Фин и Рей. Лицата им, помисли си Питър, изразяваха чувство на обреченост. Затворени в станцията с Арло и неговите истории; вероятно щеше да се умори да им пее с китара или без китара. На врата на Арло висеше ключа, взет от трупа на Зандър. Другият беше у Тео.

— О, хайде де, момчета — провикна се Арло и плесна с ръце. — Обратно. Ще е като забава — но щом пристъпи към коня на Тео, изведнъж изражението му помръкна. — Сложи това в кесията си — тихо каза Арло и му подаде сгънат лист. — За Лей и бебето, ако се случи нещо.

Тео прибра листа, без да го погледне.

— Десет дни. Стойте вътре.

— Десет дни, братовчед.

Насочиха се през долината. Без каруца, която да теглят, минаха напряко през равнината към Банинг, минаха покрай Източния път, за да скъсят с няколко километра прехода. Яздеха мълчаливо, пестяха си силите за дългата езда.

В покрайнините на града Тео дръпна юздите.

— За малко да забравя. — Бръкна в дисагите си и извади любопитния предмет, който Майкъл му беше дал преди шест дни. — Някой помни ли каква беше тая чудесия?

Кейлъб насочи коня си до него и взе платката от Тео, за да я разгледа.

— Това е дънна платка. Интел чип, от серията Пайън. Виждаш ли деветката? По нея се познава.

— Разбираш ли от тези работи?

— Налага се — сви рамене Кейлъб и подаде платката на Тео. — Управлението на турбините използва Пайън. Нашите са подсилен военен вариант, но по същество са същите. Корави са като желязо и по-бързи от кихавица. Шестнайсет гигахерца без допълнително ускоряване.

Питър наблюдаваше лицето на Тео. И той нямаше представа за какво става дума.

— Майкъл иска една платка.

— Да бяхте казали. Имаме купища резерви от тях в станцията.

Алиша се засмя.

— Признавам, че ме изумяваш, Кейлъб. Говориш също като Веригата. Дори не знаех, че вие, гаечните ключове, можете да четете.

Кейлъб се извърна на седлото си, за да я погледне. Дори не проговори от обида.

— Ти шегуваш ли се с мен? Че какво друго може да се прави там? Зандър постоянно се изнизваше към библиотеката за нови книги. Има купища кашони с такива в навеса за инструменти. И не са само на техническа тема. Момчето четеше всичко наред. Казваше, че книгите са по-интересни от хората.

Притихнаха в мълчание.

— Какво казах? — попита Кейлъб.

Библиотеката се намираше близо до търговския център в северните покрайнини на града: четвъртита сграда, обградена от високи бурени. Прислониха се зад някаква бензиностанция и слязоха от конете. Тео измъкна бинокъла от дисагите и огледа сградата.

— Доста пясък се е натрупал. На приземния етаж прозорците стоят. Сградата изглежда плътно затворена.

— Мога ли да погледна вътре? — попита Питър.

— Слънцето е прекалено силно, отразява се от стъклата — подаде бинокъла на Алиша и се обърна към Маратонката. — Сигурен ли си?

— Че Зандър е влизал в нея ли? — момчето кимна. — Напълно.

— Ходил ли си с него?

— Ти шегуваш ли се?

Алиша се покатери на контейнер за боклук към покрива на бензиностанцията, за да има повече видимост.

— Има ли нещо?

Свали бинокъла.

— Прав си, слънцето свети. Но пък и не виждам как ще се промъкнат вътре с всичките тези прозорци.

— И Зандър това казваше — добави Кейлъб.

— Не разбирам — каза Питър. — Защо му е било да идва тук сам?

Алиша скочи на земята. Избърса праха от ръцете си в предницата на пуловера и отметна назад влажен от пот кичур коса.

— Ако питате мен, трябва да огледаме. По-добра възможност от такова слънчево пладне няма да ни се удаде.

Лицето на Тео казваше: Защо ли не се изненадвам? Обърна се към Питър.

— Ти за какво ще си дадеш гласа?

— Откога гласуваме?

— Отсега. Ако ще влизаме там, всички трябва да са съгласни.

Питър се опита да прочете изражението на Тео, да разбере както иска да направи. Усещаше тежестта на предизвикателството от зададения му въпрос. Помисли си: Защо така? Защо сега?

Кимна в знак на съгласие.

— Добре, Лиш — каза Тео и посегна за пушката си. — Имаш го твоя лов на пушеци.

Оставиха Кейлъб при конете и приближиха към сградата в редица, на отстояние един от друг. Пясъкът се беше натрупал високо по прозорците, но предният вход, който се намираше над няколко стъпала, беше открит. Вратата се отвори с лекота, влязоха вътре. Намираха се в нещо като коридор. Точно след вратата, поставено на стената, висеше табло за известия, покрито с избледнели хартиени надписи. Думите по тях още личаха:

А на лист пожълтяла хартия, по-голям от останалите:

Влязоха навътре в просторна зала, осветена от високи прозорци с изглед към паркинга. Въздухът беше тежък и нажежен.

На рецепцията имаше труп.

Питър позна, че е на жена, изглежда се беше застреляла. Падналата в скута ѝ ръка продължаваше да стиска малък револвер. Трупът беше покафенял, спаружената кожа на жената стоеше опъната по костите ѝ, ясно се виждаше дупката отстрани на черепа ѝ. Главата ѝ лежеше наклонена встрани, сякаш е изпуснала нещо и го търси с поглед.

— Радвам се, че Арло не е с нас, за да го види — промърмори Алиша.

Насочиха се към купчините. Навсякъде по пода бяха пръснати книги, бяха толкова много, все едно вървяха из преспи сняг. Заобиколиха обратно към предната част. С приклада на пушката си Тео посочи стълбите.

— Всички нащрек.

Стълбището излизаше в обширна зала, обляна в нахлуваща през прозорците светлина. Усещане за простор: рафтовете бяха изблъскани назад, за да се направи място за редиците легла, които бяха заели мястото им.

Във всяко легло имаше труп.

— Сигурно са към петдесет — прошепна Алиша. — Да не е нещо като болница?

Тео продължи по-нататък в стаята, промъкваше се между редиците легла. Носеше се странен мускусен мирис. На половината път от колоната Тео спря до едно от леглата и се наведе, за да махне малък предмет. Нещо провиснало, от разпадаща се тъкан. Вдигна го, за да го видят Питър и Алиша. Парцалена кукла.

— Не мисля, че е лечебница.

Образите започнаха да се подреждат в ума на Питър, подреждаха картината. Дребните размери на труповете. Плюшените животни и играчките, притиснати в покритите с кожа кости. Питър пристъпи. Усети и чу хрущене на пластмаса. Спринцовка. Имаше цели дузини, пръснати по пода.

Значението им го удари като юмрук.

— Тео, това е… те са…

Думите заседнаха в гърлото му.

Брат му вече се беше запътил към стълбите.

— Да се махаме оттук, по дяволите.

Спряха чак отвън. Застанаха на малката веранда, поемаха въздуха с пълни гърди. В далечината Питър виждаше Кейлъб на покрива на бензиностанцията да продължава да оглежда околностите с бинокъла.

— Сигурно са знаели какво се случва — тихо каза Алиша. — Решили са, че така е по-добре.

Тео преметна пушката си и отпи жадно вода. Лицето му беше пепеляво. Питър видя, че ръцете на брат му треперят.

— Проклетият Зандър — каза Тео. — Защо му е било да идва тук?

— Има второ стълбище отзад — каза Алиша. — Трябва да го проверим.

Тео плю и категорично поклати с глава.

— Да вървим, Лиш — каза Питър.

— Какъв е смисълът да оглеждаме сградата, ако не я огледаме напълно?

Тео рязко се извърна.

— И една секунда повече не искам да остана на това място.

Решен беше, думите му бяха категорични.

— Ще я запалим. Без повече спорове.

Събориха книгите от рафтовете и направиха купчина близо до първото бюро. Хартията пламна леко, пламъците се прехвърляха от книга на книга. Оттеглиха се през вратата и се дръпнаха на петдесетина стъпки, за да наблюдават как сградата гори. Питър пи вода от манерката си, но нищо не измиваше вкуса от устата му. Вкус на трупове, на смърт. Знаеше, че гледката ще го съпътства до края на дните му. Зандър беше идвал на това място, но не само заради книгите. Идвал е заради децата.

И тогава натрупаният пясък в основата на сградата се раздвижи.

Алиша, която стоеше до него, първа го забеляза.

— Питър…

Пясъкът изригна. Виралите наизлизаха, ровеха пясъка, там където беше закривал прозорците на приземния етаж. Ято от шестима, прогонени на ослепителната светлина на пладнето от пламъците.

Пищяха. Пронизителен, мощен вой, който сечеше въздуха от болка и бяс.

Библиотеката вече беше цялата в пламъци. Питър вдигна пушката си и затърси спусъка. Движеше се мудно, вяло. Всичко му изглеждаше почти нереално, разумът му не откриваше нишката. Изпод гъстия черен пушек излизаха още вирали, изсипваха се от горните прозорци, стъклото се пръсна и сякаш заваля блестящ дъжд от стъкълца, плътта им сияеше, изливаше се на огнени следи. Струваше му се, че от намерението му да стреля измина много време. Първата група беше намерила подслон в пясъчно укритие, там, където стъпалата на библиотеката се издигаха над пясъка, свита на кълбо маса, с лица, притиснати към земята като Малки, които играеха на жмичка.

— Питър, да се махаме!

Гласът на Алиша го измъкна от вцепенението. До него Тео изглеждаше като окаменял, цевта на оръжието му безполезно сочеше земята, лицето му беше безизразно, с широко отворени очи и примирено: Каква полза?

— Тео, чуй ме — каза Алиша и грубо го разтърси за ръката. За миг Питър помисли, че тя ще го удари. Виралите в основата на стъпалата се размърдваха. Общ гърч премина през тях, сякаш вятър нагъна водата в локва.

— Да вървим, веднага.

Тео погледна към Питър.

— О, братко — каза той. — Май е свършено.

— Питър — умоляваше Алиша. — Помогни ми.

Двамата го хванаха през ръце. На половината път към паркинга Тео затича сам. Усещането за нереалност беше изчезнало, заместено от едно-единствено желание: да се маха, да избяга. Заобиколиха ъгъла на бензиностанцията и видяха как Кейлъб с всички сили е отпрашил на коня си. Метнаха се на своите коне и се втурнаха в галоп след него. Алиша сочеше с ръка и надвикваше вятъра: Търговският! Натам беше тръгнал Кейлъб. Прелетяха над възвишение от натрупан пясък и се спуснаха към празния паркинг навреме, за да видят как Кейлъб скача от коня си до западния вход на сградата. Шляпна го по задницата и се шмугна през отвора, а конят му препусна надалеч.

— Вътре! — крещеше Алиша, която сега командваше. Тео не възрази. — Вървете, оставете конете!

Животните бяха примамка, уловка. Нямаше кога да се разделят с тях, скочиха от гърбовете им и се скриха вътре. Най-доброто място, знаеше Питър, беше атриумът. Стъкленият покрив беше отворен, имаше слънце и прикритие, можеха да се защитават някак. Затичаха по потъналата в мрак зала. Въздухът беше вмирисан и застоял, стените бяха овлажнени, виждаха се ръждясали колони, висяха жици, корозирали тръби. Повечето от магазините бяха затворени, но вратите на други зееха като изумени лица, с обгърната в тъмнина вътрешност, претъпкана с боклуци. Питър виждаше пред себе си тичащия Кейлъб. Слънчевата светлина падаше на огромни снопове.

Влязоха в атриума, където светлината беше толкова ярка, че запримигваха. Помещението беше като гора. Почти навсякъде се виеха грамадни зелени лози, в центъра имаше щанд за палми, които се издигаха почти до открития таван. От подпорите се виеха надолу още лози, като намотки от живо въже. Прикриха се зад барикада от преобърнати маси в основата на дърветата. Кейлъб не се виждаше никакъв.

Питър погледна към брат си, приклекнал до него.

— Добре ли си?

Тео несигурно кимна. Всичките бяха задъхани.

— Съжалявам. За случилото се там. Просто… — поклати глава. — Не знам. — Избърса потта от очите си. — Ще поема лявата страна. Остани с Лиш.

Втурна се.

Коленичила до него, Лиш проверяваше заредено ли е оръжието и щракна затвора. До атриума стигаха четири коридора. Нападението, ако имаше такова, щеше да дойде от запад.

— Мислиш ли, че слънцето ще ги спре? — попита Питър.

— Не знам, Питър. Изглеждаха ми вбесени. Някои може и да ги спре, но не всички. — Уви ремъка на пушката здраво около ръката си. — Искам да ми обещаеш нещо — каза тя. — Не искам да се превърна в една от тях. Стигне ли се до там, искам да се погрижиш.

— Рояци, Лиш. Няма да се стигне. Дори не го изричай.

— Казвам, ако се стигне — гласът ѝ беше настойчив. — Не се колебай.

Нямаше повече време за думи. Тежки стъпки се втурнаха към тях. Кейлъб се носеше приведен към атриума, притиснал към гърдите си някакъв предмет. Когато се шмугна зад масите, Питър видя какво държи. Черна кутия за обувки.

— Не мога да повярвам — изуми се Алиша. — Ходил си да си изровиш нещо?

Кейлъб вдигна капака и го метна настрани. Показаха се чифт светложълти маратонки, все още увити в хартия. Събу ботушите на Зандър и обу маратонките.

— Мамка му — каза, оклюмано намръщен, — страшно големи са. Дори около моя номер не са.

И тогава се спусна първият вирал, най-напред отгоре мярнаха някакво движение и после зад тях, виралът се спусна през покрива на атриума. Питър се претърколи навреме, за да види как Тео беше вдигнат и запратен към покрива, пушката му се люлееше на провисналия в ръката му ремък, ръцете и краката му шаваха във въздуха. Втори вирал, увиснал с главата надолу от една от гредите на покрива, сграбчи брата на Питър за глезена, сякаш беше лек като перушина. Тео вече висеше надолу с главата. Питър видя лицето на брат си и изписаното на него пълно удивление. Изобщо не издаде звук. Пушката му падна и се завъртя на пода. Виралът подхвърли брата на Питър през отворения покрив и вече го нямаше.

Питър скочи на крака с пръст на спусъка. Чу гласа, своя глас, който викаше името на брат си, и стрелбата на Алиша. На покрива виралите вече бяха трима. Скачаха от греда на греда. С крайчеца на окото си Питър видя как Алиша прехвърли Кейлъб над и през плота на ресторанта към отсрещната страна на атриума. Най-после Питър стреля, отново стреля. Но виралите бяха прекалено бързи, винаги мястото, към което се целеше, се оказваше празно. Струваше му се, че играят на някаква игра, опитваха се да ги накарат да изгърмят мунициите си. Откога го правеха?, помисли си той и се зачуди кога ли е чул тези думи преди това.

Когато първият се спусна, с вътрешното си око Питър улови фаталните размери на описаната от него дъга. Алиша стоеше с гръб към плота. Виралът летеше право към нея с протегнати ръце и присвити крака, за да омекоти удара, същество от зъби, нокти и гъвкава мускулеста мощ. Миг преди да се приземи, Алиша скочи напред и застана точно под него, уловила пушката пред тялото си като нож.

Стреля.

Червена мъгла, тела, които падат, пушката изхвърча настрана. Докато Питър разбере, че Алиша не е мъртва, тя отново беше на крака. Виралът лежеше там, където беше паднал, на тила му имаше яма, пълна с кръв. Простреляла го беше през устата. Над тях останалите два стояха внезапно замръзнали, окаменели, с проблясващи зъби, с глави, завъртени към Алиша, като дърпани от една нишка.

— Махай се оттук! — извика тя и се изви над плота. — Бягай и толкова!

Така направи. Избяга.

Беше някъде в ниските части на търговския център. Изглежда нямаше изход. Всичките изходи бяха барикадирани, засипани с планини от боклуци: мебели, пазарски колички, контейнери, пълни с вехтории.

А брат му Тео вече го нямаше.

Единственият му шанс беше да се крие. Хукна по коридор със затворени магазини, дърпаше нагоре решетките им, но нито една не се отвори. Всичките бяха здраво заключени. Един въпрос изплува през мъглата от паника: Защо още беше жив? Побягнал беше от атриума със съзнанието, че няма да направи и десет крачки. Вълна от болка и всичко щеше да приключи. Цяла минута беше минала, преди да осъзнае, че виралите не го преследват.

Защото си имаха работа, помисли си. Вкопчи се в една от решетките само за да се задържи прав. Промуши пръсти пред отворите и задъхан притисна чело към метала. Приятелите му бяха мъртви. Друго обяснение нямаше. Тео беше мъртъв, Кейлъб беше мъртъв, Алиша беше мъртва. А когато виралите приключеха, когато изпиеха цялата им кръв, щяха да тръгнат след него.

Да го преследват.

Побягна. Тичаше по един коридор, после по друг, прелиташе покрай редици затворени витрини на магазини. Спря да търси отворени решетки, в ума му имаше една-единствена мисъл: да се измъкне навън, на открито. Сред дневната светлина, да почувства откритото пространство. Зави на ъгъла и се озова на хлъзгащи се плочи в просторно като кубе пространство. Втори атриум. Нямаше отпадъци. Слънчевата светлина навлизаше от мъгливи снопове през кръгла поредица прозорци високо горе.

В центъра на стаята, напълно застинали, стоеше стадо малки кончета.

Събрани бяха в плътен кръг под нещо като свободно висящ заслон. Питър замръзна в очакване да скочат. Как стадо коне се е озовало в търговския център? Предпазливо пристъпи към тях. Сега вече виждаше: конете не бяха истински. Въртележка. Питър беше виждал снимка на такава в Убежището. Основата се въртеше, свиреше музика и децата се въртяха ли, въртяха на кончетата. Стъпи на платформата. Покриваше ги дебел слой прах, който заличаваше чертите им. Приведе рамене до едно от животните и изчисти мръсотията, отдолу се показаха ярки цветове, точно нарисувани детайли: миглите на очите, вдлъбнатините на зъбите им, издължената полегатост на носовете им и разширените ноздри.

И тогава го усети, улови присъствието като докосване на метал. Вдигна слисан лице.

Пред него стоеше момиче.

Бродница.

Не можеше да каже на колко години е. Тринайсет? Шестнайсет? Имаше дълга и тъмна коса с много сплъстени кичури. Носеше овехтели панталони, срязани при глезените, и вкоравена от мръсотия тениска. Дрехите бяха прекалено широки за слабото ѝ момчешко тяло. Панталоните бяха пристегнати на кръста ѝ с жица. На краката си носеше сандали с изкуствени маргаритки, които се подаваха измежду пръстите.

Преди Питър да успее да проговори, тя вдигна пръст към устните си: Мълчи. Бързо се насочи към центъра на платформата и се обърна, за да му махне, да му каже да я последва.

И тогава ги чу. Бяг по коридора, дрънчене от металните решетки на затворените витрини.

Виралите идваха. Търсеха го. Преследваха го.

Очите на момичето бяха огромни. Бързо, казваха очите ѝ. Улови го за ръка и го задърпа към центъра на платформата. Там коленичи и изрови метална халка на пода. Капак на пода, покрит с дървената платформа. Скочи в него, така че само лицето ѝ се показваше.

Бързо, бързо.

Питър я последва в дупката и затвориха капака над главите си. Сега бяха под въртележката, в нещо като тясно пространство под покрива. Лъчите на слънцето падаха косо и осветяваха прашинки, които падаха от дъските на платформата над главите им, осветяваха тъмна грамада от машинарии и на пода зад тях, смачкан спален чувал. Наредени пластмасови бутилки за вода и кутии от храна. Хартиените им етикети отдавна бяха заличени. Тя тук ли живееше?

Платформата се разлюля. Момичето беше коленичило. Над тях премина сянка. Показа му как да го направи.

Легни долу. Не мърдай.

Послуша я. После тя се покачи отгоре на гърба му. Усещаше топлината на тялото ѝ, топлината на дъха ѝ върху шията си. Прикриваше тялото му със своето. Виралите вече бяха около въртележката Усещаше как умовете им търсят, ровят, чуваше прещракването в гърлата им. Колко ли оставаше преди да открият капака на пода?

Не мърдай. Не дишай.

Затвори очи, наложи си да стои напълно неподвижно, чакаше пантите на капака да проскърцат. Пушката беше на пода до него. Би могъл да стреля веднъж или два пъти и толкова.

Секундите минаваха. Над него се разнесоха още полюлявания, настървеното, развълнувано дишане на вирали, чиито ноздри долавят човешки мирис. Усещаха кръвта във въздуха. Но нещо не беше както трябва. Долавяше тяхната несигурност. Момичето го притискаше надолу. Закриваше го, защитаваше го. Отгоре настъпи тишина. Дали виралите си бяха отишли? Изтече минута, после още една. Очакването му се прехвърли от действията на виралите към следващата постъпка на момичето. Най-накрая тя се махна от него. Изправи се на колене. Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Нежната извивка на лицето ѝ беше като на дете, но погледът ѝ далеч не беше детски. Долавяше дъха ѝ, в него имаше сладост, като мед.

— Как ти…

Накара го да замълчи с остро поклащане на глава, сочеше към тавана, после отново долепи пръсти до устните си.

Отишли са си. Но ще се върнат.

Изправи се и отвори капака. Бързо извърна глава, за да му покаже какво иска.

Следвай ме. Веднага.

Излязоха на платформата на въртележката. Помещението беше празно, но все още усещаше раздвоеното присъствие на виралите, въздухът се виеше на невидими вихрушки там, където бяха стояли. С бързо движение момичето го поведе към врата от другата страна на атриума. Стоеше отворена и подпряна с бетонен отломък. Влязоха през нея и тя затвори вратата след тях, заключи я отвътре. Той чу прещракването на ключалката.

Мрак.

Сграбчи го нов пристъп на паника, чувство на пълна загуба на ориентация. Но после почувства, че тя го улавя за ръка. Хватката ѝ беше здрава, внушаваше спокойствие, подтикна го да върви напред.

Аз съм с теб. Всичко е наред.

Опита се да брои стъпките си, но беше безсмислено. Усещаше хватката ѝ, желанието ѝ да върви по-бързо и че неговата несигурност ги забавя. Препъна се в нещо на пътеката и пушката падна, изгуби я в мрака.

— Чакай…

Хлопане, което дойде отзад, и трясък на метал. Виралите ги бяха открили. Пред себе си видя процеждаща се дневна светлина. Около него започна да просветлява. Намираха се в дълъг коридор с висок таван, около стените бяха струпани останки, група от ухилени скелети, с изкривени в предупредителни пози крайници. Нов трясък зад гърбовете им и вратата беше отворена. Стълбище. Високо отгоре се процеждаше жълта дневна светлина, чуваха се гълъби и се носеше техния мирис. На стената имаше табела: ЗА ПОКРИВА.

Обърна се. Момичето стоеше в коридора, точно пред вратата на стълбището. Погледите им се срещнаха за кратко, настойчиво. Преди да измине и секунда, момичето пристъпи, повдигна се на пръсти и го целуна по лицето, сякаш птиче пи вода.

Просто така: целуна го по бузата.

Питър не можеше да проговори от изумление. Момичето се обърна обратно към тъмния коридор. Очите ѝ казваха: Върви сега.

После затвори вратата.

— Ей! — чу щракането на ключалката. Сграбчи дръжката, но тя не помръдна. Захлопа по заключената метална врата. — Не ме оставяй!

Но момичето си беше отишло, изчезнал дух. Видя отново табелата: ЗА ПОКРИВА. Тя искаше да отиде там.

Заизкачва се. Въздухът беше горещ като в пещ, миризмата на гълъби го душеше. Стените бяха омазани от изпражненията им, покриваха стъпалата и перилата като слой боя. Птиците сякаш едва го забелязаха, докато се качваше, все едно присъствието му там беше само интересна подробност. Три стъпала, четири. Дишаше тежко от усилието, в носа и устата си усещаше противен вкус, очите му пареха като от киселина.

Най-накрая стигна върха. Последна врата и на стената над нея, далеч от досег, малък прозорец, с назъбени от натрошените стъкла рамки, пожълтели от сажди и от времето.

Вратата беше с катинар.

Нямаше изход. В крайна сметка, момичето го беше довело до място, от което нямаше изход. Яростен трясък разтърси стълбището, когато първият вирал се нахвърли на вратата под него. Птиците излетяха и запърхаха наоколо му, във въздуха се понесоха перата им.

Видя я, толкова покрита с птичи изпражнения беше, че едва личеше в стената, която я заобикаляше. Разби стъклото с лакът, после повдигна и освободи брадвата. Отдолу се разнесе втори трясък. Още един удар и виралите щяха да нахлуят през вратата и да се устремят по стълбите.

Питър вдигна брадвата над главата си и здраво замахна, целеше се в ключалката. Острието ѝ проблесна, но резултатът беше нулев. Пое дъх, пресметна разстоянието и отново замахна с всичка сила. Чист удар: катинарът се отвори и строши. Облегна се с цялата си тежест на вратата, която беше ръждясала от времето и се отвори с дрънчене. Излезе на дневна светлина.

Намираше се на покрива в северната част на центъра, гледаше към планините. Закуцука бързо към ръба.

Височината беше поне петнайсет метра. Щеше да си счупи крак или нещо по-лошо.

Лежеше неподвижен на покрива и чакаше виралите да го пипнат. Не искаше краят му да е такъв. Лакътят му кървеше силно. Между него и вратата имаше кървава диря. Не си спомняше да го е заболяло, сигурно се е наранил, когато се е хвърлил срещу панела. Но сега едва ли малко кръв имаше голямо значение. Поне имаше брадва.

Обърна се с лице към вратата, приготви се да замахне, когато отдолу чу вик.

— Скачай!

Алиша и Кейлъб заобикаляха ъгъла на сградата на конете си и яздеха с всички сили. Алиша му махаше, тялото ѝ се извиваше над стремената.

— Скачай!

Помисли си за Тео, как го подхвърлиха. Помисли си за баща си, как стои на ръба на морето, за морето и звездите. Помисли си за момичето, което беше прикрило тялото му със своето, топлината и сладостта на дъха ѝ на врата му и лицето си, там където го целуна.

Приятелите му викаха и махаха към него отдолу, виралите се качваха по стълбите, в ръцете си държеше брадва.

Не сега, помисли си, рано е. Затвори очи и скочи.

Двайсет и три

Отново беше лято, а тя сама. Единствено гласовете, които чуваше навсякъде и отвсякъде, бяха с нея.

Спомняше си хора. Помнеше Мъжа. Спомняше си и другият мъж, съпругата му, момченцето и после жената. Някои си спомняше по-добре от други. Трети изобщо не помнеше. Спомняше си как един ден се събуди с мисълта: сама съм. Няма друго аз, освен мен. Живееше в тъмнина. Научила се беше да върви по светло, въпреки че не беше лесно. С времето започваше да я боли, да ѝ прилошава.

Вървеше и вървеше. Следваше планините. Мъжът ѝ беше казал да следва планините, да бяга и да не спира, но накрая един ден планините свършиха, вече нямаше планини. Повече не ги откри, онези старите. Имаше дни, в които изобщо никъде не ходеше. Някои дни приличаха на години. Живееше тук и там, с тези и онези, с мъжа и съпругата му и момченцето им, после с жената и накрая вече с никого. Някои от хората бяха мили с нея, преди да умрат. Други не чак толкова. Казваха, че била различна. Не била като тях, не била една от тях. Отличаваше се, беше сама и други като нея нямаше на света. Хората я прогонваха или не, но в крайна сметка винаги умираха.

Сънуваше. Сънуваше гласовете и Мъжа. Известно време, което продължи месеци или години, можеше да чуе Мъжа във воя на вятъра и трептенето на звездите, ако се заслушаше, и в сърцето си закопняваше за обичта му. Но с времето гласът му се смеси в ума ѝ с гласовете на другите, на сънуващите, които бяха и не бяха там, защото мракът беше и не беше, присъстваше и отсъстваше едновременно. Светът беше свят на сънуващи души, които не можеха да умрат. Мислеше си: Под нозете ми има земя, над главата ми има небе, има празни сгради, вятър, дъжд, звезди и навсякъде гласове, гласове и въпрос.

Кой съм аз? Кой съм аз? Кой съм аз?

Не се страхуваше от тях, както се страхуваха Мъжът и останалите, мъжът и съпругата му, момчето и после жената. Опита се да държи сънуващите далеч от Мъжа и беше успяла, направило го беше. Те я преследваха с въпроса си, дрънчаха като с верига, като онази, за която беше прочела в приказка за призрак, Джейкъб Марли. Известно време ги мислеше за призраци, но не бяха такива. Не знаеше с какво име да ги нарече. Не знаеше с какво име да нарече себе си, онова, което сама беше. Една нощ се събуди и беше заобиколена от тях, от пронизващите им очи, горящи като живи въглени в мрака. Спомняше си мястото, защото беше хамбар, студено и валеше. Лицата им я обкръжаваха, толкова тъжни и изгубени, като самотния свят, в който тя бродеше. Имаха нужда от нея, за да им каже, за да им отговори на въпроса. Усещаше дъха им върху себе си, дъха на нощта и на терзанието, поток в кръвта. Кой съм аз? — питаха я те.

кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз? кой съм аз?

Тогава избяга от онова място. Продължи да бяга и не спря.

Сезоните се сменяха. Идваше един, друг, следващ. Студено беше, после не. Нощите бяха дълги, а после не. Носеше на гърба си раница с потребни ѝ неща, както и такива, на които държеше, защото ѝ носеха утеха. Помагаха ѝ да си спомня, да задържи годините в ума си, както добрите, така и лошите. Предмети като: историята за призрака Джейкъб Марли. Медальонът на жената, който беше взела от врата ѝ, след като жената умря, така както умираха хората, с голямо суетене. Кост от полето с кости и камъче от плажа, където беше видяла кораб. От време на време се хранеше. Някои от нещата в консервите, които откриваше, вече не ставаха за ядене. Отваряше кутията с инструмент, който носеше в раницата си, и от нея се разнасяше непоносима воня, като в сградите, където мъртвите хора лежаха в редици, или пък не лежаха в редици и тя знаеше, че от тази консерва няма да може да яде, но щеше да яде от някоя друга. Понякога пред нея се оказваше океанът, огромен и сив, плаж от гладки, заоблени канари, високи борове протягаха дългите си ръце към водната шир. Нощем наблюдаваше как звездите се движат по небето, наблюдаваше как луната потъмнява и се потапя в морето. Това беше същата луна като навсякъде по света и известно време тя беше щастлива. На това място видя кораба. Здравей!, крещеше тя, защото никога, ама никога не беше виждала кораб и самата гледка я направи щастлива. Здравей, кораб! Здравей, голяма лодко, здравей! Но корабът не ѝ отвърна с никакви думи. Изчезна за известен период, мина покрай ръба на морето, а после се върна, движен от приливите на луната нощем. Като сън за кораб, който друг освен нея няма кой да сънува. Следваше го с дни и нощи до мястото на скалите с разрушения мост, цвета на кръвта, където грамадният му нос намери покой, сред останалите големи и малки, а дотогава беше разбрала, че корабът като своите събратя на скалите е пуст, на него няма хора; морето беше черно, от него се носеше отблъскващ мирис, подобен на онзи, който се носеше от развалените консерви. Тя си тръгна и от това място.

Можеше да ги усети, усещаше всички. Можеше да протегне ръце, да замахне в мрака и да ги почувства, навсякъде. Тяхната скръбна забрава. Страшната и ужасяваща сломеност. Безкрайното им пронизващо разпитване. Заради него съчувствието ѝ към тях се превърна в нещо като обич. Като обичта, която беше чувствала към Мъжа, който от обич към нея ѝ беше казал да бяга и да не спира.

Мъжът. Помнеше стрелбата и светлината, експлодиращото в очите ѝ слънце. Помнеше тъгата му и усещането за присъствието му. Но вече не можеше да го чуе. Мъжът, мислеше си тя, си беше тръгнал.

Имаше други, които можеше да чуе в мрака. И за тях знаеше кои са.

Аз съм Бабкок.

Аз съм Морисън.

Аз съм Чавес.

Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Мислеше за тях като за Дванайсетте и Дванайсетте бяха навсякъде, в света и зад света, изтъкаваха самия мрак. Дванайсетте бяха кръвта, която течеше под кожата на всички същества в света тогава.

Всичко това се случваше през годините. Помнеше един ден, деня на полето с кости, и друг ден, деня на птичката и на мълчанието. На мястото имаше високи до небето дървета. Там имаше малко пърхащо същество във въздуха пред лицето ѝ. Краката ѝ бяха боси на огряната от слънцето трева, по която се беше учила да върви. Напред и назад, с непохватни, объркани движения. Гледаше и гледаше. Струваше ѝ се, че е поддържала малкото същество повече от ден. Научи думата за съществото, но когато се опита да я произнесе, разбра, че е забравила как се прави. Птица. Думата беше в нея, но не можеше да намери врата, през която да излезе. Жужене… птица. Помисли си за всички думи, които знаеше и с тях беше същото. Всичките думи бяха заключени в нея.

Една лунна вечер, след много време, беше самотна и без нито един близък приятел на света и си помисли: Елате при мен.

Дойдоха. Първо един, после друг, трети и още, и още.

Елате при мен.

Излязоха от мрака. Спуснаха се от небето и разни високи места наоколо и скоро наброяваха безчет същества, както тогава в хамбара, само че повече. Тълпяха се около нея със сънуващите си лица. Докосваше ги, галеше ги и не се чувстваше сама. Попита: Това ли сме всички? Защото не съм виждала никого, нито мъж, нито жена, от много години. Има ли друго аз освен мен? Но докато питаше, те не можеха да ѝ отговорят, само питаха, настървено и изпепеляващо.

Сега вървете, помисли тя и затвори очи, а когато ги отвори разбра, че е сама.

Ето така се научи да го прави.

После с хода на сезоните, на нощите и годините на нощите стигна до място с погребан град, където на бледата светлина видя мъже на коне. Шестима, яздеха тъмни, яки коне. Мъжете имаха пушки, като другите мъже, които си спомняше, във времето след мъжа и съпругата му и момчето и после другата жена; тя се скри в сенките, зачака нощта да падне. Какво щеше да прави тогава, не знаеше, но тогава при нея дойдоха забравилите, както правеха винаги в мрака, и въпреки че се опита да ги спре, те се нахвърлиха върху им пъргаво, настъпи страхотна суматоха, в която мъжете започнаха да умират и после и те постъпиха така, на брой бяха трима.

Отиде до мястото на труповете, мъжете и конете им, които бяха мъртви, останали без капка кръв, както беше с всички същества, които умираха по този начин. Трима от мъжете бяха изчезнали, но душата на единия още беше наблизо, наблюдаваше от някакво безименно и безформено място как тя се привежда да огледа лицето му и изражението, изписано на него. Същото изражение беше видяла върху лицата на мъжа и съпругата му, и момчето, и после жената. Страх и болка и освобождаване. Разбра, че името на мъжа е било Уилем. А онези, които бяха сторили това на Уилем, горко се каеха, каеха се, тя стана и отиде при тях: Всичко е наред, идете си сега и ако можете да се въздържите, повече не го правете, но знаеше, че не могат да се въздържат. И причината за това бяха Дванайсетте, които пълнеха умовете им с ужасяващи сънища за кръв и нямаше друг отговор на единствения въпрос освен:

Аз съм Бабкок.

Аз съм Морисън.

Аз съм Чавез.

Аз съм Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламрбайт-Мартинез-Рейнхард-Картър.

Аз съм Бабкок.

Бабкок.

Бабкок.

Последва ги през пясъка, дори когато светлината стана прекалено силна за очите ѝ, а имаше дни, в които нямаше къде да се скрие от нея. Уви се в плат, който беше намерила, а на лицето си имаше очила. Дните бяха дълги, слънцето, издигнало се високо в небето, жареше и съсичаше земята под себе си с дългото острие на светлината си. Вечерта пустинята беше спокойна и друг шум освен нейните стъпки през нея, пулсът на сърцето ѝ и сънуващия свят наоколо ѝ нямаше.

Дойде ден, в който пред нея отново се появиха планини. Не беше открила онези мъже с конете или пък мястото, от което бяха дошли, а част от тях загина в погребания град пред очите ѝ. Земята в долината между планините беше осеяна с дървета, които се огъваха от вятъра, и там стигна до сграда, в която имаше коне, а когато съзря тяхната неподвижност и самота, си помисли: Може би това са конете, които видях. Конете не бяха живи, но изглеждаха такива, а гледката, която представляваха, ѝ внушаваше спокойствие, заради което реши, че може би трябва да остане на това място, че времето за бягство е приключило. Че това е мястото, където е дошла, за да си почине.

Но сега и това време беше приключило. Най-накрая мъжете се бяха върнали на конете си и тя беше спасила един от тяхната компания, покрила беше тялото му със своето, както ѝ беше продиктувал инстинктът в онзи миг, а на сънуващите беше казала, вървете си, сега си вървете, него не убивайте и за известно време настояванията ѝ бяха дали резултат, но другият глас в умовете им беше силен, а и стръвта за кръв също беше силна.

В нейното място в мрака и земята под конете тя мислеше за онзи, когото беше спасила, надяваше се да не е мъртъв, и слушаше звуците на мъжете, конете им и пушките, как се връщат. След известен брой дни, когато не откри следа от тях, напусна мястото, както беше напуснала всички места преди това, и излезе в лунната нощ, на която принадлежеше, една и невидима.

Къде са?, попита мрака. Къде са мъжете на конете, трябва да ги намеря? Защото през всичките години бях сама, нямаше друго аз освен мен.

А от нощното небе се чу нов глас, който каза:

Тръгни в лунната светлина, Ейми.

Накъде? Накъде да вървя?

Доведи ги при мен. Пътят ще ти покаже как.

Тя щеше да го направи. Щеше да го постигне. Защото от толкова много време беше сама, нямаше друго Аз освен нея и я изпълваше огромно съжаление и непреодолимо желание да е с други, свои себеподобни, да не е повече сама.

Излез на луната и открий мъжете, които трябва да познавам, така както познавам теб, Ейми.

Ейми — помисли си тя. — Кой е Ейми?

А гласът отвърна:

Ти си това.