VМомичето от никъде

Ти, забравилият

преминаването от другия свят,

знай, че отново говоря:

завръщащият се от забравата,

за гласа свой се завръща.

Луиз Глук

Дивият ирис

Двайсет и четири

Дневник на Стражата

Лято 92

Ден 51: Няма следа.

Ден 52: Няма следа.

Ден 53: Няма следа.

Ден 54: Няма следа.

Ден 55: Няма следа.

Ден 56: Няма следа.

Ден 57: Питър Джаксън е определен на ОП 1 (М: Тео Джаксън). Няма следа.

Ден 58: Няма следа.

Ден 59: Няма следа.

Ден 60: 7 контакти. Няма убити или обсебени души. Постът на Втори капитан е вакантен (Т. Джаксън, починал), Санжай Патал заема поста.

С уважение и почит към Дома

С. К. Рамирез, Първи капитан


Призори на осмата сутрин: Питър отвори рязко очи от шума на стадото, което слизаше по пътеката.

Спомни си как малко след полунощ през ума му мина: Само няколко минути. Само няколко минути да поседна, да събера силите си. Но щом си позволи да седне, облегна гръб на крепостния вал и опря изморено глава на скръстените си ръце, сънят бързо го надви.

— Хубаво е, че си буден.

Над него стоеше Лиш. Питър разтърка очи, изправи се и мълчаливо прие манерката, която му подаваше. Усещаше ръцете и краката си натежали, сякаш костите му бяха заменени от тръби с плискаща се в тях течност. Отпи от възтоплата вода и хвърли поглед над крепостния вал. Зад огневата линия над хълмовете бавно се надигаше лека мъгла.

— Колко време съм спал?

Тя изпъна рамене насреща му.

— Остави. Будува седем нощи поред. Изобщо не биваше да си тук. Твърди ли някой обратното, да дойде да му разясня.

Чу се Сутрешният звънец. Питър и Алиша мълчаливо наблюдаваха как вратите започнаха бавно да се прибират в прорезите си. Стадото, неуморно и готово за тръгване, започна да излиза през отвора.

— Прибери се у дома и се наспи — каза Алиша, докато дърварите се готвеха да излязат. — После ще се занимаваш с Камъка.

— Ще го чакам.

Загледа го упорито.

— Питър, минаха седем нощи. Прибирай се.

Прекъснаха ги изкачващи се по стълбата стъпки. Холис Уилсън се изкачи на пътеката на стената и намръщено ги погледна.

— Предаваш ли поста, Питър?

— Постът е само твой — отвърна Алиша. — Ние приключихме.

— Казах, че оставам.

Дневната смяна поемаше постовете. Още двама Стражи се качваха по стълбата, Гар Филипс и Вивиан Чоу. Гар разказваше история, на която Вивиан се смееше, но когато ги видяха, рязко млъкнаха и забързаха по пътеката.

— Слушай — каза Холис, — ако искаш да поемеш поста, от моя страна няма проблем. Но аз съм дежурен офицер, затова трябва да уведомя Со.

— Няма да остава — каза Алиша. — Сериозно говоря, Питър. Не те моля. Холис няма да го каже, но аз ще го направя. Прибирай се.

У него се надигна желание да възрази. Понечи да го направи, заля го такава мъка, че се отказа. Алиша имаше право. Приключило беше. Тео вече го нямаше. Трябваше да почувства облекчение, но беше само изтощен — смъртна умора, толкова дълбока, че сякаш щеше да я влачи като верига до края на дните си. Наложи му се да напрегне всички сили, само за да остави арбалета на крепостния вал.

— Съжалявам за брат ти, Питър — каза Холис. — Мога вече да го кажа, след като седемте нощи изминаха.

— Благодаря, Холис.

— Предполагам, сега вече ти си Глава на Дома, нали?

Питър почти не се беше замислял за това. Изглежда беше. Братовчедките му Дейна и Лей бяха по-големи от него, но Дейна се отказа, когато бащата на Питър отстъпи поста си, а се съмняваше, че Лей ще прояви интерес сега, когато имаше да се грижи за бебе в Убежището.

— Изглежда съм такъв.

— Е, поздравления, а? — Холис смутено сви рамене. — Странно е, че го казвам, но ти знаеш какво имам предвид.



Никому не беше казал за момичето, нито дори на Алиша, която може би щеше да му повярва.

Височината на покрива на търговския център се оказа по-малка, отколкото беше предположил. За разлика от Алиша, която беше долу, той не можеше да прецени колко пясък се е натрупал в основата на сградата като висока полегата дюна, която омекоти удара от скока му, щом полетя надолу. Сграбчил брадвата, той се метна на гърба на Омега зад Алиша. Едва след като отминаха Банинг и вече можеха да са сигурни, че не ги преследват, се зачуди как двамата са се отървали, а и конете също са невредими.

Алиша и Кейлъб се измъкнали от атриума през кухнята на ресторанта. От кухнята няколко коридора водели към товарна рампа. Големите врати към рампата се оказали здраво клеясали, но едната била едва забележимо открехната и през процепа се процеждал сноп светлина. Използвали някаква тръба за лост и двамата успели да я отворят, колкото да се промушат. Измъкнали се навън и се оказали облени от слънчева светлина от южната страна на мола. Видели и конете спокойно да пасат на обрасла с бурени площадка. Алиша направо не вярвала на късмета им. Двамата с Кейлъб заобиколили сградата, тогава чула трясъка от вратата и видяла Питър на ръба на покрива.

— Защо, като открихте конете, просто не побягнахте? — попита я Питър.

Спрели бяха на пътя за електроцентралата, за да напоят животните, недалеч от мястото, където преди шест дни забелязаха вирала сред клоните на дърветата. Имаха вода само в манерките, но след като всеки от тях пи, изляха останалото в шепи и дадоха на конете да пият. Раненият лакът на Питър беше с превръзка, направена от разкъсания му пуловер. Раната не беше дълбока, но вероятно щеше да се наложи да я шият.

— Не се колебая в тези работи, Питър — остро отвърна Алиша. Зачуди се дали не я е обидил. — Така ми се стори правилно и правилно се оказа.

Тогава можеше да им разкаже за момичето. Но се поколеба, усети, че моментът е отлетял. Само младо момиче, а и действията ѝ под въртележката, как беше прикрила тялото му със своето, погледът, който бяха разменили, и целувката, а после неочаквано затръшнатата врата. Може би в напрежението от събитията просто си е въобразил цялата история. Разказа им, че е открил стълбище и толкова.

Когато се завърнаха, завариха голяма суматоха. Забавили се бяха с четири дни, малко оставаше да решат, че са загинали. При новината за завръщането им на вратата се събра цяло множество. Лей припадна, преди да успеят да ѝ съобщят, че Арло е жив и че е останал в станцията. Питър не събра смелост да отиде в Убежището и да ѝ съобщи новината за Тео. Пък и все някой щеше да ѝ съобщи. Майкъл беше там, а също и Сара. Тя проми и заши раната на лакътя, докато той, примижал от болката, седеше на един камък и се чувстваше измамен, защото подобното на транс вцепенение, причинено от загубата на брат му, не правеше плътта му безчувствена, докато зашиваха раната. Сара я превърза както трябва, бързо го прегърна и се разплака. После, когато се стъмни, множеството се раздели, за да му направи път, а когато зазвъня Вторият звънец, Питър се качи на крепостния вал, за да окаже Милостта на брат си.



Остави Алиша долу на стълбата с обещание, че ще се прибере у дома и ще се наспи. Но домът му беше последното място, където искаше да отиде. Само малцина от неженените мъже ползваха бараките; мястото беше мръсно и вонеше противно, като в електроцентралата. Само че занапред Питър щеше да живее там. От вкъщи му трябваха само няколко вещи.

Сутрешното слънце вече напичаше по раменете му, когато пристигна у дома. Къщурка с пет стаи, обърната към Източната поляна. Единственият дом, който Питър познаваше, откакто беше излязъл от Убежището. След смъртта на майка им двамата с Тео се прибираха тук само да спят. Не бяха положили много усилия да поддържат мястото в ред. Питър винаги се притесняваше каква бъркотия е в къщата — в мивката се трупаха чинии, по пода се валяха дрехи, всичко беше потънало в мръсотия, но нищо не беше направил, за да почисти. Майка му беше чистница, поддържаше къщата в идеален ред: подът измит, килимите изтупани, пепелта от огнището пометено, в кухнята нямаше боклуци. На първия етаж бяха двете спални, където спяха той и Тео, спалнята на родителите им беше сместена под стрехите на втория етаж. Питър влезе в стаята си и бързо напълни раница с дрехи за няколко дни. По-късно щеше да огледа вещите на Тео, да реши кое да запази за себе си и да откара другото в Склада, където дрехите и обувките на брат му щяха бъдат прибрани и запазени в очакване на следващото разпределяне сред жителите на Колонията при Подялбата. Тео се беше нагърбил с тази задача след смъртта на майка им, защото знаеше, че Питър няма да е в състояние да го направи. Почти година по-късно в един зимен ден Питър беше видял една жена — Глория Патал — да носи шал, който разпозна. Глория беше на пазарските сергии и подреждаше буркани с мед. Шалът с ресни несъмнено беше на майка му. Питър така се разстрои, че веднага се махна от мястото, сякаш бягаше от местопрестъплението на злодеяние, в което беше въвлечен.

Приключи с опаковането на багажа и влезе в главната стая на къщата, която едновременно беше кухня и дневна под откритите греди. Печката не беше палена от месеци, събраните дърва отвън вероятно вече гъмжаха от мишки. Цялата стая тънеше в лепкав слой прах, като да не живееше никой в нея. Ами, помисли си той, вероятно и не живееха.

Някакъв последен подтик го накара да изкачи стъпалата до спалнята на родителите си. Чекмеджетата на малкия скрин бяха празни, на провисналия матрак нямаше завивки, по рафтовете на стария гардероб само тънка дантела от паяжини се люлееше от течението, предизвикано от отварянето на вратата. Малката нощна масичка, на която майка му беше държала чаша вода и очилата си — единственото, което на Питър му се щеше да беше запазил, но не го направи; приличен чифт очила струваше пълен дял, — беше покрита от бледи петна. От месеци никой не беше отварял прозорците, в стаята беше спарено и душно, от немарливост и това беше пренебрегнал. Истината бе, че се чувстваше така, сякаш ги е предал, всичките.

Помъкна раницата си в засилващата се сутрешна жега. Отвсякъде го заобикаляше шум от различни дейности: в конюшнята конете удряха с копита и процвилваха, от ковачницата се носеха ударите на чука, виковете на дневната смяна от Стената и докато влизаше в Стария град — изблиците смях на децата, които играеха в двора на Убежището. По време на сутрешната почивка Учителката ги оставяше да тичат и да се гонят като мишлета. Питър си спомняше един зимен ден, слънчев и студен, и игра на гоненица, в която той без никакво усилие по някакво чудо беше грабнал пръчката от ръцете на много по-голямо момче — май беше един от братята Уилсън, и успя да я задържи у себе си, чак докато Учителката не започна да пляска и да размахва облечените си в ръкавици ръце, за да ги събере и прибере вътре. Помнеше разсичащия студен въздух и съсухреното, кафяво лице на света през зимата; парата от потта му, която се издигаше от челото му, и чистото физическо въодушевление, докато се извиваше и се промъкваше между протягащите се ръце на нападателите му. Как само се чувстваше изпълнен с живот. Питър потърси в спомена и брат си — онази зимна сутрин Тео със сигурност е бил с Малките, част от тичащото множество, но изобщо не можа да си го спомни. Мястото, където трябваше да бъде брат му, беше празно.

Стигна до тренировъчните ями. Три обширни изкопа в земята, дълги двайсет метра, с високи стени от пръст, за да задържат неизбежните заблудени стрели и копия, изхвърчалите непохватно хвърлени ножове. В близкия край на средния трап стояха и внимаваха пет нови ученици. Три момичета и две момчета, от девет до тринайсет години, застанали в напрегнати пози и тревожни лица, Питър прочета по тях същото усилие и вглъбеност, която чувстваше, когато идваше в ямите с огромно желание да се докаже. Тео беше три класа преди него. Помнеше сутринта, в която брат му беше избран за вестител, гордата усмивка на лицето му, когато се обърна и се запъти за пръв път към Стената. Ликуваше и се виждаше, но и самият Питър щеше да го изпита. Скоро и той щеше да го последва.

Треньор тази сутрин беше братовчедката на Питър, Дейна, дъщерята на чичо Уилем. Беше осем години по-голяма от Питър и беше напуснала Стражата и поела ямите след раждането на първата си дъщеря, Ели. Най-малката ѝ дъщеря, Кат, все още беше в Убежището, Ели излезе преди година и беше от учениците в ямата, първи клас, висока за възрастта си и стройна като майка си, с дълга черна коса, сплетена като на Стражите.

Застанала пред групата, Дейна ги оглеждаше с каменно изражение, сякаш избираше овен за кланицата. Всичко беше част от ритуала.

— Какво имаме? — попита групата.

Отговориха в един глас:

— Един удар!

— Как нападат?

Този път отговориха по-силно:

— Скачат отгоре!

Дейна замълча, полюляваше се на пети и погледът ѝ попадна на Питър. Усмихна му се тъжно, преди отново да се върне към задълженията си и лицето ѝ да се намръщи. „Това беше ужасно. Току-що си изкарахте още две обиколки преди хранене. Сега ви искам в две редици, вдигнете лъковете.“

— Какво ще кажеш?

Санжай Патал. Питър така се беше умислил, че не беше чул кога се е приближил. Санжай стоеше до него, скръстил ръце на гърдите си, с вперен в ямите поглед.

— Ще се научат.

Под тях учениците бяха започнали сутрешната си тренировка. Един от най-малките, момчето на Даръл, не уцели, изпрати стрелата си в оградата зад целта. Останалите се разсмяха.

— Съжалявам за брат ти. — Санжай се обърна към него и отклони вниманието на Питър от ямите. Тялото му изглеждаше слабо, но набито. Лицето му беше гладко обръснато, косата прошарена и остригана почти до голо. Зъбите му бяха ситни и бели, а дълбоко разположените очи изглеждаха потъмнели от гъсти и надвиснали вежди. — Тео беше добър човек. Не биваше да му се случва това.

Питър не отговори. Нима имаше нещо за казване?

— Мислех си за думите ти — продължи Санжай. — Ако трябва да съм честен, някои брънки не пасват. Случилото се със Зандър. И какво сте правили в библиотеката.

Питър потръпна от лъжата си. Споразумели се бяха да се придържат към истината за случилото се и да не казват никому за оръжията, поне известно време. Но се оказа, че е доста по-сложно, отколкото предполагаше. Без пушките историята им беше пълна с празнини: какво са правили на покрива на електростанцията, как са спасили Кейлъб, смъртта на Зандър, отиването им в библиотеката.

— Казахме всичко — каза Питър. — Сигурно Зандър е бил ухапан по някакъв начин. Мислехме, че се е случило в библиотеката, затова отидохме да проверим.

— Но защо му е било на Тео да се подлага на такъв риск? Или идеята беше на Алиша?

— Защо мислиш така?

Санжай замълча, прокашля се.

— Знам, че ти е приятелка, Питър, и не се съмнявам в уменията ѝ. Но е неразумна. Винаги се втурва на лов.

— Тя няма вина. Никой няма. Просто лош късмет. Заедно взехме решението.

Санжай отново замълча, докато замислено оглеждаше ямите. Питър не каза нищо, надяваше се мълчанието му да сложи край на разговора.

— И все пак не разбирам. Някак не е в природата на брат ти да поема подобен риск. Предполагам, че никога няма да разберем. — Санжай загрижено поклати глава и се обърна отново към Питър с омекнало изражение: — Съжалявам, не биваше да те разпитвам. Знам, че си уморен. Но докато си тук, искам да обсъдим един въпрос. Засяга Дома. Мястото на брат ти.

Дори само от мисълта Питър се почувства изтощен. Но на него се падаше дългът да го изпълни.

— Кажете ми какво искате да направя.

— Искам да го обсъдим, Питър. Баща ти допусна грешка, според мен, като предаде мястото на брат ти. Мястото по право се пада на Дейна. Тя е най-възрастният представител на Джаксън.

— Но тя го отстъпи.

— Така е. Но между нас да си остане, ще ти споделя, че не сме приели начина, по който това стана. Дейна беше разстроена. Баща ѝ, както помниш, беше току-що убит. Мнозина от нас вярваха, че тя ще поеме с радост това задължение, ако баща ти не я беше принудил да отстъпи.

Какви ги говореше Санжай? Че постът е на Дейна ли?

— Не знам за какво говориш. Тео никога нищо не ми е споменавал.

— Съмнявам се, че би го направил — Санжай замълча за момент. — С баща ти невинаги сме се спогаждали. Известно ти е, знам. От самото начало бях против Дългите походи. Но той така и не можа да се откаже от идеята, дори след загубата на толкова много хора. Замислил беше брат ти да възроди тези походи. Затова настояваше Тео да оглави Дома.

Учениците вече бяха излезли от ямите и тичаха по пътеката, за да започнат обиколките около периметъра. Какво беше казал Тео в нощта в контролната стая? Че Санжай си го бива в неговите дела, нали? Казаното от него до този момент обаче само накара Питър ожесточено да защитава задължение, което минути преди това щеше с радост да преотстъпи на първия срещнат.

— Не знам, Санжай.

— Не трябва да знаеш, Питър. Домът се събра. Постигнахме споразумение. Мястото по право се пада на Дейна.

— А тя иска ли го?

— След като ѝ обясних всичко, да. — Санжай сложи ръка на рамото на Питър, който си помисли, че жестът трябва да е утешителен, но изобщо не беше такъв. — Моля те, не го приемай зле. Това не е отношение към теб. Не обръщахме внимание на тази нередност, защото всички много уважаваха Тео.

Просто така, помисли си Питър, вече бяха погребали брат му. Ризите на Тео все още стояха сгънати в чекмеджетата, резервните му ботуши стояха под леглото, а сякаш никога не е съществувал.

Санжай вдигна лице.

— Ето я и Со.

Питър се обърна и видя Со Рамирез да крачи към тях. С нея беше и Джими Молиноу. Висока жена с пясъчноруса коса, в началото на четирийсетте, Со се издигна до ранга на Първи капитан след смъртта на Уилем. Беше изключително способна жена, с темперамент, който от половин дума пламваше. Гневните ѝ изблици караха и най-обръгналия Страж да се снишава от страх.

— Питър, търсех те. Вземи си няколко почивни дни от Стражата, ако искаш. Обади ми се, когато намислиш да гравираш името на брат си на Камъка. Искам да кажа няколко думи.

— И аз си мислех същото — намеси се Санжай. — Извести ни. Всъщност отложи го с няколко дни. Няма защо да се бърза.

Появата на Со в този момент, даде си сметка Питър, не беше случайно, а нагласено.

— Добре — успя да каже Питър. — Може и да си взема.

— Много харесвах брат ти — каза и Джими, очевидно с убеждението, че щом е там, значи може да се изкаже и той. — Карън също.

— Благодаря. Непрекъснато го чувам.

Толкова много огорчение прозвуча в думите му, че Питър на мига съжали, като видя изражението на ястребовото лице на Джими. И Джими беше приятел на Тео, Втори капитан като него. И той знаеше какво е да загубиш брат. Конър Молиноу беше загинал при лов на пушеци, организиран за прочистване на Горното поле преди пет години. След Со Джими беше най-възрастният офицер, в средата на трийсетте, със съпруга и две момичета. Можеше да предаде поста си още преди години, без никой да го упрекне, но беше решил да продължи да служи. Понякога жена му Карън му носеше на стената топло ядене — жест, който го притесняваше и му навличаше безкрайни шеги от страна на Стражата, въпреки че всички знаеха, че му харесва.

— Прости ми, Джими.

Той сви рамене.

— Забрави го. Знам какво ти е, повярвай ми.

— Искрено е, Питър. Брат ти беше много важен за всички ни — с тези последни думи Санжай вирна брадичка делово по посока на Со. — Капитане, имате ли минута?

Со кимна с все още прикован върху Питър поглед.

— Говорех сериозно — каза тя и отново го докосна, улови го точно над лакътя. — Колкото време ти е необходимо, имаш го.



Питър изчака няколко минути, за да се отдалечат от тримата. Чувстваше се разтърсен, напрегнат, но разсеян. Все пак в разговора не чу нищо, което да го изненадва: очакваните неловки съболезнования, които добре познаваше, и новината, че в крайна сметка не той щеше да участва, в Дома — факт, който би трябвало да го облекчи заради желанието му да няма общо с всекидневните задължения и грижи. Но Питър усещаше по-дълбок смисъл, скрит под повърхността на разговора. Ясно усещаше, че е бил манипулиран, че всички без него са знаели нещо. Вдигна раницата на рамо — беше почти празна, защо ли изобщо му беше? — и реши да не отива направо в бараките, затова се запъти в другата посока по пътеката.

Камъкът от Тъмната нощ стоеше в другия край на площада: крушовиден объл гранит, висок два човешки боя, в млечнобяло и с проблясващи като скъпоценни камъни розови късчета кварцит. Отгоре му бяха гравирани имената на изчезналите и на мъртвите. Затова беше дошъл при камъка. Сто шейсет и две имена: изтекоха месеци, преди да гравират всички. Две цели семейства: Ливайн и Даръл. Целият род Бойз, общо деветима. Много от семействата Грийнбърг, Патал, Чоу, Молиноу, Строс, Фингър и двама Донадио — родителите на Лиш, Джон и Ейнджъл. Първите Джаксън, споменати на камъка, бяха Дарла и Тейлър Джаксън, бабата и дядото на Питър, загинали под отломките на къщата си под северната стена. На Питър не му беше трудно да мисли за тях като за старци, понеже бяха загинали преди петнайсет години, а целият им живот бе протекъл във време, за което той нямаше спомен, област от съществуването, за която Питър мислеше просто като за „тогава“. Но всъщност Тейлър не е бил много над четирийсетте, а Дарла, втората съпруга на Тейлър — само на трийсет и шест по време на земетресението.

Отначало камъкът беше предназначен само за жертвите от Тъмната нощ, но след това им се стори съвсем естествено да запазят обичая и да записват мъртвите и изчезналите. Питър видя, че името на Зандър вече е издълбано. Не беше самотно, стоеше под имената на неговите баща и сестра, както и на жената, за която преди години Зандър е бил женен, спомни си Питър. Толкова непривично беше за Зандър дори да говори с някого, камо ли да е бил женен, затова Питър напълно я беше забравил. Жената, която се казвала Джанел, починала при раждане заедно с бебето, няколко месеца след Тъмната нощ. Детето дори име си нямало, затова не беше вписано и краткият му престой на земята беше останал незаписан.

— Ако искаш, аз мога да издълбая името на Тео.

Питър се извърна и видя Кейлъб, застанал зад него, обут с новите яркожълти маратонки. Прекалено големи му бяха и от тях краката му изглеждаха ципести като на патица. Вина жегна Питър, докато ги гледаше. Огромните, нелепи маратонки на Кейлъб бяха единственото доказателство за целия объркан епизод в търговския център. Но Питър знаеше, че Тео би дал мило и драго само и само да види маратонките на Кейлъб, затова се разсмя. Той щеше да схване шегата, още преди Питър дори да разбере, че има шега.

— Ти ли вписа името на Зандър?

Кейлъб сви рамене.

— Бива ме с длетото. Май няма кой друг да се погрижи. Повече приятели е трябвало да си намери — момчето замълча, загледано над рамото на Питър. За секунда помръкна. — Добре че успя да го застреляш. Зандър ненавиждаше виралите. Според него най-лошата съдба, която можеше да го сполети, е да бъде обсебен. Радвам се, че не се наложи да е един от тях дълго.

В този миг Питър взе решение. Нямаше да гравира името на Тео върху Камъка и никой друг нямаше да го направи. Не и докато не се увери, че е мъртъв.

— Къде спиш тези дни? — попита Кейлъб.

— Бараките. Къде другаде?

Питър вдигна рамо, за да му посочи раницата.

— Нещо против да се присъединя?

— Щом имаш желание.

Чак по-късно, когато Питър беше разопаковал вещите си и най-после лежеше на хлътналия, прекалено мек матрак, той осъзна къде на камъка беше приковал поглед Кейлъб над рамото на Питър. Не върху името на Зандър, ами над него, където имаше три имена: Ричард и Марилин Джоунс, а под тях Нанси Джоунс, по-голямата сестра на Кейлъб. Смъртта отнела баща му, гаечен ключ, при падане от прожектор в първите изпълнени с паника часове на Тъмната нощ, майка му и сестра му загинали в Убежището, премазани от рухналия покрив. Кейлъб е бил само на няколко седмици.

И тогава разбра защо Алиша го е завела на покрива на електростанцията. Звездите нямаха нищо общо. И Кейлъб Джоунс като нея беше осиротял през Тъмната нощ. Само тя се грижеше за него.

Завела беше Питър на покрива, за да чака Кейлъб Джоунс.

Двайсет и пет

Майкъл Фишър, Първи инженер по електричество и осветление, седеше във Фара, заслушан в призрак.

Така го наричаше Майкъл, призрачния сигнал. Проявяваше се сред какофонията от шумове на ръба на доловимия спектър, да питаха него, там не можеше да има нищо. Откъслек от откъслек, имаше го, нямаше го. В наръчника за радиооператора, който беше открил в складовия заслон, честотата беше посочена като свободна.

— Можех да ти го кажа — каза Елтън.

Чуха го на третия ден след завръщането на отряда за доставки. Майкъл все още не можеше да повярва, че Тео го няма. Алиша го увери, че случилото се не е по негова вина, дънната платка нямала нищо общо със смъртта на Тео, но Майкъл се чувстваше отговорен, брънка от събития, довели до гибелта на приятеля му. А Майкъл дори беше забравил за дънната платка и това беше най-лошото. Ден след като Тео и останалите заминаха за станцията, Майкъл с успех разглоби старо табло за контрол на напрежението на батериите и откри каквото му трябваше Не беше същата марка, но ускоряваше процеса на обработката на данните, а също и всеки сигнал от краищата на спектъра.

А и да не беше го направил, каква полза от още един процесор? Не си струваше Тео да умре заради процесор.

Ала този сигнал: 1432 мегахерца, слаб като шепот, но казваше нещо. Дразнеше го, значението му сякаш непрекъснато убягваше от погледа му щом го погледнеше. Цифров беше, с повтарящ се код, появяваше се и изчезваше мистериозно или пък така изглеждаше, докато не осъзна — добре де, Елтън осъзна, — че се появява на всеки деветдесет минути, улавяше се точно 242 секунди и отново изчезваше.

Трябваше и сам да го разбере. Наистина, нямаше извинение за пропуска.

И се засилваше. Час след час, с всеки цикъл, въпреки че нощем беше по-силен. Изглеждаше така, сякаш проклетото нещо изкачваше планината. Престана да наблюдава каквото и да било друго, седеше на таблото и отброяваше минутите, очакваше сигналът да се завърне.

Не беше природно явление, не и при повтаряемост на всеки деветдесет минути. Не беше сателит. Не идваше от събраните на едно място батерии. Много неща не беше. Майкъл не знаеше какво е.

А и Елтън беше мрачен. Онзи страхотен в слепотата си Елтън, когото Майкъл познаваше и с когото беше свикнал през годините във Фара, този Елтън никакъв го нямаше. На негово място седеше посипан с пърхот киселяк, който едва поздравяваше. Слагаше слушалки на главата си, слушаше сигнала, цупеше устни, клатеше глава, изпускаше по дума-две, как имал нужда от повече сън. Едва се наканваше да запали прожекторите при Втория звънец. Майкъл можеше да налее достатъчно гориво, за да ги изстреля всички до луната, но въпреки това имаше чувството, че Елтън и дума няма да каже по този повод.

А трябваше и да се изкъпе. И двамата имаха нужда да се изкъпят, по дяволите.

Какво ставаше? Смъртта на Тео? След завръщането на отряда за доставки тревожно мълчание обхвана Колонията. Никой не проумяваше случилото се със Зандър. Така да остави Кейлъб! Санжай и останалите се постараха да потушат мълвата, но слуховете бързо се разпространиха. Хората говореха, че открай време са си знаели как на този приятел му има нещо и че от безкрайните месеци в планината мозъкът му се повредил. Как не бил съвсем наред след случилото се с жена му и бебето.

А и тази странна работа със Санжай. Майкъл не знаеше какво да мисли, по дяволите. Преди две нощи седеше на контролното табло, когато изведнъж вратата се отвори и се появи Санжай. Стои с ококорени очи, сякаш всеки миг ще ахне. Това беше, помисли си Майкъл, слушалките още бяха на главата му, престъплението му не можеше да е по-очебийно — свършено е с мен. Санжай някак е разбрал за радиото. Със сигурност ще ме прокудят.

Но после се случи нещо странно. Санжай мълчеше. Постоя на прага, загледан в него, и докато секундите се нижеха в мълчание, Майкъл осъзна, че всъщност изражението на мъжа не е точно такова, за каквото го беше взел първоначално: не е оправданото възмущение от престъпленията, прикрити от нощта, а почти животинско слисване, пусто изумление от нищото. Санжай носеше пижама, беше бос. Не знаеше къде е, беше сомнамбул. Много хора бяха такива, на моменти сякаш половината Колония се надигаше и започваше да кръстосва насам-натам. Сигурно имаше връзка с прожекторите, заради това, че всъщност никога не беше достатъчно тъмно, за да се отпуснат. Майкъл също веднъж-два пъти беше скитосвал насън, веднъж се събуди в кухнята, докато мажеше лицето си с мед. Но Санжай? Санжай Патал, Глава на Дома? Не му приличаше на сомнамбул.

Умът на Майкъл работеше на пълни обороти. Номерът беше да изведе Санжай от Фара, без да го събужда. Майкъл скалъпи няколко стратегии за тази цел — да имаше само малко мед, за да му предложи, — когато изведнъж Санжай се намръщи, наклони глава, сякаш заслушан в някакъв далечен звук и сковано се затътри покрай него.

— Санжай? Какво правиш?

Мъжът се спря пред таблото на прекъсвача. Дясната му ръка, която висеше отпуснато до тялото му, леко се сгърчи.

— Не… знам.

— Не трябва ли — рискува Майкъл — да си на някое друго място, знам ли аз?

Санжай не отвърна. Вдигна ръка и я задържа пред лицето си, обръщаше я напред-назад, съзерцавайки я с все същото занемяло удивление, сякаш не можеше да реши чия е.

— Баб… кок?

Отвън се чуха други стъпки. В стаята се показа Глория. И тя облечена в пижама. Косата ѝ, която през деня връзваше, падаше до средата на гърба ѝ. Едва си поемаше дъх, явно беше тичала от дома им след него. Пренебрегна Майкъл, който до този момент не беше толкова разтревожен, колкото объркан, като случаен свидетел на някаква частна брачна драма. Жената се запъти направо към съпруга си и решително го улови за лакът.

— Санжай, хайде в леглото.

— Това е моята ръка, нали?

— Да — каза тя нетърпеливо — твоята ръка е. — Продължаваше да го държи за лакътя, погледна към Майкъл и тихо промълви: — Ходи насън.

— Да, безспорно, безспорно е моята.

Тя въздъхна.

— Върви, Санжай. Стига.

По лицето на мъжа проблесна съзнание. Обърна се, огледа стаята, очите му се проясниха.

— Майкъл. Здравей.

Слушалките ги нямаше, скрити под пулта.

— Здравей, Санжай.

— Май съм излязъл… да се поразходя.

Майкъл потисна смеха си. Зачуди се какво ли би търсил Санжай в помещението за прекъсване на електрозахранването?

— Глория е имала добрината да ме последва и да ме прибере у дома. Сега тръгвам натам.

— Добре.

— Благодаря, Майкъл. Съжалявам, че те обезпокоих по време на така важната ти работа.

— Няма проблем.

След това Глория Патал изведе съпруга си от стаята и го поведе, вероятно, обратно към леглото, за да приключи онова, което беше започнал в неспокойния си, унесен в сън ум.

И така, как да разбира случилото се? Когато на другата сутрин го разказа на Елтън, той отвърна само:

— Май и него го прихваща като всички нас.

А Майкъл беше отвърнал:

— Кое го? Какво имаш предвид под го?

Елтън замълча, явно нямаше отговор.

Размишления, размишления, размишления. Сара имаше право. Твърде дълго време прекарваше с глава, сведена над бездна от притеснения. Сигналът беше между два цикъла. Трябваше да изчака още четирийсет минути, за да го чуе отново. Като нямаше с какво да запълни мислите си, погледна показателите на батериите на екрана — надяваше се на добри новини, но не ги откри. Звънец плюс две, силен вятър духаше през пролома целия ден, а клетките вече бяха под 50 процента.

Остави Елтън в къщурката и излезе да се поразходи, да проясни мислите си. Сигналът: 1432 мегахерца. Означаваше нещо, но какво? Имаше значение фактът, че числата бяха първите четири положителни цели числа, които се повтаряха в определен ред 1432143214321432 и така нататък, като 1 затваряше поредицата, която започваше с 4. Любопитното беше, но вероятно и съвпадение, но точно там беше проблемът с призрачния сигнал: у него нищо не изглеждаше като съвпадение.

Стигна до Слънчевото място, където късно през нощта често имаше насъбрали се хора. Примигна от светлината. В основата на Камъка седеше самотна фигура, тъмни коси се спускаха по свитите и поставени на коленете ръце. Маусами.

Майкъл се прокашля, за да покаже присъствието си. Когато обаче се приближи, тя погледна към него с леко отчуждение. Искаше ясно да покаже, че е сама и иска да остане така. Само че Майкъл часове наред беше стоял в къщурката — Елън почти не се броеше — и ловеше призраци в тъмното, затова беше готов да рискува за няколко мижави трошици компания, дори да бъде отблъснат.

— Здрасти — извисяваше се над нея. — Може ли да седна?

Тя вдигна лице. Видя, че по страните ѝ се стичат сълзи.

— Прости ми — каза Майкъл. — Ще вървя.

Но тя поклати глава.

— Няма нищо. Седни, щом искаш.

Така и направи. Неловко беше, защото можеше да седне само ако се настани плътно до нея, раменете им се докосваха, гърбът му, както и нейният, опираше на Камъка. В ума му се въртеше мисълта, че идеята му май не се оказа толкова добра, особено след като мълчанието се проточи. Осъзна, че като е останал, тактично се е съгласил да я попита какво я измъчва, дори може би да намери думи на утеха за нея. Знаеше, че от бременността жените стават много непостоянни в настроенията си, не че и без това не са подвластни на тях, поведението им във всеки момент се променяше като четирите вятъра. Сара беше разумна повечето време, но това беше така, защото му е сестра и той ѝ е свикнал.

— Чух новините. Май трябва да те поздравя?

Избърса очи с пръсти. Носът ѝ течеше, но нямаше кърпичка, за да ѝ я предложи.

— Благодаря.

— Гълън знае ли къде си?

Засмя се мрачно.

— Не, Гълън не знае.

Което го наведе на мисълта, че всъщност не е разстроена само заради някакво си настроение. Дошла беше при камъка заради Тео, плачеше за него.

— Аз само… — но не успя да довърши думите си. — Не знам. — Сви рамене. — Съжалявам. Ние също бяхме приятели.

Тогава тя направи нещо, което го изненада. Маусами постави ръката си върху неговата, покри пръстите му със своите, както беше оставил ръката си на коляното.

— Благодаря, Майкъл. Хората не те зачитат много. Изрече точните думи.

Известно време седяха мълчаливо. Маусами не отдръпна ръката си, остана така. Странно, до този момент Майкъл не усещаше истински липсата на Тео. Тъжен беше, но имаше и друго. Почувства се самотен. Искаше да каже нещо, да изкаже чувствата си. Но преди да успее, от другия край на площада се появиха още два силуета. Гълън и зад него Санжай.

— Слушай — каза Маусами, — съветвам те, не оставяй глупостите на Лиш да ти повлияят. Тя така прави.

Лиш ли? Защо отваряше дума за Лиш? Но нямаше време да обсъждат въпроса. Гълън и Санжай внезапно се изправиха над тях. Гълън беше вир-вода и задъхан, сякаш е обикалял бегом стената. А пък Санжай — замаяният сомнамбул отпреди две нощи беше изчезнал. На негово място имаше човек, намръщен, с истинско бащинско достойнство.

— Ти какво си мислиш, че правиш? — очите на Гълън се стрелнаха ядно напосоки, сякаш се опитваше да я види на фокус. — Не трябва да излизаш от Убежището, Маус. Не трябва.

— Добре съм, Гейл — отблъсна го с ръка. — Прибирай се у дома.

Санжай се приведе точно над двама им с властно излъчване, окъпано в светлината на прожекторите. Кожата му все едно сияеше от бащинското му неодобрение. Стрелна с поглед Майкъл, игнорира присъствието му с бързо присвиване на гъстите си вежди, отхвърляйки с това едничко движение всяка надежда Майкъл лекомислено да е споменал за събитията от предходната нощ.

— Маусами. Проявявах търпение към теб, но то се изчерпа. Не проумявам защо си толкова неразбрана в това отношение. Знаеш къде трябва да си.

— Седим си тук с Майкъл. Всеки, който си мисли друго, трябва да се разбере с него.

Стомахът на Майкъл се присви.

— Вижте…

— Стой настрана, Верига — сопна се Гълън. — И докато сме на темата, какво си въобразяваш, че правиш тук със съпругата ми?

— Какво правя ли?

— Да. Твоя ли беше идеята?

— За Бога, Гълън — въздъхна Маусами. — Знаеш ли как звучиш? Не, идеята не беше негова.

Майкъл осъзна, че всички са вперили поглед в него. Оказал се беше в центъра на събитията, а всъщност искаше само малко компания и чист въздух. Съдбата явно му беше свила безмилостен номер. Изражението на Гълън пламтеше от искрено унижение. Майкъл обмисляше дали е възможно наистина да го нарани. Макар в поведението му винаги да имаше нещо недомислено, а вниманието му сякаш никога не улавяше навреме случващото се наоколо, Майкъл не беше глупак: Гълън беше с повече от десет килограма по-тежък. По-важното беше, че на всичкото отгоре в този момент Гълън си въобразяваше, че защитава своята чест. Познанията на Майкъл за мъжките сбивания се свеждаха до няколко детски сдърпвания в Убежището, които не се случваха често. Поразменил беше достатъчно юмруци, за да разбере, че от тях има полза, ако наистина вложиш сърце в боя. А Майкъл не можеше. Ако Гълън му теглеше един юмрук, всичко щеше да приключи дотам.

— Чуй ме, Гълън — отново заговори, — просто се разхождах…

Но Маусами не го остави да довърши.

— Всичко е наред, Майкъл. Той знае, че си се разхождал.

Обърна се към него с подпухнали очи и натежали от плач клепачи.

— Всички имаме своите задължения, нали? — отново го улови за ръка и я стисна, като да скрепи някаква сделка между тях. — Очевидно моите са да правя каквото ми се каже и да не съм неразумна. Затова засега ще постъпвам така.

Гълън понечи да ѝ помогне да се изправи, но Маусами го пренебрегна и се изправи сама. Все още ядосан, Санжай отстъпи, с ръце на хълбоците.

— Не разбирам защо трябва да е толкова трудно, Маус — каза Гълън.

Но Маусами се държеше, сякаш не го чува, загърби двамата мъже и се изправи срещу Майкъл, който все още седеше опрял гръб на камъка. В погледа, който си размениха, Майкъл видя смаляването на нейното отстъпление, срамът, че се подчинява на нейните заповеди.

— Благодаря ти за компанията, Майкъл. — Усмихна му се с тъга. — Каза ми много мили думи.



В лечебницата Сара очакваше смъртта да отнесе Гейб Къртис.

Тъкмо се връщаше от езда, когато на вратата застана Мар. Време е, каза Мар. Гейб стенеше, мяташе се, бореше се за въздух. Санди не знаеше какво да направи. Дали ще може да дойде? Заради Гейб?

Сара извади медицинската си чанта и тръгна след Мар към лечебницата. Мина през завесата в отделението и най-напред видя Джейкъб, неловко приведен над леглото на баща си, да му дава чаша чай. Гейб се давеше, храчеше кръв. Сара бързо отиде до леглото и внимателно взе чая от ръката на Джейкъб. Обърна Гейб на една страна, горкият, тежеше колкото перце, само кожа и кости, и със свободната си ръка се пресегна към количката, откъдето извади метално легенче, което подложи под брадичката му. Още два пристъпа на задушаваща кашлица. Сара видя, че кръвта е наситеночервена и тук-там из нея има парченца мъртва тъкан.

Другата Санди излезе от засенената ниша зад вратата.

— Съжалявам, Сара — кършеше нервно ръце. — Закашля се тежко и реших, че може би чаят…

— И си оставила Джейкъб да се справи сам, така ли? Къде ти е умът?

— Какво му е? — проплака момчето. Стоеше до леглото, лицето му застинало в объркана безпомощност.

— Твоят татко е много болен, Джейкъб — каза Сара. — Никой за нищо не ти се сърди. Направил си каквото е трябвало, помогнал си му.

Джейкъб се беше одрал, забил ноктите на дясната си ръка под лакътя на другата.

— Аз ще направя всичко, за да се погрижа за него, Джейкъб. Обещавам ти.

Гейб имаше вътрешен кръвоизлив. Сара беше наясно. Туморът беше предизвикал разкъсване. Прокара ръка през корема му и почувства топлото напрежение от изпълване с кръв. Посегна към чантата си за стетоскопа, сложи слушалките, дръпна пуловера на Гейб и прослуша дробовете. Влажно бълбукане, като вода, която се налива в кана. Краят му беше близо, но можеше и да се проточи с часове. Вдигна очи към Мар, която кимна. Разбра какво е имала Мар предвид с думите, че Сара била любимката на Гейб, какво я моли да стори в този момент.

— Санди, изведи Джейкъб.

— А какво да правя с него?

Рояци, тази жена имаше ли мозък в главата си?

— Каквото искаш — пое въздух Сара, за да успокои нервите си. Не беше време да се ядосва. — Джейкъб, сега трябва да идеш със Санди. Ще го направиш ли заради мен?

Сара не откри разбиране в погледа му, само страх, а също и дълго просъществувал навик да се подчинява на чуждите заповеди. Щеше да излезе, знаеше Сара, ако го помолеха.

Кимна неохотно.

— Добре, май ще изляза.

— Благодаря, Джейкъб.

Санди изведе момчето от отделението. Сара чу как входната врата се отваря и затваря. Мар седеше от другата страна на леглото и държеше ръката на съпруга си.

— Сара, имаш ли… нещо?

Въпросът не се обсъждаше на глас. Билките се държаха в мазето, в стар фризер, затворени в буркани и подредени на метални лавици. Сара се извини и слезе долу. Измъкна онзи, който ѝ беше необходим, дигиталис, обикновено наричаха билката „напръстник“, за да забави дишането. Малките черни семена на растението, което наричаха ангелска тръба или татул, за да стимулират сърцето, горчивите, кафяви корени от бучиниш, за да предизвикат замайване. Постави ги на масата. Стри ги на фина кафява прах, изсипа ги на лист хартия, наклони я над чаша и я изсипа в нея. Подреди всичко и изчисти масата, после се качи по стъпалата.

В другата стая сложи вода да ври. Чайникът вече беше топъл и скоро напитката стана готова. Имаше лек зеленикав оттенък, като водорасли, с възгорчив, землист привкус. Отнесе го в отделението.

— Според мен това ще помогне.

Мар кимна и взе чашата от Сара. Част от сключеното от тях споразумение беше, че Сара приготвя средството, но няма да направи останалото.

Мар се вгледа в съдържанието на чашата.

— Колко?

— Всичкото, ако може.

Сара се настани в горната част на леглото и привдигна Гейб за раменете. Мар допря чашата до устните му и му каза да пие. Очите му бяха все още затворени. Изглежда, изобщо не осъзнаваше присъствието им. Сара се разтревожи, че няма да се справи, че бяха чакали прекалено дълго. Но после Гейб отпи малка глътка от чашата, после друга, отпиваше упорито като птица, която пие вода от локва. Когато изпи отварата, Сара го нагласи обратно на възглавницата.

— Колко време? — Мар не я гледаше.

— Скоро. Бързо е.

— И ще останеш, нали. До края.

Сара кимна.

— Джейкъб няма да разбере — Мар я гледаше настоятелно. — Не бива да научава.

— Обещавам — каза Сара.

И после, само двете, зачакаха.



Питър сънуваше момичето. Намираха се под въртележката, в онзи затвор с нисък, пълен с прах таван, а момичето беше на гърба му, меденият ѝ дъх докосваше тила му. Коя си, мислеше си той, коя си, но думите се оказваха заключени в устата му, натъпкани като с вълнен парцал. Мъчеше го жажда, страшна жажда. Искаше да се претърколи и да види лицето ѝ, но не можеше да помръдне, над него вече не лежеше момичето, а вирал, зъбите му потъваха в плътта на врата му, той се опитваше да крещи и да извика на помощ брат си, но не можеше да издаде никакъв звук и започна да умира, една част от него си мислеше: Чудно, не съм умирал досега. Така значи става.

Събуди се внезапно, сърцето му биеше бясно, сънят се разсея изведнъж, а след него остана неясно, но мъчително впечатление за ужас, като ехо от крясък. Изви глава, за да погледне през прозореца над леглото си, и видя как прожекторите сияят. Устата му пресъхна, езикът му беше надут и грапав, сънувал беше, че е жаден, защото беше жаден. Затърси манерката на пода до леглото си, вдигна я високо над устата си и пи.

Кейлъб спеше на леглото до него. Питър преброи четирима други в помещението, хъркащи грамади в мрака. Всичките бяха влезли, без той нито веднъж да се събуди. Откога ли не беше спал така?

Сега, докато лежеше в тъмното, усещаше първите нотки на нервността, приглушено жужене от физическо нетърпение, завладяло гърдите му след неговото завръщане. Обичайният ред беше да се яви на служба след известна почивка от пътеката на стената. Но Со беше ясна, тя не го искаше в Стражата, преди да са изтекли поне няколко дни.

Реши да посети Леля. Все още не ѝ беше казал за Тео. Вероятно е научила, но искаше той сам да ѝ съобщи новината, дори и да я повтаряше.

Понякога съвсем я забравяше, забравяше всичко около къщурката ѝ на поляната. О, Леля, хората казваха, когато споменаваха името ѝ, сякаш току-що са си припомнили съществуването ѝ. А и истината беше, че старата жена се справяше изумително добре без ничия помощ. Питър и Тео ѝ цепеха дърва или пък правеха малки поправки по къщата ѝ, а Сара ѝ помагаше в Склада. Тя се нуждаеше от малко, понеже отглеждаше голяма зеленчукова и билкова градина на мястото, огрявано от слънцето зад къщата ѝ, която тя все още поддържаше, без никой да ѝ помага. С изключение на градинарството, с което се занимаваше, както седеше в стола си, по-голямата част от дните си прекарваше в къщата, сред книжата и бележките си, а съзнанието ѝ се рееше в миналото. Носеше три различни чифта очила на преплетени връвчици на врата си, като ползваше едните или другите според задачата, която имаше да върши и, с изключение на зимата, навсякъде вървеше боса. По всички сметки Леля наближаваше стоте. Била омъжена, или поне така се говореше и не само веднъж, ами два пъти, но понеже така и не си беше родила деца, животът ѝ приличаше на природно чудо без никакво приложение, като кон, който може да брои с почукване по земя с копито. Никой не можеше да си представи точно как е оцеляла в Тъмната нощ, къщата ѝ почти не беше пострадала от земетресението, а на сутринта я бяха видели да седи в кухнята си и да пие от своя пословично отвратителен чай, сякаш нищо не е било.

— Може би просто не искат старата ми кръв — казала само.

През нощта беше захладняло, прозорците на къщурката на Леля светеха слабо, докато Питър се приближаваше. Твърдеше, че никога не спи, че за нея нощта и денят били еднакви, и всъщност Питър не помнеше някога да не я е сварвал будна и заета с работа. Почука на вратата и я отвори с проскърцване.

— Лельо? Питър е.

Някъде навътре се дочу шумолене на хартия и скърцане на стол по стар дървен под.

— Питър, влизай, влизай.

Влезе в стаята. Единствената светлина идваше от фенер в кухнята, скована в задната част на къщата колиба. Мястото беше пълно с предмети, но спретнато, наредбата на мебелите и другите предмети — книги, които се трупаха на високи купчини, буркани с камъни и стари монети, най-различни дреболии, чието предназначение му беше неясно — очевидно не беше обмисляна, при все това притежаваше вътрешния порядък на заеманите с десетилетия места, подобно дърветата в гора. Старицата се появи на прага на кухнята и му помаха с ръка.

— Съвсем навреме идваш. Тъкмо направих чай.

Леля винаги беше „тъкмо направила чай“. Чая си запарваше от смес от всевъзможни треви, някои от които отглеждаше, а други просто береше покрай пътеките. Известна беше с това, че докато се разхожда, се привежда бавно над земята, откъсва някакъв безименен плевел и го мята направо в устата си. Чашата чай на Леля беше цената за компанията ѝ.

— Благодаря — каза Питър. — С удоволствие ще пийна чай.

Тя се суетеше с очилата си. Избираше правилния чифт от бъркотията връвчици около врата си. Откри ги и постави на своето белязано от времето тъмнокафяво лице. Главата ѝ имаше леко съсухрен вид, едва ли не физическите изменения на напредналата възраст са тръгнали от горе на долу. Леля намести очилата на лицето си и се усмихна с беззъбата си усмивка, все едно чак сега той се оказа човека, за когото е била убедена, че е. Както винаги носеше широка роба с обло деколте, съшита от парчета и късчета от всевъзможни рокли, носени през годините. Косата ѝ беше кълбо от паяжини, което май растеше не толкова на главата ѝ, колкото се носеше около нея. Петънца изпъстряха страните на лицето ѝ — не бяха нито лунички, нито бенки, нещо средно.

— Ами хайде тогава в кухнята.

Последва я. Тя пристъпваше бавно и с боси крака по коридора към задната част на къщата. Пространството беше малко, стеснено от дъбова маса, която почти не оставяше място за движение и душно заради жегата от печката и парата, която се издигаше от очукания алуминиев чайник върху нея. Питър усети как започва да го облива пот. Докато Леля отиде за своята отвара, Питър повдигна рамката на единствения прозорец в помещението, позволи на вятъра да влезе вътре и си взе стол. Леля занесе чайника до масата и го остави на желязна поставка. Изплакна две чаши на мивката, които също донесе на масата.

— И на какво дължа посещението ти, Питър?

— Опасявам се, че нося новини. За Тео.

Жената махна с ръка.

— Така ли — каза, — всичко знам.

Леля се настани отсреща му, изпъна роклята на костеливите си рамене и протегна ръка над масата. Наля чая в чашите през цедка. Чаят имаше леко жълтеникав оттенък като урина, а в цедката останаха притеснителни биологични останки в зелено и кафяво, подобни на премазани насекоми.

— Как стана?

Питър въздъхна.

— Дълга история.

— Друго освен време за истории нямам, Питър. Щом искаш да ги разкажеш, имам уши да ги чуя. Сега пий, чаят е готов. Да не го оставяме да изстине.

Питър отпи от парещия чай. Имаше привкус на пръст, а след него оставаше вкус от такава горчилка, че изобщо не ставаше за пиене. Успя да преглътне прилично количество. На масата до лакътя му беше книгата ѝ, онази, която непрекъснато пишеше. Книгата на спомените, така я наричаше: дебел, написан на ръка том, увит в агнешка кожа, страниците бяха покрити със ситния ѝ почерк, изписани с гарваново перо и домашно приготвено мастило. Сама си правеше и хартията. Вареше стърготини на каша и оформяше листовете в рамки от стари прозорци. Питър разбра, че работата е трудоемка, когато видя страниците от материала да съхнат в редица зад къщата.

— Как върви писането, Лельо?

— Край няма — сбръчканото ѝ лице се усмихна. — Има толкова неща, които да се запишат, аз пък разполагам само с време. Всичко случило се. Светът от Преди. Влакът, с който дойдохме до тук в пожара. Терънс и Мейзи и всички останали. Просто записвам всичко така, както се сещам. Реших, че няма кой друг да го направи, освен една стара жена, после само това ще получат. Някой ден някой ще поиска да научи какво се е случило тук, на това място.

— Така ли ще стане според теб?

— Питър, знам, че така ще стане. — Отпи от чая и премлясна с безцветните си устни, като се намръщи на мириса. — Май трябваше да му сложа още малко глухарчета. — Отново погледна Питър през очилата си. — Но ти не питаше за това, нали? За моето писане, нали?

Така работеше умът ѝ: връщаше се назад, правеше чудати връзки, ровеше в миналото. Често говореше за Терънс, който заедно с нея пътувал във влака. Понякога май беше неин брат, а понякога братовчед. Имаше и други. Мейзи Чоу. Момче на име Винсънт Дъвката, момиче на име Шерийз. Люси и Рекс Фишър. Но тези лутания през времето можеха всеки момент да бъдат пресечени от стряскаща прозорливост.

— Писала ли си за Тео?

— Тео ли?

— Брат ми.

За миг очите на Леля се отклониха.

— Каза ми, че слиза към станцията. Кога се връща?

Не знаеше явно. Или пък просто е забравила, в ума ѝ новината се е смесила с други подобни истории.

— Не вярвам да се върне — каза Питър. — Това дойдох да ти съобщя. Съжалявам.

— Ами не тръгвай да съжаляваш сега — отвърна. — Нещата, за които не вярваш, че ще станат, могат цяла книга да напълнят. Шегуваш се, нали? Книга. Пий сега. Изпий си чая.

Питър реши да не настоява. Щеше ли новината за още един загинал да промени живота на старата жена? Отново пи от горчивата течност. Ако не друго, поне на вкус беше още по-зле. Почувства лек пристъп на гадене.

— Усещаш брезовата кора. За храносмилането.

— Хубав е наистина.

— Не, не е. Но върши работа. Прочиства те като бяло торнадо.

Питър си спомни и за другите новини.

— Исках да ти кажа, Лельо, че видях звездите.

При думите ѝ старата жена засия.

— Ами разказвай — докосна го бързо по ръката със сбръчкания си пръст. — Ето ти хубава тема за приказване. Разкажи ми сега, как ти се сториха?

Мислите му се върнаха към онзи момент, когато лежеше на бетона до Лиш. Звездите над лицата им бяха толкова много, сякаш можеше да ги докосне с ръката си. Струваше му се, че се е случило преди години, последните минути от живот, който беше оставил зад себе си.

— Трудно е да се опише с думи, Лельо. Не знаех.

— Така е, нали? — Погледът ѝ се насочи към стената над главата му, в него изглежда проблесна спомен. — Не съм ги виждала от детството си. И баща ти като теб идваше тук, сядаше и ми разказваше за тях. Видях ги, Лельо, казваше, а аз му отвръщах: Как изглеждат, Демо? Как са моите звезди? И двамата добре си прекарвахме при тези гостувания, точно както с теб сега. — Отпи от чая си и върна чашата на масата. — Защо си толкова изненадан?

— Така ли е правел?

Бързо се смръщи, за да обмисли; но очите ѝ все още светеха с вътрешно сияние, сякаш му се смееха.

— Защо да не го прави, според теб?

— Не знам — озадачи се Питър. И така беше: не знаеше. Когато се опита да си го представи обаче, баща му, грамадният Деметриус Джаксън, пие чай с Леля в горещата ѝ като пещ кухня и говори за Дългите походи, някак не успя. — Май не съм се замислял, че е разказвал и на друг.

Засмя се за кратко.

— С баща ти добре си приказвахме. За много неща. За звездите.

Объркващо беше. Повече от объркващо: струваше му се, че само за няколко дни — от вечерта, в която Арло Уилсън уби вирала в мрежите — някакво основно възприятие за света се е променило, а никой никога не е споменал на Питър, че такава промяна може да настъпи.

— Разказвал ли ти е… за Бродник, Лельо?

Страните на старата жена хлътнаха.

— Бродник, казваш, а? Виж не си спомням такова нещо. Тео виждал ли е Бродник?

Въздъхна.

— Не Тео. Баща ми.

Но тя вече не слушаше, вторачила поглед в стената над тях, потънала в мислите си.

— Терънс, мисля той ми е говорил нещо за Бродник. Терънс и Люси. Тя винаги е била най-мъничката. Терънс я накара да спре да плаче, знаеш. Винаги успяваше.

Безнадеждно беше. Щом Леля се отнесеше така, можеше да изминат часове, дори дни, преди да се върне към настоящето. Почти ѝ завидя на тази сила.

— И какво искаше да ме попиташ?

— Няма нищо, Лельо. Може да почака.

Сгуши костеливите си рамене.

— Щом казваш — измина миг мълчание, а после рече: — Я ми кажи: вярваш ли във всемогъщия Бог, Питър?

Въпросът го свари неподготвен. Тя често говореше за Бог, но никога не го беше питала в какво вярва. А и наистина, докато се взираше в звездите на покрива на станцията, беше усетил нещо: присъствие отвъд тях, безкрайната им величавост. Сякаш звездите го наблюдаваха. Но мигът и чувството, което му внушаваха, бяха отлетели. Хубаво би било да вярва в нещо подобно, но в крайна сметка не можеше.

— Не точно — призна той и усети унинието в гласа си. — Според мен това е само дума, която хората използват.

— Е това вече си е срамота. Срамота. Заради Бог, когото аз знам? Нямаше да ни остави никаква възможност. — Леля допи чая си и премлясна. — Помисли малко по въпроса и ми разкажи за Тео и къде е отишъл.

Изглежда разказът приключи там. Питър се надигна да си върви. Приведе се да я целуне по темето.

— Благодаря за чая, Лельо.

— Пак заповядай. Върни се и ми кажи отговора си, когато стигнеш до него. Тогава ще поговорим за Тео. Добре ще си поговорим. И още нещо, Питър…

Той се извърна от прага на кухнята.

— Както знаеш. Тя идва.

Върна се назад.

— Кой идва, Лельо?

Поучително смръщване.

— Знаеш кой, момче. Знаеш от деня, в който Бог те е замислил.

За миг Питър замълча, застанал на прага.

— Сега толкова ти казвам — старицата го подкани с жест да си върви, като да гонеше муха. — Върви и ела, когато си готов.

— Не пиши цяла нощ, Лельо — едва проговори Питър. — Поспи малко.

По сбръчканото лице на жената се изписа усмивка.

— Цяла вечност имам за това.

Навън го посрещна хладен повей от нощен въздух, който погали лицето му и охлади потта, насъбрала се под пуловера в прекалено жежката кухня. Стомахът му още се бунтуваше от отварата. Постоя миг, примижал на прожекторите. Думите на Леля бяха чудати. Но тя нямаше откъде да знае за момичето. Така работеше умът на старата жена, историите се трупаха една върху друга, миналото и настоящето се смесваха, може да е говорила за всекиго. Дори за момиче, което е починало преди години.

Тогава Питър чу крясъците от Главната порта и адът зейна.

Двайсет и шест

Започнало беше с Полковника. В първите часове това можеха да твърдят всички.

Никой не си спомняше да е виждал Полковника от дни нито при пчелините, нито на пътеката по стената, където понякога отиваше нощем. Питър със сигурност не беше го виждал през седемте нощи, в които стоя на пост, но отсъствието му не било необичайно. Полковникът идваше и си отиваше според собствените си тайнствени планове и понякога с дни никой не го виждаше.

Знаеше се само, най-напред за него бил съобщил Холис, а после и други потвърдили, че Полковникът се появил на пътеката на стената малко след полунощ, близо до Трета огнева платформа. Нощта била спокойна, нямало следи от вирали, луната залязла, откритото пространство извън стените се къпело в светлината на прожекторите. Само неколцина го видели да стои там, но на никого не му се видяло необичайно. Ей, там е Полковникът, сигурно са си казвали хората. Старецът така и не оставил службата си напълно. Лошо, тая вечер нямало никаква работа.

Помотал се няколко минути, пръстите му шарели по огърлицата от зъби, вперил поглед към пустото поле отдолу. Холис помислил, че е дошъл да говори с Алиша, но не знаел къде е тя, във всеки случай Полковникът не дал знак, че търси нея. Не бил въоръжен и не говорил с никого. Когато Холис отново погледнал към него, той вече не се виждал. По-късно един от вестителите, Кип Даръл, разправял, че го видял да слиза по стълбата и да се отправя надолу по пътеката към кошарите.

Когато отново го забелязали, той тичал през полето.

— Тревога! — закрещял един от вестителите. — Тревога, вирали!

Холис го видял, видял ги. Към края на равнината, ято от трима, подскачащи на светлото.

Полковникът тичал право към тях.

Мигом се нахвърлили отгоре му, връхлетели го като вълна, разкъсали го, ръмжали, а на пътеката високо на стената полетели стрели от дузина лъкове, макар разстоянието да било твърде голямо. Само по силата на късмета някоя стрела щяла да има ефект.

Видели гибелта на Полковника.

Тогава забелязали момичето. Стояло на ръба на равнината. Самотна фигура, изникнала от сенките. Най-напред, разказваше Холис, всички я взели за вирал, готови били за стрелба, готови да се прицелят във всичко, което се движи. Тръгнала през равнината към Главната порта под дъжд от стрели от лъкове и арбалети, една я уцелила в рамото с тъп звук, който Холис всъщност чул, завъртяла я. Тя не спряла.

— Не знам — призна по-късно Холис. — Може ѝ аз да съм бил онзи, който я е уцелил.

Алиша вече била там, крещяла към всички, докато летяла по пътеката, крещяла им да спрат стрелбата, ставало дума за човек, за човешко същество, по дяволите, и да дадат въжетата, дайте проклетите въжета веднага! Настъпило объркване: Со никъде не се виждала, а заповедта да се качат на Стената можела да дойде само от нея. Това обаче съвсем не спряло Алиша. Преди някой и дума да каже, тя скочила на крепостния вал, вкопчила се във въжето и заслизала.

Най-проклетото нещо, разправяше Холис, което очите му виждали.

Слизала бързо, люлеела се с лице към Стената, краката ѝ се плъзгали по повърхността, въжето скриптяло около камъка на върха на Стената, а три чифта ръце трескаво се опитвали да нагласят застопоряването, преди тя да се стовари на земята. Когато механизмът се зацепил със стърженето на метал в метал, Алиша се приземила, претърколила се на земята и отново хукнала. Виралите били на двайсет метра, все още надвесени над трупа на Полковника. При шума от появата на Алиша те вкупом се извърнали, извили се и се озъбили, душели въздуха.

Прясна кръв.

Момичето вече било при основата на Стената, тъмна фигура, приведена срещу нея. В средата на гърба ѝ просветвала гърбица — раницата ѝ, сега прикована към тялото ѝ със стрела от арбалет, забита в рамото ѝ, цялата омазана и проблясваща от светлеещата влага на кръвта ѝ. Алиша я грабнала като торба, преметнала я през раменете си и затичала. Въжето вече било безполезно и забравено зад нея. Единственият ѝ шанс бил вратата.

Всички окаменели. Всичко друго можели да направят, но не и да отворят вратата. Не и нощем. Заради никого, дори заради Алиша.

В този момент Питър стигна до насипа, бегом от верандата на Леля към суматохата. Кейлъб спринтирал от бараките, пристигнал на косъм преди него до Главната порта. Питър не знаеше какво се случва от другата страна, знаел само, че Холис крещи от пътеката:

— Това е Лиш!

— Какво?

— Лиш! — крещеше Холис. — Тя е зад стената!

Кейлъб стигнал пръв поста при колелата. Този факт щеше по-късно да се използва, за да бъде въвлечен и той и в същото време всяка вина за случилото се да бъде свалена от Питър. Когато Алиша стигнала до вратата, тя била достатъчно отворена, за да се промъкне през нея с момичето. Ако бяха успели да затворят вратата веднага, вероятно последвалите събития не биха се случили. Но Кейлъб освободил застопоряващия механизъм. Тежестите падали с растяща скорост, издърпвайки веригите. Отварянето на вратите вече се контролирало от въздействието на гравитацията. Питър сграбчил лоста на колелото. Зад себе си и над себе си чул крясъци, полетели стрели, изстреляни от арбалетите, тропота от стъпките на Стражите, които се спускали по стълбите към настилката. Появили се още ръце, бързо въртящи колелото: Бен Чоу и Йън Патал, Дейл Ливайн. Мъчително бавно то се завъртяло в обратна посока.

Твърде късно. Един от тримата вирали, само един, успял да се промъкне през вратите. И това стигало.

Насочил се направо към Убежището.



Холис пръв стигнал до сградата, точно когато виралът скочил на покрива. Изкачил най-високата точка на покрива като камък, който скача над вода, и се спуснал във вътрешния двор. Холис тичал през предната врата и чул вътре звук от трошене на стъкло.

Стигнал до Голямата стая едновременно с Маусами. Двамата идвали от различни коридори и противоположни страни на стаята. Маусами била невъоръжена, Холис имал арбалет. Холис очаквал да чуе писъци и хаос, навсякъде да тичат деца. Но почти всички били в леглата си, с широко отворени очи, ужасени и неразбиращи. Няколко успели да се промъкнат под леглата. Когато Холис минал през прага, усетил боричкане от най-близката редица. Една от трите Джи — Джун, Джейн или Джулиет, се измъкнала от леглото и се шмугнала под него. Единствената светлина идвала от счупения прозорец, сянката му била назъбена и висяла на косъм, все още се люлеела от движението.

Виралът стоял над люлката на Дора.

— Ей! — извикала Маусами. Размахала ръце над главата си. — Ей, погледни насам!

Къде беше Лей? Къде беше Учителката? Виралът сгърчил лице по посока на Маусами. Очите му примигали, потупвал главата зад дългия си врат. Влажно прещракване се надигнало някъде от изопнатата кривина на гърлото му.

— Насам! — крещял Холис, като последвал примера на Маусами и заразмахвал ръце, за да привлече вниманието на създанието. — Погледни насам!

Виралът се извърнал лице в лице с него. На врата му проблясвало нещо, приличащо на бижу. Нямало време да се размишлява над тази подробност. Холис получил своя ъгъл, своето откриване. Тогава в стаята влязла Лей. Спяла в офиса и нищо не чула. Лей се разпищяла, а Холис се прицелил и стрелял с арбалета.

Добър изстрел, точен, право в уязвимото място. Разбрал, че е улучил в мига, в който стрелата излетяла от арбалета. И за частица от секундата, докато стрелата прелитала разстоянието по-малко от пет метра, той си дал сметка. Проблясващият ключ на шнура, изпълненият с печална благодарност поглед на вирала. Мисълта вече била напълно оформена у Холис, едничка дума се появила на устните му в мига, в който стрелата — стрелата на милостта, ужаса и необратимостта, улучила вирала в средата на гърдите.

— Арло.

Холис убил брат си.



Сара — въпреки че не помнела и никога нямало да си припомни — научила за Бродницата в сън: объркващ и неприятен сън, в който тя отново била момиченце. Приготвяла царевична питка. Кухнята, в която я приготвяла — седяла на маса, месела тежкото тесто в голяма, дървена купа, — била хем кухнята на къщата, в която живеела, хем кухнята на Убежището и валяло сняг. Лек сняг, който не падал от небето, защото такова нямало, но сякаш се появявал от въздуха пред лицето ѝ. Странно, сняг. Сняг почти не валяло и със сигурност не валяло вътре в къщи, доколкото Сара си спомняла, но имала да се тревожи за по-важни проблеми. Било денят на нейното излизане, Учителката скоро щяла да я вземе, но без царевичната питка нямало да има какво да яде навън. Навън, обяснила ѝ Учителката, хората само с това се хранели.

Имало и мъж. Гейб Къртис. Седял на кухненската маса пред празна чиния.

— Готово ли е? — питал Сара, а после се обърнал към момичето, което седяло до него и казал: — Винаги съм обичал царевични питки. — Сара се чудела с неясна тревога кое е това момиче, опитала се да я огледа, но не успявала да я види. Щом погледнела към нейното място, момичето изчезвало. После до съзнанието ѝ, отначало бавно, а после изведнъж, стигнало, че е на ново място. Намирала се в стаята, където Учителката я завела, мястото на разкритието на истината, а родителите ѝ били там и я чакали. Стояли на вратата.

— Иди при тях, Сара — казал Гейб. — Време ти е да вървиш. Тичай и не спирай да тичаш.

— Но ти си мъртъв — възразила Сара, а когато погледнала към родителите си, видяла, че на мястото на лицата им има празни пространства, все едно гледала през течаща вода. Имало нещо нередно във вратовете им. Отнякъде се носело хлопане, стаята я нямало, и глас, който викал името ѝ и Всички вие сте мъртви.

После се събудила. Сънят я надвил, докато седяла на стол до студеното огнище. Събудила се от хлопане по вратата. Отвън някой я викал. Дали е Майкъл? Кое ли време е?

— Сара? Отвори!

Кейлъб Джоунс? Отворила вратата, тъкмо когато посягал отново да хлопне по нея, юмрукът му застинал във въздуха.

— Трябва ни медицинска сестра — момчето дишало задъхано. — Имаме прострелян.

Веднага се разсънила, посегнала към чантата на масата до вратата.

— Кой?

— Лиш я внесе.

— Лиш? Лиш ли е простреляна?

Кейлъб поклати глава, все още едва поемащ си дъх.

— Не е тя. Момичето.

— Какво момиче?

Гледаше изумено.

— Бродница, Сара.

Докато стигнат до Лечебницата, небето над прожекторите започнало да избледнява. Там нямаше никого, което ѝ се стори странно. Заради думите на Кейлъб тя очакваше да завари тълпа. Изкачи стъпалата и се втурна в отделението.

На най-близкото легло имаше момиче.

Лежеше по гръб със стрела в рамото си, тъмна форма се подаваше изпод гърба ѝ. Алиша стоеше надвесена над нея, а пуловерът ѝ беше изпоцапан с кръв.

— Сара, направи нещо — каза Алиша.

Сара бързо се приближи и леко вдигна врата на момичето, за да провери дали може да диша. Очите ѝ бяха затворени. Дишаше учестено и повърхностно, на допир кожата ѝ беше хладна и влажна. Сара провери пулса на врата ѝ, сърцето ѝ биеше като на птица.

— В шок е. Помогнете ми да я обърнем.

Стрелата се беше забила в лявото рамо на момичето, точно под вдлъбнатата ѝ ключица. Алиша подпъхна ръце под раменете ѝ, докато Кейлъб я улови за краката. Заедно я обърнаха на една страна. Сара извади ножици и седна зад нея, за да среже дръжките на прогизналата в кръв раница, после тънката тениска на момичето, сряза я до врата, останалото раздра. Откри стройното тяло на младо момиче, малките напъпили гърди и бледата ѝ кожа. Шипът на върха на стрелата стърчеше от звездовидна рана точно над лопатката ѝ.

— Трябва да я срежа. Ще ми трябват по-големи ножици.

Кейлъб кимна и изтича от стаята. Докато минаваше през завесата, вътре нахлу Со Рамирез. С изпоцапано с пръст лице и разплетена дълга коса. Рязко спря до леглото.

— Проклета да съм. Тя е дете.

— Къде по дяволите е Другата Санди? — попита Сара.

Жената изглеждаше объркана.

— Откъде, по дяволите, се взе тя?

— Со, тук съм сама. Къде е Санди?

Со вдигна глава и погледна Сара.

— Тя е… в Убежището, май.

Стъпки и гласове, суматоха отвън: другата стая вече се пълнеше с наблюдатели.

— Со, изведи хората оттук! — Сара извиси глас към завесата. — Всички вън! Искам сградата веднага да се освободи!

Со кимна и се втурна навън. Сара отново провери пулса на момичето. Кожата ѝ изглеждаше изпъстрена като зимно небе, преди да завали сняг. На колко ли години беше? Четиринайсет? Какво правеше четиринайсетгодишно момиче сред мрака?

Сара се обърна към Алиша.

— Ти ли я въведе вътре?

Алиша кимна.

— Каза ли ти нещо? Сама ли беше?

— Бога ми, Сара — очите ѝ сякаш се залутаха. — Не знам. Да, мисля, че беше сама.

— Тази кръв твоя ли е, или нейна?

Алиша погледна пуловера си и като че чак сега видя кръвта.

— Май е нейна.

Отвън се надигна нова суматоха и се чуха виковете на Кейлъб.

— Минавам!

Той профуча през завесата, размахал голяма ножица, която тръшна в ръцете на Сара.

Мазна вехтория, но щеше да свърши работа. Сара изля върху остриетата спирт, а после върху ръцете си и ги избърса с кърпа. Момичето все още лежеше на една страна; използва ножиците, за да среже и освободи върха на стрелата и дезинфекцира всичко с алкохол. После нареди на Кейлъб да си измие ръцете, както тя беше направила, докато взимаше чиле с вълна от полицата, от което сряза дълго парче. Нави го като тампон.

— Маратонка, когато извадя стрелата, искам да притиснеш това към отвора на раната. Не проявявай нежност, притисни здраво. Ще зашия другата страна, да видя дали мога да забавя кървенето.

Кимна неуверено. Позамаян беше, знаеше Сара, но всички бяха така. Дали момичето щеше да оживее или не през следващите няколко часа, зависеше от количеството кръв, от вътрешните поражения. Отново я обърнаха по гръб. Докато Кейлъб и Алиша изпънаха раменете ѝ, Сара улови стрелата и започна да дърпа. При раздвижването на металната стрела усети хрущенето на влакната от разкъсаната тъкан, прещракването на счупената кост. Нямаше как да се избегне болката, най-добре беше да го направи бързо. Дръпна силно, стрелата излезе и рукна струя кръв.

— Рояци, че това е тя.

Сара се извърна и видя на прага Питър. Какво искаше да каже, че е тя? Да не би да я познава, да не би да знае кое е момичето? Невъзможно беше, естествено.

— Обърни я настрани. Питър, помогни им.

Сара застана зад момичето, взе игла и макара с конци и започна да шие раната. Навсякъде имаше кръв, стичаше се на дюшека, капеше по пода.

— Сара, какво да правя? — тампонът на Кейлъб вече беше пропит с кръв.

— Притискай — Сара промуши иглата пред кожата на момичето, издърпа и пристегна. — Тук ми трябва още светлина, някой да помогне!

Три шева, четири, пет, след всеки ръбовете на раната се затваряха. Стрелата сигурно беше пронизала подключичната артерия. Оттам беше тази кръв. До няколко минути момичето щеше да умре. Четиринайсет години, помисли си Сара. Откъде ли идваш?

— Май спря — каза Кейлъб.

Сара затягаше последния шев.

— Не може да бъде. Не спирай да притискаш.

— Ама, наистина. Сама виж.

Обърнаха момичето отново по гръб и Сара издърпа прогизналия тампон настрана. Така беше: кървенето беше отслабнало. Дори раната изглеждаше по-малка, розова и набръчкана по краищата. Лицето на момичето беше нежно и умиротворено, сякаш спеше. Сара постави пръсти на гърлото ѝ: пръстите ѝ напипаха стабилен, правилен ритъм. Какво ставаше?

— Питър, дръж тоя фенер тук!

Питър провеси фенера над лицето на момичето. Сара внимателно дръпна клепача на лявото ѝ око — тъмна, влажна очна ябълка, дисковидна зеница, свита и разкриваща ивичест ирис с цвят на мокра земя. Но имаше и нещо различно, имаше нещо.

— Наведи по-близо.

Когато Питър премести фенера и освети окото със светлината, тя го усети. Усещане като при падане, като че земята зейна под краката ѝ, по-лошо от умирането, по-лошо от смъртта. Страховита тъмнина навсякъде и тя падаше, падаше завинаги в нея.

— Сара, какво има?

Стоеше на краката си, връщаше се. Сърцето ѝ бясно лумкаше в гърдите, ръцете ѝ трепереха като листове от вятър. Всички я гледаха, не успя дума да произнесе. Какво беше видяла? Но въпросът не беше в онова, което видя, а в онова, което почувства. Сара се сети за думата: самотна. Самотна! Това беше тя, такива бяха всички. Такива бяха родителите ѝ, с потънали във вечен мрак души. Самотни бяха!

Започна да осъзнава присъствието на останалите в отделението. Санжай и зад него Со Рамирез. Още двама Стражи надничаха зад тях. Всички чакаха да каже нещо, усещаше огъня в прикованите в нея погледи.

Санжай пристъпи.

— Ще живее ли?

Тя пое дъх, за да се успокои.

— Не знам — гласът ѝ прозвуча немощно. — Раната е лоша, Санжай. Изгубила е много кръв.

Санжай изгледа момичето. Изглежда решаваше какво да мисли за нея, как да определи невъзможното ѝ присъствие. После се обърна към Кейлъб, който стоеше до леглото с просмукан с кръв тампон в ръце. Въздухът натежа, мъжете при вратата пристъпиха напред с ръце на ножовете.

— Кейлъб, придружи ни!

Джими Молиноу и Бен Чоу сграбчиха момчето за ръцете. Толкова изненадан беше, че не се противи.

— Санжай, какво правиш? — попита Алиша. — Какво за бога е това, Со?

Санжай отговори.

— Кейлъб е арестуван.

— Арестуван? — проплака момчето. — За какво?

— Кейлъб, отвори вратата. Той, както и всички, знае закона. Джими, изведи го от тук.

Джими и Бен задърпаха съпротивяващото се момче към завесата.

— Лиш! — закрещя то.

Тя бързо прегради пътя им, като застана на предната врата.

— Со, кажи им — намеси се Алиша. — Аз бях. Аз излязох. Щом искате да арестувате някого, арестувайте мен.

Изправена до Санжай, Со нищо не каза.

— Со?

Жената поклати глава.

— Не мога, Лиш.

— Как така не можеш?

— Не тя решава, затова — каза Санжай. — Учителката е мъртва. Кейлъб е арестуван за убийство.

Двайсет и седем

По-късно всички в Колонията бяха научили за случилото се или някаква негова версия. Пред стените се появил Бродник, Кейлъб отворил вратата, през нея влязъл вирал. Бродникът бил младо момиче, което лежало в Лечебницата, умирало, простреляно от стрела от арбалета на някой Страж. Полковникът бил мъртъв, очевидно самоубийство, как е излязъл през Стената, никой не знаеше, а и Арло, убит в Убежището от брат си.

Но най-лошото беше случилото се с Учителката.

Открили я под прозореца в Голямата стая. Полезрението на Холис било ограничено от редицата празни легла. Вероятно е чула идването на вирала от покрива и се е опитала да се съпротивлява. В ръцете си държала нож.

Имало много Учителки, разбира се. Но в истинския смисъл била само една. Всяка жена, поела поста, с годините се превръщала в тази личност. Учителката, починала тази нощ, била от рода Даръл — Ейприл Даръл. Тя беше жената, за която Питър си спомняше как се смее на въпросите му за океаните. По онова време беше по-млада, малко по-възрастна от него сега. Красива по един фин, светъл начин, като по-голяма сестра, останала у дома заради някакво физическо страдание. Тя беше жената, която Сара си спомняше от сутринта на нейното излизане от Убежището, която я насочваше с поредица от въпроси, подобно летящи звезди, приземяващи в тъмното приземие, в което лежеше грозната истина, а после я предаде в ръцете на майка ѝ, за да поплаче над света и живота в него. Работата ѝ беше тежка; да е Учителка, всички знаеха, беше неблагодарна работа, означаваше да живееш заключена с Малките, лишена от компанията на възрастни, с изключение на бременни жени или такива, които кърмеха, които не мислеха за друго, освен за бебета, а и тъкмо Учителката казваше на всички им истината и понасяше всеобщото огорчение от травмата. С изключение на Първата нощ, когато тя можеше за кратко да се появи на Слънчевото място, Учителката рядко напускаше Убежището, а когато го правеше, сякаш влизаше в невидим контейнер от предателство. Питър ѝ съчувстваше, но истина беше, че той едва успяваше да се насили да срещне погледа ѝ.

Домът, който се събра при първия прожектор, обяви извънредно положение. Разпратиха вестители до всяка къща да предадат новината. До събирането на повече сведения всички дейности извън Стената се отменяха: Стадото нямаше да излиза, както и екипите на работниците, вратите щяха да останат затворени. Кейлъб остана затворен. За момента се постигна съгласие, че с толкова загубени души, такъв страх и бъркотията, обхванала Колонията, няма да се издава никаква присъда.

Оставаше и въпросът с момичето.

В ранните утринни часове Санжай беше повел членовете на Дома към Лечебницата, за да я видят. Раната на рамото ѝ очевидно беше тежка, още не беше дошла в съзнание. Нямаше следи от зараза от вирали, но появата ѝ си оставаше напълно необяснима. Защо виралите не са я нападнали? Как е оцеляла сама в мрака? Санжай нареди всеки, който е бил в контакт с нея, да се съблече и измие, а дрехите им да бъдат изгорени. Дрехите на момичето и раницата ѝ също отидоха в огъня. Момичето беше поставено под строга карантина и никой, освен Сара, нямаше право да влиза в Лечебницата, преди да получат повече сведения.

Следствието се състоя в учебна стая на Убежището. Питър осъзна, че това е същата стая, в която Учителката го беше завела в деня на неговото излизане. Следствие — тази дума използва Санжай, Питър я чуваше за първи път. Стори му се, че е съвършено подходяща, ако ще се търси върху кого да се хвърли вината. Санжай беше инструктирал четиримата — Питър, Алиша, Холис и Со — да не говорят с никого, докато не бъдат разпитани един по един. Чакаха пред коридора, седнали на несъразмерно малки чинове, наблъскани в редица до стената, с един Страж — племенника на Санжай, Йън, който да чака с тях. Около тях сградите бяха необичайно тихи. Всички Малки бяха преместени горе, докато Голямата стая не бъде измита. Кой знае как щеше да им се отразят нощните събития, какво ще им каже Санди Чоу, поела задълженията на Учителка. Вероятно — че са сънували. С най-малките деца това можеше и да даде резултат. Колкото до останалите, Питър изобщо не знаеше. Може би щеше да се наложи да излязат по-рано от Убежището.

Първо извикаха Со, която излезе малко след това от стаята и закрачи по коридора с притеснен вид. После повикаха Холис. Докато изправяше крака изпод чина, той изглеждаше напълно лишен от енергия, сякаш някаква изначална част от него е отсечена. Йън държеше вратата отворена и наблюдаваше групата с нетърпеливо предупреждение. На прага Холис спря, обрана се и ги изгледа, като каза първите думи, изричани от цял час.

— Само искам да знам, че случилото се не е било безсмислено.

Зачакаха. Питър долавяше гласовете през вратата на учебната стая. Искаше му се да попита Йън дали знае нещо, но видът на мъжа му подсказваше, че дори не бива да опитва. Йън беше на възрастта на Тео. Двамата със съпругата му Хана имаха дъщеричка Кайра в Убежището. Което, помисли си Питър, обясняваше изражението на Йън. Изглеждаше като родител, като баща.

Холис се появи, срещна набързо погледа на Питър и кратко кимна, преди да се оттегли по коридора. Питър се надигна, но Йън каза:

— Не ти, Джаксън. Следващата е Лиш.

Джаксън? Откога някой го наричаше Джаксън, особено някой от Стражата? И защо изведнъж му прозвуча необичайно, особено от устата на Йън?

— Всичко е наред — каза Лиш и уморено се изправи на крака. За пръв път я виждаше така сломена. — Искам само да приключа с този въпрос.

В следващия миг я нямаше, а Питър и Йън бяха сами. Йън неловко беше приковал поглед в квадратче от стената над главата на Питър.

— Наистина не беше нейна грешка, Йън. Никой не е виновен.

Йън се скова, но нищо не каза.

— Ако беше там, сигурно и ти щеше да сториш същото.

— Виж, спести си думите за Санжай. Не бива да говоря с теб.

Докато Лиш се върна, Питър дори беше успял да позадреме. Тя излезе от стаята с изражение, което той познаваше: Ще те пипна.

Питър го почувства в мига, в който пристъпи в стаята. Решението за него вече беше взето, каквото ще да говори. Появата му беше почти без значение. Со беше помолена да се оттегли от разследването, като така оставаха само петима членове на Дома: Санжай, който седеше в центъра на дълга маса, от двете му страни бяха Стария Чоу, Джими Молиноу, Уолтър Фишър, братовчедката на Питър, Дейна, която заемаше мястото на Джаксън. Забеляза нечетния брой, отсъствието на Со предотвратяваше равни гласове за противоположни решения. Срещу масата имаше поставен празен чин. В стаята витаеше напрежение, никой не говореше. Само Стария Чоу, изглежда, искаше да гледа Питър в очите. Останалите избягваха погледа му, дори Дейна. Отпуснат на стола си, Уолтър Фишър или не осъзнаваше къде се намира, или не го беше грижа. Облеклото му беше необичайно мръсно и раздърпано. Всъщност Питър долови носещия се от него мирис на шайн.

— Седни, Питър — каза Санжай.

— Бих предпочел да остана прав, ако не възразявате.

Усети леко удоволствие от неподчинението, отбелязана точка. Но Санжай не отвърна.

— Предполагам, че трябва да започваме — прокашля се преди да продължи. — Макар да съществува объркване по този въпрос, общото мнение на Дома, изградено въз основа на казаното от Кейлъб, е, че ти нямаш вина за отварянето на вратата, той го е направил сам. Потвърждаваш ли го?

— Дали го потвърждавам?

— Да, Питър — каза Санжай. Въздъхна с неприкрито нетърпение. — Потвърждаваш ли версията за случилото се? Онова, което според теб се е случило.

— Няма какво да потвърждавам. Какво ви каза Маратонката?

Старият Чоу вдигна ръка и се приведе.

— Санжай, ако позволиш.

Санжай се намръщи, но замълча.

Старият Чоу се приведе над масата с авторитет. Имаше меко, набръчкано лице и влажни очи, който му придаваха изражение на искрено чистосърдечие. В продължение на много години беше заемал поста Глава на Дома, преди да го предаде на бащата на Тео, история, която все още му даваше значителен авторитет, ако поискаше да го приложи. В повечето случай не го правеше. След като първата му съпруга загинала в Тъмната нощ, той се бе оженил повторно за много по-млада жена и сега прекарваше по-голямата част от дните си в пчелина, сред любимите си пчели.

— Питър, никой не се съмнява в убеждението на Кейлъб, че е постъпил правилно. Тук не разглеждаме намерението. Отвори ли вратата, или не?

— Какво ще му сторите?

— Все още не сме решили. Моля, отговори на въпроса.

Питър се опита да срещне погледа на Дейна, но не успя, тя все така не вдигаше поглед от масата.

— Щях да го направя, да бях стигнал пръв до тях.

Санжай се надигна възмутено в стола си.

— Виждате ли? За това говорех.

Старият Чоу напълно пренебрегна прекъсването и не сваляше поглед от лицето на Питър.

— И така, нали не бъркам, след като заключавам, че отговорът ти е отрицателен? Ти си щял да я отвориш, но на практика не си го направил — скръсти ръце на масата. — Обмисли го за момент, ако ти е необходимо.

На Питър му се стори, че Старият Чоу се опитва да го защити. Но ако разкажеше как бяха протекли събитията, цялата вина щеше да падне върху Кейлъб, който беше направил онова, което и самият Питър би сторил, ако пръв беше стигнал до колелото.

— Никой не се съмнява в предаността ти към твоя приятел — продължи Старият Чоу. — От теб друго и не бих очаквал. Но тук по-голяма преданост се дължи към сигурността на всички ни. Отново ще те попитам. Помогна ли на Кейлъб да отвори вратата? Или пък ти всъщност си опитал да я затвориш, щом си видял как се развиват събитията?

Питър имаше чувството, че стои на ръба на огромна пропаст: каквото и да кажеше, щеше да е окончателно. А той разполагаше само с истината.

Поклати глава.

— Не.

— Какво не?

Пое дълбоко дъх.

— Не, аз не отворих вратата.

Старият Чоу видимо се отпусна.

— Благодаря, Питър — погледът му обходи групата. — Ако има някой, който иска да…

— Почакай — намеси се рязко Санжай.

Питър усети как напрежението в стаята нарасна. Дори Уолтър изведнъж придоби тревожен вид. Започва се, помисли си Питър.

— Всички тук знаят за приятелството ти с Алиша — каза Санжай. — Тя ти се доверява. Можем да се изразим така, нали?

Питър внимателно кимна.

— Вероятно.

— Тя показвала ли е по някакъв начин, че познава момичето? Да я е виждала преди?

Стомахът му се присви.

— Защо мислите така?

Санжай погледна към другите, преди отново да обърне погледа си към него.

— Става дума за някакво съвпадение. Вие тримата сте последните, завърнали се от електростанцията. А историята, която разказваш за Зандър и после Тео… ами трябва да призная, че е много странна.

Ядът, който Питър беше сдържал, избухна.

— Мислиш, че сме го планирали ли? Загубих там брат си. Извадихме късмет, че се прибрахме живи.

В стаята отново се възцари мълчание. Дори Дейна гледаше към Питър с откровено подозрение.

— Затова, за протокола — каза Санжай, — казваш, че не познаваш Бродницата, никога преди не си я виждал.

Изведнъж вече не ставаше дума за Алиша, даде си сметка той. Ставаше дума за него.

— Представа си нямам коя е — каза той.

Санжай задържа погледа върху на лицето на Питър за един почти безкраен момент. После кимна.

— Благодаря, Питър. Оценявам искреността ти. Свободен си.

Приключило беше просто така.

— Това ли е всичко?

Санжай вече се занимаваше с книжата пред себе си. Погледна към него, намръщен, почти изненадан, че Питър все още е в стаята.

— Да. Засега.

— Няма… да ми сторите нищо, така ли?

Санжай сви рамене. Умът му вече беше другаде.

— Какво искаш да ти сторим?

Питър почувства неочаквано разочарование. Докато седеше отвън с Алиша и Холис, беше почувствал връзка, споделена съдба, която виси на косъм. Каквото и да ги очакваше, то щеше да е за всички им. Сега бяха разделени.

— Така е, както казваш, няма в какво да те обвиним. Вината е на Кейлъб. Со го каза, Джими се съгласи, че напрежението да стоиш на пост за брат си може и да е упражнило значително въздействие върху теб. Почини си още няколко дни, преди да се върнеш на Стената. А след това ще видим.

— Ами останалите?

Санжай се подвоуми.

— Мисля, че няма причина да не ти кажем, след като всички останали скоро ще научат. Со Рамирез подаде оставката си като Първи капитан, която Домът прие — неохотно, но я прие. Тя не е била на пост по време на нападението и споделя само известна част от вината. Джими ще бъде Първи капитан. Колкото до Холис, той няма да служи засега на Стената. Може да се върне, щом реши.

— Ами Лиш?

— Алиша получи заповед да напусне Стената. Пренасочена е към Работниците.

От всичко случило се най-трудно осмисли това развитие. Алиша като гаечен ключ: дори не можеше да си го представи.

— Шегувате се.

Санжай повдигна укорително гъстите си вежди.

— Не, Питър. Давам ти дума, че не се шегувам.

Питър и Дейна бързо се спогледаха: Ти знаеше ли за това? По погледа ѝ позна, че знае.

— Ако това е всичко… — каза Санжай.

Питър се запъти към вратата. Но когато стигна до прага, изведнъж у него се надигна съмнение. Обърна се отново към групата.

— Ами електроцентралата?

Санжай потисна дълбока въздишка.

— Какво за нея, Питър?

— Щом Арло е мъртъв, не трябва ли да изпратим някого там?

Според първото впечатление на Питър, като осъзна как всички го гледат слисано, бе, че в последната секунда е станал част от решението им. Но после разбра: все още не го бяха обмислили.

— Не изпратихте ли някого още призори?

Санжай се извърна към Джими, който нервно свиваше рамене, очевидно неподготвен.

— Сега е твърде късно — тихо каза той. — Няма да стигнат, преди да мръкне. Ще трябва да почакаме до утре.

— Рояци, Джими.

— Пропуснал съм, нали? С всичко, което става тук. А и Фин и Рей все още може да са наред.

Санжай задържа за миг дъха си, като се успокояваше. Питър знаеше, че е побеснял от гняв.

— Благодаря, Питър. Ще се погрижим.

Всичко беше казано. Питър излезе в коридора. Йън стоеше, където го остави, опрян на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Предполагам, че си чул за Лиш, а?

— Чух.

Йън сви рамене. Стягането беше изчезнало.

— Виж, знам, че ти е приятелка. Но е трябвало да предвиди какво ще се случи. Да излезе така.

— Ами момичето?

Йън се втрещи, в очите му проблесна гняв.

— Какво за нея? Имам дете, Питър. Какво ме е грижа за някаква Бродница?

Питър замълча. Разбираше, че Йън има основание да се ядосва.

— Имаш право — каза накрая. — Глупаво беше.

Но изведнъж изражението на Йън омекна.

— Виж — каза, — хората просто са разтревожени и това е. Съжалявам, че се ядосах. Вината не е твоя, всички го знаят.

Негова беше, помисли си Питър. Негова.



Майкъл откри отговора след съмване: 1432 мегахерца, ама разбира се.

Честотата не беше официално регистрирана, защото всъщност бе ползвана от военните. Късовълнов цифров сигнал, който се появява на всеки деветдесет минути и търси главния си компютър.

А и цялата нощ сигналът се засилваше. На практика идваше от прага му.

Кодирането щеше да е лесната част. Номерът беше да открият онзи, който разпространява отговора, който да предизвика излъчването на сигнала, който и където и да е, да се свърже със суперкомпютъра. Постигнеше ли го, останалото щеше да е въпрос на качване на данните.

И така, какво търсеше сигналът? Какъв беше цифровият отговор на въпроса, който поставяше на всеки деветдесет минути?

Елтън беше казал нещо, тъкмо преди да си легне: Някой ни вика.

И тогава го проумя.

Знаеше, че точно това му трябва. Фарът беше пълен с всевъзможни боклуци, струпани в кутии по рафтовете. Имаше поне един военен джобен компютър, за който той знаеше. И още някакви стари литиеви батерии, които може би имаха заряд, трябваха му няколко минути, само толкова. Работеше бързо, непрекъснато гледаше часовника, очакваше да мине следващият деветдесетминутен интервал, за да улови сигнала. Смътно долови бъркотията навън, но кой ли знае какво можеше да е. Можеше да включи джобния компютър към техния, да улови сигнала, щом се появи, да запише гравирания идентификационен номер и да програмира джобния компютър от таблото.

Елтън спеше, хъркаше в хлътналото легло в задната част на Фара. Ако старецът не се изкъпеше скоро, Майкъл не знаеше какво щеше да стори. Цялото място вонеше на мръсни чорапи.

Докато се справи, стана пладне. От колко време работеше без почти да стане от стола? След случката с Маусами беше твърде нервен, за да спи, и се върна в къщурката, вероятно някъде преди десет часа. Чувстваше задните си части изтръпнали, все едно седеше поне от десет часа. Трябваше да иде да пусне една вода.

Излезе от къщурката твърде бързо, неподготвен за блясъка на дневната светлина.

— Майкъл!

Джейкъб Къртис, синът на Гейб. Майкъл го видя да тича тромаво по пътеката, размахал ръце. Майкъл пое въздух, за да събере сили. Момчето едва ли имаше вина, но разговорът с Джейкъб можеше да е изпитание. Преди Гейб да се разболее, понякога той водеше Джейкъб във Фара и молеше Майкъл да намери нещо за момчето, с което да се занимава. Майкъл се стараеше, но онова, което Джейкъб можеше да разбере, беше много малко. Цели дни отлитаха в обяснения как се правят най-обикновени задачи.

Джейкъб спря пред Майкъл, задъхан отпусна ръце на коленете си. Въпреки ръста си, движенията му притежаваха детска некоординираност, крайниците му изглежда рядко действаха в синхрон.

— Майкъл — задъхваше се той. — Майкъл…

— Полека, Джейкъб. Успокой се.

Момчето размахваше ръка пред лицето си, сякаш се опитваше да вкара още кислород в дробовете си. Майкъл не знаеше дали е разстроен, или само развълнуван.

— Искам да видя… Сара — хриптеше той.

Майкъл му каза, че я няма.

— Не я ли потърси у дома?

— И там я няма! — вдигна очи Джейкъб. Очите му бяха страшно широки. — Видях я, Майкъл.

— Ти не каза ли, че не си могъл да я намериш?

— Не нея. Онази другата. Спях и я видях!

Джейкъб невинаги говореше смислено, но Майкъл никога не се беше отнасял към момчето пренебрежително. На лицето му се четеше огромна паника.

— Да не се е случило нещо с баща ти, Джейкъб? Той добре ли е?

Влажното лице на момчето се намръщи.

— А. Той почина.

— Гейб е починал?

Джейкъб говореше притеснително делово; със същия тон можеше да съобщи какво е времето.

— Почина и повече няма да се събуди.

— Джейкъб, съжалявам.

Тогава Майкъл видя Мар да бърза по пътеката. Обля го облекчение.

— Джейкъб, къде ходиш? — жената спря при тях. — Колко пъти трябва да ти повтарям? Не можеш така да хукваш нанякъде, не можеш.

Момчето се обърна, размахало дългите си ръце.

— Трябва да намеря Сара!

— Джейкъб!

Гласът ѝ го удари като стрела. Замръзна на място, макар лицето му да се оживи от странен, непознат ужас. Устата му провисна и се задъха. Мар внимателно се приближи към него, все едно се доближаваше до някакво огромно, непредсказуемо животно.

— Джейкъб, погледни ме.

— Мамо…

— Тихо сега. Стига приказки. Погледни ме. — Посегна към лицето си и постави ръка на бузата му, вперила поглед в лицето му.

— Видях я, мамо.

— Знам. Но това беше само сън, Джейкъб, това е. Не помниш ли? Върнахме се у дома и аз те сложих да си легнеш, ти заспа.

— Заспах ли?

— Да, миличък, заспа. Това е, сън беше — вече дишаше по-спокойно, тялото му се успокои от докосването на майка му. — Искам сега да се прибереш и да ме изчакаш у дома. Няма повече да търсиш Сара. Ще го направиш ли заради мен?

— Ама, мамо…

— Никакво но, Джейкъб. Ще направиш ли каквото те моля?

Макар и неохотно, Джейкъб кимна.

— Доброто ми момче! — Мар отстъпи и го пусна. — Направо вкъщи, веднага!

Момчето погледна към Майкъл с бърз, бегъл поглед и припна.

Най-после Мар се обърна към Майкъл.

— Винаги върши работа, когато стане такъв — каза тя и сви рамене. — Това е единственото, което върши работа.

— Чух за Гейб — успя да каже — Съжалявам.

Погледът на Мар говореше, че от толкова плач вече сълзи не са ѝ останали.

— Благодаря, Майкъл. Мисля, че Джейкъб иска да види Сара, защото и тя беше там, накрая. Тя е добра приятелка. За всички ни. — Мар замълча, по лицето ѝ пробягна болка. Но тръсна глава, сякаш за да прогони мисълта. — Ако ти е възможно, би ли ѝ предал, че всички мислим за нея. Май няма да мога да ѝ благодаря, както трябва. Ще го направиш ли?

— Сигурен съм, че е тук някъде. Погледна ли в Лечебницата?

— Естествено, че е в Лечебницата. Джейкъб най-напред отиде там.

— Не разбирам. Щом Сара е в Лечебницата, защо той не я е намерил? Мар го изгледа странно.

— Заради карантината, естествено.

— Карантина ли?

Мар се изуми.

— Майкъл, ти къде беше?

Двайсет и осем

Алиша не го откри, стана обратното. Питър знаеше къде да я намери.

Седеше на сянка пред къщурката на Полковника с гръб, опрян на куп дърва, присвила колене към гърдите си. При шума от приближаването на Питър вдигна поглед и избърса очи с опакото на ръката си.

— Да му се не види, да му се не види — каза тя.

Седна до нея на земята.

— Всичко е наред.

Алиша горчиво въздъхна.

— Нищо не е наред. Само да си казал някому за това, ще те нарежа на парчета, Питър.

Поседяха мълчаливо. Денят беше облачен, обвит от бледа и опушена светлина, наситен с лютива миризма: часовите горяха труповете извън Стената.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил — каза Питър — защо го наричахме Полковника?

— Защото това му беше името. Нямаше друго.

— Според теб защо е излязъл навън? Не приличаше на такъв човек. Който да се предаде така.

Но Алиша не отговори. Отношенията ѝ с Полковника бяха нещо, за което говореха рядко и винаги в общи линии. Тази част, вероятно единствената, тя криеше от Питър. И въпреки това присъствието му непрекъснато се усещаше. Не вярваше тя да възприема Полковника като баща, Питър не беше долавял подобно сърдечно отношение към тях. В редките случаи, когато споменаваше името му, или пък той се появяваше на пътеката на Стената нощем, Питър усещаше как тя се сковава в студена дистанция. Почти едва доловимо и сигурно само той го забелязваше. Но каквото и да представляваше Полковника за нея, връзката им беше факт. Разбра, че плаче за него.

— Представяш ли си само? — нещастно каза Алиша. — Уволниха ме.

— Санжай ще премисли. Не е глупак. Това е грешка, ще го проумее.

Но Алиша май го слушаше с половин ухо.

— Не, Санжай има право. Не биваше да се спускам от стената, както направих. Напълно загубих ума си, като видях момичето отвън — поклати глава безнадеждно. — Не че вече има значение. Видя ли раната?

Момичето, помисли си Питър. Нищо не беше научил за нея. Коя беше? Как е оцеляла? Имаше ли и други като нея? Как се е измъкнала от виралите? Но сега май щеше да умре и да отнесе отговорите със себе си.

— Трябвало е. Според мен си постъпила правилно. А и Кейлъб.

— Знаеш ли, че Санжай обмисля да го прокуди? Да прокуди Маратонката, за бога?

Прогонване извън стената беше най-страшната участ.

— Не може да бъде.

— Сериозно говоря, Питър. Уверявам те, че в момента го обсъждат.

— Другите няма да се съгласят.

— Че откога имат право на дума за каквото и да било? Ти беше в онази стая. Изплашени са. Трябва да хвърлят някому вината за смъртта на Учителката. Кейлъб си няма никого. Лесна плячка е.

Питър пое дъх и го задържа.

— Виж, познавам Санжай. Може да си придава важност, но не мисля, че е способен на това. А и всички харесват Кейлъб.

— Всички харесваха Арло. Всички харесваха брат ти. Това не попречи на лошия край.

— Започваш да говориш като Тео.

— Може и така да е. — Гледаше пред себе си, примижала на светлината. — Знам само, че Кейлъб ми спаси живота миналата нощ. Санжай само да си помисли да го гони, ще се разправя с мен.

— Лиш — замълча. — Внимавай. Мисли какво говориш.

— Обмислила съм го. Никой няма да го прокуди.

— Знаеш, че съм на твоя страна.

— Може и да ти се отще да си.

Наоколо им Колонията беше зловещо притихнала, всички бяха вцепенени от събитията призори. Питър се чудеше дали това е тишината, която настъпва след някаква случка, или преди това. Дали е тишината, съпътстваща набеждаването за виновен. Алиша имаше право, хората бяха изплашени.

— За момичето — каза Питър. — Има нещо, което трябва да ти разкажа.



Затворът беше стара обща баня на паркинга за камиони в източната част на града. Питър и Алиша се приближиха и чуха надигане на гласове. Ускориха крачка, вървяха сред струпани превозни средства в развалини, на повечето частите отдавна бяха свалени. Пристигнаха и завариха малка група пред входа, около дванайсетина мъже и жени, събрани един до друг около един Страж, Дейл Ливайн.

— Какво, по дяволите, става тук? — прошепна Питър.

Алиша се мръщеше.

— Започва се — каза — Ето какво.

Дейл не беше от дребните, но в този миг изглеждаше такъв. Изправен пред тълпата, приличаше на уловено в клопка животно. Имаше проблеми със слуха и навика да накланя леко главата си надясно, за да насочи здравото си ухо към онзи, който му говори, а това му придаваше леко разсеян вид. Сега обаче изглеждаше напълно съсредоточен.

— Съжалявам, Сам — казваше Дейл. — И аз знам, колкото вас.

Говореше на Сам Чоу, племенник на Стария Чоу, изключително скромен мъж, когото през целия си живот Питър беше чул да проговаря едва няколко пъти. Съпругата му беше Другата Санди, имаха пет деца, три от които в Убежището. Докато приближаваха към групата, Питър разбра какво вижда: тези хора бяха родители. Както Йън, всички, които стояха пред затвора, имаха дете или повече от едно. Патрик и Емили Филипс. Ход и Лайза Грийнбърг, Грейс Молиноу, Бел Рамирез и Хана Фишър Патал.

— Това момче е отворило вратата.

— И какво искате да направя? Питай чичо си, ако искате да научите повече.

Сам извиси глас към високите прозорци на ареста.

— Чуваш ли ме, Кейлъб Джоунс? Всички знаем какво си сторил!

— Стига, Сам. Остави горкото дете на мира.

Още един човек пристъпи: Майло Даръл. И той като брат си, Фин, беше гаечен ключ, с характерното за тях солидно телосложение и мълчаливо поведение: висок, с полегати рамене, с гъста брада и несресана коса, която падаше на кичури над очите. Зад него, като джудже пред едрия си съпруг, стоеше съпругата му, Пени.

— И ти имаш дете, Дейл — каза Майло. — Как може да си стоиш?

Една от трите Джи, проумя Питър. Малката Джун Ливайн. Лицето на Дейл, видя Питър, беше леко побледняло.

— И според вас аз не го знам ли? — авторитетът, разграничавал го от насъбралото се множество, се топеше. — И не си стоя само. Нека Домът разреши въпроса.

Трябва да го прокудят.

Сред тълпата се извиси женски глас. Бел Рамирез, съпругата на Рей. Майката на малката Джейн. Питър видя, че ръцете ѝ треперят. На косъм беше да се разплаче. Сам отиде при нея и я прегърна.

— Виждаш ли, Дейл? Видя ли какво направи момчето?

В този момент Алиша разблъска насъбралата се тълпа. Без да поглежда към Бел, тя се изправи до Дейл, който не откъсваше поглед от разстроената Бел, съвсем безпомощен.

— Дейл, дай ми арбалета си.

— Лиш, не мога. Джими каза така.

— Не ми пука. Дай ми го и толкова.

Не изчака, а му го измъкна. Обърна се с лице към останалите, отпуснала арбалета до себе си, с преднамерено лишена от заплаха стойка. Но Алиша си беше Алиша. Не току-така стоеше там.

— Знам, че всички сте ядосани, а ако ме питате, имате и право. Но Кейлъб Джоунс е един от нас, като всички нас е.

— Лесно ти е да ги приказваш — Майло беше застанал до Сам и Бел. — Нали ти беше отвън.

През насъбралите се премина мърморене в знак на съгласие. Алиша хладнокръвно гледаше мъжа в очите, като остави моментът да отмине.

— Имаш право, Майло. Маратонката ми спаси живота. Затова на ваше място щях дълго и съсредоточено да обмисля какво предстои да му сторите.

— Какво ще направиш? — изсмя се Сам. — Ще ни изпотрепеш всичките с един арбалет ли?

— Не — Алиша се намръщи насмешливо. — Само теб, Сам. Майло ще го довърша с ножа.

Неколцина мъже се засмяха нервно, но смехът им бързо заглъхна. Майло беше отстъпил. Все още зад тълпата, Питър осъзна, че е уловил ножа си. Всичко зависеше от онова, което щеше да последва.

— Струва ми се, че блъфираш — каза Сам, приковал очи в лицето на Алиша.

— Така ли? Явно не ме познаваш добре.

— Домът ще го прокуди. Чакай само и гледай.

— Може и да си прав. Но това не го решаваме ние. Ти чисто и просто тормозиш хората без причина. Няма да го позволя.

— Тя е права, Сам — каза Майло. Да се махаме от тук.

Погледът на Сам, горящ с основателен гняв, не се откъсваше от лицето на Алиша. Всеки момент тя можеше да насочи арбалета, но не биваше. Питър стоеше зад двамата мъже, все още с ръка на ножа. Останалите се разотидоха.

— Сам — каза Дейл, възвърнал гласа си, — моля те, прибирай се у дома.

Майло посегна към Сам с намерение да го прихване за лакътя. Но Сам дръпна ръката си. Докосването на Майло явно го изтръгна от транс, изглеждаше стреснат.

— Добре, добре. Идвам.

Чак когато двамата мъже се скриха в лабиринта от камиони, Питър изпусна дъха, който беше затаил в гърдите си, без да съзнава. До преди ден дори нямаше да може да си представи, че подобно нещо е възможно, че страхът може да превърне тези хора — хора, които познаваше, които си вършеха работата, градяха живота си, посещаваха децата си в Убежището — в тълпа. Ами Сам Чоу: никога не беше го виждал толкова вбесен. Дори ядосан не го беше виждал.

— Какво става, по дяволите, Дейл? — попита Алиша. — Кога започна тази работа?

— Като доведоха Кейлъб. — Сега, когато бяха сами, тежестта на случилото се или на онова, което се беше разминало, се изписа по лицето на Дейл. Изглеждаше като човек, който е паднал от огромна височина и е открил, че е невредим по чудо. — Мислех си, че ще се стигне до там, че да ги пусна да влязат. Да бяхте чули какво говорят преди да дойдете.

От вътрешността на затвора се чу гласът на Кейлъб.

— Лиш? Ти ли си?

Алиша погледна към прозорците.

— Дръж се, Маратонка! — Впи отново поглед в Дейл. — Върви и доведи още Стражи. Не знам какви ги мисли Джими, но тук ти трябват поне трима. С Питър ще останем на пост, докато се върнеш.

— Лиш, знаеш, че не мога да напускам. Санжай жив ще ме одере. Ти дори не си вече от Стражата.

— Аз да, но Питър е. И откога започна да се подчиняваш на Санжай?

— От тази сутрин — огледа ги озадачено. — Джими така каза. Санжай обявил… как го нарече? Извънредно положение.

— Знаем. Това не значи, че Санжай дава заповедите.

— Ти го кажи на Джими. Май той е на друго мнение. Гълън също.

— Гълън? Какво общо има Гълън?

— Не си ли чула? — Дейл бързо обходи с поглед лицата им. — Не сте май. Сега Гълън е Втори капитан.

— Гълън Строс?

Дейл сви рамене.

— И на мен ми се струва недомислено. Джими свика всички и ни каза, че Гълън получава твоето място, а Йън — мястото на Тео.

— Ами това на Джими? Щом се е издигнал до Първи капитан, кой ще заеме неговия пост?

— Бен Чоу.

Бен и Йън. Така ставаше. И двамата идваха по ред в йерархията. Но Гълън?

— Дай ми ключа — каза Алиша. — Доведи още двама Стражи. Никакви капитани. Намери Со, ако можеш, и ѝ предай думите ми.

— Не знам онзи, който напуска…

— Послушай ме, Дейл — каза Алиша. — Върви.

Отключиха затвора и влязоха. Помещението представляваше гола и безлична бетонна кутия. Покрай стената се редяха стари тоалетни с отдавна разбита инсталация. Отпред имаше редица от тръби и над тях дълго огледало, замъглено от фини пропуквания.

Кейлъб седеше на пода под прозорците. Оставили му бяха кана с вода и кофа. Лиш постави арбалета встрани и приклекна до него.

— Отидоха ли си?

Алиша кимна. Питър видя колко уплашено е момчето. Плакало беше.

— Край с мен, Лиш. Санжай със сигурност ще ме прокуди.

— Няма да стане. Обещавам ти.

Кейлъб избърса носа си с ръка. Ръцете и лицето му бяха мръсни, под ноктите му имаше мръсотия.

— Как можеш да попречиш?

— Нека аз да му мисля. — Измъкна ножа от колана си. — Знаеш ли как да го използваш?

— Лиш, какво ще правя с някакъв нож?

— За всеки случай. Знаеш ли?

— Мога малко да дялкам, не съм много добър.

Притисна го към ръката му.

— Скрий го.

— Лиш — намеси се тихо Питър, — не трябва ли да го обмислиш пак?

— Няма да го оставя без оръжие — отново впери поглед в Кейлъб. — Ти само се дръж и бъди нащрек. Ако ти се удаде възможност да избягаш, не се колебай. Тичай с всички сили към прекъсвача. Там има укритие, ще те намеря.

— Защо там?

Отвън се чуха гласове.

— Дълго е да ти обяснявам. Разбра ли ме?

Дейл влезе в помещението, следваше го само един Страж, Съни Грийнбърг, шестнайсетгодишна, вестител. Дори и един сезон не беше изкарала на Стените.

— Лиш, не се шегувам — каза Дейл. — Трябва да излезете.

— Спокойно. Излизаме. — Но когато Алиша се изправи и видя Съни да стои на прага, спря. В очите и пламна ярост. — И това ли е най-доброто, което откри? Вестител?

— Останалите до един са на Стената.

Преди дванайсет часа, осъзна Питър, Алиша щеше да получи когото поискаше, истински часови. Сега трябваше да се моли за останки.

— Ами Со? — настоя Алиша. — Видя ли я?

— Не знам къде е. Вероятно и тя е горе. — Дейл стрелна с поглед Питър. — Бихте ли излезли оттук?

Съни, която до този миг беше мълчала, влезе в стаята.

— Какво правиш, Дейл? Не каза ли, че Джими е наредил за още един пазач. Защо приемаш заповеди от нея?

— Лиш само помага.

— Дейл, тя не е капитан. Дори от Стражата не е. — Момичето поздрави Алиша с бързо, бегло и смутено присвиване. — Не се обиждай, Лиш.

— Няма, разбира се. — Алиша махна към арбалета, който момичето носеше. — Я ми кажи — умееш ли да го използваш добре?

Присви рамене с престорена скромност.

— Имам най-високите постижения в моя клас.

— Дано е така. Защото май току-що те повишиха. — Алиша се обърна отново към Кейлъб. — Ще се оправиш ли тук?

Момчето кимна.

— Не забравяй какво ти казах. Няма да се отдалечавам.

След тези думи Алиша погледна към Дейл и Съни за последен път, като с поглед им предаде какво има предвид: не се заблуждавайте, това е лично, а после изведе Питър от затвора.

Двайсет и девет

Санжай Патал, глава на дома, можеше да каже, че всичко е започнало преди много години. Започна със сънищата.

Не за момичето: никога не я беше сънувал, сигурен беше. Или почти сигурен. Това Момиче от Никъде — така я наричаха всички, дори Стария Чоу; само за една сутрин фразата се превърна в нейно име — се беше появило забързано, като рожба, дошла от мрака и въплътена в кръв и плът. Явната ѝ необяснимост, опровергана от съществуването ѝ. Зарови се в спомените си, но не я откри, не и в степента, в която се осъзнаваше като Санжай Патал, нито в другата: тайната, сънуващата част от него.

Усещането се таеше у него, откакто Санжай се помнеше.

Усещане, което беше като цяла личност, отделна душа, която живееше в неговата. Душа с име и глас, който припяваше в него: Бъди единствено мой. Аз съм твой и ти си мой и заедно сме по-велики, отколкото сбора, сбора от нашите части.

Още по времето, когато беше Малък в Убежището, сънят го спохождаше. Сън за отдавна отминал свят и глас, който припяваше у него. По свой начин сънят беше като всички останали, изпълнен със звуци, светлина и усещания. Сън за дебела жена, седнала в одимената си кухня. Жената вмъква храна в огромната си отваряща се и затваряща се паст, говори по телефона си, любопитен предмет, с място, на което се говори, и друго, от което се слуша. Някак той знаеше какво представлява предметът, че е телефон, и така Санжай започна да разбира, че това не е само сън. Беше и видение. Видение от Времето Преди. А гласът в него напяваше тайнствено име: Аз съм Бабкок.

Аз съм Бабкок. Ние сме Бабкок.

Бабкок. Бабкок. Бабкок.

Навремето мислеше за Бабкок като за въображаем приятел. Също като на игра, в която се преправят, само че играта не свършваше. Бабкок винаги беше с него, в Голямата стая, на двора, ядеше с него, а вечер се покатерваше на леглото му. Събитията в сънищата с него не му се струваха по-различни от другите му сънища, обичайните неща, глупави и детински, като се къпе, играе на гумите, наблюдава как катерица яде ядки. Понякога сънуваше такива неща, а понякога дебелата жена от Времето Преди, за което нямаше нито причина, нито основание.

Помнеше как веднъж, преди много време, седяха в кръг в Голямата стая, когато Учителката каза: Да си поговорим сега какво означава приятелството. Децата тъкмо бяха обядвали. От храната му беше сънливо и топло. Останалите Малки се смееха и се закачаха, а той не, той не беше такъв, направи каквото му казаха, а после Учителката плесна с ръце, за да въдвори тишина, и понеже беше толкова послушен, само той, тя се обърна към него с мило лице, сякаш ѝ предстоеше да даде подарък: Кажи ни, мъничък Санжай, кои са твоите приятели?

— Бабкок — отвърна той.

Каза го, без да мисли, думата сама изскочи. Веднага разбра каква грешка е допуснал, казал е тайното име. Изречено във въздуха, от издаването то като че ли загуби силата си и се разсея. Учителката се мръщеше неуверено, думата нищо не ѝ говореше. Бабкок?, повтори тя. Правилно ли е чула? И Санжай разбра, че никой не знаеше кой е това, естествено не знаеха, защо си беше въобразил, че знаят? Бабкок си беше лично негов, специален и допусна грешка с издаването на името толкова непредпазливо, само от желание да се хареса и да е послушен. Дори повече от грешка, беше нарушение. Произнасянето на името отне неговата особеност. Кой е Бабкок, мъничък Санжай? В ужасната тишина, която ги обхвана — всички деца замлъкнаха, странната дума привлече вниманието им — чу някой да хихика. Според спомените му това беше Демо Джаксън, когото още тогава ненавиждаше, а след това още някой захихика, после трети и смеховете се пръснаха измежду децата като искри от огън. Демо Джаксън, че кой друг. И Санжай беше Първо семейство, но Демо се държеше различно, имаше ведра усмивка и печелеше симпатии без усилие, сякаш съществуваше някаква втора, по-рядка категория, Пръв измежду Първите, а той, Демо Джаксън, е единствен сред тях.

Но най-болезнено беше поведението на Радж. Малкият Радж, с две години по-малък от Санжай, който би трябвало да го уважава, да си държи езика зад зъбите, също се беше присъединил към присмеха. Седеше със скръстени крака отляво на Санжай — ако Санжай седеше на шест часа̀, а Демо на дванайсет, Радж беше някъде по средата на сутринта — и докато Санжай ужасено го наблюдаваше, брат му стрелна Демо с бърз, питащ поглед, който търсеше одобрение. Виждаш ли?, казваха очите на Радж. Виждаш ли как и аз мога да се присмивам на Санжай? Учителката отново пляскаше с ръце, опитваше се да възстанови реда. Санжай знаеше, че ако моментално не направи нещо, присмехът никога няма да секне. Пронизителният му хор щеше винаги да звъни в ушите му, докато се храни, след като загасят лампите и в двора, когато Учителката се отдалечи. Бабкок! Бабкок! Бабкок! Като дума от банята или по-лошо. Санжай си има малък Бабкок!

Знаеше какво трябва да каже.

— Съжалявам, Учителко. Исках да кажа Демо. Демо е мой приятел. — Усмихна се най-убедително на тъмнокосото момченце, което седеше отсреща, с косата на Джаксън, бели като бисери зъби и неуморни, пакостливи очи. Щом Радж можеше да постъпи така, така да бъде. — Демо Джаксън е моят най-добър приятел.

Странно, че си припомня сега този ден, след толкова години. Демо Джаксън изчезна безследно, както и Уилем и Радж. Половината от децата, седели в кръг в онзи следобед, бяха мъртви или обсебени. Тъмната нощ погуби по-голямата част от тях, други изчезнаха по свои си начини, един по един. Нещо като бавно ръфане, като изгризване приживе — така направи животът, така изглеждаше. Толкова години минаха — ходът на времето сам по себе си беше чудо, — а Бабкок изглеждаше част от всичко. Като вътрешен глас, който тихо подтиква да се сприятелят, щом с другите не може, въпреки че невинаги използваше думи. Бабкок беше усещане, което имаше за света. След онзи ден в Убежището повече не спомена Бабкок.

И всъщност с времето усещането за Бабкок и сънищата се бяха променили отново. Не бяха дебелата жена от Времето Преди, въпреки че от време на време се случваше. (И като се замислеше, какво е правил Санжай във Фара в онази нощ? Вече не помнеше.) Не бяха за миналото, а за бъдещето и неговото място, мястото на Санжай, в новото развитие на събитията. Идваше промяна, огромна промяна. Не знаеше каква точно. Колонията не можеше да устоява вечно, за това Демо имаше право, а и Джо Фишър. Прожекторите щяха да угаснат. Живееха във взето назаем време. Армията я нямаше, всички бяха мъртви, така и не се върнаха. Малцина все още се уповаваха на идеята, но не и Санжай Патал. Каквото и да идваше, не беше Армията.

Знаеше всичко за оръжията, естествено. Оръжията не бяха кой знае каква тайна. Не от Радж научи. Санжай трябваше да го очаква, но въпреки това се огорчи, когато разбра, че Радж е избрал Демо пред него. Радж беше споделил на Мими, която казала на Глория — бъбривата съпруга на Радж не можеше да пази тайна повече от пет секунди. В края на краищата тя беше Рамирез. Една сутрин след закуска, в дните точно след изчезването на Демо Джаксън, когато се беше измъкнал през вратата само с нож в колана, тя се изпусна, после набързо разказа цялата работа и завърши: Не знам дали трябва да ви ги казвам тези неща.

Дванайсет сандъка, каза му Глория, с поверително приглушен глас и озарено от откровеност лице на старателна ученичка. Долу при станцията, зад стена, която се издърпвала. Лъскави нови-новенички пушки, пушки на Армията, от бункер, открит от Демо, Радж и останалите. Дали е важно? Глория искаше да знае. Правилно ли е постъпила, като му го е казала? Тревогата ѝ беше престорена. Устата ѝ говореше едно, но погледът ѝ издаваше истината. Знаеше какво означават пушките. Да, каза той със сдържано кимане. Да, според мен може да е. Мисля, че най-добре е да го запазим в тайна между нас. Благодаря, Глория, че ми сподели.

Санжай изобщо не си въобразяваше, че е единственият. Отиде при Мими същата сутрин, обясни ѝ с мъгляви думи, че не трябва никому да казва за пушките. Но несъмнено подобна тайна не можеше да се опази. Зандър е знаел, станцията си беше негово господарство. Вероятно и Стария Чоу, понеже Демо всичко му доверяваше, Санжай не вярваше Со да е посветена, нито Джими или Дейна, дъщерята на Уилем. Санжай проучи опипом, не откри следи да знаят. Но със сигурност имаше и други — Тео Джаксън, един от тях — и онези, на които бяха казали? На кого ли се бяха доверили, както Глория на закуска, шепнешком: Имам да ти казвам една тайна! Затова въпросът не беше дали оръжията ще се появят, а кога, при какви обстоятелства и — урок, който беше усвоил онази сутрин в Убежището — кой с кого ще е приятел.

Поради тази причина Санжай искаше Маусами да е далеч от Стражата, далеч от Тео Джаксън.

От деня на нейното раждане Санжай разбра, че тя е причината за всичко. Наистина имаше моменти, в които Санжай се улавяше, че мечтае за син, обхванат от чувството, че това би придало завършеност, иначе липсвала в живота му. Но явно Глория не беше в състояние да му роди син, обичайните помятания и фалшиви тревоги, а накрая и цикълът ѝ беше спрял. Маусами се роди след драматично протекла бременност, която сякаш пак щеше да завърши фатално — Глория кървеше почти през цялото време, последваха мъчителни, двудневни изтезания, както се видяха на Санжай, принуден да слуша мъчителните ѝ стенания от външната стая на Лечебницата. Беше непоносимо.

Глория обаче устоя. От всички хора се оказа, че тъкмо Прудънс Джаксън донесе дъщерята на Санжай при него. Той седеше, обхванал глава с ръце, с празно съзнание след часовете чакане и ужасните стонове. Вече се беше примирил с идеята, че детето ще умре, както и Глория, че ще остане сам. Напълно объркан, той пое повития вързоп, за миг помисли, че Прудънс му подава мъртвото му дете. Момиче е, беше казала Прудънс, здраво момиче. И дори тогава му трябваше още миг, за да осмисли идеята, да свърже думите със странното ново същество, което държеше в ръцете си. Имаш дъщеря, Санжай. Когато отдръпна пелените ѝ и видя лицето ѝ, толкова зашеметяващо с човешкия си вид, малката ѝ устица и короната от тъмна коса, нежните ѝ, изпъкнали очи, той разбра какво чувства за пръв и единствен път в живота си и че чувството е любов.

А после едва не я загуби. По горчива ирония тя се захвана с Тео Джаксън, синът, който беше копие на бащата. Маусами направи всичко, за да скрие от него отношението си, а и Глория, да го предпази от новината. Но Санжай виждаше какво става. Затова когато Глория му съобщи новината, той се почувства като спасен. Очаквал беше да чуе, че Маусами е решила да се събере с Тео. И накрая Гълън Строс! Не беше Гълън мъжът, който би избрал за дъщеря си, съвсем не. Предпочиташе някой по-здрав, като Холис Уилсън или Бен Чоу. Но Гълън не беше Тео Джаксън и това беше най-важното. Дори не напомняше за Джаксън, при това за всички беше очевидно, че обича Маусами. Ако тази любов криеше слабост в сърцевината си, дори отчаяние, той, Санжай, можеше да го приеме.



Всичко това се въртеше в ума му, докато стоеше в Лечебницата по пладне и се взираше в момичето. Това момиче от Никъде. Като че всички нишки в живота на Санжай, Маусами, Бабкок, Глория и оръжията и всичко останало бяха преплетени в нейната невъзможна личност, в тайната, която представляваше.

Изглеждаше заспала. Или пък изпаднала в нещо като сън. Санжай беше пропъдил Сара в другата стая с Джими. Бен и Гълън пазеха стаята отпред. Не може да обясни постъпките си, но нещо го караше да огледа момичето. Очевидно раната беше сериозна, всичко, казано от Сара, оставяше Санжай с убеждението, че момичето няма да оживее. Ето обаче, че тя лежеше пред него със затворени очи и неподвижно тяло, без следа от борба или неразположение по лицето си или във внимателното издигане и снишаване на дишането ѝ. Санжай не можеше да се отърси от впечатлението, че е по-издръжлива, отколкото изглежда. Рана от арбалет на Стража би убила възрастен мъж, камо ли момиче на нейната възраст, на колко ли беше? Шестнайсет? Тринайсет? По-голяма ли беше, или по-малка? Сара беше направила всичко възможно да измие момичето и да ѝ облече памучна риза, която се отваряше отпред. Недотам чистата тъкан беше избледняла и сивееше като зимен ден. Тялото ѝ се крепеше само на десния ръкав, левият висеше със смущаваща празнота, все едно в него имаше невидим крайник. Дългата риза не прикриваше дебелите превръзки от вълнена тъкан, които обвиваха гърдите ѝ и едното слабо рамо чак до основата на бледия ѝ врат. Тялото ѝ не беше тяло на жена, бедрата и гърдите ѝ бяха стройни като на момче, краката ѝ, където се виждаха изпод разръфания подгъв на ризата, имаха детски блясък и изпъкналост на младо момиче. Учудващо беше, че по колене като тези не се виждаше нито една драскотина, следа от детска злополука: падане от люлка или боричкане на двора.

А кожата ѝ, помисли си Санжай, докато гледаше коленете ѝ, после ръцете ѝ, а накрая лицето ѝ, очите му я обхождаха, за да придобият цялостно впечатление още веднъж. Не беше бяла, нито бледа, нито една дума не предаваше качеството на приглушено сияние. Блясъкът на нейния тен беше като липса на цвят, без някакво присъщо качество. Светлееща, реши Санжай, такава беше кожата ѝ, светлееща. Всъщност виждаше някакво оцветяване там, където слънцето я беше докосвало по ръцете и лицето и беше оставило избледняващи лунички по страните и носа ѝ. Те предизвикаха у него пристъп на бащинска нежност, която се коренеше в спомен: като момиче Маусами имаше подобни лунички.

Дрехите на момичето и нейната раница заминаха в огъня, но не преди Съветът на Дома с плътни ръкавици да разгледа малкото ѝ окървавени притежания. Санжай не знаеше какво е очаквал, но не беше онова, което откри. Раницата беше от обикновена зелена тъкан, вероятно военна, но можеше ли някой да каже? Съдържаше няколко предмета, явно по същество полезни: джобно ножче, отварачка за консерви, топка от тежък канап, но в по-голямата си част изглеждаха случайни, невъзможно беше да се проумее смисълът им. Камък с учудващо гладка заобленост; късче от избеляла кост, медальон с празна пандюла, книга с тайнственото заглавие Коледни истории от Чарлс Дикенс. Илюстровано издание. Стрелата я беше пронизала като цел, страниците бяха пропити от кръвта на момичето. Старият Чоу си припомни, че Коледа било някакво празненство от Времето Преди, като Първата нощ. Но всъщност никой не знаеше точно.

Оставаше само момичето, което само̀ да разкаже историята си. Това момиче от Никъде, затворено в мехура си от мълчание. Значението на нейната поява беше очевидно: имаше още някой жив там някъде. Които и където и да бяха тези хора, те бяха отхвърлили в дивия свят беззащитно момиче, което някак беше успяло да стигне дотук. Факт, който Санжай смяташе, че трябва да бъде определен като добра новина, причина за открито празненство, а въпреки това в часовете след пристигането ѝ беше настанало повече от тревожно мълчание. Колко пъти беше дочул: Не сме сами. Това означава. Светът все пак не е пълно мъртвило.

Заради Учителката, помисли той. И то не само заради факта, че Учителката е мъртва, ами заради казаното от Учителката в деня, в който излизаха от Убежището. Обикновено когато хората си спомняха за това, се разсмиваха, разказваха историята на излизането си. Не ми се вярва чак, че вдигнах такава врява! казваха. Да ме бяхте видели как рева! Сякаш не говореха за себе си като деца, като невинни същества, които трябва да се възприемат с разбиране и състрадание, а за някакво напълно различно същество, което се наблюдава отдалеко и с лека насмешка. Така беше: щом човек научеше, че светът е място, в което вилнее смъртта, той вече не се възприемаше като дете. Да гледа болката по лицето на Маусами, в деня на нейното излизане, беше едно от най-страшните преживявания в живота на Санжай. Някои хора така и не успяваха да го преодолеят, предаваха се. Но повечето намираха начин да продължат. Откриваха начин да съхранят някъде надеждата, да я бутилират и да я поставят на някоя лавица, после да поемат задълженията в своя живот. Самият Санжай го беше сторил, а също Глория и дори Маусами; всички те.

Сега обаче се беше появило момичето. Всичко, свързано с нея, се хвърляше в лицето на фактите. Да се появи човек — беззащитно дете — от мрака, беше така изначално притеснително, като летен сняг. Санжай го беше видял в очите на останалите, Стария Чоу, Уолтър Фишър, Со, Джими и останалите, на всички. Не беше редно; не се връзваше. Надеждата беше чувство, което носеше болка, а тъкмо това въплъщаваше момичето. Болезнена надежда.

Прокашля се — колко време вече седеше там и я наблюдаваше? — и заговори.

— Събуди се.

Никакъв отговор. Въпреки това беше убеден, че е доловил неволно трепване на съзнание зад клепачите ѝ. Отново проговори, този път по-високо:

— Ако ме чуваш, събуди се сега.

Мислите му бяха прекъснати от раздвижване зад него. През завесата влезе Сара, следвана от Джими.

— Моля те, Санжай. Остави я да почива.

— Това момиче е затворничка, Сара. Трябва да разберем някои неща.

— Не е затворничка, а пациентка.

Отново погледна момичето.

— Не изглежда да е на смъртно легло.

— Дали ще оживее, или не — не знам. Чудо е, че е жива, с цялата кръв, която загуби. Сега, ако обичаш, би ли си тръгнал? Не знам как изобщо успявам да поддържам чисто помещението след всички, които се тълпите тук.

Санжай виждаше колко изтощена е Сара. Косата ѝ беше мокра от пот и разбъркана, очите ѝ — възпалени от изтощение. За всички нощта се оказа дълга, а я последва още по-дълъг ден. Лицето ѝ обаче изразяваше авторитет. Тук тя определяше правилата.

— Ще ме уведомите ли, когато се събуди?

— Да. Казах ти.

Санжай се обърна към Джими, който стоеше до завесата.

— Добре. Да вървим.

Мъжът не отговори. Наблюдаваше момичето, всъщност се взираше.

— Джими?

Той отклони поглед.

— Какво каза?

— Казах да вървим. Да оставим Сара да си върши работата.

Джими вяло поклати глава.

— Съжалявам. Май съм се унесъл за секунда.

— Трябва да поспиш — каза Сара. — А и ти, Санжай.

Излязоха на верандата, където Бен и Гълън стояха на пост и се потяха на жегата. По-рано там имаше тълпа, хората нямаха търпение да видят Бродницата, но Бен и Гълън бяха съумели да ги накарат да се разотидат. Минаваше пладне. Наоколо се виждаха малцина. От другата страна на пътя Санжай видя екип работници с маски и тежки ботуши, които мъкнеха кофи на път към Убежището, за да измият Голямата стая.

— Не знам какво е — каза Джими, — но има нещо у това момиче… Видя ли очите ѝ?

Санжай се слиса.

— Очите ѝ бяха затворени, Джими.

Джими присви очи към пода на верандата, сякаш е изпуснал нещо и го търси.

— Като се размисля, май бяха затворени — каза. — Защо си мисля, че ме е гледала?

Санжай нищо не каза. Въпросът беше безсмислен. Но въпреки това в думите на Джими се криеше нещо тревожно. Докато наблюдаваше момичето, той имаше усещането, че го наблюдават.

Погледна към другите двама.

— Някой от двама ви знае ли за какво говори той?

Бен се сгуши.

— Да пукна. Може пък око да ти е хвърлила, Джими.

Джими се извърна рязко. Лицето му лъщеше от пот, но по него се четеше паника.

— Дръж се сериозно, може ли? Влез вътре и виж сам за какво говоря. Странно е, казвам ви.

Бен стрелна с поглед Гълън, който безпомощно се сгуши.

— Пошегувах се — каза Бен. — Ти какво толкова се шашна?

— Хич не беше смешно, по дяволите. А ти какво се подхилкваш, Гълън?

— Аз ли? Нищо не съм казал?

Търпението на Санжай привърши.

— Тримата, стига толкова. Никой няма да влиза там, Джими. Ясно ли е?

Джими смирено кимна.

— Разбира се. Както кажеш.

— Сериозно говоря. Отнася се за всички.

Санжай спря и задържа погледа си върху Джими. Мъжът не беше като Со Рамирез, виждаше се. Не беше и Алиша. Санжай се почуди защо, в крайна сметка, го избра за тази работа.

— Какво ще наредиш да правим с Маратонката? — попита Джими. — Няма да го прогоним наистина, нали?

Момчето, изтощено си помисли Санжай. Последното, за което искаше да мисли, изведнъж се оказа Кейлъб Джоунс. Кейлъб беше хвърлил необходимата светлина върху първите часове от кризата. Хората имаха нужда да насочат гнева си към някого. Но след като съмна, прокуждането на момчето вече изглеждаше проява на жестокост, безсмислена постъпка, за която всички по-късно щяха да съжаляват. Пък и се оказа смелчага. Когато прочетоха обвиненията, той стоеше пред Дома и пое цялата вина, без да се подвоуми. Понякога куражът се оказваше на необичайни места, Санжай го беше видял в гаечен ключ на име Кейлъб Джоунс.

— Охранявайте го и толкова.

— Ами Сам Чоу?

— Какво за него?

Джими се подвоуми.

— Носи се слух, Санжай. Сам и Майло и още неколцина. Готвели се да го изгонят.

— Къде го чу?

— Не съм. Гълън го е чул.

— Това чух — намеси се Гълън. — Всъщност Кип ми го каза. Бил си при своите и чул една група да го обсъжда.

Кип беше вестител, най-големия син на Майло.

— Е? Какво казва?

Гълън неуверено се сгуши, сякаш за да се разграничи от собствения си разказ.

— Сам говорел, че ако не го направим ние, той ще го изхвърли.

Трябваше да го предвиди, помисли си Санжай. Само това му липсваше, хората да вземат сами да се разпореждат. Подобно поведение беше напълно неприсъщо за Сам Чоу, той беше сговорчив тип, доколкото го познаваше Санжай. Чуждо му беше да се перчи по този начин. Сам се грижеше за оранжериите, както открай време го бяха правили представителите на рода Чоу. Разправяше се, че се грижел за лехите с грах, моркови и марули като за домашни любимци. Предполагаше, че всичките Малки имаха нещо общо. Всеки път, когато Санжай се случеше наблизо, Сам черпеше наред, а Другата Санди отново беше бременна.

— Бен, той ти е братовчед. Чул ли си нещо по този повод?

— Кога да чуя? Цяла сутрин съм тук.

Санжай му нареди да удвои стражата пред затвора и слезе към пътеката. Наистина беше прекалено притихнало, по дяволите, помисли си. Дори птиците не пееха. Това отново го подсети за момичето. Усещането, че го наблюдават. Като че зад миловидното си заспало лице — а наистина имаше нещо миловидно в него, помисли си той, някаква бебешка миловидност, напомни му Маусами като Малка, как се покатерваше на леглото си в Голямата стая и чакаше Санжай да се приведе над нея и да я целуне за лека нощ — съзнанието на момичето, зад клепачите, воал от нежна плът, го търсеше из стаята. Джими не беше сгрешил, имаше нещо странно в нея. Свързано с очите ѝ.

— Санжай?

Улови се, че се е унесъл в мисли и се е отпуснал по течението им. Извърна се към Джими, който стоеше на горното стъпало, с присвити очи и приведено в очакване тяло, неизказани думи бяха замръзнали на устните му.

— Е? — устата на Санжай изведнъж пресъхна. — Какво има?

Мъжът отвори уста да проговори, но нищо не каза, усилието изглеждаше безплодно.

— Нищо — каза най-накрая Джими, отвърнал поглед. — Сара е права. Наистина трябва да поспя.

Трийсет

След време, много години след събитията, Питър си спомняше за случилото се около пристигането на момичето като поредица от подобни на танц движения: тела, които се събират и разделят, изхвърляни за кратко в широки орбити, само за да се приберат отново под въздействието на някаква сила — сила спокойна и неизбежна като гравитацията.

Когато дойде в Лечебницата и видя момичето — навсякъде имаше кръв, Сара трескаво се мъчеше да затвори раната и Кейлъб с напоен с кръв тампон в ръката, — той почувства не страх, а взрив от пълно разпознаване. Ето го момичето от въртележката. Ето го момичето от коридора и лудия бяг в мрака, ето го момичето с целувката и затварящата се врата.

Целувката. В дългите часове на пътеката, докато стоеше на пост, за да окаже Милост на Тео, Питър непрестанно се връщаше към нея, към загадката на значението ѝ, към същността на целувката. Не беше като целувката на Сара онази нощ под прожекторите, нито приятелска, нито целомъдрена целувка на дете, макар че в нея имаше и нещо детско: припряността ѝ, обърканата ѝ бързина, започнала и вече приключила, рязкото обръщане на момичето, отстъпването по коридора, преди да успее да каже и дума и как затвори вратата в лицето му. Всичко това беше и не беше. Едва когато отиде в лечебницата и я видя да лежи, разбра какво означава: обещание. Обещание толкова ясно, все едно изречено от момиче, което не говореше. Целувка, която казваше: Ще те намеря.

Сега, прикрити зад хвойни в основата на стената на Убежището, Алиша и Питър наблюдаваха как Санжай си тръгва. Джими си тръгна малко по-късно. Имаше нещо странно в движенията му, мина през ума на Питър, безпосочно изтощение, сякаш не знаеше точно къде да отиде или какво да прави със себе си, оставиха Бен и Гълън да стоят на пост в сянката на верандата.

Алиша поклати глава.

— Май няма да успеем да ги залисаме и да се промъкнем.

— Хайде — каза той.

Поведе я да заобикалят сградата, към задната защитена алея, тичаха между Лечебницата и оранжериите. Задната врата на сградата и прозорците ѝ бяха иззидани, но зад купчина празни сандъци имаше метален капак. Вътре имаше стар проход за доставки, който водеше към самата сграда. Понякога нощем, когато майка му работеше сама, а той беше достатъчно млад, за да се забавлява с подобни занимания, тя му позволяваше да се пързаля по него.

Отвори металния капак.

— Влизай.

Чу дрънченето по стените на тръбата от тялото ѝ, а после гласа ѝ отдолу:

— Готово.

Сграбчи краищата на вратата и се промъкна вътре, придърпа капака над главата си — сред внезапната обгръщаща тъмнина, която беше част от тръпката, започна да се спуска по наклона в мрак — и се пусна.

Бързо, тракащо гмуркане. Приземи се на крака. Стаята, каквато си я спомняше, пълна със сандъци и други кашони, в негово дясно големия стар фризер със стената от буркани, в центъра се намираше широка маса с везни, инструменти и разтопени свещи. Алиша стоеше долу до стълбите, които водеха при първата стая на Лечебницата. Извила беше глава нагоре към отвора светлина, през който се вмъкнаха. Чуха се стъпки, горе, на откритата веранда. Трябваше да се промъкнат покрай прозорците.

Питър се заизкачва пръв. Близо до горните стъпала надзърна, вдигнал поглед към последното стъпало. Ъгълът беше погрешен, той беше прекалено нисък, но можеше да чуе приглушените гласове на двама мъже. Обърна се към Алиша и ѝ показа какво е намислил, после се изправи бързо и притича през стаята и по коридора към отделението.

Момичето беше будно и седеше. Това видя най-напред. Окървавените ѝ дрехи ги нямаше, носеше тънка риза, която откриваше превръзката ѝ. Сара стоеше до тясното легло и гледаше в друга посока, държеше в ръка китката на момичето.

Очите на момичето трепнаха, когато срещнаха погледа му. Трепна уплашено: рязко дръпна ръката си и се издърпа в горната част на леглото. Сара усети присъствието му, изправи се и се обърна към него.

— Питър — цялото ѝ тяло се присви, говореше със силен шепот. — Как, по дяволите, се вмъкна?

— През мазето — гласът дойде иззад гърба му: Алиша. Момичето се беше присвило на кълбо и придърпало в защита колене към гърдите си като барикада, широката тъкан на ризата ѝ се бе смъкнала над краката ѝ и тя я притискаше с ръце.

— Какво стана? — попита Алиша. — Само преди часове това рамо беше разкъсано.

Чак тогава Сара се отпусна. Въздъхна уморено и седна на едно от близките легла.

— И аз мога да кажа същото. Доколкото виждам, тя е съвсем добре. Раната на практика е оздравяла.

— Как така?

Сара поклати глава.

— Не мога да го обясня. Не мисля, че и тя иска някой да разбере обаче. Санжай беше тук с Джими. Дойде ли някой, тя се прави, че спи — сви рамене. — Може би ще говори с теб. Не мога да измъкна и дума от нея.

Питър разсеяно слушаше разказа ѝ, едва ли не идваше от друга стая в сградата. Пристъпи към леглото. Момичето предпазливо го наблюдаваше над коленете си. Кичур коса падаше на очите ѝ. Обзе го чувство, че се движи в присъствието на плашливо животно. Седна на крайчеца на леглото с лице към нея.

— Питър — каза Сара. — Какво… правиш?

— Ти си ме последвала. Нали?

Кратко кимване. Да. Последвах те.

Вдигна лице. Сара седеше до долния край на леглото и го гледаше втренчено.

— Тя ме спаси — обясни Питър. — В търговския център, когато виралите ни нападнаха. Тя ме защити — отново се обърна към момичето. — Нали така? Ти ме защити. Ти ги отпрати.

Да. Отпратих ги.

— Ти познаваш ли я? — не вярваше Сара.

Той се подвоуми, като се мъчеше да събере историята в ума си.

— Бяхме под въртележката. Тео вече беше изчезнал. Пушеците идваха, реших, че краят ми е дошъл. Тогава тя… скочи отгоре ми.

— Скочила е отгоре ти?

Кимна.

— Да, на гърба ми. Все едно ме закриваше като щит. Знам, че не го разказвам както трябва, но това се случи. После разбрах, че пушеците си отидоха. Тя ме отведе до коридора и ми показа стълбите, които водеха към покрива. Така се измъкнах.

Сара остана безмълвна.

— Знам, че звучи странно.

— Защо не разказа на никого, Питър?

Той сви рамене, не можеше да го обясни с думи. Не можеше да се защити добре.

— Трябваше. Дори не бях сигурен дали се е случило. А след като от началото си замълчах, после вече ставаше все по-трудно да разкажа.

— Ами ако Санжай разбере?

Момичето се беше понадигнало леко над преградата от коленете си. Изглежда го изучаваше, оглеждаше лицето му с тъмен и проницателен поглед. Усещането за неопитоменост все още беше там, в движенията и поведението ѝ имаше животинска плашливост. Но през няколкото изтекли от влизането им в отделението минути настъпи промяна, доловимо намаляване на страха.

— Няма — каза Питър.

— Боже мой — разнесе се глас иззад тях. — Истина е.

Обърнаха се и видяха Майкъл да влиза през завесата.

— Верига, как се вмъкна? — просъска Алиша. — И давай по тихо.

— И вие също. Видях ви да влизате в тунела — Майкъл предпазливо тръгна към леглото, с прикован към момичето поглед. Стискаше нещо в ръката си — Наистина, кой е това?

— Не знаем — каза Сара. — Бродница.

Майкъл замълча с непроницаемо изражение. Питър обаче виждаше как мозъкът му работи, бързо пресмята. Той изглежда свери изведнъж нещо с предмета, който държеше.

— Мамка му. Мамка му. Точно както каза Елтън.

— Какви ги говориш?

— Сигналът. Призрачният сигнал — направи им знак с ръка да мълчат. — Не, чакайте… задръжте така. Не мога да повярвам. Готови ли сте? — На лицето му се появи победоносна усмивка. — Ето го.

И изведнъж устройството започна да издава жужене.

— Верига — каза Алиша, — какво е това, да му се не види?

Протегна ръка, за да им го покаже. Джобен компютър.

— Това идвах да ви кажа — каза Майкъл. — Това момиче? Бродницата? Тя ни призовава.



Предавателят трябвало да е някъде в тялото ѝ, обясни Майкъл. Не знаеше точно какво е. Достатъчно голям, за да има източник на захранване, но друго не можеше да каже.

Раницата и притежанията ѝ бяха отишли в огъня. Той останал някъде по самото момиче, като източник на сигнал. Сара седна до нея на леглото и ѝ обясни какво иска да направи, помоли момичето да запази спокойствие. Като започна от краката ѝ, Сара прокара ръцете си по тялото на момичето, внимателно опипвайки всяка частица от него, огледа краката, ръцете, дланите и врата ѝ; когато приключи с тях, се изправи и мина зад нея, застана до главата на леглото и издърпа пръстите си бавно през сплъстеното гнездо на косата ѝ. През цялото време момичето безмълвно ѝ съдействаше, вдигаше ръце и крака, когато Сара я молеше, очите ѝ се носеха из стаята с безизразна любознателност, сякаш не беше съвсем сигурна, какво да мисли за случващото се.

— Ако е в нея, тогава е добре скрит — Сара спря, за да отметне кичур от косата си. — Майкъл, сигурен ли си?

— Сигурен съм. Тогава трябва да е в нея.

— В тялото ѝ ли?

— Трябва да е близо до повърхността. Вероятно под кожата. Погледни за белег.

Сара поразмисли.

— Няма да го направя пред цяла тълпа. Питър, Майкъл, обърнете се. Лиш, ела насам.

Питър използва момента, за да отиде до завесата и да огледа. Бен и Гълън все още бяха отвън, неясни силуети, обърнати към другата страна на прозорците. Почуди се колко ли време им оставаше. Несъмнено щеше да дойде някой, Санжай, Стария Чоу или Джими.

— Добре, сега можеш да погледнеш.

Момичето седеше на ръба на леглото с приведена глава.

— Майкъл е прав. Не трябва да се търси дълго — Сара вдигна обърканата коса на момичето, за да им го покаже: видима бяла линия в основата на врата, не по-дълга от няколко сантиметра. Над нея имаше издайническа подутина от чуждо тяло.

— Напипват се ръбовете — Сара притисна пръсти, за да покаже. — Освен ако няма и други, според мен трябва да излезе лесно.

Питър попита:

— Ще боли ли?

Сара кимна.

— Но ще бъде бързо. След миналата нощ почти няма да го усети. Като изваждане на голям трън.

Питър седна на леглото и заговори на момичето:

— Сара трябва да махне нещо от кожата ти. Нещо като радио. Съгласна ли си?

По лицето ѝ долови кратко размишление. После кимна.

— Само внимавай — каза Питър.

Сара отиде в кабинета с лекарствата и се върна с легенче, скалпел и бутилка спирт. Натопи марля и почисти областта. Отново застана зад момичето, отдръпна косата ѝ и взе скалпела от легенчето.

— Ще щипе.

Направи срез със скалпела по линията на белега. Дори момичето да беше почувствало болка, не го показа. От раната се появи една-единствена капка кръв, потече с дълга следа по врата на момичето и изчезна в ризата ѝ. Сара покри раната с марлята и наклони глава към легенчето.

— Някой да ми подаде тези пинсети. Не докосвайте остриетата.

Алиша ѝ помогна. Сара разшири пинсетите в отвора и го разтвори. Държеше обагрената с кръв марля под нея. Питър така се беше съсредоточил, че почувства, усети го във върховете на пръстите си, моментът, когато пинсетите прихванаха предмета. Сара бавно го издърпа, отдолу се показа тъмно петно, а предмета постави на марлята. Вдигна го, за да го види Майкъл.

— Това ли търсиш?

На тъканта лежеше малък, продълговат диск от блестящ метал. Сноп жици, тънки като косъм, с топченца накрая и завити в краищата си. На Питър му изглеждаше като някакъв вид сплеснат паяк.

— Това ли е радио? — каза Алиша.

Майкъл се мръщеше, свил вежди.

— Не съм сигурен — призна той.

— Не си ли? Как така можеш да накараш един телефон да звъни, а не знаеш какво е това?

Майкъл потри предмета с чиста кърпа и го подържа на светлина.

— Това е някакъв предавател. Вероятно жиците са за това.

— И какво прави вътре в нея? — попита Алиша. — Кой би направил подобно нещо.

— Може би трябва нея да попитаме какво е — предложи Майкъл.

Когато поднесе предмета, за да ѝ го покаже, легнал на леглото си от окървавената марля, момичето го погледна с учудване. Присъствието му в нейната шия явно беше загадка и за нея, както и за тях.

— Според теб Армията ли го е поставила там? — попита Питър.

— Възможно е — каза Майкъл. — Предаваше на военна честота.

— Но така, като го гледаш, не можеш да кажеш.

— Питър, може да реди и азбуката, доколкото знам.

Алиша се намръщи.

— Откъде накъде ще рецитира азбуката?

Майкъл не отвърна на забележката. Отново погледна Питър.

— Само това знам. Ако искате да научите повече, ще трябва да го отворя.

— Ами отвори го — каза Питър.

Трийсет и едно

Санжай Патал беше излязъл от Лечебницата с намерението да намери Стария Чоу. Трябваше да се вземат решения, да обсъждат проблеми. Сам и Майло за начало — те бяха непредвидена от Санжай спънка — и какво да правят с Кейлъб и момичето.

Момичето. Очите ѝ бяха особени.

Но докато се отдалечаваше от Лечебницата в следобеда, налегна го особена тежест. Предполагаше, че е естествено — буден беше от среднощ, а и с тази сутрин, която преживя толкова неща, които да се свършат, кажат и за които да се тревожат, толкова неща да се обмислят. Хората често се шегуваха с Дома, че не бил истинска работа, не бил един от занаятите, Стража, Работници или Земеделие — Тео ги беше нарекъл „водопроводния комитет“, шега, която жестоко им лепна, — но така беше, защото и наполовина не осъзнаваха какво е отговорността. Тя тежеше на човека, беше товар, който той носеше и от когото никога не си почиваше. Санжай беше на четирийсет и пет години, не беше млад, но докато вървеше по чакълестата пътека, се почувства много по-стар.

По това време на деня Стария Чоу трябваше да е при кошерите. Нямаше значение, че вратите са затворени, пчелите това не ги спираше. Но мисълта за дългата разходка дотам, под високото, горещо слънце на пладнето, а и можеше някой да го срещне по пътя и да се наложи да говори, изведнъж го изпълни с изтощение. Обви мозъка му като сива мъгла. Тогава реши: трябваше да си почине. Стария Чоу щеше да почака. И още преди да разбере, се оказа, че се тътри бавно по потъналата в сянка поляна в посока на къщата си, прекрачи прага ѝ (заслуша се дали ще чуе някъде Глория, но не я чу), изкачи скърцащите стъпала под стряхата с пълните с паяжини ъгли и легна на леглото. Уморен беше, толкова уморен. Кой знае откога не си беше полягал да подремне посред ден.

Заспа, преди да завърши въпроса си.

Събуди се по някое време със страшно противен вкус в устата и бучене в ушите си. Чувстваше се не толкова буден, колкото извън тялото си, умът му беше съвсем прочистен. Как само беше спал! Лежеше неподвижно, отдаден на усещането, потопен в него. Осъзна, че долу чува гласове, Глория и още някой, по-дълбок глас, мъжки; стори му се, че може да е Джими, Йън или Гълън, но докато лежеше и слушаше, осъзна, че е минало още време и гласовете вече ги нямаше. Колко хубаво беше просто да си лежи там. Хубаво и малко странно, защото всъщност му се струваше, че трябваше да е станал по-рано. Смрачаваше се, виждаше го през прозореца, светлото лятно небе потъмняваше, а имаше работа за вършене. Джими щеше да иска да разбере нещо за електроцентралата, кой ще се отправи натам сутринта (Макар в този момент Санжай да не можеше да си припомни точно защо това трябваше да се решава), оставаше въпроса с момчето, Кейлъб, когото всички по някаква причина наричаха Маратонката. Толкова много въпроси. И колкото по дълго време лежеше там, толкова повече тези въпроси му изглеждаха далечни и смътни, сякаш се отнасяха до другиго.

— Санжай?

На вратата стоеше Глория. Усети присъствието ѝ повече като глас, колкото като личност: глас без тяло, който викаше неговото име в мрака.

— Защо си в леглото?

Помисли си: Не знам. Странно, но не знам защо лежа в леглото.

— Късно е, Санжай. Хората те търсят.

— Аз… подремнах.

— Подремна?

— Да, Глория. Подремнах. Поспах.

Жена му се надвеси отгоре му, образът на гладкото ѝ овално лице се рееше безплътно в сивото море на погледа му.

— Защо си сграбчил така одеялото?

— Какво? Как съм го сграбчил?

— Не знам. Сам виж.

Усилието, което си представи, изглеждаше огромно, изобщо не искаше да се подлага на него. И въпреки това успя да се справи с него, повдигна глава от потъналата в пот възглавница, за да огледа тялото си по дължината му. Оказа се, че докато е спал, е издърпал одеялото от леглото им и го е увил като въже, което сега държеше около кръста си и здраво го стискаше в ръце.

— Какво става с теб, Санжай? Защо говориш така?

Продължаваше да стои надвесена над него и въпреки това не успяваше да я види ясно.

— Добре съм. Уморен съм, това е.

— Но вече не си уморен.

— Не. Май не съм. Но мисля да поспя още малко.

— Джими идва. Пита какво ще се предприема за станцията.

Станцията. Какво за станцията?

— Ако пак дойде, какво да му кажа?

Тогава си спомни. Някой трябваше да слезе долу до станцията заради сигурността ѝ, заради всичко, което се случваше там.

— Гълън — каза той.

— Гълън ли? Той пък какво?

Чу въпросът ѝ през мъгла. Очите му отново се затвориха, ликът на Гълън се въртеше пред него, избледняваше, заместен от друг: образът на момичето, толкова малко. Очите ѝ. Очите ѝ бяха особени.

— Какво за Гълън, Санжай?

— За него ще е добре, какво ще кажеш? — чу се да казва, защото една част от него продължаваше да е в стаята, докато друга част, сънуващата, не беше. — Кажи му да изпрати Гълън.

Трийсет и две

Времето отлетя и настъпи нощта.

От Майкъл все още нямаше новини. Измъкнаха се от лечебницата и се разделиха: Майкъл тръгна към Фара, Алиша и Питър към паркинга за камиони да видят Кейлъб в една от празните кабини, в случай че Сам и Майло се върнат. Сара остана с момичето. Засега можеха само да чакат.

Камионът, в който се криеха, беше на две редици от затвора, достатъчно далече, за да останат незабелязани, но се откриваше поглед към вратата. Говореше се, че камионите са оставени от Строителите, които ги използвали за да приютяват работниците, издигнали стените и прожекторите. Доколкото Питър знаеше, никой не беше живял тук. Повечето от оборудването беше свалено, за да се стигне до тръбите и жиците. Всичките свръзки и уреди бяха взети, разглобени и намерили друго приложение. Отзад имаше място, където на платформа беше поставен матрак, отделен с лека плъзгаща се врата на релси и две уютни местенца, вградени в стените. В другия край имаше малка масичка с две пейки. Покрити с напукан винил, процепите в тъканта бяха пълни с трошлив порест материал, който при допир се разпадаше на прах.

Алиша носеше тесте карти, за да убият времето. Между раздаванията тя неспокойно се въртеше на пейката и поглеждаше през прозореца към затвора. Дейл и Съни си бяха тръгнали, на тяхно място стояха Гар Филипс и Холис Уилсън, които явно бяха решили да не предават поста. По някое време следобед се появи Кип Даръл с поднос храна. Друг не видяха.

Питър раздаваше. Алиша гледаше към прозореца, но се обърна и взе картите си от масата, погледна ги и се намръщи.

— Защо си ми дал такъв боклук?

И тя, и Питър подредиха картите си. Алиша извади червено вале. Питър покри и отвърна с осмица пика.

— Хайде.

Други пики нямаше, тегли карта от тестето. Алиша отново погледна през прозореца.

— Ще престанеш ли? — каза той. — Изнервяш ме.

Алиша не каза нищо. Наложи му се да тегли четири пъти, преди да покрие. Ръцете му бяха пълни с карти, отчайващо. Изравни и наблюдаваше, докато Алиша извади двойка купа, хвърли боята и игра с четири последователни карти, покри с дама, за да го върне към пиките.

Отново тегли. Тя имаше предостатъчно пики, усещаше го, но той нищо не можеше да направи. Направо го разби. Игра с шестица и наблюдаваше как тя слага една след друга картите, като накрая метна деветка каро и свали останалата част от картите си.

— Ти все така правиш, знаеш ли — каза тя, докато събираше картите. — Винаги играеш с най-слабата си боя.

Питър все още гледаше в своите карти, сякаш му е останало с какво да играе.

— Не знаех.

— Винаги.

До Първия звънец оставаше малко. Колко странно, помисли Питър, че няма да прекара нощта на пътеката.

— Какво ще правиш, ако Сам се върне? — попита Питър.

— Не знам. Ще се опитам да го замотая с приказки.

— А ако не успееш?

Вдигна рамо намръщена.

— Тогава ще му мисля.

Чуха Първия звънец.

— Не трябва да го правиш, нали знаеш — каза Алиша.

Искаше да ѝ отвърне: Нито пък ти. Но знаеше, че не е така.

— Имай ми вяра — каза Алиша, — нищо няма да се случи след Втория звънец. След миналата нощ вероятно всички са се изпокрили по къщите си. Ти по-добре иди и виж Сара. Също и Веригата. Виж дали е открил нещо.

— Тя какво е според теб?

Алиша сви рамене.

— Доколкото виждам, тя е едно изплашено хлапе. Което не обяснява нещото във врата ѝ, нито пък как е оцеляла навън. Може никога да не разберем. Да видим какво ще изнамери Майкъл.

— Но ми вярваш? За онова, което тя направи в търговския.

— Естествено, Питър — Алиша се мръщеше насреща му. — Защо да не ти вярвам?

— Историята си е налудничава.

— Щом казваш, че е станало така, значи е станало така. Досега не съм се съмнявала в теб, няма сега да започвам — изгледа го внимателно. — Но ти питаш заради друго, нали?

Помълча известно време, а после каза:

— Когато я погледнеш, какво виждаш?

— Питър, не знам. Какво трябва да видя?

Удари Вторият звънец. Алиша продължаваше да го гледа съсредоточено и да очаква отговора му. А той не можеше да опише с думи усещането си, думи, които да го предадат правдоподобно.

Отвън просветна: прожекторите се включиха. Питър раздвижи крака и стана.

— Наистина ли щеше да стреляш по Сам с арбалета днес? — попита я той.

Алиша го гледаше изотдолу, осветено отгоре, лицето ѝ попадаше в сянка.

— Честно ли? Не знам. Сигурно. После обаче щях да съжалявам.

Чакаше безмълвно. На пода лежеше раницата на Алиша с храна, вода и спален чувал, в нея беше и арбалетът ѝ.

— Хайде — насърчи го тя, насочила глава към вратата. — Да се махаме оттук.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш?

— Питър — разсмя се тя, — че кога не съм?



Във Фара Майкъл се блъскаше над свои и чужди проблеми. Но най-лошото от всичко беше миризмата.

Положението се беше влошило, наистина. Носеше се противна воня на пот от некъпано тяло и мръсни чорапи. Смрад от разкапано сирене и лук. Така здраво вонеше, че Майкъл едва събираше мислите си.

— По дяволите, Елтън, махни се от тук, става ли? Цялото място смърди от теб.

Старецът седеше на обичайното си място на пулта, вдясно от Майкъл. Ръцете му бяха тежко отпуснати върху подлакътниците на старата му количка, а лицето — леко извърнато в друга посока. След като бяха пуснали осветлението за нощта, нивата бяха всичките в зелено, засега. Каквото и да се е случило долу в станцията, тя все още захранваше с електричество планината, Майкъл отново се залови за работа върху предавателя, който сега лежеше на части върху плота, увеличени от лупата, която беше донесъл от бараката. Нервно очакваше посещение от Санжай, който да го попита за батериите. Готов беше всеки момента да омете всички части в чекмеджето. Но единствената официална визита беше от Джими късно следобед. На Джими не му беше толкова горещо, не беше зачервен и задъхан. Идването му привидно нямаше някаква цел, попита за батериите глуповато. Като че беше забравил всичко, свързано с тях, или пък бе прекалено притеснен да повдигне въпроса. Не беше влязъл и на метър от вратата, но вонята държеше всички на разстояние, като барикада от човешка смрад, и сякаш не обърна никакво внимание нито на лупата, която седеше там, където и малоумен щеше да я види, нито на отворения панел с оцветени кабели и открито захранване, нито на поялника до него върху плота.

— Сериозно ти говоря, Елтън. Ако ще спиш, спи отзад.

Старецът живна, пръстите му се вкопчиха в подлакътниците на стола. Обърна сляпото си сковано лице към Майкъл.

— Добре. Съжалявам — потри лице с ръка. — Запои ли го?

— Ще го запоя. Сериозно, Елтън. Не си сам тук. Кога за последен път си се къпал?

Старецът замълча. Като се замислеше човек, и самият той не изглеждаше изрядно, но пък стандартите, постигани от Елтън, бяха къде-къде по-високи. Потен, некъпан и отсъстващ по някакъв начин. Докато Майкъл гледаше, Елтън бавно насочи ръка към повърхността на пулта, пръстите му леко потупваха търсещо, докато не напипаха слушалките, макар да не си ги сложи.

— Добре ли си?

— Хъммм?

— Казвам, че не изглеждаш много добре.

— Има ли осветление?

— От цял час. Колко дълбоко си спал?

Елтън облиза устни непохватно. Какво ставаше? Дали не беше нещо със зъбите му?

— Може и да си прав. Може и да трябва да си легна.

Старецът се затътри и зашляпа по тесния коридор, който свързваше работната зона със задната част на постройката. Майкъл чу проскърцването на пружината, когато тялото му се стовари отгоре ѝ.

Хубаво поне, че не беше в стаята.

Майкъл отново се съсредоточи върху работата, която стоеше пред него. Оказа се прав за предмета във врата на момичето. Предавателят беше свързан с чип с памет, какъвто виждаше за пръв път. Много по-малък и без каквито и да било видими входове, освен чифт мънички златни нитове. Единият беше свързан с предавателя, а другият със снопчето жици. Така че или жиците бяха антена и предавателят източваше чипа, което беше малко вероятно, или пък самите жици бяха някакви сензори, източникът на данните, които чипът записваше.

Единственият сигурен начин да се разбере беше да се разчетат данните в чипа. А единственият начин да го направи беше, като го запои към главния компютър. Рисковано беше. Майкъл се канеше да запоява предмет с неизвестно предназначение към самото контролно табло. Системата можеше и да не го отчете. Или щеше да се срине и прожекторите да угаснат. Най-мъдро щеше да е да почака до сутринта. Но вече беше стигнал до истинския миг, умът му беше погълнат от проблема като катерица, заръфала ядка със зъбите си. Не можеше да чака, дори и да искаше.

Най-напред трябваше да изведе главния компютър от системата. Това означаваше да изключи контролерите за батериите. За кратко беше позволено, но само за кратко. Без система, която да контролира напрежението, всяка промяна в него можеше да предизвика прекъсване. Затова щом главният компютър се изключи, трябваше да работи много пъргаво.

Пое дълбоко дъх и извика системното меню.

Изключване?

Избра: Да.

Харддискът намали оборотите си и изключи. Майкъл се изстреля от стола си през стаята към отделението за прекъсвачите.

Никой от прекъсвачите не се задвижи.

Залови се бързо за работа, освободи дънната платка, постави я на плота под лупата, взе нагорещения поялник в една ръка и късчето припой в другата. Допря го до върха на поялника, във въздуха се издигна струйка дим, наблюдаваше как една капка се стече към отвора на дънната платка.

Право в целта.

Хвана чипа с пинсети, трябваше да успее от първия път. Улови дясната си китка за повече стабилност и внимателно доближи откритите контакти на чипа към припоя, задържа го на място до десет, докато капката втечнен припой се охлади и стегне около него.

Чак тогава си пое дъх. Плъзна пак платката обратно в панела, затвори я на мястото ѝ и отново включи главния компютър.

В безкрайната минута, докато системата се задействаше, а харддискът прещракваше и бръмчеше, Майкъл Фишър стоеше със затворени очи и се молеше наум.

Получи се. Отвори очи и го видя на екрана, в системната директория. НЕПОЗНАТО УСТРОЙСТВО. Избра иконата и наблюдаваше как се отваря прозорецът. Два дяла, A и B. Първият беше малък, само няколко килобайта. Но не и вторият.

Дял B беше огромен.

Съдържаше два файла с еднаква големина. Единият, изглежда, беше резервно копие на другия. Два еднакви файла с подобни размери направо изумяваха. На този чип сякаш беше описан целият свят. Който го беше направил и поставил в момичето, не приличаше на никой от познатите му. Не изглеждаха да са част от света, към който той принадлежеше. Почуди се дали да не доведе Елтън и да го попита за мнението му. Обаче хъркането, което се носеше от задната част на постройката, го увери, че само ще си хаби енергията.

Майкъл отвори файла почти крадешком, едната му ръка стоеше пред очите, но погледът му се взираше през пролуките между пръстите.

Трийсет и три

Жив късмет! Докато наближаваше Лечебницата, Питър видя само един Страж да стои на пост. Насочи се направо към стъпалата.

— Добър вечер, Дейл.

Арбалетът на Дейл висеше небрежно от едната му страна. Той въздъхна отчаяно, леко наклонил встрани глава и насочил към Питър здравото си ухо.

— Знаеш, че не мога да те пусна вътре.

Питър погледна покрай Дейл през прозореца. На бюрото светеше фенер.

— Сара вътре ли е?

— Преди малко си тръгна. Каза, че отива да хапне нещо.

Питър не помръдна, не каза и нищо повече. Играеха на изчакване, ясно му беше. Видя нерешителността, пробягала през лицето на Дейл. Най-накрая изпухтя и отстъпи встрани.

— И не се мотай.

Питър влезе през вратата и се запъти към отделението. Момичето лежеше свито на леглото, с присвити към гърдите колене, извърнало лице. Когато чу влизането му, не помръдна. Питър предположи, че спи.

Нагласи стол до леглото и седна, подпрял брадичка на ръцете си. Под разбърканата ѝ коса видя белега на врата ѝ там, където Сара беше направила разреза и извадила предавателя — незабележима линия, почти напълно заздравяла.

После тя стана, сякаш в отговор на мислите му, и се обърна лице в лице с него. Бялото на очите ѝ беше влажно и наситено, блестеше на светлината от лампата, която се процеждаше през завесата.

— Здравей — каза той. Гласът му излезе дрезгав от гърлото му. — Как се чувстваш.

Притискаше ръце, скрити до фините ѝ китки в свивките на коленете. Начинът, по който се движеше, изглежда беше намислен така, че да я прави по-малка, отколкото беше.

— Дойдох да ти благодаря, задето ме спаси.

Бързо присвиване на раменете под ризата. Няма защо.

Колко необичаен беше този разговор. Необичаен, защото не беше чак толкова странен. Не чувстваше липсата на гласа на момичето, който не беше чувал. Имаше някакво успокоение в това, все едно беше премахнала шума от думите.

— Не мисля, че ти е до приказки — предположи Питър. — А ще ми кажеш ли името си? Оттам да започнем, ако искаш.

Момичето не каза нищо, не показа нищо. Защо да ти казвам името си?

— Какво пък, няма нищо — каза Питър. — Няма значение за мен. Нека поседим заедно.

И това направи, поседя с нея в тъмното. Времето минаваше и лицето на момичето се отпусна. Изтекоха още минути, без тя да даде знак, че осъзнава присъствието му, и отново затвори очи.

Докато Питър чакаше тихо, внезапно го налегна умора и се отнесе в свой спомен: нощем, преди много време, когато беше дошъл в Лечебницата и видял майка му да се грижи за един от пациентите, както той правеше сега. Не помнеше кой е бил пациентът, всъщност споменът беше от няколко навързани спомена. Възможно беше да е спомен от една нощ или от много. Но в нощта, която си спомняше, той беше минал през завесата и заварил майка си да седи на стол до едно от леглата, с наклонена глава. Разбра, че спи. На леглото лежеше дете, мъничко телце, скрито в мрака. Единственото осветление идваше от свещ, поставена на поднос до леглото. Той се приближи, без да говори. В стаята нямаше друг. Майка му се размърда, извърна лице към него. Млада беше и здрава, а той щастлив, толкова щастлив, да я види отново.

Грижи се за брат си, Тео.

— Мамо — каза той. — Аз съм Питър.

Той не е силен като теб.

Гласове, които идваха отвън, и тропот от отваряне на врата, го изтръгнаха от съня. Сара влезе в отделението, а фенерът се полюляваше в ръката ѝ.

— Питър? Всичко наред ли е?

Той примигна на внезапната светлина. Отне му миг да осъзнае къде се намира. Беше се унесъл за минутка, но му се струваше, че е било за по-дълго. Споменът и сънят, към който го беше отвел, бяха изчезнали.

— Аз просто… Не знам.

— Защо се извиняваш?

— Май съм задрямал…

С фенера в ръка Сара докара масичка на колела до леглото, където момичето седеше, с будно и зорко изражение на лицето си.

— Как склони Дейл да те пусне?

— О, Дейл е разбран.

Сара седна на леглото на момичето и отвори чантата си, за да покаже какво носи: питка, ябълка и парче сирене.

— Гладна ли си?

Момичето ядеше бързо, унищожи храната с премерени хапки: първо хляба, после сиренето, което най-напред подозрително помириса, и накрая ябълката, чак до самата сърцевина. Когато приключи, избърса лицето си с ръка и размаза сок по страните си.

— Това го уредихме — заяви Сара. — Обноските ѝ не са от най-добрите, които съм виждала, но апетитът ѝ е приличен. Ще проверя превръзката ти, става ли?

Сара развърза ризата, отдръпна я и откри превързаното рамо на момичето, а останалото остана покрито. Сряза тъканта с ножици. Там, където беше попаднала стрелата, разкъсала кожата, мускула и натрошила костта, имаше само малка розовееща вдлъбнатина. Тя напомни на Питър за бебешка кожа, същата нежност и мекота на нова кожа.

— Всичките ми пациенти трябваше така да оздравяват. Няма смисъл да оставям тези шевове. Обърни се, за да прегледам гърба.

Момичето се подчини и се извърна на леглото. Сара взе пинсети и започна да издърпва конците от изходната рана, пускаше ги един по един в метално легенче.

— Някой друг знае ли за това? — попита Питър.

— Че е оздравяла ли? Според мен не.

— Тогава никой не е идвал да я види от този следобед.

Тя издърпа последния шев.

— Само Джими — издърпа обратно ризата на момичето над рамото ѝ. — Ето, готово.

— Джими? И какво е търсил?

— Не знам, предполагам, че Санжай го е пратил. — Сара се помести на леглото, за да погледне към Питър. — Много странно беше, всъщност. Не чух, че е влязъл, вдигам поглед, а той стърчи на прага с един такъв… израз на лицето.

— Израз?

— Не знам как иначе да го нарека. Обясних му, че не е проговорила и той си тръгна. Но това беше преди часове.

Изведнъж Питър се разтревожи. Какво искаше да каже тя с този „израз“? Какво е видял Джими?

Сара отново хвана пинсетите.

— Добре, ти си наред.

Питър тъкмо щеше да попита, Мой ред за какво?, но се сети за лакътя си. Превръзката отдавна се беше превърнала в мръсен парцал. Предполагаше, че прорезът вече е оздравял. От дни не го беше поглеждал.

Седна на едно от празните легла. Сара се настани до него и махна превръзката, разнесе се неприятен мирис на гниеща кожа.

— Ти изобщо направи ли си труда да поддържаш раната чиста?

— Ами… забравил съм.

Улови ръката му и се приведе с пинсетите. Питър усещаше очите на момичето, които настойчиво го наблюдаваха.

— Има ли новини от Майкъл?

Болката го прониза, когато тя измъкна рязко първия шев.

— По-внимателно.

— Няма да е зле да не мърдаш. — Сара отново нагласи ръката му, без да го поглежда, и пак се залови за работата. — Поспрях се във Фара на връщане от къщи. Още работеше. Елтън му помагаше.

— Елтън? Не е ли опасно?

— Не се притеснявай, може да му имаме вяра. — Вдигна разтревожен поглед. — Чудно как си говорим така изведнъж кой на кого да има вяра — потупа ръката му. — Поразмърдай я малко.

Сви ръка в юмрук, завъртя я.

— Направо е като нова.

Сара беше отишла до помпата, за да почисти инструментите. Обърна се и го погледна, докато бършеше ръцете си с кърпа.

— Честно, Питър. Понякога се тревожа за теб.

Осъзна, че още държи ръката си встрани от тялото. Непохватно я отпусна.

— Добре съм.

Тя изви вежди със съмнение, но замълча. Онази нощ след музиката, Арло, китарата му, когато всички бяха пили шайн, беше го споходило едно чувство, внезапна, почти физическа самота, но в момента, в който я целуна, го жегна вина. Не беше заради това, че не я харесва, нито пък че тя не беше дала ясен знак за интереса си към него. Думите, които Алиша каза на покрива на станцията, бяха верни. Сара беше очевидният избор за него. Но той не можеше да се насили да чувства нещо, което не чувстваше. У него имаше една част, която не се чувстваше достатъчно жива, за да я заслужи, да ѝ предложи онова, което тя му предлагаше.

— Докато си тук — каза Сара, — ще нагледам Маратонката. Да се уверя, че някой се е сетил да го нахрани.

— Какво чу?

— Цял ден съм тук. Ти сигурно знаеш повече от мен. — Когато Питър не отвърна, Сара сви рамене. — Очаквах хората да са разделени. Много гняв се разгоря миналата нощ. Най-добре е да мине известно време.

— Добре ще е Санжай да го обмисли, преди да прави каквото и да е с него. Лиш никога няма да отстъпи.

Сара сякаш замръзна. Вдигна чантата си от пода и я преметна отново през рамо без да го поглежда.

— Какво казах?

Но тя поклати глава.

— Забрави, Питър. Лиш не е мой проблем.

И излезе, завесата се спусна след нея. Как да разбира това?, помисли си Питър. Истина беше, че нямаше две по-различни жени от Алиша и Сара, а и нищо не ги задължаваше да се съобразяват една с друга. Може би Сара просто обвиняваше Алиша за смъртта на Учителката, която я порази най-силно. Сега, когато Питър го обмисляше, струваше му се по-очевидно. Не знаеше защо по-рано не се е сетил за това.

Момичето отново го наблюдаваше. Вдигна въпросително вежди: Какво има?

— Разстроена е — каза той. — Притеснена.

Отново си помисли: Колко странно само. Сякаш чуваше думите ѝ в главата си. Видеше ли го някой да говори така, щеше да реши, че си е загубил ума.

Тогава момичето направи нещо, което той изобщо не очакваше. Движена от неизвестна причина, тя стана от леглото и отиде до мивката. Заля помпата, натисна три пъти и напълни легенче с вода. Отнесе я до леглото, на което седеше Питър. Постави я на пръстения под, взе марля от количката и седна до него, наведе се и потопи кърпата във водата. После взе ръката му в своята и започна да потупва мястото на шевовете с влажната тъкан.

Усещаше дъха ѝ върху себе си, минаваше като бриз над влажната плът. Развила беше тъканта в ръката си, за да увеличи площта ѝ. Движенията ѝ вече бяха по-грижливи, не потупваше предпазливо, а внимателно оглаждаше, като махаше мръсотията и мъртвата кожа. Обикновена проява на любезност, да почисти кожата и въпреки това съвсем неочаквана: изпълнена беше с усещане, със спомени. Сетивата му се бяха съсредоточили върху случващото се, поглъщаха движенията на тъканта върху ръката му, дъха ѝ по кожата, като пеперуди около пламък. Отново беше момче, което е паднало и си е одрало лакътя, дотичало е и тя го почиства.

Ти ѝ липсваш.

Всеки мускул в тялото му трепна. Момичето държеше ръката му в здрава хватка, неподвижно. Нямаше изречени думи. Думите бяха в ума му. Тя стискаше ръката му, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Какво…?

Липсваш ѝ, липсваш ѝ, липсваш ѝ.

Изправи се и си тръгна. Сърцето му биеше лудо в гърдите като на огромно, уловено в клетка животно. Облегна се с цялата си тежест на нещо като стъклена кабина и разпиля съдържанието на рафтовете зад себе си. Някой влезе през завесата, с периферното си зрение улавяше силуета. За миг разумът му се избистри и съсредоточи. Дейл Ливайн.

— Какво, по дяволите, става тук?

Питър преглътна, търсеше отговор. Дейл стоеше на прага с объркан вид, всичко в заварената сцена го объркваше. Обърна лице към момичето, което все още седеше на леглото с легенчето в краката, после отново погледна към Питър.

— Будна ли е? Мислех, че умира.

Питър най-накрая успя да проговори.

— Трябва да… го запазиш в тайна.

— По дяволите, Питър. Джими знае ли за това?

— Съвсем сериозно — изведнъж разбра, че не излезе ли на мига от стаята, чисто и просто ще се разтвори. — Не казвай никому.

Обърна се, закачи Дейл на минаване, почти го блъсна, мина през завесата и излезе през вратата, тромаво слезе по стъпалата към осветения двор, в ума му се носеха думите липсваш ѝ, липсваш ѝ, липсваш ѝ, погледът му беше размазан от сълзите, изпълнили очите му.

Трийсет и четири

За Маусами Патал нощта започна в Убежището.

Седеше сама в Голямата стая, опитваше се да се научи да плете. Всички легла и бебешки кошчета бяха изнесени, децата спяха горе. Заковани дъски покриваха счупения прозорец, строшеното стъкло беше сметено, стаята и всички повърхности измити със спирт. Мирисът на спирт щеше да се усеща с дни.

Не биваше да е на това място. Толкова силно миришеше на алкохол, че очите ѝ се насълзяваха. Горкият Арло, мислеше Маусами. И Холис, убил брат си по този начин, макар да беше късмет, че го е направил. Не ѝ се мислеше какво щеше да се случи, ако беше пропуснал. А и, разбира се, Арло вече не беше Арло, както и Тео, ако все още е жив там някъде, вече не е Тео. Вирусът е отнел душата, любимия човек.

Седеше на стар стол-люлка за кърмачки, който откри в складово помещение. Нагласи до него малка масичка, а отгоре ѝ фенер, от който идваше достатъчно светлина, за да плете. Лей я беше научила на основните бодове, които ѝ се сториха доста лесни, когато започна, но после някъде обърка плетката. Бодовете не излизаха равни, хич даже, а левият ѝ палец, когато се опитваше да издърпа вълнената нишка около иглата, както ѝ беше показала Лей, някак пречеше. Ето я и нея: жена, която може да зареди стрела в арбалет за секунда и да изстреля половин дузина стрели за по-малко от пет, да уцели с нож смъртоносно в уязвимото място от шест метра тичешком, а изплитането на чифт бебешки чорапчета беше свръх възможностите ѝ. Вниманието ѝ така се отнасяше, че на два пъти кълбото с вълнена прежда се търкулваше от скута ѝ, падаше на пода и се търкаляше из стаята, а когато се опитваше да го придърпа обратно, забравяше докъде е и трябваше да започва отново.

Част от нея отказваше да приеме новината, че Тео е изчезнал. Намислила беше да му съобщи за бебето по време на пътуването, през първата им нощ в станцията. С нейните стаи като лабиринти, здрави стени и врати, които се заключваха, нямаше да е трудно да се окажат насаме. Това беше и причината, ако трябваше да е честна със себе си, за цялата създала се ситуация.

Събирането с Гълън: защо го направи? Постъпи жестоко, защото той не беше лош човек, едва ли беше негова вината, че не го обича, че дори не го харесва, вече не го харесва. Блъф. Така стана. За да измъкне Тео от унинието му. И когато онази нощ на Стената му каза: Може пък да се омъжа за Гълън Строс, а Тео отвърна: Добре, щом така искаш, искам само да си щастлива, блъфът се превърна в друго, в нейно задължение, с което да докаже, че той греши. Сгрешил е за нея, за себе си, за всичко. Трябва да опиташ. Трябва да действаш. Да надделееш над обстоятелствата и да се справиш. Проява на инат, това беше женитбата ѝ с Гълън Строс, и то заради Тео Джаксън.

За известно време през по-голямата част от лятото и началото на есента тя полагаше усилия бракът ѝ да върви. Надяваше се желаните чувства да станат истински и за малко дори успя, поради единствената причина, че явно самото ѝ съществуване правеше Гълън щастлив. И двамата бяха Стражи, затова не се виждаха много-много, нито пък поддържаха определен ежедневен ритъм; всъщност се оказа доста лесно да го избягва, защото в повечето случаи той беше дневна смяна, тънък, но непогрешим знак, че е завършил последен в класа си, а с тези очи изобщо не го биваше за работа нощем. Понякога, като погледнеше към нея с кривогледите си очи, тя се чудеше дали точно тя е момичето, което обича. Може и да е някоя друга жена, която вижда, някоя, която си е измислил.

Откри как да сведе до минимум присъствието му около себе си.

Почти: защото не беше възможно да не лягаш до съпруга си. Той мил ли е с тебе? попита я майка ѝ. Любезен ли е? Интересува ли се какво се случва с теб? Само това искам да знам. Гълън обаче беше твърде щастлив, за да е мил. Не мога да повярвам!, говореха лицето и тялото му. Не мога да повярвам, че си моя! А тя не беше, докато Гълън пуфтеше и сумтеше над нея в мрака, Маусами беше на километри от него. Колкото по-усърден беше да е съпруг, толкова по-вяло тя му беше съпруга, докато — това беше лошата част, онази, която ѝ изглеждаше нечестна — разбра, че той я отблъсква. След първия сняг тя се улови, че ѝ се ще да затвори очи и да го заличи от лицето на земята. А това разпалваше усърдието на Гълън, както и нейното отвращение към него.

Как така не разбра, че бебето не е негово? Човекът не можеше ли да си направи елементарна сметка?

Наистина, тя натъкми числата. Сутринта, когато я завари да повръща закуската си на бунището, тя му беше казала за три цикъла, а всъщност бяха два. Три и бебето беше на Гълън, два и вече не беше. Гълън беше дошъл при нея само веднъж в месеца, в който забременя, тя го отблъсна и измисли някакъв претекст, дори не помнеше какъв. Не, Маусами идеално знаеше кога и от кого. Случи се долу в станцията. Там бяха Тео, Алиша и Дейл Ливайн. Четиримата до късно играха на карти в контролната стая, а после Алиша и Дейл си легнаха. Изведнъж двамата с Тео се оказаха насаме, за пръв път от сватбата ѝ. Тя се разплака, изненадана колко много плач се е насъбрал у нея и как иска да се излее навън. Тео я прегърна, за да я успокои. И тя искаше същото, признаха си и двамата колко много съжаляват, а след това всичко се реши за трийсет секунди. Не устояха пред удалата се възможност.

След това почти не го видя. Прибраха се на следващата сутрин и животът се върна към обичайния си ритъм, но изобщо не беше обичаен. Тя имаше тайна. Лежеше като нагрят камък в нея, лично нейно греещо щастие. Дори Гълън забеляза промяната, подхвърли нещо покрай Стената, Радвам се, че настроението ти се е подобрило. Хубаво е, че те виждам да се усмихваш. (Обзе я желание, съвсем безсмислено и непосилно изкушение, дружелюбно да му съобщи новината, за да сподели радостта от нея.) Не знаеше какво щеше да последва, изобщо не беше помислила. Когато цикълът ѝ не дойде, почти не се замисли. Далеч не беше редовна, открай време идваше и спираше, щом му скимне. Можеше да мисли само за следващото пътуване до станцията, когато отново щеше да се люби с Тео Джаксън. Виждаше го на пътеката, разбира се, на вечерните събирания, но не беше същото, не можеха да се докосват, дори да говорят. Налагаше са да почака. Но дори и чакането, мъчителното пълзене на дните — датата на следващото им пътуване до станцията беше ясно написана на списъка, където всички да го виждат — беше част от щастието, несигурността на любовта.

Тогава пропусна още един цикъл и Гълън я хвана да повръща на бунището.

Естествено, бременна беше. Как не го предвиди? Как се е изплъзнало от вниманието ѝ? Защото единственото, което Тео не искаше, беше бебе. Може би при подходящи обстоятелства тя щеше да го склони. Но не и при тези.

После ѝ хрумна друго, изгря с проста яснота: бебе. Щеше да си има бебе. Нейното бебе, бебето на Тео, тяхното бебе. Бебето не беше идея, каквато беше любовта. А факт. Същество с разум и с естество, човек можеше да го възприеме както си иска, но бебето не се интересуваше от това. Самото му съществуване изискваше вяра в бъдещето: бъдещето, в което то щеше да пълзи, да върви, да живее. Бебето беше късче време, дадено обещание, което на свой ред щеше да накара света да отвърне с обещание. Бебето беше най-старата сделка, с която да се продължи животът.

Може би Тео Джаксън се нуждаеше точно от бебе.

Това щеше да му съобщи Маусами долу в станцията, в малката стая с рафтовете, която вече беше тяхна. Представяла си беше сцената, разигравала беше безкрай начини, някои от които добри, а други не, най-лошият беше онзи, в който тя губеше присъствие на духа и си замълчаваше. (Следващият най-лош беше: Тео се досеща, нея я хваща страх и казва, че бебето е на Гълън.) Надяваше се да види как в погледа му пламва светлина. Светлината, която беше угаснала отдавна. Бебе, щеше да каже. Нашето бебе. Какво да правим? — Каквото правят всички, щеше да му отвърне тя и тогава той отново щеше да я прегърне и така, защитена и закриляна от прегръдката му, да разбере, че всичко ще е наред. Двамата щяха да се изправят пред Гълън — да се изправят пред всички — заедно.

Това вече никога нямаше да се случи. Историята, която си беше съчинила, остана само това: история.

Чу стъпки, които идваха към нея. Тежка, тромава походка, която познаваше. Какво трябваше да направи за минутка спокойствие?

Вината обаче не беше негова, напомни си тя отново, Гълън за нищо нямаше вина.

— Какво правиш тук долу, Маус? Навсякъде те търсих.

Стоеше над нея. Тя сви рамене, не вдигаше очи от ужасното си плетиво.

— Не трябва да си тук.

— Дезинфекцирано е, Гълън.

— Казвам, че не бива да си тук сама.

Маусами замълча. Какво правеше тук? Само преди ден щеше да се почувства дотолкова задушена от мястото, почти на косъм да загуби разсъдъка си. Откъде накъде си беше въобразила, че ще се научи да плете?

— Всичко е наред, Гейл. Добре ми е, където съм.

Почуди се дали заради вината го тормозеше така. Едва ли. Чувството беше по-близо до гняв — гняв от слабостта му, гняв заради това, че я обича така, както я обича, без тя да има каквато и да било заслуга за нея, гняв, че ще ѝ се наложи сама да го погледне в очите след раждането на бебето — бебе, което щеше по ирония на съдбата да е одрало кожата на Тео Джаксън и да му каже истината.

— Добре — той спря и се прокашля. — На сутринта тръгвам. Дойдох да ти го съобщя.

Отпусна куките, за да го погледне. На оскъдната светлина той я гледаше примижал, а лицето му изглеждаше сбръчкано и момчешко.

— Какво означава „тръгвам“?

— Джими иска да охранявам станцията. След като Арло го няма, не знаем какво става там.

— По дяволите, Гълън. Защо изпраща теб?

— Не мога да се справя според теб ли?

— Не съм казала това, Гълън — въздъхна. — Само се чудя защо точно ти, това е. Преди не си ходил там.

— Някой трябва да отиде. Може би си мисли, че съм най-подходящ за задачата.

Вложи всички сили, за да си даде вид, че се съгласява.

— Ще внимаваш, нали? Бъди нащрек.

— Звучиш искрено.

Маусами не знаеше какво да отговори. Изведнъж се почувства уморена.

— Разбира се, че съм искрена, Гейл.

— Защото ако не си, вероятно ще е най-добре да го кажеш.

Да му каже, помисли си тя. Защо просто не му беше казала?

— Върви, всичко е наред — Отново се залови за плетенето. — Когато се върнеш, ще съм тук. Върви в станцията.

— За толкова глупав ли ме смяташ?

Гълън стоеше с ръце встрани и се взираше в нея. Едната му ръка, дясната, която беше близо до ножа, трепна неволно и недоловимо.

— Не съм… казвала такова нещо. Не съм, разбра ли.

Измина миг мълчание. Ръката му вече лежеше на колана до дръжката на ножа.

— Гълън? — внимателно попита. — Какво правиш?

Въпросът го подразни.

— Защо питаш?

— Заради начина, по който си се вторачил в мен. Заради движенията на ръката ти.

Сведе поглед към ръката си. От гърлото му се разнесе хъмкане.

— Не знам — намръщи се. — Май ме свари неподготвен.

— Няма ли да те търсят на пътеката? Не трябва ли да си там?

Ето, помисли си тя, имаше странна обърканост в изражението му, като че не я виждаше съвсем.

— Май по-добре да тръгвам — каза той.

Но не понечи да си тръгне, нито премести ръката си.

— Ще се видим след няколко дни тогава — каза Маусами.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали отиваш в станцията, Гълън. Не каза ли това?

По лицето му проблесна спомен.

— Да, утре отивам там.

— Нали ще се грижиш за себе си? Сериозно. Бъди нащрек.

— Добре. Ще съм нащрек.

Слушаше как стъпките му се отдалечават и заглъхват по коридора, шумът от тях внезапно секна, когато вратата на Голямата стая се затвори след него. Чак тогава Маусами осъзна, че е измъкнала едната от иглите и я стиска в юмрук. Огледа стаята, която изведнъж ѝ се стори прекалено просторна, изоставена, пуста без леглата и бебешките кошчета. Всичките Малки ги нямаше.

Тогава я обзе предчувствието, студено трепване отвътре: нещо щеше да се случи.

Загрузка...