Проходът

Петнайсет

Когато времето стигна до своя край, а светът живееше безпаметен за своята история, мъжът, който беше, изчезна от погледа като отплуващ кораб, обгръщайки острието на земята със стария си живот, заключен в неговия трюм. Когато кръжащите звезди се взираха в празнотата, описващата дъга Луна вече не си спомняше името му, а всичко, което остана, беше безкраен океан от глад, върху който плаваше цяла вечност, вътре в най-съкровената част от него имаше скрита една година. Планината, менящите се сезони и Ейми. Ейми и Годината на Нула.

Пристигнаха в лагера по мръкнало. Улгаст пропътува последната миля бавно, следваше сноповете светлина от фаровете, които прорязваха дърветата, намаляваше, за да пропълзят над страшни дупки и ровове, прорязани от зимните порои. Отърсваха клони, които дращеха покрива и прозорците и от които капеше вода. Колата беше таратайка, стара корола с огромни, евтини джанти и пепелник, пълен с угарки. Улгаст я задигна от нечий частен паркинг в покрайнините на Ларами. Остави лексуса с бележка на таблото: Задръжте го, ваш е. Стар, вързан с верига помияр, прекалено немощен, за да лае, наблюдаваше безразлично как Улгаст разбива таблото, после пренася Ейми от лексуса в тойотата, където я нагласи на задната седалка, затрупана с опаковки от закуски и празни цигарени кутии.

За миг на Улгаст му се прииска да е там и да види на сутринта лицето на собственика, който на мястото на старата си кола ще открие спортен седан за осем хиляди долара, сякаш тиквата на Пепеляшка се е превърнала в каляска. Улгаст за пръв път караше подобна кола в живота си. Надяваше се, че новият собственик, който и да е той, ще се поглези с едно кръгче, преди тихомълком да я разкара.

Лексусът принадлежеше на Фортес. Беше принадлежал, напомни си Улгаст, защото Фортес беше мъртъв. Фортес, Джеймс Б. Улгаст така и не научи първото му име, докато не прочете талона на колата. Адрес в Мериленд. На талона имаше и съкращение, което вероятно включваше Мериленд или Националния здравен институт. Улгаст изхвърли талона през прозореца в поле, засято с пшеница, някъде до границата на Колорадо и Уайоминг. Но задържа намерените пари от портфейла, който откри на пода под седалката на шофьора: малко повече от шестстотин долара в брой и титанова карта Виза.

Всичко това се беше случило преди часове, изминалото време се увеличаваше с изминатия от тях път. Колорадо, Уайоминг, Айдахо, последните прекосени в пълен мрак, разсичан само от фаровете на королата. Навлязоха в Орегон по изгрев на втората сутрин, прекосиха хълмистите плата от безводната вътрешност на щата, докато денят напредваше. Заобикаляха ги само пуста равнина и златисти, брулени от вятъра хълмове, където цъфтяха пурпурни пелини. За да не заспива, Улгаст караше с отворени прозорци. Нахлулият вятър изпълваше купето на колата със сладък аромат: уханието на детството и дома. В средата на следобеда усети, че двигателят на тойотата се задъхва. Най-после започнаха да се спускат. На смрачаване билата на Каскадите се изправиха насреща му. Накъсваха лъчите на залязващото слънце и обагряха небето на запад в ярки оранжеви и пурпурни пламъци, като стена от цветно стъкло. Високо горе, върху скалистите върхове, проблясваше лед.

— Ейми — каза той. — Събуди се, миличка. Виж.

Ейми лежеше на задната седалка, покрита с памучно одеяло. Още беше отпаднала, спа през повечето от последните два дни. Явно най-страшното беше отминало. Тенът на кожата ѝ беше по-свеж, восъчната бледност на треската се беше стопила. Сутринта успя да хапне малко от сандвича с яйце и да отпие няколко глътки от шоколадовото мляко, което Улгаст купи от крайпътно заведение. Имаше нещо странно: оказа се, че вече е чувствителна към слънчевата светлина. Светлината явно причиняваше физическа болка, и то не само на очите ѝ. Цялото ѝ тяло сякаш се ужасяваше от нея, като от токов удар. На една бензиностанция ѝ купи слънчеви очила в розов цвят като на кинозвезда, единственият достатъчно малък чифт, който да ѝ стане, и шапка с козирка, която да пази очите ѝ. Но дори с шапката и очилата през деня тя едва показваше глава изпод одеялото.

Чу гласа му и се надигна от приливната вълна на съня. Проследи погледа му през предното стъкло. Все още беше с розовите очила, но примигна на слънчевата светлина и постави шепи на слепоочията си. Вятърът от отворените прозорци разпиля косите ѝ около лицето.

— Ярко е… — тихо каза тя.

— Планините — обясни той.

Пропътува последните километри по инстинкт, следваше неотбелязани пътища, по които навлязоха още по-дълбоко в гористите гънки на планините. Скрит свят: там, където отиваха, нямаше градове, нито къщи и никакви хора. Поне така си спомняше. Въздухът беше студен, ухаеше на бор. Индикаторът за горивото показваше, че резервоарът е почти празен. Преминаха през потънал в мрак универсален магазин, който Улгаст смътно помнеше, въпреки че името му беше непознато: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН и започнаха последното изкачване. Три разклонения след това вече беше на ръба на паниката, обзет от мисълта, че се е изгубил, когато поредица от малки подробности сякаш изплуваха в паметта му от миналото: познат склон от пътя, изглед от осеяното със звезди небе, докато свиваха по един завой, а после под колелата на тойотата, засилващия се шум от въздушно течение, докато прекосяваха реката. Също както в детството му, когато седеше до баща си, който го караше към лагера.

Минути след това спряха сред дърветата. До пътя стоеше овехтяла от времето табела с надпис: ПЛАНИНСКИ РЕЗЕРВАТ МЕЧКИ, а под него на ръждясали вериги висеше табела ПРОДАВА СЕ, с името на агенцията за недвижими имоти и телефонен номер на офис в Салем. Табелата, както и много други, които Улгаст видя по пътя, беше осеяна с дупки от куршуми.

— Това е мястото — каза той.

Пътят към лагера, дълъг километър и половина, преминаваше по крайбрежен насип, после заобикаляше група огромни речни камъни и навлизаше сред дърветата. Разбра, че мястото от години стои затворено. Дали сградите все още ги имаше? Какво щяха да открият? Овъглени останки от опустошителен пожар? Изгнили покриви, срутили се под тежестта на зимните снегове? Но — сред дърветата се показа лагерът: сградата, която момчетата наричаха Старата къща, защото още тогава беше стара, а зад и около нея имаше по-малки постройки и къщурки, около дузина. Отвъд тях имаше още дървета и пътека, която водеше към езерото — осемстотин декара спокойно огледало в естествен язовир с бъбрековидна форма. Когато наближиха къщата, светлините от фаровете на тойотата проблеснаха в предните ѝ прозорци и за миг създадоха илюзията, че вътре светят лампи, сякаш някой очакваше пристигането им, сякаш не са прекосили страната, ами са се върнали назад във времето, трийсет години по-рано, когато Улгаст е бил момче.

Насочи колата нагоре към входа и загаси двигателя. Почувства странно желание да произнесе молитва, да благодари за пристигането им по някакъв начин. Но бяха изминали много години от времето, в което се молеше. Излезе в смразяващия студ. Дъхът му се превърна в облаци пара около лицето му. В началото на май във въздуха все още се носеше споменът за зимата. Заобиколи откъм багажника и отключи. Когато за пръв път го отвори на паркинга на търговски център западно от Рок Спрингс, откри, че е пълен с празни кутии от боя. Сега съдържаше провизии, дрехи за двамата, храна, тоалетни принадлежности, свещи, батерии, туристически котлон и бутилки с пропан, няколко необходими инструменти, аптечка за първа помощ, чифт дебели спални чували. Достатъчно, за да могат да се установят, въпреки че скоро щеше да му се наложи да слезе от планината. На светлината от лампата на багажника откри каквото търсеше и се качи на площадката пред сградата.

Ключалката на предната врата се предаде след едно силно натискане с щанга от тойотата. Улгаст включи фенерчето и влезе. Ако Ейми се събудеше сама, можеше и да се уплаши, но най-напред искаше набързо да се огледа, да се убеди, че мястото е безопасно. Щракна ключа на лампите до вратата, но нищо не последва. Естествено, нямаше ток. Вероятно някъде имаше резервен генератор, въпреки че за да го задейства, му трябваше гориво, а и тогава не се знаеше дали ще проработи. Светлината на фенерчето обходи стаята: хаотично нахвърляни дървени маси и столове, чугунена печка, метално офис бюро, поставено до стената, а над него табло със свил се от времето лист. Прозорците нямаха капаци, но стъклата им бяха здрави, мястото беше спретнато и сухо, ако се запалеше печката, щеше бързо да се затопли.

Проследи снопа светлина към таблото. Пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ, ЛАГЕРНИЦИ, ЛЯТО 2014, а под него списък с имена: обичайните Джейкъбовци, Джоавци, Андрювци, но имаше и един Саша и един Аким, до всяко име стоеше номера на къщурката, където е бил разпределен. Улгаст лагерува тук три години, последната, в лятото, когато навърши дванайсет, работеше като младши отговорник, спеше в къщурка с по-големи момчета, много от които ги мъчеше силна като болест и съсипваща ги мъка по дома. Заради онези, които плачеха по цели нощи, и среднощните маймунджилъци на техните мъчители, Улгаст почти не спа през цялото лято. И въпреки това беше щастлив като никога. Онези дни в много отношения бяха най-щастливите от детството му, неговият златен час. Всъщност през есента родителите му го отведоха в Тексас и така започнаха всичките им проблеми. Лагерът се държеше от мъж на име господин Хейл, гимназиален учител по биология, с дълбок глас и огромен гръден кош на бивш състезател по футбол. С бащата на Улгаст били приятели, но това приятелство не се проявяваше с някакво особено отношение, което Улгаст да помни.

През лятото господин Хейл и съпругата му живееха в апартамент на горния етаж. Него търсеше сега Улгаст. Мина през вратата през общата част и се озова в кухнята: рустикални борови шкафчета, поставка за съдове и тенджери, мивка със старомодна помпа, печка и хладилник с полуотворена врата, всичките около маса от борови дъски. Дебел пласт прах покриваше мебелите. Печката беше стар модел от бяла стомана с часовник отпред, стрелките замръзнали на три без шест минути. Завъртя един от ключовете и чу съскането на газ.

Тясно стълбище водеше от кухнята към втория етаж, лабиринт от стаички, сгушени под стрехите. Повечето бяха празни, но в две откри две легла с обърнати към стената дюшеци. А и още нещо — в една от стаите, на груба маса до прозореца, апарат с копчета и бутони, който взе за радио на къси вълни.

Върна се в колата. Ейми все още спеше, свита под одеялото. Внимателно я събуди.

Тя се изправи и разтърка очи.

— Къде сме?

— У дома — отвърна той.

През онези първи дни в планината често мислеше за Лайла. Странно, у него нямаше никакво любопитство към външния свят и случващото се в него. Дните му бяха заети с ежедневна работа, да подрежда мястото и да се грижи за Ейми, но съзнанието му, свободно да се рее, където си пожелае, избра да се обърне към миналото, носеше се отгоре като птица над огромна водна шир, без да открие бряг, само със своето открояващо се отражение върху водната повърхност за компания.

Не беше се влюбил в Лайла веднага. Но случилото се приличаше на влюбване. Срещна я една зимна неделя, когато влезе в спешното отделение, прехвърлил ръце над двама приятели, които воняха на пот от фитнес залата. Улгаст не го биваше много в баскетбола, изобщо не беше играл след гимназията, но се остави да го уговорят да поиграе на благотворителен мач. По чудо минаха две игри, когато Улгаст скочи да стреля към коша и усети изпукване в лявото си ахилесово сухожилие. Докато лежеше присвит на пода, топката унило се удари в ръба на коша, като буквално прибави обида към избухналата у него болка, от която очите му се насълзиха.

Лекарят от спешното каза, че сухожилието е разкъсано, и го прати при ортопед. Ортопедът беше Лайла. Влезе в стаята, като поднасяше към устата си последната лъжица от киселото си мляко, после хвърли кофичката в боклука. Обърна се към мивката и изми ръцете си, без дори да го погледне.

— Така — тя избърса очите си и погледна бързо към болничния му лист, после към седналия на масата Улгаст. Улгаст не би казал веднага, че е красива в класическия смисъл, въпреки че у нея имаше нещо, което веднага го плени, усещането за дежа вю. Косата ѝ с цвят на какао беше събрана на кок с някаква пръчица. Носеше чифт много малки черни очила, смъкнали се към върха на носа ѝ.

— Аз съм доктор Кайл. Получили сте травмата на баскетболен мач, така ли?

Улгаст кимна глуповато.

— Не съм точно спортен тип — призна той.

В този момент мобилното ѝ устройство иззвъня. Бързо го вдигна и се намръщи. После със спокойна прецизност постави изпънатия си пръст в мекото място зад третия пръст на левия му крак.

— Притиснете тук.

Притисна или поне се опита. Така го болеше, че се почуди дали няма да му прилошее.

— Какво работите?

Улгаст преглътна.

— Опазване на реда и законността — успя да кажа. — Господи, ама че боли.

Лекарката написа нещо на болничния лист.

— Опазване на реда и законността — повтори тя. — В полицията ли ще рече това?

— Всъщност ФБР.

Потърси искрица любопитство в очите ѝ, но такава не видя. Забеляза, че на лявата си ръка не носи никакъв пръстен. Но това не означаваше непременно, че не е омъжена, може би го маха, когато преглежда пациентите си.

— Изпращам ви на скенер — каза тя — но съм почти сигурна, че сухожилието е скъсано.

— И какво означава това?

Лекарката сви рамене.

— Операция. Няма да ви лъжа. Няма да е весело. Седем месеца обездвижване и шест месеца до пълно възстановяване — усмихна се тъжно. — За съжаление сте приключили с баскетболните мачове.

Даде му болкоуспокояващо, от което му се доспа веднага. Едва се събуди, за да го откарат на ядрено-магнитния резонанс. Когато отново отвори очи, Лайла стоеше пред него до леглото му. Завили го бяха с одеяло. Погледна часовника си и разбра, че е девет вечерта. Шест часа беше в болницата.

— Приятелите ви още ли са тук?

— Едва ли.

Назначила беше операцията му за седем сутринта на следващия ден. Трябваше да подпише някакви документи, а после го заведоха в стая за през нощта. Попита го дали трябва да позвъни на някого.

— Всъщност не — беше още замаян от лекарството. — Тъжно звучи, но дори котка си нямам.

Наблюдаваше го изпитателно, сякаш очаква той да добави още нещо. Тъкмо щеше да я попита дали и преди не са се срещали, когато тя наруши тишината и се усмихна с неочаквана и лъчезарна усмивка.

— Ами добре — каза.

Първата им среща, две седмици след операцията на Улгаст, беше на вечеря в болничния стол. Улгаст беше с патерици, а левият му крак беше увит в пластмасов апарат и бинтове от коляното до пръстите. Наложи му се да чака при масата, като инвалид, докато тя донесе храната им. Носеше хирургически екип, вечерта беше на повикване, така му беше казала, и щеше да спи в болницата, но имаше червило и спирала, видя той, а беше сресала и косата си.

Семейството на Лайла останало на изток, в Бостън. След като завършила медицинското училище в Бостънския университет, най-лошия период в живота ѝ, била като премазана с кола. Преместила се в Колорадо за специализация в ортопедията. Мислела, че ще намрази този безличен град далече от дома, но се случило обратното, почувствала единствено облекчение. Небрежният вид на Денвър, хаотичният лабиринт от предградия и шосета, откритата гледка към високата равнина и безразличните планини, начинът, по който хората си говорели, с лекота, без преструвки, и фактът, че почти всички били от някое друго място — изгнаници като нея.

— Тук изглеждаше толкова нормално, това имам предвид.

Размазваше сирене върху геврече, закуска за нея, въпреки че беше почти осем вечерта.

— Предполагам, че дотогава нямах представа кое е нормално. Беше точно това, от което се нуждае момиче, възпитано в елитен колеж — обясни тя.

Улгаст се почувства безнадеждно по-низш и ѝ го каза. Притеснена, тя се разсмя звънко и леко докосна ръката му.

— А не бива — каза му.

Работеше безкрайни часове, не можеха да излизат на срещи като останалите, а да ходят на ресторант или на кино беше невъзможно. Улгаст не можеше да ходи и прекарваше дните си в своя апартамент. С опънати нерви. После отиваше до болницата с колата и вечеряха заедно в стола. Разказа му за детството си в Бостън като дъщеря на преподаватели в колеж, за училището, приятелите и учението си, както и за прекараната година във Франция в опит да стане фотограф. Обзе го мисълта, че е очаквала някой, за когото всичко това щеше да е ново, да се появи в живота ѝ. Той целият се беше превърнал в слух, готов да бъде този човек.

Цял месец беше изминал, а само се бяха държали за ръце. Тъкмо приключваха с вечерята, когато Лайла свали очилата си, приведе се над масата и го целуна нежно и дълго, дъхът ѝ имаше вкус на портокаловия сок, който беше пила.

— Ето така — каза тя. — Добре ли е?

Огледа театрално помещението и сниши глас:

— Искам да кажа, че технически погледнато аз съм твой лекар.

— Кракът ми вече е по-добре — отвърна Улгаст.

Беше на трийсет и пет, а Лайла на трийсет и една, когато се ожениха в един септемврийски ден. Церемонията се състоя в Кейп Код, в малък яхтклуб с изглед към спокоен пристан с поклащащи се лодки под ясно есенно, синьо небе. Почти всичките им гости бяха от семейството на Лайла, което се оказа огромно, като многолюдно племе — толкова много лели, чичовци и братовчеди, че Улгаст не можеше да ги преброи, дори не се надяваше да запомни имената на всички. Половината жени на приема сякаш се оказваха бивши съквартирантки на Лайла по едно или друго време, нетърпеливи да му разкажат истории за многото младежки бягства, които в крайна сметка си приличаха. Улгаст за пръв път изпитваше такова щастие. Прекали с шампанското, качи се на стол и произнесе безкрайна пиянска наздравица, неимоверно искрена, накрая запя, кошмарно фалшиво, стихове от сантиментална песен. Всички се смяха и ръкопляскаха, а после ги изпроводиха под дъжд от оризови зърна. Дори някой да знаеше, че Лайла е бременна в четвъртия месец, никой не каза и дума за това. Улгаст го отбеляза като плюс за Ню Ингланд, но после осъзна, че никой не се е притеснявал от този факт. Всички от сърце се радваха за тях.

С парите на Лайла — пред нейния доход неговият изглеждаше смешен — си купиха къща в Чери крийк, в стар квартал с дървета, паркове и добри училища, и зачакаха раждането на детето си. Знаеха, че ще е момиченце. Бабата на Лайла се казваше Ева. Тази баба имала огнен нрав. Според семейните сказания плавала на океанския лайнер „Андреа Дория“ и излизала на срещи с племенник на Ал Капоне. Улгаст хареса името и когато при някакъв случай Лайла го предложи, сякаш само си дойде на мястото. Лайла планираше да работи до определената дата. След раждането на Ева Улгаст щеше да остане у дома за една година, а после Лайла да се върне на половин работен ден в болницата, а той в Бюрото. Налудничав план, пълен със скрити проблеми, които и двамата предвиждаха, но ги пренебрегнаха. Някак щяха да нагласят работите.

В трийсет и четвъртата ѝ седмица кръвното на Лайла се вдигна, гинекологът ѝ нареди да пази леглото. Лайла каза на Улгаст да не се тревожи, не било толкова високо, че бебето да е в опасност. Все пак беше лекар, ако имаше някакъв истински проблем, щеше да го сподели. Улгаст се тревожеше, че много се натоварва на работа, че прекарва твърде много часове на крак в болницата, а и той беше доволен да е с нея у дома, да се излежава като кралица, да подвиква от стълбището за яденето си, за филмите и разни книги за четене.

Една нощ, три седмици преди термина ѝ, той се прибра у дома и я завари да хлипа, седнала на ръба на леглото, хванала главата си като в агония.

— Нещо не е наред — каза тя.

В болницата казаха, че кръвното ѝ налягане е 160 на 95, състояние, известно като предклампсия. От там идвало главоболието. Тревожеха се за удар, за бъбреците на Лайла, за увреждания на бебето. Всички бяха много сериозни, особено Лайла, чието лице беше посивяло от притеснение. Трябвало да се намесят, каза ѝ лекарят. Нормално раждане било най-доброто в тези случай, но ако раждането не настъпело до шест часа, щели да прибегнат до секцио.

Вливаха ѝ системи, дадоха ѝ магнезиев сулфат, за да потиснат контракциите. Вече беше полунощ. Магнезиевият сулфат, каза медицинската сестра, с вбесяваща бодрост, нямало да е много подходящ. Неподходящ, как така, попита Улгаст. Ами, заобяснява сестрата, трудно било за обяснение, тя не го одобрявала. Сложиха Лайла на апарат за наблюдение, после зачакаха.

Страшно беше. На леглото Лайла стенеше от болки. Улгаст не беше чувал подобни стенания, разтърсиха го до дъно. Приличало на мънички огнени пламъци, каза Лайла, навсякъде. Сякаш тялото ѝ я мразело. Чувствала се зле като никога преди. Дали от едното или другото лекарство, Улгаст не разбра, никой не отговаряше на въпросите му. Започнаха контракциите, силни и чести, но наблюдаващият лекар каза, че разкритието ѝ не било достатъчно, дори напротив. Два сантиметра. Колко ще продължи? Двамата бяха ходили на курс за бъдещи родители, бяха спазвали всички изисквания. Не го бяха предупредили, че ще бъде така. Сякаш наблюдаваше как кола катастрофира на забавен каданс.

Най-накрая, точно преди зазоряване, Лайла каза, че трябвало да напъва. Трябвало. Никой не вярваше да е готова, но лекарят я прегледа и откри, че по чудо има десет сантиметрово разкритие. Всички се разтичаха, заприготвяха стаята с апарати на колела, навличаха нови ръкавици, разгънаха леглото под таза на Лайла. Улгаст се почувства безполезен, като загубил посоката си кораб в открито море. Държеше ръката на Лайла, докато тя напъваше, веднъж, два пъти, три пъти. И готово.

Някой подаде извити ножици на Улгаст да пререже пъпната връв. Сестрата сложи Ева в грейка и ѝ направи тестовете. После постави шапка на мъничката глава на бебето, уви го в пелени и го подаде на Улгаст. Какво чудо! Изведнъж всичко беше преминало, цялата болка, паниката и тревогите, и ето че се появи това изпълнено със светлина ново същество. Нищо в живота му не го беше подготвило за това, да държи бебе в ръцете си. Прегръщаше своята дъщеря. Ева беше мъничка, само килограм и деветстотин грама. Кожата ѝ беше топла и розова — розовото на узрелите под слънчевата светлина праскови и когато приближи лицето си до нейното, долови опушено ухание, сякаш е била измъкната от огъня. Шиеха Лайла, докато все още беше замаяна от лекарствата. Улгаст с изненада видя на пода кръв, голямо тъмно петно под нея, в цялата суматоха изобщо не беше видял кога се е случило. Но Лайла била добре, така каза лекарят. Улгаст ѝ показа бебето и после дълго, дълго прегръщаше Ева, повтаряше името ѝ непрекъснато, преди да я отнесе в отделението за новородени.

С всеки ден Ейми ставаше все по-силна, но си оставаше чувствителна към светлината. В една от пристройките Улгаст откри купища шперплат и стълба, чук, трион и пирони. Наложи се да мери и реже дъските на ръка, след което ги качваше по стълбата и ги задържаше на място, докато ковеше. Закова прозорците на втория етаж. След безкрайното изкачване в тръбата на Хижата — геройство, което, погледнато със задна дата, изглеждаше напълно невероятно, тази дребна, обикновена задача изглеждаше нищо работа.

Ейми си почиваше през по-голямата част от деня. По мръкнало се събуждаше, за да се нахрани. Попита го къде са. Орегон, каза той, в планините, на място, където е бил на лагер като момче, но така и не го попита защо са тук. Или вече знаеше всичко, или не я беше грижа. Резервоарът за газ на къщата беше почти пълен. Готвеше малко и прости ястия на печката, супи и печено от консерва, бисквитки и зърнени закуски с подсладено мляко. Водата от водопровода към лагера имаше лек привкус на сяра, но ставаше за пиене, а тази, която точеше от помпата в кухнята, беше толкова студена, че пръстите му изтръпваха. Веднага разбра, че не е взел достатъчно храна. Скоро щеше да се наложи да слиза от планината. В мазето откри кутии със стари книги, класически романи в поредици, омекнали с годините и от влагата. Вечер на светлината от свещта ѝ четеше: Островът на съкровищата, Оливър Туист, Капитан Немо.

Понякога, когато беше облачно, Ейми излизаше и го наблюдаваше как върши ежедневните си задачи, цепи дърва, запълва дупка в покрива под стрехите, опитва се да поправи стария генератор, който откри в една от бараките. Ейми седеше на някой дънер, с очилата и шапката, с дълга кърпа, увита така, че да пази врата ѝ. Но тези посещения винаги траеха кратко, само за час кожата ѝ ставаше алена, като полята с вряла вода, и той отново я пращаше горе.

Една вечер, след като бяха прекарали в лагера вече почти три седмици, той я отведе по пътеката към езерото, за да се изкъпе. Освен в кратките часове, докато го наблюдаваше как работи, тя не излизаше от къщата и никога не се беше отдалечавала толкова. В края на пътеката имаше разнебитен кей, който навлизаше десетина метра навътре във водата след обраслия с трева бряг. Улгаст се съблече по бельо и каза на Ейми да направи същото. Донесъл беше кърпи, шампоан и сапун.

— Можеш ли да плуваш?

Ейми поклати глава.

— Добре, ще те науча.

Улови я за ръка и я поведе към езерото. Водата вледеняваше. Навлязоха в по-дълбокото, докато нивото ѝ не стигна гърдите на Ейми. Тогава Улгаст я вдигна, постави я в хоризонтално положение и ѝ каза да движи ръце и крака.

— Пусни ме — каза тя.

— Сигурна ли си?

Дишаше учестено.

— Ъхъ.

Пусна я, потъна като камък. През леденостудената вода Улгаст видя как тя спря да се движи, оглеждаше се с отворени очи, като животно, което изучава новото си местообиталище. После с изумяваща грация протегна ръце и замахна, изви рамене и се отблъсна през водата с ловко като на жабче движение. Перфектно изтласкване с крака, миг след което се плъзгаше по покритото с пясък дъно и изчезна. Улгаст се готвеше да се потопи, когато тя се показа на пет-шест метра от него, във водата, която беше доста над нивото на главата ѝ, усмихваше се весело.

— Лесно е — каза тя, като риташе с крака. — Все едно летиш.

Напълно слисан, Улгаст успя само да се разсмее.

— Внимавай — каза той, но преди още да е довършил думите си, тя пое дълбоко въздух и отново се гмурна.

Изми косата ѝ, постара се неимоверно да ѝ обясни как да се справи с останалото. Когато приключиха, небето от пурпурно беше станало черно. Обсипваха го звезди, чието блещукане се отразяваше върху повърхността на езерото. Чуваха се само техните гласове и ритмичният плясък на водата в езерото. Тръгна напред по пътеката, която осветяваше с фенерчето си. Вечеряха супа и сухари в кухнята, а после той я заведе в стаята ѝ на горния етаж. Знаеше, че ще стои будна с часове. Нощта беше нейното царство, ставаше и негово. Понякога прекарваше половината нощ седнал, докато ѝ чете.

— Благодаря — казваше Ейми, докато той се настаняваше с книга: Ан от Зелените покриви.

— За какво?

— Че ме научи да плувам.

— Ти май вече можеше. Някой сигурно ти е показвал как се прави.

Тя обмисли думите му озадачено.

— Не вярвам — отвърна.

Улгаст не знаеше какво да мисли. Ейми беше заобиколена от толкова тайнственост. Изглеждаше добре, всъщност повече от добре. Каквото и да се беше случило с нея в комплекса, какъвто и да е бил вирусът, явно го беше надвила, а и тази работа със светлината беше странна. Имаше и други озадачаващи неща като например защо косата на Ейми не растеше? Косата на Улгаст вече се къдреше по яката му, а когато и да погледнеше Ейми, нейната изглеждаше със същата дължина. Никога не беше подрязвал и ноктите ѝ, нито пък я беше виждал тя да го прави. Имаше и по-тайнствени загадки: Какво беше убило Дойл и другите в Колорадо? Как така съществото върху капака на колата му беше и не беше Картър? Какво имаше предвид Лейси с думите, че Ейми била негова, че ще знае какво да прави? Така изглеждаше, той знаеше какво да прави. И въпреки това не можеше да обясни нищо от случилото се.

По-късно, когато приключи с четенето за тази нощ, ѝ каза, че на сутринта ще слезе от планината. Тя вече беше добре, мислеше си той, и можеше да остане сама в къщата. Щяха да са му необходими час-два. Преди да разбере, и вече щеше да се е прибрал, тя дори нямаше да се е събудила.

— Знам — каза му тя и Улгаст не знаеше как да разбира и тези думи.

Тръгна малко след седем. Когато се опита да запали тойотата, бездействала и събирала прах седмици наред, колата издаде протяжен, хриптящ протест, но най-накрая двигателят захъхри и запали. Сутрешната мъгла над езерото тъкмо беше започнала да се разнася. Включи на скорост и дългото пълзене по пътя започна.

Най-близкият истински град беше на около четирийсет и пет километра, но Улгаст не искаше да се отдалечава толкова. Щеше да загази, ако тойотата се повредеше, както и Ейми. Във всеки случай горивото му привършваше. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали, като спираше на всяко разклонение, за да свери местността със спомените си. Не видя други коли, което не го изненада на това отдалечено място. И въпреки това пълната им липса го разтревожи. За три седмици светът, към който се връщаше, някак беше станал друг.

Тогава видя надписа: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН. В мрака през онази първа нощ му се беше сторил много по-голям, отколкото в действителност. Всъщност представляваше малка къща на два етажа с овехтели от времето дъски на покрива. Къщурка в гората, като в приказките. На паркинга нямаше други коли, освен стар ван, модел от средата на деветдесетте, паркиран отзад в тревата. Улгаст излезе от тойотата и се изправи пред вратата.

На вратата имаше половин дузина кутии за продажба на вестници, всичките празни, освен една: Ю Ес Ей Тудей. Четеше огромното сензационно заглавие, разпростряно на първа страница от прашната, отворена врата. Измъкна един брой и видя, че целият вестник всъщност е от две прегънати страници. Стоеше на вратата и четеше.

Статията продължаваше. Улгаст четеше и четеше. Обкръжавали болните и ги разстрелвали, изглеждаше ясно дори между редовете. Улгаст си помисли: 18 май. Вестникът беше от преди три, не, преди четири дни. Двамата с Ейми бяха пристигнали в лагера сутринта на 2 май.

Описаното във вестника се бе случило за осемнайсет дни.

Зад магазина дочу шум, достатъчно силен, за да му подскаже, че го наблюдават. Сгъна вестника и го притисна под ръка, обърна се и влезе през мрежата на входа. Тясно място, с мирис на прах и запустение, натъпкано до тавана с всевъзможни стоки: необходими за лагеруване стоки, облекло, инструменти, консерви. Над вратата висеше огромна еленова глава до украсена с мъниста завеса, която водеше към задната част на сградата. Улгаст си спомни как като момче с приятелите си идваше тук да си купува сладки и комикси. Тогава до предната врата имаше въртяща се стойка: Сказания от Криптата, Фантастичната четворка, поредиците за Рицарят на мрака, любимеца на Улгаст.

На маса зад тезгяха седеше едър, плешив мъж, с карирана фланелена риза. Джинсите му бяха изпънати от чифт червени тиранти. На бедрото му лежеше кожен кобур за малък револвер, 38-ми калибър. Кимнаха си един на друг предпазливо.

— Вестникът струва два долара — каза мъжът.

Улгаст извади две банкноти от джоба си и ги постави на тезгяха.

— Имате ли по-нов брой?

— По-нов не съм видял — отвърна мъжът, докато пъхаше банкнотите в касата. — Доставчиците не са се появявали от вторник.

Което означаваше, че днес е петък. Не че имаше значение.

— Трябват ми някои продукти — каза Улгаст. — Муниции.

Мъжът го огледа, гъстите му сиви вежди се присвиха оценяващо.

— Какво имаш?

— Спрингфийлд, 45-и калибър — отвърна Улгаст.

Мъжът избарабани с пръсти по тезгяха.

— Ами да видим. Знам, че го носиш.

Улгаст измъкна оръжието иззад кръста си. Същото, което Лейси беше оставила на пода в лексуса. Пълнителят беше празен — дали тя беше изстреляла патроните или някой друг, Улгаст не знаеше. Може и да беше споменала за това, но не помнеше. В целия хаос беше трудно да се каже какво се случваше. Във всеки случай оръжието му беше познато. Стандартно оръжие за Бюрото. Освободи пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на мъжа, че е незареден, и го постави на тезгяха.

Мъжът взе оръжието с огромната си ръка и го огледа. Завъртя го, огледа го на светлината и Улгаст видя, че разбира от оръжия.

— Волфрамова рама, скосена цев, титанов ударник, къс ход на спусъка. Красота — погледна изпитателно Улгаст. — Бил сте от федералните, убеден съм сто процента.

Улгаст напрегна всички сили, за да изглежда невинен.

— Може да се каже, бил съм някога. В предишен живот.

Мъжът печално се усмихна. Постави оръжието на тезгяха.

— Предишен живот — унило поклати глава — Май всички сме живели предишен живот. Нека погледна.

Мина зад завесата и след миг се върна с малък кашон.

— Това е всичко, което имам за 45-и калибър. Държах ги заради един приятел, който се пенсионира от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия. Взимаше си по дузина кутии с бира за в гората и стреляше по тях, след като ги изпразни. Наричаше го ден за рециклиране. От известно време не съм го виждал. Вие сте първият човек, който наминава от повече от седмица насам. Можете да ги вземете.

Постави кутийката на тезгяха: петдесет патрона с вдлъбнати върхове. Наклони глава към тезгяха.

— Хайде, няма полза от тях в кутийката. Ако искате, заредете.

Улгаст освободи пълнителя и започна да поставя патроните.

— Откъде мога да взема още?

— Няма да намерите, освен ако не слезете до Уайтривър.

Мъжът потупа гръдната си кост, два пъти, с показалец.

— Казват, че трябва да се целите право тук. Един изстрел. Падали като покосени, ако уцелите. Иначе — край с вас. Вие сте история. — Лицето му беше спокойно, не изразяваше нито удовлетворение, нито страх. Със същото изражение би съобщил на Улгаст и прогнозата за времето. — Няма значение кой е, дори да е била милото ви старо бабче. Ще ви изсмуче кръвта до капка, преди да се прицелите втори път.

Улгаст зареди и затвори, издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта и провери предпазителя.

— Къде го чухте?

— Интернет. Има всичко — повдигна рамене. — Конспиративни теории, разкрития за правителството. Вампирски истории. Половината от тях звучат смахнато. Не се знае къде свършват смислените неща и къде започват глупостите.

Улгаст остави оръжието обратно в хлътнатината на гърба си. Помисли дали да помоли мъжа да използва компютъра му, за да научи новини за себе си. Но научи достатъчно. Напълно възможно беше той да знае повече от всеки жив човек. Видял беше на какво са способни Картър и останалите.

— Да ви кажа нещо. Има един, нарича се „Последната база в Денвър“. Качва видеоблог от небостъргач в центъра. Разправя, че се е барикадирал там с мощна пушка. Има добри снимки, трябва да видите как се движат копелетата — мъжът отново потупа гръдната си кост. — Само не забравяйте какво ви казах. Един изстрел. Втора възможност няма. Движат се нощем, по дърветата.

Мъжът помогна на Улгаст да събере необходимите му провизии и да ги занесе до колата: консерви, сухо мляко и кафе, батерии, тоалетна хартия, свещи, гориво. Две въдици и кутия с принадлежности. Слънцето вече беше високо и ярко, около тях въздухът изглеждаше замръзнал в тишина, точно като тишината преди оркестърът да засвири.

Зад колата двамата си стиснаха ръце.

— Качвате се към Мечата планина, така ли? — попита мъжът. — Ако нямате нищо против въпроса ми?

Не виждаше защо да крие.

— Откъде разбрахте?

— По пътя, откъдето дойдохте — сви рамене мъжът. — Там горе няма друго освен лагера. Не знам защо така и не успяха да го продадат.

— Идвал съм като дете. Странно, но си е все същото. Предполагам, че така е по тези места.

— Мъдро. Мястото е добро. Не се притеснявайте, няма да кажа на никого.

— И вие трябва да се махнете от тук — каза Улгаст. — Отправете се нагоре високо в планините. Или идете на север.

Улгаст прочете в погледа на мъжа, че взима някакво решение.

— Елате — каза най-после. — Ще ви покажа нещо.

Поведе Улгаст обратно в магазина и мина през обшитата с мъниста завеса. Зад нея се намираше малко жилищно пространство. Въздухът беше застоял и тежък, а мракът по-плътен. На прозореца жужеше климатик. Улгаст спря на прага, докато очите му привикнат. В центъра на стаята имаше голямо болнично легло, на което спеше жена. Горната част на леглото беше повдигната под ъгъл от 45 градуса. Виждаше се изпитото ѝ лице, наклонено на една страна, към светлината, която проникваше през затворените прозорци. Завита беше с одеяло, но Улгаст видя, че е много слаба. На масичка до нея имаше дузина шишенца с хапчета, марли и мазило, хромирано легенче, спринцовки в опаковки. До леглото стоеше бледозелена кислородна бутилка. Ъгълът на одеялото беше дръпнат и откриваше голия ѝ крак. Между пожълтелите ѝ пръсти бяха втъкнати памучни тампони. В долната част на леглото имаше стол, а на него Улгаст видя пила за нокти и различни шишенца с лак.

— От край време обичаше да има красиви крака — тихо каза той. — Тъкмо я лакирах, когато дойдохте.

Излязоха от стаята. Улгаст не знаеше какво да каже. Положението беше ясно: мъжът и съпругата му оставаха тук. Двамата излязоха отново на огрявания от слънцето паркинг.

— Има множествена склероза — обясни мъжът. — Надявах се да успея да я задържа у дома колкото е възможно по-дълго. Така се уговорихме, когато започна да се влошава миналата година. Трябваше да изпратят сестра, но такава отдавна не е идвала — запристъпва на чакъла и се прокашля. — Според мен вече никой не отговаря на домашните повиквания.

Улгаст му каза името си. Мъжът се казваше Карл, а жена му — Марта. Имаха двама големи синове, единият в Калифорния, другият във Флорида. Карл работел като електротехник долу в Карвалис, Орегон, докато не купили магазина и не се оттеглили тук.

— Мога ли да направя нещо за вас? — попита Улгаст.

Вече се бяха ръкували, но отново го сториха.

— Просто останете жив — отвърна Карл.

Улгаст караше по обратния път към лагера, когато се сети за Лайла. Спомените бяха част от друга епоха, от друг живот. Живот, който вече беше приключил, за него и за всички. Спомняйки си за Лайла, той се сбогуваше.

Шестнайсет

Августовските дни бяха дълги и сухи. Тогава се случи пожарът.

Улгаст усети дима един следобед, докато работеше в двора. От сутринта във въздуха се носеше парлива мъгла. Изкачи се на покрива и огледа, но видя само дърветата, езерото и планините, които се простираха надалеч. Нямаше как да разбере на какво разстояние е пожарът. Знаеше, че вятърът може да носи дима от пожарите на стотици мили.

Два месеца след пътуването си до магазина на Милтън не беше слизал от планината. Изградили си бяха всекидневен ритъм: Улгаст спеше докъм обед, после работеше до смрачаване. Вечеряха, плуваха, после почти половината нощ четяха и играеха на разни игри. Като пасажери на дълго презокеанско пътешествие. Открил беше кутия с игри в едно от бунгалата. Известно време оставяше Ейми да победи, но скоро откри, че няма нужда да го прави. Тя беше схватлив играч, особено на Монополи, купуваше имот след имот, бързо пресмяташе наемите, които носеха, и радостно броеше парите си. Какво ли ѝ говореха иначе известните наименования на различни места? Една вечер се приготви да ѝ чете книга, която и преди бяха чели, но тя искаше отново да я чуе, когато Ейми взе книгата от ръката му и на трепкащата светлина от свещта започна да чете на глас. Не ѝ се налагаше да спира на трудните думи в книгата, написана с непривичен, старомоден синтаксис. Кога си се учила да четеш, попита я той изумен, щом спря, за да обърне страницата. Ами и преди сме я чели, обясни му тя. Сигурно съм я запомнила.

Светът отвъд планината се превърна в спомен, който всеки ден се отдалечаваше все повече. Така и не успя да накара генератора да заработи, дълго време се надяваше, че успее да поправи радиото, преди да се откаже. Ако се случваше онова, което предполагаше, разсъди той, по-добре да остане в неведение. Как би му помогнала информацията? Къде другаде биха могли да отидат?

Сега обаче имаше горски пожар. От запад към тях се носеше плътна стена от задушлив дим. Следобедът на следващия ден вече беше ясно, че трябва да бягат, пожарът приближаваше. Ако се прехвърлеше от тази страна на реката, нямаше какво да го спре. Улгаст натовари тойотата и нагласи увитата в одеяло Ейми на мястото до шофьора. Имаше и напоен с вода плат за всеки от тях, който да поставят на лицето си и очите, които смъдяха.

Не бяха изминали и три километра, когато видяха пламъците. Дим обвиваше пътя, не можеше да се диша. Духаше силен вятър, който разпалваше пожара в тяхна посока, нагоре по планината. Трябваше да се върнат обратно.

Не знаеше с колко време разполагат, преди пламъците да стигнат до тях. Нямаше как да намокри покрива на къщата, налагаше се да чакат отвън. Затворените прозорци поне предлагаха защита от дима, но след смрачаване и двамата вече кашляха и едва дишаха.

В една от пристройките имаше кану. Улгаст го завлече до брега на езерото, после свали Ейми на ръце по стълбите. Не спря да гребе, докато не стигнаха до средата на езерото. Наблюдаваше пламъците, които бушуваха в планината и напредваха към лагера. В безмилостността си гледката беше поразително красива, сякаш дверите на ада се разтваряха. Ейми лежеше срещу него в кануто. Ако се страхуваше, то по нищо не ѝ личеше. Нищо не можеха да направят. Движилата го през целия ден енергия го напусна и той заспа против волята си.

На сутринта се събуди и видя, че лагерът е невредим. Все пак пламъците не се бяха прехвърлили през реката. По някое време през нощта вятърът беше променил посоката си и насочил пламъците на юг. Във въздуха все още се носеше гъст дим, но знаеше, че опасността е отминала. В късния следобед чуха силен гръмотевичен тътен, сякаш над главите им се разлюля огромен лист ламарина, и след това се изсипа пороен дъжд. Цяла нощ валя. Не вярваше на късмета им.

На сутринта реши да използва последния бензин, за да слезе от планината и да види как са Карл и Марта. Този път и Ейми идваше с него. След пожара не искаше изобщо да я изпуска от погледа си. Почака да се смрачи и тръгнаха.

Пожарът беше дошъл съвсем близо. На около километър от входа на лагера дърветата бяха овъглени, а земята изгоряла и оголена, като бойно поле след сражение. От пътя Улгаст виждаше трупове на животни, не само дребни като опосуми и еноти, но също елени, антилопи и дори на мечка, свита до дънера на почерняло дърво, сякаш е ровила земята за глътка въздух, преди смъртта да я застигне.

Магазинът стоеше невредим и потънал в мрак, но, естествено, електричеството беше спряло. Улгаст каза на Ейми да изчака в колата, извади фенерчето и отиде до вратата. Заключено беше. Затропа, силно и упорито, викаше Карл по име, но никой не му отговори. Накрая счупи прозореца с фенерчето.

Карл и Марта бяха мъртви. Лежаха прегърнати един до друг в болничното легло на Марта. Карл я беше прегърнал през раменете, изглеждаха заспали. Отначало предположи, че са се задушили от дима, но по въздуха в стаята Улгаст разбра, че са мъртви по-отдавна. На нощното шкафче имаше наполовина празна бутилка от скоч, а до него сгънат вестник, като онзи първия, тревожно тънък, с огромно, набиващо се в очи заглавие, от което отвърна поглед, като предпочете да го сгъне в джоба си и да го прочете по-късно. Постоя за кратко до леглото, където лежаха телата им. После затвори стаята и за пръв път заплака.

Зад магазина все още стоеше ванът на Карл. Сряза градински маркуч и изтегли тойотата близо до задната част на вана, за да източи съдържанието от резервоара на вана в колата си. Не знаеше къде може да се наложи да идат, но сезонът на пожарите не беше приключил. Допуснал беше грешка, почти фатална, оказа се сварен неподготвен. Откри празна туба за бензин под навес зад къщата и след като напълни резервоара на тойотата, напълни и нея. После Ейми му помогна да събере провизии от магазина. Взе всичката храна, батерии и газ, които реши, че може да помести, постави ги в кутии и ги занесе до колата. После се върна в стаята, където лежаха труповете, и внимателно, затаил дъх, измъкна револвера на Карл от кобура на кръста му.

Призори, когато Ейми най-накрая заспа, Улгаст извади вестника от джоба на якето си. Този път беше от една страница, с дата 10 юли, почти преди месец. Кой знае как се беше сдобил с него Карл. Вероятно е слизал до Уайтривър, а после заради видяното и прочетеното е сложил край на живота им. Навсякъде из къщата имаше лекарства. Не му е било трудно да се справи със задачата. Улгаст без страх извади вестника от джоба си, изпълнен със зловеща сигурност какво му предстои да прочете. За него нови щяха да са единствено подробностите.

Значи така стояха нещата, помисли си Улгаст. Ето че краят беше настъпил. Краят, който той предугади и който си представяше. Чувал беше в авиацията да се използва един термин, с който обясняват как така в ясен ден самолет може да падне като покосен от небето. Надвит от обстоятелствата. Това се случваше сега. Светът, човешката раса, беше надвита от обстоятелствата.

Грижи се за Ейми, каза му Лейси. Ейми е твоя. Спомни си как Дойл постави ключовете на лексуса в ръката му, целувката на Лейси по бузата му, как Дойл тичаше след тях, махаше им и крещеше „Тръгвайте, тръгвайте“, как Лейси изскача от колата, за да повика звездите — така мислеше вече за тях Улгаст, като за човешки звезди, пламтящи със смъртоносна светлина — да се спуснат отгоре ѝ.

Времето на дрямката, на почивката, приключи. Улгаст щеше да будува по цели нощи до вратата с револвера на Карл в едната ръка и спрингфийлда в другата. Нощта беше хладна, температурите под десет градуса. Улгаст напали печката, след като се прибраха от магазина. Взе вестника и го сгъна наполовина веднъж, после още веднъж и още веднъж, отвори вратата на печката. Пъхна вестника в огъня и удивено видя колко бързо изчезна.

Седемнайсет

Лятото свърши, дойде есента и светът ги остави на мира.

Първият сняг заваля през последната седмица на октомври. Улгаст цепеше дърва в двора, когато забеляза с ъгъла на окото си първите снежинки, падащи като едра перушина. Навил беше ръкавите на ризата си и когато спря и вдигна лице, усети студа по изпотената си кожа. Разбра, че е дошла зимата. Заби брадвата в дръвника, отиде в къщата и извика нагоре по стълбите:

— Ейми!

Тя се показа на горното стъпало. Кожата ѝ виждаше толкова малко слънце, че беше снежнобяла като порцелан.

— Виждала ли си сняг?

— Не знам. Май не.

— Навън вали сняг. — Той се засмя с глас, в който имаше радост. — Не бива да го пропускаш. Хайде.

Докато я облече с палто и ботуши, с очила и шапка и нанесе тънък слой слънцезащитен крем навсякъде по откритата ѝ кожа, снегът се беше засилил. Ейми излезе в бялата вихрушка тържествено, като изследовател, който стъпва за пръв път на непозната планета.

— Какво ще кажеш?

Тя изви глава и изплези език, инстинктивен жест, за да улови и опита вкуса на снежинките.

— Харесва ми — заяви тя.

Имаха подслон, храна и огрев. Още два пъти ходи до магазина на Милтън през есента, защото знаеше, че дойде ли зимата, пътят ще е непроходим, и взе всичката останала храна там. Разпределил беше консервите, сухото мляко, ориза и боба и според него запасите щяха да им стигнат до пролетта. Езерото беше пълно с риба, а в едно от бунгалата беше открил свредел. Доста прост инструмент за риболов на леда. Резервоарът за газ все още беше наполовина пълен. Ето че зимата дойде. Той я приветстваше, усещаше съзнанието си привикнало на ритъма. В крайна сметка никой не беше дошъл насам, светът ги беше забравил. Двамата бяха затворени далече, в безопасност.

До сутринта натрупа сняг до колене. Слънцето се показа през облаците и заблестя ярко. Улгаст прекара целия следобед в разчистване на пъртина между натрупаните нацепени дърва и къщата, а после запроправя друга пъртина към къщурката, която планираше да използва като ледница, сега след като вече беше зима. Вече живееше почти напълно нощен живот, по-лесно беше да се приспособи към ритъма на Ейми, а и блясъкът на снега на слънцето явно го заслепяваше, като избухнала пред погледа му експлозия. Вероятно, помисли си той, обикновената светлина действа по този начин на Ейми през цялото време. След настъпването на нощта двамата излязоха в задния двор

— Ще ти покажа как да правиш ангели в снега — каза ѝ той. Легна по гръб. Над него небето беше сияйно и звездно. Вечерта щяха да сушат мокрите си дрехи на печката, да седят на светлината на огъня и да пият горещо какао.

— Движи ръцете и краката си ето така — каза ѝ.

Тя легна до него. Мъничкото ѝ тяло беше леко и гъвкаво като на гимнастичка. Заразмахва ръце и крака.

— Какво е ангел?

За миг Улгаст се замисли. Подобна тема не беше изниквала в досегашните им разговори.

— Ами това е нещо като призрак, според мен.

— Призрак. Като Джейкъб Марли — чели бяха „Коледни песни“, или по-скоро Ейми му ги беше чела. След като една вечер през лятото разбра, че тя може не само да познава буквите, ами да чете гладко, с чувство и изразително, Улгаст само седеше и слушаше.

— Май да. Но не внушава страх като Джейкъб Марли. — Продължаваха да лежат един до друг на снега. — Ангелите са… ами добри духове. Духове, които бдят над нас от рая. Или поне някои хора мислят така.

— Ами ти?

Улгаст се изненада. Така и не успя да привикне съвсем с прямотата на Ейми. Откровеността ѝ го смайваше с детското в нея, но често думите и въпросите ѝ към него криеха мъдрост.

— Не знам. Майка ми вярваше. Тя беше много религиозна, много вярваща. Баща ми май не. Той беше добър човек, инженер. Не мислеше по този начин.

За миг замълчаха.

— Тя е мъртва — тихо каза Ейми. — Знам го.

Улгаст се изправи. Очите на Ейми бяха затворени.

— Кой е мъртъв? — попита и веднага разбра кого има предвид Ейми: Майка ми. Майка ми е мъртва.

— Не си я спомням — каза Ейми. Гласът ѝ беше безстрастен, сякаш му говореше за вече известен му факт. — Но знам, че е мъртва.

— Откъде знаеш?

— Чувствам го — очите на Ейми срещнаха тези на Улгаст в тъмното. — Мога да усетя всички тях.

Понякога в ранните часове, точно преди зазоряване, Ейми сънуваше. Улгаст чуваше тихите ѝ викове от съседната стая. Скърцането на пружината на леглото ѝ, докато тя се мяташе в съня си. Не бяха точно викове, а шепот, като гласове, които преминаваха през нея в съня ѝ. Понякога тя се събуждаше и слизаше долу в голямата стая на къщата, единствената с големи прозорци, с изглед към езерото. Улгаст я наблюдаваше от стълбището. За кратко оставаше неподвижна на светлината и сред топлината на печката, с обърнато към прозорците лице. Очевидно продължаваше да спи, а Улгаст знаеше, че е по-добре да не я буди. После се обръщаше, качваше се по стълбите и отново си лягаше.

Как така ги чувстваш, Ейми?, попита я той. Какво чувстваш? — Не знам, беше му отвърнала тя, не знам. Тъжни са. Толкова са много. Забравили са кои са били. — Кои са били, Ейми? А тя отвърна: Като всеки. Били са като всеки.

Улгаст сега спеше на първия етаж на къщата, на стол с лице към вратата. Движат се нощем, беше му казал Карл, по дърветата. Имаш възможност за един изстрел. Какви са тези същества по дърветата? Хора ли бяха, както някога и Картър беше човек? В какво са се превърнали? Ами Ейми. Ейми, която сънуваше гласове, чиято коса не растеше, която изглежда рядко спеше, вече беше съвсем сигурен, че само се преструва, почти не ядеше, можеше да чете и да плува сякаш си спомня живота и уменията на друг, а не своите собствени — и тя ли беше една от тях? Вирусът е инертен, беше казал Фортес. Ами ако не беше? Нямаше ли и той, Улгаст, да се разболее? Но той не беше болен, чувстваше се както обичайно, което означаваше, осъзна той, просто изумен, като човек живеещ в сън, изгубен сред безсмислени знаци, че светът го използваше по някакъв начин, който той не разбираше.

Една нощ през март чу шум от двигател. Снегът беше тежък и дълбок. Имаше пълнолуние. Заспал беше на стола. Още в съня си осъзна, че чува шум от двигател, който се спуска по дългата пътека към къщата. Сънуваше кошмар и този шум се беше превърнал в грохота от пожара през лятото, който настъпваше по планината към тях. Двамата с Ейми бягаха между дърветата, димът и пламъците ги обграждаха, той я изгуби.

В прозорците проблесна светлина, на площадката пред вратата се чуха стъпки, тежки, тромави. Улгаст се изправи бързо, всичките му сетива бяха нащрек. В ръка държеше оръжието си. Махна предпазителя. На вратата почукаха с три тежки удара.

— Има някой отвън — беше Ейми. Улгаст се обърна и я видя застанала долу до стълбището.

— Качвай се! — със строг шепот ѝ нареди Улгаст. — Хайде, бързо!

— Има ли някой? — разнесе се мъжки глас от площадката пред вратата. — Виждам дим! Ще се отдръпна!

— Ейми, качи се горе, веднага!

По вратата отново се заудря.

— В името Божие, ако някой ме чува, отворете вратата!

Ейми се качи по стълбите. Улгаст отиде до прозореца и погледна навън. Не беше кола, нито камион, ами сноумобил с привързани към шасито контейнери. На светлината от фаровете видя на площадката мъж с дебело яке и ботуши. Присви се, поставил ръце на коленете.

Улгаст отвори вратата.

— Отдръпнете се — предупреди той. — Да виждам ръцете ви.

Мъжът немощно вдигна ръце.

— Не съм въоръжен — каза той. Дишаше тежко и Улгаст видя кръвта, ярка струя, която се стичаше надолу по якето му. На врата му имаше рана.

— Болен съм — каза мъжът.

Улгаст пристъпи и се прицели.

— Омитай се!

Мъжът се свлече на колене.

— Исусе — простена. — Исусе Христе.

После вдигна лице и рухна на снега.

Улгаст се извърна и видя Ейми, застанала на прага.

— Влизай вътре, Ейми!

— Точно така, миличка — каза мъжът, вдигна окървавената си ръка и махна немощно. Избърса устата си с опакото на ръката си. — Послушай татко си.

— Ейми, веднага вътре, казах!

Ейми затвори вратата.

— Така е добре — каза мъжът. Стоеше на колене и гледаше Улгаст. — Не бива да вижда подобни неща. Исусе, чувствам се като парцал.

— Как ни откри?

Мъжът поклати глава и плю в снега.

— Не дойдох да ви търся, ако това искате да кажете. Шестима се бяхме скрили на около шейсет километра от тук. В ловния лагер на един приятел. Там сме от октомври, след като превзеха Сиатъл.

— Кои са те? — заразпитва Улгаст. — Каква е станало в Сиатъл?

Мъжът сви рамене.

— Каквото и навсякъде другаде. Всички са болни, измират, разкъсват се един друг, появява се армията, после бам и мястото се изпарява. Някои казват, че било работа на ООН, други на руснаците. Може да са и марсианците, мен ако питате. Тръгнахме на юг, към планините, мислехме, че ще изкараме там зимата, а после да стигнем до Калифорния. Тогава ни надушиха копелетата. Не успяхме дори веднъж да стреляме. Изметох се от там, но една от тях ме ухапа. Кучката се изви изотникъде. Не знам защо не ме уби като останалите, но разправят, че така правели — немощно се усмихна. — Май съм извадил късмет.

— Проследиха ли ви?

— Да пукна, ако знам. Подуших дима от къщата ви на километър и нещо от тук. Не знам как успях. — Изглеждаше съсипан и окаян. — В името на Бога, умолявам ви. Сам бих го направил, ако имах оръжие.

За миг Улгаст не разбра какво иска от него мъжът.

— Как се казваш? — попита Улгаст.

— Боб — мъжът облиза бавно устните си. — Боб Сандърс.

Улгаст му махна със спрингфийлда.

— Трябва да се махнем от къщата.

Тръгнаха между дърветата, Улгаст го следваше на пет крачки. Мъжът вървеше бавно в дълбокия сняг. На всеки две-три стъпки спираше задъхан, за да почине, опрял ръце на колене.

— Знаеш ли кое е най-странното? — каза той. — Преди бях поведенчески анализатор. Живот и нещастен случай. Пушиш, караш без предпазен колан, обядваш хамбургери всеки ден — можех да ти кажа кога ще умреш с точност до месец. — Подпираше се на едно дърво за равновесие. — Май никой никога вече няма да държи сметка за тези неща, нали?

Улгаст не каза нищо.

— Ще го направиш, нали? — попита Боб, зареял поглед сред дърветата.

— Да — отвърна Улгаст. — Съжалявам.

— Всичко е наред. Не се тормози за това. — Дишаше тежко, облизваше устни. Обърна се и докосна гърдите си като Карл, преди много месеци, за да покаже на Улгаст къде да стреля. — Точно тук, нали? Можеш първо да ме застреляш в главата, ако искаш, стреляй веднъж и тук за по-сигурно.

Улгаст успя само да кимне, съсипан от честността на мъжа, от деловия му тон.

— Можеш да кажеш на дъщеричката си, че съм те нападнал — добави. — Не бива да разбира. Изгори трупа ми след това. Бензин, керосин, нещо, което отделя много топлина.

Наближаваха брега на реката. На лунната светлина гледката внушаваше почти неземно спокойствие, окъпана в синьо сияние. Под снега и леда Улгаст долавяше шума от тихото ромолене на реката. Това място, както и всяко друго, беше подходящо, помисли си Улгаст.

— Обърни се — каза той. — Погледни ме.

Но мъжът на име Боб, сякаш не го чу. Направи още две стъпки в снега и спря. Започнал беше неконтролируемо да се съблича, махаше окървавеното яке, хвърли го в снега, махна тирантите на прогизналите си панталони, за да съблече през глава пуловера си.

— Казах да се обърнеш.

— Знаеш ли кое е най-тъпото? — каза Боб. Махна терморизата си и коленичи да развърже ботушите си. — На колко години е дъщеря ти? Винаги съм искал да имам деца. Защо ли не си родих?

— Не знам, Боб — Улгаст вдигна спрингфийлда. — Изправи се с лице към мен, веднага.

Боб се изправи. Настъпи промяна. Опипваше с пръсти кървавия прорез на врата си. По тялото му премина нов спазъм, но в изражението на лицето му се четеше удоволствие, почти сексуално. На лунната светлина кожата му сякаш засвети. Изви гръб като котка, с наситен с радост поглед.

— О, това е добре — каза Боб. — Това наистина е… страхотно.

— Съжалявам — каза Улгаст.

— Чакай! — Изведнъж Боб отвори очи, протегна ръце. — Задръж малко!

— Прости ми, Боб! — повтори Улгаст и натисна спусъка.

Краят на зимата беше дъждовен. Пороищата не спряха с дни, гората прогизна от вода, реката и езерото набъбнаха, отмиха останките от пътя.

Улгаст изгори трупа на Боб, точно както го беше посъветвал, като преди това го поля обилно с бензин, а когато пламъците угаснаха, посипа овъглените останки с белина и ги зарови под купчина камъни и пръст. На другата сутрин претърси сноумобила. Привързаните към шасито контейнери се оказаха кутии с бензин, празни, но в кожената торба, нанизана на ръчките за управление, откри портфейла на Боб. Шофьорска книжка със снимка на Боб и адрес в Спокейн, обичайните кредитни карти, няколко долара в брой, абонаментна карта за библиотека. Имаше и снимка, направена във фотографско студио: Боб в празничен пуловер, застанал до красива руса жена, видимо бременна, и две деца, момиченце в чорапогащи и зелена кадифена рокля и бебенце в ританки. Всичките се смееха лудо, дори бебето. На гърба на снимката женска ръка беше написала „Първата Коледа на Тимъти.“ Защо Боб беше казал, че няма деца? Дали пък не е бил принуден да гледа как умират и от болката на преживяното разумът му ги е заличил? Улгаст зарови портфейла в надгробната могила, като отбеляза мястото с кръст, направен от два клона, завързани с канап. Не беше кой знае какво, но за друго не се сети.

Улгаст чакаше да се появят и други. Приемаше, че Боб е първият. Напускаше къщата само за най-неотложните задачи и само през деня. Непрекъснато носеше със себе си спрингфийлда и държеше заредения револвер на Карл в жабката на тойотата. На всеки няколко дни припалваше колата, за да не падне акумулаторът. Боб беше споменал нещо за Калифорния. Там дали все още беше безопасно? Имаше ли безопасно място изобщо? Искаше да попита Ейми: Чуваш ли ги да се приближават? Знаят ли къде сме? Нямаше карта, за да ѝ покаже къде е Калифорния. Вместо това една вечер я качи на покрива на къщата по залез. Виждаш ли онзи хребет, попита я. Сочеше на юг. Проследи ръката ми, Ейми. Това са Каскадите. Ако нещо ми се случи, тръгни към този хребет. Бягай и не спирай.

Месеците отминаваха и никой не идваше. Дъждовете спряха. Една сутрин Улгаст излезе от къщата и усети уханието и привкуса на слънцето. Разбра, че има някаква промяна. От дърветата се носеха птичи песни. Погледна към езерото и видя водна повърхност там, където преди имаше само дебел слой лед. Всичко беше обвито в уханна зелена мъгла. В основата на къщата бяха поникнали редичка минзухари. Светът можеше и да се взриви, но ето че го имаше и дарът на пролетта. Пролетта в планината. Отвсякъде се носеха различни звуци и ухаеше на живот. Улгаст дори не знаеше кой месец е. Април ли беше или май? Нямаше календар, а батерията на часовника му, който не носеше от есента, отдавна се бе изтощила.

Същата нощ, както седеше в стола до вратата със спрингфийлда в ръка, сънува Лайла. Част от него знаеше, че сънят е свързан със секс, с правенето на любов, и въпреки това не беше същото. Лайла беше бременна и двамата играеха на Монополи. Не разпознаваше мястото в съня. Всичко около мястото, където двамата седяха, беше обвито в мрак, като потъналите в мрак части от театрална сцена. Улгаст беше завладян от необясним страх, че действията им могат да навредят на бебето. Да спрем, настоя той. Опасно е. Но тя явно не го чу. Той хвърли заровете и помести пула си, а после разбра, че се е оказал на квадратче с образ на полицай, който надува свирка. Хайде в затвора, Брад, засмя се Лайла. Направо в затвора. После се изправи и започна да се съблича. Няма страшно, каза тя. Ако искаш можеш да ме целунеш. Боб няма да има нищо против. — Защо да няма нищо против?, попита Брад. Защото е мъртъв, каза Лайла. Всички сме мъртви.

Събуди се внезапно, с усещането, че не е сам. Извърна се на стола и видя Ейми застанала с гръб към него, вперила поглед през широкия прозорец с изглед към езерото. В светлината от печката той видя как вдигна ръка и докосна стъклото. Той стана.

— Ейми. Какво има?

Вървеше към нея, когато заслепяваща, силна и чиста светлина изпълни стъклото. За миг сякаш разумът на Улгаст замръзна: като при щракване на фотообектив той улови и задържа образа на Ейми с вдигнати срещу светлината ръце, отворила уста да извика от ужас. Върху къщата връхлетя мощна въздушна вълна, последва разтърсващ тътен, прозорците се пръснаха навътре и Улгаст се оказа проснат на пода, запратен в другата част на стаята.

Секунда по-късно, или пет, или десет времето възвърна обичайния си ход. Улгаст се надигна на ръце и крака, помагаше си по стената. Навсякъде имаше стъкла, хиляди парченца стъкло по пода, ръбовете им проблясваха като пръснати звезди от неземната светлина, обляла стаята. Навън, кълбовидно сияние се издигаше над хоризонта на запад.

— Ейми!

Отиде при нея, на мястото, където лежеше на пода.

— Изгори ли те? Поряза ли те?

— Не виждам, не виждам!

Мяташе се неистово, размахваше ръце обезумяла пред лицето си. Цялата беше обсипана с парченца стъкло, полепнали по кожата на лицето и ръцете ѝ. Видя кръв, която обагряше тениската ѝ.

— Моля те, Ейми, спри! Нека да погледна дали си ранена!

Отпусна се в ръцете му. Внимателно махна стъкълцата. Никъде нямаше срязвания. Кръвта, осъзна той, беше негова. Откъде идваше? Погледна надолу и видя дълго парче от съд, извито като ятаган, забито в крака му, между коляното и хълбока. Издърпа го, стъклото излезе леко, без болка. Осемсантиметрово парче стъкло, забито в крака му. Защо не го е усетил? Заради адреналина ли? Но щом му мина през ума, болката се появи, късен влак, който с тътен навлиза в гарата. Зрението му се замъгли, у него се надигна пристъп на гадене.

— Брад, не виждам! Къде си!

— Тук съм, тук съм — Главата му щеше да се пръсне в агонизираща болка. Може ли човек да умре от кръвозагуба при такава рана? — Опитай да отвориш очи.

— Не мога! Боли ме!

Внезапната светлина изгаря, помисли си той. Изгаря ретината, ако човек гледа в блясъка на взрива. Не е Портланд, нито Салем, нито Карвалис. Експлозията беше на запад. Ядрен взрив, помисли си той, но чий? И колко още е имало? Каква полза би имало от тях? Никаква, разбра той, пореден свиреп спазъм на мъчителното изтребление на света. Осъзна, че си е позволил да повярва, в онзи миг, когато излезе на слънце и усети пролетта, че най-лошото е минало, че с тях всичко ще е наред. Колко глупав е бил.

Занесе Ейми в кухнята и запали лампата. Стъклото на прозореца над мивката по чудо беше оцеляло. Постави я на стол, намери кърпа за съдове и бързо я уви около ранения си крак. Ейми плачеше, затиснала очи с длани. Кожата по лицето и ръцете, където я беше облизал взривът, беше яркорозова, започваше да се бели.

— Знам, че боли — каза ѝ, — но заради мен, опитай се да ги отвориш. Трябва да видя дали няма попаднали стъкла в очите ти. — На масата държеше фенерче, готово да освети очите ѝ в момента, в който ги отвори. Устройваше ѝ клопка, но какво друго би могъл да стори?

Тя поклати глава и се задърпа от него.

— Ейми, трябва да го направиш. Положи усилия, моля те.

Още минута боричкане, но най-накрая отстъпи. Остави го да махне ръцете ѝ и отвори очи, примигна и отново ги затвори.

— Свети! — изплака тя. — Боли ме!

Заувещава я: той ще брои до три, тя ще отвори очи и ще ги държи отворени, докато той отново преброи до три.

— Едно — започна той. — Две. Три!

Отвори очи, цялото ѝ лице беше сгърчено от страх. Той започна да отброява, като шареше със снопа светлина от фенерчето по лицето ѝ. Нямаше стъкла, никаква видима следа от нараняване. Очите ѝ бяха чисти.

— Три!

Отново затвори очи, разплака се силно, чак се разтрепери.

Улгаст намаза кожата на Ейми с крем срещу изгаряне от аптечката за първа помощ, бинтова очите ѝ и я занесе горе на леглото.

— Очите ти ще се оправят — увери я той, макар да не беше убеден в това. — Според мен е временно, заради блясъка.

Поседя до нея, докато дишането ѝ се успокои и разбра, че е заспала. Трябваше да намерят начин да се измъкнат, помисли си той, да се отдалечат от мястото на взрива, но имаше ли къде да идат? Първо пожарите, после пороищата и сега от пътя нямаше и следа. Можеха да се опитат да тръгнат пеша, но докъде щяха да стигнат, та той едва можеше да пристъпва, а трябваше да води и сляпо момиченце през горите? Оставаше му само да се надява, че взривът не е бил мощен или че е бил по-далече, отколкото предполага, или пък че вятърът ще отнесе радиацията в друга посока.

В аптечката за първа помощ откри малка игла за шиене на рани и кълбо черен конец. Час преди зазоряване слезе в кухнята. На масата на светлината от лампата махна завързаната кърпа и просмуканите с кръв панталони. Прорезът беше дълбок, но се виждаше, че е чист, кожата беше раздрана като хартия на касапин над кървавочервено парче пържола. Шил си беше копчета, веднъж подгъна и чифт панталони. Колко ли щеше да е трудно? От шкафчето над мивката извади бутилка скоч, която преди много време намери в магазина на Милтън. Наля си. Седна и изпи скоча, бързо и с отметната назад глава наведнъж, наля си втора и отново я изпи. После стана, изми ръцете си на кухненската мивка, не бързаше, подсуши ги с кърпа. Отново седна, уви кърпата и я сложи в устата си, с една ръка взе бутилката със скоч, а с друга иглата, с вдянат на нея конец. Искаше му се да има повече светлина. Пое дълбоко дъх и го задържа. Поля прореза със скоча.

Това, оказа се, беше най-страшната част. След това зашиването на раната беше почти нищо.

Събуди се и се оказа, че е спал с глава на масата. Стаята беше леденостудена, а във въздуха се носеше мирис на химикали, като при горене на гуми. Отвън валеше сив сняг. С бинтования си крак, в който болката пулсираше, Улгаст закуцука през стаята до площадката пред къщата. Не беше сняг, осъзна той, а пепел. Слезе по стъпалата. По лицето и по косата му напада пепел. Странно, но не почувства страх нито за себе си, нито за Ейми. Чудо някакво беше! Вдигна нагоре лице и ги посрещна. Саждите бяха пълни с хора, разбра той. Пепелив дъжд от души.

Можеха да се преместят в мазето, но явно нямаше смисъл. Радиацията щеше да проникне навсякъде, във въздуха, който дишаха, в храната, с която се хранеха, във водата, която течеше от езерото към помпата в кухнята. Останаха си на втория етаж, където поне закритите прозорци предлагаха някаква защита. Три дни по-късно махна превръзките на Ейми, все пак тя щеше да вижда, както беше обещал. Улгаст започна да повръща и не можеше да спре. Повръща чак докато най-накрая започна да излиза тънка, черна слуз, като черна смола. Раната на крака се беше инфектирала или пък радиацията я беше увредила. От раната течеше зелена гной, просмукваше се в превръзките. От крака му се носеше отблъскваща миризма, която чувстваше в устата си, в очите си, в носа си. Сякаш се носеше от всяка негова частица.

— Ще се оправя — каза на Ейми, която след всичко случило се си беше същата. Изгорялата ѝ кожа се беше излющила и разкрила отдолу нов слой, бял като мляко. — Да си почина няколко дни и ще съм като нов.

Легна на леглото си под стрехата в стаята до тази на Ейми. Усещаше как дните минават, минават през него. Знаеше, че умира. Бързо делящите се клетки на тяло му, лигавицата на гърлото и стомаха му, косата му, венците, на които се държаха зъбите, те бяха умъртвени най-напред, нали тъкмо това предизвикваше радиацията? А сега беше стигнала до самата му същина, протягаше към него мощната си, смъртоносна ръка, черна и костелива. Усещаше, че се разлага като хапче във вода. Процесът беше необратим. Трябваше да намери начин да измъкне и двама им от планината, но удобният за това момент отдавна беше отминал. С някаква далечна част на съзнанието си усещаше присъствието на Ейми, движенията ѝ из стаята, бдителният и прекалено мъдър поглед върху него. Поднасяше чаши с вода до напуканите му устни, той напрягаше всички сили, за да пие, искаше да пие, но най-вече искаше да я зарадва, да я успокои, че ще се оправи. Не се получаваше.

— Добре съм — непрекъснато му повтаряше тя, въпреки че той можеше и да го сънува. Гласът ѝ беше тих, говореше близо до ухото му. Погали челото му с кърпа. Почувства нежния ѝ дъх на лицето си в притъмнялата стая. — Добре съм.

Тя беше дете. Какво щеше да стане с нея, след като него вече го нямаше? Това момиченце, което почти не спеше и не ядеше, за чието тяло нямаше нито болка, нито болест?

Тя нямаше да умре, не. Това беше най-лошото, най-страшното от всичко, което ѝ бяха сторили. Времето щеше да се разбива покрай нея, като вълни по вълнолом. Времето щеше да тече, а Ейми да си остава същата. И всичките дни на Ной бяха деветстотин и петдесет години. По някакъв начин ѝ го бяха сторили, Ейми нямаше, не можеше да умре.

Съжалявам, мислеше си той. Направих всичко по силите си и не беше достатъчно. От самото начало се страхувах много. Ако е имало план, не успях да го проумея. Ейми, Ева, Лайла, Лейси. Аз съм само човек. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Една нощ се събуди с усещането, че е сам. Веднага го почувства: усещане, което се носеше във въздуха, усещане за заминаване, за липса и полет. Вложи всичките си сили, за да отметне одеялото. Усещаше тъканта в ръката си като шкурка, като лизвания на пламъци. Надигна се да седне, непосилно усилие. Тялото му беше огромна, умираща развалина, която разумът му едва успяваше да контролира. И въпреки това си оставаше негово, същото тяло, в което беше изживял всичките дни на живота си. Какво странно усещане е смъртта, усещането, че го напуска. Част от него винаги го беше знаела. Да умрем, каза му тялото. Да умрем. За това живеем, за да умрем.

— Ейми — каза той и гласът му прозвуча като немощен грак. Слаб и безсмислен звук, без форма, който произнася името на отсъстващ от стаята човек. — Ейми.

Успя да слезе по стълбите към кухнята и да запали лампата. Под проблясващата светлина всичко си изглеждаше непроменено, но и някак различно. Същата стая, в която двамата с Ейми преживяха цяла година, и въпреки това съвсем ново място. Не знаеше колко е часът, кой ден, кой месец е. Ейми я нямаше.

Мъчително тръгна през помещението, слезе по стъпалата на площадката пред къщата, тръгна към тъмната гора. Позакритата луна висеше над върховете на дърветата, като провесена на шнур детска играчка, луна с усмихнато личице, която се полюлява над бебешко креватче. Светлината ѝ огряваше пейзаж от пепелища, всичко загиваше, живата повърхност на света се беше свлякла и разкрила каменистата сърцевина на всичко. Като на сцена, помисли си Улгаст, сцена за края на всичко живо и на спомените от живота. Вървеше през пропуканата бяла прах без посока, викаше и викаше името ѝ.

Навлезе сред дърветата, в гората. Къщата остана някъде зад него. Съмняваше се, че ще успее да намери пътя обратно, но нямаше значение. Краят беше дошъл, неговият край беше дошъл. Нямаше сили дори да се разплаче. Накрая, помисли си, всичко се свежда до избора на място. Извадилите късмет могат да си изберат място за умиране.

Намираше се над реката, над него беше луната, сред дървета с оголени клони. Свлече се на колене, седна, опрял гръб на едно от тях и затвори възпалените си очи. Над него клоните се раздвижиха необичайно, но това стигна смътно до сетивата му. Шумолене на тела сред дърветата. Някой нещо му беше споменал веднъж, преди много животи, за движение по дърветата нощем. Да си припомни смисъла на тези думи обаче изискваше усилие на волята, каквато той вече нямаше. Мисълта го напусна, сама.

Обзе го ново чувство, студено и окончателно, като отваряне на вратата в най-студения зимен час, в най-омиротвореното пространство сред звездите. Когато денят се роди, него вече нямаше да го има. Ейми, помисли си, когато звездите започнаха да падат, безброй и отвсякъде, а той се мъчеше да изпълни съзнанието си само с нейното име, името на дъщеря му, за да го спаси от живота му.

Ейми, Ейми, Ейми.