Проходът

Четирийсет и седем

Пътуваха от часове. Можеха единствено да лежат на металния под, но беше невъзможно да спят. Сякаш всеки път, когато Майкъл притвореше очи, камионът се раздрусваше от неравност на пътя или завиваше в една или друга посока и тялото му политаше.

Вдигна глава да види дневната светлина иззад единствения прозорец на купето, подсилен със стоманена решетка малък отвор във вратата. Устата му съвсем пресъхна. Чувстваше се разбит, сякаш чук го е млатил цялата нощ. Изправи се и седна, облегнал гръб на стената на друсащото се купе и изтри лепкавата мръсотия от очите си. Другите лежаха, облегнати на раниците си в различни неудобни пози. Всички имаха някакви наранявания, но Алиша изглеждаше най-зле. Лежеше с лице към него и гръб към стената. Лицето ѝ беше бледо и влажно, очите отворени, но погледът ѝ беше безжизнен. Предишната нощ Маусами се постара да почисти раната и да превърже крака на Алиша, но Майкъл знаеше, че раната е тежка. Само Ейми, изглежда, спеше. Лежеше свита на пода до него, с прибрани към гърдите колене. Косата ѝ беше разпиляна по бузата ѝ и се люлееше насам-натам от движението на камиона.

Споменът го връхлетя като плесница.

Сара, сестра му, беше изчезнала.

Спомни си как тичаше с всички сили през кухнята и навън към товарната платформа заедно с останалите, където се оказа обкръжен — навсякъде бяха, все едно пушеците си бяха спретнали проклета веселба на улицата — после камиона с огромното дуло, което се приближаваше към тях и бълваше огнени пламъци. Влизайте, влизайте, крещеше към него жената от покрива. Уцелила беше момента, Майкъл се оказа парализиран от страх. Прикован към земята. Холис и другите му крещяха: Хайде, хайде, а Майкъл не можеше да помръдне и мускул. Сякаш бе забравил как. Камионът беше на не повече от десет метра, които изглеждаха като хиляда. Обърна се и един от виралите го прикова с поглед, наклонил глава по онзи странен техен начин, и всичко тръгна на забавен каданс, което не беше никак добре. Боже, казваше глас в главата на Майкъл, боже боже боже, и тогава жената улучи вирала с огнехвъргачката, заля го с огнена течност. Зацвъртя като топка мазнина. Майкъл всъщност чу пукването. После с изненадваща сила някой го затегли за ръка — Ейми, от всички тъкмо тя, не предполагаше, че такова дребно създание крие толкова сила — заблъска го към камиона.

Вече беше сутрин. Майкъл полетя напред, когато колата забави ход. До него Ейми отвори очи, претърколи се и седна, отново притиснала колене до гърдите си, вперила поглед във вратата.

Камионът спря. Кейлъб пропълзя до прозореца и надзърна навън.

— Какво виждаш? — Питър се беше понадигнал. В косата му имаше засъхнала кръв.

— Някаква сграда, но е твърде далече.

По покрива се чуха стъпки, вратата на шофьора се отвори и затвори.

Холис посегна към пушката си.

Питър го спря с ръка.

— Почакай.

— Ето ги… — каза Кейлъб.

Вратата се отвори и дневната светлина заслепи очите им. Две въоръжени фигури, осветени в гръб. Жената беше млада, с тъмна, остригана до скалпа коса. Мъжът, много по-възрастен, с фино, широко лице, с нос, който сякаш беше ударен, и небръсната от няколко дни брада. И двамата носеха грубите си ризници, които придаваха на главите им странна несъразмерност.

— Предайте оръжията си.

— Хора, кои сте по дяволите? — поинтересува се Питър.

Жената насочи оръжие.

— Всичко. И ножовете също.

Свалиха оръжията си, плъзнаха пушките и ножовете по пода към вратата. На Майкъл не му беше останало друго освен отвертката — загуби пушката си при бягството в хотела, без дори да е стрелял и веднъж с тая проклетия — но все пак я предаде. Не искаше да го застрелят заради някаква си отвертка. Докато жената събираше оръжията им, втората фигура, която все още и дума не беше казала, ги държеше на мушка. В далечината Майкъл различи очертанията на продълговата ниска сграда на фона на голи хълмове.

— Къде ни водите? — попита Питър.

Жената вдигна метална кофа от земята и я постави на пода на камиона.

— Допикае ли ви се, използвайте я — и тръшна вратата.

Питър удари по стената на кабината.

— Мамка му.

Потеглиха. Температурата бавно се покачваше. Камионът отново забави ход, зави на запад. Дълго време автомобилът подскачаше неистово, после започнаха да се изкачват. Горещината в кабината беше непоносима. Изпиха и остатъка от водата, никой не използва кофата.

Питър залумка по стената, която ги разделяше от кабината на шофьора.

— Ще се изпечем тук!

Времето минаваше. Мълчаха. Едва дишаха. Случилото се беше като някаква зловеща подигравка с тях. Спасиха ги от виралите, само за да се изпекат до смърт в каросерията на камиона. Майкъл ту изпадаше в несвяст, ту се връщаше в съзнание, сякаш се носеше в сън, но не точно. Топло му беше, непоносимо топло. В някакъв момент разбра, че са започнали да се спускат, въпреки че тази подробност му се стори нищожна, като да принадлежеше на друг човек.

Постепенно Майкъл осъзна, че колата е спряла. Халюцинираше вода, студена вода. Изливаше се върху него и през него, а и сестра му беше там, също и Елтън, който се усмихваше с онази своя грозновата усмивка. Всички бяха там, Питър и Маусами, Алиша и родителите ѝ, всички сякаш плуваха заедно в изцелителната ѝ синева и за миг Майкъл си пожела съзнанието му да се върне към нея, към този прекрасен сън с вода.

— Боже — каза глас.

Майкъл отвори очи към остра бяла светлина и сред непогрешимата миризма на животинска тор. Извърна глава към вратата и видя две фигури. Знаеше, че и преди ги и виждал, но не можеше да каже кога. Сред блестяща светлина, която идваше откъм гърба му и създаваше впечатление, че се рее, между тях стоеше висок мъж със стоманеносива коса, облечен в подобна на оранжев работен комбинезон дреха.

— Боже, боже — говореше мъжът — Седмина. Да не повярва човек — обърна се към другите. — Не стойте така. Трябват ни носилки. Бързо.

Другите двама се затичаха. До съзнанието на Майкъл стигна мисълта, че има нещо изначално сбъркано. Все едно всичко се случваше в другия край на тунел. Той не можеше да каже нито къде е, нито защо е там, макар да чувстваше, че доскоро е знаел, върна се усещането за дежа-вю. Цялата работа беше някаква шега, но шегата не беше от смешните, даже хич. В устата му имаше някакъв голям, сух предмет, дебел като юмрук: собственият му език, от който се задушаваше. Чу как Питър мъчително и дрезгаво попита:

— Кои… сте… вие?

— Казвам се Олсън. Олсън Хенд — по обветреното му лице пробягна усмивка, само че това вече не беше среброкосият мъж, ами Тео — в другия край на тунела беше лицето на Тео — и това беше последното, което Майкъл видя, преди тунелът да се срути и мислите му да се пръснат.

Изплуваше бавно към повърхността, изкачваше се през слоеве тъмнина за период от време, което едновременно беше кратко и дълго, един час, проточил се до ден, един ден, проточил се до година. Тъмнината отстъпи на разширяваща се белота над него и постепенно изплува съзнанието, което го отдели от заобикалящата го обстановка. Очите му бяха отворени и примигваше. Изглежда, никоя друга част от него не беше в състояние да се движи, само очите, влажно примигваше с клепки. Чу гласове, които се движеха около него като далечни птичи песни, носещи се в обширното небе. Помисли си: Студено е. Студено му беше. Прекрасно, възхитително студено.

Спа, а когато отвори очи, отново беше изминал неизвестен интервал от време, знаеше, че е в легло, че това легло е в стая и че не е сам. Невъзможно беше да вдигне главата си. Костите му тежаха като желязо. Намираше се в някаква лечебница, бели стени и бял таван, снопове светлина падаха под ъгъл над бял чаршаф, който покриваше тялото му и под който явно беше гол. Въздухът беше хладен и влажен. Отнякъде над и зад него идваше ритмичното пулсиране на машини и капене на вода върху метален съд.

— Майкъл? Майкъл чуваш ли ме?

До неговото легло седеше жена — помисли си, че е жена — с тъмна къса коса, като на мъж, гладко чело и лице и малки, тънки устни. Гледаше към него с очевидно голяма тревога. Майкъл почувства, че вече май я е виждал и толкова. Широк оранжев костюм обвиваше стройната ѝ фигура и като всичко при нея изглеждаше смътно познато. Зад нея имаше някакъв екран, който ограничаваше полезрението му.

— Как се чувстваш?

Опита се да говори, но думите угасваха в гърлото му. Жената повдигна пластмасова чаша от масата до главата му и постави сламка на устните му: вода, чиста и студена, с доловим метален привкус.

— Така. Пий на малки глътки.

Пи дълго. Какъв прекрасен и удивителен вкус имаше водата. Приключи и тя върна чашата на масата.

— Температурата ти спадна. Сигурна съм, че искаш да видиш приятелите си.

Езикът му беше натежал и тромав в устата му.

— Къде съм?

Тя се усмихна.

— Защо да не ти разкажат те?

Жената изчезна зад екрана и го остави сам. Коя беше тя? Какво беше това място? Чувстваше се така, сякаш е спал с дни, съзнанието му се носеше в поток от странни сънища. Опита се да си ги припомни. Някаква дебела жена. Дебела жена, която издишаше дим.

Мислите му бяха прекъснати от гласове и стъпки. Питър се показа до леглото му. На лицето му засия усмивка.

— Виж ти, кой е буден! Как си?

— Какво… стана? — програчи Майкъл.

Питър седна до леглото на Майкъл. Отново напълни чашата и подържа сламката на устните на Майкъл.

— Май не си спомняш. Получи топлинен удар. Припадна в камиона — кимна към жената, която стоеше отстрани и мълчаливо наблюдаваше. — Вече си видял Били, предполагам. Съжалявам, че не съм бил тук, когато си се събудил. Всички се редувахме — приведе се. — Майкъл, трябва да видиш това място. Изумително е.

Това място, помисли си Майкъл. Къде се намираше? Погледна към жената, която ведро се усмихваше. Изведнъж споменът се сглоби в паметта му. Жената от камиона.

Трепна, изби чашата от ръката на Питър и водата се разля по него.

— Рояци, Майкъл.

— Какво има?

— Тя се опита да ни убие!

— Малко преувеличаваш, не мислиш ли? — погледна към жената и се засмя, сякаш между тях имаше някаква шега. — Майкъл, Били ни спаси. Не помниш ли?

Имаше нещо смущаващо във веселието на Питър, помисли си Майкъл. Това безгрижие никак не се връзваше с фактите. Явно беше много болен, може дори вече да е умрял.

— Ами крака на Лиш? Тя добре ли е?

Питър разсея тази тревога.

— Добре е, всички са добре. Чакат ти да се възстановиш. — Питър се приведе отново към него. — Наричат го Раят, Майкъл. Всъщност е стар затвор. Това е мястото, на което се намираш сега, лечебницата.

— Затвор. Като място за арести?

— Подобно. Всъщност вече не използват затвора. Трябва да видиш мащаба на операцията им. Почти триста Бродници. Макар че сега май ние се оказваме Бродници. И знаеш ли кое е най-хубавото, Майкъл? Приготви се. Няма пушеци.

Говореше безсмислици.

— Какви ги говориш, Питър?

Питър сви рамене озадачено, все едно въпросът не си заслужаваше притеснението.

— Не знам. Просто няма. Слушай — продължи той, — когато се изправиш на крака, сам ще го видиш. Трябва да видиш колко голямо е стадото. Истинско стадо от едър добитък — усмихваше се глуповато към Майкъл. — Какво ще кажеш? Можеш ли да седнеш?

Не можеше, но нещо в тона на Питър го наведе на мисълта, че поне може да опита. Майкъл се понадигна на лакти. Стаята започна да се накланя. Мозъкът му болезнено избухна в черепа му. Падна отново на леглото.

— Боже. Как боли.

— Добре, добре. Не бързай. Били казва, че главоболието е в реда на нещата след подобен удар. Много бързо ще се възстановиш.

— Получил съм удар, така ли?

— Ти наистина не си спомняш, а?

— Така се оказва — Майкъл дишаше съсредоточено, опитваше се да се успокои. — Колко време съм бил в безсъзнание?

— Днес да броим ли? Три дни — Питър погледна жената. — Не, сложи ги четири.

— Четири дни?

Питър сви рамене.

— Съжалявам, че изпусна веселбата. Но добрата новина е, че се възстановяваш. Да се съсредоточим над тази мисъл.

Майкъл усети как гневът надделява у него.

— Веселба ли? Питър, какво ти е? Намираме се някъде си. Нямаме никакво оръжие. Тази жена се опита да ни изтрепе. А ти ми разправяш, че всичко е приказно.

Отварянето на вратата прекъсна разговорът им. Чу се весел смях. Алиша с патерици заобиколи екрана. След нея вървеше мъж, когото Майкъл не разпозна — свирепи сини очи, брадичка, като издялана от камък. Майкъл или халюцинираше, или двамата играеха на някаква игра като Малките?

Тя рязко спря в долния край на леглото.

— Стани, Лазаре. Как си, партньоре?

От изумление Майкъл не успя да отговори. И кой е Лазар?

Алиша се обърна към Питър.

— Не му ли каза?

— Тъкмо щях да го сторя — каза Питър.

— Какво да ми каже?

— Сестра ти, Майкъл — Питър се смееше срещу него — Тук е.

Очите на Майкъл се напълниха със сълзи.

— Не е смешно.

— Не се шегувам, Майкъл. Сестра ти е тук. Невредима.

— Не си спомням.

Шестимата стояха скупчени около леглото на Майкъл: Сара, Питър, Холис, Алиша, жената на име Били и мъжът със сините очи, който се беше представил на Майкъл като Джуд Крип. След като Питър съобщи на Майкъл новината, Алиша излезе да доведе сестра му. След секунди Сара се втурна в стаята и го връхлетя, хлипаше и се смееше. Толкова необяснимо беше, че Майкъл не знаеше откъде да започне, какво да пита. Сара беше жива. За минута само това беше от значение.

Холис му обясни как я открили. Ден след пристигането им той и Били се върнали в Лас Вегас, за да потърсят хъмвитата. Стигнали до хотела и заварили всичко в развалини, бетонни останки, от които се виел дим и висели греди. Цялата източна страна на сградата рухнала, планина от развалини затрупали улицата. Хъмвитата били някъде зад нея, смачкани до неузнаваемост. Сажди и прахоляк изпълвали въздуха, всичко било покрито с пепел. Съседен хотел, върху който се прехвърлил пожарът, продължавал да тлее. Но сградата от източната страна, където Холис видял виралът да отнася Сара, стояла невредима. Това, оказало се, било ресторант Айфеловата кула. Дълго стълбище стигало до върха на кулата с огромна зала, обкръжена от прозорци, много от които изпочупени или липсващи и гледали към разрушения хотел.

Под една от масите в безсъзнание лежала Сара. Холис я докоснал и тя се пробудила, но погледът ѝ бил стъклен, празен. Изглежда не знаела нито къде е, нито какво се е случило с нея. По лицето и ръцете си имала охлузвания. Една от китките ѝ изглежда била счупена, защото я държала странно в скута си. Холис я вдигнал на ръце и слязъл по единайсетте етажа стъпала на притъмнялото и изпълнено с гъст дим стълбище. Сара започнала да се опомня чак на половината път за Рая.

— Така ли е станало наистина? — попита Майкъл сестра си.

— Щом казва. Честно, Майкъл, аз си спомням единствено как играя сама на карти. После се озовах в камиона с Холис. Преди това нямам никакви спомени.

— Наистина ли си добре?

Сви рамене. Така било. С изключение на охлузванията и бинтованата с шина китка, която се оказала, че не е счупена, а само изкълчена, по нея нямало видими наранявания.

— Чувствам се добре. Не мога да го обясня.

На стола си Джуд се извърна към Алиша.

— Трябва да призная, Лиш, че те бива да организираш веселби. Искаше ми се да видя изражението им, докато мяташ граната.

— И Майкъл има принос за веселбата. Той ни каза за метана. А пък Питър използва тигана.

— Тази част все още не ми е много ясна — намръщи се Били. — Ти мислиш, че се е забавила заради отражението си?

Питър сви рамене.

— Знам само, че свърши работа.

— Може пък виралите да не си падат по готвенето ти — предположи Холис.

Разсмяха се.

Толкова странно беше, помисли си Майкъл. Не само разказа за случилото се, но и начинът, по който всички се държаха, съвсем и безкрайно безгрижни.

— Хич не проумявам обаче какво изобщо сте търсели на това място — продължи той — радвам се, че сте тук, но не ми изглежда да е случайност.

Отговори Джуд:

— Редовно изпращаме патрули към града, за да събират полезни материали. Когато хотелът пламна, бяхме само на три преки от него. Имаме укрепен подслон в приземието на едно от старите казина. Чухме взрива и се втурнахме натам — Усмихна се. — Чист късмет си е, че ви видяхме.

Майкъл се замисли над чутото.

— Не може да е истина — каза той след миг. — Ясно си спомням. Хотелът избухна след като излязохме. Вече бяхме там.

Джуд умислено поклати глава.

— Не е точно така.

— Не, питай я. Тя видя всичко — Майкъл се обърна към Били, която хладнокръвно го наблюдаваше със същата сдържана тревога. — Ясно си спомням. Стреляхте по тях с оръжие, а Ейми ме издърпа в камиона. Тогава чухме експлозията.

Холис се намеси преди Били да отговори:

— Май малко си го поразбъркал, Майкъл. Аз те издърпах в камиона. Хотелът вече гореше. Вероятно това имаш предвид.

— Мога да се закълна — Майкъл отново впери поглед в Джуд, в изсеченото му както с длето лице. — И казвате, че сте бил в подслона, така ли?

— Горе-долу.

— На три преки.

— Почти — усмихна се сговорчиво — Казах ти вече, втори такъв късмет няма да има, приятел.

Майкъл долови нажеженото и изнервено внимание на всички. Историята на Джуд не пасваше, очевидно беше. Кой ще тръгне да напуска сигурността на укрепен подслон посред нощ и да се втурва към горяща сграда? И защо всичко се натъкмяваше с него? Три улици от три страни на хотела бяха блокирани с отломки. Това означаваше, че Джуд и Били са дошли от източна посока. Опита се да си спомни от коя страна на сградата излязоха. Юг, помисли си той.

— Проклятие, не знам — каза най-накрая. — Може пък и аз да не помня точно. Истината е, че в главата ми всичко е каша.

Били кимна.

— Нормално е да е така след продължителен период на безсъзнание. Сигурна съм, че след няколко дни ще започнеш да си припомняш.

— Били е права — каза Питър. — Да оставим пациента да се съвзема. — Обърна се към Холис. — Олсън каза, че ще ни изведе из нивите да разгледаме. Да видим как те правят нещата.

— Кой е Олсън? — попита Майкъл.

— Олсън Хенд. Той е главният тук. Сигурен съм, че скоро ще се запознаеш с него. Какво ще кажеш, Холис?

Едрият мъж се засмя.

— Добра идея.

С тези думи всички станаха да си вървят. Майкъл се примири, че ще лежи сам, озадачен от странните нови обстоятелства, когато в последния миг Сара се втурна обратно към него. Джуд я наблюдаваше иззад екрана. Тя улови Майкъл за ръката и бързо го целуна по челото, за първи път от години.

— Радвам се, че си добре — каза тя. — Събирай сили, нали? Всички чакаме да се съвземеш.

Майкъл напрегнато слушаше как излизат. Стъпките им, после шум от тежката врата, която се отваря и затваря отново. Изчака още минута, за да се увери, че е сам. Отвори ръка, за да прочете късчето хартия, което Сара тайно беше скрила там.

Нищо не им казвай.

Четирийсет и осем

Празненството, което Питър беше споменал, се състояло предишния ден, третата вечер от пристигането им. Било възможност да се запознаят с всички, с целия Рай, събран заедно. А видяното не им се сторило истинско.

Нищо не изглеждало истинско, като се започне с твърдението на Олсън, че там няма вирали. Само на двеста километра на юг, Лас Вегас гъмжал от тях. Пътували до Джошуа Вели и Келсо, през подобен терен, а виралите ги следвали по целия път. Миризмата на стадото, отбеляза Алиша, се носела надалеч от вятъра. Въпреки това единственото отбранително средство, изглежда, било метална ограда, съвсем недостатъчна, за да ги предпази от нападение. Освен огнехвъргачките на вановете, признал Олсън, изобщо нямали други оръжия. Пушките били за сплашване, всичките им муниции привършили още преди десетилетия.

— Ето, сами виждате — казал им той — тук водим напълно мирно съществуване.

Олсън Хенд. Питър за пръв път срещал такъв човек, толкова спокоен във властта си. Освен Били и мъжът на име Джуд, които, изглежда, били негови помощници, и шофьорът на камиона, докарал ги от Лас Вегас — Гюс май бил инженер, който отговарял за нещо, което наричали „физическото предприятие“, — Питър не забелязал друга форма на йерархия. Олсън нямал титла, просто давал разпорежданията. А въпреки това носел своята отговорност с лекота и предавал исканията си с ненатрапчив, дори с нотка на извинение тон. Висок и среброкос — като повечето мъже, Олсън носел косата си вързана на конска опашка, докато жените и децата били подстригани късо — прегърбената му стойка сякаш едва изпълвала оранжевия му комбинезон, събирал върховете на пръстите си, когато говори. Приличал повече на благодушен баща, отколкото на човек, натоварен с отговорността за живота на триста души.

Олсън им разказал историята на Рая. Научили я още в първите часове на пристигането си. Намирали се в лечебницата, където за Майкъл се грижела дъщерята на Олсън, Майра — ефирно, слабичко момиче, с късо остригана коса, толкова бледа и фина, че изглеждала прозрачна. Момичето май ги гледало притеснено и изплашено. След като ги пренесли от вана, седмината били съблечени и изкъпани, вещите им конфискувани, щели да им ги върнат, уверил ги Олсън, но без оръжията. Ако пожелаели да си тръгнат — тук Олсън замълчал, за да отбележи с обичайната си мекота, че се надява да изберат да останат, — оръжията им щели да им бъдат върнати. Но засега пушките и ножовете се пазели под ключ.

Колкото до Рая, голяма част от историята около него просто не била известна, обясни им Олсън. Историите се трупали, променяли се с времето, докато вече не било ясно каква е истината. Но по няколко точки имало всеобщо съгласие. Първите заселници били бежанци от Лас Вегас, които дошли на мястото в последните дни на войната. Дали са дошли с цел и с надеждата, че затворът с неговите решетки, стени и огради може да им предложи някаква сигурност, или просто са спрели на път за някакво друго място, никой не знаеше. Но след като си дали сметка, че няма вирали, околностите били негостоприемни пущинаци — образуващи вид природна бариера, — избрали да останат и да се устроят в пустинните условия. Затворническият комплекс бил създаден от две части: Щатски изправителен дом Дезърт Уелс, където се прислонили първите заселници, и съседния му Охранителен лагер, лагер за селскостопански занимания на младежи, престъпили закона, който не бил охраняван строго. Там сега живеели всички жители. И дворът, на който бил наречен затворът, осигурявал вода за напояване, както и постоянен приток на вода за охлаждане на някои от сградите, включително лечебницата. Затворът покривал огромна част от нуждите им, чак до оранжевите комбинезони, които почти всички продължавали да носят. Останалото събирали от градовете, разположени на юг. Не водели лесно съществуване, липсвали им много неща, но на това място поне били свободни да живеят без постоянната заплаха от виралите. В продължение на много години изпращали разузнавателни отряди, за да търсят други оцелели, с надеждата да ги доведат на сигурно място. Откривали такива, всъщност малцина, но от много години такова нещо не се било случвало и отдавна загубили надежда да открият и други.

— Точно затова — казал Олсън с блага усмивка — присъствието ви тук е същинско чудо. — Очите му се замъглили. — Присъствието на всички ви. Чудо.

Първата нощ прекарали в лечебницата с Майкъл, а на следващия ден се преместили в две съседни сиви тухлени постройки в покрайнините на полето, обърнати към прашен площад с куп гуми в средата, краищата му били обградени от варели за огрев. Там прекарали три дни в изолация, задължителната карантина. От другата страна имало още къщурки, които изглеждали празни. Техните били спартански, във всяка от двете къщурки имало маса и столове, а в задната стая легла. Въздухът бил тежък и задушен, а подът посипан с чакъл.

На сутринта Холис излязъл с Били, за да потърсят хъмвитата, колите не достигали, по думите на Олсън, и си заслужавало риска да отидат и проверят дали са оцелели при експлозията. Дали Олсън е имал намерение да ги запази за собствена употреба, или да им ги върне, Питър не знаеше. Жестът бил двусмислен и Питър решил да не настоява. След като седмината едва не се изпекли до смърт от жегата във вана, а Майкъл изпаднал в безсъзнание, най-мъдро било да казват колкото се може по-малко. Олсън ги разпитвал за Колонията и защо са тръгнали на път, и все някакво обяснение трябвало да му дадат. Но Питър му казал само, че са от поселище в Калифорния и са тръгнали да търсят оцелели. Не казал на Олсън нищо за бункера, затова мълчанието му предполагало, че идват от място, където са добре въоръжени. Вероятно щяло да настъпи момент, в който да се наложи да каже истината на Олсън или поне по-голямата част от нея. Но този момент все още не бил дошъл, а Олсън засега явно приел предпазливото му обяснение.

През следващите няколко дни другите жители крадешком ги наблюдавали. Зад къщурките били полята с насаждения с дълги тръби за напояване от централната помпа; стадото със седемстотин глави добитък, които се помещавали в обширни засенени кошари. От време на време виждали кълбата прах, които се издигали от някоя кола, насочила се към другата ограда. Но като се изключи това и няколкото фигури в полето, други хора не видели. Къде били останалите? Вратите на къщурките им не били заключени, но от другата страна на празната площадка стояли двама мъже, облечени с оранжеви комбинезони. Тези мъже им носели храна, обикновено в компанията на Били или Олсън, които ги осведомявали за състоянието на Майкъл. Майкъл явно бил изпаднал в дълбок сън — не непременно кома, уверил ги Олсън, но нещо подобно. Уверили ги, че и преди са наблюдавали последствията от жегата. Но температурата му спаднала, което било добър знак.

Сутринта на третия ден Сара се върнала при тях.

Не помнела нищо от случилото се с нея. Тази част от историята, която разказали на Майкъл, като се събудил на следващия ден, не била лъжа, както и разказът на Холис как я открил. Обзело ги щастие и облекчение — Сара изглеждала невредима, но малко бавно възприемала новите обстоятелства — и наистина както пленничеството ѝ, така и завръщането ѝ били дълбоко озадачаващи. Също и липсата на прожектори и стени: не се връзвало.

Тогава обзелото ги щастие от мисълта, че са открили друго човешко селище, било заместено от дълбока тревога. Продължавали да не виждат никого, освен Олсън, Били, Джуд и двамата мъже, които ги наблюдавали и чийто имена били Хеп и Лион. Другият знак за живот били група от четири Малки в дрипи, които всяка сутрин излизали да играят при гумите на площадката, но странното било, че никакви възрастни не се появявали да ги потърсят. Когато приключвали да играят, просто си тръгвали. Щом не били затворници, защо тогава ги наблюдавали? Ако са затворници, защо са всичките преструвки? Къде били останалите? Какво му имало на Майкъл, защо не идвал в съзнание? Раниците им, както обещал Олсън, им били върнати. Очевидно съдържанието в тях било проучено, а част от вещите, като медицинския комплект на Сара, липсвал. Но картите, които Кейлъб скътал във вътрешен джоб, очевидно били пропуснати. Самият затвор липсвал на картата на Невада, но открили град Дезърт Уелс, северно от Лас Вегас, на магистрала 95. На изток граничел с пуст сив район, без никакви пътища, нито градове, отбелязан с думите КОМПЛЕКС ЗА ТЕСТОВЕ НА ВОЕННОВЪЗДУШНИТЕ СИЛИ НЕЛИС. Разположен в западния край на този регион, само на няколко километра от град Дезърт Уелс, имало малък червен квадрат и названието НАЦИОНАЛНО ХРАНИЛИЩЕ ПЛАНИНА ЮКА. Ако Питър преценявал правилно месторазположението им, би трябвало ясно да виждат извисяващ се хълм, който да образува естествена преграда от север. Пътуването на юг на Холис, придружен от Били и Гюс, му дало възможност да огледа по-подробно околността. Огражденията, казал им Холис, били по-здрави, отколкото изглеждали — двойни прегради от дебела стомана на около десетина метра една от друга, завършващи с бодлива тел. Холис видял само два изхода. Единият на юг, в далечния край на полетата, явно водещ към пътя, ограждащ комплекса, и главния вход, който свързвал комплекса с магистралата. Главният вход бил обграден от двете страни с бетонни кули с наблюдателни постове, не знаели дали там има хора, или не, но един от облечените в оранжеви комбинезони мъже стоял в малката постройка за пазача на приземното ниво. Той отворил входната врата на Холис и Били, за да преминат.

Самият Рай се намирал само на няколко километра от магистралата, която водела на север. Първоначалният затвор, заплашителна грамада от сив камък, се издигал на източния край на комплекса, заобиколен от по-малки сгради и сглобяеми военни бараки. Между периметъра и магистралата, казал Холис, пресекли релси, които вървели в посока север-юг. Железницата очевидно водела направо към планините на север — странно, отбелязал Холис, защо ще им е на железниците да вървят към планина? При първата им среща, когато Питър попитал откъде се снабдяват с гориво за колите си, Олсън споменал за влаково депо. Но докато пътували на юг, казал Холис, те не спрели да заредят, затова не знаел дали има или няма депо за гориво. Все отнякъде се снабдявали с такова. Някъде тук в мисълта на Питър взела да се оформя идеята за напускане на това място, а това означавало да откраднат кола и да намерят гориво, с което да се движи.

Жегата била неистова. Дните на изолация започнали да си казват думата. Всички били нервни и се тревожели за Майкъл. Никой не спял в душните къщурки. Най-будна от всички била Ейми. Питър мислел, че момичето дори очи не е притваряло. По цяла нощ седяла на леглото си, а чертите ѝ се напрягали в очевидно огромна концентрация. Сякаш, мислел си Питър, се мъчела да разреши някаква задача наум.

На третата нощ Олсън дошъл при тях. С него били Били и Джуд. Предишните дни Питър стигнал до извода, че Джуд е повече от онова, за което се представя. Не можел да каже със сигурност откъде идва това усещане. Но имало нещо смущаващо в този мъж. Зъбите му били бели и прави, да се гледа в тях било невъзможно, както и в очите му, които сияели с пронизващо синьо. Придавали на лицето му неподвластен на годините израз, все едно е забавил времето. Освен това винаги, когато Питър поглеждал към Джуд, изпитвал усещането, че гледа във вихър. Питър осъзнал, че все още не е чул Олсън да му дава ясна заповед — Олсън се обръщал със заповеди към Били, Гюс и различните облечени в оранжеви дрехи мъже, които идвали и си отивали — и някъде в ума на Питър се оформила мисълта, че Джуд притежава определена власт, независима от Олсън. На няколко пъти наблюдавал как Джуд говори с мъжете, които ги пазеха.

На смрачаване тримата се появили откъм площадката, запътили се към хижата. Със стихването на жегата Малките дошли при гумите. Когато тримата минали покрай тях, децата изведнъж се пръснали като изплашени птици.

— Време е да видим как сте — казал Олсън, когато стигнал до вратата. Усмихвал се широко с усмивка, която вече им се струвала престорена. Усмивката му изглеждала празна. Застанал до Олсън, Джуд показвал двата си реда съвършени зъби, погледът на сините му очи подминавал Питър и се взирал в притъмнялата барака. Само Били изглеждала имунизирана срещу настроението. Изражението ѝ на стоик не издавала никаква емоция.

— Моля, елате всички — поканил ги Олсън. — Чакането приключи. Всички са нетърпеливи да ви видят.

Повел седмината през празния площад. Алиша се полюлявала на патериците си и държала Ейми близо до себе си. В предпазлива тишина навлезли сред лабиринт от къщурки. Изглеждали подредени като в мрежа, с алеи между редиците постройки, които очевидно имали жители: прозорците били осветени от фенери, в пространствата между сградите висели простори с пране, което съхнело на пустинния въздух. От другата страна грамадата на стария затвор се извисявала като изсечен в небето силует. Навън в тъмнината нямало прожектори, които да ги защитават, нямали дори нож на колана. Питър се чувствал странно като никога в живота си. Някъде отпред идвал дим и мирис на готвени ястия, както и гласове, които се засилвали с наближаването им.

Завили зад ъгъла и изведнъж видели многолюдно множество, събрано под покрива на широк навес, отворен от всички страни и издигнат нависоко с дебели стоманени пръти. Пространството се осветявало от огньове, запалени във варели, от които се виел дим. Варелите обграждали зоната. По краищата били наредени дълги маси и столове, облечени в комбинезони фигури разнасяли съдове с храна от близката постройка.

Замръзнали.

Изведнъж сред морето от лица, които се взирали в тях, се издигнал най-напред един глас, който повлякъл развълнуван порой възклицания: Ето ги! Пътешествениците! Дошлите отдалече!

Когато тълпата ги обкръжила, Питър се почувствал като преглътнат. И за кратко, докато бил залят от вълната човешко присъствие, забравил собствените си тревоги. Ето ги хората, стотици хора, мъже, жени, деца, които очевидно се радвали на присъствието им и той почти се почувствал като чудо, както казал и Олсън. Мъжете го тупали по раменете, ръкували се с него. Някои от жените му подавали бебета, сякаш са дарове. Други чисто и просто го докосвали бързо и се отдръпвали — объркани, изплашени или просто завладени от чувствата, Питър не можеше да каже със сигурност. Някъде в крайчеца на съзнанието си осъзнал, че Олсън приканвал хората да запазят спокойствие, да не се блъскат, но тези предупреждения били безполезни. Така се радваме да ви видим, повтаряли всички. Толкова сме щастливи, че дойдохте.

Изминали няколко минути, достатъчно време, през което Питър вече се чувствал изцеден от случващото се, от усмивките и докосванията, от повторените поздравления. Идеята да се запознае с нови хора, какво ли оставало за цяла тълпа, била нова и непривична за него и умът му едва я осмислял. Имало нещо детинско в тях, започнал да си мисли той, тези мъже и жени с оръфаните си оранжеви комбинезони, с безгрижните си лица и с широко отворените си невинни погледи, почти покорни. Сърдечността на множеството била безспорна, а въпреки това цялото събитие изглеждало нагласено, не приличало на естествена реакция, а на предварително замислено отношение с цел да провокира реакцията, която предизвикало у Питър: пълно обезоръжаване.

Всичките тези мисли минавали през ума му, докато част от него се борела да следва останалите; оказало се трудно. Тълпата ги разделила. Хвърляше само бързи погледи към тях: русата глава на Сара, която се извисявала над жена с бебе на рамене. Смехът на Кейлъб, който се чувал някъде, но той не се виждал. От дясната му страна около Маусами се тълпели жени и гукали одобрително. Питър видял как една протяга ръка, за да докосне корема на Маусами.

Изведнъж до него се появил Олсън. С него била дъщеря му Майра.

— Онова момиче, Ейми — казал Олсън и Питър за пръв път го видял да се мръщи. — Не може ли да говори?

Ейми стояла близо до Алиша, обкръжена от момиченца, които я сочели и с ръце прикривали смеха си. Докато Питър гледал, Алиша вдигнала една от патериците си, за да ги разгони, жестът ѝ бил наполовина шеговит, наполовина сериозен, накарала ги да се разпръснат. Очите ѝ бързо срещнали тези на Питър. Помощ, сякаш му казала. Но дори тя се усмихвала.

Отново се обърнал към Олсън.

— Не.

— Странно. За пръв път чувам за подобно нещо — погледнал към дъщеря си, после отново съсредоточил вниманието си върху Питър със загрижен вид. — Но тя иначе е… в ред, нали?

— В ред ли?

Замълча.

— Моля да ме извините за прямотата. Но жена, която може да носи дете, е голяма ценност. Няма по-важно от това, след като толкова малко от нас са оцелели. А виждам, че една от вашите женски е бременна. Хората са любопитни.

Вашите женски, помислил Питър. Странен начин на изразяване. Погледнал към Маусами, която продължавала да е заобиколена от жени. Осъзнал, че много от тях също са бременни.

— Вероятно.

— Ами останалите? Сара и червенокосата, Лиш?

Въпросите били толкова чудати, толкова неочаквани, че Питър се подвоумил, несигурен какво трябва да каже или да премълчи. Но Олсън го гледал настойчиво, трябвало все някак да му отговори.

— Сигурно.

Отговорът изглежда го удовлетворил. С отсечено кимване Олсън заключил:

— Чудесно.

Женски, отново си помислил Питър. Олсън сякаш говорел за добитък. Имал смътното чувство, че се е разприказвал, че е бил манипулиран да издаде някаква решаваща информация. Застаналата до баща си Майра наблюдавала тълпата, която се движела. Питър си дал сметка, че не е казала и дума.

Всички започнали да се събират около масите. Силните гласове се понижили до тих шепот, докато се раздавала храната — купи със задушено, сипвано с черпаци от гигантски съдове, подноси с хляб, гърнета с масло и кани с мляко. Докато Питър оглеждал сцената, всички говорели и си подавали съдове, хранели се, някои помагали на децата, жените с бебета ги подрусвали в скутовете си или ги кърмели с открити гърди, помислил си, че вижда нещо повече от група оцелели, виждал семейство. За пръв път, откакто напуснали Колонията, усетил тъга по дома и се запитал дали пък подозрителността му не е напразна. Може пък тук наистина да са в безопасност.

И въпреки това имало нещо не както трябва, усещал го. Множеството било непълно, липсвало нещо. Не знаел каква е липсващата брънка, само долавял, че отсъствието ѝ го тормози в периферията на съзнанието му и колкото по-дълго гледал, толкова по-остро усещал тази липса. Алиша и Ейми, видял той, били с Джуд, който ги настанявал. Прав в кожените си ботуши — почти всички били боси, — човекът направо се извисявал над тях. Питър наблюдавал как Джуд се привежда към Алиша, докоснал я по ръката и бързо заговорил в ухото ѝ, тя се разсмяла.

Мислите му били прекъснати, когато Олсън поставил ръка на рамото на Питър.

— Надявам се, че сте избрали да останете при нас — казал той. — Всички се надяваме. Обединението крие сила.

— Трябва да го обсъдим — уклончиво отвърнал Питър.

— Разбира се — съгласил се Олсън без да отмества ръката си. — Никой не бърза. Имате колкото време ви е необходимо.

Четирийсет и девет

Просто беше. Нямаше момчета.

Или почти нямаше момчета. Алиса и Холис твърдяха, че са видели две. Но когато Питър ги поразпита по-внимателно, двамата трябваше да признаят, че не могат да го твърдят със сигурност. С тези къси коси при всички Малки, не беше лесно да се каже, а и изобщо не бяха видели по-големи деца.

Следобеда на четвъртия ден Майкъл най-накрая се събудил. Петимата се събраха в по-голямата от двете бараки. Маусами и Ейми бяха в съседната стая. Питър и Холис тъкмо се върнали от пътуване из полетата с Олсън. Истинската цел на пътуването била отново да огледат периметъра, защото бяха решили да тръгнат веднага, щом Майкъл е в състояние да пътува. Пред Олсън въпросът не се повдигаше. Питър трябваше да признае, че човекът му допада и не можеше да открие явна причина да не му се доверява, прекалено много неща около Рая не се връзваха, а събитията от изминалата нощ заситиха съмненията на Питър към замислите на Олсън. Олсън държа приветствена реч пред останалите, но с напредването на нощта кухата сърдечност на тълпата започна да се струва на Питър тягостна и притеснителна. Имаше някаква насъщна прилика между всички. На сутринта Питър разбра, че не може да си припомни отчетливо никого. Всички лица и гласове се сливаха в съзнанието му. Нито един човек, осъзна той, не го беше попитал за Колонията или как са живели там — факт, който колкото повече обмисляше, толкова по-странен му се виждаше. Не беше ли най-естественото нещо да се прояви любопитство към друго селище? Да го разпитват за пътуването и какво са видели? Сякаш Питър и другите са се материализирали от нищото. Всички само бяха повтаряли имената им.

Трябваше да откраднат кола, по този въпрос спор нямаше. Горивото беше следващият проблем. Можеха да тръгнат по влаковите релси на юг, за да търсят депото с гориво, или пък ако имат достатъчно, да карат на юг към Лас Вегас до летището преди да се отправят отново на север по магистрала 15. Вероятно щяха да ги преследват. Питър се съмняваше, че Олсън ще даде един от вановете си без бой. За да го избегнат, можеха най-напред да се отправят на изток, през района за научни изпитания, но с липсата на градове и пътища, Питър се съмняваше, че ще успеят да се измъкнат, а пък и ако теренът приличаше на този около Рая, не биваше да се озовават на подобно място.

Това поставяше въпроса за оръжията. Алиша вярваше, че някъде имат оръжейна — от самото начало тя твърдеше, че без значение какви ги разправя Олсън, тя е видяла оръжията им заредени — освен това направила всичко възможно да разпита Джуд по този въпрос предишната вечер. Джуд цяла вечер се навърташе около нея, както Олсън се беше навъртал покрай Питър. На сутринта я взе с пикап, за да ѝ покаже останалата част от комплекса. На Питър това не му хареса, но не трябваше да изпускат възможност неусетно да измъкнат информация.

Дори и да имаха оръжейна, Джуд с нищо не се издаде. Може пък Олсън да казваше истината, но не биваше да рискуват. Дори и така, взетите от тях оръжия все трябваше да са някъде. По сметките на Питър имаха три пушки, девет ножа, поне седем пълнителя с патрони и последната от гранатите.

— Ами затвора? — попита Кейлъб.

Питър вече го беше обмислял. С неговите подобни на крепост стени приличаше на място, в което може да се заключи нещо. Но досега никой от тях не се беше приближавал достатъчно, за да види как се влиза вътре. Мястото изглеждаше изоставено, както казваше и Олсън.

— Според мен трябва да изчакаме да мръкне и да му направим един оглед — каза Холис. — Не можем да сме сигурни срещу какво тръгваме, без да сме го направили.

Питър се обърна към Сара.

— Според теб след колко време Майкъл ще е в състояние да пътува?

Тя се намръщи несигурно.

— Дори не знам какво му е. Може пък наистина да е получил топлинен удар, макар аз да не мисля така.

И преди беше споделяла същите съмнения. Топлинният удар е достатъчно силен, за да му докара гърч, беше казала Сара, почти сигурно е щял да причини смъртта му, защото това означавало в мозъка му да има отток. Защитното му състояние на безсъзнание може и да било следствие от това, но сега, след като се събудил, тя не отчела никаква следа от травма. Говорът и двигателната му координация били в ред и реагирал нормално. Изглеждало така, сякаш е изпаднал в дълбок, но иначе нормален сън, от който просто се събудил.

— Продължава да е доста слаб — разказа Сара. — Отчасти причината е обезводняването. Ще минат два дни, преди да можем да го раздвижим, дори повече.

Алиша се свлече обратно на леглото си със стенание.

— Не вярвам да издържа толкова.

— Какъв е проблемът? — попита Питър.

— Джуд е проблемът. Знам, че трябва да се преструваме, но не знам колко още ще издържа.

Смисълът на думите ѝ беше ясен.

— Мислиш ли, че… Не знам, ще можеш ли да го удържиш?

— Не се притеснявай за мен. Мога да се грижа за себе си. Но на него няма да му хареса — замълча внезапно разколебана. — Има и друго, не е свързано с Джуд. Дори не съм сигурна, че трябва да повдигам темата. Някой спомня ли си Лайза Чоу?

Питър си я спомняше, поне по име. Лайза беше племенница на Стария Чоу. Тя и семейството ѝ, брат ѝ и родителите ѝ били изгубени през Тъмната нощ — убити или обсебени, не помнеше. Питър смътно си спомняше очите на Лайза от времето, което бяха прекарали в Убежището. Тя беше от по-големите деца, направо възрастна в неговите очи.

— Какво за нея? — попита Холис.

Алиша се подвоуми.

— Май днес я видях.

— Невъзможно — засмя се Сара.

— Знам, че е невъзможно. Всичко около това място е невъзможно. Но Лайза имаше белег на бузата си, това го помня. От някакъв инцидент, забравила съм какъв. И белегът беше същият.

Питър се приведе. Нещо в тази информация му се струваше важно, част от някакъв оформящ се в мислите му модел, който не беше придобил отчетлива форма.

— Къде?

— В мандрата. Убедена съм, че тя ме видя. Джуд беше с мен, затова не можах да се измъкна. Когато отново погледнах, вече я нямаше.

Възможно беше, предположи Питър, да се е измъкнала и някак да се е оказала тук. Но как младо момиче, каквато по онова време беше Лайза, ще пропътува подобно разстояние?

— Не знам, Лиш. Сигурна ли си?

— Не съм. Не можах да се уверя. Само казвам, че тя много приличаше на Лайза Чоу.

— Бременна ли беше? — попита Сара.

Алиша се замисли за миг.

— Сега като се замислям, беше.

— Много жени са бременни — намеси се Холис. — Има смисъл, нали? Малкото си е Малко.

— Но защо няма момчета? — продължи Сара. — И щом като толкова много от жените са бременни, не трябва ли да има повече деца?

— Няма ли? — попита Алиша.

— И аз си мислех същото. Но снощи не можах да преброя повече от двайсетина. А и децата, които виждаме, изглеждат напълно еднакви.

— Холис каза — продума Питър, — че отвън имало някакви деца.

Едрият мъж кимна.

— Играят си на купчината от гуми.

— Маратонка, я погледни.

Кейлъб стана от леглото си и тръгна към вратата, отвори я със скърцане.

— Нека да отгатна — каза Сара. — Онова със счупеното зъбче и приятелчето му, русичко дребно момиченце.

Кейлъб се обърна от вратата.

— Тя е права. Те са отвън.

— Това имам предвид — настоя Сара. — Винаги се едни и същи. Едва ли не са непрекъснато отвън, за да си мислим, че са повече.

— Какво всъщност означава това? — обади се Алиша. — Добре, съгласна съм, че това с момчетата е странно. Но последното… не знам, Сара.

Сара се обърна към Алиша, изпънала нападателно рамене.

— Ти си тази, която си мислиш, че си видяла момиче, загинало преди петнайсет години. Сега би трябвало да е на колко, около двайсет и пет, нали? Как разбра, че е Лайза Чоу?

— Казах ти. Белегът. А пък и си мисля, че видя ли някой Чоу, ще го позная на мига.

— И това означава, че трябва да вярваме на думите ти?

От тона на Сара Алиша настръхна.

— Не ми е грижа в какво ще вярвате или не. Видях, каквото видях.

Питър беше чул, каквото му трябваше.

— Спрете веднага — двете жени се гледаха яростно. — Кавгата нищо няма да реши. Какво ви става?

Нито едната не отговори. В стаята напрежението беше осезаемо. Изведнъж Алиша въздъхна и се тръшна отново на леглото си.

— Остави. Уморена съм от чакането. Изобщо не мога да се наспя на това място. Такава проклета жега е. Имам кошмари по цяла нощ.

За миг никой не проговори.

— Дебелата жена — каза Холис.

Алиша бързо се надигна.

— Какво каза?

— В кухнята — гласът му беше сериозен. — От Времето Преди.

Кейлъб се приближи откъм вратата.

— Казвам ти, момчето не е просто нямо.

Вместо него довърши Сара:

— … то е втрещяващо нямо. — изумена беше — И аз я сънувам.

Сега всички гледаха Питър. За какво говореха приятелите му? Каква е тая дебела жена?

Поклати глава.

— Съжалявам.

— Но останалите сънуваме един и същи сън — каза Сара.

Холис потри брадата си и кимна.

— Така се оказва.

Майкъл потъваше и изплуваше от безформен сън, когато чу вратата да се отваря. Иззад екрана излезе момиче. По-млада от Били, но със същия странен оранжев костюм и къса прическа. Пред себе си държеше поднос.

— Реших, че може да си гладен.

Докато тя прекосяваше стаята, уханието на топлата храна стигна до Майкъл и му подейства като удар от ток. Изведнъж се почувства страшно изгладнял. Момичето остави подноса в скута му: някакво месо в кафяв сос, варени зеленчуци и най-чудното от всичко: дебела филия хляб, намазана с масло. До тях лежаха метални прибори, увити в груба тъкан.

— Аз съм Майкъл — представи се той.

Момичето кимна леко с усмивка. Защо всички непрекъснато се смееха?

— Аз съм Майра — той видя, че се изчерви. С малкото коса, която имаше, беше съвсем светла, направо бяла, като при Малките. — Аз се грижех за теб.

Майкъл се почуди какво точно означава това. В часовете, след като се събуди, започнаха да му изплуват откъслечни спомени. Гласове, силуети и тела, които се движеха около него, мокреха тялото му и навлажняваха устните му.

— Май трябва да ти благодаря.

— О, радвам се, че го направих — известно време го гледа настоятелно. — Ти наистина си отдалече, нали?

— Далече ли?

Тя леко сви рамене.

— Има тук и далече. — Посочи подноса. — Няма ли да ядеш?

Започна с хляба, мек и превъзходен на вкус, после мина към месото и накрая зеленчуците, корави и нагарчащи, но все пак засищащи. Докато се хранеше, момичето, което се беше настанило на стол до него, го наблюдаваше, погълната от действията му, сякаш всяка хапка, която поемаше, носеше удоволствие и на нея. Какви странни хора.

— Благодаря — каза той, когато в чинията му остана само мазно петно. На колко години си? Шестнайсет? — Страшно вкусно беше.

— Мога да ти донеса още. Само кажи какво искаш.

— Истината е, че повече и хапка не мога да преглътна.

Тя взе подноса от скута му и го сложи настрана. Помисли си, че се готви да си тръгва, но изведнъж тя се приближи към него и застана близо до леглото, което се издигаше доста над пода.

— Харесва ми… да те наблюдавам, Майкъл.

Усети как лицето му пламва.

— Майра? Нали Майра беше?

Кимна, взе ръката му от мястото, където лежеше на чаршафа, и я обви със своята.

— Харесва ми как произнасяш името ми.

— Добре, ами…

Само че не успя да продължи: изведнъж тя го целуна. Вълна от сладка мекота изпълни устата му, усети как сетивата му се взривяват. Целуна го! Майко мила, тя го целуваше! И той също!

— Татко казва, че мога да имам бебе — каза тя, чувстваше топлината на дъха ѝ по лицето си. — Ако имам бебе, няма да се налага да отивам в пръстена. Татко казва, че мога да имам всеки. Може ли да имам теб, Майкъл? Може ли да те имам?

Опитваше се да мисли, да осмисли думите ѝ и случващото се, вкусът ѝ, а също и факта, че вече беше отгоре му, възседнала го, лицето ѝ все така близо до неговото — сблъсък на импулси и усещания, които го бяха въвели в състояние на нямо присъствие. Бебе ли? Тя искаше да има бебе? Ако имала бебе, нямало да се налага да носи пръстен?

— Майра!

Миг на пълно объркване. Момичето изчезна, направо се стопи. Изведнъж цялата стая се изпълни с мъже, огромни мъже в оранжеви комбинезони, които го бяха наобиколили и стопили пространството. Един от тях улови Майра за ръката. Не беше мъж, а Били.

— Ще се престоря — каза тя — че нищо не съм видяла.

— Слушай — каза Майкъл, възвърнал гласа си, — грешката беше моя, каквото и да си мислите, че сте видели…

Били го прикова с хладен поглед. Зад нея един от мъжете се изхили.

— Дори не се прави, че идеята е била твоя — Били насочи поглед към Майра. — Прибирай се — нареди тя. — Веднага се прибирай.

— Той е мой! Той е за мен!

— Достатъчно, Майра. Искам да се прибереш веднага и да чакаш там. Не говори с никого. Ясно?

— Той не е за пръстена! — извика Майра. — Татко каза!

Отново същата дума, помисли си Майкъл. Пръстена. Какво е пръстенът?

— Ако не излезеш от тук, ще бъде. Тръгвай.

Последните думи явно подействаха. Майра притихна и без да погледне Майкъл, се шмугна зад екрана. Усещанията от последните няколко минути — желанието, объркването, омаята — все още бяха в него, докато друга част мислеше: ама и моят късмет! Сега тя вече никога няма да се върне.

— Дани, докарай камиона отзад. Тип, остани с мен.

— Какво ще правите с мен?

Били беше извадила малка метална кутия отнякъде. С палец и показалец тя щипна малко прах от кутията и я поръси в чаша с вода. Подаде му я.

— До дъно.

— Няма да го пия.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Тип, помогни ми малко, а?

Мъжът пристъпи и се извиси над леглото на Майкъл.

— Довери ми се — каза Били. — Вкусът няма да ти хареса, но скоро ще се почувстваш по-добре. И край с дебелата дама.

Дебелата дама, помисли си Майкъл. Дебелата дама от кухнята от Времето Преди.

— Откъде…?

— Пий и толкова. Ще ти обясняваме по пътя.

Явно нямаше друг начин. Майкъл наклони чашата към устните си и я изпи. Рояци, отвратителен вкус.

— Какво беше това?

— Не искаш да знаеш — Били взе чашата от него. — Още ли не чувстваш нищо?

Чувстваше. Сякаш някой е дръпнал дълга, изопната струна в него. Вълни на силна енергия заизвираха от самото му същество. Отвори уста да сподели откритието си, когато мощен спазъм го присви в страховито, разтърсващо го от глава до пети хълцане.

— Това се случва първия или втория път — каза Били. — Дишай.

Майкъл отново изхълца. Цветовете в стаята изглеждаха необичайно ярки, като че всичките повърхности около него бяха част от нов прилив на енергия.

— Той по-добре да млъкне — предупреди Тип.

— Невероятно е — успя да каже Майкъл. Преглътна трудно, сподави надигналото се хълцане.

Другият мъже се беше върнал от коридора.

— Губим от светлината — рязко каза той. — Най-добре е да се размърдаме.

— Дай му дрехите — Били отново спря поглед върху Майкъл. — Питър казва, че си инженер. Че можеш да поправиш всичко. Така ли е?

Сети се за думите, които прочете на бележката на Сара. Нищо не им казвай.

— Е?

— Предполагам.

— Не искам да предполагаш, Майкъл. Важно е. Можеш или не можеш. Погледна двамата мъже, които го наблюдаваха с очакване, едва ли не всичко зависеше от отговора му.

— Добре, мога.

Били кимна.

— Тогава се обличай и прави, каквото ти казваме.

Петдесет

В тъмното Маусами сънуваше птици. Събуди се от бързо и ясно потрепване под сърцето си, като криле, които се разперват в нея.

Бебето, помисли си тя. Бебето се движи.

Усещането отново се появи — отчетлив, воден натиск, ритмичен, като пръстени, които се разширяват на повърхността на басейн. Все едно някой почуква по стъкло вътре в нея. Здравей? Здравей ти там?

Ръцете ѝ обвиха влажната от пот извивка на корема ѝ под ризата. Заля я горещо задоволство. Здравей, помисли си тя. Здравей и на теб.

Бебето беше момче. От самото начало си мислеше, че е момче, още от първата сутрин върху бунището, когато повърна закуската си. Все още не искаше да го нарича по име. По-трудно щеше да е да загуби бебе с име, всички казваха така. Но истинската причина беше друга, защото бебето щеше да се роди. Идеята беше много повече надежда, отколкото убеждение. Маусами си го знаеше. А когато бебето се родеше, когато се появеше сред трудности и болка на света, Тео щеше да е там и заедно щяха да изберат име на сина си.

Това място. Рая. Толкова я уморяваше. Друго, освен да спи, не можеше. И да яде. Бебето беше причината, естествено, заради бебето ядеше непрекъснато. След всичките сухари, бобова паста и онази странна и ужасна храна, която откриха в бункера — стогодишна вакуумирана глупост, беше си чудо, че не са се изтровили, — колко удивително беше да ядат истинска храна. Телешко и мляко. Хляб и сирене. Всъщност маслото беше толкова пухкаво, че чак гърлото ѝ потреперваше. Забиваше пръст в него и после ги облизваше. Можеше да остане на това място завинаги, заради храната.

Веднага усетиха, че тук има нещо странно. Миналата нощ всички онези жени, скупчили се около нея, с бебета на ръце или пък самите те бременни — някои бяха и двете, — със сияещи лица със сестринска възхита от откритието, че и тя е бременна. Бебе! Колко хубаво! Кога трябва да се роди? Дали ѝ е първото? Дали някоя от другите жени в групата също не е бременна? Тогава не ѝ хрумна да се почуди как са разбрали — все пак почти не ѝ личеше, — нито пък защо никоя не попита кой е бащата, нито споменаха бащите на своите деца.

Слънцето залезе. Последното, което Маусами си спомняше, е как ляга да подремне. Питър и останалите вече бяха в другата барака и решаваха какво да правят. Бебето отново помръдна. Лежеше със затворени очи и остави чувството да я изпълни. Дежурствата като Страж сякаш бяха останали в друг живот. Това се случваше, разбра тя, когато човек чакаше бебе. Това странно ново същество, което растеше в нея и което, след като всичко приключи, ще я превърне в друг човек.

Изведнъж осъзна, че не е сама.

Ейми седеше на леглото до нея. Можеше да става невидима като призрак. Маусами се обърна с лице към момичето, притисна колене към гърдите си, докато бебето правеше глум-глум в нея.

— Ей — прозя се Маус. — Май съм позадрямала.

Всички непрекъснато говореха за тази способност на Ейми, очевидния факт, че момичето умее да изпълва тишината от нейната половина от разговора. Начинът, по който гледаше с онзи свой настойчив поглед, като че чете мисли, беше малко изнервящ. Тогава Маусами осъзна какво всъщност гледа момичето.

— Разбрах — каза тя. — Искаш да го почувстваш, нали?

Ейми наклони глава, несигурно.

— Ако искаш, може. Хайде, ще ти покажа.

Ейми стана и се нагласи на ръба на леглото на Маусами. Маусами хвана ръката ѝ и я насочи към корема си. Ръката ѝ беше топла и леко влажна. Връхчетата на пръстите ѝ се оказаха изненадващо нежни, не като на Маусами, които бяха покрити с мазоли от годините стрелба с лък.

— Почакай минута. То допреди секунда се движеше.

Бебето доловимо помръдна. Ейми бързо дръпна ръката си, учудена.

— Усети ли го? — очите на Ейми се бяха разширили от удоволствие. — Всичко е наред, това правят. Ето… — Взе ръката на Ейми и я притисна отново към корема си. Изведнъж бебето се раздвижи и ритна. — Леле, биваше си го този удар.

Ейми вече се усмихваше. Колко странно и прекрасно е, помисли си Маусами, след всичко случило се и с всичко случващо се, да усеща как бебето се движи в нея. Нов живот, нов човек, който щеше да се появи на света.

Тогава Маусами я чу. Две думи.

Тук е.

Отдръпна ръката ѝ, скочи от леглото и седна с гръб, притиснат към стената. Момичето я гледаше пронизващо и втренчено, очите ѝ изпълваха погледа на Маусами с два светли лъча.

— Как го направи? — трепереше, помисли, че може и да е болна.

Той е в съня. С Бабкок. С Безброя.

— Кой е тук, Ейми?

Тео. Тео е тук.

Петдесет и едно

Той беше Бабкок и беше вечен. Той беше един от Дванайсетте и Другият, Онзи най-отгоре и иззад, Нула. Той беше нощта на нощите и беше Бабкок преди да се превърне в онова, което беше сега. Преди неистовия глад, който приличаше на самото време, настанило се в него, в потока на кръвта му, безкраен, настойчив, безграничен и вечен, тъмно крило, което се разпростираше над света.

Той беше съставен от Безброй. Хиляди-хиляди-хиляди пръснати по нощното небе, като звезди. Той беше един от Дванайсетте и също Другият, Нула, но неговите деца също бяха в него, онези, които носеха семето на кръвта му, едно семе от Дванайсетте. Те се движеха, както той се движеше, те мислеха, както той мислеше, в техните умове беше пустото пространство на забравата, където той се настаняваше във всеки един, като казваше: Ти няма да умреш. Ти си част от мен, а аз съм част от теб. Ти ще пиеш кръвта на света и ще ме изпълваш.

Те се подчиняваха на неговата команда. Когато те ядяха, той ядеше. Когато те спяха, той спеше. Те бяха Ние, Бабкок, и бяха вечни, както той беше вечен, всичките част от Дванайсетте и Другият, Нула. Те сънуваха неговия тъмен сън с него.

Помнеше времето, преди той да се Превърне. Времето на малката къщичка, в място наречено Дезърт Уелс. Времето на болката и тишината, на жената, майка му, майката на Бабкок. Помнеше дребни неща — материи, усещания, гледки. Квадрат златиста светлина, която пада върху килима. Износено място на верандата, което пасваше на обутия му в маратонки крак ето така, ивиците ръжда по перилото, които раздираха кожата на пръстите му. Помнеше пръстите си. Помнеше мириса от цигарите на майка си в кухнята, където тя говореше и гледаше историите си и хората по телевизията, огромните им и близки лица, широките им и влажни очи, жените с проблясващо червило на устните, като лъскави късчета плод. И гласа ѝ, неизменно гласа ѝ: Млъквай, по дяволите. Не виждаш ли, че гледам? Такава проклета дандания вдигаш, не знам как не съм превъртяла.

Помнеше, че пазеше тишина, не смееше да помръдне.

Помнеше ръцете ѝ, ръцете на мама Бабкок и избухването на болката, която го удряше и отново го удряше. Помнеше, че лети, тялото му се рееше в облак от болка, и ударите, шамарите, горенето. Неизменно горенето. Не реви. Дръж се мъжки. Ревнеш ли, ще ти дам да разбереш, толкова по-зле за теб, Джайлс Бабкок. Дъхът ѝ с мирис на дим се носеше близо до лицето му. Гледката на червения връх на цигарата ѝ, която тя завърташе върху кожата на ръката му и ясното цвърчене от изгарянето, като зърнена закуска, в която налива мляко, същото пращене и пукане. Миризмата от изгарянето се смесваше със струйките дим, които изпускаше от ноздрите си. И начинът, по който всички думи оставаха в него, за да може болката да премине, за да може да е мъж, както тя казваше.

Най-ясно от всичко си спомняше гласа ѝ. Гласът на майката на Бабкок. Любовта му към нея беше като стая без прозорци, изпълнена с нейните несекващи думи, говореше-говореше-говореше. Подиграваше му се, разкъсваше го, като ножът, който взе от чекмеджето онзи ден, когато тя седеше на масата в кухнята на малката къща в място наречено Дезърт Уелс, говореше и се смееше, смееше се и говореше и поглъщаше цели кълба дим.

Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.

Щастлив беше, неизмеримо щастлив, като никога в живота си, когато ножът се вряза в нея, в бялата кожа на гърлото ѝ, гладкия външен слой и твърдия хрущял под него. А докато сечеше и натискаше с ножа, любовта, която чувстваше към нея, освободи съзнанието му, така че той видя най-после на какво прилича тя — същество от плът, кръв и кости. Всичките ѝ думи, цялото говорене-говорене-говорене се движеше в него, изпълваше го до пръсване. Думите имаха привкус на кръв в устата му, бяха сладки и живи.

Изпратиха го далече. Все пак не беше момче, а мъж. Мъж с разум и нож, казаха му да умре — умри, Бабкок, заради стореното от теб. Не искаше да умира, нито тогава, нито никога. А после след като мъжът, Улгаст, дойде там, където беше, като предопределена история; след докторите и болестта и Превръщането, той беше един от Дванайсетте, Бабкок-Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Райнхарт-Картър — един от Дванайсетте и също Другият, Нула — той взе останалите по същия начин, като изпи думите им от тях, изпи предсмъртните им викове, като сочни късове в устата си. А онези, които не уби, а просто изсмука, един от десет, както повеляваше ритъмът на собствената му кръв, стана негов собствен, присъедини се в ума му. Неговите деца. Неговата страховита и боязлива компания. Безброя. Ние, Бабкок.

И Онова Място. Дошъл беше с усещането за завръщане, за възстановяване. Утолил се беше със света и тук си беше починал, сънувал своите сънища в мрака, докато не се събуди и отново беше обладан от глад и чу Нула, който се наричаше Фанинг и казваше: Братя, умираме. Умираме! Защото почти никой не беше останал по света, почти нямаше хора, нито животни. И Бабкок разбра, че времето му е донесло онова, което е останало от него, че трябва да го познае, че той, да знае, да познае Бабкок и Нула също, те да заемат своето място в него. Разпрострял беше съзнанието си и казал на Безброя, неговите деца: Доведете при мен остатъците от човечеството, няма да ги убиваме, доведете ми тях и техните думи и те ще сънуват съня и ще се превърнат в Нас, Бабкок. И тогава беше дошъл първият, после още един, още един и те бяха сънували съня с него и той им каза, когато сънят свърши: Сега и вие сте мои, като Безброя. Вие сте мои на това място и когато съм гладен, вие ще ме храните, ще храните неуморимата ми душа с кръвта си. Вие ще доведете други при мен от места извън Това място, те трябва да направят същото, а аз ще ви оставя да живеете по този начин и никой друг. А онези, които не се подчинят на волята, които не вземат ножа, когато дойде времето в тъмното място на сънуването, където съзнанието на Бабкок се среща с тяхното, те трябва да умрат, така че другите да видят и да знаят и повече да не се противят.

И така беше изграден градът. Градът на Бабкок, първият в света.

Но сега имаше и Друг. Не Нула, нито Дванайсетте, ами Друг. Същият и различен. Сянка между сенките, надзърташе като птица, която отлиташе от погледа му, опиташе ли да спре своето съзнание над нейното. А Безброят, неговите деца, неговата страховита и боязлива компания, също я чуха, усетиха я как ги тегли от него. Сила от велика мощ ги дърпаше от него. Като безпомощната любов, която беше чувствал много отдавна, когато беше само момче и наблюдаваше горещият, червен връх да се върти и да гори плътта му.

Кой съм аз?, питаха я те. Кой съм аз?

Тя ги караше да искат да си спомнят. Събуждаше у тях желание да умрат.

Сега тя беше близо, много близо. Бабкок го чувстваше. Тя беше драскотина в съзнанието на Безброя, процеп в тъканта на нощта. Той знаеше, че чрез нея всичко създадено от него можеше да бъде разрушено, всичко, което бяха изградили, можеше да бъде съсипано.

Братя, братя. Тя идва. Братя, тя вече е тук.

Петдесет и две

— Съжалявам, Питър — каза Олсън Хенд — Не мога да следя всичките ти приятели.

Точно преди залез Питър научи, че Майкъл го няма. Сара отишла в лечебницата да види как е и заварила леглото му празно. Цялата сграда била празна.

Разделиха се на две групи: Сара, Холис и Кейлъб, които да претърсват района, а Алиша и Питър да намерят Олсън. Къщата му, за която Олсън твърдеше, че някога била използвана за канцелария на надзирателя, беше малка двуетажна постройка, разположена на място от засъхнала земя между работния лагер и стария затвор. Тъкмо излизаше от вратата, когато стигнаха до нея.

— Ще поговоря с Били — продължи Олсън. — Може пък тя да знае къде е отишъл — изглежда бързаше. Посещението им го беше сварило зает с важна задача. Но все пак си направи усилието да им се усмихне успокоително. — Сигурен съм, че е добре. Майра го е видяла в лечебницата само преди няколко часа. Казал, че му е по-добре и иска да се поразходи. Реших, че може да е с вас.

— Едва се държеше на краката си — каза Питър. — Съмнявам се, че изобщо е в състояние да върви.

— Тогава е наблизо, нали?

— Сара каза, че лечебницата била празна. Там няма ли и други хора?

— Ами по принцип няма. Ако Майкъл е решил да си тръгне, те не са имали никакво основание да остават — по лицето му премина тъмна сянка. Вдигна поглед към Питър. — Сигурен съм, че ще се върне. Най-добре според мен е да се приберете във вашите бараки и да го изчакате.

— Не виждам…

Олсън го прекъсна с вдигната ръка.

— Както казах, според мен така е най-добре. Предлагам ви да се вслушате в съвета ми. И се опитайте да не губите повече от приятелите си.

Досега Алиша мълчеше. Опряла се на патериците си, тя тупна Питър по рамото.

— Хайде.

— Но…

— Всичко е наред — после се обърна към Олсън. — Сигурна съм, че е добре. Ако ви потрябваме, знаете къде да ни намерите.

Оттеглиха се през лабиринта от къщурки. Всички бяха странно притихнали, никъде не се виждаха хора. Минаха покрай заслона, където беше тържеството, и откриха, че е пуст. Сградите до една бяха тъмни. Питър усети как настръхва, с настъпването на пустинната нощ захлаждаше, но знаеше, че усещането е причинено от нещо по-различно от спадането на температурата. Чувстваше как през прозорците ги наблюдават очи.

— Не поглеждай — каза Алиша. — И аз го усещам. Не спирай.

Стигнаха до своите бараки, където Холис и останалите се връщаха. Сара беше полудяла от притеснение. Питър им предаде разговора с Олсън.

— Отвели са го някъде, нали? — каза Лиш.

Така изглеждаше. Но къде, с какво цел? Олсън лъжеше, очевидно беше. Още по-странното беше, че Олсън искаше те да разберат, че лъже.

— Кой е отвън, Маратонка?

Кейлъб беше заел позицията си на вратата.

— Както винаги — онези двамата. Висят от другата страна на площадката и се правят, че не ни дебнат.

— Други има ли?

— Не. Навън е мъртвешка тишина. Няма и Малки.

— Иди да събудиш Маус — каза Питър. — Не ѝ казвай нищо. Доведи ги двете с Ейми тук. Да си вземат и раниците.

— Тръгваме ли си? — Кейлъб погледна към Сара, после отново към тях. — Ами Веригата?

— Никъде не тръгваме без него. Ти върви.

Кейлъб се изстреля през вратата. Питър и Алиша се спогледаха: нещо ставаше. Трябваше да се размърдат.

След миг Кейлъб се върна.

— Няма ги.

— Как така ги няма?

Лицето на момчето беше пепелявосиво.

— Бараката е празна. Там няма никой, Питър.

Грешката беше негова. В припряността си да открие Майкъл беше оставил двете жени сами. Той усещаше, че Ейми е сама. Как можа да постъпи така глупаво?

Алиша беше оставила настрана патериците си и развиваше превръзката от крака си. В нощта на пристигането им беше скрила там нож. Патериците бяха хитрина: раната беше почти оздравяла. Изправи се на крака.

— Време е да разберем къде са оръжията — каза тя.

Каквото и да го беше накарала да изпие Били, действието му продължаваше.

Майкъл лежеше отзад в някакъв пикап, покрит с насмолен брезент. На пода в камиона имаше тракащи тръби. Били му каза да лежи и да не мърда, да не издава никакъв шум, но го мъчеха почти непоносими спазми. Какви ги вършеше тя, даваше му някакъв буламач и очакваше да стои и да не шава? Действието на буламача беше като обратно действие на шайна, сякаш всяка клетка на тялото му издаваше една нота. Сякаш мозъкът му минаваше през някакъв филтър, който придаваше на всяка мисъл ярка, трептяща бистрота.

Край на сънищата, беше казала тя. Повече никакви дебели дами с думи, воня и ужасен, дрезгав глас. Откъде Били знаеше за сънищата му?

Спряха веднъж, скоро след като бяха тръгнали от лечебницата, която напуснаха през задния вход. Нещо като контролен пункт. Майкъл чу непознат глас да пита Били на къде се е запътила. Изпод брезента напрегнато изслуша отговорите им.

— Има повредена тръба в източното поле — обясни тя. — Олсън ме помоли да откарам тия тръби за екипа утре.

— Новолуние е. Не бива да си там.

Новолуние, помисли си Майкъл. Какво му беше важното на новолунието?

— Слушай, той ми каза така. Ти ако искаш, можеш и с него да се разбереш.

— Според мен няма да можете да се върнете навреме.

— Нека аз да се тревожа за това. Ще ме пуснеш ли, или не?

Напрегнато мълчание.

— Върнете се до мръкнало и край — чу се накрая.

Измина известно време, Майкъл чувстваше как камионът отново намалява скоростта. Отметна брезента. Тъмносиньо небе на свечеряване и зад тях, по изминатия път от камиона, облаци от прах. Планините се издигаха далече над хоризонта.

— Сега можеш да излезеш.

Били стоеше на задната врата. Майкъл скочи от камиона, щастлив, че може да се раздвижи. Спрели бяха пред масивен метален заслон, дълъг поне двеста метра, с изпъкнал покрив. Видя ръждясалите силуети на резервоари за гориво зад него. Земята беше прорязана с влакови релси, които тръгваха във всички посоки.

Отстрани на сградата се отвори вратичка, от която се показа мъж и се запъти към тях. Косата му беше покрита с масло и нефт, толкова много, че лицето му беше цялото черно. Държеше нещо в ръцете си и го триеше с мърляв парцал. Спря при тях и огледа Майкъл от глава до пети. Носеше кобур с оръжие. Майкъл си го спомни като шофьора на вана, който ги докара от Лас Вегас.

— Това той ли е?

Били кимна.

Мъжът пристъпи и лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго. Първо едното око, после другото, въртеше глава напред-назад. Дъхът му вонеше като вкиснало мляко. Имаше почернели зъби. Майкъл се насили да не се отдръпне от него.

— Колко му даде?

— Достатъчно — отвърна Били.

Мъжът я погледна недоверчиво, после се отдръпна и изплю кафява слюнка на земята.

— Аз съм Гюс.

— Майкъл.

— Знам те кой си — подаде предмета на Майкъл, за да го огледа. — Какво е това?

Майкъл го взе.

— Това е соленоид, двайсет и четири волта. Според мен е от горивна помпа, голяма.

— Така ли? Какво не ѝ е наред?

Майкъл му я върна и сви рамене.

— Всичко си ѝ е наред, мен ако питате.

Гюс погледна Били смръщен.

— Става.

— Казах ти.

— Тя казва, че разбираш от електричество. Свързване, генератори, контролни устройства.

Майкъл отново сви рамене. Не му се щеше да се разбъбря, но някакъв инстинкт му подсказа, че може да има вяра на тези двамата. Не го бяха докарали чак до тук напразно.

— Да видя какво имате.

През релсите се запътиха към заслона. Майкъл чуваше идващото отвътре боботене на преносим генератор и тракането на инструментите. Влязоха през същата врата, през която беше излязъл мъжът. Отвътре халето беше просторно, осветено от прожектори, разположени на високи стълбове. Движеха се и други мъже в изцапани с масло комбинезони.

Гледката вкамени Майкъл.

Влак. Дизелов локомотив. И то не някаква ръждясала реликва. Проклетото нещо изглеждаше така, като че ще може да потегли. Покрито беше със защитна метална обвивка, стомана, дебела поне сантиметър. Огромно гребло се издаваше от предната част на машината, други стоманени плоскости бяха занитени върху предното стъкло, като оставяха само тънък открит процеп, през който да гледа машинистът. Зад него имаше три отделения.

— Механиката и пневматиката са в ред — каза Гюс. — Заредихме осемволтовите с преносими генератори. Имаме проблем с електрическата част. Не можем да свържем акумулаторите с помпата.

Кръвта лудееше из вените на Майкъл. Пое си дъх, за да се успокои.

— Имате ли чертежи?

Гюс го поведе към скована маса с разгърнати чертежи, огромни листове крехка хартия, покрита със синьо мастило. Майкъл ги огледа.

— Голяма каша е — каза след миг той. — Може да ми отнеме седмици, преди да открия проблема.

— Нямаме седмици — отвърна Били.

Майкъл ги погледна.

— Откога работите над това?

— Четири години — каза Гюс. — Плюс-минус.

— А колко време имам аз?

Били и Гюс се спогледаха тревожно.

— Към три часа — отвърна Били.

Петдесет и три

— Тео.

Отново беше в кухнята. Чекмеджето беше отворено, вътре проблясваше ножът. Лежеше в чекмеджето, като бебе в люлка.

— Тео, хайде. Казвам ти да го вземеш и да я довършиш. Довършваш я и край на всичко.

Гласът. Гласът, който знаеше името му, който се промъкваше в главата му, буден или спящ. Част от съзнанието му беше в кухнята, другата част беше в тази килия, където стоеше затворен от безброй дни, борещ се със сънуването, борещ се със съня.

— Толкова трудно ли е, по дяволите? Не бях ли напълно ясен?

Отвори очи, кухнята беше изчезнала. Седеше на ръба на леглото. Килията с вратата, вонящата дупка, която поглъщаше урината и изпражненията му. Кой знае колко часът беше, кой ден, кой месец, коя година. От цяла вечност стоеше на това място.

— Тео? Чуваш ли ме?

Облиза устни, усети вкус на кръв. Дали си е прехапал езика?

— Какво искаш?

Въздишка от другата страна на вратата.

— Трябва да призная, Тео, направо ме изумяваш. Никой не е удържал толкова. Мен ако питаш, ти поставяш рекорд.

Тео не отвърна. Какъв смисъл имаше? Гласът не отговаряше на въпросите му. Ако изобщо имаше някакъв глас. Понякога си мислеше, че всичко е в главата му.

— Искам да кажа — продължаваше гласът, — че в някои случаи може да се окаже против природата на човек да съсече дъртата кучка — мрачен кикот, като от дъното на яма. — Но повярвай ми, виждал съм хора, които са правили проклетото нещо.

Ужасно беше, помисли си Тео, какво можеше да направи будуването с ума на човека. Будуваше ли дълго човек, неговият мозък оставаше нащрек и се мотаеше ден след ден, без значение колко уморен е — човек се блъска, става, сяда на студения каменен под, докато мускулите му не прегорят, удря си плесници, дере собствената си плът с окървавени нокти, за да не заспива — не минава много и вече не знае кое какво е, дали е буден, или спи. Всичко се смесва. Усещане, подобно на болка, но по-лошо, защото болка не е в неговото тяло, болката е в неговото съзнание, а съзнанието му е самият той. Човекът е самата болка.

— Запомни думите ми, Тео. Не искаш да попаднеш там. Тази история няма щастлив край.

Усети как съзнанието му отново се унася, отново потъва в сън. Впи нокти в дланта си. Стой. Буден. Тео. Защото имаше и по-лошо от будуването, разбрал го беше.

— Рано или късно всички се оказват там, това ти казвам, Тео.

— Защо непрекъснато повтаряш името ми?

— Моля? Тео, ти попита ли ме нещо?

Преглътна, отново усети привкуса на кръв, горчилката в собствената си уста. Държеше главата си с ръце.

— Името ми. Непрекъснато го повтаряш.

— Просто се опитвам да привлека вниманието ти. В последните дни не си много на себе си, ако ме простиш за думите ми.

Тео не отвърна.

— Ами хубаво — продължи гласът. — Не искаш да използвам името ти. Не разбирам защо, но ще го преживея. Да сменим темата. Какви помисли имаш за Алиша? Защото мисля, че това момиче е специално.

Алиша? Гласът за Алиша ли говореше? Немислимо. Но всичко беше немислимо, там беше работата. Гласът непрекъснато говореше немислими неща.

— Сега си мисля, че май е Маусами, по начина, по който я описваше — весело продължаваше гласът. — Когато преди си побъбрихме. Знаех си, че предпочитанията ми ще натежат в нейна полза. Но в червенокосата има нещо, от което направо кръвта ми кипва.

— Не знам за кого говориш. Казах ти. Не познавам никого с тези имена.

— Мъжкар си, Тео. Ти да не би да се опитваш да ми кажеш, че си опънал и Алиша? И то при състоянието, в което е Маусами?

Стаята се наклони.

— Какво каза?

— О, стига. Не ме ли чу? Изненадан съм, че не ти е казала. Твоята Маусами, Тео — гласът се извиси до напев. — Има самунче във фурничката си.

Мъчеше се да събере мислите си. Да подреди чутите думи и да улови смисъла им. Но умът му беше натежал толкова много, като огромен, хлъзгав камък, по който думите се плъзгаха.

— Знам, знам — говореше гласът. — И аз бях изумен. Но да се върнем на Лиш. Ако ми позволиш да те попитам, как изглежда? Според мен е дива вълчица на лунна светлина. Ами според теб, Тео? Осветли ме в неведението ми.

— Не… знам. Спри да ме наричаш по име.

Мълчание.

— Добре. Щом искаш. Да опитаме с друго име, а? Какво ще кажеш за „Бабкок“?

Съзнанието му се присви. Помисли, че сигурно му е призляло. Би могло, ако в стомаха му имаше още нещо, което да излиза.

— Вече стигаме до някъде. Знаеш за Бабкок, нали, Тео?

Това беше от другата страна на съня. Единият от Дванайсетте. Бабкок.

— Той… какъв е?

— Стига, ти си умно момче. Не знаеш ли? — изпълнена с очакване пауза. — Бабкок си… ти.

Аз съм Тео Джаксън, помисли си той, повтаряше думите наум, като молитва. Аз съм Тео Джаксън, аз съм Тео Джаксън. Син на Деметриус и Прудънс Джаксън. Първо семейство. Аз съм Тео Джаксън.

— Той си ти. Той е мен. Той е всички, поне в тази част. Харесва ми да мисля, че е нещо като наш местен бог. Не като старите богове. Нов бог. Сън за бог, когото всички заедно сънуваме. Повтори с мен, Тео. Аз. Съм. Бабкок.

Аз съм Тео Джаксън. Аз съм Тео Джаксън. Не съм в кухнята. Не съм в кухнята с ножа.

— Престани, престани — умоляваше. — Това е безсмислица.

— Хайде пак започна, търсиш смисъл във всичко. Просто се отпусни, Тео. Този стар наш свят изобщо няма никакъв смисъл през последните сто проклети години. Бабкок не е, за да търсиш смисъл. Бабкок е. Също като Нас. Като Безброя.

Думите се отрониха от устните на Тео.

— Безброя.

Гласът стана по-приласкаващ. Носеше се към него изпод вратата на вълни от мекота и го унасяше в сън. Да се отпусне и да заспи.

— Точно така, Тео. Безброя. Ние. Ние, Бабкок. Направи го. Бъди добро момче, затвори очи и съсечи тая дърта кучка.

Уморен беше, толкова уморен. Топеше се отвън навътре, тялото му ставаше течно около него, изпълнено с непреодолимата нужда да затвори очи и да спи. Искаше да заплаче, но нямаше сълзи за изплакване. Искаше да се моли, но не знаеше за какво. Опита се да си представи лицето на Маусами, но отново затвори очи. Остави клепачите си да се затворят и падаше, падаше в съня.

— Не е толкова лошо, колкото си мислиш. Отначало има малко боричкане. Дъртата фуста се съпротивлява, аз я накарах. Но накрая сам ще видиш.

Гласът беше някъде над него, спускаше се през топлата жълтеникава светлина на кухнята. Чекмеджето, ножа. Жегата, вонята, стягането в гърдите му, тишината, която притискаше гърлото му, мекото място на врата ѝ, където гласът изскачаше от гънките на плътта ѝ. Казвам ти, момчето не е просто нямо. То е втрещяващо нямо. Тео се пресегна за ножа, ножът беше в ръката му.

Но в съня имаше нов човек. Момиченце. Тя седеше на масата, държеше малък, мил наглед предмет в скута си: плюшено животно.

— Това е Питър — каза тя с гласа си на момиченце, без да го поглежда. Той е моето зайче.

— Това не е Питър. Аз познавам Питър.

Но тя не беше момиченце, а красива жена, висока и прекрасна, с кичури черна коса, които обгръщаха лицето като длани, а Тео вече не беше в кухнята. Намираше се в библиотеката, в онази ужасяваща стая с вонята си на смърт и редиците легла под прозорците, всяко с труп на дете, а виралите идваха, идваха по стъпалата.

— Не го прави — каза момиченцето, която сега беше жена. Кухненската маса, на която седеше, някак се беше преместила в библиотеката, а Тео видя, че тя изобщо не е красива. На нейно място седеше стара жена, съсухрена и беззъба, косата ѝ беше призрачно бяла.

— Не я убивай, Тео.

Не.

Потръпна и се събуди. Сънят се пръсна като мехурче.

— Не искам… да го правя.

Гласът стана гръмовен.

— Проклятие, ти да не си въобразяваш, че това е игра? Да не мислиш, че можеш да избираш как да свърши?

Тео не каза нищо. Защо просто не го убиеха?

— Добре тогава, партньоре. Да бъде твоята — Гласът въздъхна за последен път с разочарование. — Имам новина за теб. Ти не си единствения гост на хотела. Следващата част няма да ти допадне много, мен ако питаш — Тео чу как ботушите скърцат по пода, обръщат се и се отдалечават. — Имах по-големи надежди за теб, Тео. Но всъщност май е все едно. Защото ще ги хванем, Тео. Маус, Алиша и останалите. По един или друг начин ще ги хванем всички.

Петдесет и четири

Новолуние беше, осъзна Питър, докато вървяха в тъмнината. Новолуние и наоколо нямаше жива душа.

Да се промъкнат покрай пазачите беше лесната част. Сара измисли плана. Да видим Лиш как ще го направи, каза и се запъти през вратата и площадката към двамата мъже, Хап и Лион, които стояха до варел за огрев и я наблюдаваха да върви към тях. Отиде до двамата, застана между тях и вратата на бараката. Преговаряха известно време. Един от мъжете, Хап, по-дребният, се обърна и си тръгна. Сара прокара ръка през косата си, сигналът. Холис се промъкна навън, прикрит в сянката на сградата, после Питър. Заобиколиха площадката от северната страна и застанаха при алеята. Миг по-късно Сара се появи, повела втория пазач, чието припряно припкане им подсказваха какво му е обещала. Когато мина покрай тях, Холис се изправи от прикритието си иззад празен варел, уловил крак от стол.

— Ей — подвикна Холис и така здраво халоса Лион, че онзи се строполи.

Завлякоха отпуснатото тяло навътре в алеята. Холис го върза. Уви краката му с кожен ремък, а под комбинезона намери скрит малък револвер с къса цев. Кейлъб дойде с въже за простиране. Вързаха ръцете и краката на мъжа и запушиха устатата му с парцал.

— Зареден ли е? — попита Питър.

Холис отвори барабана.

— Три патрона — тръсна китка и го затвори с щракване, после го подаде на Алиша.

— Питър, според мен тези сгради са празни — каза тя.

Така беше. Никъде нямаше светлини.

— Да побързаме.

Приближиха затвора от юг, през празното поле. Холис мислеше, че входът за сградата е от другата страна, обърнат към главния вход на комплекса. Имаше, каза той, нещо като тунел там, вход с извита каменна арка в стената. Щяха да се опитат да проникнат през него, ако се наложеше, но откъм наблюдателните кули този вход се виждаше като на длан. Вановете и пикапите се държаха в гараж от южната страна на сградата. Най-разумно от страна на Олсън и хората му щеше да е да държат най-ценните си притежания накуп, а при някакво събитие първо там да проверят.

Гаражът беше заключен, вратите спуснати и залостени с тежки катинари. Питър надзърна през един от прозорците, но не успя да види нищо. Зад гаража имаше дълъг бетонен път, който водеше към платформа с навес и двукрила врата в стената на затвора. В средата на пътя се виждаше тъмно петно. Питър коленичи и го докосна. Пръстите му се измокриха. Помириса ги. Машинно масло.

Вратите нямаха ръчки, нито видим механизъм, с чиято помощ да се отворят. Петимата се подредиха в редица и притиснаха ръце по гладката повърхност в опит да я вдигнат нагоре. Усетиха, че поддават, стояха затворени само от собствената си тежест, твърде тежки бяха, за да ги повдигнат, без да имат с какво. Кейлъб изтича към гаража. Чуха звън на счупено стъкло и след миг той се върна с лост.

Отново се наредиха. Успяха да повдигнат вратата достатъчно, за да може Маратонката да подпъхне лоста под нея. По бетона се показа ивица светлина. Вдигнаха нагоре вратата, вмъкнаха се един след друг и я затвориха зад себе си.

Озоваха се в нещо като товарна зона. Имаше намотани вериги и стари части от двигатели. Някъде наблизо капеше вода. Въздухът миришеше на масло и камък. Светлината идваше отгоре, трепетлив блясък. Влязоха по-навътре И от мрака се показа познат силует.

Хъмви.

Кейлъб го отвори отзад.

— Само петдесеткалиброва картечница. Има и три кутии патрони за нея.

— Тогава къде са другите оръжия? — попита Алиша. — И кой е докарал това тук?

— Ние.

Обърнаха се и видяха самотна фигура сред мрака: Олсън Хенд. Наизлизаха още фигури, които ги наобиколиха. Шестима облечени в оранжево мъже, всичките въоръжени с пушки.

Алиша беше извадила револвера от колана си и държеше Олсън на прицел.

— Кажи им да се отдръпнат.

— Послушайте я — вдигна ръка Олсън. — Наистина. Свалете веднага оръжията.

Един по един мъжете свалиха оръжията си. Алиша го направи последна, но Питър забеляза, че не върна револвера в колана си, а само отпусна ръка.

— Къде са? — Питър попита Олсън. — Вие ли ги държите?

— Мислех, че само Майкъл липсва.

— Ейми и Маусами също ги няма.

Той се подвоуми, изглеждаше слисан.

— Съжалявам. Не исках да стане така. Не знам къде са. Но приятелят ви Майкъл е с нас.

— Кои „нас“? — поиска да научи Алиша. — Какво става, по дяволите? Защо всички сънуваме един и същ сън?

Олсън кимна.

— Дебелата жена.

— Какво си сторил на Майкъл, кучи сине?

С тези думи тя отново вдигна оръжието, държеше го с две ръце и се целеше в главата на Олсън. Шест пушки се насочиха в отговор към тях. Питър усети как стомахът го присвива.

— Всичко е наред — тихо каза Олсън, погледът му беше прикован в дулото на оръжието.

— Кажи му, Питър — настоя Алиша, — кажи му, че ще му тегля куршума, ако веднага не започне да говори.

Олсън внимателно размаха ръце встрани.

— Да се успокоим всички. Те не знаят. Не разбират.

Палецът ѝ се спусна към спусъка на револвера, за да го издърпа.

— Какво не знаем?

На рехавата светлина от лампата Олсън се беше смалил, помисли си Питър. Почти не приличаше на себе си. Маската му явно се беше свлякла и за пръв път Питър видя истинския Олсън: уморен старец, разкъсван от съмнения и тревога.

— За Бабкок — каза той. — Не знаете за Бабкок.

Майкъл лежеше по гръб, заровил глава под контролното табло. Над лицето му висяха куп жици и пластмасови компоненти.

— Опитай пак.

Гюс завъртя главния ключ, който свързваше таблото и акумулаторите. Отдолу се чу бръмченето на главния генератор, който се задейства.

— И?

— Задръж — каза Гюс, после каза: — Не. Стартерът отново отказа.

Някъде в главното електрическо оборудване имаше късо. Дали заради онова питие, което му беше дала Били, или заради цялото време, прекарано с Елтън, но Майкъл направо можеше да го подуши — неуловим мирис на нажежен метал и стопена пластмаса, някъде в кълбото жици над лицето му. С едната си ръка премести фазомера нагоре и надолу по таблото. С другата ръка притисна леко всяка връзка. Нямаше проблеми.

Изтегли тялото си и седна. От него се лееше пот. Били стоеше над него и го наблюдаваше с тревога.

— Майкъл…

— Знам, знам.

Пи дълго от манерката и избърса лице с ръкава си, като си даде миг, за да размисли. Часове в проверка на електрическите вериги, на издърпване на жици, обратно проследяване на връзките с таблото. И все още ни можеше да открие нищо.

Чудеше се: Какво би направил Елтън?

Отговорът беше очевиден. Налудничав, вероятно, но все пак очевиден. Пък и той вече беше опитал всичко, за което се сети. Майкъл скочи на крака и тръгна по тясната пътека между кабината и двигателното. Гюс стоеше зад стартера, стиснал тънкописец в зъби.

— Нагласи отново релето — нареди той.

Гюс освети с фенерчето ръката си.

— Това вече го правихме. Изтощаваме акумулаторите. Повтаряхме го твърде много пъти, трябва да ги презаредим с портативните генератори. Поне шест часа.

— Направи го, казвам ти!

Гюс сви рамене и посегна към бутоните в гнездото от тръби, като търсеше слепешком мястото.

— Добре, за каквото и да ти трябва, нагласено е.

Майкъл се върна при прекъсвача.

— Искам всички да пазят пълна тишина.

Щом Елтън можеше да го направи, можеше и той. Пое дълбоко дъх и бавно го издиша, като се опитваше да освободи съзнанието си.

После натисна прекъсвача.

В следващия миг — частица от секундата — той чу активирането на акумулаторите и потичането на тока през таблото, звук като от вода, която преминава през тръба. Но имаше нещо нередно, тръбата беше прекалено малка. Водата се удряше в страните ѝ и после напрежението потичаше в друга посока, жестока турбуленция, половината се насочваше в една страна, другата на друга, и се неутрализираха, всичко спираше и веригата се прекъсваше.

Отвори очи и видя Гюс да го наблюдава с отворена уста, която откриваше почернелите му зъби.

— Заради превключвателя е — каза Майкъл.

Измъкна отвертка от колана с инструменти и махна превключвателя от таблото.

— Този е петнайсет ампера — каза той. — Това нещо хич няма сили. Защо, по дяволите, трябва да е петнайсет ампера? — погледна към кутията със стотиците вериги. — На онова място там какъв е? Номер двайсет и шест.

Гюс разгледа схемата, която беше отворена на масичка до двигателя. Погледна таблото, после отново чертежа.

— Вътрешни лампи.

— Рояци, за тях не ви трябват трийсет ампера — Майкъл взе втория прекъсвач и го размени с първия. Отново натисна главния бутон в очакване превключвателят да щракне. Когато не щракна, той каза:

— Това е.

Гюс се мръщеше недоверчиво.

— Това ли е?

— Трябваше да се разместят. Няма нищо общо с главното табло. Нагласи отново релето и ще ти покажа.

Майкъл тръгна напред към кабината, където Били чакаше на един от двата въртящи се стола при предното стъкло. Всички си бяха тръгнали, заминали си бяха точно след залез с пикапа на Били, за да се срещнат на уреченото място.

Майкъл седна на другия стол. Завъртя поставения в таблото ключ зад регулатора, чуха как отдолу стартерът се задейства. Ска̀лите по таблото засветиха в сребристосиньо. През тесния процеп на предпазните пластини Майкъл виждаше звездите извън отворените врати на халето. Добре, каза си той, сега или никога. До стартера или стигаше ток, или не стигаше. Открил беше единия от проблемите, но кой знае още колко други има. Трябваха му дванайсет дни, за да оправи едно хъмви. Всичко, направено от него тук, беше отнело три часа.

Майкъл извиси глас към задната част на машината, където Гюс зареждаше горивната система, като премахваше въздуха от нея:

— Давай!

Гюс включи стартера. Отдолу се разнесе страховит грохот, съпроводен от удовлетворяващия мирис на горящ дизел. Двигателят се разтресе, когато колелата се задвижиха и напънаха спирачките.

— Е — обърна се Майкъл към Били, — как карате това чудо?

Петдесет и пет

Трябваше да се доверят на думите на Олсън. Нямаха друг избор.

Раздадоха си оръжията и се разделиха на две групи. Олсън и хората му щяха да атакуват помещението на приземното ниво, а Питър и останалите да влязат отгоре. Мястото, което наричаха пръстена, навремето бил централния затворнически двор, покрит със сводест покрив. Част от покрива се срутила, останала открита, но оригиналните греди си стояли невредими. Провесени от тези греди, петнайсет метра над пръстена, имало няколко пътеки, някога използвани от пазачите за наблюдение на пространството отдолу. Подредбата им наподобявала спици на колело с тръби над тях, достатъчно широки, за да пропълзи по тях човек.

Щом осигуряха безопасността на пътеката, Питър и останалите щяха да слязат по стълбище от северния и южния край на помещението. То водело към три редици балкони с решетки, обграждащи двора. Там щяла да е по-голямата част от тълпата, обясни Олсън, вероятно и с дванайсет души на земята, за да направят огнената линия.

Виралът Бабкок щял да влезе през отвор на покрива, от източната страна на помещението. Стадото, четири глави, влизало през отсрещния край през пролука в огнената линия, следвано от двамина, определени за жертвоприношение.

Четири и двама, каза Олсън, за всяко новолуние. Докато му даваме четири и двама, той държи настрана Безброя.

Безброя: така Олсън наричаше останалите вирали. Онези на Бабкок, обясни той. Онези от неговата кръв. Той ли ги контролира?, попита Питър, без все още да вярва на чутото; твърде фантастично беше — макар че докато формулираше въпроса си, усещаше скептицизмът му да се стопява. Ако Олсън казваше истината, много неща идваха на мястото си. Самият Рай, необяснимото му съществуване, странното поведение на жителите му, като хора, които пазят ужасяваща тайна, дори самите вирали, и усещането, което Питър хранеше от самото начало, че те са повече от сбор от отделни същества. Той не само ги контролира, отговори Олсън. Докато говореше, все едно от него падна огромен товар, сякаш от години е чакал да разкаже всичко. Той е тях, Питър.

— Съжалявам, че те излъгах преди, но нямах избор. Първите заселници, дошли тук, не са били бежанци. Били са деца. Влакът ги е докарал тук, откъде точно — не знам. Отивали са в планината Юка, в тунелите там. Но Бабкок вече бил тук. Тогава започнал сънят. Някои казват, че това е спомен от времето преди да стане вирал, когато все още бил човек. Но щом веднъж убиеш жената в съня, ти му принадлежиш. Принадлежиш на пръстена.

— Хотелът с блокираните улици — намеси се Холис. — Това е капан, нали?

Олсън кимна.

— От много години изпращаме патрули, които да докарат колкото може повече. Някои просто се скитаха. Други ни ги оставяха виралите, за да ги открием. Като теб, Сара.

Сара поклати глава.

— Още не си спомням случилото се.

— Никой никога не си спомня. Травмата е прекалено голяма. — Олсън отново погледна умоляващо Питър. — Трябва да разбереш. Винаги сме живели по този начин. Това е единственият начин да оцелеем. За мнозина пръстенът е малка цена.

— Ако питате мен, тая работа е въшлива — отсече Алиша. Лицето ѝ беше застинало от гняв. — Чух достатъчно. Тези хора са помагачи. Те са като домашни любимци.

Изражението на Олсън помръкна, но продължи да говори със зловещо спокоен тон.

— Наричайте ни, както си искате. Не може да кажете нищо, което не съм чувал хиляди пъти. Майра не е единственото ми дете. Имах и син. Щеше да е горе-долу на вашата възраст, ако беше жив. Когато беше избран, майка му се възпротиви. В крайна сметка Джуд я изпрати в пръстена с него.

Собственият му син, помисли си Питър. Олсън беше изпратил на смърт собствения си син.

— Защо Джуд?

Олсън сви рамене.

— Защото е той. Джуд винаги го е имало — поклати глава. — да можех, щях да ви го обясня по-добре. Но всъщност сега нищо няма значение. Миналото си е минало, или поне така си казвам. Част от нас се подготвят за този ден от години. Готвим се да избягаме, да живеем живота си като хора. Но ако не убием Бабкок, той ще призове Безброя. С тези оръжия имаме шанс.

— И кой е в пръстена?

— Не знаем. Джуд не казва.

— Ами Маус и Ейми?

— Казах ти, че не знаем къде са.

Питър се обърна към Алиша.

— Те са.

— Не знаем — възрази Олсън. — А и Маусами е бременна. Джуд не би я избрал.

Питър не беше убеден. Всичко, казано от Олсън, засили убедеността му, че Маус и Ейми са в пръстена.

— Има ли друг начин, по който да влезем?

Тогава Олсън им обясни разположението на сградата, тръбите над пътеките, стигащи до пода на гаража, за да влязат в земята.

— В първия отсек ще е тъмно като в рог — предупреди той, докато хората му раздаваха пистолети и пушки от скрития склад. — Просто следвайте шума от тълпата.

— Колко хора още имаш вътре? — попита Холис. Тъпчеше джобовете си с пълнители. Коленичили до отворен сандък, Кейлъб и Сара зареждаха пушките си.

— Ние седмината и четирима други на балконите.

— Само толкова? — попита Питър. Залогът, който и в началото не беше на тяхна страна, сега се оказа далеч по-лош, отколкото си мислеше. — Колко има Джуд?

Олсън се намръщи.

— Мислех, че си разбрал. Той командва всички.

Когато Питър не каза нищо, Олсън продължи:

— Бабкок е по-силен от всеки друг вирал, когото сте виждали, и тълпата няма да е на наша страна. Няма да е лесно да го убием.

— Някой опитвал ли е?

— Веднъж — подвоуми се. — Малка група като нас. Преди много години.

Питър тъкмо щеше да попита какво се е случило, но по мълчанието на Олсън разбра отговора.

— Трябваше да ни кажете.

В изражението на Олсън се появи окаяно смирение. Питър разбра, че вижда товар, далеч по-тежък от съжалението или скръбта. Виждаше вина.

— Питър. Какво щеше да кажеш ти?

Не отговори. Не знаеше. Вероятно нямаше да му повярва. Не знаеше дали и сега да му вярва. Но Ейми беше в пръстена, беше сигурен, усещаше го с всяка своя клетка. Извади пълнителя от пистолета си, за да го нагласи по-стабилно, после отново го върна и издърпа предпазителя. Погледна към Алиша, която кимна. Всички бяха готови.

— Тук сме, за да намерим приятелите си — каза на Олсън. — Останалото е ваша задача.

Но Олсън поклати глава.

— Не се заблуждавайте. Щом се окажете в пръстена, битката ни е една и съща. Бабкок трябва да умре. Ако не го убием, той ще призове Безброя. Влакът ще е без значение.

Новолуние. Бабкок усети как гладът се развихря в него. И простря съзнанието си към Мястото, Мястото на Завръщането с думите:

Време е.

Време е, Джуд.

Бабкок беше готов. Бабкок летеше. Рееше се над пустинята със скокове и извисявания, а грамадният възхитителен глад изпълваше съществото му.

Доведи ми ги. Доведи ми един, после друг. Доведи ги, защото трябва да живееш по този начин и по никой друг.

Във въздуха имаше кръв. Подушваше я, вкусваше я, усещаше как същината ѝ се влива в него. Първо щеше да е кръвта на животните, жива сладост. А после неговият Най-добър и Специален, неговият Джуд, който сънуваше съня по-добре от всички останали, от Времето на Превръщането, чието съзнание живееше с него в съня като брат, щеше да му доведе онези, чиято кръв Бабкок щеше да изпие и да се почувства изпълнен.

Изкачи стената с един-единствен скок.

Тук съм.

Аз съм Бабкок.

Ние сме Бабкок.

Спусна се. Чу ахканията на тълпата. Около него светеха огньовете. Зад пламъците бяха хората, дошли да гледат и да знаят. И през пролуката видя как животните приближават, подкарвани с бич, в очите им нямаше страх, имаше незнание, а гладът у него се надигна като вълна и той се стовари отгоре им, разкъсваше и дереше, първото, а после и останалите, всяко по реда си, великолепно изпълнение.

Ние сме Бабкок.

Сега вече можеше да чуе гласовете. Хорът на тълпата в техните клетки, зад пръстена от пламъци, и гласа на неговия Единствен, неговия Джуд, който стоеше на пътеката отгоре и ги водеше като при песен.

— Доведи ми ги! Доведи ми един, а после и друг! Доведи ми ги, защото трябва да живеем…

Стена от шум, издигащ се в зловещ унисон:

— … по този начин и никой друг!

В пролуката се появиха две фигури. Те се препъваха напред, блъскани от двама мъже, които бързо се отдръпнаха. Зад тях пламъците отново лумнаха, вратата от огън, която ги затвори, за да ги вземе.

Тълпата ревеше.

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

Паника от стъпки. Въздухът трепереше и туптеше.

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

И тогава я почувства. С ясно и ужасно избухване, Бабкок я почувства. Сянката иззад сянката, процепа в тъканта на нощта. Онази, която носеше семето на вечността, но не беше от неговата кръв, не беше от Дванайсетте или Нула.

Единствената на име Ейми.

Питър чу всичко от вентилационната шахта. Напяването, паническите ревове на стадото, а после тишината — притаения дъх, като от някакъв недовършен спектакъл — после експлозията от възгласи. Горещината идваше на вълни към стомаха му и с него задушливия дим на пушек от дизел. Шахтата беше достатъчно широка, за да може един човек да пълзи по нея. Някъде под него, събрани в тунел, свързващ пръстена с главния вход на затвора, бяха хората на Олсън. Нямаше как да съгласуват пристигането, нито да обявят на останалите, разположени в тълпата. Те просто трябваше да се досетят.

Питър видя пред себе си отвор: метална решетка на пода на канала. Притисна лице към нея и погледна надолу. Под решетката виждаше летвите на пътеката, а двайсет метра по-нататък — пода на пръстена, обвит с ров от горящо гориво.

Подът беше покрит с кръв.

По балконите тълпата отново беше подхванала напева си. Пръстен! Пръстен! Пръстен! Пръстен! Питър предположи, че той и останалите се намират вече над източния край на помещението. Щеше да се наложи да преминат по пътеката пред погледите на цялата тълпа, за да стигнат до стълбите на долния етаж. Погледна назад към Холис, който кимна и вдигна решетката, отдръпна я настрана. После дръпна предпазителя на пистолета си и припълзя напред, за да обкрачи отвора.

Ейми, мислеше си Питър, лоша работа, какво има там долу. Свържи се с нас, както можеш, иначе всички сме мъртви.

Той се отблъсна и промуши през отвора първо краката си.

Падаше дълго, достатъчно дълго, за да се чуди: Защо падам? Височината над пътеката беше по-голяма, отколкото беше очаквал — не два метра, а четири или пет, — удари се в метал и се чу звук от размърдване на кости. Претърколи се. Пистолетът го нямаше, беше избит от ръката му. Докато се търкаляше, с крайчеца на окото си видя фигурата отдолу: с вързани китки и покорно отпуснато тяло, с риза без ръкави, която Питър позна. Разумът му се вкопчи в образа, който беше едновременно и спомен за мириса от кладата в деня, в който изгориха трупа на Зандър Филипс, как седеше на слънчевата светлина пред електростанцията и името, избродирано върху джоба. Армандо.

Тео.

Мъжът в пръстена беше Тео.

Брат му не беше сам. Имаше още някой до него, мъж на колене. Той беше гол до кръста, проснат на пода, така че лицето му оставаше скрито. Когато ъгълът пред погледа на Питър се разшири, разбра, че вижда на пода стадото или поне останките от стадото — навсякъде се въргаляха късове, сякаш попаднали в експлозия. Приклекнал в центъра на тази издигаща се маса от плът и кости, с лице, приведено и заровено в останките, с тяло, което потръпваше в движение, сякаш пие, беше виралът, не вирал, като онези, с които Питър си беше имал работа. Това беше най-грамадният вирал, който беше виждал, който някой някога е виждал. С толкова грамадно изкривено туловище, че сякаш туловището беше самостоятелно същество.

— Питър! Дойде навреме, за да гледаш представлението!

Лежеше на гърба си, безполезен като костенурка. Джуд стоеше над него и го наблюдаваше с поглед, за който Питър нямаше определение, безгранично мрачно злорадство, целеше се с оръжие в главата му. Питър долови стъпки, които се приближаваха. От всички посоки по пътеките се втурнаха още мъже в оранжеви костюми.

Джуд стоеше точно под отвора.

— Давай — каза Питър.

Джуд се усмихна.

— Колко благородно.

— Ти не — каза Питър и вдигна поглед. — Холис.

Джуд погледна нагоре в мига, в който куршумът от пушката на Холис го уцели над дясното ухо. Мъгляво розово петно. Питър усети как въздухът се пропи с него. За миг нищо не се случи. После оръжието в ръцете на Джуд падна и издрънча по пътеката. На кръста му имаше голям пистолет. Питър видя как ръцете на Джуд се насочват към него и слепешката го търсят. После нещо се пръсна в него, от очите му рукна кръв, жалостив кървав рев, а той падна на колене, падна по очи с лице, на което беше замръзнало вечно удивление, сякаш казваше: Не мога да повярвам, че съм мъртъв.

Маусами, който управляваше помпата за гориво.

Двете с Ейми бяха влезли през главния тунел точно преди тълпата да пристигне и се криеха под стълбите, които свързваха етажа на нивото на двора с балконите. Чакаха безкрайно, свити на кълбо, показаха се чак когато чуха стадото да влиза и отгоре да избухват неистови възторзи. Въздухът беше нажежен, задушлив от дим и сажди.

Пламъците бяха ужасяващи.

Когато виралът разкъса стадото, тълпата сякаш изригна, всички вдигаха юмруци, припяваха и тропаха с крака, като същество, обхванато от невъобразим и ужасен екстаз. Някои държаха деца на раменете си, за да могат да гледат. Сега стадото ревеше, блъскаше се и тичаше из пръстена, втурваше се към пламъците и се връщаше объркано в налудничав танц между два полюса на смъртта. Докато Маусами наблюдаваше, виралът се протегна и улови едно от животните за задните крака, вдигна го със силно пукане, после го метна във въздуха, за да го запрати в клетките сред порой от кръв. След което остави животното, където беше — предните му крака риеха в пръстта и се мъчеха да придърпат потрошеното му тяло, — вдигна друго за рогата, използва същото движение, за да счупи врата му, после завря лице в умъртвената плът в основата на врата на животното. Туловището на вирала се изпълваше, докато пиеше, трупът на добичето се свиваше при всеки негов дъх, сбръчкваше се пред очите на Маусами, докато изпиваха кръвта от тялото му.

Останалото не видя, извърна лице.

— Доведи ми ги! — призова глас. — Доведи ми един и после друг! Доведи ми, защото ние трябва да живеем…

— … по този начин и по никой друг!

Тогава видя Тео.

Маусами изпита едновременно радост и ужас с такова ожесточение, сякаш излезе от тялото си. Дъхът ѝ спря, почувства се замаяна, прилоша ѝ. Двама мъже в комбинезони бутаха Тео напред, водеха го през пролуката в пламъците. Очите му бяха безжизнени, с почти волски поглед. Той, изглежда, изобщо не осъзнаваше какво се случва около него. Вдигна лице към тълпата и премигна неразбиращо.

Опита се да го извика, но гласът ѝ потъна в бурята от гласове. Погледна към Ейми с надеждата, че момичето ще знае какво да направят, но никъде не я видя. Над нея и около нея гласовете отново припяваха:

— Пръстен! Пръстен! Пръстен!

Тогава въведоха още един човек, двама мъже го държаха за ръцете. Главата му беше приведена, краката му едва докосваха пода, а мъжете, които го влачеха, го поставиха на земята и бързо се ометоха. Поздравленията от тълпата бяха оглушителни, буря от възгласи. Той пристъпи напред, огледа тълпата, като че някой можеше да му помогне. Вторият мъж се изправи на колене.

Беше Фин Даръл.

Изведнъж жената, която седеше до нея: познато лице, с дълъг розов белег на скулата ѝ като шев с издут от корема ѝ на бременна комбинезон, се обърна към нея:

— Познавам те — каза жената.

Маусами се отдръпна назад, но жената я сграбчи за ръката, очите ѝ свирепо се впиха в лицето на Маусами.

— Познавам те, познавам те!

— Пусни ме!

Отдръпна се. Зад нея жената истерично сочеше и крещеше:

— Познавам я, познавам я!

Маусами хукна. Мислеше си само как да стигне до Тео. Но не можеше да мине през пламъците. Виралът почти беше приключил със стадото, последното животно се гърчеше в челюстите му. След няколко секунди щеше да се изправи и да види двамата мъже — да види Тео — и това щеше да е краят.

Тогава Маусами видя помпата. Огромна мазна помпа, свързана с дълги маркучи към два тумбести резервоара за гориво, покрити с ръжда. Мъжът, който я управляваше, носеше оръжие с къса цев през гърдите си, на колана му висеше нож в кожена ножница. Гледаше на друга страна, както всички, обърнат към спектакъла зад стената от лумнали пламъци.

Подвоуми се — не беше убивала човек, — но това не можеше да я спре. Плавно се приближи към пазача откъм гърба му, измъкна ножа и го заби с всичката си сила ниско в гърба му. Усети стягането и опъването на мускулите и стойката му, като при лък. Дълбоко от гърлото му излезе удивено издихание.

Усети как умря.

Издигнал се над врявата, отгоре се чу глас: Питър ли беше?

— Тео, бягай!

Помпата беше бъркотия от лостове и копчета. Къде бяха Майкъл и Кейлъб, когато толкова ѝ трябваха? Маусами улови напълно наслуки най-големия лост, дълъг колкото от китката до лакътя ѝ, обви около него длан и го дръпна.

— Спрете я! — ревна някой. — Спрете тая жена!

Когато Маусами почувства как изстрелът я уцели високо в хълбока — странна тривиална болка като ужилване от пчела, — разбра, че е успяла. Пламъците угасваха, стихваха около пръстена. Изведнъж тълпата се заотдръпва от жиците, всички крещяха, избухна хаос. Виралът се беше отдалечил от последното животно и се изправи — цял пулсираща светлина, очи, хищни нокти, зъби, гладко лице, дълга шия, огромна гръд, обляна в кръв. Тялото му беше подпухнало като на кърлеж. Стоеше на три метра, може би повече. С едно мръдване на главата очите му забелязаха Фин, главата му се наклони настрани, тялото му се стегна, сякаш се целеше, готово да скочи. И скочи. Прелетя във въздуха между тях със скоростта на мисълта, невидим, както куршумът беше невидим, изведнъж се оказа там, където Фин лежеше безпомощен. Какво последва, Маусами не видя ясно и се радваше, че не го е видяла, толкова бързо и ужасно беше, като при животните, но по-бързо, защото беше човек. Ливна кръв като при разкъсано и част от Фин изчезна първия път, останалата на втория.

Тео, помисли си тя, когато болката в крака ѝ изведнъж се усили във вълна от жега и светлина, които я превиха на две. Кракът ѝ се прегъна под нея, тя полетя. Тео, тук съм. Дойдох да те спася. Имаме бебе, Тео. Бебето е момче.

Докато падаше, видя фигура, който спринтираше през пръстена. Ейми. От косата ѝ се носеше пушек, по дрехите ѝ просветваха огнени езици. Виралът се обърна към Тео. Ейми застана между тях, закри Тео като щит. Застана лице в лице с огромното, подуто туловище на съществото, съвсем мъничка, колкото едно дете.

И мигът застина, целият свят застина, докато виралът наблюдаваше фигурката пред себе си. Маусами си помисли: това момиче иска да каже нещо. Момичето ще отвори уста и ще заговори.

Двайсет метра по-горе Холис се спусна през отвора с пушката си, следван от Алиша с РПГ. Тя го наведе към пода и насочи цевта му към мястото, където стояха Ейми и Бабкок.

— Не мога да стрелям!

Кейлъб и Сара се спуснаха зад тях. Питър сграбчи оръжието на Джуд от пътеката и стреля към двамата мъже, които тичаха към тях. Единият извика протяжно и падна надолу с главата на долния етаж.

— Стреляй по вирала! — извика той на Алиша.

Холис стреля и вторият мъж падна по лице на пътеката.

— Тя е много близо! — каза Алиша.

— Ейми — ревна Питър, — махай се оттам!

Момичето не помръдна. Колко време можеше да го удържи по този начин? И къде беше Олсън? Последните пламъци бяха угаснали, хората тичаха надолу по стълбите като лавина от оранжеви костюми. Тео, на ръце и колене, се отдалечаваше от вирала, но го правеше вяло, беше се примирил, нямаше сили да се противи. Кейлъб и Сара хукнаха по пътеката към стълбите и сега слизаха сред бъркотията на балконите. Питър чу жени да пищят, деца да плачат, глас, който приличаше на този на Олсън, се издигаше над данданията:

— Тунелът! Всички да тичат към тунела!

Маусами тръгна към пръстена.

— Насам! — тя се препъваше, падна на пода и се привдигна. Панталоните ѝ бяха целите в кръв. Застана на четири крака и се опита да се изправи. Махаше и крещеше:

— Погледни насам!

Маус, помисли си Питър, отдръпни се назад.

Твърде късно. Магията се разруши.

Виралът се наклони с лице към тавана и приклекна, като набираше сила, за да скочи, а после вече летеше, носеше се във въздуха. Изправи се пред тях с безмилостна неизбежност, надвеси се над главите им, уловил се за една от гредите на тавана, туловището му се люлееше като на дете, което се върти около дърво — странно развеселена и дори игрива картина, — после се приземи на пътеката с разтърсващо тракане.

Аз съм Бабкок.

Ние сме Бабкок.

— Лиш…

Питър усети как изстрелът от противотанковото оръжие профучава покрай лицето му, парване от нагорещен въздух по страната му. Разбра какво ще се случи, преди да е станало.

Гранатата избухна. Взрив, жега, Питър беше отблъснат към Алиша, двамата се прекатуриха на пътеката, но пътеката вече я нямаше. Пътеката падаше. Улови се за нещо, задържа се. И двамата паднаха тежко, за един изпълнен с надежда миг всичко свърши. Тогава пътеката се наклони отново и с пукане на нитове и стенание на огънат метал краят на пътеката се откъсна от тавана, наклони се към пода като глава на чук и започна да пада.

Лион от алеята лежеше по лице на земята. Проклятие, помисли си. Къде отиде момичето?

В устата му имаше кърпа, китките му бяха завързани зад него. Опита се да размърда крака, но и те бяха завързани. Онзи грамадният беше, Холис. Лион си спомни. Холис изникна от мрака, размаха нещо, а след това Лион се оказа сам и овързан неподвижно в тъмното.

Носът му беше подут от сополи и кръв. Онзи кучи син сигурно го е счупил. Само това му липсваше — счупен нос. Май имаше и два счупени зъба, но заради кърпата в устата си, с притиснатия под нея език, нямаше как да провери.

Такъв проклет мрак беше тук, че не виждаше и на две стъпки пред лицето си. Отнякъде се носеше воня на боклук. Хората винаги си изхвърляха боклука по алеите, вместо да го хвърлят на бунището. Колко пъти беше чувал Джуд да казва на хората: Носете шибания си боклук на бунището, нали? Какво, свине ли сме? Майтап, нещо такова, понеже не бяха свине, но имаше ли всъщност разлика? Джуд винаги си правеше такива шеги, за да наблюдава как хората се гърчат. Известно време имаха свине — Бабкок обичаше свинско почти колкото и говеждо, — но една зима измряха от болест. Или пък просто са разбрали какво ги чака и са решили: Какво пък, по дяволите, по-добре да легна и да си умра в калта.

Никой нямаше да дойде да търси Лион, това беше сигурно, той сам трябваше да реши проблема си със ставането. Можеше и да успее да го направи, ако придърпа колене към гърдите си. От движението раменете му го заболяха неистово, така както бяха извити назад, зари глава със счупения си нос и зъби в пръстта. Извика от болка през кърпата, когато го направи, беше замаян и задъхан, целият плувнал в пот. Вдигна лице — раменете го заболяха още по-силно, какво, мамка му, беше направил онзи приятел, та така здраво беше вързал ръцете му — надигна горната част на тялото си, докато не седна с присвити колене под себе си и разбра, че е сгрешил. Нямаше как да се изправи. Помисли си да пристъпи на пръсти, да скочи до изправено положение. Но пак щеше да зарие лице в пръстта. Да беше се изтласкал до стената най-напред и тогава да се издърпа нагоре по нея. А сега беше приклещен с обездвижени крака под себе си, замръзнал като огромно лайно.

Опита се да извика за помощ, нещо просто, като думата „Ей“, но излезе само едно протяжно Аааааааа, от което му се докашля. Вече усещаше как кръвообращението на краката му спира, чувстваше изтръпването, което запълзя от пръстите нагоре като мравки.

Там нещо се движеше.

Гледаше към началото на алеята. От другата ѝ страна имаше площад, потънал в тъмнина, защото огънят във варела беше догорял. Втренчи се в мрака. Може пък да е Хап, който го търси. Който и да беше, той нищо не виждаше. Вероятно разумът му го подвеждаше. Сам навън при новолуние, кой ли не би се изнервил.

Не, нещо се движеше. Лион отново го усети. Усещането идваше от земята, изпод коленете му.

Над него се стрелна сянка. Вдигна глава и видя само звездите, разположени сред разлята чернилка. Усещането в коленете му вече беше по-отчетливо, ритмично разтърсване като пляскане от хиляди криле. Какво, по дяволите…?

През алеята се стрелна силует. Хап.

Аааааааааа, извика през кърпата. Ааааааааа. Но изглежда Хап не го забеляза. Спря на ръба на алеята, задъхан и хукна нанякъде.

После видя Хап да тича обратно.

Пикочният мехур на Лион се отпусна, а после и червата му. Но съзнанието му не можеше да отчете тези факти, защото всичките му мисли бяха заличени от огромен, непосилен ужас.

Краят на пътеката се стовари върху пода с огромен трясък. Свил се при едно от перилата, Питър едва успя да се задържи. Покрай него падна предмет, издрънча, преди да отскочи в пространството: празния РПГ, от чието дуло се виеше спирала от слаб дим. После отгоре му се стовари нещо тежко — Холис и Алиша, вкопчени един в друг — и това беше: тримата падаха свободно, плъзгаха се по наклонената пътека към пода отдолу.

Стовариха се на земята сред бъркотия от крака, ръце и тела, екипировка. Разхвърчаха се по пода като топки, метнати с ръка. Питър падна на гръб, примигна към далечния таван, съзнанието и тялото му гъмжаха от адреналин.

Къде беше Бабкок?

— Хайде! — Алиша го беше сграбчила за ризата и го дърпаше да се изправи. Зад нея стояха Сара и Кейлъб. Холис куцаше към тях, някак успяваше да носи пушката си.

— Трябва да се измъкнем оттук!

— Къде се дяна?

— Не знам! Скочи нанякъде!

Останките от животните бяха пръснати навсякъде. Из въздуха се носеше мирис на кръв и месо. Ейми помагаше на Маус да се изправи. Дрехите на момичето продължаваха да тлеят, но тя май не забелязваше. Част от косата ѝ беше опърлена и откриваше ярка червенина на скалпа ѝ.

— Помогне на Тео — каза Маусами, когато Питър приклекна до нея.

— Маус, простреляна си.

От болка стискаше зъби. Заблъска го.

— Помогни му.

Питър отиде до мястото, където брат му стоеше на колене в мръсотията. Изглеждаше замаян, с объркано изражение. Краката му бяха боси, дрехите му висяха на парцали, рани покриваха ръцете му. Какво са му сторили?

— Тео, погледни ме — нареди Питър и го сграбчи за рамене. — Ранен ли си? Можеш ли да ходиш?

Стори му се, че в погледа на брат му проблесна слаба светлинка. Не целият Тео, но поне проблясък.

— О, боже — каза Кейлъб, — това е Фин.

Момчето сочеше окървавена маса на пода на няколко метра от тях. Питър отначало го взе за част от добитъка, но после се вгледа и разбра, че купчината от плът и кости е наполовина човек, торс, глава и една ръка, която лежеше превита под странен ъгъл, над челото на мъртвия. От кръста надолу нямаше нищо. Лицето, както беше казал Кейлъб, беше на Фин Даръл.

Притисна още по-силно Тео за раменете. Сара и Алиша вдигаха Маусами на крака.

— Тео, искам да се постараеш да вървиш.

Тео примигна и облиза устни.

— Наистина ли си ти, братле?

Питър кимна.

— Дойде… за мен.

— Кейлъб — каза Питър, — помогни ми.

Питър привдигна Тео и обви ръка около кръста му, Кейлъб го пое от другата страна.

Побягнаха заедно.

Влязоха в тъмен тунел, сред бягащата тълпа. Хората се блъскаха през изхода, тъпчеха се, притискаха се. Отгоре Олсън ги насочваше през отвора и крещеше с всички сили:

— Тичайте към влака!

Изскочиха от тунела на двора. Всички хукнаха към главната врата, която беше отворена. Заради тъмнината и объркването беше настъпило задръстване, прекалено много хора се мъчеха да си проправят едновременно път през изхода. Някои се опитваха да се изкатерят по загражденията, хвърляха се към жиците, вкопчваха се и продължаваха нагоре. Докато Питър гледаше, високо отгоре падна мъж и се разпищя с омотан в шиповете крак.

— Кейлъб! — извика Алиша. — Вземи Маус!

Тълпата се блъскаше около тях. Питър видя главата на Алиша да се показва и скрива над бъркотията, знаеше, че развятата руса коса е на Сара. Двете се движеха в друга посока, бореха се с потока на тълпата.

— Лиш! Къде отивате? — вой от единствена, постоянна нота, която раздра въздуха и която като че ли идваше не от една посока, а от всички посоки едновременно, удави гласа му.

Майкъл, помисли си той. Идваше Майкъл.

Изведнъж се оказаха изблъскани напред, енергията на обзетото от ужас множество ги издигна като вълна. Питър някак успяваше да държи брат си. Преминаха през вратата и се вляха в друга група хора, притиснати в прохода между двете огради. Някой се стовари върху него отзад и чу как връхлетелият го стене, препъва се и пада под краката на тълпата. Питър си проправяше път напред, блъскаше, буташе, използваше тялото си като стенобойна машина, докато най-после не излязоха от втората врата.

Релсите водеха право напред. Тео сякаш се събуждаше, полагаше усилия да се движи сам, докато си проправяха път през тълпата. В хаоса и тъмнината Питър не виждаше никого от останалите. Викаше ги по име и не чуваше отговор сред крясъците на тичащите покрай него. Пътят се изкачваше по пясъчно възвишение и с наближаването на върха той видя светлина, която приближаваше от юг. Отново се чу просвирване на сирена и тогава го видя.

Огромен сребрист облак се кълбеше към тях и съсичаше нощта като с нож. Единствен сноп светлина светеше от предната му част и осветяваше струпалите се около релсите хора. Видя Кейлъб и Маусами да тичат към влака. Питър продължаваше да подкрепя Тео, препъна се в насипа, изсвириха спирачки. Хората се втурнаха покрай влака, опитваха се да се вкопчат в него. Когато машината наближи, в предното отделение се отвори капак и от него се надвеси Майкъл.

— Не можем да спрем!

— Какво?

Майкъл направи фуния пред устата си.

— Трябва да продължим да се движим!

Скоростта на влака намаля до пълзене. Питър видя Кейлъб и Холис да вдигат някаква жена към един от трите закрити вагона след локомотива. Майкъл помагаше на Маусами да се изкачи по въжената стълба във влака, Ейми ѝ помагаше отдолу. Питър се затича с брат си, опитваше се да съгласува скоростта им с тази на въжената стълба. Когато Ейми изчезна зад капака, Тео се улови за стълбата и се заизкачва. Щом стигна до върха, Питър се метна към стълбата и се улови за нея, краката му увиснаха във въздуха. Зад него се разнесе стрелба, покрай вагоните профучаха куршуми.

Хлопна вратата след себе си и се оказа в претъпкано отделение, осветено от сто мънички светлинки. Майкъл седеше на контролното табло, Били беше до него. Ейми се беше отдръпнала на пода зад стола на Майкъл с широко отворени очи и притиснала колене към гърдите. Тесен коридор вляво от Питър водеше към фургоните.

— Рояци, Питър — завъртя се Майкъл на стола си. — Тео пък откъде се появи?

Братът на Питър лежеше проснат на пода в коридора. Маусами притискаше главата му към гърдите си, присвила окървавен крак под себе си.

Питър извика към предното отделение.

— Има ли някакъв медицински комплект в това чудо?

Били му подаде метална кутия. Питър я отвори и измъкна тясна превръзка, нави я като марля. Разкъса крачола от панталона на Маусами и откри раната, дупка, пробита кожа и кървава плът, постави отгоре ѝ превръзката и ѝ каза да я притиска.

Тео вдигна лице, очите му просветнаха.

— Сънувам ли ви?

Питър поклати глава.

— Тя коя е? Момичето. Мислех… — гласът му заглъхна.

Откритието го порази, ето че го направи. Грижи се за брат си.

— По-късно ще има време за обяснения, нали?

Тео се усмихна немощно.

— Както кажеш.

Питър отиде в предната част на локомотивната кабина, между двете седалки. През процепа на предното стъкло между пластините виждаше пустинята на светлината от предния фар и релсите, които се скриваха под тях.

— Бабкок мъртъв ли е? — попита Били.

Поклати глава.

— Не го ли убихте?

Въздишката на жената изведнъж го изпълни с гняв.

— Къде, по дяволите, беше Олсън?

Преди Били да успее да отговори, Майкъл се намеси:

— Чакайте, къде са другите? Къде е Сара?

Питър последно я беше видял с Алиша пред вратата.

— Може да е в някой от фургоните.

Отворила вратата на кабината отново, Били се надвеси навън и пак се вмъкна.

— Надявам се, че всички са във влака — каза тя, — защото те идват. Ускори докрай, Майкъл!

— Сестра ми може да е останала отвън! — извика Майкъл. — Ти каза, че ще вземем всички!

Били не чака и миг повече. Нахвърли се върху Майкъл, блъсна го обратно на стола, сграбчи лоста на таблото и го придвижи напред. Питър усети как влакът ускорява. На таблото се събуди цифров датчик, цифрите бързо се увеличаваха: 30, 35, 40. Били хукна покрай Питър по коридора, където имаше стълба към втори капак на покрива. Тя се качи пъргаво, завъртя колелото и извиси глас към задната част на влака.

— Гюс! Горе, давай!

Гюс се втурна, повлякъл торба от мъхеста тъкан, която отвори и от нея се показаха ловни пушки. Подаде една на Били и взе една за себе си, после вдигна омазаното си в масло лице към Питър и му подаде оръжие и на него.

— Ако ще идваш — изхриптя той, — може би ще ти е от полза да вървиш с приведена глава!

Качиха се по стълбата, първо Били, после Гюс. Когато Питър подаде глава през капака, вятърът го връхлетя в лицето и го накара да се сниши. Преглътна, потисна дълбоко в себе си страха и отново се показа навън, промуши се през отвора с лице, обърнато към челото на влака, запълзя по покрива по корем. Майкъл му подаде оръжието отдолу. Присви се, опита се да върви и в същото време да държи пушката. Вятърът го брулеше с постоянен натиск, който заплашваше да го събори. Покривът на локомотива беше объл, с плоска ивица под средата. Сега вървеше с лице към задната част на влака. Били и Гюс бяха доста пред него. Пред погледа на Питър прескочиха празното пространство между първия и втория вагон назад към края на влака и към тътнещия мрак.

Най-напред видя виралите като пулсиращо зелено сияние. Над буботенето на локомотива и скриптенето на колелата по релсите чу Били да вика, но думите ѝ бяха ответи. Пое дъх, задържа го и прескочи празното пространство към първия вагон. Част от него се чудеше: Какво правя тук, какво правя на покрива на движещ се влак, а друга част от него приемаше факта с неговата странност, като неизбежно следствие от нощните събития. Зеленото сияние се приближаваше и се разкъсваше на остри клинове от множество подскачащи точки, като разширяваше площта си. Питър осъзна, че вижда не десет или двайсет вирала, а армия от стотици.

Безброя.

Безброя на Бабкок.

Когато силуетът на първия стана различим и се извиси във въздуха към задната част на влака, Били и Гюс стреляха. Питър вече беше на половината на първия вагон. Влакът се разтресе и той усети, че се плъзга, пушката му отхвръкна и падна. Чу писък, вдигна поглед, отпред вече нямаше никой — мястото където стояха Били и Гюс беше пусто.

Едва се закрепи, когато страховит трясък от предната част на влака го отхвърли напред. Хоризонтът изчезна, небето го нямаше. Плъзгаше се по корем по наклонения покрив на вагона. Миг преди да полети в празното, ръцете му откриха тясна издатина в метала върху една от бронираните пластини. Нямаше време дори да се изплаши. Във фучащия мрак усети, че минава покрай стена. Движеха се през тунел, прокопан през планината. Държеше се здраво, краката му се люлееха, дращеха по стената на влака, после почувства въздушно течение под себе си, вратата на вагона се отвори, нечии ръце го сграбчиха и го издърпаха вътре.

Кейлъб и Холис го издърпаха. Сплели ръце и крака, те се строполиха на пода на вагона. Вътрешността се осветяваше от полюляващ се на кука фенер. Вагонът беше почти празен, имаше само няколко тъмни фигури, скупчени покрай стените и очевидно парализирани от страх. Зад отворената врата пробягваха стените на тунела и изпълваха пространството с фучене и вятър. Питър скочи на крака, от сенките изникна позната фигура: Олсън Хенд.

У Питър лумна гняв. Улови мъжа за гърба на комбинезона, бутна го до стената на вагона и притисна гърлото му с ръка.

— Къде бяхте, по дяволите? Оставихте ни сами!

Лицето на Олсън побеля като сняг.

— Съжалявам. Друг начин нямаше.

Питър проумя, че Олсън ги е пратил в пръстена като примамка.

— Знаел си кой е, нали? През цялото време си знаел, че ми е брат.

Олсън преглътна, адамовата му ябълка подскачаше под дланта на Питър.

— Да. Джуд мислеше, че и останалите ще се появят. Затова ви причакахме в Лас Вегас.

От предната част на влака се разнесе нов трясък. Всички се втурнаха напред. Олсън се освободи от хватката на Питър. Отново бяха на открито, вън от тунела. Питър чу изстрели отвън, погледна и видя хъмвито да се движи успоредно на влака. Зад волана беше Сара, отгоре Алиша стреляше неспирно към задната част на влака.

— Махайте се оттам! — разгорещено махаше Алиша към последния вагон. — Точно зад вас са!

Изведнъж всички във фургона закрещяха, заблъскаха се и запълзяха към отворената врата. Олсън сграбчи една от фигурите и я изблъска напред. Майра.

— Вземи я! — изкрещя той. — Отведи я в локомотива. Дори да превземат вагоните, там е сигурно.

Сара се движеше успоредно, изравняваше скоростта на хъмвито и влака, опитваше се да се приближи плътно.

Алиша им махаше с ръка:

— Скачайте!

Питър се наклони към вратата.

— Приближи се още!

Сара се доближи. Между двете движещи се машини вече имаше само два метра, хъмвито се движеше по наклона на насипа за релсите.

— Подай ръка! — крещеше Алиша на Майра. — Ще те хвана!

Момичето стоеше на прага на вратата, сковано от страх.

— Не мога! — проплака то.

Нов трясък от разцепване. Питър разбра, че влакът минава през отломки върху релсите. Хъмвито се отклони, когато огромен метален къс се насочи към пролуката между машините, точно тогава една от присвитите фигури се изправи и се втурна към вратата. Преди Питър да успее да проговори, мъжът се хвърли в разширяващата се пролука в отчаян скок. Тялото му се стовари върху хъмвито, разперените му ръце се вкопчиха в покрива, за миг изглеждаше, че ще успее да се закрепи. Но после единият от краката му докосна земята, повлече се в прахта и мъжът изчезна с вик.

— Не отпускай! — крещеше Питър.

Хъмвито се приближи още два пъти. Всеки път Майра отказваше да скочи.

— Така няма да стане — каза Питър. — Трябва да се качим на покрива — обърна се към Холис. — Ти си пръв. Двамата с Олсън ще те избутаме.

— Тежък съм. Да се качи първо Маратонката, после ти. Аз ще вдигна Майра.

Холис се присви. Кейлъб се покачи на раменете му. Хъмвито отново се беше отдалечило, Алиша стреляше към задната част на влака. С Маратонката на раменете си, Холис застана под ръба на вратата.

— Добре! Давай!

Холис се провря, като с една ръка държеше Кейлъб за крака. Питър сграбчи другия. Двамата повдигнаха момчето нагоре, докато не стигна до отвора на вратата.

Питър се изкачи по същия начин. От покрива на вагона виждаше множеството вирали, преминали през тунела и разделили се на три групи — едната се движеше право към тях, две ги следваха отстрани. Тичаха като в галоп, използваха ръцете и краката си, за да се движат с огромни скокове. Алиша стреляше към главата на средната група, която се доближаваше до десетина метра. Някои падаха, мъртви или просто зашеметени, не беше сигурен. Роякът се приближаваше с всеки миг. Зад тях двете групи също ставаха все по-ясно различими една от друга като воден поток, който повторно се разделя, за да промени първоначалната си посока.

Лежеше по корем до Кейлъб, протегнал ръце надолу, където Холис вдигаше Майра. Уловиха ръцете на изплашеното момиче и я издърпаха на покрива.

Алиша беше под тях:

— Приведете се!

На покрива на последния вагон имаше три вирала. От хъмвито избухна пламък и те отскочиха. Кейлъб вече се носеше през процепа към локомотива. Питър протегна ръка към Майра, която замръзнала лежеше с прилепено към покрива на вагона тяло, вкопчила се в него като единствено спасение.

— Майра — опита се да я освободи Питър, — моля те.

Тя не се пускаше.

— Не мога, не мога, не мога.

Отдолу се протегна ръка с хищнически нокти и я улови за глезена.

— Татко!

Изчезна.

Повече нищо не можеше да стори. Питър се втурна към празнината между вагона и локомотива, скочи, през капака се вмъкна вътре зад Кейлъб. Каза на Майкъл да поддържа скоростта, отвори вратата и погледна назад.

Виралите бяха вече над третия вагон, налетели го като рояк насекоми. С такова настървение му се нахвърлиха, сякаш се биеха помежду си, удряха се и ръмжаха кой първи да влезе вътре. Питър чу писъците на ужасените души от вътрешността му.

Къде беше хъмвито?

Видя го, движеше се към тях под ъгъл, диво отскачаше по терена. Холис и Олсън се поклащаха на покрива му. Вече нямаха муниции за картечницата отгоре му. След секунда виралите щяха да ги настигнат.

Питър се провеси през вратата.

— По-близо!

Сара ускори и насочи колата успоредно. Холис първи се улови за стълбата, последван от Олсън. Питър ги изтегли в кабината и се провикна:

— Ти си, Алиша!

— Ами Сара?

Хъмвито отново се отдалечаваше, Сара се опитваше да се приближи, без да се сблъскат. Питър чу трясък, когато вратата на последния вагон се откъсна, запремята се и изчезна в сгъстяващия се мрак.

— Аз ще я хвана! Ти само се улови за стълбата!

Алиша скочи от покрива на хъмвито, извила тяло над празното пространство. Изведнъж разстоянието се увеличи, в ума си Питър я видя как пада, ръцете ѝ сграбчили нищото, тялото ѝ се стоварва и разбива в пространството между машините. По чудо успя да се улови за стълбата и се заизкачва напречник по напречник към влака. Когато краката ѝ стигнаха последния, тя се обърна, извила тяло над пролуката.

Сара държеше волана с една ръка, с другата неистово се мъчеше да закрепи дъсчица, с която да притисне педала на газта.

— Изплъзва се!

— Остави я, ще те хвана! — крещеше Алиша. — Отвори вратата и хвани ръката ми!

— Няма да стане!

Изведнъж Сара форсира двигателя. Хъмвито се изстреля напред пред влака. След миг Сара вече беше на ръба на колата. Вратата на шофьора се отвори. Тя удари спирачки.

Ръбът на греблото на локомотива закачи вратата, откъсна я и тя се запремята в далечината. За един секващ дъха момент хъмвито се олюля на десните си колела, хлъзна се по насипа, но после лявата страна на колата падна. Сара се движеше напред, люлееше се над земята под ъгъл от четирийсет и пет градуса към влака. Питър видя как политна за миг, но пак се протягаше. Алиша стоеше с протегната ръка над празното пространство.

Питър извика:

— Лиш, няма друга възможност!

Как Алиша успя, Питър никога нямаше да разбере. Когато я разпитваше по-късно, Алиша само свиваше рамене. Действията ѝ били инстинктивни, така му каза. Просто следвала инстинктите си. Щеше да дойде време, в което Питър да се научи да очаква подобни действия от нея — изумителни постъпки, немислими. Но в онази нощ, в увеличаващото се пространство между хъмвито и влака, Алиша извърши изумително чудо. Никой от тях не беше в състояние да разбере какво се гласеше да направи Ейми напред в отделението на локомотива или пък какво имаше между локомотива и първия вагон. Дори Майкъл не го знаеше. Може би Олсън беше наясно, може би затова каза на Питър да вземе дъщеря му в локомотива, където щяла да е в безопасност. Или поне така считаше Питър, когато по-късно обмисляше случилото се. Само че Олсън нищо не беше споменал и при създалите се обстоятелства, в краткото време, което прекараха с него, никой от тях не се сети да пита.

Когато първият вирал връхлетя хъмвито, Алиша протегна ръка, сграбчи китката на Сара от волана и я дръпна. Сара прелетя, уловена за ръката от Алиша, в широка дъга, отдели се от колата, която зави. За един ужасяващ миг погледът ѝ срещна този на Питър, когато кракът ѝ докосна земята — поглед на жена, която знае, че ще умре. Но Алиша отново я дръпна силно и нагоре, свободната ръка на Сара се улови за стълбата и двете се заизкачваха по нея. Сара и Алиша бяха вече горе и се претърколиха в кабината на локомотива.

Миг по-късно се разнесе оглушителен, гръмотевичен тътен: локомотивът диво се устреми напред, свободен от всякаква тежест. Всичките в кабината политнаха. Прав до отворения капак, Питър загуби равновесие и се стовари върху преградата. Помисли си: Ейми. Къде е Ейми? Пълзеше по пода, чу нов взрив, по-силен от първия. Разбра какво означава шумът: оглушителен тътен и скърцане на метал, сякаш вагоните зад тях са дерайлирали, излетели са във въздуха и са се стоварили като желязна лавина върху пустинята, а всички в тях бяха мъртви, мъртви, мъртви.

Спряха по пладне. Релсите свършиха, каза Майкъл и намали скоростта. Картите, които Били му показала, сочели, че релсовият път свършва при град Калиенте. Извадили късмет, че влакът ги докарал толкова далече. Колко далече?, попита Питър. Четиристотин километра плюс, минус, отвърна Майкъл. Виждаш ли тези планини?, сочеше през пролуката на предното стъкло. Това е Юта.

Слязоха от влака. Намираха се в нещо като разпределителна гара — навсякъде имаше релси, изоставени локомотиви, цистерни, спални вагони, фургони. Земята тук не беше така суха. Растяха високи треви, тополи, нежен бриз носеше прохлада. Наблизо течеше вода, чуваха птичи песни.

— Не разбирам — каза Алиша и наруши безмълвието. — Къде са се надявали да се озоват?

Питър беше заспал във влака, щом стана ясно, че виралите вече не ги преследват. Събуди се призори, свит на пода до Тео и Маус. Майкъл беше будувал цяла нощ, но изпитанията от последните няколко дни най-накрая бяха довели всички им до предела. Колкото до Олсън, може би и той беше спал, но Питър се съмняваше. Мъжът не беше проговорил дума на никого, сега седеше на земята вън от локомотива и гледаше с празен поглед. Когато Питър му разказа за Майра, той не поиска да научи подробности, само кимна и каза:

— Благодаря, че ми каза.

— Където и да е — отвърна след пауза Питър. Объркан беше донякъде. Събитията от предходната нощ — четирите дни в Рая — приличаха на кошмар от треска.

— Според мен са искали да отидат… Някъде другаде.

Ейми се беше отделила от групата и навлязла в полето. Наблюдаваха я известно време как върви през разветите от вятъра треви.

— Мислиш ли, че разбира какво направи? — попита Алиша.

Ейми беше махнала куплунга. Превключвателят беше в задната част на локомотива до основната секция. Вероятно е бил свързан с резервоар с дизелово гориво или керосин, предположи Майкъл, и с някакво запалително устройство. Само това е трябвало да се направи. Подсигуряване в случай че вагоните бъдат завладени от вирали. Замислеше ли се човек, виждаше смисъла.

Питър предполагаше, че такъв има. Но никой не можеше да обясни как Ейми беше разбрала какво да направи, нито пък какво я е накарало да натисне ключа. Действията ѝ изглеждаха, както и всичко около нея, напълно необясними. И все пак се оказваше, че за пореден път е спасила живота им.

Питър я наблюдава дълго. Сред високите до кръста ѝ треви тя сякаш плуваше, разперила ръце встрани, докосваше леко мъхнатите им върхове. Много дни бяха изминали, без да се замисля за случилото се в Лечебницата, но сега, докато я наблюдаваше как въври сред тревите, споменът за онази странна нощ го завладя. Чудеше се какво ли е казала на Бабкок, докато стоеше пред него. Момичето сякаш принадлежеше на два свята: единият, който той можеше да види, и онзи, който не можеше. А смисълът на тяхното пътуване се криеше в онзи, скрития свят.

— През изминалата нощ загинаха много хора — каза Алиша.

Питър пое дъх. Въпреки слънцето, изведнъж му стана студено. Погледът му все още следваше Ейми, но в ума си видя Майра — тялото ѝ, притиснато към покрива на влака, ръката на вирала, която я застига и издърпва. Празното място и писъците ѝ, докато падаше.

— Мисля, че те отдавна са били мъртви — каза той. — Едно е сигурно, тук не можем да останем. Да видим с какво разполагаме.

Прегледаха провизиите си, наредиха ги на земята до локомотива. Нямаха много: шест ловни пушки, два пистолета с по няколко патрона у всеки, една автоматична пушка, два резервни пълнителя за нея плюс двайсет и пет патрона за ловните пушки, шест ножа и трийсетина литра вода в бутилки, плюс още в резервоар във влака, няколкостотин литра дизел, но без кола, с която да го използват, два импрегнирани брезента, три кутии кибрит, медицински комплект, керосинов фенер, дневника на Сара — измъкнала го от раницата си, преди да напуснат бараката. Нямаха никаква храна. Холис каза, че може би има дивеч някъде, но не трябваше да пилеят мунициите си, затова можеха да заложат капани. Може би щяха да намерят някаква храна в Калиенте.

Тео спеше на пода в локомотива. Разказал им беше случилото се с него, така както си спомняше събитията. Спомените му бяха откъслечни — от нападението в търговския център, после времето в килията, сънят с жената в кухнята и борбата му да остане буден, мъчителните посещения на мъжа, за когото Питър беше почти сигурен, че е Джуд, но за Тео беше мъчително да разказва и накрая заспа толкова дълбоко, че се наложи Сара да уверява Питър, че брат му диша. Раната на крака на Маусами се оказа по-тежка, отколкото тя твърдеше, но не беше опасна за живота. Куршумът — или по-скоро сачма от ловна пушка — беше преминала през външната част на бедрото ѝ, прорязала грозна вдлъбнатина, но излязла чисто. Предишната нощ Сара заши плътно раната с игла и конец от медицинския комплект, а после я дезинфекцира със спирт, открит в бутилка под умивалника в малката тоалетна в локомотива. Болката вероятно е била неистова, но Маусами я понесе със стоическо мълчание, стиснала зъби и уловила ръката на Тео. Докато е чиста раната, каза Сара, няма опасност. С малко късмет до ден-два ще може да ходи.

Въпросът беше къде ще отидат. Холис повдигна темата, а Питър се почувства изненадан. Никога не му беше хрумвало, че няма да могат да продължат напред. Каквото и да ги делеше от Колорадо, той се чувстваше по-уверен отвсякога, че трябва да открият какво има там, а вече му се струваше прекалено късно да се връщат назад. Наложи му се да признае обаче, че Холис има право. Тео, Фин, жената, която Алиша първа беше разпознала, а после и Маусами, като Лайза Чоу — те всички бяха от Колонията. Каквото и да се случваше с виралите — а беше очевидно, че нещо се случва, оказваше се, че хората им трябват живи. Дали да се върнат и да предупредят останалите? Ами Маусами, дори кракът ѝ да беше здрав, можеше ли да продължи да върви? Нямаха коли, мунициите им бяха недостатъчни за оръжията, които имаха. Вероятно някак щяха да намерят храна, но това щеше да ги забави. Скоро щяха да се озоват сред планините, където теренът беше много по-труден. Бременна жена щеше ли да е в състояние да извърви целия път до Колорадо? Само задавал въпросите, каза Холис, защото някой трябвало да ги зададе, не знаел какво да мисли. От друга страна, извървели дълъг път. Бабкок, каквото и да представлявал, все още го имало, както и Безброя. Да се върнат обратно си имало свои рискове.

Седяха на земята до локомотива, седмина — Тео все още спеше във влака — и обсъждаха. За пръв път от тръгването им Питър долови несигурност в групата. Бункерът с неговото изобилие от провизии им беше създал усещане за сигурност — фалшиво може би, но достатъчно, за да ги накара да продължат. Сега без оръжия и коли, без друга храна, освен онази, която са в състояние да открият сами, захвърлени на четиристотин километра сред непозната пустош, идеята за Колорадо беше станала далеч по-несигурна. Събитията в Рая ги разтърсиха. Никога не им беше хрумвало да предвидят сред очакващите ги опасности оцелели хора, нито че може да съществува създание като Бабкок — вирал, но и далеч повече, притежаващ силата да контролира всички останали.

Алиша, както можеше да се очаква, заяви, че иска да продължи, същото каза и Маусами, дори и само, помисли си Питър, за да докаже, че Алиша не е по-силна от нея. Кейлъб каза, че е съгласен да направи, както групата реши, но докато говореше, погледът му беше прикован към Алиша. Стигнеше ли се до гласуване, Кейлъб щеше да я подкрепи. Майкъл също искаше да продължат пътя си, като напомни на всички за угасващите батерии на Колонията. Всичко се свежда до това, каза той. Ако питаха него, съобщението от Колорадо беше единствената им истинска надежда, особено сега, след като бяха видели Рая.

Оставаха Холис и Сара. Холис очевидно беше на мнение, че трябва да се върнат. Изказа се кратко, което навеждаше на мисълта, че и той като Питър мисли, че решението трябва да е единодушно. Седнала до него в сянката на влака и подвила крака под себе си, Сара изглеждаше по-несигурна. Погледът на присвитите ѝ очи се рееше над полето, където Ейми продължаваше самотното си бдение в тревата. Питър осъзна, че от дълги часове не я е чувал да говори.

— Сега си спомням някои неща — каза след миг Сара. — Когато виралът ме отвлече. Откъслеци и отрязъци само. — Наполовина повдигна, наполовина присви рамене и Питър разбра, че повече нищо няма да сподели. — Холис казва истината. И ми е все едно какво приказваш ти, Маус, но ти в никакъв случай не бива да си навън. Съгласна съм обаче и с Майкъл. Ако ме питаш за мнението ми, Питър, ето това е отговорът ми.

— Тогава продължаваме.

Тя погледна към Холис, който кимна.

— Да. Продължаваме.

Другият проблем беше Олсън. Недоверието на Питър към този човек не беше намаляло и въпреки че никой друг не им беше доверил толкова много неща, той беше истински риск — за самоубийство, ако не друго. След спирането на влака едва беше помръднал от мястото си на земята до локомотива, зареял пуст поглед в посоката, от която дойдоха. От време на време пръстите му се зариваха в рохкавата пръст, пълнеше шепа и я пускаше да изтече през тях. Изглеждаше като човек, който претегля възможностите си, а никоя от тях не е добра. Питър предполагаше накъде клонят мислите му.

Холис дръпна Питър настрана, докато събираха провизиите си. Всички пушки лежаха увити в един от брезентите до купчината муниции. Решили бяха да прекарат нощта в локомотива, който предлагаше сигурност, колкото и всяко друго място, и на другата сутрин да поемат на път пеша.

— Какво да правим с него? — тихо попита Холис и посочи с глава към Олсън. Холис държеше един от пистолетите. Другият беше у Питър. — Не можем да го зарежем тук.

— Предполагам, че идва с нас.

— Може да не иска.

Питър се замисли за момент.

— Да го оставим на мира — каза най-накрая. — Нищо не можем да направим.

Стана късен следобед. Кейлъб и Майкъл бяха отишли към задната част на локомотива, за да източат с маркуч малко вода от резервоара, който откриха в едно от предните отделения на локомотива. Питър се обърна и видя как Кейлъб оглежда прикрепено с панти табло, около един квадратен метър, от долната част на влака.

— Какво е това? — попита Майкъл.

— Това е отвор за достъп. Свързано е с тясно пространство под пода.

— Там има ли нещо, което да ни е от полза?

Майкъл сви рамене, зает с маркуча.

— Не знам. Погледни.

Кейлъб коленичи и завъртя ръчката.

— Заключен е.

Питър наблюдаваше от около пет метра, когато цял настръхна от предчувствие. У него нещо се присви. Нащрек.

— Маратонка…

Панелът се отвори и блъсна Кейлъб назад. Отвътре се показа фигура.

Джуд.

Всички посегнаха към оръжията си. Джуд пристъпи тежко с вдигнат пистолет. Половината му лице липсваше, на негово място имаше каша от открита плът и лъскащи кости, едното му око липсваше, на негово място зееше тъмна дупка. За един безкраен момент той изглеждаше нереален, полумъртъв, полужив.

— Шибани хора! — програчи Джуд.

Стреля точно когато Кейлъб застана пред него, докато посягаше за пистолета си.

Куршумът улучи момчето в гърдите, то се завъртя от удара. В същия миг Питър и Холис натиснаха спусъците на оръжията си и стреляха по тялото на Джуд от различно разстояние.

Изпразниха оръжията си, преди тялото му да рухне.

Кейлъб лежеше по очи на земята, едната му ръка притискаше мястото, където куршумът го беше улучил. Гърдите му се издигаха и спускаха в повърхностни потръпвания. Алиша се хвърли на земята до него.

— Кейлъб!

Кръвта течеше през пръстите на момчето. Очите му гледаха към чистото небе и бяха влажни.

— Да му се не види! — каза то и примигна.

— Сара, направи нещо!

Смъртта започна да изписва покой по лицето на момчето.

— О — изохка то. — О.

После сякаш нещо притисна гърдите му и то остана неподвижно.

Сара плачеше, всички плачеха. Сара коленичи на земята до Алиша и я докосна по лакътя.

— Мъртъв е, Лиш!

Алиша свирепо я отблъсна.

— Не говори така! — притисна отпуснатото тяло на момчето до гърдите си. — Кейлъб, слушай ме! Отвори очите си! Веднага отвори очите си!

Питър се приведе до нея.

— Обещах му — ридаеше Алиша и здраво прегръщаше Кейлъб. — Обещах му!

— Знам — едва успя да каже. — Всички знаем. Всичко е наред. Сега го пусни.

Питър внимателно освободи трупа от ръцете ѝ. Очите на Кейлъб бяха затворени, неподвижното му тяло лежеше на земята. Все още носеше жълтите маратонки — една от връзките се беше отвързала, — но момчето, което беше, вече го нямаше. Кейлъб си беше отишъл. Всички мълчаха сякаш цяла вечност. Единствените шумове идваха от птиците, вятъра във върховете на тревата и сподавените хлипове в дишането на Алиша.

Изведнъж полудяла от ярост, Алиша скочи на крака, сграбчи пистолета на Джуд от земята и тръгна към Олсън, който седеше на мястото си в прахта. Погледът ѝ беше див. Оръжието беше огромно, револвер с дълга цев. Когато Олсън погледна нагоре, присвил очи към извисяващата се над него тъмна фигура, тя пристъпи и го халоса през лицето с дръжката на оръжието, почти го просна на земята, издърпа чукчето с палец, насочи дулото към главата му.

— Проклет да си!

— Лиш… — приближи се към нея Питър с вдигнати ръце. — Той не е убил Кейлъб. Свали оръжието.

— Видяхме Джуд да умира! Всички го видяхме!

От носа на Олсън потече тънка струя кръв. Не направи никакъв опит да се защити.

— Той беше близък.

— Близък? Това какво значи? Писна ми от двусмислените ви приказки. Говори нормално, мътните те взели!

Олсън преглътна, облиза кръвта от устните си.

— Означава… че човек не може да е с тях, без да е един от тях.

Пръстите на Алиша побеляха от притискането на дръжката на пистолета. Питър знаеше, че тя ще стреля. Сякаш нищо не можеше да я спре, неизбежно беше.

— Давай, щом искаш, стреляй — лицето на Олсън беше безразлично. За него животът му не струваше нищо. — Няма значение. Бабкок ще дойде. Ще видите.

Дулото се задвижи, насочвано от гнева на Алиша.

— Кейлъб имаше значение! Струваше колкото целият ви шибан Рай! Никого си нямаше! Аз отговарях за него! Аз отговарях за него!

Алиша изплака с дълбок, животински вой, изпълнен с болка и натисна спусъка, но изстрел не се чу. Ударникът изщрака над празния патронник.

— Мамка му! — натискаше и натискаше, оръжието беше празно. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Извърна се към Питър, безполезният пистолет падна от ръката ѝ, тя се наклони към гърдите му и заплака.

На сутринта Олсън беше изчезнал. Релсите продължаваха в подлез под магистралата. На Питър не му трябваше да оглежда, за да разбере накъде се е запътил.

— Да идем ли да го търсим? — попита Сара.

Стояха до празния влак и събираха последните си муниции.

Питър поклати глава.

— Няма смисъл.

Събраха се около мястото под сянката на топола, на което бяха погребали Кейлъб. Отбелязали го бяха с парче метал, което Майкъл беше подпрял на дънера и издълбал с връх на отвертка, а после прикрепил с метални винтчета.

Всички бяха там с изключение на Ейми, която стоеше настрана сред високата трева. До Питър бяха Маус и Тео. Маусами се подпираше на патерица, която Майкъл беше направил от тръба. Сара беше прегледала раната ѝ и заяви, че може да върви, стига да не я карат да бърза. Тео спа цяла нощ, събуди се призори и вече изглеждаше ако не по-добре, то поне в съзнание. Въпреки че докато стоеше до него, Питър долавяше у брат си някаква липса, усещаше промяна. Някаква сломеност. Отнели бяха част от него в килията. В съня. С Бабкок.

Най-много от всички скърбеше Алиша. Тя стоеше до гроба с Майкъл, притиснала пушката до гърдите си. Лицето ѝ беше подпухнало от плач. Дълго време, остатъка от деня и през цялата нощ, тя не промълви и дума. Сигурно всички си мислеха, че просто скърби за Кейлъб, но Питър знаеше, че не е така. Знаеше, че тя обичаше момчето и това обясняваше част от скръбта ѝ. Всички го обичаха. Отсъствието на Кейлъб им се струваше не просто странно, а погрешно, все едно бяха откъснали част от тях. Но когато се вглеждаше в очите на Алиша, Питър виждаше по-дълбока скръб. Кейлъб не загина по нейна вина, Питър ѝ го каза. Но в нейните очи тя го беше подвела. Убийството на Олсън нямаше да промени нищо. Всъщност Питър си мислеше, че чак толкова безсмислено не е. Вероятно затова не беше настоял по-упорито — не беше настоял изобщо — да ѝ вземе оръжието на Джуд.

Разбра, че по навик очаква брат му да заговори, да даде команда, с която да поемат на път. Когато брат му не го направи, Питър преметна раницата си и със свито гърло каза:

— Добре, май е време да вървим. Да използваме дневната светлина.

— Четирийсет милиона пушеци навън — унило рече Майкъл. — Имаме ли изобщо шанс пеша?

Тогава Ейми влезе в кръга, който оформяха.

— Той греши — каза тя.

Онемяха. Никой не знаеше накъде да гледа — към Ейми, един към друг — размениха си учудени и изумени погледи.

— Тя може да говори, така ли? — попита Алиша.

Питър бързо се приближи до нея. Лицето на Ейми му се виждаше различно, след като беше проговорила.

— Какво каза?

— Майкъл греши — настоя момичето. Гласът ѝ не беше глас на жена, нито на момиче, а нещо средно. Говореше монотонно, без интонация, все едно четеше думите от книга. — Не са четирийсет милиона.

На Питър му се прииска да се смее или да плаче, не знаеше кое точно. След всичко случило се точно в този миг да проговори!

— Защо преди не говореше, Ейми?

— Струва ми се, че не си спомнях как се говори — мръщеше се замислено, учудена на мислите си. — Но си спомних.

Зяпнаха я притихнали и изумени.

— Не са четирийсет милиона, така ли? — каза Майкъл. — Колко са тогава?

Огледа ги един по един.

— Дванайсет — отвърна Ейми.