Проходът

Едно

Преди да стане Момичето от Никъде — Тази, която дойде, Първата, Последната и Единствената, която живя хиляда години — тя беше обикновено малко момиченце от Айова, на име Ейми. Ейми Харпър Белафонте.

Майка ѝ Джанет беше на деветнайсет, когато Ейми се роди.

Джанет кръсти бебето на своята майка, починала още когато била малко момиченце. За второ име на бебето избра Харпър, като Харпър Лий, авторката на Да убиеш присмехулник, любимата и всъщност единствена книга, която Джанет беше прочела от начало до край в гимназията. Можеше да я кръсти и Скаут, на малката героиня от книгата, защото искаше дъщеричката ѝ с времето да заприлича на нея, да бъде смела, забавна и мъдра, каквато Джанет така и не съумя да бъде. Само че Скаут беше име за момче, а тя не искаше дъщеричката ѝ цял живот да обяснява защо и как е получила такова име.

Бащата на Ейми бе мъж, влязъл един ден в ресторанта, в който Джанет работеше като сервитьорка от шестнайсетгодишна. Всъщност това беше заведение за бързо хранене и понеже приличаше на грамадна кутия за обувки от хром, поставена до главния път и заобиколена от посеви, всички го наричаха Кутията. На километри наоколо имаше само посеви и тук-там по някоя автомивка на самообслужване, от тези, в които клиентът трябва да пусне монета в автомата и да свърши цялата работа сам. Мъжът на име Бил Рейнолдс продаваше комбайни и жътварки, големи машинарии и беше сладкодумен. Докато Джанет му наливаше кафе, а и след това, той все повтаряше каква хубавица била, как само му допадала черната ѝ като въглен коса, лешниковите очи, тънките ѝ китки. Струваше ѝ се искрен. Не дърдореше като съучениците ѝ, които казваха каквото трябва само и само да ги остави да направят каквото са си наумили. Имаше голяма кола, нов понтиак с лъщящо като на космическа ракета предно табло и меки като сметана кожени седалки. Помисли си, че може да обикне дълбоко и истински този мъж. Той обаче се задържа в града едва няколко дни и после тръгна по пътя си. Баща ѝ поиска да тръгне да го търси и да го накара да поеме отговорност, когато Джанет му разказа за случилото се. Само че Джанет не сподели с баща си, че Бил Рейнолдс е женен и има семейство в Линкълн, там някъде в Небраска. Даже ѝ беше показал снимките на синовете си, които носеше в портфейла си: две момченца в бейзболни екипи, Боби и Били. Затова колкото и да я разпитва баща ѝ за мъжа, вкарал я в беля, тя не каза нищо. Нито дори името му.

Всъщност Джанет не се впечатли много от случилото се. Нито от леко протеклата от начало до край бременност, нито от трудното, но бързо раждане, нито дори от факта, че си има бебе, нейната мъничка Ейми. Баща ѝ превърна някогашната спалня на брат ѝ в детска стая, за да ѝ покаже, че ѝ е простил. Смъкна от тавана старото бебешко креватче, същото, в което самата Джанет беше спала като бебе, а в последните месеци преди раждането на Ейми придружи дъщеря си до Уолмарт, за да изберат някои необходими ѝ вещи: пижамки, малко пластмасово корито и въртележка с играчки, която да се постави над бебешкото креватче. Някъде прочел, че на бебетата им трябват играчки, които да привличат вниманието им, да размърдват и да накарат мозъчетата им да заработят както трябва. От самото начало Джанет мислеше за бебето си като за „нея“, понеже дълбоко в сърцето си искаше да е момиченце, но си знаеше, че подобни неща не се споделят с никого, човек не ги признава дори пред себе си. Попита облечената в престилка на цветя жена, която движеше по корема ѝ пластмасовия накрайник на ехографа в Сидър Фолс, може ли да разпознае пола на бебето. Жената се засмя, вперила поглед в екрана с изображението на спящото в Джанет бебе и каза:

— Ами срамежливичко е бебчето. Има случаи, в които полът може да се види, в други не може. И сега е един от тези случаи, в които не може да се каже.

И Джанет си остана в неведение, което я устройваше. С баща ѝ опразниха стаята на брат ѝ, свалиха старите флагчета и плакати на групи и изпълнители. Видяха колко избледнели и очукани са стените и ги боядисаха в цвят, наречен „Мечтание“ — хем розов, хем синееше. Подхождаше както за момченце, така и за момиченце. Баща ѝ залепи бордюр от тапет по ръба на тавана с мотив на плискащи се в езерце патета. Почистиха и люлеещия се стол от кленово дърво, който баща ѝ беше открил в магазина за разпродажби, за да има къде прибралата се у дома Джанет да поседне и да подържи бебето на ръце.

Бебето се роди през лятото. Момиченце, както си мечтаеше Джанет, на име Ейми Харпър Белафонте. Нямаше причина да използват името Рейнолдс, фамилията на мъжа, когото Джанет мислеше, че никога повече няма да срещне. След раждането на Ейми вече и не искаше той да се появява. Пък и по-хубаво име от Белафонте едва ли можеше да се измисли. Означаваше „красив фонтан“ и точно такава беше Ейми. Джанет я кърмеше, люлееше и преобличаше, а когато нощем Ейми плачеше, защото се е подмокрила или огладняла или пък се е изплашила от тъмното, Джанет със сънливи стъпки прекосяваше антрето към детската стая без значение кое време е или колко изморена е от работата в Кутията. Взимаше я на ръце и ѝ казваше, че е с нея, че винаги ще бъде до нея, разплачеш ли се, веднага ще дотичам при теб, така сме се разбрали аз и ти, сега и завинаги, мъничка моя Ейми Харпър Белафонте. Джанет я прегръщаше и люлееше чак докато навън се зазореше. Тъмнината се стопяваше и тя чуваше птичките да пеят сред клоните на дърветата отвън.

После Ейми стана на три, а Джанет остана сама. Баща ѝ почина. Казаха ѝ, че е получил инфаркт или удар. Не беше от събитията, които трябва да се изследват обстойно. Дали е удар или инфаркт нямаше значение, повали го една ранна зимна утрин, на път към камиона, с който ходеше до работата си в силоза. Едва успял да остави кафето си на бронята, свлякъл се и умрял, без да разлее капка кафе. Джанет все още работеше в Кутията, но парите вече не достигаха нито за Ейми, нито за друго. Брат ѝ беше някъде във флота и не отговаряше на писмата ѝ. „Бог е създал Айова — повтаряше той, — за да могат хората да я напуснат и да не стъпят повече в нея.“ Джанет изпадна в безизходица.

Един ден в ресторанта за бързо хранене влезе мъж. Бил Рейнолдс. Изглеждаше различен и настъпилата промяна не беше към добро. Старият Бил Рейнолдс, когото тя помнеше, и да си признае, за когото все още мислеше от време на време по повод дреболии, като начина, по който пясъчнорусата му коса падаше върху челото му, докато говореше или подухваше вече изстиналото си кафе, преди да отпие от него, онзи Бил Рейнолдс излъчваше някакво топло сияние, което я привличаше. Напомняше ѝ на пръчиците, които щом разлюлееш, заблестяват от течността в тях. Мъжът беше същият, но сиянието бе помръкнало. Изглеждаше остарял и измършавял. Видя, че е небръснат, с несресана, мазна, щръкнала във всички посоки коса. Вече не носеше като преди изгладена тениска-поло, а като баща ѝ — обикновена работна риза, разгащена и с петна под мишниците. Имаше вид на човек, спал на открито или в кола. Погледите им се срещнаха още на вратата и тя го последва в едно от сепаретата отзад.

— Какво правиш тук?

— Напуснах я — гледаше към нея, а тя долови мириса на бира, пот и мръсни дрехи. — Тръгнах си и приключих с нея, Джанет. Оставих жена си. Вече съм свободен мъж.

— И си бил тоя път, за да ми го кажеш?

— Мислех си за теб — прокашля се той. — Много. Мислех за нас.

— Какво „нас“? Няма „нас“. Не можеш да се появяваш изневиделица и да ми разправяш, че си мислил за нас.

Седна вдървено.

— Ами това правя. Нали.

— Тук е пълно с хора, не виждаш ли? Не мога да говоря с теб така. Трябва да си поръчаш нещо.

— Добре — отвърна ѝ той, без дори да погледне менюто на стената, не откъсваше поглед от нея. — Искам чийзбургер и кола.

Докато записваше поръчката, думите плуваха пред погледа ѝ. Осъзна, че плаче. Налегна я умора, сякаш не е мигвала от месец, дори от година. Понасяше чудовищното изтощение със зрънцето останала ѝ воля. Преди време искаше да направи нещо с живота си. Да си подстриже косата може би, да вземе диплома, да отвори магазинче, да се премести в истински град, като Чикаго или Де Мойн, да наеме апартамент и да си намери приятели. Представяше си как седи в уютно ресторантче или кафене. Есен е, студено. А тя е сама на масичка до прозореца и чете книга. Пред нея от голяма чаша чай се издига пара. Хвърля поглед към хората, крачещи по улиците на града, в който живее. Бързат насам-натам с дебели палта и шапки. Вижда и лицето си, отразено в стъклото на прозореца, как се наслагва над образите на хората отвън. Само че както стоеше пред масата, я обзе чувство, че мечтите ѝ принадлежат на съвършено различен човек. Сега вече я имаше и Ейми, която непрекъснато беше или настинала, или я болеше корем. Пипваше болестите в мърлявата детска градина, където стоеше, докато Джанет работи в Кутията. Баща ѝ почина съвсем неочаквано, изчезна като вдън земя, а Бил Рейнолдс седеше на масата така, сякаш е отсъствал секунди, а не цели години.

— Защо ми причиняваш това?

Той дълго не откъсна поглед от нейния и я погали по ръката.

— Да се срещнем по-късно. Моля те.

В крайна сметка заживя с нея и Ейми. Не беше сигурна сама ли го покани, или се случи някак от самосебе си. Тя веднага съжали, че се е стигнало до съжителство. Кой всъщност беше този Бил Рейнолдс? Изоставил там някъде в Небраска съпругата и синовете си, нагласените в бейзболни екипи Боби и Били. Понтиакът го нямаше, нямаше и работа. И работата зарязал, обясни ѝ той. Проблемът бил в икономиката, каза ѝ, никой нищо не купувал. Имал план, но единственият план, по който се виждаше да работи, беше да виси в къщата и да не помръдва пръста си нито за Ейми, нито за домашните задължения, дори чиниите от закуската не миеше, а тя по цял ден се трепеше в Кутията. Три месеца след като се нанесе в къщата, я удари за пръв път — беше пил и щом я удари, ревна на мига. Повтаряше непрекъснато колко съжалявал. Хлипаше на колене, сякаш тя го е ударила, а не той нея. Трябвало да разбере колко трудно било всичко, променил се животът му. Кой мъж щял да го понесе. Обичал я, съжалявал, нямало да се повтори, никога. Закле се. Нито нея, нито Ейми щял да удари. Накрая Джанет се чу да казва, че и тя съжалява.

Удари я заради пари през зимата. Когато не ѝ достигна сумата, за да плати нафтата за отопление, я удари отново.

— Мамка му, жено. Не ме ли виждаш в какво положение съм?

Просната на кухненския под, Джанет се държеше за главата. Отстрани, където я беше ударил. От удара му загуби равновесие. Чудно нещо, както лежеше на пода, видя колко е мръсен. Зацапан, в лекета, с валма от прах и какво ли не под шкафовете и местата, които по принцип оставаха скрити от погледа. Половината ѝ разум осмисляше мръсотията, а другата половина казваше: Не мислиш правилно, Джанет, Бил те удари и нишката се скъса, затова си на пода и се притесняваш за мръсотията. Странен беше и начинът, по който възприемаше околните звуци. Горе, на малкия телевизор в стаята си, Ейми гледаше телевизия. Джанет чуваше телевизора, сякаш е в главата ѝ. Барни, лилавият динозавър и песничка за миенето на зъбите. Някъде отдалече дойде шумът от цистерната, която си заминаваше. Двигателят ѝ забоботи при потеглянето и тътенът се насочи към главния път.

— Това не е твоят дом — каза тя.

— Тук си права — Бил взе бутилка уиски от шкафа над мивката и си наля в буркан от мармалад, въпреки че беше едва десет сутринта. Седеше на масата, кръстосал крака за по-удобно. — Не е и моята нафта.

Джанет се извърна и понечи да се изправи, но не успя. Около минута го наблюдава как пие.

— Махай се.

Той се разсмя, поклати глава и отпи от уискито.

— Каква смехория — каза той. — И ми го казваш така, както си лежиш на пода.

— Говоря сериозно. Махай се.

В стаята влезе Ейми. Държеше плюшеното зайче, с което никога не се разделяше. Носеше хубавия гащеризон с избродирани отпред на гърдите ягоди, който Джанет ѝ купи в магазина за намалени стоки. Една от презрамките се беше отвързала и висеше над кръста ѝ. Сигурно Ейми сама я е разхлабила, защото се е налагало да иде до тоалетната, разбра Джанет.

— Мамо, лежиш на пода.

— Добре съм, миличка. — Изправи се, за да ѝ покаже, че е добре. Лявото ѝ ухо пищеше. Около главата ѝ като в анимационно филмче закръжиха звезди. Видя петно кръв на ръката си. Не знаеше откъде се е взела. Вдигна Ейми и ѝ се усмихна колкото е възможно най-искрено. — Виждаш ли? Мама просто се подхлъзна, това е. До тоалетната ли трябва да идеш, бебчо? Трябва да ползваш гърнето, така ли?

— Я се виж само — обади се Бил. — Ще се погледнеш ли? — отново поклати глава и отпи. — Тъпа кучка такава. Че тя може и да не е от мен.

— Мамо — каза момиченцето ѝ и посочи, — порязала си се. На носа.

И дали заради чутото, или заради кръвта, момиченцето се разплака.

— Видя ли каква я свърши? — каза Бил и се обърна към Ейми. — Я стига. Голяма работа, хората понякога се поспречкват, какво пък толкова.

— Махай се, казвам ти.

— И после как ще я караш. Ти дори варела с нафта не можеш да напълниш.

— Според теб не знам как ли? Не се и съмнявай, че за тази работа не си ми притрябвал, Бога ми.

Ейми вече плачеше с глас. Както я прегръщаше, Джанет усети по нея да се стича топла течност. Малката се напишка.

— Накарай това дете да млъкне, за Бога.

Джанет притисна Ейми по-здраво.

— Прав си. Не е от теб. Не е твоя дъщеря и никога няма да бъде. Тръгвай си или ще се обадя на шерифа, кълна се.

— Не постъпвай така с мен, Джен. Наистина.

— Ще постъпя и още как.

После той вече беше горе, тряскаше вратите, събираше си нещата, хвърляше ги обратно в довлечените от него преди месеци мукавени картони. Как така още тогава не беше забелязала, че той и куфар като хората си няма… Седеше до кухненската маса и прегръщаше Ейми. Наблюдаваше часовника над печката и броеше минутите. Той се върна в кухнята, за да я удари отново.

После обаче чу хлопването на външната врата и тежките му стъпки по пътеката. Няколко пъти влиза и излиза, докато пренесе кутиите. Заряза външната врата отворена и студеният въздух нахлу в къщата. Най-после той влезе в кухнята, довлече сняг, остави малки снежни купчинки да се топят на пода от подметките на ботушите му.

— Добре. Хубаво. Искаш да се махна ли? Гледай само! — Взе бутилката с уиски от масата. — Давам ти последна възможност — каза той.

Джанет остана безмълвна, дори не го погледна.

— Така значи. Хубаво. Нали ще ми позволиш да си пийна едно за изпроводяк?

В този миг Джанет протегна ръка и перна чашата му през масата. Перна я с отворена ръка като ракета, ударила топка за пинг-понг. Разбра, че ще го направи, половин секунда преди да го стори с ясното съзнание, че не е най-блестящата спохождала я идея, но вече беше твърде късно. Чашата се удари в стената с глух трясък и падна на пода, без да се счупи. Джанет затвори очи и притисна Ейми по-силно. Знаеше какво би могло да последва. За миг звукът от търкалящата се по пода чаша беше единственият шум в стаята. Джанет усещаше как гневът на Бил се разгаря и го облива на вълни.

— Само стой и гледай какво ти готви светът, Джанет. Помни ми думите.

После стъпките му го отведоха от стаята и него вече го нямаше.

Джанет купи толкова нафта, колкото успя, намали термостата, за да изкарат по-дълго с купеното количество.

— Ейми, миличка, сякаш сме на пътешествие и лагеруваме, нали — говореше тя, докато намъкваше ръкавици на ръчичките на момиченцето и натъкмяваше шапка на главата ѝ. — Сега вече не е толкова студено, нали. Това е нашето приключение.

Спяха заедно под куп стари завивки, а стаята беше толкова студена, че от устата им излизаше пара. Джанет си намери работа и за през нощта. Чистеше в гимназията, оставяше Ейми при една съседка, но жената се разболя и се наложи да отиде в болница. Джанет трябваше да оставя Ейми сама. Обясни на Ейми какво да прави: стой си в леглото, не отваряй вратата на никого, затвори очи и преди да разбереш, аз вече ще съм си вкъщи. Стараеше се Ейми със сигурност да е заспала, преди да се измъкне през вратата, после припряно се запътваше през замръзналата пътека към мястото, където паркираше колата, далеч от къщата, за да не чува Ейми как пали двигателя.

Обаче Джанет сгреши, като разказа на друга жена от чистачките, с която бяха излезли да изпушат по цигара, как оставя момиченцето си само. Джанет не си падаше много по пушенето и не искаше да си харчи парите, но цигарите ѝ помагаха да остане будна. А и без почивка за цигара, освен още тоалетни за лъскане и класни стаи за почистване, друго не ѝ оставаше. Джанет каза на другата жена, Алис, да пази тайната ѝ. Ясно ѝ беше, че може да си навлече проблеми, защото оставя Ейми сама у дома. Алис обаче направи точно обратното: веднага отиде при началника, който начаса уволни Джанет. „Лошо е да оставяш така само детето, каза ѝ той в офиса си до парните котли — стаичка от едва няколко квадратни метра с нащърбена метална маса, старо кресло с плюшена тапицерия и стар календар на стената. Въздухът беше толкова топъл и спарен, че Джанет едва дишаше. Каза ѝ: — Имаш късмет, че няма да уведомя властите за това.“ Стана ѝ чудно кога се е превърнала в човек, на когото могат да се кажат подобни думи и те да са верни. Дотогава началникът ѝ се беше държал добре с нея и може би щеше да го накара да прояви разбиране към положението. Да го убеди, че без парите за чистенето тя няма да може да се справи, но беше прекалено уморена, за да търси подходящите думи. Взе последния си чек и потегли към къщи със старата си, раздрънкана кола. Киата, купена в гимназията, която тогава вече беше на шест години и се разпадаше с такава скорост, че Джанет буквално виждаше в огледалото за обратно виждане как гайките и винтовете се търкалят по пътя. Спря при магазина за пакетче картофи, след което двигателят не запали. Джанет се разплака. Плака почти половин час.

Проблемът беше в акумулатора. Новият ѝ излезе осемдесет и три долара в Сиърс, но докато го купи, отсъства от работа цяла седмица, затова остана и без мястото си в Кутията. Имаше пари само колкото да замине, насъбрала нещата им в няколко пазарски торби и кутиите, останали от Бил.

Никой не разбра какво се е случило с тях. Къщата остана пуста. Тръбите замръзнаха и се напукаха като презрели плодове. През пролетта водата дълго време тече от тях, преди компанията за водоснабдяване да разбере, че никой не плаща сметките и не изпрати двама работници да я спрат. В къщата се настаниха мишки, а след като една лятна буря строши прозореца на етажа, в спалнята, където Джанет и Ейми бяха спали на студено, свиха гнездо лястовици. Скоро цялата къща се изпълни с птичи миризми и звуци.

В Дъбюк Джанет работеше нощна смяна на бензиностанция, а Ейми спеше на дивана в задната стаичка, докато собственикът не разбра и не я отпрати. Лято беше и живееха в колата. Използваха тоалетната зад бензиностанцията, за да се поизкъпят, затова напускането означаваше чисто и просто да потеглят на път. Известно време останаха у приятелка на Джанет в Рочестър — нейна съученичка, която се беше преместила, за да стане медицинска сестра. Джанет получи работа като чистачка в болницата, където работеше приятелката ѝ, но заплатата беше минимална, а апартаментът на приятелката ѝ прекалено тесен, за да останат. Джанет се премести в мотел, но там пък нямаше кой да гледа Ейми. Приятелката ѝ не можеше да го прави и не познаваше никой, който би могъл. Накрая отново заживяха в колата. Дойде септември. Въздухът стана мразовит. По радиото непрекъснато говореха за война. Джанет потегли на юг, успя да стигне чак до Мемфис, преди колата ѝ да спре веднъж завинаги.

Мъжът, който ги взе на стоп в мерцедеса си, каза, че името му е Джон. По начина, по който го изрече, като дете, което обяснява как и кой е счупил лампата, Джанет позна, че я излъга. Преценяваше я около секунда преди да каже името. „Казвам се… Джон.“ Предположи, че е към петдесетте, но не я биваше да отгатва възрастта на другите. Носеше добре оформена брада и стегнат тъмен костюм като на погребален агент. Докато караше, наблюдаваше Ейми в огледалото за обратно виждане, наместваше се на седалката си и разпитваше Джанет коя е, къде отива, какво обича да прави, какво я е довело в славния щат Тенеси. Мерцедесът ѝ напомни за лъскавата кола на Бил Рейнолдс, само дето беше по-хубав. При затворени прозорци шумовете отвън почти не се чуваха, а в меките седалки сякаш седеше в порция сладолед. Доспа ѝ се. Пристигнаха в мотела, когато вече почти ѝ беше все едно какво има да се случва. Струваше ѝ се неизбежно. Летището беше наблизо. Земята беше равна, като в Айова и в здрачината виждаше светлините на самолетите, които кръжаха над полето, описваха бавни, лениви дъги като траектории на цели в стрелбище.

— Ейми, миличка, мама ще влезе вътре с този приятен господин за минутка, нали? Ти просто си разглеждай книжката с картинки, миличка.

Мъжът беше доста любезен, докато си вършеше работата. Наричаше я „скъпа“ и други подобни, а преди да си тръгне, остави петдесет долара на нощното шкафче. Стигнаха ѝ да наеме стая за себе си и за Ейми за през нощта.

Другите обаче не бяха толкова приятни.

Нощем тя заключваше Ейми в стаята с включен телевизор, от който да се носи някакъв звук, излизаше на магистралата пред мотела и просто си намираше някакво място. Не ѝ се налагаше да чака дълго. Някой спираше, неизменно мъж, и щом уговореха нещата, тя го завеждаше обратно в мотела. Преди да въведе мъжа в стаята си, тя влизаше сама, за да отнесе Ейми в банята, където ѝ беше направила легло във ваната от няколко одеяла и възглавница.

Ейми беше на шест. Момиченцето растеше тихо, рядко продумваше, но някак се беше научила да чете сама, докато непрекъснато разглеждаше едни и същи книжки, можеше и да брои. Веднъж гледаха Колелото на късмета и когато дойде моментът, в който жената да похарчи спечелените от нея пари, се оказа, че момиченцето знае точно какво би могла да си купи, че не може да си позволи почивка в Канкун, но може да получи обзавеждане за дневна и да ѝ останат достатъчно пари за двойно членство в голф клуба. Джанет си помисли, че Ейми е много умна, щом преценява правилно подобна ситуация. Може би дори повече от умна. Предположи, че трябва да иде и на училище, но Джанет не знаеше къде наоколо има училища. Имаше само автосервизи, заложни къщи и мотели, като този, в който живееха. Собственикът много приличаше на Елвис Пресли, но не младия и красив Елвис, а стария и дебел, с мазна коса и масивни златни очила, които му придаваха вид на риба в аквариум. Носеше сатенено сако с мълния на гърба, съвсем като Елвис. През повечето време просто си седеше зад плота, играеше карти и пушеше малка пура с пластмасово цигаре. Всяка седмица Джанет му плащаше в брой. Добавеше ли отгоре още петдесетачка, той изобщо не ги притесняваше. Един ден я попита дали носи нещо за самозащита и дали пък нямало да прояви желание да купи от него оръжие. Тя отвърна с „разбира се, колко струва“ и той ѝ каза още стотачка. Показа ѝ ръждив наглед револвер 22-ри калибър. Когато го взе в ръцете си там в офиса, не изглеждаше кой знае какво чудо, само дето можеше да убие човек с него. Револверът обаче беше достатъчно малък, за да се побере в дамската чантичка, която носеше със себе си на магистралата, и тя си помисли, че няма да е зле да ѝ е под ръка.

— Внимавай, като го насочваш — каза ѝ шефът.

А Джанет отвърна:

— Става за нещо, щом ти се боиш. Сам продаде оръжието.

Джанет се радваше, че има оръжие. Само като се замислеше как си кротува в чантата ѝ, разбираше, че преди се е страхувала, но вече не е така или поне не толкова. Оръжието беше като тайна за това коя е тя, сякаш носеше в чантата си последното късче от себе си. Другата Джанет — онази, която стоеше на магистралата в прилепнало горнище и пола, поклащаше бедра, усмихваше се и казваше: Какво ти се иска, бебчо? Мога ли да направя нещо за теб тази нощ?, беше измислена личност, като жена от история, чийто край май не искаше да научава.

От самото начало сбърка в преценката си за мъжа, в чиято кола се качи онази нощ. Лошите обикновено веднага си проличаваха и понякога тя благодареше, отказваше и просто си продължаваше по пътя. Този обаче изглеждаше приятен. Предположи, че е от колеж или поне достатъчно млад, за да посещава колеж. Имаше хубави дрехи, носеше изгладени панталони каки и една от онези ризи с дребния, размахал чук ездач на кон. Изглеждаше като мъж, тръгнал на среща. Мисълта я накара да се засмее на себе си, докато влизаше в колата, голям модел форд с багажник отгоре за превозване на колело или нещо подобно.

Тогава мъжът постъпи необичайно и не потегли към мотела. Някои искаха да ги обслужи направо в колата, дори не си правеха труда да се събличат, но когато Джанет се залови за работа, като си мислеше, че това се очаква от нея, той внимателно я отмести. Искал да я изведе, обясни ѝ. Джанет попита:

— Какво имаш предвид под извеждане?

— Някое приятно местенце — обясни ѝ той. — Не ти ли се иска да отидеш на някое приятно място? Ще ти платя повече, отколкото получаваш обикновено.

Джанет се замисли за Ейми, която спеше в стаята им и реши, че няма да има кой знае каква разлика така или иначе.

— Стига да не е за повече от час — каза тя. — После ще трябва да ме върнеш.

Само че пътуването отне много повече от час и когато вече стигнаха до мястото, за което пътуваха, Джанет беше уплашена. Мъжът спря пред къща с голям знак на портата с три подобни на букви фигури и Джанет разбра, че къщата е на братство. Място, където живееха богати младежи, напиваха се с парите на бащите си и се правеха, че ходят на училище, за да се изучат за доктори и адвокати.

— Приятелите ми ще ти харесат — каза той. — Хайде. Искам да се запознаеш с тях.

— Няма да вляза вътре — възпротиви се Джанет. — Веднага ме върни обратно.

Мъжът спря с ръце върху волана, а когато долови тежката, налудничава стръв по лицето и в погледа му, вече изобщо не ѝ приличаше на приятно момче.

— Такава възможност не се предвижда — каза ѝ. — Да ти призная, точно сега това го нямаме в менюто.

— По дяволите има ли го, или не.

Отвори вратата и тръгна навън, без да я е грижа, че не знае къде се намира. Той я последва и я сграбчи за ръката. Съвсем ясно беше какво я очаква в къщата, какво иска той, как щяха да се развият събитията. Сгрешила беше, че не го разбра по-рано, много по-рано, още в деня, в който Бил Рейнолдс влезе в Кутията. Осъзна, че момчето също е уплашено, че върши тези неща по нечия принуда, приятелите в къщата или пък на него така му се струваше, все едно. Изобщо не я интересуваше. Той мина зад гърба ѝ и се опита да обвие врата ѝ с ръка, да я приклещи с лакът. Удари го силно с опакото на юмрука си където свари. Извика от удара ѝ, нарече я кучка, проститутка и всичко останало. Зашлеви я през лицето. Джанет политна и падна по гръб. Той се озова отгоре ѝ, обкрачил я през талията като жокей своя кон. Удряше я, блъскаше я и се опитваше да обездвижи ръцете ѝ. Успееше ли, това щеше да е краят. Дали е в безсъзнание или не, помисли си тя, и за двамата май щеше да е все едно. Джанет се пресегна към падналата в тревата чантичка. Животът ѝ изглеждаше толкова странен, вече не свой, ако изобщо някога е бил неин. Само че оръжието придаваше смисъл на всичко. То познаваше силата и предназначението си. Усети хладния метал на револвера да се плъзва в дланта ѝ, сякаш искаше да е там. Разумът ѝ говореше: Не мисли, Джанет, долепи дулото до главата на момчето, усети кожата и костта, до които опря, реши, че е достатъчно близо, за да не пропусне, и натисна спусъка.

Прибра се едва призори. След като момчето се стовари отгоре ѝ, тя с всички сили хукна към най-големия път, който видя: осветен от улични лампи широк булевард. Точно навреме, за да хване автобуса. Не знаеше дали по дрехите ѝ има кръв или друго, но и шофьорът почти не я погледна, докато ѝ обясняваше как да се върне на летището. Джанет седна отзад, където никой да не я види. Автобусът обаче беше почти празен. Нямаше представа къде се намира, автобусът бавно се движеше през потънали в мрак квартали, магазини, голяма църква, отмина табелата на зоологическата градина и най-накрая навлезе в покрайнините, където тя стоя в плексигласов подслон, зъзнеща на влажния въздух, докато чакаше втори автобус. Не знаеше колко е часът, беше загубила часовника си. Вероятно беше паднал при сборичкването и полицията можеше да го използва като следа. Но у него нямаше нищо особено, беше купен от супермаркета, затова си помисли, че няма да им каже много. Оръжието щеше да я издаде. Хвърлила го беше в тревата или поне имаше такъв спомен. Ръката ѝ още беше изтръпнала и безчувствена от силата на изстрела. Костите ѝ вибрираха като неспиращ да трепти камертон.

До мотела стигна по изгрев. Усети пробуждането на града. Влезе в изпълнената с мъждива светлина стая. Ейми спеше. Телевизорът продължаваше да работи, течеше някаква реклама за спортен уред. Мускулест мъж с конска опашка и огромна кучешка уста тихо лаеше от екрана. Джанет предположи, че разполага с няколко часа, преди да я потърсят. Глупаво беше да оставя така оръжието, но вече нямаше смисъл да се тревожи. Плисна малко вода на лицето си и изми зъбите си, без да поглежда към отражението в огледалото, после се преоблече в джинси и тениска. Занесе и напъха старите си дрехи във вонящия контейнер за боклук зад мотела: късата пола, прилепналото горнище и обточеното сако, които носеше на магистралата, изпръскани с кръв и късчета от нещо, за което не искаше да знае какво е.

Времето се беше свило като акордеон. Тежестта на този миг изведнъж премаза всичките години от живота ѝ и всичко преживяно от нея. Джанет си спомни ранните утрини, в които Ейми беше бебе, как я прегръщаше и люлееше до прозореца и как често сама задрямваше. Хубави бяха тези сутрини, винаги щеше да ги помни. Опакова нещичко в детската раница на Ейми. После взе пари и малко дрехи в пазарската торба.

Изключи телевизора и внимателно побутна Ейми, за да се събуди.

— Хайде, скъпа. Събуждай се. Трябва да вървим.

Момиченцето беше сънливо, но позволи на Джанет да я облече. Сутрин винаги беше сънлива и някак отнесена. Джанет се радваше, че не е друго време от деня, защото щеше да ѝ се наложи да я увещава и да ѝ обяснява. Даде ѝ зърнено блокче и топъл гроздов сок, после двете излязоха на магистралата, там където автобусът беше оставил Джанет.

Тя си спомни, че по пътя на връщане към мотела беше видяла голяма каменна църква с табела: БОГОРОДИЦА ОПЕЧАЛЕНА. Подбере ли правилно автобусите, съобрази тя, тогава пак ще стигне там.

Седеше с Ейми отзад, обвила раменете ѝ с ръка, за да я държи близо до себе си. Момиченцето проговори само веднъж, за да каже, че отново е гладна. Джанет извади ново зърнено блокче от кутията, която беше сложила в раницата на Ейми, заедно с чисти дрехи, четка за зъби и нейното Зайче Питър. Ейми, мислеше си тя, ти си моето добро момиче, прекрасното ми момиченце, прости ми, прости ми. Качиха се на друг автобус отново в предградията и пътуваха още трийсет минути. Когато Джанет видя табелата на зоопарка, се запита дали не е отминала мястото, но тогава си спомни, че църквата беше преди него, затова сега в обратната посока ще се падне след него.

И тогава я видя. На дневна светлина изглеждаше различна, не беше така голяма, но в нея щеше да намери помощ. Слязоха от задната врата и докато автобусът потегляше по пътя си, Джанет дръпна нагоре ципа на якето на Ейми и ѝ постави раницата.

Погледна и отново видя другата табела, онази, която помнеше от изминалата нощ. Табелата висеше на колоната на края на пътя, който минаваше покрай църквата: ОБИТЕЛ НА СЕСТРИТЕ НА МИЛОСЪРДИЕТО.

Джанет улови Ейми за ръка и тръгна по пътя към църквата. От двете страни на пътя се издигаха огромни дървета — някакви дъбове с дълги мъхнати клони, които ги обгръщаха. Представа нямаше как трябва да изглежда един манастир — оказа се обикновена, но красива къща: построена от камък с фин блясък, покрит с дъски покрив и прозорци, обточени с бяла боя. Отпред имаше градина с билки и тя си помисли, че сигурно това е заниманието на монахините. Излизат на двора и се грижат за малки растящи същества. Пристъпи през главната порта и позвъни на звънеца.

За изненада на Джанет жената, която ѝ отвори, не беше възрастна, както тя очакваше. Нито пък носеше роба или както там се казват тези дрехи. Беше млада, малко по-възрастна от Джанет и ако се изключи воала на главата, дрехите ѝ бяха като на всички останали: пола, блуза и чифт кафяви евтини мокасини. Монахинята се оказа чернокожа. Преди да напусне Айова, Джанет беше виждала само един или двама чернокожи в живота си, ако не се броят онези от телевизията и филмите. В Мемфис обаче беше пълно с чернокожи. Знаеше, че някои имат проблеми с тях, но на Джанет не ѝ се беше случвало. Реши, че и чернокожата монахиня е подходяща.

— Простете за безпокойството — подхвана Джанет. — Колата ми се повреди там на улицата и се чудех…

— Разбира се — каза жената. Интонацията ѝ беше необичайна, Джанет за пръв път чуваше такава. Думите ѝ звънтяха със странна мелодичност. — Влезте, влезте и двете.

Жената се дръпна от вратата и пусна Джанет и Ейми да влязат в просторния салон. Някъде вътре в къщата, разбираше Джанет, имаше и други монахини, може и те да са чернокожи, които спяха, готвеха, четяха или се молеха. Предполагаше, че монахините се молят много, вероятно през по-голямата част от деня. Цареше почти пълна тишина, затова си помисли, че май има право. Сега трябваше да накара жената да ги остави насаме с Ейми. Знаеше как да постъпи, както знаеше и че предишната нощ е убила младеж, цялата история от начало до край. Сега ѝ предстоеше да постъпи по начин, който щеше да я нарани. Постъпката ѝ, както всички останалите събития от живота ѝ, щеше да ѝ причини мъка и да усили болката във вече болезнената рана.

— Госпожице…?

— О, наричайте ме просто Лейси — отвърна жената. — Тук не държим на официалностите. Това дъщеричката ви ли е? — коленичи пред Ейми. — Здравей, как се казваш? Имам малка племенница почти на твоята възраст, може да се каже, че е и също толкова хубава.

Жената погледна към Джанет.

— Дъщеря ви е много стеснителна. Вероятно заради акцента ми. Аз съм от Сиера Леоне, Западна Африка — обърна се към Ейми отново и я улови за ръка. — Знаеш ли къде се намира? Много е далече.

— Всичките ли монахини са оттам? — попита Джанет.

Жената се изправи засмяна. Усмивката ѝ разкриваше блестящи зъби.

— О, боже мой! Опасявам се, че само аз съм от там.

За миг и двете замълчаха. Джанет хареса жената. Понрави ѝ се интонацията ѝ. Допадна ѝ как се отнесе с Ейми, начинът, по който я гледаше в очите, докато говори с нея.

— Бързах да я оставя на училище, нали разбирате — каза Джанет, — когато старата ми кола се повреди. Просто отведнъж отказа.

Жената кимна.

— Моля. Оттук.

Тя поведе Джанет и Ейми по коридора към кухнята, просторно помещение с огромна дъбова маса за хранене и отделения с табелки пред тях: ПОРЦЕЛАН, КОНСЕРВИ, ПАСТА и ОРИЗ. Дотогава на Джанет и през ум не ѝ беше минавало, че монахините също се хранят. Реши, че с всичките тези монахини в сградата не е зле да се знае кое къде е в кухнята. Жената посочи към телефона, който беше стар, кафяв, с дълъг кабел и висеше на стената. Джанет добре беше планирала действията си. Набра някакъв номер, докато жената взе поднос с бисквити за Ейми — не купени от магазина, ами домашно приготвени и изпечени, после докато записаният глас от другата страна я осведомяваше, че днес ще е облачно, с температура от дванайсет градуса и вероятно привечер ще превали, Джанет с кимане се престори, че говори с пътна помощ.

— Аварийният автомобил идва насам — заяви тя и затвори телефона. — Казаха да изляза и да го посрещна. Имали човек наблизо.

— Значи новините са добри — ведро ѝ отвърна жената. — Днес имаш късмет. Ако искате, можете да оставите дъщеричката си с мен. Няма да е хубаво да се занимавате с нея на натоварена улица.

Ето това беше. Джанет не трябваше да прави повече каквото и да било. Оставаше ѝ само да се съгласи.

— Няма ли да ви притеснява?

Жената отново се усмихна.

— Ще си бъдем добре, нали? — погледна насърчително към Ейми. — Виждате ли? Съгласна е. Идете да се погрижите за колата си.

Ейми седеше на един от столовете на голямата дъбова маса, без да се е докоснала до подноса с бисквити и чашата мляко пред нея. Свалила беше раницата си и я гушкаше в ръцете си. Джанет задържа погледа си върху нея, колкото е възможно по-дълго, после коленичи и я прегърна.

— Бъди послушна — каза до рамото ѝ. Ейми кимна.

Джанет искаше да добави още нещо, но не намери думи. Сети се за бележката, която беше оставила в раницата, късчето хартия, което те със сигурност щяха да намерят, след като Джанет не се върне за нея. Удължи прегръдката, колкото можа. Обгръщаше я усещането за Ейми, топлината на тялото ѝ, аромата на косата и тялото ѝ. Джанет разбра, че ще се разплаче, а жената — Люси? Лейси? — не биваше да вижда, но си позволи още миг да прегръща Ейми, като се мъчеше да скъта усещането от тази прегръдка вътре в себе си, на сигурно място, където да го опази. После пусна дъщеря си и преди някой да изрече дума, излезе от кухнята, тръгна по пътеката към улицата и продължи да върви.

Две

От компютърните файлове на доктор Джонас Абът Лиър, професор, Департамент по молекулярна и клетъчна биология към Харвардския университет, назначен в Института за медицински изследвания на инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати, Катедра по палеовирусология, Форт Детрик, Департамент по медицина.

Три

Разположен върху четири хиляди акра от влажната територия на Източен Тексас, сред борова гора и ниска тревиста растителност, напомнящ повече на огромен парк около корпоративна сграда или около голямо държавно висше училище, затворът Полунски към Тексаския департамент по криминални престъпления, известен още като Теръл, означаваше само едно: ако сте осъден за углавно престъпление в щата Тексас, ще умрете на това място.

Онази мартенска сутрин Антъни Лойд Картър, затворнически номер 999642, осъден на смърт с инжекция за убийството на майка на две деца на име Рейчъл Ууд от Хюстън, чиято поляна пред дома ѝ косял всяка седмица срещу 40 долара и чаша студен чай, пребиваваше в Административното крило на изолатора на затвора Теръл вече хиляда триста трийсет и два дни. Далеч по-малко от едни, повече от други, не че според Картър времето щеше да окаже особена разлика върху хода на събитията. За продължителен престой нямаше награди. Хранеше се сам, правеше упражнения сам, взимаше си душ сам и седмицата му се виждаше равна на ден или месец. Единственото събитие, което имаше да се случва, щеше да настъпи в деня, в който на вратата на килията ще се появят надзирател и свещеник и той ще поеме към помещението, където се поставяше инжекцията. Този ден не беше далечен. Имаше право да чете, но четенето открай време му се опъваше, затова престана да се главоболи с книги. Килията му представляваше бетоново помещение с форма на кутия и размери два на три метра, с прозорче и метална врата с процеп, достатъчно широк, за да провре ръце през него — и толкова. Повечето време просто лежеше на леглото с лишено от мисли като празна кофа съзнание. Половината от времето не беше сигурен дали спи, или е буден.

Денят започна като всеки друг в три сутринта, когато запалиха лампите и пъхнаха подносите със закуска в процепите. Обикновено закуската се състоеше от студени зърнени храни или яйца и палачинки. Сложеха ли фъстъчено масло на палачинките, закуската си я биваше, а тази сутрин бяха направили точно това. Вилицата беше пластмасова и на всяко второ сервиране се случваше счупена, затова Картър седна на леглото и изяде палачинките, навити като такос. Някакъв мъж от другата страна се жалваше от храната, била противна, но като цяло на Картър не му се струваше никак зле. Къде по-лоши неща беше ял, а беше преживявал и дни, в които изобщо залък в уста не беше слагал, затова палачинките с фъстъчено масло сутрин бяха галеща окото гледка, въпреки че този час трудно можеше да се нарече сутрин — оставаше още до съмване.

Имаше си дни за свиждане, разбира се, но през целия му престой в Теръл никой не дойде на свиждане при Картър. С едно-единствено изключение, когато съпругът на убитата го беше посетил, за да му каже, че е открил Исус Христос, който бил Спасител и се молел стореното от Картър да му бъде простено, затова че отнел живота на красивата му съпруга и е лишил него и децата им от нея. През седмиците и месеците, прекарани в молитва, приел случилото се и решил да му прости. Седнал от другата страна на стъклената преграда с притисната до ухото си слушалка, мъжът плака дълго. От време на време се беше случвало и самият Картър да е християнин, затова напълно разбра думите на съпруга на жертвата. От начина, по който мъжът говореше, Картър подразбра, че действията и прошката му са резултат от избор, който е направил, за да се почувства по-добре. Не каза и дума, която да навежда на мисълта, че ще се опита да предотврати изпълнението на присъдата. Картър не виждаше кои казани от него думи по темата биха подобрили положението, затова благодари на мъжа, каза: „Бог да ви благослови и съжалявам; ако видя госпожа Ууд в рая, ще ѝ разкажа за стореното от вас днес“, което накара мъжа да скокне набързо и да го зареже със слушалка в ръка. От тогава никой не беше идвал на свиждане при Картър в Теръл. Бяха изминали поне две години от онзи ден.

Само че госпожа Ууд се беше държала винаги човешки с него. Даваше му по пет или десет долара отгоре. В горещите дни излизаше с чаша чай с лед, поставена задължително на малък поднос, както правеха в ресторантите. Случилото се между тях беше много объркано. Картър съжаляваше за начина, по който се бяха стекли събитията, съжаляваше с цялото си същество, не можеше и не можеше да ги проумее, независимо колко пъти ги премисля. Не твърдеше, че не е извършил престъплението, но му се струваше нечестно да умре заради събития, които не проумява. Не биваше да умре, преди да ги проумее. Непрестанно ги прехвърляше в ума си, но вече четири години споменът за събитията не се избистряше. Може би трябваше да приеме случилото се като господин Ууд и тогава щеше да успее да ги осмисли. А пък и случилото се имаше все по-малко значение и след изминалите дни, седмици, месеци, слели се в ума му, вече дори не беше сигурен, че ясно помни кое как е станало.

В 6:00 сутринта, при застъпването на новата смяна, пазачите отново събудиха всички, извикаха ги по име и по номер, после тръгнаха по коридора с торби за пране за смяна на бельото. Това означаваше, че денят е петък. Картър можеше да си взима душ веднъж седмично, а на бръснар ходеше на два месеца, затова преобличането в чисти дрехи му носеше облекчение. През лятото човек и по цял ден да стои като истукан, пак се потеше в дрехите си, а лепкавото усещане по кожата му беше къде по-зле. Преди шест месеца получи писмо от адвоката си, което изясняваше, че няма да му се наложи да преживява още едно тексаско лято. Краят му настъпваше на втори юни.

Размишленията му бяха прекъснати от два гръмки удара по вратата.

— Картър, Антъни Картър — гласът беше на шефа на охраната, когото наричаха Клещите.

— Е, стига, Клещи — отговори от леглото си Антъни, — кой според теб е тук в килията?

— За белезници, Тони.

— Не е време за разходка. Не ми е и ден за душ.

— Ти какво си въобразяваш, че имам цял ден за лафче с теб ли?

Картър се надигна от леглото, където гледаше в тавана и мислеше за жената и чашата чай с лед на подноса. Тялото му го понаболяваше. Движеше се тромаво. С усилие коленичи с гръб към вратата. Правил го беше хиляди пъти, а все не можеше да свикне. Номерът беше да запази равновесие. Вече коленичил, той се поприсви в раменете, изви ръце и промуши ръцете си с длани нагоре през процепа, през който подаваха храната. Усети хладния допир на метала, когато Клещите закопча белезниците около китките му. Наричаха началника на охраната „Клещите“ заради стегнатия начин, по който поставяше белезниците.

— Сега се изправи гърбом, Картър.

Картър постави единия си крак напред. Лявото му коляно изпука, докато променяше центъра на тежестта си, после внимателно се надигна на крака и едновременно с това измъкна окованите си ръце от процепа. От другата страна на вратата огромната връзка ключове на Клещите задрънча. Вратата се отвори и пред него застана Клещите с един от охраната, когото наричаха Денис Белята, защото косата му стърчеше като на момчето от комикса и защото обичаше да заплашва с палката. Биваше го да напипва такива места по тялото на човек, където от нищо и никакъв удар с дървото, удареният изведнъж го заболяваше непоносимо.

— Май са ти дошли на посещение, Картър — каза Клещите. — И не е майка ти, нито адвокатът ти.

В думите му нямаше и капка подигравка, Денис обаче си умираше от любопитство. Завъртя палката си като мажоретка.

— Мама отиде при Христос, когато бях на десет — отвърна Картър. — Сам знаеш, Клещи, сто пъти съм ти го разправял. На кого съм дотрябвал?

— Не мога да кажа. Надзирателят го урежда. От мен се иска да те заведа до помещенията за свиждане.

На Картър хич не му хареса тази работа. Много време беше изминало, откакто го посети съпругът на убитата жена. Може пък да е дошъл за последно сбогом или пък да му каже, че е променил позицията си, хич даже не ти прощавам, дано се пръждосаш в ада направо, Антъни Картър. И в двата случая Картър нямаше какво да каже на мъжа. Повтарял беше на всички и пред всички, че съжалява и вече му беше дошло до гуша.

— Хайде да тръгваме — каза Клещите.

Поведоха го по коридора. Клещите здраво го беше сграбчил за лакътя и го направляваше като хлапе през тълпа или като момиче, с което танцува. Така ги водеха навсякъде, дори до душа. Част от съзнанието привикваше да усеща непрестанния допир на нечии ръце по тялото, друга се противеше. Денис вървеше напред, отвори вратата, която отделяше изолатора от останалата част на крилото, после отвори следващата, втора врата, през която влязоха в помещението с останалите затворници към отделенията за свиждане. Картър не беше напускал крилото на изолатора от две години — Крилото с „к“ като кучешки гъз, като ковни ме с тая тояга още веднъж по черния ми гъз, като към Христос и аз съм се запътил, момче. Забил поглед надолу, вървеше и се озърташе, само и само очите му да попаднат на нещо ново. Но Теръл си беше съвсем същият, грамада от бетон и стомана с тежки врати, кисела воня във въздуха, примесена с мириса на мъжки тела.

В зоната за посещения съобщиха за пристигането си и влязоха в празна кабина. Въздухът там беше много по-спарен и така вонеше на белина, че очите на Картър се насълзиха. Клещите му махна белезниците, а в същото време Денис опря върха на палката си в меката част под челюстта на Картър. Оковаха го отпред, както и краката му. По цялата стена имаше надписи, които казваха на Картър какво може и какво не може да прави, а той не искаше да се труди да чете който и да било от тях, даже не ги поглеждаше. Заблъскаха го към стола и му дадоха телефонната слушалка, която Картър можеше да крепи към ухото си само ако присвие крака към тялото си и опъне веригата през гърдите си като дълъг цип.

— Последния път не ми слагахте белезници — каза Картър.

Клещите отвърна със смях като лай.

— Е, ще ни прощаваш, ама да не сме забравили любезно да ти поискаме позволение? Начукай си го, Картър. Имаш десет минути.

После си тръгнаха, а Картър зачака вратата от другата страна да се отвори и да види кой е дошъл на свиждане при него след толкова време.

Специален агент Брад Улгаст ненавиждаше Тексас. Ненавиждаше всичко в него.

Ненавиждаше времето: в един миг беше непоносима жега като в пещ, в следващия мразовито, с толкова влажен въздух, че човек го усещаше като влажна хавлия върху темето си. Ненавиждаше как изглежда това място, като се започне с хилавите, жалки, чепати и като надигнали се от комикс дървета и равната му, брулена от вятър пустош. Ненавиждаше билбордовете и магистралите, безличните им предградия, тексаското знаме, което се вееше над щяло и нещяло, затова пък огромно като циркова шатра. Ненавиждаше грамадните коли, каквито караха всички, какво като петролът стигна трийсетачка за галон, а светът бавно и предсмъртно се гърчи като пакетче грахови зърна в микровълнова. Ненавиждаше тексаските ботуши и коланите с катарами, говорът на тексасци „дай с’аа“ и „стой с’аа“, които по цял ден дърпаха конски юзди без да слизат от седлото и не си миеха зъбите, не продаваха застраховки, нито се занимаваха със счетоводство като хората от останалата част на света.

Най-вече го ненавиждаше, защото родителите му го бяха накарали да живее тук в началните класове на гимназията. Улгаст беше на четирийсет и четири, все още в добра форма, но с прошарена и оредяваща коса, която ги издаваше. Времето в шести клас беше отдавна отминало, нямаше място за съжаление, но при все това, докато пътуваше с Дойл по магистралата на север от Хюстън, а завладяният от пролетта Тексас го обграждаше отвсякъде, старата рана се събуди. Тексас беше порция мизерия с размерите на щат. В един миг беше щастливо дете в Орегон, което ловеше риба на кея при устието на река Кус, безкрайни, лениви часове играеше с приятелите си в гората зад къщата, а в следващия миг се оказа приклещен в градското гъмжило на Хюстън, живееше в разнебитено ранчо без никаква сянка и ходеше на училище в неистова жега, която усещаше като огромна обувка, блъскаща го по главата. Накрай света, помисли си той. Там се намираше. Хюстън, Тексас се намираше на края на света. В първия му учебен ден в шести клас, учителят го накара да се изправи и да рецитира обета за вярност, изписан на знамето на Тексас, сякаш черно на бяло подписваше, че ще живее в съвсем друга държава. Три нещастни години. Удоволствието, с което беше напуснал мястото, беше неописуемо и повече не се повтори, дори начинът по който го напусна остана уникален. Баща му беше машинен инженер. Родителите му се запознали, докато баща му работел като учител по математика в резервата в Гранд Ронд в годината след завършване на университета. Майка му, която наполовина беше индианка, семейството ѝ дори се наричаше Мечките, работела като помощничка на медицинската сестра. Преселиха се в Тексас заради парите, но после през петролната криза от 86-а, баща му загуби работата си. Опитаха се да продадат къщата, но не успяха и в крайна сметка баща му просто метна ключовете в банката. Местиха се в Мичиган, после в Охайо, след това в Ню Йорк в непрестанно търсене на някаква работа, но той така и не успя да стъпи на крака след сполетялата го беда. Когато накрая почина от рак на панкреаса два месеца преди Улгаст да завърши колежа, третия колеж през годините, момчето лесно хвърли вината за случилото се върху Тексас. Майка му се върна в Орегон, но сега вече и тя не беше сред живите.

Всички си бяха отишли.

Първият, когото издири, беше Бабкок от Невада. Другите бяха от Аризона, Луизиана, Кентъки, Уайоминг, Флорида, Индиана и Делауеър. На Улгаст тези места му бяха безразлични. Което и да е от тях обаче беше по-добро от Тексас.

Улгаст и Дойл бяха дошли със самолет от Денвър предишната нощ. Пренощуваха в хотел от веригата Радисън близо до летището. Подвоуми се дали да не отскочи до града, дори да намине към старата им къща, но после се запита защо, по дяволите, да го прави. На сутринта взеха кола под наем, нов крайслер, който миришеше като мастилото на доларова банкнота, и се насочиха на север. Денят беше ясен, над тях се извисяваше небе с цвят на метличина. Улгаст шофираше, Дойл пиеше лате и четеше досието — купчина документи в скута му.

— Среща с Антъни Картър — каза Дойл и подаде снимката. — Обект номер дванайсети.

На Улгаст снимката не му се гледаше. Знаеше, че ще види поредното лишено от живот лице, поредните очи, които едва са се понаучили да различават буквите, поредната душа, която твърде дълго се е взирала в себе си. Мъжете бяха черни или бели, млади или стари, но погледите им бяха винаги идентични: празни, като черни дупки, способни да погълнат целия свят в себе си. На теория не беше трудно да им се съчувства. Но само на теория.

— Не искаш ли да разбереш какви ги е свършил?

Улгаст сви рамене. Не бързаше, все едно беше сега ли ще научи или по-късно.

Дойл отпи шумно от латето си и зачете:

— Антъни Лойд Картър, афроамериканец, метър и шейсет, четирийсет и пет килограма.

Дойл вдигна поглед.

— Ето откъде идва прякорът. Познай какъв е!

Улгаст вече се почувства уморен.

— Хвана ме на тясно. Дребосъка Тони?

— Възрастта ти личи, шефе. Тони Дре. „Дре“ от „Дребен“, но знае ли човек така ли е, или не. Майката е починала, баща не се споменава още от ден първи в житието на Тони. Върволица приемни домове на издръжка на щата. Навсякъде не потръгвало. Списък с предишни провинения, като цяло маловажни: просия, нарушения на обществения ред, такива работи. Та каква е историята. Нашият човек Антъни коси ливадата на дамата всяка седмица. Името ѝ е Рейчъл Ууд, живее в Ривър Оукс, две дъщерички, съпругът е адвокат, важна клечка. Всякакви там благотворителни балове, благотворителни акции, кънтри клубове. Антъни Картър е нейният проект. Започва да коси поляната на дома ѝ, след като тя го вижда да седи под надлез със саморъчен плакат: ГЛАДЕН СЪМ, ПОМОГНЕТЕ, МОЛЯ. Поразговорили се. И тя го води у дома си, прави му сандвич, обажда се на този и онзи, намира му място за живеене, някакви приюти, за които събира пари. После се обажда на всичките си приятели в Ривър Оукс и им казва: Я да помогнем на момчето, какво имате да ви се свърши по къщата и двора? Като с магия се превръща в най-прилежна девойка скаут, която събира отрядите. Човекът започва да коси ливадите около къщите на приятелите ѝ и на дома ѝ, подрязва плетовете, знаеш, върши всичко, което има да се върши из големите къщи. И така около две години. Всичко е екстра до деня, в който нашият човек Антъни идва да коси ливадата, а едно от момиченцата отсъства от училище, защото е болно. На пет годинки е. Мама говори по телефона или е заета със свои си неща, момиченцето излиза на двора, вижда Антъни. Познава го, виждала го е много пъти, но този път нещата се объркват. Изведнъж я хваща страх от него. Случило се е нещо, вероятно я е докоснал, съдебният психиатър е уклончив по този въпрос. Както и да е, момиченцето се разпищява, мама изхвърча от къщата като за сто метра гладко бягане, започват шибаните Олимпийски игри по надпищяване. В един миг Антъни е свестен човек, който не закъснява за косенето на поляната, а в следващия, сещаш се, той е чернилката, останал насаме с детето ти — и целият дух на Майка Тереза се изпарява. Сборичкват се. Здраво. Някак си мама пада или е изблъскана към басейна. Антъни тръгва към нея, вероятно за да ѝ помогне, но тя не спира да пищи, нахвърля му се. Вече всички са мокри до кости, крещят и се налагат. — Дойл го стрелна с присмехулен поглед. — Ясен ли ти е вече краят?

— Удавил ли я е?

— Бинго! Там, пред погледа на момиченцето. Някакъв съсед чул всичко и повикал ченгетата, затова като пристигнали, го заварили да седи на ръба на басейна, а тялото на жената плувало на повърхността на водата. — Поклати глава. — Грозна гледка.

Енергията, с която Дойл разказваше подобни истории, на моменти беше леко смущаваща за Улгаст.

— Дали не е било нещастен случай?

— Жертвата е участвала в университетския отбор по плуване. Всяка сутрин плувала по петдесет дължини. Прокурорът пожънал голяма реколта от тази незначителна подробност. От тази подробност и фактът, че Картър напълно си признал, че я е убил.

— Какво е казал при ареста си?

Дойл сви рамене.

— Искал само да я накара да спре да пищи. А после помолил за чаша чай с лед.

Улгаст поклати глава. Историите винаги бяха страшно потискащи, но споменаването на тази особеност в събитието го трогна. Чаша чай с лед. Мили Боже.

— На колко години каза, че е?

Дойл прелисти няколко страници назад.

— Не съм казвал. Трийсет и две. На двайсет и осем при ареста. И ето важна подробност. Няма никакви близки. Последният път, когато е имал посещение в затвора, преди около две години, го е посетил съпругът на жертвата. Адвокатът му напуснал щата, след като обжалването е отхвърлено. Прехвърлили случая на някой друг от служебната защита към полицейското управление, но така и не са го отворили. Затова и никой не се е поинтересувал. Антъни Картър го очаква смъртоносна инжекция на втори юни за убийство първа степен от престъпна небрежност и на тази земя няма човек, който да се интересува от това. Човекът вече може да се брои за споминала се душа.

Стигнаха до Ливингстън за деветдесет минути, последните петнайсет минути пътуваха по пътищата, по които фермерите стигаха до пазара. Пътят им минаваше през редуващи се сенчести борови гори и участъци от изпъстрената с метличина прерия. Точно по пладне. С малко късмет, мина през ума на Улгаст, до вечерта може и да се приключили, да се върнат в Хюстън, да хвърлят обратно колата под наем и да хванат полета за Колорадо. По-хубаво беше, когато тези пътувания протичаха бързо. На Улгаст започваше да му се повдига от цялата работа, щом някой от мъжете започнеше да се мотае твърде дълго, да хъмка, да се покашля и протака, какво като накрая се съгласяваше на сделката. Сещаше се за пиеса, която беше чел в колежа — Дяволът и Даниел Уебстър. Струваше му се, че е дяволът в сделката. Дойл беше различен: младок, в началото, нямаше и трийсет години, румено, израсло във ферма момче от Индиана, което си умираше да се прави на Робин, а Улгаст беше Батман. Наричаше го „шефе“ и „началство“, с нотка на старомоден, характерен за Средния Запад патриотизъм. Родолюбието му беше толкова искрено, че Улгаст го беше виждал да се просълзява на националния химн в началото на мач на бейзболния отбор на Колорадо. Мач, излъчван по телевизията. На Улгаст главата не му го побираше как още се раждат хора като Фил Дойл. Дойл беше интелигентен, несъмнено го чакаше блестящо бъдеще. Съвсем скоро беше завършил право, кандидатствал на различни места и се беше присъединил към Бюрото веднага след касапницата в търговския център Мол ъф Америка. Триста, излезли на пазар почиващи, разстреляни от повели джихад ирански фундаменталисти. Целият ужас на сечта е бил заснет най-старателно от охранителните камери и излъчен по Си Ен Ен до последния разтърсващ детайл. Онзи ден сякаш половината население на страната настояваше да се предприемат някакви мерки. И след като приключил обучението си в Куонтико, Дойл получил назначение в офиса в Денвър, разпределен в отдел „Антитероризъм“. А когато на армията ѝ потрябваха двама агенти с опит в работата на терен, първият доброволец беше Дойл. На Улгаст смисълът на цялата работа някак му убягваше. На книга онова, което наричаха ПРОЕКТЪТ НОЙ, му се видя като път без изход. По тази причина именно Улгаст беше приел назначението. Тъкмо беше приключил разводът му. Бракът му с Лайла не изглеждаше чак толкова безсмислен, затова краят го изненада. Решението на съда го потопи в тъга. Перспективата да прекара няколко месеца в пътуване му се стори подходящо средство, с което да сложи в ред мислите си. Получи известно имуществено обезщетение при развода — неговият дял от къщата им в Чери Чийк плюс част от пенсионния фонд на Лайла от болницата. Всъщност обмисляше да напусне Бюрото, да се върне в Орегон и с парите да отвори малък магазин. За компютърни компоненти или спортни стоки, не че разбираше от това. Бившите агенти на Бюрото неизменно се прехвърляха в охранителния бизнес, но на Улгаст идеята да има малък магазин, нещо просто и спретнато, с рафтове, запълнени с бейзболни ръкавици и бухалки, предмети с конкретно предназначение, което човек разпознава от пръв поглед, му се струваше по-привлекателна. Ангажиментът му към НОЙ изглеждаше лесен и нелош начин да прекара последната си година в Бюрото, докато дойде време да напусне.

Оказа се, че задълженията му съвсем не включваха само занимания с документация и дундуркане, бяха къде по-сложни. Чудеше се дали Дойл от самото начало е знаел какво го очаква.

В затвора Полунски провериха личните карти и оръжията им, после ги поведоха към офиса на надзирателя. Полунски беше потискащо място, каквито бяха всички затвори. Докато чакаха, Улгаст провери вечерните самолети, излитащи от Хюстън, с джобния си компютър. Имаше полет в 20:30 и ако не се разтакаваха, можеха да успят да го хванат. Дойл мълчеше и прелистваше брой на Спортс Илюстрейтид, като да се намираше в чакалнята на зъболекарски кабинет. Минаваше един, когато секретарката ги покани в кабинета.

Шефът на охраната беше чернокож мъж около петдесетте, с прошарена коса, а под сакото на костюма му бе приклещен гръден кош на щангист. Нито се изправи, нито се ръкува с тях, когато влязоха. Улгаст му подаде документите, за да ги прегледа.

Надзирателят приключи с четенето и ги погледна.

— Агент, това е най-налудничавото нещо, попадало пред очите ми. За какво, по дяволите, ви е дотрябвал Антъни Картър?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа. Тук сме единствено за прехвърлянето му.

Надзирателят остави настрана документите и скръсти ръце на бюрото си.

— Разбирам. Ами ако откажа?

— Тогава ще ви дам телефонен номер, на който да позвъните, а човекът от другата страна на линията ще положи всички усилия да ви обясни, че става дума за въпрос, свързан с националната сигурност.

— Телефонен номер.

— Точно така.

Надзирателят въздъхна подразнен, завъртя се на стола си и посочи с жест огромните прозорци зад себе си.

— Господа, знаете ли какво е това отвън?

— Не разбирам.

Той се обърна отново към тях. Не изглежда да е ядосан, помисли си Улгаст. Просто мъж, свикнал да става на неговото.

— Това е Тексас. Четиристотин трийсет и две хиляди петстотин двайсет и осем квадратни километра от Тексас, за да съм точен. А последния път, когато проверих, агент, се оказа, че това е моят работодател. Не работя за някого във Вашингтон, нито в централата на ЦРУ в Лангли, или за който и да било от другата страна на проклетата телефонна линия. Антъни Картър е поверен на мен, а аз съм натоварен от гражданите на този щат да изпълня присъдата му. Кратък телефонен разговор с губернатора, това ще направя.

Проклет да е Тексас, помисли си Улгаст. Щеше да им убие целия ден.

— Можем да уредим въпроса, надзирател.

Надзирателят подаде документите на Улгаст.

— Щом е така, агент, най-добре го уредете.

На входа за посетители двамата си прибраха оръжието и се върнаха в колата. Улгаст позвъни в Денвър, откъдето го прехвърлиха на кодираната линия на полковник Сайкс. Улгаст му разказа за протеклата среща с надзирателя. Сайкс се ядоса, но се нае да уреди въпроса. Най-много до ден, така каза. Останете там и чакайте да ви позвъня, после накарайте Антъни Картър да подпише документите.

— Както знаете, могат да настъпят промени в протокола, по който действате — каза им Сайкс.

— Какви промени?

Сайкс се подвоуми.

— Ще ви кажа. Само накарайте Картър да подпише.

Отидоха в Хънтсвил и си наеха стаи в мотел. Не се сблъскваха за пръв път с неотстъпчивост на надзирател. Процесът се забавяше допълнително и толкова. До няколко дни, най-много седмица Картър щеше да бъде включен в системата и всички следи от съществуването му да бъдат заличени от лицето на земята. Дори шефът на охраната щеше да се кълне, че не е и чувал за такъв човек. Някой щеше да се свърже със съпруга на починалата, разбира се. На адвокатът от Ривър Оукс сега му се налагаше сам да гледа две момиченца, но това не влизаше в работата на Улгаст. Щяха да измислят някакъв смъртен акт, в него причината за смъртта вероятно щеше да е инфаркт и последвала бърза кремация. В крайна сметка правосъдие щеше да се въздаде. Нямаше значение, задачата щеше да е изпълнена.

До пет никой не им се обади, затова смениха костюмите си с джинси и излязоха. Тръгнаха нагоре по улицата, за да намерят къде да хапнат по пържола, избраха си място на търговската улица между универсален магазин и магазин за компютри. Ресторантът беше от добра верига. Предполагаше се, че трябва да пътуват без много багаж, за да не привличат вниманието на хората около тях. Улгаст се изнерви от забавянето, но изглежда на Дойл му беше все едно. Вкусно хапване и малко свободно време в непознат град на разноските на федералното правителство — нима има от какво да се оплаква? Дойл си проправи път през огромния ресторант, пълен до пръсване, докато Улгаст избра ястие от ребърца и след като платиха сметката в брой, с измъкнати от пачка нови банкноти, които Улгаст държеше във вътрешния си джоб, двамата се настаниха на бара.

— Според теб ще подпише ли? — попита Дойл.

Улгаст разклати леда в чашата си със скоч.

— Всички подписват.

— Предполагам, нямат кой знае какъв избор — Дойл намръщи чело над чашата си. — Или иглата, или онова, което е скрито зад завеса номер две. И все пак.

Улгаст знаеше какво си мисли Дойл. Нищо добро не се криеше зад завесата. Защо ще са им иначе осъдени на смърт престъпници, хора, които нямат какво да губят?

— И все пак — съгласи се и той.

По поставения над бара телевизор излъчваха бейзболен мач, Рокетс срещу Голдън Стейтс. Известно време наблюдаваха мача мълчаливо. Играта беше започнала скоро и двата отбора протакаха, разиграваха топката привидно безцелно.

— Чу ли се с Лайла? — попита Дойл.

— Всъщност да — Улгаст замълча. — Ще се омъжва.

Дойл ококори очи.

— За онзи ли? Доктора?

Улгаст кимна.

— Не си губи времето. Защо не ми каза? Исусе, какво е намислила, да те кани на сватбата ли?

— Не точно. Изпрати ми имейл, въпреки че и сам трябваше да се сетя.

— Какво каза?

Улгаст сви рамене.

— Нищо.

— Защо не каза нищо?

Не беше никак просто за обяснение, а на Улгаст не му се и захващаше. „Скъпи Брад — беше написала Лайла, — мисля, че трябва да ти съобщя, че двамата с Дейвид очакваме дете. Следващата седмица ще се женим. Надявам се да се радваш за нас.“

Прекара десет минути с поглед, втренчен в съобщението.

— Нямаше нищо за казване. Разведени сме, може да прави каквото иска — допи си скоча и извади още банкноти, за да плати. — Идваш ли?

Дойл обходи с поглед помещението. При влизането им мястото беше почти празно, но сега идваха все повече хора. Дойдоха и компания момичета, които се настаниха на три високи, събрани заедно маси, наливаха се с маргарити и разговаряха високо. Наблизо имаше колеж и Улгаст предположи, че учат в него или пък работят на едно и също място. За един-единствен миг светът можеше да се стопи в небитието, но часът за почивка си оставаше час за почивка, а красивите момичета неизменно пълнеха баровете в Хънтсвил, Тексас. Носеха прилепнали ризи, джинси с ниска талия, срязани по модата в коленете. Имаха грим и прически за вечер навън в града. Пиеха с настървение. Едно от момичетата, леко пълничко, седеше точно с гръб към тях, носеше панталони с толкова ниска талия, че Улгаст виждаше дребничките сърчица по долното ѝ бельо. Не беше сигурен дали иска да се приближи и да погледне по-отблизо, или пък да я покрие с одеяло.

— Май ще се позадържа — каза Дойл и вдигна чашата си за лека наздравица. — Да погледам мача.

Улгаст кимна. Дойл не беше женен, дори си нямаше постоянна приятелка. Предполагаше се, че между тях отношенията оставаха само служебни, но не разбираше как начинът, по който Дойл възнамерява да прекара вечерта, няма да му влиза в работата. Жегна го нотка завист, прогони я.

— Хубаво. Но не забравяй…

— Добре — отвърна Дойл. — Както казва Смоуки Беър: прави само снимки, оставяй само отпечатъци. В момента съм представител на компания за оптични кабели от Индианаполис.

Зад тях момичетата избухнаха в смях. Улгаст различи влиянието на текилата в гласовете им.

— Хубав град е Индианаполис — каза Улгаст. — По-добър от този тук. Както и да е.

— Не съм много съгласен — възрази му Дойл и лукаво се усмихна. — Май престоят ни доста ще ми допадне.

Улгаст си тръгна от ресторанта и пое по магистралата. Оставил беше джобния си компютър в мотела с мисълта, че може да им се обадят по време на вечерята и да им се наложи да я прекъснат. Когато го провери, не видя съобщения. След врявата и суетенето в ресторанта, тишината в стаята му го притесняваше. Прииска му се да беше останал с Дойл, макар да осъзнаваше, че през последните дни не е мечтана компания. Събу обувките си и легна на леглото с дрехите, за да догледа мача до края, без да е нито за единия, нито за другия отбор. Имаше нужда да намери върху какво да съсредоточи мислите си. Най-накрая, малко сред полунощ, единайсет в Денвър, малко късничко, но голяма работа, по дяволите, направи онова, което си беше забранил да прави — набра телефонния номер на Лайла. Обади се мъжки глас.

— Дейвид, обажда се Брад.

За миг Дейвид остана безмълвен.

— Късно е, Брад. Какво искаш?

— Лайла там ли е?

— Имаше тежък ден — решително каза Дейвид. — Уморена е.

„Знам, че е уморена — помисли си Брад. — Спях с нея в същото това легло цели шест години“.

— Ще я извикаш ли?

Дейвид въздъхна и тресна слушалката. Улгаст чу шумоленето на завивките и гласът на Дейвид, който казваше на Лайла: „Брад е, и му кажи да се обажда в нормално време.“

— Брад?

— Съжалявам, че звъня толкова късно. Не си дадох сметка колко е часът.

— Изобщо няма да ти се хвана. Какво си намислил?

— В Тексас съм. В един мотел. Не мога да ти кажа къде точно.

— Тексас — тя замълча. — Ти ненавиждаш Тексас. Май не ми се обаждаш, за да ми кажеш, че си в Тексас?

— Съжалявам, не биваше да те будя. Дейвид изглежда се подразни.

Лайла въздъхна на телефона.

— Нищо му няма. Оставаме си приятели, нали? Дейвид е голямо момче. Ще го понесе.

— Получих имейла ти.

— Така — чу дишането ѝ. — Представям си какво ти е. Сигурно затова се обаждаш. Мислех си, че рано или късно ще ми позвъниш.

— Направи ли го? Ожени ли се?

— Да. Миналата седмица, тук в къщата. Присъстваха само няколко приятели. Родителите ми. Питаха за теб, искаха да знаят как си. Винаги са те харесвали. Хубаво ще е да им позвъниш. Мисля, че на татко му липсваш повече от който и да било друг.

Пропусна забележката покрай ушите си. Повече от който и да било друг ли? Повече от теб ли, Лайла? Чакаше да каже още нещо, но тя мълчеше, а мълчанието извика образ в мислите му, който придоби ясна форма. Образ, който всъщност беше спомен: Лайла лежи в леглото, облечена в стара тениска и в чорапите, които винаги обуваше, защото краката ѝ мръзнеха независимо от сезона, между коленете ѝ имаше подпъхната възглавница, за да поизправи гърба си заради бебето. Тяхното бебе. Ева.

— Исках само да ти кажа, че бях…

Приглушено Лайла попита:

— Беше какво, Брад?

— Че бях… щастлив заради теб. Както ме помоли. Мислех си, че трябва, нали знаеш, този път да напуснеш работа. Да си вземеш малко почивка, да се погрижиш по-добре за себе си. Винаги съм се чудел, знаеш, дали…

— Ще го направя — прекъсна го Лайла. — Не се притеснявай. Всичко е наред, всичко е нормално.

Нормално. Беше всичко друго, помисли си той, но не и нормално.

— Аз само…

— Моля те — пое дълбоко въздух. — Натъжаваш ме. Трябва да ставам сутринта рано.

— Лайла…

— Трябва да приключвам, казах ти.

Знаеше, че плаче. От плача ѝ не се чуваше нищо, но той знаеше. И двамата мислеха за Ева, а спомените за Ева я разплакваха. Това беше и причината вече да не са заедно, да не могат да са заедно. Колко часа от живота си я беше държал в прегръдките си, докато тя плаче? И там беше проблемът: никога не знаеше какво да каже, когато Лайла плачеше. Чак по-късно, твърде късно, беше осъзнал, че не трябва да казва каквото и да било.

— По дяволите, Брад. Не искам да съм тъжна, не сега.

— Прости ми, Лайла. Просто… си спомних за нея.

— Знам, че си спомняш за нея. По дяволите, по дяволите! Не прави така повече, недей!

Чу я да хлипа, а после по линията дойде гласът на Дейвид.

— Не се обаждай повече, Брад. Сериозно ти говоря. Осмисли какво ти говоря.

— Майната ти — каза Улгаст.

— Говори каквото си искаш. Само не я разстройвай повече. Остави ни на мира — и затвори телефона.

Улгаст хвърли един поглед към джобния си компютър, а после го запрати към стената. Компютърът описа красива дъга, завъртя се като фризби и накрая се тресна в стената над телевизора. Изтрещя на потрошена пластмаса. На мига съжали за действията си. Коленичи и го взе, увери се, че му няма нищо, само батерията беше изпаднала, работеше си направо безупречно.

В комплекса Улгаст беше стъпвал един-единствен път. Миналото лято, за среща с полковник Сайкс. Посещението му не беше съвсем за кандидатстване за работа. Дадоха му да разбере, че пожелае ли, получава назначението в НОЙ. Двама войници го качиха на ван със затъмнени прозорци, но Улгаст знаеше, че се движат западно от Денвър, в посока на планините. Пътуваха шест часа и когато влязоха в огражденията около сградите на комплекса, той се беше унесъл в сън. Улгаст излезе от вана и попадна под ярката светлина на летния следобед. Протегна се и се заозърта. По релефа на околностите предположи, че се намират някъде около Оурей. Или още по̀ на север. Вдишваше рядък и чист въздух. Усети тъпо пулсиране ниско на тила, причинено от високата надморска височина.

На паркинга го посрещна цивилен, добре сложен мъж, облечен с джинси, риза каки с навити ръкави. На широкия му, леко топчест нос се мъдреха чифт старомодни авиаторски очила. Това беше Ричардс.

— Надявам се, че пътуването е било поносимо — каза Ричардс, докато се ръкуваха. Лицето на Ричардс беше изпъстрено със стари белези от акне, които Улгаст видя, щом се приближи. — Височко сме тук. Ако не сте свикнали с височината, ще ви се иска да я караме по-полека.

Ричардс съпроводи Улгаст през паркингите до сграда, която наричаха Хижата. Хижата си беше точно това: обширна постройка в стил Тюдор на три етажа, с открити греди като старомодно жилище на някогашни ловци. Улгаст знаеше, че преди време из цялата планина е имало постройки, тромави реликви от времената на преотстъпваните за определен период апартаменти и модерните курорти. Сградата гледаше към открита поляна, а след нея на около стотина метра имаше група от по-обикновени сгради: постройки от сиви тухли, шест военни палатки и ниска сграда, която приличаше на крайпътен мотел. Военни коли, големи и по-малки джипове и петтони камиони се разминаваха в двете посоки по пътя. В средата на поляната неколцина широкоплещести, късо подстригани, голи до кръста мъже, събираха тен на столове.

Улгаст влезе в Хижата, позагубил ориентация и обзет от усещането, че надзърта към снимачна площадка. Вътрешността на сградата явно беше напълно преобразена. Първоначалната вътрешна архитектура и обзавеждане бяха заместени от неутрални тъкани, типични за модерните офиси: сивеещи килими, осветление като в офис, изолиращ окачен таван. Приличаше му на зъболекарски кабинет или на високата сграда встрани от магистралата, където се срещаше със счетоводителя си веднъж годишно, за да изчисли данъците си. Спряха се при първото бюро, където Ричардс го помоли да предаде джобния компютър и оръжието си на охраната, която беше дете, облечено в камуфлажни дрехи. Охраната ги отбеляза. Имаше асансьор, но Ричардс го подмина и поведе Улгаст през тесен коридор към солидна метална врата на площадката на стълбище. Отвори я. Качиха се на втория етаж и тръгнаха по следващия безличен коридор към офиса на Сайкс.

При влизането им Сайкс се изправи иззад бюрото си: висок, добре сложен мъж в униформа. Гърдите му бяха обсипани с различни лентички и малки цветни петна, чието значение си остана загадка за Улгаст. Офисът на Сайкс беше в изряден ред. Предметите бяха така подредени чак до поставените в рамки снимки, че да се вижда как подредбата им пести време. В средата на бюрото му лежеше кафява папка, претъпкана с документи. Улгаст беше почти сигурен, че в папката е описан личният му живот или някаква негова версия.

Ръкуваха се, Сайкс му предложи кафе, а Улгаст прие. Не беше сънлив, но кофеинът щеше да облекчи главоболието.

— Съжалявам за неприятното пътуване с проклетия ван — каза Сайкс и го покани с жест да седне. — При нас нещата стават така.

Един войник донесе кафе в пластмасова каничка и две порцеланови чаши на поднос. Ричардс остана прав зад бюрото на Сайкс, с гръб към широките прозорци с изглед към обграждащите сградите гори. Сайкс обясни какво ще иска от Улгаст. Било просто и ясно, каза му, досега Улгаст знаел основните неща. Армията имала нужда от десет-дванайсет осъдени на смърт престъпници, за да участват в третия етап на изпитанията на ново лечение с кодово название ПРОЕКТ НОЙ. В замяна на тяхното съгласие присъдите на осъдените ще бъдат отменени, а самите осъдени — освободени без никакви условия. Работата на Улгаст била да придума затворниците писмено да декларират съгласието си. Нищо повече. Всичко било законово обосновано, но тъй като проектът имал отношение към националната сигурност, всички осъдени щели да бъдат обявени за мъртви според закона. След това щели да прекарат живота си под грижите на федералната наказателна система в затвор за престъпници с леки престъпления под фалшива самоличност. Участниците в проекта трябвало да отговарят на няколко условия, но всичките да са между двайсет и трийсет и пет години, без близки роднини. Улгаст щял да се отчита директно на Сайкс. Друга връзка с проекта нямало да има, макар технически да продължавал да работи за Бюрото.

— Аз ли трябва да ги избирам? — попита Улгаст.

Сайкс поклати глава в отрицание.

— Това е наша работа. Ще получаваш заповедите си от мен. От теб се иска само да получиш съгласието им. Щом веднъж подпишат, армията ще ги измъкне от там. Ще бъдат преместени до най-близката сграда за задържане под стража, а после ще ги транспортираме до тук.

Улгаст се позамисли.

— Полковник, бих искал да знам…

— С какво се занимаваме ли? — за миг май щеше да се усмихне почти човешки.

Улгаст кимна.

— Разбирам, че не трябва да задълбавам в подробности, но ще искам с подписа си те да променят целия си живот. Трябва да им обясня поне отчасти в името на какво го правят.

Сайкс и Ричардс се спогледаха. Ричардс вдигна рамене.

— Оставям ви — каза Ричардс и кимна към Улгаст. — Агент.

След като Ричардс излезе, Сайкс се облегна назад в стола си.

— Аз не съм биохимик, агент. Налага се да се задоволите с обясненията ми на лаик. Предисторията, поне тази, която мога да ви разкажа, е следната. Преди около десет години Центърът за контрол на заболяванията е получил обаждане от лекар в Ла Пас. Имал четирима пациенти, американци, които, по всичко личало, били болни от хантавирус — силна треска, повръщане, болки в мускулите, главоболие, хипоксемия. Четиримата били част от група, отправила се на екоекспедиция в дълбините на джунглата. Твърдели, че групата се състояла от четиринайсет души, но се отделили от останалите и със седмици се лутали из джунглата. Чист късмет си било, че излезли на отдалечен търговски обект, поддържан от група францискански монаси, които уредили транспортирането им до Ла Пас. Хантавирусите не причиняват обичайната настинка, но не са и точно рядкост, та и този случай щял да е само примигване върху радара на Центъра за контрол на заболяванията, ако е нямало една малка подробност: всичките били болни от рак в последен стадий. Обиколката била дело на организация, наречена „Последно желание“. Да сте чували за тях?

Улгаст кимна.

— Мислех, че организират скачане с парашути и други подобни.

— И аз. Но явно не е съвсем така. От четиримата един бил с неподлежащ на опериране мозъчен тумор, двама били с остра левкемия, а четвъртият случай бил рак на яйчниците. Оздравели и четиримата. Не от треската, причинена от хантата или там каквото било. Ами и от рака. Не останала и следа от него.

Улгаст се объркал.

— Не разбирам.

Сайкс отпи от кафето.

— Не разбирал и никой от Центъра за контрол на заболяванията. Но нещо се случило, някакво взаимодействие между тяхната имунна система и друг фактор, вероятно вирус, на чието влияние са били изложени в планината. Дали е било нещо, което са яли? Дали е било от водата, която са пили? Никой не можел да отговори на тези въпроси. Не можели дори да кажат къде точно са били — облегна се на бюрото си. — Знаеш ли какво представлява тимусът?

Улгаст поклати отрицателно глава.

Сайкс посочи гърдите си, точно над гръдната кост.

— Малка жлеза, разположена ето тук, между гръдната кост и трахеята, с големината на жълъд. При повечето хора до пубертета тя атрофира напълно и можеш цял живот да си живееш без да знаеш, че си имал такава, ако не се появи заболяване. Никой не знае каква всъщност е точната ѝ функция, или каква не е била, докато не направили скенер на тези четирима пациенти. По някакъв начин тимусът бил възстановил функцията си. И не само това: размерите му били три пъти по-големи от обичайните. Приличало на злокачествено образувание, но не било такова. А имунната им система работела на пълни обороти. Имали невероятно ускорено ниво на клетъчна регенерация. Благоприятните последствия били няколко. Нали не си забравил, че говорим за болни от рак хора, всичките на възраст около петдесетте. Ами те сякаш отново били тийнейджъри. На тази младежка възраст съответствали мирисът на телата им, слузта, зрението, тенът на кожата, обемът на дробовете, физическата сила и издръжливост, дори сексуалната функция. На един от мъжете дори оплешивялата му глава се покрила с коса.

— И всичко като следствие от някакъв вирус?

Сайкс кимна.

— Вече казах, че се изразявам като лаик. Но долу има хора, които вярват, че точно това е причината. Някои от тях имат дипломи от специалности, които дори не мога да произнеса. Говорят ми като на дете и са прави.

— Какво се е случило с тях? С четиримата пациенти.

Сайкс се облегна на стола си леко помръкнал.

— Опасявам се, че това не е най-веселата част от историята. Всичките са мъртви. След осемдесет и шест дни починал и последният от тях. Церебрална аневризма, сърдечен пристъп, инфаркт. Телата им сякаш се пръснали.

— А останалите?

— Пълна неизвестност. Изчезнали без следа, с тях и екскурзоводът, който се оказа доста съмнителен тип. Вероятно е работел като муле, пренасящо наркотици, и е използвал екскурзиите за прикритие. — Сайкс сви рамене. — Разприказвах се май. Но според мен чутото ще ти е от полза да видиш нещата в перспектива. Не говорим за лечението на едно заболяване, агент. Говорим за лечението на всички заболявания. Каква продължителност би имал човешкият живот без рака, сърдечните заболявания, диабета, болестта на Алцхаймер? И стигнахме до точката, в която вече не можем да минем без изпитания върху хора. Условието е неприятно, но е неизбежно. Тук вече идва вашият ред. Нужен сте ми, за да ми осигурите съгласни да се подложат на изпитанията хора.

— Защо не избрахте военните юристи?

Сайкс поклати глава с неодобрително изражение.

— Възвеличаваните военни от изправителните домове, ще ми простиш, че така ги наричам. Повярвайте ми, с тях започнахме. Ако ми трябваше помощ да пренесем някой диван на горния етаж, най-напред ще повикам тези момчета. Но такава задача не бих им поверил.

Сайкс отвори папката на бюрото си и зачете.

— Брадфорд Джоузеф Улгаст, роден в Ашланд, Орегон, на 29 септември 1974 година. Бакалавърска степен по криминалистика от 1996 година, университета в Бъфало с отличие. Отклонява опитите на Бюрото да го привлекат на работа при тях, приема стипендия за докторантура по политически науки в Стоуни Брук, но две години по-късно напуска университета и постъпва на работа в Бюрото. След обучението си в Куонтико е изпратен в… — изви вежди и погледна към Улгаст — Дейтън?

Улгаст сви рамене.

— Не беше особено вълнуващо.

— Е, всички минаваме през това. Две години сте работил в пущинаците, малко тук, малко там, повечето незначителни длъжности, но винаги с добри отзиви за свършената работа. След атентатите на 11 септември сте помолил да ви преместят в антитероризъм, обратно в Куонтико за нови осемнайсет месеца на обучение, през септември 2004 сте назначен в офиса в Денвър, като офицер за връзка с финансовото министерство. Проследявал сте парични суми, прехвърляни през американски банки от руски националисти, т.е. от руската мафия, макар да избягваме да ги наричаме така. В личен аспект: никакви политически пристрастия, не сте членувал никъде, дори абонамент за вестник нямате. Родителите ви са починали. Спорадични връзки, без сериозен ангажимент. Оженил сте се за Лайла Кайл, хирург-ортопед. Четири години по-късно сте се развел. — Затвори папката и вдигна поглед към Улгаст. — За да съм напълно откровен, агент, нуждаем се от човек с известна шлифовка. Да умее да преговаря не само със затворниците, но и със затворническите власти. Човек, който пипа меко, но сигурно и неусетно. Дейността ни тук е напълно съобразена със закона. По дяволите, може да се окаже, че сме се впуснали в най-важната част от медицинските изследвания за човечеството. Но същността ѝ лесно може да се интерпретира превратно. Казвам ви всички тези подробности, защото мисля, че ще ви помогнат да осъзнаете колко важен е залогът, колко е голям.

Улгаст предположи, че Сайкс му казва около десетина процента от цялата история. Онези десетина процента, които звучат убедително, но какво от това?

— Безопасна ли е дейността ви?

Сайкс повдигна рамене.

— Има безопасност и безопасност. Няма да ви лъжа. Рискове съществуват. Но ще сторим всичко по силите си, за да ги ограничим до минимум. Тук никой няма интерес от лоши резултати. А и ви напомням, че говорим за осъдени на смърт затворници. Не за някои приятни хора, с които ви е драго да се видите. Възможности за тях едва ли съществуват. Даваме им възможност да изживеят живота си и в същото време да имат вероятен принос към медицинската наука. Сделката си я бива, хич не е лоша даже. Тук всички сме малко или много жители на райските селения.

Улгаст се замисли отново. Някак не му беше лесно да се наеме със задачата.

— Не разбирам защо военните са замесени.

При този въпрос Сайкс замръзна. Изглеждаше леко обиден.

— Не разбирате значи? Ами замислете се, агент. Представете си, че някой войник в Корамабад или Грозни е ранен от шрапнел. От мина край пътя, например, парче от С-4, в оловна тръба, натъпкана с грамадни винтове. Бомбата може да е руски артилерийски снаряд, купен на черния пазар. Повярвайте ми, с очите си съм виждал какво причиняват тези оръжия. Налага се да го махнем веднага от там. По пътя вероятно ще кърви до смърт, но ще извади късмет и ще се добере до полевата болница, където хирургът, двама асистенти и три сестри ще го закърпят с цялото умение, на което са способни, преди да го евакуират в Германия или Саудитска Арабия. Случила се е страшна, мъчителна трагедия, която евентуално слага край на военната му кариера. Той е извадил лош късмет. Но той е и огромна загуба на средства. Всичките пари, които сме похарчили за обучението му, са отишли на вятъра. Има и по-лошо. Войникът се прибира у дома в депресия, изпълнен с гняв, вероятно без някой крайник или още по-лошо, без да може да каже нищо добро за когото и да било и за каквото и да било. В кръчмата на ъгъла разправя на приятелите си: отрязаха ми крака, ще пикая в торбичка до края на дните си и за какво? — Сайкс се облегна назад в стола си, за да даде възможност да осмислят историята. — От петнайсет години сме във война, агент. Ако погледнем как стоят нещата, ще воюваме още петнайсет, ако извадим късмет. Няма да се будалкам с вас. Най-голямата и най-важна цел на военните е да направят така, че войникът да е на бойното поле. Затова нека си представим, че същият редник е ранен от същия шрапнел, но става така, че за половин ден тялото му се самоизцелява и той отново се връща в своята част, за да се бие в името на Бог и на своята страна. Според вас дали военните няма да проявят интерес към подобна възможност?

Улгаст се почувства смъмрен.

— Разбирам гледната ви точка.

— Хубаво, защото така и трябва — изражението на Сайкс се смекчи. Поучението беше приключило. — Затова военните могат да поемат изплащането на чека. Ако питат мен, нека да е така, защото ако знаехте на колко възлизат похарчените досега средства, очите ви щяха да изскочат от орбитите си. Не знам за вас, но на мен ми се иска да доживея да видя своите пра-пра-пра-правнуци. Да му се не види, иска ми се да запратя топката за голф на триста метра на своя стотен рожден ден, а после да се прибера у дома и толкова дълго да правя любов с жена си, че тя да се разхожда засмяна цяла седмица. Кой не иска такова нещо? — погледна Улгаст изпитателно. — Райските селения, агент. Нито повече, нито по-малко. Споразумяхме ли се?

Стиснаха си ръцете и Сайкс го поведе към вратата. Ричардс го чакаше, за да го отведе обратно до вана.

— Последен въпрос — рече Улгаст. — Защо НОЙ? Какво означава името?

Погледът на Сайкс се стрелна към Ричардс и в този миг Улгаст долови как равновесието на силите в стаята се промени. Сайкс командваше само технически, Улгаст беше сигурен, че всъщност той отговаря пред Ричардс, който вероятно беше връзката между военните и онзи, който в действителност движеше конците: Военният институт за медицински изследвания, Министерството на вътрешната сигурност, може би Националната разузнавателна агенция.

Сайкс отново се обърна към Улгаст.

— Нищо специално. Ще ви го обясня. Чел ли сте Библията?

— Чел съм нещо — Улгаст изгледа и двамата. — Като дете. Майка ми беше методистка.

Сайкс замълча за секунда, след което се усмихна.

— Поровете се в нея. Историята за Ной и ковчега. Проверете колко е продължил животът му. Само това ще ви кажа.

Същата вечер в апартамента си в Денвър, Улгаст изпълни съвета на Сайкс. Нямаше Библия, вероятно не беше и виждал такава от деня на венчавката му, но намери цитати в интернет.

И живя Ной деветстотин и петдесет години, и умря.

И тогава осъзна кое е липсващото парче от пъзела, какво Сайкс беше премълчал. Премълчаното е отсъствало от папката с документи за живота му, разбира се. То обясняваше защо от всички федерални агенти те бяха избрали него, а не друг.

Избрали го бяха заради Ева, защото беше наблюдавал как детето му умира.

На сутринта се събуди от мелодията на джобния си компютър. Сънуваше и в съня му беше и Лайла, казваше му да се върне, за да му съобщи, че бебето се е родило — не нейното и на Дейвид, а тяхното. За момент Улгаст изпитваше щастие, но после се разсъни и осъзна къде се намира — Хънтсвил, мотела. Протегна ръка към телефона на нощното шкафче и удари с юмрук бутона за повикване, без дори да погледне кой го търси. Чу шума от кодирането и после отварянето на линията.

— Всичко е уредено — каза му Сайкс. — Повече пречки не би трябвало да имаш. Просто накарай Картър да подпише. И е рано да си стягаш багажа. Вероятно ще имаме още една поръчка към теб.

Улгаст погледна към часовника: 06:58. Дойл беше под душа. Улгаст чуваше шуртенето на водата, а после воя от сешоара. Мъгливо си спомняше как Дойл се прибра от бара, през отворената врата нахлу глъчката на улицата, приглушено му извинение. После шум от течащата вода. Погледна към часовника и видя, че е малко след два сутринта.

Дойл влезе в стаята с хавлия около кръста. Сред облак пара.

— Станал си, това е добре.

Очите му сияеха, кожата му блестеше от горещата вода. Как беше възможно да прекара половината нощ в пиене и пак да има вид на човек, готов за маратон, недоумяваше Улгаст. Прокашля се.

— Как върви бизнесът с оптични кабели?

Дойл се метна на леглото отсреща и прокара ръка през влажната си коса.

— Ще се изненадаш колко вълнуващ е този бизнес. Според мен хората го подценяват.

— Я да отгатна. Онази с панталоните, нали?

Дойл се ухили и веждите му заиграха палаво.

— Ами те всичките бяха с панталони, шефе — наклони глава към Улгаст. — С теб какво става? Сякаш те е премазала кола.

Улгаст се огледа и видя, че е спал с дрехите. Явно му се превръщаше в навик. Пристигнеше ли имейл от Лайла, най-често прекарваше нощта на дивана в апартамента си, загледан в телевизора, докато не се унесе в сън. Сякаш вече не можеше като всички нормални хора да си легне в леглото.

— Остави тази работа — каза. — Сигурно мачът е бил досаден — изправи се и се протегна. — Чухме се със Сайкс. Да решаваме проблема.

Закусиха и поеха отново към Полунски. Надзирателят ги чакаше в кабинета си. Сутрешното настроение ли беше такова, запита се мислено Улгаст, или и надзирателят не беше спал като хората?

— Няма за какво да сядате — каза надзирателят и им подаде плик.

Улгаст разгледа съдържанието на плика. Видя почти всичко, което очакваше да види там. Писмена заповед за промяна на присъдата от офиса на губернатора и съдебна заповед за прехвърлянето на Картър под тяхно разпореждане като федерален затворник. При условие, че Картър дадеше писменото си съгласие, можеха да го прехвърлят във федералния затвор в Ел Рино до вечерта. От там щеше да бъде преместван в три различни федерални институции и след всяко преместване следите му щяха да се заличават. След около две или три седмици, най-много месец, черен ван щеше да влезе в загражденията на Комплекса и от него да излезе мъж, който е просто Дванадесети номер присвиващ очи от блясъка на слънцето на Колорадо.

Последните документи в плика бяха смъртният акт на Картър и медицинското заключение за причината за смъртта. Двата документа бяха с дата 23 март. Сутринта на 23 март, следователно след три дни, Антъни Лойд Картър щеше да умре в килията си от мозъчен аневризъм.

Улгаст върна документите в плика и го постави в джоба си. Побиха го ледени тръпки. Колко лесно беше да изчезне едно човешко същество, просто така.

— Благодаря ви, офицер. Оценяваме вашето съдействие.

Шефът на охраната на затвора ги огледа един след друг със здраво стисната челюст.

— Получих инструкции да казвам, че никога не съм чувал за вас, момчета.

Улгаст напрегна всичката си воля да се усмихне.

— Проблем ли е?

— Предполагам, че ако беше, ще се появи още едно медицинско заключение за причините за смъртта с моето име на него. Имам деца, агент. — Вдигна телефона и набра номер. — Нека двама офицери придружат Антъни Картър до отделенията за свиждане, после да дойдат в кабинета ми.

Затвори телефона и погледна Улгаст.

— Ако няма да ви затрудни, бихте ли изчакали отвън, ще ми бъде по-лесно да забравя случилото се. Приятен ден, господа.

Десет минути по-късно от другия офис излязоха двама офицери. По-възрастният имаше вид на благ и добре охранен Дядо Коледа от търговски център. Другият беше над двайсетгодишен и имаше изражение на зло куче, което никак не допадна на Улгаст. Винаги се намираше по някой надзирател, който си харесваше работата по съвсем погрешни причини, и младокът беше от тях.

— Вие ли, момчета, търсите Картър?

Улгаст кимна и показа документите си.

— Няма значение какви сте и кои сте — каза едрият. — Шефът на охраната каза да ви заведем при него и ние ще ви заведем.

Поведоха Улгаст и Дойл към зоната за свиждане. Картър седеше от другата страна на стъклената преграда, приклещил телефонната слушалка между ухото и рамото си. Както каза Дойл, беше дребничък. Гащеризонът висеше на него. Като дрешки на куклата Кен. Осъдените изглеждаха различно, беше научил Улгаст, Картър не изглеждаше нито гневен, нито уплашен, а само примирен, сякаш светът беше ръфал от живота му късче по късче, откакто се е родил.

Улгаст посочи към белезниците и се обърна към двамата от охраната.

— Свалете ги, моля.

По-възрастният поклати глава.

— Такава е процедурата.

— Не ме интересува каква е процедурата. Свалете ги. — Улгаст вдигна телефонната слушалка от апарата на стената.

— Антъни Картър? Аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл. От ФБР сме. Тези мъже ще дойдат и ще ти свалят белезниците. Помолих ги да го направят. Ще им съдействаш ли?

Картър леко кимна. Гласът му от другата страна на слушалката прозвуча тихо.

— Да.

— Какво да направим, за да ти е по-удобно?

Картър го погледна озадачено. Колко време беше изминало, откакто някой го беше питал подобно нещо?

— Всичко е наред — каза той.

Улгаст се обърна към охраната.

— Е? Какво става? Сам ли си говоря, или какво? На началника на охраната ли да позвъня?

Двамата надзиратели се спогледаха, обмисляха какво да предприемат. После онзи, който се казваше Денис, излезе от помещението и малко след това се появи от другата страна на стъклената преграда. Улгаст стоеше и наблюдаваше, като не сваляше погледа си от надзирателя, докато онзи сваляше оковите.

— Това ли е? — попита едрият надзирател.

— Това е. Бихме искали да ни оставите насаме за известно време. Ще уведомим началството, когато привършим.

— Правете каквото щете — отвърна охраната и излезе, като затвори вратата след себе си.

В помещението имаше само един метален стол, взет все едно от аудитория на университет. Улгаст го издърпа и се настани на него. Дойл застана до него. Говоренето спадаше към задълженията на Улгаст, който отново взе телефонната слушалка.

— По-добре ли е?

Картър се подвоуми за момент, докато го преценяваше, а после кимна.

— Да, сър. Благодаря. Клещите винаги ги пристяга силно.

Клещите. Улгаст си го отбеляза наум.

— Гладен ли си? Донесоха ли ти закуската?

— Палачинки — сви рамене Картър. — Ама беше преди пет часа.

Улгаст се завъртя и погледна Дойл с повдигнати вежди. Дойл кимна и излезе от помещението. Улгаст прекара няколко минути в очакване. Въпреки огромните надписи, забраняващи пушенето, ръбът на масата беше стопен на безброй места и обсипан от кафяви следи прогорено.

— От ФБР ли казахте, че сте?

— Точно така, Антъни.

По лицето на Картър премина едва доловима усмивка.

— Каква работа само, а?

Улгаст не разбра за какво говори Картър, но така беше добре. Имаше повод да обясни някои въпроси на Картър.

— Каква работа, Антъни?

— Онази с жената. Жената с извънземните.

Улгаст се замисли за момент, после се сети. Ама разбира се: Досиетата X. Свалиха го от ефир преди колко, двайсет години май? Вероятно Картър е гледал като дете повторенията. Улгаст не си спомняше много от сериала, само основната интрига — вманиаченост по извънземните, примесена с конспирация за изостряне на напрежението. Такава беше представата на Картър за ФБР.

— И аз харесвах сериала. Добре ли се справяш тук вътре?

Картър изправи рамене.

— Дойдохте да ме питате това ли?

— Ти си умно момче, Антъни. Не това е причината да сме тук.

— Каква е тогава причината?

Улгаст се приближи към стъклената преграда. Улови погледа на Картър и впи своя в него.

— Знам що за място е това, Антъни. Затворът Теръл. Знам какво става тук. Просто искам да се уверя, че към теб са се отнасяли добре.

Картър го гледаше недоверчиво.

— Търпимо е, викам.

— Добре ли се държат с теб надзирателите?

— Клещите много стяга белезниците, но през повечето време се държи добре. — Картър сви костеливите си рамене. — Денис не е мой човек. Някои от останалите също.

Вратата зад Картър се отвори и Дойл влезе с жълт поднос с храна от затворническата будка. Постави подноса на масата пред Картър: хамбургер със сирене и картофки, лъщящи от мазнина, увити с гланцирана хартия в малка пластмасова кутия. До хамбургера имаше кутия мляко с шоколад.

— Хайде, Антъни — каза Улгаст и посочи към подноса. — Можем да говорим, след като се нахраниш.

Картър постави слушалката на масата и вдигна сандвича към устата си. С три хапки го беше преполовил. Избърса уста с опакото на ръката си и се съсредоточи върху картофките, а Улгаст го наблюдаваше. Картър беше погълнат от храната. Приличаше на куче, което се храни, помисли си Улгаст.

Дойл отново застана встрани от Улгаст.

— Това момче — тихо продума той — наистина е било гладно, да му се не види.

— Тук долу имат ли някакви десерти?

— Куп изсъхнали кексове и някакви еклери като кучешки лайна.

Улгаст се замисли.

— Да зарежем десерта най-добре. Донеси му чаша чай с лед. Постарай се и с него. Понатъкми го малко.

Дойл се намръщи.

— Нали има мляко. Дори не знам имат ли чай с лед долу. Прилича на обор.

— Това е Тексас, Фил — Улгаст потисна нетърпението в гласа си. — Имай ми доверие, имат чай с лед. Само иди и го намери.

Дойл сви рамене и отново излезе. Щом Картър приключи с яденето, облиза солта от пръстите си един по един и дълбоко въздъхна. Когато вдигна слушалката, Улгаст направи същото.

— Как е, Антъни? По-добре ли си?

През слушалката Улгаст усещаше как дъхът на Картър е изпълнен със слюнка. Погледът му се беше разтопил и блестеше от удоволствие. Всичките калории, всичките белтъчини молекули, всичките въглехидрати нахлуваха в организма му с мощта на парен чук. Улгаст можеше да му даде и едно малко уиски за същия ефект.

— Да, сър. Благодаря.

— Мъжът трябва да се храни. Не може да я кара на палачинки.

Измина миг в мълчание. Картър бавно облиза устни. Когато проговори, почти шепнеше.

— Какво искате от мен?

— Отзад напред я подхващаш, Антъни — закима Улгаст. — Аз трябва да разбера какво мога да направя за теб.

Картър сведе поглед към масата, към изпоцапаните с мазнина следи от храната му.

— Той ви е изпратил, нали.

— За какъв той говориш, Антъни?

— Съпругът на жената — Картър се намръщи при спомена. — Господин Ууд. Веднъж идва тук. Каза, че е открил Исус.

Улгаст си спомни разказаното от Дойл в колата. Две години бяха изминали, а Картър още размишляваше върху събитието.

— Не ме е изпраща той, Антъни. Честна дума.

— Казах му, че съжалявам — настоя Картър с треперлив глас. — На всички казах. Няма да го повтарям вече.

— Никой не иска да го правиш, Антъни. Знам, че съжаляваш. Затова бих целия този път до тук.

Улгаст замълча и заоглежда лицето на Картър. Имаше нещо различно в него, не беше като другите. Обхвана го чувство на прозрение, сякаш се отвори врата.

— Антъни, какво ще кажеш, ако разбереш, че мога да те измъкна от тук?

Зад стъклото, Картър го гледаше предпазливо.

— Какво говорите?

— Каквото чуваш. Сега веднага. Можеш да излезеш от Теръл и повече кракът ти да не стъпи тук.

Картър замести поглед неразбиращо. Трудно му беше да осмисли чутото.

— Ще кажа, че разбирам как ми се подигравате.

— Не те лъжа, Антъни. Затова сме били толкова път. Може и да не знаеш, но ти си специален. Може да се каже, че си уникален.

— За излизане от тук ли ми говорите? — горчиво се намръщи Картър. — Няма смисъл. Никакъв. След толкова време. Не може да се обжалва. Така писа адвокатът.

— Не става дума за обжалване, Антъни. По-хубаво е. Ти просто ще излезеш от тук. Как ти се струва?

— Страхотно ми се струва — Картър се облегна назад и скръсти ръце на гърдите със скептичен смях. — Струва ми се, че е твърде хубаво, за да е истина. Това е Теръл.

Улгаст винаги оставаше изненадан до каква степен перспективата за замяна на присъдата прилича на петте етапа на скръбта. Точно в този момент Картър беше в етапа на отрицанието. Идеята за напускането на затвора му идваше в повече.

— Знам къде си. Знам какво е това място. Това е домът на смъртта, Антъни. Но не е твоето място. Затова съм тук. И не съм дошъл за кого да е. Не съм дошъл просто за някого от затворниците тук. Дойдох за теб, Антъни.

Позата на Картър вече не беше така отбранителна.

— С нищо не съм специален. Ясно ми е.

— Напротив. Може ти да не го осъзнаваш, но си такъв. Имам нужда да ми направиш една услуга, Антъни. Можем да спечелим и двамата, ако се споразумеем. Аз мога да те измъкна от тук, а ти също можеш да направиш нещо за мен в замяна.

— Услуга ли?

— Хората, за които работя, Антъни, разбраха какво ти предстои тук и не мислят, че това е правилно. Вярват, че с теб не са се отнесли както трябва, че адвокатът ти е претупал нещата и просто те е зарязал тук. Разбрали са, че могат да направят нещо, за да променят положението ти и да ти предложат работа, която ти да свършиш за тях в замяна.

Картър объркано се мръщеше.

— Да сека, това ли? Като поляната на онази госпожа?

Исусе, помисли си Улгаст. Всъщност осъзна, че той иска да коси трева.

— Нищо подобно, Антъни. Много по-важна задача. — Улгаст понижи глас. — В това е въпросът, нали разбираш. Искам от теб да се заемеш с толкова важна задача, че дори не мога да ти кажа каква. Защото дори аз не знам каква е.

— Откъде тогава знаеш, че е толкова важна, щом не знаеш каква е?

— Умен човек си, Антъни, и с право ми задаваш този въпрос. Но ще се наложи да ми се довериш. Мога веднага да те измъкна от тук. Ти само трябва да кажеш, че си съгласен.

И Улгаст измъкна от джоба си плика от шефа на охраната и го отвори. На това място винаги се чувстваше като фокусник, който вдига шапката си, за да се покаже отдолу заека. Със свободната си ръка залепи документа на стъклото, за да може Картър да го види.

— Знаеш ли какво е това? Това е заповед за замяна на присъдата, Антъни. Подписана от губернатор Джена Буш. Носи днешната дата, точно тук, най-отдолу. Знаеш ли какво означава замяна на присъдата?

Картър примигваше към документа.

— Няма да ми слагат инжекцията, така ли?

— Точно така, Антъни. Нито през юни, нито когато и да било.

Улгаст прибра документа в джоба на сакото си. Сега това вече беше примамка, обект на желание. Другият документ, онзи, който Картър трябваше да подпише, който щеше да подпише, Улгаст беше сигурен, след като всичките увъртания и съмнения приключеха, онзи, с който Антъни Лойд Картър, осъден от щата Тексас, със затворнически номер 999642 поверяваше сто процента от тялото, личността си, миналото, настоящето и бъдещето си на ПРОЕКТА НОЙ, беше сгънат до него. Докато се стигнеше до мига, в който да се извади втората част от документа, цялата работа щеше да се сведе до там, той да не бъде четен.

Картър бавно кимна.

— Винаги съм я харесвал. Харесвах я, когато беше първа дама.

Улгаст не поправи грешката.

— Тя е една от онези, за които работя, Антъни. Има и други. Вероятно ще разпознаеш някои от имената, ако ти ги кажа, но не мога. Те ме помолиха да дойда, да те видя и да ти кажа каква нужда имат от теб.

— Значи ако направя онова нещо за теб, ти ще ме измъкнеш от тук, така ли? Но не можеш да ми кажеш какво е?

— Такава е сделката в общи линии, Антъни. Ако откажеш, аз ще си тръгна. Съгласиш ли се, още тази вечер ще напуснеш Теръл. Много е просто.

Вратата на помещението отново се отвори. Влезе Дойл с чаша чай. Изпълнил беше заръката на Улгаст и внимателно крепеше стъклената чаша върху чинийката с дълга лъжица, поставена до нея, резен лимон и пакетчета захар. Постави всичко това на масата пред Картър. Картър се взря в чашата и лицето му помъртвя. И в този миг Улгаст прозря истината. Антъни Картър беше невинен, поне не беше виновен така, както съдът беше отсъдил. При останалите винаги веднага ставаше ясно с кого се пазареше Улгаст, историята отговаряше на случилото се. В този случай не беше така. Нещо се беше случило онзи ден в двора и жената беше умряла. Но имаше и още нещо, може би още много неща. Докато наблюдаваше Картър, Улгаст разбра, че се движи в пространство, подобно на изпълнено с мрак помещение без прозорци и с една заключена врата. В това пространство, разбра той, щеше винаги да намира Антъни Картър, щеше да го открива в мрака, а намери ли го, Картър щеше да му покаже ключа, който отваря вратата.

Заговори вперил поглед през стъклото.

— Ами, да, съгласен… — започна той.

Улгаст го изчака да довърши. Не го направи и Улгаст отново заговори.

— Какво искаш, Антъни? Кажи ми.

Картър вдигна свободната си ръка отстрани на стъклото и обърса връхчетата на пръстите си о него. Стъклото беше студено и изпотено. Картър отдръпна ръка и потри капчиците вода в пръстите си, бавно, съсредоточено, напълно погълнат от жеста. Толкова погълнат беше, че Улгаст долавяше как цялото съзнание на мъжа се отваря към действието и го поглъща в себе си. Сякаш усещането от студената вода по пръстите му беше ключа към всяка тайна от живота му. Вдигна погледа си към Улгаст.

— Трябва ми време… да го обмисля — кротко каза той. — Случилото се. С дамата…

И живя Ной деветстотин и петдесет години…

— Мога да ти дам това време, Антъни — каза Улгаст. — Цялото време на света. Океан от време.

Измина още един миг. И Картър кимна.

— Какво трябва да направя?

Улгаст и Дойл стигнаха до международното летище Джордж Буш малко след седем.

Трафикът беше убийствен, но успяха да пристигнат час и половина по-рано. Върнаха колата под наем и се качиха на автобуса до терминала, показаха документите си на охраната на пропуска и си запроправяха път през тълпите до изхода в другия край на залата.

Дойл се извини и отиде да потърси нещо за хапване. Улгаст не беше гладен и ако полетът им закъснееше, сигурно щеше да съжалява за решението си. Провери джобния си компютър. Сайкс все още не се беше обаждал. Зарадва се. Искаше само да се махне час по-скоро от Тексас и толкова. На изхода чакаха едва няколко пасажери: семейни двойки, няколко студенти, забили поглед в мобилните си телефони или миникомпютрите си, неколцина мъже в костюми, които говореха по мобилните си телефони или щракаха по клавиатурата на лаптопите си. Антъни Картър, помисли си той, вече пътува към Ел Рино на задната седалка на някой ван. У него щеше да остане само неясна каша от откъслечни впечатления и смътен спомен за съществуването му. До края на деня дори и номерът на личната му карта щеше да е заличен. Човекът Антъни Картър щеше да се превърне в повей, слабо и едва доловимо вълнение върху повърхността на света.

Улгаст се облегна назад на стола и усети изтощението си. Умората винаги връхлиташе така, като внезапно отпускане на юмрук. Тези пътувания го оставяха физически и емоционално опустошен и с неспокойна съвест, която непрестанно да заглушава. Много го биваше в работата, умееше да открива верния жест и най-подходящите думи. Поседял е някакъв мъж в бетонната си килия достатъчно дълго, поразмислил е върху собствената си смърт и мислите са го изпепелили до бял прах, като след вода в чайник, забравен на печката. За да се проумее начинът му на мислене, стига да се проучи произходът на праха, какво е останало от него, след като са се изпарили досегашният му живот, миналото и бъдещето. Обикновено е нещо съвсем просто: гняв, тъга, срам или нуждата от опрощение. Малцина не искаха нищо. У тях нямаше друго, освен ням животински гняв към света и всички системи. Антъни беше различен, като жива въпросителна, дишащо въплъщение на озадачеността. Та той дори не беше съвсем наясно защо е в Теръл. Не че не разбираше присъдата си. Нея я осъзнаваше и приемаше. Доколкото можеше да се приеме по силата на принудата. Човек само трябваше да прочете последните думи на осъдените мъже, за да го разбере. „Кажи на всички, че ги обичам. Съжалявам. Добре, надзирател, да приключваме с тази работа.“ Неизменно изричани думи със сходно въздействие. Четящият се смразяваше от тях. И Улгаст беше останал смразен от изписаните страници. Но при Антъни Картър все още липсваше някакво парченце от пъзела. Улгаст го долови, щом видя Картър да докосва стъклото и преди това, може би дори когато попита за съпруга на Рейчъл Ууд и съжалението му пролича, без да произнесе и дума. Дали Картър не си спомняше случилото се онзи ден в двора на семейство Ууд или пък действията му тогава не се вписваха в представата му за човека, който си мислеше, че е, Улгаст не можеше да е сигурен. И в двата случая Антъни Картър трябваше да открие липсващото от него парченце, преди да умре.

От мястото му се откриваше красива гледка през прозорците на терминала към пистите. Слънцето вървеше към залез. Лъчите му огряваха под ъгъл корпусите на наредените самолети. Винаги с удоволствие летеше към дома. Няколко часа полет в посока към залязващото слънце и отново щеше да се почувства като себе си. Никога не пиеше, не четеше, нито спеше, само седеше абсолютно неподвижен, вдишваше въздуха в самолета, вперил поглед през илюминатора, докато земята под него потъваше в мрак. Веднъж, при полет от Талахаси, самолетът на Улгаст попадна в силен буреносен фронт като изпълнена с гняв въздушна планинска грамада. Мъгливата ѝ, разсичана от мълнии вътрешност се люлееше. Септемврийска нощ. Някъде над Оклахома, спомни си той, или Канзас. Някое пусто и равно място. Може да е било и доста по̀ на запад. Тъмно беше, почти всички в самолета спяха, включително Дойл, който седеше на съседната седалка, подпъхнал възглавница под наболата си брада. Цели двайсет минути самолетът се плъзгаше по ръба на бурята с люлеене. Улгаст за пръв път в живота си виждаше подобно нещо, за пръв път се чувстваше толкова близо до величието на природата, мощта ѝ, която се измерваше с цялата планета. Въздухът в бурята беше наситен с атмосферно електричество, макар в самолета да беше застинал, тих. Носеха се над някакви си девет хиляди метра височина, а той наблюдаваше бурята като на киноекран. Като ням филм. Очакваше по интеркома с пращене да се разнесе провлеченият говор на капитана, който да каже нещо за времето, да запознае пасажерите със случващото се навън, но това така и не стана. Когато след четирийсет минути кацнаха в Денвър, Улгаст изобщо не спомена случилото се, дори на Дойл не каза нищо.

Помисли си колко хубаво щеше да е да позвъни на Лайла и да ѝ разкаже. Усещането беше толкова силно, така ясно в паметта му, че му трябваше известно време да осъзнае колко необмислено беше желанието му, че за него машината на времето беше заработила по друг начин. Машината на времето, така го беше нарекла психоложката, приятелка на Лайла от болницата. Посетиха я само два пъти. Жена над трийсетте с преждевременно посивели, дълги коси, големи очи и вечно изпълнена със симпатия. Помоли ги да си събуват обувките преди всеки сеанс и седна с присвити под себе си крака, като лагерен отговорник, който щеше да ги води при пеенето. Говореше така тихо, че Улгаст се привеждаше от дивана, за да я чува. От време на време им обясняваше с тихия си глас, че съзнанието им ще им играе номера. Не ги предупреждаваше, думите ѝ не прозвучаха така, просто установяваше определен факт. Двамата с Лайла щели да идат някъде, да видят нещо и да изпитат остро чувство за вече преживяно. Можели например да се озоват пред касата в кварталния магазин с пакет пелени в количката си за пазаруване или пък да минат на пръсти покрай стаята на Ева, сякаш тя спи. Това щели да са най-тежките моменти, обясни им жената, защото тогава болката от загубата им щяла да се разгаря отново, но ги увери, че с времето подобни преживявания щели да са все по-редки.

На Улгаст обаче тези мигове не му причиняваха болка. Продължаваха да го спохождат и след трите изминали години, а той нямаше против да се случват. Бяха като неочаквани подаръци от съзнанието му. Но Лайла ги изживяваше по друг начин и той го знаеше.

— Агент Улгаст?

Обърна се на стола си. Обикновен сив костюм, нескъпи, тъмносиви удобни обувки, скучна до незабележимост вратовръзка: Улгаст май виждаше огледалния си образ. Само дето не познаваше лицето.

Изправи се и посегна към джоба си, за да извади личната си карта.

— Аз съм.

— Специален агент Уилямс. Хюстънски офис. — ръкуваха се. — Страхувах се, че все пак ще се качите на самолета и ще ви изпусна. Отвън има кола за вас.

— А съобщение има ли?

Уилямс извади от джоба си плик.

— Вероятно търсите това.

Улгаст взе плика. Вътре имаше факс. Седна и зачете, после отново го прочете. Продължаваше да го чете, когато Дойл се върна. Отпиваше от сламка и носеше пакет с тако.

Улгаст вдигна поглед към Уилямс.

— Ще ни дадете ли минутка?

Уилямс се отдръпна встрани.

— Какво има? — тихо попита Дойл. — Какво не е наред?

Улгаст поклати глава. Подаде му факса.

— Мили Боже, Фил. Става дума за цивилен.

Четири

Сестра Лейси Антоанет Кудото не проумяваше волята Божия. Знаеше само, че Той иска нещо.

Откакто се помнеше, светът ѝ говореше по този начин, с шепот и приглушени слова, скрити в шумоленето на палмовите листа, разлюлени от океанския бриз над селото от нейното детство; с шуртенето на струите студена вода, стичаща се върху скалите в потока зад дома ѝ; дори със забързаната шумотевица на хората, двигателите, машините и гласовете от човешкия свят. Беше шест или седемгодишно момиченце, когато попита сестра Маргарет, която ръководеше монашеското училище в Порт Локо какво чува, а сестрата се засмя.

— Лейси Антоанет — каза тя. — Как само ме изненада. Ами не знаеш ли? — Сниши глас и сведе лицето си до нейното. — Ами че това друго освен гласът на Бог не може да е.

Тя обаче вече знаеше. Разбра, още докато монахинята изричаше думите, че винаги го е знаела. На никого другиго не сподели за този глас. Начинът, по който монахинята говори с нея, сякаш двете споделят тайна, я убеди, че го е чула във вятъра и листата, във всяка нишка от съществуването, че това е лично между тях. Случваше се да изминат седмици или дори месец, когато гласът заглъхваше и светът отново ставаше обикновено място, сътворено от обикновени неща. Според нея повечето хора гледаха на света точно така. Дори най-близките ѝ хора го възприемаха по този начин — родителите ѝ, сестрите ѝ и приятелите в училище. Те прекарваха целия си живот като затворници на сива тишина, в безмълвен свят. Осъзнаването на този факт така я натъжаваше, че понякога плачеше по цели дни. Родителите я водиха на лекар, французин с дълги бакенбарди, който смучеше бонбони с аромат на камфор. Лекарят я мушкаше, оглеждаше и докосваше с хладната слушалка на стетоскопа си, но не намираше нищо нередно. „Колко е ужасно — мислеше си тя, — колко е ужасен такъв живот, във вечна самота“. Някой ден обаче, докато вървеше сред какаовите насаждения, вечеряше със сестрите си или пък нищо не правеше, само стоеше и гледаше неподвижна като камък на земята или лежеше будна в леглото, отново чуваше гласа, който не беше точно глас, излизаше от нейния вътрешен свят, но също и от всичко, което я заобикаляше, приглушен шепот, но сякаш създаден не от звук, а от самата светлина, носеща се леко като бриз. Когато навърши осемнайсет и се присъедини към монахините, знаеше какво шепне, шепнеше името ѝ.

Лейси, казваше ѝ светът. Лейси. Чуй.

Отново чу гласа, години по-късно и много далече от океана, както си седеше на кухненската маса в Обителта на сестрите на милосърдието в Мемфис, Тенеси.

Не мина много време, след като майката си тръгна, и сестра Лейси откри бележката в раницата на момичето. Някакво безпокойство около самата случка беше обхванало Лейси и докато наблюдаваше момиченцето, изведнъж разбра: майката ѝ така и не каза как се казва. Момиченцето очевидно беше нейна дъщеря. Имаше същата тъмна коса, същата бледа кожа и дълги, извити в краищата като повдигнати от слаб повей мигли. Хубаво момиченце беше, но косата ѝ трябваше да се среше. В косата ѝ имаше кичури, сплъстени като кучешка козина, а освен това държеше якето си на масата, сякаш е свикнала да си тръгва набързо от различни места. Изглеждаше здрава, макар и малко слабичка. Панталоните ѝ бяха възкъсички и вкоравени от мръсотия. Момиченцето привърши с яденето, от което не остави и троха. Лейси взе стол и се настани до нея. Попита я дали в раницата няма нещо, с което би искала да си поиграе, или пък книга, която да почетат заедно. Момиченцето, което и дума не беше отронило, само кимна и я подаде в скута ѝ. Лейси огледа розовата раница с апликация на някакви момиченца от анимационни сериали, чиито огромни тъмни очи ѝ заприличаха на очите на момиченцето. Спомни си какво ѝ разказа жената, че е водела дъщеричката си на училище.

Лейси дръпна ципа на раницата и извади отвътре плюшения заек и чифт навито бельо, чорапи, четка за зъби и кутия със зърнени блокчета с ягодов вкус, наполовина празна. В чантата нямаше друго, но после забеляза малкия затворен с цип джоб отвън. Твърде късно беше вече за училище, даде си сметка Лейси. Момиченцето нямаше приготвен обяд, нито учебници. Затаи дъх и отвори ципа на джоба. Вътре откри листчето хартия, разгърна го.

Съжалявам. Казва се Ейми. На шест години е.

Лейси дълго не откъсна поглед от бележката. Не се взираше в думите, чието значение ѝ беше съвършено ясно. Взираше се пространството около тях. Една цяла празна страница. На този свят момиченцето имаше само трите кратички изречения, с които да обясни коя е. Само три изречения и няколкото вещи в чантата. По-тъжно нещо сестра Лейси Антоанет Кудото не беше виждала в своя живот. Толкова тъжно беше, че дори да заплаче не можеше.

Нямаше смисъл да търсят жената. Сигурно вече беше много далече. А и какво щеше да прави Лейси, дори да я откриеха? Какво да ѝ каже? „Май забравихте нещо. Мисля, че допуснахте грешка.“ Никава грешка нямаше. Жената, проумя Лейси, беше изпълнила своя предварителен замисъл.

Сгъна бележката и я пъхна в джоба на ризата си.

— Ейми — каза тя и също както сестра Маргарет беше постъпила преди толкова много години там, в двора на училището на Порт Локо, сестра Лейси сведе лице до това на момиченцето и се усмихна. — Нали така се казваш, Ейми? Имаш красиво име.

Момиченцето огледа стаята бързо и малко крадешком.

— Къде е Питър?

Лейси за миг се замисли. Братче ли имаше? Да не би да е бащата на момиченцето?

— Ами — каза тя — кой е Питър, Ейми?

— Той е в чантата — заяви момиченцето.

Лейси си отдъхна, първата молба на момиченцето към нея беше лесна за изпълнение. Извади зайчето от чантата. Играчката беше направена от кадифен плюш, излинял от износване, на места с лъщящи участъци, малко зайче с малки блещукащи очета и уши, чиято форма се поддържаше от тел. Лейси го подаде на Ейми, която припряно го сложи в скута си.

— Ейми — отново започна тя, — къде отиде майка ти?

— Не знам — отвърна ѝ Ейми.

— Ами Питър? — продължаваше Лейси. — Знае ли Питър? Питър може ли да ми каже?

— Той нищо не знае — каза Ейми. — Той е плюшена играчка.

Момиченцето се намръщи.

— Искам да се върна в мотела.

— Кажи — не спираше Лейси — къде е мотелът, Ейми?

— Не мога да кажа.

— Тайна ли е?

Момиченцето кимна с вперен поглед в масата. Толкова голяма беше тайната, че дори не можеше да каже, че е тайна, помисли си Лейси.

— Не мога да те заведа там, ако не знам къде е, Ейми. Ти това ли искаш? Да се върнеш в мотела?

— На голям път е — обясни момиченцето и задърпа ръкава си.

— Двете с майка ти там ли живеете?

Ейми мълчеше. Умееше някак хем да не говори, хем да не гледа каквото и да било, да се затваря в себе си, дори в присъствието на друг човек. Лейси за пръв път се сблъскваше с подобно умение, което донякъде плашеше. Когато момиченцето се затваряше така, Лейси имаше чувството, че самата тя е изчезнала.

— Имам идея — заяви Лейси. — Искаш ли да поиграем на една игра?

Момиченцето я загледа предпазливо.

— Каква?

— Наричам я „тайни“. Много е лесна. Първо аз ти казвам тайна, после си ти. Разбираш ли? Разменяме си ги, една моя тайна за една твоя. Какво ще кажеш?

Момиченцето се сгуши.

— Добре.

— Хубаво. Аз започвам. Моята тайна е такава: веднъж когато бях на твоята възраст избягах от вкъщи. Случи се в Сиера Леоне, там, откъдето съм. Страшно се бях разсърдила на майка си, защото не ме пускаше да ида на карнавала, преди да съм си научила уроците. Нямах търпение да видя карнавала, защото ми бяха казали, че ще изпълняват номера с кончета, а пък аз си умирах за кончета. Обзалагам се, че и ти обичаш кончета, така ли е, Ейми?

Момиченцето кимна.

— Май да.

— Всички момиченца обичат кончета. Аз обаче направо ги обожавах! За да накарам майка си да разбере колко много ги обичам, отказах да си уча уроците и тя ме наказа да си седя в стаята цялата вечер. Така се ядосах! Непрекъснато сновях из стаята като обезумяла. Тогава си помислих, че ако избягам, на нея ще ѝ е мъчно, че се е отнесла така с мен. Помислих си, че после ще ме оставя да правя, каквото си пожелая. Глупаво беше, но точно така си мислех. Затова през нощта, след като родителите ми и сестрите ми заспаха, избягах от къщата. Не знаех къде да ида, затова се скрих в полето зад двора. Беше много студено и тъмно. Исках да остана цяла нощ, за да чуя на сутринта как майка ми плаче, след като се е събудила и е открила, че ме няма. Но не можах. Постоях още малко в полето, но накрая вече бях много изплашена и съвсем премръзнала, затова се прибрах и си легнах. Така и никой не разбра за моето бягство — погледна към момиченцето, което съсредоточено я наблюдаваше и вложи цялата си воля, за да се усмихне ведро. — Ето, на никого досега не съм разказвала тази история. Ти си първият човек в живота ми, на когото я разказвам. Какво ще кажеш?

Погледът на момиченцето беше станал предпазлив.

— Ти просто… се прибра, така ли?

Лейси кимна.

— Ами ядът ми беше поразминал, а на сутринта всичко ми се струваше като сън. Не бях сигурна дали се е случило, но сега, след толкова години знам, че е било така. Знам, че съм избягала от къщи — потупа насърчително ръката на Ейми. — Сега е твой ред. Имаш ли да ми кажеш някоя тайна в замяна, Ейми?

Момиченцето мълчаливо сведе лице.

— Може да е някоя съвсем мъничка тайна?

— Според мен тя няма да се върне — каза Ейми.

Полицаите, мъж и жена, които приеха обаждането, също не стигнаха доникъде. Жената-полицай, с едра конструкция и с подстригана късо по мъжки коса, разговаряше с момиченцето в кухнята. В същото време другият полицай, красив чернокож мъж с гладко, тясно лице, взе описанието на майката от Лейси. Зададе обичайните въпроси: Била ли е притеснена? Била ли е пияна или дрогирана? Как е била облечена? Видяла ли е Лейси колата ѝ? Не преставаше да задава въпроси, но Лейси чувстваше, че го прави по задължение. Не вярваше и че майката на момиченцето ще се появи. Записа отговорите ѝ с малък молив на хартиен бележник, който върна в предния джоб на униформата си, щом приключи с разпита. От кухнята блесна светкавица: полицайката направи снимка на Ейми.

— Искате ли да се свържете с Отдела за защита на детето или ние да го направим? — попита полицаят Лейси. — Защото като вземем предвид кои сте и с какво се занимавате, може би няма да е лошо да почакаме. Няма смисъл да я вкарваме в системата, особено сега в почивните дни, стига да нямате против да остане при вас. Можем да вкараме в системата описанието на жената и да видим дали ще ни отведе някъде. Ще включим момичето в базата за изоставени деца. Майката може и да се върне, но ако се върне, ще трябва все пак да задържите детето и да ни се обадите.

Пладне тъкмо минаваше. Другите сестри вече трябваше да са се прибрали в един часа от Кухнята за бедни, където прекарваха сутрините в подреждане на рафтове и в разпределяне на консерви, закуски, сос за спагети и пелени. Както всеки вторник и петък. Лейси обаче беше лекувала настинката си цяла седмица. Вече три години в Мемфис не можеше да привикне към влажните зими. Сестра Арнет ѝ беше казала да си остане в обителта, нямало защо още повече да се поболява. Сестра Арнет беше взела типично за нея решение, макар Лейси да се беше събудила напълно здрава.

Вперила поглед в полицая, тя бързо реши и каза:

— Така ще направя.

Затова щом сестрите се прибраха, Лейси не успя да им каже истината за момиченцето. Това е Ейми, каза им тя, докато те сваляха палтата и шаловете си в салона. Майка ѝ е моя приятелка. Обадиха ѝ се, че неин роднина е болен и тя замина при него, а Ейми ще прекара почивните дни в края на седмицата при нас. Изненада се колко лесно успя да излъже. За пръв път лъжеше, а въпреки това думите с лекота сами излизаха от ума и устата ѝ. Говореше и гледаше Ейми. Питаше се дали ще я издаде, но видя как в очите на момиченцето проблесна съгласие. Лейси разбра, че момиченцето е свикнало да пази тайни.

— Сестра — каза сестра Арнет с характерното за възрастните жени вечно неодобрение, — радвам се да видя, че предлагате помощта си на това момиченце и на майка му. Но трябваше, разбира се, да се посъветвате с нас.

— Много съжалявам — отвърна Лейси, — трябваше да взема спешно решението. Само до понеделник.

Сестра Арнет изпитателно изгледа Лейси, после Ейми, която стоеше вкопчена в полите на Лейси. След това сестра Арнет свали ръкавиците си, като издърпа пръстите един по един. Нахлулият отвън студен полъх продължаваше да се носи из входното антре.

— Това е монашеска обител, а не сиропиталище. Не е място за деца.

— Разбирам, сестро. Наистина съжалявам. Не можах да сторя друго.

Измина още миг. Свети Боже, помисли си Лейси, помогни ми да започна да харесвам тази жена, сестра Арнет, която е властна и твърде много мисли за себе си, но служи на Теб, както и аз.

— Добре — каза сестра Арнет най-накрая и въздъхна с раздразнение. — До понеделник. Може да я настаним в свободната стая.

Едва след това сестра Лейси се размисли над случилото се: защо беше излъгала и как така лъжата излезе с такава лекота, сякаш в малко по-широк смисъл думите ѝ не бяха лъжа. Разказът ѝ беше пълен с несъответствия. Какво щеше да стане, ако полицаите се върнат или се обадят по телефона, а сестра Арнет какво е сторила? Какво щеше да стане в понеделник, когато се наложи да се обади на властите? И въпреки всичко сестра Лейси не усещаше страх от въпросите. Момиченцето беше загадка, изпратена им от Бог, и дори не беше изпратено на тях, ами на нея. На Лейси. На нея се падаше задължението да разреши загадката. А с лъжата си пред сестра Арнет, не точно лъжа, защото кой казваше, че все пак майката не е отишла при свой болен роднина, тя си беше осигурила необходимото време за разрешаването на тази загадка. Вероятно затова беше излъгала с такава лекота. Светият Дух беше говорил чрез нея, беше я изпълнил с пламъка на различна, по-дълбока в същината си истина, според която момиченцето беше в беда и имаше нужда от помощта на Лейси.

Останалите монахини останаха доволни от присъствието на момиченцето. Никой не ги посещаваше или пък се случваше много рядко, а и посетителите им винаги бяха свързани с църквата: свещеници или други монахини. Едно момиченце беше съвсем необичаен посетител. Щом сестра Арнет се качи по стълбите към стаята си, всички заговориха. Откъде сестра Лейси познава майка ѝ? На колко години е Ейми? Какво обича да прави? Ами да яде? Да гледа? Да носи? Бяха толкова развълнувани, че не забелязаха колко рядко продумва Ейми — всъщност непрекъснато мълчеше. Лейси говореше. За вечеря Ейми искала хамбургери и хотдог, това най-много обичала, с чипс и шоколадов сладолед. Обичала да оцветява и да си майстори разни неща, харесвали ѝ филми с принцеси и зайчета, дали имали нещо такова в магазина. Нямала си дрехи, в бързината майката забравила куфара на момиченцето, толкова притеснена била от добрината, която се заела сама да извърши (до Арканзас, близо до Литъл Рок, бабата на момиченцето била диабетичка и имала заболяване на сърцето). Когато казала, че ще се върне у дома им, за да го донесе, Лейси настояла да не го прави, щяла да се справи без проблеми. Лъжите се лееха с такава лекота към слушатели, които с готовност ги приемаха за чиста истина, че за около час сякаш всяка от монахините знаеше своя версия за случилото се и всяка версия беше с по нещичко по-различна от останалите. Сестра Луиза и сестра Клер заминаха да купят хамбургери, хотдог и чипс, а после отидоха до универсалния магазин за дрехи, филми и играчки. В кухнята сестра Трейси обмисляше какво да вечерят, като заяви, че не само щяло да има хамбургери, хотдог и сладолед, но със сладоледа вървяла и триетажна шоколадова торта. (Всички с нетърпение чакаха петъците, когато беше ред на сестра Трейси да готви. Дете на собственици на ресторант в Чикаго, преди да се присъедини към сестрите на милосърдието, тя беше преминала обучение за майстор-готвач.) Дори сестра Арнет се зарази от царящия дух и поседя с Ейми и останалите монахини да гледат Сватбата на принцесата, докато вечерята се готвеше.

Същевременно сестра Лейси съсредоточи мислите си върху Бог. Когато филмът, който всички харесаха, свърши, сестра Луиз и сестра Клер заведоха Ейми в кухнята, за да ѝ покажат купените за нея играчки. Книжки за оцветяване, цветни моливи, лепило и блокчета за апликации, комплект на Барби, който отне на сестра Луиз петнайсет минути, докато го разопакова от пластмасовата опаковка с какви ли не мънички дреболийки в него: гребени и четки за кученца, мънички чинийки и всичко останало. През това време Лейси се качи горе. В тишината на своята стая тя се помоли за загадката, загадката на Ейми, съсредоточена в очакване гласът да прозвучи в нея и да ѝ открие Неговата воля. Но като съсредоточи мислите си върху Бог, в нея се оформи усещането за въпрос, който няма точен отговор. А тя знаеше, че това също е един от начините, по които Бог говори. Много често волята Му оставаше неясна и макар тази неяснота да беше изнервяща, нямаше да е лошо от време на време Той да благоволява да направи замисъла Си по-разбираем, но не по този начин се развиваха събитията. Макар повечето от монахините да се молеха в малкия параклис зад кухнята, както правеше и Лейси, тя запазваше най-горещите си, най-изпълнените с въпроси молитви за часовете на усамотение в стаята си, когато дори не коленичеше, ами седеше на писалището си или на ръба на тясното си легло. Поставяше ръце в скута си, затваряше очи и освобождаваше, доколкото ѝ беше възможно, съзнанието си. Още в детските си години тя си го представяше като птица, вързана за нишка, която се издига все по-високо, докато започваше разговора и чакаше да види какво ще последва. Сега, седнала на леглото си, изпрати птицата толкова високо, колкото се осмели, въображаемото кълбо на нишката в ръката ѝ се смаляваше все повече, самото птиче вече приличаше на цветно петънце над главата ѝ, но друго освен спусналия се над нея полъх от небесните селения не почувства, величествена сила срещу нещо толкова нищожно.

След вечеря сестрите се върнаха в дневната, за да гледат по телевизията болничния сериал, който следяха вече цяла година, а сестра Лейси заведе Ейми на горния етаж, за да я подготви за лягане. Беше осем часът, обикновено докъм девет монахините си бяха легнали, за да станат в пет сутринта за сутрешната служба и на Лейси ѝ се струваше, че по това време на деня момиченце на възрастта на Ейми би трябвало да си е легнало. Изкъпа Ейми, изми косата ѝ с шампоан с аромат на малина, сложи малко балсам за сплъстените кичури, после я реса, докато косата ѝ не стана права и лъскава. Наситеният черен нюанс на косата ѝ потъмняваше с всяко движение на гребена. После взе старите ѝ дрехи и ги отнесе в пералнята. Когато се върна, Ейми вече беше облякла пижамата, купена следобеда в универсалния магазин от сестра Клер. Пижамата беше розова с шарки на засмени луни и звезди, ушита от тъкан, която шумолеше и блестеше като коприна. Лейси завари Ейми да се взира озадачена в ръкавите и крачолите, които бяха прекалено дълги и висяха от ръцете и краката ѝ като на клоун. Лейси ги нави, а после се загледа как Ейми си мие зъбите и връща четката си за зъби в чантата, след което отмести поглед от огледалото и я погледна.

— Тук ли ще спя?

Толкова часове бяха изминали, без да чуе гласа на момичето, та Лейси помисли, че ѝ се причува. Огледа лицето на момиченцето. Въпросът на момиченцето беше странен, но в него имаше скрит смисъл.

— Защо да спиш в банята, Ейми?

Тя сведе поглед към пода.

— Мама казва, че не трябва да вдигам шум.

Лейси не знаеше какво да отговори.

— Не, естествено, че няма да спиш тук. Ще спиш в стаята си. Тя е до моята, ще ти я покажа.

Стаята беше чиста и скромна, с голи стени, обзаведена само с легло, скрин и малко писалище, на пода нямаше дори килимче, което да пази топлина. На Лейси и се прииска да я направи по-уютна за момиченцето. Обеща си на другия ден да попита сестра Арнет дали не би могла да купи малко килимче, което да постави пред леглото, за да не се налага Ейми да стъпва с крачетата си по дъсчения под сутрин. Зави Ейми в леглото и приседна на края му. Долавяше тихото бръмчене на телевизора долу, пропукването на скритите зад стените тръби. Отвън вятърът се прокрадваше сред мартенските листа на дъбовете и яворите. Приглушено се чуваше и вечерното движение по булеварда отвън. Зоопаркът беше през две преки от манастира, в другия край на парка. През лятото нощем, когато прозорците бяха отворени, се чуваше как маймуните надават радостни крясъци и дращят по клетките си. За Лейси беше едновременно странно и прекрасно да чува тези звуци на толкова хиляди мили от дома. Когато отиде да разгледа зоологическата градина, видя, че мястото е ужасно, като затвор. Клетките бяха тесни, животните от семейство Котки стояха в клетки от железни пръти, зад плексигласови стени, слоновете и жирафите носеха вериги на краката си. Всички животни излъчваха отчаяние. Повечето от тях почти не се движеха. Посетителите бяха шумни и груби, позволяваха на децата си да замерят животните с пуканки през прътите, за да ги забележат. Лейси не понесе гледката и почти разплакана си излезе бързо. Сърцето ѝ се късаше да гледа колко жестоко се отнасят към Божиите създания, с какво безсмислено безсърдечие. Сега обаче, приседнала на ръба на леглото, си помисли, че на Ейми може и да ѝ хареса. Може никога да не е била в зоопарк. Лейси не можеше да стори нищо, за да облекчи страданията на животните, и не ѝ се струваше грях, все едно наслагваше втори грях върху първия, да заведе едно момиченце, което почти не познаваше щастието, да ги види. На сутринта освен за килимчето щеше да попита сестра Арнет и за зоопарка.

— Ето така — каза тя и нагласи одеялото на Ейми. — Всичко е наред. Аз съм в съседната стая, ако нещо ти дотрябва. Утре ще се позабавляваме. Само двечките.

— Може ли лампата да остане да свети?

Лейси ѝ обеща да я остави. После се приведе и я целуна по челото. От шампоана около нея се носеше ухание на малиново сладко.

— Харесват ми сестрите ти — каза Ейми.

Лейси се усмихна. След цялата неразбория беше пропуснала да забележи как се е стигнало до това объркване.

— Добре. Трудно е за обяснение, но всъщност ние не сме истински сестри. Не сме такива сестри, за каквито ни вземаш. Нямаме едни и същи родители. И въпреки това сме сестри.

— Тогава как сте сестри?

— Ами има и други начини да сме сестри. Ние сме сестри по дух. Ние сме сестри в очите на Бог — залюля ръката на Ейми. — Дори със сестра Арнет.

Ейми се намръщи.

— Проклета е.

— Такава си е. Такъв е характерът ѝ. Но и тя се радва, че си при нас. Всички се радваме. Според мен дори не сме знаели какво и колко пропускаме, докато не се появи ти — отново погали Ейми по ръката и се изправи. — Хайде, стига толкова приказки. Трябва да се наспиш.

— Обещавам да пазя тишина.

На вратата Лейси спря.

— Не е необходимо — каза тя.

През нощта Лейси сънува кошмар. Сънува, че отново е малко момиченце, в нивите зад дома ѝ. Свила се беше на кълбо под нисък палмов храст, клоните му я обвиваха като палатка, докосваха ръцете и лицето ѝ. Сестрите ѝ хем бяха там, хем не бяха. Сестрите ѝ бягаха. След тях видя мъже, по-скоро долови мрачното им присъствие. Чу пукот от оръжие и гласа на майка си, която крещеше и пищеше, казваше им Бягайте, деца, бързо, колкото можете, макар тя, Лейси, да беше окаменяла на мястото си, скована от страх. Вече не беше тя, сякаш беше изтъкана от някакво ново вещество, беше се превърнала в същество от дърво, не можеше да помръдне нито едно мускулче. Отново се разнесе пукот от оръжие, а след пукота дойдоха проблясъците, които насякоха тъмнината. На светлините можа да огледа всичко около нея: къщата им и нивите, и мъжете, които вървяха през нивите, мъже, които ѝ приличаха на войници, но не бяха облечени като войници, които обсипваха земята пред себе си с куршуми от оръжията си. Видя заобикалящия я свят като поредица от картини. Нозете и ръцете ѝ бяха мокри, не беше премръзнала, ами обхваната от странна топлина. Осъзна, че се е напишкала, но не си спомняше кога е станало. В носа си и устата си усещаше горчивия вкус на пушек, пот и нещо друго, което знаеше какво е, но не можеше да назове. Вкус на кръв.

Изведнъж усети нечие близко присъствие. Беше един от мъжете. Долавяше хрипливото дишане в гърдите му, прокрадващите се стъпки. Долавяше страха и гнева, просмукали се в тялото му като проблясваща пара. Не мърдай, Лейси, каза гласът, свиреп и изгарящ. Не мърдай. Лейси затвори очи, дори не смееше да диша. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че все едно цялата беше едно пулсиращо сърце. Сянката му падна отгоре ѝ, мина по лицето ѝ, по тялото ѝ като огромно черно крило. Когато отново отвори очи, него го нямаше и тя беше сама.

Събуди се рязко, скована от ужас. Дори след като осъзна къде се намира, кошмарът продължи да я разкъсва отвътре, отдалечи се и накрая се стопи. Докосването на листата по лицето ѝ. Гласът, който шепнеше. Мирис като на кръв. Но вече и тези усещания се бяха разпръснали.

И тогава усети присъствието. В стаята ѝ имаше някой.

Седна рязко в леглото и видя Ейми да стои на прага. Лейси погледна часовника. Точно полунощ. Спала беше едва два часа.

— Какво има, мила? — попита нежно. — Добре ли си?

Момиченцето пристъпи в стаята. Пижамата ѝ просветна на светлината, идваща от уличните лампи пред прозореца на Лейси, така че тялото ѝ изглеждаше обсипано със звезди и лунички. За миг Лейси се почуди да не би момиченцето да е сомнамбул.

— Лош сън ли сънува, Ейми?

Ейми мълчеше. В тъмнината Лейси не виждаше лицето ѝ. Дали не плачеше? Отметна завивките, за да ѝ направи място до себе си.

— Всичко е наред, ела при мен — каза Лейси.

Без да продума, Ейми се покатери на тясното легло до нея. От тялото ѝ се носеха вълни от топлина, не беше треска, но не беше и нещо обичайно. Грееше като жар.

— Не бива да се страхуваш — успокои я Лейси. — Тук си на сигурно място.

— Искам да остана — каза момиченцето.

Лейси разбра, че не говори за стаята или леглото на Лейси. Имаше предвид да остане за постоянно, искаше да живее тук. Лейси не знаеше как да отговори. До понеделник трябваше да каже истината на сестра Арнет. Не можеше да го избегне. Какво щеше да се случи с нея, с двете им, тя не знаеше. Но ясно виждаше, че лъжата за Ейми бе обединили съдбите им.

— Ще видим.

— На никого нищо няма да кажа. Не давай да ме отведат.

Тръпка на страх мина през Лейси.

— Кой, Ейми? Кой да те отведе?

Ейми не каза нищо.

— Помъчи се да се успокоиш — каза Лейси. Обви с една ръка Ейми и я придърпа към себе си. — Сега заспивай. Трябва да си починем.

В тъмното обаче Лейси остана будна в продължение на дълги часове.

Малко след три сутринта Улгаст и Дойл стигнаха до Батон Руж, където свиха на север, към границата с Мисисипи. Първо шофираше Дойл, който пое кормилото от Хюстън, на изток от Лафайет, докато Улгаст се опитваше да заспи. Малко след два отбиха от магистралата, за да сменят местата си и оттогава Дойл почти не беше помръднал. Заръмя леко, само колкото да зацапа предното стъкло.

На юг се простираше Федералната индустриална зона на Ню Орлиънс, която Улгаст с радост заобиколи. Дори само мисълта за нея го потискаше. Веднъж беше ходил до старата част на Ню Орлиънс. С приятели от колежа дойдоха за карнавала Марди Гра, на мига бяха грабнати от кипящата енергия на града, от неговата толерантност, жизнелюбието му. Три нощи почти нито спаха, нито им се спеше. Една ранна сутрин се озова в Презървейшън хол, която, въпреки името си, се оказа ни повече, ни по-малко от барака и там беше по-горещо и от самия ад. Слушаше джаз, изпълняван от квартет с име „Блусовете на Сейнт Луис“. Даде си сметка, че не е спал в продължение на почти четирийсет и осем часа. Въздухът беше спарен като в оранжерия. Всички танцуваха, поклащаха се и пляскаха. Навалицата беше от всякакви по възраст и цвят на кожата хора. Къде другаде човек можеше да слуша изпълнения на шестима чернокожи старци, до един прехвърлили осемдесетте, как свирят джаз в пет сутринта? Но през 2005-а градът беше връхлетян от урагана Катрина, а пет години по-късно дойде ред и на Ванеса, тайфун пета степен, вилнял с двеста и деветдесет километра в час. Надигнала се вълна с височина над девет метра и сложила край на всичко. Сега мястото не беше кой знае колко повече от гигантска петролна рафинерия. Водата от замърсените лагуни свличаше кожата от ръката на човек. Самият град вече беше напълно безлюден. Дори небето над него беше затворено и се охраняваше от ескадрила реактивни самолети, излитащи от авиобаза Кеслър. Цялата му територия беше оградена и охранявана от военни в пълно бойно снаряжение. В радиус от шестнайсет мили беше окръг Ню Орлиънс, пълен с фургоните, използвани преди за евакуации. Сега фургоните служеха за гигантски подслон на хиляди хора — работниците, които ден и нощ поддържаха живота в индустриалния комплекс. Мястото приличаше едновременно на гигантски квартал от съборетини, бежански лагер и отдалечен пограничен пост в Дивия запад. По отношение спазването на законите беше известно, че нивото на убийствата в границите на окръг Ню Орлиънс изобщо не се вписва в никакви статистики. Тъй като обаче това изобщо не беше град като останалите, нито се числеше към някой щат, този факт си оставаше премълчаван.

Малко преди зазоряване пред тях се показа контролният пункт на границата с Мисисипи, селце от примигващи светлинки в здрача на зазоряването. Дори в този час върволиците по пътя бяха дълги и се състояха най-вече от цистерни, запътили се на север към Сейнт Луис или Чикаго. Охрана с кучета, гайгерови броячи и дълги огледала на високи прътове вървяха нагоре-надолу по редиците. Улгаст се включи зад камион с кални врати и изображения на анимационния герой Йосемит Сам и лепенка, на която пишеше: БИВШАТА МИ СЪПРУГА МИ ЛИПСВА, НО МОЯТА ЦЕЛ Е УСЪВЪРШЕНСТВАНЕТО.

Зад него Дойл се разшава и разтърка очи. Надигна се на мястото си и се заозърта.

— Пристигнахме ли, тате?

— Това е само контролен пункт. Хайде, заспивай пак.

Улгаст отклони колата от върволицата и потегли към най-близкия униформен. Свали прозореца и показа документите си.

— Федерални агенти. Има ли начин да ни помогнете да минем по-бързо?

Униформеният си беше истинско дете, с нежно лице, обсипано с пъпчици.

Бронираната жилетка го правеше по-едър, но Улгаст беше сигурен, че малко остава да е хилав. Би трябвало да го пратят обратно вкъщи, помисли си Улгаст, и завит уютно в леглото, да сънува някое момиче от класа по алгебра, а не да стои на магистрала в Мисисипи, навлечен с десет килограма кевлар и провесил боен автомат на гърдите си.

Момчето огледа документите на Улгаст с бегъл интерес, после наклони глава към бетонената постройка до магистралата.

— Налага се да отбиете встрани при станцията, сър.

Улгаст въздъхна с раздразнение.

— Нямам време за това, синко.

— Искате да нарушите правилата.

В този момент, в светлината на фаровете им към тях се приближи втори човек от охраната. Обърна се гърбом към колата им и свали оръжието си. Какво бе, мамка му, помисли си Улгаст.

— За Бога. Това нужно ли е?

— Дръжте ръцете си така, че да ги виждаме, сър! — излая вторият военен.

— Защото сме били шумни ли? — намеси се Дойл.

Първият военен от охраната се обърна към мъжа, застанал в светлините на фаровете. Махна му, за да го накара да свали оръжието си.

— Полека, Дуейн. Федерални са.

Вторият се подвоуми, после сви рамене и се отдалечи.

— Съжалявам за случилото се. Просто отбийте. Няма да ви бавят.

— Най-добре — каза Улгаст.

В станцията дежурният офицер огледа документите им и ги помоли да изчакат, докато провери идентификационните им номера във ФБР, щатския офис, дори щатските и местните полицейски служби. Вече всички работеха с обща система, а движението им се проследяваше. Улгаст си наля чаша отвратително кафе от кафеварката, отпи насила няколко глътки и го метна в боклука. Имаше табела, че пушенето е забранено, но стаята вонеше като стар пепелник. Според часовника на стената тъкмо минаваше шест. След около час слънцето щеше да изгрее.

Дежурният офицер излезе иззад бюрото си с документите им. Беше стегнат мъж, безличен и облечен в сивата щатска униформа.

— Добре, господа. Можете да поемате на своето приятно пътешествие. Само още нещо: според системата снощи сте имали резервации за полет до Денвър. Вероятно е грешка, но трябва да го впиша.

Отговорът на Улгаст беше готов:

— Имахме. Но ни изпратиха в Нашвил за федерален свидетел.

Дежурният офицер обмисли отговора му за миг и после кимна. Вписа информацията в компютъра си.

— Много добре. Лошо е, че не са ви изпратили с полет. Дотам сигурно има към хиляда и шестстотин километра.

— На мен ли го казвате! Съобщават ми къде да отида и отивам, толкова.

— Така да е, приятел.

Върнаха се при колата си, а човек от охраната ги чакаше на изхода. Минута по-късно вече бяха на магистралата.

— Нашвил ли? — попита Дойл.

Улгаст кимна, вперил поглед в пътя отпред.

— Помисли само. Тази магистрала има контролни пунктове в Арканзас и Илинойс, един на юг от Сейнт Луис и един на половината разстояние между Нормал и Чикаго. Но като тръгнеш по 40 магистрала през Тенеси, първият контролен пункт е чак в другия край на щата, на междущатската 40 и 75. Ще рече, че това е последният контролен пункт от тук до Нашвил, затова системата изобщо няма да отчете, че ние изобщо не сме били там. Можем да вземем човека в Мемфис, да прекосим Арканзас, да минем покрай контролния на Оклахома, като поемем по обиколния път около Тулса, да излезем на магистрала 70 северно от Уичита и да се срещнем с Ричардс на границата с Колорадо. Един контролен пункт до Телърайд и Сайкс може да се справи с него. И никъде не се казва, че сме ходили до Мемфис.

Дойл се намръщи.

— Ами моста на 40 магистрала?

— Налага се да го заобиколим, но има доста лесен обиколен маршрут. На около осемдесет километра южно от Мемфис над реката има стар мост, който се свързва с щатската магистрала откъм страната на Арканзас. Мостът не се отчита заради големите танкери, които идват от Ню Орлиънс, затова по него преминават само коли и освен това е автоматизиран. Скенерът за баркода ще ни регистрира, ще ни засекат и камерите, но ако се наложи да се справяме с това, няма да е трудно. После ще поемем по пътя си на север, ще тръгнем по междущатска 40 на юг от Литъл Рок.

Потеглиха. Улгаст си помисли да включи радиото, да чуе евентуално прогнозата за времето, но се отказа. Въпреки часа все още беше напрегнат и се налагаше да запази съзнанието си съсредоточено. Когато небето избледня до сиво, те се намираха северно от Джаксън и се движеха по график. Дъждът спря, после отново започна. Движеха се сред леко хълмиста местност като слаби морски вълни. На Улгаст му се струваше, че са изминали дни, откакто получиха съобщението на Сайкс, но не спираше да мисли за него.

Пол женски, бяла. Ейми БФ. Няма пръстови отпечатъци. 20323 Попюлър Авеню, Обител на сестрите на милосърдието, Мемфис, Тенеси. Осигурете я до събота следобед най-късно. Без контакт. ПИОР. Сайкс.

ПИОР: пътувайте извън обсега на радар.

Не само трябва да ловиш призраци, агент Улгаст, трябва да бъдеш призрак.

— Искаш ли да карам аз? — наруши тишината Дойл, а по гласа му Улгаст разбра, че и той мисли за същото. Ейми БФ. Коя беше Ейми БФ?

Поклати глава в отрицание. Около тях се зазоряваше и светлината се простираше над делтата на Мисисипи като просмукано с влага одеяло. Включи чистачките, за да поизчисти замъглилите се стъкла.

— Не — каза той. — Добре съм.

Пет

Имаше някакъв проблем с Обект Нула.

Шест последователни дни не беше излизал от ъгъла, дори не се хранеше. Просто си висеше там като някакво огромно насекомо. Грей го различаваше на инфрачервения апарат като светещо петно в тъмнината. От време на време сменяше позицията си, няколко стъпки надясно или наляво, но само толкова. Грей за пръв път го виждаше да се държи така. Грей отместваше поглед от монитора или нарушаваше усамотението си само за да си вземе кафе или да изпуши цигара в стаята за почивка. Когато отново погледна към монитора, откри Нула да виси над друго място.

Да виси ли? Залепен ли е? По дяволите, той левитираше.

Никой не беше обяснил проклетото събитие на Грей. И думица не бяха му разяснили. Като се започне с това, що за чудо беше Нула? Притежаваше някои белези, за които Грей можеше да каже, че са характерни за човешко същество. Като например две ръце и два крака. Там, където трябваше да има глава, имаше глава, както и уши, очи и уста. Имаше и израстък надолу от кръста, който се мяташе, сгърчен и подобен на морско конче. Но с това приликите се изчерпваха.

Например: Обект Нула излъчваше светлина. На инфрачервените детектори който и да е източник на топлина щеше да излъчва такава. Само че изображението на Обект Нула блестеше на екрана като запалена клечка, толкова ярка, че почти караше човек да присвие очи. Дори изпражненията му светеха. Лишеното му от каквато и да е окосменост тяло, гладко и лъскаво като стъкло, беше огънато, това дойде на ума на Грей. Като кожа, пръсната върху навити въжета, а очите му бяха оранжеви като светлоотразителните конуси, дето ги поставяха по пътищата за пренасочване на движението. Всеки път, щом Грей чуеше звук в слушалките, знаеше, че е чул шума от падането на поредния зъб от устата на Нула върху цимента. Ръсеше по пет-шест на ден. Зъбите отиваха в пещта за изгаряне на смет, както и всичко останало. Грей имаше задължението да ги смита и тръпки го побиваха, докато ги гледаше. Зъбите бяха дълги като малки мечове. Точно такива например щяха да му дотрябват, ако искаше да разкъса заек и да го разфасова за няма и две секунди.

Нула по някакъв начин се различаваше и от останалите. Не че изглеждаше напълно различно. Светещите пръчки всичките бяха шайка грозни кучи синове. За шестте месеца, в които Грей работеше на Ниво 4, беше привикнал с външния им вид. Разликите бяха незначителни, разбира се, забелязваха се при съзнателно търсене. Номер Шест беше малко по-нисък от останалите, Номер Девет малко по-буен, Номер Седем си падаше по похапването във висящо състояние и мърляше на поразия, Номер Едно не млъкваше да дрънка с онзи странен звук, който издаваха като влажно приплясване дълбоко в гърлата им, което Грей чуваше за пръв път.

Не, Нула не се отличаваше с някакви физически белези. Извикваше някакво особено усещане. Грей не можеше да го определи по друг начин. Останалите се интересуваха от лицата зад стъклената преграда, колкото и от шимпанзетата в зоопарка. Но с Нула не беше така. Нула наблюдаваше. Когато и да спуснеха решетките, които заключваха Нула в задната част на помещението, а Грей се промъкваше, облечен в биопредпазната си екипировка, през въздушния шлюз, за да почисти или да внесе зайци — зайци, мили Боже защо точно зайци трябваше да са? — по тила му пролазваха тръпки, сякаш по кожата му запълзяваше мравуняк. Приключваше с работата си бързо, без дори да вдигне поглед от пода. Докато излезе от въздушния шлюз и влезе в обсега за обеззаразяване, вече цял плуваше в пот и се задъхваше. Дори сега, през дебелото петсантиметрово стъкло между него и Нула, който висеше така, че виждаше светещия му гръб и хищническите му крака, Грей долавяше съзнанието на Нула да блуждае из тъмното помещение и да го оплита в невидима мрежа.

Като цяло обаче Грей не се оплакваше от работата си. Не ще и дума, беше вършил и по-лоши неща в живота си. Повечето време чисто и просто седеше през цялата осемчасова смяна, решаваше кръстословици, проверяваше екрана и въвеждаше в отчета си какво е ял Нула, какво не е ял, колко е изпикал, колко е изходил в отходното място и правеше резервно копие на хард дисковете, когато се препълнеха със стотици часове запис от нищо неправенето на Нула.

Чудеше се дали и останалите са престанали да се хранят. Реши да попита някой от техническите. Може пък всички до един да са обявили нещо като гладна стачка. Може да им е писнало от зайците и да им се ще да похапнат някоя катерица, опосум или кенгуру. Странно беше да си го помисли човек, като се има предвид как се хранеха светещите пръчки. Веднъж Грей го видя и гледката му беше предостатъчна. След това на практика се превърна във вегетарианец. Но трябваше да признае, че по отношение на храната притежаваха известна придирчивост. Имаха си и правила, като се започне с десетия заек. Кой ли знае по каква точно причина? Човек им даваше десет заека, те изяждаха само девет, а десетия оставяха където си беше, сякаш го пазеха за по-късно. Някога Грей имаше куче, което имаше същата привичка. Наричаше го Кафявата мечка без някаква особена причина. Нищо мечешко нямаше във външния му вид, дори козината му не беше кафява, ами жълтеникава с бели шарки по муцуната и гърдите. Всяка сутрин Кафявата мечка изяждаше половината от купичката си, а вечерта я довършваше. Обикновено Грей вече беше заспал, когато кучето си дояждаше храната. Събуждаше се в два или три през нощта от шума, който кучето вдигаше в кухнята. Шумно предъвкваше кашата. На сутринта купичката стоеше празна на мястото си до печката. Добро куче беше Кафява мечка, по-добро не беше имал. Години бяха изминали оттогава, наложи се да го изостави и сигурно Кафява мечка отдавна вече не е живо.

Всички цивилни работници, чистачите и някои от техниците бяха настанени на едно място в бараките в южния край на загражденията. Помещенията ги биваше, имаха кабелна телевизия и топла вода, не плащаха сметки. Известно време щяха да живеят само там, без да излизат, такава беше сделката, но на Грей това не му пречеше. Имаше всичко, от което се нуждаеше, а и заплатата беше добра, парите течаха като от петролната сонда и се трупаха в офшорна сметка на негово име. Дори не му удържаха данъци, нещо като специален жест към цивилните, които работеха под действието на Федералния закон за защита на държавата при извънредни ситуации. След година-две, мислеше си Грей, стига да не му писнеше от служебната будка за цигари и стоки, щеше да е спестил достатъчно, за да осигури прилично разстояние между себе си и Нула, както и останалите. Другите чистачи бяха читави хора, но предпочиташе да се държи настрана от всички. Вечер в стаята си обичаше да гледа каналите за далечни земи или Нешънъл Джиографик, като си избираше къде да отиде, щом приключеше с тази работа. Известно време му се въртеше идеята за Мексико. Грей реши, че там ще има колкото си иска пространство, понеже цялата страна изглеждаше като обезлюдена и сега се тълпеше на паркинга пред Службата за визи. Миналата седмица обаче гледа предаване за Френска Полинезия. За пръв път виждаше толкова синя вода, имаше малки наколни къщички, стърчащи направо над нея и гледката го накара сериозно да се позамисли. Грей беше на четирийсет и шест и пушеше като комин, затова предполагаше, че има пред себе си още около десетина годинки да се порадва на живота си. И неговият старец пушеше по толкова. Прекара последните пет години от живота си в количка, търкаляше се с нея, докато не се спомина, паднал по лице, месец преди шейсетия си рожден ден.

Въпреки това нямаше да е лошо от време на време да можеха да мръднат някъде, да се поогледат поне. Знаеше, че се намират в Колорадо, от регистрационните номера на някои от колите, а пък и все се случваше някой, вероятно от офицерите или от научния състав, които идваха и си отиваха, когато решат, да остави брой на Денвър Пост. Та не беше някаква страшна тайна, каквото и да разправяше Ричардс. Един ден след силен снеговалеж, Грей и част от останалите чистачи се качиха на покривите на бараките, за да изринат нападалия там сняг, и Грей успя да зърне над върховете на отрупаните със сняг дървета нещо като ски курорт, кабинки на лифт, които пълзяха нагоре по хълма, и склон с мънички фигури, които се движеха зигзагообразно. Сигурно имаше десетина километра от мястото, където се намираше. Гледката беше странна, като се вземеше предвид, че бяха във война, а светът се беше обърнал с главата надолу. Грей никога не беше карал ски, но знаеше, че на такива места там някъде зад гората има и барове, и ресторанти, както и екстри като нощни заведения с момичета и сауни, в които хората седят, приказват си и отпиват вино от чашите си сред парата. И това го беше гледал по телевизията.

Беше март, все още зима. Земята беше покрита с дебел сняг, което означаваше, че щом слънцето залезе, температурата стремглаво пада надолу. Тази вечер излезе противен вятър. Грей пристъпваше тромаво, с ръце в джобовете и брадичка, завряна в яката на якето си, обзет от чувството, че са му ударили поне сто шамара. Заради целия мраз все повече се замисляше за Бора-Бора и онези наколни къщурки. Ни най-малко не го интересуваше Нула, който очевидно съвсем беше загубил апетита си към малките, сладки и игриви зайчета. Какво ядеше Нула и какво не ядеше, изобщо не влизаше в работата на Грей. Ако му наредяха да поднася на Нула яйца по бенедиктински върху филийки препечен хляб, щеше да го стори с усмивка. Чудеше се колко ли би излязла една от онези къщурки. С подобна къщичка, на човек и канализация не му трябва, можеше да излезе на оградата и да си свърши работата по всяко време на денонощието. Когато Грей работеше на платформа в Залива, си умираше да го прави рано сутрин или късно вечер, когато наоколо не се навърташе никой. Трябваше само се нагласи с гръб към вятъра. Малко удоволствия можеха да се сравнят с това да се пусне една вода от шейсетметрова платформа над Залива и да се наблюдава как описва дъга във въздуха, преди да се потопи двайсет етажа по-долу в синята вода. Човек хем се чувстваше нищожен, хем велик.

Сега цялата петролна индустрия беше под федерален контрол, а всичките му познати от миналото бяха изчезнали от лицето на земята. След случилото се в Минеаполис, взривяването на нефтеното хранилище в Сикокъс, нападението на метрото в Ел Ей и останалите събития, както и, разбира се, онова, което ставаше в Иран и Ирак и къде ли още не, цялата икономика беше засякла като сдала трансмисия. С тези негови колене, пушенето и нещата, вписани в досието му, никой не искаше да вземе Грей на работа в родината или където и да е. Почти година стоя безработен, преди да му се обадят. Отначало си помисли, че става дума пак за работа на платформа, по всяка вероятност за някой чуждестранен доставчик. Онези някак му го внушиха, без да го изказват, затова се изненада, когато стигна на адреса и откри, че се намира пред някогашен магазин в изоставен търговски център близо до увеселителните паркове на Далас, а по прозорците му беше размазан сапун. Преди време там се беше помещавала видеотека. Грей успя дори да различи името ѝ, от което едва личаха някои букви по мрачната мазилка над вратата. До него се беше помещавал китайски ресторант, след това химическо чистене, а за останалото не можеше да се каже със сигурност. Няколко пъти мина с камиона напред-назад. Мислеше, че е сбъркал адреса. Не изгаряше от желание да излиза от прохладната заради климатика кабина на камиона, за да гони безсмислено оня, дето духа, но после спря. Жегата отвън беше над трийсет и пет градуса, съвсем нормално за август в северен Тексас. С нея човек не свикваше. Въздухът беше тежък и вонящ, слънцето лъщеше като главата на стоварващ се чук. Вратата беше заключена, но имаше звънец. Грей позвъни и зачака. Под ризата му вече започваше да се стича пот, когато чу подрънкването на голяма връзка ключове от другата страна на вратата и прещракването при отключването.

Имаше наредени бюра и два шкафа за документи зад тях. В помещението още си стояха празни рафтове, на които някога са били наредени дискове. От окачения таван на места висяха оплетени жици и други боклуци. Опрян на задната стена на магазина, стоеше плакат с размер на човешки ръст, покрит със слой прах. Грей не можа да разпознае филмовата звезда на плаката. Някакъв плешив юначага със слънчеви очила. Бицепсите му се издуваха от ръкавите на тениската му като два свински бута, които се опитва да задигне незабелязано от бакалията. И името на филма нищо не му говореше. Грей попълни формуляра, но хората там, някакви мъж и жена, едва го погледнаха. Докато тракаха на компютрите, го помолиха да пикае в бурканче, а после го сложиха на детектора на лъжата, което си беше стандартна процедура. Опита се да отпъди чувството, че лъже дори когато говори истината, и когато го попитаха за прекараното в затвора Бийвил време, а той си знаеше, че ще го попитат, не се и опита да шикалкави. Никой не можеше да преметне жиците, а и беше вписано в досието му. Особено тук, в Тексас, човек можеше да иде на уебсайта, да види лицето на всеки и да научи цялото му минало. Но сякаш историята там не беше проблем. Изглежда, вече знаеха много неща за живота му и му задаваха основно въпроси за личния му живот, за подробности, които могат да се научат само ако човек попита за тях. Имал ли приятели? (Ами не съвсем.) Сам ли живеел? (Че кога не е?) Има ли живи роднини? (Само една леля в Одеса, която не беше виждал около двайсет години и двама братовчеди, чиито имена май дори не си спомняше точно.) Ами на паркинга за тежкотоварни камиони в Алън, където живееше, кои са съседите му? (Какви съседи?) И така нататък, в тази посока. Всичко, което им казваше, май ги преизпълваше с щастие. Опитваха се да го прикрият, но четеше по лицата им като в отворена книга. Когато реши, че не са от полицията, осъзна, че е бил с нагласата да са полицаи.

Два дни по-късно, когато осъзна, че така и не научи имената на мъжа и жената, не можеше и да каже как са изглеждали, вече беше на път за Шайен. Обясниха му какво е заплащането и онази част от споразумението, според която няма право да напуска една година, което не беше проблем за него. Дадоха му ясно да разбере, че не бива да казва на никого къде отива, а той и да искаше, не можеше да каже, защото не знаеше. На летището в Шайен го посрещна мъж в анцуг, за когото по-късно научи, че се казва Ричардс — жилав мъж, висок около метър и шейсет, с постоянно навъсено лице. Ричардс го дръпна към тротоара. Двама мъже, очевидно пристигнали с различни полети, стояха до един ван. Ричардс отвори вратата на шофьора и се върна с голяма чанта. Разтвори я като раззината уста.

— Портфейли, клетъчни телефони, всички лични вещи, снимки, всичко, на което има нещо написано, чак и химикалката от банката — каза им той. — Не ми пука, ако ще да е листче с късметче, което сте получили в кафенето. Тук, в чантата.

Изпразниха джобовете си, наблъскаха връхните си дрехи в отделението за багаж и се качиха във вана. Чак когато Ричардс затвори вратата след тях, Грей видя, че прозорците са напълно затъмнени. Отвън ванът изглеждаше като обикновен автомобил, отвътре обаче беше съвсем друга работа. Отделението за шофьора беше изолирано. Отделението за пътниците представляваше просто оградено с метал пространство със седалки от винил, прикрепени към пода с болтове. Ричардс им каза, че могат да се представят с първите си имена и толкова. Другите двама се казваха Джак и Сам. Бяха като две копия на Грей. Бели мъже на средна възраст, с ниско остригани коси, подпухнали, зачервени ръце и тен на работници, който свършваше при яката и ръкавите. Малкото име на Грей беше Лоурънс, но той рядко го използваше. Звучеше странно, когато го изричаше. Щом си каза името и се ръкува с мъжа на име Сам, се почувства чужд на себе си, едва ли не в Далас на самолета се е качил един човек, а в Шайен е слязъл друг.

В тъмния ван не можеше да се каже закъде пътуваха, освен това от движението леко им прилошаваше. Грей само подразбра, че обикалят около летището. Тъй като нямаше какво да гледат или правят, скоро и тримата заспаха. Когато се събуди, беше загубил представа за времето. Освен това му се пикаеше, та щеше да се пръсне. Заради действието на хапчетата му. Надигна се от мястото си и почука с пръсти по плъзгащата се преграда към предното помещение.

— Трябва да спрете — каза той.

Ричардс спусна прозореца и така Грей можа да види гледката през предното стъкло. Слънцето беше залязло, пътят продължаваше напред, двулентов асфалтов път, тъмен и пуст. В далечината видя виолетова линия — там, където слънцето озаряваше хребета на планината.

— Налага се да пусна една вода — обясни Грей. — Съжалявам.

В отделението на пътниците другите двама също се надигнаха. Ричардс се пресегна към пода и подаде на Грей чиста пластмасова бутилка с широко гърло.

— В това ли трябва да пикая?

— Такъв е замисълът.

Без повече приказки Ричардс затвори прозореца. Грей седна на седалката и заоглежда бутилката в ръката си. Прецени, че е достатъчно голяма. Но мисълта, че трябва да се съблича във вана, пред други мъже, като че не е голяма работа, накара всичките мускули на пикочния му мехур да се сгърчат като клещи.

— Това не мога да го направя — каза мъжът на име Сам. Очите му бяха затворени. Седеше, стиснал ръце в скута си. Лицето му беше напрегнато и съсредоточено.

— Ще стискам.

Продължиха пътуването. Грей се опита да се поразсее с нещо и да отклони мисълта си от препълнения пикочен мехур, но това само влоши нещата. Имаше чувството, че у него се плиска цял океан. Попаднаха в дупка на пътя, при което океанът се разплиска до крайбрежната ивица. Грей простена.

— Ей! — затропа по прозореца отново. — Ей, вие! Случаят е спешен!

Ричардс отново свали преградата.

— Какво има сега?

— Слушай — Грей вмъкна главата си в тесния процеп. Сниши глас, така че останалите да не го чуят. — Не мога. Честно. Не мога да ползвам бутилката. Трябва да спрете.

— Ами стискай, мамка му.

— Майтапът настрана. Много моля. Не мога… Не издържам повече. Забранено ми е по медицински причини.

Ричардс въздъхна с раздразнение. Погледите им се засякоха в огледалото за обратно виждане и Грей се почуди дали е разбрал.

— Стой така, че да те виждаме, и без да се оглеждаш.

Отби автомобила от пътя. Под носа си Грей мърмореше.

— ’Айде, ’айде.

Вратата се отвори и той излезе. Хукна далеч от светлината от вана. Запрепъва се надолу по насипа, а с всяка секунда напрежението в мехура му заплашваше да се взриви като бомба в слабините му. Май беше попаднал в пасище. Лунният сърп се издигаше високо на небето и обливаше със студена светлина върховете на тревите. Трябваше да се отдалечи поне на петнайсет метра, прецени той, а и повече, за да свърши работа като хората. Стигна до ограда и въпреки коленете си и натиска на пикочния си мехур, пъргаво я прескочи. Зад себе си чуваше как Ричардс му крещи да спре, спри, мамка му, спри, а после го чу да крещи същото и по другите двама. Крачолите на панталоните му се намокриха от росата по тревата, а върховете на ботушите му овлажняха. Червена точица подскачаше през полето пред него, не знаеше от какво можеше да е. Усещаше мирис на крави, долавяше присъствието им около себе си, някъде из полето. Прониза го нов пристъп на паника: ами ако те го наблюдаваха?

Само че вече беше прекалено късно, чисто и просто трябваше да се облекчи, вече и секунда повече не можеше да чака. Спря, докъдето беше стигнал, и разкопча ципа си. Простена от облекчение, докато пикаеше. Какви ти горещи арки, урината зашуртя от него като вода от отвинтен противопожарен кран. Пикаеше и пикаеше, и пикаеше. Всемогъщи Боже, това е най-великото усещане в света — да се изпикае човек така, сякаш от него се е измъкнала огромна тапа. Беше едва ли не доволен, че толкова дълго стиска.

Накрая свърши. Резервоарът му беше източен. Постоя миг, погълнат от усещането за нощната прохлада по голата си кожа. Обзе го невероятно спокойствие, почти небесно блаженство. Пред него полето се простираше като огромен килим, обсипан с пеещи щурци. Извади от джоба на ризата си цигара и запали. Щом димът от цигарата стигна до дробовете му, вдигна лице към хоризонта. Преди рядко беше спирал поглед на луната. Светлият сърп проблясваше като провесен над планините нокът. Небето беше обсипано със звезди.

Обърна се и погледна в посоката, от която беше дошъл. Виждаше светлината от фаровете на вана, там, където беше спрял до пътя. Облеченият в анцуг Ричардс чакаше, в ръцете си държеше нещо светло и проблясващо. Грей прескочи оградата точно когато от полето изскочи и Джак, а после съгледаха и Сам да пресича пътя от другата страна. Всичките едновременно стигнаха до вана.

Ричардс стоеше в конусовидната светлина на фаровете с ръце на кръста. Каквото и да беше държал в ръцете си, вече го нямаше.

— Благодаря — надвика боботенето на работещия двигател Грей. Допуши цигарата си и я хвърли на пътя. — Наистина трябваше да се облекча.

— Да ти го начукам — отвърна Ричардс. — Изобщо не вдяваш.

Джак и Сам гледаха в земята. Ричардс кимна с глава към отворената врата на вана.

— Всички вътре. И повече нито една шибана дума.

Настаниха се по местата си в смирено мълчание. Ричардс запали двигателя и се насочи към пътя. И тогава Грей разбра. Излишно беше да ги поглежда, за да разбере. Другите двама, Джак и Сам, бяха също като него. Имаше и друго. Досети се какво беше държал Ричардс и което, Грей предполагаше, сега е втъкнато отзад на кръста му или прибрано на сигурно място в жабката на вана. Малката танцуваща светлинка в тревата, като една-единствена капка кръв.

Още една стъпка да беше направил, убеден беше Грей, и Ричардс щеше да го застреля.

Веднъж месечно на Грей му биеха противозачатъчен стероид, а всяка сутрин взимаше звездовидно, дребно хапче спиролактон. От шест години спазваше лечението като условие за неговото освобождаване.

Всъщност му беше все тая. Вече не трябваше да се бръсне толкова често, както навремето. Спиролактонът беше антиандроген и водеше до смаляване на тестисите. Откакто го взимаше, се бръснеше на два или три дни. Косата му беше отъняла и станала по-мека, като на момче. Кожата му се беше избистрила и станала по-нежна, въпреки пушенето. Естествено имаше и „благотворно психологическо въздействие“, както се изразяваше психиатърът в затвора. Вече не възприемаше нещата така, както преди. Навремето определено чувство можеше да го тормози с дни, сякаш е глътнал парче стъкло. Сега спеше като пън и не си спомняше сънищата си. Каквото и да го беше накарало да отбие с камиона от пътя в онзи ден, преди петнайсет години, в който всичко започна, отдавна вече беше изчезнало. Замислеше ли се за онзи период от живота си и последвалите събития, продължаваше да му е зле. Но дори това чувство беше притъпено, споменът беше размазан. Като лошо настроение в дъждовен ден, за което никой нищо не може да направи.

Само дето стероидът разказваше играта на пикочния му мехур. Що се отнася до това, че не искаше пред никой да се разсъблича, според него беше заради начина, по който сега работеше психиката му. Психиатърът му беше разказал за този ефект, както и за всички останали. Всичко протичаше така, както той го беше описал. Неудобствата бяха незначителни, но Грей отделяше доста усилия и време погледът му да не попада на определени гледки. Едното беше деца, което обясняваше и защо така добре беше понесъл работата на платформа. Бременни жени. Отбивки на магистрали. Повечето от нещата, които избягваше да се мяркат пред погледа му, бяха по телевизията. Предавания, които преди би гледал, без да се замисли, не само със секси красавици, но и бокс мачове и дори новини. Имаше забрана да се приближава на по-малко от двеста метра от училище или детска градина, което той приемаше. Стига да можеше да го избегне, никога не караше в часовете между три и четири и с готовност заобикаляше цели квартали, за да не се засече с училищния автобус. Дори вече не харесваше жълтото, което беше цветът на тези автобуси. Поведението му беше странно и несъмнено трудно за обяснение пред други, но със сигурност го спасяваше от онзи пъкъл затвора. Нещо повече, спасяваше го от начина, по който беше живял преди, изпълнен с чувството, че е като готова да се взриви граната.

Да можеше да го види сега неговият старец, мислеше си. Така, както се чувстваше с лечението. Може би Грей щеше да успее да му прости за стореното от него. Психиатърът в затвора, доктор Уайлдър, му беше говорил много за прошката. Прошката беше непрестанната му тема, по-любима дума от тази нямаше. Прошката, обясняваше Уайлдър, била първата крачка по дълъг път. Дългият път на възстановяването. Била път, а понякога и врата, само преминаването през тази врата можело да го помири с неговото минало и да го изправи пред вътрешния му демон, неговото „лошо аз“, скрито в неговото „добро аз“. Пръстите на Уайлдър неуморно шаваха, докато приказваше, описваха малки въпросителни във въздуха. Грей беше на мнение, че Уайлдър поначало е кръгъл идиот. Вероятно на всички ги разтяга едни и същи. Но трябваше да признае, че в думите му за „лошия аз“ има смисъл. Лошият Грей беше съвсем истински и дълго време, всъщност през по-голямата част от живота му, лошият Грей беше единственият Грей, който съществуваше. Ето това беше най-доброто следствие от лекарствата и причината, заради която възнамеряваше да продължи лечението до края на живота си, дори след като изтекат определените от съда десет години. Лошият Грей беше някой, с когото той никога повече не искаше да се сблъсква.

Грей вървеше с усилие към бараките през снега и хапваше тако от служебния магазин, преди да се прибере в стаята си. Вторник вечер беше определена за бинго вечер, но Грей много не го влечеше да играе. Веднъж-дваж беше играл и загуби най-малко двайсет долара, а пък войниците винаги печелеха, което го наведе на мисълта, че работата е нагласена. Така или иначе, играта беше глупава, чисто и просто извинение да изпуши някоя цигара, което можеше да прави и безплатно в стаята си. Лягаше на леглото, наблъскваше две възглавници зад себе си, поставяше пепелник на стомаха си и започваше да прехвърля телевизионните канали. Много от каналите бяха спрени — новинарските, музикалните и дори рекламните. Не че той би ги гледал вече, а когато идваше време за реклами, екранът ставаше син, докато те преминат, после програмата отново започваше. Поразгледа каналите, докато не намери нещо интересно. Предаване по военния канал за нахлуването на Съюзниците във Франция. Открай време историята му беше интересна и дори в училище се справяше много добре по този предмет. Биваше го да запомня имена и дати, а пък ако човек ги запомнеше в главата си, всичко останало май вече пасваше само. Излегнат на леглото си, все още облечен в работния си комбинезон, Грей гледаше и пушеше. На екрана американските войници се изсипваха от лодките, стреляха, прикриваха се в скалите и мятаха гранати. Зад тях, откъм морето, огромни оръдия обсипваха с оглушителни изстрели скалните брегове на окупираната от нацистите Франция. Ето това, помисли си Грей, беше война. Филмът беше накъсан и през половината от времето размазан, но на един кадър Грей ясно различи ръка, ръка на нацист, която се пресяга от открехнатия прозорец на бункер, който някое американско хлапе бе обстреляло с огнепръскачка. Ръката беше цялата овъглена и пушеше като прегоряло на скара пилешко крилце. Старецът на Грей беше ходил два пъти като лекар във Виетнам и той се зачуди какво би казал за подобна гледка. Понякога Грей забравяше, че баща му е бил лекар. Когато Грей беше дете, на момчетата просто се лепваше лейкопласт на коляното и толкова.

Изпуши още една цигара и загаси телевизора. Преди два дни онзи на име Джак и онзи на име Сам си бяха заминали, без да кажат никому нито дума, затова Грей се съгласи да поеме двойна смяна. Това означаваше да се върне на Ниво 4 в шест сутринта. Срамота беше онези двамата да се ометат така. Ако не работиш една година, губиш парите. Ричардс пределно ясно беше дал да се разбере, че онези двамата нищо хубаво не ги чака. А ако още някой обмислял да се омете, трябвало да го обмисли много дълго и много сериозно, много дълго и много сериозно, беше казал и огледал бавно присъстващите в залата, като вбесен училищен треньор. Говорил беше в трапезарията по време на закуска, а Грей не откъсна поглед от бърканите си яйца. Реши, че съдбата на Джак и Сам не го засяга, и че така или иначе предупреждението не се отнася до него. Той никъде не се готвеше да ходи, пък и всъщност с онези, двамата не бяха истински приятели. Разговаряха понякога за едно или друго, но само колкото да минава времето, а и заминаването им означаваше повече пари за Грей. Допълнителната смяна щеше да му донесе още петстотин долара, ако се умножи по три на седмица, даваха и по още сто долара премия. Докато парите течаха и пълнеха сметката му, като умножават нулите в редичката като яйчица в картон, Грей щеше да седи на планинския връх, докато жив човек не остане.

Свали комбинезона си и загаси лампата. Пред прозореца се сипеше сняг на парцали, звукът напомняше този на пясък по хартиена кесия. На всеки двайсет секунди проблясваше светлина, когато лъчът на фара, осветяващ западния периметър, преминаваше през прозореца. Понякога лекарствата правеха Грей неспокоен или му докарваха мускулни спазми на краката, но две хапчета ибупрофен оправяха работата. Понякога се будеше посред нощ, за да изпуши цигара или да пусне една вода, макар че обикновено спеше непробудно цяла нощ. Лежеше в мрака и се опитваше да успокои мислите си, които обаче непрекъснато се връщаха към Нула. Може би причината беше в обгорялата нацистка ръка. Май не можеше да прогони Нула от ума си. По някакъв начин Нула беше затворник. Поведението му при хранене не беше за похвала и хич не беше лесно да се наблюдава какво им се случва на зайците. И въпреки това храната си беше храна, а Нула изобщо не я докосваше. Само си висеше там като задрямал, макар Грей да не вярваше, че спи. Чипът във врата на Нула предаваше всевъзможна информация към главния компютър. Грей разбираше известна част от нея, а друга изобщо не проумяваше. Той обаче знаеше какво означава сънят и че не изглежда като будното състояние. Сърдечният ритъм на Нула винаги беше един и същ, 102 удара в минута. Техническите лица, които влизаха в контролната стая, за да прочетат данните, никога не го обсъждаха, само кимваха и отмятаха кутийките в своите джобни бележници. На Грей пулс 102 му се струваше съвсем като на буден.

А пък и самият Нула излъчваше усещането, че е буден. Грей отново се замисли за начина, по който Нула го караше да го усеща, което беше идиотско, но дори и така да беше. Грей от край време не си падаше по котките, но при тях го имаше същото. Котка, която спи на прага, всъщност не спи наистина. Котка, която уж спи на стълбите, всъщност е като опъната струна и чака някоя мишка да притича покрай нея. Какво ли очаква Нула? Може би, помисли си Грей, просто му бяха втръснали зайците. Може да му се е дояла шоколадова торта или сандвич с месо или пък макарони. Грей би казал, че Нула и дърво би ял. С неговите сатъри нямаше нещо, което да не съсече и погълне на две хапки.

Грей въздъхна недоволно и сви рамене, зъбите. При тази мисъл вече разбра, че се налага да вземе мерки, за да заспи, вместо да лежи и да се тормози с разни размишления. Наближаваше полунощ. Нямаше и да усети как ще стане шест сутринта. Стана, взе две хапчета ибупрофен, изпуши цигара, изпразни пикочния си мехур просто като предпазна мярка и отново се пъхна под завивките. През прозореца премина проблясване, веднъж, два пъти, три пъти. Насили се да затвори очи и да си представи ескалатор. На този номер го научи Уайлдър. Според Уайлдър Грей лесно се поддаваше на внушение, което означаваше, че може лесно да бъде хипнотизиран и за тази цел Уайлдър използваше ескалатора. Нямаше значение къде се намира, дали на летище, в търговски център или другаде, така че ескалаторът на Грей не се намираше на някое определено място. Въпросът беше да е ескалатор и той да е на него, сам. Ескалаторът се спускаше надолу, надолу, надолу, към дъното, което не беше дъно в обичайния смисъл на думата като край на нещо, ами място, изпълнено с прохладна, синя светлина. Понякога ескалаторът беше един, понякога поредица от кратички ескалатори, които слизаха с по едно ниво и се завъртаха на следващото. Тази вечер ескалаторът беше един. Механизмът му тихичко прищракваше под краката му. Подвижното и покрито с гума перило беше гладко и хладно на допир. Ескалаторът се движеше, Грей виждаше очакващата го в ниското синева, но не отклони поглед към нея, защото това не беше нещо, което се вижда. То идваше от вътрешния свят на човек. Когато синевата го изпълни и обгърне, човек вече знаеше, че е заспал.

Грей.

Сега светлината беше в него, но не беше синя, а особена. Имаше топъл портокалов цвят и пулсираше като сърце. Част от съзнанието му каза, Грей, ти спиш, ти спиш и сънуваш. Но другата част, онази, която всъщност беше в съня, не го осъзнаваше. Той премина през пулсиращата оранжева светлина.

Грей, тук съм.

Сега светлината премина в златиста. Грей се намираше в хамбар, в слама. Сън, който беше и спомен, но не съвсем. Навсякъде около него и по него имаше слама. Бодеше го по ръцете, лицето и косата. Там беше и другото момче, братовчед му Рой, който не му беше истински братовчед, но така го наричаше. И Рой беше покрит със слама и се смееше. Търкаляха се в сламата, бореха се или нещо такова, а после настроението се промени, както се променяше настроението на песен. Усещаше уханието на сламата. Неговата пот се примесваше с тази на Рой, всичко се сливаше в сетивата му и съставяше уханието на летен следобед от детството му. Рой тихо говореше, Добре, свали си джинсите и аз ще сваля моите, никой няма да дойде. Просто прави като мен, ще ти покажа как се прави, това е най-хубавото усещане на света. Грей коленичи до него в сламата.

Грей, Грей,

Рой имаше право. Това беше най-хубавото усещане на света. Като да се катериш по въже в гимнастическия салон, но още по-хубаво, като назряваща у него кихавица, която започва ниско долу и пропълзява нагоре през пътеките и проходите в него. Затвори очи и остави чувството да изригне.

Да. Да. Грей, слушай. Аз идвам.

Но с него вече не беше само Рой, като дотогава. Грей чу бръмченето и после стъпалата на стълбата, сякаш песента отново се промени. С крайчеца на окото си той отново видя Рой за последен път и той беше целия обгорял и пушеше. Баща му използваше колана, онзи черния, тежкия, познаваше го добре и без да го види. Зарови лице в сламата, докато коланът се стоварваше върху голия му гръб, плющеше и разкъсваше и после пак, и пак, а после се появи друго, по-дълбоко, което го разкъсваше отвътре.

Харесва ти, това ли искаш, ще ти подскажа, сега мълчи и го приеми в теб.

Този мъж не беше баща му. Грей си спомняше вече. Той не използваше колан и не беше баща му, този мъж беше заел мястото на неговия баща. Този мъж беше Курт, който сега щеше да е твой татко и после онова усещане как го разкъсват отвътре, както неговият истински баща беше разкъсал себе си на предната седалка на камиона си сутринта, в която беше навалял сняг. Грей едва ли е имал и шест годинки, когато се случило. В онази сутрин се събуди преди всички, светлината в спалнята му сияеше с някаква особена лекота и той веднага разбра, че тъкмо нападалият през нощта сняг го е събудил. Отметна завивката и дръпна завесите на прозореца си, примижал на яркия блясък на света. Сняг! В Тексас никога не валеше сняг. Понякога имаше поледици, но това беше друго. Не приличаше на снега, който виждаше в книжките с картинки и по телевизията, онази прекрасна бяла покривка, снегът на шейните и ските, на снежните ангели, снежните крепости и човеци. Сърцето му щеше да се пръсне от изумление, от тази истинска възможност и новост, от този чуден и немислим подарък, който го чакаше зад прозореца. Докосна стъклото и усети студа по пръстите си с внезапна, пронизала го като ток острота.

Дръпна се бързо от прозореца и трескаво навлече джинсите си, нахлузи маратонките си на бос крак и дори не ги завърза. Щом отвън имаше сняг, той трябваше да е там навън, в снега. Крадешком излезе от стаята и слезе по стълбите към дневната. Беше събота сутрин. Предишната вечер имаха гости, събиране със съседите, приказваха много и на висок глас, чак от своята стая ги чуваше. Усещаше и мириса на цигари, който и в този час се носеше из въздуха като мазен облак. На горния етаж родителите му щяха да спят още дълги часове.

Отвори входната врата и излезе на прага. Въздухът беше студен, неподвижен и изпълнен с ухание като на чисто пране. Вдиша дълбоко от него.

Грей. Виж.

Тогава го видя. Камиона на баща си. Паркиран както винаги на алеята, но имаше и нещо необичайно. На прозореца до шофьора Грей видя тъмночервено петно, като пръски, още по-тъмно и по-червено заради снега. Зачуди се какво ли е това петно. Може би е някаква шега. Може баща му да е направил нещо, за да го подразни, на игра, за да има нещо странно и причудливо, което да види, когато се събуди преди всички останали. Слезе по стълбите на площадката пред вратата и прекоси двора. Снегът изпълваше маратонките му, но той не откъсваше поглед от камиона, завладян от тревога и предчувствие, сякаш не снегът го беше събудил, ами друго. Двигателят на камиона работеше и бълваше сив пушек от газове по покритата със сняг алея. Предното стъкло беше замъглено и запотено. Вътре различаваше тъмен силует, опрян на прозореца, където беше и червеното петно. Ръцете му бяха малки и немощни, но успя да отвори вратата на камиона и баща му се катурна покрай него върху снега.

Грей. Погледни. Погледни ме.

Тялото падна по гръб. Едното око се взираше в Грей, но всъщност не виждаше нищо, Грей веднага го разбра. Другото око беше изчезнало. Както и едната страна от лицето на баща му, сякаш нещо го беше обърнало отвътре навън. Грей знаеше какво е да си мъртъв. Виждал беше животни: опосуми и миещи мечки, понякога котки и дори кучета, разкъсани встрани от пътя. Сега беше същото. Всичко беше приключило завинаги. Баща му продължаваше да държи пушката в едната си ръка, с извит и пъхнат в дупчицата палец, поставен така, както беше показал на Грей онзи ден на площадката. Сега виждаш ли, виждаш ли как тежи? Никога не насочвай пушка към някого. Навсякъде имаше кръв, примесена с още нещо, като късчета месо и някаква бяла пихтия, полепнала по лицето на татко, по якето и седалката на камиона, по вътрешната част на вратата. Грей усещаше миризмата ѝ, която беше толкова натрапчива, че се полепи по вътрешната страна на небцето му, като разтопено хапче.

Грей. Грей. Тук съм.

Сцената отново се променяше. Грей долови как всичко около него се движи, сякаш земята се разтяга. Снегът се промени, започнал беше да се движи и когато повдигна погледа си, видя, че снегът вече не е сняг, а зайци. Стотици хиляди пухкави, бели зайци, всичките зайци на света, натъпкани толкова близо един до друг, че човек можеше да прекоси двора върху им, без да докосне земята. Дворът беше пълен със зайци. Те обърнаха миловидните си муцунки към него, впериха погледите на черните си очета в него, защото го познаваха, знаеха какво е сторил, не на Рой, ами на останалите, момчетата с техните раници, които се прибираха от училище, скитниците, самотниците; и тогава Грей разбра, че не неговия баща лежеше в собствената си кръв, лежеше Нула. И Нула беше навсякъде, Нула беше в него, съсичаше го и го разкъсваше като зайците. Отвори уста, за да извика, но от устата му не излезе нито звук.

Грей Грей Грей Грей Грей Грей Грей

Ричардс седеше в своя офис на Ниво 2, погълнат от игра на свободни клетки. Раздаване номер 36 592 направо му разказваше играта. Трябваше да го признае. Вече над десет пъти я подхващаше, стигаше съвсем близо, но все нещичко не му достигаше, за да разбере как да подреди колоните си, как да освободи асата, щом се наложи и да отвори червените осмици. По това играта му напомняше раздаване номер 14 712, в което пак цялата работа се свеждаше до червени осмици. Отне му цял ден и повече да я приключи.

Но нали пасиансът можеше да се подреди при всяко раздаване. Картите са раздадени и ако човек ги наблюдава и подходи правилно, рано или късно ще ги нареди. Победно щракване на мишката и всичките карти се нареждаха в колоните си. Пасиансът никога не омръзваше на Ричардс, което беше хубаво, защото все още му оставаха 91 048 раздавания до края с настоящето. Имаше едно хлапе от щата Вашингтон, което твърдеше, че е подредило всичките раздавания, включително и неразрешимото 64 523 поредно раздаване, само за четири години. Това правеше осемдесет и осем игри на ден, включително на Коледа, Нова година и Четвърти юли, така че ако се приемеше, че от време на време хлапето все пак си е взимало почивен ден поради някакви си детски игри или пък поради основателна причина като грип, излизаше, че е подреждало над сто раздавания на пасианса. На Ричардс ум не му го побираше как е възможно. Не е ли ходило на училище? Домашни не е ли писало? Кога е спяло копеленцето малко?

Като всички подземни помещения от Комплекса, офисът на Ричардс представляваше осветена с флуоресцентна светлина кутия, в която всичко се трупаше и филтрираше. Дори светлината изглеждаше рециклирана. Минаваше два и половина сутринта, но Ричардс не се интересуваше кое време е, защото от години не спеше повече от четири часа на нощ. На стената над бюрото му три дузини монитори показваха всяко кътче от Комплекса, от постовете на охраната, чиито задници мръзнеха на главния вход, и празната трапезария с пустите маси и заспалите пияни фармацевти до зоната с отделенията на обектите, които се намираха два етажа по-долу заедно с техните светещи обитатели. Петнайсет метра по-надолу в скалата бяха ядрените генератори, които ги захранваха с всичката необходима енергия и щяха да поддържат лампите светнали и да подават ток към електрическите жици още сто плюс-минус десет години. Обичаше да обхваща всичко с един поглед, така че да схване на мига какво става. Понякога между пет и шест сутринта имаха доставка и той пресмяташе, че по тази причина може да будува и цяла нощ. Обработката от данните на обектите отнемаше най-много два часа. Можеше да си открадне малко време да затвори очи на бюрото си след това, ако поиска.

И изведнъж видя отговора на компютърния екран. Пред очите му беше, под шестицата: черната дама, която му трябваше, за да премести валето и да освободи двойката и така нататък. Две щраквания и всичко приключи. Картите се понесоха по екрана като пръсти на пианист над клавиши.

Продължавате ли да играете?

Продължавам да играя, и още как.

Защото играта беше естественото състояние на света. Защото играта беше война, винаги е било така. Иначе с какво да се занимават хора като Ричардс, когато нямаше война? Последните двайсет години бяха щастливи за него, непрекъсната върволица само от добри новини по картите. Сараево, Албания, Чечня, Афганистан, Ирак, Иран, Сирия, Пакистан, Сиера Леоне, Чад, Филипините, Индонезия и Перу.

Ричардс си спомняше онзи паметен и ужасен ден, в който гледаше как самолетите връхлитат кулите. Кадрите се повтаряха от безброй ъгли. Огнените пламъци, падащите тела, топенето на милиарди тонове стомана и бетон, издигащите се стълбове прах. Ударът на хилядолетието, най-върховното риалити шоу, предавано двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. По онова време Ричардс беше в Джакарта. Дори не си спомняше по каква причина е бил там. Разбра го на мига и го почувства с всяка клетка на тялото си. Чиста, непоколебима правота. Военните трябва да си имат занимавка, иначе ще се изпозастрелят. След този ден нищо вече нямаше да се случва както преди. Войната — истинската война, онази, която се водеше хиляда години и щеше да продължи още хиляда, войната между Тях и Нас, между Имащите и Нямащите, между моите богове и твоите богове, без значение какви са, щеше да се води от хора като Ричардс: мъже с незапомнящи се лица, облечени като шофьори на автобуси, таксиджии или като пощальони със заглушители в ръкава. Войната щеше да се води от майки на невръстни деца, напъхали четири килограма пластичен експлозив в бебешките колички, и ученички, понесли към метростанциите флакончета със зарин, скрит в украсените им с апликации от приветливи фрази раници. Каросериите на товарни камиони и безлични, безименни хотелски стаи в близост до летищата, както и планински пещери насред пущинаците щяха да са военни щабове. Войната щеше да се командва от влакови платформи и кораби за круизи, от търговски центрове, киносалони и джамии, в града и селото, денем и нощем. Войната щеше да се води в името на Аллах, кюрдския национализъм, евреите за Исус или пък нюйоркския отбор на Янките. Причината за войната си оставаше непроменена, никога нямаше да се промени, разчистваше се всичката гадост и печалбите от разчистването се наслагваха към отчета за нечии тримесечни печалби и разпределянето кой къде трябва да седи. Сега обаче войната беше навсякъде, метастазираше в милиони вманиачени и полудели от бяс клетки. Всички бяха въвлечени.

Тъкмо затова проектът НОЙ имаше своето значение или поне имаше, когато всичко започна. Ричардс участваше в проекта още от самото начало. Откакто се получи първото комюнике на Коул, мир на праха ти, нищожество такова. Разбра значението му, когато Коул дойде да го види в Анкара, преди пет години. Ричардс чакаше, седнал на маса до прозореца, когато Коул цъфна на хоризонта, размахвайки куфарче, в което вероятно нямаше нищо освен мобилния и дипломатическия му паспорт. Под костюма си в цвят каки носеше хавайска риза, прелюбопитна подробност като от разказ на Греъм Грийн. Ричардс едва не му се изсмя. Поръчаха си кафе и Коул подхвана разказа си. Гладкото му лице светеше от вълнение. Коул беше родом от градче в Джорджия, но след всичките години, прекарани в Андоувър и Принстън, мускулите на челюстта му бяха заякнали и звучеше като Боби Кенеди. Хубави зъби имаше момчето, достойни за елитен университет, равни като ограда и толкова бели, че сигурно светеха на тъмно. Ами, подхвана Коул, помисли как атомната бомба е променила всичко и то само с едното си съществуване. Светът е бил наш и ние сме определяли какъв да е, докато руснаците не са направили своята през 49-а. Четири години е властвал единствено Pax Americana. Сега, разбира се, всеки може да си сглоби една атомна в мазето. Има и поне стотина ръждясали бойни глави от съветско време, които се въртят на свободния пазар, като говорим само за бойните глави, за които знаем. Пакистан и Индия направо одрусаха черешата с всичките си боклуци, голямо благодаря, финяги, направихте така, че един милион души станаха на прах и пепел за нищо и никакво онзи ден при офиса на заместник-секретаря, отговарящ за войната с тероризма.

Тази работа обаче, заяви Коул и сръбна от кафенцето си, никой не бил в състояние да свърши. Било нов Проект Манхатън. По-голямо от всичко останало. Коул не можел да говори с подробности все още, но за да се подразберяло за какво става дума, каза, че се отнасяло за човешкия организъм. Представи си човекът сам да се превърне в оръжие. Представи си, че можем да превърнем в дълговечна властта на Америка. Да просъществува завинаги.

Затова Коул трябвало да се срещне с него. Нуждаел се от някого като Ричардс, обясни му, някой, който не е книжна душица, но и не само. Търсел човек с прагматична нагласа и практични умения. Човешки умения, така да се каже. Може би не веднага, но за идните месеци, когато парченцата ще се съберат и ще съградят цялото. Сигурността била над всичко. Сигурността стояла най-отгоре в списъка на Коул. Затова му се наложило да извърви целия път и да си сложи тая тъпа хавайска ризка. За да стане част от проекта. За да закове всяко парченце от пъзела на мястото му.

Всичко щеше да е добре, стига събитията да се бяха развили според плана, което по някакви причини не стана, като се започне оттам, че Коул беше мъртъв. Много хора бяха загинали, а други… ами за другите беше трудно да се каже какво бяха. Живи от джунглата бяха излезли само трима, без да се брои Фанинг, който вече беше започнал да се превръща в… в какво точно? В нещо, за което Коул, не ще и дума, не беше се пазарил да получи. Съществуваше вероятност да има и други оцелели, но заповедта от Специални оръжия беше недвусмислена: всеки, който не е успял да се измъкне до разчистването, да се направи на пържена сланина върху препечена филийка. Ракетата, която просвистя над планината, това и направи. Ричардс се чудеше какво ли би казал Коул, ако можеше да разбере, че няма да е един от тях.

По-късно затвориха Фанинг на сигурно място, държаха Лиър под контрол в Колорадо, а събития в Южна Америка бяха заличени от системата. Ричардс проумя за какво става дума. СЗС означаваше Свръхзабавено състаряване. Ричардс трябваше да го предаде, на който там го е скалъпил. СЗС: Свръхзагубено съкращение. Вирус или по-скоро група родствени вируси, скрити в някоя дупка на света, в птици или маймуни, или пък стаена в някоя мърлява тоалетна нейде си. Вирус, който беше в състояние посредством подходящо усъвършенстване, да възстанови тимусната жлеза до нейната пълна и точна функция. Ричардс беше прочел предишните публикации на Лиър — онези, привлекли вниманието на Коул. Първата беше публикувана в списание за всевъзможни научни теми, а втората — в специализираното издание по палеовирусология. В тях се предполагаше съществуването на „агент, който е в състояние значително да удължи човешкия живот и физическата му издръжливост, както е и правил в определени периоди от човешката история.“ На Ричардс не му трябваше докторантура по микробиология, за да разбере какви рискове крие цялото начинание: вампирско начинание, макар никой в Специални оръжия да не произнасяше тази дума. Ако статията не беше написана от учен с авторитета на Лиър, микробиолог в Харвард, щеше да звучи като дописка от притурката на неделно издание. Съдържанието на статията обаче събуждаше любопитството. Като дете Ричардс беше изчел полагащия му се дял от подобни истории, не само комиксите: Легенди от криптата, Сенки от мрака и останалите, но и оригиналното произведение на Брам Стокър, беше гледал и филми. Купища тъпотии и калпав секс. Още по онова време успя да го проумее, но все пак какво ли в тези истории му звучеше странно познато, като спомен? Зъбите, жаждата за кръв, вечния съюз със силите на мрака. Ами ако тези работи не бяха само измишльотини, ами процес на припомняне или дори инстинкт, вплел се с времето в човешката ДНК, догадка за някаква мрачна сила, която се крие в животното човек? Сила, която може да се пробуди, усъвършенства и контролира?

Такива бяха разбиранията на Лиър, както и на Коул. Убеждение, отвело ги в джунглите на Боливия, за да търсят група умрели туристи. Група, както се оказа, неумрели туристи. Ричардс не харесваше думата, но за по-добра не се сещаше, а в крайна сметка съществуване в неумряло състояние, беше неоспоримо негово описание. Неумрелите бяха избили, разпарчетосали всъщност, останките от изследователския екип. Всички без Лиър, Фанинг, един от войниците и млада дипломантка на име Фортес. Да не беше Фанинг, цялата работа щеше да се окаже пълен провал.

Съдбата на Лиър си беше за оплакване. Вероятно все още си е въобразявал, че продължава с мъките си да спасява света. Но лично беше прецакал мечтата си в мига, в който се е продал на Коул и Специални оръжия. А и можеше ли със сигурност да се каже какво си е мислил в онези дни Лиър. Така и не беше стигнал Ниво 4, спеше долу в лабораторията на просмукания от пот нар и се хранеше с готово поднесено ястие. Май вече година не беше виждал слънцето. В началото Ричардс самостоятелно проучи и изрови интересни, прелюбопитни факти около Лиър. Най-отгоре в списъка беше съобщението за смъртта на съпругата на Лиър, публикувано в Бостън Глоуб само шест месеца преди Коул да се срещне с него в Анкара, година преди фиаското в Боливия. Елизабет Макомб Лиър, години: четирийсет и една, бакалавърска степен от Смит, магистърска от Бъркли, докторска от университета в Чикаго. Професор по английски в Бостънския колеж, съредактор на Епохата на Ренесанса, автор на Шекспировите чудовища: Трансформацията в злодеи и ранните наченки на модернизма (Университетско издателство Кеймбридж, 2009). Продължителна битка с лимфом и така нататък. Имаше и снимка. Ричардс не би казал, че Елизабет Лиър е неземна хубавица, но беше доста приятна по един неподправен начин. Сериозна жена със сериозни разбирания. Поне деца нямаше. Вероятно химиотерапията и лъчевата терапия са предрешили този въпрос.

Затова трезво: когато достигна до него, голяма част от проекта НОЙ се състоеше от един затворил се в мазето и погълнат от опити да върне към живот съпругата си опечален съпруг, нали така?

Пет години по-късно и след незнайно колко стотици милиони долари, заврени в миши гъз, като резултат от цялото блъскане можеха да покажат само триста мъртви маймуни, безчет кучета и прасета, шестима мъртви бездомници и единайсет някога осъдени на смърт затворници, които сами светеха в тъмното и караха всичко живо около тях да се посира от страх. Първите човешки обекти, както и маймуните, бяха загинали за няколко часа, изгарящи от висока температура, докато кръвта им шуртеше като вода от разбит противопожарен кран. Но изведнъж първият от затворниците, Бабкок, оживя, Джайлс Бабкок, най-откаченото копеле, раждало се на земята. Всички от Ниво 4 го наричаха Ломоталото, защото човекът и за секунда не си затваряше устата. Нито преди, нито след вируса. След него бяха Морисън, Чавес, Бафъс и останалите. С всяко усъвършенстване силата на вируса отслабваше, така че организмите на затворниците успяваха да се справят с него. Единайсет вампира — защо да не използва думата? — от които никой нямаше да види полза, ако питаха Ричардс. Сайкс си призна, че не е сигурен дали изобщо могат да бъдат убити с близко изстрелване от ръчни гранатомети в гърлата им. СЗС: Свръхвампири, затъкнете се. Вирусът беше превърнал кожата им в някакъв вид белтъчен скелет, от който всичко рикошираше и сравнен с него кевларът беше като масло за палачинки. Само над гръдната кост съществуваше зона от няколко квадратни сантиметра, в която можеше да се нанесе удар и където веществото беше достатъчно тънко, че да бъде пробито. Но дори и това беше само теория.

А и пръчките гъмжаха от вируси. Преди шест месеца имаше случай на заразен човек от техническия персонал. Никой не беше в състояние да обясни как се е стигнало дотам. В един миг си беше съвсем здрав, а в другия повръщаше върху компютъра си и дереше пода на помещението за обеззаразяване. Ако Ричардс не го беше видял на монитора как се гърчи и не беше изолирал нивото, кой знае какво щеше да последва. Според правилата, трябваше само да блокира помещението и да гледа как мъжът умира, а после да се обади за разчистване. Май името на техника беше Самюълс или Самюълсън. Без значение. Измерванията показваха отсъствие на вируса и след карантина от седемдесет и два часа Ричардс отмени изолацията на помещението.

И за секунда не се поколеба да натисне бутона, щом и когато настъпи моментът. Ричардс беше задължен да предаде „Доклад Елизабет“ на онзи, който дойде и го поиска с името му, избрано като на майтап. Ричардс ни най-малко не се съмняваше чия е била идеята за името. Човекът се казваше Коул. Но Коул вече не беше Коул. Под външността му на мазен член на кънтри клуб винаги беше туптяло сърце на шут с ум, достоен за Макиавели. Елизабет, за Бога. Само на Коул и на никой друг можеше да му хрумне да го нарече на мъртвата съпруга на Лиър.

Ричардс вече сам осъзнаваше, че проектът не водеше наникъде. Част от проблема се криеше в истинска досада от всичко, свързано с него. Безумно беше да се затворят осемдесет мъже в планината, които няма какво друго да правят, освен да броят зайци, без право да напускат мястото и без право да си отварят устата во веки веков.

А пък и сънищата.

И Ричардс сънуваше от тези сънища или пък мислеше, че сънува. Изобщо не можеше да си ги спомни. Но се случваше да се събуди с усещането, че през нощта е преживял нещо необичайно, бил е на внезапно пътешествие и тъкмо се е върнал. Това беше мъчило двамата чистачи, напуснали без предупреждение. Кастрираните бяха хрумване на Ричардс, което известно време даваше добър резултат. Нямаше по-хрисима сбирщина от тях. До един бяха благи като същински Буда и когато играта стигнеше до финалната си развръзка, никой на никого нямаше да липсва. Двамата чистачи, Джак и Сам, се бяха измъкнали от огражденията на Комплекса, натъпкани в контейнери за боклук. Когато Ричардс ги проследи на другата сутрин и ги сгащи, заврели се в евтин хотел на междущатската магистрала на двайсет мили от Комплекса, те говореха само за това, за сънищата. Оранжевата светлина, зъбите, гласовете, които ги викали по име. Направо им преляло от тях. Седнал на ръба на леглото, той ги остави да говорят, да се наприказват: двама престъпници с неопределен пол, с кожа, нежна като кашмир, и тестиси колкото гроздово зърно, които бършеха носове с ръце и дърдореха като дечурлига. Донякъде даже беше трогателно, но човек може да се наслуша на подобни приказки. Да тръгваме, момчета, каза Ричардс, всичко е наред, никой не ви се сърди — и ги закара на място, което знаеше. Приятно кътче с красива гледка към реката, за да им покаже света, който напускаха. Застреля ги в челата.

Сега на Лиър му притрябва дете. Момиче. Дори Ричардс се сепна и поразмисли. Шайка бездомни пияници и осъдени на смърт затворници беше едно, човешки материал за рециклиране, така ги възприемаше Ричардс, но дете? Сайкс обясни, че било заради тимуса. Колкото по-малко било детето, толкова по-добре можело да се справи с вируса, да го вкара в стабилна фаза. Това целеше Лиър, за да отстрани неприятните странични ефекти и да остане само полезното действие. Неприятните странични ефекти! Ричардс дори не успя веднага да се изсмее. Без значение, че в предишния си живот като човешки същества светещите пръчки са били хора като Бабкок, който и гърлото на майка си би прерязал заради едната тръпка. Сигурно и в това имаше някаква връзка: Лиър искаше чиста основа, някой с все още незадръстен от боклук мозък. А следващия път, знаеше си Ричардс, ще поиска бебе.

Ричардс осигури стоката. Търси няколко седмици, докато попадна в целта: момиче с неизвестна самоличност, бяла, около шестгодишна, зарязана като лоша привичка в манастир в Мемфис от майка си, на която вероятно ѝ е писнало да ѝ бере грижата. Никакви пръстови отпечатъци, беше му наредил Сайкс, а това момиченце с неизвестна самоличност на възраст около шест, нямаше да се стопи като летен бриз. В понеделник обаче щяха да я поверят на социални грижи и можеше да ѝ прати целувка за сбогом. Следователно имаха четирийсет и осем часа, в които да я грабнат, в случай че майката не се появи да я прибере като загубена чанта с багаж. Улгаст щеше да намери начин да умири монахините. Приятелчето можеше да продаде ултравиолетови лампи в раково болнично отделение. Доказал се беше. Безспорно.

Ричардс вдигна поглед от монитора, за да огледа екраните. Децата до едно си бяха легнали в легълцата. Изглежда Бабкок продължаваше да ломоти както обикновено, гърлото му се издуваше и прибираше като на крастава жаба. Озадачен както винаги, Ричардс включи аудиосистемата и около минута слушаше прищракванията и хъхренията, дали пък чутото не означава: „Пуснете ме от тук“ или „На мига омитам още няколко заека“, или „Ричардс, измъкна ли се оттук, първо за теб идвам, братле.“ Ричардс говореше повече от десет езика, сред които най-разпространените европейски езици, а също турски, фарси, арабски, руски, тагалог, хинди и дори малко суахили. Докато слушаше и наблюдаваше Бабкок на монитора, го обземаше усещането, че се произнасят думи, насечени и хаотични. Да можеше само да приучи ухото си да ги различава. Сега слушаше и чуваше само шум.

— Безсъние, така ли?

Ричардс се обърна и видя Сайкс да стои на прага с чаша кафе. В униформа, но с увиснала, развързана вратовръзка и разкопчано сако. Прокара ръка през оредяващата си коса и завъртя стол, обкрачи го и седна с лице към Ричардс.

— Така — установи Сайкс. — И аз не мога да спя.

На Ричардс му мина през ум да го попита за сънищата му, но отхвърли идеята: въпросът беше твърде хлъзгав. Отговорът се четеше по лицето на Сайкс.

— Не спя — каза Ричардс. — По принцип не спя много.

— Така ли било — Сайкс сви рамене. — Ама разбира се, така е.

Ричардс не отговори, затова Сайкс посочи с глава мониторите.

— Всичко тихо и кротко ли е долу?

Ричардс кимна.

— Други излизали ли са да се поразходят на лунна светлина?

Говореше за Сам и Джак, чистачите. Не беше в стила на Сайкс да проявява сарказъм, но имаше право да е вбесен. Контейнери за боклук, боже мили. Нали охраната трябваше да проверява всичко, което влиза или излиза. Охраната обаче се състоеше от почти деца, попаднали в армията с редовния набор. Държаха се така, все едно още са в гимназията, защото не бяха виждали много от света извън нея. Трябваше им строг контрол, а Ричардс беше позволил контролът да му се изплъзне.

— Говорих с шефа на охраната. Ще помни разговора ни до последния си ден.

— А случайно да възнамеряваш да споделиш с мен какво се случи с онези двамата?

Ричардс нямаше нищо за споделяне. Сайкс се нуждаеше от него, но нямаше как да му стане симпатичен или да го хареса.

Сайкс се изправи и застана до Ричардс пред мониторите. Нагласи звука и приближи картината, на която се виждаше Нула.

— Били са приятели, знаеш ли — каза той. — Лиър и Фанинг.

Ричардс кимна.

— И аз така разбрах.

— Така ли? Добре. — Сайкс пое дълбоко въздух, без да отделя очи от Нула. — Противен начин да се отнасяш с приятелите си.

Сайкс насочи поглед към Ричардс, който все още седеше на своя компютърен терминал. Сайкс му се видя небръснат от дни, на изкуствената светлина изглеждаше кривоглед, с мътен поглед. За миг имаше вид на човек, който не си спомня къде се намира.

— Ами ние? — попита той Ричардс. — Ние приятели ли сме?

Ето това за Ричардс си беше ново. Явно сънищата на Сайкс са по-страшни, отколкото предполагаше. Приятели! Пука ли му на някого какви са?

— Разбира се — каза Ричардс и даже се усмихна. — Приятели сме.

Сайкс задържа погледа си върху него за миг.

— Като се позамисля — каза той, — приятелството не ми се вижда добра идея — и отхвърли представата за приятелството. — Все пак благодаря.

Ричардс знаеше какво тормози Сайкс: момичето. Сайкс имаше две деца. Пораснали вече момчета, завършили военната академия Уест Пойнт като своя старец. Единият работеше в Пентагона, към разузнаването, а другият беше в танк в пустинята, на позиция из земите на арабите. Ричардс се размисли, че сигурно и внуци имаше в тази история. Може Сайкс да го е споменал мимоходом, но това не бяха от обичайните им теми за разговор. Все едно, той не приемаше тази работа с момичето. Истината беше, че на Ричардс така или иначе му беше все тая какво иска Лиър.

— Наистина трябва да поспиш — каза Ричардс. — Приемаме обект след — погледна часовника си — три часа.

— Може и да остана буден. — Сайкс се запъти към вратата, където обърна уморен поглед към Ричардс. — Ако ми позволиш да те попитам, между нас само, как толкова бързо го докара?

— Лесно — сви рамене Ричардс. — Засякох го на групов транспорт извън Уейко. Група войници от резерва, но се води като федерален коридор. Кацнали са в Денвър малко след полунощ.

Сайкс свъси вежди.

— Федерален коридор или не, твърде бързо стана. Имаш ли понятие защо е цялото бързане?

Ричардс не беше сигурен. Заповедта беше дошла по връзка от Специални оръжия. Но би се обзаложил, че има връзка с просмукания с пот нар, чинията засъхнала супа и годината без слънчева светлина и чист въздух, с лошите сънища и евтиния хотел, както и с всичко останало. По дяволите, ако ситуацията се огледа внимателно, което отдавна се беше отказал да прави, всичко водеше обратно към вечно заровената в книги Елизабет Макомб Лиър, дългата битка с рака и така нататък, и така нататък.

— Поисках услуга и заличаването беше осигурено от Лангли. Навсякъде в системата, до последната следа. Погледнато отвсякъде, Картър вече не съществува. Не може да си купи и пакетче дъвки.

Сайкс се намръщи.

— Никой не е никой. Винаги има някой, който се интересува.

— И така да е. Този приятел обаче пътува насам.

Умълчан, Сайкс се задържа още миг на вратата. И двамата знаеха какво означава мълчанието.

— Ами — заключи той — все пак идеята не ми харесва. Затова си имаме и процедура. Три затвора, трийсет дни, а после го докарваме тук.

— Това заповед ли е? — шега беше. Сайкс не можеше да му дава заповеди, поне истински. Ричардс само позволяваше да има такова впечатление.

— Не, забрави. — Сайкс се прозя с ръка пред уста. — Какво ще правим, ще го върнем ли?

Потропа по обратната страна на вратата с ръка.

— Обади ми се като пристигне ванът. Ще бъда горе. Буден.

Странна работа, Сайкс си отиде, а на Ричардс му се прииска да се беше позадържал при него. В известен смисъл може и приятели да бяха. Ричардс и преди се беше занимавал с противни задачи. Известно му беше, че настъпва момент, в който тонът се променя, като престояла твърде дълго бутилка мляко. Човек разбираше, че си приказва, сякаш нищо няма значение, сякаш всичко вече е свършило. От този миг останалите започваха да му се струват симпатични, което беше проблем. След това нещата бързо тръгваха на зле.

У Картър нямаше нищо необичайно, просто още един екземпляр, който друго освен кожата си за продан нямаше. Но момичето — какво можеше да иска Лиър от шестгодишно момиченце?

Ричардс насочи вниманието си към мониторите и взе слушалките. Бабкок се беше отдръпнал към ъгъла и ломотеше. У Бабкок имаше нещо, което непрестанно го тормозеше. Сякаш Ричардс беше той, сякаш Бабкок притежаваше част от него. Не можеше да се отърси от това чувство. Ричардс можеше да седи и го слуша с часове. Понякога заспиваше пред мониторите със слушалки на ушите си.

Отново погледна часовника, знаеше, че не бива, но не се въздържа. Минаваше три. Нямаше настроение за ново раздаване на картите, да си гледа работата онова копеленце от Сиатъл, нямаха значение и часовете в очакване на вана да влезе в двора на Комплекса и изведнъж да зейне пред него като паст, която може цял да го погълне.

Не се сдържа. Нагласи силата на звука и се настани пак да слуша, потънал в размисъл какво се опитваха да му кажат звуците, които чуваше.

Шест

Лейси се събуди от шума на дъждовните капки по листата пред прозореца ѝ.

Ейми.

Къде беше Ейми?

Стана бързо, наметна пеньоара си и се втурна по стълбите. Страхът ѝ се стопи още преди да е стигнала до края им. Детето сигурно беше станало, за да закуси или да погледа телевизия, или пък за да се поогледа. Лейси завари момиченцето в кухнята, седнало пред масата, все още облечено в пижамата си, да похапва топли гофрети. Сестра Клер седеше на челното място на голямата маса, поизпотена от сутрешния си крос из Овъртън парк, с голяма чаша кафе в ръка и погълната от икономическия раздел на вестника. Сестра Клер все още не беше истинска монахиня, само послушница. Върху раменете на анцуга ѝ се виждаха следи от дъждовните капки. Лицето ѝ беше мокро и руменееше.

Остави вестника и се усмихна на Лейси.

— Хубаво, че вече си будна. Ние закусихме, нали Ейми?

Момиченцето кимна без да спира да дъвче. Преди да влезе в ордена, сестра Клер се беше занимавала с продажба на къщи в Сиатъл. Лейси седна на масата и видя какво чете монахинята: раздела за недвижими имоти. Сестра Арнет щеше много да се ядоса, ако я видеше, можеше дори да произнесе някоя от импровизираните си речи за изкушенията на материалния свят. Само че според часовника над кухненската печка часът беше малко след осем, което означаваше, че останалите сестри са на литургия зад съседната врата. Лейси се притесни. Как така се беше успала?

— Бях на службата рано сутринта — каза Клер сякаш в отговор на нейните размисли. Сестра Клер често участваше в службата в шест часа, преди сутрешния си крос, който тя наричаше „Светата майка на ендорфините“. За разлика от останалите монахини, чиято житейска история се изчерпваше с монашеството, Клер беше прекарала целия си живот извън ордена, имаше зад гърба си брак, печелене на пари, притежаване на вещи и имоти, като апартамент, хубави обувки и скъпа кола. Чак в края на трийсетте беше осъзнала призванието си и се развела със съпруга си, когото веднъж нарече „най-калпавия съпруг на света“. Никой не знаеше подробности, освен сестра Арнет, но Лейси често се чудеше какъв ли е бил животът на Арнет. Как така някой можеше да има два толкова различни начини на живот? Понякога Клер казваше нещо като: „Страхотни обувки“ или „Винтидж парк е единственият добър хотел в Сиатъл“, за миг монахините замръзваха и притихваха отчасти неодобрително, отчасти завистливо. Точно Клер беше отишла да напазарува за Ейми по негласното споразумение, че само тя сред тях знае как да го прави.

— Ако побързаш, може и да успееш до осем — насърчи я Клер.

Макар да беше очевидно, че е прекалено късно. Истинското намерение на Клер беше друго и Лейси го разбра.

— Аз мога да наглеждам Ейми.

Лейси погледна момиченцето. Косата ѝ беше разбъркана от съня, но кожата и очите ѝ сияеха отпочинали. Лейси прокара пръсти по бретона на момичето.

— Много мило от твоя страна — каза Лейси, — но може би днес, само този път, защото Ейми е тук…

— Няма нужда от повече приказки — засмя се сестра Клер и спря с ръка думите на Лейси. — Ще те прикрия.

Лейси се замисли за предстоящия ден. Както си седеше на масата, си припомни за плановете за зоопарка. По кое ли време отварят? А с този дъжд какво да прави? Най-добре е да излязат преди другите сестри да са се върнали. Не само защото щяха да се питат защо е отсъствала, но имаше вероятност да задават въпроси за, Ейми. Лъжата ѝ беше свършила работа засега, но Лейси чувстваше нестабилността ѝ като прогнил дъсчен под, по който стъпва. Щом Ейми дояде гофретите си и допи голямата чаша с мляко, Лейси я поведе обратно нагоре по стъпалата и бързо я облече в нови, още корави джинси и тениска с шарен надпис, подчертан с пайети. Само сестра Клер имаше смелостта да избере такава дреха. На сестра Арнет тениската изобщо нямаше да ѝ хареса. Ако я видеше, сигурно щеше да въздъхне, да поклати укорително глава според обичая си и цялата стая да се изпълни с неодобрението ѝ. Лейси обаче знаеше, че тениската е направо идеална, точно такава дреха би искало едно малко момиченце. Пайетите придаваха на дрехата стил и без съмнение Господ би искал тъкмо това за дете като Ейми: малко щастие, без значение колко малко. В банята изми сиропа от бузките на Ейми и я среса, а след това се облече в обичайната си плисирана сива пола, бяла риза и воал. Навън дъждът беше спрял, дворът се къпеше в топло и лениво слънце. На Лейси ѝ се струваше, че денят ще е топъл, от юг приближаваше гореща вълна, която щеше да измести студения фронт, заради който цяла нощ над къщата се излива дъжд.

Имаше някакви пари в брой, достатъчно за билети, малко сладкиши и разбира се, за таксата за зоопарка. Излязоха навън, където въздухът вече беше започнал да се нажежава, а мокрите треви ухаеха сладко. Камбанен звън от църквата отбеляза часа. В този час литургията привършваше. Лейси пъргаво поведе Ейми през вратата на градината, през тръпчивия мирис на подправките, розмарин, естрагон и босилек, за които сестра Луиз се грижеше с огромно старание. Прекосиха парка, където вече се събираха хора за първия топъл ден от пролетта да се порадват на слънцето и то да пообжари кожата им: младежи с кучета и фризби, хора, които правеха сутрешния си крос, семейства, които нареждаха маси на сенчести места и приготвяха малки трапове, за да си изпекат месо на скара. Зоологическата градина беше в северния край на парка. От едната му страна минаваше голям булевард, който разсичаше квартала като с нож. От другата страна големите къщи и обширните, великолепни поляни на стария Мидтаун бяха забравени и заменени с ловджийски колиби със съсипани веранди отпред и разглобени коли сред запуснатите дворове. Младежи се стрелкаха нагоре-надолу по улицата като гълъби, кацваха на този или онзи ъгъл и след това продължаваха пътя си, вцепенени от безделие и някак смътно зловещи. Лейси би трябвало да се чувства добре в този квартал, но чернокожите, които го населяваха, не приличаха нея. Лейси не беше живяла в бедност, поне не в такава бедност. В Сиера Леоне баща ѝ беше работил за министерството, майка ѝ притежаваше кола и шофьор, с когото пътуваше за покупки във Фрийтаун и на мачове по поло в района за увеселения. Веднъж дори присъстваха на тържество, където самият президент танцува валс с нея.

Приближиха зоопарка и въздухът се промени, изпълни се с мирис на фъстъци и животни. На входа вече имаше опашка. Лейси купи билети и отброи рестото си до последната монета, после отново улови Ейми за ръка и я поведе към въртележката. Момиченцето носеше раницата си, в която лежеше и зайчето Питър. Преди да излязат, Лейси предложи да я оставят в къщата, но в погледа на момичето се появи блясък, от който разбра, че и дума не може да става да се раздели с нея. Ейми не можеше да се раздели с чантата си.

— Какво искаш да видим? — попита тя. На пет-шест метра от входа откриха будка с огромна карта, на която с различни цветове бяха описани отделните райони и видовете. Двойка бели я разглеждаше, на врата на мъжа висеше фотоапарат, жената внимателно люлееше бебешка количка. Увитото в огромно розово одеяло бебе спеше. Жената видя Лейси и в погледа ѝ мигом проблесна подозрение. Какво правеше чернокожа монахиня с бяло момиченце? Но после се усмихна попресилено, с извинение и отстъпление, след това двойката се отправи по пътеката.

Ейми се взря в картата. Лейси не знаеше дали може да чете, но над думите имаше картинки.

— Не знам — каза тя. — Може би мечките?

— Кои мечки?

Момиченцето замислено оглеждаше картинките.

— Полярните мечки.

Погледът ѝ се изпълни с очакване. Идеята за разходката в парка, където да видят животните, принадлежеше и на двете им. Надеждата на Лейси се сбъдваше. Докато стояха там, през входа на парка влязоха още хора. Изведнъж зоологическата градина се изпълни с посетители.

— А също зебрите, слоновете и маймуните.

— Прекрасно — усмихна се Лейси. — Ще ги видим всичките.

Двете си купиха кесийка с фъстъци от павилионче за закуски и се отправиха към вътрешността на зоопарка, изпълнена със звуци и различни миризми. Наближиха аквариума на полярната мечка и до тях вече достигаха смях, шум от плискаща се вода и викове едновременно от страх и забавление, глъч от млади и стари гласове. Ейми, която държеше Лейси за ръка, изведнъж се изскубна и се втурна напред.

Лейси си запроправя път между раменете на хората, струпани пред отделението на мечката. Намери Ейми с лице, почти долепено до стъклото, което разкриваше гледката под водата на мястото, където живееше мечката, съвсем необичайно за жегата на Мемфис. Имаше камъни, боядисани така, че да приличат на ледени блокове, както и дълбок басейн, пълен с арктически синя вода. Три от мечките се приличаха на слънце, проснати като огромни килимчета до огъня. Четвъртата мечка цамбуркаше из водата. Докато Ейми и Лейси ги наблюдаваха, мечката доплува до тях и допря с муцуна стъклото. Заобиколилите ги хора се вкамениха от изумление. По гърба на Лейси пробягаха тръпки на страх и удоволствие, които се разпростряха по ръцете и краката ѝ като разклонения на мълния. Ейми се протегна и докосна замъгляващото се стъкло. Ръката ѝ беше на сантиметри от муцунката на мечката. Мечката отвори уста и показа розовия си език.

— Я по-внимателно там — предупреди ги иззад тях някакъв мъж. — Момиченце, може и да изглеждат големи душици, но за тях си само обяд.

Изумена, Лейси извърна глава, за да види чии са думите. Кой беше мъжът, който се опитваше да изплаши така едно дете? Но нито едно от лицата не отвърна на погледа ѝ, всички се усмихваха и наблюдаваха мечката.

— Ейми — внимателно каза Лейси и постави ръка на рамото на момиченцето, — май е по-добре да не ги дразним.

Изглежда гласът ѝ изобщо не стигна до съзнанието на Ейми, която още по-плътно долепи лице към стъклото.

— Как се казваш? — попита тя мечката.

— Недей, Ейми — предупреди я Лейси — Не се приближавай толкова.

Ейми почука по стъклото.

— Той си има име. Но не мога да го произнеса.

Лейси се подвоуми. Дали пък не беше някаква игра?

— Мечката си има име, така ли?

Момичето я стрелна с поглед изотдолу. Лицето му сияеше със светлината на прозрението.

— Разбира се, че има.

— Той ли ти го каза?

Басейнът се взриви от чудовищен плясък. Множеството изахка слисано. Втора мечка беше скочила във водата. Той, или тя, плуваше към Ейми. Вече бяха две, опрели носове в стъклото на сантиметри от лицето ѝ, големи колкото автомобили, бялата им козина се вълнуваше от подводното течение.

— Погледни само — каза някой. Беше жената, която Лейси видя при будката с картата. Стоеше до тях, гушнала малкото дете като кукла. Жената с коса, прибрана на конска опашка, носеше шорти, тениска и сандали. Под гънките на тениската ѝ, Лейси различи все още отпуснатия от бременността ѝ корем. Съпругът ѝ стоеше зад тях, пазеше празната количка и държеше фотоапарата.

— Май те харесват — каза жената на Ейми. — Виж, бебчо — заприпява тя и залюля бебето, така че ръчичките му се разлюляха като птичи крилца. — Виж мечетата. Виж мечетата, бебчо. Скъпи, направи ни снимка. Направи… ни… снимка.

— Не мога — каза мъжът. — Не гледаш, където трябва. Завърти я.

Жената въздъхна изнервено.

— Хайде, де, снимай, докато се усмихва, толкова ли е трудно?

Лейси съсредоточено наблюдаваше сцената, когато зад гърба ѝ се чу вторият плясък и още преди да смогне да се извърне, се разнесе и трети. Усети как зад нея стъклената преграда се огъва. Нивото на водата стигна до ръба и започна да прелива, всички осъзнаваха какво става, но бяха като окаменели.

— Внимавай!

Ледената вода удари Лейси като плесница, изпълни носа и очите ѝ с вкус на сол, отхвърли я от стъклото. Навсякъде се разнесоха писъци. Чуваше бебешкия плач, виковете на майката, Махни се, махни се! Притискаха я тела, Лейси осъзна, че е затворила очи, заради щипещата сол. Отстъпи назад, със залитане и препъване и падна върху куп хора. Очакваше да чуе как стъклото се чупи, как аквариумът се троши и водата от него се излива.

— Ейми!

Отвори очи и видя един мъж да я наблюдава, лицето му беше на сантиметри от нейното. Беше мъжът с фотоапарата. Около нея тълпата стоеше онемяла. Стъклената преграда все пак устоя.

— Простете — каза мъжът. — Добре ли сте, сестро? Може би съм ви настъпил.

— Да му се не види! — жената стоеше надвесена над тях с прогизнали дрехи и коса. Бебето ревеше на рамото ѝ. Лицето ѝ излъчваше ярост.

— Какви ги върши детето ти?

Лейси разбра, че говори на нея.

— Съжалявам — започна тя, — не…

— Виж я само!

Тълпата се беше отдръпнала от аквариума. Всички бяха вперили поглед в малкото момиченце с раничка, което беше коленичило и опряло ръце на стъклото, а четирите мечки се блъскаха насреща ѝ.

Лейси се изправи и бързо тръгна към Ейми. Момиченцето беше свело глава, от мократа ѝ коса още капеше вода. Лейси видя как устните ѝ се мърдат, сякаш се моли.

— Ейми, какво има?

— Момичето говори на мечките — чу се вик и шепот на удивление обходи навалицата. — Погледнете.

Защракаха фотоапарати. Лейси приклекна до Ейми. Отметна с ръка мокрите кичури от лицето ѝ. По страните ѝ се стичаха сълзи, примесени с водата от басейна.

— Кажи ми, миличка.

— Те знаят — каза Ейми с прилепени към стъклото ръце.

— Какво знаят мечките?

Момиченцето вдигна лице. Лейси застина. В изражението на детето се четеше скръб, каквато Лейси не беше виждала, като мъдра печал. А когато се вгледа в очите на Ейми, видя плача. Каквото и да беше разбрала Ейми, тя го беше приела.

— Какво съм аз — отвърна момиченцето.

Сестра Арнет седеше в кухнята на Обителта на сестрите на милосърдието. Вече беше решила, че трябва да се намеси.

Стана девет часа, после девет и половина, стана десет. Лейси и онова момиче, Ейми, още не се бяха прибрали. Накрая сестра Клер каза каквото знае: Лейси пропуснала литургията и малко след това двете излезли. Момиченцето било с раничка. Клер ги чула да излизат и ги наблюдавала от прозореца как минават през задната врата, на път за парка.

Лейси беше намислила нещо. Арнет трябваше да го предвиди.

Историята около момиченцето беше скалъпена, веднага го разбра. Или ако не разбрала, то поне почувствала. Зрънцето на съмнението беше покълнало у нея през нощта и се беше превърнало в убеденост за някаква нередност. Също като монахинята госпожица Клейвъл от книгите за Маддин, сестра Арнет разбра.

А сега точно както в книгата едно от момиченцата беше изчезнало.

Нито една от сестрите не знаеше историята на Лейси. Дори Арнет нямаше да я научи цялата, ако от офиса на по-горната инстанция не бяха препратили психиатричното заключение. Арнет си спомни, че беше чула нещо за събитията по новините, преди много години, но приличаше на всичко, което се случва навсякъде по света, особено в Африка, нали така? В онези ужасни малки държавички животът изглежда не струваше нищо, а Неговата воля беше най-неведома от всичко и всички, нали? Случилото се беше потресаващо и ужасно, но съзнанието си имаше предел, след който вече не възприемаше подобни истории и Арнет беше забравила всичко, свързано с нея. А сега тук беше Лейси, поверена на грижите ѝ и само тя единствена знаеше истината. Трябваше да признае, че Лейси беше в почти всяко отношение монахиня за пример, макар и малко затворена в себе си и може би прекалено мистична в молитвите си. Лейси бе разказала, като несъмнено вярваше в думите си, че родителите ѝ и сестрите ѝ живеят в Сиера Леоне, посещават официални балове и яздят понита за поло. От деня, в който войници от мироопазващите сили на ООН я бяха открили в полето и предали на грижите на монахините, друго Лейси не беше разказвала. Нямаше съмнение, че това е милост, чрез която Бог предпазваше Лейси от спомена за случилото се. Защото войниците не си бяха тръгнали, след като бяха избили семейството ѝ. Бяха останали с Лейси в полето, в продължение на часове. Момиченцето, което бяха взели за мъртво и изоставили, можеше и да се превърне в мъртва душа, ако Бог не беше избрал да защити разума ѝ от случилите се събития. Че Той беше избрал да не я прибере при себе си в онзи момент, беше само проява на Неговата воля, за която Арнет нямаше какво да размишлява. Фактът, че знаеше истината за нея, беше товар, придружен с притеснения, който трябваше да носи мълчаливо.

Сега обаче се беше появило момичето. Тази Ейми. Чак необичайно възпитана, тиха като призрак, но нямаше ли нещо, което очевидно не съвпада с цялата история? Нещо напълно непонятно? Сега, след като се поразмисли, обясненията на Лейси се оказаха абсурдни. С майка ѝ били приятелки? Невъзможно. Освен за всекидневната литургия, Лейси много рядко излизаше извън къщата. За Арнет беше необяснимо как може да се е сприятелила с някаква жена, и то такава, която ще ѝ повери дъщеря си. Тъй като нямаше обяснение, цялата работа беше лъжа. А и двете бяха излезли.

В десет и половина сестра Арнет седеше в кухнята и вече знаеше как да постъпи.

Но какво ще каже? Откъде да започне? С Ейми ли? Очевидно беше, че останалите сестри също са в неведение. Арнет толкова пъти се беше опитвала да я придума да излезе, да отиде да поработи в Килера или да се присъедини към тях на кратките им излизания до супермаркета, но Лейси постоянно отклоняваше поканите ѝ. В тези моменти лицето ѝ излъчваше такава безизразност, че въпросът увисваше в празното. Не благодаря, сестро. Може би друг път. Изминали бяха три или четири години. Изведнъж изотникъде се появява момичето и Лейси започва да твърди, че я познава. Затова, ако ще вика полицията, трябва да започне разказа си от там, разбра тя, с Лейси и случилото се в полето.

Арнет вдигна телефона.

— Сестро?

Извърна се: сестра Клер. Току-що беше влязла в кухнята, все още по анцуг, а вече би трябвало да е облечена във всекидневните си дрехи. Клер, която преди беше продавала недвижими имоти, която не само е била женена, но беше и разведена, която все още пазеше чифт обувки с висок ток и черна рокля за коктейл в гардероба си. Но това беше напълно различен проблем, нямаше връзка с този, който я занимаваше в момента.

— Сестро — гласът на Клер прозвуча загрижено, — отвън има кола.

Арнет затвори телефона.

— Кой е?

Клер се подвоуми.

— Приличат на… полицаи.

Арнет стигна до вратата точно когато прозвуча звънецът. Отдръпна пердето на страничния прозорец, за да погледне. Двама мъже, единият на около двайсет и няколко, а другият по-възрастен, но все още млад мъж. И двамата имаха вид на собственици на погребално бюро, както бяха облечени с тъмни костюми и вратовръзки. Полицаи, но не съвсем. Изглеждаха делово и официално. Стояха долу на стъпалата, облени от слънчевата светлина и далече от вратата. По-възрастният я видя и ѝ се усмихна приветливо, но не каза нищо. Изглеждаше добре, но безлично, със стегната физика и приятно лице с правилни черти. Имаше посребрени на места слепоочия, който лъщяха от предизвиканата от слънцето пот.

— Дали да не отворим? — попита Клер, застанала до нея. Сестра Луиза също беше чула звънеца и слизаше по стълбите.

Арнет пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Разбира се, сестри.

Отвори вратата, но остави преградата затворена и заключена. Двамата се приближиха.

— С какво да ви помогнем, господа?

По-възрастният посегна към джоба на гърдите си и извади малък сгъваем портфейл. Отвори го и тя веднага видя инициалите: ФБР.

— Госпожо, аз съм специален агент Улгаст. Това е специален агент Дойл.

Миг само и портфейлът изчезна, прибран във вътрешния джоб на сакото му. На брадичката му видя следа от резка от сутрешното бръснене.

— Простете, че ви притесняваме в събота сутрин…

— Заради Ейми е — каза Арнет. И за нея беше необяснимо как го изтърси без да се усети, сякаш той някак я е принудил. Мъжът мълчеше и затова тя додаде:

— Нали? Заради Ейми е.

По-възрастният агент, чието име вече беше изхвърчало от ума ѝ, отмести поглед от Арнет към сестра Клер и ѝ се усмихна успокоително, преди погледът му отново да се насочи към Арнет.

— Да, госпожо. Точно така. Заради Ейми е. Дали ще е удобно да влезем? За да зададем на вас и на останалите дами няколко въпроса?

Озоваха се в дневната на Обителта на сестрите на милосърдието: двама едри мъжаги в тъмни костюми, от които се носеше мъжки аромат. Тромавото им присъствие сякаш преобрази стаята и я смали. Освен в случаите, в които ги посещаваха хора заради някой и друг ремонт или пък идваше отец Фаган от енорийското си жилище, други мъже не бяха стъпвали в къщата.

— Съжалявам, офицери — каза Арнет, — може ли отново да ми кажете имената си?

— Разбира се — отново същата внушаваща доверие, предразполагаща усмивка. По-младият не беше продумал нито дума до този момент. — Аз съм агент Улгаст, това е агент Дойл — огледа се. — Е, тук ли е Ейми?

Сестра Клер се намеси.

— Защо я търсите?

— Опасявам се, че не мога да ви кажа всичко. Но трябва да знаете, заради собствената ви безопасност, че Ейми е федерален свидетел. Тук сме, за да ѝ осигурим защита.

Федерална защита! Паника обхвана Арнет. Беше по-лошо, отколкото си мислеше. Федерална защита! Като по телевизията и онези полицейски сериали, които не искаше да гледа, но понякога го правеше, защото останалите монахини държаха да ги гледат.

— Какво е направила Лейси?

Агентът заинтригувано изви вежди.

— Лейси ли?

Опита се да се престори, че знае нещо, да я накара да говори и да измъкне информация от нея, за Арнет беше пределно ясно. А и тя точно това беше направила. Каза им името на Лейси. Никой нищо не беше споменавал за Лейси, само Арнет. Усещаше как мълчанието на останалите монахини я притискаше отзад.

— Сестра Лейси — обясни Арнет. — Тя ни каза, че с майката на Ейми са приятелки.

— Разбирам — погледна към другия агент. — Ами тогава може би е най-добре да поговорим с нея.

— Има ли някаква опасност за нас? — попита сестра Луиза.

Навъсена, сестра Арнет се обърна към нея.

— Сестро, знам, че намеренията ви са добри. Но нека аз се оправя с този въпрос, моля.

— Нямам предвид точно опасност — обясни агентът. — Но според мен най-добре ще е да поговоря с нея. Тя тук ли е?

— Не — каза сестра Клер. Стоеше, заела предизвикателна поза със скръстени на гърди ръце. — Излязоха. Преди около час.

— Знаете ли къде са отишли?

Възцари се мълчание. После от вътрешността на къщата се разнесе телефонен звън.

— Господа, моля да ме извините — каза Арнет.

Оттегли се в кухнята. Сърцето ѝ биеше лудо. Благодарна беше за прекъсването, защото така можеше да поразмисли. Когато обаче вдигна телефона, от другата страна чу непознат за нея глас.

— Обителта ли е? Знам, че съм ви виждал наоколо, дами. Простете, че така ви звъня.

— С кого говоря?

— Извинете ме — мъжът говореше припряно, думите му звучаха хаотично. — Казвам се Джо Мърфи. Аз съм началникът на охраната в зоопарка на Мемфис.

Зад гласа му се чуваше суматоха. Изведнъж се обърна към друг човек: Отворете вратата, каза той. Направете го веднага и толкова.

После отново се върна на телефона.

— Известно ли ви е дали някоя от монахините не е наблизо заедно с едно момиченце? Чернокожа дама, облечена като вас.

Трептяща безтегловност, като рояк пчели, изпълни сестра Арнет. В тази съвършена сутрин нещо се беше случило, нещо ужасно. Вратата на кухнята се отвори. Агентите влязоха в стаята, водени от сестра Клер и сестра Луиза. Всички бяха вперили поглед в нея.

— Да, познавам я — Арнет се мъчеше да заглуши думите си, но знаеше, че е безсмислено. — Какво има? Какво става?

Известно време линията остана тиха. Мъжът от зоопарка беше закрил слушалката с ръка. Когато вдигна ръката си, Арнет чу викове и детски плач, а зад него животински ревове. Маймуни, лъвове, слонове и птици крещяха, ревяха и пищяха. На Арнет ѝ трябваше само миг, за да осъзнае, че звуците, които чуваше, не идваха от слушалката, ами от отворения прозорец.

— Какво става? — умолително попита тя.

— Най-добре елате тук, сестро — каза мъжът. — Това е най-дяволското нещо, което съм виждал.

Мокра до кости и останала без дъх, Лейси тичаше с Ейми на ръце, притиснала момиченцето до гърдите си. Ейми здраво беше обвила кръста ѝ с крачетата си. Двете се бяха загубили в лабиринта от пътеки в зоопарка. Ейми плачеше, хлипаше в блузата на Лейси, какво съм аз, какво съм аз. Тичаха и другите. Започнало се беше с мечките, чието поведение ставаше все по-възбудено, докато Лейси не дръпна Ейми от стъклото. После зад тях морските лъвове се замятаха насам-натам из водата с вманиачен бяс. Когато се втурнаха към центъра на зоопарка, тревопасните животни, газелите и зебрите, окапите и жирафите започнаха да се въртят в кръг, тичаха и се блъскаха в оградите. Ейми го предизвикваше, разбра Лейси, нещо у Ейми го предизвикваше. Каквото и да се беше случило с полярните мечки, в този момент то се случваше с всички животни. Не само сред животните, но и сред хората в зоопарка се възцаряваше хаос. Отминаха слоновете и изведнъж тя усети колко големи и огромни животни са. Слоновете тъпчеха земята с огромните си лапи, а ревът им прорязваше мемфиската жега. Един носорог се втурна върху оградата, разнесе се страхотен трясък като от автомобилна катастрофа и започна диво да я удря с огромния си рог. Изведнъж въздухът се изпълни с тези звуци, силни и страховити, изпълнени с болка, а хората тичаха с всички сили и викаха имената на децата си, блъскаха се, бутаха се, тъпчеха се. Лейси тичаше с всички сили, а тълпата оставаше назад.

— Това е тя! — извиси се глас и думите настигнаха Лейси отзад, удариха я като стрела. Лейси се извърна и видя мъжа с фотоапарата, насочил пръст право към нея. Стоеше до човек от охраната, облечен в дреха в пастелно жълто. — Това е детето!

Без да изпуска Ейми от ръцете си, Лейси се обърна и побягна покрай клетките на разкрещелите се маймуни, езерото, в което лебедите кряскаха и пляскаха с огромните си, непотребни криле, високите клетки се пръскаха от крясъците на птиците от джунглата. Ужасена тълпа се изливаше от помещението със змиите. Група изпаднали в паника ученици в еднакви червени тениски изникна на пътя на Лейси и тя ги заобиколи, едва не се спъна, но успя да се задържи. Земята под нея беше осеяна с останки от рекламни листовки, брошури и малки късчета от дрехи, разтопени следи от полепнал по хартията сладолед. Група мъже се втурнаха покрай нея задъхани, единият от тях носеше пушка. Отнякъде се чу глас, който със спокойствието на робот повтаряше: „Зоопаркът е затворен. Моля, насочете се към най-близкия изход. Зоопаркът е затворен…“

Сега Лейси се движеше на зигзаг, търсеше изход, но не откриваше такъв. Лъвовете ревяха, а също бабуините и меркатите — маймуните, които чуваше през прозореца на стаята си в летните нощи. Крясъците идваха отвсякъде, изпълваха съзнанието ѝ като хор, рикошираха като изстрели от пушка, като пушките в полето, като гласът на майка ѝ, която крещеше от прага: Бягайте, бързо, колкото можете.

Спря. И тогава го усети. Усети го. Сянката. Мъжът, който не беше там, но и беше. Мъжът идваше за Ейми, Лейси вече го знаеше. Това ѝ казваха животните. Тъмният мъж щеше да отведе Ейми към онова поле, с клоните, които някога Лейси беше наблюдавала в безкрайните часове, докато лежеше и гледаше как небето просветлява и нощта се превръща в ден, заслушана в шумовете от случващото се с нея и писъците, които излизаха от устата ѝ. Но тя беше изпратила съзнанието си далеч от тялото си, нагоре, нагоре към небесните пътища, към рая, където беше Бог, а момиченцето в полето беше някой друг, за нея непознат. Светът се беше свил до изпълнена с топлина светлина, която щеше да я защитава винаги.

В устата ѝ пареше от солен привкус, но не беше само от водата от басейна. Лейси вече ридаеше, гледаше към пътя през проблясващата завеса от сълзи и с ожесточение прегръщаше Ейми. Тогава го видя, павилионът за закуски. Изскочи пред нея като светлина от фар, павилионът за закуски с грамадния чадър, където беше купила фъстъците, зад него като зинала паст беше широката врата на изхода. Пазачи в жълти дрехи крещяха в радиостанциите си и трескаво насочваха хората. Лейси пое дълбоко дъх и се смеси с тълпата, притиснала Ейми до гърдите си.

Беше на няколко стъпки от изхода, когато една ръка я сграбчи. Обърна се рязко, един от пазачите. Със свободната си ръка жестикулираше над главата ѝ, към някой друг, хватката му стана по-здрава.

Лейси. Лейси.

— Госпожо, моля придружете ме…

Не искаше да чака. Рязко и с всички сили го изблъска, усети как тълпата се огъва. Зад себе си чу стонове и викове от нападали хора. Пазачът ѝ викаше да спре. Вече вън от изхода, Лейси се насочи към паркинга, покрай нея запищяха сирени. Обливаше я пот и дишаше тежко. Ясно ѝ беше, че може да падне при всяка стъпка. Не знаеше къде отива, но и нямаше значение. Далече, мислеше си, далече. Бягайте с всички сили, деца. Далече с Ейми, далече.

И изведнъж иззад нея, някъде в зоопарка, чу изстрел от автомат. Изстрелът разряза въздуха и смрази Лейси. Във внезапната тишина, която го последва, изневиделица се появи ван и закова пред нея. Ейми се беше отпуснала на гърдите ѝ. Техният ван беше, видя Лейси, онзи, който използваха монахините, големият син ван, с който стигаха до Кухнята за бедни и ходеха на покупки. Сестра Клер караше, все още облечена в анцуга си. Следваше ги втори, черен автомобил. Сестра Арнет изскочи от вана. Около тях тълпата стремително се изнасяше, колите им с бърза скорост напускаха паркинга.

— Лейси, какво за…

От втория автомобил излязоха двама мъже. От тях струеше мрак. Сърцето на Лейси се сви, гласът ѝ застана като коркова тапа в гърлото ѝ. Не ѝ трябваше да ги вижда, за да разбере кои са. Твърде късно! Всичко е загубено!

— Не — обърна се назад. — Не!

Арнет я сграбчи за ръка.

— Сестро, спри се!

Приближаваха към нея. Някакви ръце се опитваха да изтръгнат детето от ръцете ѝ. С всички сили, Лейси продължаваше да притиска и гушка Ейми към себе си.

— Не им позволявай! — плачеше Ейми. — Помогни ми!

— Сестра Лейси, тези мъже са от ФБР! Моля те, направи каквото казват!

— Оставете я! — Лейси вече беше на земята. — Оставете я! Оставете я!

Арнет ѝ я отне. В крайна сметка не друг, а сестра Арнет взе Ейми от ръцете ѝ. Също като на полето, Лейси риташе, бореше се и пищеше.

— Ейми, Ейми!

Изхлипа дълбоко, последните ѝ сили я напуснаха. Взеха ѝ Ейми и около нея мястото опустя. Чуваше гласа на момиченцето да я вика през плач: Лейси, Лейси, Лейси, а после приглушеното хлопване на вратата на колата, зад която затвориха Ейми. Чу шума на двигателя, колелата се завъртяха, автомобилът потегли с висока скорост. Зарови лице в ръцете си.

— Оставете ме, оставете ме, оставете ме — хлипаше тя. — Оставете ме, оставете ме, оставете ме.

До нея вече беше Клер. Обгърна с ръка треперещите рамене на Лейси.

— Всичко е наред, сестро — каза тя. Лейси чу, че тя също плаче. — Всичко е наред. Вече си в безопасност.

Но не беше. Не беше. Никой не беше в безопасност, нито Лейси, нито Клер или Арнет, жената с бебето или пазачът с жълтата риза. Лейси го знаеше. Как можеше Клер да ѝ приказва, че всичко е наред? Не беше наред. Това ѝ говореха гласовете през всичките тези години, още от нощта в полето, когато беше момиченце.

Лейси Антоанет Кудото. Слушай. Виж.

Вътре в себе си тя го видя, най-накрая прозря: нахлуващите армии и пламъците на сражението. Гробовете и траповете, предсмъртните стонове на стотици милиони души, възцаряващия се мрак, като разперило се над земята черно крило, последните, горчиви часове на жестокост и скръб, на ужасни, последни бягства, великото господство на смъртта над всичко, опустелите градове, потънали в тишина, ненарушавана от сто години. Всичко това предстоеше да се случи. Лейси ридаеше и ридаеше. Защото седнала на тротоара в Мемфис, Тенеси, тя видя и Ейми, нейната Ейми, която Лейси не успя да спаси, както не можа да спаси и себе си. Видя застиналата във времето и безименна Ейми да се скита из забравения, лишен от светлина свят, сама и безмълвна. От устата ѝ се чуваше само:

Какво съм аз, какво съм аз, какво съм аз.

Седем

Картър се намираше на някакво студено място. Това можеше да каже най-напред. Първо го качиха на самолет. Картър никога не се беше качвал на самолет и му се искаше да седне до илюминатора, но го наблъскаха отзад при разните там раници, лявата му китка беше прикована до тръба. Двама войници го наблюдаваха, а щом излезе на стълбите, които водеха надолу към площадката, студ проряза дробовете му. Картър не мръзнеше за пръв път, всеки, който е спал под хюстънската магистрала през януари, знае какво е студ, но студът на това място беше различен, толкова сух, че усещаше как устните му се сгърчват. Ушите му заглъхнаха. Късно беше, кой знае колко беше късно, но територията на летището беше осветена като затворнически двор. От върха на стълбището Картър преброи над десет самолета. От онези грамадните, с огромни врати, които се разтваряха на гърба като детска пижама. Из площадката при хангара сновяха електрокари, товарни платформи с камуфлажни бои. Зачуди се дали пък няма да го правят някакъв войник, дали срещу това е продал живота си.

Улгаст: спомни си името. Колко интересно се беше доверил на този човек. Картър отдавна на никого не беше вярвал. Но у Улгаст имаше нещо, което го накара да повярва, че този мъж знае точно къде се намира.

Ръцете и краката на Картър бяха в окови и той внимателно заслиза по стълбицата, като внимаваше да пази равновесие. Един от войниците вървеше пред него, а другият го следваше. Нито един от двамата не беше проговорил на Картър, нито пък бяха разменили дума помежду си. Носеше яке над гащеризона си, който стоеше с отворен цип заради оковите и вятърът с лекота го пронизваше. Поведоха го през полето към ярко осветен хангар, където стоеше ван. Щом се приближиха, вратата се отвори с плъзгане.

Първият войник го мушна с автомата си.

— Влизай.

Картър се подчини, после чу слабо бръмчене от мотор и вратата се затвори след него. Поне седалките бяха удобни, не като твърдите пейки в самолета. Единствената светлина идваше от малката лампа на тавана. Чу две потупвания по вратата и ванът потегли.

Дремнал беше в самолета, затова не беше толкова уморен, че да заспи. Нямаше прозорци, нито пък имаше кой да му каже колко е часът. Не можеше да каже колко път са изминали, нито в каква посока. Прекарал беше в седене дълги месеци от своя живот, затова нищо не му пречеше да поседи още малко. Остави всички мисли от съзнанието му да се стопят за известно време. Времето течеше, а после усети как ванът намалява скоростта. От другата страна на преградата, която го изолираше от отделението на шофьора, се дочуха приглушени гласове, но Картър не разбра за какво става дума. Ванът потегли и пак спря.

Вратата се отвори с плъзгане и се показаха двамата войници, които се разтъпкваха в снега, бели момчета, облечени с якета над бойните униформи. В мрака зад войниците ярко сияеше осветеният оазис на Макдоналдс. Картър чу шума от движение на автомобили и разбра, че са на магистрала. Въпреки че все още беше тъмно, по цвета на небето личеше, че се зазорява. Краката и ръцете му бяха изтръпнали от седенето.

— Ето — каза един от охраната му и му хвърли кесия. Забеляза, че другият поглъща последната хапка от сандвич. — Закуска.

Картър отвори кесията, която съдържаше хамбургер и картофен шницел, обвити с хартия, и пластмасова чаша със сок. Гърлото му беше сухо от студа и му се искаше още малко сок или дори вода. Изпи го набързо. Толкова сладко беше, че зъбите му скрипнаха.

— Благодаря.

Войникът се прозя в ръка. Картър се чудеше защо ли са толкова любезни. Изобщо не приличаха на Клещите и останалите. Носеха оръжие на коланите си, но не се държаха като голямата работа.

— Остават ни още два часа — каза войникът, когато Картър се нахрани. — Нямаш ли нужда да пуснеш една вода?

Последно Картър го беше правил в самолета, но дотолкова беше пресъхнал, та реши, че у него нищо не е останало за тази цел. От край време си беше такъв, можеше да стиска с часове. Сети се обаче за ресторанта Макдоналдс, за хората в него, уханието на храната и блестящите светлини, разбра, че иска да ги види.

— Така мисля.

Войникът се качи във вана, тежките му ботуши издрънчаха по металния под. Присви се в тясното място, извади блестящ ключ от кесията на колана си и отключи оковите. Антъни успя да види лицето му отблизо. Косата му беше рижа и нямаше повече от двайсет години, плюс-минус година.

— Без закачки, разбра ли? — каза на Антъни. — Закачки не се предвиждат.

— Няма, сър.

— Ето, вдигни си ципа на якето. Отвънка е шибан студ.

Поведоха го през паркинга. Вървеше между двамата, но не го докосваха. Картър вече не си спомняше кога за последно е отишъл някъде без нечия чужда ръка да лежи някъде по тялото му. Повечето от колите на паркинга имаха регистрационни номера от Колорадо. Въздухът миришеше на чистота, като почистващ препарат с боров аромат, усети мириса на планините, които се извисяваха нагоре. По земята имаше сняг, натрупан на купчини встрани на паркинга и покрит с лед. Само веднъж или два пъти през живота си беше виждал сняг.

Войниците почукаха на вратата на тоалетната и когато никой не отговори, въведоха вътре Картър. Единият влезе, а другият остана да наблюдава вратата. Имаше две бидета и Картър зае едното. Войникът, който го съпровождаше, застана над другото.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждам — каза войникът и се засмя. — Майтапя се.

Картър приключи и се запъти към умивалника да си измие ръцете. Ресторантите Макдоналдс, които си спомняше от Хюстън, бяха доста мърляви, особено тоалетните. Когато живееше на улицата, използваше един в Монтроуз да се поизмие понякога, докато шефът не го спипа и го изгони. Този обаче беше хубав и чист, имаше сапун с аромат на цветя и малка саксия с растение до умивалника. Изми ръцете си, без да бърза, остави топлата вода да облива кожата му.

— Сега и растения ли имат в Макдоналдс? — попита войника.

Войникът го изгледа слисан, после се разсмя.

— Колко време си липсвал?

Картър не разбираше къде беше смешното.

— По-голямата част от живота си — отвърна той.

Когато излязоха от помещението, първият войник се редеше на опашка, затова и тримата зачакаха. Не беше минавало толкова време без някой да постави ръка на рамото му. Картър бавно огледа помещението. Двама мъже седяха на самостоятелни маси, едно или две семейства, жена с момче тийнейджър, което играеше на джобния си компютър. Всички бяха бели.

Стигнаха до щанда и войникът поръча кафе.

— Искаш ли нещо друго? — попита Картър.

Картър за миг се замисли.

— Имат ли тук чай с лед?

— Чай с лед имате ли? — войникът попита момичето зад тезгяха.

Тя сви рамене. Шумно дъвчеше дъвка.

— Топъл чай.

Войникът погледна към Картър, който отказа с поклащане на глава.

— Само кафе.

Войниците се казваха Полсън и Дейвис. Казаха си имената на връщане към вана. Единият беше от Кънектикът, другият от Ню Мексико. Картър обаче ги бъркаше и не успяваше да ги различи, защото не беше посещавал и двете места. Дейвис беше червенокосия. Оставиха малкото прозорче между двете отделения на вана отворено за останалата част от пътуването. Не му сложиха и белезниците. Бяха в Колорадо, както предположи, но когато наближаваха пътна табела, войниците го предупреждаваха да си затвори очите и се смееха, сякаш е някаква страхотна шега.

След известно време напуснаха междущатската магистрала и тръгнаха по селски път, който следваше извивките на планините. Седнал на първата седалка в отделението за пътници, Картър можеше през предното стъкло да види част от пейзажа, покрай който минаваха. Снегът се трупаше високо от двете страни на пътя. Картър не виждаше никакви градове, само веднъж в отсрещното платно се зададе кола, светлината от фаровете ѝ просветна сред снежна вихрушка, докато отминаваше. За пръв път беше в толкова слабо населено място. Часовникът на таблото показваше, че е малко след шест сутринта.

— Студено е тук — каза Картър.

Полсън шофираше, другият, Дейвис, четеше книжка с комикси.

— Тук си прав — каза Полсън. — По-студено е от корсета на Бет Поуп.

— Коя е Бет Поуп?

Полсън сви рамене, взрял поглед над волана.

— Едно момиче, което знам от гимназията. Имаше, как се казваше, сколиоза.

Картър не знаеше какво е и сколиоза. Но на Полсън и Дейвис им се виждаше голяма забава. Ако Улгаст е имал предвид да работи с тези двамата, той нямаше да има нищо против.

— Това Акуамен ли е? — обърна се Картър към Дейвис.

Дейвис му подаде две книжки с комикси от купчината, Лигата на отмъщението и една за Х-мен. Тъмно беше, за да чете думите, но Картър обичаше да гледа и картинките, които така или иначе разказваха историята. Този Уолвърайн беше голямо копеле. Картър открай време хем го харесваше, хем изпитваше съжаление към него. Сигурно на човек, който има толкова много метал в костите си, хич не му е весело, а и непрекъснато някой от хората, които обичаше, умираше или пък го убиваха.

След около час Полсън спря вана.

— Извинявай, пич — каза на Картър. — Ама трябва пак да те заключим.

— ’Сичко е наред — каза Картър и кимна. — Добре беше така.

Дейвис слезе от мястото на пасажера и заобиколи. През отворената врата нахлу студен въздух. Дейвис постави отново оковите и прибра ключа в джоба си.

— Добре ли е?

Картър кимна.

— Колко още ни остава?

— Не е много — отговори му той.

Продължиха пътя. Картър разбра, че се изкачват. Не можеше да види небето, но предположи, че скоро ще съмне. Докато забавяха, за да преминат по дълъг мост, вятърът се блъскаше във вана.

Вече бяха от другата страна на моста, когато Полсън срещна погледа му в задното стъкло.

— Знаеш ли, ти не приличаш на другите — каза той. — Какво си направил всъщност? Ако нямаш нищо против въпроса ми.

— Кои други?

— Ами знаеш. Другите като теб. Осъдените. — Извърна глава към Дейвис. — Помниш ли онзи, Бабкок?

Поклати глава и се разсмя.

— Да му имам и късмета, що за шибана работа.

Погледна отново към Картър.

— Не беше като теб, казвам ти, ти си различен.

— Не съм луд — каза Картър. — Съдията каза, че не съм.

— Ама си пречукал някого, нали? Иначе нямаше да си тук.

Картър се почуди дали пък тия приказки нямаше да са част от работата му, дали този разговор е част от сделката.

— Казаха, че съм убил една дама. Но аз не съм искал.

— Коя беше? Жена, приятелка, такава ли беше работата? — Полсън не спираше да му се хили в задното огледало, очите му блестяха от любопитство.

— Не — сподавено рече Картър. — Подрязвах поляната на дамата.

Полсън се разсмя и отново погледна към Дейвис.

— Слушай само. Подрязвал поляната на дамата.

Погледна пак към Картър в огледалото.

— Такъв дребосък като теб, че как успя?

Картър не знаеше какво да отговори. Вече имаше някакво лошо предчувствие, май тези двамата бяха любезни с него, само за да му объркат главата.

— Хайде де, Антъни. Ние ти дадохме хамбургер, нали? Заведохме те до тоалетната? Можеш да ни кажеш.

— Мамка му — каза Дейвис към Полсън. — Затваряй си устата. Почти стигнахме, какъв е смисълът?

— Смисълът е — каза Полсън и пое въздух, — че искам да разбера какво е направило приятелчето? Изнасили ли я, преди да я пречукаш? Така ли стана?

Картър усети как лицето му пламва от срам.

— Никога не бих направил такова нещо — успя да каже той.

Дейвис се обърна към Картър.

— Не го слушай тоя ръб. Нищо не трябва да казваш.

— Стига де, тоя пич е малоумен. Не виждаш ли? — Очите на Полсън гледаха настървено Картър в задното огледало. — Обзалагам се, че това е станало, нали? Обзалагам се, че си изчукал сладката бяла дама, чиято поляна си косял, нали така, Антъни?

Картър усети как гърлото му се стяга.

— Ня… ма… нищо… да кажа.

— Знаеш какво ще направят с теб, нали? — попита Полсън. — Да не си си мислил, че си тръгнал на безплатна екскурзия?

— Затваряй си веднага устата, мамка му — каза Дейвис. — Ричардс ще ни съдере задниците и на двамата за тази работа.

— Да, да му го начукам и на него — каза Полсън.

— Онзи мъж… каза, че имам работа — едва проговори Антъни. — Каза било важно. Каза… специален съм.

— Специален — изсмя се на думата Полсън. — Специален си, и още как.

Продължиха пътуването в тишина. Картър погледна към пода на вана, беше замаян и му се повдигаше. Искаше му се да не беше ял хамбургера. Заплака. Не помнеше кога за последно е плакал. Никой нищо не беше споменал за изнасилване на жената, поне доколкото си спомняше. Питаха го за момиченцето, но той винаги отричаше, а това си беше и самата Божа истина, кълнеше се той. Мъничката беше на не повече от пет години. Само се опитваше да ѝ покаже жаба в тревата. Помисли си, че ще ѝ хареса да види костенурчето, мъничко като нея. Нищо повече не искаше да направи. Никой не беше правил такива неща за него, когато беше малко момче. Ела, миличка, искам да ти покажа нещо. Едно мъниче също като теб.

Поне знаеше какво представлява Теръл, какво щеше да му се случи там. Никой нищо не беше казвал за изнасилване на дамата, госпожа Ууд. Онзи ден в двора тя изхвърча от къщата вбесена, крещеше и казваше на момиченцето да бяга. И не беше негова грешка, че падна, той само се опитваше да я успокои, да ѝ каже, че нищо не се е случило, че ще си тръгне и никога повече няма да се върне, ако това е, което тя иска. Нямаше да се противи да си тръгне, беше съгласен и с останалото, когато му се случи. Но тогава дойде Улгаст и му беше казал, че може да не иде на инжекцията все пак, обърнал беше мислите на Картър в друга посока, а сега ето го къде е. И в двата случая нищо нямаше никакъв смисъл. Прилоша му от тези мисли и се разтресе до кости.

Вдигна глава и свари Полсън да му се хили. Разшири очи.

— Паа! — Полсън удари по волана и избухна в смях, сякаш беше казал най-голямата смешка в живота си. После рязко затвори прозорчето.

Улгаст и Дойл вече бяха някъде в Южен Мемфис. Мъчеха се да излязат от предградията на града през лабиринт от улици. Цялата работа от самото начало беше тръгнала на зле. Улгаст нямаше никаква представа какво е станало в зоопарка, а пък и онази жена, възрастната монахиня, Арнет, се беше борила с другата, Лейси, за да измъкне момичето от ръцете ѝ.

Момиче. Ейми БФ. Сигурно нямаше навършени шест години.

Улгаст беше на път да се откаже, но тогава жената пусна момичето, възрастната жена го подаде на Дойл, който я отнесе до колата, преди Улгаст да може да каже и дума. Друго, освен да се махнат оттам колкото се може по-бързо след това, не им оставаше. Трябваше да тръгнат преди местните власти да са изникнали и да са започнали с въпросите. Кой ли знае колко свидетели имаше. Събитията се развиха светкавично.

Трябваше да зареже колата. Трябваше да позвъни на Сайкс. Налагаше се да ги измъкне от Тенеси. Всичко в този ред. И веднага. Ейми лежеше на задната седалка, извърнала лице, стиснала здраво плюшеното зайче, което беше извадила от раницата си. Преблаги Исусе, какво беше сторил? Шестгодишно момиченце!

Улгаст влезе в бензиностанцията на унил жилищен квартал с открити пазари и спря двигателя. Обърна се към Дойл. Нито един от двамата не беше проговарял от момента на зоологическата градина.

— Какво по дяволите ти става?

— Брад, слушай…

— Луд ли си? Погледни я само. Това е дете.

— Просто се случи — Дойл поклати глава. — Такава лудница беше. Добре, може и да прецаках работата, признавам го. Но какво трябваше да направя?

Улгаст въздъхна дълбоко, полагаше усилия сам да се успокои.

— Чакай тук.

Излезе от колата и набра номера на обезопасената линия на Сайкс.

— Имаме проблем.

— При вас ли е?

— Да. При нас е. Тя е дете. Мамка му.

— Агент, знам, че сте ядосан…

— Дяволски сте прав, че съм ядосан. А имаме и петдесет свидетели на случилото се, като се започне с монахините. Искам да я оставя в най-близкия полицейски участък.

Сайкс за момент замълча.

— Агент, моля ви, стегнете се. Просто се махнете от щата. После ще измислим как да постъпим.

— Никакво после няма. Нищо подобно не съм се съгласявал да върша.

— По гласа ви разбирам, че сте разстроен. Имате право. Къде сте?

Улгаст пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си.

— На бензиностанция. Южен Мемфис.

— Тя добре ли е?

— Физически.

— Не правете глупости.

— Вие заплашвате ли ме? — Но още като изричаше думите, Улгаст осъзна ситуацията с внезапна, смразяваща яснота. Отминал беше мигът, в който положението още беше под контрол. Сега вече бяха бегълци.

— Не е необходимо — каза Сайкс. — Очаквайте позвъняването ми.

Улгаст затвори телефона и се върна в бензиностанцията. Служителят, спретнат индиец с тюрбан, седеше зад бронирано стъкло и гледаше религиозно предаване по телевизията. Момиченцето сигурно беше гладно. Улгаст купи соленки с фъстъчено масло, шоколадово мляко и ги занесе на касата. Вдигна глава, видя камерите. Джобният компютър зазвъня на кръста му. Набързо плати и излезе.

— Мога да ви осигуря кола извън Литъл Рок — каза Сайкс. — Офицер от местния офис ще се срещне с вас, ако ми дадете адрес.

Литъл Рок беше на поне два часа път от тук. Прекалено дълго. Двама мъже в костюми, малко момиченце, черна кола. По-набиващо се на очи не можеше да бъде. Монахините сигурно бяха дали и номера на колата. Изключено беше да преминат през скенера на моста. Ако момиченцето е обявено за жертва на отвличане, щеше да е обявено жълто ниво на опасност в системата.

Улгаст се огледа. От другата страна на булеварда видя автокъща за коли втора употреба, над която се вееха рекламни банери. Повечето от колите бяха боклуци, стари модели, които лапаха бензин като лами, вече нямаше кой да си ги позволи. С лице към улицата стоеше паркиран старомоден шевролет, модел отпреди десет години. На предното му стъкло пишеше ЛЕСНО ФИНАНСИРАНЕ.

Улгаст каза на Сайкс какво иска. В колата даде на Дойл млякото и бисквитките за Ейми и забърза през булеварда. Мъж с огромни очила и веещ се извит над челото бретон излезе от караваната, щом Улгаст се приближи до шевролета.

— Красавица, нали?

Накара мъжа да свали до шест стотачки, което означаваше почти всичките му пари в брой. Сайкс трябваше да разреши и въпроса с парите. Събота беше и документите за колата нямаше да влязат в компютрите на Отдела по превозни средства до понеделник сутрин. Дотогава щяха да са далече.

Дойл го последва до жилищен комплекс на около километър и половина. Паркира колата отзад, далече от пътя и занесе Ейми в шевролета. Не е идеалният вариант, но след като Сайкс намереше някой, който да заличи колата до края на деня, нямаше да могат да ги проследят. В купето на шевролета натрапчиво миришеше на лимонов ароматизатор, иначе беше чисто и удобно, а и показателите на километража не бяха лоши, под сто и петдесет хиляди километра.

— Колко пари в брой имаш? — обърна се към Дойл.

Събраха парите си. Оставаха им малко над триста долара. Най-малко двеста щеше да им излезе да напълнят резервоара, но с толкова гориво щяха да стигнат до западен Арканзас, а може дори и до Оклахома. Може би някой щеше да ги пресрещне с пари в брой, както и с нова кола.

Поеха обратно към Мисисипи и завиха на запад към реката. Денят беше ясен, само няколко облачета се носеха на небето. На задната седалка Ейми седеше неподвижна като издялана от камък. От цялата работа на Улгаст му се повдигаше, шевролета си беше подвижно местопрестъпление. Засега обаче щеше да ги изведе от щата. След това, Улгаст не знаеше.

Когато стигнаха моста, наближаваше един.

— Минаваме ли, как мислиш? — попита Дойл.

Улгаст остана с поглед, вперен пред себе си.

— Ще разберем.

Вратите на пропуска бяха отворени, мястото на охраната запустяло. Преминаха лесно над широката мътна река, набъбнала от пролетните порои. Под тях, дълга редица баржи очевидно се движеше в посока север, срещу покритото с мъгла течение. Скенерът щеше да регистрира номера на колата, но тя все още се водеше на търговеца на коли. Щяха да минат дни, докато го изровят, да проверят видеозаписите и да ги свържат с момиченцето и колата. От другата страна пътят се спускаше към откритите полета на заливаните райони, прогизнали от водата. Улгаст внимателно беше обмислил пътя, нямаше да минат покрай достатъчно голям град, чак докато не приближат Литъл Рок. Включи автопилота на деветдесет километра в час, възможната граница, и се отправи отново на север. Чудеше се как Сайкс е предвидил постъпките му.

Когато ванът, който караше Антъни Картър, влезе в двора на Комплекса, Ричардс спеше в офиса си, опрял глава на бюрото. Телефонът му иззвъня и го събуди. Обаждаха се от кабината на охраната, съобщаваха, че Полсън и Дейвис са отвън.

Той потърка очи, разсъни се.

— Веднага го въведете.

Реши да остави Сайкс да спи. Изправи се и се протегна. Обади се за човек от медицинския състав и охраната, с които да се срещнат. Облече сакото си и се изкачи до приземното ниво. Товарната платформа се намираше зад сградата, от южната страна, към гората, а зад гората беше устието на реката. Комплексът от сгради преди беше помещавал някакъв дом, място за оттеглили се изпълнителни директори на корпорации и високопоставени правителствени чиновници. Ричардс имаше мъглява представа за историята на мястото. Преди Специални оръжия да го вземат, то беше стояло затворено най-малко десет години. Коул наредил да разрушат Хижата парче по парче, да издълбаят земята под нея и да изградят електроцентралата, после възстановили първоначалния външен вид.

Ричардс излезе в студа и мрака. Широка стряха висеше над бетонната платформа, пазеше повърхността му чиста от сняг и го скриваше от останалата част от комплекса. Погледна часовника си: 07:12. Вече, реши той, Антъни Картър сигурно е психологическа развалина. С останалите обекти имаха време за съгласуване. Но Картър направо го измъкнаха изпод ноктите на смъртта и пристигаше тук за по-малко от ден. Умът му сигурно се въртеше с обороти на сешоар. В следващите два часа най-важното щеше да е да го удържат спокоен.

Фаровете на пристигащия ван осветиха мястото. Ричардс слезе по стъпалата, докато войниците от наряда, с оръжие на кръста, не изскочиха от снега. Ричардс им каза да се държат настрана и да приберат оръжията си. Чел беше документацията за Картър и се съмняваше, че ще прояви агресивност. Момчето беше като кротко агне.

Полсън загаси двигателя и изскочи от вана. На плъзгащата се врата на вана имаше клавиатура за парола, на която той натисна числата и изчака врата бавно да се отвори.

Картър седеше на предната седалка. Главата му беше килната настрана, но Ричардс видя, че очите му са отворени. Окованите му ръце лежаха в скута. Ричардс видя смачканата кесия от Макдоналдс на пода в краката му. Поне го бяха нахранили. Прозорчето между отделенията беше затворено.

— Антъни Картър?

Никакъв отговор. Ричардс отново повтори името му. Нищо, дори не помръдна. Картър изглежда беше в пълна кататония.

Ричардс се отмести от вратата и дръпна настрани Полсън.

— Така, казвайте сега — рече им той. — Какво стана?

Полсън пресилено сви рамене „защо аз?“.

— Представа нямам. Тоя пич просто се е скапал или кой знае.

— Не ме баламосвай, синко — Ричардс се обърна към другия с червената коса: Дейвис, който държеше куп комикси в ръката си. Комикси, за Бога. За хиляден път Ричардс си помисли, че това са деца.

— Ами ти, редник? — попита той Дейвис.

— Сър?

— Не се прави на идиот. Имаш ли какво да ми кажеш?

Погледът на Дейвис се стрелна към Полсън, след това се върна на Ричардс.

— Не, сър.

С тези двамата щеше да се разправя по-късно. Ричардс се върна към вана. Картър не беше помръднал и един мускул. Ричардс виждаше, че носът му тече, страните му бяха облени в сълзи.

— Антъни, казвам се Ричардс. Аз съм началник на охраната в това учреждение. Тези двамата повече няма да те притесняват, чуваш ли ме?

— Нищо не сме направили — замоли се Полсън. — Майтап беше. Ей, Антъни, не носиш ли на майтап?

Ричардс рязко се извърна към тях.

— Гласецът в главата не ти ли казва да си затваряш плювалника? Вслушай се в тоя гласец веднага.

— О, стига — изписка Полсън. — Тоя пич е психо или нещо такова. Ясно е за всеки.

Ричардс усети как и последната капка търпение у него се стопява като вода от продънена кофа. Мамка му. Без дума да каже, измъкна оръжието си от кръста. Дълъг Спрингфийлд, 45-и калибър, който използваше най-вече за да впечатлява: огромен пистолет, страховит. Беше грамаден, но удобен за използване, а на промъкналата се в товарната зона светлина от зазоряването титановата му обшивка сияеше заплашително и навеждаше на мисълта за механичната му ефикасност. С едно движение Ричардс махна предпазителя с палец и зареди, сграбчи Полсън за токата на колана му и го придърпа. Заби дулото под брадичката му.

— Не разбираш ли — тихо каза, — че съм в състояние да ти тегля куршума направо тук, само и само да видя усмивка на лицето на този мъж?

Тялото на Полсън се вцепени. Мъчеше се да извърне поглед към Дейвис или може би към войника от наряда, но се въртеше в погрешна посока.

— Какво бе, мамка му? — изломоти със свити мускули на гърлото си. Преглътна с усилие, адамовата му ябълка подскачаше срещу дулото на пистолета. — Не съм виновен. Не съм виновен.

— Антъни — каза Ричардс с все още приковани върху Полсън очи, — сега ти решаваш, приятел. Ти ми кажи. Не е ли виновен?

Тишина обвиваше вана. После тихо се чу:

— ’Сичко е наред. Не е виновен.

— Сигурен ли си? Защото ако не е, искам да ми кажеш. Ти решаваш.

Отново пауза.

— Не е виновен.

— Чу ли? — обърна се Ричардс към Полсън. Пусна колана на войника и махна оръжието. — Човекът казва, че си бил невинен.

Полсън изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да ревне за майка си. На товарната зона редникът от наряда избухна в смях.

— Ключът — нареди Ричардс.

Полсън посегна към колана си и го подаде на Ричардс. Ръцете му трепереха, дъхът му миришеше на повръщано.

— Сега се разкарай — нареди Ричардс. Хвърли поглед на Дейвис, който държеше купчинката си с комикси. — И ти се омитай, младежо, изчезвай оттук.

Изчезнаха в снега. За няколкото минути, изтекли след пристигането на вана, слънцето се беше издигнало над планините и посребрило леко въздуха. Ричардс се приведе и се качи във вана. Свали оковите на Картър.

— Добре ли си? Нараниха ли те някъде ония двамата?

Картър потри мокрото си лице.

— Не искаха нищо да направят.

Отметна крака от пейката и унило слезе на земята. Примигна и се озърна.

— Отидоха ли си?

Ричардс каза, че са си отишли.

— Какво е това място?

— Добър въпрос — кимна Ричардс. — Всичко с времето си. Гладен ли си, Антъни?

— Дадоха ми да ям. Хамбургери — очите на Картър съзряха войника от наряда, който стоеше на платформата над тях. Ричардс не успя нищо да прочете по изражението му. — Ами те? — попита.

— Те са тук заради теб. Ти си почетен гост, Антъни.

Картър присви очи към Ричардс.

— Щеше ли наистина да застреляш онзи, ако бях казал?

Нещо у Картър го подсети за Сайкс, как стоеше в офиса му с изгубено изражение и го питаше дали са приятели.

— А според теб? Мислиш ли, че щях да го убия?

— Не знам какво да мисля.

— Ами да си остане между нас, не. Нямаше. Само го стрясках.

— И аз така си помислих — на лицето на Картър изгря усмивка. — Помислих си, че е странно, обаче. Да се държиш така, както ти — поклати глава, позасмя се и отново се огледа. — Сега какво?

— Сега — каза Ричардс — с теб влизаме вътре, където е топло.

Осем

На свечеряване вече бяха на осемдесет километра след Оклахома Сити, профучавайки на запад през откритата прерия към стена от пролетни буреносни облаци, издигнали се над хоризонта като разцъфтяващи на кино цветя. Дойл беше задрямал на мястото до шофьора с глава, втъкната между седалката и прозореца, подложил под нея навитото си сако, за да се предпази от удари при дупки по пътя. В такива моменти Улгаст се улавяше, че завижда на Дойл заради способността му да забравя. Можеше да загаси лампите у себе си като десетгодишен хлапак, да наведе глава и да заспи навсякъде. Улгаст беше неимоверно изморен. Знаеше, че е най-добре да се сменят и да подремне. Но беше карал по целия път от Мемфис и допирът на ръцете му и волана беше единственото, което го караше да вярва, че все още му е останала да изиграе една карта.

След позвъняването до Сайкс, единственият им контакт беше в паркинг за товарни камиони извън Литъл Рок, където ги посрещна агент с плик пари. Три хиляди долара в банкноти от по двайсет и петдесет, както и нов автомобил от Бюрото, без отличителните знаци. Улгаст обаче реши, че шевролетът му харесва и иска да го задържи. Допадаше му големият, мощен двигател, как взима завоите със свистене и независимото окачване. От години не беше карал подобна кола. Жалко, че продаваха такава кола на автомобилното гробище. Когато агентът му подаде ключовете за седана на Бюрото, той ги отказа с властен жест, без дори да се замисли.

— Съобщиха ли вече за нас? — попита агента, новобранец с розово като резен шунка лице.

Агентът се намръщи объркан.

— Нищо такова не знам.

Улгаст обмисли думите му.

— Добре — каза накрая. — В такъв случай задръжте съобщението.

Агентът го накара да заобиколи откъм багажника на седана, който зееше отворен, готов да ги посрещне. Вътре ги чакаше черна чанта от дебел непромокаем материал, за която не беше молил, но очакваше да му бъде осигурена.

— Задръж колата — каза той.

— Сигурен ли сте? Трябва да я предам на вас.

Улгаст извърна поглед към шевролета, паркиран в края на паркинга между два неподвижни камиона. През задното стъкло виждаше Дойл, но не и момичето, което лежеше на задната седалка. Наистина искаше да продължат. Каквито и да бяха възможностите, те не включваха протакане. Чантата можеше и да му е от полза, а можеше и да не е. Стори му се по-правилно да я остави.

— В офиса кажи каквото решиш — каза той. — Имам нужда само от няколко книжки с картинки.

— Моля?

В друг момент Улгаст щеше да се разсмее. Затвори с ръка капака на багажника.

— Няма значение — каза той.

В чантата, разбира се, имаше оръжия и муниции, а вероятно и две бронирани жилетки. Вероятно имаше една и за момичето. След случилото се в Минеаполис, една компания от Охайо вече произвеждаше такива и за деца. Улгаст беше попадал на кадри от Минеаполис по телевизията. Вече произвеждаха бронирани бебешки ританки. Що за свят беше това, запита се.

Сега, когато Литъл Рок беше на шест часа път зад тях, беше доволен, че е отказал чантата. Станалото — станало, част от него искаше да го спрат. След Литъл Рок беше увеличил скоростта до 130 километра в час, смътно осъзнаваше, че с действията си предизвиква някой моторизиран полицай или скрило се зад някой билборд местно ченге да сложи край на цялата работа. Само че Дойл му каза да намали: Ей, началник, не трябва ли малко да поотпуснеш педала, и съзнанието му отново се фокусира. Всъщност в съзнанието му събитията вече се бяха разиграли: запалените светлини и еднократното, остро изсвирване на сирената; отбива автомобила встрани и поставя ръцете с отворени длани на волана; с поглед наблюдава в огледалото за обратно виждане как полицаят съобщава номера на колата по радиостанцията си. Двама възрастни и малолетно лице в автомобил с временен номер от Тенеси. Набързо щяха да навържат събитията, да ги свържат с монахинята и зоопарка. Когато и да проиграеше в ума си сцената, обаче не можеше да си представи развитието на събитията след момента, в който ченгето стои хванал с една ръка радиостанцията, а другата е на оръжието му. Какво щеше да направи Сайкс? Дали ще каже, че ги познава? Не, двамата с Дойл заминаваха в месомелачката, също като Антъни Картър.

За момиченцето не знаеше.

Заобиколиха Оклахома Сити от североизток, избегнаха контролния пункт на междущатска магистрала 40, прекосиха магистрала 35 при безименен селски черен път, далеч от камерите. В шевролета нямаше джипиес, но джобният компютър на Улгаст имаше. С една ръка направляваше волана, с другата ловко натискаше мъничките бутони и така разглеждаше пътя, докато се движеха по мрежа от главни и второстепенни пътища, някои покрити с чакъл, а други само с добре утъпкана прах, за да продължат да се придвижват на север и запад. Сега, когато от границата с Колорадо ги деляха няколко градчета с имена като Върджил, Рикъшет и Бъкрек, полузапустели оазиси сред морето от високите треви на прерията, които не можеха да се похвалят с друго, освен с минимаркет, една-две църквици, силоз и простиращите се между тях километри на откритата прерия. Междинните щати, над които самолетите само прелитат: определението винаги го навеждаше на мисълта за вечността. Според него нищо от околния пейзаж не беше се променило с времето. Човек с лекота можеше да се изгуби на подобно място, да живее живота си, без нито една жива душа да знае за него.

Може би, помисли си Улгаст, когато стигнеха до развръзката на събитията, щеше да се върне. Може би щеше да се нуждае от място като това.

На задната седалка Ейми беше така притихнала, че човек можеше да забрави присъствието ѝ, ако не беше върволицата от грешки, заради които се беше озовала там. Шестгодишно момиченце. Проклет да е Сайкс, помисли си Улгаст. Проклето да е Бюрото, проклет да е Дойл, проклет да е и той, задето се забърка. Легнала на задната седалка, с разпиляна по лицето си коса, Ейми изглеждаше заспала, но според Улгаст момиченцето не спеше. Преструваше се и го дебнеше като котка. Какъвто и да е бил животът ѝ до този момент, той я беше научил да чака. Щом Улгаст я попиташе дали не иска да спрат, за да отиде до тоалетна или да хапне, защото бисквитките стояха недокоснати, а млякото вече вкиснало, клепачите ѝ притрепваха с котешка бързина при звука на името ѝ и погледът ѝ отвръщаше на неговия за секунда като еднометрова ледена висулка. После отново ги затваряше. Не беше чувал гласа ѝ повече от осем часа, от зоопарка.

Лейси. Така се казваше монахинята. Лейси прегръщаше Ейми, сякаш от това зависеше животът ѝ. Щом Улгаст се сетеше за ужасната схватка на паркинга, как всички крещяха и пищяха, споменът засядаше в гърлото му като физическа болка. Ей, Лайла, ще познаеш ли какво направих? Днес отмъкнах дете. Сега всеки от нас си има по едно, какво ще кажеш?

Дойл се надигна на мястото до него. Седна и разтри очи, гледаше объркано и сънено. Улгаст знаеше, че умът му осмисля къде е. Бързо хвърли поглед към Ейми, после отново се обърна напред.

— Май ни чака лошо време — каза той.

Буреносните облаци съвсем се бяха прихлупили, закриваха залеза и ги обгръщаха в ранен сумрак. На хоризонта, под надвисналите облаци, се виждаше пелена от дъжд, който се лееше на фона на сноп слънчева светлина над прерията.

Дойл се приведе, за да огледа небето през стъклото.

— Според теб колко далече сме от дъжда? — попита тихо.

— На около десетина километра.

— Дали да не слезем от пътя — Дойл погледна часовника си, — или пък да свием на юг за известно време.

След три километра поеха по неотбелязан черен път, от двете страни на който се точеше бодлива тел. Улгаст спря колата и пое назад. Пътят се изкачваше, свиваше леко и изчезваше сред поредица от тополи. По всяка вероятност от другата страна на хълма имаше река или поне сухо дере. Улгаст провери с джипиеса, но пътят не беше отбелязан.

— Не знам — каза Дойл, когато Улгаст му посочи показанията на джипиеса, — може би трябва да опитаме по друг път.

Улгаст завъртя волана на шевролета и поеха на юг. Според него пътят не беше без изход, иначе щяха да видят пощенски кутии. На по-малко от триста метра пътят се сви до тясна пътека от утъпкана пръст. След редицата от дървета преминаха по стар дървен мост, свързващ двата бряга на рекичката, която Улгаст беше предугадил. Вечерният здрач се беше превърнал в бледозелена светлина. В огледалото за обратно виждане съзираше извисяващата се над хоризонта буря, по превиващите се върхове на крайпътните треви познаваше, че тя ги следва.

След още петнайсет километра заваля. По пътя си не видяха нито къщи, нито ферми, бяха насред пустошта и нямаха къде да се подслонят. Дъждът започна с няколко капки и изведнъж се заизлива такъв порой, че Улгаст не виждаше почти нищо. Чистачките бяха безпомощни. След един мощен порив на вятъра, той отби встрани на пътя.

— Ами сега, началник? — попита сред плющенето на дъжда Дойл.

Улгаст погледна към Ейми, която на задната седалка продължаваше да се преструва, че спи. Над главите им се разнесе гръмотевица, но тя дори не помръдна.

— Ще чакаме май. Ще си почина малко.

Улгаст затвори очи и се заслуша в трополенето на дъжда по покрива на колата. Остави шума да премине през тялото му. Научил се беше да го прави през месеците с Ева, да си почива, без да си позволява сънят да го надвие, за да може бързо да се изправи и да отиде до люлката ѝ, ако тя се събуди. През ума му започнаха да преминават откъслечни спомени, картини и усещания от друго време от неговия живот: Лайла в кухнята на къщата в Чери крийк, една сутрин, скоро след като я купиха, налива си мляко в купа с мюсли; студените пръски вода, когато се гмурка от кея на Кус бей, гласовете на приятелите му над него, които се смеят и го насърчават; спомен от детството му, малък е, почти бебе, шумовете и светлините от заобикалящия го свят, всичките му внушават, че е на сигурно място. Беше в полусънно състояние, там, където сънищата и спомените се смесват и разказват странните си истории, макар част съзнанието му да беше в колата, заслушано в дъжда.

— Трябва да изляза.

Отвори очи. Дъждът беше спрял. Колко ли време е спал? В колата беше тъмно. Слънцето беше залязло. Дойл седеше извърнат към задната седалка.

— Какво каза? — попита Дойл.

— Трябва да изляза — настоя момиченцето. След часове мълчание гласът ѝ беше изумително ясен и чист. — До тоалетната.

Дойл нервно погледна към Улгаст.

— Искаш ли аз да я изведа? — попита, а на Улгаст му беше ясно, че изобщо не иска.

— Ти не — каза Ейми. Седеше и гушкаше зайчето си. Играчката беше раздърпана и мръсна от носене. Гледаше към Улгаст в огледалото, вдигна ръка и посочи към него. — Той.

Улгаст освободи колана си и излезе от колата. Въздухът беше студен и неподвижен, видя че бурята се измества на югоизток. След нея небето имаше цвят на тъмносиньо мастило. Отвори задната врата и Ейми скочи навън от колата. Беше затворила ципа на анцуга си и си беше сложила качулката.

— Тук става ли? — попита.

— Тук не може.

Улгаст не възрази, че няма защо да се лутат. Безсмислено беше. Къде можеше да отиде тя? Отведе я на петнайсетина метра надолу по пътя, далече от светлините на колата. Улгаст се извърна, когато тя застана на ръба на канавката и свали джинсите си.

— Помогни ми.

Улгаст се обърна. Гледаше го, джинсите и гащичките ѝ стояха омотани около глезените. Лицето му пламна от смущение.

— Как да ти помогна?

Протегна ръце. Усети колко са мънички пръстчетата ѝ в ръцете му, дланите му се овлажниха от потта на детето. Трябваше да я задържи здраво, когато тя приклекна назад и почти цялата ѝ тежест падна върху него, за да се нагласи, така че тялото ѝ да се надвеси над канавката като пиано, полюляващо се на кран. Откъде ли го е научила? Кой друг я е държал така за ръце?

Когато приключи, той отново се извърна, за да може тя да вдигне джинсите си.

— Не се страхувай, миличка.

Ейми не му отговори. Остана неподвижна, вместо да се запъти към колата. Заобикаляше ги пустата равнина. Въздухът беше съвсем неподвижен, като задържан дъх. Улгаст усещаше пустотата на полетата, хилядите километри, които се простираха във всички посоки. Чу как предната врата на шевролета се отвори и затвори с тръшване. Дойл също отиваше да пусне една вода. Далеч на юг тътенът на бурята заглъхваше, а след нея небето оставаше чисто. Появи се и нов звук, някакво подрънкване, като от камбанки.

— С теб можем да станем приятели — предложи той. — Става ли?

Странно момиченце беше, защо не плачеше? След зоопарка не беше плакала, защо не търсеше майка си, не искаше да се прибере у дома, нито да я върнат обратно в манастира. Кое ли място счита за свой дом? Може би Мемфис — нещо му подсказваше, че не е така. Нямаше такова място. Каквото и да се беше случило на момиченцето, то беше разрушило представата за дом у него.

И тогава тя каза:

— Не ме е страх. Ако искаш, можем да се връщаме в колата.

Изгледа го за миг, по своя преценяващ начин. Слухът му беше привикнал към тишината и вече беше сигурен, че чува музика, звукът се губеше от разстоянието. Някъде по пътя, по който караха, свиреше музика.

— Аз съм Брад — името му прозвуча вяло и тежко.

Тя кимна.

— Другият човек ли? Казва се Фил.

— Знам кои сте. Чух като си говорехте. — Промени положението на тялото си. — Ти си мислеше, че не слушам, но аз слушах.

Чудато дете. А и умно. Разбираше го по гласа ѝ, виждаше го в начина, по който го измерваше с очи, използваше тишината, за да го прецени, да го накара да говори. Обзе го усещането, че не тя, а той говори с много по-възрастен човек, но и не съвсем. Не можеше точно да определи разликата.

— Какво има в Колорадо? Нали там отиваме, чух те да го казваш.

Улгаст не знаеше какво точно да ѝ отговори.

— Там има един лекар. Той ще те прегледа. Нещо като профилактичен преглед.

— Аз не съм болна.

— Тъкмо затова, според мен… ами, всъщност не знам — вътрешно се присви от лъжата. — Не бива да се страхуваш.

— Не го повтаряй.

Прямотата ѝ така го слиса, че за момент онемя.

— Добре. Става. Радвам се, че не се страхуваш.

— Защото не се страхувам — заяви Ейми и се запъти към светлините на колата. — Ти се страхуваш.

След няколко километра го видяха: купол със светлинни лъчи, които с приближаването им преминаха в отделни, кръжащи светли петна, като съзвездия, които се въртят около хоризонта. Точно когато Улгаст осъзна какво означава гледката пред очите му, пътят свърши в пресечка. Включи лампата над главата си и провери джипиеса. Върволица от коли и камиони, повече отколкото бяха видели в продължение на часове, се движеха в една и съща посока. Отвори прозореца от своята страна и през него нахлу нощният въздух. Сега вече отчетливо долавяше музиката.

— Какво пък е това? — недоумяваше Дойл.

Улгаст не каза нищо. Зави на запад и се включи в потока на останалите автомобили. В каросерията на камиона пред него шестима тийнейджъри седяха върху бали сено. Подминаха табела, която казваше, че минават покрай град с името Омир, в който живеят 1232 души.

— Не се приближавай толкова — каза Дойл, като имаше предвид пикапа. — Не обичам такива гледки.

Улгаст не му обърна внимание. Едно от момичетата, което беше видяло лицето на Улгаст през стъклото, му помаха, вятърът развяваше косата около лицето ѝ. Светлините на лунапарка, към който приближаваха, ставаха все по-ярки, както и белезите на цивилизация: водна цистерна, потънал в тъмнина магазин за земеделски инструменти, ниска модерна сграда, вероятно център за пенсионери или клиника, встрани от магистралата. Камионът влезе в паркинга на лунапарка, който гъмжеше от коли и хора. Дечурлигата наставаха и изскочиха от ремаркето още преди да е спрял, нетърпеливи да се срещнат с приятелите си. Движението по пътя намаля, щом навлязоха на територията на градеца. На задната седалка Ейми седеше и гледаше през прозореца оживлението навън.

Дойл се обърна.

— Лягай долу, Ейми.

— Всичко е наред, остави я да гледа — Улгаст го каза достатъчно силно, за да може и Ейми да чуе. — Не слушай Фил. Гледай каквото искаш, миличка.

Дойл сведе глава към Улгаст.

— Ти… какви ги вършиш?

Улгаст не отмести погледа си от пътя.

— Спокойно.

Миличка. Откъде се беше взела тая дума? Улиците бяха пълни с хора, до един запътили се в една и съща посока, носеха одеяла, хладилни чанти и столове за излет. Много от тях държаха малки деца за ръка или бутаха детски колички: фермери, облечени в джинси и гащеризони, всичките с ботуши, някои от тях носеха шапки стетсън. Тук-там Улгаст виждаше локви, но небето беше ясно и безоблачно. Дъждът беше отминал, време беше за лунапарк.

Улгаст последва движението до гимназията, където на провесен плакат пишеше: ОБЕДИНЕНА ГИМНАЗИЯ БРАНЧ КАУНТИ: НАПРЕД РИСОВЕ! СПРИНГ ФЛИНГ, 20-22 МАРТ. Мъж в оранжева светлоотразителна жилетка ги насочи с жест към паркинга, където втори мъж ги упъти към допълнителен паркинг в калното поле. Улгаст спря колата и погледна към Ейми в огледалото за обратно виждане, напълно погълната от случващото се зад стъклото, от светлините и шумовете на лунапарка.

Дойл се изкашля.

— Това е шега, нали?

Улгаст се извърна.

— Ейми, двамата с Фил ще излезем за секунда да си поговорим. Става ли?

Момиченцето кимна и между тях изведнъж се възцари разбирателство, което изключваше Дойл.

— Веднага се връщаме — каза Улгаст.

Навън Дойл го пресрещна зад колата.

— Няма да правим подобни неща — заяви той.

— И какво лошо има?

Дойл сниши глас.

— Късметлии сме, че още не сме попаднали на местно ченге. Помисли само. Двама мъже в костюми и момиченце, според теб дали няма да се набиваме в очи?

— Ще се разделим. Ейми ще дойде с мен. Можем да се преоблечем в колата. Иди си вземи една бира, позабавлявай се.

— Шефе, не мислиш разумно. Тя е затворник.

— Не. Не е затворник.

Дойл въздъхна.

— Знаеш за какво говоря.

— Дали знам? Тя е дете, Фил. Момиченце.

Стояха близо един до друг. Улгаст усещаше тежкия мирис от тялото на Дойл след дългите часове в колата. Покрай тях мина група тийнейджъри и те се умълчаха. Паркингът се запълваше.

— Виж, не съм от камък — тихо каза Дойл. — Да не мислиш, че не осъзнавам колко е шибана тая работа? Мога само да си удържам здраво нервите.

— Всъщност доста спокоен ми се виждаш. Спа като бебе от Литъл Рок чак дотук.

Дойл се намръщи отбранително.

— Добре, застреляй ме. Уморен бях. Но не сме тръгнали да я водим на виенското колело. В плана виенско колело не влиза.

— Един час — каза Улгаст. — Не можеш да я държиш затворена цял ден без прекъсване в колата. Ще я оставя малко да се позабавлява, да изпусне малко парата. Не е задължително Сайкс да научава. После отново тръгваме. Вероятно ще спи през останалата част от пътя.

— Ами ако изчезне?

— Няма.

— Откъде си толкова сигурен?

— Можеш да ни следиш. Случи ли се нещо, двамата сме на линия.

Дойл се намръщи скептично.

— Виж, ти отговаряш. Отговорността е твоя. Аз не одобрявам идеята.

— Шейсет минути — каза Улгаст. — И тръгваме.

На предните седалки в колата двамата се преоблякоха в спортни ризи и джинси, а Ейми чакаше. После Улгаст обясни на Ейми какво ще правят.

— Не трябва да се отдалечаваме един от друг — каза той. — Не говори с никого. Обещаваш ли?

— Защо не мога да говоря с никого?

— Ами такова е правилото. Ако не ми обещаеш, не можем да отидем в лунапарка.

За миг момиченцето се замисли, после кимна.

— Обещавам — каза тя.

Запътиха се към входа на лунапарка, Дойл ги следваше. Във въздуха се носеше апетитно ухание на пържено. През микрофон се чуваше мъжки глас, равен като прерията на Оклахома, който произнасяше цифри за бинго. Б… седем. Г… трийсет… К… шестнайсет.

— Чуй ме — каза Улгаст на Ейми, когато се увери, че Дойл не може да го чуе. — Ще ти прозвучи странно, но искам да се престориш за нещо. Ще го направиш ли заради мен?

Спряха на пътеката. Улгаст забеляза, че косата на момиченцето е разбъркана. Приклекна, за да застане лице в лице с нея и се постара да подреди косата ѝ с пръсти, като я отмахваше от лицето ѝ. На тениската ѝ пишеше САСИ, думата беше подчертана с някакви проблясващи люспици. Затвори ципа на анцуга ѝ, за да я предпази от вечерния хлад.

— Престори се, че съм твоя татко. Не истинския ти татко, а само татко наужким. Ако някой те попита, аз съм твоят татко, нали?

— Но нали не трябва да говоря с никого. Ти така каза.

— Да, но за всеки случай. Това трябва да кажеш — Улгаст погледна през рамото ѝ към мястото, където чакаше Дойл с ръце в джобовете. Над полото си носеше плътно яке с дръпнат догоре цип. Улгаст знаеше, че е въоръжен, оръжието му лежеше кротко в кобура под мишницата му. Улгаст остави своето в колата.

— Я да опитаме. Кой е този симпатичен господин, с когото си, момиченце?

— Татко ли? — несигурно предположи момичето.

— Нека да е като истинско. Престори се.

— Моят… татко.

Добро изпълнение, помисли си Улгаст. Това дете ще стане актриса.

— Може ли на въртележката?

— Въртележката. Коя въртележка, слънчице?

Миличка, слънчице. Не можеше да се възпре, думите сами изскачаха.

— Тази там.

Улгаст погледна накъде сочи Ейми. Над павилиона за билети видя огромно съоръжение с въртящи се дискове на отделни лостове, които въртяха клиентите в яркооцветени кабинки. Октопода.

— Разбира се, че може — каза с усмивка. — Ще направим, каквото пожелаеш.

На влизане платиха таксата за вход и се наредиха на втора опашка, за да платят за въртележките. Помисли си, че може да поиска да хапне, но реши да почака. Можеше да ѝ прилошее на въртележките. Осъзна, че му харесва да мисли по този начин, да си представя какво изпитва, какво би я направило щастлива. Дори усещаше възхищението ѝ от лунапарка. Куп овехтели въртележки, повечето от които вероятно опасни, но не беше ли тъкмо там въпросът? Защо беше казал само час?

— Готова ли си?

Опашката за Октопода беше дълга, но бързо напредваше. Когато дойде техният ред да се качват, механикът ги спря с вдигната ръка.

— На колко години е?

Мъжът присви очи в съмнение над цигарата си. По ръцете му от лактите надолу се виеха лилави татуировки. Преди Улгаст да си отвори устата, Ейми пристъпи напред.

— На осем съм.

Чак тогава Улгаст видя подпряния на сгъваем стол надпис: НЕ СЕ ДОПУСКАТ ДЕЦА ПОД СЕДЕМ ГОДИНИ.

— Не ми се вижда да е на осем — усъмни се мъжът.

— Е да, но е на толкова — каза Улгаст. — Аз съм с нея.

Механикът изгледа Ейми от горе до долу и после сви рамене.

— Парите са си ваши — каза той.

Качиха се на полюляваща се кола, татуираният издърпа предпазната верига през кръстовете им.

С тласък колата се вдигна във въздуха и рязко спря, за да могат да се качат и други клиенти зад тях.

— Страх ли те е?

Ейми се сгуши до него, качулката очертаваше лицето ѝ в студа, а тя с две ръце стискаше лоста. Очите ѝ се бяха разширили. Поклати красноречиво глава:

— Ъхъ.

Колата се повдига и спира още много пъти. Когато стигнаха на най-високото, гледката се простираше над целия лунапарк, гимназията, паркингите и нататък върху целия градец, кръстен на Омир, с неговата мрежа от осветени улици. По пътя все още се движеха коли, запътили се към лунапарка. От високото движението на колите изглеждаше като движение на цели в стрелбище. Улгаст търсеше с поглед долу Дойл, когато усети, че колата отново се раздвижва.

— Дръжте се!

Спуснаха се във въртеливо и стремглаво движение, с тела, опрени към лоста. Разнесоха се викове на удоволствие. Улгаст притвори очи от устрема на спускането. Много години бяха изминали от последното му посещение в лунапарк и въртенето предизвика у него всепомитащо изумление. Усети тежестта на Ейми, притисната в него от движението на колата при завъртането и спускането. Когато отново погледна, бяха съвсем близо до земята, минаха на сантиметри от силно утъпканата пръст, около тях светлините на лунапарка се сипеха като звезден дъжд. После отново се издигнаха високо в небето. Шест, седем, осем пъти, всеки път се спускаха и издигаха в дъга. Продължи безкрайно и свърши за миг.

Когато дойде ред на накъсаното от придърпвания слизане на клиентите, Улгаст сведе поглед към Ейми и видя същия преценяващ поглед, но зад тъмнината на очите ѝ забеляза топлото сияние на щастието. В него се отвори ново усещане: никой никога не му беше правил такъв подарък.

— Е, как беше? — попита я с усмивка.

— Беше жестоко — бързо вдигна лице Ейми. — Искам пак.

Механикът ги освободи от лоста, те се наредиха пак на опашката. Пред тях стоеше едра жена с рокля на цветя и съпругът ѝ с обветрено лице, облечен в джинси и стегната каубойска риза, с голяма топка тютюн в уста.

— О, колко е сладка — обяви жената и сърдечно погледна Улгаст. — На колко е?

— На осем — отговори Ейми и улови Улгаст за ръка. — Това е татко.

Жената се разсмя, веждите ѝ политнаха нагоре като парашути, опънати от въздуха. Страните ѝ грубовато поруменяха.

— Разбира се, че е твоя татко, миличка. Веднага се вижда. Ясно е като бял ден — смушка съпруга си в ребрата. — Много е сладка, нали, Ърл?

Мъжът кимна.

— Точно така.

— Как се казваш, миличка?

— Ейми.

Жената отново погледна Улгаст.

— Имам племенница горе-долу на нейните години, но не говори и наполовина така добре. Трябва да се гордеете с нея.

От смайване Улгаст не успя да отговори. Чувстваше се така, сякаш все още е на виенското колело, разумът и тялото му бяха притегляни от страховита гравитационна сила. Спомни си за Дойл, зачуди се дали наблюдава сцената, стаен някъде след множеството. Но после осъзна, че изобщо не му пукаше. Дойл да си гледа до насита.

— Отиваме в Колорадо — добави Ейми и стисна заговорнически ръката на Улгаст. — На гости на баба.

— Така ли? Твоята баба е голяма късметлийка с внучка като теб, която ѝ отива на гости.

— Тя е болна. Трябва да я водим на лекар.

На лицето на жената се изписа съчувствие.

— Съжалявам да го чуя — заговори тихо и припряно на Улгаст, — надявам се всичко да е наред. Ще ви споменем в молитвите си.

— Благодаря — успя да каже той.

Още три пъти се возиха на въртележката с количките. Когато тръгнаха из лунапарка да си потърсят нещо за вечеря, Улгаст не откри никъде Дойл. Или ги следеше като истински професионалист, или е решил да ги остави на мира. Наоколо беше пълно с хубавици. Може пък, помисли си Улгаст, нещо да го е разсеяло.

Той купи на Ейми хотдог и двамата се настаниха на маса за излет. Наблюдаваше я как се храни: три хапки, четири хапки и изведнъж всичко изчезна. Даде ѝ още един и той беше изяден, после ѝ даде сладкиш с пудра захар и мляко. Не беше най-хранителното меню, но поне имаше мляко за пиене.

— Сега какво? — попита я той.

Страните на Ейми бяха изцапани със захар и мазнина. Посегна да ги избърше с опакото на ръката, но Улгаст я спря.

— Вземи салфетка — каза и ѝ подаде една.

— Въртележката — каза тя.

— Така ли? Изглежда нищо работа след Октопода.

— Дали имат?

— Със сигурност имат.

Въртележката, помисли си Улгаст. Ама разбира се. Октопода беше за онази част у нея, която вече е пораснала, която можеше да чака и лъже с чаровна убедителност жената на опашката; въртележката беше за другата Ейми, за момиченцето, което беше. Под въздействието на очарованието на вечерта, светлините, глъчката и все още въртящата се част от него след четирите пъти един след друг на октопода, искаше да я разпита: коя е; кои са майка ѝ и баща ѝ, ако има такъв, откъде е; за монахинята Лейси, какво се е случило в зоопарка, лудостта, обхванала паркинга. Коя си ти, Ейми? Какво те доведе тук, какво доведе мен? Откъде знаеш, че се страхувам, че непрекъснато се страхувам? Улови го отново за ръка, докато вървяха. Усещането на дланта ѝ в неговата беше почти като протичането на ток, източник на топъл ручей, който сякаш се разливаше в тялото му. Когато видя въртележката и блестящата ѝ платформа с рисувани кончета, усети как нейната радост преминава и през неговото тяло.

Лайла, помисли си, Лайла, това исках. Знаеше ли? Единственото нещо, което винаги съм искал?

Подаде билетите на механика. Ейми избра конче от външната страна, застинало по време на скок с усмивка, която разкриваше светеща редица от керамични зъби. Въртележката се завъртя почти празна. Беше девет вечерта и най-малките дечица вече си бяха по домовете.

— Стой до мен — нареди Ейми.

Така и направи. С една ръка се улови за лоста, а с другата за юздата на кончето, сякаш го води. Крачетата ѝ бяха твърде късички, за да стигнат до свободно люлеещите се стремена. Каза ѝ да се държи здраво.

Тогава видя Дойл. Стоеше на трийсетина метра от тях, зад ред бали сено, които отбелязваха границите на тента за бира, и оживено разговаряше с млада жена с невероятни червени кичури. Улгаст видя, че ѝ разказва някаква история, жестикулира с чашата си, за да подчертае или да оживи разказа си, въплътил се в образа на хващащия окото търговец на оптични кабели от Индианаполис, точно както Ейми беше направила с жената от опашката, като завъртя разговора към болната баба в Колорадо. Направи както ѝ каза, разбра Улгаст, ти започна да ѝ разправяш кой си и скоро друго освен лъжи нямаше, така се превърна в този човек. Под краката му дървената платформа на въртележката се поразмърда, когато двигателят заработи, от разположените над главите им високоговорители се разнесе музика, точно когато жената с жест на отработено кокетство отметна назад косата си и се разсмя, а в същото време протегна ръка и докосна Дойл, бързо, по рамото. После платформата се завъртя и двамата изчезнаха от погледа му.

Тогава в ума на Улгаст се зароди идеята. Думите бяха толкова ясни в съзнанието му, сякаш бяха написани там.

Тръгвай. Вземи Ейми и тръгвай.

Дойл е загубил представа за времето. Разсеян е. Хайде.

Спаси я.

Въртяха се и се въртяха. Кончето на Ейми се носеше нагоре и надолу като бутало. За няколко минути мислите на Улгаст се оформиха в план. Щом въртележката спре, щеше да я отведе, да изчезнат в тъмнината, в тълпите, далеч от тентата за бира и от изхода. Докато Дойл усети какво се е случило, ще бъдат само пусто пространство на паркинга. Хиляди километри, в която и да е посока. Щяха да се стопят. Добър беше, знаеше какво прави. Запазил беше шевролета точно по тази причина, осъзна го. Още тогава, на паркинга в Литъл Рок, зародишът на идеята се бе стаил в него като зрънце, което чака да покълне. Не знаеше какво ще направи, за да намери майката на момиченцето, но с това щеше да се занимае по-късно. За пръв път се чувстваше така, обхванат от такава яснота. Сякаш целият му живот се съсредоточи в тази единствена цел. Останалото: Бюрото, Сайкс, другите, дори Дойл, бяха лъжа, воал, зад който се е криело истинското му аз в очакване да се покаже на бял свят. Моментът беше дошъл. Трябваше само да послуша инстинкта си.

Въртележката забави ход. Дори не погледна в посоката на Дойл, не искаше да провали това ново чувство, да го подплаши. Когато най-накрая спряха, той вдигна Ейми от кончето и коленичи, за да може неговият поглед да е на нивото на нейния.

— Ейми, искам да направиш нещо за мен. Трябва да внимаваш в това, което ти говоря.

Момиченцето кимна.

— Сега си тръгваме. Само двамата. Не се отделяй от мен, не казвай нито дума. Ще вървим бързо, но без да тичаме. Направи каквото казвам и всичко ще е наред — вгледа се, за да види дали разбира думите му. — Разбра ли?

— Не бива да тичам.

— Точно така. Сега да тръгваме.

Слязоха от платформата, бяха спрели от другата страна, далече от тентата за бира. Улгаст я вдигна бързо над оградата около въртележката, опря ръка на металния стълб и се прехвърли. Изглежда никой не обърна внимание или може би бяха обърнали, но той не погледна натам. Уловил Ейми за ръка, забързано закрачи към задната част на лунапарка, далече от светлините. Според плана си трябваше да заобиколи основния изход или да намери друг. Ако се движеха достатъчно бързо, Дойл щеше да разбере когато вече е много късно.

Стигнаха до висока мрежа, зад която тъмнееха дървета, по-нататък бяха светлините на магистралата, обграждащи игрищата на гимназията. През тях не можеше да се мине. Имаше само обиколен път, който водеше обратно по мрежата към главния изход. Вървяха през неокосена трева, все още мокра от дъжда. Обувките и панталоните им се намокриха. Отново стигнаха до павилиончетата за храна и масата за излет, на която ядоха. От там Улгаст виждаше изхода, само на трийсетина метра. Сърцето му биеше лудо в гърдите. Поспря, за да огледа обстановката. Дойл не се виждаше никакъв.

— Направо към изхода — каза на Ейми. — Не се оглеждай.

— Ей, началник!

Улгаст замръзна. Към тях тичаше Дойл и сочеше към часовника си.

— Нали казахме час, шефе.

Улгаст огледа приветливото му лице с черти, характерни за Средния запад.

— Помислих, че сме те изгубили — каза. — Тъкмо те търсехме.

Погледът на Дойл се стрелна над рамото му към тентата за бира.

— Ами нали знаеш — подхвана — бях се поразговорил — усмихна се малко виновно. — Свестни са тия хора. Обичат да си поприказват.

Посочи към мокрите панталони на Улгаст.

— Какво е станало? Целите сте вир-вода.

За миг Улгаст замълча.

— Локви — постара се да не отмества очи, да издържи погледа на Дойл. — Дъждът.

Може би оставаше един последен шанс, ако успее да разсее Дойл на път към паркинга. Но Дойл беше по-млад и по-силен, а Улгаст беше оставил оръжието си в колата.

— Дъждът — повтори Дойл. Кимна и по лицето на по-младия мъж Улгаст прочете, че е бил наясно. От самото начало е очаквал подобно развитие. Тентата за бира е било проверка, клопка. Изобщо не ги е изпускал от поглед. Нито за миг.

— Разбирам. Ами имаме работа да вършим. Нали, началник?

— Фил…

— Стига — каза го тихо, без следа от заплаха, просто излагаше фактите. — Дори не го изричай. Ние сме партньори, Брад. Време е да вървим.

Цялата надежда на Улгаст рухна. Продължаваше да държи Ейми за ръка. Дори не можеше да погледне към нея. Съжалявам, помисли си и по движенията на ръката му се четеше съжалението. Съжалявам. Дойл ги следваше на пет стъпки зад тях, заедно минаха през изхода и тръгнаха към паркинга.

Нито един от тях не забеляза мъжа, който ги проследи с поглед. Полицай, който не беше на смяна, беше видял съобщението за отвлечено момиче от двама бели мъже в зоопарка на Мемфис два часа по-рано, преди да приключи смяната и да тръгне към гимназията, за да се срещне със съпругата си и да позяпа как децата се возят на количките.

Девет

Името ми беше… Фанинг.

В онзи ден думите му бяха непрекъснато на устните: когато се събуди в осем, докато се къпеше и обличаше, ядеше закуската си и седеше на леглото в стаята си, прехвърляше каналите на телевизора и пушеше в очакване на нощта. През целия ден само това чуваше:

Фанинг. Името ми беше Фанинг.

На Грей тези думи не му говореха нищо. Името му беше непознато. През живота си не беше познавал човек на име Фанинг или пък с име, подобно на Фанинг, поне доколкото си спомняше. Но някак в съня името беше завладяло съзнанието му, сякаш е заспал на песен, която непрестанно се е повтаряла, а рефренът е прорязал дълбока бразда като от плуг в мозъка му. Съзнанието му все още беше в тази бразда и не можеше да се измъкне. Фанинг ли? Какво, по дяволите, беше това? Сети се за психиатъра в затвора, доктор Уайлдър, и как го караше да навлиза по-дълбоко и по-дълбоко в съзнанието, към мястото, което наричаше прошка, с онова бавно потупване на химикалката по масата, звукът се промъкваше като змия в него. Грей вече не беше в състояние да вдигне дистанционното, да се почеше по главата или да дръпне от цигарата си, без да чуе тези думи, синкопиращият им ритъм създаваше фон за всяко негово действие.

Името (почукване)… ми (просветване)… беше (вдишване)… Фанинг (издишване).

Седеше, пушеше, чакаше и пак пушеше. Какво не беше наред с него, по дяволите? Усещаше се променен и промяната не беше хубава. Неспокоен, лишен от вътрешен покой. Обикновено можеше да седи неподвижно, без да мисли за нищо, докато часовете си течаха. Научил се беше да го прави в Бийвил, когато оставяше цели дни да изтекат в изпразнен от мисли транс, но не и днес. Днес не го свърташе като буба в гащи. Пробва да погледа телевизия, но думите и картините му се струваха лишени от връзка една с друга. Навън, през прозорците на бараките, следобедното небе изглеждаше като овехтяла пластмаса, избеляло и сиво. Сиво като сивотията на Грей. Идеален ден за дрямка, която да се проточи часове. А ето че той седеше на ръба на неоправеното си легло и чакаше следобедът да приключи. Напрежението у него шумолеше като хартиена хармоника.

Имаше чувството, че не е мигвал, макар някак да беше успял да проспи часовете, беше проспал звъна на будилника в пет сутринта и пропуснал сутрешната смяна. За пръв път се случваше, затова можеше да се извини, че е имало някаква бъркотия или просто е забравил, но въпреки това щеше да продължи да го чува. Следващата му смяна започваше в десет вечерта. Наистина трябваше да поспи, за да издържи осем часа, наблюдавайки как Нула го наблюдава.

В шест облече якето си и пресече двора до служебния супермаркет. До залез оставаше час, но облаците се носеха, надвиснали ниско, и поглъщаха последните остатъци от дневна светлина. Прониза го влажен вятър, докато тромаво вървеше през откритата част на двора между бараките и трапезарията, иззидана от пепелявосив камък, която имаше вид на струпана надве-натри. Планините изобщо не се виждаха. В дни като този на Грей му се струваше, че комплексът от сгради е остров, че светът е спрял да се върти, потънал е в черен океан от пустота, някъде на края на дълго пътуване. Идваха и заминаваха автомобили, камиони за доставки, ванове и военни камиони, тежки по пет тона, с провизии и доставки, но мястото, от което идваха или на което се връщаха, все едно къде се намираше, можеше и да е на Луната. Толкова беше известно на Грей. Спомените му от света започнаха да избледняват. Вече шест месеца не беше напускал огражденията на комплекса.

В служебния супермаркет в този час сигурно беше пълно с хора — петдесет, че и повече души, изпълнили помещението с топлината и шума си. Когато обаче влезе, откопча ципа на якето, изтупа снега от подметките на обувките си, Грей се огледа и видя едва неколцина души, пръснати тук-там из масите, седнали поотделно или на малки групички, наброяващи едва десетина. По облеклото им се познаваше кой с какво се занимава. Медицинският персонал носеше протрити каучукови обувки; войниците бяха облечени в зимни камуфлажни униформи и седяха приведени над подносите си, поглъщайки храната като селски ратаи; чистачите бяха в кафявите си работни гащеризони. След трапезарията имаше салон с маса за пинг-понг или въздушен хокей, но никой не играеше, нито гледаше телевизора с голям екран. Стаята тънеше в тишина, нарушавана само от няколко шепнещи гласа, прозвънване на стъкло или прибори за хранене. За известно време в салона имаше маси с компютри, лъскави и нови, за да се използват за електронна поща и какво ли не друго, но една сутрин през лятото, по средата на закуската екип техници ги изнесоха на колички. Някой от войниците се беше оплакал, но оплакването не му донесе добро. Компютрите така и не се появиха отново и от тях останаха само снопове висящи от стената жици. Махането на компютрите беше някакво наказание, реши Грей, но не знаеше причината за него. Самият той никога не си беше правил труд да се занимава с компютър.

Въпреки напрежението у него, уханието на топлата храна го накара да се почувства гладен, от лекарствата имаше такъв зверски апетит, че му беше чудно как така не напълняваше. Напълни подноса си и докато се редеше на опашката, предвкусваше апетитното хранене, което му предстоеше: чиния с минестроне, салата с кротони и сирене, захарно цвекло, шунка с пръстен от ананас, поставен като цитрусова корона. Завърши менюто си с парче лимонов пай и висока чаша вода с лед. Занесе всичко до празна маса в ъгъла. Повечето от чистачите се хранеха сами като него. Позволените им теми за разговор бяха твърде ограничени. Понякога минаваше по цяла седмица, в която Грей не разменяше с никого нито дума, без да се брои дежурният на Ниво 3, който вписваше явяването му и излизането му от отделението с ограничен достъп. Преди време, само няколко месеца по-рано, техниците или хората от медицинския състав щяха да му задават разни въпроси за Нула, зайците и зъбите. Слушаха отговорите му, кимаха, понякога отбелязваха по нещо в своите джобни компютри. Сега обаче само взимаха отчетите, без да кажат и дума, сякаш целият въпрос с Нула вече е проучен и не криеше неизвестни.

Грей се хранеше методично, ястие след ястие. В ума му все още се въртяха думите за Фанинг, като новинарски надписи на телевизионния екран, но храненето, изглежда, беше поуспокоило процеса; за няколко минути почти забрави, че е там. Привършваше с остатъка от пая си, когато пред масата му застана един от войниците. Грей си спомни, че името му е Полсън. Виждал го беше, въпреки че войниците трудно се различаваха един от друг в камуфлажните си униформи, тениски и лъснати ботуши, с късо остриганите си коси, заради които ушите им изглеждаха щръкнали, сякаш някой на шега ги е залепил към главите им. Прическата на Полсън беше толкова къса, че Грей не можеше да каже какъв цвят е косата му. Полсън взе стол от дясната страна на Грей, завъртя го и го възседна. Усмихваше се по начин, за който Грей би казал, че е дружелюбен.

— Ама вие, приятелчета, наистина обичате да си похапвате, нали?

Грей сви рамене.

— Ти си Грей, нали? — войникът присви очи. — Виждал съм те.

Грей остави вилицата и глътна хапката си от пая.

— Да.

Полсън кимна замислено, сякаш обмисляше дали името си го бива, или напротив. Изражението му привидно изглеждаше спокойно, но в него имаше нещо пресилено. Очите му се стрелнаха към охранителната камера, разположена в ъгъла над главите им, после отново се спряха на лицето на Грей.

— Не сте от бъбривите вие — заяви Полсън. — Малко сте като призраците, само да не се засегнеш от думите ми.

Като призраците. Полсън не знаеше и половината от истината. Грей си мълчеше.

— Може ли да те попитам нещо? — Полсън вирна брадичка към чинията на Грей. — Хапвай си, не се притеснявай. Можеш да се храниш, докато си говорим.

— Приключих — каза Грей. — Трябва да отивам на работа.

— Как е паят?

— Искаш да ме питаш нещо за пая ли?

— За пая? Не — Полсън поклати глава. — Само проявявах учтивост. Като пример за любезен неангажиращ разговор.

На Грей му стана чудно какво ли искаше. Войниците никога не бяха говорили с него, а ето го този сега, Полсън, го образова в етикета, сякаш камерите не гледат право в тях.

— Вкусен е — каза Грей. — Обичам лимоновия.

— Стига с тоя пай. Пет пари не давам за пая.

Грей хвана подноса си от двете му страни.

— Трябва да вървя — каза, но когато понечи да се изправи, Полсън го улови за китката. Само от това движение Грей разбра колко силен беше този мъж, сякаш мускулите на ръцете му се държаха на железни прътове.

— Сядай. Мамка му. Долу.

Грей седна. Изведнъж трапезарията му се стори обезлюдяла. Хвърли поглед зад Полсън и видя, че е точно така или почти: повечето маси бяха празни. Само двама техници в другия край на помещението пиеха кафе от чаши за еднократна употреба. Къде се бяха дянали всички?

— Слушай каква е работата, Грей, ние знаем какви точно сте вие, приятелчетата — тихо и с настойчивост каза Полсън. Седеше приведен над масата, ръката му продължаваше да лежи върху китката на Грей. — Знаем всичко, което сте направили, това казвам. Момченца или там каквото е. Аз казвам, че Бог дарява всекиму дарба. Каквото е добро за гъската, става и за гъсока. Схващаш ли ми мисълта?

Грей мълчеше.

— Не всички са на моето мнение, но то е такова. Последният път, като проверих, това все още беше свободна страна. — Премести стола и приближи още лице. — Познавах един тип в гимназията, слушаш ли? Та той слагаше сладкиши в дюкяна си и караше кучето да го лиже. Ти искаш да чукаш дечурлига, давай. Лично аз не схващам удоволствието, но си е твоя работа.

На Грей му призля.

— Съжалявам — каза с усилие. — Наистина трябва да вървя.

— Къде трябва да вървиш, Грей?

— Къде ли? — преглътна с мъка. — На работа. Трябва да отивам на работа.

— Не трябва — Полсън взе лъжица от подноса на Грей и започна да я върти върху масата с върха на показалеца си. — До смяната ти остават три часа. Познавам часовника, Грей. Пък и с теб си приказваме, мамка му.

Грей гледаше лъжицата, чакаше какво още ще каже Полсън. Изведнъж му се допуши неистово, желанието му граничеше с обсебеност.

— Какво искаш от мен?

Полсън завъртя лъжицата за последен път.

— Какво искам от теб ли, Грей? Нали това е въпросът? Наистина искам нещо, прав си. — Приведе се към Грей, махна му с показалец да се приближи. Заговори почти шепнешком. — Ами искам да ми разкажеш за Ниво 4.

Вътрешно Грей се срина, като стъпил на липсващо стъпало.

— Аз само чистя. Портиер съм.

— Прощавай — каза Полсън, — но не е съвсем така. Хич не ти се хващам.

Грей отново си помисли за камерите.

— Ричардс…

Полсън изсумтя.

— Майната му на тоя.

Погледна към камерата, помаха, после бавно завъртя ръка и сви всички пръсти без средния. Остана така няколко секунди.

— Да не мислиш, че някой гледа камерите? По цял ден, всеки ден, слуша ни, наблюдава ни какво правим?

— Няма нищо там. Кълна се.

Полсън бавно поклати глава. В очите му Грей отново съзря налудничавата искра.

— И двамата знаем, че ме пързаляш, затова може ли, ако обичаш да проявим честност един към друг.

— Само чистя — вяло каза Грей. — Тук съм само, за да работя.

Полсън мълчеше. В трапезарията беше толкова тихо, че Грей чуваше как бие сърцето му.

— Кажи ми нещичко. Добре ли спиш, Грей?

— Моля?

Полсън присви очи заплашително.

— Питам те, дали… спиш… добре?

— Ами, май да — промълви едва. — Разбира се, спя.

Полсън се позасмя злокобно. Облегна се назад и погледна към тавана.

— Ами, май да. Ами, май да.

— Не разбирам защо ме питаш тези неща.

Полсън рязко издиша.

— Сънищата, Грей. — Завря лицето си в това на Грей. — Говоря ти за сънищата. Вие, симпатяги, сънувате, нали? Аз сънувам и още как, мамка му. По цяла нощ. Сън след сън. Сънувам откачени дивотии.

Откачен, помисли си, думата съвсем уместно и точно описваше положението. Полсън беше превъртял. Колелата бяха излезли от коловоза, веслата вече не бяха във водата. Сигурно заради твърде многото месеци, прекарани в планината, заради несвършващите мразовити и снежни дни. Грей беше виждал такива типове в Бийвил. Нормални при влизането в затвора, след няколко месеца напълно откачаха и две смислени изречения не можеха да вържат.

— Искаш ли да ти разкажа сънищата си, Грей? Хайде, да видим дали ще познаеш.

— Не искам.

Дали, мамка му, ще познаеш.

Грей сведе поглед към масата. Усещаше как камерите наблюдават, усещаше присъствието и на Ричардс, който не изпускаше нищо от случващото се. Помисли си: Боже мили. Да спира вече с въпросите.

— Не… мога.

— Не можеш…

Поклати глава, отмести поглед.

— Не.

— Ами да ти споделя — пошушна Полсън. — Сънувам теб.

Измина миг в мълчание. Полсън е луд, помисли си Грей. Луд, луд, луд.

— Съжалявам — тромаво каза. — Там наистина няма нищо.

Отново понечи да си тръгне, като очакваше да усети как Полсън го хваща за лакътя и го спира.

— Добре — Полсън и махна леко с ръка. — Засега приключих. Изчезвай оттук.

Извърна се, както седеше на стола, за да погледне нагоре към Грей, който стоеше прав с поднос в ръце.

— Обаче ще ти кажа една тайна. Искаш ли?

Грей поклати глава.

— Нали познаваш онези двама чистачи, които си тръгнаха?

— Кои?

— Ами знаеш ги, онези типове — Полсън се намръщи. — Тлъстите. Оня тъпанар и другарчето му.

— Джак и Сам.

— Точно тези — Полсън отмести поглед. — Така и не им научих имената. Предполагам, ще ми кажеш, че в уговорката не влиза да си казват имената.

Грей чакаше Полсън да каже още нещо.

— Какво за тях?

— Ами дано не са ти били приятели. Защото тук има кратко известие. Мъртви са. — Полсън се изправи, не погледна Грей, докато произнасяше следващите си думи: — Всички сме мъртви.

Беше тъмно, а Картър беше изплашен.

Намираше се някъде долу, беше видял четири бутона на асансьора, номерата се редуваха в обратен ред, като номерата в подземен гараж. Преди да го докарат до това място с носилка, беше замаян и не чувстваше болка, дадоха му нещо, инжекция някаква, която го направи сънлив, но не го приспа напълно, затова смътно усещаше, че правят нещо отзад на тила му. Режеха, поставяха някакъв предмет. Китките и краката му бяха вързани, за да му било по-удобно, така казаха. После го докараха до асансьора и това беше последното, което си спомняше: бутоните и нечий пръст, натиснал бутона с надпис Н4. Онзи тип с пистолета, Ричардс, повече не се върна, както беше обещал.

Сега беше буден и макар да не можеше да каже със сигурност, усещаше се някъде долу, съвсем долу в дупката. Китките и глезените му все още бяха овързани, а вероятно беше вързан и през кръста. Стаята беше студена и тъмна, но виждаше как някъде примигват светлини, не можеше да каже на какво разстояние са от него, чуваше шума от вентилатор, който раздвижва въздуха. Не помнеше кой знае какво от разговора си с мъжа, преди да го свалят долу. Претеглиха го, това Картър си спомняше, правиха му и други неща, каквито всеки доктор прави. Измериха кръвното му налягане, накараха го да пикае в чаша, почукаха коленете му с чукче, прегледаха носа и устата му. После поставиха тръбичка в опакото на ръката му, болеше, болеше го адски, помнеше, че им го каза, по дяволите, и окачиха тръбичката към торбата на куката, останалото плуваше в мъгла. Спомняше си странна светлина, яркочервено връхче на писалка и изведнъж всички лица, които го заобикаляха, се оказаха скрити зад маски, един от тях казваше, но не можеше със сигурност да каже, кой точно: Просто лазер, господин Картър. Може би ще почувствате лек натиск. Сега в тъмното, си спомни как преди мозъкът му да се превърне в пихтия, си беше помислил, че Господ си прави последна шега с него и може би все пак това беше процедурата с инжекцията. Зачуди се дали скоро няма да види Исус или госпожа Ууд, или пък самия Сатана.

Но не умря, само заспа. Не знаеше колко дълго е спал. Известно време съзнанието му се рееше от един вид мрак към друг, приличаше на влизане в къща без лампи, нямаше какво да се гледа, не можеше да се ориентира. Не можеше да каже нищо тук отдолу. Цялото тяло го болеше, чувстваше езика си като натъпкан с топки чорап или като някакво странно космато животно, настанило се в него. Отзад на тила му, там, където се съединяваха плещите, усещаше болка. Повдигна глава, за да се огледа, но друго освен малки светли точици не виждаше — червени светлинки, като онази на химикалката. Не можеше да каже на какво разстояние са от него или колко са големи. Можеше да са светлините на отдалечен град, така като гледаше.

Улгаст. Името изплува в съзнанието му от мрака. Имаше нещо свързано с Улгаст, нещо, което беше казал, за времето като океан, което можел да му даде. Мога да ти дам цялото време на света, Антъни. Океан от време. Сякаш беше разбрал какво се крие в най-дълбокото кътче на сърцето на Картър, сякаш не се бяха срещнали преди малко, ами са се познавали от години. Никой не беше разговарял с Антъни по този начин, доколкото си спомняше.

Това го подсети за деня, в който беше започнало всичко, сякаш двамата си приличаха. Юни, беше през юни; това го помнеше. Юни, въздухът под магистралата беше горещ като в пещ, а Картър седеше на късче сянка и държеше пред гърдите си картон: ГЛАДЕН СЪМ, И С МАЛКО ЩЕ ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Наблюдаваше как колата, черно денали, се насочи към тротоара. Прозорецът до шофьора се отвори. Обикновено изтракваше и се отваряше така, че онзи вътре в колата да му подаде няколко монети или сгъната банкнота, без пръстите му да се докоснат до неговите. Прозорецът се спусна до долу с плавно движение. Отражението на Картър в тъмната боя на прозореца се смъкна като навита обратно завеса. В света зейна дупка и се откри тайно помещение. Случи се точно по пладне. Обедният трафик беше насочен към откритите шосета и към западната детелина от пресичащи се магистрали. Колите профучаваха бързо една след друга над главата му, като дълга тракаща върволица от товарни автомобили.

— Ехо? — викаше го шофьорът. Женски глас, който се извисяваше над шума от колите и ехото, което се носеше под магистралата. — Хей, вие? Господине! Извинете ме, господине!

Когато пристъпи към отворения прозорец, Картър почувства по лицето си студения въздух в купето на колата. Долови приятния аромат на нова кожа и после, още по-отблизо, уханието на женски парфюм. Жената се беше привела към прозореца от противоположната страна, тялото ѝ опъваше безопасния колан, на главата ѝ имаше слънчеви очила. Бяла жена, разбира се. Разбрал го беше още преди да погледне. Черното денали с лъщяща боя и грамадна лъскава решетка. Водещата на изток към Сан Фелипе улица, която свързваше Галерия с Ривър Оукс и където имаше грамадни къщи. Жената беше млада. По-млада, отколкото можеше да предположи за кола като тази, най-много трийсетинагодишна и носеше май екип за тенис — бяла пола и подходящо горнище, кожата ѝ беше влажна и блестяща. Имаше слаби и изящни ръце с лек слънчев загар. Права коса, руса, с по-тъмни кичури, отметната встрани от лицето ѝ, фин нос и добре изразени скули. Други бижута, освен пръстена ѝ с диамант колкото зъб, не видя. Знаеше, че не бива да зяпа толкова отблизо, но не се сдържа, погледът му се плъзна към задната част на колата. Видя празната бебешка седалка, с окачени по нея плюшени играчки в ярки цветове, а зад нея голяма хартиена пазарска торба, която приличаше на металическа. На торбата се четеше името на магазина.

— Колкото дадете — промърмори Картър. — Бог да ви благослови.

Чантата ѝ, огромна и направена от дебела кожа, лежеше в скута ѝ. Започна да прехвърля съдържанието ѝ на седалката: червило, бележник, малък като бижу телефон.

— Искам да ти дам нещо — казваше тя. — Двайсет стигат ли? Така ли правят останалите? Не знам.

— Бог да ви благослови. — Светофарът, знаеше Картър, щеше да се смени. — Колкото дадете.

Тя измъкна портфейла си точно когато зад тях се разнесе първият нетърпелив клаксон. Жената бързо се извърна към клаксона, после погледна светофара, вече светеше зелено.

— Да му се не види, да му се не види.

Припряно ровеше в портфейла си, голям колкото книга, със закопчалки и ципове и отделения, претъпкани с хартиени листчета.

— Не мога — повтаряше, — не мога.

Клаксоните се увеличиха и изведнъж червеният мерцедес, който стоеше зад нея, с рев се насочи към средната линия и засече автомобила, който се движеше по нея. Шофьорът скочи на спирачките си и натисна клаксона.

— Съжалявам, съжалявам — не спираше да повтаря жената. Гледаше към портфейла си, сякаш е заключена врата, за която тя не може да открие ключа. — Пълно е с карти тук, мислех, че имам банкнота от двайсет, може би дори десет, да му се не види, да му се не види…

— Ей, малоумната! — две коли по назад, от огромен камион се беше надвесил мъж. — Не виждаш ли светофара? Разкарай се от пътя!

— ’Сичко е наред — каза Антъни и се отдръпна. — Трябва да тръгвате.

— Не ме ли чуваш? — крещеше мъжът. Чуха се още клаксони. Размаха ръката си през прозореца. — Разкарай се от шибания път!

Жената се наклони, за да погледне в задното огледало. Очите ѝ се разшириха.

— Млъквай! — кресна. Удари по волана с юмруци. — Исусе, млъквайте!

— Госпожо, махнете шибаната си кола!

— Исках да ти дам пари. Само това исках. Защо трябва да е толкова трудно, защо да е трудно това, че исках да помогна…

Картър разбра, че е време да се омита. Предполагаше как щяха да се развият събитията: вратата на колата се отваря, към него се насочват яростни стъпки, някой завира лицето си в това на Картър.

— Ти на дамата ли досаждаш? Ти к’во си въобразя’аш? — идваха още мъже, кой знае колко щяха да са. Стигнеше ли се до там, винаги беше пълно с мъже, нямаше значение какво казва жената, тя нямаше да може да му помогне, щяха да видят онова, което искаха да видят: чернокож мъж и бяла жена с бебешка седалка, пазарски торби и отворения портфейл в скута ѝ.

— Моля ви — каза той. — Госпожо, трябва да тръгвате.

Вратата на камиона се отвори, от него се показа огромен мъж с почервеняло лице, в джинси и тениска, ръцете му бяха грамадни като бейзболни ръкавици. Щеше да смачка Картър като буболечка.

— Ей! — ревеше и сочеше. Огромната му кръгла тока на колана проблясваше на слънцето. — Ей, ти там!

Жената вдигна поглед към огледалото и видя каквото и Картър: мъжът носеше пушка.

— О, Господи, Господи! — извика тя.

— Този ѝ краде колата! Ситното негро ѝ краде колата!

Картър замръзна. Всичко се стоварваше върху него, страховит рев, целият свят надуваше клаксон, крещеше и идваше да го спипа, идваше да го спипа най-накрая. Жената се пресегна бързо през мястото на пасажера и отвори вратата.

— Влизай!

Стоеше неподвижен.

— Хайде! — извика тя. — Влизай в колата!

И по някаква причина, той се качи в колата. Хвърли картона си, влезе бързо и затръшна вратата зад себе си. Жената натисна педала на газта, прехвърча на забранена светлина, светофарът от зелен беше станал червен. Колите около тях се отклоняваха, докато се носеха по пътя. За секунда Картър си помисли, че няма как да не катастрофират и затвори очи, вкопчил се в очакване на удара. Нищо не се случи, разминаха се с всички.

Такова, помисли си той, проклето нещо. Изскочиха изпод магистралата отново на слънце, жената караше толкова бързо, сякаш беше забравила присъствието му. Прекосиха влакови релси и колата подскочи високо. Усети как главата му опира тавана на купето. Това изглежда отрезви и нея. Рязко натисна спирачките с непремерена сила, той се просна на таблото, после извъртя волана и влезе в паркинг на химическо чистене и ресторант. Без да поглежда към Антъни или да му казва и дума, обори глава на волана и се разплака.

За пръв път виждаше бяла жена да плаче, поне отблизо, а не по телевизията или на кино. В затвореното купе на колата той долавяше уханието на чистата ѝ коса и на сълзите ѝ, подобно на разтопен восък. После си даде сметка, че усеща и своя мирис, което дълго време не беше правил, а мирисът на тялото му хич не беше приятен. Миришеше лошо, противно, като гранясало месо и вкиснало мляко, погледна се, видя мръсните си ръце, тениската и джинсите, които носеше от много дни, и се засрами.

След известно време тя се повдигна от волана и избърса носа си с опакото на ръката си.

— Как се казваш?

— Антъни.

На Картър му мина през ума, дали пък няма да го откара направо в полицията. Колата беше толкова чиста и нова, че се чувстваше като огромно мръсно леке на седалката. И да беше усетила колко лошо мирише, тя не го показа.

— Мога да сляза тук — предложи Картър. — Простете ми, че ви докарах такива беди.

— Ти ли? Какво си направил ти! — Пое дълбоко въздух, отметна глава назад към подглавника и притвори очи. — Исусе, съпругът ми ще ме убие. Исусе, Исусе, Исусе. Какви си ги въобразяваше, Рейчъл?

Стори му се ядосана и Картър предположи, че очаква той сам да слезе. Намираха се на няколко квартала северно от Ричмънд. От тук можеше да се качи на автобус и да се върне на мястото, където спеше, празен паркинг долу на Уестпарк зад рециклиращото предприятие. Добро място беше. Там нямаше проблеми, а като валеше, хората от центъра го пускаха да преспи в някой от празните гаражи. Имаше малко повече от десет долара, няколко банкноти и остатъка от сутринта под надлеза на шосето, достатъчно му бяха да се прибере и да си купи нещо за ядене.

Сложи ръка на вратата.

— Недей — спря го припряно тя. — Не си тръгвай.

Обърна се към него. С подпухналите си от плача очи впери изпитателен поглед в лицето му.

— Трябва да ми кажеш дали наистина го мислиш.

Картър не разбра.

— Госпожо?

— Онова, което беше написал на картона си, Онова, което каза. „Бог да ви благослови.“ Чух те да го казваш. Защото въпросът е там — обясняваше жената, недочакала отговора му — че аз не се чувствам благословена, Антъни — изсмя се нервно и смехът ѝ разкри ред ситни, подобни на перли зъби. — Чудна работа, нали? Би трябвало да се чувствам благословена, но не е така. Чувствам се ужасно. Непрекъснато, през цялото време.

Картър не знаеше какво да каже. Как е възможно бяла дама като нея да се чувства ужасно? С крайчеца на окото си виждаше празната седалка за бебе, яркия наниз от играчки и се почуди къде ли е в този момент детето. Може би трябва да ѝ спомене, че има бебе, колко щастлива трябва да е от това. Ако съдеше от своя опит, хората обичаха да чуват такива неща, особено жените.

— Няма значение — каза жената. Невиждащо се взираше през предното стъкло към павилионче за понички. — Знам какво си мислиш. Няма нужда дори да го изричаш. Вероятно изглеждам като някоя луда.

— На мен ми се виждате съвсем добре.

Тя отново се разсмя, този път горчиво.

— Ами тъкмо там е проблемът, нали? Там е. Изглеждам си съвсем наред. Питай когото искаш. Рейчъл Ууд има всичко, каквото човек би си пожелал. Рейчъл Ууд изглежда върха…

За минута седяха в колата, жената тихо плачеше и нещастно гледаше невиждащо. Картър продължаваше да се чуди дали няма да е добре да слезе от колата, или това е лоша идея. Само че дамата беше разстроена и на него му се струваше нередно да я остави така. Зачуди се дали тя не иска той да се съжали над нея. Рейчъл Ууд: реши, че сигурно това ѝ е името, че говори за себе си. Но не беше сигурен. Може би Рейчъл Ууд е някоя нейна приятелка или пък жената, която се грижи за бебето ѝ. Знаеше, че рано или късно трябва да си тръгне. Каквото и настроение да я беше обхванало, то щеше да премине и ще си спомни, че за малко не са я застреляли заради едно нищо и никакво смрадливо негро, настанило се на седалката в колата ѝ. Засега обаче прохладата от вентилаторите на таблото и странната, тъжна притихналост на жената стигаха да го задържат на мястото му.

— Как е фамилията ти, Антъни?

Не помнеше някой да му е задавал този въпрос.

— Картър — отвърна той.

Следващата ѝ постъпка го изуми повече от всичко, което се беше случило до този момент. Тя се извърна на седалката, погледна го прямо с бистър поглед и му подаде ръка, за да се ръкуват.

— Е — каза тя с глас, все още с нотка тъга, — приятно ми е, господин Картър. Аз съм Рейчъл Ууд.

Господин Картър. Много му хареса. Ръката ѝ беше малка, но се здрависваше като мъж със стабилно ръкостискане. Някакво чувство, което не смееше да облече в думи, обзе Антъни. Наблюдаваше я дали ще си избърше ръката, но тя изобщо не направи подобно движение.

— О, Боже мой! — Очите ѝ се разшириха от удивление. — Съпругът ми ще получи инфаркт. Не можеш да му разкажеш за случилото се на кръстовището. Наистина. В никакъв случай не му казвай.

Картър поклати глава.

— Имам предвид, че не е негова вината, задето е такъв завършен и абсолютен задник. Просто няма да възприеме случилото се от нашата гледна точка. Трябва да ми обещаете, господин Картър.

— Нищо няма да кажа.

— Добре. — Отривисто кимна, успокоена и отново насочи поглед през предното стъкло, замислено смръщила гладкото си чело. — Понички. Защо ли от всички възможни места спрях точно тук. Ти сигурно не искаш понички, нали?

Само от споменаването им устата му се изпълни със слюнка. Усети стомаха му да се присвива.

— Поничките стават — каза Картър. — Кафе става.

— Но те не са истинска храна, нали? — решително каза тя, беше взела някакво решение. — Ти имаш нужда от истинска храна.

И тогава Картър разбра какво е обзелото го чувство. Почувствал се беше забелязан. Сякаш дълго време е бил призрак, без да подозира. Изведнъж го връхлетя прозрението, че тя възнамерява да го вземе с нея, да го заведе у дома си. Чувал беше за хора като нея, но никога не вярваше да ги има.

— Знаете ли, господин Картър, според мен Господ ви е поставил под онова шосе днес с определена цел. Според мен той се е опитвал да ми каже нещо — включи на скорост. — Двамата с вас ще станем приятели, предчувствам го.

И те бяха приятели, точно както тя каза. Това беше странно. Той и тази бяла дама, госпожа Ууд, която си имаше съпруг — достатъчно възрастен, за да ѝ бъде баща, когото Картър почти никога не виждаше — с огромна къща под истински дъбове с поляна, жив плет и две момиченца, не само бебето, но и по-голямо момиченце, прекрасно като цветенце, както и сестричката. И двете изглеждаха като от картинка. Чувстваше го чак с мозъка на костите си, с най-съкровената си същност. Те бяха приятели. За него тя направи неща, които никой никога не беше правил. Тя сякаш отвори вратата на колата си и вътре се откри цяла една огромна стая, пълна с хора, с гласове, които го наричаха по име, с храна за него, легло за него и всичко останало. Даде му работа, не само да се грижи за нейния двор, но и за други къщи също, а където и да отидеше, хората го наричаха „господин Картър“, питаха го дали ще може да свърши една допълнителна задача днес, защото щели да наминат едни приятели: да събере листата от патиото, да боядиса няколко стола, да изчисти нападалите листа във водосточната тръба, от време на време дори да разходи кучето. Господин Картър, знам, че сигурно сте много зает, но ако за вас не е затруднение, бихте ли…? А той винаги се съгласяваше. В плика под килимчето или саксията те му оставяха допълнително десет или двайсет долара, без той да им е искал. Харесваше и другите хора, но истината беше, че за него те бяха без значение, правеше всичко заради нея. Срядата беше най-хубавият ден от седмицата, нейният ден, махаше му с ръка от прозореца, докато той излизаше с косачката от гаража и понякога, много често, излизаше от къщата, след като е приключил с работата — тя не оставяше парите под килимчето като останалите, ами му ги даваше лично на ръка — случваше се да поседнат с чаши чай с лед в патиото, като му разказваше за живота си, но го питаше и за неговия. Говореха си като истински хора и седяха на сянка. Господин Картър, казваше тя, вие сте Божи дар. Господин Картър, не знам как изобщо съм успявала и едно нещо да свърша без вас. Вие сте парченцето от пъзела, което липсваше.

Обичаше я. Това беше истината. Това беше и тайнствената, тъжна и печална истина във всичко. Докато сега лежеше в студения мрак, усещаше как у него напират сълзи, надигат се в душата му. Как изобщо някой можеше да твърди, че той би направил нещо на госпожа Ууд, когато той я обичаше по този начин? Защото той знаеше. Знаеше, че макар да се усмихва, да се смее и да се грижи за децата си, пазарува, играе тенис и обсъжда пътувания в салона, вътре в нея е пусто. Разбрал го беше в онзи първи ден в колата и то беше завладяло сърцето му, да можеше да запълни пустотата само с желанието си да го направи. В дните, в които тя не излизаше в двора, които с времето ставаха все повече, той я виждаше как понякога с часове седи на дивана, оставяше бебето да плаче, подмокрено или гладно, не помръдваше и мускулче. Изглеждаше като без капка въздух у себе си. Имаше дни, в които изобщо не я виждаше и предполагаше, че се е скрила някъде дълбоко в къщата си, защото е тъжна. В тези дни той правеше допълнителни неща, подстригваше плета, без да има нужда, махаше плевели около пътеката, с надеждата, че ако почака, тя ще излезе с чая. Чаят означаваше, че тя е добре, че е преминала през още един ден, в който се е чувствала ужасно по нейния начин.

И тогава дойде онзи следобед в двора, онзи ужасен следобед, когато беше видял по-голямото момиченце, Хали, самичко. Беше декември, въздухът наситен и влажен, басейнът — пълен с окапали листа. Момиченцето, което ходеше на детска градина, носеше сини шорти от униформата и цветна блуза, но нищо друго, дори обувки не носеше и седеше в патиото. Държеше кукла Барби. Днес не е ли на училище? Картър попита, а тя поклати глава, без да го погледне. Майка ѝ тук ли е? Татко е в Мексико, заяви момиченцето и потрепери от студ. С неговата приятелка. Мама нямало да става от леглото.

Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Позвъни на звънеца, а после вика пред прозорците, но никой не отговори. Не знаеше какво да прави с момиченцето, което седеше така само отвън, но имаше много неща, които той не знаеше за хората като семейство Ууд, някои техни действия си оставаха непонятни за него. Всичко, което имаше, беше старият мръсен пуловер, който предложи на момиченцето, но тя го взе и се омота в него като в одеяло. Трябваше да поработи на поляната, мислеше, че шумът от косачката може би ще събуди госпожа Ууд и тя ще си спомни, че момиченцето ѝ е останало само навън при басейна, че някак всъщност е заключила вратата. Господин Картър, не знам как се е случило, заспала съм, слава Богу, че сте бил тук.

Той приключи с поляната. Момиченцето с куклата в ръце тихо го наблюдаваше. Извади голямата мрежа от гаража, за да почисти басейна. И тогава я откри, до ръба на пътеката: мъничка костенурка, бебе. Не беше по-голяма от монета. Извадила късмет, че не я е премазал с косачката. Приведе се и я вдигна. Изобщо не тежеше. Ако не я виждаше с очите си, щеше да каже, че ръката му е празна, толкова лека беше. Може би защото момиченцето го наблюдаваше от патиото, или пък защото госпожа Ууд спеше зад него в къщата, тогава действията му се сториха съвсем правилни, сякаш костенурката можеше по някакъв начин да оправи нещата, това дребничко същество в тревата.

— Ела — каза на момиченцето. — Ела, искам да ти покажа нещо. Едно същество, което е още бебе, госпожице Хали. Бебче като теб.

После се обърна и видя госпожа Ууд да стои на двора зад него, на по-малко от три метра. Вероятно беше излязла от предната врата, защото нищо не беше чул. Носеше огромна тениска, като нощница, косата ѝ беше в пълен хаос.

— Госпожо Ууд — каза той, — защо сте излезли, радвам се да ви видя. Тъкмо щях да покажа на Хали…

Стой далече от нея!

Това не беше госпожа Уууд, която познаваше. Погледът ѝ беше подивял и луд. Държеше се така, сякаш никога преди не го е виждала.

— Госпожо Ууд, исках да ѝ покажа нещо хубаво…

Махай се! Махай се! Бягай, Хали, бягай!

Преди да успее и дума да каже, тя му се нахвърли, настървено, с всички сили. Той падна гърбом, кракът му се препъна в пръта на мрежата за почистване на басейна, която беше оставил на земята до него. Пресегна се, рефлекс, пръстите му уловиха и задържаха предницата на тениската ѝ, усети как тежестта му я повлича, не можеше да направи нищо, за да предотврати падането и се стовариха в басейна.

Водата. Почувства я като удар с юмрук. Носът, очите и устата му се изпълниха с вода, имаше някакъв отвратителен вкус на химикали, противен като сатанински дъх. Тя изплуваше и потъваше, навсякъде около него. Потъваха оплели ръце и крака един в друга като мрежа. Опита се да се освободи, но тя бързо го улови, повлече го надолу, надолу. Не можеше да плува, дори замахване не можеше да направи, можеше да се опита да отскочи, ако се наложеше, но дори и тази идея го плашеше, а и нямаше сили да я спре. Изви глава към блестящата повърхност на водата, където беше и въздухът, но той можеше да е и на километри от него. Тя го дърпаше надолу, в света на тишината, сякаш басейнът беше обърнато късче небе и тогава той разбра: там искаше да отиде тя. Натам вървеше през цялото време, още от деня, когато се срещнаха под шосето, когато спря колата си и произнесе името му. Каквото и да я беше задържало в този свят, онзи, над водата, най-накрая се беше скъсало като шнур на хвърчило. Светът се беше завъртял нагоре с краката, и сега хвърчилото падаше. Тя го прегърна, брадичката ѝ лежеше на рамото му, за миг срещна погледа ѝ във водния вихър и видя, че е изпълнен с ужасяващ, мъртвешки мрак. О, моля те, мина през ума му, нека да съм аз. Ще умра, ако поискаш, за теб бих умрял, ако го поискаш, нека аз да умра. Можеше само да диша. Знаеше го с такава яснота, с каквато знаеше името си, но и да се мъчеше нямаше да успее да се справи с това. Твърде дълго беше живял, за да се откаже от живота си само по силата на волята. Стигнаха до дъното с мек удар. Госпожа Ууд продължаваше да го прегръща, усети как раменете ѝ потрепват, когато пое първия си дъх. Вдиша още веднъж и после трети път, мехурчетата от последния въздух от дробовете ѝ се заиздигаха зад ухото му като прошепната тайна: Бог да те благослови, господин Картър, после разхлаби прегръдката си.

Не помнеше как е излязъл от басейна, нито какво е казал на момиченцето. Тя плачеше силно, а после спря. Госпожа Ууд беше мъртва, душата ѝ си беше отишла, но останалото без душата ѝ тяло бавно се издигна на повърхността и се нареди сред плуващите листа, които възнамеряваше да почисти. Някакъв покой обгърна всичко — ужасен, съкрушителен покой, сякаш нещо, което прекалено се беше проточило във времето, най-накрая е приключило. Сякаш той отново беше започнал да изчезва. Може би изминаха часове или само минути, преди да дойде съседката, после полицията, но през това време беше разбрал, че никому няма да разкаже за случилото се, нито какво е видял, нито какво е чул. Беше тайна, която тя му повери, последната тайна за това коя е и той беше решен да я пази.

Картър реши, че каквото и да се случи с него оттук нататък, ще е наред. Изглеждаше неизбежно. Улгаст може и да беше излъгал, или не беше, но делото на живота на Картър беше приключило, сега вече го осъзнаваше. Никой никога повече нямаше да го попита за госпожа Ууд. Тя беше просто следа в ума му, сякаш някаква частичка от нея беше преминала в него, а той нямаше никому да каже за това.

Свистящ звук проряза въздуха около него, като изтичаща от гума въздушна струя, а на стената, там където беше червената светлина, се появи зелена. Отвори се врата и окъпа стаята в бледосиня светлина. Картър видя, че лежи на носилка, носеше нощница. Тубичката продължаваше да е свързана с ръката му, погледна мястото, където беше включена под лепенката и отново усети свирепата болка. Стаята беше по-просторна, отколкото му се стори, нямаше друго, освен чисто бели повърхности, с изключение на мястото, където вратата се беше отворила със замах, и няколко машини на отсрещната стена, каквото не беше виждал.

Някой стоеше на прага.

Затвори очи и се облегна назад, мислеше си: Спокойно. Спокойно. Готов съм. Нека да дойдат.

— Имаме проблем.

Минаваше десет вечерта. Сайкс се появи на вратата на кабинета на Ричардс.

— Знам — каза Ричардс, — следя я.

Проблемът беше момичето, онова безименно и ничие момиче. Вече не беше безименно и ничие. Ричардс научи новините от полицейските доклади малко след девет. Майката на момичето се оказа заподозряна за убийство, събития, свързани с някакво братство. Застреляното от нея момче било син на федерален окръжен съдия. Оставеният от нея на местопрестъплението пистолет беше отвел полицията до мотел близо до Грейсланд, където мениджърът — дълъг две страници списък от предишни провинения — беше разпознал момичето на снимката, направена от полицаите в петък, в манастира, където майката я изоставила. Монахините разказали цялата история на полицаите, а и нещо, за което Ричардс не знаеше какво да мисли: суматоха в зоопарка на Мемфис. После един от полицаите разпознал Дойл и Улгаст на видеозапис от камера за наблюдение, направен през нощта на контролен пункт на 55-а междущатска магистрала северно от Батон Руж. Местната телевизия се добрала до историята навреме за вечерните новини, когато беше задействано жълто ниво на тревога.

Ето така от нищото целият свят търсеше двама федерални агенти и момиченце на име Ейми Белафонте.

— Къде са сега? — попита Сайкс.

От терминала си Ричардс се свърза със сателитен източник и ограничи търсенето върху териториите между Тенеси и Колорадо. Предавателят беше в джобния компютър на Улгаст. Ричардс преброи осемнайсет горещи точки в региона, после откри една, която съвпадаше с номера на проследяващото устройство на Улгаст.

— Западна Оклахома.

Сайкс стоеше зад него, гледаше над рамото му.

— Според теб дали вече е разбрал?

Ричардс нагласи камерата, увеличи образа.

— Според мен да — каза той и показа данните на Сайкс.

Скорост на целта 102 километра в час.

И малко по-късно:

Скорост на целта 122 километра в час.

Те вече бягаха. Налагаше се Ричардс да ги измъкне. Намесени бяха местни полицаи, вероятно и ченгета от щатската полиция. Предстояха грозни сцени, защото нямаше как да стигне до тях навреме. Хеликоптерът вече се готвеше от Форт Карсън. Сайкс се беше разпоредил.

Тръгнаха по задното стълбище към Ниво 1 и излязоха да чакат навън. След залез температурите бяха паднали. Гъста мъгла се спускаше и се виеше на едри спирали на светлините върху кръга на паркинга, като сух лед на рок концерт. Стояха и мълчаха. Нямаше нищо за казване. Положението беше пълен и абсолютен провал. Ричардс се сети за снимката, онази, която се разпространяваше по системата. Ейми Белафонте: красив фонтан. Черна коса, която пада по раменете ѝ, изглеждаше мокра, сякаш е вървяла под дъжда, с гладко, младо лице, съхранило някаква бебешка пухкавост по страните, но под челото ѝ тъмните очи гледаха с поглед, в който имаше дълбока мъдрост. Носеше джинси и горнище на анцуг със затворен догоре цип. В едната си ръка стискаше някаква играчка, плюшено животно. Можеше да е куче. Очите бяха онова, към което Ричардс непрекъснато се връщаше. Тя гледаше прямо във фотоапарата, сякаш казваше: Виждаш ли? Какво си мислеше, че съм, Ричардс? Мислеше, че на този свят няма човек, който да ме обича ли?

За секунда, само за една, си го беше помислил. Премина през него като повей от крило: желанието да е друг човек, за когото детските очи биха означавали нещо.

Пет минути по-късно чуха, че хеликоптерът пристига, пулсиращо присъствие, което се снишаваше в края на горичката на югоизток. Направи една проучвателна обиколка, с разузнаващ сноп светлина, после с балетна прецизност се спусна към паркинга, като изтласка вълна от треперещ въздух изпод перките си. Боен хеликоптер с пълно въоръжение, предназначен за нощно разузнаване. Изглеждаше прекалено само за едно момиченце. Но в такава ситуация се бяха оказали. Закриваха очите си с ръце от вятъра, воя и снежната вихрушка.

Когато хеликоптерът докосна земята, Сайкс улови Ричардс за лакътя.

— Тя е дете! — извика над грохота. — Направи нещата както трябва!

Каквото и да означаваше това, помисли си Ричардс и бързо се запъти към отварящия се люк.

Десет

Вече се движеха бързо, Улгаст беше на волана, до него Дойл нервно удряше по бутоните на джобния си компютър. Обаждаше се, за да каже на Сайкс кой отговаря за случая.

— Проклетият сигнал е изчезнал. — Дойл метна компютъра си на таблото. Бяха на двайсетина километра от градчето, движеха се в западна посока. Безкрайната равнина се спускаше изпод обсипано със звезди небе.

— Можех и аз да ти го кажа — заяви Улгаст. — Тук сме на обратната страна на Луната. И защо не подбираш думите си по-внимателно?

Дойл не му обърна внимание. Улгаст бързо вдигна поглед към огледалото за обратно виждане и срещна погледа на Ейми. Разбра, че и тя го е усетила, сега бяха свързани. От момента, в който слязоха от въртележката, свърза съдбата си с нейната.

— Какво знаеш? — попита Улгаст. — Мисля, че вече е без значение дали ще ми кажеш.

— Знам колкото теб — сви рамене Дойл. — Може би повече. Ричардс реши, че може да имаш проблеми с изпълнението на задачата.

И кога бяха разговаряли, зачуди се Улгаст. Докато двамата с Ейми са били на въртележките? През нощта в Хънтсвил, когато Улгаст се беше прибрал в мотела и позвънил на Лайла? Или преди това?

— Трябва да внимаваш. Сериозно говоря, Фил. Такъв тип само. Доставчик на частни охранителни услуги. Търгаш си е.

Дойл въздъхна раздразнено.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Брад? Не знаеш кой тук е на твоя страна. Позволих ти да се възползваш от съмнението в лунапарка. Трябваше само да я върнеш при колата, както обеща. Не виждаш цялата картина.

— Виждам достатъчно от нея.

Пред тях се показа бензиностанция, светъл оазис в мрака. Когато се приближиха, Улгаст намали.

— Исусе. Не спирай — каза Дойл. — Продължавай да караш и това е.

— Без бензин няма да стигнем далече. Резервоарът не е пълен и на четвъртинка. Това може да е последната бензиностанция за дълго време.

Щом Дойл искаше да е началник, помисли си Улгаст, поне да се държи като такъв.

— Добре. Но само бензин. А вие двамата оставате в колата.

Насочиха се към бензиновата колонка. Когато Улгаст изключи двигателя, Дойл се пресегна и издърпа ключовете от таблото. После отвори жабката и взе оръжието на Улгаст. Извади пълнителя, сложи го в джоба си и върна обратно незареденото оръжие.

— Не мърдай.

— Дали не искаш да провериш и маслото.

Дойл рязко издиша.

— Исусе, нещо друго, Брад?

— Само казвам. Не искаме повреди, нали.

— Добре. Ще го проверя. Само стой в колата.

Дойл заобиколи колата и започна да пълни резервоара. Докато Дойл беше вън от колата, Улгаст имаше малко време да поразмисли, но без оръжие и без ключове нямаше кой знае какви възможности. Част от него реши да не взима Дойл много насериозно, за момента положението беше такова и толкова. Дръпна лоста под таблото, Дойл мина пред колата и вдигна капака, като така за миг купето остана скрито от погледа му.

Улгаст се извърна към Ейми.

— Добре ли си?

Момиченцето кимна. Държеше раничката си в скута, изпънатото уше на зайчето ѝ стърчеше от отвора. На светлината Улгаст видя пудра захар, която още стоеше по страните ѝ като снежинки.

— Пак към доктора ли отиваме?

— Не знам. Ще видим.

— Той има пистолет.

— Знам, миличка. Всичко е наред.

— Майка ми имаше пистолет.

Преди Улгаст да измисли отговор, капакът на колата се затръшна. Сепнат, той рязко се обърна навреме, за да види трите патрулиращи коли от щатската полиция с включени сирени да профучават покрай бензиностанцията в противоположната посока.

Вратата на мястото до шофьора се отвори и през нея нахлу струя влажен въздух.

— Мамка му — Дойл подаде ключовете на Улгаст и се извърна на мястото си, за да проследи с поглед минаващите покрай тях полицейски коли.

— Според теб дали нас търсят?

Улгаст изви глава, за да види полицейските коли в страничното огледало. Движеха се с много висока скорост. Можеше и да е някакво обичайно произшествие, грабеж или пожар. Но в себе си знаеше, че не е така. Броеше секундите, наблюдаваше как светлините се отдалечават. Стигнал беше до двайсет, когато разбра, че обръщат.

Завъртя ключа, двигателят се събуди за живот.

— Ами ето ни.

Десет часа, а сестра Арнет не можеше да заспи. Дори очи не можеше да затвори.

Всичко случило се беше ужасно, първо мъжете дошли за Ейми, как я бяха заблудили, заблудили всички, въпреки че сестра Арнет продължаваше да не разбира как едновременно може да са от ФБР и да са похитители. После и ужасните събития в зоопарка, крясъците и писъците, всички тичаха, а Лейси държеше в прегръдките си Ейми и отказваше да я пусне. Часове бяха прекарали в полицията, не се бяха отнасяли към тях като към престъпнички, но несъмнено не им засвидетелстваха отношението, на което сестра Арнет беше свикнала. Всички някак смътно ги обвиняваха, детективът задаваше непрестанно едни и същи въпроси, после репортерите и автомобилите с камери, наредили се на улицата пред къщата, с огромни светлини, осветили прозорците след настъпването на вечерта. Телефонът непрекъснато звънеше, докато накрая сестра Клер реши да го изключи.

Майката на момичето беше убила човек, някакво момче. Така ѝ беше казал детективът. Името на детектива беше Дюпре, млад човек с щръкнала малка брада, който разговаря с нея учтиво, с леки следи от стария говор на Ню Орлиънс, което означаваше, че е католик. Обръщаше се към нея с френски думи, останали в този говор, но нали взе за учтиви и другите двама, които се бяха появили на вратата? Улгаст и по-младият, хубавецът? Чиито лица беше видяла още веднъж на неясния, направен някъде в Мисисипи видеозапис, докато, както тя предполагаше, двамата не са и подозирали, че ги наблюдават, който Дюпре ѝ беше показал? Взела ги беше за свестни хора, защото изглеждаха прилично, нали? А майката, беше ѝ казал Дюпре, майката била проститутка. Защото блудницата е дълбока пропаст, а чуждата жена — тесен кладенец; тя като разбойник причаква и умножава законопрестъпниците между човеците. (Притчи Соломонови, 23:27-28). Защото мед тече от устата на чужда жена, и нейната реч е по-гладка от дървено масло; но сетнините от нея са горчиви като пелин, остри като двуостър меч; нозете ѝ слизат към смъртта, стъпките ѝ стигат до преизподнята. (Притчи Соломонови, 5:3-5)

Преизподнята. Точно от тези думи сестра Арнет потръпна в леглото си. Защото преизподнята беше действителност, съществуваше наистина, истинско място беше, в което изтерзаните души се мъчеха во веки. Такава жена беше въвела Лейси в тяхната кухня, стояла беше в тяхната къща преди не повече от трийсет и шест часа: жена, чийто стъпки стигат до преизподнята. Жена, която беше съблазнила някак онова момче, Арнет не желаеше да си представя как, и после го беше застреляла. Застреляла го беше с пистолет в главата, а преди да избяга оставила момичето си на Лейси, момиче, което кой знае какво криеше в душата си. Защото това беше сигурно, имаше нещо… неземно у нея. Не ѝ беше приятно да си мисли така, но такава беше истината. Как иначе да се обясни случилото се в зоопарка, с всичките онези животни, които тичат и надават рев?

Цялата ситуация беше ужасна. Ужасна, ужасна, ужасна.

Арнет се опита да заспи, но не успя. Все още чуваше рева на двигателите на вановете, дори пред затворените ѝ очи светлините им хищнически блестяха. Знаеше какво ще дават по телевизията: репортери с микрофони, които приповдигнато говорят и разпалено жестикулират към къщата, където Арнет и останалите сестри се мъчеха да поспят. Сцената на престъплението, така я наричаха, с последните новини от тази гореща история за убийство и отвличане, в която бяха замесени и федерални агенти, въпреки че Дюпре беше забранил най-категорично на монахините да говорят за тази част от събитията с когото и да било. Когато монахините се прибраха у дома с полицейската кола, която ги докара от управлението, никоя и дума не можеше да промълви от изтощение, а се бяха натъкнали на поне дузина телевизионни коли, наредени на тротоара пред къщата като цирков керван. Сестра Клер обърна внимание на факта, че сред колите, освен представители на кабелни телевизии от Мемфис, имаше и екипи от Нашвил, Падука, Литъл Рок и дори Сейнт Луис. Щом завиха по входната алея, репортерите бяха обкръжили вана, насочили към тях светлини, камери, микрофони и надвиквайки се, задаваха своите настървени, непонятни въпроси. Тези хора нямаха никакво достойнство. Сестра Арнет беше толкова изплашена, че се разтрепери. Наложи се двама полицаи да изблъскат репортерите от територията на обителта: Не виждате ли, че това са монахини? Защо ви е да тормозите монахини? Отдръпнете се всички, веднага, за да могат монахините спокойно да се приберат.

Да, адът съществуваше, Арнет го знаеше със сигурност. Тя пребиваваше в него, точно в този миг.

След това, без никоя от тях да изпитва глад, се бяха събрали в кухнята, просто за да са някъде. Всички без Лейси, която Клер беше качила направо в стаята ѝ, за да си почине. Странно беше: от всички тях Лейси изглеждаше най-малко разстроена от случилото се този следобед. Часове наред не беше промълвила и дума нито на монахините, нито на Дюпре, просто седеше с ръце в скута, а по страните ѝ се стичаха сълзи. Тогава се случи нещо странно: полицаите им показваха видеозаписа от Мисисипи и когато Дюпре спря кадъра на двамата мъже, Лейси се приближи и съсредоточено се вгледа в екрана. Арнет вече беше казала на Дюпре, че това са те, добре ги беше огледала и нямаше и капка съмнение, че мъжете на екрана са същите, които бяха дошли в обителта и отвели момиченцето, но изражението на лицето на Лейси, в което се четеше нещо като изненада — думата, която идваше в ума на Арнет беше удивление — накара всички да чакат.

— Сгрешила съм — каза накрая Лейси. — Това не е… той. Това не е онзи мъж.

— Кой онзи, сестро? — внимателно попита Дюпре.

Лейси посочи с пръст по-възрастния от двамата агенти, онзи, който беше говорил, въпреки че по-младият, спомни си Арнет, всъщност взе Ейми и я вкара в колата. На изображението той гледаше право в камерата и държеше чаша за еднократна употреба в ръка. Часът в долния десен ъгъл на екрана показваше шест сутринта в деня, в който бяха дошли в обителта.

— Този — каза Лейси и докосна екрана.

— Не той е взел момичето ли?

— Със сигурност беше той, детектив — заяви Арнет. Обърна се и погледна сестра Луиз и сестра Клер, които кимнаха утвърдително. — Всички сме съгласни с това. Сестра Лейси е просто объркана.

Дюпре не се остави да го убедят.

— Сестра Лейси? Какво имате предвид, като казвате, че не е онзи?

Лицето ѝ сияеше от убеждението.

— Този мъж… — заяви тя. — Не виждате ли? — обърна се и ги огледа. И се усмихваше. — Не виждате ли? Той я обича.

Той я обича. Как можеше да се обяснят думите ѝ? Но това беше единственото, което Лейси произнесе по случая. Дали пък не искаше да каже, че Улгаст всъщност е познавал момиченцето? Възможно ли беше да е неин баща? Затова ли е било всичко? Но това не обясняваше случилото се в зоопарка, страховитата суматоха, след която имаше премазано дете, което сега лежеше в болница; две от животните, някакъв вид котка и една от маймуните, бяха застреляни, пък и мъртвото момче в колежа и всичко останало. А и в остатъка от следобеда в управлението Лейси беше седяла безмълвно със странна усмивка, сякаш знаеше нещо, известно само на нея.

Случилото се имаше връзка, вярваше Арнет, с преживяното от Лейси преди много време, като малко момиченце в Африка. Арнет беше разказала цялата история на монахините, докато седяха в кухнята и чакаха да стане време за лягане. Може би не биваше да го прави, но трябваше да го разкаже на Дюпре и когато се прибраха вкъщи, всичко някак се изля от нея. Подобно преживяване никога не се забравя напълно, съгласиха се монахините, то се запечатва в душата и остава там завинаги. Сестра Клер, именно сестра Клер, която беше посещавала колеж, пазеше елегантна рокля и обувки в гардероба си, сякаш всеки момент ще получи покана за бал, знаеше как се нарича подобно състояние: посттравматично стресово разстройство. То обяснявало нещата, така каза сестра Клер, наслагвало се. Обяснявало покровителственото отношение на Лейси към момиченцето, както и защо никога не излизала от къщи, както и начина, по който тя винаги като да страняла от тях, споделяла живота им, но не съвсем, сякаш част от нея се намира другаде. Горката Лейси, да носи спомена за подобни събития в себе си.

Арнет погледна часовника: 12:05. Отвън боботенето на двигателите най-после беше заглъхнало, всички репортерски екипи се бяха разотишли. Отметна завивките и въздъхна с тревога. Нямаше какво да отрича. Всичко беше по вина на Лейси. Арнет никога нямаше да даде момиченцето на тези мъже, ако първо Лейси не беше излъгала всички, а сега Лейси си спеше, докато тя, Арнет, будуваше. Нима останалите монахини не го виждаха? Но вероятно и те спяха. Само тя, Арнет, беше осъдена цяла нощ да кръстосва лабиринтите на съзнанието си.

Защото беше обзета от тревога. Дълбока тревога. Нещо не беше както трябва, каквото и да разправяше сестра Клер. Той не е онзи. Този мъж я обича. Странната и изпълнена със знание усмивка на устните на Лейси. Дюпре разпита Лейси подробно какво беше искала да каже, но Лейси само се усмихваше и повтаряше тези думи, сякаш те обясняваха всичко. А заключението просто се открояваше на фона на фактите. Улгаст беше онзи: всички го потвърждаваха. Улгаст и другият мъж, който беше взел момиченцето, чието име Арнет вече си спомняше, Дойл, Фил Дойл. Къде бяха отвели момиченцето и защо, това никой не каза на Арнет. Тя усети и озадачаването на Дюпре в начина, по който непрекъснато задаваше въпросите, прещракването на химикалката, недоверчивото му смръщване, поклащането на главата, телефонните позвънявания, начина, по който отпиваше от кафето си.

И тогава, въпреки всичките грижи, съзнанието на Арнет започна да олеква, усети го. Образите от деня се отпускаха и развиваха у нея като кълбо, повеждаха я към съня. Разкажете ни отново за паркинга, сестро. Арнет седеше в стаичката с огледало, което не беше огледало, тя го знаеше. Разкажете ни за мъжете. Разкажете ни за Лейси. Арнет седеше с лице към стъклото, над рамото на Дюпре виждаше отражението си в него, лице на старица, белязано с бръчки от времето и от изтощението, обрамчено от сивия воал, от който изглеждаше някак отделено от тялото, реещо се в пространството, а зад тях, от другата страна на стъклото, над и около нея, тя долови нечие тъмно присъствие, което я наблюдаваше. Кой стоеше зад лицето ѝ? Сега вече чуваше и гласа на Лейси, Лейси на паркинга, полудялата Лейси, която сякаш се беше отделила от тях, седеше на земята и ожесточено прегръщаше момиченцето; Арнет стоеше надвесена над нея, а Лейси и момиченцето плачеха. Оставете я. Съзнанието ѝ последва гласа на Лейси и се спусна в изпълненото с мрак място.

Оставете я, оставете я, оставете я…

Пристъп на тревога прониза гърдите ѝ, изправи се бързо. Въздухът в стаята беше по-лек, сякаш отнякъде нахлуваше кислород. Сърцето ѝ заби бясно. Заспала ли беше? Сънуваше ли? Какво ставаше?

И тогава разбра, предусети го. Грозеше ги опасност, страшна опасност. Нещо наближаваше. Не знаеше какво. Някаква тъмна сила се надигаше в света и се носеше към тях, идваше за всички им.

Лейси вече го беше разбрала. Лейси, която беше лежала в продължение на часове в полето, познаваше природата на злото.

Арнет излезе стремглаво от стаята към коридора. Беше на шейсет и осем и завладяна от неописуем ужас! Посветила беше живота си на Бог, на Неговия вселюбив покой, а сега да преживее подобен миг! Да лежи в мрака съвсем сама! От вратата на Лейси я деляха десетина крачки. Арнет натисна ръчката, но вратата не се отвори. Заключена беше отвътре. Затропа с юмруци на вратата.

— Сестро Лейси! Сестро Лейси, отвори вратата!

Появи се и Клер. Носеше тениска, която сякаш сияеше в тъмния коридор, лицето ѝ светлееше от намазания синкав крем.

— Какво има? Какво става?

— Сестро Лейси, веднага отвори вратата! — от другата страна цареше тишина и покой. Арнет сграбчи дръжката на вратата и я разтърси, както куче разтърсва захапан кокал. Не спираше да тропа по вратата. — Подчини ми се веднага!

Светнаха лампи, чуха се шумове от отваряне на врати и гласове, настъпи бъркотия. Останалите монахини дойдоха в коридора с разширени от тревога очи и всички говореха в един глас.

— Какво става?

— Не знам, не знам…

— Добре ли е Лейси?

— Някой да позвъни на 911!

— Лейси — крещеше Арнет, — отвори вратата!

Сграбчи я огромна сила и я отдръпна от вратата. Сестра Клер, тя беше сграбчила изотзад Арнет с две ръце. Усети как се смалява, как силата ѝ е нищо пред тази на сестра Клер.

— Вижте, наранила се е…

— Свети Боже в райските селения!

— Погледнете ръцете ѝ!

— Моля ви — изхлипа Арнет, — помогнете ми.

Сестра Клер я пусна. Над всички им се разпростря благоговейна тишина. От китките на Арнет се спускаха пурпурни ленти. Клер улови единия от юмруците на Арнет и внимателно го разтвори. Дланта беше пълна с кръв.

— Вижте, заради ноктите ѝ е станало така — каза Клер и показа раните. — Забила е нокти в дланите си.

— Моля — умоляваше Арнет, а по страните ѝ се стичаха сълзи. — Отворете вратата и вижте вътре.

Никой не знаеше къде е ключът. Сестра Трейси се досети да вземат отвертка от кутията с инструменти под кухненската мивка и я вмъкна в ключалката. През това време сестра Арнет вече беше разбрала какво ще открият.

Леглото беше недокоснато. Завесите до отворения прозорец се вееха от вечерния повей.

Вратата се отвори и разкри празната стая. Сестра Лейси Антоанет Кудото беше избягала.

Два сутринта. Времето тази нощ едва се точеше.

Не че беше започнала добре за Грей. След препирнята с Полсън в трапезарията Грей се прибра в стаята си. Оставаха му още два свободни часа, които да убие преди смяната си, което беше предостатъчно време за размишления върху думите на Полсън относно Джак и Сам. Единствената разлика беше, че думите на Полсън заличиха предишната фраза от съзнанието му, онзи странен отглас в главата му, но при все това не се чувстваше добре, беше изпълнен с тревога. В десет без четвърт почти му се искаше да изскочи от кожата си, но облече якето си и пресече двора на път за Хижата. Под лампите на паркинга запали още една цигара и погълна дълбоко дима, докато двама лекари и лабораторни техници с дебели зимни палта над екипите си излязоха от сградата, влязоха в колите си и отпътуваха. Никой не му и помаха.

Подът пред предната врата беше хлъзгав от стопилия се сняг. Грей изтупа ботушите си и пристъпи към бюрото, където часовият взе пропуска му и го прекара през скенера, след което с жест го пусна към асансьора. В асансьора натисна Ниво 3.

— Спри асансьора.

Вътрешно Грей изстина: Ричардс. Миг по-късно пъргаво се качи в кабината, а по връхната му дреха от изкуствена материя все още се стелеше студен въздух.

— Грей. — Натисна бутона за второто ниво и бързо погледна часовника си. — Къде по дяволите беше тази сутрин?

— Успах се.

Вратите на кабината се затвориха с плъзгане и тя започна да се спуска.

— Ти това за ваканция ли го имаш? Въобразяваш си, че можеш да се появяваш на работа, когато ти се прииска, така ли?

Грей поклати глава с прикован в пода поглед. Дори гласът на този човек беше в състояние да го накара да се присвие вътрешно. Грей дори не можеше да го погледне.

— Ъхъ.

— Само това ли ще ми кажеш?

Грей усети мириса на избилата го от напрежение пот, воня на гранясало, като от престоял в хладилника лук. Вероятно и Ричардс я усещаше.

— Ами да.

Ричардс изсумтя и не каза нищо. Грей разбра, че взима решение.

— Глобявам те за две смени — най-накрая каза Ричардс, без да отклонява погледа си. — Хиляда и двеста долара.

Вратата се отвори на второ ниво.

— Да не се повтаря — предупреди го Ричардс.

Излезе от асансьора и се отдалечи. Когато вратите се затвориха зад него, Грей изпусна въздуха, който разбра, че е затаил. Хиляда и двеста долара, направо го заболя. Но Ричардс! Изнервяше Грей и още как. Особено сега, след малката реч, която Полсън му беше дръпнал. Грей започваше да мисли, че вероятно нещо се е случило на Джак и Сам, че не са току-така излетели от кафеза. Грей се сети за танцуващата червена светлинка в полето. Ако това беше вярно, нещо се е случило, а Ричардс се е прицелил със светлинката в Джак и Сам.

Вратите на третото ниво се отвориха и разкриха дежурния пост, двама войници с оранжеви ленти за ръка на часови. В момента се намираше доста под нивото на земята, което винаги най-напред му докарваше клаустрофобия. Над бюрото имаше надпис: ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. ОПАСНОСТ ОТ БИОЛОГИЧНО И РАДИОАКТИВНО ЗАРАЗЯВАНЕ. ЗАБРАНЕНО Е ВНАСЯНЕТО НА ХРАНА И НАПИТКИ. ЗАБРАНЕНО Е ПУШЕНЕТО. СЪОБЩЕТЕ ЗА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ НА ДЕЖУРНИЯ ОФИЦЕР. Следваше списък от симптоми, които напомняха тежък грип: температура, повръщане, загуба на ориентация, гърчове.

Подаде пропуска си на онзи, когото познаваше като Дейвис.

— Здрасти, Грей — Дейвис взе пропуска и го прокара под скенера, без дори да погледне към екрана. — Ще ти кажа един виц. Колко деца със синдром на нарушеното внимание трябват, за да се завинти крушка?

— Не знам.

— Ей, а да покараш колело искаш ли? — Дейвис се разсмя и се шляпна по коляното. Другият войник се намръщи. Грей си помисли, че нещо не схвана вица. — Не го ли загря?

— Щот’ обича да кара ли?

Да, щот’ обича да кара колело. Има синдром на нарушеното внимание. Не може да се съсредоточи.

— Е, сега го загрях.

— Това е виц, Грей. Трябва да се смееш.

— Много смешно — продума Грей, — ама трябва да ходя на работа.

Дейвис въздъхна тежко.

— Добре. Задръж малко.

Грей се върна в асансьора с Дейвис. От верижка на врата си Дейвис извади дълъг, сребрист ключ и го постави в ключалка до бутона за четвърто ниво.

— Повесели се долу — каза Дейвис.

— Само чистя — нервно отвърна Грей.

Дейвис се намръщи и поклати глава.

— Нищо не искам да знам повече.

В съблекалнята на четвърто ниво Грей смени гащеризона си с предпазно облекло. Имаше още двама души, чистачи като него, единият се казваше Джъд, а другият Игнасио. На стената висеше огромно бяло табло, на което бяха описани задълженията на всеки работник от смяната. Облякоха се заедно в пълно мълчание и излязоха от съблекалнята.

Грей извади късмет: трябваше само да избърше залите и да вземе боклука, после да наглежда Нула до края на смяната, да види дали е ял нещо. От помещението за почистващите материали си взе парцала, съдовете и препаратите и се залови за работа. До полунощ беше приключил. После отиде до вратата в края на коридора, прокара картата си през скенера и влезе.

Стаята, около шест квадратни метра, беше празна. От лявата страна имаше двукамерно помещение за обеззаразяване, което водеше до помещението в изолатора. Преминаването от там отнемаше около десет минути на влизане, повече на връщане, когато се налагаше взимането на душ. От дясната страна на помещението за обеззаразяване имаше контролно табло. Цялото бе в светлини, бутони и превключватели, повечето от които Грей не познаваше и не трябваше да пипа. Над главата му имаше стена от тъмно армирано желязо, което гледаше вън от помещението.

Грей седна в помещението и погледна инфрачервения образ. Нула май се беше свил на кълбо в ъгъла, далече от останалите отворени врати, след като последната смяна беше внесла зайците. Никелираната количка все още беше там, в средата на стаята, с отворени клетки. Три от зайците още бяха вътре. Грей огледа стаята. Останалите бяха пръснати из нея, недокоснати.

Малко след един сутринта вратата на коридора се отвори и влезе един от техниците, едър латиноамериканец на име Пухол. Кимна на Грей и погледна в екрана.

— Още ли не яде?

— Още.

Пухол отметна факта на екрана на компютъра си. Имаше такъв тен, че изглеждаше небръснат, дори когато се беше избръснал.

— Чудех се нещо — каза Грей. — Как става така, че не ядат десетия заек?

Пухол сви рамене.

— Знам ли? Може пък да си го оставят за по-късно.

— Имах куче, което правеше същото — сподели Грей.

Пухол отбеляза още неща в компютъра си.

— Така ли, хубаво. — Сви едното си грамадно рамо, чутото не му се стори важно. — Обади се в лабораторията, ако реши да яде.

След като Пухол си тръгна, Грей съжали, че не го е поразпитал за някои неща, които му се въртяха в ума. Като например защо точно зайци, или как Нула се лепеше на тавана, както правеше понякога, или само си седеше, а по кожата на Грей запълзяваха мравки. Защото това беше особеното при Нула, най-вече при него: присъствието на Нула приличаше на присъствие на истинска личност в стаята. Нула имаше разум и човек усещаше как мозъкът му работи. Пет часа по-късно Нула изобщо не беше шавнал. Но данните от инфрачервения датчик показваха сърдечен пулс 102 удара, колкото и когато се движеше. Грей съжали, че не си е взел списание да почете или пък сборник с кръстословици, които да му помогнат да остане буден, но разговорката с Полсън така го обърка, че и това забрави. Освен това му се пушеше. Много от останалите пушеха в клозета. Не само чистачите, но и техниците и дори един-двама от лекарите. Съществуваше негласно споразумение, че ако иска, човек може да пуши там, стига да не се бави повече от пет минути, само че Грей не искаше да си насилва късмета с Ричардс, особено след разговора им в асансьора.

Облегна се на стола. Още пет часа. Затвори очи.

Грей.

Грей отвори очи, изправи гръб.

Грей, погледни ме.

Не беше глас, който чуваше с ушите си. Чуваше го в съзнанието си, както когато четеше. Думите принадлежаха на друг, но гласът беше неговия.

— Кой е?

На екрана се виждаше светещата сянка на Нула.

Името ми беше Фанинг.

Тогава Грей го видя, сякаш някой отвори врата в главата му. Град. Голям град, потънал в примигващи светлини. Имаше толкова много светлини, сякаш нощното небе беше паднало върху земята и обвило сградите, мостовете и улиците. Той излизаше през врата и сетивата му долавяха, там където беше, коравината и мириса на студения паваж под нозете му, мръсотията от изтощението, мириса на камък, начинът, по който зимният вятър духаше из пролуките около сградите и непрекъснато обветряше лицата. Но това не беше Далас, нито град, в който е бил, а някакво старо място, при това беше зима. Част от него седеше при таблото на четвърто ниво, а другата част от него беше на това място. Знаеше, че очите му са затворени.

Искам да се прибера. Заведи ме у дома, Грей.

Някакъв колеж, разбра той, само че откъде накъде си мисли, че вижда точно колеж? И откъде знае, че това е Ню Йорк, където през живота си не е стъпвал, виждал го е само на снимки? Откъде знае, че заобикалящите го сгради са част от университетско градче: кабинети, лекционни зали, общежития и лаборатории? Вървеше по пътека, не точно, някак се движеше по нея, хората прелитаха покрай него.

Виж ги.

Бяха жени. Млади момичета, облечени в дебели вълнени палта и шалове, увити плътно около шиите им, с шапки, нахлупени ниско на главите им, гъсти кичури изпълнена с младост коса се стелеха като копринени шалчета изпод тези притискащи кубета към гладките им обли рамене в мразовитата нюйоркска зима. Очите им блестяха, изпълнени с живот. Смееха се, под мишници носеха книги или ги притискаха до слабите си гърди, говореха оживено помежду си, въпреки че не можеше да чуе какво си приказват.

Красиви са. Не са ли красиви, Грей?

Красиви бяха. Как така Грей не го беше забелязвал досега?

Не можеш ли да ги почувстваш, докато вървиш покрай тях, не долавяш ли уханието им? Никога не можах да се наситя на уханието им. Как само въздухът се изпълваше със сладост, когато минаваха покрай мен. Просто стоях и вдишвах. И ти долавяш това ухание, нали, Грей? Както и на момчетата.

— Момчетата.

Помниш момчетата, нали, Грей?

Помнеше ги. Помнеше момчетата. Онези, които се прибираха у дома от училище, изпотени в жегата, на раменете си носеха раници, а мокрите им ризи прилепваха по телата им; помнеше мириса на потта им, на сапуна по косите и кожата им, влажните полумесеци на гърбовете им, там, където се бяха опирали раниците. И онова момче, онова момче, което вървеше последно, което минава напряко през алеята, най-бързият път от училище до вкъщи; онова момче, с помургавяла от слънцето кожа, с черна коса, прилепнала към тила, поглед, прикован в пътеката, което играе някаква игра със соленките и най-напред не забелязва Грей, камионът, който бавно го следва, после спира. Колко самотен изглежда…

Искаш да ги обичаш, нали, Грей? Да направиш така, че да усетят любовта ти?

Почувства как у него нещо тежко и задрямало се раздвижи и се събуди към живот. Старият Грей. Гърлото му се присви от паниката.

— Не помня.

Напротив. Но на теб ти сториха нещо, Грей. Отнеха ти тази част, която чувстваше любов.

— Не искам… Не мога…

Тя все още е у теб, Грей. Но е скрита. Знам, защото тази част бе скрита и у мен. Преди да стана онова, което съм.

— Какво си?

Двамата с теб сме еднакви. Знаем, че е така, Грей. Да даваш любов, да чувстваш любов. Момчета, момичета, еднакви са. Искаме да ги обичаме, защото те имат нужда да бъдат обичани. Искаш ли, Грей? Искаш ли отново да я почувстваш?

Искаше. Разбра го в този момент.

— Да. Искам го.

Искам да се прибера у дома, Грей. Искам да те взема с мен, да ти покажа.

С вътрешното си зрение Грей отново видя как се издига и големият град го обкръжава. Ню Йорк. Около него жужеше, бучеше, енергията преминаваше през всеки камък, през всяка тухла, следваше невидими линии, свързващи се под краката му. Тъмно беше, а той чувстваше тъмнината, усещаше я като нещо прекрасно, нещо, към което принадлежеше. То се вля в него, през гърлото му, в дробовете му, като изобилно, леко потапяне. Беше навсякъде и никъде едновременно, не се движеше из мястото, а през него, в него и извън него, вдишваше тъмния град, както и градът него.

После я видя. Там беше. Момиче. Вървеше сама по пътеката между училищните сгради — общежитие със смеещи се студенти: библиотека с тихи коридори и замъглени прозорци; празен офис, където някаква жена чистеше и слушаше музика от слушалките в ушите си, приведена да изплакне парцала в кофа на колелца. Той го познаваше, чуваше смеха и шумовете от тихото учене и прехвърлянето на книги по рафтовете, чуваше думите от песента, които жената с кофата припяваше, щом си тук… ъъъъ, чувам музика, и момичето, напред по пътеката, самотният силует проблясваше, пулсиращ с живот. Вървеше право към него, с приведена срещу вятъра глава, раменете ѝ сгушени в деликатна извивка под дебелото палто, която му подсказваше, че държи нещо в ръцете си. Момичето бързаше към къщи. Толкова самотно. Останала беше до късно, учеше думите от книгата, която крепеше към гърдите си, а сега беше изплашена. Грей знаеше, че трябва да ѝ каже нещо преди да му се изплъзне. Харесва ти, това ти харесва, ще ти покажа. Той се извиси над нея, надигна се, стовари се отгоре ѝ…

Обичай я, Грей. Вземи я.

После му прилоша. Хвърли се напред в стола си и наведнъж избълва съдържанието на стомаха си на пода: супата, салатата, цвеклото, гъбите и шунката.

Какво, по дяволите, ставаше? Мамка му, какво?

Изправи се. Съзнанието му се проясняваше. Ниво 4. Намираше се на четвърто ниво. Нещо се случи. Не помнеше какво. Някакъв ужасен сън за летене. В съня си ядеше нещо, още усещаше вкуса му в устата си. Вкус като на кръв. А после беше повърнал.

Повръщане, помисли си и стомахът му се сви, това беше много лошо. Много, много лошо. Знаеше за какво трябва да внимава. Повръщане, температура, спазми. Дори сериозна кихавица, появила се от нищото. Знаците бяха навсякъде, не само в Хижата, но и в бараките, в трапезарията, дори в клозетите: При появата на който и да било от тези симптоми, незабавно уведомете дежурния офицер…

Сети се за Ричардс. Ричардс с неговата малка танцуваща светлина и онези двамата на име Джак и Сам.

О, мамка му. О мамка му, о, мамка му.

Трябваше да бърза. Никой не трябваше да разбере за огромната локва от повръщано на пода. Каза си да се успокои. Дръж се, Грей, дръж се. Погледна часовника: 02:31. Няма какво да чака още три часа и половина. Изправи се, стъпи извън пихтията и тихо отвори вратата. Хвърли поглед по коридора: нямаше жива душа. Трябваше да бърза; да приключи по-скоро и после да си тръгне. Камерите бяха без значение, вероятно Полсън имаше право, как е възможно някой непрекъснато да наблюдава какво се случва ден и нощ? Взе парцала от помещението за санитарни средства и започна да пълни кофа в мивката, в която сипа и белина. Ако някой го видеше, щеше да каже, че е разсипал нещо, кола или кафе, каквито не биваше да се носят, макар че другите го правеха. Разсипал е кола. Съжалявал страшно. Това щеше да каже.

Пък и не беше наистина болен, можеше да го потвърди, не по начина, по който го описваха симптомите. Потеше се в ризата си, но това беше само от страх. Докато наблюдаваше как вонящата на хлор кофа се пълни и после я вдигаше от дълбоката мивка, тялото му изпращаше сигурни сигнали. Нещо друго го беше накарало да повърне, нещо в съня. Усещането още беше в устата му: прекалено топла, лепкава сладост, която сякаш обливаше езика, гърлото и зъбите, чувството на крехко месо, което вкусва между челюстите си, набъбнало от сок. Захапал сякаш развален плод.

Издърпа няколко метра хартия от ролката, взе найлонова торба и ръкавици от шкафа и закара всичко в помещението. Поразията беше прекалено голяма, за да успее да я почисти с едно забърсване с парцала, затова коленичи и се постара да я попие с хартиената кърпа, като я късаше на по-големи парчета с пръсти. Събра всичко в торбата и здраво я завърза, после плисна вода и белина по пода, като започна да бърше на кръгове. Имаше няколко пръски върху пантофите му, забърса и тях. Вкусът в устата му вече се беше променил, като на развалено, и това го накара да си спомни за Кафява мечка, чийто дъх понякога миришеше така, това беше единственото лошо у него, когато се прибираше в караваната, вонящ на мърша от животно, убито на пътя преди седмица, завираше лицето си в това на Грей и се усмихваше по кучешки, като разкриваше венците си чак до кътниците. Грей не можеше да понася този мирис, Кафява мечка си беше само куче, въпреки че не му харесваше изобщо мирисът, не и както го усещаше в устата си като сега.

В съблекалнята се преоблече трескаво, метна защитното си облекло в кошчето за пране и се качи с асансьора до трето ниво. Дейвис все още беше там, облегнат на стола и вдигнал крака на бюрото. Четеше някакво списание, а ботушите му се движеха в такт с някаква песен, която слушаше в слушалките си.

— Дори не знам защо ги гледам тези неща още — надвика музиката Дейвис. — Има ли смисъл? Никога няма да се измъкна от този леден айсберг.

Дейвис свали краката си и вдигна корицата на списанието към Грей, за да го види: две голи жени, преплетени в прегръдка, с полуотворени устни, от които се подаваха връхчетата на езиците им. Списанието се казваше Мацки. Езиците им заприличаха на Грей на срязани мускули, наредени върху лед в деликатесния щанд. Гледката предизвика нов пристъп на гадене, който се надигна и го обля.

— Добре, добре — каза Дейвис като видя изражението на Грей. Извади слушалките от ушите си. — Вие, момчета, не обичате тези неща. Съжалявам. — Дейвис седна по-напред и сбърчи нос. — Човече, че ти вониш. Какво пък е това?

— Май съм ял нещо развалено — предпазливо каза Грей. — Трябва да ида да полегна.

Дейвис примигна с безпокойство; отдръпна се от бюрото, като увеличи разстоянието помежду им.

— Не говори такива неща, мамка му.

— Това е, кълна се.

— Исусе Христе, Грей — очите на войника се разшириха от паниката. — Какво се опитваш да ми сториш? Температура ли имаш, или какво?

— Повърнах всичко и толкова. В тоалетната. Май съм преял. Трябва само да поседна за малко.

Дейвис помисли за секунда, приковал изнервен поглед в Грей.

— Добре, гледал съм те как се храниш, Грей. Всички ви. Не е хубаво така да камарите чиниите си. А и не изглеждаш трескав, виждам го. Без да се обиждаш, ама си жалка гледка. Трябва да го впиша в отчета си.

Онези щяха да заключат нивото, досети се Грей. Това означаваше, че и Дейвис щеше да остане заключен. Не знаеше какво го очаква. Не му се и мислеше. Всъщност не беше болен, знаеше го със сигурност. Обаче нещо с него не беше наред. И преди го бяха спохождали лоши сънища, но от никой от тях не беше повръщал.

— Сигурен ли си? — настояваше Дейвис. — Ще ми кажеш, ако ти има нещо, нали?

Грей кимна. Капка пот се стече по гръбначния му стълб.

— Какъв шибан ден, човече — въздъхна примирено Дейвис. — Добре, дръж.

Подхвърли на Грей ключа за асансьора и отключи вратата на асансьора от колана си.

— Да не кажеш, че никога нищо не съм направил за теб, нали?

След секунда вече говореше в микрофона:

— Тук е часовият на трето. Имаме нужда от допълнителен работник… Само че Грей не остана да го слуша. Вече беше в асансьора.

Единайсет

Някъде западно от град Рандъл, Оклахома, на няколко километра южно от границата с Канзас, Улгаст реши да се предаде.

Паркирали бяха в автомивка до селски път, чийто номер отдавна бяха забравили. Почти съмваше. Ейми беше заспала бързо, свита като животинче на задната седалка на колата. След три часа неспирно и бързо каране Дойл избра път, който бързо ги изключи от джипиеса, линията от светлинки, които проблясваха в далечината зад тях, понякога се стопяваше, докато завиваха, но винаги се събираше отново, щом попаднеха на следата им. Улгаст видя автомивката след два сутринта. Възползва се от случая и влезе в нея. Седяха в мрака и слушаха как полицейските коли ги отминават с висока скорост.

— Според теб колко ще трябва да чакаме? — попита Дойл. От напереността му нямаше и следа.

— Известно време — отвърна Улгаст. — Нека се отдалечат малко от нас.

— Така ще им дадем възможност да поставят пътни блокади на границата на щата. Или пък да се върнат насам, когато разберат, че са ни изгубили.

— Ако те е споходила по-добра идея, ще я чуя с удоволствие — каза Улгаст.

Дойл се замисли. Големите валяци, надвиснали върху предното стъкло, смаляваха пространството в колата.

— Всъщност нямам.

Затова седяха и чакаха. Улгаст очакваше всеки момент автомивката да потъне в ярка светлина, да чуят гласа на някой от щатската полиция през рупора, заповядващ им да излязат с вдигнати ръце. Но нищо подобно не се случи. Вече имаха сигнал, който обаче беше аналогов и нямаше как да се декодира, затова нямаше начин да кажат на някого къде се намират.

— Слушай — каза Дойл, — съжалявам за случилото се в лунапарка.

Улгаст беше твърде уморен, за да се задълбочава в разговора. Струваше му се, че посещението в лунапарка е било преди години.

— Забрави го.

— Въпросът е, че наистина харесвам работата си. Бюрото и всичко, свързано с него. Винаги съм искал да работя това. — Дойл пое дълбоко дъх и проследи с пръст капчица кондензирала вода на стъклото до него. — Според теб сега какво ще стане?

— Не знам.

Дойл кисело се намръщи.

— Напротив, знаеш. Онзи тип, Ричардс. Прав си за него.

Прозорците на автомивката започнаха да изсветляват. Улгаст погледна часовника си, беше малко преди шест, щяха да чакат колкото е възможно. Запали колата и излезе на заден ход от автомивката.

Ейми се събуди. Изправи се и разтърка очи, а после се заоглежда.

— Гладна съм — обяви тя.

Улгаст се обърна към Дойл.

— Какво ще кажеш?

Дойл се подвоуми. Улгаст виждаше как идеята се оформя в съзнанието му. Знаеше какво всъщност казваше: всичко приключи.

— Май и аз.

Улгаст обърна колата и пое обратно по пътя, по който бяха дошли към град Рандъл. Главната улица не беше кой знае колко дълга, не повече от шест-седем пресечки. Над улицата се носеше атмосфера на запустение, повечето прозорци бяха покрити с хартия или замазани със сапун. Вероятно наблизо имаше супермаркет, помисли си Улгаст, или някакъв магазин от голяма верига, от този тип, дето заличаваха малките градчета като Рандъл от картата. В края на пресечката имаше площад с лампи, осветяващи тротоара, а под ъгъл при завоя бяха паркирани половин дузина камиони.

— Закуска — заяви той.

Ресторантът представляваше единично тясно помещение с окачен таван, опушен от тютюнев дим и изпаряваща се мазнина. От едната страна имаше дълъг тезгях, обърнат към ред облицовани, високи сепарета. Миришеше на кафе и пържено масло. Няколко мъже в джинси и работни ризи седяха на бара, превили широките си рамене над чинии с яйца и чаши с кафе. Тримата се настаниха в сепаре отзад. Сервитьорката, жена около средна възраст, с широк ханш и ясни сиви очи, донесе кафе и менюта.

— Какво да ви донеса, господа?

Дойл каза, че не е гладен и кафето му е достатъчно. Улгаст погледна жената, която носеше табелка с име: ЛУАН.

— Има ли нещо вкусно, Луан?

— Всичко е вкусно, ако сте гладен — усмихна се уклончиво. — Овесената каша не е лоша.

Улгаст кимна и ѝ подаде менюто.

— Добре ми звучи.

Жената погледна към Ейми.

— Ами мъничката? Ти какво ще си избереш, слънчице?

Ейми вдигна очи от менюто.

— Палачинки?

— И чаша мляко — добави Улгаст.

— Идват веднага — каза жената. — Ще ти харесат, слънчице. Готвачът ги прави по специална рецепта.

Ейми носеше и раницата си. Улгаст я заведе в дамската тоалетна, за да се измие.

— Искаш ли да вляза с теб?

Ейми поклати глава.

— Измий си лицето и зъбите — каза той. — И си среши косата.

— Още ли отиваме към доктора?

— Май не. Ще видя.

Улгаст се върна на масата.

— Слушай — тихо каза на Дойл, — не искам с колата да вляза в пътна блокада. Нещо може да се обърка.

Дойл кимна. Смисълът на думите беше ясен. Какво ли не можеше да се случи с толкова оръжие. А после изведнъж ще се окаже, че шевролетът е надупчен като решето и всички в него са мъртви.

— Какво ще кажеш за окръжния офис в Уичита?

— Далече е. Няма как да стигнем дотам. А на този етап, според мен, всички ще кажат, че никой нищо не е чувал за нас. Всичко е неофициално.

Дойл се взря в чашата с кафето. Лицето му беше изпито, сломено и Улгаст почувства внезапна симпатия към него. В договора му не се споменаваше за подобно развитие.

— Тя е добро дете — каза Дойл. Шумно издиша през носа. — Мамка му.

— По-добре ще мине при местните полицаи, мен ако питаш. Ти реши как да постъпим. Ще ти дам ключовете, ако искаш. Ще им кажа всичко, което знам. Това е най-добрата ни възможност според мен.

— Нейната най-добра възможност. — Дойл не го каза натякващо, просто излагаше фактите.

— Да. Нейната най-добра възможност.

Храната пристигна точно когато Ейми се върна от тоалетната. Готвачът беше украсил палачинките като лице на смешник, с разбит сметанов крем и боровинки за очи и уста. Ейми ги поля обилно със сироп и започна да се храни на огромни хапки, които редуваше с глътки мляко. Хубаво беше да я наблюдава човек.

Когато приключиха с храненето, Улгаст стана от масата и мина отзад в тесния коридор с тоалетните. Не искаше да използва джобния си компютър, пък и беше го оставил в колата; видя телефон с монети, истинска реликва. Набра номера на Лайла в Денвър, но телефонът непрекъснато даваше свободно, после се включи гласовата поща. Не можа да измисли нищо, което да каже, затова затвори. Ако на съобщението попаднеше Дейвид, така или иначе щеше да го изтрие.

Когато се върна при масата, сервитьорката разчистваше чиниите им. Взе чека и тръгна към касата да плати.

— Наблизо има ли полицейски участък? — попита той жената, докато ѝ подаваше парите. — Шериф или нещо такова?

— Три пресечки по-надолу — отвърна тя и плъзна парите в касата. — Но не ви трябва да ходите чак дотам.

Хлопна чекмеджето, което се затвори с прозвънване. — Ей там седи Кърк, заместник-шерифът. Нали така, Кърк?

— Я ме остави, Луан. Сега ям.

Погледът на Улгаст се плъзна по тезгяха. Мъжът на име Кърк се беше облакътил над чиния пържени картофки. Имаше ъгловато лице и яки, загрубели от времето ръце. Облечен беше цивилно с плътно прилепнали джинси и омазано яке с цвят на прегорял хляб. В градче като това сигурно работеше на три различни места.

Улгаст се приближи към него.

— Трябва да докладвам за отвличане — каза той.

Мъжът се извърна на стола си. Избърса уста със салфетка и погледна изумено Улгаст.

— Какви ги говорите?

Лицето му беше небръснато, миришеше на бира.

— Виждате ли момиченцето там? Тя е детето, което всички търсят. Предполагам, че сте чули нещо за случая по системата.

Мъжът погледна към Ейми, после отново към Улгаст. Окръгли очи.

— Мамка му. Майтапите се. Онези от лунапарка?

— Прав е — ясно каза Луан. Сочеше Ейми. — Видях го по новините. Това е момиченцето. Ти си, нали миличка?

— Проклет да съм! — Кърк се надигна от стола. Заведението потъна в тишина, всички ги наблюдаваха. — Щатските я издирват навсякъде. Къде я намерихте?

— Всъщност ние сме тези, които я взеха — обясни Улгаст. — Ние сме похитителите. Аз съм специален агент Улгаст, това е специален агент Дойл. Фил, поздрави хората.

Дойл равнодушна помаха от сепарето.

— Здрасти.

— Специални агенти ли? От ФБР?

Улгаст измъкна документите си и ги постави на бара пред Кърк, за да ги види.

— Трудно е за обясняване.

— И вие сте отвлекли момичето.

Улгаст отново го потвърди.

— Искаме да се предадем, заместник-шериф. Веднага след като приключите със закуската си.

Някой от останалите мъже се изсмя.

— Ама аз вече приключих — заяви Кърк. Все още държеше документите на Улгаст, оглеждаше ги невярващо. — Да пукна! Проклятие!

— Хайде, Кърк — подкани го мъжът през смях. — Арестувай ги, щом така искат. Не си забравил как се прави, нали?

— Дръж телефона, Франк. Мисля — Кърк глуповато гледаше Улгаст. — Извинете за закъснението. Аз повече се занимавам с копаене на кладенци. Тук не се случват много неща, освен някое и друго напиване и сбиване, в половината от случаите виновникът съм аз. Дори белезници нямам или там каквото и да е.

— Всичко е наред — отвърна Улгаст — Ще ти дадем едни назаем.

Улгаст му каза да конфискува шевролета, но Кърк заяви, че щял да дойде за него по-късно. Предадоха оръжията си и се скупчиха в камиона на Кърк, за да изминат пътя до общината, три пресечки по-надолу. Общината представляваше двуетажна тухлена сграда, чиято година на построяване — 1854 — стоеше изписана с огромни букви над входа. Слънцето вече грееше и къпеше града в белезникава, приглушена светлина. Когато слязоха от камиона, Улгаст чу птици да пеят от горичка напъпили тополи. Обзе го леко усещане на щастие, което разпозна като облекчение. По пътя към общината, в купето на камиона, Ейми седеше в скута му. Сега коленичи пред нея и постави ръцете си на раменете ѝ.

— Искам да направиш всичко, което този мъж ти каже, става ли? Той ще ме затвори в килия и вероятно известно време няма да те видя.

— Искам да остана с теб — каза тя.

Видя, че очите ѝ са пълни със сълзи и усети как в гърлото му засяда буца. Знаеше обаче, че постъпва правилно. Полицията на щата Оклахома щеше да пристигне много бързо, след като Кърк обяви ареста. Ейми щеше да е в безопасност.

— Знам — каза той и напрегна всички сили, за да се усмихне. — Всичко ще е наред. Обещавам.

Офисът на шерифа се намираше на приземния етаж. Все пак Кърк не им постави белезници, като видя колко охотно му сътрудничат. Поведе ги около сградата, надолу по стълбите към помещение с нисък таван, две метални бюра, шкаф за оръжие, пълен с пушки и шкафове за документи до стените. Единственото осветление идваше от два високи прозореца, достъпни отвън и покрити с окапали листа. Кабинетът беше празен, жената, която отговаряла за телефоните, идвала в осем, обясни Кърк и светна лампите. А пък шерифът — кой ли го знаел къде е в този момент. Обикалял някъде с колата вероятно.

— Да ви кажа откровено — довери им Кърк, — дори не знам дали съм ви вписал правилно. Най-добре е да се опитам да го открия по радиостанцията.

Помоли Улгаст и Дойл да бъдат така любезни да почакат в килия. Имали само една, в повечето случай била пълна с мукавени кутии, но щяло да се намери достатъчно място за двамата. Улгаст каза, че всичко е наред. Кърк ги върна в килията, отключи вратата и Улгаст и Дойл влязоха вътре.

— И аз искам да вляза в килията — настоя Ейми.

Кърк се намръщи смаян.

— За по-странен случай на отвличане не съм чувал.

— Всичко е наред — каза Улгаст. — Може да остане да чака с мен.

Кърк се замисли за момент.

— Ами добре. Поне докато зет ми не се появи?

— Кой е зет ви?

— Джон Прайс — каза той. — Шерифът.

Кърк изпрати съобщение по радиостанцията и след десет минути през вратата стремглаво влезе мъж с прилепнала каки униформа. Запъти се направо към килията. Мъжът беше дребен, с физика на момче, малко над метър и шейсет висок, дори с токовете на каубойските си ботуши, които на Улгаст се видяха доста специални — от змийска кожа или щраус. Вероятно се качваше в ботушите, за да е малко по-височък.

— Е, мамка му — каза той с изненадващо дълбок глас. Гледаше ги с ръце на хълбоците си. На брадичката му имаше късче хартия, сякаш се е порязал докато се е бръснел в бързината. — Момчета, били сте федерални, а?

— Точно така.

— Що за лудост — обърна се към Кърк. — Момичето какво търси в килията?

— Ами каза, че искала.

— Боже, Кърк. Не можеш да вкараш вътре малко дете. Останалите регистрира ли ги?

— Исках да изчакам, докато дойдеш.

Прайс въздъхна отчаяно.

— Знаеш ли какво — изви очи, — наистина трябва да поработиш върху самоувереността си, Кърк. Говорили сме за това. Оставяш Луан и другите да те тормозят прекалено. — Кърк мълчеше, но той продължи. — Хубаво, дай сега да надуем свирката. Търсят ги под дърво и камък, знам аз.

Погледна към Ейми.

— Добре ли си, момиче?

Ейми, която седеше на бетонната пейка до Улгаст, кимна леко.

— Тя каза, че искала — повтори Кърк.

— Не ми пука какво е казала — Прайс измъкна от колана си ключ и отвори килията. — Хайде, момиченце — протегна ръка. — Пандизчийската килия не е място за теб. Да ти вземем пуканки или нещо такова. Кърк, позвъни на Мейвис, моля те! Кажи ѝ, че ни трябва тук на мига.

Когато отново останаха сами, Дойл, който се беше присвил на бетонната пейка, изви глава назад и затвори очи.

— Боже милостиви! — простена той. — Прилича на епизод от сериал.

Измина около половин час. Улгаст чуваше как Кърк и Прайс говорят в другата стая и обмислят как да постъпят, на кого най-напред да позвънят. На щатската полиция? Или на окръжните? Още не ги бяха вписали. Но всичко беше наред и това щеше да се случи. Улгаст чу вратата да се отваря, а после женски глас да разговаря с Ейми. Казваше ѝ колко е хубава и я питаше как се казва зайчето, какво щяла да каже за един сладолед, магазинът зад ъгъла отварял след няколко минути и тя с радост щяла да иде и да ѝ купи. Всичко беше така, както го беше предвидил Улгаст, докато седеше в шевролета в автомивката и беше решил да прекрати гонитбата. Радваше се, че постъпи така, толкова доволен беше, че сам се изненадваше, а пък килията, за която предполагаше, че ще е една от многото в остатъка от живота му, не му се стори чак толкова зле. Чудеше се дали така се е чувствал Антъни Картър, дали си е казал: Това отсега нататък е животът ми.

Прайс дойде до килията с ключ в ръка.

— Щатските са на път — заяви и се залюля на токовете си. — Явно голяма пушилка сте успели да вдигнете. — Метна чифт белезници през решетките. — Според мен идеално знаете какво да правите с тях.

Дойл и Улгаст си сложиха белезниците един на друг. Прайс отвори килията и ги поведе обратно към офиса. Ейми седеше на метален стол до бюрото на секретарката с раница в скута и ядеше сладкиш със сладолед. Жена, която изглеждаше като истинска баба, облечена в костюм с панталон, седеше до нея и ѝ показваше книжка с картинки.

— Това е татко — каза Ейми на жената.

— Този тук ли? — жената се извърна. Имаше тъмни, изрисувани вежди и стегната прическа от гарвановочерна коса, явно перука. Погледна озадачено към Улгаст, после отново Ейми. — Този човек ли е твоят татко?

— Всичко е наред — каза Улгаст.

— Това е татко — повтори Ейми. Говореше упорито и настоятелно. — Татко, трябва веднага да тръгваме.

Прайс беше извадил комплект за взимане на отпечатъци, а зад тях Кърк нагласяваше екран и камера, за да им направи снимки.

— Какво означава това? — попита го Прайс.

— Дълга история.

— Татко, веднага.

Улгаст чу как зад гърба му се отваря врата. Жената вдигна лице.

— С какво да ви помогна?

— Здравейте и добро утро — чу се мъжки глас. Звучеше познато. Прайс държеше дясната ръка на Улгаст за китката, за да потопи пръстите му в мастило. В същия миг Улгаст видя лицето на Дойл и разбра.

— Това офисът на шерифа ли е? — казваше Ричардс. — Здравейте на всички. Леле, това истинско ли е? Много пушки си имате. Ето, нося разни работи да ви покажа.

Улгаст се извърна навреме, за да види как Ричардс застрелва жената в челото. Един изстрел, отблизо, заглушен до леко щракване от дългия заглушител. Тя се стовари на стола с отворени очи, перуката провисна на главата ѝ. Тънка струя кръв потече по пода пред нея. Ръцете ѝ се привдигнаха и се отпуснаха безжизнени.

— Простете — леко потръпна Ричардс. Заобиколи бюрото. Помещението се изпълни с острия мирис на барут. Прайс и Кърк стояха сковани от страх на място, с провиснали челюсти. Или пък онова, което чувстваха, не беше страх, ами безмълвно недоумение. Сякаш са се озовали в лишен от смисъл филм.

— Ей — подвикна им Ричардс и се прицели, — не мърдайте. Стойте както сте. Идеално сте застанали.

И ги застреля и двамата.

Никой не помръдна. Събитията се развиваха със странен, подобен на сън, забавен каданс, но приключиха за миг. Улгаст гледаше към жената, после погледна двата трупа на пода, Кърк и Прайс. Колко изненадваща е смъртта, колко неотменима и завършена, колко неподправена. На бюрото на секретарката Ейми седеше, приковала поглед в лицето на мъртвата. Момиченцето се намираше само на няколко стъпки от нея, когато Ричардс я застреля. Стоеше с отворена уста, сякаш иска да проговори, по челото ѝ се стичаше кръв, промъкваше се по чертите ѝ и се разперваше по него като речна делта. В ръката си стискаше стопилите се останки от наполовина изядения сладкиш със сладолед, вероятно и в устата си имаше още неглътната хапка от него, топеше се на езика ѝ със своята сладост. Странно, помисли си Улгаст, до края на живота ѝ вкусът на сладоледа ще ѝ напомня за тази картина.

— По дяволите! — каза Дойл. — Застреля ги?

Прайс беше паднал по очи зад бюрото. Ричардс коленичи до тялото и запретърсва джобовете му, докато не откри ключа за белезниците, които метна към Улгаст. Вяло размаха оръжието си към Дойл, който оглеждаше шкафа с пушките.

— На твое място нямаше да го направя — каза Ричардс и Дойл седна.

— Явно нас няма да застреляш — каза Улгаст и освободи ръцете си.

— Не точно сега — отвърна му Ричардс.

Ейми се разплака, дишаше на пресекулки. Улгаст даде ключа на Дойл, вдигна я и силно я прегърна. Тялото ѝ се отпусна върху него.

— Съжалявам, съжалявам — друго не се сещаше да каже.

— Направо трогателна гледка — заяви Ричардс, докато подаваше на Дойл раничката с вещите на Ейми, — но не тръгнем ли веднага, ще се наложи да застрелям още куп народ, а ми се струва, че тази сутрин вече добре си пострелях.

Улгаст се сети за кафенето. Вероятно всички там бяха мъртви. Ейми хълцаше на гърдите му, усещаше как сълзите ѝ мокрят ризата му.

— Та тя е дете, по дяволите.

Ричардс се намръщи.

— Защо всички все това повтарят? — посочи с оръжието си към вратата. — Да тръгваме.

Отвън на утринната светлина ги чакаше шевролетът, паркиран до полицейската кола на Прайс. Ричардс нареди на Дойл да кара и седна на задната седалка с Ейми. Улгаст се почувства безпомощен. След всичко, което беше направил, стотиците решения, които беше взел, друго, освен да се подчини, не му оставаше. Ричардс ги насочи вън от града, към откритата прерия, където чакаше хеликоптер без отличителни знаци, с тесен черен корпус. Докато се приближаваха, огромните му перки започнаха да се въртят. Улгаст чу воя на сирените в далечината, който постепенно се засилваше.

— Да се поразмърдаме — нареди Ричардс и размаха оръжието си.

Качиха се в хеликоптера и почти веднага набраха височина. Улгаст здраво прегръщаше Ейми. Усещаше се като в транс, в сън, ужасен сън, който не може да се разкаже, в който всичко, за което беше мечтал в живота си, му биваше отнемано, а той можеше само да гледа. И преди беше сънувал този сън, в който искаше да умре, но не можеше. Хеликоптерът се издигна високо и пред тях се откри гледка към мократа равнина и отвъд нея, на границата ѝ, имаше върволица от бързо движещи се полицейски коли. Улгаст преброи девет. В кабината Ричардс посочи предното стъкло и каза нещо на пилота, което го накара да поеме по друг курс и да се задържи на място. Полицейските коли се приближаваха, вече бяха на няколко метра от шевролета. Ричардс с жестове показа на Улгаст да си сложи слушалките.

— Гледай сега — каза му той.

Преди Улгаст да успее да отговори, видя просветване като светкавица на гигантски фотоапарат. Хеликоптерът се разлюля. Улгаст сграбчи Ейми през кръста и я притисна. Когато отново погледна през прозореца, от шевролета беше останала само дупка в земята, достатъчно голяма, за да побере къща. Чу смеха на Ричардс в слушалките. После хеликоптерът за втори път започна да набира скорост, силата на ускорението ги притисна към местата и ги отведе надалече.

Дванайсет

Беше мъртъв. Улгаст го прие, както приемаше всеки естествен факт. Щом приключеше цялата история, независимо от края ѝ, Ричардс щеше да го заведе някъде, да го погледне хладнокръвно, както беше погледнал Прайс и Кърк, сякаш се прицелва на билярдната маса или запраща топка от хартия в кошчето за боклук, и щеше да настъпи краят.

Вероятно Ричардс щеше да избере някое място навън, за да го направи. Улгаст се надяваше да стане така, някъде сред дървета, където да усеща топлината на слънчевите лъчи върху кожата си, преди Ричардс да изпрати куршум в главата му. Може пък и да го попита. Ще имаш ли нещо против, така ще го попита, ако не те затруднява много, иска ми се да гледам към дърветата.

Вече двайсет и седем дни беше в Комплекса. По негови изчисления течеше третата седмица на април. Не знаеше къде е Ейми, нито къде е Дойл. Разделиха ги веднага след кацането. Ричардс грабна Ейми и заедно с група въоръжени войници я отнесе. Улгаст и Дойл получиха отделна свита, но после разделиха и тях двамата. Никой не ги разпита, което отначало му се стори странно, но с времето разбра каква е причината. Нищо от случилото се не беше официално огласено. Никой нямаше да ги разпитва, защото цялата история беше само някаква мълва. Единственият въпрос от цялата загадка, който му оставаше, беше защо Ричардс чисто и просто не му беше теглил куршума.

Помещението, в което го затвориха, приличаше на стая от евтин мотел, но още по-мизерно обзаведена. Нямаше нито килим на пода, нито завеси на единствения прозорец, грубовато мебелирана като за учреждение със здраво закрепени за пода мебели. Подът в тясното помещение за баня и тоалетна беше леденостуден. На стената имаше оплетен сноп жици, където преди е бил телевизорът. Вратата към коридора беше дебела, отваряше се навън и с жужене. Единствените му посетители бяха хората, които му носеха храната: безмълвни, тромави силуети, облечени в необозначени кафяви гащеризони. Оставяха подносите с храна на масичката, където Улгаст прекарваше по-голямата част от деня, седеше и чакаше. Вероятно и Дойл правеше същото, ако Ричардс вече не го е застрелял.

Гледката не беше нищо особено: пуста борова гора, но се случваше Улгаст да прекарва часове прав, зареял поглед в нея. Пролетта наближаваше. Дърветата бяха влажни от топящия се сняг и отвсякъде се чуваше шум от течаща вода, капеше от покривите и от клоните, стичаше се по водосточните тръби. Ако се повдигнеше на пръсти, Улгаст виждаше фигури между дърветата и оградата. Една нощ, в началото на четвъртата седмица откакто беше затворен, се разрази силна буря. Развилня се с почти библейска мощ, над планините трещяха мълнии, а когато на сутринта погледна през прозореца си, видя, че зимата си е отишла, а следите ѝ са отмити от дъжда.

Няколко пъти направи опити да заговори хората, които му носеха храната и всеки втори ден чист комплект от хирургическо облекло и пантофи, за да научи ако ще само имената им. Но те му отговаряха едносрично. Движеха се тромаво, с несръчни и неточни движения, а по лицата им се четеше пълна безизразност и безразличие, като живи мъртъвци от стар филм. Тела, които се събират пред къщата, стенат и се препъват, облечени в парцаливите униформи от някогашния си забравен живот: обичаше такива филми като момче, без да разбира колко истина всъщност има в тях. Какво друго бяха живите мъртъвци, мислеше си Улгаст, ако не метафора на жалкия преход на средната възраст?

Възможно бе, разбра той, един човешки живот да се превърне в дълга поредица от грешки, чийто край, настъпи ли времето за него, да е пример за върволица от зле премислен избор. Повечето от тези грешки всъщност бяха взети назаем от други хора. Човек взимаше нелепите им идеи, независимо от причината, и ги превръщаше в свои. Това беше истината, която разбра на въртележката с Ейми, макар тази мисъл да назряваше у него от известно време, повече от година всъщност. Улгаст имаше повече от достатъчно време да размишлява над този въпрос. Невъзможно беше човек да погледне в очите на Антъни Картър и да не разбере как става тази работа. Сякаш онази нощ в Оклахома го беше споходила първата истински негова идея от години. Първата му идея след Лайла, след Ева. Но Ева умря три седмици преди първия си рожден ден и след смъртта ѝ той вървеше по земята като жив мъртвец, или като човек, обладан от призрак, в чиито празни ръце беше опустялото място на дъщеря му. Затова толкова много го биваше с Картър и с останалите: всъщност той ги харесваше.

Чудеше се къде е Ейми, какво се случва с нея. Надяваше се да не е сама и уплашена. Изпитваше повече от надежда: придържаше се към мисълта за нея с ожесточението на молитвата, опитваше се да я превърне в истина в ума си. Чудеше се дали отново ще я види и мисълта за това го накара да стане от стола и да иде до прозореца, сякаш от там ще може да я види, сред сливащите се сенки на дърветата. Часовете минаваха, времето се отмерваше само от променящата се светлина през прозореца, както и влизането и излизането на мъжете, които носеха храната, дето едва я докосваше. Нощем спеше, без да сънува, събуждаше се замаян, с изтръпнали ръце и крака. Чудеше се колко ли му остава.

Сутринта на трийсет и четвъртия ден Сайкс дойде да го види. Променен беше. Мъжът, с когото се беше запознал година по-рано, беше стегнат и представителен. Този, който сега седеше при него, макар да носеше същата униформа, изглеждаше сякаш спи под надлеза на магистрала. Униформата му беше смачкана и лекьосана, по лицето му имаше набола посивяла брада, очите му бяха кървясали като на боксьор след няколко рунда срещу превъзхождащ го противник. Седна тежко на масата, където седеше и Улгаст. Скръсти ръце, прокашля се и заговори:

— Идвам при теб за услуга.

В продължение на дни Улгаст не беше произнасял и дума. Когато понечи да му отговори, гърлото му се беше стеснило, закърняло от мълчание. Гласът му прозвуча като грачене.

— Приключих с услугите.

Сайкс пое дълбоко въздух. От него се носеше тежък мирис на засъхнала пот и стар полиестер. Погледът му набързо обходи тясната стаичка.

— Вероятно всичко това изглежда малко… неблагодарно. Признавам.

— Начукай си го — с огромно удоволствие произнесе думите Улгаст.

— Тук съм заради момичето, агент.

— Момичето — отвърна Улгаст — се казва Ейми.

— Знам как се казва. Знам много неща за нея.

— На шест години е. Обича палачинки и разходки в лунапарка. Има играчка зайче на име Питър. А ти, Сайкс, си лишено от чувства копеле, дали знаеш това?

Сайкс извади плик от джоба на сакото си и го постави на масата. В него имаше две фотографии. Едната беше снимка на Ейми, направена, предположи Улгаст, в манастира. Вероятно тъкмо нея бяха разпространили по системата при обявяването на тревогата около отвличането. Другата беше гимназиална снимка. Жената на снимката очевидно беше майката на Ейми. Същата тъмна коса, същата фина конструкция на лицето, същите дълбоко разположени, изпълнени с меланхолия очи, макар и изпълнени в онзи миг, когато обективът я е уловил, със сърдечност и очакване. Кое беше това момиче? Дали е имала приятели, семейство, любим? По кой ли предмет в училище ѝ е било най-интересно? Какъв спорт е харесвала, в кой ли е била добра? Имала ли е тайни, някоя история, която само тя е знаела? За какъв ли живот е мечтаела? Обективът я беше хванал под ъгъл, поглеждаше над дясното си рамо, носеше бледосиня рокля, която приличаше на онези, които се носят на бала за завършването на гимназията. Раменете ѝ бяха открити. Под снимката имаше надпис: „Обединена гимназия Мейсън, Мейсън, Айова“.

— Майка ѝ е била проститутка. В нощта, преди да остави Ейми в манастира, е застреляла един на поляната пред общежитие на братство. За протокола.

Улгаст искаше да каже, Е, и? Каква вина имаше Ейми за това? Но образът на жената на снимката — дори все още не жена, само момиче, озапти гнева му. Сайкс можеше и да лъже. Остави снимката.

— Какво е станало с нея?

Сайкс вдигна рамене.

— Никой не знае. Изчезнала е.

— Ами монахините?

Лицето на Сайкс помръкна за миг. Улгаст беше сигурен, че неволно е попаднал в целта. Исусе, помисли си. И монахините ли? Ричардс ли е бил, или някой друг?

— Не знам — отвърна Сайкс.

— Я се погледни — каза Улгаст. — Знаеш и още как.

Сайкс не каза нищо повече по темата, мълчанието му означаваше, Въпросът е приключен. Потри очи, върна снимките в плика и ги прибра.

— Тя къде е?

— Агент, въпросът е че…

— Къде е Ейми?

Сайкс се закашля отново.

— По тази причина дойдох тук, да те видя — каза той. — Услугата. Според нас Ейми умира.

Улгаст нямаше право да задава въпроси. Нямаше право да говори с никого, нито да се оглежда, нито пък да се скрива от полезрението на Сайкс. Двама дежурни войници го поведоха през двора във влажната светлина на зазоряването. Въздухът миришеше и носеше предчувствие за пролет. След почти пет седмици в стаята си, Улгаст пое дъх дълбоко и жадно. Слънчевата светлина проряза очите му.

Влязоха в Хижата, после със Сайкс се спуснаха с асансьора четири нива. Слязоха в празен коридор, спартански и бял като в болница. Според Улгаст бяха на петнайсет метра под земята, а може и повече. Без значение какво държаха тук хората на Сайкс, искаха то да е заровено дълбоко в земята. Стигнаха до врата с надпис ГЛАВНА ЛАБОРАТОРИЯ, но Сайкс я отмина, без да забавя крачка. Отминаха и други врати, преди да стигнат до онази, която търсеше Сайкс. Плъзна карта през устройството и отвори вратата.

Улгаст се оказа в някакъв вид стая за изследвания. От другата страна на огромен прозорец, сред слаба, синкава светлина, се виждаше Ейми, сама в болнично легло. Имаше поставена система и това беше всичко. До леглото ѝ стоеше празен пластмасов стол.

От тавана висяха цветни тръби, намотани като пневматични маркучи в гараж. В стаята друго нямаше.

— Това той ли е?

Улгаст се обърна и видя мъж, когото до този момент не беше забелязал. Носеше лабораторна престилка и зелен медицински екип, като Улгаст.

— Агент Улгаст, доктор Фортес.

Кимнаха си без да се ръкуват. Фортес беше млад, нямаше и трийсет години. Улгаст се запита дали е лекар, или има друга специалност. Също като Сайкс и Фортес изглеждаше уморен, физически изтощен. Кожата му лъщеше, трябваше да се избръсне и подстриже. Очилата му изглеждаха мръсни.

— Има вграден чип. По него се предават жизнените ѝ показатели към таблото тук.

Фортес му показа: сърдечен ритъм, дишане, кръвно налягане, температура. Ейми имаше 39,2 градуса.

— Къде?

— Къде какво? — докторът го загледа с недоумение.

— Къде е чипът?

— А — Фортес погледна към Сайкс, който кимна. Докторът посочи към тила си. — Поставен е подкожно, между третия и четвъртия шиен прешлен. Енергийният източник е много новаторска технология, всъщност представлява миниатюрна ядрена клетка. Като при сателитите, даже още по-малка.

Новаторска. Улгаст се присви. Новаторски ядрен енергиен източник в тила на Ейми. Обърна се към Сайкс, който го наблюдаваше предпазливо.

— И с останалите ли се е случило това? С Картър и другите?

— Те бяха… подготвителен етап — отвърна Сайкс.

— Подготвителен етап за какво?

Сайкс замълча.

— За Ейми ли?

Фортес обясни ситуацията: Ейми беше в кома. Никой не го очаквал, а имала и прекалено висока температура, която продължавала твърде дълго. Бъбреците ѝ и черният ѝ дроб били под натиск.

— Надяваме се, че можеш да говориш с нея — каза Сайкс. — Това понякога помага при пациенти, които прекарват продължително време в безсъзнание. Дойл казва, че тя е… много привързана към теб.

Със стаята на Ейми ги делеше двукамерно помещение за обеззаразяване. Сайкс и Фортес го въведоха в първото помещение. На стената висеше оранжев биоекип, празната каска висеше напред, като при човек с пречупен врат. Сайкс обясни как се поставя.

— Трябва да го облечеш, после да обвиеш всички шевове с лепенка. Клапаните в основата на каската се свързват с маркучите на тавана. Те са в различни цветове, за да се разпознават лесно. На връщане трябва да вземеш душ с костюма, после да вземеш душ без него. На стената има инструкции.

Улгаст седна на пейката, за да събуе пантофите. После спря.

— Не — каза той.

Сайкс го погледна и се намръщи.

— Какво не?

— Няма да го обличам — обърна се и погледна Сайкс от упор. — Няма да има никаква полза, ако тя се събуди и ме види издокаран като космонавт. Искате да вляза при нея, нали, тогава влизам така.

— Идеята е лоша, агент — предупреди го Сайкс.

Вече беше взел решение.

— Или влизам без екип, или не влизам изобщо.

Сайкс погледна към Фортес, който сви рамене.

— Може да е… любопитно. На теория вирусът вече трябва да е инертен. От друга страна, може и да не е.

— Вирусът ли?

— Ами изглежда сам ще разбереш — каза Сайкс. — Нека да влезе, на моя отговорност. И, агент, влизате и това е. От тук нататък нищо не ви гарантирам. Ясно ли е?

Улгаст отвърна, че му е ясно. Сайкс и Фортес излязоха от помещението за обеззаразяване. Улгаст разбра, че не беше очаквал да се съгласят. В последния момент извика след тях:

— А къде е раничката ѝ?

Фортес и Сайкс отново се спогледаха заговорнически.

— Чакай тук — каза Сайкс.

След няколко минути се върна с раницата на Ейми в ръце. С апликация на героини от анимационно филмче, всъщност Улгаст досега не беше се вглеждал в нея. Образите на трите бяха направени от гумена материя, залепена върху грубата тъкан на раницата — момичета в полет и със стиснати юмруци. Улгаст отвори ципа ѝ. Някои от вещите на Ейми, като четката ѝ за коса, липсваха, но Питър беше там.

Впи поглед във Фортес.

— Как ще разбера, че… вирусът не е инертен?

— Ще разберете — отвърна Фортес.

Затвориха вратата след него. Улгаст усети как налягането пада. Лампичката над втората врата се промени от червена в зелена. Улгаст завъртя дръжката на вратата и влезе.

Второто помещение беше по-дълго от първото, с отводнителен канал на пода и с душ, който се задействаше с метална верига. Светлината тук беше различна, синкава като при есенен здрач. Окачено на стената табло изреждаше споменатите от Сайкс инструкции: дълга поредица от действия, които завършваха с взимане на душ гол, над отвора на отводнителния канал, изплакване на устата, очите, гаргара на гърлото и изплюване. От един от ъглите на тавана към него се взираше камера.

Спря пред втората врата. Светлината над нея беше червена. На стената имаше електронно устройство за код. Как щеше да влезе през тази врата? Тогава светлината се промени от червена на зелена, както и при първата. Сайкс ръководеше системата отвън и прескачаше задължителните стъпки.

Спря, преди да отвори вратата. Наглед тежка и направена от блестяща стомана. Приличаше на банков трезор или помещение в подводница. Не можеше точно да каже поради каква причина беше настоял да не носи биоекип, сега решението изглеждаше прибързано. Заради Ейми, както беше казал сам ли? Или за да измъкне малко информация, каквато и да било, от Сайкс? И в двата случая, решението му се струваше правилно.

Завъртя дръжката, усети как тъпанчетата на ушите му пукват, когато налягането отново падна. Пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си и пристъпи прага.

Грей и представа си нямаше какво става. Дните минаваха, той се отчиташе за смяната си, слизаше с асансьора на четвърто ниво — след първата нощ не се беше случило нищо, Дейвис го покри, — преобличаше се в съблекалнята и си вършеше работата, чистеше коридорите и санитарните помещения, после слизаше в изолатора и излизаше шест часа по-късно.

Всичко си беше съвсем в реда на нещата, с тази разлика, че шестте часа в изолатора му бяха като бяло петно, като празно чекмедже в мозъка му. Очевидно изпълняваше задълженията си: попълваше отчетите си, правеше резервни копия на записите, внасяше и изнасяше заешките кафези, дори разменяше по някоя дума с Пухол или с някой от другите техници, които идваха. И въпреки това не помнеше нищо от тези си действия. Прокарваше картата си, за да влезе в помещението за наблюдение, и следващото, което знаеше, е, че смяната му е свършила и той излиза от другата страна.

Помнеше някои незначителни неща: мимолетни спомени, кратки, но някак ярки късчета от запаметени факти, които сякаш улавяха светлината като конфети, докато прехвърчаха в съзнанието му през деня. Не бяха картини, нито бяха ясни или конкретни — нищо, за което да се хване. Само че се случваше да седи в столовата, или в стаята си, или пък да пресича двора към Хижата и вкусът избълбукваше от задната страна на гърлото му, между зъбите му се появяваше странно, сочно усещане. Понякога го връхлиташе толкова силно, че направо се смръзваше насред пътя си. А когато се случеше, мислите му внезапно се насочваха към необичайни неща, откъслечни, повечето свързани с Кафява мечка. Сякаш вкусът в устата му натискаше бутон, който отключваше мислите му за старото куче. В действителност не беше мислил толкова за него от години, до момента на онзи сън в изолатора, когато повърна на пода.

Кафява мечка и неговият вонящ дъх. Кафява мечка, който влачи нагоре по стъпалата някаква мърша, опосум или енот. Онзи път беше внесъл зайчета под караваната, мънички топки с портокалов цвят на козината, дори още не бяха покрити с истинска козина. Сдъвка ги едно по едно, малките им черепчета хрущяха между зъбите му, като на дете в киното, което хрупка пуканки.

Странно: всъщност не можеше да каже, че Кафява мечка наистина е направил подобно нещо.

Чудеше се не е ли болен. Таблото над мястото на дежурния пост на трето ниво го притесняваше, а преди не беше така. Сякаш предупрежденията бяха изрично насочени към него. ПРИ ПОЯВАТА НА КОЙТО И ДА Е ОТ СЛЕДНИТЕ СИМПТОМИ… Една сутрин на връщане от закуска почувства дразнене в гърлото като при настинка и преди да се усети, здраво кихна в шепа. Открай време носът му течеше по малко. А беше и пролет, нощем продължаваше да е студено. Следобед обаче температурите се вдигаха до десет-петнайсет градуса, дърветата се разлистваха, тревата зеленееше като пръсната боя из планините. Винаги е бил алергичен.

А и тишината. На Грей му отне известно време преди да забележи. Никой нищо не казваше, не само чистачите, които поначало не говореха, но също техниците и лекарите. Сякаш не беше станало изведнъж, за ден или за седмица. Но бавно, с времето, тишина беше обгърнала мястото, запечатала го като капак. Грей по природа си беше слушател, точно това му беше казал и Уайлдър, психиатъра, в затвора: Добър слушател си, Грей. Казал го беше като комплимент, но Уайлдьр направо беше влюбен в гласа си и беше щастлив, че има публика. Все пак на Грей му липсваха хорските гласове. Една вечер в трапезарията преброи трийсет приведени над подносите си мъже, всичките потънали в мълчание. Някои дори не се хранеха, просто си седяха на столовете или полюляваха чаша кафе или чай и се взираха в пространството. Като задрямали.

Единственото хубаво беше, че в спалните помещения Грей се чувстваше добре. Спеше ли, спеше, когато будилникът му звънеше в пет сутринта или на обед, ако му предстоеше нощна смяна, изтърколваше се от леглото, палеше цигара от пакета на нощното шкафче и оставаше още няколко минути в опит да си припомни дали е сънувал, или не. Май не сънуваше.

Една сутрин се настани на маса в трапезарията, за да се нахрани: пържени картофки, полети с масло, две яйца, три наденички и купа с овесена каша; ако беше болен, щеше да загуби апетит, а когато вдигна първата хапка, намазана филийка препечен хляб, на сантиметри от устните си, видя Полсън. Седеше там, точно срещу него, през две маси. Грей го беше мяркал веднъж или два пъти след разговора им, но не толкова отблизо. Полсън висеше над чиния с недокоснати яйца. Представляваше жалка картинка, кожата му беше толкова опъната, че костите на лицето му прозираха под нея. За миг очите им се срещнаха.

Полсън отклони поглед.

Същата вечер, докато се регистрираше за смяната си, Грей попита Дейвис:

— Познаваш ли онзи Полсън?

Дейвис също беше умърлушен в последно време. Нямаше ги вицовете, порно списанията, слушалките и жуженето на леещата се в тях музика. Грей се чудеше какво ли прави по цяла нощ Дейвис на бюрото; макар самият той да не знаеше какво прави сам по цяла нощ.

— Какво за него?

Само че Грей нищо повече не попита, не знаеше какво друго да пита.

— Нищо. Чудех се дали го познаваш.

— Стори добро за себе си. Стой далече от тая гад.

Грей слезе долу и се залови за работа. Чак по-късно, докато минаваше с четката по тоалетна чиния на ниво четири, той се сети какво искаше да попита.

От какво е толкова уплашен?

От какво са толкова уплашени всички?

Наричаха го Дванайсети номер. Не Картър, Антъни или Тони, въпреки че сега беше страшно болен, лежеше сам в тъмното и сякаш тези имена и личността, за която се отнасяха, нямаха общо с него. Някакъв човек, който е умрял и е оставил само болната, превиваща се от болка плът на негово място.

Болестта изглежда траеше вечност. За тази дума се сещаше. Не че ще продължи вечно; сякаш боледуваше и времето. Сякаш идеята за времето беше в него, във всяка клетка на тялото му, и не беше океан, както някой му беше казал някога, а милиони мънички запалени фитилчета, които никога нямаше да догорят. Най-страшното усещане на света. Някой му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, много по-добре. За известно време тези думи го крепяха. Но вече знаеше, че са били лъжа.

Осъзнаваше смътно движенията около себе си, идванията и заминаванията, мушканията и щипанията от страна на мъжете в защитно облекло. Искаше да пие вода, само глътка вода, да утоли жаждата си, но когато молеше за вода, от устните му не излизаше звук, чуваше само бучене и звън в ушите си. Взели бяха много от кръвта му. Имаше чувството, че я точеха с литри. Човекът на име Антъни беше продавал кръвта си от време на време. Мачкаше топката и наблюдаваше как пликът се изпълва, озадачен от гъстотата ѝ, наситения ѝ червен цвят, колко пълна с живот изглежда. Никога повече от половин литър, а после му даваха сладкиш и огънати банкноти и го изпращаха по пътя му. Сега мъжете в облеклото пълнеха торбичка след торбичка и кръвта беше различна, но не можеше да каже с какво точно. Кръвта в тялото му беше изпълнена с живот, но според него това вече не беше само неговата кръв. Принадлежеше на някого, на нещо друго.

Хубаво щеше да е да умре в този момент.

Госпожа Ууд, тя го знаеше. И не само за себе си, но и за Антъни. Когато тази мисъл мина през съзнанието му, за секунда само, той отново беше Антъни. Хубаво беше да се умре. Носеше лекота, освобождаване, като при любовта.

Опита се да задържи тази мисъл, мисълта, която отново го превръщаше в Антъни, но късче по късче тя се изплъзна, нишката бавно се измъкна от ръцете му. Не можеше да каже колко дни са изминали, нещо се случваше с него, но не достатъчно бързо за мъжете в защитни облекла. Те непрекъснато го обсъждаха, ръгаха, бодяха и взимаха още от кръвта му. Сега вече чуваше и още нещо, тихо шумолене, като от гласове, но то не идваше от мъжете в защитно облекло. Звуците сякаш идваха до него отдалеч и от него едновременно. Не бяха думи, каквото знаеше, но въпреки това бяха думи; чуваше някакъв език, в него имаше подредба и смисъл, и разум, и не само един разум, а дванайсет. Въпреки това имаше един, който беше повече от останалите, не по-висок, но повече. Един от гласовете и останалите зад него, общо дванайсет. Те му говореха, викаха го, знаеха, че е там. В кръвта му бяха и бяха там завинаги.

Искаше да им отвърне.

Отвори очи.

— Спуснете вратата! — извика нечий глас. — Той се измъква.

Ограниченията бяха нищо, като хартия. Нитовете изпопадаха от масата и се разхвърчаха из стаята. Първо ръцете му, а после краката. Стаята беше тъмна, но нищо не оставаше скрито от очите му, защото тъмнината вече беше част от него. А вътре в него, някъде далеч надолу, у него се разгаряше страшен, неудържим глад. Да погълне целия свят. Всички да ги вкара в себе си и да се почувства заситен, цялостен. Да направи света вечен, какъвто беше и той.

Към вратата тичаше мъж.

Антъни се спусна ловко отгоре му. Разнесе се вик, а после мъжът лежеше безжизнен на кървави парчета на пода. Прекрасната топлина на кръвта! Той пи от нея и пи още.

Онзи, който му беше казал, че скоро ще се почувства по-добре, все пак не беше сбъркал.

За пръв път в живота си Антъни Картър се чувстваше така добре.

Пухол, онзи дебел идиот, беше мъртъв.

Трийсет и шест дни: толкова му бяха необходими на Картър, за да се измъкне, най-дългите, откакто бяха започнали. Картър трябваше да е най-незначителният от всички, последният етап, преди вирусът да стигне крайната си форма. Онази, която беше вкарана в тялото на момичето.

Лично Ричардс и пет пари не даваше за момичето. Или щеше да оцелее, или нямаше. Или щеше да живее вечно, или да умре след пет минути. Някъде по пътя, момичето беше преминало границата, до която Специални оръжия имаха отношение. Сега Улгаст беше при нея, говореше ѝ, опитваше се да я върне. Досега при него всичко беше наред, но ако момичето умреше, изобщо нямаше да има разлика.

Какво ли си е въобразявал Пухол? Трябваше да спуснат вратите преди дни. Сега поне бяха наясно на какво са способни тези създания. Докладът от Боливия го беше посочил, но друго си беше човек да го види със собствените си очи, да наблюдава видеозапис как се храни Картър. Тая вейка с прилично нисък коефициент на интелигентност, и то в дните на умствено просветление, който е треперел и от собствената си сянка, прелетя шест метра във въздуха толкова бързо, сякаш не се движеше през пространството, а го заобикаляше, и разчекна цял човек от чатала до челюстите, все едно разкъса писъмце, което не може да отвори. Когато всичко приключи, отне му две секунди, трябваше да заслепят Картър със светлините, да го изблъскат в ъгъла, за да спуснат вратата.

Вече имаха дванайсет, тринайсет, ако се брои и Фанинг. Работата на Ричардс беше почти приключила. Заповедта току-що беше дошла. ПРОЕКТЪТ НОЙ се разрастваше и се превръщаше в Операция Предстартова готовност. След седмица щяха да местят пръчките в Уайт Сандс. След това Ричардс вече нямаше да има контрол над събитията.

Последен модел разрушители на бункери. Така преди време ги беше нарекъл Коул, когато всичко беше само теория. Преди Боливия, преди Фанинг и всичко останало. Представи си само на какво ще е способно едно от тези създания в, да речем, планинските пещери на северен Пакистан, източните пустинни територии на Иран, разрушените сгради на Чеченската свободна зона. Мисли като за страхотна терапия, Ричардс: добро прочистване отвътре навън.

Може пък Коул и да е поумнял най-накрая. Но в негово отсъствие идеята беше заживяла собствен живот. Какво като нарушиха половин дузина международни споразумения, за които Ричардс се сещаше. Какво като беше най-тъпата идея, която беше чувал в живота си. Вероятно блъф, но блъфовете си имаха начин да бъдат предизвикани. И дали някой сериозно би си помислил, че може да задържи дори за една шибана секунда някоя от тези гадини в пещерите на северен Пакистан?

Чувстваше се зле заради Сайкс, но ни най-малко не съжаляваше. Човекът беше развалина, рядко излизаше от офиса си, откакто дойде заповедта от Специални оръжия. Когато Ричардс го беше попитал дали Лиър е знаел, Сайкс се засмя окаяно. Горкият, беше казал. Продължава да си мисли, че спасява света. Който, като се има предвид как се развиват нещата, може и от хич никакво спасяване да няма нужда. Не мога да повярвам дори, че такова нещо се обсъжда.

Бронирани камиони щяха да превозят пръчките до Гранд Джанкшън. От там щяха да ги превозят с влак до Уайт Сандс. Що се отнася до Ричардс: щом всичко стигнеше до очаквания край, той сериозно обмисляше да си купи имот, например в Северна Канада.

Първи щяха да изчезнат чистачите. Техниците и повечето от войниците също, като се започне с онези, които бяха най-смазани, като Полсън. След онзи ден на платформата Ричардс беше проверил документите му. Полсън, Дерик Г., възраст: двайсет и две. Влязъл в армията веднага след гимназията в Гластънбъри, Кънектикът; след година в пустинята върнат в страната. Нямаше рапорти, а и момчето беше умно, имаше много висок коефициент на интелигентност. Несъмнено е можел да постъпи в колеж или в офицерско училище. Тук беше от трийсет и шест месеца. Имаше две дисциплинарни наказания, защото заспивал два пъти на пост, и веднъж за неправомерно изпращане на електронна поща, но това беше всичко.

Притесняваше го всъщност, че Полсън знае; или си мислеше, че знае. Ричардс веднага го беше усетил. Не че Полсън беше направил или казал нещо, разбра го по лицето на Картър, когато отвори вратата на вана, все едно онзи нещастник Картър беше видял призрак или нещо още по-страшно. Никой, с изключение на научния екип и определените за четвъртото ниво чистачи, не припарваха там. В безделието по време на наряд в снега догадките бяха неизбежни. Само че дълбоко в себе си Ричардс знаеше, че Полсън е разказвал повече от слухове.

Може би Полсън е сънувал. Може пък всички да сънуваха.

През последните дни, ако Ричардс изобщо сънуваше, то той сънуваше монахините. По отношение на този случай имаше известни угризения. Някога в миналото, което беше толкова отдавна, че приличаше на съвсем друг живот, беше посещавал католическо училище. Шайка спаружени дърти кучки, които обичаха да шамаросват и удрят, но той хранеше уважение към тях, те знаеха какво говорят и изпълняваха казаното от тях. Така че разстрелът на монахини не беше по правилата. Повечето от тях ги сполетя в съня им. Но една се събуди. Отвори очи и му даде да разбере, че го е очаквала. Вече беше приключил с две, тя беше третата. Отвори очи в леглото и на бледата светлина от прозореца видя, че не е някоя спаружена старица, ами млада и на вид много прилична. После затвори очи и измърмори нещо, молитва вероятно, а Ричардс я застреля през възглавница.

Една от монахините му се губеше. Лейси Антоанет Кудото, откачалката. Прочете заключението на психиатъра от диоцеза. Никой нямаше да се хване на историята ѝ, а пък ако някой се хванеше, веригата се късаше в западна Оклахома с куп трупове, застреляни от негодяи агенти на ФБР, и десетгодишен шевролет, който, за да се събере цял, трябваха хиляда години пощене с пинсетки.

Въпреки всичко, след убийството на онази монахиня нещо го тормозеше.

Ричардс седеше в офиса си, наблюдаваше охранителните екрани. Времето на екрана показваше 22:26. Чистачите влизаха и излизаха от изолатора с кафези със зайци, но никой не ги ядеше. Постенето беше започнало с Нула, но след появата на Картър се беше разпространило, ден или два по-късно. Загадка си беше, но във всеки случай, ако Специални оръжия спазят процедурите си, пръчките скоро щяха да лапат наред. По това време Ричардс се надяваше да лови риба на леда в залива Хъдсън или да разрива сняг за иглу.

Погледна на екрана към стаята на Ейми. Улгаст беше там, седеше до леглото ѝ. Внесоха му малка преносима тоалетна с найлонови завеси и легло. Той обаче не беше мигнал, седеше на стола до леглото и ден след ден държеше ръката ѝ, говореше ѝ. Ричардс не се интересуваше какво ѝ казва. И въпреки това се оказваше, че ги наблюдава с часове, почти толкова, колкото наблюдаваше и Бабкок.

Обърна се към помещението на Бабкок. Джайлс Бабкок, Първи номер. Бабкок висеше с главата надолу от решетките, приковал очите си със странен оранжев цвят директно в камерата, челюстите му беззвучно предъвкваха въздуха. Аз съм твой и ти си мой, Ричардс. Всички значим нещо за някого, а аз знача нещо за теб.

Да, помисли си Ричардс. Майната ти и на теб.

Под китката му телефонът иззвъня.

— От главния вход сме — чу се глас от другата страна. — Тук стои някаква жена.

Ричардс погледна към монитора, който сочеше към сградата на охраната. Двама часови, единият държеше радиостанцията на ухото си, другият стоеше с насочено оръжие. Жената стоеше извън светлия кръг на бараката.

— И какво? — попита. — Разкарайте я.

— Там е работата, сър — обясни часовият. — Не иска да се маха. Не изглежда да е дошла и с кола. Според мен тя всъщност е дошла пеша.

Ричардс чу пукота от оръжието му. Вторият войник хукна да бяга в тъмнината. Още два изстрела, звукът идваше заглушен от радиостанцията, която лежеше в калта. Изминаха десет секунди, двайсет. После двамата отново се върнаха в обсега на светлината. По движенията им Ричардс разбра, че са я изпуснали.

Първият часови взе радиостанцията си и погледна в камерата.

— Съжаляваме. Успя някак да се измъкне. Искате ли да я потърсим?

Исусе. Само това искаше Ричардс и нищо друго.

— Коя беше?

— Чернокожа, с особен акцент — обясни часовият. — Търсеше някой си Улгаст.

Не беше умрял. Не веднага и в дните, които отминаха. А на третия ден ѝ разказа историята.

Имало едно време едно момиченце, разказа ѝ Улгаст. Дори от теб по-малко. Казвало се Ева, а майка ѝ и татко ѝ я обичали много. В нощта, в която се родила, баща ѝ я взел от кошчето в болничната стая, където всички спели, и я подържал на ръце. Голата ѝ кожа се опирала в неговата и от този момент нататък тя била в него, изцяло и наистина. Неговото момиченце било в него, в сърцето му.

Вероятно го наблюдаваха и го слушаха. Над раменете му имаше камера. Изобщо не го беше грижа. Фортес идваше и си отиваше. Взимаше кръв от нея и сменяше системите ѝ, а Улгаст говори с часове и на третия ден разказа всичко на Ейми, историята, която на никого не беше разказвал.

И тогава се случило нещо. Нейното сърце. Разбираш ли, сърчицето ѝ, той ѝ показа мястото, на което се намира сърцето на гърдите си, започнало да се смалява. Докато тялото ѝ нараствало, сърцето ѝ спряло да расте, а после и тялото ѝ спряло да расте. Да можел, баща ѝ щял да ѝ даде собственото си сърце, защото от самото начало то принадлежало на дъщеричката му. Винаги щяло да е така, бащиното ѝ сърце да бъде нейно. Но не можел да го направи, нищо не можел да направи, никой не можел. Когато тя умряла, и той умрял с нея. Мъжът, който бил, изчезнал. Мъжът и жената вече не можели да се обичат, защото любовта им един към друг се превърнала в тъга, изпълнена с липсата на тяхната дъщеричка.

Разказа ѝ историята си, цялата. А когато приключи с разказа си, денят привършваше.

И тогава се появи ти, Ейми, каза той. Открих те. Не разбираш ли? Сякаш тя отново се е върнала при мен. Върни се, Ейми. Върни се, върни се, върни се.

Повдигна лице. Отвори очи.

И Ейми отвори своите.

Тринайсет

Лейси в гората: вървеше превита, притичваше от дърво до дърво, отдалечаваше се от войниците. Въздухът беше студен и рядък, режеше дробовете ѝ. Стоеше с гръб към дървото и си поемаше дъх.

Не се страхуваше. Куршумите на войниците изобщо не я плашеха. Чуваше ги как зариват из храсталаците, но дори близо до нея не бяха. И бяха толкова малки! Куршуми ли, че как може едни куршуми да ранят човека? След дългия път, който беше изминала срещу подобни шансове, как можеха да се надяват, че ще я уплашат с подобни нищожни средства?

Надзърна иззад голям дънер. Сред храсталаците виждаше светлината от бараката на охраната, чуваше двамата мъже да говорят, гласовете им лесно се долавяха в безлунната нощ. Чернокожа, с особен акцент, а другият непрекъснато повтаряше: Мамка му, ще ни наритат по задниците заради тази работа. Как я изпуснахме, мамка му? А ? Как, мамка му! Ти дори не се беше прицелил както трябва!

Страхуваха се от онзи, с когото говореха по телефона. Но този мъж, за него Лейси знаеше, че е нищо, никой. А пък войниците бяха като деца, друг мислеше вместо тях. Като онези в полето, преди толкова време. Сега си спомняше, в онези безкрайни часове, те не спираха и не спираха. Въобразяваха си, че ѝ отнемат нещо, виждаше го в изпълнените им с мрак усмивки, разсекли лицата им, долавяше го във вонящия им дъх по лицето си, и беше истина, бяха я ограбили. Но сега им е простила и си е възвърнала обсебеното, което беше самата Лейси, и повече. Тя затвори очи. Но Ти, Господи, си щит пред мене, помисли си тя.

Тя отново тръгна между дърветата. Мъжът от другата страна на телефона на часовия щеше да изпрати още войници след нея. А въпреки това я пронизваше подобно на радост чувство, нова, живителна енергия, по-богата и по-дълбока от всичко, което беше усещала в живота си. Нараствало беше в седмиците, докато вървеше, накъде? Не знаеше как го наричат. В съзнанието ѝ то беше просто мястото, където е Ейми.

Пътувала беше с автобуси. Някой я беше качвал в каросерията на камиона си с два лабрадора и кафез с малки прасенца. Имаше дни, в които се събуждаше и знаеше, че ѝ предстои път. От време на време ядеше или пък, ако усещаше, че така трябва, чукаше на някоя врата и питаше дали ще я пуснат да преспи. И жената, която отваряше вратата — защото винаги се случваше жена, независимо на коя врата Лейси беше потропала, отвръщаше: Разбира се, влизайте и я повеждаше към стая с оправено легло, което я чакаше, без да каже нито дума повече.

А един ден тя започна да се изкачва по дълъг планински път. Отвсякъде я обгръщаше славата Божия и тя разбра, че е пристигнала.

Чакай, каза гласът. Изчакай залез-слънце, сестро Лейси. Пътят сам ще ти се открие.

Така и стана: пътят сам се откри. Сега вече я преследваха още мъже, всяка стъпка, всеки удар от вейка, всеки дъх беше изстрел, все по-силен и по-силен. Разпределили се бяха зад нея в широка линия, шестима, с насочени оръжия в тъмнината, в нищото, към мястото, където Лейси беше стояла, но вече не стоеше.

Стигна до открито пространство. Път. Отляво, на по-малко от двеста метра, беше бараката на охраната, окъпана в светъл ореол. Отдясно пътят свиваше в дърветата и се спускаше рязко. Някъде от ниското се чуваше шум от река.

Нищо в това място не разкриваше значението си за нея; въпреки това тя знаеше да чака. Спусна се и се прилепи по корем към земята. Войниците бяха зад нея, на петдесет метра, четирийсет, трийсет.

Чу приглушения шум от двигател, който работеше трудно, мощността му намаля, когато шофьорът мина на по-ниска предавка за последния отрязък от изкачването. Светлината и шумът му бавно се насочиха към нея. Приклекна, когато фаровете му осветиха билото на височината. Някакъв военен камион. Силата на шума от него отново се промени, защото шофьорът отново смени предавката и започна да набира скорост.

Сега?

И гласът също каза: Сега.

Изправи се и се затича с всички сили, устремена към задната част на камиона. Широка броня и над нея обширно място за товари, прикрито от веещи се платнища. За миг изглеждаше така, сякаш тя се движи прекалено мудно, че камионът ще отмине, но набрала скорост, тя се улови за него. Ръцете ѝ откриха отвора на бронята, вдигна единия си бос крак, а после и другия. Лейси Антоанет Кудото полетя, издигна се във въздуха, прехвърли се и се претърколи в камиона.

Главата ѝ се удари глухо в пода на ремаркето.

Кутии. Камионът беше пълен с кутии.

Пропълзя до предната част, до задната стена на кабината. Камионът забави отново, понеже се приближаваше към бараката на охраната. Лейси затаи дъх. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи сега. Нищо не можеше да стори.

Свистене на спирачки, камионът се разтресе и спря.

— Покажи заявлението.

Гласът беше на първият часови, онзи, който беше наредил на Лейси да спре. Мъжът-момче с оръжие. По гласа му можеше да определи, че стои на стъпалото на кабината. Изведнъж въздухът се насити с цигарен дим.

— Не бива да пушиш.

— Ти да не си ми майка?

— Изчети собственото си заявление, тъпако. Караш достатъчно оръжие, че да ни изстреляш чак до Марс.

От мястото на пасажера се чу ехиден смях.

— Погребението си е твое. Да си видял мъртвец по пътя?

— За цивилен ли ми говориш?

— Не, за гаден снежен човек говоря. Естествено, че за цивилен. Чернокожа жена, около метър и седемдесет, с пола.

— Майтапиш се — тишина. — Никого не сме видели. Тъмно е. Не знам.

Часовият слезе от стъпалото.

— Задръж така, ще проверя ремаркето.

Не мърдай, Лейси, каза гласът. Не мърдай.

Платнищата се разтвориха, затвориха и отново отвориха. В ремаркето нахлу светлина.

Затвори очи, Лейси.

Затвори очи. Почувства как проблясването на светлината докосва лицето ѝ: веднъж, два пъти, три пъти.

Но Ти, Господи, си щит пред мене…

Чу два здрави удара отстрани на камиона, точно до ухото си.

— Чисто е!

Камионът потегли.

Ричардс хич не беше щастлив. Онази луда монахиня, какво търсеше тя тук, мамка му?

Реши да не казва на Сайкс. Не и преди да е проучил въпроса. Изпрати шестима. Шестима! Само и само да ѝ теглят шибания куршум! Те обаче не направиха нищо. Отново ги изпрати обратно, да обиколят всичко. Да я намерят! Да я застрелят! Нима е толкова трудно?

Историята с Улгаст и момичето се беше проточила прекалено. Ами Дойл, той пък защо беше още жив? Ричардс погледна часовника си: 00:03. Измъкна оръжието си от долното чекмедже на бюрото си и провери пълнителя, после го втъкна на гърба си. Излезе от офиса и се заизкачва по стълбите към Първо ниво. Излезе през товарната платформа.

Дойл беше скрит в помещения за цивилни. В стаята на един от мъртвите чистачи. Охраната на вратата дремеше на стола си.

— Размърдай се — заповяда Ричардс.

Войникът трепна и се събуди. Погледът му се луташе неориентирано. Изглежда сякаш не знаеше къде се намира. Когато видя Ричардс, надвесен над него, скочи пъргаво и напълно събуден.

— Простете, сър.

— Отвори вратата.

Войникът въведе кода и отстъпи.

— Свободен си — каза Ричардс.

— Сър?

— Щом ще спиш, бягай в поделението.

Погледна го с облекчение.

— Да, сър. Простете, сър.

Войникът се затича по пътеката. Ричардс блъсна вратата и я отвори. Дойл седеше на ръба на леглото, скръстил ръце в скута си, вперил поглед в празния квадрат на стената, където някога беше стоял телевизор. На пода имаше недокоснат поднос с храна, от който се носеше слаб мирис на развалена риба. Дойл вдигна лице и по устните му се плъзна плаха усмивка.

— Ричардс. Мамка ти.

— Тръгвай.

Дойл въздъхна и се шляпна по коленете.

— Знаеш ли, оказа се прав за теб. Улгаст, имам предвид. Седях си тук и си мислех: Кога ще ме навести старата ми дружка Ричардс?

— Да зависеше от мен, отдавна да съм дошъл.

Дойл придоби вид, сякаш ще се разсмее. Ричардс не беше срещал такова добро настроение у човек, който би трябвало да знае какво го чака. Дойл опечалено поклати глава, все още с усмивка.

— Трябваше да ида за оръжието.

Ричардс измъкна своето и махна предпазителя.

— Ще ни спести време, така е.

Поведе Дойл през двора, към светлините на Хижата. Имаше вероятност Дойл да побегне, но колко далече щеше да стигне? А и защо, почуди се Ричардс, не беше попитал за Улгаст или момичето?

— Я ми кажи — започна Дойл, когато стигнаха паркинга. Няколко коли все още стояха там, бяха на лаборантите от нощната смяна. — Тя още ли е тук?

— Коя още да е тук?

— Лейси.

Ричардс спря.

— Тук е значи — установи Дойл и се изкикоти на себе си. — Да можеше да си видиш физиономията, Ричардс.

— Какво знаеш за нея?

Странна работа. От очите на Дойл сякаш сияеше хладна, синя светлина. Дори на осветения паркинг Ричардс виждаше това сияние. Сякаш гледа във фотоапарат в момента, в който се отваря затворът.

— Знаеш ли кое е чудното? — продължи Дойл, а погледът му се вдигна към тъмните силуети на дърветата. — Чувам я как идва.

Грей.

На четвъртото ниво беше. На екрана се виждаше светещата фигура на Нула.

Грей. Време е.

Тогава си спомни, най-накрая си спомни всичко: сънищата си и прекараните в изолатора нощи, докато наблюдава Нула, заслушан в гласа му, погълнат от историите, които разказва. Спомни си Ню Йорк, момичето и останалите, нощ след нощ, и усещането как тъмнината напредва към него и го поглъща, сладката наслада в устата си, когато се спускаше отгоре им. Грей беше и не беше Грей, Нула беше и не беше Нула, беше навсякъде и никъде. Изправи се и застана с лице към стъклото.

Време е.

Странно, мина през ума на Грей. Не беше странно като за смях, ами странно като чудно, цялото понятие за времето. Мислеше го за едно, а се оказа съвсем различно. Не течеше в линия, ами в кръг, имаше и още: беше кръг от кръгове от кръгове, всеки се наслагваше над другия, така че всеки миг се оказваше в съседство с всеки друг миг едновременно. И щом човек го осъзнаеше, вече не можеше да го забрави. Както и сега — начинът, по който виждаше събития, на които сякаш им предстои да се случат, сякаш вече са се случили, защото в определен смисъл вече са се случили.

Отвори помещението за обеззаразяване. Защитното му облекло унило висеше на стената. Трябваше да затвори първата врата, за да отвори втората, втората, за да отвори третата, но никъде не се казваше, че трябва да облече облеклото, или че трябва да е сам.

Втората врата, Грей.

Влезе във вътрешната кабина. Над главата му стоеше кранът на душа като някакво чудовищно цвете. Камерата го наблюдаваше, но от другата страна нямаше никой, знаеше го. А вече чуваше и други гласове, не само този на Нула, който познаваше и останалите.

Третата врата, Грей.

Изпитваше такова щастие, помисли си. Такова облекчение. Освобождаването. Отърсването и отдалечаването. Усещаше го как се случва ден след ден, добрият Грей и лошият Грей се сливаха, образуваха ново създание, неизбежно беше. Следващият нов Грей, онзи, който можеше да прощава.

Прощавам ти, Грей.

Завъртя широката дръжка. Вратата се отвори. Нула се разгъна пред него в мрака. Грей чувстваше дъха му на лицето си, на очите си и устата си и на брадичката си, чувстваше пулсиращото му сърце. Грей си спомни за баща си, на снега. Ридаеше, ридаеше от щастие, ридаеше от ужас, ридаеше, ридаеше, ридаеше, а когато Нула откри уязвимото място на врата му, там, където кръвта пулсираше, най-накрая разбра загадката на десетия заек.

Десетият заек беше той самият.

Четиринайсет

Стана бързо. За трийсет и две минути един свят загина и се роди друг.

— Какво каза? — каза Ричардс и после го чу. И двамата го чуха: воят на сирените. Алармата, която никога не биваше да звъни, страховит атонален вой, който така отекваше из открития двор, сякаш идваше от всички страни едновременно.

Пробив в сигурността. Отделенията с обектите, ниво 4.

Ричардс се извърна светкавично, насочил поглед към Хижата. Мълниеносно решение: обърна се, за да насочи оръжието си към мястото, където стоеше Дойл.

Дойл беше изчезнал.

Проклятие, помисли си, а после го изрече:

— Проклятие!

Вече гонеше двама. Бързо огледа паркинга с надеждата да го зърне и да стреля. Навсякъде беше осветено, лампите заливаха двора с остра, изкуствена светлина, силна като дневната. Дочу шум откъм бараките, тичаха войници.

Нямаше време да се разправя с Дойл.

Взе на бегом стъпалата на Хижата, подмина часовия, който крещеше към него, нещо с асансьора, тръгна по стълбите към второ ниво, краката му летяха по стъпалата. Вратата на офиса му беше отворена. Бързо огледа мониторите.

Стаята на Нула беше празна.

Стаята на Бабкок беше празна.

Всички стаи бяха празни.

Удари по микрофона.

— Дежурни, четвърто ниво, говори Ричардс. Докладвайте.

Обади се ужасѐн глас, Фортес ли беше?

— Пуснаха ги!

— Кой? Кой ги пусна?

Пращене, а после Ричардс чу първите писъци в слушалките, изстрели и още писъци. Писъци, които бяха предсмъртни.

— Мамка му! — отново пращене. — Всички долу са свободни. Шибаните чистачи ги освобождават!

Ричардс бързо се извърна към екрана с поста на дежурния на трето ниво. На стената имаше огромно петно от кръв, часовият, Дейвис, лежеше под него, лицето му беше притиснато към плочите, сякаш проверяваше за изгубен контакт. В кадър влезе втори войник. Ричардс видя, че това е Полсън, който държеше пистолет, 45-и калибър. Зад него вратата на асансьора стоеше отворена. Полсън гледаше в камерата, постави оръжието си в кобура, извади от джоба си граната, после още две. Измъкна със зъби предпазителите им и ги търкулна в асансьора. Хвърли още един последен поглед към Ричардс, който видя опустошението в очите му, измъкна оръжието си, насочи го към главата си и натисна спусъка.

Ричардс посегна към бутона за затваряне на нивото, но беше късно. Чу експлозията, изригналият от асансьора пламък, а след това втори трясък от стоварилата се върху пода кабина, после светлините изгаснаха.

Отначало Улгаст не можеше да определи какво чува, воят на сирените отекна толкова неочаквано, така странно, че за секунда го вкамени. Надигна се от стола до леглото на Ейми и се опита да отвори вратата, която, разбира се, беше заключена; бяха затворени. Сирените не спираха да вият. Пожар? Не, разсъждаваше той над воя, нещо друго беше, нещо по-лошо. Погледна към камерата в ъгъла.

— Фортес! Сайкс, по дяволите! Отворете вратата!

Чу стрелба от автомат, приглушена от дебелите стени. За миг си помисли, че идват на помощ. Което беше абсурдно — кой би ги спасявал?

Преди да може да обмисли друго предположение, се разнесе страховит, разтърсващ взрив и ужасяващо бучене, приключило с втори взрив, по-силен от първия, след който настъпи мощно, шумно разтърсване, като при земетресение, след което помещението потъна в мрак.

Улгаст замръзна. Тъмнината беше пълна, липсваше каквато и да било светлина, загуби всяка представа за ориентация. После сирените спряха. Обзе го сляп подтик да бяга, но нямаше къде да иде. Стаята сякаш се разшири и едновременно с това го захлупи.

— Ейми, къде си? Помогни ми да те намеря!

Тишина. Улгаст пое дълбоко въздух и го задържа.

— Ейми, кажи нещо. Кажи нещо.

Зад себе си чу тих стон.

— Ето така — обърна се, напрегнал слух, мъчеше се да прецени разстоянието и посоката. — Повтори го. Ще те намеря.

Умът му започна да се прояснява, първоначалната паника отстъпваше на волята му, предстоеше му да се справи със задачата. Улгаст предпазливо се приближи към гласа, после отново го чу. Втори стон, едва доловим. Стаята беше малка, няколко квадратни метра, как така Ейми му се струваше толкова далеч в тъмнината? Вече не чуваше стрелбата, отвън нищо не се чуваше. Само тихото дишане на Ейми, която го викаше.

Улгаст беше стигнал до долната част на леглото ѝ и опипваше металните парапети, когато се включиха резервните светлини, два светлинни снопа, засияли от ъглите на тавана. Едва осветяваха помещението, но бяха достатъчни. Стаята беше същата и каквото и да се случваше навън, още не беше стигнало до тях. Седна до леглото на Ейми и постави ръка на челото ѝ. Все още беше топло, треската беше преминала, но кожата ѝ беше леко влажна. С прекъсването на електричеството системата ѝ беше спряла. Чудеше се какво да прави, реши да я махне. Съмняваше се, че действията му ще са погрешни. Наблюдавал беше как Фортес и другите я сменяха, познаваше процеса. Нагласи клампата, която прекъсна притока на течността, и измъкна дългата игла от гуменото капаче на върха на системата, забодено в ръката ѝ. След като системата беше спряна, нямаше причина да оставя абоката, махна го внимателно. Мястото не прокърви, но за всеки случай той го покри с марля и лепенка от медицинската количка. После зачака.

Минутите минаваха. Ейми непрестанно шаваше на леглото, сякаш сънуваше. Улгаст изпитваше странното усещане, че ако по някакъв начин успее да види сънищата ѝ, ще разбере какво се случва навън. Но част от него се чудеше дали изобщо си струва. Бяха заключени дълбоко в земята. Може би бяха затворени в гроб.

Улгаст почти се беше примирил, когато зад себе си чу свистене от изравняване на налягането. Надеждите му се засилиха, някой все пак беше дошъл. Вратата се отвори, за да покаже самотна, неясна фигура. Лицето беше в сянка, носеше раздърпани дрехи. Когато човекът влезе в светлината на резервните лампи, Улгаст видя непознат. Странникът имаше дълга коса, дива и рошава, прошарена на места, груба брада, стигаща до половината на лицето му, облечен в измачкан и мръсен лабораторен екип. Приближи се до леглото на Ейми с притеснения вид на случайна жертва или на случаен наблюдател на някаква ужасна беда. Не даваше знак, че е забелязал присъствието на Улгаст.

— Тя знае — измърмори той, без да откъсва поглед от Ейми. — Откъде знае?

Мъжът продължаваше да не му обръща внимание. От цялата му личност се излъчваше неземно усещане, почти фатално спокойствие.

— Странно — проговори отново. Въздъхна дълбоко и докосна брадата си, обходи с поглед празната стая. — Всичко това. Това ли… исках? Исках да бъда онзи, разбирате ли. Щом видях, щом разбрах какво планират, как ще завърши всичко, исках тук да има поне един.

— За какво говорите? Къде е Сайкс?

Най-накрая непознатият изглежда го забеляза. Огледа внимателно Улгаст, лицето му внезапно се смръщи.

— Сайкс ли? Мъртъв е. Според мен те всички са мъртви, ами вие?

Какви ги говореше тоя, мъртви?

— Мъртви, убити, вероятно на парчета. Извадилите късмет всъщност — бавно поклати глава с учудване. — Да можехте да видите само как връхлитаха от дърветата. Като прилепи. Наистина трябваше да предвидим последствията.

Улгаст се почувства напълно объркан.

— Моля ви. Не разбирам… за какво говорите.

Непознатият сви рамене.

— Е, ще видите. Много скоро. Съжалявам да го кажа. — отново погледна към Улгаст. — Обноските ми. Извинете ме, агент Улгаст. Много време мина. Аз съм Джонас Лиър — усмихна се печално. — Може да се каже, че аз отговарям за това място тук. Или не. При дадените обстоятелства по-скоро си мисля, че тук вече никой за нищо не отговаря.

Лиър. Улгаст се опита да си припомни, но името му не му говореше нищо.

— Чух взрив…

— Точно така — прекъсна го Лиър. — Сигурно е бил асансьорът. Предполагам, че някой от войниците го е взривил. Но бях затворен в хладилното помещение и не съм го видял — въздъхна тежко и погледът му отново обходи стаята. — Изобщо не може да се говори за героизъм при мен, агент Улгаст, като съм се заключил в хладилното помещение, нали? Трябваше да има още един стол тук, иска ми се да седна. Не мога да ви кажа от колко време не съм седял.

Улгаст се изправи на крака.

— Исусе. Седнете на моя. Само ми кажете, умолявам ви, кажете ми какво става.

Лиър поклати глава, мазната му коса се залюля.

— Няма време, страхувам се. Трябва да вървим. Всичко свърши, нали, Ейми? — сведе поглед към спящото телце на момиченцето и докосна ръката ѝ. — Най-после.

Улгаст не издържа:

— Какво е приключило?

Лиър вдигна лице, очите му бяха пълни със сълзи.

— Всичко.

Лиър ги поведе по коридора, Улгаст носеше Ейми на ръце. Миришеше на изгоряло, на разтопена пластмаса. Щом свиха по коридора, Улгаст видя първия труп.

Мъртвият беше Фортес. Не беше останало много от него. Трупът му изглеждаше премазан, сякаш нещо огромно го е удряло и влачило. Под примигването на резервните лампи проблясваше локва кръв. Зад трупа на Фортес имаше друг или поне така се стори на Улгаст. Отне му известно време, докато осъзнае, че всъщност вижда друга част от трупа му.

Очите на Ейми бяха затворени, въпреки това Улгаст всячески се опита да прикрие гледката, като притисна лицето ѝ към гърдите си. Зад Фортес имаше още два трупа, или три, не беше сигурен. Подът се хлъзгаше от кръвта, толкова много беше, че усещаше как се плъзга по нея, по човешки останки.

Асансьорът беше взривен, имаше само дупка, в потъналата му в мрак вътрешна част проблясваха искри от разкъсани жици. Тежките му метални врати бяха изкъртени от взрива и пробили отсрещната страна. На падащата под ъгъл светлина от резервните лампи Улгаст видя още два трупа, войници, с размазани от вратата трупове. Трети седеше опрян на стената, приседнал като задрямал човек, само дето седеше в локва от собствената си кръв. Лицето му беше изпито и спаружено; униформата висеше на тялото му, сякаш му е била твърде широка.

Улгаст извърна поглед.

— Как ще се измъкнем оттук?

— Насам — каза Лиър. Замаяността му беше изчезнала, вече беше обзет от дълбока тревога и целеустременост. — Бързо.

Заслизаха по друг коридор. Вратите зееха отворени, тежки метални врати, същите като тези на стаята на Ейми. А по пода на коридора имаше още трупове, но Улгаст не успя, не искаше, да ги брои. Стените бяха надупчени от куршуми, по пода се валяха гилзи, месинговите им обшивки проблясваха.

Изведнъж през една от вратите пристъпи човек. Не пристъпи, а закуцука. Огромен, благ мъж, като онези, които носеха храната на Улгаст в стаята му, но лицето му беше непознато. Държеше ръка на дълбока рана върху врата си, кръвта шуртеше през и изпод пръстите му, които притискаха плътта му. Ризата му, бяла болнична туника, като на Улгаст, беше просмукана от кръв.

— Ей — каза им, — ей.

Гледаше към тях тримата, после погледна нагоре и надолу по коридора. Изглежда или не забеляза кръвта, или не му направи впечатление.

— Какво е станало с лампите?

Улгаст не знаеше какво да отговори. При такава рана мъжът вече трябваше да е мъртъв. На Улгаст не му се вярваше дори, че все още се държи на крака.

— Оооо — изохка кървящият мъж, докато куцукаше. — Трябва да приседна.

Тежко се свлече на пода, тялото му се спихна, като палатка, останала без пръти. Въздъхна дълбоко и погледна към Улгаст. Тялото му се сгърчи от силна конвулсия.

— Аз… сънувам ли?

Улгаст мълчеше. Въпросът му се стори несвързан.

Лиър го докосна по рамото.

— Агент, оставете го. Нямаме време.

Мъжът облиза устни. Толкова кръв беше загубил, че беше дехидратиран. Очите му започнаха да се притварят, като празни ръкавици ръцете му се отпуснаха встрани от него на пода.

— Защото искам да ви кажа, че сънувам най-страшния сън. Казвам си, Грей, сънуваш най-страшния кошмар на света.

— Не е било кошмар според мен — каза Улгаст.

Мъжът се замисли над думите му.

— От това се страхувах.

Тялото му отново се затърчи в силен спазъм, като ударено от ток. Лиър беше прав, нищо не можеше да се направи за него. Кръвта му беше потъмняла почти до черно. Улгаст трябваше да махне Ейми.

— Съжалявам — каза Улгаст, — трябва да вървя.

— Ти си мислиш, че ти съжаляваш — каза мъжът, и главата му се отметна назад към стената.

— Агент…

Но съзнанието на Грей вече беше другаде.

— Не бях само аз — каза той. — Всички ние бяхме.

Втурнаха се към помещение с шкафове и скамейки. Оттук нямаше изход, помисли си Улгаст, но тогава Лиър измъкна от джоба си ключ и отвори врата с надпис МЕХАНИЦИ.

Улгаст мина през нея. Лиър стоеше на колене, използваше малък нож, за да отвори метален панел. Панелът се отвори на двойка панти, а Улгаст се приведе, за да погледне вътре. Отворът беше около метър на метър.

— Първо направо, на около метър има разклонение. Проходът води нагоре. Вътре има стълба за поддръжката. Води до горе.

Най-малко петнайсет метра да изкачва стълба в пълен мрак, като по някакъв начин успява да държи Ейми. Улгаст не разбираше как ще успее.

— Трябва да има и друг начин.

Лиър поклати глава.

— Няма.

Мъжът задържа Ейми, докато Улгаст се промъкна в тръбата. Седнал гърбом и с приведена глава, щеше да успее да издърпа Ейми, като я държи за кръста. Присви се, краката му бяха изправени; Лиър му помогна да нагласи Ейми между тях. Тя сякаш започваше да осъзнава, че нещо се случва. През тънката ѝ нощница Улгаст все още можеше да усети как от тялото ѝ се излъчва температурата на треската.

— Не забравяйте какво ви казах. Девет метра.

Улгаст кимна.

— Внимавайте.

— Какво е избило хората?

Лиър не отговори.

— Дръжте я до себе си — каза той. — Тя е всичко. Сега тръгвайте.

Улгаст започна бавно да придърпва тялото си седешком и гърбом с приплъзване на хълбоците, прихванал с една ръка Ейми през кръста, протегнал другата назад в тръбата. Чак когато панелът се затвори след тях, разбра, че Лиър изобщо не е възнамерявал да идва с тях.

Сега вече светещите пръчки бяха навсякъде, навсякъде из двора. Ричардс чуваше писъците и изстрелите. Взе още пълнители от бюрото си и се втурна нагоре към офиса на Сайкс.

Стаята беше празна. Къде беше Сайкс?

Трябваше да установят периметър. Да изблъскат пръчките обратно в Хижата и да натиснат копчето. Ричардс излезе от офиса на Сайкс с насочено оръжие.

По коридора приближаваше някой.

Сайкс. Когато Ричардс го видя, той вече се беше свлякъл на пода, с гръб към стената. Гърдите му се издигаха като на спринтьор, лицето му плуваше в пот. На ръката си имаше огромна прорезна рана, точно над китката, от която шуртеше кръв. Оръжието му лежеше на пода до обърнатата му нагоре длан.

— Навсякъде са — каза Сайкс и преглътна. — Защо той не ме уби? Кучият син гледаше направо в мен?

— Кой от всички беше?

— Какво значение има, мамка му? — сви рамене Сайкс. — Приятелчето ти. Бабкок. Какво става с вас двамата? — през тялото му премина силна конвулсия. — Не се чувствам добре — каза и след това повърна.

Ричардс отскочи, но твърде късно. Въздухът се изпълни с воня на жлъчка и на нещо химическо, метално, както разкопана земя. Ричардс усети, че панталоните му, чорапите му, всичко е мокро. Не трябваше да поглежда, за да разбере, че Сайкс беше повърнал кръв.

— Мамка му!

Вдигна оръжието си към Сайкс.

— Моля те — каза Сайкс, като искаше да го спре или насърчи, но и в двата случая реши Ричардс, той правеше услуга на Сайкс. Прицели се в сърцето му, в уязвимото място и натисна спусъка.

Лейси видя как първият излиза от разположен на високо прозорец. Движеше се толкова бързо! Като светкавица! Как би се движил, мъж, направен от светлина! Беше горе и в следващия миг отвъд, прескочи покрива, прелетя през въздуха над двора, светлината му проблесна сред дърветата на около десет метра. Плът с ръст на човек, от пламтяща светлина, като метеор.

Чу сирените, когато камионът влезе в двора. Двамата мъже в кабината спориха около минута дали да спират изобщо и Лейси използва момента, за да скочи от каросерията и да изтича към дърветата. Тогава видя демона, който излетя от прозореца. Върховете на дърветата, където той се приземи, поеха тежестта му с потръпване.

Лейси разбра какво ще последва.

Шофьорът на камиона отваряше задната врата на ремаркето. Оръжия, беше казал войникът на поста, пушки? Камионът беше пълен с пушки.

Върховете на дърветата отново се разлюляха. Върху него падна лъч зелена светлина.

О! — помисли си Лейси. — О! О!

Дойдоха още, изскачаха от сградата, през прозорците и вратите, политаха във въздуха. Десет, единайсет, дванайсет. Навсякъде имаше войници, тичаха, крещяха, стреляха, но куршумите им бяха безсилни. Демоните бяха твърде бързи или пък куршумите бяха безпомощни срещу тях. Един по един демоните се нахвърляха върху войниците и те умираха.

Затова беше дошла, да спаси Ейми от демоните.

Бързо, Лейси. Бързо.

Показа се от дърветата.

— Стой!

Лейси замръзна. Трябваше ли да вдигне ръце? Войникът излезе от гората, където се беше скрил. Добро момче, правеше онова, което си мислеше, че е негов дълг да стори. Опитваше се да не се страхува, но се страхуваше; усещаше излъчващия се от него страх, като топлинни вълни. Не знаеше какво ще му се случи. Обзе я съжаление, примесено с нежност.

— Коя си?

— Никоя — отвърна Лейси и тогава демонът ги връхлетя, преди войникът дори да може да насочи оръжието си, преди да довърши думите си, вече беше мъртъв, а Лейси тичаше към сградата.

Когато стигнаха до основата на тръбата, Улгаст беше цял в пот и дишаше задъхано. Отгоре им проблясваше слаба светлина. Далече над тях виждаше двата снопа светлина от резервните лампи, а още по-нататък, металните перки на гигантско ветрило. Централната вентилационна шахта.

— Ейми, миличка — каза Улгаст. — Ейми, трябва да се събудиш.

Очите ѝ потрепнаха и отново се затвориха. Обви ръцете ѝ около врата си и се изправи, усети как краката ѝ обвиват около кръста му. Но усещаше, че няма сили.

— Дръж се, Ейми. Моля те. Трябва да издържиш.

Тялото ѝ се напрегна в отговор. Но въпреки това се налагаше да я придържа с една ръка. Това означаваше, че трябваше да си помага само с една ръка, за да се изкачи по стълбата. Господи.

Обърна се към стълбата, постави крака си на първия напречник. Приличаше на задача в стандартизиран тест: Брад Улгаст държи в ръце момиченце. Трябва да се изкачи по стълба, дълга петнайсет метра, в тъмна вентилационна шахта. Момиченцето е в полусъзнание в най-добрия случай. Как Брад Улгаст ще спаси живота и на двама им?

След това разбра как ще реши задачата. Започва да изкачва напречниците един по един, като с дясната си ръка си помагаше, за да издърпва и двама им, после заклещваше лакътя си в стълбата, прикрепваше Ейми на коляното си, докато смени ръцете си и продължаваше към следващия напречник. После идваше ред на лявата ръка и така нататък, като преместваше тялото на Ейми от едната в другата ръка, напречник след напречник към върха.

Колко ли тежеше тя? Двайсет и пет килограма? Всичко зависеше от момента, в който променяше ръцете си, от издръжливостта на едната ръка.

Улгаст започна да се изкачва.

По виковете и изстрелите Ричардс разбра, че пръчките вече са навън.

Разбрал беше какво се случваше със Сайкс. Вероятно и него го чакаше същото, защото Сайкс беше повърнал шибаната си заразена кръв върху него, но се съмняваше, че ще остане достатъчно дълго жив, за да е от значение. Ей, Коул, помисли си. Ей, Коул, невестулко такава, нищожество. Това ли ти се е въртяло в ума? Това ли ти е Pax Americana? Защото има само един резултат, който виждам.

Сега Ричардс искаше едно-единствено нещо. Чист излаз, завършващ с добър изход.

Цялото входно фоайе на Хижата беше в потрошено стъкло и осеяно с дупки от куршуми, вратите висяха на пантите си. На пода лежаха мъртви трима войници, приличаха на жертви на приятелски огън в суматохата. Може пък умишлено да са се изпозастреляли, само за да ускорят края. Ричардс вдигна ръка и погледна към спрингфилда, защо ли си въобразяваше, че от оръжието му щеше да има полза? Автоматите на войниците се бяха оказали безполезни. Трябваше му нещо по-голямо. Складът за оръжие беше в другата част на двора, зад бараките. Трябваше тичешком да се добере до там.

Погледна през вратата, огледа открития двор на комплекса. Поне осветлението още го имаше. Добре, помисли си. По-добре сега, отколкото после, защото най-вероятно после нямаше да има. Затича се.

Войниците бяха навсякъде, пръснати, тичаха, стреляха нахалос, един в друг. Дори не се правеха, че действат в организирана защита, какво ли оставаше за Хижата. Ричардс тичаше приведен, очаквайки да го уцелят.

На половината път видя камиона. Паркиран на края на паркинга, под небрежен ъгъл, с отворени врати. Знаеше какво има в него.

Може пък в края на краищата да не му се наложи да претичва през целия двор.

— Агент Дойл.

Дойл се усмихна.

— Лейси.

Намираха се на първия етаж на Хижата, в малка, претъпкана с бюра и шкафове за документи стая. Дойл чакаше там от началото на стрелбата, скрит зад едно бюро. Чакаше Лейси.

Изправи се.

— Знаете ли къде са?

Лейси спря. По лицето и врата ѝ имаше драскотини, в косите ѝ имаше листа.

Кимна.

— Да.

— Чувах те… — каза Дойл. — През всичките тези седмици.

Нещо неизразимо напираше от него. Задави се в сълзи.

— Не знам как го правех.

Улови ръцете му.

— Не сте чували мен, агент Дойл.

Улгаст не можеше да поглежда надолу и това беше добре. Вир-вода беше от пот, дланите и пръстите му се хлъзгаха по напречниците на стълбата, докато се катереше. Ръцете му трепереха от изтощение, лактите му, където се задържаше в напречниците при смяната на ръцете, бяха одрани до месо. В един миг разбра, че когато тялото достига предела на своите възможности, се преминава линия, след която вече няма връщане. Отърси се от тая мисъл и продължи да се изкачва.

Ръцете на Ейми, обвити около врата му, го държаха здраво. Качваха се заедно, напречник по напречник по напречник.

Вентилаторът вече приближаваше. Улгаст чувстваше как лек, хладен и с аромат на нощ полъх облива лицето му. Изви глава, за да огледа стените на тръбата за отвор.

Видя го, три метра над себе си, до стълбата, отворена тръба.

Първо трябваше да изблъска през него Ейми. Трябваше да съумее да владее собствената си тежест на стълбата и нейната, докато я прехвърля от стълбата към отвора, след което сам да се прекачи.

Стигнаха до отвора. Вентилаторът се оказа по-високо, отколкото му се стори, още най-малко три метра над главите им. Предположи, че са някъде на първия етаж на Хижата. Може би трябваше да се изкачи още, да намери друг изход. Но вече нямаше сили.

Нагласи дясното си коляно, за да постави на него Ейми, и протегна лявата си ръка. Под пръстите му имаше само хладен метал, гладък като стъкло, после откри ръб. Издърпа ръката си. Трябваше да изкачи още три напречника. Пое дълбоко дъх и се заизкачва, като стигна с детето точно над отвора.

— Ейми — рече, останал без дъх. Устата и гърлото му бяха напълно пресъхнали. — Събуди се. Събери сили да се събудиш, миличка.

Усети, че дишането ѝ се променя на гърдите му, докато се опитваше да се надигне.

— Ейми, искам от теб да се пуснеш, когато ти кажа. Ще те задържа. В стената има отвор. Трябва да се опиташ да промушиш крачетата си в него.

Момичето не отговори. Надяваше се, че го е чула. Опита се да си представи как ще стане излизането, как точно ще успее да я промуши през отвора, а след нея и себе си, и не успя. Но друга възможност нямаше. Ако почакаше още, щеше да остане съвсем без сили.

Сега.

Стегна крака си и повдигна Ейми. Ръцете ѝ се пуснаха от врата му и със свободната си ръка я прихвана през кръста, провеси я над тръбата като махало, и тогава видя решението: освободи другата си ръка, позволи тежестта ѝ да го отблъсне назад и после в негово ляво, към пролуката, а след това краката ѝ вече бяха в пролуката и тя се плъзгаше в тръбата.

Започна да пада. Падаше, без да може да се задържи. Но когато усети, че краката му губят опората си в стълбата, ръцете му неистово зашариха по стената, пръстите му напипаха отвора на пролуката, тънък метален ръб, който проряза кожата му.

— Оох! — извика той, викът му отекна по цялото протежение на шахтата. Изглежда се придържаше до стената на шахтата само по силата на волята си. Краката му се люлееха в пространството. — Сега!

Нямаше да може да обясни и на себе си как успя да се справи. Адреналин. Ейми. Фактът, че все още не искаше да умира. Движеше го единствено волята му, лактите му бавно се прегъваха, изтласкваше се неумолимо напред. Най-напред главата, после гърдите, кръста и накрая целият се вмъкна в отвора.

За миг остана неподвижен, дробовете му се изпълваха с въздух. Вдигна лице и пред себе си видя светлина, нещо като отвор в пода. Изви се и улови Ейми както и преди това, като започна да се примъква по гръб, сграбчил я през кръста. Светлината ставаше все по-силна, докато се приближаваха към нея. Стигнаха до решетка.

Беше заключена, занитена от външната страна.

Идеше му да се разплаче. Толкова близо беше! Дори да успееше да стигне по някакъв начин през тесните процепи с пръсти до винтовете, нямаше никакви инструменти, нямаше как да я отвори. А да се върнат назад, беше невъзможно. Останал беше без сили.

Чу как над тях някой се движи.

Привлече Ейми. Спомни си за онези, които беше видял: Фортес, войникът в локвата кръв, онзи, на име Грей. Не искаше да умре по този начин. Затвори очи и затаи дъх, от двамата не се чуваше никакъв звук.

Тогава чу тих и колеблив глас:

— Началник?

Беше Дойл.

Един от сандъците вече лежеше на земята зад камиона. Сякаш някой е разтоварвал и след това, обзет от паника, го е хвърлил. Ричардс затършува бързо в отделението на товара и откри гранатомет.

Ключалката щракна с ясен звук. Вътре в отделенията си от предпазен материал лежаха два противотанкови гранатомета. Повдигна решетката и под тях откри ракетите: цилиндри с перки, дълги около половин метър, на върха с двойно взривяващи са кумулативни глави, способни да пробият бронята на модерен танк. Ричардс беше виждал как го правят.

Нагласи мунициите, когато дойдеше ред да пораздвижи ръчките. По-добре да е сигурен, отколкото да съжалява, помисли си. Свръхвампири, затъкнете се.

Нагласи първия снаряд в оръжието. Със завъртането издаде носещия удовлетворение шум, който означаваше, че бойната глава е готова. Хиляди години на техническо развитие, цялата човешка цивилизация сякаш се побираше в този звук, това едва доловимо бръмчене на готовата за изстрелване ракета. Модификацията позволяваше и повторен изстрел, но Ричардс мислеше, че ще има право само на един. Нагласи гранатомета на раменете си, нагласи мерника и излезе от камиона.

— Ей! — закрещя и точно в този момент, докато гласът му се понесе в мрака, от гърлото му се надигна студената тръпка на гаденето. Земята под него се разлюля, като палубата на кораб в морето. Изпоти се целия. Обхвана го желание да примигва, случаен импулс на мозъка му. Така. Случваше се по-бързо, отколкото беше предполагал. Преглътна с усилие и направи още две крачки към светлината, размахваше гранатомета към върховете на дърветата.

— Ей, писи, писи, писи!

Измина мъчителна минута, в която Дойл ровеше в разни чекмеджета, докато откри ножче. Застана на стол и използва острието му, за да развърти болтовете. Улгаст спусна Ейми в ръцете на Дойл, после сам се стовари на пода.

Отначало не осъзна кого вижда.

— Сестра Лейси?

Монахинята притискаше спящото момиченце към гърдите си.

— Агент Улгаст.

Улгаст погледна към Дойл.

— Не…

— Схващате ли? — повдигна вежди Дойл. И той като Улгаст носеше хирургически екип. Висеше на тялото му. Разсмя се. — Повярвайте ми, и аз също.

— Тук е пълно с трупове — каза Улгаст. — Нещо… Не знам. Имаше експлозия.

Сам не можеше да го обясни.

— Знаем — кимна Дойл. — Време е да тръгваме.

Излязоха от стаята в коридора. Улгаст предположи, че са някъде в задната част на Хижата. Тихо беше, макар някъде отдалече да се чуваше стрелба. Насочиха се към изхода бързо и без да говорят. Улгаст огледа мястото, осеяно с трупове на войници.

Лейси се обърна към него.

— Вземете я — каза тя. — Вземете Ейми.

Той гушна момиченцето. Ръцете му все още бяха отмалели от изкачването на стълбата, но я държеше здраво. На моменти Ейми простенваше, опитваше се да се събуди, бореше се със силата, която я държеше в полумрака. Трябваше да постъпи в болница, но дори да можеше да я заведе в някоя болница, какво щеше да им каже? Въздухът до вратите беше студен и зимен и в тънката си нощница Ейми затрепери в ръцете му.

— Трябва ни кола — каза Улгаст.

Дойл се промъкна през вратата. Минута по-късно се върна с връзка ключове. Отнякъде беше взел и оръжие, 45-и калибър. Заведе Улгаст и Лейси до прозореца и посочи.

— Онази долу, в края на паркинга. Сребристият лексус. Виждате ли го?

Улгаст го видя. Колата беше поне на стотина метра.

— Добро возило — каза Дойл, — как да предположите, че шофьорът ще зареже ключовете на сенника. — Дойл ги сложи в ръката на Улгаст. — Дръж. Твои са. За всеки случай.

Улгаст отначало не разбра. После му просветна. Колата беше за него, за него и Ейми.

— Фил…

Дойл вдигна ръце.

— Така трябва.

Улгаст погледна към Лейси, която кимна. После пристъпи към него. Целуна Ейми, погали я по косата, целуна и него, веднъж, по бузата. Дълбоко спокойствие и усещане за ведрина се разпростряха по цялото му тяло от мястото, където го беше целунала. За пръв път изпитваше подобно усещане.

Тръгнаха към вратата, Дойл ги водеше. Движеха се бързо под прикритието на сградата. Улгаст едва поддържаше темпото. Отнякъде чу по-честа стрелба, но не изглеждаше да е насочена към тях. Изстрелите бяха насочени някъде нагоре и далече, към дърветата, над покрива, откъслечни изстрели, като при някакво зловещо празненство. Всеки път, когато ги чуеше, следваше писък, затишие, след което стрелбата се подновяваше.

Стигнаха до ъгъла на сградата. Улгаст видя гората след нея. В другата посока, към светлините на двора, се простираше паркингът. Лексусът чакаше в края му и със задната част към тях, около него нямаше други коли за прикритие.

— Налага се да изтичаш до там — каза Дойл. — Готов ли си?

Задъхан, Улгаст събра сили и кимна.

Изправиха се и се втурнаха към колата.

Ричардс го усети, преди той да го види. Обърна се, размахал гранатомета като прът за прескок.

Не беше Бабкок.

Антъни Картър беше.

Май клечеше на около десетина метра. Вдигна глава и изкриви лице, докато преценяващо гледаше Ричардс. В позата му имаше нещо кучешко. По лицето на Картър лъщеше кръв, подобните му на грабливи нокти ръце, зъбите му като мечове, два реда един над друг. От гърлото му се чуваше някакво прещракване. Бавно, с жест на вяла наслада започна да се изправя. Ричардс нагласи мерника върху устата на Картър.

— Отвори уста — каза Ричардс и стреля.

Разбра, че е пропуснал, още докато граната излиташе от оръжието, а силата на рикошета го отхвърляше назад. Мястото, където стоеше Картър, беше пусто. Картър беше във въздуха. Картър летеше. А след това се спусна върху Ричардс. Излетялата граната разруши фасадата на Хижата, но Ричардс чу шума от взрива смътно, шумът се отдалечаваше, заглъхваше в някакво немислимо разстояние, докато изживяваше съвсем новото за него усещане да бъде разкъсан на две.

Експлозията се стовари върху Улгаст като бяло сияние, гореща вълна и светлина, която връхлетя лявата страна на лицето му като юмрук. Силата на ударната вълна го събори, усети как Ейми пада далече от него. Рухна върху настилката и започна да се търкаля и търкаля, докато не спря, легнал по гръб.

Ушите му звъняха, усещаше дъха си затворен като в тръба, ниско долу в дробовете му. Над себе си виждаше дълбоката, кадифена тъмнина на нощното небе, звезди, стотици, стотици звезди, а някои от тях падаха.

Падащи звезди. Помисли си: Ейми. Помисли си: Ключове.

Вдигна глава. Ейми лежеше на няколко метра от него. Въздухът беше изпълнен с дим. На пламъците от горящата Хижа приличаше на заспала. Като героиня от приказка, принцесата, която заспала и не могла да се събуди. Улгаст се надигна на четири крака и уплашено затърси около себе си ключовете. Усещаше едното си ухо като премазано, от лявата му страна като да падаше завеса, която поглъщаше всеки шум. Ключовете. Ключовете. После осъзна, че те все още са в ръката му, изобщо не ги беше изпускал.

Къде бяха Дойл и Лейси?

Отиде до мястото, където лежеше Ейми. Изглежда падането не ѝ беше нанесло травми, нито експлозията, поне доколкото можеше да съди. Пъхна ръце под нейните и я вдигна на рамото си, после тръгна към лексуса, бързаше, колкото можеше.

Приведе се, за да нагласи Ейми на задната седалка. Влезе и завъртя ключа. Светлината от фаровете грейна в двора.

Нещо удари в капака.

Някакво животно. Не: някакво чудовище, пулсиращо с бледозелена светлина. Но когато видя очите му, онова, което беше в него, разбра, че това странно ново същество на капака е Антъни Картър.

Картър се надигна, когато Улгаст намери скоростния лост, превключи на заден и пришпори двигателя. Картър падна. Улгаст видя на фаровете на лексуса, как се търкаля на земята, а после с поредица светкавично бързи движения се изстрелва високо и изчезва.

Какво в името…

Улгаст скочи на спирачката, рязко изви волана вдясно. Колата се завъртя и се закова на място, насочена към пътя. После вратата до него се отвори: Лейси. Тя бързо влезе, без да продумва. По лицето ѝ, по полата ѝ имаше кървави пръски. В ръцете си държеше оръжие. Погледна го слисана и го пусна на пода.

— Къде е Дойл?

— Не знам — отвърна тя.

Насочи колата назад и натисна педала на газта.

Видя Дойл. Тичаше косо към лексуса и размахваше пистолета си.

— Тръгвай! — крещеше. — Карай!

Разтърсващ удар на покрива на колата и Улгаст разбра, че е Картър. Картър беше на покрива на колата. Улгаст отново натисна спирачката, всички политнаха напред. Картър се прекатури на капака, но се задържа. Улгаст чу как Дойл стреля три пъти бързо един след друг. Видя как изстрел засегна Картър по рамото, кратка искра от попадението. Картър почти не му обърна внимание.

— Ей — крещеше Дойл. — Ей!

Картър извърна лице, видя Дойл. Присви се, извърна тялото си и направи гигантски скок, докато Дойл стреля последно. Улгаст зави навреме, за да види как съществото, което някога беше Антъни Картър, връхлита върху партньора му и го поглъща с гигантската си паст.

Миг и всичко беше приключило.

Улгаст здраво натисна педала на газта. Колата нагази в ивица трева, колелата забуксуваха и се завъртяха, после със стържене се удариха в настилката. Набраха скорост надолу по пътя, далече от горящата Хижа, през коридора от дърветата, отминаваха с бясна скорост останалото около тях. Седемдесет и пет, деветдесет, сто и пет километра в час.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Улгаст Лейси. — Какво беше това!

— Спрете тук, агент.

— Какво? Не говорите сериозно.

— Ще ни хванат. Ще следват кръвта. Трябва да спрете веднага колата. — сложи ръка на лакътя му. Хватката ѝ беше здрава, настоятелна. — Моля. Послушайте ме.

Улгаст насочи лексуса встрани от пътя. Лейси се обърна към него. Улгаст видя раната на ръката ѝ, чист изстрел точно под делтовидния мускул.

— Сестро Лейси…

— Няма нищо — каза Лейси. — Това е само плът и кръв. Но не ми е съдено да дойда с вас. Сега го разбирам — отново докосна ръката му и се усмихна, последна усмивка на благослов, тъжна и едновременно щастлива. Усмивка за несгодите на дълго пътуване, което вече приключваше.

— Грижете се за нея. Ейми е ваша. Ще разберете какво трябва да направите — после слезе от колата и затръшна вратата, преди Улгаст и дума да каже.

Вдигна поглед към задното огледало и я видя да тича по пътя, по който бяха дошли, размахваше ръце. Предупреждаваше ли ги? Не, викаше ги да я връхлетят. Не беше направила и стотина стъпки, когато от дърветата върху нея се спусна светлина, после втора и трета, толкова много, че Улгаст трябваше да отклони поглед, ускори и насочи колата, колкото може по-бързо, без да обръща поглед назад.