Призована от сенките

Осма глава

Следващият половин час прекарах в банята над тоалетната. Щом силата изчезна, бях много изтощена и главоболието ми беше толкова силно, че ми се гадеше. С моя късмет, Мак реши да ме провери веднага, след като се върнах и ме намери позеленяла и трепереща. Той отиде да приготви нещо за ядене, явно защото бе решил, че проблемът ми е ниска кръвна захар. Само ако Били се помръднеше, за да мога да се опъна на кушетката, без да лежа върху някоя част от тялото му.

— Видя ли Казанова? — промълвих аз.

Бях си присвоила една от бирите на Мак, за да облекча сухото си гърло и насмалко да повърна отново, когато алкохола стигна до стомаха ми. Бързо оставих бирата настрани.

— Да, но Чавез е неофициално изчезнал. Може би ще си остане скрит, докато маговете не напуснат Данте, знам ли? Само че Казанова каза, че ще заключи нещата, щом се появи там.

Аз кимнах. Това беше най-доброто, на което можех да се надявам. Ако Чавез бе достатъчно умен да избегне инвазията на работното си място, предметите, които носеше, би трябвало да са в безопасност.

— Ще го направиш ли? — попита ме Били, като междувременно разбъркваше тестето карти.

Той никога не вдигаше неща, освен ако не беше принуден или ако не се фукаше, но на мен ми беше прекалено зле, за да се впечатля.

— Да направя какво?

Легнах върху леглото, опитвайки се да убедя стомаха си, че не е останало нищо за повръщане. Не можех да разбера какво ми има. Бях пътувала във времето и преди, но никога не се бях чувствала така при завръщането си.

— Да поправиш щита.

Мигнах уморено към него. Почти бях забравила. Моят пентаграм щеше да ми е от голяма полза с Дмитрий, а и се беше доказал като способен да пътува във времето заедно с мен. За жалост, не можех да рискувам да го поправя.

— Да. И също ще дължа услуга на силата.

— По-скоро тя ти дължи на теб, ако питаш мен. Ти ходеше по нейните задачи. Не че ти се искаше да пътуваш нанякъде.

— Но не знам дали тя се вглежда в подобни неща.

Били дръпна от една въображаема цигара, правейки кръгче от дим, което почти стигна до тавана, преди да изчезне. Веднъж го попитах защо може да пуши призрачни цигари, но не и да пие призрачен алкохол, което щеше да ми спести няколко срамни случки, както и неговото мрънкане. Отвърна ми, че каквото е с теб, докосва тялото ти или е на няколко крачки, когато умреш, се материализира заедно с теб след това. Това беше част от енергията ти, разбира се, затова Били всъщност пушеше себе си, но явно и това бе удовлетворяващо до някаква степен. Колко жалко, че е нямал бутилка уиски, скрита някъде, когато е получил грубия си урок по плуване.

— Защо говорим за тази сила като за човек? — попита прозорливо. — Звучиш сякаш тя има лист хартия, на който си записва всяка услуга, за да може някой ден да настоява да си платиш. Ами ако не е истина? Може би това е сила на природата, подобно на гравитацията. Само че вместо да държи всичко залепено за земята, тя решава проблемите чрез линията на времето, като изпраща човек да я поправи.

Поклатих глава. Теорията му беше изненадващо логична, но някаква част от мен знаеше, че с каквото и да си имах работа, то имаше съзнание, а не беше безсмислена сила. То знаеше, че не харесвам да съм в неговия поправящ екип. Но просто не го интересуваше.

— Не мисля така.

— Добре, дай да видя, че наистина разбирам това. — Били бе изтеглил ръка от карти, състояща се от две черни аса, чифт черни осмици и поп спатия.

В покера това се нарича „Ръката на мъртвеца“, защото, според легендата, тези карти е държал Дивия Бил Хичкок, когато е бил прострелян в гърба. Хичкок е починал през 1876, почти две десетилетия след моя дилър, но Били знаеше много за покера и се държеше надменно относно това.

— Ще откажеш да поправиш щита, въпреки че те преследват повече хора, отколкото мога да преброя и ще влезеш във Феерия, където нарушителите биват убивани в момента, в който бъдат забелязани. И това само, за да не дължиш на една вероятно несъществуваща сила услуга, която е възможно, тя дори да не поиска.

Бях прекалено уморена, за да го погледна.

— Не знам.

— Е, доволен съм, че поне си го обмислила.

— Защо ми натякваш това?

— Защото, гълъбче, в случай че си забравила, сключихме сделка. Аз си спазих моята част и очаквам от теб да спазиш твоята, което не можеш да направиш, ако си мъртва. Окей, да, не харесваш да се разпореждат с теб. На кой му харесва? Но, познай, да си мъртъв е много по-лошо. Позволи на Мак да възстанови проклетия щит. Ако не ти потрябва, хубаво, не дължиш никому нищо. Но ако ти потрябва, то ще е там, и когато пушекът се разчисти, ти също ще бъдеш там.

— Ъхъ — сприхаво казах, отказвайки се от идеята да получа какъвто и да е сън, докато Били е наоколо. — И какво, ако той заблести и когато ситуацията не е на живот и смърт. Аз нямам контрол върху това какво ще възприеме силата като заплаха. Ако тя захранва щита, тя ще командва, а вече се е опитвала да ме измами.

Замълчах, защото Били не бе там, когато бях нападнала Приткин и не исках да ми досажда с това. За щастие, той или не забеляза или реши да не се занимава.

— Добре, поемаш риска, залагайки на това, че силата няма да те измами. Но това е по-добрия вариант, отколкото да заложиш живота си на това, че няма да се нуждаеш от щита и да откриеш, че си сгрешила. Приеми го от някой, който знае, Кас — никога не залагай ако не можеш да си позволиш да изгубиш.

Бяхме прекъснати от Мак, завръщащ се, натоварен с четирите групи бързи храни — сол, масло, захар и кофеин под формата на картофки, бургери и двойни подсладени кафета. Принудих се да ям, тъй като това беше най-бързият начин за възвръщане на енергия, въпреки че ми се гадеше. Насред яденето казах на Мак, че съм решила да реактивирам щита. Били ми вдигна палци и аз изгримасничих към него. Единственото по-дразнещо нещо от Били, когато е сгрешил, бе Били, когато е прав. Щях да слушам за този случай още дълго време.

Когато Приткин се върна, тъкмо бях приключила да се обличам след настройките на Мак. Щитът си остана деформиран, защото естетиката можеше да почака. Мак каза, че е преценил, че трансферът на силата е протекъл добре, но аз бях скептична. Не бях почувствала нищо — нито дори една искрица или болка. Разбира се, нормално не чувствах нищо, освен ако нямаше заплаха, но щеше да ми се понрави някакъв знак, че щитът работи отново. Обаче изглеждаше, че няма да получа такъв. Предположих, че ще трябва да изчакам, докато някой се опиташе да ме убие, за да разбера дали Мак е толкова вещ, колкото твърдеше. Както животът ми протичаше напоследък, това не би трябвало да отнеме много време.

— Трябва да тръгваме — рече Приткин без предисловие.

Той хвърли нещо над главата ми и то се захвана за ухото ми. Аз го дръпнах и видях, че беше някакъв вид талисман, всъщност, няколко талисмана, нанизани на здрава червена връв. Малката кожена кесия съдържаше или върбинка или чорап — миришат почти еднакво, но не бях сигурна за значението на другите.

— Дървен кръст от офика — разпозна го Били — украсен с кехлибар и корал — и за трите се знае, че предпазват от атаки на Феи. Пентаграмът вероятно е железен — добави той, присвивайки очи към него, въпреки че това въобще не можеше да помогне на зрението му. — Изглежда, че е сериозен за тази луда експедиция. Започвам да си мисля, че е откачен колкото теб.

Приткин бе извадил друг подобен гердан от издутата раница на гърба си. С нея би приличал на Дядо Коледа, само че ме съмнява, че добрият старец някога е изглеждал толкова мрачен. Той го хвърли на Мак и се намръщи.

— Кръгът наближава.

— Както се очакваше. — Мак каза безразлично. Той стана и се изтупа от няколко трохи. Бяхме си говорили за щитове преди Приткин да се появи, главно, защото Мак искаше да ме разсее да се фокусирам върху това, което правеше на звездата ми. Той ми се ухили и протегна десния си крак. — Ето нещо, за което нямах време да ти кажа — каза той, сочейки малка квадратна нетатуирана област на кожата под коляното си.

— Не разбирам.

Мак просто се ухили повече и извади прегънато парче хартия от джоба си. Разгъна го на кушетката, а аз установих, че е карта на Лас Вегас и околностите му. Тя беше стара и пожълтяла, с изключение на светлочервени области намазани на различни места. Напомни ми на карта за метро с изключението, разбира се, че Вегас си няма такова.

— Там — рече Приткин, посочвайки зона близо до каньона на МАГИЯ.

Мак кимна.

— Няма проблем. — Той повдигна едната си вежда към мен. — Някога да си гледала „Вълшебникът от Оз“.

— Ами, да. Защо?

— Вероятно би предпочела да се хванеш за нещо — беше единственият отговор, който получих, преди нещо, което приличаше на земетресение, да удари студиото. Сграбчих кушетката, която беше закрепена за земята, докато Приткин се завъртя около масата и се хвана за нея с две ръце. Само Мак изглеждаше необезпокоен, игнорирайки въртящата се, накланяща се и подскачаща стая, за да проследи с пръст линия на картата от града до пустинята. Няколко секунди след като приключи сградата нададе последно глухо потръпване и остана на място. Няколко парчета хартия започнаха да падат на пода отнякъде, където са били захвърлени близо до тавана, но иначе сякаш нищо не се бе случило.

— Какво беше това?

— Виж сама.

Мак махна с ръка пред входа на студиото и след като си възвърнах силата в краката, влязох в предната стая. Вместо асфалтната улица и оживения ресторант за хамбургери, които съставляваха гледката през прозореца отпред, се виждаше само малка част от пустинята без дори и един кактус, който да наруши монотонността.

— Мисля, че й трябва нещо за подкрепа — каза Мак, докато минаваше през завесата.

— Има тези проклети ножове.

— Не може да се разчита на тях — бяха притежание на един тъмен маг и тяхната лоялност е под въпрос. Служат й сега, защото е изгодно за целта им, но после? — Мак поклати глава — Това не ми харесва. Да не споменавам, че дори не знаем, дали ще работят там.

— Ти реактивира щита й, това би трябвало да е достатъчно — отвърна Приткин, измъквайки чантата си от задната стая и започна да я разтоварва на тезгяха — Тя вече е достатъчно повече от силна.

Мак не каза нищо, но тихо се пресегна над лявото си рамо и грабна нещо, което беше прикрито от нежните полюляващи се листа. Той сложи пръст на устните си и бегло погледна Приткин, който редеше колекцията си от оръжия на тезгяха. Ако си мислеше, че ще носим всички това, искрено се надявах, че си бе донесъл количка.

Мак се протегна за ръката ми, аз погледнах надолу и видях блестящ златен талисман във формата на котка, който увисна на лакътя ми. В момента, в който се докосна до голата кожа, той се превърна в черна пантера с тесни оранжеви очи. Разпознах ги като тези, които по-рано злобно се вглеждаха в мен и сега не изглеждаха по-щастливи. Котето не изглеждаше доволно, че е изгубило щедрия камуфлаж на Мак, и след бърз оглед наоколо, то изтича по ръката ми и изчезна под блузата ми. Чувствах я почти като истинска котка, с топла козина и малки нокти, които боцкаха кожата ми. Беше странно и ме гъделичкаше и на мен въобще не ми хареса.

— Какво по…

— Хайде, Каси, трябва да си довършиш обяда — каза Мак, избутвайки ме през завесата.

— Какво по дяволите става? — изсъсках аз веднага щом се озовахме отзад. Мак ми шътна и направи странен жест във въздуха.

— Тих щит — обясни той. — Джон има по-добър слух и без подобрения, отколкото повечето имат с тях.

— Мак, ако не обясниш какво…

— Току-що ти дадох другия щит, който искаше. Шиба ще се погрижи за теб. Тя е най-добрата.

Госпожа Най-добра лазеше около стомаха ми, от време на време спирайки, за да ме оближе и това ме побъркваше.

— Мак! Махни това нещо от мен!

Той се изкикоти.

— Не мога. Този вид могат да се прехвърлят само веднъж дневно. Съжалявам.

Не изглеждаше така, сякаш съжаляваше и нямаше начин да знам дали казва истината. Казано честно, се съмнявах.

— Мак!

— Тя може да ти потрябва, Каси — каза той по-сериозно. — Ти ми даде да реактивирам твоя щит, но както Джон каза: Твоята сила може да не работи във Феерия, а дори и да работи, може да е непостоянна. Ако енергията не преминава, за да го зарежда, щитът ти няма да функционира. Шиба ще се включи, за да ти осигури някаква защита, дори ако главният щит се провали — мисли за нея като за леко темпераментна подкрепа. Няма много щитове, които работят във Феерия, но този ще го направи. Купих го от феята, която го омагьоса. А и не бих бил голям джентълмен, ако те пусна да ходиш беззащитна, нали?

— Но аз не отивам сама.

Шиба вече се беше покатерила по гърба ми и правеше нещо с ноктите си, което беше още по-малко от приятно. Аз се пресегнах, за да я спра и една малка лапа ме удари заради неудобството, което причиних. За щастие, в следващата минута тя се сви на малка топла топка в основата на гръбнака ми и заспа. Ако се концентрирах, можех да я чуя да мърка доволно.

— Предполагам, че всички ще минем покрай пазителите. Но няма да е толкова просто, колкото просто да се разхождаме през нощта.

— Ти каза, че ги познаваш.

— Да, но те също ме познават. Бях партньорът на Джон, преди да се оттегля. Сега той е търсен човек, след тази проява, която вие двамата демонстрирахте тази сутрин, така че моята внезапна поява там и говоренето с тях ще изглежда странно. Идеята е, че аз ще им отвлека вниманието, а вие двамата ще изтичате през портала, докато пазителите са заети с мен. Но не е сигурно, че ще проработи. Дори и да стане така, ти и Джон ще сте сами, след като пазителите ме хванат.

Аз се свих не само, защото мързеливо помръдващата опашка на Шиба ме гъделичкаше, а и заради равнодушието на Мак относно неподчинението към Кръга.

— Какво ще стане, когато те хванат?

Той сви рамене.

— Вероятно нищо. Няма да е удар през пръстите, а Боб е твой чичо, ще се върна на улиците. Но знам един-два номера. С малко късмет би трябвало да мога да ги убедя, че Джон ме е държал чрез принудително заклинание, което ме е заставило да му помагам.

— А ако нямаш късмет?

Мак се изхили и ме потупа по рамото.

— Затова тръгваме тази вечер. Старите ми приятели може да не се радват да ме видят, но също не е и вероятно да ме убият. Спасявал съм ги от огъня един или два пъти, те са ми длъжници.

— Но Кръгът…

— Остави на мен да се тревожа за тях — каза той, когато Приткин подаде глава подозрително през завесата.

— Какво става?

Видях го да гримасничи малко преди Мак да разгради щита около нас с дискретен жест.

— Приключваме с претоварването на артериите ни — каза Мак радостно. — Бих ти предложил да се присъединиш, но знам, че днес вече веднъж наруши правилата си.

Той ми намигна.

— Никога не давай на Джон да се разпорежда с храната, Каси. Той ще те отрови с жито и сок от сливи.

— По-добре е от тези неща, на които ти казваш храна — рече Приткин, но изчезна, като че ли доволен.

Хапнах още малко от моя бургер, но маслото беше започнало да се втвърдява, а и без това бях си изгубила апетита. Бях се уморила от това други хора да страдат заради мен и попадането в ръцете на Кръга спадаше в тази категория. Може би хората дължаха на Мак няколко услуги, но дали щеше да е достатъчно? Ами ако го измъчваха, за да разберат какво знае за мен? Не бих подценила това, независимо дали той беше стар войник или не. Почувствах се отново зле, което беше следствие от храната, която бях яла, нервите и тревогата. Мак май нямаше такъв проблем и дори довърши моя бургер.

Върнах се отпред и видях, че Приткин е много ядосан. Доста от оръжията липсваха, но той не изглеждаше по-нервен от обикновено. Осъзнах защо, като го видях да прикрепя едни много необикновени талисмани на закопчалката на една гривна.

— Желязо — обясни той, докато закрепваше гривната около китката си. — Източва енергията на феите, минава през техните защити, подобно на начина, по който действа среброто на върколаците.

— Не те питах за вида на бижуто — казах аз, въпреки че вече бях разбрала какво бе направил. Дори склонен да убива маг не носи гривна талисман с малки картечници, пушки и нещо висящо, което подозрително изглеждаше като гранатомет. Последното беше особено крещящо, след като той го беше извадил в естествена големина от чантата си по-рано.

— Аз ги смалих — каза той нетърпеливо. — Това е единственият начин да се пренесе толкова тежест на каквото и да е разстояние.

— Мислех, че каза, че нашите неща не работят тук.

— Казах, че магията ни може да не функционира както трябва, ако въобще функционира. Това — Приткин прикрепи колта към колана си — не е магия. И е зареден с железни куршуми. Като стана дума, ето…

Даде ми дълго палто, което беше почти същото като неговото.

— Сложи го.

Аз го взех от неговата протегната ръка и за малко да се свлека на пода. Струваше ми се, че е облицовано с олово. След минута осъзнах, че това беше горе-долу истината. Добавената тежест идваше от кутии и кутии с куршуми от всеки възможен калибър, които бяха натъпкани в многото джобове на палтото.

— Сигурно се шегуваш — казах аз, пускайки нещото на пода.

То се приземи с доловим глух звук.

— Няма да мога да тичам с това! Съмнявам се, че мога и да ходя с него.

— Няма да тичаш. — Приткин го вдига и го набута обратно в ръцете ми. — Никога няма да надбягаме феи на тяхна територия, затова няма и да се опитваме. Ако се натъкнем на тях и са враждебни…

— А те ще бъдат — добави Мак, появявайки се иззад завесата. Той имаше малка раница, в която сложи съдържанието на моето палто и, с намигване, няколко бири.

— Тогава ще си отстояваме позицията и ще се бием — довърши Приткин. — Бягането е загуба на време и би било в тяхна полза, ако се разделим. Без значение колко зловеща изглежда една битка, не се паникьосвай.

— Разбира се, че няма. Ще си отстоявам позицията, докато те ме победят. — Борех се в горещата кожа и се чувствах доста несигурна.

Приткин си провери пушката и за първи път след нашия инцидент срещна очите ми.

— Ако си с мен, няма да умреш — каза той.

Звучеше толкова убедено, че за половин секунда, му повярвах. Преглътнах и отвърнах очи.

— Защо не можеш да смалиш и моите неща?

— Защото не съм напълно сигурен, че обръщащото заклинание ще работи във Феерия, затова нося смалени оръжия за подкрепление, както и оръжия с нормални размери. Твоите амуниции са за тях.

Бях заета да преминавам през различни настроения, които варираха от ядосана до ужасена, така че чак, като стъпихме навън, си спомних нашето диво пътуване. Дори и да беше чудновато, то всъщност се класираше доста долу в листа със странните неща, които ми се бяха случили напоследък.

— Как се озовахме тук? — попитах Мак.

— По един пряк път — каза той, дърпайки шапка с широка периферия над плешивата си глава. Той се обърна и почука празното петно, което украсяваше коляното му. Аз зяпнах поради странната гледка на студио за татуировки, седящо сам-самичко по средата на пустинята, точно преди да видя нещо още по-странно, а именно — как то се сгъна само и изчезна напълно от поглед. Мак изсумтя и си провери крака, където се беше появила миниатюрна версия на фасадата на студиото, допълнена от ярък неонов знак магически татуировки. Тя се вмести перфектно в голото място, което бях видяла по-рано.

Малкият надпис на татуировката мигаше точно като истинския. След секунда осъзнах, че той е истински.

— Прекарахме целия следобед в един от твоите щитове? — попитах аз скептично.

— Точно така — каза Мак. — Студиото ми отива, където и аз.

— Какво правиш? Избираш празен участък и тогава, бам! Ново място за търговия на дребно?

Той се ухили.

— Нещо такова.

— Ами районирането? Ами пешеходците, които наминават и изведнъж има сграда? Ами ченгетата?

— Какво за тях? Нормалните не могат да я видят, Каси, не повече, отколкото могат да видят някоя от татуировките.

Той приятелски хвана ръката ми.

— Трябва да разбереш, че така наречената магия, която си виждала през целия си живот, е само върха на айсберга. Тези нещастни копелета, които вампирите използват, за да им изграждат защитата и така нататък, са от най-лошо качество. Ако имаха някакъв истински талант, каквито и проблеми да предизвикваха, те биха били пренебрегнати или биха ги скъсали от бой и върнали на работа. Или ако е нещо наистина отвратително, те биха избягали и биха се присъединили към Тъмните — само че дори те не биха приели издънки. Тези магове, които свършват, работейки за вампирите, владеят достатъчно магия, за да се квалифицират като заплаха — за себе си и всички останали. Не биха могли да направят сложно заклинание, дори животът им да зависеше от това. Стой с нас и ще видиш истинска магия.

Приткин спря и извади нещо от джоба си.

— Добра идея — изкоментира той, и секунда преди да го направи, вече знаех какво ще се случи. Не беше видение, просто моя тип късмет. Идиотът щеше да хвърли мистериозната руна.

Аз залегнах и се опитах да смъкна Мак заедно с мен, но краката ми се оплетоха в подгъва на тежкото палто и трябваше да го пусна, за да омекотя падането си. Порязах дланите си на твърдата като камък земя, а болката и последвалото боричкане да се освободя от палтото отвлече вниманието ми за няколко секунди. Имаше проблясване на светлина и пукот, като от много голяма тапа за шампанско. Когато погледнах нагоре отново, Приткин и Мак бяха изчезнали.

Въпреки че виждах на добро разстояние във всяка посока, нямаше нито парче дреха, нито отпечатък от крак, които да покажат, че са били там. Опитах се да ги намеря чрез моите сетива, но нямаше необичайни вибрации. Това беше почти толкова странно, колкото изчезването — голям магически обект току-що се беше задействал, но нямаше дори метафизическа вълна на мили разстояние. Единственото нещо, което можех да доловя, бе лекото жужене на щитове на МАГИЯ от северозапад. Нищо не разбирах. Ако руната бе убила Приткин и Мак — дори и да бе разградила телата им — би трябвало да мога да видя техните духове. А, засега, не можех. След като извървях един голям кръг около мястото, където маговете изчезнаха и не можах да измисля нищо, се съсредоточих върху моето положение. То не беше добро.

Бях на мили разстояние от Вегас, без храна, вода или транспорт. По-зле, единственият близък източник на тези неща беше МАГИЯ, където пребиваваха половината хора, които ме преследваха. Да нахлуя вътре, дори за мен, би било безразсъдно, дори и Били да е там да помогне. Но той, както и маговете, в момента липсваше. Започна да ме тревожи мисълта, че може би руната може да унищожава дори и призраците и затова не можех да видя духовете на Приткин и Мак. Бързо отхвърлих тази мисъл, щом започнах да треперя. Били беше досадник, но беше с мен през някои доста луди моменти. Беше ми трудно да мисля за това какво значеше да си наистина сам, без нито един човек, който можех да нарека съюзник — дори и мъртъв такъв.

Единствената добра новина бе, че носех достатъчно амуниции, за да поведа малка война. За жалост, трябваше да прогонвам враговете си, като ги замерям с тях, защото нямах оръжие. Приткин не бе предложил да ми даде, а моят Смит енд Уесън беше в чантата ми, която Мак бе натъпкал в раницата си — раницата, която носеше.

Наблюдавах прекрасния пустинен залез с надигаща се паника, когато забелязах нещо малко и тъмно в небето. Беше нещо малко, подчертано от лъчите на залязващото слънце, но се уголемяваше бързо. Почти нямах време да се сетя, че Мак бе прав и това наистина ми напомняше на „Вълшебникът от Оз“, преди да стане толкова огромно, че закрие, каквото оставаше от слънцето. Залегнах, свивайки се в дебелото палто, докато в главата ми се появи образ как аз лежа под къщата на Дороти с моите мъртви крака нагоре. Жалко, че бях загубила обувките от Данте, биха били перфектни за случая.

Моят вътрешен монолог започна да шумоли, когато нещо огромно удари земята наблизо с разтрисащо костите тупване. Градушка от камъни и пръст заваля върху мен и аз загубих разсъдъка си. Той истерично настояваше, че да бъда смазана до смърт не би било честно — бях само малка раздразнителна ясновидка, а не зла вещица — когато калната буря най-после отмина.

Надзърнах от вътрешността на палтото, но нямаше маймуни или жълти тухлени пътища наоколо. Но имаше къща. На изпълнените ми с прах очи им отне няколко секунди, за да разпознаят, че структурата, седяща толкова нелепо на пустинния пясък, не бе мошеническа фермерска къща от Канзас, а модерно студио за татуировки с неговия неонов знак, който мигаше радостно като усмивката на Мак.

Лежах в калта, трепереща, когато вратата се отвори, а Приткин и Мак излязоха от нея. Изглеждаха доста отблъскващо, но тогава Мак ме забеляза, нададе крясък и забърза, за да ме вдигне и завърти в кръг заради облицованото с олово палто.

— Каси! Добре ли си? Толкова ни…

— Къде по дяволите отидохте вие двамата?

Аз ридаех и бях полуистерична, но толкова облекчена, че се почувствах слаба и едновременно адски ядосана. Ударих го в гърдите и, въпреки че се съмнявам да го е заболяло много, неговият орел разярено раздра и закълва моята ръка. Аз изкрещях и се откъснах, озовавайки се отново в пръстта. Току-що бях атакувана от нарисувана птица, която не бе, нито някога щеше да бъде истинска. Въпреки следобедния урок по модерни щитове, това не изглеждаше възможно, но беше трудно да се оспори доказателство, което болеше толкова много. Тогава Шиба се събуди и нещата отидоха от лошо към по-лошо.

Усетих как неканената топка козина се разпъна по долната част на гърба ми и когато Мак се изви, за да ме изправи, тя се спусна по талията ми и надолу по ръката ми. Аз гледах изненадано яркочервената линия, която внезапно се появи на предмишницата му. Въпреки размера на лапата й, разрезът, който остави, беше дълъг десет сантиметра и достатъчно дълбок за шевове. Още по-зле, нямах си идея как да отзова Шиба. Приткин ме издърпа от приятеля си и ме остави залитаща, отпускайки хватката, точно преди Шиба да може да остави ноктите си върху него. Устните му бяха изтънели от гняв.

— Спрете, и двамата! Преди наистина да активирате щитовете и да се разкъсате!

Погледнах надолу към ръката си, върху която сега имаше болезнен пет сантиметров разрез и поех достатъчно въздух, за да кажа:

— Истински?

Колко лоши можеха да станат? Не знам какво друго може да съм казала, но зърнах Били над рамото на Приткин и временно забравих всичко останало. Посочих го с треперещ пръст.

— Къде беше? Почти се стъмни и МАГИЯ е точно там!

— Успокой се, Кас — всичко е ок. Всичко е наред, но трябва Да се успокоиш или новият ти домашен любимец ще нанесе сериозни поражения.

— Щитът ми не се активира.

Аз се вгледах в Мак, който беше зает да изцерява раната си. Щастливец — аз щях да си нося моята известно време. И въпреки че Мак беше този, който кървеше, Приткин гледаше намръщено към мен. Това беше толкова нечестно, че ми спираше дъха, имайки предвид, че всичко това беше по негова, проклета, вина.

— Не е задължително това да означава нещо — каза Мак. — Той е малко по-усъвършенстван е от тези. Създаден е да усеща намеренията, и не мисля, че ти искаше да нараниш някой.

Той бе успял да спре кръвотечението, но груб червен белег бе останал, маркирайки кожата му, оставяйки пролука в листата там, където те се докосваха, но не се пресичаха.

— Съжалявам, Каси, не трябваше да те сграбчвам така. Но когато ти изчезна, ние не знаехме какво се е случило.

Значи те също си бяха помислили, че съм мъртва. Признанието на Мак, че поне той се бе разтревожил, ме успокои — това и фактът, че не бях попаднала на засадата сама.

— Аз си бях точно тук — казах му, трепереща. — Вие двамата бяхте тези, които изчезнаха. Къде отидохте?

— Ти разбра, че сме изчезнали? — попита Приткин начумерено.

Той хвърли бегъл поглед към Мак.

— Значи ние сме грешали.

— Не задължително. — Мак ме погледна пронизително. — Може би времевите размествания не й влияят, както на останалите. Може би затова тя не дойде на разходката, въпреки че беше толкова близо до теб, колкото аз бях.

— Отишли сте някъде във времето? — Какво, може ли още някой да го прави?

— Смятаме, че това нещо — Мак посочи към руната, която Приткин все още държеше в юмрука си — е поправяща руна.

— Какво?

— Тя връща използващия я около двайсет минути назад във времето. Така, че ако си хванат натясно, използваш я и имаш шанс да си поправиш грешката.

Хвърлих на Приткин един по-малко от приятелски поглед.

— Нещо, което би ни било много полезно там, където отиваме.

— Сигурен съм, че ще е — изкоментира той, скривайки я от поглед под палтото си.

Щях да му напомня, че руната е моя, само че той почти със сигурност щеше да отговори, че първо аз съм я откраднала. Погледнах към Били и леко кимнах към мага. Той се понесе натам, докато аз започнах спор, за да отвлека вниманието на Приткин.

— Е, сега е безполезна, поне за месец.

— Не можехме да рискуваме да я използваме, без първо да знаем какво прави — настоя Приткин, веждите му се събраха по обичайния начин. — Ако не е била използвана толкова дълго, колкото мислим, би трябвало да е възможно отново да я използваме скоро.

— Но не знаеш това — гневно изтъкнах. — Може да зареждаш презареждащи се батерии за колкото си искаш време, но те издържат само един заряд. Може би и руната работи по същия начин.

— Позволи ми да си мисля, че знам малко повече за магически артефакти от теб — отговори Приткин с презрение, докато Били пъхаше невеществено изглеждащата си ръка в джоба му. Няколко секунди по-късно, руната полетя, като че ли левитираше. Дойде към мен и аз тайничко я прибрах. — Доста съм сигурен, че ще работи — добави магът. — Сега ако си спряла с истериите, би трябвало да тръгваме.

Аз не казах нищо, но взех раницата от Мак и извадих оръжието си. Беше напълно заредено, но аз проверих за всеки случай. Устните на Приткин изтъняха още повече, докато гледаше; в скоро време нямаше да му останат никакви. Очевидно не харесваше идеята да нося оръжие, може би се страхуваше, че ще го гръмна в гърба, но се въздържа от коментар. Пое през пустинята и аз го последвах. Мак и Били Джо се завлачиха след нас, когато магът отново пое мобилния си бизнес. Нищо не се каза половин час, докато мъждивото очертание на МАГИЯ не се разпростря пред нас. Комплексът бе направен да изглежда като работещо ранчо, в случай че някои нормални с малко талант се скитаха наоколо и успееха да видят през периметричните щитове. Но беше построен в каньон с високи стени, далеч от всякакви туристически учреждения, така че това не беше вероятно. Да не споменавам, че имаше всякакви видове метафизически „Стойте далеч“ надписи навсякъде, започвайки от миля надалеч, които караха нормалните да се чувстват много неудобно.

Светлината от звездите бе превърнала участъка в нещо като повърхността на Луната — само мистериозни тъмни кратери и безкраен сребърен пясък. Самата МАГИЯ бе тиха и тъмна, всички външни светлини бяха изключени и не се виждаше никакво движение около сградите. Изглежда, каквото и да ставаше тази вечер, то беше под земята.

Аз се свлякох върху относително лишена от камъни пясъчна част, докато Мак и Приткин обсъждаха как да се доближим. Ходенето беше ужасно. Бях се промъквала през растящия мрак, удряйки си пръста на крака на всяка четвърта стъпка и два пъти падайки върху лицето си. Палтото продължаваше да се оплита около краката ми и ме накара да се чувствам сякаш нося друг човек на гърба си. Напоследък бях прекалено заета за редовни посещения във фитнеса и то си пролича. Бягането за спасяване на живота ми очевидно не беше достатъчна тренировка.

— Той там ли е? — попита Били, реейки се на около метър от пясъка. Загърнах палтото около мен, благодарна за дебелината му сега, когато пустинята бе започнала да се охлажда.

— Не знам.

— Искаш ли да проверя?

— Не.

Ако Мирча беше там, не исках да знам това. С малко късмет, щяхме да избягаме във Феерия преди той да разбере, че съм била достатъчно луда, за да намина.

— Твоят призрак тук ли е? — Приткин прекъсна, за да попита.

Изненада ме, като за първи път бе предпазлив, може би идеята да нахлуем в МАГИЯ уплаши дори него. Той накара Мак да опише приятелите си пазители на Били, който се съгласи да види дали някой неочаквано не бе променил разписанието на дежурствата. Той изчезна сред пясъка, бързо ставайки невидим в нощта. Междувременно, ние чакахме.

Някога, когато бях дете, четящо приказки, исках да си имам мои собствени приключения. Не че исках да съм някаква сантиментална героиня, гниеща в някоя кула, чакайки спасение. Не, исках да съм рицарят, втурващ се в бой срещу надделяващи врагове или смелото селско момиче, което го взимат като чирак на велик магьосник. Като пораснах, открих по трудния начин, че приключенията рядко са това, което се описва в книгите. Половината време си ужасена извън всякакви предели, а през останалото ти е скучно и стъпалата те болят. Започвах да вярвам, че може би не бях от приключенския тип.

Били се върна с новини след половин час. Пазителите пасвали на описанията, които Мак му бе дал и, за наше щастие, имало голяма врява във вампирската част.

— Като цирк е, Кас, всички са там. Останалото място е на практика безлюдно!

— Е? — Приткин изглеждаше нетърпелив. — Какво казва?

— Всичко е наред, правилните хора са на дежурство.

Забелязах, че Били изглеждаше прекалено доволен заради нещо. Може би беше просто облекчение, че работата ни вероятно щеше да бъде по-лесна отколкото бяхме предположили, но се съмнявах. Знаех му израженията почти толкова добре, колкото и моите, а той практически беше възторжен.

— Хайде, признай си.

Били се ухили и завъртя шапката си около показалеца. По някаква причина в момента пръстът му беше по-малко реален от шапката, затова изглеждаше сякаш шапката сама танцуваше шеметно.

— Прекалено перфектно е — изпя той, а усмивката за малко да раздели лицето му. — Като стана дума за добра поличба!

— За какво говориш?

— Нещо не е наред ли? — настоя Приткин.

Били и аз го игнорирахме.

— Знам, че рожденият ти ден ще започне след няколко часа, Кас, но ще си получиш подаръка по-рано.

— Били! Просто ми кажи.

Той се изсмя с наслада, така че за малко и щеше да е крякане.

— Това копеле Томас е. Бил е хванат в ранното вчерашно утро. Мисля, че се опитват да решат кой ще е най-болезнения начин да го екзекутират. Затова всички са се събрали във вампирската област, искат да гледат шоуто.

Били хвърли шапката си във въздуха ликуващо.

— И аз не бих имал нищо против да надзърна, ако имахме време.

Единствената причина, поради която не паднах, бе, че вече бях седнала на земята. Томас щеше да бъде екзекутиран и може би вече го измъчваха? Седнах, мигайки към Били, докато мозъкът ми се опитваше да го осмисли, а каквото и да се бе изписало на лицето ми, на него не му бе харесало. Усмивката му помръкна и той започна враждебно да клати главата си.

— Не. Няма начин да го направиш! Той заслужава това, Кас, знаеш, че е така. Той те предаде, мамка му, заради него почти не умря! Веднъж съдбата да махне проблем от главата ни гратис. Да се усмихнем, да благодарим и да стоим надалеч!

Почувствах лицето си сковано. Смътно се чудех дали това е заради нощния полъх или ужаса. Заложих на ужаса.

— Не мога.

— Напротив, можеш. — От вълнението си Били трепна като пламък от свещ. — Лесно е. Влизаме в хубавите тихи коридори на МАГИЯ, проправяме си път до портала и преминаваме. Това е всичко. Нищо особено.

— Нещо особено е. — Станах, леко залитайки и Приткин хвана ръката ми. Както обикновено, не беше нежен, но този път това беше плюс. Едва опазвах равновесие дори с желязната му хватка. — Много особено нещо.

— За какво говориш? Какво става? — Приткин говореше, но почти не го чувах. Можех само да чуя повишения в агония глас на Томас, можех само да го видя завързан като животно, чакащ Джак.

Ако си затворех очите, виждах различна сцена. Беше Томас в кухнята на нашия апартамент в Атланта, мръщейки се от учудване пред печката. Тя не бе сготвила сладките, които той беше планирал като закуска за мен, вероятно защото не знаеше как да включи нещото. Носеше една от моите престилки, тази, върху която пише „НЕ ГОТВИ ДОБРЕ С ДРУГИ“, върху долнището на пижамата с усмихнати личица, която му бях купила, за да не спи, както майка му го е родила. Имахме отделни спални, но просто мисълта за Том, спящ долу по коридора, чисто гол, ме бе държала будна нощи наред. Бях му обяснила как печката работи и бяхме изяли цялата тава сладки, преди да отида на работа, в резултат на което имах захарно безпокойство през по-голямата част от деня.

Това беше първият път, когато си позволих да се надявам, че той може да стане постоянна фигура в моя живот. Той вече беше моят най-добър приятел за шест от най-щастливите месеци, които някога съм имала. Въпреки всичко бях започнала малко или повече да създавам нормално съществуване. Харесваше ми слънчевият ми апартамент, великолепно предвидимата ми работа в туристическата агенция и прелестният ми съквартирант. Томас беше сбъдната мечта — красив, деликатен, силен, но все пак достатъчно уязвим, за да ме накара да искам да се грижа за него. Трябваше да си спомня старата фраза за нещото, което изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, но бях твърде заета да се наслаждавам на подаръка, който съдбата бе пуснала в скута ми. Последвалото доказа, че подаръкът бе повече проклятие, а нормалният живот само мираж. Всички тези розови сънища се бяха стоварили около главата ми, оставяйки белези, които дори не бяха започнали да заздравяват. Потресена осъзнах, че инцидентът със сладките бе само няколко седмици преди това. Това ми се струваше невъзможно, би трябвало да е преди десетилетие.

Приткин ме разтърсваше, но почти не забелязах. Отворих очите си, но видях само бледото лице и лудото изражение на Джак. Любимият палач на Консула обичаше работата си и беше много, много добър в нея. Вероятно имаше много инструкции право от Августа. Бях го виждала в действие на една много паметна случка и нямаше начин да оставя Томас в ръцете му. Без значение какво е направил, без значение колко ядосана му бях. Нямаше никакъв проклет начин.

Явно все пак можеше да съм рицарят на белия кон. Само че никога в моите най-диви мечти не съм планирала шансът да е такъв. Имаше нещо като героично предизвикателство и също имаше самоубийство, а аз нямах съмнения в коя категория пасваше това. Ако смъртта на Томас щеше да се превърне в публично шоу, повечето от МАГИЯ щяха да са там: вампири, магове, върколаци, може би дори няколко феи. А някак си ние не само трябваше да минем покрай тях и да го измъкнем под носа на Консула, но също така се налагаше да си проправим път и до портала след това. Беше по-лошо от кошмар. Беше лудост.

— Имаме проблем — казах на Приткин, преглъщайки абсурдното желание да се изкикотя на това омаловажаване.

Очите му се стесниха до бледи цепки.

— Какъв проблем?

След като изкара думите през стиснати зъби, изглеждаше сякаш вече бе разбрал, че ще намрази това. Това беше добре, пестеше време.

— Били казва, че коридорите са почти празни, защото всички са във вампирската част. Ще екзекутират някой довечера и е привлякло доста публика.

— Ще екзекутират кого? — Ледено зелените очи на Приткин се взряха в моите и аз се усмихнах вяло, припомняйки си последната среща между него и Томас. Да кажеш, че те не са приятели, беше лека грешка. Хората обикновено не се опитват да обезглавят приятелите си.

— Ами, е, всъщност… — аз въздъхнах. — Томас е.

Не можах да не трепна леко, но Приткин почти не реагира, освен че изглеждаше леко успокоен.

— Хубаво. Тогава това би трябвало да е по-просто, отколкото очаквах. — Той забеляза изражението ми и се начумери отново.

— Защо това представлява проблем?

Аз преглътнах. Бих предпочела да имах малко повече време, за да му кажа, например една или две години, но не можех да си позволя да протакам. Всяка изминала секунда бе опасна за Томас. Джак обичаше да си играе с жертвите, преди да ги довърши и никой не би бил доволен от кратко шоу. Но бе тъмно от малко повече от час. Джак можеше да направи много поражения за това време.

Погледнах към Приткин и се усмихнах. Не проработи и се предадох.

— Защото ние, хъм, трябва да го спасим.