Призована от сенките

Единадесета глава

Мак преглътна съдържанието на бутилката, от която отпиваше и след което само потвърди.

— Това не е така нито тук, нито там! — каза задъхано, докато възстановяваше дишането си.

Марлоу дори не го погледна, той беше втренчил поглед в мен.

— Да разбирам ли, че това е нещо ново за теб? — попита. — Кажи ми. Каси, не можеш да вярваш на нищо, което някой от тях ти казва. Всичко е боклук… — започна отново Мак, но аз го отрязах веднага.

— Прекалено изморена съм, за да започна да обсъждам това, Мак — казах аз, а умората в гласа ми беше истинска.

Единственото, което исках, е да намеря парче мек мъх, не много влажен и в който да нямаше много дървесни части, които да се мърдат, и да поспя около дванадесет часа. Бях физически и психически близо до изтощението, а и емоционалното ми състояние също не беше много по-добре. Но Марлоу беше прав: трябваше да знам това. После щях да решавам дали е вярно или не.

Марлоу нямаше нужда от втора покана.

— Чудехме се защо на един ловец на демони му е била възложена ролята на свръзка на Кръга с нас. Има много налични експерти по вампирите и много от тях са по-… дипломатични… от Джон Приткин. Моментът на избора също беше малко подозрителен, тъй като Кръгът махна старата си свръзка и назначи Приткин на негово място само часове преди ти да се появиш на сцената. Сякаш бяха разбрали, че ще идваш и искаха и той да присъства.

— Очакваха, че той ще ме обърка с демон и ще ме убие — казах аз. Това не беше нищо ново, Мирча вече беше достигнал до този извод. И тактиката им почти проработи. Приткин не знаеше много за вампирите, но беше експерт по демоните. И някои от силите ми, и по-специално тази на обсебването, го накараха да се съмнява, и то доста.

— Вече съм чувал тази теория, но ми се струва странно, Кръгът просто да допусне, че ще направиш нещо, което да алармира достатъчно Приткин, за да те атакува. Ако нещата бяха вървели по начина, по който планирахме, или по-точно, ако ти не беше избягала и Томас не ни беше предал, това щеше да е една доста тиха вечер.

Чувайки оценката му за първата ми среща със Сената, се преместих нервно, защото беше всичко останало, но не и спокойно още от самото начало, но не го прекъснах.

— Имах усещането, че има още нещо — продължи той — така че тайно започнах разследване.

— Ти не знаеш нищо — изръмжа яростно Мак.

Марлоу повдигна вежда и му хвърли същия поглед, който цар би посветил на селянин, който е изцапал пода на замъка му с кал.

— Тъкмо обратното, знам много. Например, знам, че Приткин има поне хиляда убийства зад гърба си, а може би и повече. Знам, че той е човекът, към когото Кръгът се обръща, когато иска да е напълно сигурен, че някой ще приключи напълно мъртъв. Знам, че има славата да използва не много традиционни тактики, за да унищожи плячката си — продължи той, повдигайки вежди, без да спира да ме гледа — като остави една следа да му помогне да намери друга…

Мак изруга.

— Не го слушай, Каси.

Той спря, за да махне един корен, който се опитваше да се увие около глезена ми. На края корена се отдръпна дискретно обратно в гората, но не се съмнявах, че ще се върне. Почувствах голямо желание да имам една брадва.

— Възможно е да не ни познаваш, но вампирите със сигурност ги познаваш. Лъжат повече, отколкото дишат. Джон е добър човек.

Марлоу се изсмя презрително.

— Това го кажи на жертвите им!

Марлоу ме погледна, сякаш за да прецени реакцията ми от новините му, но аз имах този блед вид на човек, който е бил подложен на голямо напрежение за много кратко време. Не можех да се притеснявам прекалено за това, че Приткин искаше да ме види мъртва. Не че беше нещо ново; от известно време живеех с тази възможност.

Започнах да ровя отново в раницата Мак да видя дали щях да намеря някакви сухи чорапи. Имах един чифт в моя багаж, но Мак едва ли ги беше взел. Да си вземеш бира, оръжия, и един тон боеприпаси, но не и чисти дрехи, ти дава възможност да получиш представа за това с какъв вид хора се движиш.

Марлоу изглеждаше малко разочарован, че новините му не предизвикаха очакваната реакция, но така или иначе продължи.

— Доверила си се на грижите на Приткин, но практически не знаеш нищо за него! Очевидно е, че Кръгът го е изпратил да те убие.

— Това е идеален пример за това, какво правят вампирите, Каси! — извика Мак. — Навързват поредица от полуистини, които ги правят да изглеждат като ангели, а останалата част ни заливат с лайна!

— Той се нуждае от твоята помощ, за да намери друга вещица — каза Марлоу много сериозно, игнорирайки Мак. — Но веднага след като я намери, си мъртва. Освен ако не ни оставиш да ти помогнем. Сенатът просто иска…

— … да контролира всяко твое движение! — Прекъсна го Мак. — Каси, кълна ти се, Джон беше съкрушен, когато разбра намеренията на Кръга. Силата ги е подлудила! Дори и да постигнат това, което искат и ти и Мира свършите мъртви, не могат да бъдат сигурни, че посветената, която са избрали, ще се превърне в Пития. Има стотици, може би хиляди, неизвестни и неопитни ясновидци в цял свят. Ами ако силата отиде в един от тях? Ами ако Черният кръг го намери пръв?

Усмихнах се леко.

— По-добре познатото зло, нали?

Мак изглеждаше някак си ужасен от начина, по който бе изигран, но това беше, защото той бе изнесъл тази вдъхновяваща реч, за да ме благоразположи и да му повярвам.

Погледнах Марлоу.

— За това Мак е прав. Приткин също го обявиха извън закона, защото ме защити и почти умря по пътя. Изглежда малко екстремно за някой, който просто иска да ми устрои клопка.

— Приткин е известен с прилагането на тези тактики — каза Марлоу, пренебрегвайки критиката. Гледаше ме втренчено, с очи, излъчващи искреност. — Каси, нямаме никакво желание да те манипулираме. Нашата цел е да ти предложим алтернатива на подчинението на магьосниците. Това е съдбата на Пития от поколения насам, но няма защо да бъде твоята. Можем…

Вдигнах ръка, защото от една страна не исках да го слушам, а от друга не исках Мак, чието лице беше опасно зачервено, да се раздразни още повече.

— Спести си го Марлоу. Аз вече знам истината. И нямам намерение да се оставя да бъда доминирана от някого.

— Знаеш каквото ти казаха — отговори той набързо. — И ще се нуждаеш от съюзници, Каси. Нито един велик лидер не е управлявал изцяло сам. Елизабет е останала в историята като велика кралица, и е била такава, но едно от най-големите й умения е било да намира квалифицирани хора, които да я съветват. Ако е била велика, то е отчасти, защото хората около нея бяха велики. Не можеш да останеш изолирана. Няма да си в състояние да работиш така. В дългосрочен план…

— Точно сега не ме интересува дългосрочния план, Марлоу. — Истината беше, че се опитвах да преживея ден след ден.

— Когато му дойде времето, ще разбереш, че ти трябват съюзници и Сенатът ще бъде там. За разлика от магьосниците, ние искаме да работим с теб, не да контролираме всяко едно от решенията ти.

— Аха. И за това ли Мирча ми е направил заклинание?

Имаше много неща, които не ми бяха ясни, но това беше кристалночисто. Проклятието не беше там, за да съветва, а за да контролира. От изражението на Марлоу, разбрах, че и той го знаеше.

— Ще намерим начин да го разрушим — обеща той. — А междувременно, Сенатът ти предлага неговата защита.

Аз завъртях очи, а Мак изсумтя.

— Да — каза той презрително — просто замени „затвор“ със „защита“ и…

— Може да вземеш предвид — продължи Марлоу плавно — че въпреки малката грешка на лорд Мирча, Сенатът те е защитавал и преди. Докато фактите водят само до едно заключение: маговете искат на трона на Пития да седне техен кандидат и няма да се спрат пред нищо, за да го видят там — а това включва и твоята смърт.

— Друга лъжа! — Мак скочи на крака.

Той изглеждаше достатъчно ядосан, че да стисне Марлоу за гърлото, но така и не получи своя шанс. Чух шумолящ звук и по-бързо, отколкото можех да мигна, корените, които ми досаждаха през целия ден, се увиха здраво около Мак. Той се опита да каже нещо, но не разбрах какво. След няколко секунди се виждаха само гневните му очи, които се подаваха от намотаните подобно на въже корени, като някои от тях бяха по-големи от ръката ми. Очевидно борбата беше безполезна, въпреки че той се опитваше.

Марлоу се намираше в подобно затруднено положение, но той беше притихнал, без да дава никакъв отпор. Забелязах, че въпреки това Марлоу беше по-силният от двамата, защо той бе овързан по-хлабаво от Мак, като корените стигаха само до гърдите му. Може би, колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-хлабаво се увиваха те. Последвах примера му, като се надявах, че те ще продължат да ме игнорират. И тогава осъзнах, че те не бяха единственият проблем.

— Ние не сме шпиони — каза Марлоу високо, очевидно на разредения въздух.

— Вие сте в нашата страна без разрешение — беше отговорът; — поради това вие сте такива, каквито кажем ние.

— Кои сте вие? — настоя заповедническия глас.

Същество, подобно на кукла, се появи иззад Марлоу, за да изникне точно пред лицето ми. То беше високо около две стъпки, с огромна огненочервена коса и светли зелени крила по дължина на гръбнака му. Отне ми минута, за да я фокусирам — нея — подобна на феята, която бях видяла преди седмица в Данте. Тогава тя бе висока само осем инча, но не можеше да бъде объркана. Тя беше първият представител на Феите, който виждах, и картината се бе запечатала в съзнанието ми.

— Не й казвай името си — каза Марлоу напрегнато.

Феята му се намръщи и един корен с възел върху себе си се намести между устните му. Беше хубаво, че вампирите нямаха нужда да дишат, защото надойдоха още корени, които се увиха около лицето му толкова нагъсто, че останаха да се виждат само отделни кафяви къдрици. Устата му беше толкова плътно затъкната, че явно нямаше да получа друга помощ от него.

— Аз съм Пития — казах, като реших, че титлата е по-малко опасна от името ми. Доколкото знаех, то можеше да бъде използвано при заклинания. — Ние сме се срещали и преди, в Данте, ако…

— Ще бъда наградена богато за това — каза тя пренебрегвайки опита ми да се позова на нашето кратко познанство. — Хванете ги.

Множество рунтави неща се появиха иззад дърветата, носейки тояги и щитове в ръцете си. Не знаех защо си даваха труд да носят оръжия — смрадта, която се носеше от тях на вълни беше достатъчна да обезглави някого.

Двойка странно изглеждащи неща се приближиха към мен. Приличаха на две ужасяващи изкоренени дървета, които сякаш бяха тръгнали на разходка. По-близкото наподобяваше повече или по-малко на човек, ако хората бяха обикновено високи по 4 стъпки и поне толкова широки. Но косата му беше с цвета на лишеите върху корените, блестящо яркочервено, с изключение на праха, който я покриваше, а очите му бяха със същия прогнил жълт цвят като зъбите му. Кожата му беше чвореста и осеяна с кухини, подобно на стара кора, а цветът й беше точно като този на глинестата, почва в гората. Той беше облечен само с една препаска от дъбови листа, която почти беше скрита от неговото огромно шкембе.

Партньорът му беше с около стъпка по-висок, но не беше толкова широк. Мръсно сива коса се спускаше до краката му, с вида и консистенцията на испански мъх. Жилести мускули изпъкваха по невероятно дългите му ръце, покрити със зеленикавосива кожа. Тялото му наподобяваше повече на скалист дървесен ствол, отколкото на човешко същество с възлести удължения навсякъде подобно на закърнели клони. Вместо облекло имаше дълги ленти от мръсносив мъх и няколко листа от папрат, които сякаш поникваха директно от плътта му.

Покрих носа си с ръка и си пожелах да не ми се налага и на мен да дишам.

— Какво са те?

— Тъмни феи — опита се да каже Марлоу. — Гиганти и дъбови мъже. Корените се отдръпнаха толкова бързо, колкото и бяха дошли, оголвайки раменете му. Аз осъзнах защо, когато един висок 10 стъпки гигант се насочи към него и го удари в слепоочието с една тояга с размера на малко дърво. Марлоу въздъхна.

— Винаги в главата — промърмори той, след което очите му се обърнаха и той припадна.

Отстъпих назад, вдигайки ръце, за да видят колко съм безобидна. За съжаление това беше истината. Раницата с пистолета в нея беше прекалено далеч, за да я достигна, а аз нямах друго оръжие. По-ниският се засмя и каза нещо на странен език, който не можех да разбера. Съдейки по изражението му, може би, така беше по-добре. Отстъпих назад, когато те започнаха да се приближават, опитвайки се да не ги изпускам от поглед и същевременно да внимавам за осеяната с корени пътека. Това не проработи и накрая се оказах просната сред разпръснатите листа. В момента, в който се оказах на земята, корените се увиха около кръста ми, хващайки ме в капан. В следващия момент по-високото нещо вече беше върху мен, дъхът му беше като пресен тор и ме блъсна в лицето.

— Каси!

Аз чух гласът на Мак и погледнах нагоре навреме, за да видя как той се измъква от разхлабените корени и се спуска към мен. Сякаш всичко се забави по начина, по който можеш да видиш какво ще се случи, но не можеш да го спреш. Корените се спуснаха след него и преди да успея да поема достатъчно въздух, за да изкрещя, един от тях го прониза подобно на оживяло копие. Всичко, което можех да направя, е да лежа там и да го гледам как се сгърчи от болка, дървен клон остър като нож изникна от плътта на бедрото му. Той потрепери и тежко се свлече надолу, падайки на колене, когато най-после успях да изкрещя.

Усетих груби пръсти върху краката си; след това намериха закопчалката на шортите ми и отвориха ципа, за да ги свалят. Едва забелязах това, гледайки с ужас как Мак се гърчи на земята, опитвайки се да измъкне дървената маса, която беше пронизала бедрото му. Той успя да измъкне тънкото копие с треперещи ръце, игнорирайки струята кръв, която изцапа дрехите му, но веднага се появи друга рана на врата му, карайки го да се задави в кръв.

— Не! Оставете го — убивате го!

Корените или не разбраха или не им пукаше. Създанието върху мен дръпна рязко шортите ми, за да ги разтвори, оголвайки горната част на бедрата ми, след което с едно внезапно движение ги свали на половината на краката ми. Изритах го, но това беше сякаш да удариш дърво вместо жива плът и не мисля, че даже забеляза. Огледах се диво наоколо за помощ, но отпуснатото тяло на Томас беше заровено меко казано в един чувал. И въпреки че Марлоу беше дошъл в съзнание, го държаха трима гиганти, докато друг се опитваше да му сложи торба на главата.

Мак беше успял да разхлаби корените и се бореше с една ръка да махне един от тях от около врата си другата му ръка беше поставена върху огромната рана на крака му, която вече беше напоила земята под него, сякаш беше засегната артерия. Но поне другите корени се бяха отдръпнали. Ако не се бореше, той не представляваше интерес за тех. Можех само да се надявам, че той ще стои мирен и може би, щеше да се престори на умрял преди наистина да беше.

В прилив на адреналин осъзнах, че съм сама и че никоя от обичайните ми защити нямаше да проработи тук. Гривната ми беше нищо повече от една декорация, а стражът ми не работеше тук. Шеба беше изчезнала след атаката на Консула, а проклятието мълчеше. Или неговата сила не действаше във Феерия или тези същества бяха прекалено чужди за него, за да ги разпознае като заплаха. Амулетът ми можеше и да ми помогне, но той беше под ризата ми и не можех да го достигна с ръцете си, опънати над главата ми.

Коженото създание разкъса останалата част от шортите ми и ги махна настрани, докато дебелото същество започна да ме мачка. Горнището ми беше от еластична материя, която не се късаше толкова лесно и тромавите му пръсти не успяваха да се справят с него. Той спря, за да оближе лицето ми, сякаш ме вкусваше и вадичка от слюнка се стече върху бузата ми. Тя бавно се спусна по врата ми, студена и лепкава, като изобщо не приличаше на телесна течност, каквато трябваше да бъде. Опитах се да изкрещя, но устата ми се изпълни с мръсна, отвратителна на вкус коса вместо въздух.

За кратко не виждах какво се случваше, хваната в капан от задушаващата маса на главата му, но усетих дърпането на плата и ме заля шокът от въздуха, когато панталоните ми бяха разкъсани. Опитах се да се пренеса, като в момента не се притеснявах от последствията, но въпреки че усетих дълбокото, лениво подръпване на силата ми, това не беше достатъчно. Не можех да я задържа и времевата линия остана да се рее извън досега ми.

Обърнах, колкото беше възможно, лицето си към пътеката, отчаяно търсейки някакъв въздух и тогава го видях. Едно от оръжията беше останало наблизо, макар и не точно в обсега ми. Руната трябва да беше паднала от панталоните ми, когато те бяха захвърлени в храстите, а тя беше малка и никой не я беше забелязал. Тя лежеше мъчително близо до главата ми, бледа отломка от кост, наполовина заровена във влажните листа. Но въпреки че беше само на няколко инча, нямаше начин как да я взема.

Докато се борех да открия как да преодолея тези няколко инча, два тънки, но здрави, корена се увиха около глезените ми и започнаха да се оплитат нагоре. Когато стигнаха колената ми, започнаха да дърпат навън. Живите вериги се увиха до бедрата ми, впивайки се в кожата ми, като брутално принуждаваха краката ми да се разтворят така, че за минута си помислих, че се опитват да ме разкъсат на две. Най-накрая спряха, когато хълбоците ми нямаше накъде повече да се разтворят. Опитах да се боря, но единственото, което постигнах, бе съвсем лека промяна, а растящата ми паника не ми позволяваше да мисля. Една пръчка накара няколко светли листа да се понесат във въздуха и да паднат върху лицето ми, шепот на милувка, докато съществата отгоре ми започнаха да се карат кой да ме изнасили пръв.

Борбата беше кратка. Коженото същество вдигна спътника си и го захвърли срещу едно дърво, клоните на което го хванаха в дървесна прегръдка, подобно на клетка. След което се обърна и пафна върху мен. Две груби, възлести ръце сграбчиха болезнено рамената ми и аз потънах в едни безизразни сиви очи, които нямаха нищо човешко в тях. Той се изви върху тялото ми, неговата твърда, груба кожа ме издираше, с изключение на местата, които бяха покрити от горнището ми.

Игнорирах болката, която ми причиняваха неговите движения и сграбчих клечката, единственото ми оръжие, в устата. Очите ми се съсредоточиха върху каишката, която излизаше от върха на костния диск и едва показваща се от окапалите листа. Знаех, че имам само един шанс и трябваше да се концентрирам. Опитах се да прокарам края на пръчката през малката примка и започнах да придърпвам руната към мен. Ако успеех да докосне кожата ми или моята аура, може би, това щеше да е достатъчно. Тогава чух едно шляпване и нещо гладко и студено докосна стомаха ми. Замръзнах.

Усещах го като нещо старо, което е било оставено да гние за много дълъг период от време, гъбесто, влажно и подпухнало. Но то се мърдаше лениво, помръдвайки по долната част на корема ми. Не можех да видя нищо друго, освен раменете на моя нападател и малката част от пътеката, но мозъкът ми извикваше картини на огромен бял червей или на гол охлюв с размера на юмрук. Когато неговата мразовита влага се плъзна алчно между краката ми, се заклевам, че сърцето ми спря.

Бях толкова парализирана от ужас, че просто лежах там, докато това нечовешко нещо се извисяваше срещу мен, подобно на гнил плод, който се пръсваше. Неговата клисава студенина предизвикваше тръпки по цялото ми тяло, изсмукваше топлината от мен, вцепенявайки ме, сякаш ледени висулки се допираха до чувствителни места. По време на тази предизвикваща тръпки промяна, разбрах, че тази ужасна, пихтиеста подвижност беше то, което променяше формата си, опитвайки се да стане съответстващо на моето тяло. Но единственото, което успя да направи, нямаше никакво сходство с човешката зрялост. Внезапно то стана по-солидно, неговата лигава консистенция се втвърди в тлъста, вкочанена форма, неподдаваща се на натиск, подобно на дървена пръчка. Ако нещото навлезеше в мен, знаех, че няма да оцелея, че то щеше да погълне топлината ми и да я замени със своя влажен студ. Зеленият мъж, за него си припомни някаква част от мозъка ми: старите келти бяха принасяли в жертва на земята един от своите, за да може тя да израсте от неговата плът изобилна и плодородна. Само че явно тази гора предпочиташе зелена жена.

Когато пародията на орган започна да се завира, действие, което беше толкова мъжко, толкова човешко, най-накрая се освободих от парализата си. Аз изкрещях и отметнах рязко главата си с яростно движение. Не го бях планирала, почти бях забравила какво бях направила, но движението предизвика опирането на нещо твърдо и малко в бузата ми. Обърканите ми очи идентифицираха предмета като руническия камък и сърцето ми започна отново да бие. Не бях сигурна как да го хвърля и изобщо не бях убедена, че ще проработи. Но въпреки това изкрещях името в главата си, защото устата ми отказваше да работи.

Не знаех дали това е правилният начин, но номерът мина. Или нещо подобно. Без никакво предупреждение аз се върнах назад във времето не с двайсет минути, а може би с две. Дъбовите хора идваха към мен и Мак скочи, за да ги пресрещне, толкова фокусиран върху това да ме спаси, че не видя корените, които се изпънаха като копия, насочвайки се към него. Този път не се поколебах, а изкрещях към него да се пази и побягнах по пътеката към неговата захвърлена раница.

Ридаех поради факта, че можех отново да дишам свободно, а ръцете ми трепереха толкова силно, че не бях сигурна, че ще мога да отворя раницата. Най-близкото същество стигна до мен, когато разкопчавах токата. Той сграбчи предницата на ризата ми и я дръпна и може би този път той беше по-устойчив върху краката си, защото платът се съдра. Амулетът ми се показа, избутвайки огърлицата на Били, за да си намери място между гърдите ми и моят нападател изпищя и отскочи назад. Той хвана ръката си, с която докосна талисмана, така, сякаш беше изгорена, а върху кожата му се появи черен белег с формата на кръст. Пъхнах ръката си в наполовина отворената раница и най-накрая сграбчих пистолета. Не съм най-добрият стрелец на света. В действителност, не ставах. Но обикновено не пропусках, когато мишената ми беше на 3 стъпки. Изобщо не се прицелих, просто започнах да стрелям, а куршумите се разбиваха в подобната на кора кожа на дъбовите хора, сякаш стрелях по истински дървета. Най-високият изпищя и се отдалечи, докато неговият дебел придружител се свлече на земята с ръце върху покритата си с мъх глава. Железните куршуми явно им причиняваха болка, но въпреки че от всяка рана се процеждаше гъста материя и двамата бяха живи и се раздвижиха, когато пълнителят ми свърши. Втренчих се в тях с неверие; какво би спряло едно от тези неща?

Палтото, което Приткин ми беше дал, лежеше наблизо, където го бях захвърлила заедно с раницата, когато спряхме да почиваме. Но нямах време да търся правилните куршуми. Ниската фея осъзна, че съм спряла да стрелям и се протегна да ме сграбчи. Насочих самодивския амулет към челото му, притискайки го в кожата му толкова силно, колкото беше възможно. Плътта около него веднага почерня и започна да пуши, като замириса точно като лагерен огън.

Той се откъсна от мен, притискайки челото си и пищейки. Не знаех дали ще опита отново, защото изведнъж се появи малката фея и веднага беше обезглавен с острието на меча й. Ударът трябва да е бил доста по-силен, отколкото изглеждаше, защото той започна да се носи през гората, докато не бе спрян от един провесил се клон. Той падна и се удари в земята, в безсъзнание или още по-лошо. Не изчаках, за да проверя, защото единствената ми мисъл бе да стигна до Мак.

Огромни ръце се спуснаха към мен в същия момент, когато в гората проехтя писък. Погледнах навреме надолу към пътеката, за да видя как един корен, голям колкото малко дърво изникна от разровената земя точно под краката на Мак. Времето изглежда спря — дори не можех да чуя ударите на сърцето си — и тогава изведнъж всичко започна да се развива с главоломна скорост. Коренът изникна от земята, пронизвайки Мак точно през средата на гърба му.

— Не — издишах аз, но никой не чу, на никой не му пукаше.

Тялото на Мак се изви дотолкова, че гръбнакът му вече не докосваше тревата, пръстите му се заровиха в сплъстената мръсотия, след което коренът се отдели от тялото му заедно със силна струя кръв. Феята кимна отсечено към стражите и те ме освободиха. Втурнах се по пътеката, но Мак вече се бе отпуснал, когато стигнах до него, невиждащите му очи се взираха без капчица разпознаване.

— Мак — аз поех нежно неоткликващото тяло. — Мак, моля те… Покорна, неговата глава увисна на една страна. Кръвта ми застина, когато осъзнах какво се бе случило. Стражите на Мак се материализираха и паднаха, оставяйки кожата сред неподвижните листа толкова розова и чиста като тази на новородено. Повдигнах една от малките фигури с трепереща ръка. Тя беше малкият гущер, който беше като замръзнал. До крака ми се намираше змията, дълга, колкото ръката ми, разсукана от нейното обичайно място около врата му. А до наранените му гърди лежеше орелът, с големина, колкото дланта ми.

Гледах ги вкочанена, знаейки какво означава това, че неговите стражи го бяха напуснали, но не желаейки моят мозък да произнесе думата.

Оглушителна врява се надигна от заобикалящите ме зрители, но аз дори не погледнах към крясъците и воя.

Ако преди си мислех, че те бяха много, веднага ми се напомни колко много от тях трябваше да се нахранят, дори малките дървета. Внезапно те бяха навсякъде, появявайки се от гората, изниквайки от земята, промъквайки се от шубрака. Няколко спряха да оближат кръвта на Мак от увеличаващото се петно, което вече се бе разпростряло по пътеката, но повечето се втурнаха към него подобно на огладнели акули. Тази маса отхвърли тялото ми подобно на покрит с кора камшик, докато земята около Мак закипя от активност. Дузина корени се увиха около тялото му, покривайки го като саван. В този момент един чворест, голям екземпляр се блъсна в стомаха ми, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Паднах на колене и когато отново се огледах наоколо, Мак беше изчезнал. Единственият знак, че нещо се беше случило бяха златните стражи, разхвърляни тук и там из мръсотията.

Феята каза нещо на извисяващия се гигант до нея. Той би могъл да се справи с дузина като нея, но се подчини на командата й без въпроси. Тялото му, носейки се към мен надолу по пътеката, беше последното нещо, което видях, преди светът да притъмнее и аз осъзнах, че съм напъхана в един чувал. Припомних си какво е да бъдеш метната на гърба на някого; след това мозъкът ми отказа да функционира и аз потънах в тъмнината.

Събудих се, плувнала в ледена пот, борейки се за въздух, сърцето ми блъскаше в гърдите. Аз се втренчих в абсолютна тъмнина със задушаващ страх. Бях абсолютно сигурна, че нещо ще ме сграбчи и че всичко ще започне отново. Но минутите минаваха и нищо не се случваше и аз не можех да чуя никакво друго дишане, освен моето измъчено такова. Гърдите ме боляха така, сякаш бях пробягала мили и не исках нищо повече от това да се свия настрани, докато болката изчезне, но не можех да си позволя този лукс. Трябваше да открия къде съм и какво се бе случило. От усещането разбрах, че се намирам върху грубо изработена койка в каменна клетка, гола, покрита само с драскащо вълнено одеяло. Предположих, че няма да мога да измъкна от тази килия. Бях глупава, излъгана и треперейки от спомена за това, което почти се беше случило. Започнах да се изследвам, но освен че бях натъртена, мръсна и трепереща, изглежда, че всичко друго беше наред, въпреки че ударите, които корените ми нанесоха, пулсираха заедно с белега от ноктите на орела върху ръката ми и ме караха да се чувствам така, сякаш ритъмът на сърцето ми пронизваше цялото ми тяло.

Повече от всичко исках баня. Тръгнах пипнешком, докато не открих голяма кофа с вода, която бе оставена до вратата заедно с гъба, парче домашен сапун и кърпа. Подът беше гол, с изключение на малко слама, която се подаваше от разкъсания матрак, а в центъра на леко разхлабените камъни имаше отводнителен канал. Хвърлих одеялото и започнах да търкам кожата си, докато не я протърках на места и не можех да подуша нищо друго, освен острата миризма на сапуна.

Излях остатъка от водата върху главата си, но въпреки всичките ми усилия не се чувствах чиста. Избърсах се, опитвайки се да не мисля за Мак, но това беше невъзможно. Феята би трябвало да е събрала неговите амулети и да ги е донесла тук, защото те бяха струпани на купчина в края на кушетката, разпознаваеми по тяхната форма, но студени и бездиханни в ръцете ми. Чудех се дали това не е някакъв вид съобщение — напомняне за това колко безсилни бяха най-добрите ни магове тук. Ако беше така, изобщо нямах нужда от него.

Все още се чувствах дезориентирана и още не можех да повярвам какво бях видяла. Но картината бе все още пред очите ми. Можех да чуя последният вик на Мак, да видя как неговите пръсти се вкопчваха в земята, търсейки някакво оръжие, което нямаше, защото той бе дал единственият си фейски амулет на мен.

И аз го загубих.

Опитах се отново да призова силата си, но въпреки че можех да я усетя подобно на гигантска вълна, разбиваща се в морска дига, тя не можеше да ме достигне. Може би имаше начин да се компенсира заглушаващия ефект, но дори и да беше така, аз не можех да го открия. Сега, когато очите ми се бяха адаптирали към, можех да видя слабо осветеното очертание на вратата на килията, толкова мъждиво, че когато премигнах, то изчезна. Тя едва ли щеше да послужи за изход за бягство, а и в голата килия нямаше особено източници на вдъхновение. Освен койката нямаше друга мебелировка и освен тежката, заключена врата и високият решетъчен прозорец нямаше друг изход навън. Увих одеялото около мен в подобие на дреха и дръпнах койката няколко крачки, потрепвайки от звука, който издаде върху голите камъни. Когато се покачих отгоре й, можех да достигна перваза на прозореца, но когато опипах с пръстите си, намерих само прах и нещо, което почувствах като смъртоносен паяк. Не се виждаха нито луна, нито звезди, но по интуиция усетих, че пръчките бяха метални и големи, колкото китката ми.

Седнах отново на леглото и обгърнах ръце около себе си, за да се предпазя от треперенето на мразовития нощен въздух. Къпането и проверяването за изходи за бягство бяха дали на мозъка ми някаква работа за вършене, но сега той отново се опитваше да се върне към ужаса в гората. Колкото повече се опитвах да не мисля за Мак, толкова повече другите картини обсебваха ума ми. Можех да подуша ужасния дъх срещу лицето ми, да видя глада в изражението им и да почувствам как разложената тълпа се промъкваше между краката ми търсейки, мушейки се, завладявайки. Въпреки усилията си така или иначе се разтреперих, толкова много, че зъбите ми започнаха да тракат. Използвах гнева, за да отблъсна болката, да си поема дълбоко въздух и да започна отново да мисля. Бях сама и беззащитна и мразех това. Страхът беше стар спътник, познат по един начин, но това не беше страх. Това, което изпитвах, не можеше да се опише с думи дълбоки, пронизващи костите тръпки и сигурността, че дори да оцелеех, никога нямаше да се почувствам отново сигурна.

Придърпах одеялото по-плътно около себе си, но това помогна малко. Студът, който се просмукваше в мен, не идваше отвън. Разхождах се нагоре-надолу в границите на килията, опитвайки се да предизвикам циркулация в замръзналите си части.

Това не ме стопли, но прочисти главата ми. Можех по-късно да проучвам грешките си. Можех да скърбя по-късно. Точно сега трябваше да се измъкна от тук. И някак си трябваше да се уверя, че никога повече нямаше да бъда толкова безпомощна, както сега.

Трябваше да се опитам отново да достигна силата си, когато чух познат глас отнякъде наблизо. „Ще те заведа отново вкъщи, Катлийн, през океана голям и бурен“, се пееше мрачно. Гласът беше замъглен и неясен, но никога не можех да го объркам.

— Били! — почти изплаках от облекчение.

Пеенето внезапно спря.

— Каси, скъпа, имам едно и за теб. Мисля, че звучеше в клуба.

— Къде сме? — извиках аз. — Какво става?

Единственият отговор, който получих беше нарастващият звук от „Красавицата на Белфаст“. Повярвайте ми, искаше ми се да удуша Били, въпреки че не бяхме в една и съща стая.

— Ти си пиян!

— Да, така е — съгласи се той — но съм в съзнание, което е повече от това, което мога да кажа за оранжевия си приятел тук. Не можа да издържи на ликьора, горкият мръсник.

— Били!

— Добре, Кас. Озапти конете и добрият, стар Били ще ти разкаже историята. Ние бяхме хванати от Тъмните феи. Те ме измъкнаха от прекрасния клуб и ме хвърлиха в тази влажна дупка, единствено с него за компания, за да чакам благоволението на краля.

Сринах се от облекчение. Поне нямаше да бъдем обезглавени на сутринта или нещо подобно по обед. Това даваше време на останалите от нас да ни намерят, ако все още бяха свободни.

— Къде са другите?

Надявах се, че те са били по-умни от мен или наистина бяхме загазили.

— Приткин и Марлоу се опитаха да убедят капитана на стражата — една противна фея — да ни пуснат, но не знам какво е станало с тях. — Той млъкна за кратко, след което попита с различен тон. — Ей, Кас. Какво си мислиш, че ще стане с мен, ако бъда убит тук. Те нямат духове, забелязала ли си? Помислих си за Мак, за неговото лице с отпечатък на смъртта, с угасващите му очи. Ако имаше някакъв знак от призрак, където и да е около него, не го бях забелязала. Нова вълна от тръпки ме заля. О Боже, какво бяхме направили?

— Какво, ако не мога да се върна? — каза Били. — Какво, ако това е било краят — умирам и този път няма никаква вратичка? Какво, ако…

— Били! — Опитах се да не допускам да се усети истеричната нотка в гласа ми, но не успях изцяло. Преглътнах и опитах отново. — Няма да умреш, Били. Ще се измъкнем — казах го повече като уверение към себе си, отколкото към него, но не мисля, че сработи за никой от нас.

Чух дрънченето на ключове извън килията и огромната врата се отвори на древните си панти. Бях почти заслепена от светлината на фенера, която нахлу в стаята, но премигвайки през пръсти, успях да видя кого носеше пазачът.

— Томас!

Стражът, който беше висок само около 5 стъпки носеше шест и повече футовия вампир, сякаш не тежеше изобщо. Той хвърли товара си върху леглото и се обърна към мен и за пръв път забелязах глиганските бивни, които се подавах от устата му. Огре, тази дума се промъкна в някаква част от мозъка ми, когато той мушна късия си дебел пръст в гърдите ми и изгрухтя. Неговият глас звучеше като пясък, изливащ се от цистерна и ако се предполагаше, че съдържа някакви думи, то аз не можех да ги разбера.

— Той иска ти да го излекуваш — дойде един глас от вратата. Зад грамадния пазач стоеше слаб брюнет, носещ натруфена зелена рокля, покрита с червена бродерия. Отне ми секунда, за да я фиксирам.

— Франсоаз?

Това беше странно. Всеки път, когато се обърнех, тя беше там. Първият път, когато се срещнахме, беше през 17-и век във Франция, където аз и Томас я бяхме спасили от Инквизицията. След това отново я срещнахме в Данте, заедно с феята, където тя щеше да бъде продадена на Тъмните феи. Аз я освободих, но явно Съдбата я преследваше по петите, така, като и моята, защото тя беше отново тук.

— Какво правиш тук? — попитах я озадачено.

— Ти и господинът ми помогнахте веднъж — отговори тя бързо. — Аз дойдох, какво ще кажеш? Да върна услугата.

— А другите? — попитах бързо. — Дойдох с други хора…

— Oui, je sais. Магът направи сделка с Радела. Тя е капитан на нощната стража, une grande baroudeuse, воин с умения.

— Каква сделка?

— Магът има руна на силата. Радела от дълго време търси такава. Повече от всичко тя иска дете, но това е infeconde, безплодна. Магът каза, че той ще я омагьоса, ако ви помогне.

— Джера. — По дяволите, ако не беше полезна след цялото това време.

— C’est ça — тя погледна огрето, който ни гледаше подозрително. Останах с впечатлението, че той не говореше английски или поне не достатъчно, за да следи разговора. — Те не знаят защо вампирът не се събужда. Казах им, че си велика лечителка и че можеш да го излекуваш.

— Той е в лечителен транс. Това, надявам се, че ще го спаси.

— Това няма значение — усмихна се тя и кимна към огрето. — Искам единствено да ви оставя заедно двамата, близо до портала. Ще се върна скоро, след като стражите се сменят.

— Порталът? Но…

— Ще направя, каквото мога — каза тя, когато огрето се заклатушка покрай нея, очевидно решавайки, че разговорът е продължил достатъчно дълго. — Но трябва да ми обещаеш да ме вземеш с теб. Моля те, от толкова дълго време съм тук…

— Ти си тук от седмица — казах аз, объркана.

Исках да обясня, че не се нуждая от портала. Трябваше да открия Мира, а не да се връщам там, откъдето започнах, или поне не с това проклятие, което имах, и със Сената и Кръга по петите ми. Най-лошото от всичко беше, че ако се върнехме, Мак щеше да е умрял за нищо. Но огрето, който беше спрял да сложи фенерът на земята, сега затваряше вратата. Франсоаз погледна през рамото му към мен, като изглеждаше паникьосана.

— Добре, обещавам! — казах аз.

Дори седмица тук се усещаше като вечност и никога не бих оставила някой да се сблъска с това, което ми се случи на мен.

Стоях в средата на стаята, чувайки стъпките на огрето, които заглъхваха надолу по коридора, докато той се отдалечаваше. Исках да проверя Томас, но се страхувах. Какво, ако не беше по-добре? Какво, ако той никога не се събудеше от този лечителен транс и аз трябваше да влача един труп.

След няколко минути извиках куража си и се приближих към койката. Томас лежеше по гръб, осветен от светлината на фенера, но не можех да видя гърдите му и стомаха от всичките тези превръзки, които бяха обвити около него. Някой беше свършил по-добра работа от моите жалки усилия — на практика той беше мумия от главата до петите. Превръзките бяха всичко, което той носеше, но аз едва забелязах това, защото видях проблясването на тъмни очи зад притворените клепачи.

— Знам това!

Но колкото и да исках да мисля по друг начин, аз бях виновна за това, което се случи на Мак. Той беше дошъл тук заради мен, беше станал уязвим заради мен и накрая той умря заради мен.

— Наистина ли? — Усетих как ръката на Томас се плъзна около мен. — Тогава ти се промени. — Горещи устни докоснаха косата ми. — Може би, аз виждам нещата по-ясно, защото много дълго съм бил воин.

— Аз изобщо не съм воин.

— Аз си мислех същото. Но когато испанците дойдоха в нашето село, се борих с останалите, за да спася житото, което щеше да ни изхрани през зимата. Тогава загубих много приятели, Каси. Мъжът, който ми беше като баща, беше отведен и понеже той не издаде къде сме скрили реколтата, те нахраниха с него кучетата си. След това отвлякоха жените и изгориха селото до основи.

Той звучеше толкова незаинтересован, че направо се облещих. Томас се усмихна тъжно.

— Скърбях за него и уважих това, за което той се беше борил, като съхраних нашата малка група заедно и свободна.

Той спря и аз знаех защо. Това беше едно от малкото неща, които ми бе разказвал за живота си. Алехандро беше довършил това, което конкистадорите бяха започнали, като беше избил селото на Томас като един вид игра. Никога не бях чувала цялата история, само няколко малки фрагмента, но не исках да го карам да я изживява наново.

Реших да променя темата.

— Луис-Цезар каза, че майка ти е била благородничка. Как така се оказа в селото?

— След завоюването никой вече не беше благородник, никой не беше вече гражданин. Или беше европеец или нищо. Майка ми беше жрица на Инти, богът на слънцето, и беше дала обет за целомъдрие, но един конкистадор я беше взел като трофей след падането на Куско. Тя бе очаквала да я третират с уважение, съобразявайки се с правилата на войната, но той не знаеше нищо за нашите закони, а и да знаеше, едва ли щеше да му пука. Той бе фермерски син от Екстрамадера, на който му се беше усмихнал късметът и изобщо не го интересуваше как е станало това. Тя го мразеше.

— Как е успяла да избяга?

— Никой не е предполагал, че тя може да прескочи стена, висока 10 стъпки, когато е била бременна в 7-я месец и затова не са я следели много зорко. Тя избягала, но нямала пари, а оскверняването й я правело изгнаник за предишните си последователи. Не че това имало някакво значение. Храмът бил разграбен, а земята опустошена от болести и война. Тя избягала от столицата, докато испанците се биели помежду си, но в провинцията нещата не били по-добре. — Томас се усмихна горчиво. — Те забравили, че не може да се яде злато. Повечето от фермерите, които не били умрели, избягали. Гладът бил навсякъде. Житото ставало все по-скъпоценно, а богатите конкистадори го желаели все по-отчаяно.

— И тогава майка ти намерила селото, което я приютило?

— Тя се скрила в родната си чулпа — крипта, където били оставяни храна и дарове за мумифицираните прародители — и там един от слугите от двореца я намерил. Той от дълго време бил влюбен в нея, но на жриците им било отредено да бъдат съпруги на Инти. Да спиш с някоя от тях било ужасно престъпление. Наказанието било да бъдат приковани към стена голи и да бъдат оставени да умрат от глад.

— Следователно той я обожавал отдалече.

Томас се усмихна.

— От много далеч. Но той започнал да я търси от момента, в който чул, че тя е избягала. Той я убедил да дойде с него в родното му село. То било на почти 50 мили от столицата и толкова малко, че се надявали, че испанците ще го пропуснат. Те живеели там заедно до 8-годишната ми възраст, когато тя умряла от едра шарка заедно с половината село.

— Съжалявам.

Изглежда, нямаше безопасни теми. Прокарах пръст по орела, който несъзнателно бях вдигнала. Доброволно бих се върнала назад и бих избавила майката на Томас от участта й, преди болестта да я беше убила. На дори на собствената си майка не можех да помогна без драстично да променя времевата линия. Въпреки всичките ми сили, не можех да направя кой знае какво.

Томас се наведе да ме целуне нежно. Устните му бяха нежни и топли и преди да се осъзная, аз отвърнах на целувката му. От толкова дълго исках да направя това, че то изглеждаше толкова естествено като дишането. Само като го докоснах, всички спомени от атаката бяха заличени, прочиствайки част от мен с така жадуваната баня, която не можех да получа. Томас задълбочи целувката, докато не я усетих с всяка една част от тялото си, сякаш лъчите на слънцето ме галеха. Той имаше вкус на вино, тъмно и сладко, и прогарящо и аз се чувствах така, сякаш никога нямаше да му се наситя.

Но след момент се дръпнах назад. Не беше лесно — проклятието беше разпознало Томас, а силата на Пития беше съгласна той да довърши ритуала. Тяхната нужда преодолея моята неохота точно в този момент да си мисля за някаква интимност. Исках да изпълня главата си с мисли и усещания, които не включваха ужас и болка. Исках той да ме докосва с тези дълги, елегантни ръце, исках устата му, гореща и изискваща, върху моята. Томас ме пусна, през лицето ми пробягна изражение, което дори не можех да назова.

— Съжалявам, Каси, знам, че аз не съм този, който искаш.

Какво знаеше Томас за това, което исках. През по-голямата част от времето дори аз не знаех.

— Няма значение какво искам — казах аз, опитвайки се да игнорирам начина, по който ръката му ме милваше от гърдите ми до хълбока още и още по един ленив, чувствен начин. Това накара сърцето ми да се разтупти и започнах да дишам трудно, сякаш някой беше изсмукал целия кислород от стаята. О да, проклятието го харесваше.

— Какво имаш предвид?

Ръката на Томас все още беше върху хълбока ми. Това не беше от голяма полза за ускорения ми пулс. Въпреки факта, че бях отстъпила, ние се намирахме на по-малко от една крачка един от друг. Опитвах се да не поглеждам надолу, но се провалих с гръм и трясък. Одеялото се беше смъкнало наполовина от тялото на Томас. Дългите му крака се криеха в сенките, а между тях беше живото доказателство колко бързо се възстановяваше.

— Не мога — казах аз, опитвайки се точно да си спомня защо.

Моите пръсти прокараха пътечка по челото му до меките му клепачи, които потрепнаха при допира ми, към гордия нос и горещите, пълни устни. Профилът му беше перфектен, обветрен бронз на светлината от лампата, подобно на главата, изрисувана на древна монета, но неговото присъствие беше това, което ме привличаше към него. Обичах неговата доброта, неговата сила и — по онова време си мислех така — неговата честност. Сега просто жадувах за горещо тяло и мека кожа и за лице, което беше познато и загрижено.

— Ти ми спаси живота, Каси, въпреки че веднъж аз изложих на риск твоя. Позволи ми да направя нещо за теб.

Гласът на Томас беше уникален, с нюанс на тъмно и опушено уиски, сякаш златният ликьор бе магически превърнат в звук. Той винаги е бил една от най-привлекателните му черти, отчасти защото, за разлика от внимателно прецизираните маниери и безочливите опити за съблазняване, беше непреднамерен. Беше повече истинският Томас и толкова привлекателен, че се чудех защо изобщо се мъчи с другото. Но, разбира се, аз знаех защо — защото Луис-Цезар му бе заповядал, след като Мирча беше решил, че той трябва да довърши ритуала. Предполагам, че са се тревожили, че ще разпозная един от хората на Мирча, след като бях прекарала толкова много години при Тони, където той редовно идваше и си отиваше. Но това не беше честно към Томас и за пръв път се зачудих дали той се е противопоставил да бъде използван така.

— Нищо не можеш да направиш — казах аз — освен ако не можеш да говориш с краля да ни пусне или да направиш така, че моята сила да започне да действа тук.

Томас се усмихна.

— Или да вдигна проклятието?