Призована от сенките

Тринадесета глава

Дойдох на себе си, защото някакъв силен шум отекваше в главата ми. Осъзнах три неща едновременно: бях отново в Данте, шумът идваше от огромни тонколони, представляващи огромни глави тики, а Елвис изглеждаше доста неестествено — дори и за мъртъв човек. Премигнах, а Кит Марлоу пъхна питие в ръката ми.

— Опитай се да изглеждаш нормално — промърмори той, когато Елвис отново започна да припява „Jailhouse Rock“.

Огледах се наоколо смаяно, но открих, че е трудно да се концентрирам в нещо друго, освен върху огромния мъж с бели пайети, който се полюшваше по начин, който според мен, трябваше да е омайващ. Куршумът, който го е скалпирал, трябва да е бил голям калибър, а аз не смятах, че перуката, която носеше, беше направена особено добре. Дамите, които мятаха всичко на сцената от ключове до бельо, изглежда също не забелязваха това.

Исках да попитам какво става, но явно устата и мозъка ми нямаха връзка. Седнах, олюлявайки се леко в моя стол. Половината от публиката направи същото, но техните движения бяха несъзнателна имитация на представлението и то не поради неясна представа за случващото се. Какво не беше в ред с мен? Едва бях помислила това, когато си спомних: порталът. За разлика от незабележимия преход в МАГИЯ, този беше като боксов удар. Повярвай на Тони, за да бъдеш измамен. Съдейки по начина, по който усещах главата си, той бе направил подобие на сутерен за сделки, като даже не беше планирал да го използва за себе си. Надявах се това да му е докарало доста силен пристъп на мигрена.

Марлоу махна тънка връв от ухото си, още един от даровете към краля на рока, който не бе успял да стигне до сцената, и го хвърли през рамо.

— Имаме проблем — каза той ненужно.

Повдигнах вежда. Какво друго беше ново? Марлоу използва своята стъклена пръчица, за да мушне голямата, колкото юмрук, глава, която беше изложена. Фактът, че това грозно нещо стоеше върху красиво гнездо от тъмно зелени палмови листа и оранжеви птици от рая, изобщо не помагаше. Изсъхнало, подобно на стафида око неохотно се отвори и завъртя в негова посока.

— Не може ли да почака? Това е любимата ми песен.

— Имам нужда от още едно — каза й Марлоу кратко. — Същото.

Главата затвори окото си, но устата продължи да се движи.

— Какво… — Аз спрях, за да преглътна, защото усещах езика си двойно по-голям от обикновено, след което опитах отново. — Какво прави?

— Общува с бара — отговори Марлоу, оглеждайки се наоколо скришом.

— Ще припадна — информирах го аз.

Марлоу ми хвърли укорителен поглед.

— Няма да направиш такава глупост. Кръгът ни е обградил. Двама от техните агенти ни видяха, като пристигнахме и сега всеки, който е останал в казиното, е тук. Те са много внимателни относно вътрешните защити и твоите умения да се измъкваш без подкрепление, така че имаме няколко мига, но това е всичко. Трябва да си готова да се движиш.

— Да се движа къде? Ти каза, че сме заобиколени.

— Казанова отиде да организира отвличащи вниманието маневри, но за в момента всичко, което можем да направим, е да седим мирно. И да си поръчаме питие — добави той, докато аз се опитвах храбро да не забеля очи. — Обикновено алкохолът помага в такива случаи.

Кимнах, но неговите думи ми направиха по-малко впечатление, отколкото малката глава в средата на масата. Тя беше свършила да говори с бара и сега си тананикаше музиката, което беше почти като номера с вентрологията. Хрумна ми, че нормалните туристи сигурно си мислеха, че вътре има скрит някакъв вид микрофон, който приемаше техните поръчки, но аз знаех истината. Бях виждала такова нещо и преди.

Ние бяхме в зомби бара на Данте — познат като този на звездите, поради отвратителната украса и първокласните, загинали трагично, артисти. От предишния си опит знаех, че изложените глави са фалшиви, но не и по начина, по който си мислеха туристите. Те бяха омагьосани копия, изработени така, че да изглеждат като истинските такива, чиито изсъхнали останки бяха окачени между две издялани дървени маски зад бара. Носеше се слух, че тази е принадлежала на един комарджия, който много неразумно не си бил платил дълга. Бях го чула как предупреждава един човек, че да играеш хазарт в това казино, няма да ти донесе печалба, а най-много една „малка глава“.

Жената, която беше хвърлила каишката, приятно закръгленичка блондинка, вдигна реквизита си от пода и хвърли на Марлоу злобен поглед. Тя стоеше до сцената и размахваше финото парче дантела подобно на носна кърпичка, но очите на Елвис бяха прекалено изцъклени, за да забележи това. Лицето му беше с цвета на плесен, а смолисточерната му перука се беше килнала надясно, разкривайки линия от зеленикавобяла плът над лявото му ухо. За щастие той пееше „Обичай ме нежно“, която нямаше нужда от толкова движения. Може би, въпреки всичко перуката щеше да издържи нощта.

Главата спря да си тананика, когато песента свърши и завъртя очите си към мен.

— Чувала ли си за комедианта, който беше на върколашкото парти? — попита тя словоохотливо. Марлоу и аз я игнорирахме. — Направо ги е зашеметил!

Един келнер зомби, облечен в хавайска риза, която беше в разрез със сивата му кожа, и бермудски шорти, които разкриваха сбръчканите му крака, си проправяше път покрай масите към нас. Наблюдавах го как се приближава и осъзнах, че въпреки че не бях обърнала внимание, че мартинито ми е свършило, Марлоу беше поръчал едно за мен. Алкохолът изглежда помагаше на главата ми, но не и на настроението ми, което с всяка секунда ставаше все по-мрачно. Имах добра причина за това: Томас беше прав, проклятието все още беше там.

Това отвратително напрежение се беше върнало. Можех да го почувствам, блестяща нишка, излизаща от мен, минавайки през пустинята и стигаща до МАГИЯ. Опитах се да подсиля щитовете си, но блестящите нишки минаха направо през тях. Но поне този път липсваше унищожителната болка. Може би това, че бях станала Пития, ми носеше някакво предимство или може би заклинанието имаше нужда от време да компенсира новото ниво на силата ми. Във всеки случай бях доволна за отдиха.

— Къде са другите? — попитах аз. Били можеше да ни бъде от истинска полза, уведомявайки ни, когато отрядите на Кръга приближаха.

— Не съм виждал феята или момичето. Но магът скочи през портала с теб — каза Марлоу, държейки под око шестте фигури, които стояха от двете страни на входа. Те всички носеха дълги кожени шлифери, за които беше прекалено горещо дори и при работещите климатици. Палта, които изглеждаха точно като тези на Приткин. Сега забелязах, че има още няколко, които бяха до малкия страничен изход. — Пратих го в безсъзнание и го заключих в задната стая.

— Това няма да го задържи дълго.

— Каси, ако ние се задържим тук достатъчно дълго, той ще е най-малкият ни проблем.

Келнерът постави мартинито на масата заедно с малка чинийка с маслини. Марлоу взе мартинито, оставяйки ми само един кокосов орех, издълбан така, че да прилича на една от сбръчканите глави. Пина коладата вътре вероятно имаше някакви остатъци от ром, аз въздъхнах и така или иначе я изпих.

— Окей, а какво стана с гатанката — промърмори главата. — Кой е най-добрият път към вампирското сърце? — Тя замълча за няколко секунди. — През ребрата му.

Огромната блондинка, която ставаше все по-шумна в своите опити да привлече вниманието на Краля, най-накрая пропълзя на сцената. Въпреки че беше с обувки с тънки токчета, тя успя да се добере на няколко крачки от него преди дискретно облечената охрана на бара да я хване. Казанова, който седеше до сцената, се измъкна от потенциалната криза, като й изпрати един очарователен латиноамериканец. Без съмнение обсебения от инкубус мъж поведе жената към бара с очарователна усмивка, която й обещаваше, че ще я накара да забрави за всички мъртви рокзвезди. — Ако това е идеята на Казанова за отвличане на вниманието, това е типично за репутацията му.

— Не е.

Марлоу звучеше сигурен.

— Откъде знаеш?

— Защото, освен ако не съм пропуснал нещо, кавалерията пристигна. Проследих погледа му до триото ужасни стари гърци, които се разхождаха, разнасяйки подаръци. Те не бяха влезли през главния вход, където маговете видимо бяха настръхнали при вида им, а от страничната врата близо до бара. Гардовете, които стояха на тази врата, бяха изчезнали. Един от сервитьорите, страхотен мъж, носещ само шлем и тънки каки шорти, беше впил поглед в триото и изля половин бутилка Чивас върху бара, преди да се усети какво прави.

— Трудна публика, а? — попита главата. — Добре, но чували ли сте за онзи, който не успял да си плати на екзорсиста си? Той бил обсебен отново. Ха! Сега, давайте, кажете, че това не е забавно.

— Не е забавно — каза Марлоу, разгъвайки кърпата си.

— Хей, почакай! Знам хиляди подобни истории! Какво ще кажеш за… За щастие тежките памучни гънки на кърпата спряха приказките на главата, преди да я изритам през стаята.

Дейно се приближи до нашата маса с беззъба гримаса.

— Рожден ден! — каза тя, усмихвайки ми се.

Аз я погледнах изненадано: това беше първата английска дума, която чувах да използва и очевидно беше горда от това. Щях да съм много по-щастлива, ако поздравът й не беше последван от пльосването на кофа, пълна с кървави вътрешности, върху масата точно под носа ми. Погледнах Марлоу, изпълнена със страх.

— Моля те, кажи ми, че това не е…

— Не е човек — каза той, сбърчвайки носа си. — Крава, мисля.

Пемфредо плесна на масата вестник, пълен с чипове от казиното, точно до подаръка на сестра й. Никой от тях не беше синият и червеният, които аз използвах: повечето бяха черни и няколко пурпурни 500-доларови, мяркайки се тук и там. Само с един поглед преброих повече от 4000 долара. Затворих очите си от отчаяние — всичко, от което имах нужда, бе сега и човешката полиция да ме погне. За да не остане по-назад, Енио постави огромен разрязан на три кейк до останалите три подаръка. Той беше покрит с нещо лигаво и зеленикаво, което, предположих аз, трябваше да е глазура. Не се осмелих да попитам защо миришеше като песто. Дейно изхвърли останалата пина колада от моя кокосов орех и го напълни с щедро количество кръв и черва. Тя го пъхна под носа ми, усмихна ми се и каза:

— Рожден ден!

Опитах се да не повърна.

— Защо правят това? — попитах Марлоу, който изглеждаше почти толкова отвратен, колкото се чувствах и аз. Вампирите не пият животинска кръв. Нямаха никаква полза от нея и повечето я намираха за отвратителна.

— Като предположение? Правят ни жертвоприношение. В древния свят кървавите жертвоприношения са били нещо обикновено. Ако аз бях ти, щях да съм благодарен, че не заколиха някоя девственица на масата. Вероятно не са намерили такава във Вегас.

— Ха-ха. Какво трябва да правя с…

Това беше повече, отколкото можех да понеса. Ако не бях толкова отвратена, щях да забележа по-рано, че зомбито Елвис бе спряло да пее по средата на „All shook up“ и сега се опитваше да слезе от сцената. Марлоу скочи на крака.

— Трябва да се отървем от кофата!

Огледах се наоколо, погледът ми мина по препълнените с групи туристи маси.

— Как?

Елвис избегна шепата хора от охраната, които се втурнаха напред, следвайки го към нашата маса. Очите му вече не бяха безжизнени, а изпълнени с изгарящ глад, вторачени в кървавата кофа. Тогава един от гардовете с повече мускули, отколкото мозък, го сграбчи за рамената и се опита да го обърне обратно. Всичко, което успя, бе да бутне перуката, която разкри горната част от оголения мозък. Предположих, че вуду типовете на Казанова се бяха преработили след наскорошните случки и не се бяха отдали напълно на своята поправка. Вероятно това не беше добро бизнес решение.

Видът на зомбито със сиво лице и отпусната долна челюст, мръщейки се под пулсиращия, кървав мозък разтърси хората по близките маси. Няколко от тях скочиха с писъци и колективно се заблъскаха, събаряйки столовете, опитвайки се да излязат навън. Другите клиенти, които бяха далече, за да видят пълната картина, започнаха да ръкопляскат, мислейки си, че това е част от представлението. Чудех се дали все още мислеха така, след като Елвис се наведе да опита аперитива и започна да се оглежда за основното ястие.

— Каси!

Слабо, като ехо на ехото, чух гласа на Били. Огледах се наоколо, но не го видях никъде в пандемониума.

Марлоу ме задърпа назад, но моят еквилибриум не се обърна и загубих равновесие. Сграбчих масата, опитвайки се да се задържа, докато Елвис хващаше дръжката на кофата. Дейно изкрещя и сграбчи своят дар, започвайки ожесточена борба. Навсякъде по плота се разхвърча кръв, който представляваше стъкло, поставено върху хилещата се тики глава. Съсиреци коагулирана кръв пръскаха красивата рокля на Франсоаз и аз инстинктивно взех кърпичката, за да я почистя, но бях спряна от ядосания вампир.

— Забрави това! — Марлоу лекичко ме разтърси. — Трябва да се махнем оттук!

Посочих потока от магове, който се изля през вратата.

— Как?

— Можеш ли да се пренесеш?

Осъзнах изведнъж, че вече нямаше друга причина да не използвам силите си. Дали ми харесваше или не, аз бях Пития. Кимнах, но преди да си представя улицата пред казиното, чух отново гласът на Били и той звучеше отчаяно.

— Били! Ела тук!

— Какво става? — настоя Марлоу.

— Тихо!

Беше ми трудно да чувам и без неговото мрънкане в ухото ми. Били беше казал нещо друго, но го бях пропуснала.

— Били! Не мога да те чуя!

— Не се пренасяй! Заседнал съм тук!

— Той каза, че е заседнал — уведомих Марлоу.

Точно когато блондинката се освободи от своя пазач и се приближи, за да бъде по-близо до своя идол. Един гард я пресрещна и в опитите си да се освободи тя се блъсна в мен. Загубих равновесие и паднах, точно когато една огнена топка, изпратена от един от маговете, прелетя над главата ми, като ме избегна на косъм и подпали жакета на Марлоу, преди да разруши тики-бара. Той свали дрехата по-бързо, отколкото можех да мигна, след което се огледа наоколо ужасено за место, където можеше да я хвърли безопасно. Магическият огън гореше като фосфор, така че възможностите бяха ограничени. Той реше проблема, като я хвърли там, откъдето бе дошла, като тя изпращя в магическите щитове на маговете. Марлоу не изглеждаше да е наранен, но зъбите му се бяха показали, а очите му бяха яростни.

— Скоро тук ще стане много горещо, Каси. Не мога да измисля по-добър момент, в който да ни махнеш оттук. Призракът може да се присъедини към нас по-късно.

Били трябва да беше чул това, защото започна да бръщолеви като луд. Не можах да разбера повечето от това, което казваше, но схванах смисъла.

— Били каза да не се пренасям.

Марлоу изглеждаше скептичен, но явно моето изражение го предупреди да не спори.

— Стой тук. Трябва да направя нещо — каза той внезапно, преди да изчезне сред вихър от цветове.

Останах да лежа под масата, за да избегна паникьосаната тълпа. През прозрачния плот на масата можах да видя, че блондинката най-после бе проправила пътя си към своя идол, а по лицето й бе изписана страст. Можех само да си помисля, че или е пияна, или е тотално сляпа, защото обектът на нейното обожание изглеждаше ужасяващо страшен. Блестящите очи, пулсиращият мозък и лигавещата се уста явно не й правеха впечатление и тя се спусна към него точно, когато Дейно се премести и блъсна кофата надалеч. Силата на движението предизвика изливане на съдържанието на кофата върху жената, измокряйки я от главата до петите, а нещо подобно на парче черен дроб се намести върху бюста й.

Тя изкрещя, което беше възможно най-лошата реакция, защото привлече вниманието на зомбито. То игнорира Дейно, която крещеше на непознат език и размахваше празната кофа над главата си. Вместо това той се впусна към окървавеното момиче.

Казанова се опитваше да евакуира салона и да отклони битката от нормалните хора.

— Докарайте проклетите бокори тук! — чух го да крещи, точно когато трима мъже от охраната се хвърлиха към Елвис.

Той падна на окървавения под на около ярд от мен, заедно с жената под него. Където и да бяха вуду магьосниците, които обикновено контролираха нещата, изглеждаше така, сякаш те нямаше да са достатъчно бързи, за да предотвратят жената да стане среднощната закуска на зомбито. — Помогнете й! — извиках на Греите.

Енио нямаше нужда от втора покана. За секунда тя се превърна от стара жена в другото си аз, покрита със собствено покривало от кръв. Вероятно то съдържаше останки от всеки враг, който тя някога беше победила и успя да привлече вниманието на зомбито. Тя го изправи на краката му, въпреки че върху него бяха увиснали трима човека от охраната. Той не пусна жената, а я обгърна с ръцете си и започна да се клатушка след новата си жертва.

При ужасения ми поглед Пемфредо отскубна момичето и я бутна към Дейно, преди да скочи върху гърба на зомбито. Той просъска, когато тя започна да дълбае в отворения му череп, изхвърляйки парчета от мозък. Енио стоеше извън обсег, като примамваше клатушкащото се същество на зигзаг между масите, докато сестра й продължаваше импровизираната лоботомия.

Марлоу се появи до лакътя ми, с разрошена коса и обгорени панталони, но иначе не беше ранен. Сграбчих ризата му с двете си ръце.

— Кажи ми, че имаш план!

— Има капак под сцената, само трябва да сме сигурни, че никой от маговете няма да ни види, когато минаваме през него.

Не мислех, че това ще е голям проблем. Зомбитата не бяха добри в бойните техники, но бяха изключително издръжливи. Докато Марлоу говореше, един маг вкара цялата си ръка в стомаха на келнера, но въпреки че юмрукът му излезе от другата страна, това дори не забави зомбито. От друга страна Елвис или се беше уморил или бе загубил концентрация и бе забравил какво правеше, защото беше спрял на няколко маси по-далеч. Енио и Пемфредо го бяха изоставили заради маговете, като бяха оставили Краля на милостта на новопристигналите гардове.

Казанова се хвърли в центъра на тълпата.

— Какво чакате вие двамата? — изпищя той по доста непривлекателен начин. — Тръгвайте!

— Ще проверя изхода и ще се уверя, че там няма изненади — каза Марлоу, промъквайки се през тълпата. Започнах да го следвам, когато по пътя си бях спряна от доста неприятна гледка. Абсолютно побеснелия Приткин беше застанал до димящите останки на бара и сканираше стаята. Яркочервените панталони на Марлоу явно бяха привлекли погледа му, защото той се бе втренчил в него, а след това и в мен.

О-о.

Казанова проследи посоката на погледа ми и каза нещо малко по-силно. Той ми хвърли панически поглед.

— Мирча ми заповяда да ти помогна, но всичко си има граници! Да заключа мага в офиса, докато се възстанови, е едно, но не мога да го нараня. Не и дори ако ме прободат заради това!

Втренчих се в него.

— За какво говориш?

Не получих отговор, защото няколко мага бяха пробили линията на неживите и се бяха насочили към нас. Той махна към своите охранители, половината от които бяха вампири, да има препречат пътя и тръгна, за да ги последва, но аз го сграбчих за ръката.

— Кога говори с Мирча?

— Обади се преди няколко часа след като беше направила своята малка сензация в МАГИЯ. Попита дали сме говорили и какво сме обсъждали. Казах му. — Той видя изражението и неговото стана още по-раздразнено. — Наистина ли очакваше от мен да излъжа? Може да служа на двама господари, Каси, но се опитвам да го правя добре.

С тази загадъчна забележка, той изчезна, оставяйки ме да се оправям сама с Приткин. Прецених дистанцията до сцената и вече знаех, че няма да успея. Масите, които не бяха изгорели, бяха преобърнати, а някои бяха започнали да се втечняват поради множеството заклинания, като от тях тръгваха множество реки от разтопено стъкло във всички посоки. Нямаше какво друго да направя; въпреки съпротивата на Били, трябваше да се пренеса. Призовах силата си, но не се получи. Нямах представа дали това имаше нещо с портала, който беше разбъркал мозъка ми или с вида на Приткин, който изглеждаше така, сякаш е минал през ада. И в двата случая бях прецакана, ако не успеех да се концентрирам.

Усетих нещо върху рамото си и се обърнах, за да намеря доволната Дейно. Нейните сестри бяха заети с това да се бият с маговете воини и бяха изключително доволни от това, но тя беше застанала до мен като придатък. Тя все още имаше вид на трезвена, полупобъркана фенка, която ме побутваше.

— Рожден ден! — каза тя щастливо, явно доволна, че може да намери някакъв заместител на унищожения си подарък. Поклатих глава отривисто. Човешкото жертвоприношение не беше в списъка ми с желания.

— Знаеш ли защо мумиите не си взимат отпуска? — Един приглушен глас ме попита изпод кърпичката на Марлоу. — Страхуват се, че ще си починат и отпуснат.

Момичето, което беше припаднало, беше си върнало достатъчно присъствие на духа, за да почне да се опитва да се измъкне. Дейно наблюдаваше с раздразнено изражение как нейният подарък се отдалечаваше, тичайки, и тази моментна загуба на концентрация беше всичко, от което се нуждаеше Приткин, за да й се нахвърли и да я запрати към говорителите. Той можеше веднага да ме нападне, но беше прекалено зает да изпраща огнени топки към извисяващите се глави, за да го направи. Те експлодираха в дъжд от горящи дървени отломъци и летящи механични части, които се пръснаха по цялата сцена, оставяйки по повърхността й грозни резки. Пламъците обхванаха зоната около говорителите и се разгоря огромен огън, който бързо се разпространи към близкото пиано.

Преди да успея да изкрещя посивялата коса на Дейно се показа от горящата маса. Тя изглеждаше изключително вбесена. Секунда по-късно трябваше да стана свидетел на специалния талант на Греите. Дейно не си промени формата или не накара да Приткин да се застреля, както едва ли не очаквах. Тя обърна слепите си очи към него и той замръзна, сякаш се бе блъснал в невидима страна. Изпусна пистолета, който бе измъкнал, вероятно за мен, и застана, оглеждайки празно стаята наоколо. Той не изглеждаше да е ранен; той просто изглеждаше така, сякаш не знаеше къде или дори кой беше. Горната част на пианото рухна с музикален звук зад него, но той само потрепна.

Дейно ритна замръзналата фигура от пътя си и се приближи към мен. Един маг хвърли горяща топка към нея, а тя му я върна обратно с един груб жест. Дейно сграбчи Приткин за раменете и, когато той се обърна, тя го повали. От толкова близо можех да видя, че тези кухинни гънки на кожата, всъщност не са толкова празни, колкото си мислех. В тях имаше тъмна, мътна мъгла, като по никакъв начин не изглеждаха като очи, но по някакъв начин изглеждаха като очи.

— Това трябва да работи много добре в битка — казах аз със страхопочитание.

Трудно е да се направи заклинание, когато не можеш да си го спомниш или дори защо се биеш. Дейно се възгордя.

— Ще го направиш ли да изчезне?

Тя повдигна рамене неопределено, целуна ме по бузата и промърмори „рожден ден“ в ухото ми, преди да се отдалечи, за да се присъедини към сестрите си. Маговете бяха нарязали зомбитата, чиито потрепващи части бяха разхвърляни из цялата земя и пречеха на вампирите. Но имах чувството, че това щеше да се промени.

Имах намерение да последвам примера на Марлоу, но Приткин внезапно се върна на себе си. Преместих погледа си от леденозелените му очи към пистолета, който бе намерил отново.

— Има само един начин да се справиш с мен — изсъска той. — Менталните игри няма да свършат работа.

Реших, че няма да си правя труда да почвам разговор. Изритах го с крак и го принудих да падне на колене. Вероятно при нормални обстоятелства този мой удар нямаше да му причини нищо, но изненадата от него, комбинирана с реките от кръв и слуз на пода, го изпратиха на земята. Той се плъзна към купчината от масите, прекатурвайки се подобно на топка за боулинг, блъскаща се в кеглите. Тежките стъкла от плотовете се прекатуриха навсякъде, някои се претърколиха настрани, но няколко паднаха върху него.

Огнените оранжеви заклинания сега хвърчаха по-начесто и по-бързо, като последното се разби върху сцената, като подпали висящите от тавана завеси от копринени листа. Това беше последното, което беше нужно на бамбуковата сценова рамка, която се срина. Отървах се да не бъда премазана, само защото успях да се шмугна под последната останала изправена маса. Страхувах се, че стъкленият плот няма да издържи, но никоя от по-големите колони не го удари, а останалите просто паднаха върху него.

Когато погледнах назад, Приткин беше изчезнал. Помислих си, че съм видяла светлозелената рокля на Франсоаз, близо до главния изход, но след това тя се изгуби в черния пушек, който се стелеше над разрушения нощен клуб. Но пък тогава видях друго познато лице.

— Били!

Почти прозрачната фигура на каубоя се появи при централната врата. Той ме видя почти в същия момент и изражение на дълбоко облекчение се разля по лицето му. Той се приближи към мен. Бях готова да го попитам къде е бил, но той се вмъкна под кожата ми, без да каже здравей. Вместо това получих истерично ломотене. След това се обърнах към основната битка и забравих за него.

Казанова хвърли магът, който го душеше, върху двама други, след което ме видя и извика. Не можах да го чуя при цялата тази глъчка, но нямаше и нужда — беше очевидно какъв е проблемът. Греите бяха напуснали сградата. Бързо си припомних някои неща и осъзнах, че Дейно не беше единствената, която ми беше спасила живота. Енио беше задържала маговете при Казанова, Пемфредо ми беше помогнала в кухнята, а Дейно беше направила хеттрик. Те бяха платили своя дълг и сега бях сама. Казанова изкрещя още нещо, докато се опитваше да задържи трима мага наведнъж. Все още не можех да го чуя, но успях да прочета думата лесно по устните му. „Бягай!“

Кимнах. Греите бяха моя отговорност, но можеха да почакат своя ред. Не бях сигурна дали вече щях да мога да се пренеса или не и не можех да измисля нищо относно Били. Започнах да пълзя, но бях спряна от желязна хватка за крака ми. Приткин беше изпълзял изпод масите с едната си ръка, а с другата ме държеше за крака. По дяволите.

— Каси!

Подскочих при познатия глас и забелязах как къдравата глава на Марлоу се подаде изпод останките на сцената. Не можах да си представя какво още прави тук. Имаше огън навсякъде, а вампирите се възпламеняваха толкова лесно, колкото и запалителните течности. Той ми махна да се дръпна от пътя и аз го направих без въпроси. Погледнах назад навреме, за да видя как Приткин бе повдигнат от земята от невидима ръка хвърлен през прекатурените маси, близо до основната битка. Марлоу ми кимна да се присъединя към него, но нямаше никакъв път натам. Парчета горяща зелена коприна валяха навсякъде по сцената, създавайки минно поле от магически огън. Това за мен беше толкова опасно, колкото и обикновеният огън за маговете. Не можех да рискувам.

Огледах се наоколо бързо, но нямаше други опции. Боят, който се водеше зад мен, изключваше окончателно главния изход, задната стая беше без изход, а страничните изходи бяха изпълнени с пламъци там, където огнените топки бяха се разбили в бамбуковите завеси, подпалвайки тях, както и половината стена. Без да имам друг избор, направих единственото нещо, което можех и се протегнах отново за силата си.

Този път тя се отзова, бушувайки под върховете на пръстите ми, сякаш някой бе отворил шлюз. Приткин изскочи от купа маси, с протегнати ръце, аз се паникьосах и се пренесох без никаква посока в ума си. Всичко, за което си мислех, бе да намеря Мира. Където и да ме отведеше това, щеше да е по-добре, отколкото да се мотая тук, докато Данте се превръщаше в олицетворение на името си.

Този път нямаше разтърсващо костите приземяване — само обикновеното притъмняване на горящата сцена, докато не изчезна напълно, за да бъде бавно заместена от много тъмна уличка. След около минута очите ми се адаптираха достатъчно, за да различа огромна сграда с един знак, който съобщаваше, че това е Лицейския театър. Не знаех кое време е — улицата беше празна, но можеше да е полунощ до близо до зазоряване.

— Мисля, че си сама — каза Мира зад мен.

Обърнах се, ръцете ми започнаха да треперят несъзнателно при звука на този самодоволен, детински глас. Две ками полетяха точно към нея, но тя стоеше необезпокоявана точно там, по средата на улицата. Секунда по-късно осъзнах защо, когато моите оръжия полетяха към мен. Те не ме нараниха, но ме удариха с достатъчна сила, за да ме съборят на колене и ме изпратиха назад по дължината на тази мръсна уличка. Мира вдигна ръка. Блестяща гривна, много подобна на моята, беше провесена китката й. Само че там, където моята имаше ками, нейната имаше вградени щитове.

— Подарък от някои мои нови приятели. За да вдигнем напрежението.

Изправих се на крака.

— Наистина ли вярваш в това?

Тя се ухили.

— Добра забележка. — След това лицето и се промени, когато ме огледа по-добре. — Е, успяла си да завършиш ритуала. Поздравления. За съжаление царуването ти е обречено да бъде най-краткото в историята.

Аз също я огледах добре. За първи път беше решителна. Имаше смисъл, като се имаше предвид, че последния път беше нападната, докато бе под формата на дух. Реших, че това не правеше очите й да гледат по-малко зловещо.

— Отговори ми на едно нещо — казах уморено. — Защо винаги в Лондон? Защо 1889? Започна да става досадно.

— Събранието ще се проведе в Лондон тази година — отговори Мира, някак си сладко любезно. — Това е заседание на Сената, което се провежда само два пъти годишно.

— Знам това!

— О, разбира се. Все забравям, че си израснала във вампирското царство, нали? Е, тогава най-вероятно знаеш също и това: Сенатът обикновено заседава в Париж, но ще пътуват до Лондон тази година, за да разплатят стари дългове. Отнякъде им е дошла идеята, че престъпленията, съобщени по вестниците като „Работата на Джак Изкормвача“, са в действителност извършени от Дракула. Той избегнал тяхната версия на убежище малко преди да започнат, така че изглежда логично.

— Това какво общо има с мен или с Мирча?

Мира изглеждаше напълно доволна от себе си.

— Всичко. Мирча и вампирът от Северноамериканския Сенат, изпратен, за да му помогне…

— Августа.

— Да. Те доказаха, че престъпленията са дело на човек, хващайки мъжът, който нарича себе си Джак.

— И Джак беше наказан. — Видях го лично, от първа ръка.

— Да, но изглежда Джак убива за забавление в опит да впечатли Дракула, опитвайки се да си спечели място в неговия дом. Така че Сената обвинява Дракула за това, което се е случило.

— И го искат мъртъв.

— Най-после започна да го схващаш! — Мира плесна с ръце одобрително. — Мирча успя да убеди Европейския консул да му даде няколко дни, за да намери и залови брат си, преди да са взели драстични мерки, но не всички са съгласни с това решение. Изглежда, че Дракула си е създал врагове през годините.

Имах ужасното чувство, че съм чувала тази история и преди. И тя не завършваше добре за Дракула. Няколко сенатора с дълга памет го бяха линчували една мъглива нощ в Лондон. Тази нощ.

— Планират да го убият.

Мира се засмя.

— Те го убиват и това е част от времевата линия, която ти толкова пазиш, Каси. Само че този път, с малко помощ от мен, Мирча ще го намери преди те да са го направили. И нещо ми подсказва, че те няма да се колебаят да отведат вампира ти, ако той застане между тях и отмъщението им.

А той щеше да го направи. Мирча прекара дълги години, организирайки да стана Пития, за да спаси един брат. Не можех да си го представя да стои настрана, докато другия бива убит.

— Достатъчно просто е, Каси — каза Мира пламенно. — Искаш тази позиция? Не е проблем. Просто бъди по-добра от мен.

Тя изчезна в същия момент и аз бях ударена отзад. Отново ударих земята, този път с лицето си. И все пак не беше тази причината да извикам. Проклятието определено все още беше там и не беше променило мнението си за Джон Приткин. Въз основа на болката, която се прехвърляше от моето тяло към неговото, се обзалагам, че проклятието беше объркало гнева със страстта. Магът беше прекалено мъжествен, за да закрещи като малко момиченце, но ме пусна достатъчно бързо. Обърнах се, за да го видя да лежи на тротоара, изглеждайки замаян. Той направи опит да ме последва веднага, но аз не взех много на сериозно този факт. Вероятно просто е чакал да се възстанови. Вероятно е бил достатъчно наблизо, когато се преместих във фургона за пътя. Страхотно.

— Няма да ти позволя да го направиш — прошепна той. — Без значение каква е цената!

В този момент изненадващо, но бях благодарна на проклятието, защото той изглеждаше наистина смъртоносен. Но само, защото той не можеше да ме докосне, не означаваше, че бях в безопасност. Той все още можеше да ме застреля и да не почувства нищо. Реших да се измъкна от там преди това да му хрумне и на него.

Разбих един от прозорците на театъра и се вмъкнах вътре, придобивайки нов респект към крадците. Порязах ръката си, разкъсах роклята си и почти изкълчих рамото си, но се справих преди Приткин да успее да ме последва. За нещастие не го направих тихо.

— Какво си имаме тук? — Гласът на Августа прозвуча в ухото ми, само секунда преди да стъпя на краката си и да се устремя към стената. Слаба ръка със сини вени ме задържа там без усилие. Тя оправи гънките на синята си вълнена пола с няколко первания на китката. Имаше сложен дизайн с черни панделки в около края, което се съчетаваше с ширитите и брошката в предната част на роклята.

— Хубава рокля — изграчих.

— Благодаря. Твоята също. — Те ме огледа. — Това е Фей, но ти… — Тя ме стисна леко и зрението ми започна да се замъглява. — Ти не си.

Не прекарах много време в обмисляне на възможностите. Августа можеше да прекърши врата ми с по-малко усилия, отколкото аз щях да използвам, за да пречупя клонка. Не можех да се бия с нея, но можех да я използвам. Приткин щеше да е много по-малък проблем, ако имах силата на Аугуста на моя страна.

Не харесвах притежанията; те ме караха да се чудя и да се чувствам леко омърсена. Това не беше изненадващо преди това, без значение как бих могла да ги оправдая, че бяха нарушение. Планувах да ги избягвам в бъдеще, ако беше възможно, но не и с цената на живота си. Единствения въпрос беше, можех ли да го направя?

Бях притежавала тъмен магьосник веднъж, въпреки че бяха избутана от тялото му след няколко минути. И това беше, защото Били Джо ми помогна. Никога преди не съм водила Били по време на смяна, но безразсъдно се надявах, че може да бъде полезен съюзник. Обаче за момента не изглеждаше много полезен. Той все още беше бърбореща останка и дори не успявах да привлека вниманието му, а още по-малко да го моля за помощ.

Но ако Мира можеше да го направи, по дяволите, и аз можех.

За щастие, знанието на Августа за пазене беше аматьорско: ако тя можеше да управлява повече от един елемент, никога не съм видяла такива признаци. Щитовете й изглеждаха впечатляващи — извисяващи се плочи от стоманена, закрепени заедно като на боен кораб — но по-внимателно проучване показваше места, толкова слаби от ръждата, че бяха почти прозрачни. Това е, което получаваш, когато не поддържаш щитовете си с кратка дневна медитация. Ако защитата на Августа беше толкова силна, колкото изглеждаше, тя щеше да е в състояние да ме изхвърли, преди да я проверя. Моят огън прогори дупка в нейния метал с изненадваща лекота. Изведнъж всичко стана по-ярко, по-рязко и по-близко от преди и открих, че се взирам в собствените си уплашени очи. Поставих ръка на устата си, преди Били Джо да успее да ме изнуди, но това изглежда не беше правилно, защото той обезумя. Най-накрая хванах куршума и се ударих през лицето. Опитах се да го направя внимателно, но явно сбърках в пресмятането, защото очите на Били се завъртяха и за секунда си помислих, че ще припадне.

— Аз съм — изсъсках.

Той бавно кимна. След момент, той накара взетите назаем устни да заговорят.

— Имам нужда от питие — каза той с треперещ глас. — Имам нужда от цяла шибана пивоварна.

— Добре ли си? — Той не изглеждаше добре. Лицето ми беше пастелно бяло, а устата ми трепереше. — Ако ще се разболяваш, кажи ми сега.

Били се засмя и имаше тревожна истерична нотка в смеха му.

— Болен? Да, можеш да кажеш, че съм болен. Дух, човек, дух, човек, хей, всичко е наред.

Погледнах го загрижено.

— Не разбирам…

— Какво има за разбиране? Току-що умрях, това е всичко.

— Били — казах бавно — ти умря преди много време.

— Аз умрях преди много време — повтори Били, подигравателно. — Умрях днес, Кас, в случай че си го пропуснала! Повторение на изпълнението, с любезното съдействие на Феерия! О, Господи.

Лицето му се сбръчка и той падна на пода, треперейки. Прегърнах го, най-накрая осъзнавайки, защо Били беше откачил. Когато беше преминал портала, неговото ново тяло беше изтръгнато. Знаех, че това най-вероятно ще се случи, но не бях мислила за последиците. Той обсебваше хората постоянно, включително и мен, и никога не изглеждаше, че нещо го притеснява, когато си тръгваше. Но предполагам, че беше различно с неговото собствено тяло. Той не беше обсебен; бил е жив. И когато е минал през портала, той всъщност е умрял отново. Прегърнах го по-силно, забравяйки чия сила имах сега, но го пуснах, когато нададе звук на протест.

— Почти не се върнах този път, Кас — каза той тихо. — Това не е автоматично, знаеш.

— Какво не е?

— Да станеш призрак. Никой не поддържа статистика, или ако го правят, не ми казват, но това е доста рядко! И аз почти… се изгубих… не бях тук, не бях там и не можех да видя нищо. Всичко, което чувствах беше дърпане, което се опитваше да ме отмие, и единственото нещо, което ме държеше беше звукът от гласа ти. И след това ти започна да говориш за напускане, и след това разбрах… — Той спря със сподавена въздишка.

— Били… съжалявам. — Изглеждаше наистина неадекватно, но какво казвате на някого, който току-що е умрял за втори път? Дори и възпитанието на Евгения пропадна за малко.

Той ме сграбчи и аз не знаех, че ръцете ми са толкова силни.

— Никога. Не си тръгвай. Отново.

Кимнах, но вътрешно имах кризи съвсем мъничко по-малко напрегнати от тези на Били Джо. Не можех да пусна Августа, освен ако не исках много вбесен вампир повелител да тръгне на лов за мен, но не можех да стана детегледачка на Били за цялата нощ, докато Мира е на свобода. Трябваше да се направи нещо.

Започнах да ставам, придърпвайки Били с мен, когато някой ме сграбчи за косата и опря нож в гърлото ми. Това наистина ме ядоса. Ушите на Августа можеха да доловят шумът от плъхове, бягащи в стените на театъра, фактът, че покрива имаше теч и спорът, че шофьорът на такси пропътува няколко улици с пиян клиент. Тогава как не чух, че някой се промъква към нея?

— Опивай нещо и ще те убия — каза Приткин.

Завъртях очи. Разбира се.

— Какво са те учили в училището за магьосници? — поисках да разбера. — За да убиеш вампир повелител, трябва да я промушиш — с дърво, не с метал — да отсечеш главата й напълно, да превърнеш тялото й в пепел и да я разпръснеш над течаща вода. Да срежеш гърлото й, единствено ще я вбеси.

Приткин ме игнорира.

— Ще трябва да намериш някой друг, от който да се храниш тази вечер. Момичето идва с мен.

— Какво момиче?

Били стоеше с гръб към щанда за билети, със свити колена, с червена рокля, толкова голяма, че почти го поглъщаше.

Той ме погледна и устните му леко се извиха.

— Имаше предвид мен, Кас.

Тогава разбрах.

— Не знам дали проклятието действа, когато съм в тази форма или не — казах на Приткин. — Но ти предлагам да ме пуснеш, преди да разберем по трудния начин.

Той ме пусна толкова бързо, че се препънах.

— Няма да ти позволя на го направиш — каза той, насочвайки пушка към мен.

— Това също няма да ме убие — информирах го, преди да хвана пушката и да я прекърша на две. — Но ще остави гадна дупка. — Приткин се намръщи на строшеното си оръжие и можех почти да видя как преоценя ситуацията. Реших да му помогна. — Виж, сега съм Пития, независимо дали на някой от нас му харесва или не. И за твое сведение, независимо, че аз съм виновна, поне съм нормална. Което е дяволски повече от това, което мога да кажа за скъпоценната ти Мира.

Приткин изглеждаше объркан и трябваше да му призная — изглеждаше истинско.

— За какво говориш?

Не можех да повярвам, че опитваше това.

— Искаше я като Пития. Знаех за бележката през цялото време, за това може да се отървеш от недоверчивия поглед.

— Не бих предпочел да видя, която и да е от вас в тази позиция. Лейди Фемона трябва да полудее, за да има нещо общо с вас!

— Значи Марлоу е бил прав! Ти работиш с Кръга! — Всички тези неща за Данте са били ненужни след това. Поклатих глава срещу него, наполовина с недоверие, наполовина с възхищение. — Знаеш, че трябва да си истински лунатик, за да рискуваш да кървиш до смърт, така че ще ти повярвам.

Приткин прокара ръка през косата си с вид на човек, който се опитва да се сключи ръце около врата ми.

— Не работя за Кръга — каза бавно той, сякаш говореше на четири годишно дете. — И имам само една бележка, както я нарече ти.

Погледнах го подозрително.

— И това ли е?

— Който и да заема позицията, трябва да е интелигентен човек със способности и опит! — отговори диво. — Мира очевидно е луда, но въз основа на това, което видях във Феерия, имам съмнения относно теб!

— И какво по-точно си мислиш, че си видял?

Той се намръщи.

— Направи сделка с краля на Феите да върнеш кодекса.

— И какво? Ти сам го каза: повечето контразаклинания вече са открити.

— Но не всички.

— Какво, значи има някаква тайно заклинание, което не искаш да бъде открито? — Всичко, което получих в отговор беше дълго мълчание. Въздъхнах. — Нека позная. Няма да ми кажеш.

— Не ти е нужно да знаеш. Няма да дадеш тази книга на краля. Ще намерим друг начин да стигнем до твоя вампир.

— Да, защото се справихме толкова добре миналия път. — Нашето кратко посещение направи едно нещо пределно ясно: Никога не бих оцеляла в красивия ад, познат като Феерия, достатъчно дълго, за да намери Тони, без помощ от фея. И имаше само един начин да я получа. Опитах да се разбера с лунатика, като единствената алтернатива беше сила — нещо, което ме плашеше, дори със силата на Августа. — Не мислиш ли, че да се опитваш да ме убиеш, за да ме държиш далеч от книгата, е малко крайно?

Приткин изглеждаше отвратен.

— Ако те исках мъртва, вече щеше да си мъртва — каза той категорично. — Просто исках да поговоря с теб. Тази книга е опасна. Не бива да бъде намерена!

— Тя ще бъде намерена — нямам друг избор. — Очите на Приткин, обикновено бледо, ледено зелени, се превърнаха в почти изумрудени от ярост. — Но ако ми помогнеш — побързах да добавя — ще ти позволя пръв да я погледнеш. Можеш да вземеш това, което смяташ за толкова опасно, да ми дадеш контразаклинанието за проклятието и след това връщаме останалото на краля.

Той ме погледна все едно говорих на марсиански.

— Не осъзнаваш ли какво правиш? Даваш на Фей твоя свят — те ще те държат в него.

— Казах, че ще им дам книгата. Не съм правила някакви обещания за съдържанието.

— И смяташ, че този привидно приемлив аргумент ще мине?

— Да. — Наистина се чудех в какъв свят е живял Приткин, защото със сигурност не е бил свръхестествения. — Всичко, което не е конкретно заявено в договора, подлежи на интерпретация. Ако кралят не иска аз да изкормя книгата, той е трябвало да го каже.

Приткин се вгледа в мен за една дълга минута.

— Една от задачите на маговете воини е да защитят Пития на всяка цена — каза най-накрая той. — Мак ти вярваше, иначе нямаше да умре за теб. Но ти беше доведена от вампир, същество без никакъв морален компас, и си нямала обучение. Защо трябва да се боря за теб? Каква Пития ще си ти?

Това беше големият въпрос, същия, който задавах на себе си. Взех силите, надявайки се да разваля проклятието или поне да ми даде предимство пред Мира. Досега не беше направено нито едно от двете. Истината беше, че не знаех каква Пития бих била. Но знаех едно нещо, без никакви съмнения.

— По-добра от Мира.

— Е, значи имам избор за по-малката злина от две такива? Не правиш голяма услуга на себе си.

— Може би не се опитвам достатъчно упорито — казах истината. Имах нужда от Приткин. Не знаех нищо за магията в по-горното ниво и нямах никаква идея къде да започна да търся книгата. Но не мислех, че ще мога да понеса друг Мак върху съвестта си. — Ако си умен, ще забавиш, докато това приключи. Остави ме да водя собствените си битки. Можеш да извадиш късмет и Мира и аз да се убием взаимно.

— А защо да не убия и двете ви собственоръчно и да се надявам, че следващата ще бъде по-добра?

Очите на Били се разшириха и осъзнах, че докато аз бях в сравнителна безопасност в тялото на Аугуста, той беше уязвим в моето. Пристъпих пред него.

— Няма следваща — казах на Приткин категорично. — Ако имаше друг кандидат, който да свърши добра работа, щях вече да му дам проклетата сила! Но всичко е под контрола на твоя Кръг, на който не вярвам повече, отколкото Черния. Няма да дам сила, която може да унищожи света, на някого, който може да бъде манипулиран, контролиран и покварен!

Приткин ме изгледа втренчено.

— Очакваш от мен да ти повярвам, че ще дадеш силата, просто така, ако има подходящ заместител, който да я вземе? Ти ни довлече във Феерия, за да се завършиш ритуала. Разбира се, че я искаш.

— Не съм те довлякла никъде! Ти дойде доброволно!

— За да открия предателя!

Поех си дълбоко въздух. Августа нямаше нужда, но аз имах.

— Отидох във Феерия, за да хвана Мира, преди тя да е хванала мен. Появата на Томас беше случайност и завършването на ритуала беше опит, за да остане жив.

— Казала си на Мак, че тръгваш след баща си.

— Така е. Тони го държеше, или каквото беше останало от него, и аз го исках обратно. Но главната цел винаги е била Мира. Имах причина да вярвам, че тя е била с Тони. — Изглеждаше сякаш се опитвах да убия с един куршум два заека, но трябваше да знам по-добре. Кога живота ми е бил толкова прост? — Но сега тя е тук, опитваща се да убие Мирча. Ако успее, той няма да е наоколо, за да ме защитава, докато порасна и се съмнявам, че ще успея достатъчно дълго, за да стана трън в задника ти или на когото и да било друг. Ако искаш да се отървеш от мен, сега е големият ти шанс.

— Защо ми казваш, това? Мога да помогна на Мира да те унищожи, заедно с твоя вампир.

— Знам. — И често казано не ме изненада. Бях заложила много на вярата на Мак в приятеля му, вяра, която много лесно можеше да бъде неоправдана. Но залог ли щеше да е, ако не разполагаш с избор? Имах Мира и половината от Европейския Сенат срещу себе си. И единствения, който имах на своя страна, беше много стресиран призрак в твърде уязвимо тяло. Какво щеше да е още един враг?

Приткин ми хвърли още един от неговите патентовани погледи.

— Какво си мислиш, че можеш да се изправиш сама срещу Мира и Сената?

Явно беше дочул малкия ми разговор с Мира. Вдигнах рамене.

— Вероятно нищо. В такъв случаи твоя проблем е решен. — Погледнах надолу към Били. — Ще се справиш ли сам за малко?

Той вдигна рамене.

— Сигурно. По дяволите, ако умра още няколко пъти, може би дори ще свикна с това.

— Идвам с теб — заяви Приткин.

— Ти какво? Избираш по-малката злина от двете, в края на краищата?

— За малко.

Това не е крайното потвърждение, но е достатъчно добро за сега.

— Нает си.