Призована от сенките

Десета глава

Оставих Мак и Приткин да се оправят с Марлоу и изтичах отзад. Томас беше вързан за меката масичка, на която Мак правеше татуировки. Не изглеждаше така, сякаш му е удобно, но поне не беше метнат през стаята. Не можах да направя нищо повече от това просто да зяпам раните му, но сега стиснах устните си, за да не изръся нещо изключително грубо за Джак. После обаче реших да се предам и да го кажа. Томас изпъшка и се опита да седне, но връвта, с която беше вързан не му позволи. Това не бе толкова зле, иначе нещо лошо щеше да се случи. Джак го отвори от зърната до ниската част на корема като пример за аутопсия или като животно, което бе на път да изкорми. Взрях се в развалината, която някога бе перфектно тяло и която изстиваше. Наистина ми се искаше Аугуста да го беше довършила.

Преглътнах и погледнах встрани, защото щях или рискувах да повърна, и защото трябваше да намеря нещо, което да използвам като бинт. Вампирите притежаваха изумителни възстановителни сили — раните на Томас бяха потресаващи и сигурно щеше да се нуждае от време, за да ги излекува. Но за възстановяването му много щеше да помогне, ако краищата на раните му някак си се съединят временно, а за това щеше да ми е нужна много материя. Тръгнах към леглото, което имаше подходящ чаршаф и едно одеяло, което можеше да свърши работа, когато попаднах на нещо друго. Приземих се на коленете си до един тъмнокож мъж, който носеше червена риза. Зяпнах го изненадана — как се бяхме сдобили с още един пътник, без да забележа? После той обърна главата си и аз забелязах, че е бил тук през цялото време — просто не в обичайната си форма.

— Трябва да ти кажа — каза Били като седна и подпря главата си с две ръце. — Не съм се чувствал по-зле откакто влязох в спор с онези две руски копелета. — Изпъшка и се облегна назад.

Предпазливо се протегнах и го докоснах с пръста си. Той беше толкова солиден колкото мен. Вдигнах китката му и усетих пулса му. Той биеше силно под пръстите ми. Пуснах ръката му и се отдръпнах на няколко крачки разстояние, само за да открия друго невъзможно нещо. Почувствах нещо твърдо в гърба си и погледнах назад, за да видя оранжево-кафява ръка на пода. Тя бе свързана с друга ръка с този познат цвят, която водеше до голия труп, който мозъкът ми най-накрая идентифицира като Приткин. Само че, въпреки цвета, той вече не беше от човешка плът.

Не беше нужно да проверявам пулса му, защото той очевидно дишаше, неговите странно оцветени, но иначе перфектни гърди се движеха нормално. Или поне нормално като за човек. След като той трябваше да е голяма купчина от човешка плът, съживена от магия, не бе нормално за него. Един поглед, за който се кълна, че беше неволен, ме информира, че той също бе анатомично себе си, което определено преди не е бил, и че каквото и да е предизвикало промяната е било опасно. В следващата секунда очите му — този път истински — се отвориха, за да ме погледнат напълно объркано. Те бяха кафяви, забелязах неуместно, и той нямаше никакви вежди или мигли. Всъщност, изглежда нямаше никакви косъмчета, или коса.

Вгледах се обратно в Били. Той беше блед и се нуждаеше от бръсненето, което бе отлагал век и половина, но иначе изглеждаше добре. Той очевидно си беше върнал тялото, което беше нелепо, защото то беше станало храна за рибите преди векове.

— Какво по дяволите? — усетих, че подът се движи и се огледах наоколо с обезумял поглед. Само че ние, осъзнах след минута, не отивахме никъде. Макар че стаята определено трепереше и аз отделих секунда да помисля дали във Феерия имаше земетресения, когато Били седна с ококорени очи и видна паника. Той усети гръдния си кош, после изпищя и започна да се удря по главата, стомаха и краката, сякаш тялото му беше непознато и ужасяващо насекомо, което го бе налазило.

Той скочи и започна да танцува из стаята, сваляйки дрехите си и пищейки. Неговата фигура и въртящата се стая разстроиха голема, който бе заменил объркването със страх. Очите му се разшириха и устните му се разтвориха, за да възпроизведат вик, много по-силен от този на Били. Престъпих напред, отбягвайки и двамата и грабнах чаршафа. След като го разкъсах на ленти, вързах раните на Томас, толкова добре, колкото можех, докато голема и Били тичаха наоколо, блъсвайки се в предмети и един в друг, и успявайки само да продължават да се движат.

Освободих Томас преди някой от тях да се блъсне в него и го завлякох под масата. Пропълзях след него и положих ръце на ушите си, за които чувствах, че щяха да започнат да кървят всеки момент. Макар че аз бях тази, която оставяше някой друг да се справи с кризата на промяната. Стана очевидно, че отказването не беше опция, когато половината покрив беше рязко изтръгнат. За секунда, само част от синьото небе и няколко жълти пеперудки се показаха, давайки впечатлението, че малките насекоми бяха отговорни за щетата. После една глава с размерите на малка кола надникна вътре. Беше зелена, покрита с блестящи люспи с цветовете на дъгата, със зурла достатъчно голяма, че да погълне човек. Не излизаше пушек от ноздрите й, но това не беше нужно, за да разбера какво беше. Малките очи на нещото имаха червени зеници, които се разшириха, когато ме видяха така както очите на една котка биха се разширили, когато тя случайно попадне на нов вид мишка.

Съществото се вряза през дуката на покрива, главата му окачена на невъзможно дълъг врат и челюстите му се удрящи се една в друга, показвайки остри, тъмно жълти зъби. Замръзнах при неговия топъл, парлив дъх в лицето ми, толкова близо, че накара очите ми да се навлажнят. После големът наистина загуби контрол, тичайки гол наоколо и крещейки точно пред нивото на погледа на дракона, карайки оранжевите му очи да се фокусират върху него, вместо върху мен. Той се гмурна през завесата и драконът го последва, вратът му се разля край мен в река от цветове, а ноктите му се опитваха да изкопаят дупка в покрива, която да е достатъчно голяма, че да побере тялото му.

Пропълзях изпод масата и подхванах Били Джо, който беше разкъсал ризата си и раздираше гърдите си с нокти, оставяйки червени следи. — Били! — грабнах китката му, имайки намерението да го завлека под масата със себе си, но той бе твърде бърз. Изтича до края на стаята, до малката врата край леглото, която аз никога не бях виждала отворена. Имах чувството, че бе само декоративна, но Били не разбираше това. Той започна да чука по нея и да дърпа бравата, която накрая успя да изтръгне. Взрях се в него объркано. Никога не го бях виждала такъв и не бях сигурна, че имаше нещо, което да кажа, за да го успокоя. После ме удари проблясъкът, че в човешко тяло, Били беше поне шест фута висок. Нямаше начин да го покоря без оръжие, а единствените оръжия, които имах — пистолетът и гривната ми — щяха най-много да го убият в тази негова нова форма.

Последваха много писъци, псувни и няколко експлозии от предната част на магазина, после имаше прилив на вятър и звук сякаш от старта на двигателите на сто хеликоптера. Погледнах нагоре, за да видя, че драконът се издига във въздуха с черни, подобни на кожа, крила, виейки и драскайки лицето си. Половината му зурла липсваше, загубена в димяща дупка, и имаше разрези в огромните крила, които раздираха въздуха като малък ураган. Секунда по-късно съществото беше изчезнало, реейки се високо над спокойни зелени полета към далечните хълмове покрити с дървета.

Били падна рязко срещу вратата, пръстите му върху опустошената дървесина, ръцете му кървясали. Той ридаеше с големи, разрушителни викове, но поне вече не беше маниак. Бях на път да опитам да му влея малко разум, когато Приткин изтича през завесата, последван от Мак и Марлоу. Вампирът не беше, забелязах с надигащ се гняв, под някакъв вид въздържание. И първото нещо, което направи бе да се отправи към Томас.

— Приткин, спри го! — пресякох стаята, тичайки, докато магът просто стоеше там, наблюдавайки с неверие солидната форма на Били. Гмурнах се под масата и грабнах китката на Марлоу, преди да успее да положи Томас на светлината. — Махни се от него!

Той изглеждаше изненадан. Защо едно човешко момиче би си помислило, че може да възпре един вампир повелител да направи онова, което иска като го хване за ръката, беше нелепо. Отдръпнах се назад, вдигайки китката си с гривната върху нея и се надявах, че ще е достатъчна, за да изпълни трика. Никога не успях да разбера дали е така, след като нищо не се случи. Разтресох ръката си и погледнах инертното сребро. Какво не беше наред с него?

— Магията ни няма да помогне тук — ми каза любезно Марлоу. — Няма да нараня Томас, Каси. Вярваш или не, искам да помогна.

Да бе, затова си се беше настанил да наблюдава как го бичуват. Марлоу имаше репутация, която бе започнала от епохата на Елизабет, когато е бил един от шпионите на кралицата, и се беше прочула с безчестие. Ако дори част от историите, които се разказват за него са верни не исках да е близо до Томас. — Махай се — отговорех, чудейки се какво ще направя, ако откаже. Но вместо да спори, той грациозно се изправи изпод масата. Проверих раните на Томас, но изглежда не се бяха влошили. Очите му бяха отворени наполовина и той дори успя да вдигне ръката си.

— Мога да го чуя — каза той мрачно с изражение на чисто блаженство по лицето си. После очите му се затвориха и главата му се отпусна, свързвайки се грубо с керемидения под.

Сърцето ми едва не спря и аз обезумяло проверих пулса му, който разбира се не открих. Изглежда сякаш беше припаднал или беше в транс, но не можех да бъда сигурна. Тони веднъж беше включен в таен и крайно незаконен феодал с друг повелител. Един от вампирите ни загуби едната си ръка и бе наполовина изкормен. Когато ни го върнаха осъзнах, че е мъртъв, но Еуджин каза, че се намирал в ликуващ транс. Беше неподвижен няколко седмици, докато една вечер внезапно не седна в леглото, питайки дали е спечелил. Надявах се Томас да е в транс, но не можех да направя много за него дори и да не беше. Вампирите или се лекуваха, или не — нямаше много медицински или магьоснически лекарства, които можеха да им действат. Трябваше да го държа в безопасност, за да получи възможността да се излекува.

Погледнах Приткин.

— Защо Марлоу не е вързан или нещо подобно?

— Защото може да ни е нужен. — Беше суровият отговор.

— Знаеш ли кой е той? — попитах.

— Зная по-добре от теб. — Той отмести очите си от Били, който сега пък танцуваше рок напред-назад, гледайки безизразно към стената, и ме дари с пълната концентрация на погледа си. Не беше ядосан — поне това бях очаквала и нямаше да се притесня, ако беше така. Но беше различно. Той бе някак си различен, очите му толкова интензивни, че приличаха на лазери. Беше силата на хищника, когато собственият му живот е застрашен — смъртоносен, сериозен и напълно фокусиран.

— Нека ти обясня ситуацията — каза той и дори думите му прозвучаха по-бързи и по-остри от преди, сякаш всяка секунда беше от значение. — Пристигнахме във Феерия, но не по необичайния начин, който бях планирал. Повечето магия, която притежаваме няма да подейства и разполагаме с ограничено количество оръжия. Един от екипа е смъртоносно болен, а други двама са напълно откачили. Става дори по-лошо, онзи дракон беше пазач на портала, а и като се провалихме да се защитим, си тръгна, за да доведе подкрепление. Ако Фей още не знаят, че сме тук, скоро ще разберат. А ние не можем да се върнем през портала заради очевидни причини.

— Дали Сенатът ще ни последва? — попитах, несигурна дали искам отговор.

Приткин се изхили. Но не звучеше развеселен.

— О, не, поне не и докато не получат пропуски. Да дойдат във Феерия без тях е все едно да рискуват живота си. Както направихме ние.

— Той има предвид, че сме заедно в това — добави Марлоу. — Аз също съм без пропуск, а Фей са прочути с това, че не слушат извинения. Ако ме хванат, могат да ме убият. — Той ми се усмихна. — Затова няма да бъда хванат и ще положа усилия да видя, че вие също няма да бъдете хванати.

Мак въздъхна.

— Факт е, че заедно сме в по-голяма безопасност. Точно сега никой няма да оживее и ден във Феерия, ако е сам.

Марлоу вдигна рамене.

— Така е. И като пръв другарски жест, мога ли да предложа да напуснем този район възможно най-бързо? Имаме много малко време за губене.

Приткин беше вдигнал Били за китките и сега до удари, силно.

— Той е добре. Ако Фей ни открият или ще ни убият веднага, или ще получат откуп да ни върнат обратно в Кръга или Сената. — След като го удари за втори път, Били се опита да му го върне, но Приткин блокира ръката му, после я усука по жесток начин на гърба му, преди да го избута в моя посока.

— Контролирай слугата си — каза той кратко. — Аз ще се справя с моите. После тръгваме.

Прекарах следващите пет минути в проверката на Марлоу върху защитата ми, докато се опитвах да вдъхна увереност на напълно лудият Били Джо.

— Защо си толкова разстроен? — Попитах, когато беше достатъчно успокоен, че да слуша. — Имаш си тяло — докоснах го меко по ръката и той трепна, голямо бебе си беше. — Не е ли това, което си искал винаги? — Изглежда винаги му е било готино, докато ме съсипва.

Били все още изглеждаше изненадан, въпреки че същия цвят започна да се връща по бузите му. Без предупреждение, той се наведе и силно ме целуна по устните. Отдръпнах се и го зашлевих, но шокът ми влоши нещата повече, отколкото възнамерявах, и той просто се засмя. Лешниковите му очи светеха заради непролените сълзи, когато той внимателно докосна парещата си буза, но изражението му беше оптимистично.

— Вярно е, наистина е вярно — каза той радостно. После очите му се ококориха и той рязко започна да рови с раницата на Мак. Извади една от бирите, притискайки я сякаш беше намерил съкровище направено от чисто злато. Не беше отворена, затова той започна да я дращи, опитвайки се да махне капачката с голи ръце.

— Ти не разбираш, Кас — каза той неспокойно. — Да, обладавал съм тялото ти от време на време, но нищо не е наистина истинско, схващаш ли? Сякаш има лек пласт върху нещо и винаги когато го пипна, вкусвам това. — Той наддаде вик на раздразнение и се опита да счупи бутилката на масата, но тя беше мека и стъклото отскочи.

Той извика от безсилие и се опита да разбие бутилката в масата, но тя беше облицована и стъклото отскочи.

Очевидно беше, че той не можеше да се контролира, тъй като бе изпил вече няколко питиета.

— Дай ми това — казах аз нетърпеливо и той ми я подаде, но очите му не изпускаха от поглед кафявата бутилка. Аз я отворих на металната страна на койката и той я грабна от ръката ми, изпивайки половината й съдържание на един дъх.

— О, боже мой — каза той почтително, падайки на колене. — Исусе.

Тъкмо щях да му кажа да спре с мелодрамата, когато Мак ни прекъсна със съобщението.

— Няма нищо нередно в твоя страж, така че следователно е проклятието. Те обикновено усложняват нещата, колкото по-могъщо е заклинанието, толкова повече смущения се появяват. А dutracht е най-силното сред тях.

— Но преди стражът ми работеше, а заклинанието е създадено, когато съм била на 11 — възразих аз.

— Може би именно това е причината всичко да е било наред, била си прекалено млада, за да се активира проклятието. Този индивидуален страж е изработен така, че да съответства на аурата ти, така както ръкавицата покрива ръката, но се нуждае от стабилно поле, за да действа правилно. Активното проклятие се възприема като сериозна заплаха и твоите естествени защити са подложени на непрекъснато напрежение, опитвайки се да отстранят нашественика. Но когато правят това, те възпрепятстват твоите допълнителни защити да си вършат работата. Започна да се зазорява.

— Ето защо Приткин откачи, когато се сблъска с Миранда. Той знаеше, че ако тя не премахне проклятието, ще е невъзможно да си направи тази татуировка.

Веднага съжалих, че бях споменала нещо, тъй като Мак разказа цялата история и изглежда, че намираше идеята как малкия, женски гаргойл е накарал Приткин да изпадне в истерия, за забавна. Най-накрая успях да привлека отново вниманието му, но той не ми каза нищо, което исках да чуя.

— Това е все едно да се опиташ да сложиш ръкавица на малко, извиващо се дете, Каси — ето защо обикновено децата носят ръкавици с един пръст. Иначе това отнема прекалено много усилия.

Мак звучеше така, сякаш е напълно наясно с това и аз се зачудих дали няма семейство. Може би щеше да има хора, които биха жалили за него, ако Приткин го убиеше.

— Можеш ли да го оправиш?

— Съжалявам, Каси. Отърви се от проклятието и ще направя така, че стражът да проработи за отрицателно време. В противен случай…

— Прецакана съм.

— Да, така изглежда.

И като капак на това как се бе стекъл денят ми, Били реши точно в този момент да разлее бира по целия под пред краката ми. Отдръпнах се точно навреме.

— Били! Какво става с теб?

Той изстена и седна.

— Стомашни колики — каза задъхано. Въздъхнах и отидох да му донеса чаша с вода.

— Седни — предупредих го аз. — Имаш съвсем новичък стомах. Никой не дава на бебетата бира, така че предполагам, че и ти няма да пиеш повече. — Взех бутилката и той изстена по-силно.

— Имай сърце, Каси!

Вдигнах бутилката и я разклатих, така че течността вътре се разля по стените й.

— Дигни си задника и ми помогни с Томас и може би ще ти я върна.

— Има заведение в града, където трябва да отидем — каза Марлоу меко.

— Как знаеш къде отиваме? — попитах аз подозрително.

— Защото нямаме избор.

Били гледаше вампира така, сякаш той току-що беше казал, че е спечелил от лотарията.

— Бира, хубави момичета — от сой — прекрасна музика, доколкото си спомням.

Били подскочи така, сякаш бе изстрелян от оръдие.

— Къде е този беден нещастник, тогава? Ще трябва да скрием това момче някъде на сигурно, за да може да си почине и излекува — добави лицемерно.

— Какъв град? — попитах Марлоу.

— Местното селище и замъка са населени от Тъмните феи, някои от тях са правили услуги на моите шпиони в миналото. Първоначално това придоби форма на интелигентно сътрудничество — те шпионираха Светлите феи, а моите контакти сред Светлите шпионираха тях. Но понякога те помагаха на агентите, изпаднали в беда — срещу заплащане, разбира се.

— Ти шпионираш феите? — попитах изненадано.

Марлоу се усмихна.

— Аз шпионирам всеки. Това ми е работата.

— Обсъждайте това по-късно — каза Приткин, подавайки глава през завесата. Големът стоеше до него, достатъчно спокоен, но се сепна, когато завесата го бръсна по ръката. — Ако Тъмните феи ни намерят, преди да стигнем до някакво разбирателство…

— Схванах — измърмори Марлоу.

Той и Били изкараха Томас изпод масата и направиха импровизирана носилка от килима. Аз не повярвах на Марлоу, когато той се закле, че слънцето на феите не уврежда вампирите, но Мак го подкрепи. Тъй като Томас не избухна в пламъци, когато слънчевите лъчи се промъкнаха през разрушения покрив и попаднаха върху него, трябваше да предположа, че бяха прави.

Били взе единия край на носилката, а Марлоу — другия. Неговата помощ ме направи достатъчно подозрителна, че да вървя покрай тях, за да се уверя, че няма да нарани Томас, когато никой не гледа. Предпочитах друг помощник, но нямаше голям избор. Съмнявах се, че мога да нося дори половината от теглото на Томас на каквато и да е дистанция, особено с 50 паунда амуниция. Мак беше гръбнакът и ръцете му трябваше да са свободни за оръжията. А Приткин, който беше начело на нашата пъстра група, се беше съсредоточил в това да не допуска отново неговият слуга да откачи.

Бедният голем трепереше, оглеждайки се наоколо с широко отворени очи, подскачайки при всеки повей на вятъра, чуруликаща птичка или от пеенето на Били „аз съм скитник и рядко съм трезвен“, докато Приткин не го заплаши, че отново ще го превърне в призрак, ако не спре. Изглеждаше така, сякаш големът никога преди не беше виждал подобни неща — което предполагах, че беше така или поне не през човешки очи — и не беше сигурен кое беше заплаха и кое не. Не знаех доколко разчиташе на сетивата си, но съдейки по неговия писък, когато се сблъска с облак от носени по въздуха глухарчета, не мислех, че са същите 5, които хората използвахме. Най-накрая стигнахме до дърветата, но дори и аз можех да следвам пътеката от смачкана трева, която оставаше като диря след другите. Всеки, който имаше някакви следотърсачески способности, нямаше дори да се изпоти, за да ни проследи. Взрях се в тъмните дървета отпред и се надявах някой да има план.

Следващият час беше кошмар, влачейки се през гората, която беше крайно зловеща. Дори вековните дървета, които обграждаха фермата на Тони, изглеждаха като фиданки в сравнение с тези. Минахме покрай два огромни дъба, стволът на всеки от които беше достатъчно широк, че ако имаха хралупи, през тях щеше да мине цяла кола. Разбира се, това щеше да изисква първо да се изгради рампа, защото стволовете започваха над главата ми и се поддържаха от масивна коренова система, по-висока от повечето къщи. Те се извисяваха като стражи на портата на замък, техните мъхнати ръце се протягаха сякаш за поздрав — или за предупреждение.

Заплетените три корена изглеждаха така, сякаш свършваха в една точка, оформяйки груба пътека към незнайно какво. Нещо ме забърса по рамото, докато си проправяхме път през морето от калини и заплетени храсталаци. Например аз си помислих, че съм видяла чвореста ръка с подути стави и неестествено дълги пръсти, които се протягаха за мен. Подскочих, преди да осъзная, че това не беше нищо по-заплашително от един дълъг клон, а мъхът по него усетих влажен и лепкав по кожата ми. Още по-зле беше начинът, по който миришеше това място. Ливадата беше гореща и свежа, обсипана с цветя, но тук не се усещаше никакъв приятен аромат на зелено. Гората беше усойна и влажна, но отдолу имаше нещо по-лошо — кисело и леко загнило. Мислех за това, докато се мъкнехме напред и най-накрая се сетих. Беше така, сякаш бях в компанията на тежко болен в терминален стадий. Без значение колко добра бе хигиената, винаги оставаше един слаб аромат, който се пропиваше в тях и не миришеше като нищо друго. Гората вонеше на смърт — но не на бързия край на преследвано животно, разкъсано от други, а на дългата продължителна болест на някой, към когото смъртта се прокрадваше от много дълго време. Определено предпочитах ливадата.

Притиснах се по-плътно до Томас, който за щастие все още бе разсеян и който се опитваше да не изглежда като призрак, както се чувствах аз. Но имаше нещо неестествено в тези дървета. Това беше мрачната светлина, която се бе превърнала в постоянен здрач, и вековете, които те притискаха като тежест и която се увеличаваше, колкото повече се отдалечавахме от ливадата. Дори и не се опитвах да позная колко стари бяха някои от дърветата, но всеки път, когато си помислих, че не могат да станат по-големи, това се случваше. А умореният ми мозък продължаваше да вижда лица по кората — стари, с остри черти, с гъбовидни коси, лихеновидни бради и сенчести очи.

Марлоу на няколко пъти се опита да подхване разговор, но аз го игнорирах, докато накрая не се отказа. Имаше други неща, за които да мисля, като как щях да намеря Мира и какво щях да правя с нея, когато това се случеше. И сега, когато бях тук, разбирах защо тя се беше скрила във Феерия. Това беше изцяло ново поле за игра, за което не знаех нищо. Когато се приближах достатъчно, щеше да е трудно да избегна капана, ако не можех да разчитам на силата си, а и нямах никаква идея колко съюзници имаше. След като видяхме какво се случи със стражите на Мак, вече не бях толкова сигурна в оръжията на Сената, както преди. Какво щеше да стане, ако те не работеха в този луд, изцяло нов свят?

Моето настроение не се подобри и от обикновените ми мисли, като колко тежко беше проклетото палто, колко много се нуждаех от баня и колко отчаяно исках да видя Мирча. Тази страст не беше намаляла и въпреки че бе поносима, не беше никак забавно. Чувствах се като пушач, който пушеше по 3 кутии на ден, в края на 12-часов полет. Само че за мен нямаше никакво облекчение наоколо.

Най-накрая спряхме за кратка почивка. Вятърът прошумоляваше във върховете на дърветата, но долу на земята въздухът не стигаше. Били, който през целия път проклинаше тежестта на Томас, мрънкаше, че сме вървели цял ден, но това беше преди час или повече. Аз се отървах от коженото устройство за мъчения, в което ме беше наврял Приткин и това малко помогна, но никакъв бриз не докосна до мокрите ми дрехи.

Бях се привела напред, задъхана и изтощена, пот се стичаше по лицето ми и капеше върху покритата с листа земя, когато го видях: моето първо доказателство, че тази гора наистина беше омагьосана. То представляваше коренът на дърво, покрит с червен лишей подобно на люспеста ръка, простирайки се от пътеката до мястото точно под носа ми. Отскочих назад, надавайки изненадан вик, след което се втренчих в него така, сякаш бе попило от листата всяка една капчица от потта ми.

— К-какво е това?

Отдръпнах крака си, когато коренът се приближи, разравяйки листата подобно на прасе, търсещо жълъди. То не можеше да ме види, но знаеше, че съм там.

— Шпионин. — Смиреният глас на Марлоу дойде отнякъде над главата ми. — Знаех, че няма да можем да ги избегнем, но се надявах да не ги срещаме малко по-дълго време.

— За кого работи?

— За Тъмните феи — отговори Приткин, приближавайки се — това е тяхната гора.

— Много е вероятно — съгласи се Марлоу. — Но би трябвало да стигна до нашите съюзници преди…

— Никъде няма да ходиш — прекъсна го Приткин. — Дай ми символът и аз ще го направя.

— Ще отидеш къде? — попитах аз, но никой не ме слушаше.

— Те не те познават — възрази Марлоу. — Дори и да те препоръчам, може да се окажеш в опасност.

Приткин се усмихна кисело.

— Ще поема риска.

Мак прочисти гърлото си.

— Може би ще е най-добре да отида аз — предложи той. — Ще си имате достатъчно грижи около него — той кимна към голема, който прокарваше ръце по ствола на близкото дърво с истинско удивление, изписано на лицето му — а той не ме познава. Ако нещо отново го разстрои, не знам дали ще мога да го контролирам.

— Той ще дойде с мен.

— Няма да е много полезен в битка точно сега — каза Мак със съмнение.

— Той няма да се бие. — Приткин ме погледна. — Предполагам, че искаш да останеш тук и да се грижиш за него? — Той не назова Томас, но и двамата знаехме кого има предвид. Погледнах Марлоу, преди да отговоря. Той нагласи превръзката около къдриците си, сякаш му причиняваше болка и се ухили, когато улови погледа ми.

— Бурята не се отрази добре на главата ми — обясни той, потрепвайки леко, когато ръката му докосна чувствително място. — Първо Распутин разби черепа ми, а сега и това. Може да си помислиш, че някой би помогнал на друга част от анатомията ми, но о, не.

Не се усмихнах в отговор. Марлоу може би наистина изпитваше болка или се опитваше да ме убеди, че е така. Ако беше второто, си губеше времето. Бях виждала достатъчно ранени вампири, за да знам: ако бяха в съзнание и се движеха, то те бяха смъртоносни. Нямаше особено много, което да можех да направя за Томас, но поне щях да се уверя, че Марлоу няма да му отреже главата. Погледнах отново към Приткин и кимнах.

— Тогава ще трябва да ми отстъпиш твоя слуга.

Били се бе строполил на потна купчина в момента, в който бяхме спрели и сега дърпаше един от черните си ботуши и кълнеше. Предполагах, че и краката му бяха по бебешки нежни, както и новия му стомах.

— Сигурен ли си? Той не е особено голям воин.

— Той ще ми потрябва само в случай че нещо се обърка. За да се върне и да ви предупреди.

— Ще може да се справи с това. — Аз сръчках Били. — Ставай.

Той изпсува, разбира се, но явно бирата надделя над мазолите и той се съгласи да тръгне.

Марлоу надраска кратка бележка върху къс хартия, която Мак беше открил в багажа ни. Изглеждаше някак си грешно да се използва този тип хартия и химикал, за да се напише писмо до феите, но явно никой друг не забеляза.

— Не съм сигурен, че моите контакти са все още там — каза Марлоу, държейки готовата бележка. — Времето не тече по същия начин тук. Понякога на моите шпиони им отнемаше месеци, за да разберат, че са пристигнали в един и същи ден или пък че са минали десетилетия. Никога не сме можели да определим точен модел.

— Ще опитам — каза Приткин, тършувайки из съблеченото ми палто за амуниции. Той измъкна три големи кутии. Дори не попитах за какво си мислеше, че му трябват толкова много куршуми. Не исках и да знам.

Той замени коженото си палто с тъмно наметало с качулка от багажа на Мак и след малка схватка успя да накара големът да приеме да бъде облечен в палтото му. Не беше добра дегизировка като се има предвид, че големът беше все още оранжев, плешив, висок седем фута и босоног, но все пак беше добра алтернатива.

— Не трябва ли да остане тук? — попитах съмнително.

Приткин не ми отговори, но Марлоу ми се усмихна леко.

— Ако магът не занесе дар, никога няма да получи аудиенция. Етикетът на феите.

— Дар? — отне ми няколко секунди, за да го осъзная. — Имаш предвид… Но това е робство!

— Той всъщност не е жив, Каси — протестира Мак.

Погледнах към детински изглеждащото създание, бавно мигащо към Приткин, докато беше закопчаван в дългото палто. Явно намираше копчетата за очарователни и не спираше да ги докосва с оранжевия си, но много човешки изглеждащ пръст.

— Изглежда ми жив — казах.

— Ще ви го върна по-късно — само трябва да ме вкара вътре! — каза Приткин сърдито. — Или би предпочела вместо това да предложиш своя слуга?

Били ми отправи панически поглед и аз въздъхнах.

— Разбира се, че не.

— Тогава се въздържай от даване на съвети, относно неща, които не разбираш — категорично ми бе наредено, преди триото да изчезне в листака.

В следващите няколко часа, редица от неща сякаш се бяха наговорили, за да изпилят нервите ми. Едно от най-досадните бяха блуждаещите корени, които ме преследваха като късогледи кученца. Бях изморена до мозъка на костите си, но бих ли могла да седна дори за пет минутки? По дяволите, не. Трябваше да си играя на избягай-от-местната-флора, докато бъдеш шпиониран от фауната.

Малко след като Приткин замина, изглеждаше сякаш всяка птица в гората — орли рибари, обикновени орли, сови, дори и няколко лешояда — се бяха събрали в дърветата около нас, заедно с няколко малки бозайника. Не създаваха никакъв шум, с изключение на пърхането на криле, когато тези, които бяха дошли по-рано, правеха място на новодошлите. След няколко минути, теглото им започна да огъва някои от клоните, които използваха за седянка, но нито един от тях не рухна. Гледаха зловещо, като зрители, събрани за някакво представление. Докато не правихме нищо интересно, предположих, че шоуто ще започне по-късно, мисъл, която далече не оправи настроението ми.

Нито пък напрежението заради това, че не можеха да направят нищо за Томас, който си лежеше неподвижно върху одеялото. Не само, че не можех да му помогна да се излекува — ако, всъщност, това бе нещото, което правеше — но и не можех да се доближа до него, защото се страхувах от това да не доведа моите покрити с кора фенове. Те абсорбираха потта — кой знае какво още ядат.

Най-дразнещият фактор от всички, въпреки това, беше, че Мароу изведнъж поднови интересът си към разговора. Изчака, докато Приткин беше извън зоната на слуха, след което се обърна към мен, усмихвайки се жизнерадостно.

— Нека поговорим, Каси. Сигурен съм, че мога да прогоня страховете ти.

Прескочих корен, който се опитваше да се увие около глезена ми.

— Защо ли се съмнявам в това?

— Защото никога не си имала възможност да чуеш нашата страна от историята — каза той, дарявайки ме с топла и разбираща усмивка, която ме накара да настръхна. — Трябваше да проведем този разговор по-рано, но когато се завърна от мисията си с Мирча, ти не успя да ни предоставиш удобна възможност.

— Старая се да не водя разговори с хора, които са ме заплашили да ме убият.

Мароу ме изгледа изненадано.

— Нямам представа какво имаш предвид. Със сигурност не те искам мъртва, както и никой друг от Сената. Точно обратното, всъщност.

— Същото ли каза и на Агнес?

Веждите на Марлоу се събраха в леко смръщване.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

Извадих малкия талисман, който ми даде Приткин. Така и не си го поиска, така че го скатах в джоба си. Сега го оставих да се клатушка пред очите на Марлоу, точно като махало.

— Разпознаваш ли го?

Той го пое и го огледа добре.

— Разбира се.

Вгледах се в него. Не би било шокиращо, ако Марлоу беше един от най-големите майстори в убийствата — това пасваше на репутацията му — но не бях очаквала да си го признае. Дали си е мислил, че ще бъда поласкана заради това, че премахна Агнес и изчисти пътят ми към успеха?

— Това е медальон на Св. Себастиан. — Той го взе от отпуснатите ми пръсти. Мак се приближи, но не каза нищо. Може би той също си мислеше, че ще чуем изповед. Ако действително беше така, той беше разочарован. — Не съм виждал такъв от години. Разбира се, не е имало нужда от тях.

— Каква нужда? — Мак имаше изражение, което ми напомняше на Приткин в най-голямата си мнителност.

— Чумата, магьоснико — каза Марлоу нетърпеливо. — Себастиан е бил светецът, за който хората са вярвали, че цери болести.

Това беше доста популярно на Континента по мое време, въпреки че повечето от тях, бяха измислени през 14-ти век, по времето на Черната смърт.

Наведох се, за да видя по-отблизо.

— И какво е това, талисман за добър късмет?

Мароу се усмихна.

— Нещо такова. Хората са искали да вярват, че правят нещо, за да защитят себе си и семействата си.

— Каква ирония — казах. Мак кимна, но Марлоу изглеждаше объркан. — Това е било използвано по-рано, за да убие някого — обясних.

Марлоу повдигна вежди. Това бе първото му изражение, което виждах, което да не изглеждаше измислено.

— Пития е била убита?

Мак каза една от лошите думи на Приткин.

— И как ще разбереш дали не си го направил ти? — попитах разгорещено. Марлоу вдигна рамене.

— За кой друг може да става въпрос? — Той преобърна нещото в ръцете си, намръщвайки се. — Някой го е разрязал.

— Ние го направихме — каза Мак, измъквайки го от ръцете си. — Имаше арсеник в него! — Той каза последното сякаш очакваше да изненада вампира, но Марлоу не изглеждаше развълнуван.

— Е, разбира се, че е имало. — Заради изражението ми, обясни. — Жаба на прах, арсеник — често цял куп субстанции са били напъхвани в тези неща, преди да ги запечатат. Смята се, че предпазват от болести и се добавят към стойността на медальона, и цената му, разбира се.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да има отрова вътре? — погледнах към Мак. — Сигурен ли си, че е била убита?

— Каси… — каза той предупредително. Той определено не желаеше да обсъжда това пред Марлоу, но аз не виждах нищо лошо. Ако Марлоу е организирал смъртта на Пития, той вече знаеше; ако не, може би щеше да успее да открие някои улики.

— Медальон като този е бил открит до тялото й — казах на Марлоу. — Има ли някакъв начин да е използван за убийството й.

Той погледна замислено.

— Всичко, което влиза в контакт с кожата, може да бъде опасно. Кралица Елизабет почти беше убита от отрова, втрита в дръжката на седлото й. А аз веднъж убих католик като намокрих молитвената му огърлица в разтвор от арсеник — добави безгрижно.

Той успя да ме изплаши, но поне изглеждаше, че съм дошла при верния човек.

— Този метод отнема ли дълго време преди да убие някого?

— Около час.

— Но не и шест месеца.

Марлоу поклати глава.

— Дори и някой да е потопил колието й в слаб разтвор, а тя да има навика да си играе с медальона, няма да проработи. Арсеникът причинява подуване и зачервяване на кожата с течение на времето — би трябвало да забележи. Ето защо постепенното отравяне се извършва чрез храната. Няма вкус и мирис, а в малки дози симптомите са същите като хранително натравяне.

— Храната й беше специално приготвяна и внимателно тествана — каза Мак. — И лейди Фемон беше изключително… внимателна за отрови. Можеш почти да кажеш, че тя беше, е, не точно параноик, но…

— Не е същото, което аз чух — прекъсна жизнерадостно Марлоу. Изглеждаше, че обичаше говорилнята. — Казват, че е станала прекалено суеверна с възрастта и че е купувала всякакви видове съмнителни лекарства. Нож, който би трябвало да позеленее, когато премине през опасна храна, антична венецианска чаша, която се предполага, че трябва да избухне, ако чашата се напълни с отровна течност, бокал с безоар на дъното.

— Може би е видяла нещо. — Агнес също е бил пророк, при това могъщ.

Потреперих. Колко ли ужасно би било, ако видиш собствената си смърт и да не можеш да направиш нищо?

— Може би. — Марлоу отново ми се усмихна и на мен не ми хареса. — Но ако е така, изглежда, че й е направила мъничко добро. Което по-скоро доказва гледната точка, която се опитвам да представя. Маговете не могат да те опазят повече, отколкото са успели праотците ти. Ние ще бъдем много по-ефективни, уверявам ви.

Мак стрелна вампира с враждебния поглед.

— Не го слушай, Каси. Ако не искаш да говориш, недей. Той не може да принуди, докато аз съм тук.

— Не бих бил много сигурен в това, магьоснико. Знам за репутацията ти, но по-голямата част от магията ти е безполезна в настоящето, а силата ми е непроменена. Не съм мечтал да принуждавам Касандра да прави нещо против волята си. Просто си мисля, че тя трябва да знае кой е новият и съюзник и какво иска той.

— Ще стоиш извън нашите работи — каза Мак, а тонът му беше зловещ.

— Ах, но не е само твоя работа, нали? — попита Марлоу. — Тя има право да знае с кого се е забъркала. — Той се обърна към мен, гледайки невинно. — Или вече знаеш, че Приткин е главният убиец на Кръга?