Призована от сенките

Трета глава

Ние се приземихме на купчина върху белия фаянсов под и нещо се пръсна пред носа ми. Фиксирах погледа си, за да се опитам да идентифицирам бледорозовото нещо. В момента, в който успях, извиках и отскочих назад, нарушавайки отново баланса на Приткин. Изкривена ръка, чиято кожа бе с цвета и консистенцията на стар камък, сграбчи противното нещо и го постави обратно на сребърна табличка.

— Гостите не са позволени — бях информирана аз от дрезгав баритон. Аз не отговорих, тъй като бях прекалено заета да се взирам в подноса от отрязани пръсти, който се държеше от собственика на гласа с дългите му, изкривени нокти. Би трябвало да бъда по-обезпокоена от зеленикаво — сивото лице, подобно на плесенясал камък, което ме наблюдаваше от подноса. То имаше дълбок белег, който вървеше от слепоочието до врата и останалите му очи, тесни, жълти орбити, се бореха за място на челото с два черни, извити рога — това не беше нещо, което можеше да видиш всеки ден. Но аз не можех да откъсна погледа си от отрязаните пръсти. Имаше около двайсет или повече, всичките показалци, доколкото можех да кажа, които бяха намушени между парчета хляб. Кората бе отделена и между всяко от тях грижливо бе поставено по парче къдрава маруля. Част от мозъка ми отбеляза, че това бяха сандвичи с пръсти. Аз преглътнах, уловена между позив за повръщане и истеричен смях.

Моят поглед обходи наоколо и аз разбрах, че се намирам в препълнена кухня. Друго нещо с цвета на камък — то беше с блестящи зелени очи и крила на прилеп — седеше на стол наблизо и притискаше нещо с малки, подобни на пръсти молари. Моят втрещен мозък най-накрая се отпусна достатъчно, за да разпознае миризмата.

— О, слава на Бога — аз се отпуснах върху Приткин с облекчение. — Това е пай! — Къде сме? — настоя той, изправяйки ме на краката ми.

Аз имах проблем да се задържа права, от една страна, защото бях изгубила обувката си, а от друга, защото голямо сиво нещо профуча покрай мен, събаряйки ме обратно с развятата си опашка. То носеше колосаното бяло, ленено облекло на управителя, комбинирано с малък червен шал и висока шапка. Върху гърдите на туниката имаше много познат герб, украсен в светло червено, жълто и черно — цветовете на Тони.

— В Данте.

Когато Приткин падна върху мен в театъра, явно концентрацията ми се бе нарушила. Ние се бяхме завърнали на малко по-различно място.

— Сигурна ли си, че това е казиното?

Магът наблюдаваше близката чиния, която съдържаше репички, които бяха частично обелени, за да наподобяват човешки очи. За зеници имаха маслини и изглеждаше така, сякаш сирене с червен пипер блещукаше срещу нас. Погледнах по-отблизо щита, копие от който украсяваше всяка униформа, която виждах, и бе поставен над няколкото люлеещи се врати в стаята. Той ми беше много познат.

Антонио Галина бе роден в семейството на фермери извън Флоренция по времето, когато Микеланджело е издялал своя елен за стария Медичи. Но около 200 години по-късно, когато нехайният английски крал Чарлз Първи започнал да продава благороднически титли, за да финансира своята обсебеност от изкуството, незаконният фермерски син, който вече бил станал господар вампир бил спестил повече от достатъчно, за да си закупи титлата баронет. Аз лично мислех, че херолдите, мъжете, които бяха изработили герба на Тони, бяха прекалили малко с клубовете предната вечер. Предполагах, че можеше и да е по-зле — като бедният френски аптекар, който бил доволен да показва три сребърни нощни гърнета — но смешният жълт петел в средата на герба на Тони беше достатъчно зле. Най-вероятно това бе закачка с фамилията му, тъй като на италиански тя означаваше пиле, но угоената птица необичайно много приличаше на неговия собственик.

— Доста — казах аз. — Щях да обясня, но едно от съществата, което готвеше, един дребосък с оплетена коса, която обрамчваше неговите дълги магарешки уши, се защура насам-натам. Той прегази босия ми крак с извитите си нокти на краката, карайки ме да потръпна и да се дръпна назад. В резултат на това Приткин се блъсна в количка, претрупана с чинии от фин черен калдерон. — Какви са тези неща? — настоях аз.

Изритах настрани другата обувка, за да не си счупя врата, ако трябваше да бягаме. Държах под око съществото, което беше пред нас, но то не изглеждаше враждебно, въпреки вида му. Единственото нещо, което правеше, за да подкрепи искането си, бе да посочва убедително люлеещите се врати с една лъжица.

— Торта с ром — изкряка малкият шеф, минавайки.

Той носеше само горната част на костюма, който обикновено се състоеше от туника и панталони, която в неговия случай се влачеше по пода. Дълга, гущероподобна опашка се показваше изпод туниката.

Той приличаше на другите създания в стаята, мнозинството от които имаха крила на прилеп, ноктести ръце и дълги опашки, но тук свършваха приликите. Главите им бяха от птичи до влечугоподобни, тук-там с козина по тях. Някои имаха рога, други — клюмнали уши, а височината им варираше от около две стъпки до височина, която беше достатъчна, за да ме гледат в гърдите. Очите им варираха по цвят и размер, но всички блестяха, сякаш бяха осветявани отвътре от мощна електрическа крушка. Това беше доста разстройващо, тъй като ми напомняха на нещо, а аз не можех да се сетя на какво.

— Гаргойли — каза Приткин, докато се препъвахме през люлеещата се врата към малкото преддверие.

В края имаше врата, която изглеждаше така, сякаш беше издялана от старо дърво, но бе прекалено лека, за да е истинско, ни отведе в друг много по-дълъг и много по-широк коридор. От двете му страни се простираха редици със средновековни оръжия и покрити с паяжини доспехи и бе слабо осветен от трепкащи факли — които не бяха истински, разбира се. Заклинанията в Данте бяха минимални по горните етажи, така че електричеството работеше добре, с изключение на случайното цвъртене. Аз спрях и погледнах мага, който се оглеждаше наоколо така, сякаш очакваше някой да му се нахвърли всеки момент. Щеше да бъде наистина хубаво, ако вселената можеше да спре да бълва срещу мен създания от приказките, митовете и кошмарите.

— Няма такива неща като гаргойли! — казах аз, докато две от малките чудовища избутваха количката през вратата и започнаха да я теглят надолу по коридора.

Подът, изрисуван така, че да изглежда като закален камък, бе покрит с тясна лента от стар износен плюшен килим около две стъпки широк, който се спукаше към средата. Декорацията не бе особено сполучлива и заплашваше да преобърне количката, когато едно от колелата се оплете в него.

— Това е просто име на една измислица — настоях аз, въпреки че очите ми ми казваха друго. — Всеки знае това.

— Как може да си живяла толкова дълго в нашия свят и да знаеш толкова малко? — настоя Приткин. — Трябва да си виждала и по-странни неща. Израснала си в дом на вампири!

Междувременно сервитьорите бяха преминали коридора и се спряха пред асансьора. Един от тях натисна копчето за повикване с крайчеца на заострената си опашка. Той имаше лице на куче и тяло на прилеп, докато неговият спътник бе покрит със сивкави люспи и се облизваше с две стъпки дълъг език.

— Най-странното нещо при нас във Фили — казах аз на Приткин смаяно, — беше нашият готвач, който бе почти глух от годините слушане на хеви метъл. Но той беше човек. Добре де — поправих се аз след малко — по онова време Тони обеща на важен посетител фетучини, но готвачът по някакъв начин чул бекон, маруля и домат… Както и да е, те не трябва ли да украсяват някъде катедрала?

— Създанията от средновековните катедрали не са гаргойли; те са гротески — отвърна той педантично, докато ние следвахме пътя на количката.

— Спри! Ти знаеш какво имам предвид! Защо те са тук?

— Нелегални съюзници — каза той кратко. — Евтина работна ръка.

Аз се втренчих в него подозрително, но ако магът имаше някакво чувство за хумор, все още не бях видяла някакъв знак от него.

— Съюзници? От къде?

— От Феерия — отвърна той със стържещ глас, който се появяваше, когато беше ядосан. А това беше през по-голямата част от времето или поне докато беше около мен. — Те идват в нашия свят от векове. Но наскоро броят им се увеличи доста, защото Светлите феи направиха нещата по-трудни за Тъмните, към които се отнасят съществата, които наричаме гаргойли. Маговете, които се занимават с делата на феите, се оплакваха от броя неоторизирани новопристигнали, които се появиха като резултат.

— И така те дойдоха тук и сега са сервитьори?

Асансьорът дойде и гаргойлите избутаха тяхната отрупана количка в него, като игнорираха разтакаващите се хора.

— Обикновено те били наемани като пазачи на храмове в древния свят и на магически постройки в по-късните векове. Но предимствата на защитните магии намалило нуждата от тях. За разлика от Светлите феи те не могат да минат за хора, така че техният достъп е ограничен. — Той се намръщи. — Техният легален достъп — поправи се той.

— След като се мотаят тук, тогава предполагам, че те някак си се сливат с околните — казах аз, но Приткин не ме слушаше. Той се бе навел и претърсваше ъгъла толкова внимателно, сякаш очакваше да открие армия от другата страна.

— Стой тук — заповяда той. — Отивам да проверя района. След като се върна, ще трябва да си поговорим, както обеща или следващата ни среща няма да е толкова приятна.

— Приятна? Каква странна дефиниция имаш за тази дума… — аз спрях, защото той беше изчезнал, разтваряйки се зад ъгъла и в сенките подобно на герой във видео игра. Явно този тип беше смахнат, но му бях обещала да го изслушам. И ако имаше някакъв шанс да сключа сделка, чрез която да разкарам него и Кръга му от преследването ми, аз го исках.

Тъй като не смятах, че връщането ми в кухнята е добра идея, останах да си вися в коридора. Доспехите бяха украсени с грозни гоблени, като най-близкият изобразяваше Циклоп, който си проправяше път, изяждайки хората на една човешка армия — във всяка една ръка държеше войник, а от устата му стърчеше кървава ръка. Реших да се концентрирам върху доспехите.

Това се оказа по-забавно, отколкото очаквах. Всеки един комплект стоеше върху индивидуална дървена платформа с месингова табелка, върху всяка от които имаше латинско описание. Докато растях, трябваше да уча латински благодарение на схващането на моята гувернантка за подходящо обучение, но единственият път, когато го бях използвала извън училище, беше, когато Лаура, един приятелски дух, и аз се забавлявахме, като измисляхме латински девизи за Тони. Нейният любим беше Nunquam reliquiae redire: carpe omniem impremis (Никога не се връщай за секунди: вземи всичко още първия път). Аз предпочитах Mundus vult decipi (На всяка минута се ражда по един духач), но ние се спряхме на Revelare pecunia! (Покажи ми парите!), защото подхождаше по-добре на щита. Бях позабравила латинския, но не ми отне много време да открия това, подобно на нашите усилия, че описанията в Данте не бяха толкова сериозни, колкото изглеждаха.

Prehende uxorem meant, sis! (Отнеми живота ми, моля!), така гласеше афиша на близкия рицар. Аз се ухилих и продължих надолу по коридора, превеждайки, докато минаваха покрай тях. Някои от най-забавните бяха Certe, toto, sentio nos in kansate non iam adesse (Знаеш, Тото, имам чувството, че вече не сме в Канзас), Elvem vivere (Елвис е жив) и Estne volumen in amiculum, an solum tibi libet me videre? (Това свитък ли е под пелерината ти или просто се радваш да ме видиш?).

Аз се наведох пред един рицар на половината път надолу по коридора, опитвайки се да разбера шегата, когато Приткин се върна, тичайки наведен иззад ъгъла. Знаех, че има някакъв проблем, преди да си отвори устата — фактът, че той бе следван от носещи се оръжия ми подсказа това.

— Ставай — извика той, когато един от летящия арсенал — нож, достатъчно дълъг, че да се приеме за къс меч — го удари силно. Ако той не се бе отдръпнал в последната секунда, той щеше да отреже главата му. Въпреки това обаче потече арка от светла червена кръв от неговото полуотрязано ухо.

Допуснах, че съм останала на место за момент. В моя защита, последният път, когато видях Приткин, заобиколен от левитиращи оръжия, те бяха негови. Преди да успея да разбера защо неговият нож го атакуваше, две други фигури се появиха иззад ъгъла. Аз ги разпознах като маговете, които се бяха изправили срещу Енио при Казанова малко по-рано.

— Те не са ли с теб? — попитах аз глупаво.

Той не си даде труд да отговори.

— Махни ни оттук! — извика той, махайки с ръка, сякаш някой играеше лош диско танц.

Другите магове внезапно спряха. Не знаех защо, докато не се протегнах и не срещнах материална стена от енергия с ръката си. Щитовете на Приткин блещукаха около нас, светло сини и наподобяваха вълни на блещукащата светлина на близките факли.

— Направи го!

— Дай ни измамницата, Приткин — настоя един от маговете. Той бе висок, с изпъкнала адамова ябълка, бледа кожа и бумтящ глас, който не подхождаше на кожата му. — Така тя няма стойност.

— Тя ще получи честно изслушване — добави огромният афроамерикански маг от неговата страна, въпреки че погледа, който ми хвърли не беше приятелски. — Ела доброволно, докато можеш.

— Какво става? — попитах аз.

Единственият отговор, който получих, беше нещо огромно, което профуча покрай лицето ми, на милиметър от носа ми. Отскочих назад с вик точно, когато тежкият боздуган се сблъска с близкостоящите доспехи. Това беше абсолютен късмет, тъй като купчината стар метал бе насочила към главата ми меч. Боздуганът удари нещото в гърдите, оставяйки голяма вдлъбнатина и карайки го да се олюлее назад към гоблена.

Огледах се диво наоколо, без да разбирам какво се случваше. Боздуганът се бе промъкнал през щитовете на Приткин, сякаш не бяха там. По-притеснителен бе фактът, че маговете не бяха хвърлили това нещо — то беше дошло отнякъде зад нас — но там нямаше никой. На един от рицарите му липсваше оръжието, но нямаше никой наоколо, който да го е хвърлил. Силен звънтящ звук ме накара да обърна главата си бързо назад и за секунда си помислих, че маговете атакуват. Но въпреки че те изглеждаха дори по-сурови отпреди, аз вече не бях фокусът на техния интерес. Техните очи и оръжия бяха насочени към повредения комплект доспехи. Вместо просто да паднат, те сякаш си проправяха път навън от гоблена. Когато отхвърли тежката материя, той започна да се оглежда наоколо за меча си, който контактът с боздугана беше изхвърли някъде. Но Приткин сграбчи оръжието пръв и въпреки че той беше толкова висок, колкото си беше, го размаха застрашително към създанието.

Рицарят не бе особено впечатлен. Той се изправи, след което изтръгна щита си от стената и го захвърли към нас подобно на 100-килограмово фризби. Приткин се хвърли към мен, запращайки ни в стената, точно когато тежката метална сфера разсече въздуха там, където стояхме. Тя се блъсна в цветното стъкло на прозореца в края на коридора, в резултат на което се посипа облак от многоцветни късчета върху задното стълбище.

Аз нямах дори време да си задържа дъха преди Приткин да удари пода и да ме издърпа под него, натискайки главата ми толкова ниско, че носът ми откри от опит колко твърд можеше да бъде камъкът. Въпреки това не се оплаках, защото в следващия момент косата ми се разроши от следващия щит, който разсече въздуха точно над нас. Той се заби в стената на преддверието, заклещвайки се в мазилката и камъка отдолу. Двамата мага трябва да бяха направили нещо, което да привлече вниманието на рицаря, защото тази антична реликва внезапно се насочи към тях, като зад нея се посипа облак ръжда върху земята. Сграбчих ръката на Приткин, зашеметена и невярваща.

— Как това нещо преодоля моя страж?

Първият щит бе дошъл на около крачка от нас и за секунда ме бе пропуснал на около инч. Колко близо трябваше да дойде заплахата, за да може моята звезда да й обърне внимание?

Приткин ме игнорира. Той скочи на крака, сграбчи меча, който беше изпуснал, когато ние се запознахме със стената лично и от близо. Явно това щеше да се окаже лош ход. Покритото с шлем лице на рицаря веднага се обърна в наша посока. Предположих, че не му харесваше някой да му пипа оръжието. Той можеше да се бие едновременно с тримата мага, но това не ме караше да се чувствам по-добре.

И стана още по-зле, когато секунда по-късно коридора се огласи от звука на няколко дузини метални фигури, които слязоха от техните платформи. Явно вътрешните защити, за които Казанова беше говорил, бяха решили да се задействат. Приближаващата метална армия наподобяваше средновековна хорова група, всички се движеха в перфектен синхрон и носеха оръжия.

— Кръгът намери начин да блокира твоя страж — той не работи — каза Приткин кратко, докато се изправях на крака, игнорирайки болката в натъртения ми нос и обелените ми колена. Той оглеждаше приближаващия строй за някаква проява на слабост. Наистина се надявах, че е видял някаква, защото най-близките рицари бяха започнали да въртят тежки боздугани около главите си толкова бързо, че почти се забелязваха, а тези, които бяха точно след тях бяха извадили изключително остри мечове. След това думите на Приткин ме накараха да замръзна. Аз се пресегнах през рамо, за да докосна върха на несиметричната ми звезда. Тя бе все още там, но тънките й очертания лежаха неподвижно под пръстите ми.

— Кръгът не може да го премахне, освен, ако не си под тяхната власт — добави той. — Но той не гори. Не разчитай на него.

— И кога планираше да ми кажеш това?

Приткин не отговори, тъй като бе зает да измъква от колана си овехтял 45-и калибър и изстреля пълнителя в най-близкия рицар. Всички куршуми стигнаха целта си, оставяйки забележими дупки, но от тях не изтичаше кръв или друга телесна течност. Светлината на факлите се процеждаше през малките дупчици в най-близката рицарска глава и разкри защо това бе така — всичко, което можех да видя, бе празната вътрешност на шлема и част от тапицерията на далечната стена. Вътре нямаше никого, когото да нараниш.

Приткин трябва да се бе досетил за това, защото той вмъкна обратно пистолета в кобура си и вместо това изпрати ярко оранжево огнено кълбо. То беше достатъчно могъщо, за да изпепели едно от знамената, висящи от тавана, оставяйки от него само няколко изгорели парчета. Но когато пламъците се разсеяха, видях, че то бе имало много по-малък ефект върху рицарите. Двама от тях, които бяха най-близо до нас, се появиха, приличайки на участници в състезание и наклонени на една страна, тъй като телата им бяха стопени от хълбоците надолу. Но въпреки това те продължаваха да напредват, а другите бяха само леко обгорени, като тропаха с крака.

— Техните оръжия са омагьосани — каза Приткин сурово. — А аз използвах моите щитове почти през целия ден. Те няма да издържат, а само няколко заклинания ще подействат при всички тези защити в казиното. Пренеси ни някъде другаде!

Нищо не би ми харесало повече, но имаше лек проблем. Може и да притежавах огромно количество сила, или поне временно, но наистина не исках да я използвам. Силата не е свободна, особено в такова голямо количество. Бях се срещала с достатъчно магически същества, за да знам, че ако заемеш сила, евентуално ще трябва да си платиш. А на мен не ми харесваше да не знам каква щеше да бъде сметката или пък на кой трябваше да бъде платена.

— Защо рицарите ни атакуват? — попитах аз, надявайки се да намерим друго решение — каквото и да е. — Ние не сме направили нищо!

Може би не бях преценила правилно ситуацията и защитите на казиното се опитваха да ни отърват от маговете. В такъв случай всичко, което трябваше да направим, е просто да се махнем от пътя им.

Приткин бързо разруши тази надежда.

— Андрю и Стивън включиха автоматичните защити, като нападнаха в казиното. Аз не отговорих, така че би трябвало да сме защитени, но те дойдоха прекалено близо. Защитите ни объркаха с агресорите и сега всички сме мишени. Пренеси ни някъде другаде!

Нямах време да обясня моята гледна точка относно новата ми сила, защото трябваше да избегна едно копие, хвърлено от един от рицарите. Аз отскочих настрани точно преди да се удари в пода там, където стоях допреди малко, като се разхвърчаха цветни късчета около мен. Усетих как течност се стече по лявата ми буза и вдигнах трепереща ръка към нея. Върховете на пръстите ми се оцветиха в червено, но моят страж така и не се активира. Аз гледах недоверчиво обагрената ми в кръв ръка. Толкова за свръхестествената защита.

— Направи го! — извика Приткин.

— Не мога!

Щях да пренебрегна решението си, но само ако бях сигурна, че единствената друга алтернатива е смърт. Ако някой ми изпратеше сметката за Лондон, с основание можех да изтъкна, че измъкването ми от бъркотията е било против волята ми. Но сега нямах подобно извинение и нямах намерение да приключа живота си като някой друг, ако можех да го избегна. Такъв вид дългове в магическия свят можеха да бъдат много опасни.

Приткин можеше и да се опита да спори, но овъглените рицари бързо си възвърнаха краката. Той изпрати своя оживял арсенал към тълпата, диво летящите ножове се превърнаха в нова мишена за рицарите. Аз присъединих и моите ками към купчината, точно навреме, за да попречат на един боздуган, който летеше към черепа на Приткин. Той не го бе забелязал, защото той използваше меча, за да блокира една пика, която летеше към него от друга посока. Последният път, когато бях видяла Приткин да се бие, той се наслаждаваше на битката. Сега обаче нямаше никакви емоции, изписани върху лицето му. Разбира се, висящото му ухо, може би, имаше нещо общо с това.

Огледах се за някакъв изход, но нямаше такъв. Задното стълбище бе заобиколено от минно поле от счупени стъкла, не че това беше голяма спънка. На моите голи крака това нямаше да им хареса, но ако Приткин хвърлеше този огромен меч, може би, щеше да успее да ме пренесе. Но се съмнявах, че ще успее, докато се бореше с рицарите, които стояха между нас и тази част от преддверието. Същото важеше и за вратата към кухнята. Тя бе блокирана от паднал рицар, който бе насечен от моите въздушни ножове, и неговите три придружителя, които все още бяха на краката си.

— Има ли скрити стълби? — попита Приткин със спокоен глас, който наистина не звучеше подходящо в този момент. — Те трудно ще се задържат върху тях.

— Откъде да знам? — Аз се огледах наоколо обезумяло, но вниманието ми бе привлечено от един рицар, който размахваше заплашително една отвратително изглеждаща двуглава брадва. Алфонс, който колекционираше оръжия от всякакъв вид, имаше подобно нещо в неговата обезопасена стая. Тя изглеждаше достатъчно заплашителна и само като си висеше там; сега беше много по-зле, когато беше достатъчно близо, че да отсече главата на Приткин — или моята.

— Провери тапицерията! — заповяда Приткин, насочвайки се напред, за да подсече колената на един рицар. — Там трябва да има скрита врата! Неговото острие отсече крака на един от нападателите ни, което го накара да се прекатури. Но той продължи да приближава, издърпвайки се напред с ръцете си и останалия си здрав крак. Още по-объркващо беше фактът, че отсеченият му крайник се придвижваше сам по земята зад него, опитвайки се да се присъедини към главната купчина. За да спрем едно от тези неща, ние трябваше напълно да ги насечем, а имаше прекалено много тях и прекалено малко от нас, за да може това да се изпълни в действителност. Ние щяхме да бъдем на парчета много преди това.

Аз дръпнах силно най-близката завеса, но очите ми не срещнаха нищо друго, освен още камъни. Опипах наоколо, надявайки се да намеря скрита врата, но нямах такъв късмет. Погледнах към асансьора, но индикаторът показваше, че той е 5 етажа над нас. Да не споменавам, че двамата мага бяха в разгара на битка точно пред него.

Докато аз се промъквах настрани, за да проверя другите тапицерии в нашата непрекъснато намаляваща безопасна зона, оглеждайки за несъществуващи изходи, откъснатият крака на рицаря се съедини с останалата част на тялото. Металът върху горната част на бедрото се втечни, подобно на живак, и двете части се съединиха без шевове. Най-накрая приех, че се намираме невъобразима ситуация. Дори разсичането не бе нищо повече от леко неудобство за тези неща. Тони беше скръндза, но не и когато се отнасяше до сигурността. По дяволите.

— Няма стълби! — извиках аз.

Приткин се обърна, отсичайки крак на друг рицар и ме обгърна с лакътя си. Паднах пред празен плинт, ушите ми звъняха. Мозъкът ми автоматично преведе фразата пред очите ми: Medio tutissimus ibis (Ти ще бъдеш на най-сигурно по средата). Това беше цитат от Овидий, който съветваше за умереност и изглеждаше доста странно в Данте, домът на екстремното. Докато се борех да седна, шест рицаря от далечния край на коридора, които бяха започнали тромавия си поход към нас, стигнаха атакуваща позиция. Това ни даде избор да бъдем да бъдем прободени от тях или да бъдем разчленени от техните приятели от другата страна, тъй като беше ясно, че не можем да ги задържим надалеч още дълго време. Бях почти готова да прокълна обстоятелствата и да ни пренеса някъде другаде, когато забелязах нещо интересно.

Един от най-големите ножове на Приткин беше зает да реже близкия рицар. Той загуби оръжията си, които бяха хванати в юмрука му, който току-що бе отрязан от китката. Но той не направи никакво усилие да си го върне, въпреки че то лежеше само на няколко стъпки върху покрития с килим под. Отсечената ръка също беше неподвижна и не се опитваше да се присъедини към тялото, както правеше кракът на другия рицар. Внезапно осъзнах, че виждам всичко ясно, защото нито един друг рицар не беше близо до центъра на залата.

Те бяха групирани от двете страни на тесния килим, като се бяха отклонили от пътя си, за да избегнат досега с него. Аз погледнах към битката зад гърба ми и там беше същата история. Рицарите от едната страна бяха последвали маговете, тези от другата бяха тръгнали след нас, но никоя от групите не влизаше в контакт със средата. За един кратък момент се почувствах така, сякаш щях гръмко да поздравя параноидния Тони, който винаги си оставяше изход от всеки капан, дори и от неговия собствен.

Приткин падна на колене, отбивайки друга атака, а секунда по-късно трети рицар се приближи към неговото място с вдигнати мечове. Аз не изчаках да видя дали той ще е достатъчно бърз, за да се справи с опасната ситуация, а се хвърлих към него, събаряйки го, което ни изхвърли върху ивицата килим. Ние се приземихме в ъгъла, като кракът на Приткин и цялата ми дясна страна висяха на ръба. Преди да успея да направя нещо за това, рицарят замахна надолу с меча, пробождайки прасеца на Приткин, който се подаваше измежду краката ми.

— Не мърдай! — извиках аз, когато магът ме бутна настрани и заби меча си в корема на рицаря. Ударът изблъска нещото назад, но и разпори жестоко крака на Приткин. Той се задъха, но скочи след рицаря, сякаш нямаше още дузина от тях в непосредствена близост, които ни приближаваха от двете страни. Аз се покатерих и седнах върху него, сграбчвайки косата му, за да обърна лицето му към мен. — Тук е безопасно! — изкрещях аз, за да бъда чута над звънките звуци на битката. — Ние сме в безопасност в средата! Изтеглих кървящия му крак върху износения плюш и се отпуснах с цялата си тежест върху ненаранената част от тялото му. Дори това го нарани и аз нямаше да мога да го задържа за дълго, но след като вече не докосвахме пода, рицарите сякаш не ни виждаха. Те започнаха да се придвижват надолу по коридора към мястото, където другите магове се оттегляха зад ъгъла. Приткин изглеждаше объркан, но проследи насочения ми към описанието върху плинта пръст и най-накрая разбра за какво става въпрос.

— Трябва да се върнем обратно в кухнята — каза той, изправяйки се на краката си. Той внимаваше да не докосва нищо, освен килима, но се олюля леко, което ме изплаши. Погледнах надолу и разбрах проблема. Крачолът на панталона му бе обагрен в червено и съответстваше на частта от якето му под почти откъснатото му ухо. Имаше толкова много кръв, че подозирах, че беше засегната главна артерия. Той се облегна на мен тежко, докато се движехме по тясната безопасна пътека, затвърдявайки впечатлението.

Звуци от яростна битка идваха иззад ъгъла, без съмнение от маговете, но ние ги пренебрегнахме. Аз лично търсех казиното. Сега знаех как да се справя със ситуацията, но маговете нямаха зона, в която да си починат. Ние нахлухме обратно в кухнята.

— Имаме нужда от линейка! — извиках аз, оглеждайки се наоколо. Беше ми трудно да виждам, тъй като стаята беше ослепително осветена след преддверието, но получих смътна представа за група тантурести фигури, които се бяха втренчили в нас с огромни, блестящи очи.

— Не. Мога да се оправя с това. — Приткин рухна, точно след като прекрачихме вратата. Той свали ботуша си и съсиреци от възморава червена кръв избликнаха върху девствено чистия под. Лицето му загуби и малко останалия си цвят.

Аз сграбчих близката кърпа за чинии и я притиснах към раната. Решително или не нямаше да го гледам как кърви до смърт.

— Ще ни пренеса в някоя болница — казах аз, но той се отдръпна от докосването ми.

— Не! Мога да излекувам това.

Той промърмори нещо под носа си и потокът на кръв намаля, но на мен не ми харесаха повърхностните, задъхани вдишвания, които си поемаше или студената белота върху лицето му. Освен това от факта как неговото висящо ухо бавно се връщаше на мястото си и се оздравяваше, ме побиха тръпки.

— Защо не искаш да отидем в болница? — настоях аз, опитвайки се да игнорирам ухото, което с едно последно движение застана на същото място като другото. Внезапно някои парчета от пъзела си дойдоха на мястото. — Чакай малко. Тези магове не преследваха само мен, нали? Кръгът преследва и теб!

Приткин не отговори, тъй като беше прекалено зает да си повтаря нещо, което не можех да чуя. Усетих как нечие присъствие се мержелееше над нас и погледнах нагоре и видях един гаргойл с червени очи и с неуместно елегантни рубинови обеци на неговите заострени котешки уши. Той ме бутна настрана нежно, но решително.

Аз стоях там непохватно, несигурна дали да протестирам или не. Не казах нищо, главно защото нямах чувство, че това същество е зло. Това можеше да има нещо общо с бижутата или с факта, че имаше шоколадова глазура по мъхестата му брадичка. Изглежда, че това беше правилното решение. Ръка, която повече изглеждаше като лапа покри за момент крака на Приткин, след което назъбената рана започна да се затваря.

Явно, че процесът му помагаше да оздравее, но съдейки по това как очите му изпъкнаха, явно не беше приятно. Той изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, така че аз се наведох малко, но стоях извън обсега на стиснатите му в юмруци ръце.

— Me oportet propter praeceptum te nocere (По принцип би трябвало да те нараня) — каза той на пресекулки.

— Много забавно.

— През цялото време можеше да ни махнеш оттам!

— Не и без да платя определена цена.

Погледът на Приткин се промени.

— Каква цена? Можеше да бъдеш убита! Както и аз!

— Stercus accidit (Случват се такива неща).

Докато той дешифрираше моя лош латински, аз започнах да търся друг изход навън. Нямах намерение отново да пристъпя в този коридор, нито пък планирах да се пренеса по цялата му дължина, за да го избегна. Това, което открих, беше доста задоволително. Ако не бях толкова изумена от гаргойлите, може би щях да се огледам наоколо по-рано и да ни спестя цялата тази сцена в залата. След редица огромни, вградени фризери, хладилна стая и склад за трайни продукти, аз открих товарителен док, който водеше зад казиното.

Аз огледах огрения от слънцето паркинг и бях истински изкушена да избягам, докато магът се лекуваше. Нямах време за това, каквото и да беше. Трябваше да убедя Казанова да ми каже къде се крие неговия шеф. Не че бях 100% сигурна, че Мира беше с него, но беше добро предположение. И двамата работеха за един и същи човек, лидерът на руската вампирска мафия, познат в историческите книги като Распутин. Това, което книгите не казваха, бе, че той бе намерил друго приложение на неговите способности, след като руски принц го бе „убил“. След като за известно време се бе снишил, той пое под контрола си голяма част от трафика на наркотиците, фалшификациите и нелегалните магически ракети. Наскоро той реши да присъедини към своя разрастваща се бизнес империя и северноамерикански вампири, като се опита да превземе Сената и успя да убие четирима от неговите членове. Но това нямаше да му донесе нищо, докато не убиеше техния лидер, а Консулът се оказа по-корав, отколкото той очакваше. Цялото това нещо приличаше на Студената война и не ме интересуваше особено, като се изключи факта, че аз инцидентно се оказах в центъра й.

След неуспеха си Распутин просто изчезна. Хиляди вампири и магове го търсеха, но досега не бяха открили нищо. Тъй като нямаше много добри места за криене и тъй като Тони и Мира бяха изчезнали по едно и също време, аз се обзалагах, че те всички бяха заедно. Но където и да беше, аз трябваше да я намеря, преди да се възстанови от последната ни среща или тя със сигурност щеше да ме намери. А аз се съмнявах, че това преживяване щеше да ми хареса. Или да го преживея.

Но аз бях обещала и беше интригуващо да си мисля, че аз и Приткин бяхме от един отбор. Враговете на моите врагове в този случай можеше и да не са точно приятели, но бях понесла достатъчно враждебност. Можех да използвам цялата помощ, която можех да получа, а Казанова изглеждаше доста нервен, когато Приткин беше наоколо. Това можеше да бъде полезно. Избегнах двойка гаргойли, които носеха щайга зеле нагоре по рампата и тръгнах да влизам вътре. И тогава започна истинското забавление.