Призована от сенките

Петнадесета глава

Не отговорих, внезапно зашеметена от безмерната вълна на облекчение, която ме заля, чувайки този глас, който звучеше богат и жив. Контролирах изражението си, очаквайки заклинанието да се обади, но нищо не се случи. Имаше топла вълна от удоволствие, щастието пропълзя по кожата ми само от факта, че бях близо до него, но нищо по-сериозно. Бях забравила — в тази ера ужасното нещо като дамгосването все още бе нещо ново. Не беше имало време да набере достатъчно сила все още. Но щеше. И то голяма сила.

Взех кутията. Тя изглеждаше точно като моята.

— Какво е това?

Тъмни очи срещнаха моите, блестейки порочно.

— Предлагам ти сделка.

Стокър, обезумял от болка, най-после изпълзя от ложата на оркестъра и се запъти към централната пътека. Приткин го последва, но дори не можех да си представя защо. Може би, Мирча можеше да изтрие паметта му, въпреки че не смятах, че е необходимо. Когато той щеше да опише години по-късно обърканата версия на това, което се беше случило, всички щяха да я приемат като фантастика.

— Побързай — извиках аз, а Приткин махна с ръка, преди да изчезне през вратите към лоби бара.

Мирча се усмихна и това беше едно от най-добрите му постижения, въпреки факта, че беше покрит с кръв, повечето от която беше негова. — Заинтересувана ли си да продължиш своята свада с тази мъжкарана, която беше по-рано тук?

— Какво?

Погледнах към кутията за момент, неразбираща. Тогава това, което каза, започна да ми просветва. Не. Няма начин. Толкова упорито се опитвах да намеря Мира и сега тя беше в ръцете ми? Или, за да бъда по-точна, завряна под носа ми? Това беше фантастично.

— Аз планирах капана за брат си — каза Мирча. — Но когато видях, че той е почти пленник, реших да го използвам за други цели. Младата… жена… допусна грешката да отиде на балкона, за да се наслаждава на последствията от своето устройство. Намерих я там.

Той постави кутията на Мира върху сцената и сложи ръка върху тази на Дракула.

— Сенаторите ще се върнат — казах аз, не можейки да отделя очи от малкия черен контейнер, който съдържаше моята съперничка. Поради някаква причина наострих уши.

— Така или иначе ще го убият.

— Ще убият кой? — Мирча беше доста любопитен. — Нямаш предвид брат ми. Той загина трагично във взрива.

— Ще го подушат.

— Не и в това. — Мирча звучеше така, сякаш знаеше. А и те нямаше да търсят тази кутия. Те можеха да рискуват да предизвикат война заради Дракула, но заради едно подозрение? Не мислех така.

— Защо плачеш? — попита той, ръката му се озова върху бузата ми. Палецът му избърса една сълза, която не си спомнях кога се появила. Колкото и лек да бе контактът, това събуди заклинанието. Аз задържах дъха си, а очите на Мирча се разшириха.

Дръпнах се назад.

— Моля те… недей.

За разлика от моето време нямаше физическа болка от отдръпването. Но емоционалната цена все още беше там и беше висока.

Мирча почака, но аз не му дадох обяснение. За моя изненада той се примири.

— Освен ако не съм сгрешил, ти победи — беше единственият му коментар. — Победата обикновено предизвиква усмивки, а не сълзи.

— За тази победа се плати висока цена.

Прекалено висока.

— Често се случва.

Нещо се размърда в ръката ми и аз подскочих. Погледнах надолу и открих малко, зелено гущерче на предмишницата си, треперещо от страх. То се втренчи в мен с големи черни очи за секунда, след това побърза да се скрие в сгъвката на лакътя ми. Мирча се засмя.

— Откъде дойде това?

Беше един от тези на Мак; разпознах го.

— Трябва да се е било скрило, Кас — промърмори Били. — Предполагам, че се е прилепило към мен, когато хвърлих другите. Изглежда, че въпреки всичко сме успели да спасим нещо.

Опашката му създаваше неприятно чувство, когато то се промъкваше по вътрешната част на ръката ми, но не направих нищо. Това беше нещо, което отдавна бях научила; нещо, колкото и малко да беше, бе по-добре от нищо.

Приткин отвори вратите на театъра с трясък, мъкнейки тялото на Стокър, и аз сграбчих кутията на Мира. Мирча взе тази, която съдържаше брат му и аз не възразих. От това, което знаех, всичко това трябваше да се случи. Може би, Мирча щеше да занесе тайно брат си у дома, оставяйки всеки да повярва, че линчуването е било успешно. Във всеки случай не бих спечелила битката, а Приткин бе прекалено близо, за да се рискува. Той беше казал, че не иска Мира да стане Пития — и след това, което беше направила, предполагах, че го мисли, дори и да не е било така преди. Но все още не му вярвах. Имаше прекалено много въпроси без отговор относно мага Приткин.

Пъхнах Мира в един от джобовете на пищната пола на Франсоаз, където тя беше добре скрита. Мирча видя това, но не каза нищо. Той отиде до края на сцената и пое отпуснатото тяло на Стокър, изкарвайки го от ложата на оркестъра, сякаш беше безтегловно.

— Още едно нещо — каза той, след като постави Стокър на дъските. Той измъкна нещо от палтото си и го пусна пред краката ми.

— Обувките ми. — Те блестяха с цялото великолепие на 14,99$.

— Загуби ги при първата ни среща, в бързината да си тръгнеш. Нещо ми казваше, че може би ще имам шанс да ти ги върна. — Очите му срещнаха моите, а усмивката му опасно се приближаваше до хилене. — Това е прекрасна рокля, но аз лично предпочитам другото ти облекло. Или липсата му.

Дадох му една крива усмивка и взех обувките. С начина си на живот имах нужда от кубинки, а не от токчета. Освен това тази Пепеляшка трябваше да се справи с Кръга, Сената и Тъмните феи. Нямаше да заживее щастливо много скоро. Аз му подадох обувките, внимавайки да избегна евентуален контакт.

— Задръж ги.

Той ме погледна насмешливо.

— Какво да правя с нещо подобно?

Вдигнах рамене.

— Никога не знаеш.

Мирча изучава лицето ми за момент, след което помръдна така, сякаш искаше да хване ръката ми. Отдръпнах се и челото му се намръщи.

— Може ли да предположа, че ще се срещнем отново?

Подвоумих се. Щеше да ме срещне и щеше да направи същата грешка, която щеше да ни доведе до това. Но дали щях да го видя в бъдещето си, беше друга история. Ако не разрушах проклятието, никога не бих рискувала, а тази мисъл накара коремът ми да се свие на топка. Бях толкова изкушена да му кажа да не поставя заклинанието, че трябваше да си прехапя бузата, за да замълча. Но колкото и да го мразех, проклетото нещо бе изиграло голяма роля, за да бъда тук, където съм. Беше ме предпазвало от нежелани домогвания в тийнейджърската ми възраст, помогна на Мирча да ме намери преди Тони като възрастна и го убеди да ме пусне в залата на Сената. Ако променях това единствено нещо, какъв ли щеше да е животът ми? Просто не знаех.

Най-накрая реших да се позова на една литературна интерпретация.

— Мисля, че животът ще покаже.

Мирча кимна, вдигна Стокър и се поклони. Той го направи някак си грациозно, въпреки че носеше 250-паундов мъж, метнат през едното му рамо.

— Ще го очаквам с нетърпение, малка вещице.

— Не съм вещица.

Той се усмихна леко.

— Знам.

Той слезе от сцената, без да каже нищо друго. Стиснах зъбите си и го оставих да си тръгне.

— Създаваш си интересни съюзници — изкоментира Приткин, скачайки върху сцената. — Как накара това същество да ти помогне? Обикновено те са изключително самовлюбени.

Помислих си, че има предвид Мирча и да кажеш такава глупост за вампир и то особено господар… Той видя изражението ми и поясни.

— Имах предвид инкубусът, този, който се казваше Мечта.

Мозъкът ми зацикли.

— Какво?

— Не знаеш какво беше той? — попита Приткин скептично. — Често ли ти се случва да приемаш помощ от странни духове?

Били се засмя.

— Не — казах аз, игнорирайки го. — Името — как го нарече?

— То — поправи ме Приткин.

— Но името…

— Подходящо — съгласи се той — инкубус, който се казва Мечта.

Аз завъртях очи, а той се намръщи.

— Това означава името, което ти даде. Всичките те бяха вариации на една и съща дума. Защо питаш?

Аз седнах замръзнала, зашеметена от прозрението, чувайки един богат испански акцент да ми казва, че неговото име е Чавез и какво точно значи името. Легнах по гръб, гледайки и не виждайки тавана. Бях предала трите кутии в добре поддържаните ръце на Чавез вън пред студиото за татуировки. Разбира се, щеше да е прекалено много да се надявам, че никоя от тях не е била тази на Дракула.

За кратко се замислих дали инкубусът не си играеше с мен през цялото време или беше просто чист късмет, че той бе моят шофьор. Не че имаше значение — и в двата случая бях прецакана. Нямаше шанс тези кутии да са стигнали до Казанова. Което означаваше, че в моето време Дракула отново беше свободен. И вината за това беше моя.

— Най-накрая! — каза някой зад мен.

За момент даже не го забелязах. Бях прибавила Дракула в моя списък с нещата, които трябваше да направя и се опитвах да не мисля колко дълъг бе станал този списък. Но имаше нещо познато в този глас.

— Не мисля, че вампирите някога ще си тръгнат! Да приключваме с това.

Обърнах се бавно, за да открия призрачните контури на млада брюнетка, която се рееше на няколко стъпки над сцената. Спомних си тези големи сини очи и дългата бяла рокля от последния път, когато бях видяла този дух. Тя ме информира, че предпочита да се появява така, когато е в духовната си форма, отколкото да копира обичайния си вид. В резултат на това тя все още изглеждаше на 15.

— Агнес.

Поради някаква причина даже не бях изненадана. Или нервите ми бяха прекалено опънати, за да реагирам, както трябва.

— Как дойде тук?

— Тя се присламчи към пътуването. — Били звучеше огорчен. — Не ми позволи да ти кажа, но беше в огърлицата, когато се върнах отново в тялото ти. Тя трябва да се е крила наоколо и да е прескочила от Франсоаз към теб.

— Защо?

Той сви рамене.

— Не сме говорили много. Въпреки че си мисля, че има нещо повече от това.

— Началото на списъка — съгласи се Агнес. Тя ме погледна. — Освободи я. Това беше команда и казана с тона на човек, който е свикнал да му се подчиняват.

Дори не и опитах да откажа да се подчиня.

— Ти също преследваш Мира.

Агнес кръстоса почти прозрачните си ръце и ми се намръщи.

— Да бъда убита доста ме ядосва. Представи си.

Поклатих глава.

— Чух признанието й, но все още не разбирам как го е направила.

— Тя ми даде подарък на слънцестоенето малко преди да изчезне. За да ме предпазва, каза тя. — Устните на Агнес се свиха подигравателно.

— Медальонът на Себастиан, знам това. Той съдържаше арсеник — маговете са го намерили и са го отворили. Но все още не разбирам как може да е бил опасен. Отровата е била изолирана вътре.

— Тя беше пробила малка дупчица отгоре, преди да ми го даде. Знаеше моите навици, знаеше, че винаги топях амулет или талисман от някакъв вид в моето питие, преди да го изпия. Това беше навик, завещан ми от моята предшественица, която се закле, че животът ми ще свърши с отрова, ако не съм внимателна. Разбира се — каза Агнес, приближавайки се — тя също ми каза да си купя запаси през 1929-та. Херофил беше смела.

— Херофил?

— Да, наречена така от втората Пития в Делфи. Освен това беше и малко луда.

Да ме нарекат смахната. Защо ли не се изненадвах?

— Но все още не разбирам защо Мира е искала да те убие. Ако силата не може да прехвърли към убиеца на Пития…

— Технически тя не ме уби.

— Тя ти е дала отровен медальон, знаейки какво правиш с него! — Това ми звучеше като убийство.

— Но не ме е накарала да го използвам — изтъкна Агнес. Тя вдигна ръка, когато започнах да протестирам. — Да, знам. Всеки модерен съд би я осъдил, но силата не се интересува от несъществено доказателство и смислено съмнение. Тя не е вдигнала меч срещу мен, нито ме е ударила по главата с тояга. Тя дори не е отровила виното ми — аз го направих. От нейна гледна точка тя е невинна.

— Сега какво?

Нямах представа какво има предвид Агнес с „да приключим с това“, но звучеше някак си злокобно.

— Казах, че силата смята, че Мира е невинна. Но не и аз — каза тя злокобно. — Малката кучка ме уби. Защо мислиш, че съм тук?

— И какво планираш да направиш?

Сега тя не беше в обсебено тяло и нейните възможности изглеждаха доста ограничени.

— Освободи я и ще разбереш.

Внезапно ми просветна, че Агнес си е оставила някакъв изход. Ако можеше да обсеби Мира, можеше да използва силата й, за да се върне обратно и да промени нещата. Наистина се надявах, че планът не е това, защото нямах никаква идея как щях да й попреча, ако беше така. Имах достатъчно проблеми как да се справя с наследничката й; не се и съмнявах, че Агнес можеше да е доста опасна, ако искаше.

— Не можеш да се намесваш във времевата линия — казах бавно — не и след като си прекарала целия си живот, за да я защитаваш!

— Не ме поучавай за времевата линия! — просъска тя.

— С кого говориш? — настоя Приткин.

Въздъхнах. За момент бях забравила. Агнес беше дух, така че той не можеше да я види или чуе по-добре, отколкото Били.

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Опитай.

Той изтри кръвта, течаща от раната над дясната му вежда, предположих, за да не влиза в очите му, но всичко, което направи, бе да я размаже. Внезапно той започна да изглежда така, сякаш беше нацапан с военна боя. Реших да не споря.

— Окей. Агнес е тук в духовната си форма и възнамерява да отмъсти за собственото си убийство. Сега разбираш ли нещо по-добре?

— Да. — Той моментално падна на едно коляно. — Лейди Фемоно, за мен е чест, както винаги.

Аз му се намръщих. Начин да ми покаже къде ми беше мястото.

Агнес едва го забеляза. Тя ми даде усмивка, но тя не беше от най-милите такива.

— Мира отне живота ми. Както виждам аз нещата, тя ми дължи един.

Най-накрая нещо придоби смисъл.

— Това ли е сделката, която си сключила с Франсоаз? Да те доведе тук, за да можеш да обсебиш тялото на Мира? — Присвих очи. — Или си го направила ти? Тя съгласи ли се изобщо?

— Тя никога нямаше да избяга от Светлите феи, ако не беше моята помощ — отговори Агнес, избягвайки въпроса ми. — Вероятно нямаше дори да оцелее! Моят опит ни запази и двете живи. Мисля, че ми дължи няколко години заради това!

— Това не го решаваш ти!

— И говорейки за дългове, кой мислиш, че изпрати тези стражи, които те спасиха по-рано? Твоят дух не знаеше как работят. Аз съм тази, която те спаси! Отново. — Тя ме погледна настойчиво. — Така че пусни я!

Стиснах здраво кутията. Можех да усетя лекия пулс в основата на гърлото си.

— А какво ще стане, ако не можеш да я контролираш? Предполага се, че трябва да се върнеш като нормален човек, а не като някой, подобен на нея. Дори Франсоаз понякога правеше нещата трудни за теб. Какво си мислиш, че ще направи ясновидската дарба на Мира?

— Това е мой проблем.

— Не и ако тя избяга от теб! — Хванах кутията и я разклатих пред нея. — Имаш ли представа през какво минах, за да получа това? Мира се опитваше да убие Мирча, за да не е наоколо и да ме пази. И тя почти унищожи цялата времева линия, за да го постигне! Почти ме уби! И ти ми казваш, че това не е мой проблем? — Крещях, но не ми пукаше.

— Пусни я, Каси! — предупреди ме Агнес.

— Или какво? Ще ми причиниш това, което причини на Франсоаз?

— Не бъди смешна. Не мога да те удържа.

— Но можеш да контролираш Мира? — Поклатих глава. — Не мисля така. Тя е опасна, Агнес. Хванах я тук преди всичко поради чист късмет. Няма начин да я пусна.

Агнес въздъхна.

— Не разбираш…

Тя спря, когато внезапно Приткин изтръгна кутията от ръцете ми.

— Приткин, не!

Опитах се да я хвана, но преди да успея да я докосна, се появи познат проблясък и там стоеше Мира.

Агнес не загуби никакво време. В момента, в който старият й чирак се появи, тя профуча покрай мен и се сблъска директно с щитовете на Мира. Те пращяха и цвъртяха, докато двете се бореха, Мира, за да я задържи навън, Агнес, за да намери път навътре.

— Знаеш ли какво направи? — попитах Приткин вцепенено. — Няма да я задържи. Не и завинаги.

— Няма и нужда — отговори той, наблюдавайки намусено борбата. Преди да успея да попитам какво имаше предвид, Мира изкрещя, а Агнес изчезна, потъвайки в цепнатината, която бе намерила в бронята на момичето. Тънкото тяло потрепна веднъж, силно, и след това погледна спокойно. Внезапно осъзнах, че с изключение на цвета на косата и някои малки разлики в чертите, двете жени биха могли да бъдат близначки. И двете бяха слаби с деликатна костна структура и двете можеха да се определят като малки момичета. Но очите, които гледаха студено и опалово, когато Мира беше зад тях, сега бяха пълни с живот.

— Направих го! — произнесе Агнес, сякаш това беше повод за празнуване. Тя ми се усмихна. Аз не й отвърнах. Всичко това, цялата саможертва бе напразна. Агнес може и да бе могъща, но това не беше нейното тяло. Рано или късно тя щеше да загуби схватката, дори и за кратко. А това щеше да е достатъчно.

— Ти си луда — казах й.

Приткин се отправи към нея, но Агнес вдигна ръка.

— Нямаш право — каза тя простичко. Очите му ме пронизаха и се присвиха.

— Тя не може.

— Тя трябва — каза Агнес успокояващо. — Ти й се закле.

Приткин заобиколи и коленичи до мен. Усетих как нещо студено докосва кожата ми и погледнах надолу, за да видя как той притискаше един от ножовете му към дланта ми.

— Направи го бързо — каза той сурово. — Един разрез, през югулариса.

Втрещих се.

— Какво?

Той затвори ръката ми около дръжката.

— Мира се обвини от собствената си уста. Ти я чу. Според всеки закон — човешки, магически или вампирски — тя заслужава смърт.

Най-накрая всички парчета си дойдоха на местото. Не се интересувах много от картината, която се сглоби.

— Това е истинската причина, поради която ме искаше около теб, нали?

Той не се опита да отрече.

— Заклел съм се да предпазвам Пития и нейния наследник, с цената на живота си, ако е необходимо. Кръгът вярва, че мога да игнорирам това по тяхна заповед, че бих могъл да убия Мира без никакви доказателства за вината й. Но когато давам думата си, аз я спазвам. — Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. — Ето защо не я давам често.

— Ти не ме взе, за да не позволя на Мира да се пренесе — обвиних го аз. — Ти очакваш да я убия!

Изражението му не се промени. Можеше да обсъждаме всичко — времето, футболен мач. Това беше нереално.

— Ако можех да го направя вместо теб, щях — каза ми той спокойно. — Но Агнес е права. Само Пития може да накаже посветен.

— Не говорим за наказание! Мира няма да бъде изпратена в леглото без десерт. — Погледнах Агнес, надявайки се да намеря подкрепа. — Това е на живот и смърт!

Тя сви слабите рамене на Мира, лицето й беше безизразно. Тя я бе обучавала години наред и би трябвало да са близки, но нямаше никакъв знак на съжаление върху лицето й.

— Ти сама го каза. Не мога да я удържа. Не и за дълго.

— Ако силата е направила от теб това, което си — казах й директно — не я искам.

Сини очи срещнаха моите и внезапно те бяха малко тъжни.

— Но трябва.

Усетих острието на ножа да се забива в ръката ми, където захвата ми се бе изплъзнал от дръжката и болката внезапно ме пробуди. Поклатих глава яростно.

— Не. Ще намерим друг начин.

Агнес ме погледна нежно. Беше изключително странно да видя това изражение на лицето на Мира.

— Няма друг начин. Какво мислеше да правиш? Да я държиш затворена? Да я носиш със себе си? Рано или късно щеше да се освободи. Обучих я прекалено добре, за да се съмнявам в това. — Изражението й стана по-сурово. — А да се справяш с предателите е част от работата ти. Това е правило.

— Това не е мое правило — казах аз инатливо.

— Някой трябва да го прави — промълви Агнес неумолимо. — Някой трябва да поеме отговорността. И независимо дали ти харесва или не, този човек си ти.

Преглътнах трудно. Сълзите, които не бях проляла по-рано, сега се стичаха по лицето ми, но не ми пукаше. Още една смърт и този път не само по моя вина, но и от моята ръка? Планът не беше такъв. Всъщност това беше пълната противоположност на плана. Бих искал да спечеля, но не и така. Беше ми писнало от смърт. Горчив вкус изпълни устата ми.

— Не мога.

Агнес се наведе и една нежна ръка покри лицето ми.

— Все още не си започнала дори да учиш на какво си способна. Но ще стане. — Тя отстъпи от мен, лека, тъжна усмивка се появи на лицето й. — Бих искала да те бях обучила, Каси. — Тя погледна Приткин. — Тя се нуждае от помощ — каза простичко.

Приткин се изправи на крака, лицето му беше бяло.

— Знам.

Агнес кимна и ме погледна. Спазъм премина по лицето й за момент, но тя си възвърна контрола.

— Никога няма да ти преподам повечето от уроците, от които се нуждаеш — продължи тя — но мисля, че имам време за един.

Едва осъзнах, че ножът го няма и го видях в малката й ръка.

— Агнес, не!

Скочих на крака, но беше твърдо късно. Тя не се подвоуми и за секунда. В момента, в който достигнах до нея, тя се бе свлякла на колене, чистата бяла рокля на Мира беше напоена с кръв. Тя се плъзна на пода почти грациозно, тялото й представляваше бледо петно на фона на всички тези живи цветове.

Огледах се наоколо ужасено, но нямаше и знак от духа й. Нито от нейния, нито от този на Мира. Обърнах се към Приткин, който все още беше на колене, гледайки как тече кръвта в уголемяващо се петно. За секунда той изглеждаше като загубен подобно на озадачено дете. След това изражението изчезна толкова бързо, че изобщо не можех да съм сигурна, че го е имало.

— Къде е тя? — попитах аз, а гласът ми трепереше от страх. — Не я виждам! Той погледна нагоре към мен, но сякаш за момент очите му не можеха да ме фокусират. Обърнах поглед отново към рухналото тяло на Мира и зрението ми се замъгли дотолкова, че ми беше трудно да кажа къде свършва кръвта и къде започваше червената тъкан на роклята.

— Приткин!

— Отиде си!

Обърнах се към него, вкочанена и невярваща.

— Какво имаш предвид с това „отиде си“? Отишла е къде? В друг приемник?

— Не.

Той се изправи и се приближи към тялото и с една прошепната дума мястото около него бе погълнато от пурпурни пламъци. Те предизвикаха червеникаво сияние върху старите дъски и проблясъци върху позлатената рамка на сцената, но това не беше нормален огън. Слабата фигура в сърцето на огъня се превърна в пепел за секунди, оставяйки след себе си само овъглените дъски. Приткин се обърна към мен, а очите му бяха изпълнени с болка. Повече погледът му, отколкото думите му, ме накараха да проумея.

— Просто я няма.

Поклатих глава, заслепена.

— Не! Можехме да намерим някакво безопасно място за Мира. Агнес можеше да намери друг приемник. Щях да й помогна. Не трябваше да свършва по този начин!

Той сграбчи ръката ми болезнено.

— Все още ли не разбираш?

— Да разбирам какво? Тя умря за нищо!

Плачех, но паниката замъгляваше зрението ми, правейки светът вихър от цветове. Агнес не можеше да я няма. Вярвах, че преди съм сама, но не разбирах истински нещата, които ми се случваха и бяха срещу мен. Сега разбирах и не смятах, че ще се справя.

— Ще се върна, ще я спася… — започнах аз, при което той ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха.

— Лейди Фемоно умря, изпълнявайки дълга си. Тя бе една от най-великите от нейния вид! Няма да я унижаваш!

— Да я унижа? Аз говоря да я спася!

— Има някои неща, които дори и Пития не може да промени — каза той, а изражението му поомекна. — Мира трябваше да умре и някой трябваше да се увери, че тя няма да използва силата си, за да скочи в друго тяло, преди да бъде отделен духа й. И единственият начин да се направи това…

Най-накрая прозрението дойде.

— … е бил, някой да отиде с нея — прошепнах аз.

Загледах се в овъглените дъски, невярваща. Всичко се бе случило толкова бързо. Може би напълно обучената Пития не би била обзета от съмнения или мъка, нямаше да премисля своите решения или да се чуди какво право има на силата, която притежаваше. Но аз не бях тренирана и не знаех какво да правя. Паниката бе заседнала в гърлото ми и вкочанила мозъка ми. Бях сама и бях ужасена.

— Предполагам, че ще тръгнеш по следите на Кодекса, независимо какво реша? — попита Приткин.

Отне ми един момент да осъзная какво ми казваше. А дори и тогава не разбрах за какво ставаше въпрос. Защо ме питаше за това точно сега? Хиляди проблеми ме разкъсваха в различни посоки до точка, в която не можех да мисля трезво за нито един от тях. Всичко, което знаех, бе, че Агнес я няма. И това се стоварваше отгоре ми точно сега.

— Какво? — попитах глупаво.

— Кодексът — каза той търпеливо. — Ти си решена да го намериш, нали?

— Нямам избор — казах аз объркана. — Проклятието няма да изчезне. А аз няма да мога да се справя, ако стане по-зле.

В момента не мислих, че ще се справя така или иначе.

Той кимна.

— Тогава ще ти помогна.

Почувствах как сълзите изсъхват по лицето ми, но не си дадох труд да ги избърша.

— Винаги съм се чудела дали имаш предсмъртно желание. Сега вече знам.

— Обещах на лейди Фемоно, че ще ти помогна.

Отдръпнах се от него, внезапно побесняла.

— Агнес я няма! И не желая друга жертва да тежи на съвестта ми. Тя е достатъчно окървавена вече!

Опитах се да се отдръпна от тези обгорели дъски, но обувките ми се заплетоха в роклята и накрая се озовах на ръце и колене.

— Не те моля за разрешение — информира ме той студено.

Погледнах към него през завесата от заплетена коса.

— Никога няма да стана такава Пития, каквато беше тя — предупредих го аз. — Може би изобщо няма да съм добра.

За пръв път видях какво значи истинската усмивка да се появи на лицето на Приткин.

— Добре, това е окуражаващо. — Той ме изправи на крака. — На никой, който желае мощ, не трябва да му се позволява да я притежава.

— Тогава ще съм велика — казах аз горчиво, — защото никой не би могъл да я иска по-малко, отколкото аз.

Приткин не отговори. Вместо това, за мое удивление, той падна на едно коляно пред мен. Дрехите му бяха разкъсани и кървави, лицето му бе покрито със сажди, но все още имаше нещо впечатляващо в него.

— Не си спомням точните думи и би трябвало да има свидетели…

— Какво съм аз? — попита Били възмутено, когато се вмъкна отново в огърлицата ми.

Приткин го игнорира.

— Но мисля, че се прави нещо подобно: Заклевам се да те защитавам — теб и определените ти наследници от всички злосторници — настоящи и бъдещи, в мир и война, докато съм жив и ти продължаваш да се придържаш към идеалите на твоята служба.

Погледнах надолу към него и внезапно тежестта падна от раменете ми. Колкото и дразнещ, неприятен и само обикновен убиец да беше Приткин, от време на време той беше добър боец. И имах чувството, че в него имаше много повече от това.

— Предполагам, че от сега нататък ще ме наричаш лейди Херофил втора?

— Седма.

Той беше на колене, но аз видях същия онзи арогантен поглед в тези зелени очи.

— И не разчитай на това.

Главната врата се отвори с трясък и през нея се изля поток вампири, жадни да убиват. Сграбчих раменете на Приткин и го дарих с немощна усмивка.

— Мога да живея с това — казах аз и се пренесох.