Призована от сенките

Втора глава

— Това този, който си мисля, ли е?

Казанова хвърли паникьосан поглед на мага, чието палто се разтвори и се разкри достатъчно огнева мощ, която можеше да отнесе цял взвод. Дори вампирите се държаха предпазливо около маговете воини — вълшебници и вещици, тренирани от Кръга в човешки и магически методики за водене на битки. Те разсъждаваха така: Първо стреляй, а след това питай, ако мислиш, че е необходимо, а тази тактика вече бе отживелица заедно с Дивия Запад след създаването на човешките закони. Разбира се, полицейските служители не се изправяха пред подобни заплахи, с каквито се срещаха често маговете. Вече бях видяла достатъчно от това, което можеше този маг, а явно и Казанова се чувстваше по подобен начин. Без да ме изчака да му отговоря, той престана да се държи на ниво и прелетя през масата. Аз се зачудих дали това беше опит за бягство, когато Енио скочи от стола си на бара и се затътри. Тя махна към мага и повдигна рунтавите си вежди, които в нейния случай предпазваха само празни гънки кожа. Не бях сигурна доколко знам какво си мисли тя, защото не беше казала и дума, но имах лошо предчувствие. Аз поклатих глава категорично. Не знаех какво точно е той, но „приятел“ не беше точната дума.

Енио се обърна, за да посрещне мага, който беше през няколко маси. Той замръзна по пътя си и след секунда осъзнах защо. Трите сестри не бяха красиви според никой стандарт, но те изглеждаха достатъчно безобидни. Размазаното лице на Енио — то съдържаше толкова много бръчки и гънки, че липсата на очи дори не беше толкова забележима — беззъбата й уста и провисналата й коса я караха да прилича на обикновена грозничка стара дама. Но тя не изглеждаше така сега.

Знанията ми по гръцка митология не бяха големи, съставени главно от отделни парченца, останали ми от преподаваните от Юджийн, моята гувернантка, преди много години уроци. Това беше един от случаите, когато ми се искаше да съм внимавала повече. На мястото на малката стара дама се извисяваше Амазонка, обвита само със сплъстена, дълга до глезените коса и голямо количество кръв. Трансформацията на Енио бе толкова бърза, че не я бях забелязала, но лицето на Приткин, което бе пребледняло, изглеждаше истински ужасено и ми казваше, че има нещо повече в нейната история, отколкото си спомнях. Реших, че не искам да знам.

Никога не съм претендирала, че съм героиня. Освен това Казанова се беше измъкнал, използвайки масите като прикритие, а аз все още не знаех къде е Тони. Аз се хвърлих на пода и го последвах. В следващата секунда сякаш целият Ад се сгромоляса зад нас, но аз не бях толкова откачена, че да погледна зад себе си. Имах голяма практика в бягането и бях научила, че е най-добре да останеш съсредоточен върху целта си.

Част от черен лакиран стол профуча над главата ми, но аз само залегнах по-ниско и продължих да пълзя. Казанова ме водеше към изглеждащо празно пространство на стената, но аз знаех, че това не е така. Това беше едно от местенцата на Тони, а той никога не е построявал нещо, което да няма поне дузина изхода за спешни случаи. Бях абсолютно сигурна, че някъде там имаше врата, скрита чрез вълшебство, така че, когато половината тяло на Казанова изчезна в червения китайски тапет, не бях изненадана. Сграбчих палтото му, стиснах очите си и го последвах. След като отново ги отворих, установих, че бяхме в утилитарен коридор с флуоресцентни светлини.

Казанова се опита да се измъкне, но аз го стисках толкова здраво, сякаш животът ми зависеше от това. Това не беше лесно, тъй като импровизираното бягство ме бе оставило със сериозни наранявания, а и той беше по-силен от мен. Но той беше най-добрата ми връзка с Тони и нямах намерение да го загубя.

— Уф, добре! — каза той, издърпвайки ме на краката ми. — Насам!

Ние се втурнахме към врата, която ни отведе в много по-луксозен коридор, покрит с дебел червен, плюшен килим. Върху златните, брокатени тапети се забелязваха неприлични рисунки и воняха на мускусен парфюм. Аз се задъхах, но Казанова бе прекалено зает да натиска бутона за повикване на асансьора, за да забележи. Той най-накрая дойде, когато почти се бях примирила с идеята, че ще се задуша и ние скочихме в него. Казанова натисна копчето за петия етаж и аз успях да изхъркам някакъв протест. — Не трябва ли да слизаме надолу към нивото на паркинга? Ако останем в сградата, той ще ни намери.

Той ме погледна.

— Наистина ли си мислиш, че е дошъл сам?

Аз свих рамене. Никога не бях виждала Приткин да работи с други магове, така че това беше вероятно. Той нанасяше достатъчно поразии и сам.

— Почти със сигурност има подкрепление — информира ме Казанова, прокарвайки треперещи ръце по леко измачкания му костюм. — Остави вътрешните защити да се справят с тях.

Асансьорът ни остави в просторен кабинет, който много приличаше на будоар. Навсякъде имаше огледала и fat chaises и бар покрай едната стена, който беше почти толкова голям, колкото този долу. Добре изглеждащ секретар, който можеше да се присъедини към групата на инкубусите, ако вече не беше, се опита да ни предложи освежаващи напитки, но Казанова го отпрати с махване на ръка.

Ние преминахме бързо през редица врати и се озовахме във вътрешен, облицован с плюш, офис.

Казанова игнорира голямото легло, което бе разположено нелепо в ъгъла, и двете жени само по бельо, изтегнати върху него. Той премина през многоцветна модернистична картина, която покриваше по-голямата част от едната стена и аз го последвах, като пренебрегнах намръщените погледи, които ми хвърлиха момичетата. От другата страна имаше тясна стая, която беше празна, с изключение на една маса, стол и огледало, което висеше на стената. Той махна с ръка пред повърхността на огледалото и то заблестя подобно на мираж в пустинята. Аз се досетих, че по този начин той проверяваше своите подчинени.

Бях виждала и преди подобни устройства. Тони никога не бе използвал охранителни камери, тъй като всичко, което се захранваше от електричество, не работеше добре съвместно с могъщите магически защити и в крепостта му във Филаделфия беше пълно с такива неща. Аз трябваше да науча всичко за неговото охранително оборудване, за да го избегна, когато исках той да не узнава определени неща, като кражбата на персоналните му файлове и изпращането им на федералните. Не че това проработи особено, но поне не ме хванаха при подготовката. Аз открих, че всяка отразяваща повърхност може да действа като монитор на други блестящи повърхности на определен радиус. Имайки предвид броя на огледалата и всички полирани мрамори навсякъде в това място, вероятно Казанова можеше да проверява всичко, с изключение на спа центъра.

Той промълви някаква дума и се появи изображение на бара. Аз се зачудих на деформацията в картината, докато не разбрах, че използва като шпионка огромният китайски гонг зад бара. Той бе изпъкнал, така че такава бе и картината с лека отсянка на бронзово. Видях гърбовете на трима души, които идентифицирах като магове воини по количеството оръжия, които носеха. Не видях Приткин и леко се притесних, че Енио го е изяла.

Тя определено изглеждаше способна на това. Съмнителната стара жена бе заменена от покрита с кръв дивачка, чиято глава докосваше края на украсените с ресни фенери, които висяха от главния полюлей. Косата й все още бе сива, но тялото и определено бе променено и сега тя имаше пълния набор от очи и зъби. Зъбите й бяха по-дълги и остри от тези на вампирите, а очите й бяха жълти и приличаха на котешки. Тя изглеждаше вбесена, може би, защото бе държана от магическа мрежа, изработена от магове. Тя я разряза с дългите си 4 инча нокти и тя се съдра като хартия, но преди да успее да помръдне, тънките нишки се изплетоха отново от само себе си, задържайки я.

За мен положението изглеждаше като без изход и са зачудих защо сестрите й, които все още безделничеха на бара, не се намесват. Едва си помислих това, когато Пемфредо погледна нагоре към гонга. Тъй като беше неин ред да носи окото, тя успя да ми намигне, преди да се отпусне отново.

Спомних си, че когато търсех информация за сестрите след тяхното освобождаване Пемфредо бе наречена „господарката на тревожните изненади“. Не бях сигурна какво означава това, но тъй като на тези трите им бе възложено да пазят Горгоната, считах, че може би имат някакъв военен талант. Но имайки предвид какво се бе случило с Медуза, явно не бяха достатъчно ефективни.

Сякаш ме бе чула, Пемфредо внезапно обърна погледа си към най-близкия маг, деликатна азиатска жена, която дори нямаше време да изкрещи преди тежкият лакиран полюлей да се стовари върху главата й. Парченца разцепено дърво се разхвърчаха навсякъде и жената изчезна под купчина червени, копринени фенери. Изглежда, че момичетата бяха практикували това.

Магът се опита да изпълзи от купа няколко секунди по-късно, смачкан и кървав, но поне все още дишаше. Тя не беше в състояние да се присъедини отново в битката, а нейните спътници имаха проблем с това да задържат сами Енио. Тя разкъса мрежата по-бързо, отколкото те можеха да я възстановят и сякаш започна да се пита кой да бъде пръв. Не можех да кажа дали тя изглеждаше отегчена, но дори и с гръб към мен маговете бяха напрегнати, а вдигнатите им ръце видимо трепереха.

— Имаме проблем — каза Казанова.

— Пфу.

Аз наблюдавах как Пемфредо се втренчи в друг от маговете, който изведнъж бързо се простреля в крака. Дено сърбаше бира и се опитваше да флиртува с новия сервитьор, който бе легнал на земята зад бара с ръце върху главата си. Казанова сигурно щеше да иска репарации след битката днес. Аз реших, че мога да живея и без да научавам какъв талант притежаваше Дено.

— Не. Имам предвид, че наистина имаме проблем.

Аз вдигнах погледа си при тона на Казанова, за да видя как един вбесен маг седеше на вратата и беше насочил пушката си към нас.

Въздъхнах.

— Здравей, Приткин.

— Отзови харпиите си или това ще е много кратък разговор.

Аз въздъхнах отново. Приткин имаше този ефект върху мен.

— Те не са харпии. Те са Греи, древногръцки полубогини. Или нещо подобно.

Приткин се подсмихна. Той правеше това най-добре, с изключение на убиването на разни неща.

— Естествено, че ще вземеш страната на чудовищата. Отзови ги.

Гняв се прокрадна в думите му, който заплашваше да се превърне в нещо по-реално в най-скоро време.

— Не мога.

Това беше истина, но не бях изненадана, че не ми повярва. Не можех да кажа, че Приткин вярваше на нещо, казано от мен; това ме караше да се чудя защо изобщо говореше с мен. Разбира се, разговорът едва ли беше на челно место в списъка му. Той трябваше да е някъде след завличането ми при Сребърния кръг, където щеше да ме хвърли в наистина дълбока тъмница и щеше да изгуби ключа.

Открих, че зареждането на рязаната двуцевка прозвуча много силно в малката стая.

— Направи, каквото ти казва, Каси — заприглася и Казанова. — Аз харесвам това тяло такова, каквото си е. Ако то получи голяма дупка, ще бъда много разстроен.

— Да, и това е всъщност това, което ни тревожи.

Коментарът дойде от призрака, който току-що премина през стената. Казанова замахна в негова посока, сякаш искаше да размаже досадна муха, но го пропусна.

— Мислех си, че се предполага, че инкубусите трябва да бъдат очарователни — каза Били, отдръпвайки се от пътя.

Казанова не можеше да види Били, но демонските му сетива очевидно го чуваха. Върху красивото му чело се появи раздразнителна бръчка, но той не благоволи да отговори. Аз бях доволна от това, което значеше, че Приткин не можеше да бъде сигурен, че той е тук.

Били Джо беше това, което беше останало от Ирландско-американски комарджия, който обичаше разпуснатите жени, мръсните памфлети и маменето на карти. Именно поради последното, той бе убит на 29 години. Двама каубои не бяха харесали лекия му ирландски акцент, ризата му с жабо или фактът, че момичетата са му обръщали много внимание. Но истинският удар бил, когато той спечелил прекалено много ръце на карти и те го хванали, че крие едно асо в ръкава си. Малко след това Били се запознал с вътрешността на един чувал, който на свой ред опознал дъното на Мисисипи.

Така щял да приключи един колоритен, макар и скъсен, живот. Но няколко седмици по-рано Били бил спечелил доста неща от една контеса, която го била посетила — или поне той твърдеше, че тя притежава титла — едно, от които била грозна рубинена огърлица, която действала като талисман. Тя извличала магическа енергия от природата и я предавала на нейния собственик или в нашия случай на нейния притежател призрак. Духът на Били се вселил в огърлицата, която събираше прах в един антикварен магазин, когато я открих, докато търсех някакъв подарък на моята всеизвестно придирчива гувернантка. Аз виждах духове през целия си живот, но дори аз бях изненадана от моя подарък, който бях закупила.

Скоро открихме, че не само бях единственият човек, който можеше да го види през всички тези години, но и бях единственият притежател на огърлицата, който можеше да доставя енергия в излишък на съществуването, което тя осигуряваше. С редовни дарения от моя страна аз получих помощта му за моите разнообразни проблеми. Или поне на теория.

Той улови погледа ми и сви рамене.

— Това място има прекалено много входове. Не можех да наблюдавам всичките. — Той погледна зад мага. — Той е довел помощник със себе си. Той гледаше към нещо, което приличаше на глинена статуя с човешки размери. Аз я бях объркала първия път, когато я видях, но в действителност това беше голем. Равините бяха обучени в магията кабала и те бяха изобретили тези създания, но в днешни дни те вече бяха популярни сред маговете воини като техни асистенти — може би, защото бе трудно да нараниш нещо, което нямаше вътрешни органи.

Аз обмислих няколко стратегии, но никоя от защитите ми не изглеждаше добра идея. Несиметричният пентаграм, който бе татуиран на гърба ми, в действителност представляваше страж, който можеше да спре повечето магически атаки. Той бе изработен от самия Сребърен кръг и аз го бях виждала да върши някои наистина изумителни неща, но не знаех дали може да спре немагическото нападение от този вид. Времето не беше подходящо да го пробвам.

Аз имах и гривна, направена от малки включени една в друга ками, която изглежда харесваше Приткин по-малко и от мен. Някога бе принадлежала на един тъмен маг, който я бе използвал да разрушава разни неща. Той беше зъл и предполагам, че така беше и с гривната, но не можех да се отърва от нея. Аз се бях опитала да я заровя, да я хвърля в тоалетната или на боклука, но нищо. Независимо какво правех на следващия път, когато погледнех, тя отново беше на китката ми, цяла и блестяща, проблясвайки към мен безочливо. Понякога тя вършеше работа и в повечето случаи се подчиняваше на командите ми, но никога не пропускаше да си припомни старите времена. Съвсем сама тя бе изпратила два призрачни ножа, които да прободат Приткин последния път, когато се бяхме срещнали. В момента ръката ми с гривната бе дълбоко заровена в джоба ми; нямаше нужда нещата да ескалират дотолкова. За щастие имах и друга възможност.

— Хей, Били. Мислиш ли, че можеш да обсебиш голем?

Очите на Приткин не се разколебаха, но раменете му леко потръпнаха.

— Никога не съм опитвал.

Били се понесе и фиксира голема без ентусиазъм. Той не обичаше обсебванията. Те източваха енергията му и често не проработваха.

Вместо това любимият му трик беше да премине през някой, събирайки и разсейвайки мислите му и оставяйки един или два знака за своето присъствие след себе си. Но това нямаше да ни помогне сега.

— Предполагам, че и ма само един начин да разберем — промърмори той. В момента, в който Били влезе в нещото, открих защо експериментите се извършваха в контролирани условия. Големът започна да се накланя към външния офис, събаряйки няколко саксии с цветя и карайки момичетата да се разпищят. След това той смени курса и се блъсна в Приткин, който се просна на земята.

Не можех да кажа дали това беше възхитително, но се съмнявах, тъй като съществото започна да рикошира из стените на тесния кабинет като топче за пинг-понг. Той ме удари, без да иска и ме запрати, препъвайки се, върху мага. Започнах да крещя на Били да излезе нещото, но въздухът ми бе изкаран от коленете на Приткин, които ме удариха в корема, когато паднах върху него. За да бъда честна, моите високи токчета май нараниха някои негови чувствителни места, но това си беше случайно. Не мисля обаче, че неговите колена ме удариха случайно.

Докато се борех да си поема достатъчно въздух, за да кажа на Били да излезе, ме обля много познато и крайно нежелателно чувство. Пътуването през времето трябваше да бъде под контрола на Пития, а не обратно, но някой трябваше да обясни това на моята сила. Единствено имах време да си помисля „О, не, не точно сега.“ преди да попадна в студената, сива зона между времената.

След моето кратко свободно падане, земята връхлетя върху мен и аз се строполих с лице върху нея. Когато погледът ми се проясни, идентифицирах повърхността като килим с червени и черни ориенталски мотиви, опънат върху много твърд дървен под. За секунда си помислих, че отново съм в бара, но след това забелязах два чифта крака пред мен. Те не изглеждаха така, сякаш принадлежаха на някой турист.

Жената носеше малки, черни, копринени обувки пръснати, блестящи мъниста върху пръстите. Те подхождаха на украшението на натруфената й черна, вечерна рокля, подгъвът на която бе на около фут от мен. Украсената с мъниста тъкан стигаше отпред до изключително тънка талия, след което изчезваше и аз предположих, че това беше, за да не разсейва погледът от диамантите, които жената носеше, провесени около тънката й шия и захванати за златните й къдрици. Аз се загледах в прекрасните й сини очи, свити от антипатия, които тя бе насочила към мен и бързо погледнах настрани. Не беше добра идея да се взираш дълго в очите на вампир, а тя беше точно това.

Изправих се на крака и тогава получих нов шок. Почти паднах отново — само Тони би бил достатъчно садистичен да накара сервитьорка да носи триинчови токчета — но една ръка се протегна да ме задържи. Много позната ръка.

Подобно на жената и нейният придружител бе облечен вечерно, с черен фрак върху ниско изрязана жилетка, бяла риза и бяла папийонка. Неговите излъскани обувки блестяха по-силно от малкото му на брой бижута — обикновени златни ръкавели, които подхождаха на шнолата, с която косата му бе прибрана в конска опашка на тила. Дискретните аксесоари не ме изненадаха — Мирча никога не бе обичал показните дрехи. Това, което ме изненада, бе обзелото ме чувство на радост, което ме обля, когато очите ни се срещнаха.

Внезапно бях ударена от неговата абсолютна мъжка красота. Той бе толкова елегантен, че задържах дъха си, от главата до петите, подобно на някой танцьор или бегач на дълги разстояния — или това, което беше, продукт на благородна кръв, предавана от поколения. Само една черта не подхождаше на тази картина: устата му не беше с тънки устни, а имаше пълни, прекрасно оформени такива.

Явно в родословното дърво имаше повече селска кръв, отколкото фамилията можеше да признае, хора, които може и да не притежаваха външността и грацията на техните господари, но които знаеха как да се смеят, танцуват и пият със страст, която аристократите бяха забравили. Предполагаше се, че Дракула е роден от едно страстно циганско момиче, но понякога се чудех дали мълвата не бе объркала и вместо него Мирча не беше този, който имаше циганска кръв. Ако това бе така, то му отиваше.

Ръцете му бяха обхванали лактите ми леко и безучастно, но поради някаква причина това докосване накара цялата ми ръка да изтръпне. Опитах се да почувствам магията, за която ми говореше Казанова, но не можах да открия нищо. Ако не знаех, можех да се закълна, че няма никакво заклинание.

Смътно осъзнах, че ръцете ми бяха започнали да приглаждат плътната коприна на жилетката на Мирча. Тя бе тъмночервена с избродирани червени дракони върху нея и изглеждаше малко крещяща за неговия вкус, въпреки че тоновете, наложени един върху друг, правеха мотивите почти невидими, освен ако светлината не паднеше директно върху тях. Усещах бродерията гладка под връхчетата на пръстите си, прекрасен, сложен дизайн. Можех да видя дори малките люспи на драконите. И тогава моите бродещи ръце напипаха нещо далеч по-интересно, лекото изпъкване на зърната, едва доловими под няколкото слоя дрехи.

Проследих ги нежно с върховете на пръстите си, като цялото ми тяло вибрираше от удоволствие от това незначително усещане. Близостта ми с Мирча не предизвикваше вцепеняването, което се бе появило в резултат на опита за съблазняване на Казанова. Можех да се отдръпна; само че не можех да се сетя за нищо друго, което да исках по-малко от това.

Мирча също не бе тръгнал за никъде. Той просто седеше там, като изглеждаше объркан, но ръката му, която бе обхванала моята, започна нежно да ме придърпва към него.

Аз не се съпротивлявах, тъй като се бях изгубила във възхищение към начина, по който светлината играеше в косите му и голямо количество енергия внезапно пропълзя нагоре по ръката ми. Тя разтърси рамото ми, след което се пусна отново надолу, за да изригне от върховете на пръстите ми под формата на електричество. Мирча леко потрепна, когато чувството го заля, но не се отдръпна. Чувството отекваше, задържайки и двамата ни, впримчени в усещането, което накара косъмчетата по ръката ми да настръхнат, а тялото ми да се стегне. Тъмните очи ме изследваха толкова бавно и старателно, както аз го бях изучавала. Усещането от този поглед ме накара да потръпна и веждите на Мирча се повдигнаха леко при моята реакция. Ръцете му се придвижиха надолу по гърба ми, но срещна единствено твърдата рамка на корсета ми. Докосването му се плъзна надолу до извивката на хълбоците ми, а пръстите му обходиха тънкия сатен на шортите ми, докато той ме придърпа по-близо.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да се справя с вълните от емоции, които ме заливаха, но не успях. Мирча не помогна особено, когато внимателно докосна бузата ми с гърба на пръстите си. Златни искри играеха в очите му, цвят, който знаех от опит, че показва силата на емоциите му. Когато той бе наистина ядосан или възбуден, жълто-кафява кехлибарена светлина изпълваше очите му, придавайки им извънземен блясък, които другите намираха за плашещ, но аз винаги си бях мислила, че прекрасен.

Някой прочисти гърлото си. Гласът на Приткин прозвуча иззад рамото ми. — Моите дълбоки извинения, сър, мадам. Страхувам се, че една от актрисите ни не се чувства добре. Надявам се, че не ви е обидила?

— Ни най-малко. — Мирча звучеше разсеяно и той не се помръдна, за да ме освободи.

— Ще я отведа зад сцената, където ще може да си почине.

Приткин постави ръка върху моята, за да може да ме изтегли, но ръката на Мирча се стегна около хълбока ми. Очите му започнаха да блещукат, зелените и светли петънца вече не се виждаха, заменени от нарастващото червеникаво злато.

— Това дете не изглежда добре, граф Басараб — каза жената вампир, поемайки свободната му ръка, отразявайки хватката на Приткин. — Нека да не я задържаме.

Мирча я игнорира.

— Коя си ти? — попита той.

Акцентът му бе по-силен, отколкото някога бях чувала, а тонът му бе изпълнен със същото изумление, което бях почувствала.

Аз преглътнах и поклатих глава. Нямаше безопасен отговор. Аз не знаех нито къде, нито кога се намирах, но тъй като жената вампир имаше на роклята си турнюр, не мислех, че съм на някое познато място. Имаше голям шанс още да не съм се родила.

— Никой — прошепнах аз.

Придружителката на Мирча издаде нещо, което от по-малко елегантна личност щеше да прозвучи като сумтене.

— Ще пропуснем началото — каза тя, дърпайки ръкавите си.

След забележима пауза Мирча ме освободи, невидимата енергия се разтегли между нас като нишки карамел, когато ръката му се отдръпна. Той позволи на придружителката си да го поведе надолу по коридора, но той погледна назад към мен няколко пъти с объркване. Енергията се изви между нас, но не се разруши, сякаш имаше невидима връзка, която се разтегляше в пространството, свързвайки ни. След това те изчезнаха в малък, тапициран проход към нещо, което смътно разпознах като театрална ложа.

В момента, в който червените кадифени завеси се спуснаха след тях, скривайки ги от погледа ми, връзката между нас прекъсна. Веднага ме заля такъв копнеж, че усещането беше почти болезнено. Коремът ми се сви, сякаш някой ме удари с юмрук, а зад очите ми започна да пулсира болка. Едва забелязах, че Приткин ме завлече до края на коридора, където се изкачихме по стълби, които вероятно водеха към други ложи. Оркестърът започна да свири някъде близо до нас, което обясняваше защо вече не се виждаха хора. Представлението беше започнало.

Стълбите бяха осветени от поредица малки фенери по дължината на стената, а зоните между тях бяха потънали в дълбоки сенки. Те бяха перфектни някой да се укрие в тях, но аз бях прекалено разсеяна, за да ми пука. Ръцете ми трепереха и пот се стичаше по лицето ми. Чувствах се като наркоман, на когото му бе показана иглата, но му бе отказано убождането. Беше ужасно.

— Какво правиш?

Приткин се втренчи в мен, неговата къса коса беше настръхнала, сякаш беше ядосан. Изражението му бе свирепо, но аз го бях виждала и друг път. И в сравнение с това, което се бе случило, то беше почти тривиално.

— Щях да ти задам същия въпрос — отговорих аз, масажирайки врата си, за да прочистя малко главата си. Другата ми ръка бе обвита около стомаха ми, където чувствах, че сякаш има дупка, която бе в резултат на отсъствието на Мирча. Това не можеше да се случва — нямаше да го позволя. Нямаше да прекарам остатъка от живота си, точейки лиги по него подобно на някой тийнейджър, който мечтаеше за някоя рок звезда. По дяволите, това не беше добре!

Приткин леко ме разтърси и аз го погледнах недоброжелателно. В другите случаи, когато бях замъкната назад във времето, пътуването бе отключено от близостта на човек, чието минало бе заплашено.

— Трябва да ти кажа — казах откровено — че ако някой се опитва да се набърка в твоето зачеване или нещо подобно, изобщо не изпитвам належаща нужда да се намеся.

Неговото лице, което обикновено си беше червендалесто, се зачерви още повече.

— Върни ни обратно там, където принадлежим, за да не променим нещо! — изсъска той.

Не ми харесваше някой да ми дава заповеди, но той имаше право. А и фактът, че изпитвах силна нужда да се спусна надолу по стълбите и да се хвърля в ръцете на Мирча беше друга добра причина да се махаме оттук. Затворих очите си и се концентрирах върху офиса на Казанова в Данте, но въпреки че можех да го видя ясно, нямаше никакъв прилив на сила, който да ме залее. Опитах отново, но предполагах, че батериите ми имат нужда от презареждане, защото нищо не се случи.

— Може да има леко забавяне на този полет — казах аз, чувствайки се несигурна. Всички видове страхове се струпаха в главата ми. Какво щеше да стане, ако имаше времево ограничение за ритуала, което предишната Пития бе забравила да спомене? Какво ако не можех отново да се пренеса, защото силата се беше уморила да ме чака да сключа сделка с нея и бе преминала в някой друг? Ние можеше да се окажем заседнали тук, където и да беше това, завинаги.

— За какво, по дяволите, говориш? — настоя Приткин. — Заведи ни обратно веднага!

— Не мога.

— Какво имаш предвид с това не мога? Всяка минута, която прекарваме тук е опасна!

Приткин ме разтърси отново и аз си помислих, че е притеснен, защото гласът му загрубя. Не му съчувствах — каквото и да изпитваше, то не можеше да се сравни с моето настроение. Не беше ли животът ми достатъчно объркан и без да поемам задълженията на Пития? Не можеше ли този, който ме забъркал в това шоу, да ме оставеше първо да реша някои от моите проблеми, преди да решавам тези на другите хора? Не беше честно и ми идваше в повече! Ако трябваше да направя нещо, добре! Дайте го насам!

— Нека да ти го кажа бавно — казах на Приткин, игнорирайки хватката му. — Не съм ни довела тук. Всичко, което знам, е, че не мога да ни върна, или защото силата е решила, че вече не ме харесва, или защото иска да направя нещо, преди да си тръгна.

Обзалагах се, че е последното, тъй като приземяването ми в краката на Мирча едва ли беше инцидент.

Приткин не изглеждаше така, сякаш ми вярва, но не ми пукаше. Аз се отдръпнах от него с намерението да разбера дали Мирча имаше някакви блестящи идеи, но ръцете на Приткин сграбчиха китката ми като в менгеме.

— Никъде няма да ходиш — каза той неумолимо.

— Трябва да открия какъв е проблемът и да се справя с него или никой от двама ни няма да отиде никъде — изсъсках аз. — Така че ако не можеш да ми кажеш къде сме и защо сме тук, не виждам друг избор, освен да отида да разузная, нали?

— Ние сме в Лондон, в края на 1888 или началото на 1889.

Повдигнах вежда. Не бях забелязала други доказателства за това заключение, освен облеклото на жената — облеклото на Мирча беше стандартно, което можеше да бъде типично за голям период от време. Беше леко обезпокоително да науча, че Приткин е познавач на женската мода. Когато казах това, той изръмжа и мушна в ръцете ми парче хартия.

— Ето! Някой изпусна това!

Аз отклоних поглед от вечно намръщеното му изражение, за да разгледам внимателно черно-жълтия флаер, който ми беше подал. Той показваше един мъж, който гледаше нагоре към три стари вещици. Нещо в тях ми напомняше за Греите, само дето косите им бяха по-хубави. Флаерът ме информираше, че това беше сувенир от представлението на Макбет в Лицейния Театър, което бе започнало на 29 декември 1888.

— Окей, супер. Знаем датата, това е начало, но едва ли ще ни отведе далеч. — Опитах се отново да се отскубна, но той ме спря, този път с думите си.

— Колкото повече захранваш магията, толкова по-силна ще става. Да не споменавам, че проститутките в тази епоха са носели повече дрехи от теб на гърба си. Не можеш да отидеш никъде, без да причиниш размирици.

— Откъде знаеш? — Аз бях разстроена да открия, че в продължение на години съм носела еквивалент на знак на гърба си. Всеки ли можеше да го види, освен мен?

Приткин сви рамене.

— Знаех от първия път, в който ви видях заедно.

Обмислих ситуацията и реших, че си струва да опитам.

— Да предположа ли, че не можеш да направиш нищо за това? В края на краищата ние сме в това заедно и вероятно ще мога да мисля много по-ясно, ако…

— Само Мирча може да го премахне — каза Приткин, отнемайки ми малката надежда, която имах. — Дори и магът, който я е създал, не би могъл да я махне без помощта му. Най-доброто, което можеш да направиш, е да стоиш надалеч от него.

Аз се намръщих. Това беше почти същото, което Казанова каза, но не го приемах.

— Не знам много за магията, но дори и аз съм наясно, че няма такива заклинания, които да не могат да бъдат разрушени. Трябва да има някакъв начин! — Изражението на Приткин не се промени, но моментното проблясване на очите му ми каза, че бях права. — Ти знаеш нещо — казах му аз обвинително.

Той изглеждаше уклончив, но най-накрая отговори. Предположих, че е решил, че е по-добре да отстъпи.

— Всички подобни заклинания са различни, но имат нещо общо. Всяко от тях е направено… с така наречената подсигурителна мрежа, ако искаш. Мирча не би искал да попадне в капана си, така че той трябва да е създал заклинанието и да е оставил някаква вратичка за излизане от него, ако нещо се обърка.

— И това е?

— Само Мирча и магът, който го е създал, знаят това.

Аз се втренчих в него, опитвайки се да разбера дали лъже. Думите му звучаха истински, така че защо имах чувството, че не ми казва всичко? Може би, защото никой никога не ми беше казвал цялата истина.

— Ако сме в 1888, то тогава Мирча все още не създал това заклинание. Няма магия. Или поне не би трябвало да има — допълних аз, тъй като очевидно нещо се случваше.

— Ти имаш навика да се забъркваш в невероятни ситуации — каза Приткин, мръщейки се. — Никога не съм чувал за подобен сценарий. Не знам какво би се случило, ако двамата прекарате известно време в тази епоха, но се съмнявам, че последиците ще ти харесат. — Той нагласи палтото си така, че да прикрие зловещите изпъкналости отдолу. — Стой тук. Ще огледам наоколо да видя дали нещо ще ми се стори необичайно. Аз съм живял в този период и по-лесно ще забележа нещо необикновено в сравнение с теб. Ще се върна бързо и тогава ще обсъдим нашите възможности.

Той излезе, преди да мога да реагирам, оставяйки ме да гледам глупаво след него. Магическите същества живееха по-дълго от обикновените хора, но не достатъчно, че да изглеждат на 35 след около век живот. Скоро след като срещнахме, аз знаех, че има нещо повече в Приткин, отколкото простото око можеше да види, но това беше наистина странно. Седнах на едно от стъпалата и обгърнах коленете си и се взрях в петната на износения килим. С оскъдното облекло ми бе студено, а рогата допълнително усилваха главоболието ми. Аз ги свалих и се загледах в тях. Златното покритие се посипа на частици, разкривайки твърдата бяла пяна отдолу. Почувствах се леко зле заради това. Ако изобщо се върнехме в нашето време, момичето, на което бях взела костюма, щеше да плати за нови. Разбира се, ако изобщо не се върнехме, тя щеше да се нуждае от цял нов костюм.

Забелязах, че стълбището стана по-студено, но не се разтревожих, докато една жена не се появи внезапно пред мен. Тя беше облечена в дълга синя рокля и изглеждаше толкова плътна, колкото и всеки нормален човек, но аз веднага разбрах, че е призрак. Това не се дължеше толкова на познатото ми усещане за паранормалното, колкото на това, че тя носеше под мишница отрязана глава. Главата, която имаше брада, подхождаща на тъмната кафява коса, втренчи в мен бледи сини очи.

— Издигане на Фауст! — каза тя, завъртайки очите си към този, който го носеше.

Жената се втренчи в мен безизразно, но когато заговори, гласът й изобщо не беше доброжелателен.

— Защо ни безпокоиш?

Въздъхнах толкова дълбоко, колкото ми позволяваше този проклет корсет, който ме преряза на две. Точно от това имах нужда, разстроен дух. Аз бях благодарна, че поне не се носех и аз като призрак или щях да имам много повече причини да се тревожа. Преди известно време пътувах през времето без тялото си и се озовах в ера като дух или обсебила тялото на някой. Но и двете състояния създадоха повече проблеми, отколкото простия факт, че бях облякла за кратко неудобен костюм.

Оставяйки тялото ми назад, означаваше да рискувам смъртта си, въпреки че бях намерила друг дух, който да се грижи за него, докато ме нямаше. И тъй като единственият на разположение обикновено бе Били Джо, това беше нещо, което се опитвах да избягвам. Особено във Вегас, където всичките му любими пороци бяха под ръка. Друг недостатък на това да пътувам в духовна форма беше това, че тя изсмукваше енергията ми прекалено бързо и не ми позволяваше друго, освен да обсебя някой и да изтегля енергия от него. Но на мен не ми харесваше да пия от една и съща чаша като някои други, а още по-малко да използвам чужди тела. След като станах наследница на Пития, придобих способността да запазвам формата си по време на тези пътувания, въпреки че това също беше недостатък. Веднъж обсебването на една жена доведе до нараняването й — почти й отрязаха пръста на крака — но нараняването не ми се отразяваше, когато напуснех тялото, за да се върна в моето собствено. Но ако сега нещо ми се случеше, то нараняването щеше да остане и след като се върнех в настоящето. Едно от предимствата на сегашната ситуация беше, че духовете не притежаваха много сила. При определени условия те можеха да канибализират други духове, но нападението на живо тяло обикновено извличаше от тях много повече енергия, отколкото получаваха. Но въпреки това нямаше нужда да я провокирам.

— Скоро ще се махна оттук — казах аз, надявайки се, че това е истина. — Трябва да изпълня една поръчка и след това изчезвам.

— Тогава ти не участваш в шоуто? — попита главата, като изглеждаше разочарована.

— Аз съм само посетител — казах бързо, тъй като очите на жената започнаха да хвърлят искри. Това не беше добър знак за духовете — това означаваше, че те събират сила си, за да я освободят върху теб. — Наистина, искам да се махна, но все още не мога. Надявам се, че това няма да продължи дълго.

— Другият каза името — произнесе тя напевно, нейната тъмна коса се развяваше нежно около лицето й, докато силата й нарастваше. — Но след като отрови виното, тя не може да напусне. Сега ти си тук. Това трябва да спре.

— Тя? — Това не ми хареса. — Единственият човек, който дойде с мен, е мъж. Може би сте го видели? Около метър и осемдесет, рус, облечен като терминатор? Съжалявам — казах, когато тя сбърчи леко чело. — Имам предвид, че той носеше дълго палто, което покрива всевъзможни оръжия. Той ще се върне скоро и ние ще разрешим случая.

— Не ни интересува мага — каза призракът сурово. — Ти и другата жена сте заплаха. Трябва да напуснеш това място.

— Страхувам се, че тя е един вид териториална — каза главата съчувствено. — Ние сме тук от много дълго време. Тази земя е принадлежала на семейството ми много преди да построят театър върху нея и тя ни подхранва. — Той ми хвърли дяволит поглед. — Напоследък е доста забавно. Проклетите пуритани затвориха всички театри, както и клубовете, публичните домове и всичко друго, с изключение на църквите. Те дори забраниха спортните събития в събота! Те бяха така мили първо да ме обезглавят, преди да преживея всичко това. Но накрая ние спечелихме, нали?

— Ъхъм.

Аз почти не слушах. Всеки дух, който някога бях срещала, искаше да разкаже историята на живота си и ако не се бях научила как да кимам и да се усмихвам, докато си мислех за други неща, отдавна щях да полудея. А аз имах много неща за обмисляне.

От малкото, което бях открила за новата си длъжност, повечето от слуховете, които ми носеше Били Джо, структурата функционираше по този начин: ако някой от собствената ми епоха се замесеше с времевата линия, топката беше в моята половина. Това беше мой проблем и трябваше да го оправя. Но ако някой от друго време се опиташе да се намеси, това беше в сферата на Пития от онова време. Ако това беше истина, намесата, която ме бе довела тук, би трябвало да е от моето време. Но единственият човек, който познавах и който можеше да прескача през вековете, не беше в състояние да прави това. Били с помощта на някои от неговите призрачни контакти беше проверил и ме увери, че раните, които нанесох на духовната форма на Мира, са се проявили като физически наранявания, когато тя се върнала в тялото й. А тя нямаше начин как да излекува подобни рани за една седмица.

Но ако жената, за която духът говореше, не беше Мира, то тогава тя можеше да бъде само друга Пития. Може би моята сила се беше объркала или аз бях призована да помогна да бъде разрешен сложен проблем. И тъй като не бях наясно как работи тази машина, всичко беше възможно. Ако можех да я намеря, бих могла да помоля за малко внимание и да я накарам да изпрати мен и Приткин обратно там, където принадлежахме.

— Можеш ли да ми покажеш другата жена? Може би ще я убедя да напусне и да ме изпрати у дома.

Жената изглеждаше несигурна, но главата изглеждаше готова да помогне. — Разбира се, че можем! Тя не е далеч — забърбори жизнерадостно. — Тя беше в една от ложите преди малко.

Явно ентусиазмът на мъжа помогна на жената да вземе решение и тя кимна отсечено.

— Тогава побързай.

Призраците ме последваха надолу по стълбите, като учтиво не ме изпревариха и ме заведоха в ложата до тази на Мирча. Дръпнах завесите и надникнах вътре, но ложата беше празна. Върху сцената жена в средновековна зелена рокля с големи ръкави на червени ивици жестикулираше драматично. Едва я забелязах. Очите ми фокусираха върху Мирча, който гледаше претрупаната позлатена рамка на сцената със съсредоточения поглед на някого, който в действителност не забелязваше нищо. Един поглед към него и всичко друго внезапно започна да ми се струва незначително. Аз знаех, че всичко е измислица; просто не ми пукаше. Но дори и знаейки, че това се дължеше на заклинанието, все още всичко бе невероятно истинско. Би трябвало да го мразя, че ми бе причинил това, но не можех. Самата мисъл бе абсурдна.

— Там. — Оризракът посочи с пръст пред лицето ми. — Виното е почти доставено.

Тя ми посочи табличка с бутилка и няколко чаши, които бяха поставени на малка маса, която се намираше зад седалките, заети от Мирча и блондинката.

— За какво говорите? — Насилих се да погледна призрака вместо Мирча и в главата ми се появи някаква рационална мисъл. — Искаш да ми кажеш, че виното в бутилката е отровено?

— Тя каза, че може да остане, докато виното бъде изпито, но най-вероятно силите й са недостатъчни. — Духът за пръв път изглеждаше доволен. Почти можех да чуя мислите й: Един отпадна, остава още един.

Аз я игнорирах, тъй като паниката, че нещо може да случи на Мирча, така ме изпълни, че едва я понасях. Излязох от ложата и се сблъсках с Приткин, който стоеше там и изглеждаше раздразнен. Той ни задържа и двамата, иначе щяхме да свършим на пода.

— Хайде! — Аз се заборих в ръцете му, които ме бяха стиснали почти болезнено. — Трябва да отида там!

— Казах ти да стоиш далече от него. Искаш да бъдеш безвъзвратно влюбена в него ли?

— Тогава ти го направи — казах аз, като реших, че той може би имаше право. Исках толкова много да вляза в тази ложа, че, може би, наистина не бе добра идея. — Там има бутилка с вино и може би е отровена. Трябва да я вземеш! — Аз не знаех дали отровата може да убие вампир, но нямах намерение да разбирам.

Той опита за секунда неговият обичаен поглед, след което изражението му се промени и аз знаех, че бях загазила.

— Ако направя това, обещаваш ли да говориш с мен, докато аз искам това, без да пътуваме през времето, без да се опитваш да ме убиеш или да ми поставиш някакви заклинания, проклятия или други спънки?

Аз премигнах.

— Искаш да говорим? — Ние никога не говорехме. Прободени, простреляни и опитвайки се да се взривим един друг, но никога не говорехме. — За какво? — Попитах нервно, но Приткин ми се усмихна дяволито. Той ме беше хванал и го знаеше. — Добре. Както и да е. Ние ще говорим толкова дълго, докато ти не се опиташ да ме убиеш, да ме затвориш или да ме завлечеш в Кръга — или при някой друг. И също така нямаш неограничено време. Един час, приеми или забрави.

— Съгласен.

Трябва да му го призная, че той изобщо не се мотка, след като сделката беше сключена, а веднага ме остави и се провря през завесите. Няколко минути чаках неспокойно, но нищо не се случи. Накрая аз вече не можех да издържам и се върнах обратно в празната ложа, за да мога поне да виждам какво се случва. Нещата не бяха на добре.

Върху сцената един мършав Макбет с увиснали мустаци бе започнал убийствен монолог, докато Приткин имаше истинска кама в гърлото си, благодарение на блондинката. Тя бе защитила Мирча, който стоеше до нея, но моята ложа бе по-близо до сцената и аз не можех да видя ясно какво става.

Преди да мога да измисля как да помогна на Приткин, нещата станах още по-лоши, когато Мирча започна да отваря бутилката. Очите му бяха върху мага и върху устните му играеше лека усмивка. Не ми харесваше този поглед. Мирча винаги е вярвал силно, че наказанието трябва да съответства на престъплението. Ако решаха, че Приткин е искал да ги отрови, той бе напълно способен да излее цялото съдържание на бутилката в гърлото на Приткин и да чака да види какво ще се случи. Обикновено Приткин би трябвало да е в състояние да се измъкне от подобни ситуации, но той се опитваше да не привлече внимание към това, което се случваше. Аз симпатизирах на неговата отдаденост на цялото това нещо с интегритета-на-времето, но да се оставиш да те убият, беше малко фанатично. Аз бях Пития, или поне временно, и не исках да се стига до там. Обичайно не бих загубила съня си заради смъртта на Приткин, но той влезе в тази ложа, защото го помолих. Ако умреше, част от вината щеше да бъде моя.

Въздъхнах и вдигнах ръката си. Замъглена, блестяща кама изскочи на практика от гривната ми и се понесе около ръката ми. Тя бръмчеше от възбуда от предстоящата битка, но аз не бях сигурна, че това беше добър план. Наред с другите неща имах чувството, че можеше да реши да намуши Приткин, вместо да счупи бутилката. Те имаха история и доколкото знаех, сега трябваше да се сражават на една страна.

— Счупи само бутилката — казах аз сурово. — Не нападай мага — знаеш как го приема. Внимавай.

Получих леко поклащане, за което се надявах, че е съгласие, преди да отлети. Тя прелетя през балкона, насочена към бутилката, която Мирча бе надигнал към устните на Приткин. Тя лесно разби дебелото стъкло и червеното вино се разля по палтото на мага и изпръска девствено бялата риза на Мирча. Мирча се завъртя, все още стискайки гърлото на бутилката и ме видя. Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, след което спря и просто стоеше там и гледаше смаяно.

За съжаление моят нож не последва неговия пример и реши да го шаржира. Върху сцената Макбет питаше дали това е камата, която виждаше пред себе си. Моят блестящ, луминесцентен нож се потопи и връхлетя изплашената тълпа, причинявайки ахвания и дори няколко писъка, преди да спре пред смаяното лице на актьора. Тя се люлееше напред-назад за около минута, сякаш правеше поклон, след което се върна при мен. Оглушителни аплодисменти взривиха театъра, заглушавайки речта на актьора. Малко след като камата потъна отново в гривната ми, аз усетих как дезориентацията ме залива, което показваше, че скока във времето наближаваше.

— Бързо хвани ръката ми! — извиках на Приткин. — Пренасянето ще настъпи всеки момент.

Той използва момента на разсейване, за да се отскубне от блондинката. Тя стоеше между него изхода, но той преодоля препятствието като скочи върху неизползваната седалка и се хвърли в пространството между ложите. Той почти се плъзна по ръба, но аз хванах ръката му. В следващата минута ние отново пътувахме през времето.