Призована от сенките

Четвърта глава

— Каси!

Казанова се спусна по товарната рампа, опитвайки се намали излагането си на слънцето. Секунда по-късно се появиха моите три нарушителки, които го следваха бавно по петите. Супер. Всъщност за малко бях забравила за тях.

Гаргойлите хвърлиха един поглед на триото и започнаха пронизително бърборене, което ме накара да искам да си запуша ушите.

— Видя ли какво направиха твоите глупави магии? — попитах яростно Казанова, когато той спря пред мен. — Можех да бъда убита!

— Имаме по-лоши проблеми.

Дръпнах Енио от най-малкия гаргойл, който тя бе мушнала с щека. Треперещото от страх, подобно на птица същество и неговите спътници се втурнаха навътре, грачейки високо.

— И къде бяхте вие? — настоях аз, прекалено ядосана, за да ме е грижа, че да ядосваш древни богове не бе разумно. — Вие винаги имате желание за битка, но когато за пръв път имах нужда от вас, вие си правехте маникюра! Това беше истина — Дейно имаше чисто нови светло червени нокти. Макар че от моя страна това не беше особено честно, имайки предвид, че те помогнаха в бара. Но не бях в настроение и не ми пукаше. Това, че Кръгът бе блокирал моя страж, ме плашеше сериозно и сега имах време да помисля за това. Това беше единственото ми защитно оръжие, което имах и липсата му ме караше да се чувствам крайно уязвима.

Енио изглеждаше обидена, но ми позволи да запазя стика. Пемфредо и Дейно обикаляха наоколо, докато аз държах реч на Казанова.

— Сега Приткин е полумъртъв — информирах го аз, а маговете сигурно…

Той хвана ръката ми толкова здраво, че извиках.

— Къде е той? — Той започна да пребърква сакото си като обезумял. — Защо никога не мога да си намеря проклетия клетъчен телефон, когато имам нужда от него? Трябва да извикаме медицинска помощ, бързо!

За момент си помислих, че е саркастичен, но един поглед на лицето ми беше достатъчен, за да разбера, че не е така. Той изглеждаше абсолютно ужасен.

— Какво става с теб? От кога ти пука, освен ако…

Казанова ме остави да си говоря сама, докато той се спусна навътре. Аз го последвах, а Греите вървяха по петите ми. Енио взе една метла по пътя и я оформи като оръжие, като откъсна главата и остави нащърбен край. Не се опитах да се преборя с нея, за да й я взема. Тя отново бе във формата на старица, но въпреки това щеше да спечели.

Влязох отново в кухнята и видях как посинелия Приткин бе мачкан от полуделия Казанова. Магът отблъсна настрани вампира достатъчно силно, така че той се просна на земята и се втренчи в гаргойла, който му помагаше. Тъй като той отново бе на крака, трябваше да приема, че лечението действаше.

— Махни го от мен — излая той. — Сега!

Казанова сам се надигна от пода. Не само, че не отговори подобаващо, но като че ли трепереше леко.

— Мога да доведа лечител тук за 5 минути!

Аз се втренчих във вампира, сякаш той си бе загубил ума, което може и да беше така. Вампирите и маговете имаха враждебни отношения един към друг, които бяха породени от факта, че и двете фракции претендираха да са водещи в свръхестествения свят. Гледката на вампир, стар колкото Казанова, умилкващ се около маг воин, който го бе ударил, беше сюрреалистична.

— Нямам нужда от лечител. Имам нужда проклетото заклинание да изчезне — каза Приткин сериозно.

Това привлече вниманието ми.

— Тя не може ли да го премахне?

Аз се приближих напред, като ми беше трудно да повярвам, че всичко бе толкова просто и Греите се преместиха с мен. Аз не отговорих, защото гаргойлите внезапно започнаха да пищят, сякаш бе настъпил Армагедон, техните преплитащи се гласове бяха достатъчно силни, че да счупят няколко близко разположени стъкла.

Покрих ушите си и паднах на колене в шок и в този момент Дейно се срина върху мен. Не бях сигурна дали тя се спъна или просто се опитваше да ме предпази от града от храна — топчици, сладкиши и части от плесенясали пайове — който не заливаше от всички страни. Независимо от причината площадката удари окото и то падна от лицето и то се затъркаля по пода. Тя изпищя и започна да пълзи след него, разблъсквайки гаргойлите по пътя си наляво и надясно. Сестрите й се включиха в свадата като подкрепление, а аз намерих убежище по главната маса, където открих Казанова и Приткин.

— Можеш да бъдеш наранен! Не мога да ти позволя да отидеш там! — На практика Казанова крещеше, за да бъде чут и бе сграбчил и с двете си ръце дясната ръка на Приткин. — Гаргойлите приемат кухнята като свещен завет, тъй като те са построили храмовете, които ги хранят. Те приемат Греите като заплаха, но аз ще обясня…

— Не ми пука изобщо за твоите лични проблеми — изръмжа Приткин, сграбчвайки вампира за предницата на дизайнерската му риза. — Накарай я да премахне заклинанието или ще ти създам повече проблеми, отколкото някога си сънувал.

— Хей, аз тази със заклинанието — прекъснах ги аз. — Спомняте ли си? Ако някой ще премахва нещо, то тогава това ще е моето проклятие.

— Не става въпрос за теб! — каза Приткин, когато нещо тежко удари масата и се претърколи на пода. Това беше малкият гаргойл с коса като мрежа и магарешки уши, който след падането не помръдна.

Аз го издърпах под масата при нас, но не бях сигурна как да проверя пулса му и дори не знаех дали има такъв. Това, за което бях сигурна, че зеленикавата кръв, която се просмукваше в опашката не беше на добре. — Окей, достатъчно.

Аз изпълзях изпод масата и се изправих. Нивото на шума бе невероятно и за няколко минути вниманието ми бе привлечено от кухнята, която беше тотално унищожена. Дейно си бе възвърнала окото, но се клатушкаше в далечния край на стаята, четири гаргойла висяха на всяка от ръцете й, докато друг се бе настанил върху гърба й, удряйки непрекъснато главата й с точилка. Енио, в нейната окъпана в кръв слава, бе вдигнала гаргойла с обеците над главата си и го запрати през стаята. Самото мятане можеше да я убие, но ако това не се случеше, приземяването й върху ножовете, които държеше ухилената Пемфредо, със сигурност щеше. Поех си дълбоко въздух и изкрещях по-силно, отколкото си мислех, че е възможно. Гаргойлите ме пренебрегнаха, но трите Греи спряха и ме погледнаха въпросително. Никоя от тях не изглеждаше особено разстроена. Единственото изражение бе ухилената физиономия на Пемфредо.

— Спрете — казах аз с малко по-нормален тон. — Когато ви казах, че имам нужда да се биете заради мен, нямах предвид тях.

Пемфредо се закикоти и размаха юмрука си във въздуха. Енио ме гледаше вкиснато, но постави гаргойла долу, който изсъска към нея и се отдръпна, като изглеждаше зашеметен. Дейно се опита да се наведе към Енио, за да й подаде окото, но сестра й махна към нея благосклонно. Пемфредо дойде, подскачайки, и го издърпа от ръката на Дейно, гледайки триумфиращо. — Хващате ли се на бас с мен?

Енио се плъзна по масата, разблъсквайки няколко очни ябълки от репички, като изглеждаше обезсърчена. Аз не бях сигурна защо — очевидно беше, че тя можеше да вижда и без окото или нещо приблизително на това — но тя беше много депресирана за това, че е пропуснала реда си.

Гаргойлите спряха веднага атаката, след като техният лидер беше в безопасност, но гледаха Греите с разбираемо безпокойство. Няколко от тези, които бяха в непосредствена близост, започнаха да проверяват повалените си приятели, а един издърпа магарешките уши надалеч. Прическата му се бе развалила, но поне беше започнал да идва на себе си. Надявах се, че ще се възстанови, но единственото, което можех да направя за него, е да се уверя, че няма да причиним повече злини. Аз се протегнах и измъкнах Казанова изпод масата, като го хванах за луксозната му вратовръзка.

— Обясни им, че сега ние си тръгваме.

— По дяволите, няма! — изпълзя Приткин, като изглеждаше като някой луд с окървавените му дрехи и сплъстена коса. Той се мръщеше, докато не фиксира женския гаргойл, който Енио бе освободила. — Няма да ходим никъде, докато тя не премахне заклинанието!

— Миранда! — каза Казанова с приглушен гласа и аз осъзнах, че, може би, бях хванала връзката прекалено здраво.

Гаргойлът се приближи, но въпреки че ми бе трудно да прочета покритото й с козина лице, езикът на тялото й издаваше, че няма намерение да съдейства особено. Ако някой можеше да ходи враждебно, то тя успяваше. Тя мушна Приткин в корема, може би, защото не можеше да стигне гърдите му.

— Ти добре. Ние бббезопасност. Добра сделка.

Той се опита да я сграбчи, но той отблъсна ръцете му с плавно движение, което изглеждаше невъзможно, освен когато не разкъсваше нещо. Може би това беше така, тъй като ушите й се свиха назад и тя изсъска към него и се показа доста некотешки раздвоения й език. Тя кръстоса ръце и застана с разкрачени крака зад Казанова, нейната опашка метеше пода зад нея.

— Няма да търгувам с феи — каза Приткин надменно, сякаш подобни неща стояха под нивото му. — Не ме засяга дали вие сте тук законно или не. Няма от какво да се страхувате. Сега го свали!

— Какво става? — попитах Казанова, който оправяше вратовръзката си. Той ми хвърли доста неприятелски поглед, което предполагам, беше честно предвид обстоятелствата.

— В замяна на това, че го е излекувала, Миранда му е направила магия, която няма да му позволи да разкрие на никой за тяхното съществуване. Ако Кръгът открие, че те са тук, те ще бъдат депортирани.

— Това ли е всичко? — Аз се обърнах с присвити очи към Приткин, който не забеляза, тъй като цялото му внимание бе приковано в Миранда. Имайки предвид голямото заклинание, за което ме беше грижа, не намирах много съчувствие към това нищожно нещо. — Ако така или иначе не възнамеряваш да ги предадеш, то тогава каква е разликата? Хайде. Онези магове могат да се завърнат всеки момент.

— Никъде няма да ходя, докато не го премахне — повтори той упорито. Тонът му ме накара да ми се прииска да го изритам. Вместо това мушнах Казанова, който завъртя очи.

— Миранда — започна той със страдалчески тон, но тя стегна челюсти. Тя не каза нищо, но и нямаше и нужда.

— По дяволите, Приткин! — казах аз ядосано. — Няма да стоя тук, докато Кръгът прати още някой след нас. Искаш да говориш, добре. Хайде да говорим. В противен случай се махам от тук.

— Имам идея — каза Казанова весело. — Ще ви повикам кола.

Били Джо влетя през вратата и по пътя си удари половин дузина гаргойли. Нормално щях да бъда изненадана, че те го виждат, но след деня, който бях имала, дори не ми мигна окото.

— Той е с мен — казах аз на Миранда, която въпреки това започна да съска срещу Казанова на странния език, който гаргойлите използваха. Явно, че за един ден тя бе имала достатъчно посетители.

— Не с кола — каза Били, като изглеждаше притеснен. — Има ли изход, който да заобикаля предните, страничните и задните врати? Защото всички те се наблюдават.

— От кого? — Сега какво не беше наред?

— О, не знам — отговори Били саркастично. — От кои магове се измъкнахте преди малко? Кръгът знае, че си тук и силите има са съсредоточени отвън. Има може би две или три дузини — спрях да ги броя. Триото, което срещнахме в бара, бе техният авангард, техният начин да те помолят учтиво да излезеш. Но имайки предвид начина, по който ги изпързаля, не мисля, че те вече са заинтересуван от преговори.

— Те ни атакуваха първи — казах аз в своя защита, след това замълчах и се зачудих дали това беше истина. Аз не бях видяла какво се бе случило междувременно в бара и когато аз и Казанова настроихме канала, видяхме как Енио се справя с маговете. Ако Приткин не беше с тях, то тогава те се забъркаха в тази каша не по собствено желание. Нямаше какво да се чудя защо тогава те не бяха в добро настроение, когато се срещнахме за втори път.

— Няма значение — каза Приткин, сякаш беше прочел мислите ми. — Те те искат мъртва. Ако ги улесниш, това няма да промени нещата.

Аз преглътнах. Предполагах, че Кръгът нямаше да тъжи особено, ако нещо ми се случеше, но да чуя, че нещата бяха толкова зле, беше доста трудно. Да си мислиш, че ще бъдеш използвана от хората, които искаха да те убият, не правеше нещата по-лесни.

— Звучиш сигурен.

— Така е. Това е част от нещата, за които исках да поговорим. — Той погледна Казанова, който въздъхна.

— Има няколко спешни изхода, но никой от тях не е подходящ. — Той махна с ръка към мен. — Не можеш ли да направиш това, което направи по-рано и да се прехвърлите другаде? С вътрешните защити, които ви преследват като маговете, мога да твърдя, че сте дошли да ме тормозите за информация за Антонио, след което сте напуснали, като сте преобърнали мястото нагоре с краката. — Той се огледа наоколо. — О, чакайте, това е дори истина.

— Говорейки за това, ти щеше да ми казваш къде е Тони.

— Не, доколкото си спомням, аз върша доста добре работа, като не ти казвам. — Той се опита да ми подаде кърпичка, предполагам, за да изтрия кейка, който бе полепнал по косата ми, но аз пренебрегнах това. — Ще ти помогна да се махнеш от тук, чика, и с удоволствие ще наговоря лъжи на Кръга, за да ви изгубят дирите, но що се отнася до Антонио…

— Този вампир — Миранда се изплю на пода. — Той във Феерия. Той ннни доведе тук, след това предаде. Ние работим като ррроби.

Казанова изглеждаше втрещен. Аз се усмихнах на гаргойла, който всъщност бе доста по-привлекателен, ако се концентрираше върху наклонените му червени очи.

— Благодаря ти, Миранда! Кажи ми още.

Тя сви рамене по котешки.

— Няма какво толкова да кажа. Той е във Феерия. — Тя погледна Казанова. — Този Кръг, тук ли ще дойдат?

Той прокара ръка по леко разрошената му коса. По някакъв начин той бе успял да избегне цялата хвърчаща храна. Единствената видима щета бяха няколкото гънки, които аз бях причинила на вратовръзката му.

— Вероятно. Явно днес е нашият ден за неочаквани посетители.

— Не! — каза тя, сочейки крака му с извадени нокти. — Имаме работа! Без повече бъркотии!

Забелязах, че двойка малки смели гаргойли се опитваха да бутат натоварена количка, която по някакъв начин бе избегнала настъпилата катастрофа, през бъркотията към вратата, а другите мърмореха по телефона и драскаха поръчки върху един бележник. Аз бях съгласна с Миранда, че трябва да им се махнем от главата — или от рогата, както и да е — когато се появи друг посетител. Големът на Приткин влезе през вратата и пронизителният шум започна отново от всички страни. Аз изстенах и запуши изтормозените си уши с пръсти. Приткин за момент гледаше съсредоточено голема, сякаш извършваха някакъв вид невербална комуникация, след което ме погледна. Той направи някакъв жест и настъпи блажена тишина. Знаех, че това беше някакъв вид заклинание, защото шумът не бе отслабнал, но какофонията бе затихнала до лек шум.

— Те идват. Трябва да тръгваме.

Кимнах.

— Добре. Тогава накрая онзи любовник там да ни каже къде е порталът на Тони към Феерия. И без лъжи — казах на Казанова. — Знам, че има такъв.

— Да, има, но не знам къде е — каза Казанова разсеяно. — Миранда! Можеш ли да успокоиш хората си, моля? То няма да унищожи нищо! — Той погледна Приткин. — Нали?

— Така ще стане, ако не ни кажете истината — казах аз намръщено.

Той погледна подозрително голема, който отвърна на погледа дотолкова, доколкото можеше да се каже, че неговите неясни вдлъбнатини, които се наричаха очи, позволяваха. То нямаше рога, зъби или други притурки. То беше просто лошо направена статуя, подобно на нещо, което грънчарят бе започнал и след това забравил. Но не ми хареса повече, отколкото на Казанова, когато обърна тези празни очи към мен.

— Не знам къде е проклетият портал! — настоя Казанова. — Тони продаваше вещици на феите, но той имаше специална група, която се занимаваше с тази част на бизнеса и аз не бях един от тях. Той взе повечето от тях със себе си, когато изчезна, а последните напуснаха преди седмица с последния кораб. Те не са тук.

Погледнах Миранда.

— Ти трябва да си дошла през портала. Трябва да знаеш къде да го открием! Тя поклати глава.

— От другата ссстрана, аз виждам. Но тук, не. — Тя метна престилката на близкия гаргойл върху главата му. — Ето ттака.

Слепият гаргойл се блъсна в Приткин или по-точно в краката му, което беше максимално далеч, където малкото нещо можеше да стигне. Магът махна престилката и го изпрати обратно при Миранда с леко побутване. — Те трябвало да бъдат с превръзка на очите, преди да бъдат изпратени през него — преведе Казанова. — Предполагам, че Тони не е искал да знаят как работи устройството, в случай че маговете ги хванат.

— А ти? — попитах Приткин. — Кръгът би трябвало да има достъп до портала.

— Ние използваме този в МАГИЯ.

Аз въздъхнах. Естествено. Имаше смисъл, че МАГИЯ — съкратено от Метафизичен алианс за Велико Междувидово Сътрудничество — има такъв портал. Това е един вид свръхестествени Обединени нации с представители на магове, вампири, превръщачи и феи, а делегатите от Феерия би трябвало да пристигат там по някакъв начин. Освен това тази сграда беше близо, в пустинята извън Вегас. Като недостатък можеше да се изтъкне, че МАГИЯ бе заобиколена от много хора, които ме търсеха и не за да ме поздравят с рождения ми ден. Все още предстоеше да се види дали щях да оцелея достатъчно дълго, че да празнувам 24-я си рожден ден, но да се навра в свърталището на враговете ми не беше най-добрия начин да оживея дотогава. За нещастие порталите за Феерия не се срещаха под път и над път, а и другите също щяха да бъдат охранявани. На теория беше по-добре да танцуваш с дявола, който познаваш, за това реших да отида в МАГИЯ. Поне бях ходила там и преди и познавах нейното разположение.

— Знаеш ли точно къде е? — попитах аз.

МАГИЯ бе доста сложно построена. Щеше да бъде хубаво, ако можеше да стесни малко територията.

Приткин ме погледна недоверчиво, но каквото и да искаше да каже, бе прекъснато от воя на сирените. Той бе като слаб, отдалечен клаксон в бълбукащата тишина, но Казанова изруга високо.

— Маговете са влезли със сила — това е главната аларма.

— Махни хората от тук — нареди Приткин.

Казанова кимна, без да протестира за сграбчването на ръката му от Приткин.

— Това вече е направено — стандартният протокол е да се каже, че има изтичане на газ, независимо дали има опасност и всички да се евакуират. А и се предполага, че маговете ще избягват да правят фокус-бокус пред хората, нали?

— При нормална ситуация, да. Но те я искат изключително силно. — Приткин ме посочи с глава.

Казанова сви рамене.

— Всеки фойерверк ще е част от шоуто, докато някой от хората не бъде наранен. Това място е построено така с причина — преди са ставали няколко инцидента. — От мръщенето на Приткин можех да се досетя, че те не са били уведомени за това. — Хайде всички да ви изведем на безопасно място, след което ще мога да се концентрирам върху контрола на щетите.

— Къде е най-близкият авариен изход? — попитах аз.

— Благодарение на теб повечето са унищожени. Твоето най-добро предположение е, че единият води до мазето на един магазин за напитки в Спринг Маунтин. — Казанова отиде до телефона на рум сървиза и го издърпа от ноктите на гаргойла, който приемаше поръчки. Той погледна през рамо. — Ще има кола, която ще ви чака отзад на магазина, но това е всичко, което мога да направя.

— Чакай малко. Ти имаш сейф в къщата, нали?

— Защо? — попита Приткин подозрително.

— О, по дяволите — каза Били.

— Ти искаш да рискуваш да ги вземем с нас във Феерия? — настоях аз.

Били изпъшка и погледна към Греите, които дъвчеха сандвичите пръсти.

— Имайки предвид какво се случи последния път? По дяволите не.

Аз погледнах Казанова, който беше по средата на телефонен разговор.

— Те преминаха системите за сигурност, сякаш не бяха там — ни информира той, препредавайки рапорта. — Група от магове са били спрени от Хедлайнерите, но има още две групи и — mierda! Те са простреляли Елвис. Кажи ми, че това не е било показано — настоя той към някой от другата страна на линията.

— Те са простреляли изпълнителя? — Аз бях изненадана или по-точно шокирана. Предполагаше се, че маговете трябва да пазят хората, а не да ги използват като мишени, въпреки че изглежда те забравяха това, когато се отнасяше до мен.

Казанова поклати глава.

— Не истинският. — Той отново се съсредоточи върху телефона. — Не, не! Оставете некромантите да се притесняват за мръсната работа; за какво иначе им плащаме. И нека да вдигнат отново Хендрикс, ще имаме нужда от подкрепление.

Аз изгубих нишката на разговора, защото люлеещите се врати на кухнята излетяха от пантите, насочвайки се право към мен. Пемфредо, която дори не бях видяла да помръдва, ги улови и ги хвърли обратно към групата магове воини, които се изсипаха през входа. Енио се опита да ме замъкне под масата, но аз улових китката й.

— Дали ще ти хареса да се позабавляваш?

Тя ми хвърли смразяващ поглед. Очевидно тя бе разбрала, че нашите понятия за забавление се различават.

— Сериозна съм.

Кимнах към маговете, които бяха атакувани от група съскащи гаргойли, които очевидно не бяха оценили разрушаването на вратите. Маговете бяха на практика заровени в море от биещи криле и режещи нокти, но знаех, че това няма да продължи дълго.

— Забавлявай се. Просто не убивай никого.

Огромна усмивка се появи на лицето на Енио, подобно на дете в Коледната утрин, и следващото нещо, което видях бе как тя вдигна масивната подготвителна маса и я хвърли към нарушителите, останали при липсващата врата. Тя и сестрите й пробягаха стаята и я прескочиха, кикотейки се, докато нападаха втората вълна от магове, които се опитваха да влязат.

— Спечели ни малко време — казах на Приткин, който се бореше със себе си. Той можеше и да има проблеми с Кръга, но определено не харесваше идеята те да бъдат играчки на Греите. Тъй като понятието на маговете за справедливост бе да ме завлекат на импровизиран съд и бързо да ме осъдят на смърт, аз нямах подобни проблеми. — Хайде!

Приткин ме игнорира и издърпа един маг изпод три гаргойла, които бяха запознали лицето на мъжа с рендето за сирене. Изненадващо се оказа, че щитовете не работеха толкова добре срещу Феите — съдейки по агонизиращото му изражение, това беше урок, който най-вероятно той нямаше да забрави.

Приткин го изпрати в безсъзнание, след което сграбчи Миранда. Тя се опита да го захапе, но той я беше хванал за гърлото и я дръпна от лицето на мага. Това не помогна на останалата част от него да бъде лошо издрана, но той продължи неумолимо. Явно обаче неговата концентрация се наруши, защото привидната тишина се наруши. Той каза нещо, но аз не можах да чуя какво при цялата тази шумотевица, която заглушаваше дори гаргойлите.

Не можех да повярвам, че Приткин все още се бе фокусирал върху глупавото заклинание. То ми изглеждаше безопасно, особено сега, когато Кръгът бе разбрал за гаргойлите от тях самите. Но го познавах достатъчно, за да не се опитвам да споря.

— Миранда! — извиках аз, буквално с всички сили. — Премахни заклинанието! Казанова ще ви скрие от маговете!

Това привлече вниманието й и тя обърна котешките си очи към мен. Не махна ноктите си от Приткин, но в действителност не ми пукаше особено.

— Обещаваш ли? Няма да се върнем? — попита тя, гласът и по някакъв начин проряза врявата.

— Обещавам — извиках аз, сръгвайки Казанова, който си бе пробил път през битката до нас. Той изглеждаше обезпокоен, но аз не му дадох възможност да протестира. — Знаеш, че можеш да го направиш. Тони има всякакви скривалища тук.

Той завъртя очи.

— Claro que si! Просто вървете!

Миранда се усмихна, това бе наистина странно изражение върху нейното обрасло с козина лице, тъй като проблеснаха доста кучешки зъби.

— Ще запомня това — каза ми тя и внезапно Приткин държеше фучаща, съскаща и гърчеща се топка от козина. Няколко дълбоки драскотини се появиха по лицето му и аз го ударих по рамото.

— Остави я и тя ще ти помогне!

Приткин най-накрая я пусна и за кратко Миранда приглаждаше и почистваше козината си. След това тя махна с лапа към него с изненадващо елегантно движение. Не забелязах никаква промяна, но предположих, че има такава, защото той сграбчи ръката ми и ме задърпа след Казанова, като изглеждаше толкова раздразнен, сякаш аз бях единственото нещо, което го забавяше.

— Ще ви покажа тунела, но трябва да побързаме. Не трябва да бъда видян с вас — каза вампирът.

Огледах се наоколо за Били Джо, но той беше изчезнал. Надявах се, че той върши някаква работа за мен, а не седи някъде да се забавлява, като хвърля зарове. Той можеше да мести малки неща, ако наистина се концентрираше, а беше изключително забавно да нагласяш игрите в казиното.

Големът се появи пред нас, а от гърдите му стърчеше касапски сатър, но той очевидно не го забелязваше. Ние се втурнахме в хладилната стая, а Казанова премести голяма щайга с маруля. Той посочи към това, което изглеждаше като солидна бетонна стена.

— Оттам. Колата вече е на местото и шофьорът ще ви чака, за да ви даде ключовете. Дайте ми, каквото искате, за да го сложа на сигурно място и тръгвайте!

— Ще ги дам на шофьора! Виж, наистина оценявам…

Казанова ме прекъсна с един жест.

— Просто се увери, че няма да свърша, оправяйки това място отново за този bidonista — каза той строго.

— Така да бъде — отвърнах му аз. Само се надявах, че ще мога да спазя моята част от сделката.

Мъжът, който ни чакаше в края на дългия, задушен коридор, се бе облегнал небрежно на луксозно БМВ, с кръстосани ръце и очевидно отегчен. Аз зяпнах, като съзнанието ми се изпълни с картини на горещи нощи, намачкани чаршафи и невероятен секс. Не само страхотните черни къдрици, блестящи като колата зад него, които умоляваха всяка жена под осемдесет да прокара ръце през тях. Не беше само слабото, мускулесто тяло, облечено в тесни дънки и тениска и прекрасно загорялото тяло, цветът на което притежаваше само маслинената кожа. Имаше мигновено привличане от тези бистри тъмни очи, за които знаех, че не може да са истински. Можех да се дивя на погледа на мъжа, но не бях заинтересувана от това, докато не го познавах малко по-дълго от десет секунди. Инкубус, помислих си аз, а устата ми пресъхна. И съдейки по нивото на интерес, тялото ми беше силно заинтригувано. Преглътнах и се опитах да се усмихна.

Той моментално отвърна на усмивката ми, оглеждайки късата ми униформа с оценяващи очи.

— Чу ли за нашата сделка, querida? Двайсет процента за услугата.

— Казанова ни изпрати — поясних аз.

— О, разбира се. Аз съм Чавез. Това означава този, който изпълнява желания…

Аз го прекъснах, преди да може да ми предложи да сбъдне всичките ми мечти.

— Ние, хм, наистина трябва да тръгваме.

Забелязах, че си беше довел приятел, който най-вероятно щеше да го върне обратно, след като ни дадеше ключовете. Красивият блондин носеше бейзболна шапка с надпис Данте и мрежеста блуза, която разкриваше възбуждащи части от мускулестото му тяло. Той ме дари с весела усмивка като на някой плажен гларус от седалката на шофьора на ослепителен кабриолет. Изражението му предизвикваше усещането за пясък, миришещ на морска сол вятър и знойни, изпълнени със страст нощи. — Аз съм Рандолф — каза той с отчетлив акцент на човек от Средния Запад, хващайки ръката ми здраво с неговата голяма, загоряла такава. — Но ти можеш да ми казваш Ранди. Всеки може.

— Обзалагам се.

Накрая трябваше да взема картата на Чавез, три брошури и флаер, който рекламираше предстояща две-за-една нощ, преди да ме изслушат. Убедих Ранди да заведе Приткин в тату студио, където той каза, че има приятел, който може да го закърпи. Намерих тази история откровено съмнителна, тъй като повечето от неговите рани се бяха затворили, но може би неговият приятел можеше да ни предостави други дрехи или душ. Цялата тази кръв го правеше доста подозрителен, а ние отчаяно се нуждаехме да останем незабелязани.

— И къде отиваш? — настоя Приткин, изглеждайки подозрителен.

— Казах, че ще говорим и тогава ще тръгнем — уверих го аз, качвайки се в БМВ-то на седалката до Чавез. — Ще се видим по-късно. Но не мога да обикалям наоколо, облечена така.

Били се появи, докато си говорехме и се опита да влезе през открехнатия прозорец, но аз го спрях с поглед. Не вярвах на мага. Звучеше като Приткин и Кръгът беше по петите му, но все пак това можеше и да е капан. Имах нужда чифт очи да го следят, докато бях заета другаде, а и очите на призрак също вършеха работа. Били се нацупи, но полетя към Приткин, след като пусна нещо малко и метално в ръката ми.

— Не можеш да се върнеш в хотела си — каза Приткин. Неговият тон направи думите му да звучат по-скоро като команда, отколкото като препоръка.

— Така ли мислиш? — бутнах го назад, за да мога да затворя вратата. Чавез може да заведе в мола. Имам нужда от дрехи — дори и във Вегас, това облекло е прекалено натрапващо се. — Да не споменавам, че беше наистина неудобно. — Дори ще ти донеса обяд, ако помолиш учтиво.

Приткин се намръщи, но нямаше никакъв начин да ме принуди да отида с него и изглежда, че осъзнаваше това. След кратка пауза той се отдръпна, така че Чавез да не мине през краката му. Аз реших, че за него това беше направо цивилизовано, така че щях да му донеса храна.

— Трябва да отида на ледена пързалка — казах на Чавез, докато ние излизахме от паркинга покрай магазина за напитки, салса звучеше от перфектната уредба на колата. Той ми хвърли питащ поглед, но не настоя. Предположих, че работата за Казанова го бе научила да приема нещата такива, каквито са.

Вегас имаше много добър градски транспорт, но нямаше обществени шкафчета в търговската част на града, така че трябваше да бъда изобретателна, за да скрия няколко неща. Оставянето им в хотела не беше добра идея, имайки предвид, че маговете и вампирите можеха да открият стаята ми всеки момент. Ние сменяхме хотелите всеки ден и използвах фалшиви имена, но с ресурсите на МАГИЯ това не значеше нищо. Подскачах при всеки звук и се оглеждах в продължение на всички тези седмици, въпреки че част от това бе предизвикано от чувството ми за вина от новата ми професия като казино мошеник.

Били ми помогна да събера необходимите ми за живот пари, като се уверяваше, че заровете и топчето на рулетката щяха да паднат на мястото, което исках. Не се чувствах добре от това, но не смеех да проверя банковата си сметка или кредитна карта, тъй като се страхувах, че някой ще ме проследи. Сега можех да предположа, че всеки, като и братята им, знаеха, че съм в града, но аз излъгах за нуждата да пазарувам. Аз бях скътала дрехите си в един чувал заедно с чантата ми и плячката от Сената, преди да отида в Данте. Торбата бе в едно шкафче на ледената пързалка, а ключът бе прибран в най-тъмното кътче на фоайето на Данте. Фактът, че Били не възропта да го донесе, показваше, че той споделя моя ентусиазъм да се отървем от някои неща.

Ледената пързалка е популярно място в горещите пустинни дни и свободното каране на кънки бе започнало току-що, когато пристигнахме. Тълпа туристи, търсеща семейно забавление и повърхностни познания за местните, се втурнаха през вратите задно с нас и издадоха колективна въздишка на облекчение при смяната на въздуха. Пързалката имаше магазин, така че Чавез предложи да се погрижи за бързата закуска, докато аз взимах чантата си. Предложих да платя за храната, но той се засмя и отказа.

— Въпреки че бих бил щастлив да ти предложа оферта за други неща, querida.

Аз избягах, преди да се изкуша да приема офертата му. Вмъкнах се в дамската тоалетна и си обух гуменки, износени шорти цвят каки и светло червено горнище. Облеклото ми не беше образец за елегантност, но поне вече не бях боса и отрупана с пайети. Дори във Вегас то щеше да привлече няколко погледа, въпреки че кръвта на Приткин бе почти невидима върху тъмночервения сатен.

Когато се върнах, Чавез флиртуваше с една омаяна касиерка, която очевидно бе забравила, че би трябвало да получи нещо повече от усмивка в замяна на двете големи торби, които бе подала. Бях готова да се обзаложа, че разходите за живот на Чавез бяха доста ниски.

— Добре ли изглеждам? — попитах аз, чудейки се дали щях да успея да надвия за по-голямата част от храната.

— Разбира се, че не. — Той ме дари с кратка усмивка, докато разглеждаше новото ми облекло. — Estas bonita! Винаги ставаш!

Тъй като косата ми беше лепкава от остатъците от пая, а дрехите ми бяха достатъчно измачкани, сякаш принадлежаха на някой бездомник, аз приех тази реакция такава, каквато си беше — рефлективна реакция. Вероятно Чавез не бе в състояние да обиди жена, независимо от това как изглеждаше. Това нямаше да е добре за бизнеса.

— Благодаря, може ли… — аз спрях, сърцето ми се качи в гърлото, а аз зяпнах пързалката, където се пързаляше един мъж. За част от секундата си помислих, че е Томас. Той имаше същото слабо атлетично тяло, същата дълга до кръста черна коса и същата медена кожа. Това продължи, докато едно малко момиче не се препъна на леда зад него и той се обърна, за да я хване, при което видях лицето му. Не беше той, разбира се. Последният път, когато го бях видяла, той се опитваше да задържи главата си върху счупения си врат.

— Какво има, querida? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Можех да му кажа, че срещата ми с Томас щеше да е много по-травматична, отколкото среща с някой призрак, но не го направих. Старият ми съквартирант не беше любимата ми тема за разговор. Той даде на Распутин ключовете за защитата на МАГИЯ в замяна на две неща: да му се помогне да убие господаря си и контрол върху мен. Двете вървяха заедно, тъй като причината да се отърве от сегашния си господар бе след това да убие стария си такъв. Имайки предвид, че въпросния господар, Алехандро, бе главатар на Латиноамериканския Сенат, Томас бе решил, че ще има нужда от помощ. Може би някой ден щях да срещна човек, който нямаше да ме възприема главно като оръжие. Или, знаейки късмета си, може би, нямаше да се случи така.

Нещата не потръгнаха така, както си мислеше Томас. Предполагах, че бе оцелял в битката, тъй като не бе лесно да се убие господар вампир първо ниво, но дали се бе измъкнал от гнева на МАГИЯ, не знаех. Но ако той бе на свобода, щеше да е беглец и нямаше да се пързаля в публични места следобед.

— Няма нищо — казах аз.

Чавез се облегна на перилата до мен.

— Красив мъж. Muy predido, страхотен, както казвате американците. Стрелнах го с поглед, изражението му бе преценяващо, дори леко хищническо, докато следеше пързалящата се фигура.

— Ти инкубус ли си? — Аз бях останала с впечатлението, че те предпочитат женски партньори. Със сигурност не бях виждала мъжки покровители да се мотаят при Казанова.

Чавез сви рамене.

— Инкубус, сукубус, всичко е едно и също.

Аз премигнах.

— Може ли отново?

— При нашия вид полът не вроден, querida. В момента аз съм в мъжко тяло, но мога да обсебя и женско. Това е едно и също за мен. — Неговите очи проблеснаха, когато той се приближи към мен, прокарвайки горещ пръст надолу по бузата ми. Докосването беше леко, но ме накара да потръпна. — Удоволствието си е удоволствие преди всичко.

Заедно с думите му се появи и внезапен поток от чиста похот. То не беше толкова обсебващо като докосването на Казанова, нито пък привлече вниманието на заклинанието. Беше просто покана, нито повече, нито по-малко — знание, че каквото и да изберях, щеше да се приеме с радост и да завърши с наслада. Това ме вбеси, но не на него. Аз осъзнах, че както стояха нещата, аз имах по-малък контрол върху любовния си живот, отколкото една монахиня. Дори да си загубех разсъдъка и да решах да заменя живота си като робиня на Пития за кратко забавление, не можех. Буквално не можех, освен ако не исках да полудея. Мирча бе видял това.

— Шокирах ли те? — Той по-скоро се забавляваше, отколкото да се разкайваше. Можех да му кажа това, че след като бях израснала при Тони, нямаше много неща, които да ме шокират, но просто вдигнах рамене. — Няма да бъде за пръв път — увери ме той. — Моят любовник е едновременно мъж и вампир, така че развих… как е думата? Дебела кожа?

— Не мислех, че инкубусите и вампирите имат какво толкова да правят заедно.

— Така е. Аз съм доста перверзен — каза той весело.

Аз се усмихнах въпреки себе си.

— Можем ли да тръгваме?

Чавез се опита да вземе палтото ми, но аз го задържах с извинението, че той щеше да носи двете торби с храна. Ако това нарани неговата мачо чувствителност, той не го показа. Веднъж, след като бяхме на сигурно в колата, аз махна откраднатия костюм от торбата, след като го увих около черните кутии. Оставих обаче празната кутия на Греите. Имах планове за нея.

— Казанова каза, че ще прибере тези неща на сигурно в дома му и че няма да обвинява момичето, което, хм, ми даде тези дрехи назаем. — Подадох вързопа на Чавез, когато включи двигателя.

— Ще му го предам, въпреки че той може да е зает за известно време. — Той ми хвърли един флиртаджийски поглед. — Определено оставяш следа, querida. Мисля, че Данте никога няма да бъде отново същият.

Той небрежно хвърли вързопа на задната седалка и аз потиснах потрепването, когато той отскочи от кожената седалка. Чудех се, не за първи път, дали не мога да заключа отново кутиите в шкафчето и да кажа на МАГИЯ тяхното местоположение. Но тъй като Сенатът бе на прага на война, не им вярвах, защото можеха да решат, че се нуждаят от допълнителна помощ и да освободят това, което беше вътре, каквото и да беше то. Казанова нямаше да иска повече подобни на Греите гости да се разхождат насам-натам, така че вероятно кутиите бяха в безопасност при него. Или поне докато не откриех какво да правя с тях. Чавез спря пред съмнителното студио за татуировки, където се предполагаше, че Приткин трябваше да се почисти. Той хвана ръката ми, когато тръгнах да слизам от колата.

— Не знам какво планираш, querida, но внимавай. На маговете никога не може да се има пълно доверие, разбираш това, нали? А особено на този. Когато се договаряш с него, помни: „Изглеждай като невинно цвете, но със змия под него.“ — Аз зяпнах, когато чух поговорката и той се засмя. — Какво си мислеше, че имам само добър външен вид?

Започнах да заеквам, отричайки това, въпреки че той имаше право, а и двамата го знаехме.

— Имаш визитката ми, нали? Обади се, ако имаш нужда от помощ. — Той се ухили, а зъбите му бяха изумително бели на фона на маслинената му кожа. — Или за каквото и да е друго. За теб, Каси, тарифите ми подлежат на преговори.

Аз се засмях, а той потегли със свистене на гумите. Хрумна ми чак след като потегли да се чудя откъде знае името ми. Всъщност никога не се представям. Свих рамене; Казанова трябва да му е казал.