Призована от сенките

Четиринадесета глава

Улицата все още бе тъмна, дори и за очите на Августа, но аз открих друг начин да виждам. По целия път имаше хора, скрити в нощта — в жилищни сгради, бягащи по улицата или струпани в кръчмите. Много от тях бяха безформени, тъмно облечени фигури в нощта, но всички имаха сърцебиене и всички тези хиляди живи, биещи органи ме примамваха като песен на сирена. Отвъд потока от хора имаше тъмни петна, само няколко улици по-назад, но кожата ми настръхна от усещането за тяхната сила. Вампири. Отдръпнах се така, че да не виждам отражението на Августа, отразено в тъмното стъкло.

— Има много вампири в околността — казах на Приткин. — Може би няколко дузини.

Успях да кажа изречението без гласа ми да потрепне, но дланите ми започнаха да се потят. Дори и в тялото на Августа, нямаше начин да се бия в неравенство, а с всичките си играчки, Приткин нямаше да се справи много по-добре.

— След колко време ще стигнат до тук? — Той звучеше далеч по-незаинтересуван за моите изтощени нерви.

— Какво значение има? — Преборих се с желанието си да му се разкрещя. — Трябва да открием Мирча и да се скрием — бързо. Това е единственият разумен план.

Приткин излезе през задния вход и тръгна надолу по стълбите. Следвах го по целия път до предната част на сградата, където той спря, погледна на горе и надолу по заледената улица.

— Развесели ме — каза той.

— В случай че си забравил, Сената не е единственият ни проблем — казах му, достатъчно ниско, надявайки се, че никой от преминаващите вампири няма да забележи. — Не мога да оставя Мира да се измъкне…

— Тогава недей. Разправи се с мошеника. Ще се справя с това.

— Ще се справиш с това? — Отпуснах ръката си върху стълба с фенера, но не го осъзнавах, докато не се опитах да я дръпна, ала пръстите ми бяха почти напълно преминали през желязото. Извадих ги внимателно и го подпрях на близката сграда, така че да не падна. Да се ядосаш в тяло на вампир, определено не беше добра идея. — Труповете не са добри съюзници! — казах откровено на Приткин. — Някои от тях са членове на Сената. Съмнявам се, че дори ще успееш да ги забавиш. Трябва да се скрием.

— Могат да ни проследят по миризмата и сами. Да се крием не е опция.

— А самоубийството е?

Щях да кажа и още нещо, но някой ме сграбчи отзад. Отново. За половин секунда си помислих, че е вампир, но тогава усетих сърцебиенето зад себе си и подуших вонята на немит мъж и престояла бира. Дръпнах се, но мъжът ме последва. Направих това, което чувствах като лек натиск, едва ли бях изразходвала някаква енергия, но той прелетя до другата страна на улицата и се разби в дебелия прозорец на кръчмата. Можех да видя замръзналия шок върху лицето му, половин дузината стъкла, който пронизаха кожата му, дори и кървавата дъга във въздуха.

Неговият приятел, който не бях забелязала, нададе звук на ярост и се затича към мен, изпъвайки юмрук назад. Наведох се и успях да го укротя, като прокарах ръка около гърлото му, блокирайки притока му на въздух. Беше абсурдно лесно — костите в мускулатурата на врата му бяха крехки като на птиченце, и вместо да ми беше трудно да го държа, предизвикателството беше случайно да не му счупя нещо. Никога не съм мислила за това, колко деликатни са хората, особено мъжете, повечето от които дори се извисяваха над мен. Изведнъж стана прекалено очевидно колко внимателни трябва да са вампирите, за да не оставят диря от тела зад себе си. Мъжът правеше това, което вероятно мислеше за бурен опит да се освободи, но за мен беше като държане на пеперуда за крилете, опитвайки се да не ги скъсам. Само лек натиск е достатъчен, за да спра въздуха му, но внимателно, нежно или трахеята му щеше да се разпадне и това мускулесто същество щеше да се смачка като хартийка в ръцете ми.

Той най-накрая се отпусна и аз го поставих долу, за да проверя пулса му. Намерих го и въздъхнах облекчено.

— Изглежда ще се оправяш достатъчно добре и сама — коментира Приткин.

— Срещу хора! Не хората ни преследват.

— Не, но принципът е същият. Когато те погледнаха, двамата мъже видяха единствено слаба жена, вместо да наблюдават хищника в нея. — Той се усмихна кратко и тъжно. — Често имам същото предимство.

— Не можеш да ги повалиш всички, хищник или не!

— Принципът е същият — повтори той, издърпвайки тежкия уличен фенер, който съборих на земята, а след това го натика обратно в дупката с усилие. Газопроводът под улицата се разкъса и се запали със свистене, изпращайки ярки струи към небето. Отскочих назад, заради инстинктивния ужас на Августа, който премина през мен. Но вампир, който не бях забелязала, се запали и затича крещейки. Приткин се ухили злобно. — Никога не бъди това, което очакват.

Той затича надолу по улицата след разбягалите се вампири, крещейки и общо взето правейки колкото е възможно повече шум, а черните кладенци на силата в зрението ми, започнаха да реагират по същия начин. Вампирите не знаеха какво ставаше, но търсеха битка и Приткин изглежда беше готов да им я предложи. И нарече мен луда.

Изтичах обратно в театъра и намерих Били, треперещ зад щанда за билети. Кимнах в одобрение. Нямаше безопасно място в момента, но по-добре да беше с мен, отколкото с онези маниаци навън.

Върнах вниманието си, за да открия Мира. Имаше трима души в сградата и само един беше човек. Можех да чуя силното, стабилно сърцебиене, можех да го почувствам в гърлото си като нещо плътно и сладко. Вампирите не се притесняваха от дреболии, като това дали имат пулс, но можех да ги подуша. И дори от това разстояние носа на Августа, можеше да разчете свежия мирис на бор.

Проследих глада на Августа зад кулисите, опитвайки се да открия точното местоположение на Мира, но мястото беше лабиринт от малки стаи и задънени коридори, с подпори останали на случайни места. Навлязох в гората от рисувани дървета, за да се намеря зад кулисите на сцената. Театърът беше толкова тъмен, че малко неща биха били видими за човешките очи. Различих част от реквизита — ковчеже, няколко знамена и няколко затъпени копия — чакащи за следващото представление. Нямаше знак за активност, но човешкото сърцебиене все още беше на достатъчно добро разстояние.

Най-накрая открих местоположението на мишената си в стаичката зад сцената, надолу по стълбище покрито с прах и стари брони. Хвърлих по едно око на очуканите рицари, докато се приплъзвах между тях, но нито един не потрепна. Първата стая, която достигнах беше обзаведена като трапезария с голяма, лъскава, дървена маса, която практически миришеше на пчелен восък. Беше от дъб, за да си съответства със стените и гредите по тавана. Имаше куп портрети, пръснати наоколо, и голяма каменна камина. Имаше готическо излъчване и щеше да послужи за добър фон на няколко вампира, само че тук нямаше такива.

Все още живите въглени в камината, гарафата и двете използвани чаши на масата ми подсказаха, че не са си тръгнали много отдавна. Надникнах в следващата стая, изпълнена с особена миризма, и открих човек. Но не беше Мира.

Висок, едър мъж с тъмна коса и достатъчно странен със своята червена брада, стоеше в ъгъла с риза, разтворена над неговия блед, космат корем. Държеше свещ в ръката си и аз разпознах миризмата: печена човешка плът. Изглежда се е опитвал да стопи кожата на гърдите и корема си, части, от които вече бяха ярко обгорени, рачешко червени. Няколко, които бяха получили допълнително внимание бяха започнали да образуват мехури. Той плачеше тихо, сълзи се стичаха по бузите му и мокреха брадата му, но той не спираше.

Затичах се и захвърлих свещта надалеч. Тя се търколи по пода и изгасна, а той я проследи с празен поглед. След това се протегна към рафта зад себе си, взе друга и беше на път да я запали, преди да изхвърля и нея. Погледнах го в очите, но нямаше никого вкъщи. Някой явно му беше внушил нещо, силно. Зашлевих го, но изглежда не помогна. Опитах се да прикова погледа му в моя, но беше трудно да го накарам да се фокусира достатъчно върху нещо. Вампирите трудно влияеха върху хора, който бяха наистина пияни, надрусани или луди, защото умовете им не работеха правилно. Очевидно това се отнасяше и за онези, които бяха попаднали под внушение.

В крайна сметка, привлякох вниманието му, като изхвърлях свещите и кибрита му в кошчето за боклук, отказвайки да го оставя да си ги върне. Той се съвзе достатъчно, за да забележи, че съм там, и заедно с възприемането той потрепна от болка. Щеше да стане много по-зле, когато мозъкът му се прояснеше, но в момента беше просто неудобно.

— Къде е Мира? — попитах. Той се вгледа в мен, сякаш му беше трудно да си спомни английския. — Виждал ли си момиче, по-ниско от мен, със странни очи…

— Господарят и Лорд Мирча се дуелират — каза той тъжно. Опитах се да повторя въпроса, но той просто се взираше в мен. Имаше само една мисъл в главата му и тя не беше за Мира.

— Къде е този дуел? — Не ми трябваше да търся Мира, ако намерех Мирча — тя щеше да ме открие.

— На сцената.

— Бях там. Празно е.

— Отидоха в стаята на Лорд Дракула за оръжия. — Лицето му се сгърчи от болка, но мислех, че е не толкова заради раните му, отколкото заради мисълта, че господарят му е в опасност. Никога не бях срещала по-малкия неизвестен брат на Мирча, но и не бях ентусиазирана от тази идея. Това, което наистина ме безпокоеше, беше битката. Половината Сенат беше след тях, а те губеха време в дуели?

— Защо се бият?

— Ако моят господар спечели, ще е свободен — брат му се закле. Но ако спечели Лорд Мирча, той ще се върне в плен, вероятно завинаги! — Големият мъж започна да плаче, сякаш сърцето му щеше да се разбие. Въздъхнах. Трябваше да зная. Разбира се, че Дракула не искаше да се върне в затвора или каквото и да е убежище, което Сената е установил за луди вампири. Но докато той и Мирча се биеха, Мира и нейните нови приятели щяха да сложат край на спора като ги убият и двамата.

Обърнах лицето на човека срещу мен.

— Защо се изгаряш сам?

— Лорд Дракула ми заповяда, заради провала ми да държа Лорд Мирча далеч от местонахождението му. Той дойде тук преди час и аз нямаше да му кажа нищо, но тогава всичко, което знаех, се изля от мен.

— Мирча може да бъде много убедителен.

— Моят Господар беше много щедър като не сложи край на живота ми, заради тази некомпетентност.

Очите му заискряха като на истински вярващ. Дори не се опитах да го убедя, че неговия Бог беше чудовище.

— Как е името ти?

— Ейбрахам Стокър, госпожо. Управлявам театъра.

Схванах със закъснение. Добре, това обясняваше доста неща.

— Вече трябва да е късно. Прибери се у дома и потърси медицинска помощ за изгарянията си. Ако някой попита, проверявал си сос тук в кухнята и си се залял с него.

Той кимна, но изглеждаше разкъсан отвътре, така че използвах внушението на Августа. Изразходи ми много енергия и ми трябваше доста усилие да устоя на импулса да го грабна за едно бързо захапване. Да бъдеш в тялото на вампир имаше някой недостатъци.

Стокър се запъти да се тръгва, но рязко спря на половината път до вратата. Главата му се завъртя към мен, независимо от факта, че тялото му остана обърнато на другата посока. Още един инч и щеше да счупи врата си.

— Кажи ми, ако можеш, какъв вид дух си, за да обладаеш толкова лесно вампир повелител?

— Казах ти да си вървиш! — погледнах го предпазливо. Гласът му прозвуча смешно, ниско и с по-голям контрол.

— А аз му казах да остане. Изглежда, че знаем кой е по-силния тук, нали? Усетих много гадно присвиване в стомаха си.

— Кой си ти?

— Аз съм този, който е толкова разгневен на отвратителните удари и тласъци на света, че съм тъй безотговорен напук на света.

Премигнах.

— Какво?

Той се засмя и беше гърлен, секси звук, какъвто бях напълно сигурна, че мъжът, който се гореше със свещите, не можеше никога да възпроизведе.

— Толкова скоро ли ме забрави? След като се видяхме едва миналата нощ?

— Миналата нощ? — Отне ми секунда, но крушката светна. — Ти си Духът от топката!

— Инкубус, моля ви, госпожо. — Трепнах от изненада. Ето какво е бил. Виждала бях много инкуби, но никога извън гостоприемника. — Може ли да злоупотребя с нашето запознанство, като попитам защо си тук?

— Първо ти.

Той въздъхна.

— Предпочитам да не използвам това тяло повече от необходимото. То изпитва голяма доза дискомфорт. Довери се на господаря си да провали плановете ми, без дори да знае какви са те.

— Какви планове? — Вратът ме болеше само като го гледах. Преместих се, така че главата на Стокър вече да не е под онзи странен ъгъл.

— Това трябва да обсъдим.

— Виж, наистина нямам време за приказки! — Опитах се да мина покрай него, но огромното тяло блокираше вратата. — Махни се от пътя ми. — Можех да го преместя, разбира се — дори и без да се е хранила скоро, Августа беше по-силна от човек — но не исках да нараня Стокър. Беше преживял достатъчно една нощ.

— Не, не мисля така. Доколкото си спомням, ти направих нещо като услуга по време на последната ни среща. Очаквам да я върнеш.

— Как да я върна? — Не ми харесваше на къде отива този разговор.

— Нуждая се от тяло за вечерта, а това се оказва ненужно. Ще рухне всеки момент. Имам нужда от силно тяло и твоето ще свърши работа.

Отстъпих крачка назад.

— Не можеш да завладееш вампир.

— Не, но можеш да ме видиш дори и без тяло, както доказа на първата ни среща. Много добре. Ще давам инструкции, а ти ще ги следваш и ще оставим бедния ни приятел да отиде в мекото си легло и при заядливата си жена.

— Нямам време да ти помогна. Имам си своя работа за вършене.

Той се усмихна нежно.

— Да. Искаш да помогнеш на Лорд Мирча да залови подлия си брат и още веднъж да спасиш Европа от дяволските му дела, прав ли съм? — Той се засмя на изражението ми отново с този грачещо-разтърсващо-убедителен звук. — Видях те с Мирча на бала. Виждам знака му върху теб.

Той направи пауза, защото и двамата го чухме в един и същи момент — звънтенето на метал в метал някъде наблизо. Само от това имах нужда, Дракула да убие Мирча преди Мира да е имала тази възможност! Изблъсках го, но той хвана ръката ми.

— Кажи ми, прав ли съм? За това ли си тук — да спасиш живота му?

Изблъсках го силно, бе да се интересувам, че горката ръка на Стокър удари стената с чупещо костите тупване.

— Да! Сега се разкарай от пътя ми!

Изтичах покрай него, почти прелитайки през сцената, и достигайки зад кулисите за рекордно време. На сцената две фигури се бяха впуснали в бой с мечове, какъвто не бях виждала никога преди. Сила пукаше и пращеше около тях, по-ярка от искрите, изхвърчащи от мечовете им. Концентрирах се върху Мирча, но, ако е бил ранен, то от това нямаше и следа. Носеше бяла риза, отворена на врата, и на нея нямаше кървави следи, които да мога да видя. Косата му се беше измъкнала от обичайната му прическа и следваше движенията му, увивайки се около слабото му тяло, докато се впускаше в сложни движения със смъртоносна грация. Премигнах и отместих поглед, принуждавайки се да се концентрирам. Когато погледнах отново, за пръв път видях легендарният му брат.

Обикновено, когато видех вампир по гърба ми преминаваше трептене, но този път нямаше нищо. Не знаех дали е, защото бях в тялото на Августа, или защото умът ми беше твърде зает да пищи, за да се фокусира. От вампира се излъчваше много силно чувство за нещо грешно, което не приличаше на нищо, което съм усещала преди. Сякаш опасността в стаята беше прераснала в червена мъгла, все едно имаше кръв във въздуха. Подхождаше на мъртвешки бялото му лице и горящите зелени очи с цвят на горящи смарагди. Не си подхождаше с инстинктите на Августа, които на практика ме умоляваха да бягам.

Двата вампира преминаха през движенията на битката сякаш беше тиха, смъртоносна поезия. Дори със сетивата на Августа ми беше трудно да ги следя, остриетата им удряха толкова бързо. Звукът от сблъскващ се метал отекваше в театъра като картечна стрелба и всеки път, когато премигвах, те се изместваха на няколко ярда от мястото, където стаяха преди малко.

Сграбчих завесите, наблюдавайки със стомах качен в гърлото как Мирча се хвърля на земята, едва избягвайки дивия удар на брат си. Той хвърли собствената си сабя към глезените на нападателя си, но Дракула прескочи, лесно отбягвайки острието. Когато се приземи, Мирча вече беше на крака и започнаха отново.

— „Фу, угасвай, свещице кратка! Тоз живот е само една нещастна движеща се сянка, актьор бездарен, който се явява, измъчва и излъчва своя час на сцената и след това изчезва.“

Бях толкова погълната от битката, че не бях забелязала пристигането на Стокър, преди да започне да рецитира.

— Какво искаш?

— Казах ти и преди, скъпа лейди — помощта ти.

— Заета съм — отсякох.

Дракула замахна над главата на брат си, мечът му разсече надолу и ако Мирча не беше помръднал дори по-бързо, отколкото Августа можеше да види, всичко щеше да свърши.

— Планът ти е да стоиш и да гледаш, докато се избият един друг?

Острието на Дракула се беше врязало в лявата ръка на Мирча, оплисквайки рамото и гърдите му в червено и не си мислех, че ще е за последно. Според слуховете Мирча беше по-добър от обикновен дуелист, но ми изглеждаше, че по-малкият му брат е по-бързия от двамата. Имаше малка разлика, частица от частицата на секундата, може би заради раната, която Дмитри беше нанесъл предната нощ. Но рано или късно щеше да бъде достатъчно. И ако Мирча загубеше, се съмнявах Влад да му е запланувал затвор.

— Кой би си помислил — промърмори меко инкубусът, копринен шепот в ухото ми, — че старец ще има толкова кръв в себе си?

Сенките им трепкаха по декора, извисявайки се върху задната стена в смъртоносен танц. Нещо прещрака, докато ги наблюдавах. Бях виждала това и преди. Беше същата сцена като във видението ми — онова, което завършваше с ужасната смърт на Мирча. Преглътнах силно и се обърнах към инкубуса.

— Какъв е планът ти?

Той посочи много познато изглеждаща кутия зад завесите. Грабнах я с чувство на дълбоко облекчение. Чудех се какво да правя с Мира откакто оставих кутията си в раница някъде във Феерия. Тя може да играеше за огромния залог, но не тръпнех от желание за още една смърт в ръцете ми. Дори и нейната.

— Каква е ползата ти от това? — попитах, когато се върнах с капана.

— Същата като твоята. Мисля, че имаме много общо. И двамата обичаме опасни създания.

— Ти си любовник на Дракула? — Изглежда все пак Стокър е имал право за едно нещо. Само той е включил сукуби в романа си. Поздрав към морала на деветнадесети век, предполагам.

— Чаках много години за освобождаването на господаря ми — каза духът — но няма да е от полза за никой от нас, ако след това бъде убит набързо. Сенатът знае, че той е наблизо… Прекарах по-голямата част от нощта да оставям фалшиви следи, но няма да послужат за дълго. Те идват. Господарят ми не вярва, че затворничеството е по-добро от смъртта, но аз мисля по друг начин.

Нещата изведнъж придобиха повече смисъл.

— Затова ми помогна на бала. Искаш Мирча жив, за да може той да залови Дракула.

Духът ми намигна с очите на Стокър.

— Следващата година или следващото десетилетие ще намеря начин да го освободя отново. Докато е жив има надежда.

— Значи искаш да го заловиш, за да го спасиш? Той няма да ти благодари.

— Може би да, може би не. Какво значение има за теб?

Имаше право. И с Дракула, скрит на безопасно място, Мирча нямаше да има причина да размотава този смъртоносен капан. Подадох кутията.

— Добре, кажи ми как да работя с това нещо.

Няколко минути по-късно пълзях зад декорите, с кутията в джоба и обзета от съмнение. Ако инкубусът ме изиграеше, щях доста да загазя; ако ли пък не, все още бях загазила, но поне един от проблемите щеше да е решен. Разбира се, би трябвало да съм наясно, че никога не можеш да оправиш една бъркотия, преди да се е появила друга.

И този път не беше изключение. Мира се появи толкова близо до битката, че можеше да бъда прободена, ако точно в този момент двамата опоненти не се бяха раздалечили, изтегляйки се от сляпата улица. Дракула направи нещо, което накара Мирча да се спъне — беше толкова бързо, че не успях да го видя — и той се завъртя, за да посрещне новата заплаха. Но преди да успее да я нападне, една сянка скочи от покрива отгоре и щеше да се приземи отгоре му като наковалня, ако рефлексите му не бяха толкова бързи.

— Приткин!

Той ме видя.

— Идват!

— По дяволите!

Огледах се наоколо, но не видях орди от вампири. Но Приткин бе извадил навън целия си арсенал и бе вдигнал щитовете си, нещо, което той не правеше с лека ръка. Най-накрая щях да видя работата на Мак в действие. Мечът, който свистеше и танцуваше около главата на мага, имаше същия дизайн като онзи, който Мак изрисува толкова старателно върху кожата на Приткин. Но този беше по-голям — близо на половината на ръста ми — и солиден, и блестящ като истинско оръжие. А и изглеждаше доста ефективен. Един замах към Дракула го отхвърли на около 10 стъпки и ако не беше отклонил острието, щеше да го разреже на две.

Внезапно Дракула и Мирча започнаха да се бият рамо до рамо, тяхната собствена вражда беше забравена пред лицето на новата заплаха. За щастие двамата братя бяха толкова заети да се справят с мага и неговия орляк от летящи ножове, че даже не ме забелязаха. За нещастие те бяха забравили и за Мира, която се бе оттеглила от битката, а ръцете й бяха сключени, сякаш държеше нещо. Аз стигнах до нея, точно когато прехвърляше сферата в лявата си ръка, а ефектът от това ме блъсна сякаш беше огромно цунами. О, радост. Малката Мира имаше нулева бомба.

Ние се спънахме в гънките на обемните поли на Августа, Мира крещейки, аз проклинайки. Нещото в другата й ръка се оказа друга сфера, черна и с размера на софт топка. Не я разпознах, но ако беше магически предмет, то точно в момента не действаше, така че я игнорирах. Мира прокара ноктите си надолу по бузата ми. Обърнах главата си в последната секунда, избягвайки най-лошото, но въпреки всичко драскотините боляха неописуемо.

— Приятелко — казах й аз, премигвайки, за да изчистя кръвта от очите си, — не искаш да ме ядосваш точно днес.

Очите й се разшириха, след което придоби убийствено изражение.

— Ти!

На Мира определено не й хареса, че притежавам по-силно тяло, защото тя се присегна към гърлото ми, нейните протягащи се ръце се превърнаха в нокти. Опитах се да отблъсна ръцете й с минимални наранявания и за двете ни, но това, което получих в замяна, бе ръмжене и ритник по пищяла.

Аз я зашлевих достатъчно силно и главата й се отметна назад, а очите й за кратко загубиха фокуса си, давайки ми няколко секунди, за да погледна битката. Магическият меч беше изчезнал, а няколко от ножовете на Приткин бяха на земята, като тяхната жизненост бе загубена поради ефекта на нулевата бомба. Вампирите се бяха справили с другите, като просто им бяха позволили да се забият в плътта им толкова дълбоко, че не можеха да се измъкнат отново. И двамата бяха кървава каша, но бяха оцелели. Не бях толкова сигурна за Приткин обаче. Той беше извадил своя пистолет, но стоманените куршуми не можеха да направят кой знае какво срещу господари вампири, дори и да предположихме, че те са свързани. Внезапно Били се появи на сцената, в моето тяло, но с неговата наперена походка. Той погледна нагоре, както и Мира и тя се засмя. Един поглед и разбрах защо — гредите от покрива валяха върху вампирите. Те се изсипваха от покрива, прозорци, врати — Боже, трябваше да има стотици от тях. Гледах ги с изумено страхопочитание, а гласът на Августа в главата ми ми казваше това, което вече знаех. Бяхме прецакани.

Един вампир се срина пред мен, падайки от третия етаж, като дори не можа да се задържи върху краката си. Преди да успея да го огледам добре, Били бръкна в джоба си и хвърли нещо към нас. Видях проблясък на злато, когато малкото нещо описа дъга във въздуха, след което се промени. Орелът на Мак се спусна надолу с красиво пикиране, замъглени сиви пера на фона на тъмния театър, но с тези блестящи очи, ясни, както винаги, и внезапно вампирът вече не беше там. Писък, тъп звук и той се приземи пред мен, като сега липсваше солидно парче от гърлото му. Той беше господар — щеше да оживее — но скоро нямаше да може да участва в никаква битка.

Вампирите атакуваха на рояк, заливайки сцената и Били хвърли останалите стражи във въздуха в блестяща дъга. Вълна от фучащи, съскащи и виещи зверове се нахвърлиха яростно върху вампирите. Миниатюрно торнадо отнесе повече от половината, понасяйки със себе си дъски, разхвърляйки тела навсякъде, преди да отмине. Змия с размера на анаконда се уви около врата на един вампир, навивайки се до нивото на очите му, като го накара да залита, не виждайки, след което падна от сцената в местото, отредено за оркестъра. Огромен вълк скочи върху друг, ръмжейки и късайки парчета от тялото му, докато един паяк с големината на Фолксваген, омота друг с копринените нишки, на които висеше от дъските на покрива, с огромно задоволство.

Мира отново привлече вниманието ми, опитвайки се да ме прободе. За щастие, Августа вярваше в китовата кост за възпиране на подобни неща. Резултатът беше натъртено мое ребро, докато Мира стоеше с притъпения кол. Изтръгнах го от ръката й.

— Вече съм Пития! Това няма да се промени!

Мира само се засмя.

— Вече убих една Пития — каза тя злобно. — Какво толкова, ако са повече?

— Ти си убила Агнес?

Почти се оставих да ме изненада. Не ме изненадваше толкова това, че тя е способна на това, колкото какво се случваше със запрещението?

— Тогава защо ме преследваш? Дори и да умра, ти няма да станеш Пития!

— Ако си умна, то знаеш, че има различни пътища за всеки проблем. — Тя погледна участниците в битката. — Ще видим какво не може да бъде променено!

Другата топка се заплете в полите ми, но един ритник на Мира я накара да се затъркаля бавно по пода в посока към битката. Най-накрая успях да я хвана, сграбчвайки цяла шепа от косата й, но въпреки че трябваше да я е заболяло, тя се усмихваше, очите й следяха черната сфера, сякаш тя съдържаше тайните на всичките й мечти. Имайки предвид, че мечтите й включваха хаос и смърт и факта, че вероятно бе получила този подарък от добрия й приятел Распутин, реших, че нещата ще станат много зле, ако сферата стигне целта си и прекоси сцената.

Това беше точно като моето видение — Мирча, покрит с кръв, биейки се за живота си, а някой от сенките хвърли оръжие към него. Знаех какво ще се случи след малко, но с Мира, която се бореше с мен за всеки инч от пътя, нямаше да мога да стигна топката навреме, за да я спра. Захвърлих я настрани и се спуснах след малкото приспособление.

Не бях направила и две крачки преди тя да ме хване и се чувствах така, сякаш се опитвах да се измъкна от разярен октопод — накъдето и да мръднех, тя се оказваше там първа. Нормално Августа щеше да е способна да се справи с нея с една ръка и да избяга или да я изпрати в безсъзнание. Но първото щеше да ме забави, а колкото до второто — не познавах силата на Августа толкова добре, за да рискувам.

Наполовина вървейки, наполовина лазейки, се придвижвах бавно към сферата, но това отнемаше прекалено много време. С ъгълчето на окото си видях син проблясък и не се подвоумих.

— Тя ще унищожи театъра! — извиках аз, посочвайки Мира.

Мира ме погледна така, сякаш съм луда, но духовете от театъра ме чуха прекрасно. Лицето на жената се бе превърнало в озъбена маска, наблюдавайки хаоса върху любимата й сцена и сега имаше кого да обвини за това. Тя хвърли отрязаната глава, която сега изглеждаше много по-малко весела, право към Мира. Когато главата се удари в нея, Мира нададе вик и изпадна в конвулсии. Избутах я от себе си, точно когато жената се присъедини към своя малък партньор. Издигна се вихрушка, която не ми позволяваше да видя нещо повече от опустошителното торнадо в бяло и синьо.

Това не беше игра — явно духовете бяха изчерпали предупрежденията си и бяха преминали към действие. Жив човек би трябвало да е по-силен, отколкото те, но бяха двама срещу един и освен това бяха на земята, в която бяха погребани поколения от техните предшественици. Това беше като комплект мощни батерии за призраците, нещо, за което явно Мира се беше досетила. Тя изпищя, когато те се спуснаха отново към нея, едновременно от страх и ярост, и изчезна.

Хвърлих се към сферата, но един вампир се изпречи на пътя ми. Хвърлих кола на Мира към него, като повече исках да му отвлека вниманието, отколкото нещо друго, защото не ми се удаваше много прицелването. Очевидно обаче, Августа бе доста добра в това.

Изключително блед и немощен Стокър се появи отнякъде, клатушкайки се към сферата толкова бързо, колкото му позволяваха неговите нестабилни крака. Не беше достатъчно бърз. Малката топка бе достигнала битката и се изтърколи между краката на двама от участниците, които сега се биеха срещу кръга от членове на Сената. Бяха притиснати, когато те се извъртяха и се помъчиха да застанат в изгодна позиция, тръгвайки първо в една посока, после в друга. Изражението на отчаян ужас върху лицето на Стокър беше достатъчно, за да ме накара да се спусна като обезумяла след топката.

Пристигнах точно навреме, за да бъда ударена в лицето от торбичка с пясък на въже, която падна от тавана. Тя беше една от четирите, които висяха и които вампирите лесно избягваха, с изключение на един, който не й бе обърнал внимание. Изглежда тежеше около 50 паунда и имаше голяма инерция. В момента, в който я забелязах, нямаше какво друго да направя, освен да поема удара. Тя ме събори и се плъзна зад гърба ми на няколко ярда.

— Дислокатор!

Стокър колабира на сцената, но за нещастие ударът беше в корема. Той изкрещя, но повтаряше една и съща странна дума, още и още.

Изправих се бързо, когато дуелистите спряха за секунда, гледайки надолу към малката сфера в краката им. Всеки замръзна за половин секунда. След което сенаторите изчезнаха, изнасяйки се толкова бързо от театъра, колкото и бяха влезли, Мирча сграбчи Били и скочи директно на дъските на тавана, а Дракула се затича към нас, след като сграбчи Стокър. Приткин обгърна с ръка кръста ми и направи летящ скок от сцената. Приземихме се в ложата на оркестъра и понеже той ни претърколи в последната секунда, пое тежестта на удара.

Ударът го отхвърли настрани, а зъбите ми изтракаха; в следващата секунда вълна от сила се разля над главите ни, идвайки от сцената. Явно бомбата беше намерила с нещо да се свърже, може би, някой от падналите вампири. Ако беше така, не мисля, че щяха да станат отново. Ударът не приличаше на нещо, произведено от нулева бомба. Беше по-тъмно и почти лигаво и в никакъв случай не можеше да се обърка със защитно оръжие. Вдигнах глава и открих, че сме почти нос до нос с Дракула. Той изглеждаше учудващо доволен, че ме вижда; след това се втренчих в дръжката на ножа, който стърчеше от гърдите ми, точно между трето и четвърто ребро. Болеше, но не и така, както очаквах. Нямаше остра, пронизваща болка и имаше съвсем малко кръв. Това може да беше, защото Августа не се беше хранила от дълго време, или защото копелето беше пропуснало сърцето й за стотна от инча.

Влад се приготвяше да отреже главата й, защо даже не можех да си представя. Може би, защото тя помагаше на Мирча? Може би, защото беше луд? Кой знаеше? Но той вадеше дългия нож, отстрани на тялото си. Този, който бе използвал, за да ме намушка, беше един от ножовете на Приткин — трябва да го беше измъкнал от собствената си плът — но този другият изглеждаше като старо фамилно оръжие, с тежка, инкрустирана дръжка и изящно, полирано острие. Жалко, но нямаше да получи шанс да го използва.

— Били, изглежда си имаш компания! — Моят вик отекна между стените на театъра. — Ела тук.

— Причини ми изключително много неприятности — каза ми Дракула, когато тялото ми се хвърли към нас от сцената. — Ще се насладя на това.

— Съмнявам се — казах аз и се пренесох.

След една много объркваща секунда, аз се озовах почти бягайки от сцената. Били изкрещя в главата ми и аз спрях, балансирайки на самия ръб. Това ми даде перфектна видимост към Дракула, който се запознаваше с представителя на Сената Августа. Той трябваше да я обезглави без много показност, докато имаше възможност за това. А сега, както стояха нещата, тя беше повече от щастлива да демонстрира точно как се беше издигнала до такава висока позиция в Сената. Това, което не й достигаше в бойните умения, тя компенсираше с безпощадност и други практически умения. Тя извади ножа на Приткин от гърдите си, игнорирайки раздиращия, свеж звук, който издаде и го метна към Дракула, докато той все още се наслаждаваше на убийството.

За разлика от него, тя не пропусна.

Видях шока, изписан на лицето му, когато сърцето му беше прободено и чух звънтенето на метала в дърво, когато ножът падна на пода. Тя го беше пробола достатъчно дълбоко, за да няма възможност да се измъкне, подобно на насекомо, забодено с карфица, след което посегна с ръка към най-близката седалка на първия ред, използвайки неговия наследствен нож, за да го издълбае в прекрасно, нащърбено острие. Металното оръжие нямаше да го убие, въпреки че го възпрепятстваше, но колът щеше. Августа погледна нагоре, сякаш очакваше да се намеся, но аз просто се бях втренчила в нея. Бях спасила един от братята на Мирча; не му дължах втори.

Ръката на Августа проблесна, толкова бърза, че ми беше трудно да я видя. Но собственоръчно изработеният кол само удари пода на театъра, като ударът отекна силно в празното пространство. Дракула просто вече не беше там. Аз не разбрах какво се случи, нито пък Августа, но след това видях Стокър да стиска здраво малка, черна кутия. Той ми се усмихна леко, след което се плъзна настрани и припадна. Инкубусът се появи от гърдите му, гледайки самодоволно, както можеше да гледа само призрак без отличителни черти.

Августа сграбчи кутията, но се поколеба, когато видя как се промени лицето на инкубуса. Тя погледна от него към мен, след което показа отново крайна решителност. Пусна кутията и хукна да бяга.

Огледах се наоколо, но не се виждаха вампири. Беше много странно, че освен кола, изработен от дръжката на стола и няколкото петна от кръв на сцената, театърът изглеждаше така, сякаш нищо не се бе случило. Но все пак нещо липсваше.

— Къде са стражите? — попитах Били.

Той се измъкна от мен бавно, сякаш беше облекчен да напусне тялото ми. Той се огледа наоколо, но нямаше никакви знаци от духовете на театъра. Вероятно те се възстановяваха от изразходваната енергия, изхабена за това, което причиниха на Мира.

— Унищожени — дислокаторът ги е отвял.

— Няма ги? Всичките?

— Нямаха да оцелеят така или иначе, Каси. Те не бяха нападателни стражи. Те са били създадени да защитават, а не като нападателно оръдие. Това, което видя, беше саморазрушение.

Помислих си за орела, който бе направил последния си полет, и в гърлото ми заседна буца.

— Каси! — Гласът на Били беше като шамар. — Не прави това, не и сега! Нямаме защити, а вампирите ще се върнат всеки момент. Трябва да се махаме.

Потърсих наоколо Мира, но без сетивата на Августа, беше безполезно. Не бях повярвала и за секунда, че духовете я бяха убили. Трябваше много повече от един призрак или даже един и половина, за да се пресуши здрав човек. От друга страна аз не бях толкова щастлива. За кратко си помислих да се опитам да се върна назад във времето, за да я хвана, преди да избяга, но наличието на друга бомба ме накара да се колебая. Видях какво може да направи дислокаторът на виденията ми; не исках да изпитам това отблизо.

Измъкнах се от сцената с много по-малко грация в сравнение с мъртвата Августа и вдигнах черната кутия. Тежеше не повече, отколкото преди. Поразтърсих я, изпълнена със съмнение, но духът само се усмихна. Изглеждаше доста странно с кървавите си очи и зъби.

— Той е вътре, уверявам те.

— Сега какво? — попитах аз, когато неговите черти отново придобиха благосклонно изражение.

— Ще чакам — каза той, с много повече спокойствие, отколкото бих имала аз на негово място. Но ако си безсмъртен, предполагам, че ти се променя мирогледа с течение на годините и няма какво толкова да те изненада. Миглите на Приткин помръднаха.

— Мира я няма — казах му, преди да може да попита.

Той кимна, но не каза нищо.

Погледнах отново към моя неочакван съюзник.

— Видя ли Мирча?

Предполагах, че е оцелял, тъй като иначе щеше да се наруши последователността на виденията, но трябваше да бъда сигурна.

— Предполагам, че се е измъкнал.

Той започна да избледнява и аз хванах ръката му, за да го спра.

— Благодаря ти за помощта. Знам, че не го направи за мен, но както и да е. — Внезапно осъзнах нещо. — Дори не знам името ти. Аз съм Каси Палмър.

Нещото се промени до светло розово.

— Малко хора си правят труда да питат — каза то с доволен глас. — Използвал съм много имена през вековете. То зависи от пола и културата на тялото, което съм обладавал. Веднъж бях Айслинг в Ирландия, Сапна в Индия, Аметс във Франция. Наричай ме, както искаш, Каси.

Появи се по-тъмна сянка, почти роза, което, предполагах, беше добре, защото почна отново да цитира Шекспир.

— Кога ще се срещнем отново тримата, в бурята, светлината или дъжда? Когато врявата е налице, битката е загубена или спечелена.

Нещото започна отново да избледнява и този път го пуснах. Приткин се хвана за края на ложата за оркестъра и се изкачи на сцената. Застана на ръба на сцената и ми подаде ръка, но я игнорирах. Нещо ме човъркаше. Беше така, сякаш имах парче от пъзел, но не знаех нито какво представлява, нито къде да го сложа.

— Ранена ли си? — Гласът на Приткин стигна до мен.

— Не.

Най-накрая поех ръката му и се качих на сцената. Почти в момента, в който го направих, истерични викове избухнаха от мястото зад мен. Стокър се беше събудил и без инкубусът, който го защитаваше, неговите рани се проявиха с пълна сила. Изгарянията бяха болезнени, а такива като неговите бяха направо мъчителни. Приткин скочи отново в дупката, но жалостните ридания на мъжа не преставаха.

Щях да го последвам, когато една черна кутия се провеси пред мен и изпълни полезрението ми. Нисък, плътен глас измърка в ухото ми.

— Добър вечер, Проблем.