Под купола (Том I)

1.

Барби тръгна обратно по шосе 119, измина около пет километра и се върна в центъра на града. Докато се добере дотам, вече беше шест вечерта. Главната улица беше почти безлюдна, но я огласяше ревът на генератори… навярно няколко дузини. Светофарът на кръстопътя между шосетата 119 и 117 не работеше, обаче в „Дивата роза“ всичко светеше. През витрината Барби видя, че всички маси са заети. Само че като влезе, не чу обичайните разговори: за политика, „Ред Сокс“, местната икономика, „Пейтриътс“, наскоро закупени автомобили и пикапи, „Селтик“, цената на бензина, електрически инструменти… Не се чуваха и обичайните гръмки смехове.

На барплота имаше телевизор и всички се бяха зазяпали в екрана. Изпитвайки дезориентация и усещане за нереалност, които чувства всеки, попаднал на мястото на страховито бедствие, Барби видя, че Андерсън Купър от Си Ен Ен стои на шосе 119, а зад него още горят останките от катастрофиралия лесовоз.

Самата Роуз обслужваше клиентите и от време на време отскачаше до тезгяха да вземе някоя поръчка. Няколко кичура се бяха изплъзнали от мрежичката, придържаща косата й, и обрамчваха лицето й. Изглеждаше уморена и разтревожена. Тезгяхът беше територия на Анджи Маккейн от четири следобед до затварянето на заведението, но тази вечер май отсъстваше. Барби си помисли, че може да е била извън града при спускането на бариерата. В такъв случай доста дълго нямаше да се яви на работа.

Дежурен в кухнята беше Ансън Уилър, когото Роуз наричаше хлапето, макар че той беше най-малко на двайсет и пет, а кулинарните му умения се свеждаха само до приготвянето на наденички на грил с гарнитура от зрял фасул — обичайното съботно меню в „Дивата роза“. Тежко и горко на онзи, който си поръчаше нещо друго и беше принуден да консумира взривоопасните пържени яйца на Ансън. От друга страна, хубаво, че той беше тук, защото освен от Анджи нямаше следа и от Дуди Сандърс. Въпреки че не се налагаше да се случи нещо катастрофично, та тя да не се яви на работа. Не че беше много мързелива, обаче си беше завеяна. Колкото до умствените й способности… те не подлежаха на обсъждане. Баща й Анди Сандърс никога нямаше да е кандидат за „Менса“, но в сравнение с нея беше същински Алберт Айнщайн.

По телевизията даваха как хеликоптерите кацат около Андерсън Купър, витлата развяваха дългата му бяла коса, ревът на двигателите почти заглушаваше думите му. Вертолетите бяха бойни машини „Сикорски“. Барби беше летял на такива хеликоптери, докато воюваше в Ирак. Някакъв армейски офицер се появи в кадър, закри с длан микрофона на репортера и му зашепна в ухото.

Клиентите в заведението разтревожено забърбориха помежду си. Барби ги разбираше. И той беше разтревожен. Когато униформен закрива с длан микрофона на прочут телевизионен репортер, без да даде каквото и да е обяснение, със сигурност настъпва краят на света.

Офицерът — полковник, но не Кокс (ако видеше Кокс, Барби щеше да си каже, че напълно е изперкал), довърши монолога си, пусна микрофона и излезе от кадър. Изражението му беше непроницаемо.

Купър заговори:

— Наредиха на всички нас от медиите да се оттеглим назад и да се съберем в магазина „Реймъндс Роудсайд“ на около километър оттук.

Клиентите на Роуз отново замърмориха. Познаваха магазина на Реймънд в Мотън — на витрината му пишеше: „СТУДЕНА БИРА ТОПЛИ САНДВИЧИ ПРЯСНА СТРЪВ“.

Репортерът продължаваше да говори:

— Районът, намиращ се на стотина метра от онова, което наричаме бариерата поради липса на по-точен термин, е обявен за обект, свързан с националната сигурност. При първа възможност ще подновим прякото излъчване, а дотогава гледайте репортаж от Вашингтон. Уолф, ти си.

Надписът в червено, вървящ под кадъра от местопроизшествието, гласеше: „ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ ГРАД В МЕЙН ОТКЪСНАТ ОТ СВЕТА МИСТЕРИЯТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА.“ В горния десен ъгъл като неонова кръчмарска реклама затрепка думичката „ПРЕКЪСВАНЕ“.

На екрана цъфна Уолф Блицър. Роуз беше влюбена в него (наричаше го „моя Уолфи“) и през делничните следобеди не разрешаваше да се гледа друго освен неговото предаване. Тази вечер Уолфи носеше вратовръзка, но неумело завързана, и дрехите му бяха като за спортуване през уикенда.

— Да обобщим накратко — подхвана той. — Днес около тринайсет часа…

— Беше бая по-рано — обади се някой.

— Вярно ли е за Майра Евънс? — попита друг. — Наистина ли е мъртва?

— Да — кимна Фърналд Бауи. По-големият му брат Стюарт Бауи беше единственият погребален агент в градчето, Фърн му помагаше понякога, когато не беше натряскан, а тази вечер изглеждаше съвсем трезвен. — Стига сте дрънкали, че да чуя какво казват по телевизора.

Барби също искаше да чуе, защото в момента Уолфи съобщаваше тъкмо онази вест, която го интересуваше — че въздушното пространство над Честърс Мил е забранено за полети. Всъщност полетите бяха забранени над цял Западен Мейн и Източен Ню Хемпшир от Луистън-Обърн до Северен Конуей. Президентът непрекъснато получаваше сведения за развоя на събитията. И за пръв път от девет години беше обявена оранжева степен на опасност.

Джулия Шамуей, собственичка и редакторка на „Демократ“, изгледа изпод око Барби, когато той мина край масата й. После загадъчната й усмивчица, която беше нещо като нейна запазена марка, затрептя на лицето й:

— Изглежда, Честърс Мил отказва да се раздели с теб, господин Барбара.

— Май да — кимна той. Не се изненада, че Джулия знае за намерението му завинаги да напусне града, както и причината. Беше живял достатъчно в Мил, за да му е известно, че тя знае всичко, което я интересува.

Роуз го видя тъкмо когато беше понесла две порции наденици с боб (плюс димяща реликва, за която се предполагаше, че доскоро е била пържола) към шестима посетители, нагъчкани на маса за четирима. Вкамени се и се ококори от изумление. После се усмихна. На Барби изведнъж му олекна от тази усмивка, изразяваща искрена радост и облекчение.

„Сигурно така се чувства човек, когато се завръща у дома“ — помисли си.

— Света Богородице, не очаквах пак да те видя, Дейл Барбара!

— Пазиш ли ми престилката? — попита той. Чувстваше се малко неловко. В крайна сметка Роуз беше приютила — него, скитника, скътал в раницата си няколко препоръки, написани на ръка — и му беше дала работа. Накрая му каза, че напълно разбира защо той е принуден да избяга (бащата на Младши не беше от хората, които прощават на враговете си), но Барби още се чувстваше гузен, задето я заряза.

Роуз тръсна чиниите на първото свободно място, което й попадна пред очите, и забърза към Дейл. Беше ниска и пълничка, затова застана на пръсти, за да го прегърне.

— Радвам се, че си тук, пусто да остане! — прошепна.

Той също я прегърна и целуна, после промърмори:

— Обаче Големия Джим и синчето му няма да се зарадват.

Хубавото беше, че тъкмо сега Рени не беше в заведението. Барби осъзна, че (поне в момента) за обитателите на Честърс Мил той, Дейл Барбара, е по-интересен от телевизионните репортажи за градчето им.

— Големия Джим да го духа! — добави Роуз. Дейл се засмя, възхитен от ожесточеността й и доволен от дискретността й. — Тя още шепнеше: — Мислех, че завинаги си напуснал Мил.

— Щях, но закъснях с няколко минути.

— Видя ли… онова?

— Да. После ще ти разкажа. — Пусна я, вгледа се в нея и си помисли: „Ех, защо не беше с десет години по-млада, Роуз… дори с пет…“

— Ще си получа ли обратно работата? — подхвърли.

Тя избърса сълзите си и кимна:

— Слагай престилката и бързо смени Ансън, преди да е изтровил всички ни.

Барби козирува, отиде в кухнята и изпрати Ансън да приема поръчките и да помага на Роуз при сервирането. Младежът облекчено въздъхна и преди да напусне поста си до скарата, сграбчи с две ръце дланта на Дейл и я раздруса:

— Хубаво, че се върна, приятел. Не съм виждал такава навалица. Направо щях да загина.

— Спокойно. Ще нахраним петте хиляди.

Ансън, който не познаваше библейските текстове и не знаеше, че Исус е нахранил пет хиляди души само с пет хляба и две риби, озадачено го изгледа:

— А? Какво каза?

— Няма значение.

Звънецът до прозорчето, през което подаваха пълните чинии, издрънча.

— Поръчка! — провикна се Роуз.

Барби грабна една шпатула и за миг се огледа — грилът беше в ужасно състояние както винаги, когато Ансън провеждаше ужасните си експерименти, наричани от него „готвене“ — после си сложи престилката, завърза я отзад и отвори шкафа над умивалника, пълен с бейзболни шапки, които обслужващите грила в „Дивата роза“ използваха вместо шапките на майстор-готвачите. Избра една с логото на „Тюлените“ в чест на Пол Гендрън (надяваше се новият му приятел вече да е със семейството си), сложи я с козирката назад и се залови за работа.

2.

В девет и петнайсет, почти час след края на обичайното работно време в събота, Роуз почти насила изпроводи последните клиенти, мърморейки, че са досадни навлеци. Барби заключи външната врата и обърна табелката с надписа „ЗАТВОРЕНО“. Вгледа се в петимата навлеци, които прекосиха улицата и тръгнаха към градската мера, където се бяха събрали петдесетина души и разговаряха помежду си. Гледаха на юг, където силна бяла светлина оформяше нещо като мехур над шосе 119. Светлината не беше от телевизионни прожектори; вероятно военните отцепваха периметъра. А как се прави това нощем? Разбира се, като се постави охрана и се освети мъртвата зона.

Мъртва зона. Звучеше адски злокобно.

Затова пък главната улица беше необичайно тъмна. В някои сгради имаше ток (там работеха генератори), светеха и витрините на магазина на Бърпи, книжарницата, супермаркета „Фуд Сити“ в подножието на хълма и още няколко магазина, захранвани от акумулатори, но уличното осветление не работеше и в повечето апартаменти горяха свещи.

Роуз седна на масата в средата на помещението и запали цигара (пушенето беше строго забранено в обществени сгради, но Барби нямаше да я издаде). Махна мрежичката, придържаща косата й, и невесело се усмихна на новия-стар готвач, който седна срещу нея. Ансън старателно бършеше тезгяха и допълнително го „помиташе“ с дългата си коса, освободена от шапката на „Ред Сокс“.

— Мислех, че няма да видя по-голяма навалица от тази на Четвърти юли, но сгреших — промърмори Роуз.

— Ако не се беше появил, щяха да ме закарат направо в лудницата.

— На шосе Ф150 една блондинка за малко не ме качи на стоп. — Барби се усмихна, като си спомни случката. — В последния момент се отказа. Иначе отдавна щях да съм далеч оттук. От друга страна, можеше да ме сполети ужасната участ на Чък Томпсън и непознатата в самолета му. — По телевизията бяха съобщили кой е бил авиоинструкторът. Жената с него още не беше идентифицирана.

Роуз обаче знаеше името й.

— Била е Клодет Сандърс. Почти съм сигурна. Вчера Дуди каза, че на следващия ден майка й имала урок по пилотиране.

Барби посягаше да си вземе пържено картофче, но ръката му застина във въздуха. Внезапно загуби апетита си. Червеното в чинията с картофките повече приличаше на локвичка кръв, отколкото на кетчуп.

— Затова Дуди не е дошла на работа.

Роуз сви рамене:

— Кой знае. Не ми се обади, че ще отсъства. Пък и не би могла, защото телефоните не работят.

Той предположи, че работодателката му говори за стационарните телефони, но докато работеше в кухнята одеве, беше чул как хората се оплакват, че имат затруднения с мобилните си телефони. Според повечето причината беше в това, че всички едновременно се опитват да се свържат и претоварват честотата. Други смятаха, че проблемът е възникнал от стотиците телевизионни репортери, разговарящи по своите свръхмодерни телефони. Барби подозираше нещо по-лошо. Във времена, когато цялата страна страдаше от „терористична“ параноя, службите за охрана на държавната сигурност бяха взели нещата в свои ръце. Някои хора успяваха да се свържат, но с напредването на времето броят им ставаше все по-малък.

— Нищо чудно на вятърничавата Додс да е хрумнало да се чупи от работа, за да се разходи до мола в Обърн — продължи Роуз.

— Господин Сандърс знае ли, че Клодет е била в самолета?

— Не съм сигурна, но ще се изненадам, ако още не е научил. — И тя затананика тихичко, но много мелодично: „Малко градче е, сещаш се за какво говоря…“

Барби се поусмихна и изпя задно с нея втория ред от куплета:

— „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“

Текстът беше от стара песен на Джеймс Макмърти, която незнайно защо цели два месеца през лятото беше на мода в няколко мейнски радиостанции за кънтри-музика. Не и по Радиото на Исус, разбира се — там не признаваха певци като Джеймс Макмърти.

Роуз посочи картофките:

— Ще си хапнеш ли още?

— Не. Отщяха ми се.

Той не хранеше особени симпатии към вечно ухиления Анди Сандърс, нито към Дебилната Дуди, която вероятно беше помогнала на първата си приятелка Анджи да разпространи слуха, предизвикал побоя пред „Дипърс“, но като си представеше, че останките от човешко тяло (и най-вече откъснатият крак в крачол от зелен панталон) са били от майката на Дуди… съпругата на градския съветник…

— И на мен. — Роуз забучи цигарата си в кетчупа. Фасът изсъска и на Барби така му се повдигна, че се изплаши да не повърне. Извърна глава и се загледа през витрината, въпреки че поради липсата на осветление не виждаше какво става на улицата.

— Президентът ще направи обръщение към нацията в полунощ — обади се младият Ансън, надвиквайки шума от грохналата съдомиялна. Барби си каза, че може би след тази вечер машината няма да има работа… поне за известно време. Налагаше се да го обясни на Роуз. Предполагаше, че в крайна сметка ще се съгласи с него. Беше умна и практична жена.

Майката на Дуди Сандърс! Господи!

Разбираше, че ако не беше загинала госпожа Сандърс, мъртвата можеше да е друга негова позната. „Малко градче, скъпа, и всички викаме за отбора ни.“

— Ще пропусна обръщението на президента — заяви Роуз. — И без мен може да благослови Америка. Утре ще стана в пет. — В неделя заведението отваряше в седем сутринта, но подготовката на менюто започваше поне два часа по-рано. А в неделя то включваше и канелени ролца. — Вие, момчета, останете да го гледате, ако толкова ви се иска. Само да не забравите на излизане да заключите и двете врати. — Тя понечи да стане.

— Роуз, искам да ти каже нещо за утре.

— Та нали и утре е ден, както е казала Скарлет О’Хара. Не искам да го чуя сега. Всичко с времето си. — Само че сигурно видя нещо особено в изражението му, защото пак седна. — Ей, защо си се начумерил, все едно са ти потънали гемиите?

— Кога за последен път заредиха с газ двата резервоара?

— Миналата седмица. Заредени сме почти до дупка. За това ли се тревожиш?

Барби заизчислява: капацитетът на всеки резервоар беше или триста двайсет и пет, или триста и петдесет галона. На сутринта щеше да провери. Така или иначе, ако Роуз не грешеше, разполагаха с над шестстотин галона. Чудесно. Мъничко щастие през деня, който беше донесъл толкова нещастия на града. Обаче нямаше как да се предвиди колко нещастия ще се случат в бъдеще. А шестстотинте галона пропан все някога щяха да свършат.

— Имаш ли представа какъв е разходът за един ден?

— Важно ли е?

— И то много. Защото сега всичко в заведението се захранва от генератора — осветление, готварски печки, хладилници, помпи. Също и локалното парно, ако довечера застудее дотолкова, че то да се включи автоматично. А генераторът работи на пропан.

Млъкнаха и се заслушаха в равномерното ръмжене на новия генератор „Хонда“ зад ресторанта.

Ансън Уилър седна при тях:

— При шейсет процента включени уреди генераторът изразходва два галона газ на час.

— Откъде знаеш? — попита Барби.

— Прочетох го на табелката отзад. От обяд, когато спря токът, вероятно разходът е три галона на час. Може би дори повече.

Роуз реагира мигновено:

— Анс, изгаси осветлението навсякъде освен в кухнята. Веднага! И завърти термостата на парното на най-ниската степен. — Позамисли се и добави: — Не, направо го изключи.

Дейл се усмихна и вдигна палец. Веднага беше схванала положението. Не всички в Мил щяха да са като нея. Не всички щяха да са склонни да приемат истината.

— Добре. — Младежът се поколеба. — Не смятате ли, че до сутринта… че най-късно до утре следобед…

— В полунощ президентът на Съединените щати ще направи обръщение към нацията — каза Барби. — Какво ти говори това, Анс?

— Да побързам да изгася лампите.

— Да не забравиш термостата — обади се Роуз, после се обърна към Дейл: — Ще изключа всичко и в жилището си. — Откакто преди десет години беше останала вдовица, тя живееше в апартаментче над ресторанта.

Той кимна. Беше обърнал една картонена покривчица за сервиране (с надпис „Разгледахте ли двайсетте забележителности в Мейн?“) и пресмяташе върху нея. Между двайсет и седем и трийсет галона пропан бяха изразходвани след падането на бариерата. Оставаха около петстотин и седемдесет. Ако Роуз сведеше потреблението до двайсет и пет галона дневно, теоретично газта щеше да стигне за три седмици. При двайсет галона дневно — икономията можеше да се постигне със затваряне на заведението между закуската и обяда и следобед преди вечерята, запасите щяха да са достатъчни за около месец.

„Не е зле — каза си. — Защото ако след месец градът продължава да е откъснат от света, и без това ще затворим, понеже продуктите ще свършат.“

— Какво мислиш? — попита Роуз. — И какви са тези сметки? Нищичко не разбирам.

— Понеже ги гледаш наобратно — отвърна той и осъзна, че всички в града щяха да реагират по същия начин. На никого не беше угодно да приеме истината.

Тя придърпа към себе си импровизирания бележник и провери сметките. После вдигна глава и сепнато погледна Барби. В този момент Ансън изключи осветлението и двамата останаха да се взират един в друг в полумрака, който (поне според Дейл) беше потресаващо убедителен. Положението хич не беше розово и можеше да се усложни още повече.

— Двайсет и осем дни ли? — промърмори Роуз. — Според теб се налага да си правим сметката за няколко седмици, така ли?

— Не знам, но когато бях в Ирак, някой ми даде екземпляр от прочутата Червена книжка на председателя Мао. Държах я в джоба си и я прочетох цялата. В нея се съдържат повече разумни идеи, отколкото биха се пръкнали в главите на нашите политици в редките им моменти на просветление. Един съвет ми се е запечатал в ума: „Пожелай си слънце, но изграждай диги.“ Мисля, че тъкмо това ние… тоест ти…

— Ние! — прекъсна го тя и докосна ръката му. Барби стисна дланта й.

— Както кажеш. И така, налага се да икономисваме. Което означава да затваряме преди и след обяда и да включваме по-малко печки — никакви канелени ролца, макар и аз да ги обичам, никаква съдомиялна. Стара е и харчи много ток. Известно ми е, че Ансън и Дуди няма да са във възторг, задето ще мият чиниите…

— Не вярвам Дуди да се яви на работа скоро, ако изобщо се върне. Не и след като майка й е мъртва. — Роуз въздъхна. — Ще ми се да вярвам, че е отишла до мола в Обърн. Въпреки че вероятно утре ще научи от вестниците за съдбата на Клодет.

— Може би. — Барби подозираше, че информацията от градчето и от външния свят към Честърс Мил ще е силно ограничена, ако кризата не приключеше скоро, и то с някакво разумно обяснение. Май прословутият звукоизолиращ щит на Максуел Стюарт5 се беше задействал.

Ансън се върна. Беше си облякъл якето.

— Свободен ли съм, Роуз?

— Тръгвай. Утре в шест да си на линия.

— Не е ли късничко? — Той се усмихна и добави: — Не че се оплаквам.

— Временно ще отваряме по-късно. — Роуз се поколеба. — И ще затваряме преди обяд и следобед.

— Сериозно? Супер! — Младежът погледна Барби. — Къде ще спиш? Можеш да пренощуваш при мен. Сейда гостува на техните в Дери. — Сейда беше съпругата му.

— Благодаря, но ще се върна в жилището си. Защо не, след като съм платил до края на месеца, нали така? Сутринта оставих ключовете при Петра от дрогерията, но още пазя резервните.

— Хубаво. До утре, Роуз. Ще бъдеш ли тук, Барби?

— И с топ не можеш ме мръдна от Честърс Мил.

Ансън се усмихна още по-широко:

— Яко! — И излезе.

Роуз потърка очите си и мрачно попита:

— Според теб колко време ще изкараме така? Дай някакво предположение.

— Не мога, понеже не знам какво е станало. И докога ще продължи.

— Хей, плашиш ме — прошепна тя.

— И себе си плаша. Предлагам да се наспим. Може би утре сутринта положението ще ни се струва по-розово.

— Въпреки че съм капнала от умора, след този разговор май трябва да взема сънотворно. И все пак се радвам, че се върна.

Барби си спомни нещо много важно.

— Пропуснах да ти кажа. Ако утре супермаркетът е отворен…

— Винаги е отворен в неделя. От десет до шест.

— Ако утре е отворен, зареди ресторанта с продукти.

— Ама доставките от „Сиско“ са в… — Тя млъкна и унило се загледа в него. — Доставките са всеки вторник, но не можем да разчитаме на тях, така ли? Не, разбира се.

— Не — кимна Дейл. — Дори ако положението внезапно се оправи, поне за известно време армията ще постави градчето под карантина.

— Какво да купя?

— Всичко, но най-вече месо. Много месо. Стига магазинът да работи. В което се съмнявам, ако Джим Рени убеди сегашния управител…

— Джак Кейл. Той замести Ърни Калвърт след пенсионирането му миналата година.

— Рени може да го убеди да затвори за неопределено време. Или да накара началник Пъркинс да издаде заповед за затваряне.

— Боже мой, не знаеш ли? — възкликна Роуз и като видя изражението му, добави: — Явно не знаеш. Дюк Пъркинс е мъртъв. Загинал е ей-там. — Тя посочи на юг.

Барби смаяно се втренчи в нея. Ансън беше забравил да изключи телевизора и Уолфи отново съобщаваше, че необяснимо силово поле е отрязало от света градче в Западен Мейн; районът бил отцепен от армията, Консултативният съвет се събирал на съвещание във Вашингтон, в полунощ президентът щял да направи обръщение към нацията, но междувременно призовавал всички американци да се молят заедно с него за жителите на Честърс Мил.

3.

— Татко? Татко?

Рени младши застана на най-горната площадка на стълбището, наклони глава и се заслуша. Никой не му отговори, телевизорът не работеше. Обикновено по това време баща му се беше върнал от работа и гледаше телевизия. През съботните вечери пренебрегваше Си Ен Ен и „Фокс Нюз“ заради „Анимал Планет“ или „Хистъри Чанъл“. Днес сигурно щеше да направи изключение. Младши се заслуша в ръчния си часовник, за да се увери, че не е спрял. Часовникът работеше и явно показваше точното време, понеже навън вече беше тъмно.

Ужасяваща мисъл жегна Младши — може би Големия Джим беше при началника Пъркинс. Нищо чудно тъкмо сега да мъдруваха как да го арестуват, без да се вдига много шум. Защо ли бяха чакали толкова дълго? За да го изведат от града през нощта. Да го закарат в окръжния затвор в Касъл Рок. После щеше да има процес. А след това?

След това — „Шоушенк“. След няколко години престой там той, Младши, вероятно щеше да го нарича просто „Шенк“ като повечето убийци, бандити и хомосексуалисти.

— Глупости ти се въртят в главата! — прошепна, но наистина ли беше така? Събуди се с мисълта, че е убийството на Анджи е било сън… ами да, точно така, защото той никога не би убил човек. Едно е да пребиеш някоя мръсница, съвсем друго — да я очистиш. В крайна сметка не беше престъпник, а… съвсем нормален човек!

После видя окървавените дрехи под леглото и спомените се върнаха. Как хавлиената кърпа, омотана около косата й, падна на пода. Как косматият триъгълник между бедрата й сякаш го предизвикваше. Как нещо изхрущя, когато заби коляно в лицето й. Дъждът от магнитчета за хладилник и как мръсницата се мяташе. „Не бях виновен! — каза си. — Беше…“

— Виновно беше главоболието. — Да, Именно. Само че кой щеше да му повярва? Със същия успех можеше да твърди, че икономът е пречукал гадината. — Татко? — провикна се отново.

Тишина. Големия Джим не беше вкъщи. Нито в полицията, за да заговорничи срещу него. Не би го сторил. Не и баща му, който твърдеше, че за него семейството винаги е на първо място.

Така ли беше обаче? Разбира се, че го твърдеше — та нали беше християнин и съсобственик на Радиото на Исус, но Младши подозираше, че за Големия Джим Рени автокъщата е по-мила от семейството и че мечтата му да стане председател на градския общински съвет е по-силна от стремежа му да „смачка конкуренцията“, както гласеше мотото му.

Младши беше (може би) на трето място в класацията.

За пръв път в живота си осъзна — беше истинско прозрение, че само предполага. Че може би изобщо не познава баща си.

Върна се в стаята си и запали лампата. Странно — светлината ту се усилваше, ту отслабваше и замъждукваше. За миг той си помисли, че очите му не са наред. После се усети, че чува бученето на генератора зад къщата. И на генераторите на съседните къщи. Май токът беше спрял навсякъде. Изпита неописуемо облекчение. Ясно! Спирането на електричеството в целия град беше предизвикало извънредно заседание в общината. Баща му вероятно беше там и обсъждаше положението с другите кретени Сандърс и Гринъл. Може би набучваше карфици на голямата карта на града, вживявайки се в ролята на генерал Патън. Крещеше по телефона на някого от електрическата компания, снабдяваща Западен Мейн, и наричаше шефовете му банда безхаберни посерковци.

Младши взе окървавените си дрехи, извади портфейла, гребенчето, монетите и хапче против главоболие и ги прехвърли в джобовете на чистия си панталон. Изтича по стълбището, пъхна инкриминиращите го доказателства в пералнята, завъртя програматора на най-високата степен, но изведнъж се сети какво беше чувал от майка си, когато беше десетгодишно хлапе — кървави петна се почистват със студена вода. Настрои пералнята на програмата за пране и изплакване със студена вода и мимоходом се запита дали още тогава баща му се е захванал с хобито си да чука секретарките си, или е пазел драгоценния си пенис само за съпругата си.

Пусна пералнята и взе да крои планове какво да предприеме. Мислите му течаха сравнително гладко, след като проклетото главоболие вече не го мъчеше.

Реши все пак да се върне на местопрестъплението. Не че му се искаше — тъкмо напротив, обаче се налагаше да проучи положението. Щеше да мине край къщата на Анджи, за да провери колко патрулки са паркирали отпред. И дали е там ванът на криминолозите от окръг Касъл. Те бяха най-опасните му врагове, защото можеха да докажат вината му. Знаеше го, защото беше гледал много серии на „От местопрестъплението“. Беше виждал синьо-белия ван и преди, когато ходеше с баща си в съда. И ако колата беше пред къщата на Маккейн…

„Ще избягам!“

Точно така — щеше да си плюе на петите. Но преди това щеше да се върне у дома и да „посети“ сейфа в кабинета на баща си. Големия Джим не подозираше, че синът му знае комбинацията, както не подозираше, че отрочето му знае и паролата на компютъра му и така е узнало за страстта на баща си към онова, което с Франк Делесепс наричаха „секс «Орео»“ по аналогия с любимите слепени бисквитки — две чернокожи мацки с един бял мъж. В сейфа имаше много пари.

Хиляди долари.

„Ами ако след като видиш вана, се върнеш тук и Големия Джим се е прибрал?“

Да, първо щеше да вземе парите. Веднага. Незабавно.

Влезе в кабинета и за миг му се привидя, че баща му седи на любимото си кресло пред телевизора. Сигурно беше заспал или… ами ако беше получил инфаркт? От три години Големия Джим имаше проблеми със сърцето, най-вече аритмия. Обикновено отиваше в „Кати Ръсел“ и доктор Хаскел или колегата му Рейбърн му правеха някаква манипулация и го „оправяха“. Хаскел беше склонен вечно да продължават така, но Рейбърн (когото Рени старши наричаше „образован боклук“) настоя Големия Джим да посети кардиолог в Общинската болница в Луистън. Заключението на специалиста беше, че пациентът трябва да бъде лекуван в болнични условия. Рени старши, който ненавиждаше болниците, заяви, че по-често ще си говори с Бог и Той ще го излекува. Междувременно редовно си вземаше лекарствата и през последните месеци състоянието му май се беше подобрило, но сега… може би…

— Татко?

Тишина. Младши натисна бутона за осветлението. И тази лампа мъждукаше, но слабата й светлина прогони сянката, която той беше помислил за тила на баща си. Нямаше да страда кой знае колко, ако дъртият хвърлеше топа, но беше доволен, че не е станало тъкмо тази вечер. Щеше още повече да усложни положението.

Все пак той се приближи до сейфа, стъпвайки на пръсти като герой от анимационно филмче; същевременно изпод око наблюдаваше дали фаровете на хамъра ще проблеснат през прозореца, предупреждавайки за пристигането на Големия Джим. Махна картината, която скриваше сейфа (на нея беше изобразен Исус, който изнасяше прочутата си проповед от планината), и набра шифъра. Повтори процедурата два пъти, преди дръжката да се завърти, понеже ръцете му трепереха.

Сейфът беше претъпкан с пачки банкноти и пергаментови листове, върху които бяха отпечатани думите „БОН НА ПРИНОСИТЕЛЯ“. Младши подсвирна. При последното отваряне на касата (тогава сви петдесетачка, за да отиде на панаира във Фрайбърг) вътре имаше много пари, но не и цели пачки. Нито пък бонове. Спомни си табелката на бюрото на баща си в автокъщата с гравиран надпис: „ИСУС ЩЕ ОДОБРИ ЛИ ТАЗИ СДЕЛКА?“ Въпреки че не беше на себе си от тревога и страх, Младши се запита дали Исус би одобрил страничните дейности на Големия Джим.

— Не ми пука какви ги върши дъртият, важното е аз да се оправя — промърмори. Взе петстотин долара в банкноти от петдесет и двайсет, размисли и извади още няколко стотачки. При толкова много пари баща му едва ли щеше да забележи липсата на такава дребна сума. А пък ако все пак се усетеше, щеше да разбере постъпката на сина си. Дори да я одобри. Нали често повтаряше: „Бог помага на онези, които сами си помагат.“

Което вдъхнови Младши да си помогне, като вземе още четиристотин долара. Затвори сейфа, набра шифъра и върна Исус на стената. Грабна някакво яке от дрешника в коридора и напусна къщата, съпровождан от бученето на генератора и пералнята, която премахваше от дрехите му кръвта на Анджи.

4.

В къщата на Маккейн нямаше никого.

Абсолютно никого, мамка му!

Младши постоя под дървото от отсрещната страна на улицата, питайки се дали да вярва на очите си: не се забелязваше движение, джипът на Хенри Маккейн и приуса на жена му ги нямаше. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е вярно.

Може би бяха на общинската мера. Тази вечер там бъкаше от народ. Нищо чудно да обсъждаха прекъсването на електричеството, въпреки че той не си спомняше подобни събирания при предишни спирания на тока: обикновено хората се прибираха вкъщи и си лягаха уверени, че (освен ако нямаше силна буря) като станат за закуска, лампите им ще светят.

Може би електричеството беше прекъснато от сериозно бедствие — от онези, заради които телевизиите прекъсват редовните си предавания, за да излъчат репортажи от местопроизшествието. Младши смътно си спомняше, че малко след „инцидента“ с Анджи някакъв дядка го попита какво става. За всеки случай се беше постарал да не разговаря с никого по обратния път към къщата на Маккейн. Наведе глава и вдигна яката на якето си, докато вървеше по Мейн Стрийт (за малко не се сблъска с Ансън Уилър, който тъкмо излизаше от „Дивата роза“). За негов късмет уличното осветление не работеше и нямаше опасност някой да го познае. Още един дар от боговете.

А сега това. Трети подарък. Грамаден. Наистина ли още не бяха открили трупа на Анджи? Или ченгетата му устройваха капан?

Представи си как шерифът на окръг Каунти или детектив от щатската полиция казва:

— Важното е да се спотаим и да чакаме, момчета. Всеизвестно е, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението.

„Глупости! Така става само по телевизията!“ Въпреки това, докато прекосяваше улицата (сякаш привлечен от невидима неведома сила), той очакваше срещу него да блеснат прожектори и да го приковат с лъчите си като пеперуда, забодената на картон, очакваше някой да изкрещи в мегафон:

— Спри! Горе ръцете!

Не се случи нищо.

Щом стъпи на алеята за коли (сърцето му биеше до пръсване и кръвта пулсираше в слепоочията му, но главата не го болеше, което беше добър признак), отново се загледа в тъмната и притихнала къща на семейство Маккейн. Не се чуваше дори бучене, въпреки че съседите Гринъл имаха генератор.

Младши се обърна и видя как над дърветата се издига балон от бяла светлина. Нещо се беше случило в южния район на града или в Мотън. Дали това беше предизвикало спирането на тока? Твърде вероятно.

Приближи се до вратата откъм алеята. Входната врата още беше отключена, щом никой не се беше върнал след инцидента с Анджи, само че не му се искаше да я използва. Разбира се, при необходимост щеше да е принуден да влезе през парадния вход. Валчестата дръжка се завъртя.

Той надникна в кухнята и веднага подуши кръвта — малко напомняше миризма на развален спрей за колосване на дрехи.

— Хей! Ало? Вкъщи ли сте? — провикна се. Почти беше сигурен, че е сам, но ако по някаква идиотска случайност Хенри или Ла донна бяха оставили колите си на мерата и се бяха върнали пеш (пропускайки някак си да забележат мъртвата си дъщеря на пода в кухнята), щеше да закрещи. Точно така! Щеше да закрещи и да „открие трупа“. Разбира се, нямаше да заблуди криминалистите, но поне щеше да спечели малко време. — Хей! Господин Маккейн? Госпожо Маккейн? — После в пристъп на вдъхновение извика: — Анджи? Вкъщи ли си?

Щеше ли да я нарече така, ако не я беше убил? Не, разбира се. Изведнъж му хрумна ужасяваща мисъл: Ами ако тя му отговореше? Ако му отговореше с гъгнив глас заради кръвта в гърлото й?

— Я се стегни! — промърмори. Само дето му беше много трудно да се овладее, особено в тъмното. Освен това в Библията такива неща се случваха много често. В Библията хората понякога възкръсваха като зомбитата в „Нощта на оживелите мъртъвци“. — Хей, има ли някой?

Никой не отговори. Пълна тишина.

Зрението му се беше приспособило към полумрака, но не съвсем. Трябваше да си вземе фенерче от вкъщи, ама как да се сети, след като е свикнал само да натиска бутона за осветлението? Прекоси кухнята, прекрачвайки трупа на Анджи, и отвори първата от двете врати в дъното. Зад нея имаше килер — дълги полици, отрупани с бутилки и консерви. Опита другата и този път щастието му се усмихна. Попадна в пералното помещение. И ако нещото на полицата вдясно беше онова, за което го мислеше, значи продължаваше да му върви.

Не беше сгрешил. Наистина беше фенерче. Като отидеше в кухнята, трябваше да внимава да не го види някой (ами да, щеше да спусне щорите), но тук, в пералното помещение можеше да си свети на воля.

Насочи лъча към полиците. Прах за пране. Белина. Омекотител за тъкани. Кофа и бърсалка. Чудесно. Нямаше генератор да изпомпва водата и тя щеше да е студена, но пък сигурно щеше да източи от чешмата достатъчно, за да напълни кофата. В краен случай щеше да вземе и от казанчетата в тоалетните.

Тъкмо студена вода му трябваше. Кръвта излиза от студена вода.

Щеше да се вслуша във вечните съвети на майка си, прочута чистница: „Чиста къща, чисти ръце, чисто сърце.“ Щеше да почисти кръвта, после да избърше всичко, което си спомняше да е докосвал, и всичко, което беше забравил дали е докосвал. Само че първо… Трупът!

Реши, че на първо време ще го скрие в килера. Хвана под мишниците мъртвата и я завлече дотам, после я пусна: туп! И се залови за работа. Тананикаше си тихичко, докато залепи магнитчетата обратно на вратата на хладилника, след това спусна щорите. Напълни кофата почти догоре, преди кранът да засвисти. Пак му беше провървяло.

Тъкмо когато усърдно търкаше пода — проклетата кръв не се измиваше лесно, както си беше представял — някой затропа на външната врата.

Той вдигна глава, ококори се, устните му се разтегнаха в ужасяваща гримаса.

— Анджи? — изплака някакво момиче. — Анджи, вкъщи ли си? — Затропа отново, после отвори вратата. Край, късметът му беше изневерил. — Анджи, дано си тук. Господи, дано си вкъщи! Видях колата ти в гаража…

Мамка му! Гаражът! Как не се беше сетил да погледне в тъпия гараж!

— Анджи! — отново изплака онази. Гласът й му се стори познат. Да му се не види, дали не беше онази тъпачка Дуди Сандърс? Ами да. — Анджи, тя каза, че мама е мъртва! Госпожа Шамуей каза, че е мама е умряла!

Младши се надяваше тя първо да се качи на горния етаж, където беше стаята на приятелката й. Обаче тъпачката тръгна към кухнята, като се движеше опипом в мрака.

— Анджи? В кухнята ли си? Стори ми се, че видях светлина!

Главата пак го заболя и вината беше на скапаната наркоманка, дето си вреше носа където не й е работа. Каквото и да се случеше след малко, също щеше да е по нейна вина.

5.

Дуди Сандърс още беше малко дрогирана и малко пияна; мъчеше я махмурлук; майка й беше мъртва; промъкнала се беше неканена в къщата на приятелката си; стъпи на нещо, което се изплъзна изпод краката ти и тя едва не падна. Вкопчи се в перилото на стълбището и извика от болка, понеже си удари два пръста. Донякъде разбираше, че всичко това се случва с нея, същевременно й изглеждаше нереално. Струваше й се, че е попаднала в някакво паралелно измерение като в научнофантастичен филм.

Наведе се да види в какво се е спънала. Приличаше на голяма хавлиена кърпа. Някой глупак я беше захвърлил на пода в антрето. После й се стори, че чува стъпки в мрака. В кухнята.

— Анджи? Ти ли си? — Тишина. Още усещаше, че там има някой, но може би се лъжеше. — Анджи? — Отново пое по коридора, протегнала дясната си ръка — пръстите й сигурно щяха да се подуят, дори й се струваше, че вече са се подули. — Анджи, дано си вкъщи! Мама е мъртва, наистина! Каза ми го госпожа Шамуей, а тя никога не се шегува.

Денят беше започнал чудесно. Тя стана рано (в десет, но за нея това беше ранни зори) и нямаше намерение да се чупи от работа. После обаче й се обади Саманта Буши, че е купила по интернет няколко нови кукли Брац, и я покани да ги изтезават заедно. Пристрастили се бяха към това занимание още в гимназията — купуваха куклите от гаражни разпродажби, обесваха ги, забиваха гвоздеи в тъпите им кратуни, заливаха ги със запалителна течност и ги подпалваха — и Дуди знаеше, че вече би трябвало да се откажат, понеже двете с Анджи вече бяха почти възрастни, а тези игрички бяха за деца. И като се замисли човек, май бяха и малко откачени, но какво от това? Саманта живееше сама на Мотън Роуд — е, обитаваше скапана каравана, обаче си беше само нейна, след като през пролетта мъжът й духна завинаги — а Литъл Уолтър спеше по цял ден. Освен това тя винаги имаше трева. Дуди предполагаше, че й я носят мъжете, с които купонясваше през съботните и неделните дни. Само че Дуди се беше отказала от тревата. След неприятностите с готвача се беше зарекла никога повече да не се друса. В деня на обаждането на Сами „никога повече“ продължаваше повече от седмица.

— Ще ти отстъпя Джейд и Ясмин — заубеждава я приятелката й. — Освен това имам страхотна… сещаш се какво. — Винаги казваше така, та ако някой ги подслушва, да не разбере за какво става дума.

Дуди обаче разбираше и усети леко гъделичкане между бедрата (точно в нейната… сещаш се какво), въпреки че и това беше тъп пубертетски навик и би трябвало отдавна да са го забравили.

— Не мога, Сам. Трябва да съм на работа в два, а…

— Ясмин чака — прекъсна я Саманта. — А ти я мразиш в червата.

Така си беше. Според Дуди Ясмин беше най-гадната. Пък и до два следобед имаше цели четири часа. Пък и какво толкова, ако позакъснееше? Роуз нямаше да я уволни. Кой друг щеше да се навие да върши тая скапана работа?

— Добре, но за малко. И само защото наистина мразя Ясмин.

Сами се изкиска, а Дуди добави:

— И вече не искам сещащ се какво. Нито другото.

— Твоя си работа. Идвай бързо.

Дуди се качи на колата и „отиде бързо“; разбира се, установи, че изтезанието на кукли не й прави удоволствие, ако не е пушила малко трева, затова се надруса. Направиха на Ясмин „пластична операция“ на лицето с препарат за отпушване на канали, което си беше страхотна забава. После Сами я задържа да й покаже сладурското розово боди, което си беше купила от „Деб“, и макар да беше пуснала коремче, според Дуди още изглеждаше супер (може би така й се струваше, защото и двете бяха друсани… какво ти друсани, направо не бяха на себе си), и тъй като Литъл Уолтър още спеше (бащата беше настоял да го кръстят на някакъв стар блусар6 и Дуди си мислеше, че бебето може да е умствено изостанало, щом все спи, което изобщо нямаше да е чудно предвид количествата трева, дето Сам беше изпушила, докато беше бременна с него), двете си легнаха заедно и направиха „онова, другото“.

После заспаха, а когато Дуди се събуди, бебето ревеше, та се късаше, и минаваше пет часът. Вече беше адски закъсняла за работа, освен това Саманта извади бутилка „Джони Уокър“ и изпиха по една, две, три чаши, после решиха да проверят какво е станало с бебето Брац в микровълновата, обаче токът беше спрял.

Дуди се върна в града, като шофираше с около двайсет и пет километра в час и непрекъснато поглеждаше в огледалцето за обратно виждане за патрулна кола, защото знаеше, че ако някой я спре, то непременно ще е онази червенокоса мръсница Джаки Уетингтън. Гонеше я ужасна параноя. Страхуваше се, че ако баща й е решил да се прибере по-рано от магазина, ще подуши дъха й, вонящ на алкохол. Или пък че майка й ще си е вкъщи, защото толкова се е уморила от тъпия урок по пилотиране, че се е отказала от редовното си посещение в залата за бинго.

„Моля те, господи — повтаряше си. — Моля те, помогни ми този път да ми се размине и повече няма да правя сещаш се какво. Нито другото. Никога, докато съм жива!“

Бог чу молбата й. Тя не завари никого у дома. И тук токът беше спрял, но в главата й беше такава каша, че това не й направи впечатление. Качи се на пръсти в стаята си на горния етаж, свали панталона и блузата си и си легна. „Само за няколко минути“ — каза си. След малко стана, пъхна в пералнята дрехите, вонящи на ганджа, а самата тя се пъхна под душа. Миришеше на парфюма на Сами, който приятелката й сигурно купуваше на литър от магазина на Бърпи.

Заради спрелия ток не можа да настрои радиочасовника и когато чукането по външната врата я събуди, вече се беше стъмнило. Навлече си халата и отиде да отвори — уверена беше, че червенокосата полицайка с големите цици е дошла да я арестува заради шофиране в нетрезво състояние и под въздействието на наркотици. Дуди смяташе, че тъкмо тази сещаш се какво не е незаконна, обаче не беше съвсем сигурна.

Не беше Джаки Уетингтън, а Джулия Шамуей, издателката на вестник „Демократ“. Държеше фенерче и с него освети лицето на Дуди (вероятно подпухнало от съня и със зачервени очи), после отпусна ръка, но за секунда лъчът пробяга и по нейното лице и Дуди видя съчувствие, от което сърцето й се сви от страх.

— Горкото ми момиче — промълви Джулия. — Не знаеш, нали?

— Какво да не знам? — промърмори тя и усещането й за паралелен свят се завърна. — Какво?

Джулия Шамуей й отговори.

6.

— Анджи? Анджи, моля те, отговори!

Пак запристъпва по коридора. Ръката й пулсираше от болка. Също и главата й. Можеше да потърси баща си — госпожа Шамуей й предложи да я закара до погребалното бюро на Бауи, обаче кръвта й се смразяваше при мисълта за онова място. Освен това искаше да е с Анджи. Анджи щеше да я прегърне, без да пожелае да правят онова, другото. Тя беше най-добрата й приятелка.

Някой излезе от кухнята и тръгна към нея.

— Ох, знаех, че си тук! — Тя се разрида още по-силно, протегна ръце и забърза към тъмния силует. — Случи се нещо ужасно! Сигурно Бог ме наказва, задето съм лоша.

Съществото в сянката също протегна ръце, но не за да я прегърне. Дланите му се сключиха около шията й.