Под купола (Том I)

1.

Когато записаното филмче свърши, къщата на Мил Стрийт номер 19 потъна в мълчание. После Нори Калвърт избухна в плач. Бени Дрейк и Джо Макклачи се спогледаха учудено (очите им сякаш питаха: „А сега какво да правя?“), след което прегърнаха момичето през раменете и сплетоха свободните си ръце, сякаш взаимно се опитваха да си вдъхнат кураж.

— Това ли беше? — попита невярващо Клеър Макклачи. Майката на Джо все още не плачеше, ала малко й трябваше; очите й искряха от насъбралата се в тях влага. Продължаваше да държи снимката на съпруга си, понеже малко преди Джо и приятелите му да дойдат с дивидито, я бе свалила от стената. — Това ли беше всичко?

Никой не й отговори. Барби бе приседнал на подлакътника на креслото, където се бе разположила Джулия. „Скоро ще си имам големи неприятности“ — каза си той. Преди тази мисъл обаче в главата му бе изплувала друга — че целият град е изправен пред големи неприятности.

Госпожа Макклачи се изправи на крака. Снимката на съпруга й все още бе в ръцете й. Сам бе отишъл до битпазара, който се откриваше всяка събота (докато времето не захладнееше) на Оксфордската мотописта. Хобито му бе да реставрира мебели и там често откриваше ценни материали. Три дни по-късно той продължаваше да е в Оксфорд — бе отседнал в мотел „Писта“ заедно с няколко взвода репортери и телевизионни оператори. И понеже нямаше как да разговарят по телефона, двамата с Клеър поддържаха връзка по електронната поща. Поне досега.

— Какво ли е станало с компютъра ти, Джо? — попита майка му. — Дали се е взривил?

Момчето, което продължаваше да прегръща Нори през рамо и да държи ръката на Бени, поклати глава.

— Едва ли — отвърна. — Сигурно просто се е разтопил. — После се обърна към Барби: — Горещината сигурно е запалила близките дървета. Някой трябва да направи нещо по въпроса.

— Не мисля, че в града има пожарни коли — обади се Бени. — Освен една или две антики…

— Аз ще се заема с това — намеси се Джулия. Клеър Макклачи се надвеси над нея и гледката показваше откъде Джо бе наследил високия си ръст. — Барби, май щеше да е най-добре аз да свърша сама тази работа…

— Защо? — учуди се Клеър. Една от сълзите най-сетне се изтръгна от плена, в който я държаха очите й, и се търкулна по бузата й. — Джо каза, че правителството ви е възложило тази задача, господин Барбара… Самият президент!

— Имах известни разногласия с господин Рени и шериф Рандолф по отношение на живото предаване — обясни той. — И се разгорещихме малко. Съмнявам се, че отсега нататък ще се вслушат в някой от съветите ми. Мисля, че едва ли ще се вслушат и в твоето мнение, Джулия. Поне на този етап… Ако Рандолф поне наполовина си разбира от работата, ще изпрати няколко полицаи да вземат каквото има в пожарната и после да отидат в гората. Предполагам, че поне маркучи и ръчни помпи ще се намерят.

Джулия се замисли за момент.

— Хайде да излезем за малко навън, става ли? — обърна се тя към Барби.

Младият мъж погледна смутено към майката на Джо, ала вниманието на Клеър бе насочено другаде. В момента седеше до Нори и утешаваше момичето, което се бе притиснало към рамото й.

— Човече, правителството ми дължи един лаптоп — заяви Джо, докато Барби и Джулия вървяха към входната врата.

— Не съм забравил — отвърна младият мъж. — Благодаря ти, Джо. Справи се чудесно.

— Доста по-добре от загубената им ракета — измърмори Бени.

Барби и Джулия приседнаха на верандата на семейство Макклачи и се загледаха в откриващите се пред тях река Престил, Пийс Бридж и, естествено, градския съвет. Тогава с приглушен и в същото време преливащ от гняв глас жената изрече:

— Работата е там, че никак не си разбира от работата. Ама хич даже.

— Кой?

— Питър Рандолф. Познавам го още от детската градина. Тогава бе световен шампион по напикаване и учихме заедно до дванайсети клас, когато беше член на Спецотряда по дърпане на сутиени. Интелектуалното му ниво беше за три минус, обаче му пишеха четворки, понеже баща му беше член на училищния съвет. Нашият господин Рени се е обградил с тъпаци. Единственото изключение е Андрея Гринъл, но тя пък е наркоманка. Оксиконтин.

— Да, заради проблемите с гърба — кимна той. — Роуз ми каза.

Дърветата в парка бяха загубили достатъчно от листата си, ето защо голяма част от главната улица се виждаше без проблеми от мястото, където седяха. В момента тя изглеждаше призрачно пуста — повечето хора бяха още в „Дипърс“ и разгорещено обсъждаха онова, което току-що бяха видели на екрана, — но тротоарите й съвсем скоро щяха да се изпълнят с потресени, отказващи да приемат истината минувачи, забързани към домовете си. Мъже и жени, които не смееха дори да се запитат какво следва оттук нататък.

Джулия въздъхна и прокара пръсти през косата си.

— Джим Рени си мисли, че ако задържи властта само в своите ръце, впоследствие нещата ще се оправят. Най-малкото за него и приятелите му. Той е от най-гадните политици — себични, твърде егоцентрични, за да осъзнаят, че е време да слязат от сцената, и в същото време долни страхливци под самоуверената си фасада. Загрубее ли играта, въобще няма да се поколебае да изпрати този град по дяволите, стига да спаси себе си по този начин. Страхливият лидер е най-опасен за хората. Ти си този, който трябва да води парада.

— Оценявам доверието ти, но…

— Но това така и няма да се случи, без значение какво искат твоят полковник Кокс и президентът на Съединените щати. Няма да се случи дори и ако петдесет хиляди души направят демонстрация по Пето Авеню в Ню Йорк, носейки плакати с твоята физиономия. Докато този шибан Купол стои над главите ни, нищо подобно няма да стане.

— Знаеш ли, че колкото повече те опознавам, толкова по-малко републикански ми звучиш — отбеляза Барби.

Тя го удари по ръката с изненадващо здравия си юмрук.

— Това шега ли е?

— Не — кимна мъжът. — Никак даже. Време е за избори. И те моля ти да се кандидатираш за длъжността градски съветник.

Тя го изгледа със съжаление.

— Смяташ ли, че Джим Рени би допуснал избори, докато градът е под Купола? В кой свят живееш, приятелю?

— Не подценявай волята на гражданите, Джулия!

— А ти не подценявай Джеймс Рени. Той е на власт тук от памтивека и хората вече са свикнали с него. Освен това е много талантлив в намирането на изкупителни жертви. Един пришълец от другаде — или скитник — би бил идеалният му избор в този случай. Случайно да имаме такъв човек наблизо?

— Очаквах някаква идея от теб, а не политически анализ.

За момент на Барби му се стори, че тя отново ще го удари. Обаче Джулия си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.

— Правиш се на агънце, ама остри рогца имаш!

Сирената на градския съвет започна да изстрелва серия от пронизителни залпове в застиналия топъл въздух.

— Някой е сигнализирал за пожар — отбеляза Джулия. — Мисля, че знаем къде…

Те обърнаха глави на запад, където черните стълбове на издигащия се дим помрачаваха синевата. Барби очакваше огънят да се разгори от външната страна на Купола — откъм Таркърс Мил, — ала високата температура бе разпалила неголеми пожари и от страната на Честърс Мил.

— Искаш идея значи? Добре, ето ти една. Ще намеря Бренда — според мен или си е вкъщи, или в „Дипърс“ заедно с всички останали — и ще й предложа да оглави операцията по гасене на пожара.

— А ако откаже?

— Сигурна съм, че няма да откаже. Най-малкото, няма никакъв вятър — поне от вътрешната страна на Купола — така че пораженията ще са само върху тревата и храстите в района. Ще й кажа сама да си избере екип и тя ще избере най-точните хора. Същите, които и Хауи навярно би избрал.

— Предполагам, че новоназначените полицаи няма да са сред тях.

— Тя ще го реши, но се съмнявам да разчита на хора като Картър Тибодо, Мелвин Сиърлс или Фреди Дентън. Специално Фреди е ченге от пет години, обаче знам от Бренда, че Дюк е възнамерявал да го разкара от полицията. Всяка година Фреди става Дядо Коледа в началното училище и децата го обожават — голям смешник е. В същото време си е голям злобар.

— Това да не е обходна маневра, с която да се насочиш отново към Рени…

— Да.

— Внимавай. Този мръсник ще се опита да ти го върне.

— И аз мога да съм мръсница, когато се налага. Бренда също, ако си намери подкрепа.

— Давай тогава. И й кажи да се обърне към онзи тип Бърпи. Когато става дума за гасене на горски пожар, мисля, че той ще е по-полезен от разните му там помпи в градската пожарна. В магазина му има какво ли не.

Тя кимна.

— Много добра идея.

— Наистина ли не искаш да дойда с теб?

— Ти имаш друга задача. Брен даде ли ти ключа на Дюк за онзи склад?

— Тъй вярно.

— В такъв случай пожарът може да се окаже димната завеса, от която се нуждаеш, за да си свършиш необезпокоявано работата. Вземи този Гайгеров брояч. — Тя стана и се запъти към тойотата си, обаче ненадейно спря и се обърна. — Да откриеш генератора — стига наистина да има такъв, — ми се струва най-доброто, което може да се направи за града в момента. И вероятно единственото… И, моля те, Барби…

— На вашите услуги, мадам — усмихна се той.

Тя обаче бе абсолютно сериозна.

— Докато не чуеш Големия Джим Рени да политиканства и да държи гръмки речи, не го подценявай. Неслучайно е успял да се задържи толкова дълго на власт.

— Доколкото разбирам, е добър в демагогията и това да се прави на жертва.

— Точно така. Само дето този път жертвата може да се окажеш ти.

С тези думи тя се качи в приуса и подкара към Бренда и Ромео Бърпи.

2.

Онези, които бяха наблюдавали неуспешния опит на военновъздушните сили да пробият невидимата преграда на Купола, напуснаха „Дипърс“ точно по начина, както Барби си беше представял — бавно, с наведени глави и без да говорят много-много. Някои вървяха със скръстени пред гърдите си ръце, а други плачеха. Три полицейски коли бяха спрени напряко на шосето пред заведението и половин дузина ченгета стояха, облегнати на тях, готови да се намесят и при най-малкия признак на безредици. Обаче безредици нямаше.

Зелената шерифска кола бе паркирана малко по-нататък, пред смесения магазин на Брауни (на чиято витрина висеше табела с разкривен надпис: „ЗАТВОРЕНО, ДОКАТО «СВОБОДАТА» НЕ ПОЗВОЛИ ДОСТАВКАТА НА ПРЕСНИ ПРОДУКТИ!“). Питър Рандолф и Джим Рени седяха в колата и наблюдаваха разотиващите се.

— Е — заяви самодоволно Големия Джим, — надявам се, че са щастливи.

Шерифът го изгледа учудено.

— Ти не искаше ли да проработи?

Дясното рамо внезапно го сряза и Рени се намръщи.

— Естествено, че исках, обаче не съм се заблуждавал, че ще има ефект. Обаче този тип с женското име и новата му дружка Джулия успяха да накарат всички да повярват в чудото, което така и не се случи, нали? О, да. Знаеш ли, че никога не ме е подкрепяла в жалкия си парцал, дето минава за вестник? Нито веднъж през цялата ми кариера.

Той посочи към пешеходците, които се бяха запътили към града.

— Огледай ги добре, друже. Ето в какво те превръща комбинацията от некадърност, напразни надежди и прекалено много информация. Сега са посърнали и разочаровани, но когато им мине, ще побеснеят, казвам ти. И тогава ще имаме нужда от още повече полицаи, за да се справим със ситуацията.

— Още полицаи? Вече имаме осемнайсет души, като броим тези на непълен работен ден и новоназначените ченгета.

— Няма да ни стигнат. А и не забравяй, че трябва да…

Градската сирена започна да процепва въздуха с нови кратки включвания. Двамата погледнаха на запад и видяха издигащия се дим.

— Трябва да благодарим на Барбара и Шамуей — довърши Големия Джим.

— Може би трябва да се погрижим за този пожар… — рече Рандолф.

— Това си е проблем на Таркърс Мил, а не на нас — заяви Рени. — Както и на американското правителство, разбира се. Те запалиха огъня със загубената си ракета, нека те да се оправят с него.

— Но ако горещината е довела до пожар и на наша територия…

— Спри да се вайкаш като някоя баба и ме закарай обратно в града. Трябва да намеря Младши. Имаме да обсъдим някои неща.

3.

Бренда Пъркинс и Пайпър Либи стояха до субаруто на преподобната на паркинга пред „Дипърс“.

— Никога не съм вярвала, че ще се получи — каза Бренда, — но ще излъжа, ако кажа, че не съм разочарована.

— Аз също — добави Пайпър. — Чувствам се съкрушена. Бих те закарала до града, но трябва да посетя един от енориашите си.

— Надявам се, че не е на Битч Роуд — и Бренда посочи към кълбящия се дим.

— Не, на другия край на града е. В източната част на Честър. Джак Евънс. Изгуби жена си в деня на появата на Купола. В доста странен инцидент. Не че всичко, което се случва напоследък в този град, не е странно…

Бренда кимна.

— Видях го на парцела на Динсмор, носеше табела със снимката на жена си. Клетият човечец!

Пайпър отиде да отвори предния ляв прозорец на колата. Немската й овчарка Кловър седеше на шофьорското място и гледаше разотиващото се множество. Преподобната бръкна в джоба си, подхвърли лакомство на кучето и му каза:

— Отмести се, Кловър — добре знаеш, че се издъни на шофьорския си изпит! — После се обърна към другата жена и й намигна: — Така и не можа да научи това елементарно успоредно паркиране!

Овчарката скочи на съседната седалка. Пайпър отвори вратата и отново се загледа в издигащия си дим.

— Както гледам, пожарът сигурно се разпространява доста бързо в горите на Таркърс Мил, но точно в момента това не ни засяга. — Тя се усмихна горчиво. — Все пак Куполът ни предпазва.

— Успех — пожела й Бренда. — Предай съболезнованията ми на Джак. И обичта ми.

— Ще го сторя — обеща Пайпър и потегли. Бренда закрачи замислено през паркинга, пъхнала ръце в джобовете си. Тъкмо се чудеше как ще преживее останалата част от деня, когато Джулия Шамуей спря тойотата си до нея и й предложи неочаквана помощ по този въпрос.

4.

Ракетите, които експлодираха в невидимата стена на Купола, не успяха да събудят Сами Буши; направиха го тежкото изтрополяване в съседната стая и последвалият плач на Литъл Уолтър.

Картър Тибодо и приятелите му бяха задигнали всичката й трева от хладилника, но не бяха претърсили караваната, ето защо кутията от обувки с нарисуваните отгоре й череп и кръстосани кости все още се намираше в килерчето. Под черепа Фил Буши бе написал с разкривени букви: „МОИ СИ РАБОТИ! ПИПНИ ГИ И СИ МЪРТВА!“

Вътре нямаше марихуана (Фил я наричаше „дрога за коктейлни партита“), а и тя не се интересуваше от пакетчето с кристалчета амфети. Бе повече от сигурна, че „извънредните сътрудници“ щяха да ги изпафкат с най-голям кеф, но според нея кристалчетата си бяха откачена работа за откачени хора. Кой нормален човек би искал да инхалира пушек, който мирише на натопени в ацетон кибритени клечки? В кутията обаче имаше и още едно пакетче, съдържащо десетина „дриймбоута“, и когато бандата на Картър си бе тръгнала, Сами глътна един, като го прокара с малко топла бира от шишето под леглото, където напоследък спеше сама. С изключение на моментите, когато взимаше Литъл Уолтър в прегръдките си… Или Дуди, разбира се.

За секунда се бе замислила дали да не изгълта всичките „дриймбоути“ и да прекрати веднъж завинаги ужасния си живот… и навярно щеше да го стори, ако не беше бебето. Кой щеше да се грижи за него, ако тя умре? Щеше да умре от глад в креватчето си, каза си тя и потръпна при страшната мисъл.

Не, нямаше да се самоубива, ала никога досега не се беше чувствала толкова смазана, обезсърчена и наранена. И мръсна. Макар че унижението не беше нещо ново за нея — било от страна на Фил (преди да изгуби интерес към секса, доста си падаше по „тройките“, в които участниците задължително бяха яко дрогирани), било от други хора, а нерядко и от самата себе си… Сами Буши така и не се научи да бъде своя най-добър приятел.

В биографията й имаше и доста авантюри за една нощ. Веднъж, когато бе в гимназията и баскетболният отбор на „Дивите котки“ бе спечелил купата, тя пусна на четирима от играчите — един след друг — на купона по случай победата. Петият, с когото щеше да преспи, припадна в ъгъла. Идеята за всичко това бе изцяло нейна. Също така бе продавала онова, което Картър, Мел и Франки Делесепс си бяха взели насила. Най-често на Фрийман Браун, собственика на „Браунис“, където пазаруваше най-често, понеже й даваше на вересия. Беше възрастен и не миришеше много приятно, ала си беше похотливец и това напълно я устройваше. Правеше така, че той да свърши бързо. Обикновено след шест тласъка на матрака в склада той се изпразваше и изгрухтяваше доволно. Това не я караше да се гордее със себе си, но пък бе успокояващо да знае, че може да пазарува на кредит, особено ако закъса към края на месеца, а Литъл Уолтър имаше нужда от памперси.

Освен това Брауни никога не я беше наранявал.

За разлика от случилото се снощи. Делесепс не беше толкова лош с нея, ала Картър нарочно й причини болка горе и я накара да кърви долу. После стана още по-зле — когато Мел Сиърлс свали панталоните си, тя зърна огромен инструмент. Бе виждала такива само по порнофилмите, които Фил обичаше да гледа, преди интересът му към метамфетамините да измести напълно интереса му към секса.

Сиърлс я язди здраво и въпреки че тя се опита да си спомни какво бяха правили с Дуди само преди два дни, това никак не й помогна. Остана суха като август без дъжд. До момента, в който протритото от Картър Тибодо не се превърна в кървяща рана. Тогава вече имаше лубрикация. Усещаше я как се събира на локвичка под нея, топла и лепкава. Лицето й също бе мокро от сълзите, които се стичаха по страните й. По време на безкрайната езда на Мел Сиърлс даже й мина през ума, че нищо чудно този изрод да я убие. И ако станеше така, какво щеше да се случи с Литъл Уолтър?

През цялото това време до слуха й достигаха крясъците на Джорджия Ру: „Дайте й да се разбере! Дайте й добър урок на тая лесба! Накарайте я да пищи!“

И Сами пищеше. Караваната се огласяше от писъците й, а бебето й пригласяше от креватчето си в съседната стая.

Накрая я заплашиха, че ако не си държи устата затворена, ще стане още по-зле, и я оставиха кървяща на дивана. Разкъсана, но жива. Сами видя отразените в тавана светлини на фаровете, след което те бързо избледняха с отдалечаването на колата към града. Вече бяха само двамата с Литъл Уолтър. Тя го взе на ръце и започна да го люлее, вървейки из помещението, като спря само веднъж — за да си сложи бикини (но не онези розовите; за нищо на света не би ги обула отново) и да подпъхне тоалетна хартия около слабините си. Имаше тампони, естествено, но изтръпваше само при мисълта да пъхне нещо във вагината си.

Най-сетне главичката на бебето се отпусна на рамото й и тя усети как слюнката му навлажнява кожата й — сигурен знак, че е заспало дълбоко. Положи го внимателно в креватчето (молейки се да не се събуди посред нощ) и едва тогава извади кутията за обувки от килерчето. „Дриймбоутът“ — единственото, което знаеше за него, беше, че е изключително мощно успокоително — първо премахна болката „Там Долу“, а после буквално изтри всичко. И тя спа в продължение на дванайсет часа.

До този момент.

Плачът на Литъл Уолтър бе като ослепително ярък лъч, прорязващ спусналата се над съзнанието й мъгла. Тя скочи от леглото и се втурна към спалнята, убедена, че шибаното бебешко креватче, което Фил собственоръчно бе сглобил (естествено, солидно „напушен“), най-накрая се бе счупило. Миналата нощ, докато новоизлюпените ченгета се бяха занимавали с нея, Литъл Уолтър сериозно бе разклатил летвите на преградката. И навярно тази сутрин, когато се е събудил и е започнал да обикаля в кошарката, тя просто е рухнала…

Бебето се намираше на пода сред дървените останки от креватчето. Щом я зърна, запълзя към нея и в този момент Сами забеляза кръвта, потекла от раничката на челото му.

— Литъл Уолтър! — изпищя и го вдигна от земята. Завъртя се, препъна се в една счупена летва от преградката и залитна, но все пак успя да приклекне и да запази равновесие. Сетне се изправи и забърза към банята с плачещото бебе в прегръдките си. Завъртя кранчето, обаче не потече никаква вода; помпата на кладенеца се нуждаеше от електричество, за да работи. Тогава Сами грабна една кърпа и попи кръвта от лицето на бебето. Раната се оказа плитка, ала за сметка на това дълга и назъбена. Щеше да остави белег. Тя притисна отново кърпата към нея — възможно най-силно, стараейки се да не обръща внимание на писъците на мъничето. Върху босите й стъпала падаха капки кръв с големината на десетцентови монети. Щом погледна надолу, видя, че сините пликчета, които си бе сложила след заминаването на „извънредните сътрудници“, са морави и подгизнали. Първата й мисъл беше, че кръвта е на Литъл Уолтър, ала после забеляза кръв по вътрешната част на бедрата си.

5.

Някак си успя да накара бебето да стои неподвижно достатъчно дълго време, за да залепи три лейкопласта върху раната и да смени потничето му с единственото друго чисто (надписът отпред гласеше: „МАЛКОТО ДЯВОЛЧЕ НА МАМА“). После се облече, докато Литъл Уолтър пълзеше в кръг по земята. Неистовият му плач бе утихнал до откъслечни подсмърчания и хлипания. Първата стъпка по тоалета й бе да захвърли подгизналите от кръв бикини в кофата за боклук и да обуе нови. После попи слабините си с домакинска кърпа и си приготви още една за по-нататък. Все още кървеше. По-слабо отпреди, но и най-тежкият й цикъл бледнееше пред сегашното й състояние. И понеже кръвоизливът бе продължил през цялата нощ, сега леглото й бе цялото в кръв.

Тя приготви раницата с нещата на бебето, след което го взе на ръце. Изведнъж й се стори по-тежък от обикновено и почувства как невидимо острие я пронизва „Там Долу“; остра, пулсираща болка, напомняща симптомите на хранително отравяне.

— Отиваме в здравния център — заяви тя. — Не се тревожи, Литъл Уолтър. Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Освен това момчетата няма защо да се притесняват от белезите. Често момичетата дори ги смятат за секси. Ще карам възможно най-бързо и ще пристигнем там за нула време. — Тя отвори вратата. — Всичко ще бъде наред.

Ала раздрънканата й старичка тойота изобщо не беше наред. „Извънредните сътрудници“ бяха продупчили предните гуми. В продължение на няколко секунди Сами не можеше да откъсне поглед от колата, а чувството на обреченост, което я връхлетя, надминаваше дори най-мрачните й мисли от последните часове. Отчаяна, но кристално ясна идея прекоси съзнанието й — да си раздели останалите „дриймбоути“ с Литъл Уолтър. Можеше да сдъвче неговия и да го сложи в шишенцето му с биберон, което той наричаше „биби“. Щеше да прикрие вкуса с шоколадово мляко. Литъл Уолтър обожаваше шоколадовото мляко. Дръзката мисъл бе съпроводена от заглавията на две от любимите стари плочи на Фил: „Нищо няма значение“ и „Защо да не го сторя?“

Сами рязко потрепери и прогони тази идея.

— Не съм такава майка — каза тя на бебето си.

Начинът, по който то я погледна, й напомни за Фил, но в хубавия смисъл; онова, което загатваше за отнесеност при изчезналия й съпруг, изглеждаше като трогателна наивност у сина й. Тя го целуна по нослето и Литъл Уолтър се усмихна. Усмивката му бе прекрасна, обаче лентичките лейкопласт на челото му се обагряха в червено. Това не беше никак прекрасно.

— Малка промяна в плана — обяви Сами и влезе обратно в караваната. В началото не можа да се сети къде е сложила бебешкото кенгуру, но накрая го зърна — зад онова, което отсега нататък щеше да нарича мислено „Дивана на изнасилването“. Вдигна Литъл Уолтър (при което коремът отново я заболя) и криво-ляво успя да го напъха вътре. Кърпата, която бе подпъхнала в бельото си, й се струваше зловещо подгизнала, ала щом провери дъното на клина си, по него не се виждаха петна. Това бе добър знак.

— Готови ли сме за разходка, Литъл Уолтър?

Бебето само притисна бузка в гърдите й. Понякога фактът, че още не говори, я тревожеше — имаше приятелки, чиито шестнайсетмесечни дечица дърдореха по цели изречения, докато Литъл Уолтър използваше само девет-десет думички, но не и тази сутрин. Тази сутрин си имаше други грижи.

Денят бе изненадващо топъл за последната седмица на октомври. Небето сияеше в най-бледия нюанс на синьото, а слънчевата светлина бе някак мътна. Сами почувства как потта избива почти едновременно по лицето и врата й, а и слабините я боляха доста силно. Нещо повече — болката се засилваше с всяка стъпка. Замисли се дали да не се върне в караваната, за да глътне един аспирин, ала се сети, че аспиринът засилва кървенето. Освен това… да си го кажем направо, разполагаше ли с аспирин? Май не.

Имаше и нещо друго — нещо, което не смееше да признае пред себе си. Боеше се, че върне ли се веднъж в караваната, няма да има силите (и куража) да излезе отново навън.

На предното стъкло, до лявата чистачка, се мъдреше бяло листче. В горната му част сред маргаритки бе щампован надписът: „Напомняне от САМИ“. Вероятно бе откъснато от кухненското й тефтерче, помисли си тя, и почувства как се изпълва с гняв. Под маргаритките бе надраскано: „Раздрънкай се и гумите ще са само началото.“ Под това изречение някой друг бе добавил: „Следващия път може да те обърнем и да се позабавляваме в задния двор.“

— Мечтай си, копеле! — измъчено прошепна тя.

Смачка на топка бележката и я захвърли до спуканата предна гума. Горката стара корола изглеждаше посърнала и тъжна също като нея. Сами закрачи по алеята, спирайки в края й, за да се подпре на пощенската кутия за няколко секунди. Металната й повърхност бе затоплена от слънцето, което започваше да напича и да разлива горещи вълни по шията й. Нямаше почти никакъв ветрец. Нали октомври трябваше да е прохладен и ободряващ, помисли си тя. Може би всичко бе заради глобалното затопляне. После обаче й хрумна, че точната дума е не „глобално“, а „локално“.

Мотън Роуд се простираше пред нея пустеещ и сив. На около километър и половина вляво се издигаха кокетните нови къщички на Източен Честър, където баровците и баровките на Честърс Мил се връщаха след залеза на кариерите си в офисите и банките в Луистън-Обърн. Вдясно се намираше търговската част на града. Там беше и здравният център.

— Готов ли си, Литъл Уолтър?

Бебето нито отрече, нито потвърди. Сумтеше си тихичко, сгушено в рамото й, и лигавеше тениската й. Сами си пое дълбоко дъх, помъчи се да игнорира пулсиращата болка, идваща от „Там Долу“, нагласи кенгуруто и се запъти надясно.

Когато сирената на градския съвет започна да сигнализира за пожара, в първия момент Сами си помисли, че има халюцинации, което никак не беше добре. После обаче зърна дима и с облекчение установи, че е далеч на запад. Не представляваше заплаха за нея и Литъл Уолтър, нито я засягаше по някакъв начин… Освен ако по пътя не минеше някой, който иска да огледа отблизо пораженията от огъня. И ако този някой бе достатъчно добронамерен, можеше дори да я откара до здравния център.

Тя започна да си тананика парчето на Джеймс Макмърти, което бе доста популярно последното лято, ала щом стигна до: „В осем без четвърт всичко замира и няма отде да си купиш ти бира“, внезапно замлъкна. Гърлото й бе пресъхнало и нямаше глас. Тя примигна и установи, че има опасност да падне в канавката, и то в отсрещната страна на шосето. Значи се бе лутала по пътя… Идеална възможност някой шофьор да я блъсне, вместо да я вземе на стоп!

Тя погледна през рамо, надявайки се да зърне поне една кола, но шосето пустееше и ако беше малко по-горещо, над асфалта със сигурност щеше да трепти мараня.

Сами се върна откъм тази страна на шосето, покрай която бе започнала прехода си. Усещаше, че залита, а краката й сякаш бяха от желе. „Като пиян моряк съм — мина й през ума. — Пиян моряк раа-ноо сутринта.“ Само дето вече не беше сутрин, а следобед, бе проспала почти целия ден и когато погледна надолу, видя, че дъното на клина й е оцветено в мораво, също като бикините, които бе изхвърлила в кошчето. „Няма да може да се изпере, а и имам само два други клина, които ми стават…“ Тогава се сети, че единият от двата имаше голяма дупка на седалището, и се разплака. Сълзите донесоха приятна хладина на пламналите й страни.

— Всичко е наред, Литъл Уолтър — каза. — Доктор Хаскел ще се погрижи и за двама ни. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Наред като сладолед. Като…

Ненадейно пред очите й разцъфна черна роза и силите й я напуснаха съвсем. Тя почувства как контролът над мускулите й се оттича от тях като вода. Залитна и докато падаше, съзнанието й бе прорязано от една тревожна мисъл: „Настрани! Завърти се настрани! Внимавай да не смачкаш бебето!“

Поне в това успя и в следващия миг вече лежеше на банкета на Мотън Роуд, без да помръдва под мътната светлина на жаркото слънце, което подхождаше повече за юли, отколкото за октомври. Литъл Уолтър се събуди и започна да плаче. Опита се да се измъкне от кенгуруто, обаче не можа; Сами добре го бе пристегнала и сега бебето бе заклещено вътре. На челото му кацна муха, вкуси от кръвта, процеждаща се през лейкопласта, и отлетя. Навярно за да докладва пред въздушния щаб за лакомството и да се върне с подкрепления.

Скакалците цвърчаха в тревата.

Градската сирена виеше.

Приклещен на гърдите на припадналата си майка, Литъл Уолтър плака в продължение на няколко минути, след което се отказа и остана да лежи притихнал в кенгуруто. Очичките му гледаха апатично наоколо, а изпод меката му косица се появяваха едри капки пот, които се търкулваха по нараненото му челце.

6.

От мястото, където се намираше — до затворената каса на кино „Глобус“, под провисналата тента (киното бе излязло от бизнеса още преди пет години), пред Барби се откриваше чудесна гледка както към кметството, така и към полицейския участък. Младши седеше на стълбите пред участъка и масажираше усърдно слепоочията си, сякаш ритмичните включвания на сирената кънтяха болезнено в черепа му.

Ал Тимънс излезе от сградата на съвета и закрачи по улицата. Както обикновено, носеше сивата си униформа на портиер, ала Барби забеляза, че на врата му виси бинокъл, а на гърба му се мъдри водна пръскачка. Най-вероятно в момента в резервоара й нямаше вода, съдейки по лекотата, с която пристъпваше мъжът. Барби предположи, че Ал е включил противопожарната сирена.

„Хайде, Ал! — помисли си. — Побързай!“

На улицата бяха спрели няколко товарни автомобила. Първите два бяха пикапи, а третият — автомобил тип „баничарка“. И трите бяха боядисани в крещящ жълт цвят. Върху вратите на пикапите пишеше: „УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН «БЪРПИС»“, а на „баничарката“ се виждаше легендарният рекламен слоган: „ВСИЧКО ИМА В «БЪРПИС» — ОТ ЛАКОМСТВА ДО КЪРПИ!“ Самият Ромео седеше зад волана на първия пикап. Прическата му както обикновено представляваше невъобразим хаос от стърчащи на всички страни лимби и масури. До него седеше Бренда Пъркинс. В каросерията на пикапа имаше лопати, маркучи и чисто нова компресорна помпа, върху която все още стояха стикерите на производителя.

Ромео спря зад Ал Тимънс.

— Скачай отзад, партньоре! — подвикна му той и портиерът пъргаво се подчини. Барби се отдръпна назад, притаявайки се в сенките на провисналата тента. Не искаше някой да го забележи и да го извика да помага в потушаването на пожара на Битч Роуд; имаше далеч по-важна работа тук, в центъра на града.

Рени Младши продължаваше да седи на стълбите пред участъка с наведена глава и да масажира слепоочията си. Барби изчака пикапите да потеглят и побърза да прекоси улицата. Младши не вдигна очи, а миг по-късно Барби вече се бе скрил зад покритата с бръшлян фасада на градския съвет.

Барби изкачи на бегом стъпалата, прочитайки мимоходом съобщението на таблото за обяви: „ГРАДСКО СЪБРАНИЕ ЧЕТВЪРТЪК 19 Ч, АКО КРИЗАТА НЕ ПРИКЛЮЧИ“. Спомни си какво му беше казала Джулия: „Докато не чуеш Големия Джим Рени да политиканства и да държи гръмки речи, не го подценявай.“ Е, в четвъртък вечерта явно щеше да има такава възможност — по всяка вероятност Рени щеше да използва ораторските си заложби, за да запази статуквото.

„И за да се сдобие с още по-голяма власт“ — чу гласа на Джулия в главата си. Естествено, че ще се опита да го стори. С неизменното оправдание, че го прави за благото на града.

Сградата на градския съвет бе от дялани камъни, докарани от каменоломна преди сто и шейсет години, ето защо фоайето бе прохладно и сумрачно. Генераторът бе изключен; нямаше нужда да работи, при положение че сградата бе празна.

Само дето не беше съвсем така. В главната зала имаше някакви хора. Барби дочу гласове — заприличаха му на детски — и се приближи до високите врати от масивно дъбово дърво. Бяха широко отворени. Надзърна вътре и видя, че на масата на градските съветници се е разположил кльощав мъж с прошарена коса. Срещу него седеше очарователно десетгодишно момиченце с дълга коса. На масата между двамата се виждаше шахматна дъска и детето бе подпряло брадичката си с ръка, изучавайки следващия ход на съперника си. По-нататък, на пътечката между пейките, млада жена играеше на „прескочикобила“ с момченце на четири или пет годинки. Шахматистите бяха мълчаливи и вглъбени; другата двойка се смееше.

Барби понечи да се отдръпне, ала беше твърде късно. Младата жена бе вдигнала глава и го беше забелязала.

— Хей! Здрасти! — извика му тя. Вдигна момченцето на ръце и пристъпи към вратата. Шахматистите също погледнаха към него. Дотук с действията под прикритие.

Дамата му подаде свободната си ръка.

— Аз съм Каролин Стърджис. Джентълменът е моят приятел Търстън Маршал. Този малък господин е Ейдън Епълтън. Кажи „добър ден“, Ейдън!

— Добър ден — изрече детето с тъничкото си гласче и пъхна палец в устата си. Големите му сини очи наблюдаваха Барби с нескрито любопитство.

Междувременно момиченцето притича по пътечката и застана до Каролин Стърджис.

— Аз съм Алис Рейчъл Епълтън — представи се то. — Голямата сестра на Ейдън. Извади си палеца от устата, Ейд!

Ала момченцето не я послуша.

— Е, радвам се да се запозная с вас — каза Барби. Не се представи; всъщност даже му се искаше да бъде с някаква дегизировка като изкуствени мустаци или нещо подобно. Макар че проблемът може би не беше чак толкова сериозен. Бе почти сигурен, че тези хора не са от Честърс Мил.

— Вие от общината ли сте? — попита Търстън Маршал. — Защото ако сте от общината, искам да подам оплакване.

— Аз съм само един портиер — отвърна Барби, след което си каза, че навярно бяха видели как Ал Тимънс си тръгва. Мамка му, като нищо можеше и да са разговаряли с него. — Другият портиер… — побърза да добави. — Сигурно сте видели Ал.

— Искам мама — изхлипа Ейдън Епълтън. — Затъжих се за нея.

— Да, запознахме се — кимна Каролин Стърджис. — Той ни каза, че правителството изстреляло някакви ракети към онова, което ни държи в плен, но те не успели да го пробият и само предизвикали пожар.

— Така е — въздъхна Барби, но преди да каже нещо повече, Маршал отново се намеси:

— Искам да подам жалба. Всъщност искам да повдигна обвинение. Бях нападнат от един човек, който се представи за полицай. Удари ме в корема. Преди няколко години ми извадиха жлъчния мехур и сега се боя, че може да има вътрешни травми. Каролин пък бе вербално наскърбена. Нарекоха я с епитети, които я унижават сексуално.

Жената постави длан на рамото му.

— Преди да повдигнем каквито и да е обвинения, Търс, искам да си спомниш, че имахме Т-Р-Е-В-А.

— Трева! — мигом възкликна Алис. — Понякога мама пуши трева, когато има болезнен Ц-И-К-Ъ-Л.

— Така ли! — изненада се Каролин и на лицето й се появи измъчена усмивка. — Гледай ти!

Маршал се надигна от мястото си и се изправи в цял ръст.

— Притежанието на марихуана си е дребно провинение или простъпка, както още го наричат — заяви. — Докато онова, което направиха с мен, откъдето и да го погледнеш, си е углавно престъпление! Коремът ужасно ме боли!

Каролин му хвърли поглед, изпълнен едновременно с привързаност и досада, и Барби внезапно проумя естеството на отношенията им. Красивата мис Май бе срещнала ерудирания мистър Ноември и сега двамата бяха впримчени в капана на мейнската версия на „Без изход“.

— Търс… — започна тя, — не съм сигурна, че съдът ще подмине с лека ръка това „дребно провинение“. — Тя се усмихна на Барби. — Имахме сериозно количество. И онези го конфискуваха.

— Не е изключено да изпушат доказателствата — подхвърли младият мъж.

Тя се засмя (за разлика от прошарения си любовник). Рошавите му вежди се бяха сключили застрашително.

— Както и да е, няма да се откажа и ще подам жалба.

— На ваше място бих изчакал малко — каза му Барби. — Сегашната ситуация е такава, че… че просто никой няма да сметне удар в корема за нещо сериозно, докато сме под Купола.

— Аз го смятам за доста сериозно нещо, мой млади приятелю-портиер.

Младата жена вече изглеждаше доста по-ядосана, отколкото привързана.

— Търс…

— Хубавото е, че никой няма да направи голям проблем и от малко трева — добави Барби. — Като в блекджека, когато нито печелиш, нито губиш. А вие, деца, как се озовахте тук?

— Полицаите, които нахълтаха в хижата на Търстън, ни видяха в ресторанта — обясни Каролин. — Шефката заяви, че е затворено, докато не стане време за вечеря, но щом й казахме, че сме от Масачузетс, ни съжали. Даде ни сандвичи и кафе.

— Даде ни филийки с фъстъчено масло и желе — намеси се Търстън. — Нямаше никаква възможност за избор, даже сандвичи с риба-тон не ни предложи. Казах й, че фъстъченото масло залепва за горната ми изкуствена челюст, но тя ми заяви, че били в режим на дажби. Не е ли това най-откаченото нещо, което сте чували?

Барби бе напълно съгласен с него, ала тъй като идеята за дажбите беше негова, предпочете да си замълчи.

— Щом видях онези ченгета, очаквах нови неприятности — продължи Каролин, — но Ейд и Алис явно ги бяха поразмекнали.

Търстън изсумтя.

— Но не дотам, че да ни се извинят. Или съм го пропуснал?

Младата жена въздъхна и се обърна към Барби:

— Казаха ни, че пасторът на Независимата църква може да ни намери някаква свободна къща, където четиримата да отседнем, докато всичко това не приключи. Май ще се наложи да станем приемни родители поне за известно време.

Тя погали косата на момчето. Търстън Маршал не изглеждаше очарован от перспективата да става приемен родител, но въпреки това прегърна през рамо Алис. Барби хареса постъпката му.

— Единият полицай се казваше Млааадши — обади се момиченцето. — Беше много симпатичен и мил. Франки не беше толкова симпатичен, но също беше мил. Даде ни десертче „Милки Уей“. Мама казва, че не трябва да взимаме нищо от непознати, но… — Тя вдигна рамене, сякаш за да покаже, че нещата са се променили — факт, който двете с Каролин явно разбираха далеч по-добре от преподавателя.

— Към нас хич даже не бяха мили — изсумтя Търстън. — Особено когато ме удариха в корема, нали, Каро?

— Човек трябва да преглъща както сладкото, така и горчивото — изрече философски Алис. — Така казва мама.

Каролин се засмя. Барби последва примера й, а след миг го направи и Маршал, въпреки че се държеше за корема и гледаше младата си приятелка с известен укор.

— Отидох и похлопах на вратата на църквата — каза Каролин. — Ала никой не ми отговори, затова влязох. Вратата бе отключена, обаче не видях никого. Имате ли представа кога ще се върне пасторът?

Барби поклати глава.

— На ваше място бих взел тази шахматна дъска и бих отишъл до дома на свещеника. Не е далеч. Търсете преподобната Пайпър Либи.

— Cherchez la femme23 — измърмори Търстън.

Барби вдигна рамене, после кимна.

— Тя е добър човек, а и в Честърс Мил има свободни къщи. Даже може и да имате възможност за избор. Не е изключено да откриете и провизии в килера на дома, в който ви настанят.

Това отново го накара да се замисли за противоядреното укритие.

Междувременно Алис бе напъхала в джобовете си фигурките и държеше под ръка шахматната дъска.

— Господин Маршал ме победи във всички досегашни игри — сподели тя с Барби. — Казва, че да оставяш децата да побеждават само защото са деца, било с-ниско-дителство. Обаче ставам по-добра, нали, господин Маршал?

Тя му отправи лъчезарна усмивка и преподавателят също й се усмихна в отговор. Барби си каза, че въпреки обстоятелствата тази необичайна групичка едва ли ще има проблеми.

— Младостта трябва да бъде възнаграждавана, скъпа моя Алис — отбеляза Търстън Маршал. — Но не веднага.

— Искам мама! — каза мрачно Ейдън.

— Само да имаше начин да се свържа с нея! — въздъхна Каролин. — Алис, сигурна ли си, че не си спомняш адреса на електронната й поща? — После се обърна към Барби с думите: — Оставила е мобилния си телефон в хижата, така че не ни върши работа…

— Помня само, че беше в „хотмейл“ — отвърна Алис. — Понякога мама казваше, че навремето била много „хот“24, но татко направил всичко възможно да промени това.

Каролин се усмихна и изгледа възрастния си приятел.

— Да се размърдаме, а?

Той й кимна.

— Можем да отидем до дома на преподобната и да се надяваме, че ще се върне скоро от задачите, по които е излязла.

— Домът й най-вероятно не е заключен — обясни им Барби. — Ако е заключено, проверете под изтривалката на входа.

— Не мога да си позволя подобно нахалство — намръщи се Търстън.

— Аз обаче мога — заяви Каролин и се изкикоти. Щом я чу, момченцето също се усмихна.

— Нахалство, нахалство! — извика Алис Епълтън и се затича по пътечката между скамейките с разперени ръце, размахвайки шахматната дъска като ветрило. — Хайде, всички, да се правим на нахални!

Преподавателят въздъхна и тръгна подире й.

— Ако счупиш шахматната дъска, Алис, никога няма да ме победиш!

— Напротив, ще ви победя, защото младостта трябва да бъде възнаграждавана! — отвърна тя, без да спира да се смее. — Освен това можем да я залепим! Хайде!

Ейдън започна да се върти неспокойно в обятията на Каролин. Тя го пусна на земята и той се втурна след сестра си.

— Благодаря ви, господин… — Жената му подаде ръката си.

— Радвам се, че се срещнахме — отвърна Барби на ръкостискането й. После се ръкува и с преподавателя. Меката му, отпусната длан напомни на младия мъж за онези „учени“ глави, които се изживяваха като големи интелектуалци и поради тази причина се отнасяха с презрение към физическите упражнения.

Каролин и Търстън поеха след децата. На прага Маршал се обърна и слънчевите лъчи, струящи през високите прозорци, озариха лицето му, придавайки му вид на осемдесетгодишен старец.

— Аз съм редакторът на последния брой на „Плаушеърс“ — заяви той. Гласът му трепереше от негодувание и болка. — Това е изключително престижно литературно списание, едно от най-добрите в страната. Нямат никакво право да ме удрят в корема или да ми се подиграват…

— Така е — кимна Барби. — Естествено, че нямат. Грижете се добре за децата.

— Обещаваме — кимна Каролин, хвана възрастния мъж за ръката и я стисна. — Хайде, Търс!

Барби изчака на мястото си, докато не чу захлопването на външната врата. После се отправи да търси стълбите, водещи към кухнята и конферентната зала на градския съвет. По думите на Джулия там трябваше да има стълбище, водещо надолу, което щеше да го отведе до противоядреното укритие.

7.

Първата мисъл на Пайпър беше, че някой е захвърлил край шосето чувал с боклук. Щом се приближи обаче, видя, че „чувалът“ всъщност е човешко тяло.

Жената отби колата и изскочи толкова бързо от нея, че падна на едно коляно и го одраска. Когато се изправи, забеляза, че телата всъщност са две — на жена и пеленаче. И поне детенцето беше живо — макар и вяло махаше с ръчички.

Пайпър се втурна към тях и обърна жената по гръб. Беше млада и й се стори смътно позната, макар че не принадлежеше към паството й. Челото и бузите й бяха сериозно насинени. Преподобната измъкна бебето от кенгуруто и когато го притисна в обятията си и го погали косицата му, то ревна с всички сили.

Дрезгавият му плач накара жената да надигне клепачи. В същия миг Пайпър забеляза, че клинът й е подгизнал от кръв.

— Литъл Уолтър — изхриптя клетницата.

Пайпър не разбра думите й25.

— Не се тревожете, в колата имам вода. Стойте неподвижно. Бебето ви е при мен, всичко е наред — каза тя, въпреки че далеч не беше сигурна в това. — Аз ще се погрижа за него.

— Литъл Уолтър! — повтори жената с окървавения клин и затвори очи.

Пайпър се завтече към колата си, а сърцето й биеше с такава сила, че усещаше как очите й пулсират в унисон с ударите му. Долавяше в устата си металически вкус. „Господи, помогни ми! — помоли се тя и понеже не можа да се сети за нищо друго, повтори мислено молитвата си: — Боже, о Боже, помогни ми с тази жена!“

Субаруто й имаше климатик, но въпреки жегата тя не го бе включила; по принцип рядко го използваше. Смяташе, че не е екологично. Сега обаче го пусна, и то на пълна мощност. Положи бебето на задната седалка, вдигна стъклата на прозорците, затвори вратите и побърза да се върне при младата жена, лежаща в прахта. Изведнъж обаче я споходи ужасна мисъл — ами ако детенцето се изкатереше по седалката, натиснеше някой бутон и я заключеше?

„Господи, колко съм глупава. Най-лошият свещеник на света в момент на истинска криза. Боже, помогни ми да не бъда толкова глупава!“

Тя се върна при колата, отвори шофьорската врата, надзърна над облегалката и видя, че момченцето продължава да си лежи там, където го беше оставила, само дето сега смуче палеца си. Очичките му я погледнаха за миг, след което се върнаха към тавана, сякаш там имаше нещо по-интересно. Най-вероятно въображаеми анимационни филмчета. Камизолката му под гащеризона бе плувнала в пот. Преподобната измъкна електронния ключ от верижката му и се втурна към младата жена, която се опитваше да се изправи.

— Недейте! — спря я Пайпър, коленичи до нея и обгърна раменете й с ръка. — Не трябва да се…

— Литъл Уолтър… — промълви клетницата.

„Ужас, забравих водата! Боже, защо ме остави да забравя водата?“

Майката на бебето отново се помъчи да се надигне. Това никак не се хареса на Преподобната, защото противоречеше с всички правила за оказване на първа помощ, ала имаше ли избор? Шосето пустееше и не можеше да остави непознатата под палещото слънце, понеже така щеше само да влоши състоянието й. Ето защо, вместо да я накара да легне пак на земята, Пайпър й помогна да се изправи.

— Не бързайте — каза, като държеше жената през кръста и я направляваше доколкото можеше. — Бавно и спокойно, не бързаме за никъде… В колата е прохладно, имам и вода…

— Литъл Уолтър! — промълви клетницата и ненадейно залитна настрани, обаче успя да запази равновесие и запристъпва малко по-бързо.

— Вода — кимна Пайпър. — Ще ви дам. После ще ви закарам в болницата.

— В… равния… център…

Преподобната отново не я разбра и поклати глава.

— Не, отиваме директно в болницата. Заедно с вашето бебче.

— Литъл Уолтър — прошепна жената. Олюлявайки се, тя стоеше до колата с клюмнала глава и падаща пред очите й коса. Пайпър отвори дясната предна врата и й помогна да се разположи на седалката.

После взе бутилка „Поланд Спринт“ от централната конзола и отвинти капачката. Жената грабна шишето от ръцете й, преди Пайпър да успее да й го предложи, и започна да пие жадно на големи глътки. Водата потече по брадичката и шията й и намокри горната част на фланелката й.

— Как се казвате? — попита преподобната.

— Сами Буши — гласеше отговорът. Миг по-късно, докато стомахът й се свиваше в спазми, черната роза отново започна да расте пред очите на Сами. Бутилката се изплъзна от пръстите й и тупна върху стелката, а младата жена изгъргори и изгуби съзнание.

Пайпър караше с най-високата скорост, на която бе способна. Това означаваше много, понеже Мотън Роуд си оставаше пуст, ала щом пристигна в болницата, научи, че доктор Хаскел е починал предишния ден, а асистентът му Евърет не е там.

Сами бе прегледана и хоспитализирана от прочутия медицински експерт Дъги Туичъл.

8.

Докато Джини се опитваше да спре кръвоизлива на Сами Буши, а Туич се грижеше за критично обезводнения Литъл Уолтър, Ръсти Евърет седеше безмълвен на една пейка в парка зад градския съвет. Пейката се намираше под разперените клони на висок смърч и мъжът си мислеше, че е невидим за външния свят под сянката им. Поне докато седеше неподвижно.

Пред очите му се случваха интересни неща.

Бе възнамерявал да отиде направо в хранилището зад кметството (Туич го бе нарекъл „бараката“, ала продълговатата дървена постройка, която приютяваше и четирите снегорина на Честърс Мил, представляваше нещо доста по-голямо) и да провери как е положението с пропана, обаче точно тогава се появи една от полицейските коли. Тя спря — зад волана бе Франки Делесепс — и Рени Младши изскочи от предната дясна врата. Двамата размениха няколко думи, след което Делесепс потегли сам.

Младши изкачи каменното стълбище пред входа на полицейския участък, ала вместо да влезе вътре, приседна на стъпалата и започна да масажира слепоочията си, сякаш имаше главоболие. Ръсти реши да почака. Не искаше да бъде спипан в хранилището с енергийните запаси на града, особено пък от сина на градския съветник Рени.

По едно време Младши извади мобилния телефон от джоба си, допря го до ухото си, заслуша се, каза нещо и пак го прибра. И пак се зае със слепоочията си. Доктор Хаскел беше казал нещо за този младеж. Мигрена ли беше? Определено приличаше на мигрена. И в подкрепа на това свидетелстваше не само масажът на слепоочията, но и начинът, по който Младши бе навел главата си…

„Сякаш се опитва да ограничи зрителното си поле“ — помисли си Ръсти. Сигурно бе забравил имитрекса или зомига вкъщи. Ако Хаскел изобщо му бе предписал подобни медикаменти, естествено.

Ръсти се понадигна от мястото си — в момента Младши не изглеждаше особено наблюдателен, следователно едва ли щеше да го забележи, ако прекоси набързо парка и се приближи откъм задната страна на съвета, — ала зърна нещо, което го накара да седне обратно на пейката. Дейл Барбара, готвачът на аламинути, който бе повишен в чин полковник (от самия президент, както твърдяха някои) стоеше под тентата на „Глобус“, притаил се сред сенките също като него. И Ръсти имаше чувството, че Барбара също наблюдава младия господин Рени.

Интересно.

Очевидно и Барбара бе стигнал до извода, който Ръсти вече си беше направил — че Младши не стои на пост, а чака. Най-вероятно някой, който да мине оттам с колата си. Тогава Барбара прекоси бързо улицата и — след като вече бе извън полезрението на Рени Младши — се спря, за да прочете съобщението на таблото за обяви. После влезе вътре.

Ръсти реши да остане още известно време на мястото си. Под дървото му беше приятно, а и бе любопитен кого ли чака Младши. Хората все още се връщаха от „Дипърс“ (някои с удоволствие биха останали, ако имаше обилни количества алкохол) и повечето от тях, също като младежа на стълбите пред полицията, бяха увесили носове. Но не от болка, каза си Ръсти, а от отчаяние. А може би и болката, и отчаянието бяха едно и също нещо. Струваше си да се замисли над това, но навярно някой друг път.

Защото се появи една кола, която нямаше как да бъде сбъркана — ненаситният за бензин черен хамър на Големия Джим Рени. Клаксонът му проехтя нетърпеливо и стресна трима пешеходци, които вървяха по улицата. Те се разбягаха като овце.

Джипът спря пред полицейското управление. Младши вдигна глава, обаче така и не се изправи. Вратите се отвориха. От шофьорската седалка се надигна Анди Сандърс, а от тази до него — Рени. Ръсти повдигна учудено вежди — Големия Джим да даде на друг да управлява любимото му черно бижу? Не си спомняше да е виждал друг човек зад волана на чудовищния джип. „Може пък да е решил да повиши Анди от свое кученце в свой шофьор“ — помисли си, ала щом зърна как Големия Джим изкачва стълбите пред участъка, отхвърли тази хипотеза.

Като повечето медицински лица с голям опит той имаше набито око и можеше да поставя диагнози от разстояние. Естествено никога не би предписал лечебен курс въз основа на подобни наблюдения, ала можеше веднага да различи човека, на когото преди шест месеца са сложили ставна протеза, от страдащия от хемороиди. И то само по походката. Жената със схванат врат пък обръщаше не лицето си, а цялото си тяло, когато искаше да погледне през рамо, а детето, хванало въшки на летния лагер, чешеше главата си по изключително характерен начин. Сега Големия Джим притискаше длан към горната част на забележителното си шкембе — типично за човек, който е с извадено рамо. Ето защо не бе никак изненадващо, че Сандърс е бил произведен в почетната титла „водач на хамъра“.

Тримата мъже заговориха. Младши продължаваше да седи на стъпалата. По някое време Сандърс приседна до него, бръкна в джобовете си и извади нещо, което проблесна на мътната следобедна светлина. Зрението на Ръсти бе добро, но тъй като ги деляха около петдесетина метра, не можа да различи добре предмета. Единственото, което можеше да каже със сигурност, беше, че е или от стъкло, или от метал. Тогава Рени посочи към джипа — със здравата си ръка — и Младши поклати глава. Тогава и Сандърс посочи към джипа. Младши отново отказа (Ръсти предполагаше, че това бе значението на жеста му), след което сведе глава и възобнови масажа на слепоочията си. Двамата по-възрастни мъже се спогледаха, като Анди изви врата си, понеже продължаваше да седи на стъпалата. Както и в сянката на Рени старши, помисли си Ръсти. Големия Джим вдигна рамене и разпери ръце — жест, чието недвусмислено значение беше: „Е, май не можем да направим нищо друго.“ Тогава Сандърс се изправи и двамата влязоха в участъка. Междувременно Рени старши се спря за миг, за да потупа сина си по рамото. Младши не реагира. Продължи да си седи на същото място, сякаш смяташе да остане там в близките сто години. На входа Анди отвори угоднически вратата и направи път на спътника си, а сетне го последва във вътрешността на сградата.

Двамата градски съветници едва се бяха скрили от погледа му, когато от кметството излезе доста странна групичка — застаряващ джентълмен и млада дама в компанията на две деца — момче и момиче. Хлапетата се държаха за ръце, а момичето носеше шахматна дъска под мишница. Момченцето изглеждаше посърнало и унило като Младши… и също като него търкаше едното си слепоочие със свободната си ръка. Четиримата тръгнаха по една от главните алеи на парка и не след дълго се озоваха точно пред пейката на Ръсти.

— Здравейте — каза момичето с жизнерадостен тон. — Аз съм Алис. А това е Ейдън.

— Ще живеем в къщата на праподобната — заяви намусено Ейдън. Детенцето продължаваше да търка слепоочието си и изглеждаше доста пребледняло.

— Това е чудесно — отвърна Ръсти. — Да знаеш на мен как ми се живее там!

Междувременно мъжът и жената настигнаха децата. Държаха се за ръце. Баща и дъщеря, предположи той.

— Всъщност отиваме да поговорим с преподобната Либи — заяви жената. — Случайно да знаете дали се е върнала?

— Нямам никаква представа — вдигна рамене той.

— Е, в такъв случай просто ще я почакаме. В къщата на праподобната — добави тя, усмихна се на възрастния си спътник и Ръсти изведнъж си каза, че може и да не са баща и дъщеря. — Най-малкото портиерът така ни посъветва.

— Ал Тимънс ли? — Медикът се сети, че бе видял Ал да се качва в пикапа на Бърпи.

— Не, другият — отвърна възрастният мъж. — Каза, че преподобната може да ни намери къща, където да се настаним.

Ръсти кимна.

— Значи сте говорили с Дейл, нали?

— Не си спомням да ни се е представял — намръщи се дамата.

— Хайде! — Момчето пусна ръката на сестра си и задърпа жената. — Искам да поиграем на онази другата игра, която ми обеща! — Тонът му обаче издаваше по-скоро раздразнение, отколкото нетърпение, и Ръсти предположи, че се дължи или на преживян стрес, или на някакво физическо неразположение. „Дано да е просто лека настинка — помисли си. — Последното, което ни трябва сега, е грипна епидемия.“

— Загубили са се с майка си — довери му шепнешком жената. — И сега ние се грижим за тях.

— Много мило от ваша страна — рече той. И беше искрен. — Синко, боли ли те главата?

— Не.

— А гърлото?

Момчето, което се казваше Ейдън, поклати глава. Тъжните му очи бяха вперени в Ръсти.

— И знаете ли какво? Хич даже не ми пука, ако тази година не играем на „номер или лакомство“!

— Ейдън Епълтън! — извика Алис, потресена от думите на братчето си.

Ръсти се усмихна.

— Така ли? И ще ми кажеш ли защо?

— Защото мама ни остави тук и отиде за скуски!

— Иска да каже „закуски“ — добави момичето (вече с по-мек тон).

— Отиде за кремки — изсумтя Ейдън. Изглеждаше като дребно старче — начумерено дребно старче. — Страх ме е да обикалям на Хелоуин без мама.

— Хайде, Каро — обади се възрастният мъж. — Трябва да…

Ръсти се надигна от пейката.

— Може ли да ми отделите една минута, госпожо? На две крачки оттук…

Каро изглеждаше смутена и объркана, обаче го последва от другата страна на големия смърч.

— Да е имало момчето някакви пристъпи напоследък? — попита той. — Примерно изведнъж да захвърли това, което прави… и да застане неподвижно за известно време… да се втренчи в една точка… или да мляска с устни…

— Нищо подобно — заяви възрастният мъж, който също ги бе последвал.

Жената се съгласи, но на лицето й се бе изписала тревога.

Спътникът й го забеляза и изгледа намръщено Ръсти.

— Вие лекар ли сте?

— Парамедик съм. Помислих си, че…

— Е, оценяваме загрижеността ви, господин…

— Ерик Евърет. Наричат ме Ръсти.

— Оценяваме загрижеността ви, господин Евърет, но смятам, че е лишена от основание. Не забравяйте, че тези деца са били разделени от майка си…

— И са преживели две нощи, без да се хранят — допълни Каро. — И тъкмо решили да тръгнат към града, когато двама… полицаи — тя сбърчи нос, сякаш думата миришеше лошо — … са ги открили.

Ръсти кимна.

— Да, това донякъде обяснява нещата. Макар че момичето изглежда съвсем спокойно.

— Децата реагират по различен начин. Време е да тръгваме. Отдалечават се от нас, Търс!

Алис и Ейдън тичаха през парка и ритаха насъбралите се купчинки пъстра шума. Момичето размахваше шахматната дъска и надаваше възгласи: „Отиваме при праподобната! При пра-подобната!“ Братчето й я следваше по петите и също викаше с пълно гърло.

„Сигурно момченцето е имало моментна дисоциативна фуга26“ — помисли си Ръсти. Останалото е било просто съвпадение. И не само — кое американско хлапе не си мисли за Хелоуин през втората половина на октомври? Едно нещо обаче бе сигурно — ако по-късно някой разпиташе тези хора, те със сигурност щяха да си спомнят точно къде и кога са видели Ерик (Ръсти) Евърет. Дотук беше със секретната операция.

Прошареният мъж повиши глас:

— Деца! Успокойте се малко!

Младата жена се усмихна и подаде ръка на медика.

— Благодаря ви за загрижеността, господин Евърет… Ръсти.

— Вероятно се престаравам. Професионална деформация. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо. Това навярно е най-откаченият уикенд в историята на света. Да не го забравяме.

— Определено. Ако имате нужда от мен, елате в болницата или здравния център. — И той посочи към медицинския комплекс, който щеше да се вижда добре оттук, когато дърветата се разделят напълно с есенните си премени. „Ако листата опадат“ — помисли си Ръсти.

— А може да ви потърсим и тук, на тази пейка — добави усмихнато тя.

— Да, абсолютно.

— Каро! — В гласа на Търс се долавяха нотки на нетърпение. — Хайде, трябва да вървим!

Тя махна на Ръсти — по-скоро с пръсти, отколкото с длан — и забърза след останалите. Движеше се леко и грациозно. Той се зачуди дали Търс знаеше, че момичетата, чиято походка е лека и грациозна, почти винаги зарязват възрастните си любовници. Може би го знаеше. Може би му се бе случвало и преди.

Загледа ги как се отдалечават през парка към Независимата църква. Не след дълго дърветата ги закриха от погледа му. Когато се обърна към полицейския участък, Рени младши вече не беше там.

Остана още минута-две на мястото си, като барабанеше с пръсти по бедрата си. Накрая взе решение и се изправи. Проверката на газовите бутилки в градското хранилище можеше да почака. Далеч по-интересно му беше да узнае какво ли правеше в сградата на градския съвет единственият армейски офицер в Честърс Мил.

9.

Точно в момента, в който Ръсти прекосяваше парка и изминаваше последните метри, делящи го от кметството, Барби си подсвирна тихичко през зъби. Противоядреното укритие беше дълго като луксозен вагон-ресторант и всички рафтове бяха отрупани с консервирани храни. Повечето бяха предимно морска храна — купчини от сардини, редици от сьомга, както и нещо, наречено „Панираните миди на Сноу“, което Барби се надяваше никога да не вкуси. Запасите със сушени храни включваха големи пластмасови кутии с надписи „ОРИЗ“, „БРАШНО“, „СУХО МЛЯКО“ и „ЗАХАР“. Имаше и множество бутилки с етикети „ПИТЕЙНА ВОДА“. Барби преброи десет големи кашона с „ОТ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА САЩ: ДОПЪЛНИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО КРЕКЕРИ“. Други два съдържаха „ДОПЪЛНИТЕЛНО КОЛИЧЕСТВО ШОКОЛАД“. На стената над тях се виждаше жълта табелка, гласяща: „700 КАЛОРИИ НА ДЕН И ГЛАДЪТ БЯГА ОТ МЕН.“

— Дрън-дрън — измърмори младият мъж.

В далечния край на помещението имаше врата. Той я отвори и се озова насред непрогледен мрак. Пръстите му зашариха по стената и не след дълго намериха ключа за осветлението. Оказа се, че се намира в друга зала, не толкова голяма като предишната, но също доста просторна. Изглеждаше стара и неизползвана, но не мръсна (вероятно поне Ал Тимънс знаеше за нея, защото рафтовете и подът изглеждаха редовно почиствани). Тук съхраняваната вода бе в стъклени бутилки — за последен път Барби бе виждал такива по време на краткия си войнишки престой в Саудитска Арабия.

Във второто помещение имаше десетина сгънати походни легла, както и обикновени сини чаршафи и матраци, сложени в прозрачни найлонови пликове, снабдени с ципове. Тук освен провизии се забелязваха и големи кашони с етикети „САНИТАРНИ КОМПЛЕКТИ“ и „КИСЛОРОДНИ МАСКИ“. Видя и малък спомагателен генератор, който можеше да осигурява минимално електрозахранване. В момента работеше; вероятно се бе задействал с включването на осветлението. От двете му страни се издигаха лавици. Върху едната имаше радиоприемник, който сигурно е бил нов по времето, когато песента „Конвой“ на Бил Фрайс е била още топъл-топъл хит. На другата се виждаха два котлона и метална кутия, боядисана в яркожълто. Емблемата отгоре й датираше от дните, когато двете букви CD27 изобщо не означаваха „компактдиск“. Вътре трябваше да се намира това, за което бе дошъл.

Барби вдигна кутията и за малко да я изпусне — оказа се доста тежичка. Отпред пишеше: „Отброява в секунда“. Когато включиш уреда и насочиш сензора към даден обект, иглата може да остане в зелената зона, да се издигне към жълтия център на циферблата… или да продължи към червения сектор. „Което — помисли си Барби — няма да е на добро.“

Включи го. Лампичката обаче остана тъмна, а иглата не помръдна от нулата.

— Батерията е изтощена — изрече някой зад гърба му и Барби за малко да подскочи. Огледа се и видя висок, едър мъж със светла коса, който стоеше пред вратата, свързваща двете помещения.

В продължение на един дълъг миг името на човека му се изплъзваше, макар че почти всяка неделна сутрин той идваше в ресторанта — понякога в компанията на жена си, но неизменно с двете си малки дъщерички. Най-накрая го осени:

— Ръсти Евърс, нали така?

— Близо си; всъщност е Евърет. — Мъжът му подаде ръка. Донякъде притеснен, Барби пристъпи към него и я стисна. — Видях те да влизаш. А това… — Ръсти посочи Гайгеровия брояч — … е наистина добра идея. Някой сигурно нарочно го държи тук. — Той не обясни какво точно има предвид, но и нямаше нужда да го прави.

— Радвам се, че одобряваш постъпката ми. Така ме стресна, че щях да получа инфаркт. Макар че ако бе станало така, сигурно щеше да се погрижиш за мен. Лекар си, нали?

— Парамедик. Това означава…

— Знам какво означава.

— Добре, печелиш комплект за готвене на пара. — Ръсти посочи към уреда. — Предполагам, че се захранва от шестволтова батерия. Почти съм сигурен, че видях такива в магазина на Бърпи. И тъй като в момента там едва ли има навалица, какво ще кажеш да поразузнаем още малко?

— Какво точно те интересува?

— Хранилището отвън.

— Мога ли да разбера защо?

— Зависи от нещата, които ще открием. Ако се натъкнем на онова, което изчезна от болницата, двамата с теб навярно ще обменим малко информация.

— А ще споделиш ли какво точно е изчезнало?

— Запасите ни от газ, братко.

Барби се замисли.

— Е, какво пък. Да отидем да хвърлим едно око.

10.

Младши стоеше в подножието на паянтовите стълби, водещи към дрогерията на Сандърс, и се чудеше дали силното му главоболие ще му позволи да ги изкачи. Може би. По всяка вероятност. От друга страна, не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че на половината път черепът му ще се пръсне като новогодишен фойерверк. Петното отново танцуваше пред погледа му, подскачайки в унисон с пулса му, ала вече не беше бяло, а яркочервено.

„Много по-добре щеше да ми е в тъмното — помисли си той. — В килера, заедно с приятелките ми.“

Е, ако всичко вървеше по план, после спокойно можеше да иде там. В този момент килерът на Маккейновата къща на Престил Стрийт му се струваше най-хубавото място на света. Естествено, Когинс също беше там, но какво от това? Винаги можеше да изблъска посрания евангелист встрани. Важното бе пасторът да остане скрит — поне за известно време. И то не за да защити баща си (нито умираше от желание да го прави, нито беше изненадан от постъпката му; винаги бе знаел, че Големия Джим Рени е способен да убие някого), а за да скрои шапката на Дейл Барбара.

„Ако изиграем добре картите си, ще постигнем много повече от това да го разкараме от пътя си — беше казал баща му тази сутрин. — Ще можем да го използваме, за да обединим града пред лицето на кризата. Имам нещо наум и за онази проклета вестникарка. Ние сме един отбор, синко…“ При тези думи баща му бе положил топлата си месеста длан на рамото му.

Така си беше. Може би не завинаги, но поне за известно време и двамата теглеха една и съща шейна. И щяха да се погрижат за Ба-а-арби. Младши даже си мислеше, че като нищо именно Барби можеше да е виновен за пристъпите му на главоболие. Ако наистина бе воювал отвъд Океана — в Ирак, както се говореше, можеше да си е донесъл някои дяволски сувенири от Близкия изток. Примерно отрова. Колко пъти Младши се бе хранил в „Дивата роза“, без да подозира нищо… Барбара с лекота можеше да му сипе нещичко в храната. Или в кафето. А ако готвачът не беше свършил лично работата, колко му костваше да накара Роуз да я свърши вместо него? Нищо! Много ясно — та нали тази мръсница също беше омагьосана от него.

Младши изкачваше бавно стъпалата, като на всяко четвърто спираше за кратка почивка. В крайна сметка главата му не експлодира и когато стигна до върха, бръкна в джоба си за ключа, който Анди Сандърс му беше дал. Отначало не можа да го намери и за момент си помисли, че може да го е изгубил, обаче после го напипа под някакви дребни монети.

Озърна се. Няколко души се връщаха от „Дипърс“, ала никой не погледна към площадката, където стоеше. Площадката пред апартамента на Барби. Пъхна ключа в ключалката, завъртя го, отвори вратата и влезе.

Не включи осветлението, макар че генераторът на Сандърс по всяка вероятност работеше и захранваше апартамента. Сумракът направи пулсиращото петънце пред очите му не толкова забележимо. Младши се огледа любопитно наоколо. Видя доста книги — почти всички полици бяха отрупани с книги. Смяташе ли Ба-а-арби да ги остави тук, когато напуснеше града? Или се бе разбрал — вероятно с Петра Сиърлс, която работеше на долния етаж — да му ги изпрати после някъде? Ако беше така, навярно бе уредил и транспортирането на килима в дневната — някакъв евтин боклук с изображение на камила отгоре му, който сигурно беше купил от някоя местна разпродажба, когато не е бил зает с пускане на отрова в нечия храна или мърсуване с малки момченца.

В крайна сметка обаче Младши си каза, че Ба-а-арби едва ли бе стигнал чак дотам. И защо да го прави, при положение че не е имал никакво намерение да заминава? И след като му хрумна тази мисъл, се зачуди защо не бе видял логиката в нея по-рано? Да, по всичко си личеше, че на готвача му харесва тук и не би си тръгнал по своя воля. Беше щастлив като личинка на муха в кучешко говно.

„Намери нещо, за което не е дрънкал наляво и надясно — беше го инструктирал баща му. — Нещо, което си е само негово. Разбираш ли ме?“

„За тъпак ли ме мислиш, татко? — помисли си Младши сега. — Ако съм тъпак, как така точно аз спасих задника ти снощи?“

Ядосан, баща му бе замахнал да го удари, ала в крайна сметка се бе въздържал. Никога не бе удрял Младши като хлапе — нещо, което синът си обясняваше с влиянието на покойната му майка. А сега Големия Джим вероятно се беше въздържал, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че започне ли веднъж, няма да спре.

— Какъвто бащата, такъв и синът — изрече Младши и се изкикоти. Главата мигом го заболя, обаче въпреки това продължи да се кикоти. Не казваха ли хората, че смехът е най-доброто лекарство?

Влезе в спалнята на готвача, видя оправеното легло и първата му мисъл беше колко чудесно би било да изпльока едно голямо лайно върху завивките. Точно така, а пък после да се избърше с калъфката на възглавницата. „Ще ти хареса ли, а, Ба-а-арби?“

Вместо това се насочи към скрина. Там имаше три-четири броя дънки в горното чекмедже и два броя сиви шорти. Под тях имаше мобилен телефон и за момент Младши си каза, че може би точно това му трябваше. Но всъщност не беше така. Апаратът беше втора ръка и най-вероятно бе закупен по време на някое намаление. Готвачът винаги можеше да каже, че не е негов.

Във второто чекмедже видя половин дузина слипове и четири или пет чифта бели спортни чорапи. А третото се оказа съвсем празно.

Той надзърна под леглото. Главата му пулсираше и бръмчеше — явно главоболието му не намаляваше, а точно обратното, засилваше се. Там обаче нямаше нищо — дори прах. Този Ба-а-арби бил голям чистофайник. Младши се замисли дали да не глътне един имитрекс от хапчетата в джоба си, ала реши да не го прави. Вече бе взел два и ефектът от тях беше нулев. Нищо не се промени, освен че сега усещаше метален вкус в устата си. Знаеше какво лекарство му трябва — тъмният килер на Престил Стрийт. И компанията на приятелките му.

Междувременно обаче беше тук. И не биваше да се връща с празни ръце.

— Нещо дребничко — прошепна той. — Все трябва да има нещо подходящо…

Върна се в дневната, избърсвайки влагата от ъгълчето на пулсиращото си ляво око (без да забележи, че е примесена с кръв), след което изведнъж спря, осенен от някаква идея. Върна се при скрина и отново издърпа чекмеджето с бельото и чорапите. Чорапите бяха свити на топка. Когато беше в гимназията, често криеше трева или стимуланти в свитите на топка чорапи; веднъж даже използва и прашките на Адриет Недоу за скривалище. Да, чорапите наистина бяха идеалното местенце! Той започна да проверява кълбетата едно по едно, опипвайки ги внимателно.

На третия чифт удари джакпота. Напипа нещо, което приличаше на плоско метално парче… не, всъщност бяха две. Разви въпросния чорап и предметите издрънчаха върху скрина.

Това, което се разкри пред погледа на Младши, бяха идентификационните армейски плочки на Дейл Барбара. На лицето на натрапник разцъфна усмивка. „Вече си вътре, Ба-а-арби — помисли си доволно Младши. — Вътре си и с двата крака.“

11.

Огънят, пламнал заради ракетите откъм западната страна на Купола, все още гореше, но щеше да бъде потушен до здрачаване; по тази задача се трудеха пожарните команди на четири града, подпомогнати от морски пехотинци и хора от сухопътните войски. А ако го нямаше вятърът, помисли си Бренда Пъркинс, можеха да се справят и още по-скоро. Виж, от вътрешната страна на Купола нямаха подобен проблем. Друг беше въпросът, че това, което днес им се струваше като благословия, навярно утре щеше да се превърне в проклятие. Обаче можеха ли изобщо да сторят нещо, за да го избегнат?

Мъчителен въпрос… макар че точно в този следобед Бренда се чувстваше прекрасно и нямаше никакво намерение да допуска подобни мисли да развалят настроението й. Ако тази сутрин някой я беше попитал кога отново ще се почувства добре, навярно би му отвърнала, че това няма да се случи по-рано от следващата година… ако изобщо се случеше. Може би трябваше да благодари на деветдесетте минути усилена физическа работа — все пак физическото натоварване освобождаваше ендорфини, независимо дали човек тичаше, или гасеше горящи клонки с плоската страна на лопатата си. Макар че едва ли всичко можеше да се обясни само с ендорфините. Да не забравяме, че ръководеше изпълнението на важна задача; задача, която зависеше от нея и с която тя знаеше да се справи.

Към тях се бяха присъединили и други доброволци. Четиринайсет мъже и три жени стояха от двете страни на Битч Роуд — някои продължаваха да държат лопатите и гумените стелки, които използваха за потушаването на коварните пламъци, а други сваляха водните пръскачки от гърбовете си и ги оставяха на пътя. Ал Тимънс, Джони Карвър и Нел Туми охлаждаха маркучите и ги подхвърляха към задната част на пикапа на Бърпи. Томи Андерсън от „Дипърс“ и Лиза Джеймисън (която си падаше малко „Ню Ейдж“, но пък беше добра с маркуча) носеха към един от другите пикапи голямата компресорна помпа, с която бяха черпили вода от Битч Крийк. Бренда дочу смях и осъзна, че не е единствената, която се радва на повишен приток на ендорфини.

Дърветата от двете страни на пътя бяха почернели и все още димяха, а няколко бяха изгорели напълно, обаче с това се изчерпваха всички поражения. Освен че блокираше вятъра, невидимата преграда им бе помогнала и по друг начин, понеже бе преградила реката и там се бе образувало нещо като блато. От другата страна обаче положението бе коренно различно. Хората, които се бореха с огнената стихия, изглеждаха като трескави призраци през покритата със сажди повърхност на Купола.

Ромео Бърпи пристъпи към нея. В едната си ръка държеше мокра метла, а в другата — гумена стелка. Етикетчето с цената продължаваше да виси от единия й край. Надписът отгоре му бе обгорен, но се четеше: „ВСЕКИ ДЕН В «БЪРПИС» Е ДЕН ЗА НАМАЛЕНИЯ!“ Той захвърли рогозката и протегна мръсната си ръка.

Бренда се изненада, ала отвърна на ръкостискането му.

— Защо, Роми? — попита.

— Защото свърши дяволски добра работа тук — гласеше отговорът.

Тя се засмя. Чувстваше се леко смутена, но в същото време бе доволна.

— Всеки би го сторил предвид обстоятелствата. Не беше нищо особено, а и пръстта е толкова влажна, че до залез-слънце сигурно щеше и сам да угасне.

— Може би — каза Ромео и посочи през дърветата към една полянка, където се издигаха напукани от стихиите скали. — А може би щеше да стигне до високата трева ей-там, след което да се прехвърли върху бара на Кейти. Можеше да гори седмица или месец. Да не забравяме, че нямаме пожарна команда… — Той се обърна и се изплю. — На огъня не му трябва вятър, за да си гори. Стига му да има нещо, което да го подхранва. Има мини, където пожарите не са спирали в продължение на двайсет-трийсет години. Четох го в „Нешънъл Джиографик“. А под земята няма вятър, нали? Пък и отде да знаем, че по някое време няма да се появи вятър? Нищичко не знаем още за тая шибана преграда.

И двамата се загледаха в Купола. Пепелта и саждите го бяха направили видим — донякъде — поне докъм трийсетина метра височина. Освен това закриваше гледката им към Таркърс Мил — нещо, което никак не се харесваше на Бренда. Обаче не й се искаше да се впуска в размишления в тази насока, понеже щяха да прогонят и малкото приятни емоции, с които се бе сдобила по време на следобедната работа. Не искаше да си мисли за зловещия залез от предишната вечер.

— Дейл Барбара трябва да се обади на своя приятел във Вашингтон — отбеляза тя. — И да му каже, че след като потушат пожара от външната страна, няма да е зле да измият с маркучи повърхността на това нещо. Ние няма как да го направим от нашата страна.

— Добра идея — кимна Ромео, макар че имаше предвид нещо друго. — Да забелязваш нещо интересно в твоя екип, мадам? Я се замисли!

Бренда го изгледа учудено.

— Те не са мой екип.

— О, напротив. Ти си тази, която им казваше какво да правят, значи са твоят екип. Да забелязваш някакви ченгета?

Тя огледа присъстващите.

— Не, нали? — подхвърли Ромео. — Защото няма нито едно. Нито Рандолф, нито Хенри Морисън, нито Фреди Дентън или Руп Либи, нито Джорджи Фредерик… както и никой от новите. От онези хлапета.

— Вероятно са заети с… — Тя не довърши.

Събеседникът й кимна.

— Точно така. Заети с какво? Нито ти знаеш, нито пък аз. С каквото и да са заети обаче, едва ли ще ми хареса. Ако изобщо са заети с нещо. В четвъртък вечерта ще има градско събрание и ако тази проклетия продължава да ни тормози, непременно трябва да се направят някои промени. — Той спря, за да си поеме въздух. — И може и да си превишавам правата, ама смятам, че ти трябва да се кандидатираш за шеф на пожарната и на полицията накуп.

Бренда се замисли, сети се за онзи компютърен файл със заглавие „ВЕЙДЪР“ и поклати глава.

— Твърде рано е за подобно нещо.

— Ами тогава стани само шеф на пожарната! Какво мислиш за това, а? — Протяжният му френски акцент се бе засилил.

Тя се огледа наоколо и обходи с очи димящите храсти и обгорените дървета. Изглеждаха грозно и потискащо — като снимка на бойното поле от Първата световна война, — но поне вече не бяха опасни. Хората, които я бяха придружили, се бяха погрижили за това. Бяха се представили като чудесен екип. Нейният екип.

Жената се усмихна.

— Мисля, че в идеята ти има хляб.

12.

Първия път, когато Джини Томлинсън изскочи в болничния коридор, тя тичаше, явно притеснена от тревожното писукане на медицинската апаратура, и Пайпър нямаше възможност да поговори с нея. Дори не се опита. Времето, прекарано в чакалнята, й бе напълно достатъчно, за да схване картинката: трима души — две сестри и една тийнейджърка-доброволка на име Джина Буфалино — отговаряха за цялата болница. Засега се справяха, но положението висеше на косъм. Когато Джини се върна, вече вървеше съвсем бавно и раменете й бяха отпуснати. В едната й ръка се поклащаше медицински картон.

— Джини? — попита Пайпър. — Добре ли си?

Преподобната очакваше Джини да й се озъби, но вместо това тя й се усмихна уморено.

— Добре съм, просто съм ужасно уморена — отвърна, докато сядаше до нея. — Иначе Ед Карти току-що издъхна.

Пайпър я хвана за ръката.

— Съжалявам да го чуя.

Джини стисна пръстите й.

— Недей. Нали знаеш как си говорят жените за раждането? Това беше лесно, онова беше тежко…

Пайпър кимна.

— Със смъртта е същото. Господин Карти изтърпя големи мъки и най-накрая получи облекчение.

Тази идея допадна на преподобната и тя си каза, че може да я използва в някоя бъдеща проповед… само дето идните дни хората едва ли щяха да искат да слушат проповеди за смъртта. Особено пък ако Куполът останеше на мястото си.

Двете жени поседяха така известно време. Междувременно Пайпър се мъчеше да измисли най-добрия начин, по който да зададе на Джини въпросите си, ала в крайна сметка събеседничката й сама повдигна темата:

— Била е изнасилена. И може би повече от веднъж. Изплаших се, че ще се наложи Туич да я зашива, обаче успях и сама да спра кръвоизлива с вагинален компрес.

— Тя направи кратка пауза. — Разплаках се. За мой късмет момичето бе твърде дрогирано, за да забележи.

— Ами бебето? Как е то?

— То е на осемнайсет месеца и като цяло е в добро здраве, ала и то ни притесни. Получило е пристъп, вероятно провокиран от горещината. Плюс обезводняването… глада… и раната… — и Джини посочи челото си.

Туич прекоси коридора и се присъедини към тях. Изглеждаше на светлинни години от онази жизнерадостна личност, каквато по принцип беше.

— Да не би мъжете, които са я изнасилили, да са наранили и бебето? — попита преподобната със спокоен глас, ала в съзнанието й бе зейнала алена пукнатина.

— Литъл Уолтър ли? Мисля, че просто е паднал — отвърна Туич. — Сами спомена нещо за счупено детско креватче. Думите й не бяха много свързани, но според мен става въпрос за случаен инцидент. Поне що се отнася до бебето.

Преподобната го изгледа смаяно.

— Значи това ми е казвала… А аз си помислих, че иска малко вода…

— Сигурна съм, че е искала и вода — отбеляза Джини, — ала бебето й наистина се казва Литъл Уолтър. Според мен са го кръстили на онзи блусар с хармониката. Двамата с Фил… — Джини замлъкна и направи красноречив жест, имитиращ пушене на цигара с марихуана.

— О, Фил далеч не се ограничаваше само с тревата — отбеляза Туич. — Стане ли въпрос за наркотици, Фил Буши изповядва философията „От всичко по много“.

— Той мъртъв ли е? — попита Пайпър.

Мъжът вдигна рамене.

— Не съм го виждал от пролетта. Ако е мъртъв, да върви по дяволите.

Преподобната го изгледа укорително и Туич наведе глава.

— Съжалявам. — Сетне се обърна към Джини: — Някаква вест от Ръсти?

— Имал да свърши някаква работа — отвърна тя — и аз му казах да тръгва. Трябва да се върне всеки момент.

Пайпър седеше между тях. Изглеждаше спокойна, но алената пукнатина в съзнанието й не спираше да се разширява. Усещаше и горчив вкус в устата си. Спомни си как една вечер баща й не я пусна да отиде на градската пързалка, защото бе остроумничила за нещо пред майка си (като тийнейджърка Пайпър Либи просто обожаваше да остроумничи). Тогава тя се качи в стаята си, обади се на приятелката, с която трябваше да излезе, и й каза — с овладян и равен тон, — че нещо е изникнало и в крайна сметка няма да могат да се срещнат. Ами следващия уикенд? О, да, със сигурност, разчитай на мен, ще се чуем, приятно прекарване, чао. После затвори телефона и се зае да опустошава стаята си. Завърши с откъсването на любимия си плакат на „Оейзис“ от стената и раздирането му на парчета. По това време вече плачеше неудържимо — но не от мъка, а защото бе обзета от един от онези пристъпи на гняв, които вилнееха из младежките й години като урагани от пета степен. По някое време баща й застана на прага и се загледа в нея. Когато забеляза присъствието му, Пайпър застина насред стаята и на свой ред се вторачи в него, като дишаше тежко и си мислеше колко силно го мрази. Колко силно мрази и двамата. Ако родителите й бяха умрели, щеше да заживее при леля си Рут в Ню Йорк. Леля Рут знаеше как да се забавлява. За разлика от някои други хора. Тогава баща й разпери ръце и ги протегна към нея. Жестът му излъчваше такова смирение, че потуши яростта й и трогна дълбоко сърцето й.

„Ако не контролираш гнева си, гневът ти ще контролира теб“ — каза баща й, след което я остави и тръгна по коридора с приведена глава. И вместо да затръшне вратата подире му, Пайпър я затвори тихичко.

Това бе годината, в която тя превърна отвратителните си изблици на ярост в свой главен приоритет. Да ги унищожи напълно означаваше да загуби част от себе си, ала в същото време си мислеше, че ако не направи някои важни промени, една съществена част от нея щеше да си остане на петнайсет години за доста дълго време. Ето защо Пайпър започна да работи над самообладанието си и в редица отношения усилията й се увенчаха с успех. Всеки път, щом усещаше, че контролът й се изплъзва, тя си припомняше думите на баща си, разтворените му ръце и начина, по който бе напуснал стаята й в къщата, където бе израснала. Девет години по-късно тя произнесе слово на погребението му, в което заяви: „Баща ми ми каза най-важното нещо, което някога съм чувала.“ Пайпър не разкри пред хората за какво точно ставаше въпрос, ала майка й знаеше; тя седеше на първата пейка в църквата, в която бе ръкоположена дъщеря й.

През последните двайсет години, когато внезапно й се приискваше да избухне пред някого (това желание често бе неконтролируемо, понеже понякога хората бяха толкова глупави, и не само бяха глупави, ами и упорито отстояваха глупостта си), тя си спомняше думите на баща си: „Ако не контролираш гнева си, гневът ти ще контролира теб.“

Сега обаче алената пукнатина се разширяваше и на нея й се искаше да хвърля разни неща. И да забие нокти в кожата си, докато не потече кръв.

— Попита ли я кой го е направил?

— Да, разбира се — отвърна Джини. — Не пожела да ми каже. Явно се страхува.

Пайпър си спомни как в началото бе взела лежащите край пътя майка и бебе за чувал с боклук и си помисли, че онзи, който бе изнасилил младата жена, се бе отнесъл с нея именно по този начин.

— Отивам да поговоря с нея.

— Не мисля, че това е добра идея — отбеляза Джини.

— Дали сме й успокоително и…

— Нека да пробва — намеси се Туич. Лицето му беше пребледняло и бе сплел пръсти. Кокалчетата му изпукаха. — Успех… и дай всичко от себе си!

13.

Клепачите на Сами бяха почти притворени. Щом Пайпър приседна на ръба на леглото обаче, се отвориха.

— Ти си тази, която…

— Да — кимна преподобната и пое ръката й в своята.

— Казвам се Пайпър Либи.

— Благодаря ти — промълви Сами и клепачите й отново се спуснаха.

— Ще ми благодариш, като ми кажеш имената на мъжете, които те изнасилиха.

В сумрачната, топла стая — климатикът не работеше — Сами бавно поклати глава.

— Казаха, че ще стане още по-зле. Ако ги издам. — Очите й срещнаха тези на Пайпър. Погледът й излъчваше примирение и покорство. — Ще наранят не само мен, но и Литъл Уолтър.

Преподобната кимна.

— Разбирам, че си изплашена. Сега ми кажи кои бяха. Искам имената им.

— Не ме ли чу? — Вече не смееше да погледне събеседничката си в очите. — Казаха, че ще ме наранят…

Пайпър нямаше време за губене; трябваше да я изтръгне от този омагьосан кръг. Ето защо я сграбчи за китката и заяви с нетърпящ възражение тон:

— Искам имената им и ти ще ми ги дадеш.

— Страх ме е — пророни Сами и по бузите й се търкулнаха сълзи.

— Ще го сториш, защото ако не те бях намерила, вече щеше да си мъртва. — Тя изчака малко, преди да забие кинжала до дръжката. После може би щеше да съжалява, ала не и сега. Сега момичето в болничното легло беше само едно препятствие между нея и онова, което искаше да узнае. — Да не говорим за бебето ти. То също можеше да умре. Спасих твоя живот, спасих неговия и сега искам имената на онези.

— Не! — проплака Сами, ала упоритостта й се топеше и част от преподобната Либи се наслаждаваше на този факт. По-късно щеше да се отврати от себе си; по-късно щеше да си помисли: „Не си много по-различна от онези момчета — принудата си е принуда.“ Но да, сега изпитваше удоволствие, както бе изпитала удоволствие от откъсването на любимия плакат от стената и раздирането му на късчета.

„Харесвам го, защото е горчиво — помисли си. — И защото е моето сърце.“

Тя се надвеси над плачещото момиче.

— Отпуши си добре ушите, Сами, и чуй добре какво ще ти кажа. След като са го направили веднъж, ще го направят пак. И когато го сторят, когато някоя друга жена се озове тук, плувнала в кръв и вероятно бременна от насилника си, аз ще дойда при теб и ще ти кажа…

— Не! Стига!

— … че ти си била съучастничка на насилниците. Че това се е случило заради теб, защото ти си ги насърчила да продължат.

— Не! — ридаеше жената. — Не бях аз, а Джорджия! Джорджия ги насърчаваше!

Пайпър усети как се изпълва с вледеняваща погнуса. Жена. Там е имало жена. Алената пукнатина в главата й зейна още по-широко. Скоро щеше да започне да бълва лава.

— Кажи ми имената им — изрече глухо.

И Сами й ги каза.

14.

Джаки Уетингтън и Линда Евърет бяха паркирали пред „Фуд Сити“. Супермаркетът щеше да затвори в пет следобед вместо в осем вечерта, ето защо Рандолф ги бе изпратил да се погрижат това да не предизвика някакви безредици. Идеята му обаче се оказа нелепа, защото магазинът бе полупразен. На паркинга му имаше не повече от десетина коли, а купувачите вървяха бавно и унесено, сякаш бяха измъчвани от един и същи кошмар. Двете полицайки установиха, че само една от касите работи. Тийнейджърът Брус Ярдли, който седеше там, приемаше само пари в брой и бележки за вересия вместо обичайните кредитни карти. Щандът за говеждо и свинско месо бе напълно опустошен; беше останало само пилешко и като че ли единствено рафтовете с консервирани и сушени храни изглеждаха добре заредени.

Тъкмо изчакваха и последните клиенти да си тръгнат, когато мобилният телефон на Линда иззвъня. Щом зърна входящото обаждане на дисплея, стомахът моментално я присви. Търсеше я Марта Едмъндс — жената, която се грижеше за Джанел и Джуди, докато двамата с Ръсти бяха на работа… Линда набра номера й, за да може разговорът да бъде за нейна сметка, и докато чакаше да се свърже, си помисли, че от появата на Купола насам те май почти непрестанно бяха на работа.

— Марта? — каза, молейки се да не се е случило нищо и Марта да й звъни, за да я попита дали може да заведе момичетата в парка или нещо подобно. — Всичко наред ли е?

— Ами… да, предполагам… — Тревогата в гласа на Марта накара Линда да изтръпне. — Нали се сещаш за ония пристъпи…

— О, божичко! Пак ли получи такъв?

— Така ми се струва — отвърна другата жена и заговори по-бързо: — Сега са добре, вече нищо им няма, в другата стая са, бузките им вече не са бледи…

— Какво стана? Кажи ми!

— Бяха на люлките. Аз се занимавах с цветята, подготвях ги за зимата…

— Марта, моля те! — извика Линда и Джаки положи ръка на рамото й.

— Извинявай. По някое време започна да стене и се обърнах. Попитах я: „Миличка, добре ли си?“ Тя обаче не ми отговори, а само се изхлузи от люлката и се отпусна на земята под нея — нали се сещаш, че отдолу е издълбано от крачетата на децата… Не падна или нещо такова, просто си седна. Гледаше втренчено някъде пред себе си и правеше онова нещо с устните си… примлясването, за което ми каза да внимавам. Втурнах се към нея… разтърсих я лекичко… и тя ми каза… чакай да се сетя…

„Ето, че пак се започва — помисли си Линда. — Спрете Хелоуин, трябва да спрете Хелоуин.“

Ала не беше това. Оказа се нещо съвсем различно.

— Каза ми: „Розовите звезди падат. Розовите звезди падат в редици.“ После добави: „Толкова е тъмно и всичко мирише гадно.“ Тогава се свести и вече всичко е наред.

— Слава богу — въздъхна облекчено Линда и мислите й се насочиха към петгодишната й дъщеря. — Джуди добре ли е? Тя разстрои ли се?

Марта й отговори след дълга и тягостна пауза.

— Ох, мила…

— Марта! — вцепени се Лина. — Какво има? Какво искаш да кажеш с това „ох, мила“?

— Беше Джуди, Линда. А не Джанел. Този път беше Джуди.

15.

„Искам да поиграем на онази, другата игра, която ми обеща!“ — беше казал Ейдън на Каролин Стърджис, докато разговаряха в парка с Ръсти. „Другата игра“ беше „Червено/зелено!“ макар че тя почти не си спомняше какви бяха правилата й (което не бе кой знае колко изненадващо, като се имаше предвид, че за последен път бе играла на нея като шест-седемгодишно хлапе).

Ала ето че щом застана до едно дърво в просторния двор на „праподобната“, ненадейно бе осенена от спомена за правилата. Колкото и изненадващо да звучи, същото се случи и с Търстън, който изглежда не само имаше желание да се включи в играта, но и изгаряше от нетърпение да го стори.

— Запомнете! — инструктира той децата (които досега явно не бяха имали възможност да се насладят на „Червено/зелено!“). — Тя може да брои до десет толкова бързо, колкото иска, и ако ви хване да се движите, когато се обърне и извика „Червено!“, вие трябва да се върнете на мястото, откъдето сте тръгнали.

— Няма да ме хване — заяви Алис.

— Нито пък мен — добави Ейдън.

— Ще видим — усмихна се Каролин и се обърна към ствола на дървото. — Едно, две, три, четири… пет, шест, седем… осем-девет-десет ЧЕРВЕНО!

Тя рязко се завъртя. Алис бе застинала насред гигантска крачка и лицето й грееше в широка усмивка, а Търстън (също усмихнат) бе протегнал ръце с разперени пръсти като вампир от старите филми. Единственият, който помръдваше лекичко, беше Ейдън, ала Каролин нямаше никакво намерение да го връща в изходна позиция. Момчето изглеждаше щастливо и тя за нищо на света не би помрачила доброто му настроение.

— Добре — кимна бавно тя. — Чудесни малки статуйки! Време е за втори рунд! — И Каролин се обърна към дървото, и се зае отново да брои, завладяна от древния, по детски очарователен страх да знае, че хората зад гърба й се приближаваха към нея. — Еднодве тричетири петшест седемосемдеветдесет ЧЕРВЕНО!

Тя се завъртя шеметно. Алис вече беше само на двайсетина крачки от нея, а Ейдън — на десетина крачки от сестра си. Момчето балансираше на един крак и белегът на коляното му едва се различаваше. Търс се намираше зад него; усмихваше се и бе притиснал ръка към гърдите си като античен оратор. Изглежда, Алис щеше да я достигне, но в това нямаше нищо лошо; в следващата игра момичето щеше да заеме мястото й и братчето й щеше да победи. Двамата с Търс щяха да се погрижат за това. Каролин отново се завъртя към дървото.

— Еднодветриче…

Тогава Алис изпищя.

Каролин се обърна и видя, че Ейдън Епълтън лежи на земята. Отначало си помисли, че хлапето все още се опитва да играе играта. Едното му коляно — това с белега, — беше вдигнато във въздуха, сякаш се опитваше да побегне, както си лежеше по гръб. Разширените му очи се взираха в небето, устните му оформяха буквата „О“, а отпред на шортите му се разширяваше тъмно петно. Тя се хвърли към детето.

— Какво му стана? — попита Алис и Каролин видя как стресът от този кошмарен уикенд се стоварва върху лицето й. — Добре ли е?

— Ейдън? — попита Търс. — Добре ли си, момко?

Момчето продължи да трепери, а устните му сякаш засмукваха невидима сламка. Вирнатото му краче се преви в коляното… и ритна във въздуха. Раменете му конвулсивно потръпнаха.

— Получил е някакъв пристъп — предположи Каролин. — Сигурно от превъзбуда. И мисля, че ще му мине от само себе си, стига да му дадем няколко мину…

— Падат розови звезди — изрече Ейдън. — И оставят следи след себе си. Красиво е. Страшно е. Всички ги гледат. Няма лакомства, няма номера. Трудно е да се диша. Викат му Готвача. Заради него е. Всичко е по негова вина.

Каролин и Търстън се спогледаха. Алис бе коленичила до братчето си и държеше ръката му.

— Розови звезди — повтори Ейдън. — Падат, падат и по…

— Събуди се! — кресна му момичето. — Стига си ни плашил!

Търстън Маршал я докосна нежно по рамото.

— Миличка, така не му помагаш…

Алис обаче не му обърна внимание.

— Събуди се, събуди се… ТЪПАК такъв!

И Ейдън се събуди. Изуменият му поглед се спря на обляното в сълзи лице на сестричката му. После погледна към Каролин и се усмихна. Това бе най-хубавата усмивка, която бе виждала през живота си.

— Победих ли? — попита хлапето.

16.

Генераторът в хранилището на градския съвет бе доста зле поддържан (някой бе сложил стар поцинкован леген под него, където да се събира изтичащото масло) и Ръсти предположи, че енергийната му ефективност навярно може да се мери с тази на хамъра на Големия Джим. Повече го интересуваше обаче сребристата газова бутилка, присъединена към него.

Барби хвърли бърз поглед на генератора, сбърчи нос при миризмата и се насочи към бутилката.

— Не е толкова голяма, колкото очаквах — каза, въпреки че бутилката бе доста по-голяма от тези, които използваха в „Дивата роза“, или онази, която бе сменил в дома на Бренда Пъркинс.

— На това му се вика „бутилка общински стандарт“ — отбеляза Ръсти. — Спомням си го от едно градско събрание миналата година. Сандърс и Рени ни проглушиха ушите как по-малките бутилки щели да ни спестят сума ти долари по време на „тези трудни времена на скъпа енергия“. Всяка е с вместимост три хиляди и двеста литра.

— Което прави три тона и двеста килограма като тегло… — замисли се Барби. — Нали?

Ръсти кимна.

— Плюс тежестта на самата бутилка. Да, доста тежичко си е — ще ти трябва самотоварач или хидравличен крик, — но не е невъзможно за пренасяне. По документи полезният товар на един пикап „Додж Рам“ е три хиляди и четиристотин килограма, но по всяка вероятност може да се справи и с повече. Една от тези средноголеми бутилки без проблеми ще се събере в „коритото“ му. Е, краят й може да стърчи малко — Ръсти вдигна рамене, — но пък ще му туриш едно червено флагче и си готов.

— Доколкото виждам обаче, май тази е единствената — отбеляза Барби. — Вземем ли я, целият градски съвет остава без ток.

— Прав си… — съгласи се медикът и добави: — Освен ако Рени и Сандърс знаят откъде могат да се снабдят с други бутилки. И бас държа, че знаят и още как.

Барби прокара пръсти по синия надпис: „БОЛНИЦА «КАТИ РЪСЕЛ».“

— Това е, което си изгубил.

— Не сме го изгубили; било е откраднато. Точно това си мисля. Само че тук трябваше да има още пет от газовите ни бутилки, защото ни липсват общо шест.

Барби огледа продълговатото помещение. Въпреки наличието на масивните снегорини и големите контейнери с резервни части, дори и да бяха добре скрити, бутилките просто нямаше как да са тук. Особено около генератора.

— Забрави за откраднатото от болницата… — въздъхна той и се обърна към Ръсти — … и по-добре ми кажи къде съхраняват останалите газови бутилки в града.

— Не знам.

— А за какво могат да ги използват?

— Нямам никаква представа — вдигна рамене Ръсти, — обаче смятам да разбера.