Под купола (Том I)

1.

Барби и Джулия Шамуей почти не обелиха дума — нямаше за какво да разговарят. На пътя нямаше други коли освен тяхната, но щом излязоха от града, забелязаха, че прозорците на повечето фермерски къщи светят. Във фермите винаги имаше много работа и стопаните нямаха вяра на мейнската електрическа компания, затова всички имаха генератори. На минаване край кулата на Радиото на Исус видяха, че двете червени лампи на върха й проблясват както обикновено. Електрическият кръст пред малкото студио също светеше — като бял маяк в мрака. Звездите над него се бяха разпилели по небето с обичайното екстравагантно изобилие — безконечен поток от енергия, която не се произвежда от генератор.

— Навремето идвах тук за риба — промърмори Барби.

— Кълвеше ли?

— Много, но понякога въздухът смърдеше като мръсното бельо на боговете. Сигурно е от изкуствените торове. Така и не посмях да опитам улова.

— Не вони на тор, а на фарисейщина!

— Моля?

Тя посочи тъмния силует, скриващ звездите:

— Църквата на Христа Светия изкупител. Тяхна е и радиостанцията, която отминахме преди малко. Не си ли чувал за Радиото на Исус?

Барби сви рамене:

— Май съм виждал камбанарията. И за радиостанцията съм чувал. Няма начин да се спасиш от нея, ако живееш тук и притежаваш радиоапарат. Фундаменталисти ли са?

— В сравнение с тях закоравелите баптисти са невинни агънца. Самата аз ходя в Независимата църква. Не понасям Лестър Когинс, ненавиждам злорадите му проповеди: „Ха-ха, всички ще горите в пъкъла, само ние не.“ Често си задавам въпроса как могат да си позволят мощна радиостанция.

— Подаяния от признателните енориаши?

Джулия изсумтя:

— Може да попитам Джим Рени. Той е настоятел.

Тя караше симпатична хибридна тойота „Приус“ — кола, каквато според Барби не пасваше на предана републиканка, при това собственичка на вестник (от друга страна, май подхождаше на привърженичка на Независимата църква). Всяка коза за свой крак, нали така? Важното беше, че автомобилът се движеше и радиото работеше. За жалост обаче в този район сигналът на Исусовото радио беше толкова силен, че заглушаваше другите станции на ултракъси вълни. А тази вечер по него излъчваха някакви църковни пиеси за акордеон, от които Барби получи главоболие. Звучаха като полки, изпълнявани от оркестранти, умиращи от бубонна чума.

— Пробвай на средни вълни — предложи Джулия.

Той се подчини, но попадаше все на нощни предавания с много говорене, докато накрая улучи някаква спортна станция. Коментаторът съобщи, че преди мача между „Ред Сокс“ и „Маринърс“ на Фенуей Парк е било обявено едноминутно мълчание заради жертвите на „събитието в Западен Мейн“.

— Събитието — изсумтя Джулия. — Какво друго може да се очаква от спортен коментатор? Вземи изключи пустото радио.

На около два километра след църквата видяха зарево между дърветата. Щом излязоха от поредния завой, попаднаха под светлините на мощни прожектори. Два бяха насочени към тях, други два — към небето. Всяка дупка на пътя се виждаше като под микроскоп. Стволовете на брезите приличаха на призраци дългучи. Барби изпита усещането, че с Джулия са актьори в криминален филм от четирийсетте години на миналия век.

— Спри, спри, спри! — извика. — По-нататък е опасно. Наглед няма преграда, но повярвай, че е там. В най-добрия случай ще взриви цялата електроника на колата ти.

Тя се подчини и двамата слязоха. За миг останаха до колата, примижавайки срещу силната светлина. Джулия вдигна ръка да засенчи очите си. Отвъд прожекторите бяха паркирани два военни камиона с кафяви брезентови покривала. За по-сигурно шосето беше препречено и от магарета за рязане на дърва, укрепени с чували с пясък. В мрака равномерно бучаха мотори — не един, а няколко генератора. Барби забеляза, че дебелите електрически кабели на мощните прожектори се губеха в гората, където между дърветата проблясваха други светлини.

— Ще осветят периметъра — обясни и завъртя пръст във въздуха като рефер, обозначаващ хоумрън. — Ще заобиколят целия град с прожектори. Някои ще са насочени към къщите, други — към небето.

— Защо към небето?

— За да предупреждават пилотите от гражданската авиация. Ако някой случайно попадне в зоната. Според мен предпазната мярка е най-вече за тази нощ. До утре сутринта въздушното пространство над Честърс Мил ще бъде затворено плътно като чувалите с пари на чичо Скрудж.

Зад прожекторите и с гръб към тях се бяха строили половин дузина въоръжени мъже. Сигурно чуха приближаването на колата, но нито един не погледна назад.

— Здравейте, момчета! — извика Джулия.

Никой не се обърна. Барби не се изненада от реакцията им, защото докато пътуваха насам, Джулия му беше предала думите на Кокс. Все пак беше длъжен да опита. И тъй като дори в полумрака видя отличителните им знаци, знаеше какво да направи. Ако се съдеше по участието на Кокс, вероятно армията ръководеше операцията, но тези момчета не бяха войници.

— Йо, тюлени! — провикна се.

Никаква реакция. Той пристъпи по-близо. Забеляза някаква тъмна хоризонтална ивица над шосето, но тъкмо сега не му беше до нея. Повече го интересуваха хората, охраняващи бариерата. Или Купола. Шамуей беше казала, че Кокс е нарекъл преградата Купол.

— Не очаквах да видя тук спецотряда по разузнаване — заговори отново и направи още няколко крачки към барикадата. — Нищожният афганистански проблем е разрешен, нали?

Пак никаква реакция. Барби се приближи още малко. Скърцането на пясъка под подметките му изглеждаше оглушително.

— Бая шубета имало сред вас, така съм чувал. Да ви кажа честно, поуспокоих се. Ако положението наистина беше сериозно, щяха да изпратят рейнджъри.

— Педал! — промърмори един от морските пехотинци. — Педал!

Не беше кой знае какво, обаче Барби се окуражи и подвикна:

— Свободно, момчета. Свободно. Да си поговорим за това чудо тук.

Пехотинците нито продумаха, нито помръднаха. А той не искаше да се доближава повече до бариерата (или Купола). Не го побиха тръпки и косъмчетата на тила му не настръхнаха, но той знаеше, че онова нещо е тук. Усещаше го.

И го виждаше — онази ивица във въздуха. Нямаше представа как ще изглежда денем, но предполагаше, че ще е обагрена в червено — цветът на опасността. Готов беше да заложи всичките си спестявания — в момента малко над пет хиляди долара, че ивицата обхожда бариерата. „Като нашивка на ръкав“ — помисли си. Сви юмрук и почука върху черната линия — чу се звук, напомнящ потропване по стъкло. Един пехотинец подскочи.

— Май не бива да… — подхвана Джулия.

Той не й обърна внимание. Започваше да се вбесява. През целия ден си търсеше повод да се вбеси и сега го беше намерил. Знаеше, че няма полза да си го изкарва на младежите — те просто изпълняваха нареждания, но му беше трудно да преглътне отношението им.

— Йо, тюлени. Помогнете на събрат!

— Млъкни, приятел! — Макар човекът да не се обърна, Барби знаеше, че е командирът на тези дружелюбни симпатяги. — Имаме строга заповед, затова спасявай се сам. При други обстоятелства с удоволствие щях да те черпя една бира или да ти сритам задника. Но не и тук, не и тази нощ. Какво ще кажеш?

— Ами ще кажа добре — отговори Барби. — Само че тая работа хич не ми харесва. — Той се обърна към Джулия: — Носиш ли си телефона?

Тя му го показа:

— Крайно време е да си купиш. Човек вече не може без мобилен.

— Имам си. Супермодел от магазин трета употреба. Много рядко го използвам. Оставих го в чекмеджето, когато се опитах да напусна града. Реших, че и тази вечер мястото му е там.

Джулия му подаде телефона си:

— Сам набери номера. Имам си друга работа. — Повиши глас, та пехотинците да я чуят: — Аз съм редакторката на местния вестник и искам да направя снимки. Особено на войници, загърбили град, изпаднал в беда.

— Госпожо, умолявам ви да не снимате — каза командващият — едър човек с широки плещи.

— Ами спрете ме!

— Знаете, че не можем. Подчиняваме се на заповеди.

— Ей, пехотинец — озъби се тя. — Вземи си заповедите, навий ги на фунийка, наведи се и ги заври там, където слънце не огрява.

Под безмилостната светлина Барби видя нещо забележително — устните й бяха така свити, че приличаха на тънка линия, от очите й струяха сълзи.

Докато той набираше номера със странния код, Джулия извади фотоапарата и започна да снима. Светкавицата се губеше на фона на ярките прожектори, но Барби забеляза, че пехотинците потрепват при всяко нейно проблясване. „Може би се молят да не се видят отличителните им знаци“ — помисли си.

2.

Полковник Джеймс О. Кокс от армията на Съединените щати беше казал, че в десет и половина ще чака с ръка на телефона.

Барби и Джулия Шамуей бяха позакъснели и Дейл позвъни едва към единайсет без двайсет, но полковникът явно не беше отместил ръка от телефона, защото се обади на секундата:

— Привет. Кен е на телефона.

Дейл още беше вбесен, обаче не можа да се сдържи и прихна:

— Тук е Барби, сър. Хитрушата, на която все й върви.

Кокс също се засмя. Несъмнено си мислеше, че разговорът е потръгнал добре.

— Как си, командир Барбара?

— Добре съм, сър. Моите уважения, сър, но сега съм просто Дейл Барбара. Командвам само гриловете и фритюрниците в местния ресторант и не съм в настроение за празни приказки. Озадачен съм, сър, и съм адски вбесен, задето шайка смотани пехотинци са ми обърнали гръб и отказват да ме погледнат в очите.

— Ясно. Искаш от мен обяснения. Ако тези момчета можеха да помогнат да се сложи край на това положение, щеше да гледаш лицата вместо задниците им. Вярваш ли ми?

— Чувам ви, сър. — Което не беше отговор на въпроса.

Джулия продължаваше да снима. Барби се приближи до банкета. Оттук се виждаше голяма палатка, разпъната зад камионите. И по-малка — вероятно служеща за столова, плюс паркинг, претъпкан с още камиони. Морските пехотинци си бяха устроили лагер, вероятно имаха лагери и на изходите от града при шосета 119 и 117. Следователно се подготвяха за дълъг престой. Сърцето му се сви.

— Вестникарката там ли е? — попита Кокс.

— Да. Фотографира като побесняла. Предупреждавам ви, сър, че ще й кажа всичко, което ми съобщите.

Джулия престана да снима и му се усмихна.

— Ясно, капитане.

— Сър, няма да спечелите точки, като ме наричате така.

— Добре де, Барби. Доволен ли си?

— Да, сър.

— Колкото до снимките, които дамата реши да публикува… дано има достатъчно акъл да ги подбере, та да не изкара акъла на хората в това ваше градче.

— Мисля, че има.

— И ако ги изпрати по електронната поща на някого отвъд… преградата, примерно на многотиражно списание или на „Ню Йорк Таймс“, ще останете без интернет както без стационарни телефони.

— Сър, това е мръсен но…

— Решенията не вземам аз, а големите клечки. За твое сведение.

Барби въздъхна:

— Ще й предам.

— Какво? — обади се Джулия.

— Че ако изпратиш на някого снимките, ще накажат целия град, като отнемат достъпа до интернет.

Джулия направи жест, който Барби обикновено не свързваше с изискани републиканки. Той отново заговори на Кокс:

— Колко можете да ми кажете, сър?

— Всичко, което знам.

— Благодаря, сър — каза Барби, макар да се съмняваше, че полковникът ще бъде напълно откровен. Военните никога не споделяха всичко, което знаеха. Или си въобразяваха, че знаят.

— Наричаме го Купола — подхвана Кокс, — въпреки че всъщност не е купол. Поне така смятаме. Според нас е капсула, чиито очертания прилягат абсолютно точно към очертанията на града.

— Знаете ли колко е висок този купол?

— Смятаме, че е около осем хиляди метра. Още не знаем дали горната му част е плоска или заоблена.

Барби мълчеше. Беше загубил дар-слово.

— Колкото до дълбочината… Засега можем да кажем само, че е повече от три метра и половина, съдейки по разкопките, които правим на границата между Честърс Мил и градчетата на север.

— Местните наричат този район ТР-90 — промърмори Барби и не позна собствения си глас — толкова беше тих и вял.

— Все едно. Важното е друго. Видях спектрографски снимки, които буквално ме шашнаха. Дълги метаморфични скални пластове, разцепени на две. Помежду им няма пролука, но ясно се вижда мястото, на което скалната маса откъм север е хлътнала. Направихме запитване в сеизмологичния център в Портланд и — бинго! В 11.44 е регистрирано земетресение със сила две цяло и едно по Рихтер. Тогава се е спуснал Куполът.

— Браво на вас! — Барби предполагаше, че тонът му е подигравателен, но беше толкова зашеметен и смаян, че не беше сигурен.

— Сведенията за дълбочината не са окончателни, но са убедителни. Разбира се, проучването е на съвсем начален етап, обаче изглежда, че това чудо се е вкопало в земята на дълбочина, равна на височината му. И ако височината е осем хиляди метра…

— Как я установихте? С радар ли?

— Не. Тази пущина не се вижда на радара. Няма начин да разбереш, че е там, докато не се блъснеш в нея или докато си толкова близо, че не можеш да спреш. При спускането на Купола са загинали учудващо малко хора, но около него — отвътре и отвън — е затрупано с умрели птици.

— Знам. Видях ги. — Джулия беше приключила със снимането, беше застанала до Барби и слушаше какво казва той. — И какво използвахте? Лазери ли?

— Не, лазерните лъчи също преминават през преградата. Използвахме ракети с халосни бойни глави. От четири следобед бомбардировачите Ф-15А периодично излитат от Бангор. Изненадан съм, че не си ги чул.

— Може и да съм чул нещо. Само че мислех за други неща. — Например за разбития самолет. И за горящия камион с дървени трупи. За мъртъвците на шосе 117. „Учудващо малко загинали хора!“ — каза си.

— Ракетите непрекъснато рикошираха, но на височина приблизително осем хиляди метра прелетяха над преградата. Между нас казано, цяло чудо е, че не загина някой пилот.

— Прелетяхте ли над… Купола?

— Преди по-малко от два часа. Мисията завърши с успех.

— Кой го е спуснал, полковник?

— Не знаем.

— Дело на хората ли е? Дали армията е провеждала таен експеримент и нещо се е объркало? Или — Боже опази! — са превърнали в опитни мишки всички в градчето? Длъжен сте да ми кажете истината. Дължите го на местните хора. Всички са ужасени.

— И с основание. Не става въпрос за човешка грешка.

— Щяхте ли да разберете, ако беше обратното?

Кокс се поколеба, после заговори тихо, почти шепнешком:

— Разполагам с отлични информатори. Когато в НАСА пръднат, ние веднага разбираме. Същото се отнася за Екип девет в Лангли и за още няколко служби, за които никога не си чувал.

Твърде възможно беше полковникът да е откровен. Също толкова възможно беше и да лъже. Беше човек, фанатично отдаден на воинския си дълг: ако го бяха сложили на пост заедно с морските пехотинци, и той щеше да стои с гръб към хората от Честърс Мил. Нямаше да му харесва, но винаги изпълняваше заповедите.

— Възможно ли е да е природно явление? — попита.

— Похлупак, чиито очертания абсолютно точно съвпадат с очертанията на града ли? Ти как мислиш?

— Бях длъжен да попитам. Знаете ли дали е проницаем?

— Водата преминава през него. В малки количества, но преминава.

— Как е възможно? — промърмори Барби, въпреки че с Гендрън бяха видели странното движение на водата.

— Откъде да знаем? — Кокс явно губеше търпение. — Работим тук по-малко от дванайсет часа. Колегите се поздравяват даже за това, че са разбрали колко е висок Куполът. Може би ще стигнем до отговора, но засега сме в пълно неведение.

— Ами въздухът?

— Прониква повече от водата. Устроили сме измервателна станция на мястото, на което вашият град граничи с… ммм… — Чу се шумолене на хартия. — Харлоу. Направиха тест за въздушното налягане… каквото и да означава това. Важното е, че въздух преминава през преградата, и то много по-свободно от водата, обаче не напълно. Очаквайте промени в климатичните условия. Никой обаче не знае какви ще са. Току-виж Честърс Мил се е превърнал в Палм Спрингс. — Той невесело се засмя.

— А твърдите частици? — попита Барби, макар да смяташе, че знае отговора.

— Не преминават. Така смятаме. И да не забравяме най-важното — щом не проникват вътре, не могат и да излизат навън. Тоест изгорелите автомобилни газове…

— Не са опасни, понеже никой няма да пътува надалеч с колата си. В най-широката си част Честърс Мил е около шест километра и половина. По диагонал… — Той погледна Джулия.

— Най-много единайсет.

— Замърсяването от нафтата, използвана за отопление, няма да е фатално — каза Кокс. — Убеден съм, че всички в града имат скъпи котли за парното, които гълтат сума гориво — ненапразно на броните на автомобилите в Саудитска Арабия се мъдрят стикери „Аз обичам Нова Англия!“. Само че съвременните котли не работят без електричество. Предполагам, че разполагате със запаси от нафта, тъй като отоплителният сезон още не е започнал, обаче няма да имате полза от тях. В крайна сметка може би е за добро от гледна точка на замърсяването.

— Нима? Я опитай да живееш тук, когато е трийсет градуса под нулата и духа свиреп… — Той млъкна за момент. — Ще духа ли вятър?

— Не знаем. Попитай ме утре, може поне да имаме някаква теория.

— Предай му, че ще се отопляваме на дърва — промърмори Джулия.

— Госпожица Шамуей каза, че можем да се отопляваме на дърва.

— Не е толкова просто, капитан Барбара… Барби. Наистина разполагате с много дървен материал и не ви е необходимо електричество, за да запалите огън и да го поддържате, но от изгорелите дърва остава пепел. А тя е канцерогенна.

— Тук отоплителният сезон започва на… — Барби погледна Джулия.

— На петнайсети ноември — отвърна тя. — Или някъде там.

— Според госпожица Шамуей — средата на ноември. Кажи, че дотогава Куполът няма да го има.

— Единственото, което мога да кажа, е, че ще направим всичко възможно. Всъщност така стигнахме до целта на разговора. Умните глави — онези, които сме привлекли до този момент, са на мнение, че става въпрос за силово поле…

— Като в „Стар Трек“ — промърмори Барби. — Телепортирай ме, Скоти9.

— Моля?

— Няма значение. Продължавайте, сър.

— Всички те са единодушни, че силовото поле не е възникнало случайно. Създало го е нещо близо до полето на въздействие или в центъра му. Нашите хора смятат, че второто е по-вероятно. „Все едно е дръжка на чадър“ — каза един.

— Подозирате, че причината за силовото поле е в града, така ли?

— Смятаме, че е твърде възможно. И по една случайност в момента в Честърс Мил се намира офицер, носител на много военни отличия…

„Бивш офицер — каза си Барби. — А военните отличия изхвърлих в Мексиканския залив преди осемнайсет месеца.“ Подозираше обаче, че току-що военната му служба е била удължена, независимо дали му харесваше или не. В името на отечеството, както гласеше баналната фраза.

— … чиято специалност в Ирак беше откриване на оръжейни заводи на „Ал Кайда“ и унищожаването им.

Така. В общи линии ставаше въпрос за поредния генератор. Той си спомни всички онези, край които бяха минали на път за тук — машини, ръмжащи в мрака и осигуряващи топлина и светлина. И гълтащи пропан. Изведнъж осъзна, че за жителите на Честърс Мил пропанът и акумулаторите ще станат по-ценни от златото. Едно беше сигурно — хората щяха да горят дърва. Ако застудееше и пропанът свършеше, щеше да се изгори голямо количество дървен материал. И никой нямаше да мисли за опасността от рак.

— Надали е като генераторите, които сега работят във вашия свят — продължи Кокс. — Машина, която може да създаде Купола… нямаме представа каква би могла да е, нито кой я е направил.

— Обаче чичо Сам я иска — подхвърли Барби. Стискаше толкова силно телефона, че имаше опасност да го счупи. — Това ви е целта, нали? Прав ли съм, сър? Сигурно, защото такава машина може да промени света. Хората в града са без значение. Някакви си косвени жертви.

— О, не драматизирай! — възкликна полковникът. — Помни, че интересите ни съвпадат. Открий генератора, ако съществува. Открий го, както издирваше оръжейните заводи, изключи го и готово.

— Ако съществува.

— Точно така. Ще се опиташ ли?

— Имам ли избор?

— Според мен нямаш, но аз съм професионален военен. За нас правото на избор не съществува.

— Кен, задачата е адски шибана.

Кокс не отговори веднага. На Барби му се стори, че освен тихото бръмчене (означаващо, че може би разговорът се записва) чува и мислите на бившия си командир. След няколко секунди полковникът каза:

— Вярно е, но нали си хитрушата, на която все й върви.

Барби се засмя.

Не можа да се сдържи.

3.

Потеглиха обратно с колата. На минаване край Църквата на Христос Светия изкупител, Барби се обърна към Джулия. На светлината от таблото на колата лицето й изглеждаше уморено и сериозно.

— Няма да те моля да скриеш всичко, което чу, но мисля, че трябва да премълчиш нещо.

— Генераторът, който може да е в града или извън него. — Тя отмести от волана едната си ръка и помилва по главата Хорас, сякаш това я успокояваше и й вдъхваше увереност.

— Да.

— Защото ако някакъв генератор създава силовото поле — Купола на твоя полковник — тогава някой го управлява. Някой сред нас.

— Кокс не го каза, но съм убеден, че го мисли.

— Ще го запазя в тайна. И няма да изпратя снимките по електронната поща.

— Добре.

— Така или иначе първо трябва да бъдат поместени в „Демократ“, мамка му — добави Джулия и продължи да гали кучето. Обикновено Барби се изнервяше от хора, които шофират само с една ръка на волана, но не и тази вечер. По Битч Роуд и шосе 119 не се движеше нито една кола. — Освен това разбирам, че понякога доброто дело е по-важно от добрата статия. За разлика от редакторите на „Ню Йорк Таймс“.

— Браво на теб!

— И ако откриеш генератора, няма да ми се наложи често да пазарувам от „Фуд Сити“. Ненавиждам този магазин… — Тя млъкна и след малко попита: — Дали изобщо ще е отворен утре?

— Според мен — да. Хората тук още не осъзнават напълно какво ги чака.

— В такъв случай още сутринта ще го посетя — замислено промърмори Джулия.

— Предай много поздрави на Роуз Туичъл — сто на сто ще се засечете там. Твърде вероятно е да я придружава верният Ансън Уилър. — Той си спомни съвета, който беше дал на Роуз, и се засмя: — Месо, месо, месо.

— Моля?

— Ако имаш генератор в къщата си…

— Разбира се, че имам. Живея над редакцията на вестника. Нямам къща, а симпатичен апартамент. За покупката на генератора получих данъчно облекчение — добави гордо.

— Тогава купи месо. Месо и консервирани храни. Консервирани храни и месо.

Джулия се замисли. Наближаваха центъра на градчето. В много къщи светеше. „Докога ли?“ — запита се Барби. Спътницата му заговори и прекъсна мислите му:

— Полковникът има ли представа как да откриеш този генератор?

— Никаква. Намирането на опасни обекти беше моята специалност и той го знае. — Помълча, после попита: — Случайно да ти е известно дали в града има Гайгеров брояч?

— Случайно ми е известно, че има. В сутерена на общината. Всъщност под сутерена, където е скривалището в случай на атомна експлозия.

— Гъбаркаш ме!

Тя се засмя:

— Никак даже, Шерлок. Преди три години писах материал за бомбоубежището, а Пит Фрийман го снима. В сутерена се помещават голяма заседателна зала и малка кухня. До скривалището се стига по няколко стъпала надолу след кухнята. Доста е голямо. Построено е през петдесетте, когато пръскахме луди пари за атомни бомби.

— „На брега“10 — промърмори Барби.

— Да. И „Горко на теб, Вавилоне“11. Доста е потискащо. Снимките на Пит ми напомниха за бункера на Хитлер малко преди смъртта му. Има нещо като малък склад, натъпкан с консерви и половин дузина походни легла. Също оборудване, доставено от правителството. Включително Гайгеров брояч.

— Обзалагам се, че консервираните храни отпреди петдесет години са много вкусни.

— Всъщност запасите се подменят през няколко години. След терористичните атаки на единайсети септември дори монтираха малък генератор. В ежегодните отчети на общинския съвет фигурира сумата за поддържане на скривалището. Навремето беше триста долара, сега е двойно по-голяма. Така или иначе има Гайгеров брояч. — За миг тя отмести очи от шосето и погледна Барби. — Разбира се, Джеймс Рени смята за своя собственост всичко в сградата на общината — от тавана до сутерена — затова ще се поинтересува за какво ти е броячът.

— Той няма да знае.

Джулия не започна да го разпитва, само подхвърли:

— Ще дойдеш ли с мен в редакцията? Ще гледаш по телевизията обръщението на президента, докато аз сглобявам вестника. Извънредният брой ще е безкрайно постен. Една статия, половин дузина снимки за местна консумация, никаква рекламна листовка за сезонната разпродажба в магазина на Бърпи.

Той се замисли. На следващия ден му предстоеше много работа — не само да готви, ами и да задава въпроси. Пак щеше да се занимава с онова, което правеше в армията. От друга страна, ако се върнеше в жилището си над дрогерията, щеше ли да заспи?

— Добре — кимна. — Може би не трябва да ти го казвам, но съм отличен асистент. И правя убийствено кафе.

— Господине, току-що получи временно назначение. — Тя отмести от волана дясната си ръка и Барби плесна дланта й.

— Може ли да те попитам още нещо? Обещавам да не го публикувам.

— Казвай.

— Този научнофантастичен генератор. Мислиш ли, че ще го намериш?

Той се позамисли и отговори чак след като Джулия паркира пред сградата, в която се помещаваше редакцията на „Демократ“:

— Не. Ще е прекалено лесно.

Тя въздъхна и кимна, после стисна дланта му:

— Дали ще помогне, ако се моля да успееш?

— Във всеки случай няма да ми навреди — промърмори Барби.

4.

В Деня на Купола в Честърс Мил имаше само две църкви; и двете разпространяваха протестантската религия, макар и по съвсем различен начин. Католиците посещаваха „Дева Мария“ в Мотън, а дванайсетината евреи в градчето ходеха в „Бет Шалом“ в Касъл Рок, щом почувстваха необходимост от духовна утеха. Навремето в Мил имаше унитарианска църква, която в края на осемдесетте престана да действа. Местните бяха единодушни, че и без това е била твърде префърцунена. Сега в сградата се помещаваше книжарницата за нови и антикварни книги.

Тази вечер и двамата пастори бяха „настроени коленопреклонно“, както често казваше Големия Джим Рени, но техните молитви, мисли и очаквания бяха на противоположни полюси.

Преподобната Пайпър Либи, която проповядваше от амвона на Независимата църква, вече не вярваше в Бог, въпреки че не беше споделила този факт с паството си. За разлика от нея Лестър Когинс беше толкова религиозен, че фанатизмът му граничеше с лудост (както се случва обикновено).

Преподобната Либи — още по спортни дрехи и (въпреки че беше на четирийсет и пет) с достатъчно стегнато тяло, че да изглежда добре с тях, коленичеше пред олтара сред почти пълен мрак (Независимата църква нямаше генератор), а немската й овчарка Кловър лежеше до нея, притворила очи и облегнала муцуна на предните си лапи.

— Здрасти, Отсъстващ — промърмори Либи. Това беше най-новото й обръщение към Господ. През есента го беше наричала Великото Може Би, а през лятото — Всемогъщият Неизвестен. — Знаеш какво ми се случи — сигурна съм, защото ти казах поне сто пъти, но тази вечер няма да говоря за това. Което вероятно Те радва. — Въздъхна и отново подхвана: — Положението е много сложно, Приятелю. Дано разбираш какво става, защото аз нямам представа. Но и двамата знаем, че утре тук ще е препълнено с хора, търсещи божествено спасение от бедствието.

В църквата беше тихо, тихо беше и навън. Прекалено тихо, както често казваха героите в старите филми. Друг път случвало ли се беше градчето да е така притихнало в съботна вечер? Не се движеха никакви автомобили, нямаше го басовото думкане на групите, които през уикенда свиреха в „Дипърс“ (собствениците на заведението винаги рекламираха музикантите като „ИДВАЩИ НАПРАВО ОТ БОСТЪН“).

— Няма да Те моля да ми разкриеш волята Си, понеже вече не вярвам, че имаш воля. Обаче ако случайно съществуваш — не отричам напълно тази възможност — моля Те, помогни ми да кажа нещо утешително. И не на небето, а тук, на земята. Понеже… — Тя се разрида, което не я изненада. Напоследък често плачеше, но само насаме. Хората в Нова Англия гледаха с лошо око на циврещи свещеници и политици.

Кловър усети колко е разстроена и заскимтя. Пайпър му се скара и отново се обърна към олтара. Често си казваше, че кръстът на него прилича на емблемата на автомобилите „Шевролет“, измислена от човек, който преди сто години е видял символа на тапетите в хотелска стая в Париж и го е харесал. Според нея всички, които смятаха за божествени подобни символи, не бяха с всичкия си. Въпреки това продължи молитвата си:

— Защото вероятно знаеш, че си имаме само този свят. Искам да помогна на моите събратя. Това е мой дълг и още искам да го изпълнявам. Затова ако Си там и ако държиш на своите чеда — което според мен е твърде съмнително — умолявам Те да ми помогнеш. Амин.

Либи се изправи. Нямаше фенерче, но предполагаше, че ще се добере до вратата, без да си нарани пищялите. Познаваше сградата като опакото на дланта си. И я обичаше.

— Да си вървим, Кловър — промърмори. — След половин час ще говори президентът — другият Отсъстващ. Ще го слушаме по радиото в колата.

Кучето покорно я последва, необезпокоявано от религиозни дилеми.

5.

На Битч Роуд (наричан само път Номер три от вярващите, посещаващи Църквата на Светия изкупител) се разиграваше много по-динамична сцена, и то под ярка електрическа светлина. Храмът на Лестър Когинс беше снабден с генератор, и то толкова нов, че етикетите за превоз още бяха залепени за оранжевия му корпус. Монтиран беше в барака, също боядисана в оранжево, до складовото помещение зад църквата.

Лестър беше на петдесет, но благодарение на гените и на усърдните си грижи за храма на тялото си, изглеждаше на не повече от трийсет и пет (премереното използване на прочута серия мъжки козметични препарати също подпомагаше младежкия му вид). Тази вечер носеше само гимнастически шорти и всяко мускулче на тялото му се очертаваше.

По време на богослуженията (пет пъти седмично) Лестър се молеше с глас на фанатичен телевизионен евангелист, при което името на Всевишния излизаше от гърлото му като от усилвател на електрическа китара. Дори когато се молеше насаме, той несъзнателно използваше същия маниер. Само че когато беше силно разтревожен, когато наистина искаше да се посъветва с Бог на Мойсей и Аврам, Онзи, който денем се движи като димен, а нощем — като огнен стълб, Лестър говореше гърлено, все едно ръмжеше куче, готово да се нахвърли върху непознат. Не го знаеше, защото нямаше кой да го чуе как се моли. Пайпър Либи беше останала вдовица, след като преди три години при катастрофа загуби съпруга си и двете си момчета; Лестър Когинс беше закоравял ерген, измъчван в юношеството си от кошмари, в които докато мастурбираше, внезапно виждаше Мария Магдалена на прага на стаята си.

Църквата беше нова като генератора и изградена от скъпа кленова дървесина. Обзавеждането беше спартанско. Зад голия гръб на Лестър се намираха три реда пейки. Пред него беше амвонът — аналой с Библия върху него и голям дървен кръст, окачен на пурпурна завеса. Балконът за хористите беше вдясно, в единия му край бяха струпани музикалните инструменти.

— Боже, чуй молитвата ми — изрече Лестър с гърления си глас, предназначен за молитви насаме, когато не театралничеше, а наистина се обръщаше към „началника“ си. Държеше въже с дванайсет възела — по един за всеки апостол. Деветият, обозначаващ Юда, беше боядисан в черно. — Боже, чуй молитвата ми в името на разпнатия и възкръснал Исус.

Той се заудря с въжето — първо по едното рамо, после по другото. При всеки удар по плътта му, покрита с белези, се чуваше звук като от тупалка за килими. И преди Лестър се беше бичувал, но никога с такава ожесточеност.

— Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми! Боже, чуй молитвата ми!

Туп… туп… туп… туп. Болка като от пареща коприва. Като от изгаряне. Проникваща по магистралите и страничните пътища на жалките му човешки нерви. И ужасяваща, и ужасно приятна.

— Боже, всички в този град сме грешници и аз съм най-големият! Слушах Големия Джим Рени и вярвах на лъжите му! Да, вярвах, а сега дойде часът на разплатата. Така е откакто свят светува — всички плащат за греховете на един. Не се гневиш лесно, но когато ни връхлети, Твоят гняв е като буря над житна нива — не помита едно стъбло, а много.

В Мил имаше и други грешници (той не беше наивен и знаеше, че мнозина ругаят, танцуват, правят секс и се дрогират), които несъмнено заслужаваха да бъдат бичувани, но ги имаше и във всеки друг град, а само Честърс Мил беше сполетян от това ужасно Божие наказание.

И все пак… все пак… възможно ли беше неведомото проклятие да не е заради неговия грях? Да. Но твърде невероятно.

— Боже, кажи ми как да постъпя. На кръстопът съм. Ако волята Ти е утре да застана на този амвон и да призная какво ме убеди да сторя онзи човек, какви грехове извършихме заедно и какви — само аз, ще се подчиня. Само че това ще е краят на службата ми като свещеник и ми е трудно да повярвам, че го искаш от мен в такъв съдбовен момент. Ако пожелаеш да чакам… да чакам и да видя какво ще се случи… да чакам и да се моля с паството си да се освободим от бремето… ще се подчиня. Да бъде волята Ти, Господи. Сега и завинаги.

Престана да се бичува (усещаше как топли и успокояващи ручейчета се стичат по гърба му; няколко възли на въжето бяха почервенели) и вдигна към тавана лицето си, обляно в сълзи.

— Защото тези хора не могат без мен? Боже. Знаеш, че тъкмо сега съм им най-необходим. Затова… ако волята Ти е тази чаша да бъде отдръпната от устните ми… моля те, дай ми знак.

Той зачака. И не щеш ли, Бог каза на Лестър Когинс:

— Ще ти пратя поличба. Иди при твоята Библия, както правеше като малък след онези лоши сънища.

— Ей-сега! — възкликна Лестър. — Веднага.

Преметна на врата си въжето с възлите, при което то увисна на раменете и гърдите му като кървава подкова, и се качи на амвона, без да обръща внимание на кръвта, която течеше на вадички по гърба му и се просмукваше в ластика на шортите му. Застана зад катедрата, сякаш се готвеше за проповед (въпреки че и в най-страшните си кошмари не се беше виждал да проповядва полугол), затвори Библията и стисна клепачи:

— Господи, да бъде волята Ти. Отправям ти въпрос в името на Твоя Син, разпнат в позор и възкръснал в слава.

И Господ каза:

— Отвори Моята Книга и виж какво пише.

Лестър се подчини (внимаваше да не отвори Библията по средата — това си беше чист Стар завет). Сложи пръста си върху една страница, после отвори очи и се наведе. Беше двайсет и осми стих от двайсет и осма глава от Второзаконието. Той прочете:

— „Ще те порази Господ с лудост, слепота и вцепеняване на сърцето.“

Това с вцепеняването на сърцето не беше толкова зле, но като цяло цитатът не беше окуражаващ. Нито пък ясен. После Бог отново проговори:

— Не спирай дотук, Лестър.

Пастор Когинс зачете двайсет и деветия стих:

— „И ще ходиш пипнешком по пладне…“ Да, Господи, да — прошепна той и продължи: — „… както слепец ходи в тъмнина, не ще имаш сполука в пътищата си, и ще бъдеш всеки ден притесняван и ограбван, и не ще има кой да те защити.“ Ще ослепея ли, Боже? — възкликна. — Моля Те, не ми го причинявай, въпреки че ако такава е волята Ти…

Господ пак му каза:

— Да не ти е изпила чавка ума, Лестър?

Пастор Когинс се ококори. Бог беше изрекъл една от любимите фрази на майка му.

— Не, Господи, не.

— Тогава погледни отново. Какво ти показвам?

— Нещо за лудост. Или слепота.

— Кое от двете според теб е по-вероятно?

Лестър препрочете стиховете. Близки бяха само думите слепота и слепец.

— Това ли е… Боже, това ли е моят знак?

И Господ му отговори:

— Да, но не твоята слепота; засега твоите очи ще виждат по-ясно. Търси слепеца, който е обезумял. Видиш ли го, кажи на паството си какви ги е вършил Рени и как си му помагал. Искам и двамата да си признаете. Ще ти кажа повече, но сега иди си легни, Лестър. Изцапа с кръв целия под.

Пастор Когинс се подчини, но първо коленичи и почисти кръвта зад амвона. Докато работеше, не се молеше, обаче размишляваше върху прочетеното. Чувстваше се много по-добре.

Засега щеше да говори общи приказки за греховете, поради което Мил беше откъснат от света чрез неведомата бариера, но щеше да е нащрек за поличбата. За сляп мъж или жена, загубили разума си.

6.

Бренда Пъркинс слушаше Радиото на Исус, понеже мъжът й го харесваше (беше го харесвал), но за нищо на света не би стъпила в Църквата на Светия изкупител. Беше привърженица на конгрегационализма и беше накарала съпруга си да я придружава в Независимата църква. Сега Хауи за последен път щеше да е там, но нямаше да го знае. Щеше да лежи в ковчега, докато Пайпър Либи възхваляваше живота и делото му.

Тя сякаш за пръв път осъзна необратимостта на случилото си. И за пръв път, откакто чу ужасната новина, даде воля на чувствата си и зарида. Може би защото сега можеше. Сега беше сама.

По телевизията президентът, изглеждащ невероятно състарен, каза:

— Скъпи сънародници, искате отговори. И аз се заклевам да ги споделя с вас веднага щом ги науча. Никаква секретност по този въпрос! Моят прозорец към случващото се ще е и ваш прозорец. Тържествено ви обещавам…

— Да ви хвърлям прах в очите — каза Бренда и заплака още по-силно, защото фразата беше сред любимите на Хауи. Изключи телевизора и хвърли на пода дистанционното. Идваше й да го стъпче, но се въздържа най-вече защото си представи как мъжът й клати глава и й казва да не прави глупости.

Отиде в малкия му кабинет, защото изпитваше желание някак си да е близо до него, докато духът му още е в къщата. Искаше й се да го докосне. Генераторът в задния двор мъркаше. „Като доволен котарак“ — би казал Хауи. Разсърди му се, когато го купи след терористичните атаки на единайсети септември („За всеки случай“ — беше казал той), но сега съжаляваше, задето му вдигна скандал. В тъмното щеше да се чувства още по-изплашена, още по-самотна.

На бюрото му стоеше само отвореният лаптоп. Скрийнсейвър беше снимка от отдавнашен мач за Малката лига. Хауи и Чип бяха със зелените екипи на местния бейзболен отбор „Сандърс — властелините на дрогериите“; беше направена през годината, когато Хауи и Ръсти Евърет бяха извели „Сандърс“ на щатските финали. Чип беше прегърнал баща си, Бренда прегръщаше и двамата. Прекрасен ден. Ала крехък. Крехък като кристална чаша.

Още не беше съобщила на Чип трагичната вест и мисълта за този разговор (ако изобщо успееше да се свърже със сина си) съвсем я довърши. Зарида и коленичи до бюрото на мъжа си. Допря една до друга дланите си, както правеше в детството си, докато коленичеше по пижама до леглото си и повтаряше като мантра: „Боже, пази мама, Боже, пази татко, боже, пази златната ми рибка, която още си няма име…“

— Господи, аз съм, Бренда. Не си искам мъжа обратно… всъщност го искам, но знам, че не можеш да ми го върнеш. Моля те само да ми дадеш сили да издържа сега. И се питам дали… не знам дали не е светотатство… може и да е… но се питам дали ще ми позволиш да говоря с него още веднъж. Да го докосна още веднъж, както той ме докосна тази сутрин. — Като си спомни допира на пръстите му, Бренда се разрида още по-силно. — Известно ми е, че Ти не се занимаваш с духове… освен със Светия дух, разбира се… но може ли да го изпратиш в съня ми? Знам, че искам много, обаче… О, Господи, в мен сякаш е зейнала бездна. Не подозирах, че може да чувствам такава празнота, и се боя, че ще падна в нея. Ако ми помогнеш, че ти се отплатя. Само поискай нещо и ще го изпълня. Моля те, Господи, едно докосване. Или една дума. Дори да е в съня ми. — Тя дълбоко си пое дъх и изхълца. — Благодаря Ти. Разбира се, ще се изпълни Твоята воля. Независимо дали ми харесва или не. — Поусмихна се невесело и добави: — Амин.

Отвори очи и стана, като се хвана за бюрото. Неволно бутна компютъра и екранът веднага светна. Хауи вечно забравяше да изключи лаптопа, но пък кабелът му винаги беше в контакта, та батерията да не се изтощи. А десктопът му беше много по-прегледен от нейния, който все беше задръстен с каталози, свалени от интернет, и подсещащи бележки. На десктопа на Хауи винаги имаше само три папки, подредени под иконката на твърдия диск. ТЕКУЩИ, където той съхраняваше доклади за разследвания, провеждащи се в момента, и СЪДИЛИЩЕ, където беше списъкът на призованите да свидетелстват. Третата беше ДОМ и в нея се съдържаше всичко, свързано с къщата. Бренда си каза, че ако я отвори, може да научи нещо за генератора, а информацията й беше необходима, за да го поддържа в работен режим възможно най-дълго. Хенри Морисън сигурно щеше да смени сегашната газова бутилка, но дали Хауи беше взел резервни? Ако ли не, тя трябваше да купи още бутилки от магазина на Бърпи или от бензиностанцията, преди да са ги разграбили.

Понечи да я отвори, но изведнъж забеляза четвърта папка вляво на монитора. Виждаше я за пръв път. Опита се да си спомни кога за последен път е поглеждала екрана на лаптопа, обаче не можа.

Названието на папката беше ВЕЙДЪР.

В града имаше само един човек, когото Хауи наричаше на името на лошия Дарт Вейдър от „Междузвездни войни“ — Големия Джим Рени.

Стана й любопитно, тя премести курсора върху новата папка и щракна два пъти с мишката, питайки се дали папката е защитена с парола. Предположението й се потвърди. Опита с фразата ДИВИ КОТКИ, парола за ТЕКУЩИ (мъжът й не си беше направил труда да защити СЪДИЛИЩЕ), и папката се отвори. Съдържаше два файла. Единият беше ТЕКУЩО РАЗСЛЕДВАНЕ. Другият — ПИСМА ОТ ГПМ. На езика на Хауи ГПМ означаваше главния прокурор на Мейн. Тя отвори втория. Прегледа го набързо и толкова се слиса, че сълзите й пресъхнаха. Силно впечатление й направи обръщението: не „Драги началник Пъркинс“, а „Скъпи Дюк.“ Въпреки че в писмото се съдържаха сложни юридически термини, някои фрази й се набиха в очите, все едно бяха написани с получерен шрифт. Първата беше: „Незаконно присвояване на общински средства.“ Следващата гласеше: „Почти сигурно е, че е замесен председателят на общинския съвет Сандърс.“ И накрая: „Тази злоупотреба със служебно положение е много по-сериозна, отколкото предполагахме преди три месеца.“.

Към края на писмото Бренда прочете още нещо, което й се стори написано с главни букви: „ПРОИЗВОДСТВО И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА НАРКОТИЦИ.“.

Май Бог беше чул молитвите й, макар че реакцията му беше напълно неочаквана. Тя седна на стола на Хауи, щракна на ТЕКУЩО РАЗСЛЕДВАНЕ в папката ВЕЙДЪР и остави покойния си съпруг да й говори.

7.

Обръщението на президента — изобилстващо с успокоителни фрази и лишено от конкретна информация — свърши двайсет минути след полунощ. Ръсти го изгледа на телевизора във фоайето на третия етаж на болницата, провери за последно картоните на пациентите и се прибра у дома. Откакто работеше като медик, беше имал и по-уморителни дни, но за пръв път беше толкова обезсърчен и разтревожен за бъдещето.

Къщата тънеше в мрак. Миналата година (както и по-миналата) с Линда бяха разсъждавали дали да купят генератор, понеже всяка зима — и понякога през лятото — електрозахранването в Честърс Мил се прекъсваше най-малко за четири-пет дни. Мейнската електрическа компания не беше от най-надеждните. Въпросът беше, че не можеха да си го позволят. Може би ако Лин се прехвърлеше на пълен работен ден… само че това беше невъзможно, докато момиченцата не поотраснеха.

„Поне имаме чудесна печка и няколко кубика дърва за огрев“ — помисли си.

В жабката на колата държеше фенерче, но когато го включи, то блесна за няколко секунди и угасна. Ръсти тихо изруга и си каза, че на следващия ден… тоест днес — непременно трябва да купи повечко батерии. Стига магазините да работеха.

„Ако след дванайсет години не мога да се ориентирам в собствената си къща, значи съм шимпанзе!“ Тази вечер наистина се чувстваше като шимпанзе, уловено наскоро и затворено в клетка в зоопарка. И миришеше като обитател на джунглата. Щеше да си вземе душ преди лягане…

Дръжки! Откъде топла вода, като нямаше ток?

Нощта беше ясна и въпреки че нямаше луна, над къщата блестяха милиарди звезди, които изглеждаха същите като преди. Може би бариерата не стигаше до небето. Президентът не беше говорил по този въпрос, което може би означаваше, че разследващите още нямат отговор. Ако Честърс Мил беше на дъното на грамаден кладенец, положението не беше толкова трагично. Щом държавата можеше да пръска милиарди долари за стабилизиране на банки и компании, можеше да си позволи да пусне с парашути храна и няколко пършиви генератора.

Изкачи се по стъпалата на верандата и си извади ключа, но като се доближи до вратата, видя нещо, окачено на дръжката. Наведе се, присви очи и се усмихна. Беше мъничко фенерче. Линда беше купила шест броя за пет долара от лятната разпродажба в магазина на Бърпи. Ръсти мислено я беше упрекнал за излишния разход и си беше казал: „Жените купуват от разпродажби разни неща по същата причина, поради която мъжете изкачват върхове — понеже ги има.“

В основата на фенерчето имаше метална халкичка, през която беше прокарана връзка от маратонка. На нея с тиксо беше прикрепена бележка. Ръсти я отлепи и я освети с фенерчето.

Освен че и той се страхуваше, не му допадаше фактът, че утре жена му ще работи дванайсет часа, след като самият той щеше да остане в болницата най-малко шестнайсет. Не му допадаше и че Джуди и Джанел ще останат цял ден при Марта, макар че несъмнено бяха разстроени.

А най не му допадаше да разхожда посред нощ кучето Одри, порода златен ретривър. Твърде възможно бе Одри да е усетила спускането на бариерата; известно му беше, че кучетата предусещат и други природни явления освен земетресенията. Само че ако беше така, Одри отдавна трябваше да е престанала да скимти. Тази вечер на връщане от болницата му беше направило впечатление, че в цялото градче не се чува нито лай, нито вой на кучета. Всъщност никой досега не се беше оплакал, че домашният му любимец скимти непрекъснато.

„Може би Одри спи на килимчето си до печката“ — помисли си, докато отключваше вратата на кухнята.

Одри не спеше. Щом го видя, тръгна към него, но не подскачаше радостно както обикновено: „Върна се! Върна се! Слава богу, върна се!“ — а се прокрадваше с подвита опашка, като че ли очакваше да я ударят (което никога не се беше случвало), вместо да я помилват по главата.

И пак скимтеше. Всъщност странното й поведение започна преди спускането на бариерата. За няколко седмици беше престанала да скимти и Ръсти се надяваше, че повече няма да се случва, само че тя започна отново — понякога скимтеше тихо, друг път — много силно. Тази вечер издаваше необичайно силни звуци… или така му се струваше сред тихата и необичайно тъмна кухня — дигиталните екранчета на печката и на микровълновата фурна не светеха, не светеше и лампата над умивалника, която Линда оставяше включена заради него.

— Престани, момиче! — прошепна. — Ще събудиш цялата къща!

Само че тя не престана. Побутна с глава коляното му и погледна нагоре, фенерчето освети очите й и Ръсти беше готов да се закълне, че Одри го гледа умоляващо.

— Добре де — промърмори. — Отиваме на разходка. — Провеси на врата си фенерчето и посегна към каишката, окачена до вратата на килера, но кучето му препречи пътя и едва не го спъна. Това щеше да е великолепен край на този отвратителен ден. — Момент, момент, не бързай толкова!

Само че кучето излая и отстъпи назад.

— Тихо, Одри! Тихо!

Вместо да млъкне, Одри отново излая. Звукът изглеждаше потресаващо силен сред тишината в къщата. Ръсти изненадано подскочи. Кучето се втурна към него, захапа крачола му и заднишком запристъпва към коридора. Обзет от любопитство, Ръсти се остави да го водят. Щом се убеди, че той й се подчинява, Одри пусна крачола му и изтича до стълбището. Изкачи две стъпала, обърна се и пак излая.

В спалнята на горния етаж проблесна светлина.

— Ръсти? — сънено извика Лин.

— Аз съм — отвърна той, като се стараеше да говори тихо. — Всъщност не съм аз, ами Одри. — Последва кучето нагоре по стълбището. Вместо да взема стъпалата по две наведнъж, както й беше обичай, Одри непрекъснато спираше и се обръщаше. Собствениците на кучета почти винаги разгадават поведението на домашните си любимци и сега Ръсти виждаше страх. Одри беше присвила уши, опашката й още беше подвита. Странното й поведение беше достигнало друго ниво. Той изведнъж се запита дали в къщата не се е промъкнал крадец. Вратата на кухнята беше заключена, Лин никога не пропускаше да заключи, когато беше сама с момичетата, но…

Линда застана на горната площадка и завърза колана на белия си халат. Одри я видя и пак излая, все едно казваше: „Махни ми се от пътя!“

— Престани! — сопна се Линда, но кучето се шмугна край нея, като едва не я събори, и хукна по коридора към детската стая.

Лин извади от джоба си своето минифенерче:

— Да му се не види, какво…

— Върни се в спалнята — извика й Ръсти.

— Друг път! — Тя го изпревари и се затича по коридора, осветявайки пътя си с малкото фенерче.

Момиченцата бяха на седем и пет годинки и наскоро бяха навлезли в онова, което майка им наричаше „етап на осъзнаване на женствеността“. Одри стигна до вратата на детската стая, изправи се на задните си лапи и задраска по нея.

Ръсти настигна жена си тъкмо когато тя отвори вратата. Кучето се втурна в стаята, без дори да погледне леглото на Джуди, която дълбоко спеше. Джанел обаче не спеше. Не беше и будна. Щом фенерчетата я осветиха, Ръсти разбра истината и се прокле, задето по-рано не е разбрал какво се случва… какво се случва от август насам или дори от юли. Защото поведението на кучето беше документирано в учебниците по медицина. Не беше прозрял истината, въпреки че щеше да му избоде очите.

За щастие Джанел (отворените й очи бяха забелени) не се гърчеше, но цялата се тресеше. Беше изритала завивките и на долнището на пижамата й тъмнееше мокро петно. Свиваше и отпускаше пръсти, като че ли се подготвяше да свири на пиано.

Одри седна до леглото и се втренчи в малката си господарка.

— Какво й е? — изпищя Линда.

Джуди се размърда и сънено измънка:

— Мамо… Сутрин ли е? Изпуснах ли автобуса?

— Има епилептичен пристъп — отвърна Ръсти.

— Направи нещо! — изкрещя жена му. — Ще умре ли?

— Не. — Онази частица от мозъка му, която продължаваше да разсъждава логично, му подсказваше, че почти сигурно дъщеричката му има петит мал — лека форма на парциалната епилепсия с много кратка загуба на съзнанието. Само че когато става въпрос за собственото ти дете, леката форма изглежда много тежка.

Джуди седна в леглото и плюшените й играчки се посипаха на пода. Ококорила се беше от страх и не се успокои дори след като майка й я взе на ръце.

— Накарай я да престане! Накарай я, Ръсти!

Ако диагнозата му беше вярна, пристъпът щеше да премине от само себе си.

„Моля те, Господи, нека спре от само себе си!“ — помисли си.

Обгърна с длани главата на Джанел и се опита да я повдигне, за да е сигурен, че нищо не затруднява дишането на малката. Отначало не успя. Проклетата дунапренова възглавница му пречеше. Запрати я на пода и неволно удари с нея Одри, но кучето не помръдна, а продължи да се взира в момиченцето.

Той отметна назад главата на Джанел, наведе се и се вслуша в дишането й. Не беше учестено, малката не се задъхваше за кислород.

— Маминко, какво й е на Джанджан? — изплака Джуди. — Луда ли е? Какво й става?

— Не е луда, само е малко болна. — Ръсти се удиви от спокойния си глас. — Защо с мама не Отидете в нашата…

— Не! — едновременно извикаха двете.

— Добре, но пазете тишина, за да не я изплашите, като се събуди. И без това психиката й е разклатена — добави и се обърна към кучето: — Браво, Одри. Ти си добро момиче! Много добро момиче!

При такива похвали обикновено Одри пощуряваше от радост, но не и тази вечер. Сега дори не помаха с опашка. Изведнъж излая тихо, легна на пода и опря муцуна на предните си лапи. След секунди Джанел престана да се тресе и затвори очи.

— Мили Боже! — промърмори Ръсти.

— Какво? — попита Линда, която беше седнала на леглото и държеше Джуди на скута си. — Какво?

— Край. Пристъпът премина.

Само че не беше. Не и напълно. Клепачите на Джейни се повдигнаха. Очите й вече не бяха забелени, но тя не виждаше баща си.

— Страшната тиква! — извика. — Виновна е Страшната тиква! Спрете я!

Ръсти леко я разтърси:

— Сънувала си кошмар, Джейни. Вече си будна, няма страшно. Добре си.

За миг тя сякаш още беше в унес, въпреки че погледът й се фокусира и той разбра, че сега дъщеричката му го вижда и го чува.

— Спри Хелоуин, татко! Непременно трябва да го спреш!

— Дадено, съкровище. Хелоуин се отменя. Завинаги!

Малката примигна, после отметна косата от потното си чело:

— Моля? Защо? Щях да се маскирам като принцеса Лия. Защо все не ми върви? Защо? — Тя заплака.

Линда пристъпи към нея (Джуди ситнеше подире й и се държеше за халата й) и я прегърна:

— Нищо не пречи да си принцеса Лия, захарче, повярвай ми.

— Защо сте в нашата стая? И защо тя е станала? — Джейни посочи сестричката си.

— Напишкала си се в леглото — злорадо каза Джуди и когато сестра й заплака още по-силно, на Ръсти му се прииска да напляска малката устатница. Мислеше се за толерантен родител (особено в сравнение с онези, които понякога водеха в здравния център деца с насинени лица или счупени ръце), но не и тази вечер.

— Не й обръщай внимание — прошепна и придърпа към себе си Джанел. — Не си виновна. Беше ти лошо, но сега си добре.

— Не трябва ли да я заведем в болницата? — попита Линда.

— Не. Утре сутринта ще отскочим до здравния център и ще й дам лекарство.

— НЕ ИСКАМ ИНЖЕКЦИЯ! — изпищя Джейни и заплака още по-силно. А Ръсти се успокои. Силният й плач беше добър признак.

— Никакви инжекции, миличка. Само хапчета.

— Сигурен ли си? — промърмори Лин.

Той погледна кучето, което лежеше спокойно, без да се интересува от драмата, разиграваща се около него, и отговори:

— Одри е сигурна. Само че тази вечер ще спи при момичетата.

— Ура! — извика Джуди. Коленичи и замилва кучето. Ръсти прегърна жена си през кръста, а тя отпусна глава на рамото му, сякаш вече нямаше сили да я държи изправена.

— Защо сега? — прошепна. — Защо тъкмо сега?

— Не знам. Да сме благодарни, че е леката форма.

В това отношение Бог беше чул молитвата му.