Под купола (Том I)

1.

Не можеше да се каже, че Джо Плашилото е станал рано, понеже изобщо не си беше лягал. А не си беше лягал, защото бе прекарал цялата нощ пред компютъра си.

Това бе Джоузеф Макклачи, на тринайсет години, познат още като „Маниака на маниаците“ и „Скелетор“12, живеещ на Мил Стрийт номер 19.

При ръст един и осемдесет и пет и тегло седемдесет килограма той наистина бе като скелет. И имаше невероятен ум. Остана в осми клас само защото родителите му бяха категорично против взимането на две учебни години за една.

Джо нямаше нищо против. Нали приятелите му (а той имаше изненадващо много приятели за кльощав тринайсетгодишен гений) бяха до него. Освен това учебната програма беше адски лесна, а и така имаше сума ти компютри на свое разположение; в Мейн всеки ученик от седми до десети клас разполагаше с достъп до компютър. Естествено някои от най-интересните интернет сайтове бяха блокирани, ала на Джо не му трябваше много време, за да се справи с подобни незначителни пречки. После с охота сподели новооткритата информация с дружките си, сред които бяха и неустрашимите скейтъри Нори Калвърт и Бени Дрейк. (Бени например обичаше да сърфира из сайта „Блондинки по бели бикинки“, докато седеше в библиотеката.) Това определено хвърляше светлина върху популярността на Джо, но не съвсем; хлапетата просто го смятаха за готин. Стикерът, залепен на раницата му, навярно го обясняваше най-добре. Той гласеше: „ОПЪЛЧВАЙ СЕ НА ТИРАНИЯТА“.

Джо беше пълен отличник, надежден и понякога страхотен баскетболист в средата на терена (взеха го в отбора на най-големите още когато беше в седми клас) и сравнително добър футболист. Свиреше криво-ляво на пиано и преди две години спечели второто място в годишния „Коледен общоградски конкурс на младите таланти“ с неистово смешен танцов номер под съпровод на парчето „Селската жена“ на кънтрипевицата Гретхен Уилсън. Изпълнението му накара възрастните в публиката да го аплодират бурно, докато буквално се превиваха от смях. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, заяви, че Джо спокойно би могъл да си изкарва прехраната с този номер, стига да иска, но амбицията му не беше да стане водевилна звезда.

— Работата беше нагласена — бе измърморил след състезанието Сам Макклачи, докато въртеше между пръстите си медала за второто място. И навярно бе така, защото за победител през онази година бе провъзгласен Дъги Туичъл, който по случайност беше и брат на градската съветничка Андрея Гринъл. Туич жонглираше с половин дузина индиански томахавки, докато пееше „Лунната река“.

Джо не го беше грижа дали работата е била нагласена или не. Бе изгубил интерес към танците както към много други неща, след като ги бе овладял до съвършенство. Дори любовта му към баскетбола, за която в пети клас бе смятал, че ще бъде вечна, вече гаснеше.

Единствено страстта му към интернет, тази електронна галактика от безкрайни възможности, ни най-малко не избледняваше с времето.

Всъщност амбицията му (която не смееше да сподели даже с родителите си) бе да стане президент на Съединените щати. „И кой знае… — мислеше си понякога Джо — … може пък да изпълня танцовия си номер на церемонията по встъпването в Белия дом. Записът й сигурно ще остане в канала за видеосподеляне Ютуб за вечни времена!“

По време на цялата първа нощ след появата на Купола Джо сърфираше из интернет. Семейство Макклачи не разполагаха с генератор, ала лаптопът на Джо току-що бе зареден и беше в пълна бойна готовност за подвизи. Освен това Плашилото предвидливо пазеше и пет-шест резервни комплекта батерии. Бе накарал и другите седем-осем хлапета от неофициалния им компютърен клуб да направят същото, а и знаеше къде биха могли да открият още, ако им потрябват. Макар че едва ли; все пак училището си имаше страхотен генератор и можеше направо да заредят компютрите си там. А дори и да го заключеха, портиерът — господин Олнът — без съмнение щеше да го пусне; той също се оказа страстен почитател на сайта „Блондинки по бели бикини“. Да не говорим колко пъти бе свалял безплатно кънтрипарчета с помощта на Джо.

Тази нощ Плашилото използва до краен предел възможностите на безжичния си интернет достъп, прехвърляйки се от блог на блог с пъргавината на жаба, подскачаща по нагорещени камъни. Всеки следващ блог беше още по-потресаващ от предишния; фактите бяха малко и конспиративните теории избуяваха като плевели. Джо бе напълно съгласен с родителите си, които наричаха вманиачените по световната конспирация „идиотите със станиолени шапки“13, но в същото време поддържаше и схващането, че ако виждаш много конски фъшкии, наблизо със сигурност се спотайва някое пони.

Когато Денят на Купола се превърна във Втори ден на Купола, почти всички интернет блогове предположиха едно и също — че „понито“ в случая не са терористи, нашественици от Космоса или Великият Ктхулу14, а добрият стар военнопромишлен комплекс.

В различните сайтове подробностите варираха, ала сред многобройните хипотези се открояваха три основни теории. Едната беше, че Куполът представлява жесток експеримент, в който жителите на Честърс Мил изпълняват ролята на опитни свинчета. Втората — че това е излязла извън контрол секретна операция („Точно както в онзи филм «Мъглата»“15 — бе написал един от блогърите.) Третата твърдеше, че това не е никакъв експеримент, а чисто и просто хладнокръвно създаден претекст, целящ да оправдае започването на нова война с враговете на Америка. „И ние ще ПОБЕДИМ! — изтъкваше потребителят НалиВиКазах87. — Защото КОЙ БИ ПОСМЯЛ ДА СЕ ИЗПРАВИ СРЕЩУ НАС, при положение че имаме такова оръжие? Приятели, ПРЕВЪРНАХМЕ СЕ В ГОЛЕМИТЕ ПАТРИОТИ ОТ НОВА АНГЛИЯ, КОИТО СЕ РАЗПОРЕЖДАТ С ВСИЧКИ НАЦИИ!!!“

Джо не знаеше дали някоя от тези теории е успяла да налучка истината. В интерес на истината изобщо не го беше грижа. Онова, което го интересуваше, бе техният общ знаменател — или, с други думи, американското правителство.

Беше време за демонстрация — демонстрация, която той самият щеше да поведе. Но не в града, а на шосе 119, откъдето щяха да предадат посланието си директно на Властта. Отначало може би щяха да са само приятелите на Джо, ала после към тях щяха да се присъединят и други хора. Плашилото бе сигурен в това. Вероятно Властта държеше журналистите далеч, но макар и само на тринайсет, момчето съзнаваше, че това не е голям проблем. Защото под униформите имаше хора и поне зад някои от безизразните лица се криеха мислещи мозъци. Като цяло Властта може и да се крепеше от военната машина, ала това „цяло“ се състоеше от отделни индивиди и някои от тях можеше да са тайни блогъри. Те щяха да разпространят новината, а някои навярно щяха да добавят към написаното в интернет и снимки от мобилните си телефони — снимки на Джо Макклачи и приятелите му, издигнали плакати с надписи: „РАЗСЕКРЕТЕТЕ ИСТИНАТА“, „СПРЕТЕ ЕКСПЕРИМЕНТА“, „ОСВОБОДЕТЕ ЧЕСТЪРС МИЛ“ и така нататък, и така нататък…

— Няма да е зле и да разлепим малко плакати из града — измърмори той, но, честно казано, това не беше никакъв проблем. Всичките му приятели разполагаха с принтери. И с велосипеди.

И Плашилото започна да разпраща електронни писма до компанията си. Навън вече се зазоряваше. Скоро щеше да се метне на колелото си и да извика Бени Дрейк да му помогне. А може би и Нори Калвърт. Обикновено членовете на групичката му ставаха доста късно през уикендите, но Джо беше сигурен, че тази сутрин всички щяха да се събудят рано. Без съмнение Властта съвсем скоро щеше да прекъсне достъпа им до интернет, понеже щеше да й бъде напълно достатъчно да подслушва телефоните, но поне засега глобалната мрежа бе най-голямото оръжие на Джо и обикновените хора.

Беше време да се опълчат срещу тиранията.

2.

— Момчета, вдигнете ръце! — каза Питър Рандолф. Той стоеше пред новите полицейски попълнения и въпреки че изглеждаше уморен и под очите му тъмнееха синкави кръгове, лицето му излъчваше някакво мрачно задоволство. Зелената шерифска кола бе паркирана пред автоработилницата, резервоарът й бе зареден догоре с бензин и само го чакаше да се качи в нея. Вече принадлежеше само на него и никой друг.

Новоназначените полицаи — Рандолф възнамеряваше да ги нарече „извънредни сътрудници“ в официалния си доклад пред градския съвет — покорно вдигнаха ръце. Бяха петима на брой и не всичките бяха мъже; сред тях се виждаше и една набита, трътлеста млада жена на име Джорджия Ру. До този момент тя бе известна като безработна фризьорка и гадже на Картър Тибодо. Младши бе подхвърлил на баща си, че няма да е зле да включат и жена в екипа, за да може всички да са щастливи и доволни, и Големия Джим веднага бе прегърнал идеята. Отначало Рандолф се бе възпротивил на предложението, но когато Рени дари новия шериф с най-свирепата си усмивка, омекна и се съгласи.

Пък и не можеше да се отрече, каза си Младши, докато повтаряше думите на клетвата, че новите полицаи наистина изглеждаха впечатляващо. Той самият бе свалил няколко килограма от миналото лято и макар че не можеше да се мери с тогавашната си форма на офанзивен нападател от гимназиалния футболен отбор, сега тежеше към стотина кила. Останалите, в това число и момичето, също бяха респектиращи здравеняци.

Петимата повтаряха думите след Рандолф, фраза след фраза — Младши най-вляво, до него приятелят му Франки Делесепс, после Тибодо и гаджето му Ру, а най-вдясно Мелвин Сиърлс. На лицето на Сиърлс се мъдреше разсеяна, отнесена усмивка тип „тръгнал съм за селския панаир“. Шерифът с радост би изтрил тази усмивка от физиономията му, ако разполагаше с три седмици, за да обучи хлапетата (мамка му, и една щеше да му стигне), ала за момента беше с вързани ръце.

Единственото, за което не отстъпи пред Големия Джим, бе въпросът с огнестрелните оръжия. Рени настояваше новоназначените попълнения да бъдат въоръжени; твърдеше, че всички са „уравновесени, стабилни и богобоязливи млади хора“, и дори изтъкна, че би могъл сам да ги снабди с необходимото, ако полицията няма такава възможност.

Рандолф бе поклатил глава.

— Ситуацията е твърде деликатна. Нека първо да видим как ще се справят.

— Ако някой от тях пострада, докато ти стоиш отстрани и ги гледаш как се справят…

— Никой няма да пострада, Голям Джим — бе отвърнал шерифът, надявайки се, че не греши. — Все пак това е Честърс Мил, а не Ню Йорк Сити. Ако беше Ню Йорк, работата щеше да е друга.

3.

— … И ще правя всичко по силите си, за да закрилям и служа на хората от този град — отекнаха думите на Питър Рандолф.

Петимата ги повториха с такава невинност, сякаш бяха дечица от неделното училище. Дори разсеяно ухиленият Сиърлс ги изрече правилно. Да, определено изглеждаха добре. Нямаха огнестрелни оръжия — поне засега, — но пък имаха радиостанции. Както и палки. Стейси Могин (която също щеше да патрулира из града) бе изнамерила униформени ризи за всички, с изключение на Картър Тибодо. Не разполагаха с нищо, което да му стане, понеже бе изключително широк в раменете, обаче семплата синя риза, която той си бе донесъл от вкъщи, изглеждаше добре. Не беше униформена, но пък беше чиста. А и сребристата значка, закачена над левия му джоб, изпращаше достатъчно ясно послание. Може би всичко това щеше да се окаже за добро.

— С божията помощ — издекламира Рандолф.

— С божията помощ — повториха те.

С периферното си зрение шерифът видя как вратата се отваря и Големия Джим влиза в помещението. Той се присъедини към Хенри Морисън, сумтящия Джордж Фредерик, Фред Дентън и скептично гледащата Джаки Уетингтън в задната част на стаята. Рандолф знаеше, че Рени е дошъл, за да види как синът му полага клетвата. И защото все още се чувстваше гузен, задето се бе възпротивил на идеята за огнестрелните оръжия (да противоречи на Големия Джим за каквото и да било беше в дисхармония с всички принципи на гъвкавата му политическа натура), новият шериф реши да импровизира най-вече за да се хареса повече на градския съветник.

— И няма да допусна никой да се ебава с мен!

— И няма да допусна никой да се ебава с мен! — повториха новите попълнения, при това доста по-ентусиазирано отпреди. Вече всички се усмихваха. И се виждаше, че изгарят от нетърпение да излязат на улицата.

Големия Джим кимна одобрително и му даде знак с вдигнат палец, въпреки ругатнята. Рандолф изпита облекчение, без да си дава сметка, че един ден тези думи щяха да изплуват отново в съзнанието му, лишавайки го от покой: „И няма да допусна никой да се ебава с мен!“

4.

Когато същата сутрин Джулия Шамуей влезе в „Дивата роза“, установи, че повечето от хората, които обикновено закусваха там, ги нямаше; навярно бяха отишли или на църква, или на някоя от импровизираните сбирки в парка. Часът беше девет. Барби беше сам; нито Дуди Сандърс, нито Анджи Маккейн се виждаха, което не бе изненада за никого. Роуз бе отишла до супермаркета заедно с Ансън. Надяваха се да се върнат с достатъчно провизии, ала Барби беше скептичен; щеше да повярва едва когато видеше пълния багажник на пикапа.

— Кухнята е затворена до обяд — каза той, — но предлагаме кафе.

— А канелени ролца? — попита Джулия с плаха надежда в гласа си.

Младият мъж поклати глава.

— Роуз не е правила от тях. Не иска да натоварва излишно генератора.

— Права е — кимна жената. — Тогава само кафе.

Барби се приближи до масата й с кана в ръка и й наля.

— Изглеждаш уморена.

— Барби, тази сутрин всички изглеждат уморени. И уплашени до смърт.

— Какво става с вестника?

— Надявах се да е готов до десет, но най-вероятно ще стане за три следобед. Първият извънреден брой на „Демократ“ след голямото наводнение от 2003, когато Престил излезе от бреговете си.

— Производствени затруднения?

— Не, понеже засега генераторът ми си е наред. Просто искам да намина през бакалията и да видя дали не са се събрали повечко хора. Да сглобя и тази част от историята. Пит Фрийман вече е там, за да направи снимки.

— Надявам се, че няма да възникнат проблеми — каза Барби.

— О, не се безпокой; все пак живеем в Честърс Мил, а не в Ню Йорк.

Барби не беше сигурен дали има голяма разлика между градските и провинциалните мишки, когато са подложени на внезапен стрес, но реши да си замълчи. Джулия определено познаваше местните хора по-добре от него.

— Естествено, може и да греша — в същия момент каза тя, сякаш бе прочела мислите му. — Ето защо изпратих Пит там. — Джулия се огледа наоколо. На бара седяха няколко души, които довършваха омлетите и кафетата си, а и масата за игра на карти в задната част на ресторанта също бе заета от „дежурното“ присъствие — неизменните старци, които бистреха какво се е случило досега и какво ще се случи занапред. В централната част на заведението обаче нямаше никой друг освен нея и Барби.

— Трябва да ти кажа някои неща — прошепна му тя. — Спри да сновеш наоколо като трудолюбива пчеличка и седни за малко.

Той се подчини, като наля кафе и на себе си. Беше от дъното на каната и имаше вкус на нафта… но пък именно там се съдържаше най-много кофеин, нали така?

Джулия бръкна в джоба на роклята си, извади мобилния си телефон и го плъзна по масата към младия мъж.

— Твоят човек Кокс се обади отново в седем тази сутрин. Май и той не е спал много тази нощ. Накара ме да ти дам това. Сигурно не знае, че ти също имаш мобилен телефон.

Барби не удостои апарата й с никакво внимание.

— Ако вече очаква доклад от моя страна, значи сериозно е надценил способностите ми.

— Не е казвал подобно нещо. Изтъкна, че ако му потрябваш, иска да може да те открие по всяко време.

Тези думи предопределиха решението му. Той избута мобилния телефон обратно към Джулия. Тя го взе без особена изненада.

— Каза още и че ако не ти звънне до пет днес следобед, ти трябва да му се обадиш. Щял да има важни новини. Искаш ли номера с прелюбопитния цифров код?

Той въздъхна.

— Давай го.

Тя му го написа на една салфетка; елегантна редичка от красиво изписани дребни цифрички.

— Мисля, че се канят да опитат нещо.

— Какво?

— Той не навлезе в подробности; просто интуицията ми подсказва, че в момента имат няколко възможности и обмислят коя от тях да приложат.

— Определено е така. Какво друго си мислиш?

— Кой казва, че има нещо друго?

— Никой — усмихна се Барби. — Просто интуицията ми го подсказва.

— Добре де, Гайгеровият брояч.

— Мислех си дали да не поговоря с Ал Тимънс за това. — Ал беше портиер на кметството и редовен посетител на „Дивата роза“. Барби се разбираше много добре с него.

Джулия поклати глава.

— Смяташ, че не е добра идея? Защо?

— Искаш ли да ти кажа кой даде на Ал личен безлихвен заем, за да може да изпрати най-малкия си син в колежа „Християнско наследство“ в Алабама?

— Да не би да е Джим Рени?

— Точно така. Сега да продължим с малката ни викторина. Познай на чие име е регистриран снегоринът на Ал.

— Предполагам, че отговорът е същият като предния.

— Правилно. И понеже образно казано ти си кучешкото лайно, което градският съветник Рени не може да изстърже от подметката си, търсенето на помощ от хора, които са му длъжници, май не е много добра идея. — Тя се наведе напред. — Обаче по една случайност аз знам кой разполага с пълния комплект от ключовете за кралството — за градския съвет, болницата, здравния център, училищата и каквото там се сетиш.

— Кой?

— Покойният ни шериф. А аз познавам съпругата му — вдовицата му — доста добре. Тя никак не обича Големия Джим. Освен това може да пази и тайна, ако някой я убеди, че наистина е важно.

— Джулия, мъжът й още не е изстинал…

Тя се замисли за потискащото погребално бюро на Бауи и на лицето й се изписаха едновременно печал и отвращение.

— Може би си прав, макар че най-вероятно в момента го държат на стайна температура. Оценявам високо съчувствието ти, но… — Тя го хвана за ръката. Постъпката й изненада Барби, но в интерес на истината не му стана неприятно. — Това не са обикновени обстоятелства. И без значение колко съкрушена и сломена се чувства, сигурна съм, че Бренда Пъркинс ще го разбере. Имаш важна работа за вършене. Мога да я убедя в това. Все пак ти си вътрешният човек на правителството…

— Вътрешният човек… — повтори Барби и изведнъж бе връхлетян от два нежелани спомена — училищен салон във Фалуджа и разтреперан гол иракчанин с размотаваща се куфия16. От този ден насетне вече за нищо на света не искаше да бъде вътрешен човек. А ето че сега отново бе станал такъв.

— Искаш ли да поговоря с…

Сутринта бе необичайно топла за октомври и въпреки че вратата на ресторанта вече бе заключена (хората можеха да излизат, но не и да влизат), прозорците бяха отворени. Изведнъж откъм главната улица проехтя приглушен удар, последван от вик на болка и нечии възмутени крясъци.

Барби и Джулия се спогледаха. На лицата им бяха изписани почти еднакви изражения на изненада, примесена с мрачни предчувствия.

„Започва се“ — каза си Барби. И макар да знаеше, че не е така — все пак всичко бе започнало още вчера с появата на Купола, — нещо го караше да мисли, че точно в този момент Честърс Мил навлизаше в едно ново начало.

Хората на бара се завтекоха към вратата. Той се изправи и тръгна след тях, а Джулия го последва.

По-нагоре по главната улица, в северната част на парка, камбаната на Независимата църква започна да бие, призовавайки паството си на утринна литургия.

5.

Тази сутрин Рени Младши се чувстваше страхотно. Главоболието му почти бе преминало, а закуската му си седеше съвсем спокойно в стомаха, без никакви признаци, че иска да излезе навън. Ако всичко вървеше в този дух, навярно можеше да си позволи и да хапне нещичко за обяд. А това бе чудесно, понеже напоследък нещо не му вървеше с храната; често дори само от гледката на нещо вкусно му идеше да повърне. Не и тази сутрин обаче. Палачинки и бекон, мммм!

„Ако това е Апокалипсисът — мина му през ума, — трябваше да дойде по-рано.“

Всеки от извънредните сътрудници бе получил за партньор по един от редовните щатни полицаи. На Младши се беше паднал Фреди Дентън и това също бе чудесно. Дентън, който макар и да оплешивяваше, бе в страхотна физическа форма за петдесетината си години, беше познат като сериозно и безкомпромисно ченге… обаче всяко правило си имаше и изключения. Той беше президент на фенклуба на „Дивите котки“ по време на гимназиалните години на Младши и се носеха слухове, че никога не е глобявал футболистите от най-горния курс за пътни нарушения. Младши нямаше представа как е било при другите, ала знаеше, че на Франки Делесепс му се е разминавало веднъж, а той самият се бе срещал на два пъти с репликата: „Този път няма да те глобя, но отсега нататък да караш по-бавно.“ Иначе можеха да го сложат да си партнира с Уетингтън, която навярно си мислеше, че „да скъсаш мрежата“ значи да правиш луд секс с някого. Да, вярно, че Уетингтън имаше огромен балкон, но едва ли щеше да му се отвори парашутът. След клетвата, докато двамата с Фреди вървяха към улицата, тя му хвърли достатъчно красноречив леден поглед.

„Запазил съм малко свободно място в килера специално за теб, Джаки, ако поискаш да се изчукаме“ — каза си той и се засмя. Боже, колко приятно било да усещаш слънчевите лъчи върху лицето си! Откога не се беше чувствал толкова добре?

Фреди завъртя глава към него.

— Нещо смешно ли има, Младши?

Задачата им — поне за тази сутрин — беше да патрулират пеша по главната улица („За да покажем на града своето присъствие и да вдъхнем сигурност на гражданите“, както бе казал Рандолф) — първо по единия тротоар, а после и по другия. Много приятно дежурство под галещото октомврийско слънце.

Тъкмо минаваха покрай бакалията, когато отвътре се чуха ядосани гласове. Без съмнение единият принадлежеше на Джони Карвър, управител и съсобственик на магазинчето, ала другият звучеше твърде завалено, за да може Младши да го разпознае. Фреди Дентън обаче тутакси спря и вдигна показалец.

— Да пукна, ако това не е Сам Вердро Мърляча — каза той. — По дяволите! А още не е даже девет и половина!

— Кой е Сам Вердро? — попита Младши.

Устните на Фреди се превърнаха в онази тънка бяла ивица, която Младши добре помнеше от футболните си години. Тази гримаса сякаш казваше: „Мамка му, водят ни!“, както и: „Ей-сега ще им дам да се разберат!“

— Май не познаваш каймака на висшето общество в Честърс Мил, Младши. Е, време е да те запозная с най-яркия му представител.

Когато влязоха в бакалията, чуха как Картър обяснява на висок глас:

— Знам, че минава девет, Сами, и виждам, че имаш пари, но въпреки това не мога да ти продам никакво вино. Нито тази сутрин, нито следобед, нито довечера. А най-вероятно и утре, освен ако тази каша не се оправи от само себе си. Нареждане от самия Рандолф. Той е новият шериф.

— Шериф на майка си в гъза! — отвърна другият глас, но така неясно, че Младши чу нещо като „шефнамайсивгзъ“. — Пит Рандолф е едно засъхнало говненце на задника на Дюк Пъркинс, ето какво е!

— Дюк е мъртъв, а Рандолф забрани продажбата на алкохол. Съжалявам, Сам.

— Само една бутилка „Ти-Бърд“! — простена Сам. — Имам нужда от нея, освен това си плащам като поп! Хайде де! Откога пазарувам при теб!

— Е, добре. — Въпреки че звучеше засрамен от себе си, Джони се обърна към щанда с бира и вино. В същия миг Фреди и Младши изникнаха пред касата. Вероятно Карвър бе решил, че едно шише „Ти-Бърд“ би било нищожна цена, за да разкара дъртия досадник от магазина си, особено след като клиентите вече наблюдаваха с интерес развоя на събитията.

Пред щанда за алкохол имаше написана на ръка табела, която гласеше: „ПРОДАЖБАТА НА АЛКОХОЛ СЕ ЗАБРАНЯВА ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ“, ала въпреки това мекушавият Карвър вече се протягаше към средния рафт, където беше царството на долнопробните боклуци. И въпреки че официално се водеше на работа в полицията само от два часа, Младши веднага заклейми постъпката на управителя като изключително глупава. Щом се бе поддал толкова лесно на натиска от страна на рошавия алкохолик, като нищо можеше да се очаква, че и другите, далеч по-представителни (и не толкова отблъскващи) клиенти ще поискат да се възползват от същата привилегия.

Фреди Дентън явно беше на същото мнение като него.

— По-добре недей — каза той на Джони Карвър и се обърна към Сам Вердро, който го гледаше тъпо със зачервените си очи; приличаше на къртица, впримчена в пръстена на полски пожар. — Не знам дали ти е останал достатъчно акъл, за да прочетеш този надпис, но чу добре какво ти каза човекът — продажбата на алкохол е забранена. Така че се измитай оттук. Стига си увонявал магазина.

— Не можете да се държите тъй с мене, гусин полицай — заяви Сам и изпъчи рамене, изправяйки се в пълния си ръст от сто седемдесет и пет сантиметра. Носеше мръсни памучни шорти, тениска на „Лед Цепелин“ и стари смачкани чехли. Косата му изглеждаше така, сякаш бе подстригвана за последен път в ония далечни времена, когато Буш Младши още имаше висок политически рейтинг. — Имам си правата. Живеем в свободна страна. Или поне тъй пише в Конституцията на независимостта.

— За момента Конституцията е отменена в Честърс Мил — обади се Младши, без изобщо да подозира, че думите му ще се окажат пророчески. — Затова се пръждосвай веднага оттук. — Господи, колко прекрасно се чувстваше! За по-малко от ден бе преминал от мрачните владения на отчаянието и безизходицата в селенията на енергичните действия и дръзките ходове, които го караха да се чувства жив и изпълнен с надежда.

— Ама…

За момент Сам просто остана на мястото си, а долната му устна потрепваше, сякаш се мъчеше да изнамери още аргументи. Младши констатира със смесица от задоволство и презрение как очите на пияндето се навлажняват. После Вердро протегна напред ръцете си, които — както забеляза Младши — трепереха доста по-силно от устните му. Беше му останал само един, последен, аргумент, ала не беше лесно да го извади на показ пред насъбралата се публика. В крайна сметка обаче го направи, понеже нямаше друг избор.

— Наистина имам нужда от това шише, Джони. Не се шегувам. Съвсем малко ми трябва, за да спра проклетото треперене. Няма да го изпия наведнъж, обещавам. И няма да създавам никакви проблеми повече. Кълна се в името на майка си. Взимам го и веднага се прибирам вкъщи. — „Вкъщи“ за Сам Вердро означаваше една порутена колиба с мръсен двор, ограден с ръждясали автомобилни чаркове.

— Може би трябва да му… — започна колебливо Джони Карвър.

Ала Фреди не го удостои с внимание.

— Нямало да го изпие наведнъж, ха! — изсумтя той. — Мърлячо, целият град знае, че докопаш ли пиячка, не можеш да се удържиш.

— Не ме наричай така! — извика Сам и сълзите се търкулнаха по брадясалите му бузи.

— Дюкянът ти е отворен, старче! — подвикна му Младши и щом Мърляча сведе очи към непраните си шорти, синът на Рени го перна по брадичката и го ощипа за носа. Номер от началното училище, но какво от това — нали не бе изгубил чара си? Развеселен, Младши не можа да се въздържи и изстреля репликата, която неизменно вървеше в комплект с действието: — Мръсни гащи има тоз, щипнах мръсния му нос!

Фреди Дентън се изсмя. Както и още неколцина от клиентите. Дори Джони Карвър се усмихна, макар че усмивката му беше кисела.

— Махай се оттук, Мърлячо — повтори Фреди. — Денят е прекрасен. Не искаш да го прекараш в килията, нали?

Обаче нещо — дали защото го бяха нарекли „Мърляч“, или защото Младши го беше унижил публично — пробуди част от онзи дремещ гняв, който бе ужасявал колегите на Сам преди четирийсетина години — времето, когато бе работил като дървосекач в канадската част на Меримак. Ръцете и устните му спряха да треперят… или поне засега. Изпепеляващият му поглед се закова върху Младши и той шумно прочисти гърлото си с презрително отхрачване. Когато заговори отново, вече изобщо не беше завалено.

— Върви на майната си, сополанко. Не си никакво ченге, а си и кръгла нула като футболист. И за резерва даже не те взеха, нали?

После очите му се отместиха към полицай Дентън.

— А на тебе ще кажа, че неделните продажби след девет са съвсем законни. Така стоят нещата още от седемдесетте и точка по въпроса.

Дойде ред и на Джони Карвър. Усмивката на управителя беше изчезнала, а зяпачите наоколо бяха неестествено притихнали. Една жена бе притиснала притеснено длан към гърлото си.

— Имам мангизи, не са фалшиви и ще взема това, което ми се полага.

И той понечи да мине зад щанда, ала в същия миг Младши го сграбчи за ризата и задната част на шортите, завъртя го и го заблъска към предната част на магазина.

— Хей! — извика Сам, докато краката му се плъзгаха по стария паркет. — Разкарай ръцете си от мен! Разкарай шибаните си ръце от…

Младши изтика възрастния мъж през вратата. Сам Вердро се оказа лек като пухена възглавница. И не спря да изпуска газове! Задникът му пърпореше като стар двигател на някоя бракма.

Пикапът на Стъби Норман тип „баничарка“ с надписи „МЕБЕЛИ ВТОРА РЪКА“ и „ИЗКУПУВАМЕ ИЗГОДНО АНТИКИ“ бе паркиран досами бордюра, а самият Стъби стоеше до него с виснало от изненада чене. Младши въобще не се поколеба. Той засили мрънкащото пиянде и го блъсна с главата напред в каросерията на пикапа. Тънкият метал издрънча кухо.

На Младши дори не му мина през ума, че може да убие вонящото копеле, докато Мърляча не се стовари на земята като чувал с картофи. Оказа се обаче, че един удар в пикап не е достатъчен, за да изпрати Сам Вердро на оня свят. Нито пък да му запуши устата. Алкохоликът първо изкрещя, а после избухна в ридания, докато се надигаше бавно на колене. От сцепеното място на главата му шуртеше алена кръв. Той изтри част от кръвта с длан, изгледа я невярващо и вдигна треперещата си ръка във въздуха.

Минувачите по главната улица бяха застинали неподвижно, сякаш играеха на детската игра „Замръзни“. Всички се взираха изумено в коленичилия на тротоара мъж, върху чиято длан ясно се виждаха следи от кръв.

— Ще съдя този град за полицейска бруталност! — кресна Сам. — И ЩЕ СПЕЧЕЛЯ ДЕЛОТО!

Фреди излезе от бакалията и застана до Младши.

— Хайде, кажи го.

— Какво да кажа?

— Че превиших правата си.

— Глупости! Нали чу какво каза Пит: „Няма да допусна никой да се ебава с мен!“ Партньоре, от тази сутрин това правило влезе в сила и всички трябва да се съобразяваме с него.

„Партньоре“! Сърцето на Младши трепна при тази дума.

— Никой не може да ме изхвърля от магазина, когато имам пари да си платя! — негодуваше Сам. — Никой не може да ме малтретира! Аз съм американски гражданин! Ще се видим в съда!

— Успех с делото! — заяви му Фреди. — Най-близкият съд е в Касъл Рок, а както подочух, пътят дотам нещо бил затворен…

Той сграбчи коленичилия мъж и го изправи на крака. Носът на Мърляча също кървеше и горната част на ризата му приличаше на ален лигавник. Фреди се пресегна за пластмасовите белезници, които висяха отзад на кръста му („Трябва и аз да се снабдя с такива“ — помисли си Младши), и миг по-късно те вече бяха пристегнали китките на Сам.

Фреди огледа насъбралите се хора — както на улицата, така и пред вратата на бакалията.

— Този човек е арестуван за нарушаване на обществения ред, оскърбление на полицейски служители и опит за физическа разправа — оповести той с онзи мощен глас, който Младши добре помнеше от футболните си дни. Когато ехтеше от трибуните обаче, не спираше да го дразни, а сега сякаш галеше ушите му.

„Сигурно съм пораснал“ — каза си Младши.

— Също така е арестуван и за нарушение на новата наредба за забрана на продажбата на алкохол, въведена от шериф Рандолф. Вижте го добре! — И Фреди разтърси Сам. Във въздуха се разхвърчаха капки кръв от косата и лицето на Вердро. — Ситуацията е критична, приятели, но градът си има нов шериф и той ще се справи с проблемите. Така че най-добре свикнете с новото положение, адаптирайте се към него и се научете да обичате. Това е моят съвет. Следвайте го и съм сигурен, че с лекота ще преодолеем трудностите. Тръгнете срещу него и… — Полицаят посочи китките на Сам, оковани зад гърба му.

Неколцина изръкопляскаха. За Рени Младши звукът бе като леденостудена вода в горещ ден. После, когато Фреди поведе кървящия възрастен мъж нагоре по улицата, Младши почувства, че някой го наблюдава. Усещането беше толкова силно, все едно нечии пръсти докосваха тила му. Обърна се и видя Дейл Барбара. Стоеше до редакторката на вестника и го наблюдаваше с безизразни очи. Барбара, който му бе ударил здрав пердах онази нощ на паркинга пред „Дипърс“. Всъщност бе дал добър урок и на тримата, преди численото им превъзходство да започне да обръща резултата.

Хубавото настроение на Младши започна да се изпарява. Буквално го усещаше как отлита от главата му като ято птици. Или прилепи от църковна камбанария.

— Какво правиш тук? — обърна се Младши към Барбара.

— Аз имам по-добър въпрос — намеси се Джулия Шамуей. На лицето й бе изписана иронична усмивчица. — Защо издевателстваш над човек, който тежи четири пъти по-малко от теб и е три пъти по-възрастен?

Младши не знаеше какво да каже. Почувства как лицето му пламва. Изведнъж видя кучката от вестника в килера на Маккейн — хубава компания за Анджи и Дуди. Барбара също можеше да се присъедини към тях. Щеше да изглежда добре, легнал върху вестникарката, сякаш правят туй-онуй.

Фреди му се притече на помощ. Заговори спокойно, а на лицето му бе изписано каменно изражение.

— Всички въпроси по отношение на новата политика на полицията следва да бъдат отправяни към новия шериф, госпожо. Междувременно няма да е зле да запомните, че сме оставени да се оправяме сами. Понякога, когато хората са оставени сами, се налага да им се дават примери.

— Когато хората са оставени сами, често правят неща, за които впоследствие съжаляват — добави Джулия. — Особено щом започнат разследванията.

Ъгълчетата на устните на Фреди виснаха и той поведе Сам по тротоара.

В продължение на секунда-две Младши остана загледан в Барби, след което му изсъска:

— Внимавай какво правиш и какви ги говориш, когато съм наблизо. — Той посочи с палец лъскавата си нова значка и продължи: — Пъркинс е мъртъв и аз съм законът.

— Младши — каза Барби, — не изглеждаш никак добре. Болен ли си?

За миг очите на Младши се разшириха леко. После синът на Рени рязко се обърна и закрачи енергично след новия си партньор. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

6.

В смутни времена хората се обръщат към познатото за утеха. Това се отнася както за християните, така и за езичниците. Ето защо за вярващите в Честърс Мил тази сутрин нямаше изненади — Пайпър Либи проповядваше любов в Независимата църква, а Лестър Когинс — адски огън и жупел в Църквата на Христа Светия изкупител. И двата храма бяха претъпкани.

Пайпър бе наблегнала на Евангелието на Йоан — „Заповед нова давам ви, да се обичате помежду си, както аз ви обикнах.“ Тя каза на хората, изпълнили скамейките на църквата й, че молитвата е изключително важна във времена на криза — дарява със сила и утеха, — но също така е важно да си помагаме един на друг, да разчитаме един на друг и да се обичаме един друг.

— Бог ни подлага на изпитание, като ни изпраща неща, които не разбираме — заяви тя. — Понякога това е болест. Друг път — неочаквана загуба на любимо същество. — Тя погледна състрадателно към Бренда Пъркинс, която седеше със сведена глава и сключени в скута на черната си рокля ръце. — А сега — необяснима преграда, която ни изолира от целия външен свят. Не можем да проумеем същността й, но нима можем да проумеем болестите или внезапната смърт на добрите хора? Питаме Бог „Защо?“ и в Стария завет намираме отговора, даден от Него на Йов: „Где беше ти, когато аз сътворих света?“ В Новия — и далеч по-просветлен Завет — Исус казва на учениците си: „Обичайте се едни други, както аз ви обикнах.“ Точно това трябва да правим днес и всеки ден, докато смутното време не приключи; да се обичаме един друг. Да си помагаме един на друг. И да чакаме изпитанието да приключи, защото и най-страшните изпитания, които Бог ни праща, винаги имат край.

Лестър Когинс от своя страна наблегна на книгата „Числа“ от Библията, която не бе известна като преливаща от оптимизъм: „Вижте добре, ибо съгрешихте против ГОСПОДА и грехът ви рано или късно ще ви намери.“

Също като Пайпър, и той наблегна на темата за изпитанията — неизменният църковен хит по време на всички катаклизми в световната история, — ала избра да се концентрира върху покварата, заразната сила на греха и как Господ се справя с подобни „зарази“. Макар и да го каза по друг начин, смисълът на думите му беше, че Господ-Бог ги изстисква с пръстите Си като узрели циреи, докато гнойта не цръкне от тях като свещена бяла струя.

Въпреки лъчезарната октомврийска утрин пасторът имаше чувството, че грехът, заради който целият град е наказан, е донякъде негов. Поради тази причина днешната му проповед бе особено красноречива и въздействаща. В очите на много хора проблеснаха сълзи, а възгласите „Амин!“ и „Да, Господи!“ не спираха да ехтят от единия до другия край на залата. Когато бе така вдъхновен, прозренията и страхотните идеи често го осеняваха по време на самата проповед. Днес например му хрумна нещо, което той веднага изрази на глас, без дори да се замисли. Нямаше и нужда да се замисля. Подобни озарения свише бяха толкова ярки, силни и недвусмислени, че просто нямаше как да не бъдат правилни.

— Днес следобед ще отида там, където шосе 119 пресича неведомата Божия порта — обяви Когинс.

— Да, Исусе! — извика една ридаеща жена. Другите изръкопляскаха или размахаха одобрително ръце във въздуха.

— Предлагам да е в два следобед. Ще коленича там, в полето пред мандрата, и ще се помоля на Господ-Бог да премахне това бедствие от пътя ни.

Този път възгласите „Амин!“ „Да, Господи!“ и „Бог е с нас!“ бяха още по-силни.

— Ала първо… — Лестър вдигна ръката, с която бе бичувал голия си гръб през нощта. — Първо ще се помоля за този ГРЯХ, който причини тази БОЛКА, тази ПЕЧАЛ и това БЕДСТВИЕ! Ако съм сам, Господ-Бог може и да не ме чуе. Ако заедно с мен се молят още двама, трима или даже петима, Господ-Бог може пак да не ме чуе, можете ли да кажете АМИН?

Можеха. И го казаха. Вече всички бяха вдигнали ръце и ги поклащаха наляво-надясно, сякаш бяха потънали в религиозен транс.

— Но ако ВСИЧКИ ВИЕ дойдете с мен — ако застанем в кръг там, върху Божията трева, под Божието синьо небе… пред очите на войниците, които уж пазят делото на Божията праведна Ръка… ако ВСИЧКИ ВИЕ дойдете и се помолим заедно, може и да съумеем да стигнем до дъното на този ГРЯХ, да го изгребем и да го изнесем под светлината, за да погине… Така ще сътворим чудо с помощта на Господа всемогъщ! ЩЕ ДОЙДЕТЕ ЛИ? ЩЕ КОЛЕНИЧИТЕ ЛИ ТАМ С МЕН?

Естествено, че щяха да дойдат. Естествено, че щяха да коленичат. И в хубави, и в лоши времена хората обичат да се събират и да отправят заедно молитвите си към Бога. И когато оркестърът засвири: „Всичко, що направи Бог, е правилно“ (в сол тоналност, с Лестър на солокитарата), всички запяха толкова силно, че щяха да срутят покрива на църквата.

Разбира се, Джим Рени също беше там; Големия Джим за нищо на света не би пропуснал възможността да направи още няколко автосделки.

7.

8.

Ако в града имаше някой, който би могъл да окачестви старата мисъл на Ницше „това, което не ме убива, ме прави по-силен“ за свое лично мото, това беше Ромео Бърпи — тарикат с прическа а ла Елвис и мокасини с остри носове. Той дължеше малкото си име на романтичната си майка с френско-американско потекло, а фамилията му идваше от баща му — грубоват янки, чието скъперничество и прагматизъм бяха пословични. Тежкото му, изпълнено с безброй укори и пердах детство обаче бе довело дотам, че Ромео да се превърне в най-състоятелния човек в града. (Всъщност не. Неофициално най-богатият жител на Честърс Мил беше Големия Джим, макар че по-голямата част от активите му бяха скрити.) Роми притежаваше най-големия и печеливш независим универсален магазин в целия щат. През осемдесетте някои от потенциалните му банкери-инвеститори бяха заявили, че е пълна лудост да се мъчи да създаде магазин с такова грозно име като „Бърпис“. Отговорът на Роми обаче гласеше, че ако от фирмата за земеделски продукти „Бърпи Сийдс“ нямат нищо против, ще назове предприятието си именно по този начин. И ето че сега едни от най-продаваните им летни стоки бяха тениските с надписи: „ОТ ЛАКОМСТВА ДО КЪРПИ — ВСИЧКО ИМА В БЪРПИ!“ На ви сега, лишени от въображение банкери!

Роми определено бе успял да съзре своя златен шанс, след което го беше последвал с безжалостна упоритост. И ето че около десет тази неделна утрин — малко след като бе видял как повеждат Сам Мърляча към участъка, — зърна друга златна възможност. (Шансове винаги има; въпросът е да имаш набито око за тях.)

Това, което привлече вниманието му, бяха група деца с вдигнати плакати. Проектирани на компютър и изключително професионално изработени. Самите хлапета — повечето на велосипеди, а няколко на скейтбордове — се движеха в пакет по главната улица. Протестна демонстрация на шосе 119. Ромео се зачуди на кого ли беше хрумнала идеята за подобно нещо?

Той настигна едно от децата и го попита.

— Идеята беше моя — отвърна Джо Макклачи.

— Без майтап?

— Без абсолютно никакъв майтап.

Роми даде на момчето пет долара, без да обръща внимание на протестите му, и ги пъхна в задния му джоб. Информацията напълно си заслужаваше парите. Беше сигурен, че хората ще отидат на организираната демонстрация. Навярно изгаряха от желание да дадат отдушник на страховете, разочарованието и справедливия си гняв.

Малко след като отпрати Джо Плашилото по пътя му, Ромео дочу и други хора да говорят за следобедна сбирка — този път организирана от пастор Когинс. На същото място, по същото време.

Това определено беше знак. Знак, на който пишеше с огромни букви: „ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ГОЛЯМ ОБОРОТ“.

Ромео влезе в магазина си, където бизнесът доста бе замрял напоследък. Явно тази сутрин жителите на Честърс Мил бяха решили да пазаруват или в супермаркета „Фуд Сити“, или в бакалницата на Джони Карвър. Те обаче бяха малцинство. Повечето или бяха отишли на църква, или си седяха вкъщи и гледаха новините по телевизията. Тоби Манинг, който седеше на касата, също зяпаше Си Ен Ен на портативен, захранван от батерии телевизор.

— Спри го тоя дрънкалник и приключи с касата — нареди му Ромео.

— Сериозно ли говорите, господин Бърпи?

— Да. Изкарай голямата шатра от склада. Извикай Лили да ти помогне.

— Шатрата от Тоталната лятна разпродажба?

— Същата — кимна той. — Ще я разпънем на тревата, където се разби самолетът на Чък Томпсън.

— На поляната на Олдън Динсмор? Ами ако ни поиска пари?

— Ще му дадем — отвърна Роми, пресмятайки наум. Магазинът продаваше всичко, включително и намалени бакалски стоки, и в момента разполагаше с хиляди опаковки кренвирши „Хепи бой“, които се съхраняваха в големия индустриален фризер зад склада. Беше ги купил от централата на „Хепи бой“ в Род Айлънд (компанията вече не съществуваше; бе закрита заради дребен проблем с някакви микроби, но не Ешерихия коли, слава Богу!) и очакваше да ги продаде на туристите и местните за празненствата и барбекютата покрай Четвърти юли. Е, не бе станало, както очакваше — проклетата рецесия си казваше думата, — но въпреки това той не се бе отказал от идеята да ги пласира някъде. И ето че сега може би щеше да…

„Защо да не ги набуча на онези изящни градински пръчици от Тайван? — замисли се той. — Сигурно имам милиарди от тях. Ще им лепна някое готино име като «Протеинови хапки на клечка»…“ Освен това имаше и поне сто кашона с лимонада на прах — друга закупена с голяма отстъпка стока, за която също се беше примирил, че няма да успее да я продаде.

— Ще натоварим и всички газови бутилки „Блу Райно“ — заяви той на Тоби Манинг. Умът му вече щракаше като сметачна машина; любимият звук на Ромео.

Тоби го изгледа развълнувано.

— Какво ви се върти из главата, господин Бърпи?

Ала Роми сякаш не го чу. Съзнанието му бе изцяло погълнато от инвентаризацията на всички онези стоки, които бе отписал като тотално непродаваеми. Онези евтини фойерверки… бенгалските огньове, останали от Четвърти юли… старичките бонбони, които се чудеше как да шитне за Хелоуин…

— Тоби — проговори най-накрая, — приготви се за най-големия пикник и празник на открито, който този град е виждал някога. Хайде, размърдай се. Чака ни много работа.

9.

Ръсти беше на визитация с доктор Хаскел, когато уоки-токито, което Линда бе настояла да носи, избръмча в джоба му.

Гласът й звучеше металически, но отчетливо:

— Ръсти, трябва да се върна на работа. Рандолф казва, че този следобед половината град е тръгнал към невидимата преграда на шосе 119 — едните за молитвена среща, а другите — за демонстрация. Ромео Бърпи ще опъне шатра и ще продава хотдог, така че очаквай наплив от пациенти с чревни инфекции довечера…

Ръсти изсумтя.

— Ще трябва да оставя момичетата с Марта. — В гласа й се долавяха смущение и тревога; съзнаваше, че силите й не стигат, за да бъде навсякъде, но въпреки това не спираше да се терзае. — Ще я посветя в проблема на Джани.

— Добре. — Той знаеше, че ако й кажеше да остане вкъщи, тя щеше да го послуша… с което само щеше да я накара да се тревожи още повече, тъкмо когато тревогите й бяха започнали да поутихват. Освен това, ако на шосе 119 наистина се струпаше голяма тълпа, присъствието й щеше да е необходимо.

— Благодаря ти — каза му Линда. — Благодаря ти за разбирането.

— Само не забравяй да изпратиш и кучето при Марта заедно с момичетата — напомни й той. — Нали помниш какво каза доктор Хаскел.

Тази сутрин доктор Рон Хаскел — Шамана — се бе проявил в изненадващо позитивна светлина за семейство Евърет. И не само тази сутрин, а още от началото на кризата. Ръсти не го очакваше, но го оценяваше. Защото добре виждаше от подпухналите му очи и провисналата уста, че лекарят плащаше сериозна цена за проявените усилия. Хаскел беше твърде възрастен за подобни сътресения; напоследък предимно дремеше във фоайето на третия етаж. Но като се изключат Джини Томлинсън и Туич, сега само Ръсти и Хаскел държаха фронта. За техен лош късмет обаче Куполът се бе появил в една прекрасна съботна утрин, когато всеки, който имаше възможност да напусне града, го бе направил.

Миналата нощ Хаскел, който вече гонеше седемдесетте, бе останал в болницата заедно с Ръсти до единайсет вечерта (тогава парамедикът буквално го бе изблъскал през вратата, за да го накара да се прибере), а тази сутрин бе дошъл на работа в седем — по същото време, когато Ръсти и Линда бяха довели близначките си на преглед. Одри също ги придружаваше и явно обстановката в „Кати Ръсел“ й се понрави. Джуди и Джанел вървяха от двете страни на едрия златен ретривър, сложили ръчички върху гърба му за подкрепа. Джани изглеждаше изплашена до смърт.

— Какво му има на кучето? — попита Хаскел, ала щом Ръсти му обясни проблема, лекарят кимна и се обърна към Джанел: — Хайде да те прегледаме, слънчице.

— Ще боли ли? — попита боязливо тя.

— Не, освен ако не те заболи от бонбончето, което ще ти дам, след като погледна хубавите ти оченца.

Щом прегледът приключи, възрастните оставиха двете момичета и кучето в кабинета за прегледи и излязоха в коридора. Раменете на Хаскел бяха отпуснати, прегърбени. А косата му сякаш бе побеляла цялата за една нощ.

— Каква е твоята диагноза, Ръсти? — попита той.

— Петит мал — малък припадък. Според мен е предизвикан от прекомерни вълнения и тревоги, но Одри непрекъснато вие от няколко месеца насам.

— Точно така. Ще започнем със заронтин. Съгласен ли си?

— Да. — Ръсти беше поласкан, че го питат. Започваше да съжалява за някои от нещата, които бе мислил и казвал по адрес на доктора.

— И да оставим кучето при нея, така ли?

— Непременно.

— Ще се оправи ли, Рон? — попита Линда. Тогава още не знаеше, че ще я викнат на работа, и смяташе, че ще прекара целия ден с момичетата.

— Нищо й няма — успокои я Хаскел. — Много деца страдат от подобни припадъци. Повечето прекарват един-два, други — повече. Това може да продължи с години, ала рядко води до нещо по-сериозно.

Линда изглеждаше облекчена. Ръсти се надяваше, че няма да узнае онова, което лекарят не й каза, а именно — че вместо да излязат от дебрите на неврологичните проблеми, някои злощастни деца потъват още по-дълбоко в тях и „малките припадъци“ се превръщат в „големи припадъци“. А един „голям припадък“ вече е доста опасно нещо. Подобни пристъпи често водят до смърт.

И ето че сега, когато тъкмо привършваха със сутрешната визитация (имаха само шестима нови пациенти, сред които и една родилка без усложнения) и Ръсти се надяваше да изпие на спокойствие чаша кафе, преди да се втурне към здравния център, Линда му се обаждаше.

— Сигурна съм, че Марта няма да има проблеми с Одри — каза тя.

— Аз също. Ще разполагаш с полицейска радиостанция, докато си на дежурство, нали?

— Да, разбира се.

— Тогава дай своето уоки-токи на Марта. Да ми се обади, ако на Джанел й стане нещо. Веднага ще отида при нея.

— Добре. Благодаря ти, скъпи. Има ли някакъв шанс да се върнеш вкъщи следобед?

Докато Ръсти мислеше над този въпрос, видя Дъги Туичъл да излиза в коридора. Бе затъкнал цигара зад ухото си и вървеше с обичайната си „от нищо не ми пука“ походка, ала той забеляза изписаната на лицето му тревога.

— Току-виж съм успял да се скатая за час. Но не мога да обещая.

— Разбирам, просто би било страхотно да те видя.

— Аз също бих искал да те видя. Бъди внимателна там сред хората. И им кажи да не ядат никакъв хотдог. Бърпи сигурно го е държал във фризера поне десет хиляди години.

— Това са мамутовите му хамбургери от ледниковия период — подхвърли Линда. — Хайде, чао, съкровище. До скоро.

Ръсти пъхна уоки-токито в джоба на бялата си престилка и се обърна към Туич:

— Какво става? И махни тая цигара от ухото си. Все пак сме болница.

Туич се подчини.

— Мислех да я изпуша на двора пред склада.

— Страхотна идея! — иронизира го Ръсти. — Точно където се съхраняват газовите бутилки!

— Точно това бях тръгнал да ти казвам. Повечето бутилки ги няма.

— Глупости. Тия неща са огромни. Не мога да си спомня дали бяха по дванайсет или двайсет хиляди литра всяка, но определено беше там някъде.

— Тоест намекваш, че съм забравил да надзърна зад вратата?

Ръсти започна да разтрива слепоочията си.

— Ако това силово поле не бъде премахнато до три-четири дни, значи сериозно сме го загазили — въздъхна той. — Няма да изкараме без пропан.

— Кажи ми нещо, което не знам — изсумтя Туич. — Според инвентарния лист на вратата вътре трябва да има седем бутилки, но са останали само две. — Той пъхна цигарата в джоба на бялата си престилка. — Специално проверих и другия склад, само за да се уверя, че някой не ги е преместил там…

— Защо някой би го направил?

— Не знам, премъдри сенсей. Както и да е, другият склад се оказа пълен с жизненоважно медицинско оборудване — най-различни градински и селскостопански сечива. Там всичко е наред и като цяло нищо не липсва, с изключение на шибаните пакети с тор.

На Ръсти изобщо не му пукаше за пакетите с тор; единственото, което го интересуваше, бе пропанът.

— Ясно. Значи ако пропанът не се намери и кризата продължи, ще вземам от градското хранилище.

— Ще си навлечеш неприятности с Рени.

— При положение че болницата би била единственото му спасение, ако сърцето му изведнъж даде на късо? Съмнявам се. Мислиш ли, че има някакъв шанс да се измъкна за малко днес следобед?

— Това зависи само от Шамана. В момента той е офицерът с най-висок чин.

— Къде е той?

— Дреме във фоайето. И хърка като дъскорезница. Искаш ли да го събудя?

— Не — поклати глава Ръсти. — Остави го да спи. И вече няма да го наричам „Шамана“. Като се има предвид колко здраво бачка старецът, откакто ни сполетя тази каша, мисля, че заслужава по-добро отношение.

— Така да бъде, сенсей. Виждам, че си достигнал следващото ниво на духовно просветление.

— Да го духаш, злобар такъв.

10.

Сега вижте това; вижте го добре.

Часът е два и четирийсет и за втори пореден ден Честърс Мил се наслаждава на един прекрасен есенен следобед. Ако репортерите не бяха държани на разстояние, щяха да се почувстват в рая на фотографите — и то не само защото дърветата греят в истинска феерия от пастелни багри. Жителите на изолирания град са се устремили на тълпи към мандрата на Олдън Динсмор. Олдън най-накрая се договори с Ромео Бърпи за таксата за ползване на земята му — шестстотин долара. И двамата са щастливи; фермерът, защото е успял да вдигне значително първоначалната оферта от двеста долара, а предприемачът — защото бе склонен да плати и хиляда, ако Динсмор бе по-настоятелен.

От протестиращите и следовниците на Когинс фермерът не взе нито цент. Това обаче не означаваше, че не се облажи; макар и роден нощем, Олдън не беше снощен. Той обозначи обширна площ като паркинг северно от останките на самолета на Чък Томпсън и постави там жена си (Шели), големия си син (Оли, спомняте си Оли, нали?) и наемния си работник (Мануел Ортега, американец без зелена карта, който бе толкова трудолюбив и изпълнителен, че слагаше в малкия си джоб повечето си легално пребиваващи сънародници). Динсмор взима по пет долара на кола и печалбата му скоро набъбва до цяло състояние; страхотен удар за млекопроизводител, който през последните две години се е мъчил със зъби и нокти да запази мандрата си от алчните ръце на Кийхоул Банк. Някои се оплакват от таксата, но са малцинство; на панаира във Фрайбърг взимат къде-къде повече и освен ако тия скръндзи не искат да паркират край пътя (където вече не може да се намери свободно място от дошлите по-рано коли) и после да вървят цял километър, просто нямат друг избор.

Колко ярка, необикновена и разнообразна сцена! Досущ като цирк с три арени, в който обикновените жители на Честърс Мил са в главните роли. Когато Барби пристига заедно с Роуз и Анс Уилър (ресторантът отново е затворен и ще отвори чак за вечеря — но ще предлага само студени сандвичи, без поръчки за грила), тримата зяпват безмълвно разкрилата се пред тях гледка. Джулия Шамуей и Пит Фрийман не могат да насмогнат със снимките. Джулия се спира за миг, за да дари Барби с приятната си, но леко угрижена усмивка.

— Неочаквано шоу, а?

— Определено — усмихва се Барби.

В първата арена на цирка съзираме онези граждани, които са откликнали на разлепените от Джо Плашилото и компанията му постери. Протестната демонстрация е впечатляваща — дошли са поне двеста души, — и шейсетте плаката, които хлапетата изготвиха (най-популярният гласи: „ПУСНЕТЕ НИ, МАМКА МУ!!!“) свършват за нула време. За щастие повечето хора си носят собственоръчно изработени протестни послания. Любимият на Джо е със затворнически решетки върху картата на Честърс Мил. Лиза Джеймисън, градската библиотекарка, не просто го носи, но и го размахва заплашително. Джак Евънс също е тук; бледото му лице все още е посърнало от скръб и плакатът му представлява колаж от снимки на съпругата му, починала от кръвоизлив предишния ден. Надписът над тях просто крещи: „КОЙ УБИ ЖЕНА МИ?“ Джо Плашилото изпитва съчувствие към човека, но… плакатът му наистина е страшен! Ако журналистите можеха да го видят, направо щяха да напълнят репортерските си гащи с лайната на възторга!

Джо организира протестиращите в голям кръг, който се върти точно пред Купола (от страната на Честърс Мил земята покрай невидимата преграда е осеяна с мъртви птици; откъм Мотън войниците вече са ги разчистили). Този обширен кръг им дава възможност — или поне така си мисли Джо, — да покажат посланията си на постовите, които стоят мирно и демонстративно (и адски влудяващо!) са им обърнали гръб. Момчето раздаде на участниците в демонстрацията и листове със скандирания. Написа ги заедно със скейтърския идол на Бени Дрейк — Нори Калвърт. Освен че е много добра на карти, Нори се оказа добра и в измислянето на лозунги за скандиране. Стихчетата й са семпли, но стегнати. Едно от тях гласи: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Друго: „Вие го направихте, нали? Признайте си и няма да боли!“ С голяма неохота Джо се видя принуден да отхвърли един от по-екстремните й шедьоври, който звучеше така: „Не се правете на заспали! Пуснете ни навън, педали!“ „Трябва да бъдем политически коректни“ — беше й казал Джо тогава. Сега обаче си мисли само дали Нори е твърде малка, за да се целува. И дали ще го целуне с език, ако той направи същото. Никога не е целувал момиче, но ако всички са обречени да умрат като изгладнели, останали без въздух буболечки в стъклен буркан, навярно трябва да се престраши и да целуне Нори, докато все още има време.

Във втората арена се помещава молитвената група на пастор Когинс. Както изглежда, май вече са успели да изпаднат в религиозен екстаз и песнопенията им огласят поляната. Към техния хор се присъединяват и гласовете на десетина мъже и жени от Независимата църква. Те пеят „Могъща крепост е нашият Бог“ и примерът им явно е заразителен, защото голяма част от хората в съседство, които знаят текста, също подемат песента. Гласовете им се издигат към неопетненото и от едно облаче небе, а пронизителните призиви на Лестър Когинс и отговорите на паството му (сред които преобладават „Амин!“ и „Алилуя!“) ехтят като техни перфектни контрапункта (за хармония би било пресилено да се говори). Молитвеният кръг неусетно нараства, понеже от време на време хора от протестната демонстрация падат на колене и оставят на земята плакатите си, за да могат да пляскат с вдигнатите си във въздуха ръце. Войниците може и да са им обърнали гърбове, но Господ Бог — едва ли.

Най-голяма и пъстра обаче е централната арена на този неповторим цирк. Ромео Бърпи е разположил шатрата от Тоталната лятна разпродажба недалеч от Купола и на шейсетина метра от молитвения кръг, преценявайки местоположението й спрямо слабия ветрец, духащ откъм невидимата преграда. Искаше да е сигурен, че ароматният дим от скарите му стига както до молещите се, така и до протестиращите. Единствената му отстъпка към вярващите е да накара Тоби Манинг да изключи портативното си стерео, откъдето бумтеше онази песен на Джеймс Макмърти за живота в малкото градче; някак си не се съчетаваше добре с „Колко велик си, Боже“ и „Няма ли да приемеш Исуса?“. Бизнесът върви добре и може само да се подобри. Ромео е сигурен в това. По-късно хотдогът му може и да причини проблеми на нечии стомаси, но засега кренвиршите ухаят апетитно в топлия следобед; цялото мероприятие напомня по-скоро на провинциален панаир, отколкото на посещение в затвора. Хлапетиите размахват въртележчици и се щурат насам-натам, заплашвайки да запалят тревата с бенгалските огньове, останали от Четвърти юли. Празни пластмасови чаши, в които е имало или разтворена лимонада на прах (гадост!), или кафе (още по-голяма гадост!), са навсякъде. По-късно Ромео ще накара Тоби Манинг да даде на някои хлапета, може би на синовете на Динсмор, десет долара, за да съберат отпадъците. Междусъседските отношения е важно да се поддържат. За момента обаче цялото внимание на Ромео е концентрирано върху импровизирания му касов апарат (кашонче от тоалетна хартия). Слага вътре дълги зелени хартийки и връща малки сребристи кръгчета; перфектно показано как Америка върти търговия. Взима по четири долара за хотдог, а хората купуват ли, купуват… Очаква до залез-слънце да е реализирал поне три хилядарки чиста печалба; а може би и повече.

Вижте! Ето го и Ръсти Евърет! Значи е успял да се измъкне. Браво на него! Иска му се да бе взел и дъщеричките си — тук със сигурност щеше да им хареса, а и страховете им навярно щяха да се разсеят, като видят толкова много хора в добро настроение, — но пък току-виж вълнението дошло в повече на Джани.

Той зърва Линда в същия миг, когато и тя го забелязва, и започва да й маха, подскачайки нагоре-надолу. Със стегнатите плитки, в които винаги сплита косата си, когато е на работа, Лин изглежда толкова млада, че прилича на мажоретка от гимназията. Стои до сестрата на Туич — Роуз — и младия мъж, който прави аламинутите в ресторанта. Ръсти е малко изненадан; мислеше си, че Барбара е напуснал града. Нали бе настроил Джим Рени срещу себе си… В слуховете, които бе дочул, ставаше въпрос за някакво кръчмарско сбиване, макар че Ръсти не беше дежурен, когато участниците в свадата бяха дошли в болницата, за да ги зашият. И слава богу! Отдавна бе изпълнил своята квота по зашиване на рани, получени в „Дипърс“.

Той прегръща жена си, целува я по устните и залепва целувка на бузата на Роуз. Ръкува се с готвача и отново се запознават.

— Вижте ги тия хотдози! — възмущава се Роуз. — Мили боже!

— По-добре приготви отсега подлогите, докторе — казва Барби и всички се засмиват. Страхотно е, че могат да се засмеят при тези обстоятелства, но не са единствените… и защо не? Ако не можеш да се засмееш, когато нещата се влошат — да се засмееш и да си сложиш маската на веселието, — значи или си умрял, или ти се иска да умреш.

— Тук е забавно — казва Роуз, без да подозира колко „забавно“ ще свърши всичко. Нечие фризби прелита наблизо. Тя реагира светкавично, хваща го във въздуха и го подава на Бени Дрейк. Хлапето скача, улавя го и веднага се завърта, за да го хвърли към Нори Калвърт, която го сграбчва с ръка зад гърба си — висш пилотаж! Кръгът на вярващите продължава с молитвите. Смесеният хор, който вече е синхронизирал звученето си, подхваща вечната църковна класика „Напред, Христови воини“. Момиченце на възрастта на Джуди тича весело по поляната — рокличката й се развява покрай пухкавите коленца, в едната й ръчичка искри бенгалски огън, а в другата се поклаща чаша с отвратителната лимонада на прах. Протестиращите обикалят в разширяваща се спирала и скандират: „Махнете си от нас ръцете! Честърс Мил освободете!“ Високо в небето, в северна посока откъм Мотън се носят пухкави облаци с тъмни сърцевини… които се разпръскват, щом наближават кордоните на войниците, опасали невидимата преграда. Небосводът над самия Честърс Мил представлява перфектна, ненарушавана от нищо синева. Някои от присъстващите на поляната на Динсмор наблюдават замислено разпръскващите се облаци и се чудят как ще се отрази това на града, да не говорим за бъдещите валежи, ала никой не смее да изрази тревогите си на глас.

— Питам се дали и следващата неделя ще ни е толкова забавно — отбелязва Барби. Линда Евърет го поглежда. Погледът й в никакъв случай не може да се нарече приятелски.

— Няма да е зле първо да мислиш, а после да приказваш… — скастря го тя.

— Вижте там! — извиква внезапно Роуз. — Това хлапе не бива да кара толкова бързо! Може да се преобърне. Мразя ги тия атевета.

Всички се обръщат към малкото возило с тумбести като балони гуми и гледат как то се носи през избелялата октомврийска трева. Не точно към тях, но определено се приближава към Купола. И то твърде бързо. Двама от войниците чуват приближаващата се машина и рязко се обръщат.

— Олеле, дано не се блъсне! — простенва Линда Евърет.

Обаче Рори Динсмор не се блъска в Купола. Макар че би било далеч по-добре да го направи.

11.

Идеята е като грипен вирус; рано или късно някой я прихваща. Във върховното командване вече я бяха обсъждали; някогашният командир на Барби, полковник Джеймс О. Кокс, бе присъствал на няколко срещи, където бе ставало въпрос за нея. Рано или късно някой в Честърс Мил щеше да бъде заразен от същата идея, ето защо не беше изненадващо, че този някой се оказа Рори Динсмор — най-острият от всички инструменти в кутията на семейство Динсмор. („Нямам си на идея отде го е наследил“ — бе казала майка му Шели, когато синът й бе донесъл вкъщи първия си бележник, пълен с шестици от горе до долу. При това в гласа й се усещаше не толкова гордост, колкото тревога.) Ако момчето не живееше извън града — и ако имаше компютър, — по всяка вероятност щеше да е част от приятелите на Джо Макклачи.

На Рори му беше забранено да се включва в празненството, молитвената среща или протестната демонстрация; вместо да яде подозрителен хотдог и да събира такса за паркинг, баща му беше наредил да стои вкъщи и да дои кравите. А щом привършеше, трябваше да намаже виметата им със специален балсам — работа, която ненавиждаше от дън душа. „А след като ги намажеш хубавичко, че да лъснат — завърши с инструкциите Олдън, — премести обора и нареди там ония бали сено.“

Всичко това бе част от наказанието, което му бяха наложили, задето се бе приближил до Купола вчера — след като баща му изрично му бе забранил да го прави. И не само се бе приближил, ами и бе почукал по невидимата повърхност. Рори се бе оплакал на майка си (обикновено това даваше резултат), ала тя бе останала непреклонна. „Можеше да умреш — укори го Шели. — А и татко ти каза, че си се държал невъзпитано.“

— Само им казах името на готвача! — възмути се Рори, с което си докара един шамар от баща си, докато Оли го гледаше самодоволно и с безмълвно одобрение.

— От ума си теглиш! — скара му се Олдън. — Кога ще се кротнеш най-сетне?

Скрит зад гърба на баща им, Оли му се изплези. Шели обаче го видя… и награди и него с шамар, обаче не му забрани да се включи в импровизирания панаир.

— И да не си посмял да се доближиш до атевето! — нареди баща му, сочейки паркирания между първи и втори хамбар мотовсъдеход. — Ще пренасяш сламата с ръце. Тъкмо ще заякнеш малко. — След тези думи близките му се запътиха през поляната към шатрата на Ромео, оставяйки най-умния в семейството с вила в ръка и огромен буркан с балсам за кравешки вимета.

Посърнал, Рори се захвана да изпълнява възложените му задачи с мрачно усърдие. Въпреки че будният му, неспокоен ум от време на време го вкарваше в неприятности, той беше добър син и досега нито веднъж не му бе хрумвало да зареже досадните стопански задължения. В началото не мислеше за нищо друго освен за работата си. Намираше се в онова „пречистено“ състояние на духа, което понякога се оказва изключително плодородна почва за появата на най-ярките ни и грандиозни идеи (както хубави, така и лоши); единственото, от което тези идеи се нуждаят, за да излязат оттам, е верижната реакция на асоциациите.

Докато Рори метеше централната пътека на първи хамбар (бе решил да остави противното мазане на виметата за накрая), той дочу бърза серия от пукащи звуци, които можеха да се дължат само на използваните фойерверки. Звучаха му като изстрели. Това го накара да се замисли за трийсеткалибровата двуцевка на баща му, която той държеше в предния килер. На момчетата им беше забранено да я пипат, освен ако не са под строг надзор — което например се случваше или когато стреляха по мишени, или по време на ловния сезон, — но самата пушка не беше заключена, а амунициите стояха на полицата над нея.

И така идеята се роди. Рори си каза, че би могъл да пробие дупка в невидимата преграда. А току-виж я спукал и цялата. В съзнанието му моментално изникна яркият, кристален образ на балон, до който бива доближена запалена кибритена клечка.

Момчето захвърли метлата и се втурна към къщата. Подобно на мнозина други умни хора (и най-вече надарени деца) силната му страна беше не толкова анализът, колкото вдъхновението. Ако тази идея например бе хрумнала на по-големия му брат (което едва ли щеше да се случи), Оли със сигурност щеше да се замисли: „След като цял самолет не можа да пробие Купола, а натоварен догоре с дървесина камион се преобърна при сблъсъка си с него, какъв шанс би имал един куршум?“ И навярно би си казал: „Вече съм сериозно наказан. Трябва ли да ставам още по-непослушен и да си навличам още по-големи проблеми?“

А можеше и да не си го помисли. Според Рори математическите способности на Оли се изчерпваха с елементарното умножение.

За разлика от него по-малкият брат вече взимаше уроци по алгебра, които се преподаваха в колежа, и се справяше перфектно. Ако го попитаха как един куршум би постигнал онова, което не беше по силите на един камион или самолет, той веднага би отвърнал, че ударният ефект от „Уинчестър Елит ХРЗ“ би бил далеч по-голям. От една страна, защото скоростта ще бъде по-голяма. И, от друга, защото цялата мощ на удара ще бъде съсредоточена във върха на единайсетграмовия куршум. Рори беше сигурен, че хрумването му ще проработи. Идеята му притежаваше гениалната елегантност на алгебрично уравнение.

В съзнанието му изплува собственото му усмихнато (но същевременно скромно) лице на заглавната страница на „Ю Ес Ей Тудей“; видя се как го интервюира Браян Уилямс във „Вечерните новини“; как седи в обсипана с цветя платформа на парада в негова чест, заобиколен от красиви момичета (облечени в рокли без ръкави или дори по бански костюми), докато маха на тълпата и върху него вали дъжд от конфети. Той щеше да бъде МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!

Рори взе двуцевката и се качи на един стол, за да свали кутията с патрони от най-горната лавица. Зареди два куршума (вторият — за всеки случай) и се завтече навън с вдигната над главата си пушка, досущ като латиноамерикански партизанин. (Естествено, беше щракнал предпазителя; при това го бе направил автоматично, без дори да се замисли.) Ключът за четириколесния мотовсъдеход „Ямаха“, до който му бе забранено да се доближава, висеше до вратата на първи хамбар. Момчето го пъхна между зъбите си, докато закрепяше пушката в задната част на атевето с помощта на няколко въжета (здравината им не подлежеше на съмнение, понеже същите се използваха и при бънджи скокове). Зачуди се дали ще последва някакъв звук, ако Куполът се пукнеше. Може би трябваше да си вземе и тапи за уши от най-горната полица, но не искаше да се връща; трябваше да свърши всичко сега.

Така работят големите идеи.

Рори се метна на мотовсъдехода и заобиколи втори хамбар, намалявайки скоростта само за да огледа морето от хора на поляната. Ала колкото и да беше развълнуван, знаеше, че не е разумно да се насочва към мястото, където Куполът прерязваше шосе 119 (и където петната от вчерашните инциденти все още висяха във въздуха подобно на мръсотия върху голям прозорец). Някой можеше да го спре, преди да е успял да стреля по невидимата преграда. И тогава, вместо да се превърне в „МОМЧЕТО, КОЕТО СПАСИ ЧЕСТЪРС МИЛ!“, щеше да стане „МОМЧЕТО, КОЕТО МАЖЕШЕ КРАВЕШКИ ВИМЕТА В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА“. Определено, да не говорим и че цялата първа седмица щеше да го прави в приклекнало положение, защото задникът му щеше да го боли твърде силно, за да седне. И някой друг щеше да обере лаврите с неговата собствена идея.

Ето защо Рори избра да пресече диагонално поляната, като по този начин щеше да се озове пред Купола на около петстотин метра от голямата шатра. Как щеше да разбере кога да спре ли? По линията от мъртви птици, нападали покрай невидимата бариера. Видя как войниците в този район започват да се обръщат при звука от приближаващия се мотовсъдеход. Дочу и разтревожените викове на участниците в стълпотворението. Църковните химни, които вярващите пееха, внезапно секнаха.

И най-лошото от всичко — видя как баща му размахва зелената си бейзболна шапка и реве с пълно гърло: „ПО ДЯВОЛИТЕ, РОРИ, СПРИ ВЕДНАГА!“

Ала момчето вече бе отишло твърде далеч, за да спре. Освен това, независимо дали беше добър син или не, не искаше да спре. Атевето се удари в някаква могилка и Рори подскочи на седалката, ала ръцете му не изпуснаха дръжките на кормилото. Бейзболната му шапка бе обърната с козирката назад (не помнеше да го е правил) и хлапето се заливаше от смях, сякаш бе обезумяло. Мотовсъдеходът се килна застрашително встрани, след което се стабилизира. Оставаше му съвсем малко до целта. Един от застаналите на пост войници размахваше бясно ръце и му крещеше да спре.

Рори натисна рязко спирачките и за малко да направи салто над дръжките на кормилото. Бе забравил да включи предавките на неутрална позиция и всъдеходът се изстреля към Купола, забивайки се в него, преди да спре. Рори дочу издрънчаването на метал, последван от трясък на счупено стъкло; очевидно предният фар се бе строшил.

Войниците, изплашени да не бъдат ударени от мотовсъдехода (окото, което не съзира никаква преграда между себе си и стремително приближаващия се обект, задейства могъщи инстинкти), се бяха разбягали. Така хем откриваха достатъчно голямо свободно пространство пред Рори, хем му спестяваха необходимостта да им каже да се отдръпнат на безопасно разстояние за експеримента. Момчето искаше да бъде герой, но не искаше някой да пострада — или да умре — заради него.

Трябваше да бърза. Най-близките до него хора се намираха покрай импровизирания паркинг и голямата шатра и в момента тичаха като обезумели към него. Баща му и брат му също бяха сред тях, като и двамата крещяха да не прави онова, което бе намислил.

Рори размота пушката от въжетата за бънджи скоковете, опря приклада в рамото си и се прицели в невидимата бариера на около метър и половина над трите мъртви врабчета.

— Недей, хлапе, това е лоша идея! — извика един от войниците.

Момчето не му обърна внимание, защото идеята му си беше много добра. Пък и тичащите откъм шатрата и паркинга вече бяха съвсем близо. Някой — по всяка вероятност Лестър Когинс, който тичаше далеч по-добре, отколкото можеше да свири на китара, — изкрещя:

— В името на Бога, синко, не го прави!

Рори дръпна спусъка. Не, всъщност само се опита. Предпазителят все още беше спуснат. Погледна през рамо и видя как високият, мършав проповедник от църквата на Светия изкупител изпреварва пухтящия му, почервенял баща. Ризата на Лестър беше изскочила от панталона му и се развяваше покрай бедрата му. Очите му бяха разширени. Готвачът от „Дивата роза“ тичаше точно след него. Деляха ги не повече от шейсетина метра от него, а преподобният изглеждаше така, сякаш тепърва щеше да превключи на четвърта скорост.

Рори вдигна предпазителя.

— Спри, хлапе, недей! — извика отново войникът, като едновременно с това се приведе откъм неговата си част на Купола и сключи отчаяно ръце.

Рори не му обърна внимание. Така работеха големите идеи. Отново натисна спусъка и този път последва изстрел.

За негово нещастие прицелът му бе перфектен. Куршумът се удари в невидимата преграда, рикошира и се върна обратно като гумено топче на ластик. В първия момент момчето не почувства болка, а по-скоро му се стори, че целият свят внезапно е облян от ослепително бяла светлина. Самият куршум се бе разцепил на две частици, по-малката от които се заби в лявото му око и заседна в мозъка му. Кръвта шурна като фонтан. Рори притисна длани към лицето си и алената течност бликна между пръстите му, докато той несъзнателно се свличаше на колене.

12.

— Ослепях! Ослепях! — крещеше момчето и Лестър веднага се сети за стиха от Светото писание, върху който се беше спрял пръстът му: „Лудост, слепота, вцепеняване на сърцето“.

— Ослепях! Ослепях!

Когинс отдели дланите на хлапето от лицето му и видя червената очна кухина, от която кръвта извираше като артезиански кладенец. Остатъците от лявото око на Рори бяха полепнали по бузата му. Момчето се обърна към пастора и слузестите останки пльокнаха в тревата.

Лестър разполагаше с един безумно кратък миг да вдигне детето на ръце, преди бащата да го изтръгне от обятията му. В това обаче нямаше нищо лошо. Това бе напълно в реда на нещата. Когинс беше съгрешил и бе помолил Господ за просветление. И Бог беше откликнал на молитвите му, понеже го бе дарил не само с просветление, но и с недвусмислен отговор. Пасторът вече знаеше как трябва да постъпи и как точно да се пречисти от греховете, в които бе въвлечен от Джеймс Рени.

Едно сляпо дете му бе посочило верния път.